Прозрачни витражи

1001

Всъщност няма на какво да се учудвам.

Ако има канал „навън“, чрез който Антон Стеков е излизал от затвора, то той ще работи и в обратната посока. А да избереш за тела марионетките, които разиграват своя мизерен спектакъл пред Стеков, е повече от разумно. Унилият стандартен програмист изобщо не прилича на Чингиз. Но това е той. А в тялото на детето е онзи младеж, който беше с него в колата.

Аз влизам в стаята и сядам на дивана. Няма смисъл да се опитвам да арестувам неканените посетители. Това ще бъде точно онзи „шум“, който се опитваше да вдигне Чингиз. Томилин явно не може да затвори неизвестния канал и затова се прави, че го няма.

— Карина, знаехте ли, че сме тук? — пита Чингиз. В това тяло може да го познаеш единствено по интонацията.

— Не. Исках да говоря с Антон.

Затворникът Стеков изсумтява и се приближава към мен. Поправя очилата с дебелия си пръст и казва:

— Извинявайте, Карина.

— За какво? — учудвам се аз.

— Че ви забъркахме в това. Аз предложих идеята, ако трябва да съм честен.

— Не помня някой да ме е принуждавал.

— Разбирате ли, — Стеков отново придобива притесненият вид на интелигент, който е настъпил някого в трамвая, — ние смятахме, че тукашният персонал сам ще реагира на бягствата. Но те премълчаха този факт. Веднага щом разбраха, че не могат да ме изолират, престанаха да обръщат внимание на бягствата. Наложи се да подхвърлим информация за тях на такова ниво в ръководството на МВД, където не бяха посветени в проекта… и в резултат вас ви изпратиха на инспекция…

Ето какво било!

Аз така и не си зададох въпроса откъде се е появила информацията за нередностите във виртуалния затвор. А се оказа, че е подхвърлена от самите затворници.

— Не трябва да се извинявате, Антоне. — казвам аз. — Аз си свърших работата. Цялата ви идея е една детинщина. Но вие сам сте се наказали за нея — със затвор.

— Няма страшно. Неограничена свобода не съществува. — философски отговаря Стеков. — Убедихте ли се, че целта на този… този атракцион са експерименти по създаване на дайвъри?

— Антоне! — намесва се Чингиз. — Няма смисъл. Карина разбира всичко, но не ни подкрепя.

— Изглежда, не само аз? — не се удържам от ирония.

Противно на очакванията, никой не възразява.

— Не само ти. — съгласява се Чингиз. — Имаме един приятел… той е дайвър. Но неговите способности са особени, уникални по рода си. Той може да унищожи затвора. Може да направи така, че никой от затворниците няма да стане дайвър.

— Откъде такива таланти? — питам аз. Лицето на Чингиз е сериозно, но изобщо не вярвам на думите му.

Чингиз свива рамене.

— Така се получи… той работи непосредствено с дълбината. Но не иска да се намесва.

— Защо? — питам аз с любопитство. Да оставим възторжените епитети на съвестта на Чингиз и да допуснем, че приятелят му наистина е толкова силен.

— Той каза почти същото, което и ти, Карина. — Чингиз ме гледа през очилата на „стандартния програмист“. — Че не трябва да смесваме реалният свят и дълбината. Че виртуалността — това е ново общество, нова реалност, свят без държавни граници и езикови бариери. Неутрална територия, както е прието да се казва. Кът от бъдещето, проникнал в нашето време. Дълбината сама ще изгради себе си, нейните обитатели ще решат какво да приемат и какво да отхвърлят.

— Браво на вашият приятел.

— Известно време подозирах, че ти си една от маските му. — признава Чингиз.

Свивам рамене. Случва се. Матрицата го е хванала.

— Ще наблюдаваш ли експеримента? — пита Чингиз след кратка пауза.

— Да.

— И ние. — кима Чингиз. — Не смятат да провеждат експеримент с Антон. За днес са предвидени само три опитни зайчета.

Да, явно в недрата на правителствените сървъри Чингиз се чувства като у дома си. Но не се възмущавам, а питам:

— И кои са те?

— Вече ти ги показаха. Убиецът, който иска да дресира лисичето. Шофьорът, който катастрофира. И още един убиец, затворен в безлюден град.

— Сигурно знаеш какво ще направят с тях? — питам аз.

— Знам. Лисичето ще умре. Под колелата на камиона отново ще попаднат две деца. Убиецът ще намери умираща жена.

— Аз видях всичките… — учудено казвам аз. — И тримата…

— Сигурно подполковникът иска да направи приятна изненада. — усмихва се „стандартният програмист“ с твърдата усмивка на Чингиз. И изведнъж разбирам — той също подготвя своите изненади. Каквото и да говоря аз, или онзи здравомислещ супердайвър, просто Чингиз е от хората, които е невъзможно да спреш. Дори и да се съгласи, че дълбината сама ще вземе решение, това няма да го смути.

Той просто ще обяви, че той е дълбината.

И ще решава вместо всички.

— Напускам ви, господа. — казвам аз и ставам. Младежът не се намеси в разговора — забавляваше се в ъгъла със старата главоблъсканица „кубчето на Рубик“. Антон Стеков ме гледа тъжно и от време на време въздиша. А Чингиз в тялото на „стандартният програмист“ е просто говоряща кукла.

— Антоне, само един въпрос…

— Да? — скръбно пита Стеков.

— За какъв дявол се съгласихте на това? Не, разбирам — висши принципи, антидържавни настроения, анархистичната ти натура… прочетох досието ти. Но да влезеш за половин година в затвора? Защо?

Явно уцелвам десятката. Стеков започва да се колебае, да се оглежда към приятелите си и даже малко да се изчервява.

— Още някакво провинение ли имаш? — питам директно аз. — От какво се криеш в затвора? Друго престъпление или бандити…

— О, господи, ама че напориста жена! — шумно се оплаква Стеков. — Ето защо.

И се щипе по солидния корем.

Нищо не разбирам, стоя и разстроено гледам притеснения, а поради това — шумен и малко агресивен хакер.

— Много се отпуснах в последно време. — тъжно съобщава Стеков. — Такова шкембе отпрах, мотоциклета направо ще се разпадне под мен, момичетата ми се смеят в лицето. Да ме беше видяла преди — бях строен като млада топола! Не ми достига воля — щом пийна една бира и апетитът ми веднага се разиграва. Качих петнайсет килограма за една година. Даже на лекар ходих, а той: „половин година на строга диета“… като че ли мога да издържа. А тук всичко е както трябва: храненето е строго по минималните норми, между яденетата не можеш да намериш нещо за хапване, за бирата направо забрави…

— Направо си крейзи! — радостно крещи „синът на стандартния програмист“.

А Чингиз направо замръзва от стъписване.

Никога не бих повярвала!

Да влезеш в затвора, за да свалиш излишните килограми!

— До къде я докарах — започнах да чета книги за целолулита, изчислявах изядените калории на калкулатора, постоянно киснех в банята. — продължаваше да се оплаква Стеков. — Бягане сутрин, бягане пред сън… само ми отваряше апетит…

Бавно и внимателно се оттеглям към изхода.

Може би Антон Стеков наистина е толкова нестандартен, че спокойно би се подложил на държавна диета…

А ако не — сигурно няма да изпусне случая да се погаври с надзирателите, като дава тази версия.

— Психари! — казвам аз и изскачам от „Вътрешната Монголия“ на Антон Стеков.

И със закъснение разбирам, че реакцията ми е подобаваща за шестнайсетгодишен хаймана.

Лудница. Не, ние всички, които прекарваме десетки часове в дълбината, сме малко побъркани. Но тези тримцата са съвсем краен случай!

Пазачът не се интересува от моите изживявания в килията на Стеков. Или не знае какво всъщност става там, или е получил инструкции да не се намесва. Връщам се в кабинета на Томилин половин час преди уреченото време.

Неизвестно защо, подсъзнателно очаквах да видя там нови лица. Някакви висши чинове, които с напрегната усмивка са поставили шлемовете на главите си и сега се държат като деца в бонбонена фабрика.

Но Томилин е сам. Все пак работата е твърде несигурна, та висшите чинове да рискуват да присъстват. Предстоящият експеримент намирисва, ох как намирисва…

— Седнете, Карина. — подполковникът ми се усмихва с предишната любезност. На масата вече няма мушкато, намеците са свършили. — Как беше разходката?

Видял ли е какво става в килията на Стеков?

Ако е искал, е видял.

Значи трябва да изхождам именно от това.

— Повече от полезна. — казвам аз и Томилин се намръщва за момент. Нека превърти разговора в главата си, опитвайки се да разбере какво ме е заинтересувало. — Кажете ми, какво трябва да предприеме персонала на затвора, ако се открие проникване в затвора?

— Да повика охраната. — мигновено реагира подполковникът. — Ако няма следи от проникване, да не се обръща внимание на всички възможни посетители. Дори ако затворникът прави секс с Мерилин Монро или разговаря на философски теми с Чебурашка. Откъде да знаем какво са измислили психолозите в „зоните за катарзис“?

Ясно. Чингиз и Антон са станали жертва на собствената си квалификация. Докато стандартните охранителни системи не забелязват проникването, Томилин може да игнорира неудобните посетители колкото си иска.

Друго ми е любопитно — какво ще направи, ако хакера и дайвъра организират в затвора истински виртуален бунт? Дали Чингиз не е намислил точно това за своята „изненада“?

Но това вече е твърде сериозна крачка. За такова нещо няма да се разминат с половин година. И колкото и да се дразня от упоритостта им, мислено се моля да не свършат някоя подобна глупост.

Полковникът се обажда по телефона и след минута в кабинета влиза млад човек в мръсна бяла престилка, облечена върху цивилни дрехи. Някой от психолозите? Или друг волнонаемен сътрудник? Той ме дразни и в първият момент не успявам да разбера защо. Работата е в преднамерено реалните дрехи, смачканата престилка и небрежният вид.

Защо в дълбината винаги се стремим да изглеждаме по-зле, отколкото в действителност?

— Карина, Денис. — запознава ни Томилин. Не добавя нито звания, нито длъжности. — Готово ли е всичко?

— Да, програмите са вкарани. — кима Денис.

Очаквах, че ще отидем в килиите на „обектите“. Но Томилин набира някаква команда на терминала и дървените панели на една от стените на кабинета се плъзгат встрани, разкривайки огромен екран.

— Карина много се интересува от първият етап на превъзпитанието. — казва Томилин. Дали с ирония, дали сериозно… — Карина, с кой ще започнем? Имаме шофьор, прегазил две деца, които карали велосипеди по тротоара. И двама убийци.

Няма нужда да питам кои са убийците.

— Започнете с шофьора. — казвам аз.

Екранът сякаш се превръща в прозорец — огромен прозорец, отворен към вечерният град. Обикновени московски улици, само дето хората са малко. Тук, в дълбината, няма разлика между телевизионното изображение и реалността — и едното, и другото са илюзорни.

Камионът, който се движи по улицата, обикновен камион с празна каросерия, с олющена боя по кабината и мръсно странично стъкло, минава съвсем близо — само да протегнеш ръка…

— Пускай децата, Денис. — нарежда Томилин.

И аз чувствам моментно уважение към него. За това, че не каза „пускай фантомите“ или „започвай сеанса“. Не се скри зад евфемизъм.

Нищо, че това изобщо не е реално, нищо, че това е само бяг на електрони в кристалните микросхеми, но за човека, който излежава присъдата си във виртуалния затвор, предстоящето ще бъде истински шок.