Коя съм аз?
Аз съм съвсем обикновена. Момиче на компютърния век. Една от онези, които са учили азбуката на клавиатурата. Една от онези, които се измъкваха от къщи не на улицата, а в мрежата. Една от онези, които никога не са виждали приятелите си. Една от онези, които са свикнали да бъдат каквито пожелаят — надутата и грубовата Ксения, любопитната малолетна Маша, писателя-детектив Роман, хакера Сьома, солидната и умна Олга… аз бях толкова много души в дълбината…
Аз съм най-обикновена.
Просто живея тук.
А енергичният и умен подполковник Томилин — работи.
Нищо, че никога не съм вярвала в дайвърите! Нищо, че ги смятах за приказка. Но аз знаех за какво е тази приказка: за свободата. За хората, които не губят себе си в дълбината. Не за вълшебници, творящи виртуални чудеса, а за хората, научили се да живеят в мрежата.
И нищо, че сега работя в МВД, нищо, че имам звание и длъжност, аз съм гражданка на Дийптаун.
А чак след това — гражданка на Русия.
— Аз съм съвсем обикновена. — отговарям аз на Томилин. — Само че живея тук. Разбирате ли? Сигурно е лошо, че живея тук. Сигурно така и ще остарея в това тяло. И в службата няма да напредна — това не ми е интересно. Затова пък виждам онова, което вие не виждате.
Томилин поглежда към Денис, кима и Денис бързо излиза. Поглежда ме… сякаш със симпатия.
Нима и той е доволен, че проектът по създаване на дайвъри се е провалил?
— Честно… — навъсено пита Томилин. — Доволна ли сте, че всичко свърши така?
— Разбира се. — казвам аз. — Извинявайте…
— Карина, но нали разбирате, че това няма да промени нищо? На държавата й трябва контрол над дълбината. И не само заради самата държава, а заради мирните граждани, разбирате ли?
— Не, не разбирам. — отговарям искрено аз. — Нали и сега се справяме. Къде по-добре, къде по-зле, но се справяме. Нима в истинският свят не е останала работа за нас?
— Ние? — подчертава подполковника.
И аз кимам.
— Ние. Тези, които живеят в дълбината.
— Това истинският ви вид ли е? — неочаквано пита Томилин.
Такива въпроси не се задават. Дори на подчинените. Но аз отново решавам да отговоря:
— Да.
— А пък аз — не съвсем. — той се усмихва внезапно. — Не е хубаво така… Е, какво ще напишете в отчета?
— Чистата истина. — отговарям аз. — Че в затвора не е открито нищо, което заслужава вътрешно разследване… с изключение на дребни нарушения на трудовата дисциплина. Наистина, имах някои съмнения. Стори ми се, че в затвора успяват да проникнат външни лица. Но сега разбирам, че това е част от програмата за превъзпитание на затворниците.
Томилин кима.
— Разрешете да напусна. — моля аз. — Трябва да се заемам с отчета.
— Утре ще съм в управлението. — казва Томилин. — Със своя отчет. В девет нула-нула. Доколкото разбирам… според правилата на добрият тон… и аз трябва да ви се покажа в истинския си вид.
Това е толкова неочаквано и трогателно, че аз с мъка запазвам невъзмутима физиономия.
Интересно, дали е мъдър и белокос, или млад и енергичен?
Интересно, разбира се…
— Половината нощ прекарвам в дълбината. А в девет сутринта още спя. — отвръщам аз. — Извинявайте. Разбира се, ако това е заповед…
Томилин клати глава:
— Не. Не е заповед. Няма да ви задържам повече.
И за момент ми се струва, че го виждам — него, истинския. Не млад и не стар. Човек н на около четиридесет години, който упорито се е учил да работи на компютър, опитвал се е да достигне дълбината — не от любов към нея, не от любопитство, а само защото така му е заповядано. Самотен служител, обигран в кабинетните интриги, но също не от любов към тях, а само за може да си върши работата.
Дори ми става жал за него.
Но съжалението той не е сред нещата, заради които бих станала в девет сутринта.
— Всичко хубаво. — казвам аз, преди да си тръгна.
Паметникът на Последният Спамър все така е пълен с младежи. В дълбината има много паметници — много е лесно да наемеш малко местенце и да издигнеш каквото пожелаеш. Само че популярността на паметника е много лесна за определяне. Неудачните, около които никой не се среща, са пълни с гълъби, после бронза позеленява, мрамора се рони, а най-накрая пристига камион от кметството на Дийптаун и пренася неудачното творение към бунището. Бунището е вечно и безкрайно. Дълги редове от никому ненужни скулптури… страшничко място.
Общо взето, това е краят на всичко в дълбината. Тук има твърде много неудачни творения. Опери, сглобени от чужди парчета, книги, написани с левия крак, безумни философски теории и мъртви картини. Те всички отиват в нищото, на вечно съхранение в безкрайните виртуални бунища.
Но паметникът на Спамъра е жив. И покрай него има много малко свободни пейки. Намирам една, вземам от лавката бутилка бира и сядам — нарочно по средата на пейката, давайки да се разбере, че не желая случайни запознанства. И никой не се приближава към мен. Научили сме се да се уважаваме един другиго в дълбината. Без бдителният надзор на полицията, без супермени-дайвъри от МВД. Значи все пак можем нещо?
Паметниците са място за срещи. Никой не ми е определял среща тук, но това е единственият паметник, край който сме се срещали с Чингиз.
И аз стоя на пейката. Пия студена бира — тя е студена точно толкова, колкото трябва. Гледам чистото небе. Когато бях малка, веднъж се изплаших от небето. Бях на море с родителите си и веднъж, докато лежах по гръб, погледнах нагоре. Небето беше толкова бездънно и чисто, че аз разбрах — в него можеш да паднеш. Да се откъснеш от горещия пясък, размахала нелепо ръце, и да полетиш нагоре — в небето, което ще се превърне в бездна. А над главата ти ще се въртят преобърнатата Земя, плачещите родители, вдигналите глави зяпачи, дърветата, поклащащи клоните си. Те няма да паднат в небето, нали те не знаят, че в небето може да се падне…
Колко отдавна беше това… Но съм го запомнила. Заедно с пъзела, който така и не успях да сглобя. Заедно с първото влюбване, първата истинска обида, първото посещение в дълбината, първото предателство…
— Може ли?
Поглеждам косо към Чингиз. Кимам и леко се отмествам встрани.
— Сигурно си заслужава да ни се присмее човек. — казва полугласно Чингиз. — Всичките ни способности… не струват нищо, когато провайдерът те изключва от мрежата. Само по една команда от МВД.
— А как влезе? — питам аз.
— Както едно време. През телефонната линия. — Чингиз сяда до мен.
— Не съм ви предавала. — казвам аз. — Следили са ви от самото начало. Просто не им е било изгодно да вдигат шум. Затова ви игнорираха… а когато се наложи, ви изключиха.
Той кима. И мълчи — макар че разбирам колко му се иска да зададе въпроса.
— А как ме намери? — питам аз. — Маркер ли имам?
Чингиз клати глава.
— Не. Помислих си, че е прието да се срещаме край паметниците… Дай глътка.
До лавката с безплатната бира има няколко крачки. Но аз му подавам бутилката. И започвам да му разказвам това, за което нямам никакво право да говоря. За това, как не се става дайвър.
— Благодаря. — казва Чингиз, когато приключвам разказа си. — Благодаря ти. Вярвах, че все пак си на наша страна.
— Какво общо имам аз? Нищо не направих.
— Направи. — уверено отвръща Чингиз. — Ти не искаше те да успеят. Може би си била единствената от онези, които са наблюдавали експеримента, и не си искала.
— Е, и? Малко ли работи не искам?
— Дълбината — това нещо повече, отколкото мислим. — убедено говори Чингиз. — Това не е само среда за обитаване. Това е още нещо. Ние сме частици от дълбината. Тя става такава, каквато искаме да я видим. Ако всички искахме да напълним улиците с щамповани дайвъри — би се случило. Но трябваше, просто беше задължително някой от наблюдателите да не желае успеха на това начинание…
Смешно. Уж голям човек…
— Е, добре, нека това да е моя заслуга. — съгласявам се аз. — Убеди ме.
Чингиз се усмихва и ми връща бирата.
— Твоят приятел, Стеков, наистина ли е влязъл в затвора за да отслабне? — питам аз.
— Един Господ го знае. — свива рамене Чингиз. — Не винаги разбирам кога е сериозен. Сигурно и той самия не винаги разбира това… Карина?
— Да? — все още гледайки в небето, отговарям аз.
— Изобщо не ме бива в ухажването. — самокритично признава Чингиз.
Без съмнение. Сигурно още от училище момичетата са го гонили на групички. Такива като него се учат да избягват приятелките, а не да ги ухажват.
— Но виртуалната бира не е най-хубавото нещо на света. — продължава Чингиз. — Може ли да те поканя на ресторант?
Брей… досега нито грош, а изведнъж — жълтица…. И Томилин, и Чингиз.
— Чингиз, — намръщено отговарям аз, — искаш ли да ти разкажа една история?
— Разкажи.
— Когато бях малка, имах една играчка. Пъзел. Много красив… на него имаше рицар и принцеса… те се стремяха един към друг. Аз го сглобих… целия. Само че едно парченце липсваше. Между ръката на принцесата и главата на рицаря. Разбираш ли, бяха забравили да сложат това парче в кутията!
Чингиз мълчи.
— Сигурно аз съм такава принцеса. — продължавам аз. — Към който и да посегна, нищо не се получава. И ти недей се стреми към мен.
— Знам за този пъзел. — изведнъж отговаря Чингиз. Гласът му се променя, става смутен, дори виновен. — Знаеш ли, че тези пъзели се нарязват по случаен начин чрез схема, изчислена на компютър?
— Е…
— Случвало ли ти се е вместо едно парче да поставиш друго? И то уж да е подходящо… остава пролука, но миниатюрна, незабележима…
— Случвало се е.
— Та така, веднъж пъзела бил разкроен много неудачно. Той е можел да се сглоби по два начина. Ако го сглобиш неправилно, се получавали пролуки — но съвсем малки, незабележими. А в центъра оставало празно място. Скандалът беше чудовищен, поне една трета от купувачите го глобили неправилно и засипали фирмата с рекламации.
— Лъжеш ли? — разстроено питам аз. — Не може да стане така!
— Сигурно не е могло да стане случайно. — признава Чингиз. — Но фирмата е била хакната по мрежата от един млад и много безотговорен руски хакер… той решил да се пошегува, седял цяла нощ над изчисленията… и изобщо не се е замислил, че заради тази шега десет хиляди души… Честна дума, Карина, едва после разбрах…
Колко жалко, че виртуалната посуда не се чупи!
Аз стоварвам бутилката на главата на Чингиз, но той успява да отскочи.
— Ти, жалък, гнусен, безчувствен, страхлив урод! — аз се задавям в търсене на подходящи епитети. — Ти!
— Защо урод? — възмущава се Чингиз, стоейки на безопасно разстояние. — Карина, честна дума, разкайвам се!
— Знаеш ли как ревах! — крещя му аз. — Сигурно и досега имам психическа травма!
Целият парк ни наблюдава любопитно. Включително и разхождащият се полицай. Втори ден подред, на същото място… Ама че излагация…
— Имам познат психоаналитик… — ловко се отклонява Чингиз. — Карина, прости ми! Тогава бях млад и глупав!
Аз се обръщам и гордо се отдалечавам от паметника. Някой от тълпата подвиква подигравателно. Чингиз ме догонва и моли жалостиво:
— Слушай, това беше преди петнайсет години! Да бях убил някого, досега вече да съм излежал присъдата! Карина, как мога да… изкупя вината си?
Спирам и го измервам с поглед. И казвам, подчертавайки всяка дума:
— Утре. В осем. Пред моят вход. С букет цветя, и имай предвид — не обичам рози.
— В осем… — унило повтаря Чингиз.
— Осем вечерта. — уточнявам аз.
Все пак, не съм чак толкова жестока.
— Наистина, много ми е неудобно… — отново започва Чингиз.
— Изчезвай и да не съм те видяла до утре! — командвам аз. Чингиз кима — и се разтваря във въздуха.
— Дайвър… — мърморя си аз.
Правя още няколко крачки — и започвам да се смея.
Над себе си. Над малкото момиче, което искаше по-бързо да сглоби пъзела и предпочиташе да не забелязва неточностите. Която си измисли цяла философия. Над глупавото момиче, което изобщо не искаше да порасне.
Интересно, за колко ли дни ще успея да сглобя правилно пъзела?
Коя съм аз?
И аз бих искала да разбера. Всички ние, предпочитащите да живеят в дълбината, сме странни. Всеки си има своите чудатости. Но когато чудатостите станат твърде много, разликата между тях изчезва.
Какво от това, че моята приятелка скача с парашут в дълбината, а в живота се бои от високо? Какво от това, че първият ми виртуален съпруг се оказа десетгодишен хлапак от Украйна? Какво от това, че понякога обичам да отида в гората, която се е разпростряла около Дийптаун — безкрайна и доста унила гора, тя просто „запълва фона“ — да отида и да бродя с часове… там винаги е утро, там винаги е полумрак и гората няма край…
Ние всички сме толкова странни, че ставаме обикновени…
— Аз съм най-обикновена. — казвам аз на Томилин. — Е… стоя в дълбината повече от другите, това е всичко… Сигурно затова разбрах.
— Денис, излез. — нарежда Томилин, гледайки към мен. — Знаеш… какво да правиш.
Програмистът излиза. А Томилин прави крачка към мен, хваща ме здраво за лактите, поглежда ме в очите и казва, минавайки на „ти“:
— Откъде си, момиче?
Опитвам се да се измъкна, но той ме държи здраво. Не грубо, но не успявам да се измъкна…
— Нали видяхте документите ми…
— Твоите документи не струват дори клавиатурата, на която са набрани! В Управлението по Надзора няма сътрудница Карина Опекина!
Може би той има дийп-психоза?
— Ами тогава защо не ме арестувате… — мърморя аз, опитвайки се да освободя ръцете си. Когато някой се е „заблудил“, по-добре да не спориш с него. Трябва да го убеждаваш, трябва да бъдеш логичен.
— Докладвах… нагоре… наредиха ми да не предприемам нищо. Казаха, че ти провеждаш инспекция… от друга инстанция. — Томилин ме пуска изведнъж и сяда на стола си. — Е, от кои си? ФСБ9? Мрежова полиция?
Що за бълнувания?
Но аз не споря. С болните не се спори.
— Каква е разликата? — дръзко питам аз. — Нали ви наредиха да не предприемате нищо?
— Откъде знаеше, че експериментът няма да успее? — отговаря с въпрос Томилин.
— Нали ви казах — досетих се! Често съм в дълбината. Аз…
— Остава да кажеш, че това е истинската ти външност. — саркастично се усмихва Томилин.
Мълча. Защо да споря, като са решили да не ми вярват.
— Е, какъв е резултатът от инспекцията? — пита Томилин. — Какво ще докладвате, Карина Петрова?
Той влага толкова ирония в името, че неволно се чувствам виновна.
— Чистата истина. — отвръщам аз. — Че с изключение на няколко дребни нарушения на трудовата дисциплина, в първият виртуален затвор няма нищо необичайно. Наистина, имах някои съмнения. Стори ми се, че в затвора са успели да проникнат външни лица. Но вие ме убедихте, че това е част от програмата за превъзпитание на затворниците.
— Въпреки всичко проектът няма да бъде закрит. — казва Томилин, сякаш иска да убеди себе си. — Има някои резултати…
— Какви резултати? — невинно питам аз. — В дълбината само бунтарите имат свръхвъзможности. Самотниците, индивидуалистите. А това не можеш да го симулираш в затворническа килия.
Зад гърба ми се тропва врата, появява се Денис.
— Казвай. — нарежда Томилин. — Няма от какво да се притесняваш.
Не виждам — чувствам, че Денис разперва ръце. Затова пък чувам как мърмори виновно:
— Това не е по силите на нашата апаратура… каналът е усукан в пръстен през шестнайсет сървъра, а къде се отклонява навън — не можем да разберем…
— ФСБ. — уверено казва Томилин, гледайки към мен. — Нали? Знаехте, че гоним Михаля, но мълчахте?
— Нищо няма да ви кажа. — бързо казвам аз, отстъпвайки към вратата. — Всичко хубаво.
Денис бързо се отдръпва, освобождавайки ми пътя. И едва чуто казва:
— Имате великолепна защита!
Неизвестно защо си спомням за затворниците, които ме гледаха и разсъждаваха за тактовата честота на процесора ми.
Но не влизам в дискусия. Изскачам в коридора, крача бързо — покрай стаите на персонала, където пусках „бръмбари“, покрай охраната, покрай решетъчните врати в затворническия блок.
Виж ти! Взеха ме за проверител от ФСБ. От нашите официални съюзници и негласни конкуренти… направо да се смееш.
И каква беше тази глупост за усуканият канал? Използвам най-обикновен вход, е, може би с малко по-професионално поставена защита, но не чак дотам, че да не я преодолеят програмистите на Томилин…
Отпускам се едва на улицата, в унилото площадче пред затвора. Започнах да осъзнавам цялата ирония на ставащото. Томилин се е побъркал. Или е сбъркал някъде. Или началниците ми са се опитали да ме прикрият и са озаптили твърде любопитният подполковник.
Е, не може да не знам къде работя всъщност, нали?
Аз присядам на края на пресъхналия фонтан. Запалвам цигара, клатя глава и се смея с грубият смях на Ксения.
Ама че работа. Сега за всичко ще обвиняват невинните ефесбешници. Ами нека, аз нямам допирни точки с Томилин. А изработката на дайвъри пропадна. И това е правилно. Няма нищо по-страшно от производство на чудеса на конвейер, преди да им е дошло времето. Още не е време за това — както още не е време за термоустойчиви свръхпроводници, за лекарства, продължаващи човешкият живот до триста години, за откриване на истината за разума на делфините и свалените НЛО, за всички тези тайни — погребани в най-секретните архиви на мрежата…
Но откъде зная аз за тях?
Опитвам се да си припомня, но спомените се объркат, изчезват, оставяйки след себе си неясно безпокойство.
Не трябва да мисля за това. Това не е важно.
Излизам на улицата, протягам ръка и спирам такси. Шофьорът чака търпеливо, докато размишлявам.
А сега накъде?
Към някоя от точките за изход?
Или да потърся неуспелите борци начело с Чингиз? Да ги успокоя?
Само че къде да ги търся? Те къде ли биха ме търсили?
— Към… — аз пак замирам за миг, размишлявайки. Може би — паметника на Последния Спамър? Прието е да срещите да са край паметници… Или към виртуалният аналог на Пчеларската улица, където се срещахме наистина? — Към улица „Пчеларска“, Москва.
Шофьорът кима — значи адресът съществува. Нищо чудно. Един от най-грандиозните и амбициозни проекти на московското кметство беше създаването на копие на Москва в дълбината, много нашумял рекламно-туристически проект. Злите езици твърдят, че за този проект са изразходвани толкова пари, че с тях е можело да се застрои отново половин град…
Но те преувеличават. С два порядъка.
Таксито обикаля из Дийптаун. Излиза на границата между руският и американският сектор, огромна светеща арка, чийто размах не оставя съмнение за авторството. Казват, че склонният към гигантомания скулптор напоследък създава творенията си единствено в дълбината…
Гмурваме се под арката и се озоваваме на московските улици.
Не всички са нарисувани достатъчно добре. Както се получи. Но понякога приликата с реалността е просто поразителна. Когато приближаваме „Пчеларска“, аз забелязвам катаджия, стоящ на същото място, където беше и в реалността — миналата нощ. Трепвам.
Не, така и до дийп-психоза ще я докарам…
Пред сграда номер пет се разплащам с шофьора и излизам от автомобила. Разбира се, няма никой. Чингиз не ме чака, а и хора почти няма. Улицата изглежда като истинската, е, и на това благодаря. Сигурно тук е живял някой от програмистите, работили над проекта, и затова се е постарал…
Приближавам се към мястото, където бяхме през нощта. И замирам.
Сигурно през нощта е валяло дъжд. Виртуален, разбира се.
А тук е стояла кола. Правоъгълникът върху асфалта е по-светъл, основната сила на дъжда е отишла върху автомобила.
Навеждам се и вдигам от тротоара подгизнал фас. „Милд Севън“. Какво пушеше Чингиз? Не… Не помня…
Хвърлям угарката и гнусливо си изтривам пръстите с кърпичка.
Нищо необичайно! Абсолютно нищо! Времето във виртуалната Москва се променя точно както в истинската. Това е стандартна поддръжка на сървъра, нищо сложно няма. Е, тук има и автомобили, обикалят, създават фон. Просто съвпадение.
Та аз се срещах с Чингиз в реалността!
Нали?
Казах му, че ще вляза в дълбината. Чингиз предложи да се срещнем в реалността. Аз му отговорих… какво по-точно му отговорих? С някаква странна фраза… „на неутрална територия“… Чингиз се съгласи, предложи този адрес и провери дали изобщо съществува.
Дийптаун често го наричат „неутрална територия“…
Изведнъж ми се завива свят. Сякаш съм уморена до смърт. Или не мисля за това, за което си струва да се мисли…
— Карина?
Обръщам се и поглеждам Чингиз.
Този път е дошъл сам. А колата е абсолютно същата. Сега мога да я разгледам по-добре — „Ягуар“.
— Не знам защо, но си помислих, че ще те намеря тук. — Чингиз неловко разперва ръце. — Първо отидох до паметника на Спамъра. Не те намерих, тръгнах насам… и така.
— Изключиха ли ви? — питам аз. Иска ми се да попитам нещо друго. Говоря не каквото искам! Правя не каквото искам! Но затова пък правя това, което… е разрешено?
Разрешено от кого?
— Да. — кима Чингиз. — Всичките ми способности… не струват нищо, когато провайдера те изключва от мрежата. Само по една команда от МВД.
— А как влезе? — питам аз.
— Както едно време. През телефонната линия. — Чингиз се намръщва. — Усещам се сякаш съм минал на „Жигула“.
— И това е автомобил, много хора нямат и такъв. — машинално отвръщам аз. Да имаш автомобил в дълбината — това е разкош, някога частният транспорт беше напълно забранен. А да имаш виртуален „Ягуар“… данъкът за него е същият като на истинския. Както и на виртуалните „Ролекси“, „Патек Филип“, стогодишните уискита… човешкото тщеславие е живо и в дълбината…
— Извинявай, не исках да те обидя. — искрено отвръща Чингиз. — Е… какво стана там?
— Нищо. Всичко се провали. — отговарям аз. И започвам да разказвам — за шофьора, успял да извърне волана, за убиеца, съживил лисичето…
Чингиз се усмихва все по-широко и по-широко. Трябва да го попитам нещо друго… съвсем различно: Къде всъщност се срещнахме с него!
Но аз продължавам да разказвам.
— Надявах се на това. — казва Чингиз. — Честна дума, надявах се.
— Защо? — питам аз.
— Дълбината — това е нещо повече, отколкото сме свикнали да смятаме. — убедено казва Чингиз. — Това не е само жизнена среда. Това е още нещо. Ние сме частички от дълбината. Тя става такава, каквато ни се иска да я видим. Ако всички искахме да напълним улиците с щамповани дайвъри — би се случило. Но ние не искахме — и дълбината не го позволи.
— Говориш така, сякаш тя е жива. — отбелязвам аз.
— А аз си мисля, че е точно така. — Чингиз дори не се притеснява от думите си. — Мрежата се разрасна твърде много. Не можеш да свържеш заедно милиони компютри и да очакваш само количествени изменения. Ние оставяме следи в дълбината. Сенки, отпечатъци от думи, постъпки, желания. Ние… сякаш я учим. Отдаваме й частица от душата си… и един ден тя ще се осъзнае.
— Като каква? — питам аз. — Разпъната из цялата земя паяжина от проводници и милиони компютри? Електронен Франкенщайн? Чудовище, голем, коктейл от амбиции, похот, празни приказки, фалшиви философии? Мислиш ли, че подобна дълбина ще може да разбере човека? И човека — да разбере такава дълбина?
— Може и да не стане така. — отговаря Чингиз. — Ние не мислим за това, че разумът ни всъщност са искрици върху паяжината на синапсите между купчина неврони. Ние осъзнаваме своята личност, а не нивото на хормоните в кръвта и противостоянието на древните инстинкти.
Той млъква и вади цигара от синьо-бяла кутия „Милд Севън“. И преди да запали, добавя:
— Във всеки случай, винаги имаме избор, като какви да се осъзнаваме. Човек или голем.
— Чингиз, да се махаме оттук. — моля го аз. — Имаш ли любима кръчма наблизо?
— По-добре в истинската Москва. Има едно уютно ресторантче… — започва Чингиз.
Аз поклащам глава. Струва ми се, че ако затворя очи и се вгледам в тъмнината, ще видя нещо, което не искам да виждам. Безкрайна сива мъгла, купчина неврони, сред които проблясват искрици в синапсите.
И не затварям очи.
— Започвам да се притеснявам, че ти всъщност… — Чингиз не се доизказва.
Хващам го за ръката. Тя е истинска, жива и топла. Човек, а не голем.
— Чингиз, аз не съм мъж, не съм малолетна, не съм старица или някой урод. Аз съм точно такава, каквато ме виждаш в момента. Само такава. Никаква друга Карина не съществува.
— Оки. — казва той след кратка пауза. — Извинявай.
— Няма нищо. — казвам аз, докато се качвам в колата. — Днес е много странен ден… представяш ли си, Томилин реши, че съм инспектор от друга инстанция, от ФСБ…
— Не произнасяй тази дума на глас. — шеговито отвръща Чингиз. — А защо подполковникът е решил така?
— Ами… не са успели да пробият защитата ми и да проследят канала.
Чингиз кима. И с уважение признава:
— Ако трябва да съм честен, и аз… се опитах да те проследя. Стигнах до виртуалната квартира — и дотам. Страхотен пръстен, така и не разбрах къде е номера.
— Това е татко. — без колебание казвам аз. — Той е добър програмист. Поставил е собствена защита.
— Сериозен татко. — съгласява се Чингиз.
„Ягуарът“ тръгва, и аз се отпускам на седалката. Гледам косо към Чингиз.
И все пак, колко много прилича на рицаря от моя стар пъзел…
Но тази мозайка никога няма да бъде сглобена докрай. Знам това. Знам го, дори без да затварям очи.
Но рицарят и принцесата не е задължително да го знаят.