Прозрачни витражи

0111

— Помислих, че съм се заблудила. — казах аз. Запалих цигара.

Чингиз кимна и прибра запалката. Той седеше на предната седалка, а мястото на шофьора се заемаше от хлапе на седемнайсет-осемнайсет години, което мрачно ми каза „привет“ и повече не се намеси в разговора.

— Случва се. Всички понякога се боим от това. — сериозно отвърна Чингиз. Маниерът му на говорене беше странен, сякаш непрекъснато премълчаваше нещо. Това малко ме ядосваше, но в същото време ме интригуваше. — Представях си ви съвсем различна, Карина.

— Очакваше да видиш стара сухарка?

— Не. По-… — той се замисли. — По-уверена и твърда. Карина, наясно ли сте, че вашата мисия е отвличаща маневра?

— Имах такива предположения. — признах аз. — Е, какво става? И откъде имате тази информация?

Чингиз просто игнорира вторият въпрос, но на първия отговаря ясно.

— Феноменът „дайвъри“ е изучаван от няколко държавни структури. От МВД и Държавна Сигурност до данъчната полиция и министерството на печата и електронните комуникации. Когато стана ясно, че тези способности не могат да се прогнозират, а освен това не могат да се обучават, то по-голяма част от изследванията бяха прекратени. Но тук се намеси случайността: в МВД остана следствен изолатор в дълбината. Няколко пъти задържаните са успели да се измъкнат оттам в Дийптаун, проявявайки съвсем истински дайвърски способности. И в нечия умна глава е дошла мисълта: преобразяването става, когато човек е притиснат до стената. Започнаха разработката на мащабен експеримент. Информацията достигна до върховете на ведомствата и сега интригите са в ход. На Държавна Сигурност й харесва самата идея — да получат група контролируеми дайвъри, но не им харесва, че са изпуснали инициативата. Данъчните и чиновниците от министерствата изобщо не искат никакви дайвъри. Дали от консерватизъм, дали защото разбират, че не могат да удържат джина в бутилката… В самото МВД също се сблъскаха различни интереси… Теб те изпратиха в затвора, за да предизвикат лека паника. През това време сървъра се проверява от реалния свят.

— Тогава имате съюзници, Чингиз.

— Опазил ме Бог от такива съюзници! — полушеговито, полусериозно отговори Чингиз. — Ще ме настъпят случайно и дори няма да забележат. Карина, дълбината вече много години живее по своите закони. Добре-зле, но се справя някак. Създава ново общество, без да разрушава старото. Взема от реалния свят само това, което наистина е жизнеспособно. Да, това е един вид анархия, и като всяка анархия дълбината ще се противопостави на държавната власт. Карина, какво трябва да има в Дийптаун — това ще решат неговите обитатели. Дали да има затвор — това също ние ще решим.

— Чингиз. — казах аз. — Проблемът не е в затвора. Проблемът е в появяването на нови хора. Хомо виртуалис. Човек мрежови. Съединяващ в себе си два свята — истинският и виртуалният. Еднакво свободен и в двата свята.

— Карина, това време още не е настъпило. Не трябва да качваш на велосипед дете, което не се е научило да ходи.

— Чингиз, а това не е ли ревност? Не е ли страхът на дайвърите да загубят своята индивидуалност?

— Карина, това не е ревност и не е страх.

Замълчахме. Младежът зад волана сумтеше, сменяйки станция след станция на радиоприемника. „Московско ехо“, „Сребърен дъжд“, „Ретро“… Същият набор, както и в дълбината. Никаква разлика; на някои места реалният и виртуалният свят са се слели в едно.

Интересно, как ли са оживели радиостанциите в наше време? Още повече — в дълбината? Та нали без проблем можеш да свалиш всякаква музика, която ти харесва, а не да зависиш от вкусовете на ди-джеи и водещи. Но не, ние продължаваме да слушаме радио. Мръщим се, когато ни пускат поп, псуваме, натъквайки се на поредната реклама, прескачаме от станция на станция… и слушаме.

Сигурно за хората е важна съпричастността? Осъзнаването на факта, че именно сега, заедно с теб, тази песен се припява тихичко от още хиляди хора? Ние всички сме индивидуалисти, ние всички сме уникални и неповторими — но насаме със себе си можем да си признаем колко е трудно да си самотен.

Младежът най-накрая престана да блуждае по ефира. Спря на станция, където песента вече свършваше.

— Карина? — попита Чингиз, когато песента свърши. Не зададе самият въпрос, но всичко беше ясно. Решавай…

— Кой стреля в тебе? — поинтересувах се аз.

— Някой, който има достъп до „Мушкато“.

Знаех какво е това „Мушкато“. Наша разработка, руска. Атакува машината, вграждайки се в мрежовия протокол. С нея са въоръжени полицията на Дийптаун… и структурите на МВД.

— Чингиз, не мога да направя нищо. — казах аз. — Няма да нарушавам закона, нима не е ясно? А в рамките на закона… е, ще изкажа особеното си мнение… и кой ще го погледне? Сам казваш, че са ме използвали за отвличаща маневра. Нито тебе ще арестувам, нито Антон. За вас ще е по-добре да не го правя. Защото за бягство от виртуалният затвор приятелят ти рискува да получи истинска присъда… А защо той има толкова звучна фамилия?

— Стеков? През целия си живот е бил Стеклов. Но веднъж си загуби паспорта, а в електронната картотека се получи някакъв странен срив. И новият му паспорт беше издаден с фамилията Стеков… — Чингиз помълча. Каза: — Карина, не ви моля за невъзможното. Единственото, което ни е нужно — това е обществения резонанс. Шум. Изявления за пресата. Ако това тръгне от мен, или от което и да е частно лице — никой няма да ми обърне внимание. Ще го сметнат за измислица на жълтата преса. Но ако официално лице от МВД…

Защо не може да разбере?

— Чингиз, ти самият го каза: дълбината живее по собствените си закони. Създава нов свят, без да разрушава стария. А ти искаш да смеся двата свята! С методите на реалния свят да се боря във виртуалния. Казваш, че няма да ти повярват? Че гражданите на Дийптаун няма да се възмутят от експериментите над хора? Значи така трябва да бъде. Всяко общество има такова правителство, каквото заслужава.

Чингиз кима, макар и много неохотно. Попита:

— Тогава поне ти си кажи мнението.

— Аз съм против това, което става. — честно отговорих аз. — И се надявам, че проектът ще се провали. И в отчета ще изкажа своето мнение. Но да изкарвам кирливите ризи, за забавление на целият свят — не.

— Честен отговор. — каза Чингиз. — Благодаря.

Погледнах си часовника. Вече беше два, а трябва и да пътувам поне половин час…

— Ще тръгвам. Беше ми приятно… да пообщуваме.

— Извинявай, Карина, — мрачно ме погледна Чингиз, — но ние вече се хващаме за сламка. За най-фантастичните варианти. Крайният срок наближава, днес уважаемият подполковник Томилин смята да проведе първите сеанси на шокова терапия.

— И да получи първите дайвъри?

— Да.

Аз почаках секунда и излязох от колата. Дъждът беше спрял, беше свежо и тихо. В къщите наоколо почти не бяха останали светещи прозорци.

— Чао-чао. — вежливо се сбогува с мен младият шофьор. Вървейки към колата си, го чух как попита Чингиз: — И сега какво, при Ленка ли ще ходиш да се оплакваш, или при драскачите?

Изглежда, дайвърът наистина е в цайтнот… ако е решил цяла нощ да се мотае по познати и журналисти, опитвайки се да намери изход.

Изведнъж ми хрумна една аналогия, която ме накара да се усмихна. Смелият рицар смяташе да срази дракона. Но драконът се оказа държавен, на издръжка от кралският двор, грижливо гледан в случай на война, и даже притежаващ съответните чинове и награди. И сега рицаря, без да рискува да извади меча си, тича из двореца, моли фаворитите и фаворитките за подкрепа, пише докладни записки на съветниците, оплаква се на метресите, пие с бардовете и се оплаква навсякъде. Как може така! Та това е дракон! Такива — само с меча по шията!

Дракон. Точно така. Жалко за рицаря — звярът е доста опасен, но щом държавните интереси го изискват…

Моите събеседници (ако можем да причислим момчето към събеседниците) вече бяха тръгнали, когато загрях мотора и излязох от „Пчеларска“. На път за вкъщи видях същият катаджия, който все така зорко дежуреше.

Наивно е всичко това, Чингиз, наивно… Дайвърът ми хареса и аз бях съгласна с него почти за всичко. Но е глупаво да се надяваш, че можеш да победиш държавата. Още по-наивно е да мислиш, че можеш да победиш в спор с държавата.

deep

Enter.

Мозайката се разбърква и после се подрежда отново. Пълзят разноцветни огънчета — дълбината подрежда своят пъзел.

Как ли става това с дайвърите?

Сякаш онова, последното парченце от пъзела, което някога не успях да открия, си застава на мястото? Онова, което разделя рицаря от принцесата?

Не знам. И не съм сигурна, че искам да знам.

Излизам от къщи. Тази входна точка е реализирана като старинна беседка в парка. Паркът е твърде красив, твърде картинно неподдържан… няма такива в истинската Москва, а може би и никъде по света…

Вървя по пътечката, посипана с едър черен пясък. Ако тръгнеш надясно — там ще има пътека от жълти тухли. Наляво — самодвижеща се пътека. Ако се обърнеш назад — паркът ще свърши и ще започне пътека през Вечната Гора, където броди безгрижният Том Бомбадил, а от време на време се срещат и хобити.

Всеки от нас създава своя част от дълбината. Сътворява свят — и го дарява на другите. И чуждата дълбина не пречи на твоята. И затворът няма да попречи на Дийптаун, какво да се прави — в света има затвори. Напразно се паникьосва Чингиз…

Но все пак ми е тревожно на душата.

Минавам покрай „Старият лалугер“. Това е много приятно кафе в стил ретро, място за бохеми, макар и не много известно. Тоест, само си мисля, че минавам, но спирам и решително се отправям към вратата. Спах малко, не закусвах, само глътнах един антиацид7 от шишенцето. Гастритът също е професионална болест при жителите на Дийптаун, точно както „хванат от матрицата“.

„Лалугерът“ е пристанище на руските обитатели на дълбината. И толкова рано (по московско време) почти няма хора. Сядам на свободна масичка, поръчвам си яйца и бекон, портокалов сок и препечени филийки.

Е, а кой ми пречеше да изям точно същото в истинският свят?

На съседната маса — живописна двойка. Или по-точно, колоритен е само един от събеседниците — той изобразява сиамски близнаци, момче и момиче, сраснали странично. Устите се отварят синхронно, жестикулацията им е обща — това е проста маска, сложена от човек, обичащ да привлича вниманието. Сиамският близнак е доста пиян и гласът му гърми из цялото кафе:

— Кажи де, нима „Хелицерите“8 не ти харесаха?

Събеседникът му, изглеждащ съвсем нормално, уморено се отбраняваше:

— Хареса ми, Льошка, хареса ми…

— И какво? Не, ама всички казват „хареса ми“… чете ли рецензиите?

— Четох…

— Е, една трета от тях писах сам, — самокритично си призна сиамският близнак. — Другата третина — приятели. Но нали има още една трета — истински?

— Истински…

— Нима лошо съм представил западняците? Там вече изобщо не си личи откъде растат краката, всичко стана напълно самостоятелно!

— Е, за някои не си личи, за други много даже си личи… — мъгляво мърмори събеседникът му, опитвайки се да се съсредоточи върху киселото мляко.

— Кажи де, нима му има нещо? Разбих всички конкуренти на пух и прах; минах през всички като булдозер. Булдозерите не се боят от кал, ха-ха! Такава интрига завъртях, че изобщо няма нужда от финал! Какво му липсва?

— Душа. — чувам отговора.

Неволно се усмихвам и се обръщам настрани, за да не притеснявам сиамското чудо. Забавно място е този „Стар лалугер“.

Само че фразата ми засяда в главата. През това време сиамският близнак се суети и иска да му обяснят какво е това душа и как може да се зафиксира.

Да, ако душата можеше да се зафиксира… какъв простор за работата на държавните служби…

Келнерът ми носи поръчката. Яйцата са направо в тигана, още цвърчащи, добре изпържени, с нежни парченца бекон. Сокът е прясно изцеден, „витамините подскачат в него“, както казваше един мой познат.

— Липсва ли нещо? — вежливо се интересува келнерът.

— Душа. — неволно отговарям аз.

— Извинете, липсва в менюто. — невъзмутимо казва келнерът. Объркана, се вглеждам в очите му.

Не, просто програма.

— Благодаря. — казвам аз. — Знам.

— Ще желаете ли още нещо?

Колебая се. Няма защо да ходя до виртуалният затвор. Събраните материали стигат за отчета. А резултатите от изпитанията — изобщо не искам да ги знам.

Нека белокосият звяр Чингиз да тича из Москва, опитвайки се да намери съюзници! Това си е негова, дайвърска работа. А аз съм обикновена сътрудница на МВД. И да се пъхам между споровете на ведомствата и големите началници е противопоказно за здравето ми.

— Поръчайте ми такси до руският сектор на Дийптаун. — моля аз.