Прозрачни витражи

0101

Таксито криволичи из Дийптаун, следвайки указанията на фалшивия Стеков. На пръв поглед — без всякаква система, но аз забелязвам — ние непрекъснато прескачаме от руския сектор в японския, китайския, немския, американския.

Заплита следите. Грубо, но ефективно. Разбира се, ако проследяването не се води на ниво провайдер.

И моят спътник си мисли същото.

— През кого влизаш, Ксюша?

— Аз не съм Ксюша. — отговарям аз, пращайки цялата секретност по дяволите. — Казвам се Карина.

— А аз — Чингиз. Наистина. Та през кого?

— Москва-Онлайн.

— Ъхъ… — с явно задоволство отговаря Чингиз. Без да се крие, вади пейджър и пише писмо, без да поглежда клавиатурата.

Нима има съучастници и сред провайдерите?

А защо пък не? Москва-Онлайн е една от най-популярните фирми. Ако Чингиз е сериозен човек — а той определено прилича на такъв, — то със сигурност би си осигурил познати в най-популярните и големи фирми.

— Спрете при паметника на Последния Спамър. — нарежда Чингиз на програмата-шофьор.

Познавам това място. Имаше такава професия в дълбината — спамър. В довиртуалната ера те разпращаха рекламни писма от арендовани за еднократно използване адреси. В началния период на дълбината се заеха лично с рекламата. Създаваха простички програми с външния вид на обаятелни младежи и симпатични девойки, които бродеха по улиците и досаждаха на всеки срещнат: „Извинете, чухте ли удивителната новина? Отворен е прекрасен публичен дом «Интелектуална страст»…“

Преследваха3 ги дълго време. Полицията ги разстрелваше, провайдерите ги проследяваха… Но спамерите изчезнаха едва след като започнаха да издават лицензи на частни лица. Появи се и още една професия — ловец на спамъри. Веднага щом хората съобразиха, че по-лесно ще спечелят от лов на нелицензирани „рекламчици“, отколкото от самата реклама, броя на спамерите стремително намаля. За ознаменуване на победата издигнаха паметник, изобразяващ млад човек с идиотска усмивка, опулени очи и сноп рекламни листовки в ръка. Разбира се, от време на време се появяват спамери. Но това е епизодично, защото наградата за унищожаването им благоразумно не е отменена.

Таксито спира до парка, където стои вечно младия „рекламчик“. На стъпалата на паметника хората пият бира, общуват си и никой не досажда на другия със съвети как по-добре да изхарчи времето и парите си…

Чингиз успява да изкочи първи и да ми отвори вратата. Оставям галантността му без внимание. Намираме свободна пейка; със същата мълниеносност Чингиз се отправя към будката за бира. Над будката виси избледнял рекламен плакат: „Само днес бирата «Леден орел» се разпространява безплатно!“

Плакатът виси, откакто се помня.

Той даже нарочно е окачен избледнял.

— Е, какво искахте да ми кажете? — питам аз, отваряйки бирата си. — Имайте предвид, че всичко казано може да се използва срещу вас…

— Карина, имате ли нещо против да сменя тялото си? — пита Чингиз.

Мълча; не разбирам нищо.

А Чингиз сякаш се обгръща с мъгла. До мен стоеше набития Антон Стеков, а ето — вече го няма. На мястото му се появява предишния светлокос красавец.

Когато Чингиз си размени тялото с Антон в кафето, това не ме учуди. Това може да е запрограмирано предварително. Чингиз чакаше приятеля си и машината е реагирала при неговото приближаване. Обикновен набор функции, използван от всеки уважаващ себе си хакер.

Но нима и обратната смяна на телата е била предварително зададена?

По-лесно е да повярвам в това.

Защото в противен случай Чингиз е дайвър.

Онзи същия фолклорен персонаж, който може по желание да излезе от виртуалността. Човек, който през цялото време осъзнава илюзорността на всичко наоколо. Само да поиска — и парка наоколо ще се превърне в обикновена тримерна картинка. Той може да свали шлема, да набере на клавиатурата команда и да смени облика си. Той може, гледайки нарисувания Дийптаун, да види слабите места в програмния код.

Може много неща… ако дайвърите наистина съществуваха.

— Аз съм дайвър. — казва Чингиз. — Ако смяташ, че това бе приготвено предварително, кажи какъв да стана.

Поклащам глава. Само маскарад ми липсва. Не сме във Венеция. Питам:

— А истинският Стеков също ли е дайвър?

Това би обяснило по какъв начин е излязъл от затвора.

— Не. Той е хакер. Много добър хакер… — Чингиз се усмихва и добавя: — Единственият член на UGI, HZ0 и UHG едновременно.

— Но те не допускат съвместно членство… — глупаво възразявам аз.

— А той навсякъде се представя под различно име. — разяснява Чингиз. — Впрочем, това няма нищо общо с работата ни.

— Има! — възразявам аз. — Как може толкова опитен човек да го хванат за дребна кражба? Прегледах делото му — той е направил груби грешки! А и престъплението е… смешно. Заличаване на телефонна база данни на стойност триста четирийсет и три рубли и шестнайсет копейки!

— Е, някога Шура Балаганов беше хванат за кражба на евтина пудриера. — загадъчно отвръща Чингиз. Балаганов… смътно познато име, но не мога да си спомня. Сигурно някой от легендарните хакери… — Но вие сте права, Карина. Тоха нарочно се издъни.

— Защо?

— За да го арестуват. — с точността и безсмислеността на програмиста от вица отговаря Чингиз. — А после се наложи да дам подкуп. За да го осъдят, а не да се размине с глоба.

— Защо? — отново възкликвам аз.

— За да може Тоха да влезе във виртуалния затвор. — търпеливо обяснява Чингиз. — А после — започна да излиза от затвора и да се разхожда из дълбината. Каналът нарочно беше пробит грубо.

— Вие искате да дискредитирате самата идея на виртуалния затвор? — досещам се аз. Моят събеседник кима. — Чингиз… но това е глупаво!

Аз се горещя и осъзнавам това. Далеч по-добре би било да изслушам Чингиз. Но трябва да го победя в спора — за да изчезне неприятното, глупаво усещане за собствената ми непълноценност.

— Нима това ви е толкова неприятно? — питам го аз. — Ние всички обичаме Дийптаун, но помислете — с вашата гнусливост, с вашето нежелание да бъдете редом с престъпниците вие хвърляте тези хора по склона на живота…

— Откъде накъде „гнусливост“? — изумява се Чингиз. — Самият аз съм престъпник, ако не сте забравили.

— Тогава защо сте против затвора? Вашият приятел е пожертвал свободата си, за да се бори с виртуалния затвор! Нима си струва такива жертви?

— Карина, защо затворът е в юрисдикцията на МВД, а не на министерството на правосъдието, както трябва да бъде?

— Проектът започна като следствен изолатор за лица, извършили престъпление в дълбината. — отговарям аз. — Разбирате ли, много беше удобно следствието да се провежда в самият Дийптаун. Сега изолаторът е превърнат в затвор, но докато протича експериментът, юрисдикцията не се променя. Странно е, разбира се, че затворът не е отделен от Дийптаун…

— Карина, знаете ли как хората стават дайвъри?

— Не. — гледам го като хипнотизирана. Ами ако сега ми предложи…

— Стрес. Силни емоции. Отвращение. Страх. Ненавист. Мъка. — Чингиз вдига глава и гледа безоблачното небе. Над този парк небето винаги е чисто, тук го няма знаменития „Le quartier des Pluies“ от френския сектор… — По-рядко — възторг. Радост. Много по-рядко… Забелязвали ли сте, Карина, че в езика ни има далеч повече думи, които означават тъга? Печал, депресия, мъка, меланхолия…

— Е, и?

— Те провеждат експерименти над хората, Карина. Опитват се да създадат дайвъри.

— Кои „те“?

— Не зная. Някои умни момчета от МВД. Те и без това търсиха дайвъри, особено когато имаха нещо като собствена организация, „съветът на дайвърите“. Молиха да се направи едно, да се помогне в друго… обикновено не им отказваха. Но явно това вече не им е достатъчно. Виртуалността стана твърде голяма част от живота ни. Тук има всичко — банки, институти, корпорации, военни бази и щабове. Значи — нужни са информатори, агенти, шпиони. Дайвърите са малко. Тези, които са успели да открият и да вербуват, вече не достигат. И ето, че се опитват да създадат нови.

Силни емоции?

Аз си спомням убиеца, опитващ се да дресира лисичето.

„После лисичето ще умре“.

Значи, катарзис, другарю подполковник?

Хакери, затворени без достъп до любимите си компютри — и при това затворени във виртуалността! Убийци и изнасилвачи, крадливи бизнесмени, шофьори, прегазили пешеходци…

— Всички те знаят, че затворът е в Дийптаун. Те мечтаят да се измъкнат… поне за малко. — казва Чингиз. — И непрекъснато ги подлагат на стрес. И дори да го наричат психотерапия… целта й е да превърнат човек в дайвър.

— Какви доказателства имате? — питам аз.

— Неофициални. — усмихва се Чингиз. — И няма да разкрия информаторите си. Но помислете сама: оборудването за всеки затворник струва около пет хиляди долара. Поддръжката — около четири хиляди за година. Защо МВД ще проявява подобна щедрост?

— Хора с… с необикновени способности… — неизвестно защо аз избягвам думата „дайвър“. Все едно да повярвам в Баба Яга или Дядо Мраз. — Те наистина са нужни. И ще е много хубаво, ако тези способности може да получи всеки желаещ.

— На времето фашистите измъчиха хиляди военнопленници. Но науката получи ценни данни. Карина, на кого да обяснявам, че експериментите над хората са престъпни? На сътрудник на МВД?

Той е много сериозен.

— И какво искате от сътрудника на МВД? — питам аз. — Помощ?

— Първо отговорете, Карина, споделяте ли мнението ми? Или просто не искате да спорите? — пита Чингиз.

— Ами ако излъжа? — питам аз.

— Отговорете честно.

Каква смешна молба!

„Отговорете честно“!

В Дийптаун, в града, където всеки има хиляди лица. В града, където всеки си измисля нова биография и ново име. В града, където измислицата е по-необходима от истината.

А Чингиз ме гледа така, сякаш изобщо не се съмнява — ще го послушам.

— И на мен не ми харесва всичко това. — казвам аз. — Но какво мога да направя? Разказвате ми за заговор едва ли не на държавно равнище! Не разбирате ли коя съм аз? Преди година завърших университета. Специализирам мрежови правонарушения. Ни в клин, ни в ръкав ми възложиха тази инспекция… казаха, че има сериозни съмнения в надеждността на затвора. Това е! Ще напиша отчет, началниците ми ще го получат… но ако им наредят отгоре — отчетът ще изчезне. Никой няма да ме чуе, Чингиз.

— Това не е нужно. — той се усмихва и протяга ръце. — Арестувайте ме, Карина.

— Вие сте побъркан! — аз неволно се отдръпвам.

— Арестувайте ме! — настоятелно повтаря Чингиз. — Няма да успеем да провалим проекта. Но ще вдигнем шум около затвора. Ние с Тоха ще се отървем с условна присъда, гарантирам ви. Имам много добри адвокати… всичко е обмислено. Но за затвора това ще е край. Вестниците ще предъвкват историята с бягството, гражданите ще завият от ужас. Затворът или ще бъде премахнат, или ще го отделят от Дийптаун.

— Нямам право да ви арестувам!

— Извикайте полицай!

Той все още държи ръцете си пред мен, сякаш очаква щракването на белезниците около китките си.

— Престанете… — мърморя аз.

— Но вие искахте това, Карина! Вие мечтаехте да хванете беглеца! Е, хайде — заловете го!

Аз скачам. Аз отстъпвам позорно. А Чингиз изведнъж пада пред мен на колене. Това е някаква невъзможна смес от клоунада и искреност.

— Моля ви! Моля да изпълните служебния си дълг! Арестувайте престъпника!

— Стига толкова, Чингиз! Не се превземайте!

Младежите, стоящи до паметника, започват да ни ръкопляскат. Сигурно отстрани това прилича на обяснение в любов… белокосият рицар се е поклонил пред прекрасната дама…

Аз трепвам, когато си спомням на какво ми прилича това.

— Добре, ще ви помогна да го направите. — казва Чингиз. — Не исках това…

Той пъха ръка в сакото — и когато ръката се връща, в нея блести пистолет.

Но в следващият миг някъде иззад гърба ми се раздава изстрел. Лицето на Чингиз се покрива с кръв — и той пада в краката ми.