Прозрачни витражи

0010

Поднасят ни чай. Сурова жена в униформа — не прилича на секретарка, а и началника на затвора няма приемна. Сигурно работи в женския блок на затвора.

— Чаят е хубав. — казва подполковникът. Слага три лъжички захар, разбърква и добавя: — Краснодарски. Тук използваме виртуални образи само на руски продукти.

Намерил с какво да се гордее!

Виртуалният патриотизъм — това дори не е смешно. Достатъчно е само веднъж да се разориш за истински чай, за онези три най-горни листенца, откъснати на ръка от храста. Разбира се, ако си от недоубитите в началото на века олигарси, ако щеш всеки ден пий чай от онези, „три долара грама“. Но не е трудно да спестиш за една-единствена чайна церемония. Затова пък после можеш да се наслаждаваш на истински чай при всяко посещение на дълбината!

Но запазвам тези мисли за себе си. Пия чай. Не знам какъв изглежда той за началника на затвора. За мен е мътна воняща течност с плаващи отгоре листенца. В такъв чай наистина трябва да слагаш захар, вкарвайки в ступор истинските ценители на напитката.

— С отчетите ли ще започнете? — пита мимоходом подполковника.

— Сигурно. — преструвам се, че размишлявам. — Не, сигурно първо ще огледам жилищните условия на затворниците.

Началника кима. Или му е все едно, или добре се преструва.

— Нося няколко скенера. — добавям аз. — Знаете ли, има мнение, че виртуалния затвор е недостатъчно добре защитен от бягство…

Аркадий се смее напълно искрено.

— Бягство? Къде, Карина? Ох, тези изкопаеми от юридическия… Всичките ни подопечни спят здрав сън зад високи огради. Наоколо е виртуалността!

— Да, — заеквам аз. — но ако убийците и изнасилвачите могат да обикалят из Дийптаун…

— Да предположим! — подполковникът е готов на обсъждане. — И така, кръвожадният маниак Вася Пупкин е успял да избяга от виртуалния затвор…

Бедният Василий Пупкин, автор на учебника по аритметика за църковните училища! Не е знаел колко жестоко ще се разправят с него измъчените от задачите за басейни и влакове ученици. Ще направят името му нарицателно, даже повече и от мистър Смит.

— И какво ще направи нашият маниак във виртуалността? — продължава да пита Томилин. — А, Карина?

— Убийство. — предполагам аз.

— Виртуално?

— Ами оръжията от трето поколение? Които убиват хора от виртуалността?

Разбирам, че стремително падам в очите на Томилин. Но нищо не може да се направи.

— Карина, преди две години имаше подобни слухове. — съгласява се той. — Даже цели истории се разказваха. За това, как някакъв хакер е загинал от виртуален куршум… Повярвайте ми, такъв шум се вдигна, че започна официално разследване. Да, имало е опити за конструиране на „оръжие от трето поколение“. Но безуспешни. Сериозните хора отдавна изоставиха тези изследвания… само разни служби още скубят пари от своите правителства.

— Ами сексуално насилие? — не се предавам аз. — Нали това е възможно във виртуалността!

Тук полковникът няма какво да възрази и веднага загубва своята ироничност.

— Затова пък е невъзможно да избягаш от виртуален затвор. Моля, проверявайте… аз първи ще ви стисна ръката, ако докажете обратното.

Нещо излизам от ролята си. Опитната Карина, горда от своята мисия, няма да се отвлича за чай, дори и краснодарски, и брадати вицове.

— Да започваме. — оставям аз чашката. Чашката е красива — черно-златисти рози върху тънък порцелан. Също родна, много ясно.

— Последвайте ме. — гласът на Томилин също става по-суров.

Вървим дълго. Поне три решетъчни врати — сървър-гейтове, потопяващи ни все по-дълбоко и по-дълбоко в затворническата мрежа. Демонстративно размахвам скенера — напълно работещ и доста надежден прибор. Всички е чисто. Няма никакви тунели. Едмонт Дантес би пропилял напразно младините си.

Затворническият корпус наистина е построен по американски образец. Помещение с прилични размери, пасаж, където вместо магазини има килии с решетки на три етажа. Изненадите започват, когато се приближаваме до първата килия. Тя е празна.

— Подопечния е в своето пространство. — казва Томилин. — Виждате ли вратата?

В килията наистина има един детайл, отличаващ се от привичния затворнически интериор. Между блестящата тоалетна чиния и твърдата койка — отвор за врата, покрит с плътна сива тъкан.

— Това ли е „вътрешната Монголия“? — позволявам си малка волност. Е, нали трудолюбивата инспекторка е длъжна да се запознае със затворническия жаргон.

— Да. — с леко учудване отговаря Томилин. — Сержант!

Един от надзирателите, които мълчаливо ни следваха, раздрънква ключовете и отключва килията. Влизам след Томилин.

— Няма нужда. — полковникът спира хвърлилият се към завесата сержант. — И така, Карина Петровна, целият ни контингент има право да излежи наказанието си по обичайният начин, макар и във виртуалността. Да лежи в килията, да работи в работилницата, да посещава библиотеката и църквата… предоставяме услугите на представители на петте най-разпространени вероизповедания. Но има и решаваща разлика между нашият затвор и обикновеният. Всеки затворник има собствено автономно пространство, или както го наричат неофициално — „вътрешна Монголия“. Във всеки конкретен случай това пространство се създава индивидуално, от квалифицирани специалисти. Посещаването на вът… на автономното пространство, или „зоната за катарзис“ — това вече е официалният термин — служи за превъзпитание на престъпника. Мога да отбележа, че случаите на отказ от тази терапия са крайно редки. Позволете…

— Това не е ли твърде безцеремонно? — питам аз.

И Томилин забележимо се променя в лице:

— Намиращите се в зоната на катарзис са под непрекъснато наблюдение. Те знаят, че във всеки момент надзирателя може да прекъсне сеанса. Елате2.

Може би е започнал кариерата си в патрулно-постовата служба?

Следвайки Томилин, аз отгръщам завесата и влизам в зоната на чуждия катарзис. В нечия вътрешна Монголия.

А това наистина прилича на монголска степ!

Не, не съм била там. Дори през дълбината. Но в моите представи тя изглежда точно така: безкрайна равнина до самият хоризонт, камениста земя със сухи стъбла — изсушена от жестокото слънце трева, прашен вятър, безоблачно небе. Много е горещо.

— Ш-ш-т! — изпреварва въпроса ми Томилин. — Ето там.

И наистина, на около сто метра от входа — висящо направо от въздуха сиво платнище, — е приклекнал човек. Ние се приближаваме и човекът се оказва кльощав, с оредяла коса и болезнено бледа кожа.

Пред него на земята стои малка рижа лисичка — фенек.

Можеше да си помислиш, че медитират, гледайки се един друг. Но за разлика от човека лисичката ни вижда. И когато се приближаваме съвсем, тя се обръща и избягва.

Човекът извика горестно и едва тогава се обръща.

Лицето му също е съвсем обикновено. С такова лице е трудно да си уговориш среща с момиче — няма да те познаят, да те отличат от тълпата.

— Затворник Генадий Казаков, осъден от районния съд на град… — скачайки на крака и поставяйки ръце зад главата, той започва научената наизуст формула.

А членът, по който е осъден, е доста лош. Умишлено убийство с утежняващи вината обстоятелства.

— Аз съм извънреден инспектор от Управлението за Надзор на изправителните заведения. — казвам аз. — Имате ли някакви оплаквания относно условията за живот?

— Нямам оплаквания. — бързо отговаря осъдения.

В погледа му има не страх, и дори не злоба към надзирателите. Раздразнение! Съвсем истинското раздразнение на човек, откъснат от много важна работа заради някаква дреболия. В погледа му няма нищо друго.

— Да тръгваме. — казвам аз на Томилин.

И ние оставяме Казаков в неговата вътрешна Монголия. Подполковникът започва да говори веднага щом влизаме в обикновената килия.

— Това е един от най-простите, но според мен — най-изящния вариант на зоната за катарзис. Затворникът има излаз към пустиня. Пустинята е безкрайна, но затворена в кръг — ако се опита да продължи напред, ще се върне на предишното място. В пустинята живее една-единствена лисичка. С търпение и мекота затворникът може да я дресира. За последната година нашият подопечен постигна определени резултати.

— Много трогателно. — мръщя се аз. Почуквам токчетата си едно в друго — на пода се сипе ситен сух пясък. — Макар че затворникът Казаков не прилича много на Малкия Принц. А какво ще стане после?

— Когато дресира лисичката, ще може да я внесе в килията. Тя ще стане съвсем питомна, ще спи в краката му, ще тича из килиите с бележки… дори малко ще разбира какво й казва. — Томилин е недоволен от нещо, но все пак разказва с увлечение.

— А после?

— Досетлива сте, Карина. После фенекът ще умре. Той ще я намери в пустинята, три дена след като лисичката престане да идва в килията му. И няма да е ясно дали е умряла от естествена смърт или е убита от някой.

Спирам. Или заради увереният глас на началникът на затвора, или под впечатление на току-що видяното, но си представям всичко много ясно. Човекът, стоящ на колене пред неподвижното телце на зверчето. Вик, отчаян и безнадежден. Пръсти, дращещи сухата земя. И празни очи, в които вече няма абсолютно нищо.

Явно лицето ми ме издава.

— Това е нарисувана лисичка. — казва подполковникът. — Обикновена програма „домашен любимец“ със забавен инстинкт за опитомяване. Не нея трябва да съжалявате, — той се поколебава за секунда, после добавя: — а още по-малко — човекът, убил зверски жена си. Преживяният шок ще го накара да осъзнае какво е това болка от загубата.

На езика ми се въртят много скептични въпроси. Но нима е моя работа да ги задавам? Затова кимам, въртя наоколо скенера, отделяйки особено внимание на прозореца с решетката. На Томилин му е смешно, но се опитва да не се усмихва.

Много му благодаря.

Минаваме покрай още три килии. В едната затворникът спи и аз моля подполковника да не го буди. Обитателите на другите две странстват по своите зони за катарзис. Първата зона — град, в който няма никой, изобщо никой, но непрекъснато се срещат следи от присъствие на хора. Веднага познавам, че градът е предназначен за още един убиец. Втората зона — нещо, подозрително напомнящо за симулатор за автомобилни състезания. Тук се разкайва за престъпленията си шофьор, който в пияно състояние осакатил няколко души. Не зная, не зная… струва ми се, че веселият мустакат мъж просто се опитва да запази професионалната си форма. Впрочем, от наказанието му оставаше само половин година. Едва ли е решил да бяга, дори ако тежкият „КАМАЗ“ разбие нарисуваната ограда и излезе на улиците на Дийптаун.

Обаче работя старателно със скенера.

— Следват затворените за икономически престъпления. — казва подполковникът. — Ще ги проверявате ли?

Да си помисли човек, че убийците и изнасилвачите са ми по-интересни.

— Разбира се.

— Проникване във сървъри, кражба на информация, представляваща търговска тайна. Общо взето — хакер. — представя полковникът отсъстващият обитател на килията. — Ще влезем ли в зоната за катарзис?

— Да надникнем. — казвам аз, опитвайки се да не издам вълнението си.

На екрана на детектора продължава да свети зелена светлинка — всичко е чисто. Но тази светлинка не означава нищо. Тя е за онези, които ще гледат екрана, надничайки през рамото ми.

Нищо незначещата буква F в ъгъла на екрана е далеч по-информативна. Някъде наблизо е пробит канал към улиците на Дийптаун.

Ах, каква забележителна идея — да накажеш хакер със затваряне във виртуален затвор!