Пясъчна буря

1.Огън и дъжд

14 ноември, 01:33

Британският музей. Лондон, Англия

След тринайсет минути Хари Мастерсън щеше да е мъртъв.

Ако знаеше, щеше да изпуши последната си цигара до филтъра. Той обаче загаси фаса само след три дръпвания и махна с ръка да разкара дима пред лицето си. Ако го хванеха да пуши извън стаята за почивка, онова копеле Флеминг, шефът на музейната охрана, щеше да му трие сол на главата. И без това беше на изпитателен срок, задето закъсня с два часа за смяната си миналата седмица.

Изпсува под нос и прибра фаса в джоба си. Щеше да го допуши през следващата почивка… ако въобще им отпуснеха почивка тази нощ.

Гръмотевица отекна през дебелите зидове. Зимната буря се беше разразила малко след полунощ с въведение от мощна градушка, последвана от потоп, който като нищо можеше Да отмие Лондон в Темза. Светкавици танцуваха разкривени по небето от хоризонт до хоризонт. Според синоптика по Би Би Си това била една от най-силните гръмотевични бури за последното десетилетие. Половината град бил останал без ток заради забележителния преграден огън от светкавици.

И по каприз на съдбата точно неговата, на Хари, половина от града беше останала на тъмно, включително и Британският музей на улица Грейт Расъл. Макар че имаше резервни генератори, цялата охрана беше привикана за допълнителна защита на музейната собственост. До половин час щяха да пристигнат. Хари вече беше застъпил на нощна смяна, когато осветлението угасна. И въпреки че охранителните камери все още функционираха на резервно захранване, Флеминг заповяда всички от нощната смяна незабавно да тръгнат на обиколки по четирикилометровите коридори на музея.

Това означаваше да се разделят.

Хари вдигна фенерчето си и го насочи по коридора. Мразеше да обикаля нощем, когато музеят тънеше в мрачна тишина. Единствената светлина идваше от уличните лампи навън. А сега заради аварията дори и тези светлинки бяха загаснали. Музеят тънеше в зловещи сенки, разчупвани само от червените локви на нисковолтажните охранителни лампи.

Хари с пълно право си бе доставил нужната доза никотин за кураж, но повече не можеше да отлага задълженията си. Понеже беше най-низшият служител от нощната смяна, на него се падна да обиколи коридорите на северното крило, които бяха най-далеч от подземното охранително гнездо. Това обаче не означаваше, че не може да мине напряко. Обърна гръб на дългия коридор и тръгна към вратата на Голямата зала на кралица Елизабет II.

Тази централна зала заемаше два акра площ между четирите крила на музея. В сърцето й се издигаше великолепната Кръгла читалня с меден купол, една от най-хубавите библиотеки в целия свят. Отгоре цялата зала беше захлупена с огромен, проектиран от Фостър и партньори стъклен покрив, който я превръщаше в най-голямата покрита площ в Европа.

Хари отключи и влезе в подобното на пещера помещение. И тази зала тънеше в мрак. Дъждът трополеше по стъклото високо горе. Стъпките на Хари ехтяха в просторното помещение. Ново гръмотевично копие проряза небето. Покривът от хиляди триъгълни стъклени панели за миг просветна ослепително. После тъмнината отново удави музея под съпровода на дъжда.

Последва толкова силна гръмотевица, че Хари я усети сякаш в гърдите си. Покривът изтрещя и пазачът се поприведе при мисълта, че цялата конструкция може да се стовари на главата му.

С насочено напред фенерче той пресече залата на път към северното крило. Заобиколи покрай читалнята в центъра. Отново блесна светкавица и освети залата за миг-два. Гигантски статуи, невидими в мрака, се появиха сякаш от нищото. Лъвът от Книдос се изправяше на задните си крака до масивна глава от Великденския остров. После мракът погълна отново пазителите.

На Хари изведнъж му стана студено и кожата му настръхна.

Ускори крачка. При всяка стъпка псуваше под нос.

— Трижди проклети боклуци скапани… — Монотонните ругатни му помагаха да се успокои.

Мушна се през вратите към северното крило, посрещнат от познатата миризма на мухъл и амоняк. Доволен беше пак да усеща солидни стени край себе си. Насочи фенерчето към дългия коридор. Всичко изглеждаше наред, но той беше задължен да провери всяка галерия в крилото. Пресметна наум. Ако побързаше, можеше да приключи обиколката и да му остане време за една бърза цигара. С мисълта за дозата никотин той тръгна по коридора след лъча на фенерчето.

Северното крило беше избрано да приюти изложбата по случай кръглата годишнина на музея — етнографска колекция, която да представи пълна картина на човешките постижения през вековете и да обхване всички култури. Като например египетската галерия с всичките й мумии и саркофази. Хари продължи бързо, като отмяташе наум галериите с културно наследство — келтската, византийската, руската, китайската. Входът към всяка от галериите се охраняваше от специална врата. Със спирането на тока вратите автоматично се бяха спуснали.

Най-накрая се видя и краят на коридора.

Повечето от колекциите в галериите бяха тук само временно преместени от Музея на човечеството заради празненствата по случай годишнината. Но експозицията в дъното винаги си е била тук, поне откакто, я помнеше Хари. В тези помещения беше изложена арабската колекция на музея — безценни антични артефакти от Арабския полуостров. Експозицията беше подредена по поръчка на едно семейство, забогатяло от петролен бизнес в онзи район, което редовно плащаше наема за помещението. Говореше се, че поддържането на подобна експозиция в Британския музей възлиза на над пет милиона лири годишно.

Човек трябваше да се отнася с уважение към подобно постоянство.

Или пък не.

Хари изсумтя при мисълта за толкова много глупашки прахосани пари и плъзна лъча на фенерчето си по гравираната медна плоча над входа — „ГАЛЕРИЯ КЕНСИНГТЪН“. Известна още като „Мансардата на кучката“.

Хари никога не се беше срещал лично с лейди Кенсингтън, но от приказките сред служителите знаеше, че и най-малкото недоглеждане по отношение на нейната галерия — прах по някоя повърхност, петно върху табелка или разместен артефакт — гарантираше най-строго мъмрене на виновния. Галерията беше личният й любим проект и никой не беше застрахован от гнева й. Хора губеха работата си заради нея, поискала бе уволнението дори на един от висшите администратори.

Точно по тази причина Хари се позабави малко по-дълго пред охранителната решетка на галерията. Плъзна грижливо лъча на фенерчето из преддверието. Но и тук всичко беше наред.

Тъкмо се обръщаше, когато някакво движение привлече погледа му. Той застина с насочено към пода фенерче.

В едно от вътрешните помещения се плъзгаше синкаво сияние и сенките се кривяха след него.

Друго фенерче… В галерията имаше някой.

Хари усети как сърцето се качва в гърлото му. Обир. Облегна се на близката стена. Посегна с треперещи пръсти към радиостанцията си. Гръмотевица отекна през стените, плътна и дълбока.

Той вдигна радиото към устните си.

— Вероятно незаконно навлизане в северното крило. Моля за указания.

Зачака началникът на смяната да отговори. Джийн Джонсън може да беше гадняр, но беше бивш офицер от Кралските военновъздушни сили. Разбираше си от работата.

Мъжкия глас отговори на повикването му, но смущенията от гръмотевичната буря изядоха повечето от думите: „… вероятно… Сигурен ли си?… изчакай, докато… Решетките наред ли са?“ Хари погледна назад към спуснатите охранителни решетки. Естествено, че трябваше да провери дали някой не ги е човъркал. Всяка галерия имаше само един изход към коридора. Единственият друг начин да се влезе в запечатаните помещения беше през някой от високите прозорци, само че те си имаха аларми срещу взлом. И макар че бурята беше прекъснала основното електроснабдяване, резервните генератори поддържаха охранителните системи. Не се беше вдигнала тревога.

Хари си представи как Джонсън вече насочва камерите в това крило. Рискува и огледа петте помещения на галерия Кенсингтън. Сиянието в дъното се виждаше все така ясно. Движението му изглеждаше безцелно, небрежно, не като решителния размах на крадец. Хари огледа набързо охранителната решетка. Електронната й ключалка светеше в зелено. Никой не беше минавал оттам.

Пак погледна към сиянието. Може пък да беше само отражение от фаровете на нечия кола, която минава под прозорците на галерията.

Пресекващият глас на Джонсън откъм радиостанцията го стресна.

— Камерите не показват нищо нередно… Камера пет е извън строя. Изчакай на място… другите идват. — И да беше казал още нещо, то изчезна в ефира, заглушено от бурята.

Хари стоеше до решетката. Други пазачи идваха на помощ. Ами ако в галерията нямаше нарушител? Ако наистина бяха фарове на кола? Отношенията му с Флеминг и без това бяха обтегнати. Само това оставаше — да стане за смях пред всички.

Реши да рискува, вдигна фенерчето и извика:

— Ти там! — Намерението му беше да прозвучи заплашително, но викът му заприлича повече на пронизителен врясък.

Само че никаква промяна не настъпи в движението на светлината. Тя сякаш хлътваше все по-навътре в галерията — не като паническо отстъпление, а със същите бавни лъкатушения. Крадец не би могъл да е чак толкова хладнокръвен.

Хари се премести до електронната ключалка на решетката и я отвори с картата си. Магнитните ключалки се изключиха. Той повдигна решетката колкото да се провре под нея и влезе в първото помещение. Изправи се и пак вдигна фенерчето. Решително потисна обзелата го за миг паника. Трябваше да провери преди да вдигне тревога.

Но станалото — станало. Не му оставаше друго, освен да запази донякъде достойнството си, като разбули мистерията сам.

Извика още веднъж, просто за всеки случай:

— Охрана! Не мърдай!

Викът му не предизвика никакъв отклик. Светлината продължаваше да се придвижва със същия постоянен лъкатушен темп навътре в галерията.

Хари погледна назад през решетката към коридора. Другите щяха да пристигнат всеки момент.

— По дяволите! — измърмори той под нос. Тръгна бързо по посока на светлината, решен да открие произхода й преди другите да са дошли.

Почти без да се оглежда, той мина покрай съкровища с огромно историческо значение и безценни в парично изражение — стъклени витрини пазеха глинени плочи от асирийския цар Ашурбанипал; тромави статуи от пясъчник, датиращи отпреди персийските времена; мечове и оръжия от всякакви епохи; финикийска слонова кост, изобразяваща древни крале и кралици; дори първото издание на „Приказки от хиляда и една нощ“ с оригиналното си заглавие „Разказвачката от Ориента“.

Хари минаваше с бърза крачка покрай артефакти от различни династии — от времената на кръстоносните походи до рождението на Христос, от величието на Александър Велики до епохата на цар Соломон и Савската царица.

Най-накрая стигна до последната стая, една от най-големите. Там експонатите биха представлявали интерес за всеки естественик — редки камъни и бижута, фосили, оръдия от неолита от представения район.

Източникът на светлината се разкри. Почти в средата на покритата с купол стая половинметров глобус от синя светлина плуваше лениво из помещението. Примигваше и повърхността му сякаш се обливаше с пламък от призматично синьо масло.

Пред очите на Хари глобусът мина през стъклена витрина сякаш беше направена от въздух. Той застина на място. Миризма на сяра стигна до ноздрите му откъм топката небесносиня светлина.

Глобусът се превъртя над една от червените охранителни лампи, която угасна с пукот. Шумът стресна Хари и той Отстъпи крачка назад. Същата съдба явно беше сполетяла камера пет в стаята зад него. Той погледна към камерата в тази стая. Червена светлинка грееше над нея — все още работеше.

Явно проследил наблюденията му, Джонсън се обади по радиостанцията. По някаква причина смущенията бяха изчезнали.

— Хари, май ще е по-добре да се махнеш оттам!

Той все така стоеше вкаменен — и от страх, и от удивление. Явлението се отдалечи от него и се отправи към тъмния ъгъл на стаята.

Сиянието на глобуса освети буца метал в стъклен куб — червено желязо, голямо колкото теле, коленичило теле. Табелката твърдеше, че било камила. Приликата в най-добрия случай можеше да се нарече съмнителна. Пишеше също, че артефактът бил намерен в пустинята.

Сиянието се залюля над желязната камила.

Хари отстъпи предпазливо назад и вдигна радиостанцията.

— Исусе!

Примигващата топка светлина пропадна през стъклото и кацна върху камилата. Светлината й угасна като духната свещ.

Внезапният мрак ослепи Хари за миг и той вдигна фенерчето. Желязната камила си беше в стъкления куб и не личеше да е пострадала.

— Изчезна…

— Ти добре ли си?

— Да. Какво беше това, по дяволите? Джонсън отговори със страхопочитание:

— Проклета кълбовидна мълния, струва ми се! Чувал съм колеги да разказват за такива, когато минавали с бойни самолети през гръмотевични бури. Бурята трябва да я е изплюла. Каква гледка само, проклет да съм!

Вече няма никаква „гледка“, с въздишка си помисли Хари и поклати глава. Каквото и да беше това чудо, поне му спести подигравките на колегите.

Той отпусна фенерчето надолу и видя, че желязната камила продължава да свети в мрака. С тъмночервен цвят.

— Това пък какво е, мамка му? — измърмори Хари и стисна радиостанцията. Силен удар статично електричество ухапа пръстите му. Той разтърси ръката си с ругатни и отново вдигна радиостанцията. — Има нещо странно. Не мисля, че…

Сиянието откъм фигурата внезапно се усили. Хари отстъпи назад. Желязото започна да се топи по повърхността на камилата сякаш под въздействие на киселинен дъжд. Не само той беше забелязал промяната.

Радиостанцията излая в ръката му:

— Хари, изчезвай оттам! Завъртя се на пета, но беше късно.

Стъклената витрина избухна. Остри отломки пронизаха лявата му страна. Назъбено парче разряза като с нож бузата му. Но той не усети порязванията, защото го връхлетя нажежена вълна, която погълна всичкия кислород. Устните му се отвориха за вик, който така и не прозвуча.

Повторна експлозия вдигна Хари от пода и го метна в другия край на галерията. Ала в охранителната решетка се удариха само пламтящи кости, които се стопиха в стоманата.

01:53

Сафиа ал Мааз се събуди, обзета от дива паника. Отвсякъде пищяха сирени. Отблясъци на червени предупредителни светлини танцуваха по стените на спалнята. Ужас я стегна като в менгеме. Не можеше да диша; студена пот изби по челото й, сякаш изтикана от стегналата се кожа. Пръстите й се сгърчиха върху завивките и ги притиснаха към гърлото й. Неспособна да примигне, за миг се озова в капан между миналото и настоящето.

Сирени пищят, взривове ехтят в далечината… и не толкова далече, писъци на ранени, на умиращи, собственият й глас в кошмара от болка и шок…

Клаксони запищяха откъм улицата под апартамента й.

— Направете място на колите! Всички да се изтеглят назад!

Английски… не арабски, нито иврит…

Нисък бумтеж се изтъркаля покрай кооперацията, в която живееше, и заглъхна в далечината.

Гласовете на пожарникарите я върнаха в леглото й и в настоящето. Беше в Лондон, а не в Тел Авив. Издиша бавно и на пресекулки. Сълзи избиха в очите й. Тя ги изтри с разтреперани пръсти.

Пристъп на паника.

Поседя увита в одеялото си, докато дишането й се нормализира. Но пак й се плачеше. Винаги става така, каза си тя, но думите не помагаха. Уви се плътно с вълненото одеяло, очите — затворени, сърцето — туптящо в ушите. Подхвана дихателните упражнения, на които я беше научил психоаналитикът. Вдишваш до две, издишваш до четири. Усещаше как напрежението се оттича с всяко вдишване. Студената й кожа бавно се затопляше.

Нещо тежко скочи на леглото й под съпровода на тих звук. Като от скърцаща панта.

Протегна ръка, която бе посрещната с доволно мъркане.

— Ела тук, Били — прошепна Сафиа на дебелия черен персийски котарак.

Били положи глава в дланта и и потърка гушката си в пръстите и, после се просна напреко на бедрата и, сякаш някой внезапно бе отрязал невидимите конци, които го бяха държали изправен. Сирените явно бяха прекъснали обичайните му нощни обиколки из апартамента.

Тихото доволно предене продължи в скута на Сафиа.

И именно то — повече от дихателните упражнения — отпусна мускулите на раменете й. Едва сега Сафиа забеляза, че се е изгърбила, сякаш в очакване на удар, който така и не беше дошъл. Изправи рамене и протегна врат.

Сирените и врявата все още се чуваха на половин пресечка от сградата, в която живееше. Трябваше да стане и да разбере какво става. Да се движи. Паниката се беше превърнала в нервна енергия.

Преметна крака и премести внимателно Били върху одеялото. Преденето пресекна за миг, после се поднови, когато стана ясно, че не го гонят. Били се беше родил на лондонските улици, беше си улична котка, космата топка сплъстена козина и слюнка. Сафиа беше намерила окървавеното котенце проснато на площадката пред апартамента, със счупено краче, цялото в масло, ударено от кола. Беше му помогнала, а то я ухапа по палеца. Приятелите я бяха посъветвали да го отнесе в приют за животни, но Сафиа знаеше, че онези места не са по-добри от сиропиталищата. Затова го уви в една калъфка за възглавница и го занесе в близката ветеринарна клиника.

Лесно би било да го прекрачи онази вечер на площадката, но навремето и тя като котето се беше оказала изоставена и сама. Тогава и нея я бяха прибрали. Също като Били, и тя бе станала част от онзи дом — но нито един от двамата не беше опитомен докрай, запазвайки предпочитанията си към дивите места и изгубените краища на света.

Ала всичко това беше свършило с една експлозия в слънчев пролетен ден.

Всичко бе станало по нейна вина… Плач и писъци изпълниха отново главата й, сливайки се със сирените.

Като дишаше трудно, Сафиа протегна ръка към нощната лампа, малка имитация на Тифани с водни кончета от цветно стъкло. Натисна няколко пъти ключа, но лампата не светна. Нямаше ток. Бурята сигурно беше прекъснала електропровода.

Може би за това беше врявата долу. Дано да е нещо толкова простичко.

Стана от леглото — боса, но с топла бархетна нощница до коленете. Отиде до прозореца и нагласи щорите така, че да надзърне към улицата долу. Апартаментът й беше на четвъртия етаж.

Обикновено тихата и достопочтена улица с метални лампи и широки тротоари се беше превърнала в сюрреалистично бойно поле. Пожарни и полицейски коли препречваха улицата. Дим се стелеше въпреки дъжда, но поне силната буря се беше превърнала в обичайния лондонски ръмеж. Понеже уличните лампи тъмнееха, единствената светлина идваше от въртящите се лампи върху покривите на специалните автомобили. Надолу по улицата обаче по-наситен червеникав блясък си пробиваше път през дима и тъмнината.

Пожар.

Сърцето на Сафиа заби по-бързо, дъхът й се задави — не от стари ужаси, а от новороден страх за настоящето. Музеят! Дръпна трескаво вървите на щорите, вдигна ги догоре и отвори прозореца. Наведе се в дъжда, без да забелязва ледените капки.

Британският музей беше съвсем наблизо. Не можеше да повярва на очите си. Североизточният ъгъл на музея представляваше обгърната от огън развалина. Пламъци изригваха от изпотрошени прозорци по горните етажи, дим излизаше на плътни колони. Мъже с дихателни маски влачеха маркучи. Дебели водни струи се издигаха нависоко. Стълби се възправяха във въздуха от задната страна на пожарните коли.

Най-страшна беше дупката, зейнала на втория етаж в североизточния ъгъл. Отломки и почернели буци цимент лежаха пръснати по уличното платно. Явно не беше чула експлозията или я беше взела за поредната гръмотевица. Но не гръмотевица беше причинила това.

Повече приличаше на бомба… на терористичен акт. Пак ли…

Усети как коленете и се подгъват. Северното крило… нейното крило. Знаеше, че димящата дупка води към галерията в дъното. Цялата й работа, цял живот изследвания, колекцията, стотици антики от родната й земя! Твърде много беше, за да го проумее. Заради неспособността да повярва гледката ставаше някак нереална, лош сън, от който всеки момент ще се събуди.

Дръпна се назад в безопасността и разумността на стаята си. Обърна гръб на виковете и трептящите светлини. В мрака водните кончета от цветно стъкло оживяха. Тя ги зяпна, неспособна за миг да проумее какво става, после се сети. Токът беше дошъл.

В същия миг телефонът на нощното й шкафче иззвъня и я стресна.

Били вдигна глава от одеялото, наострил уши. Сафиа направи няколко бързи крачки към телефона и вдигна слушалката.

— Ало?

Гласът беше строг, делови.

— Доктор Ал Мааз?

— Д-да?

— Обажда се капитан Хоугън. В музея стана инцидент.

— Инцидент? — Каквото и да се беше случило, определено не беше просто „инцидент“.

— Да, директорът на музея помоли да ви повикам на работна среща. Ще можете ли да дойдете?

— Да, капитане. Тръгвам веднага.

— Добре. Ще оставя името ви при охраната. — Телефонът изпука, когато капитанът затвори.

Сафиа плъзна поглед из спалнята си. Били удряше опашка с типично котешко раздразнение от непрестанните прекъсвания.

— Няма да се бавя много — измърмори тя, без да е сигурна дали казва истината.

Сирените продължаваха да вият под прозореца й.

Паниката, която я беше събудила, упорито отказваше да изчезне напълно. Светогледът й, сигурността на работата й в спарените коридори на музея бяха разклатени. Преди четири години беше избягала от един свят, където жени прикрепяха бомби към гърдите си. Беше избягала при безопасността и реда на академичния живот, изоставила бе работата на терен в полза на теоретичните изследвания, зарязала беше кирките и лопатите в полза на компютрите и разпечатките. Беше си изкопала малка ниша в музея, в която се чувстваше на сигурно място. Беше си създала дом тук.

Ала бедата пак я беше намерила.

Ръцете й трепереха. Стисна ги в опит да отблъсне нов пристъп на паника. Идеше и да пропълзи обратно в леглото и да се завие презглава с одеялото.

Били я гледаше и очите му отразяваха светлината на лампата.

— Нищо ми няма. Всичко е наред — тихо рече Сафиа повече на себе си, отколкото на котарака.

Не прозвуча убедително.

02:13 по Гринуич [21:13 източна време]

Форд Мийд, Мериленд

Томас Харди мразеше да го прекъсват, докато решава кръстословицата в Ню Йорк Таймс. Това беше вечерният му съботен ритуал, който включваше и голяма чаша четиридесетгодишно шотландско уиски и хубава пура. Огън припукваше в камината.

Облегна се назад в кожения стол и се загледа в решената наполовина кръстословица, после щракна химикалката си Монблан.

Деветнайсет надолу го накара да сбърчи чело — „Хора с изключителни умения“.

Докато се чудеше за отговора, телефонът на бюрото му иззвъня. Той въздъхна и вдигна очилата от върха на носа си към отстъпващата линия на косата си. Сигурно беше някоя от приятелките на дъщерите му, която се обажда да докладва как е минала срещата й през уикенда.

Наведе се напред и видя, че примигва петата линия — неговата. Само трима души имаха този номер — президентът, председателят на обединеното командване на сухопътните, морските и военновъздушните сили и заместникът му в Агенцията за национална сигурност.

Сложи сгънатия вестник в скута си и натисна червеното копче на линията. Това докосване щеше да задейства променящ се алгоритмичен код, които да възпрепятства всяко евентуално подслушване.

Вдигна слушалката.

— Харди слуша. — Директоре…

Той изправи гръб. Гласът не му беше познат. Гласовете на тримата, които знаеха номера, познаваше толкова добре, колкото гласовете на близките си.

— Кой е?

— Тони Ректър. Съжалявам, че ви безпокоя по това време.

Томас прелисти набързо тефтерчето в главата си. Вицеадмирал Антъни Ректър. Свързваше името му с четири букви: АИОП. Агенция за изследователски отбранителни проекти. Този отдел отговаряше за изследователската и развойната дейност в Министерството на отбраната. Имаха си мото — „Бъди пръв на мястото“. Ставаше ли дума за технологичен напредък, Съединените щати не можеха да са втори.

Никога.

Неясното чувство за надвиснала беда се засили.

— С какво мога да ви помогна, адмирале?

— Имало е експлозия в Британския музей в Лондон.

Последва подробно обяснение на ситуацията. Томас погледна часовника си. Бяха минали по-малко от четиридесет и пет минути от експлозията. Остана впечатлен от способностите на организацията, оглавявана от Ректър, която беше събрала толкова много разузнавателна информация за толкова кратко време.

Когато адмиралът приключи, Томас му зададе най-логичния въпрос.

— И какъв интерес има АИОП към експлозията? Ректър отговори.

На Томас му се стори, че в стаята внезапно е станало с десет градуса по-студено.

— Сигурен ли сте?

— Вече съм пратил екип на място, който да проучи точно този въпрос. Но ще ми е нужно съдействие от британското МИ5… или още по-добре…

Загатнатият вариант увисна във въздуха, неизречен дори по тази обезопасена линия.

Сега Томас разбра причината за този таен разговор. МИ5 беше британският еквивалент на собствената му организация. Ректър искаше от него да хвърли димна завеса, така че АИОП да си свърши работата, преди някой друг да се е досетил за откритието. А това включваше и британското разузнаване.

— Разбирам — най-накрая отговори Томас. „Бъди пръв на мястото.“ Помоли се да бъдат на ниво за тази мисия. — Разполагате ли с готов екип?

— До утре сутринта ще са готови.

Заради премълчаването на информацията Томас разбра кой ще се заеме с това. Написа гръцка буква в полето на вестника.

— Ще им разчистя пътя — каза той в телефонната слушалка.

— Много добре. — Линията прекъсна.

Докато оставяше слушалката, вече обмисляше какво да направи. Трябваше да действа бързо. Сведе поглед към недовършената кръстословица. Деветнайсет надолу.

Хора с изключителни умения…

Колко подходящо!

Взе химикалка и написа отговора с печатни букви.

02:22 по Гринуич

Лондон, Англия

Сафиа стоеше пред заграждението — жълто-черна рамка с формата на буквата А. Беше скръстила ръце пред гърдите си, разтревожена, измръзнала. Димът пълзеше навсякъде. Какво се беше случило? Зад барикадата един полицай държеше портфейла й и сравняваше снимката на документа с жената пред себе си.

Сафиа знаеше защо сравняването е трудно. Музейната лична карта в ръката му показваше сериозна трийсетгодишна жена със смугъл цвят на лицето, катраненочерна коса, стегната назад в ефектна плитка, зелените очи бяха скрити зад тъмни очила за четене. Пред себе си обаче младият полицай виждаше размъкната жена в мокри дрехи, чиято коса бе залепнала на дълги кичури по лицето й. Очите й сигурно изглеждаха празни и объркани, вперени отвъд загражденията, отвъд трескавата дейност на пожарната и полицията.

Новинарски екипи изникваха навсякъде, оградени с ореоли от прожекторите на камерите си. Няколко телевизионни буса бяха паркирали с по две от гумите си на тротоара. Забеляза и два британски военни камиона сред пожарните коли, там бяха и екипите им с пушки в ръце.

Вероятността за терористично нападение не можеше да се изключи. Беше чула това на минаване през тълпата от един репортер, когото заобиколи, за да стигне до бариерата. Мнозина и хвърляха подозрителни погледи — единственият човек от арабски произход на улицата. Познаваше от личен опит тероризма, но не по начина, в който я подозираха тези хорица. А може би тълкуваше погрешно реакциите им. Форма на параноя, наречена свръхтревожност, която често се явява като последица от пристъп на паника.

Сафиа продължи през тълпата, като дишаше дълбоко и се опитваше да се съсредоточи върху причината да дойде тук. Съжали, че е забравила чадъра си. Беше излязла от апартамента си веднага след като й се обадиха, забави се само колкото да нахлузи кафеникави панталони и бяла блуза с цветни мотиви. Наметна дълъг до коленете шлифер, но в бързането чадърът беше останал в поставката си до вратата. Осъзна грешката си едва когато стигна до входа на сградата и изскочи под дъжда. Тревогата й попречи да се качи обратно до четвъртия етаж и да го вземе.

Трябваше да разбере какво е станало в музея. Десет години беше градила колекцията, а през последните четири се беше занимавала с проекти за музея. Колко е било унищожено? Какво можеше все още да се спаси?

Навън дъждът отново се засили, но поне нощното небе вече не се гневеше толкова. Когато стигна до импровизирания пропускателен пункт, беше мокра до кости.

Разтрепери се, докато чакаше полицаят да реши дали тя и жената от снимката са едно и също лице.

— Можете да минете. Инспектор Самюелсън ви чака.

Друг полицай я придружи до южния вход на музея. Тя вдигна поглед към колонадата. Фасадата изглеждаше солидна като банков трезор, излъчваше усещане за вечност, което не подлежеше на съмнение.

До тази нощ…

Въведоха я през входа и надолу по серия от стълби. Минаха през врати, на които пишеше САМО ЗА МУЗЕЕН ПЕРСОНАЛ. Знаеше къде я водят. В подземното охранително гнездо.

Въоръжен пазач стоеше на пост до вратата. Кимна, когато се приближиха — явно ги очакваше. После отвори вратата. Придружителят й я предаде на друг човек — чернокож в цивилни дрехи с обикновен син костюм. Беше малко по-висок от Сафиа, косата му бе напълно посивяла. Лицето му приличаше на избеляла от употреба обработена кожа. Тя забеляза сивата сянка на четина по бузите му — не се беше избръснал, сигурно го бяха вдигнали от леглото. Той й подаде корава ръка и се представи делово:

— Инспектор Джефри Самюелсън. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Тя кимна, бе твърде неспокойна, за да говори.

— Моля да ме последвате, доктор Ал Мааз. Имаме нужда от съдействието ви, за да установим причината за експлозията.

— От моето? — едва изрече тя.

Минаха през стая за почивка, пълна с хора от охраната. Изглежда всички служители от всички смени бяха повикани. Позна неколцина от мъжете и жените, но те я гледаха, сякаш беше външен човек. Тихите им разговори замлъкнаха, докато минаваше край тях. Явно знаеха, че са я повикали, но не и защо. Въпреки това подозрението ясно се долавяше зад мълчанието им.

Сафиа поизправи гръб, обзета от известно раздразнение въпреки тревогата си. Та те й бяха колеги, работеха заедно! Но пък всичките знаеха за миналото й.

Раменете й се изгърбиха, докато инспекторът я водеше по коридора към стаята в дъното. Знаеше, че там се помещава „гнездото“, както го наричаше персоналът — стая с овална форма, чиито стени бяха изцяло покрити с мониторите на охранителната система. Оказа се, че стаята е почти празна.

Веднага забеляза шефа на охраната Раян Флеминг, нисък, но много набит мъж на средна възраст. Трудно беше да не го забележиш заради напълно голата му глава и гърбавия нос, които му бяха спечелили прякора Плешивия орел. Стоеше до слаб мъж в колосана военна униформа, включително и пистолет в кобур на пояса. Двамата се бяха навели над раменете на един техник, който седеше на бюрото пред мониторите. Обърнаха се да я погледнат, когато влезе.

— Доктор Сафиа Ал Мааз, куратор на галерия Кенсингтън — представи я Флеминг, изправи се и й махна да се приближи.

Флеминг бе работил тук още преди Сафиа да поеме поста си. Започнал като обикновен пазач, той се беше изкачил по йерархичната стълбица до поста на шеф на охраната. Преди четири години беше осуетил кражба на предислямска скулптура от нейната галерия. Именно онова усърдие му беше спечелило сегашния пост. Семейство Кенсингтън знаеха как па се отплащат на онези, които са им направили услуга. Дори и след този поврат в кариерата си той винаги се бе отнасял с особена загриженост към Сафиа и нейната галерия.

Тя се приближи до групичката при мониторите, следвана от инспектор Самюелсън. Флеминг я докосна по рамото с болка в очите.

— Толкова съжалявам! Твоята галерия, работата ти…

— Колко сме изгубили?

Много, ако се съдеше по вида на Флеминг. Той посочи към един от мониторите и Сафиа се наведе напред. Камерата снимаше в момента. В черно и бяло тя видя картина от края на централния коридор в северното крило. Навсякъде се кълбеше дим. Мъже със защитни костюми се движеха по коридора. Неколцина се бяха събрали пред охранителната решетка, която водеше към галерия Кенсингтън. Сякаш оглеждаха някаква фигура, завързана за решетката, зловеща, подобна на скелет форма като полуразпаднало се плашило.

Флеминг поклати глава.

— След малко ще пуснем съдебния лекар да идентифицира останките, но и сега знаем, че са на Хари Мастерсън, един от моите хора.

Костите още димяха. И това е било човек? На Сафиа й се стори, че светът под краката й се накланя, и отстъпи крачка назад. Флеминг я прихвана за лакътя. Пламък, достатъчно силен да изпари плътта от костите, й се струваше немислим.

— Не разбирам — промълви тя. — Какво е станало?

Мъжът в синята военна униформа отговори:

— Точно върху това се надяваме вие да хвърлите известна светлина. — Обърна се към техника. — Върни назад до нула сто.

Техникът кимна.

Военният се обърна към Сафиа, докато заповедта му бъде изпълнена. Изражението му беше сурово, не предразполагащо.

— Аз съм командир Рандолф, представител на антитерористичния отдел на Министерството на отбраната.

— Антитерористичния? — Сафиа плъзна поглед по другите лица наоколо. — Бомба ли е избухнала?

— Това още не е установено, госпожо — каза командирът.

Техникът се размърда.

— Готово, сър. Рандолф посочи монитора.

— Бихме искали да видите това, но информацията е засекретена и не бива да говорите с никого за видяното. Разбирате ли?

Не разбираше, но въпреки това кимна.

— Пусни го — нареди Рандолф.

На екрана се виждаше задното помещение на галерия Кенсингтън. Всичко изглеждаше наред, макар стаята да беше тъмна, осветявана само от охранителните лампи.

— Това е заснето малко след един часа през нощта — поясни Рандолф.

Сафиа видя как нова светлина се появява откъм една съседна стая. Отначало й се стори, че някой е влязъл и носи лампа, вдигната високо. Но скоро стана ясно, че източникът на светлината се придвижва самостоятелно.

— Какво е това? — попита тя. Отговори техникът:

— Прегледахме лентата с различни филтри. Изглежда е явлението, наречено кълбовидна мълния — глобус от плазма, изхвърлен от бурята. За пръв път в историята е заснето едно от тези проклети неща.

Сафиа беше чувала за тези особени мълнии. Топки зареден с електричество въздух, които светят и се движат хоризонтално над земята. Появяваха се в открити равнини, в къщи, на борда на самолети, дори в подводници, но рядко причиняваха щети. Премести поглед към монитора с директната връзка към димящия обгорен коридор. Мълнията определено не можеше да е предизвикала такъв взрив.

Докато размишляваше върху това, на монитора се появи нова фигура — човек от охраната.

— Хари Мастерсън — каза Флеминг.

Сафиа си пое дълбоко дъх. Ако Флеминг беше прав, то това беше същият човек, чиито кости димяха на другия монитор. Искаше й се да затвори очи, но не можеше.

Охранителят последва сиянието на кълбовидната мълния. Изглеждаше също толкова озадачен като хората около нея. Вдигна радиостанцията си и докладва нещо, но записът беше без звук.

После светещата топка се спря над един от изложбените подиуми, който поддържаше желязна фигура. Падна надолу и угасна. Сафиа примижа, но нищо не се случи.

Охранителят продължаваше да говори в радиостанцията… после изглежда нещо го стресна. Обърна се точно когато стъкленият куб се пръсна. Миг по-късно се появи и втора експлозия, като бял плисък, после екранът потъмня.

— Задръж така и върни четири секунди назад — нареди Рандолф.

Записът застина, после се превъртя назад. Стаята се появи в обратен ход — първо блясъкът, после стъкленият куб се възстанови около желязната фигура.

— Тук спри.

Образът застина, като трептеше леко върху монитора. Железният артефакт се виждаше ясно в стъклената си кутия. Всъщност прекалено ясно. Сякаш блестеше с някаква своя светлина.

— Какво, по дяволите, е това? — попита командирът. Сафиа се вгледа в древния артефакт. Сега вече знаеше защо са я повикали. Никой тук не разбираше какво се е случило. Нищо не се връзваше.

— Това скулптура ли е? — продължи Рандолф. — От колко време е там?

Сафиа разбираше какво има предвид, долавяше зле прикритото обвинение. Дали някой беше вмъкнал бомба в музея, прикрита като скулптура? И ако е така, кой би бил най-вероятният съучастник в подобно дело? Кой друг, ако не вътрешен човек? Някой с експлозия в миналото си.

Тя поклати глава и на въпросите, и на обвиненията.

— Не е… не е скулптура.

— Какво е тогава?

— Желязната фигура е фрагмент от метеорит… открит в оманската пустиня в края на деветнайсети век.

Сафиа знаеше, че историята на артефакта е започнала много преди това. От векове арабските митове разказваха за изгубен град, чийто вход се пазел от желязна камила. Богатството на този град било отвъд човешкото въображение. Имало такива съкровища, че стотици черни перли били разпилени близо до входа му, сякаш били непотребен боклук. После, през деветнайсети век, един бедуински водач завел на мястото британски изследовател, но така и не открили изгубен град. Открили само парче от метеорит, заровено наполовина в пясъка, което наподобявало коленичила камила. Дори черните перли се оказали отломки от стопено стъкло, образувано при горещия сблъсък на метеорита с пустинния пясък.

— Този метеорит с форма на камила — продължи Сафиа е бил част от колекцията на Британския музей още от откриването му… Но го държаха на склад, докато аз не го открих в каталога и не го добавих към колекцията.

Детектив Самюелсън наруши тишината.

— Кога стана това прехвърляне?

— Преди две години.

— Значи е стоял в галерията доста дълго време — многозначително отбеляза детективът и хвърли доволен поглед към командира, сякаш вземаше връх в някакъв предишен спор.

— Метеорит значи? — измърмори командирът и поклати глава, явно разочарован, че теорията му за конспирация се е оказала безпочвена. — В това няма никакъв смисъл.

Някакво раздвижване привлече вниманието им към вратата. Сафиа видя директора на музея Едгар Тайсън да влиза решително в стаята на охраната. Обикновено елегантен, сега той беше с омачкан костюм в унисон с тревожното му изражение. Подръпна малката си бяла брадичка. Едва сега Сафиа се зачуди на отсъствието му. Музеят беше животът на този човек.

Ала причината за многозначителното му отсъствие скоро изясни. Всъщност го следваше по петите. Жената влетя в стаята, присъствието й почти изпреварваше физическото й тяло, като силен повей преди буря. Беше висока около метър и деветдесет, носеше дълго палто от кариран вълнен плат, от което се стичаше вода, но пясъчнорусата и коса до раменете беше суха и фризирана на едри букли, които сякаш се развяваха от техен собствен бриз. Тя явно не беше забравила чадъра си.

Командир Рандолф изправи гръб, пристъпи напред и поздрави с респект.

— Лейди Кенсингтън!

Без да му обръща внимание, жената продължи да оглежда стаята, докато погледът й не се спря на Сафиа и в очите й не проблесна мигновено облекчение.

— Сафи… слава Богу! — Забърза напред и я прегърна здраво, като шептеше задъхано в ухото й: — Когато чух… ти толкова често оставаш да работиш до късно… А не те намерих по телефона…

Сафиа я прегърна на свой ред и усети, че раменете на другата жена треперят. Познаваха се от деца и бяха по-близки от сестри.

— Добре съм, Кара — измърмори тя, притисната към рамото й.

Изненадана бе от дълбочината на искрения страх у тази иначе силна жена. Такава силна привързаност лейди Кенсингтън не й беше показвала отдавна — още от времето, когато бяха съвсем млади, преди смъртта на Кариния баща.

Кара потрепери.

— Не знам какво щях да правя, ако те бяха загубила. — Ръцете й се стегнаха още повече около Сафиа, както да я утешат, така и сами да извлекат утеха.

Сълзи изпълниха очите на Сафиа. Спомни си друга прегръдка, подобни думи. Няма да те загубя!

Когато Сафиа беше на четири годинки, майка й загина при катастрофа с автобус. Баща и вече го нямаше и Сафиа се озова в сиропиталище — ужасно място за дете със смесена кръв. Година по-късно от имение Кенсингтън взеха Сафиа за другарче на Кара и й дадоха собствена стая. Тя смътно си спомняше този ден. Беше дошъл някакъв висок мъж да я вземе.

Това беше Реджиналд Кенсингтън, бащата на Кара.

Заради близката си възраст и еднаквия буен нрав Кара и Сафиа бързо се сприятелиха… споделяха си тайни нощем играеха сред финиковите палми, измъкваха се да идат на кино, шептяха за мечтите си под завивките. Беше прекрасно време, едно безкрайно, скъпо лято!

Когато станаха на десет, дойде ужасната новина — лорд Кенсингтън обяви, че Кара ще замине за Англия и ще учи там две години. Съсипана, Сафиа дори не се извини, че става от масата. Изтича в стаята си, отчаяна и паникьосана от страх, че ще я върнат в сиропиталището като играчка, която са прибрали обратно в кутията. Но Кара я последва. „Няма да те загубя! — беше обещала тя сред сълзи и прегръдки. — Ще поискам от татко да дойдеш с мен.“ И удържа на думата си.

Сафиа беше в Англия с Кара през онези две години. Учиха заедно, като сестри, като най-добри приятелки. Когато се върнаха в Оман, бяха неразделни. Заедно завършиха училище в Маскат. Всичко изглеждаше чудесно до деня, когато Кара се върна от ловната експедиция по случай рождения си ден изгоряла от слънцето и безутешна.

Баща й не се беше върнал с нея.

„Загинал при пропадане“ беше официалната версия, но тялото на Реджиналд Кенсингтън така и не беше открито.

След онзи ден Кара се промени. Със Сафиа бяха все така близки, но това беше по-скоро заради силното желание на Кара да запази част от предишното щастие, отколкото от истинско приятелство. Кара хвърли всички усилия да завърши собственото си образование и да поеме мантията на бащиния бизнес. На деветнайсет се дипломира в Оксфорд.

Младата жена се оказа финансов гений и успя да утрои състоянието на баща си още докато учеше в университета. „Кладенци Кенсингтън“ продължи да се разраства, навлизайки в нови сфери на дейност — компютърно обезпечени платформи, патенти за обезсоляване, телевизионни канали. Въпреки това Кара нито за миг не изостави извора на бащиното си богатство — петрола. Преди година Кенсингтън задмина корпорация Халибъртън по най-доходни петролни договори.

Както и петролния бизнес на Кенсингтън, Сафиа също не беше изоставена. Кара продължи да плаща за образованието й включително за шестте години в Оксфорд, където Сафиа защити доктората си по археология. След като се дипломира, тя остана под крилото на „Кладенци Кенсингтън“. Накрая се премести в Британския музей, за да се грижи за любимия проект на Кара — колекцията антични предмети от Арабския полуостров, чието начало беше положил Реджиналд Кенсингтън. И също като петролната корпорация, и този негов проект процъфтя под грижите на Кара и се превърна в най-голямата частна колекция в целия свят. Преди два месеца управляващото Саудитска Арабия семейство се беше опитало да купи колекцията и да я върне на арабска земя срещу стотици милиони долари, ако можеше да се вярва на слуховете.

Кара беше отказала. За нея колекцията означаваше нещо повече от пари. Тя беше паметник на нейния баща. Макар че тялото му така и не беше открито, тук беше неговата гробница — в това самотно крило на Британския музей сред цялото богатство и история на арабския свят.

Сафиа погледна покрай рамото на приятелката си към монитора с директната връзка, към обвитите в дим руини на усилния й труд. Можеше само да гадае какво ще означава тази загуба за Кара. Все едно някой е осквернил гроба на баща и.

— Кара — започна Сафиа в опит да смекчи предстоящия удар, като и съобщи сама. — Галерията… нищо не е останало от нея.

— Знам. Едгар вече ми каза. — Колебанието бе изчезнало от гласа на Кара. Тя се отдръпна от прегръдката, сякаш внезапно се беше почувствала глупаво. Огледа хората в стаята. Обичайният й властен маниер се върна.

— Какво е станало? Кой го е направил?

Загубата на колекцията толкова скоро след като беше отхвърлила предложението на Саудитска Арабия явно беше събудила и нейната подозрителност.

Без колебания записът беше пуснат още веднъж, за да го види лейди Кенсингтън. Сафиа си спомни как я бяха предупредили за секретността на записа. Кара не бе предупредена — с богатството си имаше своите привилегии.

Сафиа не обърна внимание на повторените кадри върху монитора, а внимателно наблюдаваше Кара и се страхуваше от реакцията й. С периферното си зрение зърна последния блясък на експлозията, после екранът потъмня. По време на целия запис изражението на Кара не се промени — мраморен барелеф на една дълбоко замислена Атина. Но накрая очите й се затвориха бавно. Не с шок или ужас — Сафиа чудесно познаваше настроенията на Кара, — а с дълбоко облекчение. Устните на приятелката й се раздвижиха в бездиханен шепот, доловен само от нейните уши.

— Най-после…

2.ЛОВ НА ЛИСИЦИ

14 ноември. 07:04 Източно време

Ледярд, Кънектикът

Търпението беше ключът към успешния лов.

Пейнтър Кроу стоеше на родната си земя, която бащиното му племе нарекло Машантукет — „земята с много дървета“. Но там където чакаше Пейнтър, нямаше дървета, нито птичи песни, нито шепот на вятър по бузите. Тук царяха камбанките на игралните автомати, звънът на монети, вонята на цигарен дим и непрестанното рециклиране на замрял въздух.

Курорт и казино Фоксудс беше най-големият хазартен комплекс в целия свят, надминал събратята си в Лас Вегас и пори в Монте Карло. Разположен край скромното селце Ледярд. Кънектикът, внушителният комплекс се издигаше драматично над гъстите гори на резервата Машантукет. В добавка към хазартната машина с нейните шест хиляди игрални автомата и стотиците игрални маси, курортът бе приютил и три хотела от световна класа. Целият комплекс беше собственост на племето пекот, „хората на Лисицата“, които бяха ловували из същите тези земи през последните десет хиляди години.

Този лов обаче не беше за сърни или лисици.

Плячката на Пейнтър беше един китайски компютърен специалист на име Ксин Занг.

Познат повече под псевдонима си Каос, китаецът беше хакер и разбивач на кодове с изключителен талант, един от най-добрите в Китай. Откакто прочете досието му, Пейнтър изпитваше уважение към слабичкия мъж в костюм на Ралф Лоран. През последните три години той беше организирал успешна вълна от компютърен шпионаж на щатска територия. Последното му постижение беше кражба на технология за плазмено оръжие от Лос Аламос.

Жертвата на Пейнтър най-после стана от масата за пей гоу.

— Ще искате ли да осребрим печалбата ви, доктор Занг? — попита главното крупие, надвиснало над масата като капитан над носа на лодката си. В седем сутринта имаше само един играч… и охранителите му.

Изолацията изискваше от Пейнтър да наблюдава плячката си от безопасно разстояние. Не биваше да събужда подозрения. Особено на такъв късен етап от играта.

Занг премести купчината черни чипове към крупието, което раздаваше картите, жена с отегчен поглед. Докато тя Роеше печалбата, Пейнтър огледа жертвата си.

Занг напълно оправдаваше репутацията на китайците като непроницаеми. Имаше лице на покерджия, по него не можеше да се разчете нищо, никакъв характерен тик или изражение, което да издаде дали ръката му е силна или слаба. Просто си играеше играта.

Както правеше и сега.

Никой не би се досетил по вида му, че всъщност е майстор в престъпленията, издирван в петнайсет страни. Беше облечен като типичен западен бизнесмен — шит по поръчка костюм на дребно райе, копринена вратовръзка и платинен ролекс. И въпреки това от него се излъчваше някакво усещане за строгост и естетизъм. Черната му коса беше избръсната около ушите и на тила, оставена да расте само като корона на върха на главата му, почти като при монасите. Носеше малки очила с кръгли стъкла със слаб синкав оттенък, които му придаваха академичен вид.

Най-накрая крупието размаха ръце над купчините, показвайки на охранителните камери, скрити в черните огледални куполи на тавана, че са празни.

— Точно петдесет хиляди долара — обяви тя. Главното крупие кимна. Жената наброи обявената сума в чипове от по хиляда долара.

— Дано все така да ви върви, сър! — каза главното крупие.

Без дори да кимне, Занг си тръгна с двамата си бодигардове. Беше играл цялата нощ. Навън се зазоряваше. Форумът за кибер престъпленията щеше да възобнови работата си след три часа. Конференцията беше посветена на последните тенденции в кражбата на самоличност, на инфраструктурната защита и на множество други теми, свързани със сигурността.

След два часа щеше да започне официална закуска, организирана от Хюлет Пакард. Занг щеше да осъществи трансфера по време на тази среща. Американската му свръзка още не беше известна. Това беше и една от главните цели на провежданата операция. Освен че се опитваха да прихванат информацията за оръжията, искаха да отстранят и партньора на Занг, който действаше вътре в Щатите — човек, свързан с престъпна мрежа за търговия с военни тайни и технологии.

Мисията не биваше да се проваля.

Пейнтър последва групата. Шефовете му в АИОП лично го бяха избрали за тази мисия, отчасти заради опита му в микронаблюдението и компютърното инженерство, но най-вече заради факта, че лесно може да се слее със средата във Фоксудс.

Макар да беше със смесена кръв, Пейнтър беше наследил достатъчно от чертите на баща си, за да мине за индианец пекот. Все пак беше прескочил няколко пъти до един солариум, за да обогати тена си, и си беше сложил кафяви контактни лещи, които да скрият сините очи на майка му. После върза черната си като гарваново крило коса до раменете на опашка и наистина заприлича на баща си. За да довърши дегизировката си, беше облякъл униформен костюм на казиното със символа на племето пекот, избродиран на джобчето — дърво върху могила на фона на ясно небе. Пък и кой ли се заглеждаше над костюма?

Пейнтър остана нащрек, докато следваше Занг. Очите му и за миг не се фокусираха пряко върху групичката. Наблюдаваше ги с периферното си зрение и използваше в максимална степен естественото прикритие. Дебнеше плячката си през неоновата гора на примигващите автомати и широките полянки на покритите със зелено сукно маси. Поддържаше дистанцията и променяше темпото на стъпките си и посоката им.

Миниатюрната слушалка в ухото му излая нещо на мандарински. Гласът на Занг, уловен от минипредавателя. Китаецът се отправяше към апартамента си.

Пейнтър докосна микрофона на гърлото си и прошепна в радиостанцията:

— Санчес, добра ли е връзката?

— Силна и ясна, командире.

Другият агент в тази мисия, Касандра Санчес, беше на позиция в апартамента срещу този на Занг и имаше грижата за техническото обезпечаване на наблюдението.

— Как е подкожният? — попита я той.

— Добре ще е Занг скоро да седне на компютъра си. На бръмбара му свършва горивото.

Пейнтър се намръщи. „Бръмбарът“ беше имплантиран вчера по време на масаж. С латиноамериканските си черти Санчес изглеждаше почти като индианка. Беше имплантирала подкожния предавател по време на дълбок масаж предната вечер, като замаскира убождането с по-силен натиск с палците. Беше покрила миниатюрната рана от убождането с хирургическа упойка. Докато масажът свърши, течността беше засъхнала. Дигиталният предавател обаче имаше само дванайсет часа живот.

— Колко време ни остава?

— В най-добрия случай… осемнайсет минути.

— Проклятие!

Пейнтър насочи вниманието си обратно към разговора на своята жертва.

Занг говореше тихо, така че да го чуват само охранителите му. Пейнтър добре владееше китайски и се надяваше Занг да намекне кога смята да изтегли файла за плазмените оръжия. Остана разочарован.

— Момичето да е готово, след като си взема душ — каза Занг.

Пейнтър сви юмрука си. „Момичето“ беше на тринайсет, робиня по договор от Северна Корея. „Това е дъщеря ми“ — бе обяснил китаецът на малцината, които се бяха сетили да попитат. Ако беше вярно, кръвосмешението би се добавило към дългия списък от престъпленията на Занг.

Пейнтър заобиколи около едно обменно бюро и пое успоредно на тримата покрай дълга серия от игрални автомати. Наблизо иззвъня джакпот. Спечелилият, мъж на средна възраст в екип за джогинг, се усмихна и се огледа за човек, който да сподели радостта му от споходилия го късмет. Наблизо беше само Пейнтър.

— Спечелих! — извика триумфално мъжът със зачервени очи от продължилата цяла нощ игра.

Пейнтър кимна.

— Дано все така ви върви, сър! — отговори той с чутите малко по-рано думи на главното крупие и подмина човека.

Тук никой не печелеше много — освен казиното. Само игралните автомати миналата година бяха донесли чисти приходи от осемстотин милиона долара. По всичко личеше, че племето пекот е извървяло дълъг път от бизнеса с пясък и чакъл от осемдесетте години на двайсети век.

За жалост бащата на Пейнтър беше пропуснал икономическия бум на племето, защото в началото на осемдесетте беше напуснал резервата, за да си опита късмета в Ню Йорк. Там беше срещнал майката на Пейнтър, италианка с гореща кръв, която в крайна сметка беше намушкала съпруга си след седем години брак и раждането на сина им. Докато майка му чакаше изпълнението на смъртната си присъда, Пейнтър беше израснал в поредица от приемни семейства, където бързо се беше научил, че е най-добре да си мълчи и да остава незабелязан.

Това беше първата му среща с изкуството на шпионажа… но не и последната.

Групичката на Занг влезе във фоайето на Гранд Пекот Тауър и показа ключа за апартамента на охраната.

Пейнтър мина покрай входа. Отзад на кръста носеше деветмилиметров Глок в кобур, прикрит от униформеното сако. С усилие потисна желанието си да го извади и да гръмне Занг в тила, като при екзекуция.

С това не би постигнал целта — да прихванат и върнат изследователската документация за орбиталното плазмено оръдие. Занг беше успял да открадне информацията от солидно защитен федерален сървър, оставяйки червей след себе си. На следващата сутрин един техник от Лос Аламос на име Хари Клайн отворил файла и без да иска, стартирал информационния червей, който се заел да изяде всички отпратки към оръжието, като в същото време изсрал фалшива следа, уличаваща Клайн. Тази компютърна измама коства на детективите две седмици, докато проследяваха фалшивата информация.

Дузина агенти от АИОП се бяха потили над червейските лайна, докато установят истинската самоличност на крадеца — Ксин Занг, шпионин, регистриран като технолог в Чангнет, телекомско парвеню със седалище в Шанхай. Според разузнаването на ЦРУ откраднатата информация беше в портативния компютър в апартамента на Занг. Харддискът беше защитен със сложна кодирана система. Една-единствена грешка при опит да се получи достъп до компютъра би изтрила всичко.

Това не биваше да се допуска. В Лос Аламос нищо не беше оцеляло след червея. Според предварителните оценки загубената информация щеше да върне програмата назад с цели десет месеца. Но най-неприятната последица беше, че откраднатите резултати щяха да изстрелят китайската програма с цели пет години напред. Файловете съдържаха някои феноменални пробиви и удивителни нововъведения. АИОП трябваше да предотврати това. Задачата им беше да се доберат до паролата на Занг и да приберат компютъра.

Времето им изтичаше.

Пейнтър наблюдаваше на стъклото на един автомат, тип „Колело на късмета“, как Занг и бодигардовете влизат в експресния асансьор, който водеше директно до частните апартаменти на върха на сградата.

Пейнтър докосна микрофона на гърлото си и прошепна:

— Качват се.

— Разбрано. Чакам сигнал, командире.

Докато вратите се затваряха, Пейнтър хукна към един съседен асансьор. Напреко беше опъната яркожълта лента с големи черни букви — НЕ РАБОТИ. Пейнтър мина през нея, натискайки в движение бутона. Вратите се отвориха и той влетя вътре. Отново докосна микрофона.

— Готово! Действай! Санчес отговори:

— Дръж се.

Когато вратите на асансьора се затвориха, той се опря на махагоновата ламперия с широко разтворени крака.

Кабинката се стрелна нагоре и го натисна към пода. Мускулите му се напрегнаха. Гледаше как светещите номера на етажите се катерят нагоре все по-бързо. Санчес беше пренастроила тази кабина на максимално ускорение. Освен това беше забавила асансьора на Занг с двайсет и четири процента, което не можеше да се забележи.

Когато кабината на Пейнтър стигна до трийсет и втория етаж, намали рязко и се разтресе. Краката му се отделиха за миг от пода, после се строполиха обратно. Мушна се през вратите веднага щом започнаха да се отварят, като внимаваше да не размести лентата пред тях. Погледна индикатора на съседния асансьор — кабинката на Занг беше три етажа по-надолу и се изкачваше.

Налагаше се да побърза.

Пейнтър хукна по коридора с апартаментите и откри номера на Занг.

— Какво е положението? — прошепна той.

— Момичето е приковано с белезници към леглото. Двама охранители играят на карти в централната стая.

Санчес беше поставила моливни камери във вентилационните отвори на стаята и наблюдаваше. Пейнтър отключи вратата на отсрещния апартамент.

Касандра Санчес седеше сред оборудването си за електронно наблюдение и мониторите като паяк в паяжина. Облечена беше в черно, от ботушите до блузата. Дори презраменният и кожен кобур с автоматичен Зиг 45 — и калибър и коланът бяха в тон с облеклото й. Беше снабдила пистолета си с гумирана дръжка и беше пригодила ударника за силната си лява ръка. Беше изключително точен стрелец, обучена — също като Пейнтър — в специалните сили, преди да постъпи в Сигма.

Очите и го посрещнаха с искрицата на адреналина, който се излива във вените в началото на всеки край.

Собственият му дъх се учести, като я видя. Гърдите и издуваха тънката материя на копринената риза, прилепена плътно от каишките на презраменния кобур. С усилие вдигна поглед към очите й. Работеха заедно от пет години, но едва наскоро чувствата му към нея се бяха задълбочили. Работните обеди се превърнаха в по едно след работа, а накрая и в Дълги вечери. Ала все още оставаха непресечени граници, предпазливо поддържана дистанция.

Касандра сякаш усети мислите му и отклони поглед, предпазлива както винаги.

— Крайно време беше копелето да се качи тук — каза тя насочила вниманието си обратно към мониторите. — Дано отвори онези файлове през следващия четвърт час, иначе… Мамка му!

— Какво? — Пейнтър се приближи до нея.

Тя посочи към един от мониторите, който показваше триизмерно напречно сечение на горните нива на Гранд Пекот Тауър. Малък червен хикс грееше между линиите.

— Тръгна обратно надолу!

Хиксът беше сигнал от трасиращия елемент, вграден в минипредавателя. В момента той се спускаше надолу през етажите на хотела.

Пейнтър стисна юмрук.

— Нещо го е уплашило. Свързвал ли се е със стаята си, откакто влезе в асансьора?

— Не.

— И компютърът е още там?

Тя посочи към друг монитор, който показваше чернобял образ на апартамента на китаеца. Лаптопът все така се стоеше на масичката в хола. Ако не беше кодираната защитна система, лесно щяха да влязат вътре и да изчезнат с компютъра. Само че им трябваха кодовете на Занг. Имплантираният в тялото му бръмбар щеше да запише всеки удар върху клавиатурата и така да улови кода. При успех можеха веднага да закопчаят Занг и хората му.

— Трябва да се върна долу — каза Пейнтър. Проследяващото устройство беше толкова миниатюрно, че имаше обхват само от двеста метра. Наблизо трябваше да има човек по всяко време. — Не можем да го изгубим.

— Ако е разбрал за нас…

— Знам.

Той тръгна към вратата. В такъв случай Занг трябваше да бъде елиминиран. Щяха да изгубят файловете, но поне информацията за оръжието нямаше да стигне до Китай. Това беше резервният им план от самото начало. Бяха се подсигурили отвсякъде. Над една от вентилационните решетки в апартамента дори имаше прикачена електромагнитна граната. Можеха да я активират по всяко време чрез електромагнитен импулс, който да включи самозащитата на компютъра и всичко да бъде изтрито. Китай в никакъв случай не биваш да се добере до резултатите от изследванията.

Пейнтър изтича по коридора, вмъкна се в асансьора с лентата и каза в микрофона на гърлото си:

— Можеш ли да ме свалиш долу преди него?

— Добре ще е да си прихванеш топките — отговори тя. Преди да е имал време да последва съвета и, кабинката изчезна изпод него. Дълго остана в безтегловност, а стомахът упорито се катереше към гърлото му. Асансьорът премина към свободно падане. Пейнтър потисна пристъпа на паника, надигнал се заедно със стомашния сок. После подът на кабината стремително полетя към него. Нямаше начин да се задържи прав. Падна на колене. Всичко се нормализира и асансьорът спря плавно.

Вратите се отвориха със свистене.

Пейнтър се изправи на крака със залитане. Трийсет етажа за по-малко от пет секунди. Трябва да беше някакъв рекорд. Измъкна се от асансьора във фоайето и погледна към номерата над експресния асансьор, с който слизаше Занг.

Беше само един етаж над него.

Пейнтър отстъпи няколко крачки, достатъчно близо да покрива вратата, но не толкова, че да предизвика подозрение.

Вратите се отвориха.

Пейнтър погледна отражението в Излъсканите метални врати на отсрещния асансьор. О, не!… Завъртя се и застана пред асансьора. В кабинката нямаше никого.

На друг етаж ли беше слязъл Занг? Пристъпи в празния асансьор. Невъзможно. Този беше експресният. Спираше само тук и горе при апартаментите, без междинни спирки. Освен ако е натиснал аварийния бутон и е отворил ръчно вратите, за да избяга.

И тогава Пейнтър го забеляза. Беше залепен на задната стена. Искрящо парченце пластмаса и метал. Минипредавателят. Бръмбарът.

Усети как сърцето му се блъска в гърдите, докато влизаше в асансьора. Очите му не можеха да се откъснат от микроскопичната електронна джаджа, залепена на стената. От късна я и я огледа отблизо. Занг го беше примамил долу.

О, Боже!

Докосна микрофона на гърлото си.

— Санчес!

Сърцето му блъскаше като лудо. Не последва отговор.

Завъртя се и натисна силно бутона, обозначен само с надпис АПАРТАМЕНТИ. Вратите се затвориха твърде бавно. Пейнтър крачеше напред-назад в тясната кабина като лъв в клетка. Отново повика Санчес по радиото. Отново никой не отговори.

— По дяволите! — Бързият асансьор се качваше нагоре. Пейнтър удари с юмрук в стената. Махагоновата ламперия се напука под кокалчетата му. — По-бързо, проклет да си!

Но знаеше, че вече е късно.

14:38 по Гринуич

Лондон, Англия

Застанала в коридора на няколко стъпки от галерия Кенсингтън, Сафиа не можеше да диша, но не заради силната миризма от горящо дърво и изгоряла изолация или пък остатъчната смрад от изгорели проводници. Дължеше се на чакането. Цяла сутрин беше гледала детективи и инспектори от всички британски агенции да се влачат навън и навътре. А нея не я допускаха.

Само за официалния персонал.

На цивилните не беше позволено да пресичат жълтата лента, кордоните на барикадите и бдителния поглед на военната охрана.

Половин ден по-късно най-сетне й позволиха да влезе вътре и да види със собствените си очи разрушението. В този миг гърдите й се стегнаха като в хватката на нечий огромен юмрук. Сърцето пърхаше в гърдите й като уплашен гълъб.

Какво щеше да завари? Какво все още можеше да се спаси?

Почувства се поразена до дъното на съществото си, опустошена, съсипана като галерията.

Работата беше нещо повече от нейния академичен живот. След Тел Авив тук тя беше възродила сърцето си. И макар да беше напуснала арабския свят, не го беше изоставила. Все още беше дъщеря на майка си. И беше построила дубликат на арабския свят в Лондон, на един арабски свят преди терористите, предметен разказ за историята на своята земя, за чудесата й, за античността и тайнствата й. Заобиколена от тези антики, докато крачеше през галериите, тя бе чувала хрущенето на пясъка под краката си, усещала бе топлината на слънцето по лицето си, вкусвала бе сладостта на прясно откъснати фурми. Беше неин дом, място, където не я грози опасност.

Но беше и нещо много повече. Мъката впи зъбите си още по-дълбоко.

Подозираше, че подсъзнателно беше построила този дом не само за себе си, а и за майката, която никога не беше познавала. Случваше се, когато работеше до късно вечер, да долавя слаб лъх на жасмин във въздуха, спомен отпреди детството, спомен за нейната майка. Макар да не бяха споделили живота си, можеха да споделят това място, този дом.

Сега всичко това го нямаше.

— Пускат ни.

Сафиа се размърда и погледна към Раян Флеминг. Шефът на сигурността беше останал да чака с нея, макар че почти не бе спал.

— Ще дойда с теб — каза й той.

Тя пое дъх с усилие и кимна в знак на признателност. Последва другите музейни работници, които се бяха съгласили да помогнат за каталогизирането и документирането на оцелялото в галерията. Щеше да отнеме седмици.

Сафиа вървеше напред, едновременно привлечена и ужасена от онова, което щеше да завари вътре. Заобиколи последното заграждение. Охранителната решетка беше свалена от хората на съдебния лекар. Поне това й беше спестено, слава Богу! Нямаше желание да вижда останките на Хари Мастерсън.

Прекрачи прага и погледна.

Въпреки предварителната настройка и малкото, което беше зърнала от видеокамерите, гледката я свари неподготвена Светлата галерия сега приличаше на почерняла пещерна система, пет зали от овъглен камък.

Дъхът и спря. Хората около нея ахнаха.

Огнената буря беше съсипала всичко. Вътрешната облицовка беше изгоряла и отдолу се виждаше голата зидария, Всичко беше съборено на пода с изключение на една-единствена вавилонска ваза в средата на галерията, висока до кръста. Беше сериозно овъглена, но не беше паднала. Сафиа беше чела, че същото се случвало по време на торнадо — опустошението било пълно на километри разстояние, а нечие колело си стояло необезпокоено на стойката си в центъра.

Нямаше никакъв смисъл. Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Мястото още вонеше на дим и черна вода до глезените покриваше пода, останала след потопа на пожарните маркучи.

— Ще ти трябват гумени ботуши — каза Флеминг, като сложи ръка на рамото й и я насочи към оставени в редица ботуши. Тя нахлузи един чифт като замаяна. — И каска.

— Откъде да започнем? — промърмори някой.

Подходящо екипирана, Сафиа влезе в галерията като насън, механично и без да мига. Мина през залите. Когато стигна до галерията в дъното, нещо изхрущя под тока на ботуша и. Тя се наведе, плъзна ръка под водата и вдигна един камък от пода. Няколко резки от клинообразно писмо личаха по повърхността му. Беше парче от асирийска плоча, останала от древната Месопотамия. Изправи се и плъзна поглед по развалините на галерия Кенсингтън.

Едва сега забеляза другите хора. Непознати в дома и. Трудеха се на изолирани групички и говореха приглушено, като в гробище. Строителни инспектори оглеждаха пораженията върху стените, а служители на пожарната измерваха нещо с ръчни устройства. Глутница инженери от общината спореха в един ъгъл за бюджети и оферти, а няколко полицаи стояха на пост до сриналия се участък на външната стена. Група работници вече сковаваха груба преграда от дъски, която да обезопаси отвора.

През зейналата дупка Сафиа мерна зяпачите от другата страна на улицата, задържани от кордоните. Упоритостта им беше изненадваща, като се има предвид, че ръмежът от сутринта вече се беше обърнал на суграшица. Фотосветкавици просветваха в мрачния следобед. Туристи.

Изблик на гняв проби вцепенението й. Идеше ида ги изрита всичките. Това беше нейното крило, нейният дом. Гневът й помогна да дойде на себе си, върна я към ситуацията. Имаше задължения.

Сафиа насочи вниманието си към другите учени и студенти от музея. Те вече се бяха заели да сортират отломките. Окуражително бе да види как поне засега обичайната им дребна завист е оставена настрани.

Сафиа тръгна обратно към входа с намерение да организира онези, които бяха изразили желание да помогнат. Но когато стигна до предната галерия, на входа се появи многобройна група. Начело крачеше Кара, в работни дрехи, с червена каска с логото на „Кладенци Кенсингтън“. Водеше отряд от двайсетина мъже и жени. И те бяха облечени като нея, със същите червени каски.

Сафиа пристъпи пред нея.

— Кара? — Цял ден не я беше виждала. Кара беше изчезнала някъде с директора на музея, най-вероятно да помогне в координирането на различните следователски екипи от противопожарната служба и полицията. Изглежда няколко милиарда лири стерлинги бяха достатъчни да й осигурят нужната за това власт. Кара даде знак на хората да влязат в галерията.

— Хващайте се на работа! — Обърна се към Сафиа. — Доведох собствения си изследователски екип. Сафиа погледна след групата, която нахлу като някаква малка армия в стаите. Вместо оръжия носеха измервателни уреди от всякакъв вид.

— Какво става? Защо правиш това?

— За да разбера какво е станало.

Кара гледаше как хората и се хващат на работа. В очите й имаше някакъв трескав блясък, пламенна решителност.

Сафиа отдавна не беше виждала това изражение на лицето и. Нещо бе подпалило у Кара енергия, която и липсваше от години. Само една причина можеше да породи такава трескава страст.

Баща и.

Сафиа си спомни очите на Кара, докато тя бе гледала записа на експлозията. Странното облекчение. И промълвеното „Най-после…“.

Кара влезе в галерията. Хората от екипа й вече бяха започнали да събират проби от различни повърхности — пластмаса, стъкло, дървесина, камък. Тя спря при двама мъже, които държаха метални детектори и ги движеха бавно над пода. Единият измъкна парче стопен бронз от купчина отломки и го остави настрани.

— Искам да откриете всяко парченце от онзи метеорит — нареди Кара.

Мъжете кимнаха и продължиха да търсят. Сафиа попита:

— Какво всъщност търсиш?

Кара се обърна към нея със светнали от решителност очи.

— Отговори.

Сафиа долови надеждата зад строгата линия на устните й.

— За баща ти?

— За смъртта му.

16:20

Кара седна на един сгъваем стол в коридора. Работата в галериите продължаваше. Големите сита подрънкваха. Говорът на работниците в крилото почти не стигаше до нея. Беше излязла да изпуши една цигара. Отдавна ги беше отказала, но сега имаше нужда да прави нещо с ръцете си. Пръстите й трепереха.

Имаше ли силата за това? Силата да се надява?

Сафиа се появи на входа, забеляза я и тръгна към нея.

Кара й махна да не идва и посочи към цигарата.

— Имам нужда за минутка да остана сама.

Сафиа спря, изгледа я продължително, после кимна и тръгна обратно към галерията.

Кара си дръпна още веднъж, изпълвайки дробовете си с хладния дим, но той не й донесе утеха. Беше на ръба, адреналинът от нощта беше на привършване. Погледна към паметната плоча до входа на галерията. Бронзът напомняше за баща й, основателя на колекцията.

Кара въздъхна, издишвайки дима, който залютя на очите й. Татко…

В галерията нещо падна с трясък, почти като от изстрел с пушка — напомняне за едно минало, за един лов в пясъците.

Кара се пренесе в миналото.

Вик откъм галерията върна Кара към настоящето. Цигарата й, забравена между пръстите, беше изгоряла до филтъра. Тя стана и я загаси с тока на ботуша си.

— Тук! — повтори се викът. Беше един от техниците й. — Намерих нещо!

08:02 източно време

Ледярд, Кънектикът

Пейнтър Кроу клечеше на пода на асансьора, докато вратите се отваряха на най-горния етаж на Гранд Пекот Тауър. Готов за засада, той беше насочил напред пистолета с патрон в цевта, пръстът му бе на спусъка.

Коридорът пред асансьора беше празен. Не се чуваха гласове, нито стъпки. Някъде отдалеч се чу телевизор със заставката на „Добро утро, Америка“. Лично за него това утро не беше от най-добрите.

Поотпусна се и рискува да хвърли поглед покрай вратата, готов да стреля мигновено. Нищо. Събу обувките си и остави едната така, че вратите да не могат да се затворят, ако асансьорът му потрябва за спешно отстъпление. После направи три бързи крачки към стената отсреща и огледа коридора.

Чисто беше.

Прокле липсата на достатъчно опитни агенти. Макар да разчиташе на хотелската охрана и местната полиция, които вече покриваха всички изходи, федерални агенти не му бяха отпуснати от страх да не би индианците да решат, че е нарушен суверенитетът им.

Освен това по план мисията изглеждаше лесна — сгащват и арестуваш. В най-лошия случай щяха да унищожат изследователските данни, за да не попаднат в китайски ръце.

Сега всичко беше отишло по дяволите. Бяха го излъгали с помощта на собственото му оборудване. Но в момента се страхуваше повече за друго.

Касандра…

Молеше се да греши, но не хранеше големи надежди.

Плъзна се покрай стената на асансьорното фоайе. То се отваряше към средата на коридора. Номерирани апартаменти се редяха в двете посоки. Приведен, той погледна вляво и вдясно. Празно. Нито следа от Занг или бодигардовете му.

Тръгна по коридора.

Сетивата му се бяха изострили като бръснач. Ключалка изщрака зад него, той се завъртя и падна на едно коляно с насочен пистолет. В другото крило на коридора се появи възрастна жена по халат. Взе от прага броя на „Ю Ес Ей Тудей“, който хотелската управа осигуряваше безплатно за гостите си, и се прибра обратно, без дори да забележи въоръжения мъж надолу по коридора.

Пейнтър се завъртя обратно. Изтича към вратата на своя апартамент. Провери дръжката. Заключено. Посегна с една ръка за ключа; другата държеше глока насочен към вратата на Занг отсреща. Прекара ключа по електронната ключалка. Светна зелена светлина.

Бутна вратата, без да отделя гръб от стената отстрани.

Не последваха изстрели. Нито викове.

Нахлу през вратата. Спря два метра навътре, краката широко разтворени в поза за стрелба. Виждаше добре централната стая и спалнята.

Празни.

Избърза напред и провери спалнята и банята. Нямаше външни хора… нямаше следа и от Касандра. Върна се при електронните джаджи. Погледна мониторите. Те още показваха апартамента на Занг от различни ъгли. Бяха се изнесли. Компютърът го нямаше. В апартамента имаше само един човек.

— Господи… не…

Хукна назад през вратата, забравил всякаква предпазливост. Прекоси с два скока коридора и трескаво затърси специалния ключ на охраната, който отваряше всички врати в хотела. Влезе в апартамента на Занг и хукна към спалнята.

Тя висеше гола на едно въже, закачено за вентилатор на тавана. Лицето й беше посиняло над примката. Краката й, които още ритаха, когато я бе видял на монитора, сега висяха отпуснати.

Прибра в движение пистолета си и прескочи един стол буквално с прелитане. Измъкна кама от ножница на китката си и преряза въжето с един-единствен бърз удар. Приземи се тежко, хвърли ножа и улови падащото тяло.

Сложи я на леглото, после се отпусна на колене. Пръстите му подхванаха трескава борба с възела на примката.

— По дяволите!

Въжето се беше впило дълбоко в тънкия й врат, но примката най-после се отпусна и той я свали. Пръстите му провериха предпазливо врата й. Не беше счупен.

Дали още беше жива?

В отговор накъсано дихание разтърси тялото й и излезе през устата.

Пейнтър облекчено отпусна глава.

Очите й се отвориха и започнаха да се въртят трескаво в паника и объркване. Закашля се. Ръцете й се бореха с невидим противник.

Той се опита да я успокои, като говореше на китайски.

— Няма страшно. Не мърдай. Няма страшно.

Момичето изглеждаше дори под тринайсет години. Голото й тяло беше насинено на места, където едно дете не би следвало да бъде насинено. Занг я беше използвал безмилостно, а след това я беше оставил на въжето, за да забави преследвача.

Той се отпусна на пети. Момичето захлипа и се сви на кълбо. Не я докосна, знаеше, че е по-разумно да не го прави. Комуникаторът избръмча в ухото му.

— Командир Кроу. — Беше шефът на хотелската охрана. — Има стрелба при изхода от северната кула.

— Занг? — Скочи на крака и хукна към балкона.

— Да, сър. Докладваха ми, че използва партньорката ви за жив щит. Възможно е да е ранена. Пращам още хора натам.

Пейнтър рязко отвори прозореца. Той беше обезопасен и се отваряше само колкото да провре главата си навън.

— Трябва да блокирате улицата.

— Момент.

Звук на пищящи гуми стигна до слуха му. Един Линкълн изтрещя откъм обслужвания паркинг и се отправи към хотела. Личната кола на Занг отиваше да го прибере. Шефът на охраната се върна в ефир.

— Минал е през северния изход. Все още държи партньорката ви.

Линкълнът стигна до ъгъла на високата сграда. Пейнтър обърна гръб на прозореца.

— Погрижете се за проклетата блокада!

Но за това вече нямаше време. Беше вдигнал тревога преди по-малко от четири минути. Полицейските сили най-вероятно се занимаваха с пиянски сбивания, наркомани и дребни кражби, а не с проблеми на националната сигурност.

Трябваше той да ги спре.

Наведе се и взе ножа си от пода.

— Стой тук — меко каза на момичето. Хукна към централната стая и с ножа разхлаби решетката на вентилационната шахта. Винтовете изскочиха и тя се отвори. Пейнтър мушна ръка в отвора и грабна черното устройство, скрито вътре. Електромагнитната граната беше приблизително колкото футболна топка.

С устройството в ръка той хукна към вратата на апартамента и оттам по коридора навън. Все така по чорапи затича по застлания с килим коридор. Направи бърз анализ наум, сравнявайки местоположението на северния изход спрямо неговото местоположение на този етаж. Можеше само да се Надява, че грешката е малка.

Осем врати по-нататък той спря и отново извади ключа на охраната. Плъзна го през електронната ключалка и бутна вратата веднага щом се появи зелената светлинка.

— Охрана! — извика той и влетя в стаята.

Възрастна жена, същата, която беше забелязал и по-рано, седеше на един стол и четеше вестника. Метна го във въздуха и стисна халата на гърлото си.

— Was ist los? — попита тя на немски.

Той мина покрай нея на път към прозореца, като я успокои, също на немски, че всичко е наред.

Отвори прозореца. Отново само колкото да провре глава. Погледна надолу.

Линкълнът беше там. Задната врата на седана се затвори с трясък. Изтрещяха изстрели. Куршуми обсипаха странично колата, докато гумите й пищяха и пушеха, но тя беше бронирана, американско производство.

Пейнтър се облегна назад и измъкна устройството с форма на футболна топка през прозореца. Натисна бутона за активиране и хвърли гранатата право надолу с цялата сила в рамото си, надявайки се пасът му да се окаже точен.

Колелетата на линкълна спряха да пищят, когато гумите захапаха пътя. Пейнтър отправи молитва към предците си. Обхватът на електромагнитния импулс беше само двайсет метра. Затаи дъх. Каква беше онази стара поговорка? „Поти“ върши работа само при конски подкови и ръчни гранати.

Най-после чу приглушеното „пуф“ от взрива. Дали е би достатъчно близо?

Отново промуши глава навън.

Линкълнът стигна до близкия ъгъл на сградата, но вместо да завие, изглежда изгуби управление и се блъсна челно в редица паркирани коли. Предницата му се качи върху багажника на един Фолксваген пасат и там си остана.

Пейнтър въздъхна.

Това им беше хубавото на електромагнитните импулси не подбираха какви компютърни системи да изпържат. Дори онези, които управляваха линкълни последен модел.

Долу униформен персонал от охраната се изля през изхода и бързо обгради обезвредената кола.

— Was ist lost? — повтори иззад гърба му германката. Той се обърна и тръгна бързо през стаята.

— Просто изхвърлих малко боклук.

Прекоси бързо коридора към фоайето с асансьорите. Прибра си обувките от блокираната кабинка и натисна бутона за приземния етаж.

Каскадата му беше сложила край на бягството на Занг, но със сигурност беше изтрила всичко от компютъра, който той носеше — изследователските данни бяха унищожени. Но не това беше главната грижа на Пейнтър.

Касандра!

Трябваше да я измъкне.

Веднага щом вратите се отвориха, той хукна през игралния етаж, където цареше пълен хаос. Стрелбата не беше останала незабелязана, макар че неколцина все още си стояха спокойно пред игралните автомати и натискаха копчетата с упорита решителност.

Насочи се към северния изход и мина през серия от блокади, като размахваше картата си и се тревожеше да не го забавят. Най-накрая забеляза шефа на охраната Джон Фентън и му извика. Той го преведе през разрушения от стрелбата изход. Натрошено стъкло хрущеше под краката им и миризма на барут се прокрадваше във въздуха.

— Не разбирам защо се блъсна колата — каза Фентън. — За наш късмет.

— Не беше само късмет — каза Пейнтър и му обясни за електромагнитния импулс и неговия двайсетметров обхват. — Някои от гостите ви ще имат проблем, когато се опитат да запалят колите си тази сутрин. А и на първите етажи може да има някой и друг изпържен телевизор.

Отвън местната охрана бе взела нещата в свои ръце. Освен това редица от сиви полицейски коли с включени светлини се приближавахме през паркинга към мястото на произшествието. Местната военна полиция.

Пейнтър огледа района. Бодигардовете на Занг бяха на колене с ръце на тила. Две тела лежаха на земята, униформени сака на охраната бяха метнати върху лицата им. И двете тела бяха на мъже. Пейнтър отиде при тях и дръпна едното сако. Друг от бодигардовете, половината му лице липсваше. Нямаше нужда да проверява другото тяло. Позна излъсканите кожени обувки на Занг.

— Застреля се — каза познат глас откъм групичката мъже от хотелската охрана. — Предпочете да умре.

Пейнтър се обърна и видя Касандра да пристъпва напред. Лицето и беше бледо, усмивката — срамежлива. Беше само по сутиен. Лявото и рамо беше превързано.

Кимна към едно черно куфарче на няколко крачки встрани. Компютърът на Занг.

— Изгубихме данните — каза той. — Електромагнитният импулс ги е изтрил.

— Може и да не е — каза тя с усмивка. — Куфарчето е защитено с медна, фарадейска обвивка. Съдържанието му би трябвало да е останало изолирано от импулса.

Той въздъхна с облекчение. Значи данните са спасени. Не всичко е изгубено… стига да пробият кода, за да включат компютъра. Пристъпи към Касандра. Тя му се ухили, очите й все така блестяха. Той извади пистолета и го опря в челото и.

— Пейнтър, какви ги… — Тя отстъпи назад.

Той я последва, без да сваля и за миг пистолета от главата — Какъв е кодът?

Фентън се дръпна встрани.

— Командире?

— Ти не се меси — сопна се той на шефа на охраната и насочи цялото си внимание към Санчес. — Четири бодигардове и Занг. За тях знаем. Ако Занг е бил наясно, че го наблюдаваме, лесно е можел да предупреди свръзката си на конференцията. Щяха да избягат заедно, за да довършат размяната.

Касандра се опита да погледне към труповете, но той спря с пистолета си.

— Не мислиш, че аз съм била свръзката, нали? — каза тя и се засмя.

Той посочи със свободната си ръка, без да отпуска пистолета си.

— Мога да позная изстрел от четиридесет и пети, като твоя „Зиг Зауер“.

— Занг ми го взе. Пейнтър, това твоето е чиста параноя. Аз…

Той бръкна в джоба си и извади бръмбара, който беше намерил прикрепен към стената на асансьора. Вдигна го към очите й.

Тя застина, но отказа да го погледне.

— Няма кръв, Касандра. Никаква следа от кръв. Което означава, че изобщо не си му го имплантирала, както трябваше да направиш.

Чертите й се изостриха.

— Компютърният код?

Тя просто го гледаше, студено и безчувствено.

— Знаеш, че не мога.

Той потърси в това непознато лице партньорката, която познаваше, но тя отдавна не беше там. Нямаше и следа от разкаяние, от вина, само решителност. Нямаше нито време, нито нерви да я пречупи. Кимна на Фентън.

— Кажи на хората си да я закопчаят. Искам да е под постоянно наблюдение.

Докато й слагаха белезниците, тя му извика. Думите и бяха повече от ясни.

— Пейнтър, по-добре си пази гърба. Нямаш идея в какво се забърка току-що.

Той вдигна куфарчето с лаптопа и се отдалечи.

— Плуваш на дълбокото, Пейнтър. И навсякъде около тебе има акули, обикалят ли, обикалят.

Той не и обърна внимание и се насочи към северния изход. Трябваше да признае нещо пред себе си — просто не разбираше жените и толкова.

Преди да влезе в сградата висока фигура с шерифска шапка му препречи пътя. Беше от местната полиция.

— Командир Кроу?

— Да?

— Получихме спешно повикване за вас, препратено през нашата служба.

Челото му се сбърчи.

— От кого?

— От някой си адмирал Ректър, сър. Можете да говорите с него по някоя от нашите радиостанции.

Пейнтър се намръщи. Адмирал Тони Ректър, Тигъра, директорът на АИОП, неговият командващ. Пейнтър никога не беше разговарял лично с него, беше виждал само името му на паметни бележки и писма. Дали във Вашингтон вече бяха чули за кашата тук?

Остави се да го заведат при една от паркираните сиви коли, чийто буркан на покрива все още светеше. Взе радиостанцията, която му подадоха.

— Командир Кроу слуша. С какво мога да ви помогна, сър?

— Командире, трябва да се върнете незабавно в Арлингтън. Един хеликоптер вече пътува към вас да ви вземе.

Сякаш само това беше чакал — шумът от перка на хеликоптер се чу в далечината. Адмирал Ректър продължи:

— Ще ви замести командир Жилс. Уведомете го за развоя на операцията, после се явете на рапорт тук, веднага щом кацнете на Дълес. Ще ви чака кола.

— Да, сър — отговори той, но връзката вече беше прекъснала.

Излезе от колата и вдигна поглед към сиво-зеления хеликоптер, който се приближаваше над околните гористи земи, земите на неговите предци. Някакво злокобно чувство го завладя. Баща му наричаше това усещане „недоверие към белите очи“. Защо адмирал Ректър го беше повикал по спешност? Какво се беше случило? Нямаше начин да не се сети за думите на Касандра.

„Плуваш на дълбокото, Пейнтър… и навсякъде около теб има акули, обикалят ли, обикалят…“

3.ВЪПРОСИ НА СЪРЦЕТО

14 ноември, 17:05 по Гринуич

Лондон, Англия

— Тук! Намерих нещо!

Сафиа се обърна и видя, че един от мъжете с металните детектори вика на партньора си. Сега пък какво? Дотук двамата бяха открили парчета от бронзови статуетки, железни кандила и медни монети. Сафиа тръгна натам — може и да беше нещо важно.

В другия край на галерията Кара се появи на входа към крилото, явно и тя бе привлечена от вика. Приближи се към тях.

— Какво намерихте? — попита хладно и властно.

— Не съм сигурен — каза мъжът и кимна към детектора си. — Но стрелката трепти като бясна.

— Парче от метеорита?

— Не мога да кажа. Под този каменен блок е. Въпросният блок доскоро бе представлявал торс и долни крайници на статуя от пясъчник, сега катурната по гръб. Въпреки че горните крайници и главата липсваха, отнесени от взрива, Сафиа веднага позна фигурата. Статуята с човешки размери някога бе стояла на пост при една гробница в Салала. Датираше от 200 г. пр.Хр. Изобразяваше мъж с продълговат предмет на рамото си. Някои смятаха, че предметът прилича на пушка, но всъщност беше погребално кандило, което се носи на рамото.

Унищожението на статуята беше трагична загуба. Бяха останали само торсът и два счупени крака. Дори и те бяха поразени до такава степен от горещината, че пясъчникът се беше стопил и после втвърдил в стъклена кора по повърхността на отломката.

И други хора от екипа с червени каски се насъбраха около тях.

Мъжът насочи металния си детектор към съсипаната статуя.

— Ще трябва да преместим блока. Да видим какво има отдолу.

— Направете го — каза Кара и кимна. — Ще ни трябват лостове.

Двама мъже тръгнаха към подредените на една маса работни инструменти.

Сафиа решително пристъпи напред.

— Кара, почакай. Нима не виждаш коя е тази статуя?

— Какво имаш предвид?

— Погледни по-внимателно. Това е статуята, която баща ти откри. Която беше заровена до онази гробница в Салала. Трябва да запазим каквото е останало.

— Не ми пука. — Кара я дръпна настрани за лакътя. — По-важно е, че под нея може да има улика за онова, което се случи с баща ми.

Сафиа се опита да я дръпне още по-встрани и каза приглушено:

— Кара… наистина ли смяташ, че случилото се тук може да има нещо общо със смъртта на баща ти?

Кара махна на мъжете с лостовете.

— Дайте ми единия.

Сафиа остана на мястото си. Погледът й се плъзна по другите помещения на галерията и тя видя съдържанието им в нова светлина. Целият й труд, колекцията, годините проучвания… беше ли всичко това за Кара нещо повече от най-обикновен паметник на загиналия й баща? Дали не е било и някакво разследване? Опит да се събере на едно място целият изследователски материал, за да се определи какво точно се е случило с баща й в пустинята преди толкова много години?

Сафиа се спомни историята, както я беше чула като момиче, разказана през сълзи и безутешен плач. Тогава Кара беше убедена, че нещо свръхестествено е причинило смъртта на баща й. Сафиа знаеше подробностите.

Ниснасите… духовете на дълбоката пустиня.

Още като момичета двете с Кара бяха проучили тези легенди, бяха събрали цялата достъпна информация за митологията на ниснасите. Според легендите ниснасите бяха единствените останки от един народ, обитавал някога огромен град в пустинята. Познат беше под различни имена — Ирам, Вабар, Убар. Градът на хилядата колони. Препратки към краха му можеха да бъдат открити в Корана, в Приказки от хиляда и една нощ, в Александрийската библиотека. Основан от правнуците на библейския Ной, Убар бил богат и декадентски град, пълен със зли хора, които се занимавали с тъмни изкуства. Неговият цар не зачел предупрежденията на един пророк на име Худ и Бог унищожил града, погребал го в пясъците и повече никой не го видял, превърнал се в Атлантидата на пустините. По-късно се появили легенди, които упорито твърдели, че градът все още съществува под пясъка, обитаван от мъртвите, гражданите му застинали в камък, покрайнините му били любимо място на зли джинове и на още по-неприятните ниснаси, жестоки създания с магически способности.

Сафиа бе смятала, че Кара е отминала тези митове като най-обикновени притчи. Особено след като следователите бяха обяснили смъртта на баща й с внезапно отворила се в пустинята яма. Такива смъртоносни капани не бяха нещо необичайно в онзи район, случваше се да погълнат самотни камиони или някой непредпазлив пътешественик. Скалното легло под пустинята беше предимно от варовик, порьозна скала, надупчена от каверни, проядени от отдръпващото се ниво на подпочвените води. Такива каверни се сриваха често и това предизвикваше феномени като описания от Кара — плътна завихрена колона от прах над въртоп от подвижен пясък.

На няколко крачки от нея Кара грабна един от лостовете с намерение сама да се включи в работата. По всичко личеше, че обясненията на геолозите отпреди години не я бяха убедили.

Сафиа би трябвало да се досети, особено заради упоритостта, с която Кара преследваше фикс идеята си за древна Арабия и милиардите, които беше похарчила да се рови в миналото, да събира артефакти от всички епохи, да наема най-добрите професионалисти, включително самата нея.

Сафиа затвори очи, замислена каква ли част от собствения й живот е била подчинена на тази безплодна мания. До каква степен Кара беше повлияла върху професионалния й избор? Върху изследователските й проекти тук? Поклати глава. За момента не беше в състояние да го проумее докрай. По-късно щеше да го обмисли на спокойствие.

Отвори очи и пристъпи към статуята, препречвайки пътя на другите.

— Не мога да ви позволя да го направите.

Кара й даде знак да се мръдне, гласът й бе спокоен:

— Ако отдолу има парче от метеорита, то е по-важно от запазването на останките от една счупена статуя.

— Важно за кого? — Сафиа се опита да наподоби деловия маниер на Кара, но въпросът й прозвуча повече като обвинение. — Статуята е една от малкото от тази епоха в Арабия. Дори и счупена, тя е безценна.

— Метеоритът… — … може да почака — каза Сафиа, прекъсвайки своята работодателка. — Поне докато не намерим начин да преместим статуята, без да я повредим.

Кара я фиксира със стоманен поглед, който пречупваше повечето хора. Сафиа устоя на предизвикателството, понеже бе познавала момичето от миналото на жената.

Пристъпи към нея. Взе лоста и с изненада установи, че ръцете на другата треперят.

— Знам на какво се надяваш — прошепна тя.

И двете знаеха историята на метеорита с форма на камила, разказана от британския изследовател, който го беше от крил, и че камилата уж пазела входа към изгубен град, погребан под пясъците.

Град на име Убар.

И сега метеоритът беше избухнал при изключително странни обстоятелства.

— Трябва да има някаква връзка — измърмори Кара, повтаряйки думите си отпреди малко.

Сафиа знаеше един начин да прогони такава надежда.

— Знаеш, че Убар вече е открит. — Остави думите да стигнат до съзнанието на приятелката й.

През 1992 година легендарният град беше открит от Никълъс Клап, любител археолог, с помощта на радар за дълбоко сканиране, качен на сателит. Основан около 900 г. пр.Хр. и разположен при един от малкото водоизточници, древният град бил важен търговски пост по Пътя на тамяна, свързващ тамяновите горички в крайбрежните омански планини с пазарите на богатите градове на север. През вековете Убар процъфтявал и се разраствал. Докато един ден половината град не пропаднал в огромна яма и бил изоставен на милостта на пясъците от суеверните си жители.

— Бил е просто най-обикновена търговска спирка — продължи Сафиа.

Кара поклати глава, но Сафиа не беше сигурна дали отхвърля последното й твърдение или се предава пред реалността. Сафиа добре помнеше колко се беше развълнувала Кара при вестта за откритието на Клап. Вестниците по целия свят тръбяха за това на първите си страници. „ОТКРИТ ЛЕГЕНДАРЕН ИЗГУБЕН АРАБСКИ ГРАД!“.

Беше отишла на място да помогне в ранния етап на археологическите разкопки. Но както Сафиа бе отбелязала, след като в продължение на две години изравяха чирепи и тук-там по някой запазен домакински съд, археолозите се бяха примирили с факта, че мястото е просто един скучен изоставен търговски пост.

Нямаше несметни съкровища, нямаше хиляда колони, нито черни призраци… Бяха останали само болезнените спомени, които преследваха живите.

— Лейди Кенсингтън — повика я отново мъжът с металния детектор, — май доктор Ал Мааз беше права, като каза да не местим това проклето нещо.

И двете жени се обърнаха към прекатурената статуя. Сега мъжете с детекторите стояха от двете й страни и бяха насочили инструментите към масивния торс. И двата метални детектора бибипкаха в хор.

— Грешката е моя — продължи първият. — Каквото и да съм открил, то не е под камъка.

— Тогава къде е? — раздразнено попита Кара. Отговори другият мъж:

— Вътре в него.

Последва миг стъписване, докато Кара не наруши тишината:

— Вътре?

— Да, госпожо. Трябваше по-рано да се сетя да триангулираме. Но въобще не допусках, че може да има нещо вътре в камъка.

Сафиа пристъпи напред.

— Сигурно е случайно попаднал железен къс.

— Не и според замерванията. Сигналът е силен.

— Ще трябва да го отворим — каза Кара.

Сафиа я погледна намръщено. По дяволите! Отпусна се на колене до скулптурата и панталоните и подгизнаха.

— Трябва ми фенерче. Някой й подаде фенерче.

— Какво ще правиш? — попита Кара.

— Ще погледна вътре.

Сафиа прокара ръка по пострадалата от високата температура на взрива повърхност на статуята. Грапавата песъчлива текстура се беше превърнала в стъкло. Долепи фенерчето към масивния торс на статуята и го включи.

Цялата стъклена повърхност на статуята се освети. Подробностите почти не се виждаха под тъмната кристална кора. Сафиа не видя нищо необичайно, но стъклото беше само пет сантиметра дебело. Каквото и да търсеха, можеше да е по-навътре в камъка.

Кара ахна зад нея. Надничаше над рамото й.

— Какво? — Понечи да дръпне фенерчето.

— Не — спря я Кара. — Премести го към центъра.

Сафиа насочи светлината към центъра на торса.

Появи се сянка, буца в средата на статуята, вклинена дълбоко, на границата, където стъклото преминаваше в камък. Светеше в тъмночервено под лъча на фенерчето. Формата не можеше да се сбърка — особено заради местоположението на буцата в торса.

— Това е сърце — прошепна Кара. Сафиа седна на пода зашеметена.

— Човешко сърце.

20:05

Часове по-късно Кара Кенсингтън стоеше в частната тоалетна близо до отдела по древния Близък изток.

Още само едничко…

Изтръска една оранжева таблетка върху дланта си. Адерал, амфетамин по рецепта, двадесет милиграма. Претегли хапчето в ръката си. Толкова много енергия в толкова малка обвивка! Но може и да не стигне. Изтръска още една таблетка. В края на краищата, предната нощ не беше мигнала, а имаше още много работа.

Метна хапчетата в устата си, изви глава назад и ги преглътна на сухо, после впери поглед в отражението си в огледалото. Кожата й изглеждаше поруменяла, очите й — твърде разширени. Прокара ръка през косата си в опит да й върне част от обема. Не успя.

Наведе се към крана, пусна студената вода, намокри двете си ръце и ги притисна към бузите си. Задиша дълбоко. Сякаш бяха минали дни, а не часове, откакто я бяха вдигнали от леглото в семейното имение в село Блакхийт. Новината за експлозията я бе подгонила по мокрите от бурята улици в лимузината й към музея.

И сега какво?

През дългия ден най-различни следствени екипи бяха събрали всички необходими проби от галерията — обгоряла дървесина, пластмаса, метали, дори кости. Накрая и няколко фрагмента от метеорита бяха открити сред отломките. Всички първоначални данни сочеха, че електрически разряд е възпламенил някакви летливи компоненти дълбоко в парчето метеоритно желязо. Никой не се наемаше да каже какви са били тези компоненти. По-нататък експериментите щяха да бъдат повторени при лабораторни условия както в Англия, така и в чужбина.

Кара не можеше да прикрие разочарованието си. Образът на светещата сфера върху видеозаписа я бе върнал към деня, когато баща й беше изчезнал в спиралата от пясък, искряща с подобни изливи от синкаво електричество. После експлозията… и още една смърт. Вероятно имаше връзка между миналото и настоящето.

Но каква? Дали и това не беше поредната задънена улица, като толкова други досега?

Почукване на вратата откъсна вниманието й от огледалото.

— Кара, готови сме да започнем. — Беше Сафиа. Усети загрижеността в гласа на приятелката си. Само Сафиа се досещаше за тежестта в сърцето й.

— Идвам веднага.

Тя пусна блистера обратно в чантичката си и я затвори.

Първоначалният прилив на изкуствено предизвикана енергия вече притъпяваше острието на отчаянието. След един последен и отново напразен опит да придаде обем на косата си тя отиде до вратата, отключи я и излезе в един от по-приветливите изследователски отдели — известната Стая с арките на Британския музей.

Построена през 1839 година, двуетажната зала с куполи в западната част на музея беше в стила на ранната викторианска епоха — двойни галерии от библиотечни шкафове, стълби и мостчета от ковано желязо, арковидни проходи, водещи към отделени ниши. Атмосферата на това място те връщаше към времената на Чарлз Дарвин, на Станли и Ливингстън, на Кралското научно общество, когато учените носели фракове и се събирали на раздумка сред лавиците с книги и древни ръкописи. Макар до него никога да не е била допускана широката общественост, отделът по древния Близък изток сега използваше това помещение като учебен център и резервен архив.

Днес обаче, приютило само малцина избрани, то щеше да послужи като импровизирана морга. Кара погледна през стаята към каменния труп без глава и ръце, положен върху носилка на колелца. Само това беше останало от древната скулптура, намерена в северното крило. Сафиа бе настояла да я измъкнат измежду отломките и да я донесат тук, на сигурно място.

Две халогенни лампи осветяваха тялото, а комплект инструменти лежеше в готовност на едно дълго писалище в съседство, подредено като хирургична маса със скалпели, щипки и форцепси. Имаше също и чукове с различни размери и четки.

Само хирург нямаше.

Сафиа напъха ръцете си в латексови ръкавици. Носеше защитни очила и плътно пристегната престилка.

— Готова ли си? Кара кимна.

— Хайде да отворим гърдите на старчето — извика един млад мъж с типичния глуповат ентусиазъм на американците. Кара познаваше добре всички, които работеха за нейната галерия, познаваше и Клей Бишоп, дипломант от Северозападния университет. В момента той се занимаваше с един повдигнат на триножник цифров рекордер и се явяваше видеооператорът на групата.

— Покажи малко уважение, Бишоп — предупреди го Сафиа.

— Извинявай — каза той с крива усмивка, която противоречеше на разкаянието в думите му.

Не му липсваше привлекателност на този типичен кльощав представител на своето поколение. Беше с дънки, с тениска с щампа и маркови маратонки, които някога може и да са били бели. Поизправи се, протегна се, показвайки ивица от голия си корем, и прокара ръка по червеникавата четина на лицето си. Единствената отстъпка пред академичния дух във външността на този дипломант бяха дебелите очила с черни рамки, достатъчно грозни да изглеждат модерни. — Тук всичко е готово, доктор Ал Мааз.

— Добре. — Сафиа пристъпи под халогенните лампи до масата с инструментите.

Кара заобиколи от другата страна да гледа, присъединявайки се към другия човек, който щеше да присъства на аутопсията — Раян Флеминг, шефа на охраната. Явно беше дошъл, докато тя е била в тоалетната. Кимна й, но стойката му се стегна при приближаването й — явно и той като повечето музейни работници се изнервяше в близост до нея.

Изкашля се, докато Сафиа снемаше разни мерки.

— Дойдох веднага щом чух за откритието — тихо рече той на Кара.

— И по каква причина? — попита тя. — Има ли някакъв проблем със сигурността?

— Не, от чисто любопитство. — Той кимна към скулптурата. — Не намираме всеки ден статуи със сърца в тях.

Това си беше истина, макар Кара да подозираше, че не точно това сърце беше довело Флеминг тук долу. Очите му се задържаха значително повече върху Сафиа, отколкото върху странната статуя.

Кара се усмихна вътрешно на увлечението му и насочи вниманието си към проснатата на носилката скулптура. Под черупката от стъкло светлината на лампите улавяше дълбок червен блясък.

Сърце, човешко сърце.

Тя се наведе по-близо. Макар сърцето да изглеждаше с правилни размери и анатомична структура, явно е било изработено от някакъв вид руда, щом детекторите на следователския екип бяха уловили присъствието му. И въпреки това Кара не можеше да ре отърси от мисълта, че сърцето всеки момент ще започне да бие, стига тя да почака достатъчно дълго.

Сафиа се наведе над статуята с инструмент с диамантен връх в ръка. Внимателно разчерта стъклото, описвайки квадрат около погребаното сърце.

— Искам да запазя колкото се може повече.

След това постави вакуумна чашка върху стъкления квадрат и хвана дръжката.

— Предполагам, че свръзката между стъклото и пясъчника под него не е силна.

Взе гуменото чукче и започна да почуква решително по протежение на вътрешните ръбове на стъкления квадрат. Появиха се малки пукнатини, следващи очертаните предварително линии. При всеки удар с чукчето присъстващите примижаваха, затаили дъх. Дори Кара откри, че стиска палци.

Единствено Сафиа запази спокойствие. Кара познаваше склонността на приятелката си към паникьосване в стресови ситуации, но винаги когато работеше в свои води, тя беше корава като диаманта, вграден в резачката и за стъкло… също толкова прецизна. Работеше с почти свръхестествено спокойствие и пълна съсредоточеност. Но Кара забеляза блясъка в очите й. Вълнение. Кара отдавна не беше виждала този блясък, той й напомни за жената, която Сафиа беше преди време.

Може би за нея все още имаше надежда.

— Би трябвало да е достатъчно — каза Сафиа. Върна чукчето при другите инструменти и с помощта на миниатюрна четка отстрани стъклените парченца, така че работната повърхност да бъде максимално чиста. Когато остана доволна от резултата, тя хвана здраво дръжката на вакуумната чашка и натисна, първо в едната посока, после в другата, като внимателно разклащаше квадрата. Накрая дръпна силно нагоре и стъкленото блокче се отдели чисто. Кара пристъпи по-близо да надникне в отворената гръд на статуята. Сърцето беше изработено дори с повече детайли, отколкото си беше представяла. Всяка камера се различаваше ясно, включително миниатюрните повърхностни артерии и вени. Лежеше в гнездото си от пясъчник така, сякаш скулптурата се беше оформила около него по естествен начин, като перла в мида.

Сафиа внимателно освободи стъклото от вакуумното устройство и го обърна. Горната повърхност на сърцето се беше отпечатала в стъклото. Тя го насочи към камерата.

— Клей, добре ли хващаш всичко това? Приклекнал до камерата си, той се залюля на пети.

— О, божке, направо е фантастично!

— Ще приема това за „да“. — Сафиа постави стъклото на библиотечното писалище.

— Ами сърцето? — попита Флеминг.

Сафиа се обърна и погледна в отворената гръд. Почука с дръжката на една малка четка по сърцето. Всички чуха звънтежа.

— Със сигурност е от метал. Бронз, бих казала, съдейки по червеникавия цвят.

— Удари на кухо — изкоментира Клей и премести триножника с камерата така, че да има по-добър ракурс към гръдната кухина. — Я го направи пак.

Сафиа поклати глава.

— По-добре не. Виждате ли как пясъчникът обхваща на места сърцето и отгоре. Няма как да го извадим, без да нарушим целостта на камъка. Мисля, че трябва да го оставим така и други учени да го видят в този вид, преди да сме пристъпили към изваждането му.

През последната минута Кара едва си бе поемала дъх. Сърцето трещеше в ушите й, и то не от амфетамините. Никой друг ли не забелязваше?

Преди да е попитала на глас, в дъното на Стаята с арките се затръшна врата. Всички се стреснаха. Чуха се приближаващи стъпки. На двама души.

Сафиа насочи халогенната светлина към залата.

— Директор Тайсън!

— Едгар! — Кара пристъпи напред. — Какво правиш тук? Директорът на музея отстъпи крачка встрани, така че да се види придружителят му. Беше инспекторът от отдел „Убийства“ към централното лондонско управление.

— Инспектор Самюелсън беше с мен, когато разбрах за невероятното ви откритие. Тъкмо привършвахме и той помоли за възможност лично да погледне удивителната находка. Как бих могъл да му откажа след помощта, която ни оказа?

— Разбира се! — С най-добрия си дипломатически тон Кара прикри изблика на раздразнение. — Идвате тъкмо навреме. — Даде им знак да се приближат към импровизираната морга, като им отстъпи мястото си. Собственото й откритие трябваше да изчака още малко.

Флеминг кимна на шефа си за поздрав.

— Май и аз видях достатъчно. По-добре да ида да проверя нощната смяна. — Отдръпна се, но не и преди да се обърне към Сафиа: — Благодаря ти, че ми позволи да присъствам.

— За теб винаги — каза разсеяно тя, насочила вниманието си към откритото сърце.

Кара забеляза как очите на Флеминг се задържаха още миг върху Сафиа, а после се извиха с болка и той си тръгна. Както винаги, Сафиа беше сляпа за всичко извън работата си. Беше оставяла и по-достойни мъже от Флеминг да излязат от живота й.

Инспектор Самюелсън пристъпи напред и зае мястото, освободено от шефа на охраната. Беше преметнал униформеното си сако през едната ръка, а ръкавите му бяха навити до лактите.

— Надявам се, че няма да ви преча.

— Ни най-малко — каза Сафиа. — Голям късмет извадихме с това откритие.

— Наистина.

Инспекторът се наведе над статуята. Кара беше сигурна, че не само обикновеното любопитство го беше довело тук. Детективите не обичаха странните съвпадения.

Едгар застана до рамото на инспектора.

— Направо невероятно, нали? Това откритие ще привлече вниманието на целия свят.

Самюелсън се изправи.

— Откъде е дошла статуята?

— Баща ми я откри — каза Кара.

Самюелсън продължително я огледа с вдигната вежда.

Кара забеляза, че Едгар отстъпва крачка назад, забил поглед в обувките си. Това беше тема, към която всички запознати пристъпваха предпазливо.

Сафиа вдигна нагоре защитните си очила и се зае да обясни по-нататък, спестявайки на Кара тази необходимост.

— Реджиналд Кенсингтън финансира археологически екип, който да наблюдава изкопните работи за строежа на нов мавзолей при една гробница в град Салала на оманското крайбрежие. Открил статуята, заровена до старата гробница. Било рядка находка — да намериш предислямска статуя от двеста години преди Христа, при това толкова запазена, направо недокосната! Но пък гробницата е била почитана в продължение на две хилядолетия и районът около нея е останал неосквернен и сравнително рядко посещаван. Истинска трагедия е да загубим един толкова добре запазен артефакт.

Самюелсън не се трогна.

— Но случилото се ни доведе до това ново откритие. Има някакво равновесие. Същото не може да се каже за бедния Хари Мастерсън.

— Разбира се — побърза да каже Сафиа. — Не исках да кажа, че… че неговата смърт не е истинска трагедия. Напълно прав сте.

Самюелсън огледа присъстващите. Очите му се задържаха малко по-дълго върху дипломанта Клей Бишоп. Каквото и да видя там, то изглежда не го задоволи напълно. Погледът му се върна обратно върху статуята.

— Споменахте за гробница близо до мястото, където са намерили статуята.

— Да. Гробницата на Наби Имран.

— Фараон ли е бил? Сафиа се усмихна.

— Гробницата не е била египетска. — Също като Кара и тя знаеше, че инспекторът се прави на тъп. — В арабския свят най-известни са гробниците на персонажи от Библията или от Корана. В този случай се касае за персонаж и от двете свещени книги.

— Наби Имран? Не помня да са го споменавали в часовете по вероучение.

— Всъщност той никак не е бил маловажен. Чували сте за Дева Мария, нали?

— Бегло. — Каза го толкова искрено, че Сафиа отново се усмихна.

Беше протакала разкритието, но накрая все пак се предаде.

— Наби Имран е бащата на Мария.

13:54 източна време

Арлингтън, Вирджиния

Пейнтър Кроу седеше на задната седалка на сребрист мерцедес S500 седан. Той се плъзгаше гладко по междущатска магистрала 66 от международното летище Дълес на изток към Вашингтон, но чак дотам нямаше да стигат. Шофьорът, мълчаливец с фигура на защитник в американския футбол, даде мигач и зави в изхода за Арлингтън. Почти бяха пристигнали в щаба на АИОП.

Пейнтър погледна часовника си. Само преди два часа се намираше в Кънектикът, в зловеща конфронтация с партньор, комуто бе имал пълно доверие през последните пет години. Мислите му се отдръпнаха от Касандра като опарени, но продължиха да се въртят около парливия проблем.

Бяха ги привлекли от специалните части по едно и също време — него от „тюлените“ на военноморските сили, нея от армейските рейнджъри. АИОП се беше спряла на тях двамата за един нов, секретен отряд на подчинение на агенцията под кодовото име Сигма форс, Повечето служители на АИОП не подозираха за съществуването на отряда. Задачата на Сигма беше издирване и задържане — таен военизиран отряд от агенти с техническа подготовка, които бяха пращани на горещи места, за да придобият или защитят нови изследвания и технологии. Докато Делта форс беше създадена като антитерористичен отряд, Сигма трябваше да пази и поддържа технологичното превъзходство на Съединените американски щати.

Независимо на каква цена.

А сега и това спешно привикване в щаба…

Трябва да беше някаква нова мисия. Но защо се бяха разбързали толкова?

Седанът се спусна по Норт Феърфакс Драйв и навлезе в паркинга. Минаха през серия охранителни постове и скоро им бе разрешено да паркират на едно празно място. Мъж с гръден кош като варел и безизразно лице пристъпи напред и отвори вратата.

— Последвайте ме, командир Кроу.

Заведе го в централната сграда чак до кабинета на директора и го помоли да почака, докато съобщи за пристигането му. Пейнтър впери поглед в затворената врата.

Вицеадмирал Тони Ректър беше шеф на АИОП още преди Пейнтър да постъпи на работа тук. Преди това бе оглавявал Кабинета за информационни данни, разузнавателния отдел на АИОП, чиято дейност в контрола на данните, изтичащи в компютърните мрежи, в търсене на терористични заговори, активност и финансови транзакции беше станала особено важна след единадесети септември. Интелигентността, опитът и справедливите управленски методи на адмирала в крайна сметка му бяха спечелили директорския пост.

Вратата се отвори. Придружителят му отстъпи встрани и направи път на Пейнтър да мине. Веднага щом той се озова вътре, вратата се хлопна зад гърба му.

Стаята беше облицована с махагонова ламперия и леко миришеше на тютюн за лула. Бюро от същия махагон стоеше в средата на стаята. Зад него Тони Ректър „Тигъра“ стана да се ръкува с новодошлия. Беше едър мъж, не дебел, а като човек, който някога е бил мускулест, а сега е поомекнал малко, прехвърляйки шейсетте. Ала плътта беше единственото „меко“ нещо в него. Очите му бяха сини диаманти, косата му — пригладена и сива. Ръкостискането му беше желязно, както Пейнтър се увери сам, после адмиралът му кимна да се настани на един от двата стола с кожена тапицерия.

— Седнете. Повикал съм и доктор Макнайт. Той скоро ще дойде.

Доктор Шон Макнайт беше основател и директор на Сигма, прекият началник на Пейнтър, бивш тюлен, който впоследствие беше защитил магистърска степен както по физика, така и по информационни технологии. Значи всички големи клечки се включваха в играта. Каквото и да ставаше, беше нещо голямо.

— Мога ли да попитам какъв е поводът, сър? Адмиралът се настани в собственото си кресло.

— Чух за неприятностите в Кънектикът — каза той, изплъзвайки се от пряк отговор. — Момчетата в компютърния отдел с нетърпение чакат лаптопа на онзи шпионин. Да се надяваме, че ще успеем да възстановим данните за плазмените оръжия от паметта му.

— Съжалявам, че не успяхме… че не успях да се добера до паролата.

Адмирал Ректър сви рамене.

— Поне китайците няма да сложат ръце върху данните. А като се има предвид ситуацията, вие добре свършихте работата.

Пейнтър се въздържа да попита за бившия си партньор. Най-вероятно транспортираха Касандра на сигурно място, където да я разпитат. А оттам — кой знае? Гуантанамо Бей, форт Ливънуърт или някой друг военен затвор. Вече не беше негова грижа. И въпреки това усещаше тъпа болка под гърдите. Дано да беше някакъв проблем с храносмилането. Със сигурност нямаше основание да се чувства виновен за съдбата на Касандра.

— Колкото до въпроса ви — продължи адмиралът, — Службата за отбранителна наука привлече вниманието ни към нещо. Снощи е имало експлозия в Британския музей.

Пейнтър кимна, понеже беше слушал новините по пътя.

— Ударила го е светкавица.

— Такава е официалната версия, да.

Пейнтър не се затрудни да прочете отрицателния отговор между редовете и изправи гръб. Преди да успее да попита вратата се отвори и доктор Шон Макнайт влезе в стаята, или по-скоро нахлу като малко торнадо. Лицето му беше червено, челото — влажно, сякаш бе тичал през целия път дотук.

— Потвърдено е — съобщи той на адмирала. Адмирал Ректър кимна.

— Сядай. Нямаме много време.

Пейнтър погледна към шефа си, докато той сядаше на другия стол. Макнайт работеше в АИОП от двайсет и две години, включително и като директор на службата й за специални проекти. Един от първите му „специални проекти“ беше сформирането на Сигма. Беше я планирал като група оперативни работници, които са на „ти“ с технологиите и същевременно притежават необходимата военна подготовка — „акъл и мускули“, както обичаше да се изразява той — и които биха действали с хирургическа прецизност в защита на секретните технологии.

Резултатът беше Сигма форс.

Пейнтър беше един от първите вербувани, избран лично от Макнайт, след като си беше счупил крака при една мисия в Ирак. Докато Пейнтър се възстановяваше, Макнайт го беше научил колко е важно да поддържаш в отлична форма и ума, не само тялото си, подлагайки го на академичен тренировъчен лагер, който се бе оказал по-суров от обучението за морската пехота. Нямаше друг човек на тази планета, когото Пейнтър да уважава повече от него.

А сега бе толкова различен…

Макнайт седеше на ръба на стола си с изправен гръб. Изглеждаше така, сякаш е спал с тъмния си костюм, личаха му всичките петдесет и пет години — очите му бяха присвити от умора, устните стегнати, пясъчносивата коса разрошена.

Нещо очевидно не беше наред.

Адмирал Ректър завъртя плазмения монитор върху бюрото си към Пейнтър.

— Командир Кроу, най-напред вижте този запис. Пейнтър се попремести малко по-близо, готов да получи отговори на някои от незададените си въпроси. Десктопът отстъпи място на чернобяло изображение от видеозапис.

— Това е от охранителните камери на Британския музей.

Той седя мълчаливо, докато записът вървеше. Не продължи дълго. Когато експлозията сложи край на записа и екранът побеля, Пейнтър се облегна назад. Двамата му началници го гледаха изпитателно.

— Онази светеща сфера — бавно каза той — беше кълбовидна мълния, ако не греша.

— Така е — потвърди адмирал Ректър. — Именно този извод привлякъл вниманието на двама изследователи от отдела за отбранителни науки, които били по това време в Лондон. Кълбовидни мълнии никога досега не са били заснемани на филм.

— Нито са причинявали подобни разрушения — добави Макнайт.

Пейнтър си спомни лекцията по електроинженерство, която беше слушал по време на обучението си за Сигма. Сведения за кълбовидни мълнии имаше още от древногръцката епоха, бяха ги наблюдавали цели групи от хора и за тях се споменаваше на много места. Ала се срещаха изключително рядко и именно затова си бяха останали мистерия. Теориите за произхода им варираха от свободно носеща се плазма, образувана поради йонизирането на въздуха по време на гръмотевични бури, до изпаряването на силициев двуокис от почвата, след като светкавица е ударила земята.

— Какво се е случило в музея? — попита той.

— Това. — Адмирал Ректър извади някакъв предмет от чекмедже на бюрото си и го сложи върху попивателната хартия. Приличаше на почерняло парче скала с размери приблизително като на топка за софтбол. — Тази сутрин го транспортирахме с военен самолет.

— Какво представлява?

Адмиралът му кимна да го вземе и той установи, че предметът е необичайно Не беше скала. Плътността загатваше за наличие на олово.

— Метеоритно желязо — обясни Макнайт. — Проба от артефакта, който преди миг видя да избухва.

Пейнтър сложи парчето обратно на писалището.

— Не разбирам. Казвате, че метеоритът е предизвикал експлозията? А не кълбовидната мълния?

— И да, и не — тайнствено отвърна Макнайт.

— Какво знаете за експлозията на тунгуския метеорит в Русия? — попита Ректър.

Внезапната смяна на темата свари Пейнтър неподготвен. Челото му се набръчка, докато се ровеше в паметта си за тази стара история.

— Не много. Нещо за паднал метеорит през 1908, някъде в Сибир, който причинил голям взрив.

Ректър се облегна назад.

— „Голям“ е меко казано. Експлозията изкоренила гората на шейсет километра наоколо, на площ колкото половин Роуд Айлънд. Взривът освободил енергия, равняваща се на две хиляди атомни бомби. Коне били отнесени на около седемстотин километра. „Голяма“ просто не описва достатъчно добре силата на експлозията.

— Имало е и други последици — продължи Макнайт. — Магнитна буря, която създала вихър с диаметър хиляда километра. Дни наред нощното небе светело от огромното количество вдигнал се в атмосферата прах — било достатъчно светло Да си четеш вестника. Електромагнитният импулс обхванал половината свят.

— Господи! — промълви Пейнтър.

— Хората, видели взрива от стотици километри разстояние, разказват за прорязала небето светлина, ярка като слънцето и с опашка във всички цветове на дъгата.

— Метеорът — каза Пейнтър.

Адмирал Ректър поклати глава.

— Това е била само една от теориите. Каменен астероид или комета. Но тази теория се опровергава с няколко факта. Първо, никой никога не е открил и една отломка от метеор. Дори и остатъчен иридиев прах.

— Съдържащите въглерод метеори обикновено оставят иридиев отпечатък — каза Макнайт. — Но в Тунгуска област такова нещо не е открито.

— Освен това не е намерен кратер — добави адмиралът. Макнайт кимна.

— Силата на взрива е била четиридесет мегатона. Преди това последният голям метеор ударил Аризона преди приблизително петдесет хиляди години. Бил само три мегатона, нищо и половина в сравнения с Тунгуския, а оставил кратер с широчина километър и половина и дълбочина двеста метра. Защо тогава в Сибир няма кратер, и то когато се знае точното място на епицентъра заради радиално полегналите дървета навън от точка нула?

Пейнтър нямаше отговор на този въпрос… нито на другия, който не му даваше мира в момента — какво общо има всичко това с Британския музей?

Макнайт продължи:

— След експлозията в района са наблюдавани и интересни биологични последици — засилен растеж на определени лишеи, увеличение в средното ниво на мутациите, включително генетични аномалии в семената и игличките на боровите дървета и дори сред мравешките популации. Хората също не останали незасегнати. Местните племена на евенките в района показват аномалии в Rh-фактора на кръвта. Всичко насочва към последици от радиация, най-вероятно гама лъчи.

Пейнтър се опита да обедини експлозията без кратер, необичайните атмосферни ефекти и остатъчната гама радиация.

— И какво е причинило всичко това? Адмирал Ректър отговори:

— Нещо доста малко. Около три килограма.

— Невъзможно! — закова Пейнтър, без да помисли. Адмиралът сви рамене.

— Да, ако ставаше въпрос за обикновена материя… Загадката остана да тежи във въздуха още няколко сякаш безкрайни секунди.

Доктор Макнайт най-после наруши мълчанието.

— Най-новите изследвания от 1995 година говорят, че Тунгуска област наистина е била ударена от метеор, той е бил изграден от антиматерия.

Очите на Пейнтър се разшириха.

— Антиматерия?

Сега вече разбра защо са го повикали на този инструктаж. Докато повечето хора смятаха антиматерията за измислица на научната фантастика, през последното десетилетие тя всъщност се беше превърнала в действителност с производството на частици антиматерия при лабораторни условия. Водещи в тези изследвания бяха Лаборатории ЦЕРН в Женева, Швейцария. Те произвеждаха антиматерия вече близо две десетилетия, използвайки подземен антипротонен нискоенергиен пръстен. Само че цялата едногодишна продукция антипротони от ЦЕРН би дала енергия колкото обикновена електрическа крушка да просветне едва-едва за няколко секунди.

И все пак антиматерията беше особено интригуваща. Само един грам антиматерия би произвела енергия колкото атомна бомба. Разбира се, преди това някой трябваше да открие евтин и достъпен източник на антиматерия. А това беше невъзможно.

Пейнтър си даде сметка, че очите му са се заковали върху буцата метеоритно желязо на адмиралското бюро. Знаеше, че горният слой от земната атмосфера е подложен на непрестанни бомбардировки с частиците антиматерия в космическите лъчи, но те моментално биват унищожавани при контакта си с атмосферната материя. Смяташе се, че е възможно във вакуума на космическото пространство да съществуват астероиди и комети, изградени от антиматерия, останала от Големия взрив.

Започваше да свързва някои от точките в главата си.

— Експлозията в Британския музей…

— Изследвахме някои от отломките от взривената галерия — каза Макнайт. — Метал и дърво.

Пейнтър си спомни какво беше казал шефът му на влизане. „Потвърдено е.“ Студена буца заседна в стомаха му. Макнайт продължи:

— Отломките показват ниско ниво на радиация, което съвпада със замерванията в Тунгуска област.

— Искате да кажете, че експлозията в музея е причинена от анихилация на антиматерия? Че този метеорит всъщност е от антиматерия?

Адмирал Ректър затъркаля овъгленото парче с един пръст.

— Не, разбира се. Това е обикновено метеоритно желязо. Нищо повече.

— Тогава не разбирам… Макнайт пое щафетата.

— Не можем да пренебрегнем данните за радиация. Съвпадението е прекалено точно, за да е случайно. Нещо се е случило. Единственото обяснение е, че вътре в метеорита е имало запазена антиматерия в някаква непозната за нас стабилна форма. Освобождаването на електрическия заряд от кълбовидната мълния го е дестабилизирал и е предизвикал верижна реакция, резултат на която е експлозията. Каквато и антиматерия да е имало, тя е била изчерпана по време на взрива.

— И ни е оставила само тази черупка — каза адмиралът и отново побутна камъка.

Мълчание се възцари в стаята. Евентуалните последствия от всичко това бяха необозрими.

Адмирал Ректър взе парчето желязо от бюрото си.

— Представяте ли си значението на това, ако сме прави? Източник на почти неограничена енергия. Ако съществува някаква улика как е станало това — или още по-добре, материален образец, — те не бива да попадат в чужди ръце.

Пейнтър осъзна, че кима с разбиране.

— И каква е следващата стъпка? Адмирал Ректър го погледна изпитателно.

— Не можем да си позволим дори слухове в тази насока да изтекат оттук и да стигнат до външни хора, дори и до нашите съюзници. Твърде много уши са свързани с твърде много усти. — Кимна на доктор Макнайт да продължи.

Шефът на Пейнтър пое дълбоко дъх.

— Командире, искаме от теб да оглавиш малък отряд, който да излети незабавно за музея. Прикритието ви вече осигурено — вие сте американски учени, специализиращи в изследване на светкавиците. Задачата ви е да си създадете контакти когато и където е възможно. Трябва просто да си отваряте очите и ушите за всички нови открития, които могат да бъдат направени там. Ние тук ще продължим изследванията под пълна пара. Ако възникне необходимост от по-нататъшно проучване на място в Лондон, твоят екип ще трябва да осигури възможността за това.

— Да, сър.

Адмирал Ректър и Макнайт се спогледаха за миг, сякаш си размениха неизречен въпрос.

Пейнтър усети как някакъв леден пръст се спуска по гръбнака му.

Адмиралът кимна отново.

— Ще трябва да се съобразим с още един фактор. Възможно е да не сме единствените, които работят по тази хипотеза.

— Какво имате предвид?

— Ако си спомняш, директорът спомена за двама изследователи от Службата за отбранителни науки, които са в Лондон.

— Онези, които съобщили за кълбовидната мълния.

— Точно така. — И двамата началници отново се спогледаха. После прекият му шеф го погледна право в очите. — Преди четири часа двамата са били открити мъртви в хотелската им стая, застреляни. Всичко било обърнато надолу с главата. Има откраднати неща. Лондонската полиция го смята за убийство при грабеж.

Адмирал Ректър се размърда зад бюрото си.

— Но аз открай време трудно преглъщам съвпаденията. От тях получавам киселини.

Макнайт продължи:

— Не знаем дали убийствата са свързани с нашето разследване, но искаме ти и отрядът ти да действате сякаш са свързани. Пазете си един друг гърбовете и бъдете нащрек.

Пейнтър кимна.

— Междувременно — добави адмиралът — да се надяваме, че няма да открият нищо важно, преди вие да прелетите над Голямата локва.

21:48 по Гринуич

Лондон, Англия

— Трябва да извадиш сърцето.

Сафиа вдигна поглед от миниатюрния сребърен дебеломер. Стаята с арките тъмнееше наоколо. Бяха останали само тя, Кара и Клей. Едгар и инспекторът си бяха тръгнали преди двайсетина минути. Изглежда прецизните измервания и записването бяха охладили значително любопитството им и кратковременния интерес, породен от произхода на статуята като погребална скулптура за гробницата на бащата на Дева Мария.

Сафиа се върна към измерванията.

— Накрая ще извадя сърцето.

— Не, ще го направиш тази вечер.

Сафиа огледа по-внимателно приятелката си. Лицето на Кара се виждаше добре под светлината на халогенните лампи. Яркият им блясък беше отцедил напълно цвета от страните й, но Сафиа забеляза сребристата лъскавина на кожата й и разширените зеници. Беше се Надрусала. Пак онези амфетамини. Преди три години Сафиа бе сред малцината, които знаеха, че едномесечната „ваканция в чужбина“ на лейди Кенсингтън всъщност беше престой за детоксикация в луксозна частна клиника в Кент. Откога ги взимаше пак? Погледна към Клей. Не беше сега моментът да влиза в спор с нея.

— Защо бързаш толкова? — попита тя.

Очите на Кара се плъзнаха нервно из стаята. Гласът й се снижи.

— Преди инспекторът да пристигне, забелязах нещо. Изненадана съм, че ти още не си го видяла.

— Какво?

Кара се наведе напред и посочи към една от откритите части на сърцето, и по-точно към десния вентрикул.

— Погледни тази изпъкнала линия тук. — Тя плъзна по линията върха на дебеломера.

— Една от коронарните артерии или вени — каза Сафиа, отново удивена от артистизма на изработката.

— Така ли? — Кара посочи. — Виж колко съвършено хоризонтална е горната част, после се спуска вертикално надолу в двата края под деветдесет градуса. — Тя проследи кръвоносния съд. Пръстите й трепереха с характерния амфетаминов тремор.

Кара продължи:

— Всичко в това сърце е предадено толкова достоверно. Дори Да Винчи би се затруднил да постигне такава анатомична прецизност. — Вдигна поглед към Сафиа. — Природата не обича правите ъгли.

Сафиа се наведе по-близо. Проследи с пръсти линията, сякаш четеше брайлово писмо. Съмнението бавно отстъпи пред шока.

— Краищата… те просто прекъсват изведнъж и толкова. Не продължават надолу.

— Това е буква — каза Кара.

— Епиграфски южноарабски — съгласи се Сафиа, като имаше предвид древното писмо от този район, което предхождало иврит и арамейския. — Това е буквата Б.

— А сега погледни добре и онова, което се вижда от горната сърдечна камера.

— Десният атриум — каза иззад тях Клей. И двете погледнаха към него.

— Следвах медицина, преди да разбера, че гледката на кръв има такъв… е, отрицателен ефект върху погълнатата на обяд храна.

Кара насочи вниманието си обратно към скулптурата и посочи с дебеломера.

— Значителна част от горния атриум все още е скрита от пясъчника, но мисля, че отдолу е скрита още една буква.

Сафиа се наведе още по-близо и опипа с пръсти. Долните краища на откритите съдове свършваха също толкова рязко, колкото и при първия.

— Ще трябва да работя внимателно.

Посегна към наредените пинсети, длета и миниатюрни чукчета. С подходящите инструменти в ръце тя се хвана на работа с прецизността на хирург. С чук и длето отчупи по-големите парчета от крехкия пясъчник, после с пинсети и четка почисти мястото. Само след няколко минути десният атриум се разкри пред очите им.

Сафиа впери поглед в пресичащите се линии на коронарните съдове. Те представляваха съвършено изображение на буква.

Твърде сложно бе, за да е обикновена случайност.

— Коя е тази буква? — попита Клей.

— Няма съвсем същата буква в английския — отговори Сафиа. — Произнася се като „уа“… така че при превод често се транслитерира като У-А и дори като У, защото именно така звучи при произнасяне. Макар че на практика в епиграфското южноарабско писмо изобщо няма букви за гласните звуци.

Кара срещна погледа й.

— Трябва да извадим сърцето — повтори тя. — Ако има още букви, те ще са върху другата му страна.

Сафиа кимна. Лявата страна все още беше скрита в каменната гръд. Не й се искаше да нарушава допълнително целостта на статуята, но любопитството я накара да вземе инструментите си, без да спори повече. Хвана се на работа. Отне й половин час да отстрани каменната прегръдка около сърцето. Най-накрая тя прикрепи вакуумната чашка и стисна дръжката й с две ръце. Отправи молитва към древните богове на Арабия и дръпна право нагоре, използвайки всички мускули на раменете си.

В първия момент й се стори, че нещо все още задържа сърцето в гръдната кухина, но всъщност то се бе оказало по-тежко от очакваното. С решително изражение Сафиа извади сърцето от гърдите. Посипаха се парченца пясъчник и отчупили се отделни зрънца. Като държеше сърцето далеч от себе си, тя се завъртя към писалището с инструментите.

Кара се приближи нетърпеливо. Сафиа постави сърцето върху квадратно парче мека кожа, после махна вакуумната чашка. Освободено, сърцето леко се търкулна на една страна. Чу се тих звук като плисване.

Сафиа погледна към другите двама. И те го бяха чули, нали?

— Казах ви, че това нещо е кухо — прошепна Клей. Сафиа протегна ръка и разклати сърцето върху кожената подложка. Гравитационният му център се променяше при разклащането.

— Има някаква течност в средата. Клей отстъпи назад.

— Страхотно, само дано да не е кръв. Предпочитам моите трупове да са консервирани и увити като мумии.

— Добре е запечатано — успокои го Сафиа, като оглеждаше сърцето. — Дори не виждам как бих могла да го отворя. Сякаш бронзовото сърце е било изковано около течността.

— Гатанки, обвити в гатанки — каза Кара и на свой ред се зае да търкаля и оглежда сърцето. — А другите букви?

Кара се приведе напред. За нула време се ориентираха и откриха другите две камери. Тя прокара пръст по по-голямата, левия вентрикул. Беше гладък, без букви.

— Нищо — каза Кара, изненадана и смутена. — Може да се е изтрила.

Сафиа огледа по-подробно камерата, след като я овлажни с изопропилов алкохол, за да почисти повърхността.

— Не виждам никакви следи. Твърде гладко е.

— Ами левият атриум? — попита Клей.

Тя кимна и обърна сърцето. Веднага забеляза една линия, извита плавно по повърхността на атриума.

— Това е буквата Р — прошепна Кара с лек уплах в гласа. После се срина на един стол. — Не може да бъде!

Клей се намръщи.

— Не разбирам. Имаме буквите Б, УА или У, и Р. Оформят ли някаква дума?

— Би трябвало да познаваш тези три букви от епиграфско то южноарабско писмо, Бишоп — каза Сафиа. — Може би не в този ред. — Взе един молив и ги написа както трябваше да се четат.

Клей набръчка съсредоточено лице.

— Епиграфският южноарабски се чете като иврит и арабския, от дясно на ляво, обратно на английския. УАБР… УБР Но гласните между съгласните не се изписват. — Очите на младия мъж се разшириха. — У-Б-А-Р. Проклетият изгубен град на Арабия, Атлантидата на пясъците!

Кара поклати глава.

— Първо метеоритен фрагмент, който уж трябвало да пази Убар, експлодира… а сега откриваме името, написано върху бронзово сърце.

— Ако въобще е бронзово — каза Сафиа, все още наведена над сърцето.

Кара бързо дойде на себе си.

— Какво имаш предвид?

Сафиа вдигна сърцето с две ръце.

— Когато го извадих от статуята, ми се стори твърде тежко, особено ако е кухо и пълно с течност. Вижте мястото, където почистих лявата камера с алкохол? Основният метал е прекалено червен.

Кара се изправи с проблясък на яснота в очите.

— Мислиш, че е желязо. Като метеоритния фрагмент. Сафиа кимна.

— Възможно е дори да е от същото метеоритно желязо. Ще трябва да го изследваме, но и в двата случая не откривам никакъв смисъл. По времето, когато е била направена скулптурата, народите в Арабия не са знаели как да топят и обработват желязо с такова качество, да не говорим за такъв шедьовър на изкуството. Толкова много загадки има около това сърце, че дори не знам откъде да започна.

— Ако си права — трескаво рече Кара, — онзи нищожен търговски пост, изровен от пясъците през 1992, няма нищо общо с цялата история. Все още има нещо неоткрито. — Тя посочи артефакта. — Като истинското сърце на Убар.

— Но какво ще правим сега? Каква е следващата ни стъпка? Все още не знаем нищо за Убар.

Клей оглеждаше сърцето.

— Малко странно ми се вижда, че върху левия вентрикул няма букви.

— Убар се пише само с три букви — обясни Сафиа.

— Тогава защо са използвали сърце с четири камери и са изобразили буквите по посока на кръвния поток?

Сафиа се завъртя рязко.

— Обясни какво имаш предвид.

— Кръвта навлиза в сърцето през вена кава в дясното предсърдие. Буквата У. — Той забоде пръст в големия съд, който водеше към горната дясна камера, и продължи с урока по анатомия, онагледявайки думите си с действия. — После минава през атриовентрикуларната клапа към дясната камера, Буквата Б. Оттам кръвта се насочва от сърцето към белите дробове чрез пулмонарната артерия, после се връща обогатена с кислород през пулмонарната вена към лявата камера буквата Р. И изписва „Убар“. Но защо спира дотук?

— Защо наистина? — промърмори Сафиа с набръчкано чело. Размишляваше върху загадката. Името Убар беше изписано в посоката на кръвния поток. Сякаш намекваше за някаква посока, нещо, което тече нанякъде. Зачатък на идея се оформи в главата й.

— Къде отива кръвта, след като напусне сърцето? Клей посочи към дебел извит кръвоносен съд най-горе.

— През аортата към мозъка и към останалата част на тялото.

Сафиа завъртя тежкото сърце, проследи аортата до края й и погледна вътре. Отворът на кухия съд беше запушен с пясъчник. Не си беше направила труда да го изчисти, беше твърде заета с повърхността на камерите.

— За какво мислиш? — попита Кара.

— Имам чувството, че надписът сочи нанякъде. — Върна сърцето върху масата и се зае да почисти пясъчника от края на аортата. Той лесно се натроши и изпадна. Сафиа се дръпна назад при вида на онова, което откри зад него.

— Какво има там? — попита Клей, проточил глава над рамото й.

— Нещо, което древните народи на Арабия са ценили повече от самата кръв. — Взе пинсета и извади на масата няколко кристални парченца изсъхнала смола. Усещаше сладкия аромат, излъчван от кристалите, запазили се с хилядолетия. Беше ухание от времена преди Христос.

— Тамян — каза Кара със страхопочитание в гласа. — Какво означава?

— Това е пътепоказател — отговори Сафиа. — Така както тече кръвта, така текат и богатствата на Убар. — Обърна се към приятелката си. — Би трябвало да сочи към Убар, към следващата стъпка по пътя към портите му.

— Но накъде сочи? — попита Кара.

Сафиа поклати глава.

— Не съм сигурна. Но от град Салала започва прочутият Път на тамяна. — Побутна кристалчетата. — А гробницата на Наби Имран се намира в същия град.

Кара изправи гръб.

— Значи там трябва да започнем търсенето.

— Търсенето?

— Трябва незабавно да организираме експедиция. — Кара говореше бързо с широко отворени очи. Но не амфетаминът подхранваше вълнението й, а надеждата. — В рамките на една седмица, не повече. Хората, с които поддържам връзка в Оман, ще се погрижат за всички необходими приготовления. И ще ни трябват най-добрите специалисти. Ти, разбира се, и всички, които сметнеш за подходящи.

— Аз? — попита Сафиа и сърцето й прескочи един удар. — Аз… аз не съм… не съм работила на терен от години.

— Отиваш! — отсече Кара. — Крайно време е да престанеш да се криеш в тези прашни зали. Да се върнеш в истинския свят.

— Мога да координирам нещата оттук. Не е необходимо и аз да съм на място.

Кара я погледна и за миг на Сафиа й се стори, че приятелката й ще отстъпи пред молбата й, както го беше правила и преди. После гласът на Кара спадна до дрезгав шепот.

— Саф, аз имам нужда от теб. Ако там наистина има нещо… някакъв отговор… — Тя поклати глава, беше на прага на сълзите. — Трябва да дойдеш с мен. Не мога да се справя сама.

Сафиа преглътна, повела борба със самата себе си. Как би могла да откаже на приятелката си? Взря се в страха и надеждата в очите на Кара. Но в главата й все още ехтяха стари писъци. Тях не можеше да заглуши. Детска кръв все още багреше ръцете й. — Аз… не мога…

Нещо изглежда се беше пречупило в лицето й, защото най-накрая Кара поклати глава.

— Разбирам. — Но от резкия й тон беше ясно, че не е така. Никой не разбираше. Кара продължи: — Но беше права за едно нещо. Ще ни трябва опитен археолог практик. И щом ти няма да дойдеш, знам точния човек за тази работа.

Сафиа разбра кого има предвид. О, не!

Кара сякаш усети потреса й.

— Знаеш, че той има най-голям опит с разкопки в онзи район. — Разрови чантата си и измъкна мобилния си телефон. — Ако искаме да успеем, ще ни трябва Индиана Джоунс.

4.БЯЛА ВОДА

15 ноември. 07:02

Река Янгдзъ, Китай

— Не съм ти Индиана Джоунс! — изрева той в слушалките на сателитния телефон, за да го чуят през рева на реактивните двигатели на лодката. — Името ми е Омаха… Доктор Омаха Дан. Кара, много добре знаеш това!

Отговори му нетърпелива въздишка.

— Омаха? Индиана? Какво значение има, по дяволите? На вас, американците, имената ви звучат по един и същи начин.

Той клечеше до кормилото на лодката, която хвърчеше надолу по закривения речен пролом. Високи скали се нижеха по двата бряга на калната Янгдзъ, която се гънеше и извиваше през един участък с подходящото име „Теснините“. След няколко години язовирът Трите пролома щеше да потопи целия този район под тихите дълбини на седемдесет метра вода, но засега подводните скали и коварните бързеи си оставаха реална заплаха, докато бързата река се провираше през стеснението.

Скалите и бързеите обаче не бяха единствената опасност.

Куршум рикошира с писък в корпуса на лодката. Предупредителен изстрел. Преследвачите бързо скъсяваха разстоянието в двойка черни катери Ятаган 170. Дяволски бързи лодки.

— Слушай, Кара, какво искаш? — Моторницата му удари една вълна и за миг полетя във въздуха. Той се надигна от мястото си, като стисна по-силно кормилото с едната си ръка.

Вик на изненада прозвуча иззад него. Омаха извика през рамо:

— Дръж се!

Лодката се удари с трясък във водата. Някой простена.

— Да беше казал по-рано!

С бърз поглед назад се увери, че по-малкият му брат Дани е добре. Лежеше проснат на кърмата, заврял глава в шкафчето под задната седалка. Отзад черните близнаци продължаваха преследването.

Омаха покри с ръка приемащия накрайник на телефона. — Вземи пушката.

Брат му излезе на заден ход от шкафчето, измъквайки оръжието след себе си. Бутна нагоре очилата си с опакото на китката.

— Взех я!

— А патроните?

— Ох, да бе! — Дани се мушна обратно.

Омаха поклати глава. Брат му беше уважаван палеонтолог, който беше защитил доктората си на двайсет и четири години, но често действията му подхождаха повече на полуидиот. Омаха вдигна телефона.

— Кара, за какво е всичко това?

— Какво става? — попита тя вместо отговор.

— Нищо, но ни хващаш малко в крачка. Защо се обаждаш? — Последва дълга пауза. Не разбра дали се дължи на забавянето в сателитната връзка между Лондон и Китай, или е просто умишлена пауза от страна на Кара. Във всеки случай имаше време да размисли. Не беше виждал Кара Кенсингтън от четири години. Откакто беше развалил годежа си със Сафиа Ал Мааз. Знаеше, че това не е обикновено обаждане. Кара говореше сериозно и немногословно, което естествено породи у него тревога за Сафиа. Не можеше да приключи разговора, преди да се е уверил, че тя е добре. Кара най-после обясни:

— Организирам експедиция, която ще работи в Оман. Бих искала да оглавиш екипа. Интересува ли те?

Той едва не затвори. Глупав разговор по работа!

— Не, благодаря.

— Важно е… — Пролича напрежението в гласа й. Изпъшка.

— За колко време?

— До една седмица ще се съберем в Маскат. Не мога да ти съобщя подробностите по телефона, но се отнася за важно откритие. Нищо чудно да пренапишем историята на целия Арабски полуостров.

Преди да е отговорил, Дани се намърда до него.

— Заредих и двете цеви. — Подаде пушката на Омаха. — Но не знам как ще ги задържиш на разстояние с тези сачми.

— Не аз. Ти. — Посочи зад него. — Цели се в корпуса. Просто ги разтърси, колкото да ми спечелиш малко време. Имам си достатъчно работа тук.

Дани кимна и се обърна.

Омаха приближи телефона обратно към лицето си и чу Кара насред изречението: — … става? Какви са всичките тия приказки за стреляне — Успокой се. Просто гоним няколко големи речни плъха…

Изстрелът на пушката го прекъсна.

— Пропуснах — изруга Дани зад него. Кара попита:

— Какво решаваш за експедицията? Дани зареди отново.

— Да стрелям ли пак?

— Да, дявол да те вземе!

— Чудесно — каза Кара, но грешно разбрала избухването му. — Ще се видим в Маскат след една седмица. Знаеш къде.

— Чакай! Не съм…

Но връзката беше прекъснала. Той хвърли слушалките на палубата. Кара дяволски добре знаеше, че думите му не бяха казани по повод експедицията. Както винаги се беше възползвала от ситуацията.

— Уцелих един от водачите в лицето! — кресна Дани със значителна изненада в гласа. — Лодката се насочва към брега. Но ти внимавай! Другата ни излиза дясно на борд!

Омаха погледна надясно. Лъскавият черен Ятаган летеше успоредно на тях. Четирима мъже в износени сиви униформи, бивши войници, стояха ниско зад бордовете. Единият вдигна мегафон. Изля се китайска реч със заповедна интонация, която в общи линии означаваше „Намалете… или умрете!“. Сякаш да подчертае заповедта, един гранатомет се появи над борда и дулото му се облещи срещу тях.

— Не мисля, че този път сачмите ще ни помогнат — каза Дани и потъна в другата седалка.

По липса на друг избор, Омаха дръпна дросела и намали скоростта на лодката. Размаха ръка да признае поражението си.

Дани отвори жабката. Вътре имаше съвършено запазено трио от фосилизирани яйца на тиранозавър, които струваха колкото теглото си в злато. Открити в пустинята Гоби, те бяха предназначени за един музей в Пекин. Този тип съкровища не страдаха от липса на фенове. Много колекционери купуваха и продаваха такива неща на черния пазар за невероятни суми.

— Задръж — прошепна Омаха на брат си. Дани затвори жабката.

— Моля те, недей да правиш онова, което си мисля, че се каниш да направиш…

— Никой не може да краде от мен. Аз съм единственият осквернител на гробове по тия места.

Той отвори клапата на азотния резервоар, захранващ импулсните реактивни двигатели, свързани с турборотора на тяхната Хамилтън 212. Беше спазарил лодката от един търговец в Нова Зеландия. Преди това беше разхождала туристи по река Блек Рок край Оуклънд.

Огледа следващия остър завой.

Трийсет метра. С малко късмет…

Натисна бутона. Азотен газ се вля в ротора и запали импулсните реактивни двигатели. Пламък изригна от двата ауспуха под акомпанимента на гърлен реактивен трясък. Носът на лодката се вирна нагоре, кърмата заора дълбоко.

Викове се надигнаха откъм другата лодка. Хванати неподготвени, те не успяха да изстрелят навреме ракетата си.

Омаха отвори докрай дросела. Лодката полетя по водата като торпедо от алуминий и хром.

Дани трескаво се опита да се върже с колана към седалката си.

— О, боже мой…

Омаха просто запази стойката си пред кормилото, коленете — полусвити. Трябваше да усеща равновесието на лодката под краката си. Наближаваха острия завой. Той рискува да хвърли един поглед през рамо.

Другата лодка хвърчеше след тях в напразен опит да поддържа разстоянието. Но преследвачите имаха едно неоспоримо предимство. Огнен проблясък отбеляза изстрелването, явно купена на черния пазар китайска противотанкова граната тип 69, чийто смъртоносен обхват бе с радиус двайсет метра. Нямаше нужда да са близо.

Омаха завъртя рязко кормилото надясно и лодката се повдигна, високо върху левия си борд. Разораха водата, навлизайки в завоя.

Гранатата се стрелна покрай тях на сантиметри от кърмата.

Като излязоха от завоя, Омаха изправи лодката и продължи напред в центъра на реката. Експлозията разкъса отсрещната скална стена. Големи и малки камъни заваляха сред облак от дим и прах.

Той изцеди още скорост от реактивните двигатели, лодката вече почти не докосваше повърхността на водата. Усещаше се така, сякаш се движи върху лед.

Другата лодка се появи откъм потъналия в дим завой и ги подгони отново. Онези вече зареждаха нова граната.

Не можеше да им даде още един шанс да го хванат на прицел. За щастие теснините сякаш му съдействаха. Извивките и острите завои за дълго ги скриваха от погледа на китайците, но също така принуждаваха Омаха да прекъсне подаването на азот и да намали скоростта.

— Можем ли да избягаме? — попита Дани.

— Не мисля, че имаме друг избор.

— Защо просто не им дадем яйцата? Не си струва да умрем заради тях.

Омаха поклати глава на братовата си наивност. Направо не беше за вярване, че са братя. И двамата бяха по метър осемдесет и пет, и двамата имаха пясъчноруси коси, но Дани изглеждаше като сглобен от жили и кости. Омаха беше по-широк и по-грубоват, загрубял от натрупания житейски опит, кожата му бе загаряла от слънцето на шест от седемте континента. А и десетте години разлика между двамата бяха белязали лицето му с бръчки, като пръстените на дърво — слънчеви ветрила в крайчетата на очите, дълбоки линии на челото от твърде много мръщене и недостатъчно усмивки.

Брат му си беше останал небелязан, гладък, празна плоча, върху която тепърва ще се пише. Беше завършил докторската си програма едва миналата година, презглава, сякаш Колумбийският университет беше някакво състезание по бързоходство. Омаха подозираше, че поне отчасти това бързане идваше от желанието на Дани да се присъедини към митарстването на батко си по широкия свят.

Е, постигна го — дълги дни, редки душове, смрадливи палатки, мръсотия и пот. И за какво? За да им грабнат някакви тъпи крадци находката?

— Ако им дадем яйцата…

— Във всички случаи ще ни убият — довърши Омаха, въвеждайки лодката в поредния остър завой на реката. — Такива като тях не оставят следи след себе си.

Дани се огледа назад.

— Значи ще бягаме.

— Колкото можем по-бързо.

Воят на Ятагана се усили, когато излезе от завоя зад тях.

Скъсяваха разстоянието. Нужна му бе по-висока скорост и участък открита вода, достатъчно дълъг да отвори широко азотното захранване и отново да увеличи дистанцията, но не твърде дълъг, защото би позволил на преследвачите им да заредят нова граната.

Провря лодката през тесен обратен завой. От нерви не забеляза една скрита скала. Лодката изстърга отгоре й, увисна за един дъх време във въздуха, после се освободи със зловещо скърцане на алуминий.

— Никак не прозвуча добре — отбеляза Дани.

Да, не прозвуча добре. Челото му се набръчка още по-дълбоко. С краката си усещаше едно постоянно треперене в корпуса. Даже в спокойна вода. Нещо се беше разкъсало.

Двигателят на Ятагана отново зарева силно.

Докато навлизаше в нов завой, Омаха зърна за миг преследвачите. Седемдесет метра зад тях. Обърна се и чу Дан да пъшка. Реката напред кипеше и се пенеше до бяло, защо то в този участък се провираше през стеснение между високи скални стени. Дълъг прав участък — прекалено дълъг прекалено прав.

Ако бе видял подходящо място, където да свърнат към брега и да си пробват късмета по суша, досега да го е направил. Продължи надолу в пролома, като оглеждаше внимателно теченията и внимаваше за скали. Планът вече се зараждаше в главата му.

— Дани, това няма да ти хареса.

— Кое?

След около четвърт от пътя през бързеите той насочи лодката към малък водовъртеж, завъртя я в тесен кръг и насочи носа обратно срещу течението.

— Какво правиш?

— Лодката е пробита — каза той. — Вече няма начин да ги надбягаме. Ще трябва да се бием.

Дани побутна пушката.

— Сачми срещу ракетни гранати?

— Важно е да ги изненадаме. — Другото важно нещо беше да се избере точният момент.

Избута дросела напред и носът на лодката се впи срещу течението. Омаха следваше картата в главата си — заобиколи това снижение, около онзи дълбок бързей, внимавай да не забършеш онази скала, която разделя течението, мини откъм по-спокойната страна. Насочи се към една бурна вълна, тъкмо когато тя заля голям камък, изгладен от постоянната битка с водата.

Воят на другата лодка се усилваше с приближаването й.

— Ето ги… — Дани бутна нагоре очилата си.

Над върха на вълната Омаха зърна носа на Ятагана да излиза от завоя. Премести палеца си и отвори дюзата на азотното захранване докрай. Всичко или нищо!

Ятагана излезе от завоя и китайците ги забелязаха. Сигурно изглеждаха така, сякаш потъват, обърнати със задницата назад от някакъв коварен бързей или водовъртеж.

Другата лодка намали, но инерцията и течението я довлякоха сред бързеите само на десет метра от тях. Твърде близо, за да използват ракетна граната. Шрапнелите от експлозията щяха да застрашат собствената им лодка и живота на хората в нея.

За миг всичко сякаш застина.

Или поне така изглеждаше.

— Дръж се здраво! — предупреди Омаха и натисна азотния впръсквател.

Сякаш нещо взриви куфарче с динамит под кърмата им. Лодката подскочи напред, вряза се във вълната и се удари в скритата отдолу скала. Носът се покатери върху плоския и връх, кърмата потъна. Двата импулсни реактивни двигателя изстреляха алуминиевия корпус право нагоре. Издигнаха се във въздуха над вълната, като летяха високо и плюеха огън.

Дани изпищя… после пак, Омаха също нададе вик.

Лодката им прелетя над Ятагана, но не полет беше истинската цел. Азотното захранване прекъсна, пламъците угаснаха и лодката им се стовари върху направения от фибростъкло Ятаган.

Ударът събори Омаха по задник. Вода нахлу над бордовете и го заля. После лодката подскочи обратно нагоре.

— Дани!

— Добре съм. — Все още беше вързан с колана към седалката и изглеждаше замаян.

Омаха изпълзя напред и погледна през борда.

Ятагана лежеше раздробен на парчета, които се носеха в различни посоки. Тяло с лицето надолу изплува сред отломките. Кръв се издигаше през калните води, като отделен поток. Миризма на гориво изпълни въздуха. Течението спасително ги отнасяше далеч от корабокрушението, в случай че разрушената лодка избухнеше.

Омаха забеляза двама китайци да се държат за по-големи парчета от лодката си, водата ги отнасяше към бързеите. Изглежда бяха загубили интерес към динозавърските яйца.

Настани се обратно на мястото си и провери двигателя. Той се задави и угасна. Никаква надежда! Алуминиевият корпус беше огънат, килът — пробит, но поне още не бяха потънали. Той откачи греблата от стойките им.

Дани разкопча предпазния колан и взе подаденото му гребло.

— Сега какво?

— Ще се обадим за помощ преди другата лодка да е дошла.

— И на кого ще се обадиш?

00:05 по Гринуич

Сафиа внимателно увиваше желязното сърце в специална хартия за артефакти без киселини в състава й, когато телефонът на масата иззвъня. Мобилният телефон на Кара. Беше го оставила тук, преди за пореден път да отскочи до тоалетната. Да се освежи, поне така им каза. Но Сафиа знаеше истината — още хапчета.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Искаш ли да се обадя? — попита Клей, докато сгъваше триножника на камерата.

Сафиа въздъхна и взе апарата. Може да беше нещо важно.

— Ало!

Последва дълга пауза.

— Ало? — повтори тя. — Мога ли да ви помогна? Някой се прокашля, сякаш от много далеч.

— Сафиа? — казано бе с тих, изненадан глас. Глас, който тя познаваше много добре.

Кръвта се отцеди към краката й.

— Омаха?

— Аз… опитвах се да се свържа с Кара. Не знаех, че и ти си там.

Тя направи усилие да размърда вдървения си от шока език. Думите й прозвучаха тромаво.

— Кара… не е тук в момента. Ако изчакаш малко, ще я…

— Чакай! Сафиа…

Тя застина преди да свали телефона, държеше го, сякаш е забравила как се използва.

Далеч от ухото й гласът на Омаха звучеше тихо и тънко.

— Аз… може би… — Той трескаво търсеше думи и накрая се спря на един неутрален въпрос: — Щом сте заедно, трябва да знаеш за какво става въпрос. На каква експедиция си е наумила да ме праща?

Сафиа доближи телефона до ухото си. С делови разговор можеше да се справи.

— Дълга история. Попаднахме на нещо тук. Нещо изумително. Сочи към възможни нови разкрития по отношение на Убар.

— Убар?

— Именно.

Нова удължена пауза.

— Значи всичко е заради баща й.

— Да. Но този път Кара като никога може би се цели в нещо наистина значимо.

— Ти ще участваш ли в експедицията? — Въпросът беше зададен безизразно.

— Не, оттук ще съм в състояние да помогна повече.

— Глупости! — Следващите думи се изляха високо. Наложи й се отново да отдалечи телефона от ухото си. — Ти знаеш за Убар и историята му повече от всеки друг на света. Трябва да дойдеш! Ако не заради Кара, заради самата себе си.

Един глас заговори зад рамото й като продължение на думите на Омаха.

— Прав е — каза Кара и мина пред нея. — Ако искаме да разрешим тази загадка и другите, на които се натъкнем, ще имаме нужда от теб на място.

Сафиа местеше поглед от телефона към приятелката си и обратно с чувството, че е попаднала в капан. Кара посегна и взе апарата от ръката й. — Омаха, тя ще дойде. Сафиа отвори уста да възрази.

— Това е твърде важно — прекъсна я Кара, като говореше едновременно на двамата. Очите й лъщяха от прилива на изкуствено предизвикан адреналин. — Няма да приема отрицателен отговор… и от двама ви.

— Мен можеш да ме вмъкнеш в списъка — каза Омаха, а думите му — като електронен шепот. — В интерес на истината обаче добре би било преди това да ме измъкнеш.

Кара доближи телефона до ухото си, така че само тя да чува думите му. Слуша известно време, после кимна и каза:

— Случва ли ти се поне от време на време да не си в беда, Индиана? Имам GPS координатите ти. До час ще пристигне хеликоптер да те вземе. — Тя затвори отривисто телефона. — Наистина ти е по-добре без него.

— Кара.

— Отиваш. След седмица. Дължиш ми го. — й излезе с гръм и трясък.

След миг на неудобство Клей се обади:

— Аз не бих имал нищо против да отида.

Сафиа се намръщи. Дипломантът не знаеше нищо за истинския свят. И това сигурно беше добре. Усещаше, че е задвижила нещо, което може би трябваше да си остане заровено завинаги.

5.ВИСОК ВОЛТАЖ

15 ноември. 02:12 по Гринуич

Лондон, Англия

Часове след като Кара си беше тръгнала по този драматичен начин Сафиа седеше в тъмния си кабинет. Единствената светлина идваше от настолна лампа на ореховото й бюро с насочена светлина върху листове и опърпани от преглеждане журнали. Защо Кара искаше от нея да тръгне за Оман само след седмица? Особено след експлозията. Трябваше да се погрижи за толкова много неща тук.

Не можеше да тръгне. И точка. Кара ще трябва да я разбере. А ако и се разсърди, толкова по-зле. Сафиа трябваше да постъпи така, както е най-добре за самата нея. Това го беше чувала доста често от психоаналитика си. Нужни й бяха четири години да създаде някакво подобие на нормалност в живота си, да намери сигурност в дните си, да спи, без да сънува кошмари. Тук беше домът й и тя нямаше да го зареже, за да търси зелен хайвер в земите на Оман.

А да не забравя и деликатните отношения с Омаха Дан…

Сафиа загриза гумичката на молива си. Друго не беше яла през последните дванайсет часа. Знаеше, че трябва да си тръгне, да хапне нещо в кръчмата на ъгъла, а после да си открадне няколко часа сън, или поне да опита. Пък и съвсем беше забравила за Били — в най-скоро време трябваше да му обърне нужното внимание и да го поглези с малко риба тон, за да успокои наранените му чувства.

Въпреки всичко това Сафиа не беше в състояние да помръдне.

Непрекъснато превърташе в главата си разговора с Омаха. Стара болка пулсираше в стомаха й. Ако не беше вдигнала телефона…

Беше се запознала с Омаха преди десет години в Сожар, когато тя беше на двайсет и две, току-що бе завършила Оксфорд и готвеше дисертацията си върху партианските влияния в южна Арабия. Той се намираше в същия крайморски град, принуден да изчака там одобрение от оманското правителство, за да продължи работата си в някакъв отдалечен район от оспорвана погранична територия.

„Говорите ли английски?“ — бяха първите му думи към Сафиа. Тя беше останала да работи до късно на терасата столова в малко общежитие с изглед към Арабско море. Това място беше предпочитано от много студенти при проучвания в района, защото беше изключително евтино и предлагаше единственото свястно кафе наоколо.

Раздразнена от прекъсването, тя беше отвърнала троснато:

— Като британски поданик определено се надявам, че говоря по-добър английски от вас, господине.

Вдигна поглед и видя млад мъж с пясъчноруса коса, наситеносини очи и набола брада, с износени дрехи в жълтеникавокафяв цвят, традиционна оманийска чалма и със смутена усмивка.

— Моля да ме извините — каза той. — Но забелязах, че имате петия брой на „Арабска археология и епиграфия“. Чудех се дали бих могъл да погледна една от статиите.

Тя взе списанието.

— Коя статия?

— „Оман и емирствата в картата на Птолемей“. Предстои ми работа в пограничния район.

— Наистина? Мислех, че този район е затворен за чужденци.

Пак онази усмивка, само че с допълнителна палава нотка.

— Хванахте ме. Трябваше да кажа, че се надявам да работя в пограничния район. Все още чакам вести от консулството.

Тя се беше облегнала назад и го оглеждаше от горе до долу. Премина на арабски.

— Какво смятате да правите там?

Без никаква пауза той също премина на арабски.

— Да дам своя принос в прекратяването на граничния спор, като докажа древните племенни маршрути на местните племена дуру, с което да потвърдя един исторически прецедент.

Тя продължи на арабски, проверявайки познанията му върху местната география.

— Ще трябва да внимавате в Ум ал Самим.

— Да, плаващите пясъци — каза той и кимна. — Чел съм за онази коварна ивица. — Очите му проблеснаха от нетърпение.

Сафиа най-после отстъпи и му подаде списанието.

— Това е единственото копие от Института за арабски изследвания. Ще трябва да ви помоля да го четете тук.

— Така ли? — Беше пристъпил крачка напред. — Това е организацията с нетърговска цел на Кенсингтън, нали?

— Да. Защо?

— От известно време се опитвам да се свържа с някой от началниците там, за да се застъпи за мен пред оманското правителство. Само че никой не отговаря на обажданията и писмата ми. Мястото е корав орех, също като спонсора си, лейди Кара Кенсингтън. По-студенокръвен човек не бях виждал.

— Хмм… — неангажиращо отвърна тя.

След като се запознаха, той попита дали би могъл да седне при нея, докато прочете статията. Тя побутна стола към него.

— Чувал съм, че кафето тук е добро — каза той, докато сядаше.

— Чаят е още по-добър — отвърна тя. — Но пък аз съм британка.

После всеки се бе задълбочил в списанието си и мълчанието се проточи значително, само от време на време се оглеждаха един друг и отпиваха от напитките си. Най-накрая Сафиа видя вратата на терасата да се затваря зад очакваната гостенка и й махна.

Той се обърна при приближаването на новодошлата. Очите му се разшириха.

— Доктор Дан — каза Сафиа, — позволете да ви представя на лейди Кара Кенсингтън. Ще се радвате да разберете, че тя също говори английски.

С удоволствие забеляза как кръвта плъзва по страните му от смущение. Предполагаше, че този млад мъж рядко го сварват неподготвен. Тримата прекараха остатъка от следобеда в разговори, обсъждаха последните събития в арабския свят и в своите страни, поговориха и за арабската история. Кара си тръгна преди залез слънце, предстоеше й ранна вечеря с местната търговска камара, но не и преди да обещае помощта си на доктор Дан за неговата експедиция.

— Май най-малкото, което ви дължа, е една вечеря — беше заявил той след това.

— А аз май ще трябва да приема.

Същата вечер двамата вечеряха бавно и спокойно с печена на дървени въглища морска риба и специалния хляб рукхал. Говориха, докато слънцето не потъна в морето и небето не се напълни със звезди.

Това беше първата им среща. Втората се състоя чак след шест месеца, след като Омаха най-после го освободиха от йеменски затвор, задето беше влязъл в свещено за мюсюлманите място без съответното разрешение. Въпреки това усложнение от наказателно естество те продължиха да се виждат — кога по-често, кога по-рядко — на различни места в четири от седемте континента. На Бъдни вечер в семейния му дом в Линкълн, Небраска, той бе паднал на едно коляно и я беше помолил да се омъжи за него. Най-щастливият миг в живота й.

После, месец по-късно, всичко се промени за един миг.

Не искаше да се връща към този последен спомен, затова стана от бюрото да се разведри. Прекалено задушно беше в кабинета й. Имаше нужда да ходи, да се движи. Добре би било да усети бриза в лицето си, пък дори и влажния студ на лондонската зима. Взе си палтото, излезе и заключи.

Кабинетът й се намираше на втория етаж. Стълбите към първия бяха в другия край на крилото, близо до галерия Кенсингтън, което означаваше, че пак ще трябва да мине покрай мястото на експлозията. Нейсе искаше, но нямаше избор.

Тръгна по дългия тъмен коридор, осветен тук-там от червените охранителни лампи. Обикновено се чувстваше добре в празния музей. След шума на посетителите денем привечер мястото излъчваше покой. Тя често се шляеше из галериите, разглеждаше експонатите, черпеше утеха от тежестта на историята.

С това беше свършено.

Големи вентилатори бяха поставени като охранителни кули по цялата дължина на северното крило, въртяха се и мъркаха шумно в напразни опити да разпръснат вонята на обгорено дърво и стопена пластмаса. Отоплителни уреди светеха в оранжево тук-там по пода, оставени да изсушат коридорите и галериите, след като помпите бяха изсмукали по-голямата част от почернялата от сажди вода. От това в коридора жегата беше като влажната горещина в тропиците. Редицата вентилатори едва-едва раздвижваха въздуха.

Токчетата й потропваха по мраморния под, докато минаваше покрай галериите с етнографските колекции на музея — келтската, руската, китайската. Щетите, нанесени от експлозията ставаха все по-тежки, колкото повече наближаваше собствената си галерия — опушени от дима стени, ивици полицейска лента, купчини сметена мазилка, счупено стъкло.

На минаване покрай входа към египетската експозиция Сафиа чу приглушен звън зад себе си, като от счупено стъкло. Спря и погледна през рамо. За миг й се стори, че вижда примигваща светлинка откъм византийската галерия. Взира се дълго. Входът си остана тъмен.

Опита се да потисне растящата паника. Откакто бяха започнали пристъпите, понякога трудно различаваше истинската от фалшивата опасност. Сърцето туптеше в гърлото й, а косъмчетата на ръцете й настръхнаха под повея на близкия вентилатор, който хъхреше астматично.

Фарове на минаваща кола и нищо повече, каза си тя.

Преглътна тревогата си, обърна се и видя едра тъмна фигура в коридора пред галерия Кенсингтън.

Отстъпи и се препъна.

— Сафиа? — Фигурата вдигна фенерче и го включи право срещу нея. — Доктор Ал Мааз.

Тя въздъхна облекчено и тръгна бързо напред, като пазеше с ръка очите си.

— Раян… — Беше шефът на охраната Раян Флеминг. — Мислех, че си си тръгнал.

Той се усмихна и изключи фенерчето.

— Тъкмо се канех да го направя, когато получих съобщение от директор Тайсън. Двама американски учени са настояли да огледат мястото на експлозията. — Той я придружи до входа на галерията.

Вътре две фигури с еднакви работни комбинезони се движеха в тъмната галерия. Единственото осветление идваше от две високи лампи във всяка стая, които хвърляха малки локвички светлина около себе си. Но дори на тази оскъдна светлина инструментите на учените лъщяха ярко. Приличаха и на гайгерови броячи. В едната ръка всеки от тях държеше компактно устройство със светещ компютърен екран, а в другата — дълги около метър черни прътове, свързани към устройствата с навити кабели като на телефон. Бавно обработваха една от стаите, прокарвайки инструментите си по обгорелите стени и купчините отломки.

— Физици от Масачузетския технологичен институт — каза Флеминг. — Кацнали са тази вечер и са дошли тук директно от летището. Нещо много са се разбързали. Тайсън изрично ми нареди да им съдействам по всякакъв начин. „С експресна поща“, ако трябва да цитирам уважавания ни директор. Нека те запозная с тях.

Все още на нокти, Сафиа се опита да се измъкне.

— Наистина трябва вече да се прибирам.

Флеминг беше влязъл в галерията. Един от американци те, висок мъж със смугло лице, го забеляза, после и нея. Свали пръта си и тръгна бързо напред.

— Доктор Ал Мааз, какъв късмет! — Протегна ръка. — Надявах се да поговорим.

Тя стисна ръката му.

— Аз съм доктор Кроу — каза той. — Пейнтър Кроу. Очите му, пронизващи и зорки, бяха лазурносини, гарвановочерната му коса — дълга до раменете. Сафиа забеляза тъмния му тен. Индианец, предположи тя, но пък сините очи противоречаха на този извод. Сигурно беше заради името. Кроу — гарван. Спокойно можеше да мине и за испанец. Имаше и щедра усмивка, макар и някак резервирана.

— Това е колежката ми, доктор Корал Новак.

Жената се здрависа небрежно със Сафиа и кимна едва доловимо. Изглежда нямаше търпение да се върне към работата си.

Двамата не биха могли да бъдат по-различни. В сравнение с тъмната красота на колегата си жената изглеждаше лишена от пигментация, беше като бледа сянка. Кожата й грееше като прясно навалял сняг, устните й бяха тънки, очите — леденосиви. Естествено русата й, почти бяла коса беше подстригана много късо. На ръст беше колкото Сафиа, с тънки кости, но и с някаква сила в снагата, която се усети в крепкото й ръкостискане.

— Какво точно търсите? — попита Сафиа, като отстъпи крачка назад.

Пейнтър вдигна пръта си.

— Правим радиационни замервания.

— Радиация? — Тя не успя да скрие изненадата и тревогата си.

Той се засмя — не покровителствено, а само топло.

— Не се тревожете. Търсим специфична сигнатура, която мълниите оставят след себе си.

Тя кимна.

— Не исках да ви прекъсвам работата. Приятно ми беше да се запознаем и ако мога да съдействам по някакъв начин за изследванията ви, ще се радвам да бъда от помощ. — Понечи да се обърне.

Пейнтър тръгна след нея.

— Доктор Ал Мааз, ако не се бяхте появили, сам щях да ви потърся. Има няколко въпроса, които бих искал да обсъдя с вас. Може би по време на един обяд.

— Боя се, че съм много заета. — Очите му уловиха поглед, й. Сякаш попадна в капан, неспособна бе да отклони своите. Прочете разочарованието по смръщеното му чело. — М-може би ще успея да уредя нещо. Обадете ми се в кабинета утре сутринта, доктор Кроу.

Той кимна.

— Добре.

Тя едва откъсна погледа си и Раян Флеминг я спаси от понататъшно унижение.

— Ще те изпратя — каза той.

Тя излезе след него в коридора, устоявайки на изкушението да погледне назад. Отдавна не се беше чувствала толкова глупаво, толкова смутена… заради някакъв си мъж. Сигурно беше закъснял шок от неочаквания й разговор с Омаха.

— Ще трябва да слезем по стълбите. Асансьорите още не работят.

Тя вървеше до Флеминг.

— Странни птици са тия американци — продължи той, докато слизаха към първия етаж. — Вечно бързат. Трябвало да дойдат точно тази нощ. Иначе резултатите нямало да са валидни. Сега трябвало да си направят замерванията.

Сафиа сви рамене, докато вървяха по късия коридор към страничния служебен изход.

— Не мисля, че това е особеност толкова на американците като нация, колкото на учените като цяло. Ние сме неприятни и твърдоглави хора.

Той кимна с усмивка.

— Забелязал съм го. — С картата си отключи вратата, без да се задейства алармата. Отвори я широко с рамо, пристъпи навън и я задържа, за да мине Сафиа.

Очите му я гледаха някак необичайно срамежливо.

— Питах се, Сафиа, ако ти остане време… може би… Изстрелът прозвуча като счупване на орех, нищо повече.

Дясната страна на главата на Раян избухна, омазвайки вратата с кръв и мозъчна тъкан. Парченца от черепа рикошираха в метала и се пръснаха навътре в коридора.

Трима маскирани стрелци влетяха през отворената врата, преди тялото на Раян да е паднало на земята. Притиснаха Сафиа към далечната стена, нечия ръка запуши устата й, задушавайки я.

Притиснаха пистолет в средата на челото й.

— Къде е сърцето?

Пейнтър наблюдаваше червената стрелка на скенера си. Тя започваше да трепти в оранжевия обхват на скалата всеки път, когато прокараше пръта на гайгеровия брояч над един потрошен изложбен шкаф. Такъв резултат не можеше да се отмине с лека ръка.

Устройството беше продукт на ядрените лаборатории в Уайт Сендс. Скенерите Рад-Х можеха да улавят ниските нива на радиация. А устройствата, с които двамата работеха в момента, бяха специално настроени така, че да улавят уникалната разпадна сигнатура при анихилация на антиматерия. Когато един атом материя и един антиматерия се сблъскат и се унищожат един друг, при реакцията се освобождава чиста енергия. Точно нея отчитаха детекторите им.

— Улавям необичайно силни показания тук — извика неговата партньорка. Гласът й беше сто процента делови.

Пейнтър отиде при нея. Корал Новак беше отскоро в Сигма, бяха я прехвърлили от ЦРУ само преди три години. Въпреки това за краткия период от назначаването й тя беше успяла да защити докторска степен по ядрена физика и имаше черен колан в шест дисциплини бойни изкуства. Коефициентът й на интелигентност не се побираше в скалата и имаше почти енциклопедични познания в широк обхват от научни и всякакви сфери.

Той беше чувал за Новак, разбира се, дори се бяха срещали на едно районно съвещание, но сега бяха разполагали само с времето на краткия полет от Вашингтон до Лондон, за да се опознаят по-добре. Крайно недостатъчно за двама резервирани по природа индивиди, за да положат основите на връзка, надскачаща строго професионалните отношения. Несъзнателно я сравняваше с Касандра, което само засилваше присъщата му сдържаност. Подобията между двете жени гъделичкаха подозрителността му, а съвсем нелогично — малкото различия го караха да се съмнява в компетентността на новата си партньорка. Пълна безсмислица. И той го знаеше.

Само времето щеше да покаже.

Когато застана до нея, тя насочи приемащия прът на устройството си към стопените останки от една бронзова урна.

— По-добре и вие да потвърдите показанията, които отчитам, командире. При мен сигнатурата е в червения обхват.

Пейнтър го потвърди със собствения си скенер.

— Направо пари.

Корал се отпусна на едно коляно. С тънки оловни ръкавици тя завъртя внимателно урната и я огледа. Нещо издрънча вътре. Тя вдигна поглед към Пейнтър.

Той й кимна да продължи. Корал пъхна ръка в отвора на урната, задържа я за миг там, после извади малко парче камък. Обърна го в защитената си от ръкавицата длан. Едната му страна беше почерняла от експлозията. Другата беше червена, с метален блясък. Не беше камък… а желязо.

— Парче от метеорита — каза Корал. Протегна го към Пейнтър да го сканира. Скенерът потвърди, че именно то е източникът на високите показания. — А вижте и моите допълнителни изследвания. Освен 2 — бозони и глуони на гамовия фон, което е нормално при анихилация на антиматерия, тази проба излъчва и много ниски нива на алфа и бета радиация.

Пейнтър се намръщи. Не беше много добър по физика. Корал премести пробата в специален оловен съд за образци.

— Същият радиационен модел се открива при ураниев разпад.

— Уран? Като онзи, който използват в атомните централи. Тя кимна.

— Непречистен. Сигурно няколко атома са попаднали в метеоритното желязо. — Тя продължи да разглежда показанията на екрана си. Дълбока линия пресече челото й, което си беше драматична реакция за една толкова сдържана жена — Какво има? — попита той.

Тя продължи да натиска разни бутони на скенера си. — Докато летяхме насам, прегледах резултатите от изследванията на АИОП. Нещо не ми харесваше в теориите им за стабилизирана форма на антиматерия, уловена в метеора.

— Смяташ, че е невъзможно?

Определено беше невероятно. Антиматерията винаги и незабавно се самоунищожава при контакт с каквато и да било форма на материя, дори с кислород във въздуха. Как би могла да съществува тук в естествено състояние?

Тя сви рамене, без да вдига поглед.

— Дори да приемем такава теория, веднага изниква въпросът защо антиматерията се е взривила точно в този момент. Защо точно тази гръмотевична буря е задействала експлозията? Най-обикновено съвпадение? Или е имало нещо повече?

— Ти как мислиш? Тя посочи скенера си.

— Ураниев разпад. Той е като часовник. Освобождава енергията си по строго определен, предсказуем начин, в продължение на хилядолетия. Може би някакъв критичен радиационен праг от урана е причинил дестабилизиране на антиматерията. Именно тази нестабилност е позволила шокът от електрическия разряд да отключи реакцията.

— Нещо като таймер на бомба.

— Ядрен таймер. Включен преди хилядолетия. Сериозен повод за тревога.

Челото на Корал оставаше смръщено. Още нещо я тревожеше.

— Какво друго? — попита той.

Тя се отпусна назад на пети и за пръв път го погледна в очите.

— Ако има и друг източник на тази антиматерия — някакъв основен източник, залеж, възможно е той също да е в процес на дестабилизация. Ако въобще се надяваме да го намерим, трябва да бързаме. Възможно е точно такъв атомен таймер да отброява последните деления.

Пейнтър погледна към оловния съд за образци.

— И ако не намерим този основен залеж антиматерия, ще се простим с всички шансове да открием новия източник на енергия.

— Или нещо още по-лошо. — Корал плъзна поглед по обгорената черупка на галерията. — Това тук може да се повтори в далеч по-голям мащаб.

Пейнтър си даде време да проумее тази отрезвителна мисъл.

В натегнатото мълчание провлачени стъпки отекнаха откъм близкото стълбище. Той се обърна. Нечий глас достигна до тях, думите не се разбираха, но той позна гласа на доктор Ал Мааз.

Незнайно по каква причина кожата му настръхна. Защо се връщаше кураторката?

До слуха му достигна по-силен глас, думите — изречени заповедно, говорещият — непознат.

— Заведи ни в твоя кабинет.

Нещо ставаше. Той си спомни какво се беше случило с двамата офицери от изследователския отдел — бяха ги застреляли в главите, като при екзекуция, в собствената им хотелска стая. Завъртя се на пета към Корал. Очите й бяха присвити.

— Оръжия? — прошепна той.

Не им беше останало време да си извадят разрешително за огнестрелно оръжие — това открай време представляваше проблем заради строгите закони за притежаване на оръжия в Британия. Корал се наведе и нави подгъва на панталона си да му покаже нож в кания, закрепена на глезена й. Той не знаеше за този нож. Бяха пътували с пътническа класа, за да не компрометират прикритието си. Сигурно беше мушнала оръжието в проверения си багаж, после го е прикрепила при глезена си в тоалетната на Хийтроу.

Корал изтегли петнадесетсантиметровия кинжал, титан и стомана, немско производство, ако се съдеше по вида му. Подаде му го.

— Задръж го — каза той и грабна лопата с дълга дръжка от една купчина инструменти наблизо, останала след екипите по разчистването.

Стъпки се приближаваха към площадката на стълбището. Можеше да са просто хора от охраната на музея, но не смяташе да поема никакви рискове.

Пейнтър обясни на Корал какъв е планът му с поредица от знаци, после изключи близката лампа, потопявайки в мрак входа към галерията. Двамата застанаха на позиция от двете страни на входа към взривеното крило. Пейнтър пое поста, който беше по-близо до стълбището, зад купчина дървени палети. Виждаше сравнително добре през процепите, а самият той оставаше в сянка. От другата страна на входа Корал клечеше зад три мраморни колони.

Пейнтър бавно вдигна ръка. „По мой сигнал.“ От скривалището си той наблюдаваше входа, без да мига. Не се наложи да чака дълго. Тъмна фигура се Приплъзна бързо през него и зае позиция отстрани на излаза на стълбището. Мъжът беше с маска и с карабина на рамото.

Определено не беше от охраната на музея.

Но колко бяха другите?

Появи се втора фигура, облечена и въоръжена по същия начин. Претърсиха коридора. Чуваше се само шумът на вентилаторите. Между тях се появи трета маскирана фигура. Този мъж стискаше Сафиа ал Мааз за лакътя с притиснат в ребрата й пистолет.

Сълзи се стичаха по бледото лице на Сафиа. Трепереше неистово, докато мъжът я буташе напред. Задъхваше се, сякаш не й достигаше въздух.

— Във… в сейфа в кабинета ми е. — Посочи със свободната си ръка надолу по коридора.

Мъжът, който я държеше, кимна на другите двама да продължат натам.

Пейнтър се плъзна бавно назад, улови погледа на партньорката си и й даде команда със знаци. Тя кимна и с лекота смени позицията си.

В коридора Сафиа насочи поглед към входа за галерия Кенсингтън. Знаеше, че двамата американци още са там. Дали нямаше неволно да каже или да направи нещо, което да ги издаде?

Стъпките й се забавиха и гласът й се надигна рязко:

— Моля ви… не ме убивайте! Мъжът я бутна грубо напред.

— Тогава прави каквото ти казваме.

Тя се спъна и залитна, но успя да се задържи на крака, Очите й отново се плъзнаха напред към входа на галерията, Пейнтър осъзна, че уплашеният й вик е бил опит да ги предупреди да се скрият.

Уважението му към доктор Ал Мааз сериозно нарасна.

Двамата маскирани стрелци се плъзнаха напред, подминавайки скривалището на Пейнтър. Оръжията им описаха дъга, покривайки взривената галерия. Като не откриха нищо, продължиха по коридора.

На два метра зад тях третият мъж влачеше Сафиа Ал Мааз. Тя огледа галерията на минаване. Пейнтър забеляза облекчението й, като видя, че най-близките до входа помещения са празни.

Когато двамата подминаха позицията му, Пейнтър даде знак на партньорката си.

„Давай!“ Корал изскочи иззад колоните — изтъркаляни и оставени полегнали в коридора — и се придвижи между двамата мъже напред и третия, който държеше Сафиа.

Неочакваната й поява стресна мъжа. Пистолетът се отклони от ребрата на пленничката му. Точно това целеше Пейнтър. Не искаше онзи да застреля жената по рефлекс. Това се случваше понякога след удар по главата.

Пейнтър се изниза от сенките и замахна с лопатата.

Главата на стрелеца се пукна отстрани и тялото му се свлече безжизнено на пода, повличайки и Сафиа.

— Стойте тук — прошепна Пейнтър и се стрелна да помогне на Корал.

Нямаше нужда. Партньорката му вече се беше задействала Изпълнявайки циганско колело с опора върху свободната си ръка, тя нанесе удар с крака, уцелвайки по-близкия от двамата стрелци в коленете. Той се срина, останал без опора В същото време другата й ръка метна кинжала с удивителна точност право в основата на черепа на другия и прекъсна гръбначния му мозък. Той падна напред с пресеклив стон. Корал довърши колелото си с плавна грация, като гимнастичка, която изпълнява съчетание на земя. Токовете на ботушите й се стовариха върху лицето на първия мъж, който тъкмо се опитваше да се изправи.

Главата му политна назад, после отскочи обратно, след като се удари в мраморния под.

Тя се превъртя отгоре му, готова да го обезвреди при нужда, но той вече беше изпаднал в безсъзнание. Въпреки това Корал остана нащрек. Другият стрелец лежеше проснат по лице. Единственото движение откъм него беше пълзящата локва кръв върху мрамора. Мъртъв.

Сафиа се мъчеше да се измъкне от ръцете на мъртвия си похитител. Пейнтър й се притече на помощ.

— Ранена ли сте?

Тя седна, измъкнала се най-после изпод безжизненото тяло, отдръпна се и от протегнатата ръка на Пейнтър.

— Н-не… май не. — Погледът и се плъзна трескаво по кървавата сцена, без да спре никъде. Гласът й прозвуча така, сякаш всеки миг ще се пречупи окончателно: — О, Боже, Раян! Застреляха го… долу, на вратата.

Пейнтър погледна към стълбището.

— Има ли още стрелци?

Тя поклати глава с разширени очи.

— Аз… не знам.

Пейнтър се приближи още малко до нея.

— Доктор Ал Мааз — строго каза той, за да привлече остатъците от вниманието й. Тя беше само на крачка от шока. — Чуйте ме. Имаше ли някой друг?

Тя няколко пъти пое дълбоко въздух. От лицето и се излъчваше страх. Потръпна за последно и каза малко по-спокойно:

— Долу… — не. Но Раян…

— Ще ида да видя как е. — Пейнтър се обърна към Корал. — Остани с нея. Аз ще сляза долу и ще сигнализирам на охраната.

Наведе се и взе пистолета на нападателя — Валтер P38. Лично той не би си избрал такова оръжие. Предпочита своя Глок. В момента обаче тежестта на валтера лягаше и идеално в ръката му.

Корал пристъпи по-близо и измъкна намотка въже от купчина с отломки да върже единствения жив пленник.

— Ами нашето прикритие? — прошепна му тя и хвърли поглед към жената, която бяха спасили.

— Просто сме много находчиви учени — отговори той. Едва доловим проблясък на усмивка се появи в очите й, докато се обръщаше.

Пейнтър тръгна към стълбището. Току-виж свикнал с такъв партньор.

Сафиа проследи с поглед мъжа, докато не се скри под нивото на стълбищната площадка. Движеше се толкова безшумно, сякаш се плъзгаше по лед. Кой беше той?

Стон привлече вниманието й обратно към жената. Беше забила коляно в долната част на гърба на последния нападател. Извила бе ръцете му назад, което бе предизвикало и стона на зашеметения пленник. Бързо и вещо стегна с въжето крайниците му. Или имаше опит във връзване на телета, или беше нещо повече от обикновен физик. Отвъд това единично наблюдение любопитството на Сафиа излезе в отпуск.

Тя се съсредоточи върху собственото си дишане. Изглежда все още имаше значителен недостиг на кислород във въздуха въпреки работещите вентилатори. Пот покриваше лицето и тялото й.

Остана до стената, коленете плътно прибрани към тялото, ръцете й обвити около тях. Трябваше да устои на силното си желание да се клати напред-назад. Не й се искаше да изглежда чак толкова луда. Тази мисъл като че ли й помогна да се успокои малко. Освен това внимаваше да не поглежда към двамата мъртви. Онзи мъж щеше да вдигне тревога. Охраната щеше да пристигне с палките, фенерите и утешителното присъствие на много хора.

Междувременно коридорът си оставаше прекалено празен, прекалено тъмен, прекалено влажен. Откри, че погледът й непрекъснато се насочва към стълбището. Раян… Нападението се разигра отново пред очите й, като на филмов запис, само че без звук. Онези искаха желязното сърце, нейната находка, с която толкова се гордееше. Раян беше загинал заради находката. Заради Сафиа.

Отново…

Разтърси я хлип. Притисна ръце към устата си в опит да го потисне и откри, че се задушава.

— Добре ли сте? — попита жената от една крачка разстояние.

Сафиа се сви още повече, тресеше се.

— Нищо не ви застрашава вече. Доктор Кроу ще доведе охраната всеки момент.

Тя все така се свиваше на топка в неистово търсене на безопасност.

— Май ще по-добре да… — Гласът на физичката прекъсна задавено.

Сафиа вдигна лице. Жената стоеше на една крачка от нея, с изправен, сякаш вдървен гръбнак, ръцете отпуснати, главата отметната силно назад. Сякаш се тресеше от горе до долу. Пристъп. Звукът от давене продължаваше.

Сафиа изпълзя на ръце и колене към стълбището, понеже не знаеше какво друго да направи. Какво ставаше?

Тялото на жената внезапно се отпусна и тя падна по очи на пода. В полумрака на коридора малко синьо пламъче припукваше в основата на гръбнака й. Пушек се издигаше от дрехите й. Тя лежеше неподвижно.

Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Но когато синьото пламъче угасна, Сафиа забеляза тънка жица. Тя се виеше от падналата жена към една фигура, застанала на три метра нататък по коридора.

Още един маскиран стрелец.

Той държеше някакъв странен пистолет. Сафиа беше виждала такова устройство и преди… във филмите, не в истинския живот. Тазер. Безшумно електрошоково средство за убиване.

Сафиа продължи да пълзи заднишком по гладкия мрамор. Спомни си страха, който я бе обзел на излизане от кабинета й, когато й се стори, че чува нещо, че във византийската галерия примигва светлинка. Не е било от развинтеното и въображение.

Човекът хвърли безполезния вече тазер и тръгна към нея, Сафиа скочи на крака със скорост, родена от адреналина и паниката. Стълбището беше пред нея. Ако стигнеше до него и се добереше до охраняваната зона долу…

Нещо удари мраморния под вдясно от пръстите на краката й. Изсъска и изплю сини искри. Втори тазер.

Сафиа отскочи далеч от него и хукна към изхода. Щяха да минат няколко секунди, докато стрелецът презареди тазера… освен ако нямаше и трето оръжие. Стигна до стълбището с мисълта, че всеки миг ще я застигне светкавица. Или просто изстрел.

Не се случи нито едното, нито другото. Тя заслиза по стълбите тичешком.

Гласове я посрещнаха отдолу, викаха силно. Прозвуча изстрел, оглушителен в затвореното пространство. И долу имаше стрелци.

Сафиа инстинктивно хукна нагоре. Единствената й мисъл беше да избяга, да не спира да тича. Тичаше с всички сили по две стъпала наведнъж. Тази част от музея нямаше трети етаж.

Стълбите водеха към покрива.

Подмина първата площадка и хвана перилото да вземе завоя. На следващата площадка имаше врата. Авариен изход. Заключен отвън, но автоматично се отваряше отвътре. Отварянето му задействаше алармената система, а в момента това беше добре. Дано не го заключваха допълнително след края на приемното време за посетители на музея.

Зад нея се чуха стъпки в подножието на стълбището.

Тя се хвърли върху вратата с ръцете напред и натисна аварийната ръчка.

Заключено.

Удари с хлип стоманената врата. Не!…

Пейнтър вдигна ръце, валтерът бе на пода при краката му. Едва не го бяха застреляли в главата. Куршумът беше минал покрай бузата му, достатъчно близо, за да усети нагорещения от минаването му въздух. Само мигновеното приклякане и превъртане го бяха спасили.

Не му беше трудно да си представи как е изглеждал отстрани, клекнал до трупа на Раян Флеминг при външната врата с пистолет в ръката. Трима служители на охраната се бяха появили и беше настанал пълен хаос. Минута трескави преговори му бяха спечелили тази ситуация — пуснал пистолета си, с вдигнати ръце.

— Доктор Ал Мааз беше нападната — извика той на единия пазач. Друг проверяваше тялото, а третият говореше по радиостанцията. — Господин Флеминг е бил застрелян, когато са я отвлекли. С партньорката ми успяхме да овладеем ситуацията горе.

Никаква реакция от страна на въоръжения пазач. Сякаш беше глух. Просто държеше пистолета си, насочен към Пейнтър. Капки пот лъщяха на челото му.

Пазачът с радиостанцията се обърна и каза на колегите си:

— Трябва да го задържим в гнездото, докато пристигне полицията. Вече са тръгнали насам.

Пейнтър погледна към стълбището. Гризеше го тревога. Изстрелът трябва да се е чул горе. Дали Корал и докторката не бяха предпочели да се скрият и да изчакат?

— Ей, ти! — каза пазачът с пистолета. — Ръцете на главата. Върви натам.

Посочи към коридора обратно на стълбището. Неговият пистолет беше единственото огнестрелно оръжие, с което тримата разполагаха, а мъжът изглеждаше бегло запознат с употребата му. Държеше го твърде хлабаво и твърде ниско. Това сигурно беше единственият пистолет тук и рядко се случваше да го извадят от някой потънал в прах шкаф. Ала скорошната експлозия беше обтегнала нервите на всички.

Пейнтър преплете пръсти на върха на главата си и тръгна в указаната посока. Трябваше да си върне контрола над ситуацията. Държеше ръцете си така, че да се виждат, и се приближаваше до неопитния пазач. Докато се обръщаше, премести тежестта си върху десния крак. Очите на пазача се отклониха за част от секундата. Предостатъчно. Пейнтър ритна с левия крак и уцели пазача в китката.

Пистолетът се плъзна по пода на коридора.

Пейнтър го грабна в движение от пода и го насочи към зашеметеното трио.

— Сега ще направим нещата по моя начин.

Отчаяна, Сафиа натисна отново аварийната дръжка на вратата към покрива. Тя не се помръдна. Сафиа удари слабовато с юмрук по бравата. После забеляза охранителен контролен панел на стената. Стар панел. Не от електронните скенери, които проверяваха картите им, а с код. Паниката виеше като комар в ухото й.

Всички служители имаха код по подразбиране. Можеше да го сменят когато и както пожелаят. Кодът по подразбиране беше рождената дата на всеки служител. Тя така и не беше променила своя.

Скърцане на подметка привлече вниманието и и тя се обърнана.

Преследвачът тъкмо беше излязъл на долната площадка. Двамата се изгледаха. Стрелецът държеше пистолет в ръка, Обикновен, а не тазер.

С гръб към вратата, Сафиа плъзна пръсти по бутоните на панела и набра слепешком рождената си дата. След всичките години в музея беше свикнала да вкарва данни в счетоводната програма на компютъра си, без да гледа цифрите.

Като приключи, натисна отново аварийната ръчка.

Тя помръдна леко, но не достатъчно. Все още беше заключено.

— Няма изход — каза стрелецът приглушено. — Слез долу или ще те убия.

Притиснала гръб към вратата, Сафиа осъзна грешката си Охранителната система беше актуализирана след двехилядната година. Сега годината не се вкарваше само с две цифри, а с четири. Разтвори с върховно усилие пръстите си и бързо набра осемте цифри — две за деня, две за месеца и четири за годината, в която беше родена.

Стрелецът пристъпи напред и протегна ръката с пистолета.

Сафиа натисна с гръб аварийната ръчка. Вратата се отвори рязко. Студен въздух я обля, когато изскочи с препъване навън и настрани. Куршум рикошира в стоманената врата. Водена от отчаянието, тя засили вратата и я затръшна в лицето на връхлитащия стрелец.

Не изчака да види дали вратата ще се заключи автоматично, а хукна зад ъгъла на изходната покривна конструкция. Нощта беше твърде светла. Къде беше прочутата лондонска мъгла, когато имаше нужда от нея? Трескаво се огледа за убежище.

Малки метални надстройки предлагаха известно прикритие — покрити излази на вентилационни шахти, елинсталация и други подобни. Но всичките бяха изолирани и твърде несигурни. А иначе покривът на Британския музей приличаше на бойници на замък, ограждащи централната зала със стъкления покрив.

Приглушен изстрел прозвуча зад нея. Някаква врата се отвори с трясък.

Преследвачът й беше преодолял препятствието.

Сафиа хукна към най-близкото прикритие. Ниска стена обикаляше централната зала, очертавайки ръбовете на покрива от стъкло и стомана. Тя прескочи парапета и се сви зад него.

Краката и бяха върху металния ръб на огромния покрив. Нататък той се простираше в стъклена равнина, разчертана на отделни триъгълни платна. Няколко липсваха, счупени от снощния взрив, дупките бяха временно затворени с листа от пластмаса. Здравите триъгълни стъкла грееха като огледала под светлината на звездите и сочеха към центъра, където лъскавият меден купол на читалнята се издигаше в средата на залата като остров в море от армирано стъкло.

Сафиа остана клекнала с пълното съзнание, че изобщо не е успяла да се скрие.

Ако стрелецът се сетеше да погледне зад ниската стена, тя нямаше къде да избяга.

Стъпки изхрущяха по настлания с чакъл покрив. Направиха няколко кръга, спряха за кратко, после пак продължиха. Все някога щяха да се насочат и към нея.

Сафиа нямаше избор. Запълзя по покрива, придвижваше се като рак по стъклените пана и се молеше да издържат тежестта й. Тринайсетметрово падане върху твърдия мрамор отдолу би било точно толкова смъртоносно, колкото и куршум в главата.

Само да успее да стигне до островния купол на Читалнята и да се скрие зад него…

Едно от паната се пропука под коляното й като тънък лед. Сигурно е пострадало при взрива. Тя се претърколи встрани миг преди то да хлътне под тежестта й и да се изхлузи от стоманената си рамка. Силен звън проехтя отдолу, когато стъклото се удари в мрамора.

Сафиа клечеше на половината път през стъкления покрив като муха, залепнала в огледална мрежа. А паякът със сигурност идваше, привлечен от трясъка.

Трябваше да се скрие, да намери някаква дупка, в която да пропълзи.

Погледна надясно. Имаше само една дупка.

Претърколи се назад към празната стоманена рамка и водена от единствената ясна мисъл да се скрие на всяка цена, преметна крака през рамката, после провря и тялото си. Пръстите й стиснаха стоманения ръб и тя се отпусна надолу, тялото й провисна над тринайсетметровата бездна.

Завъртя се на място, така че да е с лице към предишното си скривалище до стената. Звездната нощ беше ясна и светла. През стъклото видя как маскираната глава наднича над ниския зид, оглеждайки стъкления покрив.

Сафиа затаи дъх. Погледнат отвън, покривът изглеждаше огледален заради сребристата светлина на звездите. Би трябвало да е невидима. Само че мускулите на ръцете й започваха да се схващат, острата стомана се впиваше в пръстите й. А тепърва щеше да й трябва сила, за да се изтегли обратно навън.

Погледна към тъмната зала долу. Грешка. Беше толкова високо. Единствената светлина идваше от червените охранителни лампи близо до стената. Въпреки това тя мерна строшеното стъкло под краката си. Същото щеше да сполети костите й, ако паднеше. Пръстите й стиснаха по-силно ръба, сърцето й заблъска устремно в гърдите.

Откъсна очи от пода и ги вдигна тъкмо когато стрелецът се прекачи през стената. Какво правеше той? Прехвърли се и тръгна по покрива, като внимаваше да стъпва само върху стоманените вътрешни рамки. Идваше право към нея. Как е разбрал?

После се сети. Самата тя беше забелязала покритите с пластмасови листове отвори в покрива. Те бяха като липсващи зъби в бляскава усмивка. Само един отвор не беше покрит. Стрелецът сигурно се е досетил, че жертвата му е паднала вътре, и сега идваше да провери. Движеше се бързо, съвсем различно от нейното паникьосано пълзене. Приближаваше се към скривалището й с пистолет в ръка.

Какво можеше да направи? Нямаше къде да избяга. Просто да се пусне? Поне сама ще е избрала смъртта си. Сълзи изпълниха очите й. Пръстите я боляха. Трябваше само да се пусне, нищо повече. Но пръстите й отказваха да се разтворят. Паниката я беше вдървила до последното мускулче. Висеше си там, докато мъжът пресече и последното пано.

Забеляза я и се дръпна стреснато назад, после се втренчи в нея.

Засмя се ниско и мрачно.

Този смях стресна Сафиа.

Пистолетът се насочи към челото и.

— Кажи ми комбинацията…

Прозвуча пистолетен изстрел. Изтрещя счупено стъкло.

Сафиа изпищя, изпусна рамката с едната си ръка и увисна на другата. Рамото и пръстите й се усукаха болезнено. Едва тогава забеляза стрелеца на пода долу. Позната фигура. Американецът.

Стоеше с широко разтворени крака и се целеше в нея.

Тя обърна лице нагоре.

Стъкленото пано, върху което беше стоял нападателят, се беше напукало на хиляди парченца и още не се беше разпаднало само заради специалната си обработка. Крадецът се препъна назад и изпусна пистолета. Той литна високо, после се удари силно в напуканото пано. Падна през счупеното стъкло и оттам се запревърта през метрите до мраморния под долу, Крадецът хукна по покрива обратно към ниската стена.

Отдолу американецът стреляше ли, стреляше, стъклени пана се чупеха по пътя на куршумите му. Ала крадецът неизменно оставаше една стъпка напред. Най-накрая стигна до стената и се скри зад нея. Изчезна.

Американецът изруга на висок глас. Затича се и застана под Сафиа, която висеше на една ръка като някакъв прилеп под тавански греди. Само че за разлика от прилепите нямаше криле.

Опита да се хване и с другата ръка за стоманената рамка. Наложи се да се залюлее леко, но накрая все пак успя.

— Държите ли се? — загрижено попита американецът.

— Май нямам голям избор — ядно извика тя. — Нали?

— Ако залюлеете крака — предложи той, — може би ще успеете да ги преметнете през съседната рамка.

Тя разбра какво има предвид. Пое дълбоко дъх… и с тих вик залюля крака, сви колене и ги преметна през гредата.

Болката в ръцете й намаля незабавно с намалената тежест. Наложи се да стисне устни, за да не извика от облекчение.

— Охраната вече се качва при вас.

Сафиа изви врат надолу да погледне американеца. Откри, че ако говори, по-лесно ще удържи желанието да завие като вълк срещу луната.

— Колежката ви… тя…

— Добре е. Поразтърсена е, хубавата й блуза вече за нищо не става, но ще се оправи.

Тя облекчено затвори очи. Слава Богу!… Не би могла да се справи с още една смърт. Не и след Раян. Още няколко пъти дълбоко пое въздух.

— Добре ли сте? — попита американецът.

— Да. Но, доктор Кроу…

— Викай ми Пейнтър… Мисля, че при така стеклите се обстоятелства можем да си говорим на „ти“.

— Май тази нощ два пъти ми спаси живота.

— Така става, като виси човек покрай мен. — Макар че не можеше да я види, Сафиа лесно си представи кривата му усмивка.

— Това не е много смешно.

— По-късно ще стане. — Той отиде да вдигне пистолета на крадеца от пода.

Това напомни нещо на Сафиа.

— Онзи, дето стреля по него… беше жена. Той продължи да оглежда оръжието.

— Знам.

Оръжието беше Зиг Зауер, 45 мм, с гумиран калъф на дръжката за по-сигурен захват. Не е възможно!… Пейнтър затаи дъх и го обърна. Предпазителят беше от дясната страна. Изработен по поръчка за стрелец левичар.

Познаваше този пистолет. Познаваше и стрелеца.

Плъзна поглед по пътечката от натрошени стъкла.

Касандра.