Пясъчна буря

11.ИЗОСТАВЕНА

3 декември, 12:22

Салала

Сафиа се събуди в една килия, дезориентирана и с разбунтуван стомах. Тъмната стая се въртеше и подскачаше, щом помръднеше глава. Мъчителен стон се откъсна от устните й. Зарешетен прозорец високо в стената пропускаше пронизващи ивици светлина. Твърде ярка, мъчителна.

Стомахът й се надигна отново.

Обърна се на хълбок и провеси глава, която й се стори твърде тежка, над ръба на койката. Стомахът и се сви, после още веднъж. Нищо. Въпреки това усещаше вкус на жлъчен сок в устата си, когато се отпусна безсилно назад.

Пое няколко пъти дълбоко въздух и стените постепенно спряха да се въртят.

Усети потта по тялото си, от която тънката памучна риза беше залепнала за краката и гърдите й. Жегата беше непоносима. Усещаше устните си напукани, изсъхнали. От колко време я държаха упоена? Спомняше си мъжа със спринцовката. Студен, висок и облечен в черно. Беше я накарал да съблече мокрите си дрехи на кораба и да нахлузи тази риза в маскировъчен жълтеникавокафяв цвят.

Сафиа се огледа предпазливо. Стаята беше с каменни стени и дъсчен под. Смърдеше на пържен лук и мръсни крака. Койката беше единствената мебел. Вратата от здрав бук беше затворена. И заключена, без съмнение.

Още няколко минути лежа неподвижно. Мислите и се носеха безцелно, наполовина размътени от остатъчното действие на приспивателното, което й бяха дали. Ала някъде дълбоко в нея паниката вече свиваше студени пръсти около сърцето й. Беше сама, затворена. Другите бяха мъртви. Спомни си пламъците в нощта, отразяващи се в помитаните от бурята вълни. Споменът се бе прогорил в нея като светкавица на фотоапарат в мрака. Червен, болезнен, твърде ярък, дори през стиснати клепачи. Дишането й стана плитко, гърлото й се стегна. Искаше и се да заплаче, но не можеше. Започнеше ли, никога нямаше да спре.

Най-накрая се надигна и пусна крака на пода. Не защото беше събрала кураж или решителност, а поради настоятелния натиск на пълния си мехур. Физиологична нужда, която и напомняше, че е жива. Изправи се едва-едва и се подпря с ръка на стената. Камъните бяха приятно хладни.

Погледна нагоре към зарешетения прозорец. Ако се съдеше по горещината и ъгъла на слънцето, сигурно наближаваше пладне. Но на кой ден? И къде беше тя? Подушваше море и пясък. Все още някъде в арабския свят, в това поне беше сигурна. Прекоси стаята. Неприятният натиск в мехура й се засили.

Докуцука до вратата и вдигна ръка. Дали просто нямаше да я упоят пак? Докосна с пръст синината в свивката на лявата си ръка, където се беше забила иглата. Нямаше избор. Нуждата надви над предпазливостта. Затропа по вратата и извика дрезгаво:

— Ало! Чува ли ме някой! — Повтори го и на арабски.

Никой не отговори.

Потропа по-силно, наранявайки кокалчетата си, остра болка проряза гърба й. Беше слаба, обезводнена. Дали не я бяха оставили тук да умре?

Най-сетне се чуха стъпки. Тежко резе изстърга в дървото. Вратата се отвори. На прага стоеше същият мъж. Беше по-висок от нея, в черна риза и изтъркани дънки. Изненада се, че главата му е обръсната. Това не го помнеше. Не, преди той беше с черна шапка. Единствените косми по лицето му бяха тъмните вежди и едно малко кичурче на брадичката. Ала очите тя не би могла да забрави — сини и студени, непроницаеми, безстрастни. Очи на акула.

Сафиа потръпна под погледа му, сякаш стаята внезапно беше изстинала.

— Станала си — каза той. — Ела с мен.

Сафиа долови следа от австралийски акцент, но като на човек, който отдавна не си е бил у дома.

— Къде… трябва да ида до тоалетната. Той се намръщи и тръгна по коридора.

— Върви след мен.

Заведе я до малка баня. Тоалетната представляваше дупка в пода, душът не беше отделен със завеса, а кранът на малкия мръсен умивалник капеше. Сафиа се мушна в банята. Посегна към вратата, без да е сигурна дали ще й бъде позволено уединение.

— Не се бави — каза той и затвори вратата.

Останала сама, тя огледа помещението за някакво оръжие, за някакъв път за бягство. И тук единственият прозорец беше с решетки. Но през този поне можеше да надникне. Приближи се бързо до него, надигна се на пръсти и погледна към малкия град долу, сгушен до брега на морето. Палми и бели сгради се простираха между нея и водата. Вляво бризът подмяташе навеси във всички цветове на дъгата — местният пазар. А в далечината извън града като зелени кръпки се кипреха банановите, кокосовите, захарните и папаените плантации.

Тя познаваше това място.

Градът градина на Оман.

Салала.

Това беше главният град на провинция Дофар, мястото, където трябваше да пристигне „Шабаб Оман“. Богат район, зелен, с водопади и реки, които подхранваха обширните пасища. Само в тази част на страната мусоните благославяха земята с чести дъждове, постоянен лек ветрец и почти неизменна мъгла над близките крайбрежни планини. Местният климат нямаше свое подобие в целия Залив и създаваше уникалните условия за отглеждане на рядкото тамяново дърво, източник на огромни богатства в древните времена. Тукашните съкровища бяха довели до възникването на легендарните градове Сумарам, Ал-Балид, както и на изгубения град Убар.

Защо я бяха довели тук?

Тя се върна при тоалетната и бързо се облекчи. След това си изми ръцете и погледна отражението си в огледалото. Приличаше на сянка, изпита, напрегната, с хлътнали очи.

Но беше жива.

Почукване на вратата.

— Готова ли си?

По липса на друг избор Сафиа отиде при вратата и я отвори.

Мъжът кимна.

— Насам.

Той тръгна, без дори да погледне назад, толкова сигурен беше, че владее положението. Сафиа го последва. Нямаше друг избор, но краката й се влачеха, натежали от отчаянието. Слязоха по някакви стълби, после поеха по друг коридор. Други мъже, с хлад в очите и пушки на раменете, си почиваха в помещенията или стояха на пост при вратите. Накрая стигнаха до една висока врата.

Мъжът почука и я отвори.

Стаята отвъд беше обзаведена спартански — окъсан килим с отдавна избелели от слънцето цветове, диван и два твърди дървени стола. Два вентилатора бръмчаха и раздвижваха въздуха. Една маса встрани се огъваше под тежестта на множество оръжия, електронно оборудване и един лаптоп. Откъм прозореца се проточваше кабел към голяма колкото длан сателитна чиния, насочена към небето.

— Това е всичко, Кейн — каза жената, отдалечавайки се от компютъра.

Мъжът кимна и си тръгна, като затвори вратата зад себе си. Сафиа си помисли дали да не се хвърли към някоя от пушките на масата, но знаеше, че няма да стигне и на крачка от тях. Беше твърде слаба, краката й все още се подгъваха.

Жената се обърна към нея. Беше с черен клин, сива тениска, над нея с широка разкопчана риза с дълги, навити до лактите ръкави. Сафиа забеляза черната издутина на прибран в кобур пистолет на кръста й.

— Моля, седнете — каза и жената и посочи към един от дървените столове.

Сафиа се подчини, макар и бавно. Жената остана права и започна да крачи напред-назад пред дивана.

— Доктор Ал Мааз, изглежда репутацията ви на експерт по местната античност е привлякла вниманието на моите началници.

Сафиа не разбра почти нищо от казаното. Откри, че се взира в лицето на жената, в черната й коса, в устните. Същата тази жена се беше опитала да я убие в Британския музей, отговорна бе за смъртта на Раян Флеминг, а предната нощ беше убила всичките и приятели. Лица и картини се изреждаха пред вътрешния й взор и я разсейваха.

— Слушате ли ме, доктор Ал Мааз?

Не беше в състояние да отговори. Търсеше злото в тази жена, способността да прояви такава жестокост. Някакъв знак, някакъв белег. Нямаше нищо такова. Как бе възможно това?

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на жената. Седна на дивана и се наведе напред с лакти върху коленете.

— Пейнтър Кроу — каза тя.

Сафиа се стресна, после усети да я изпълва гняв.

— Пейнтър… беше мой партньор.

Сафиа не можеше да повярва на ушите си. Не… — Виждам, че привлякох вниманието ви. — Лека усмивка на задоволство засенчи устните й. — Редно е да знаете истината. Пейнтър Кроу ви използваше. Всички вас. И без нужда ви изложи на опасност. Не ви каза истината.

— Това е лъжа — най-накрая успя да изграчи Сафиа с пресъхналите си устни.

Жената се изтегна назад.

— Нямам причина да лъжа. За разлика от Пейнтър аз ще ви кажа истината. Онова, на което сте попаднали, което сте открили по злощастна случайност, вероятно съдържа ключа към невероятна сила.

— Не знам за какво говорите.

— Говоря за антиматерия.

Сафиа се намръщи, решила, че я баламосват с глупости. Жената продължи с обяснения за експлозията в музея, за радиационни сигнатури, за евентуалното първично находище на антиматерия в стабилна форма. Въпреки желанието си да отрече всичко това, много от казаното започваше дай звучи логично. Някои от нещата, които Пейнтър беше казал, части от оборудването му, натискът, оказан от американското правителство.

— Метеоритният фрагмент, който експлодира в музея — продължи жената. — За него казват, че охранявал портите на изгубения град Убар. Именно там ще ни заведете вие.

Сафиа поклати глава, повече в знак, че не може да повярва, отколкото като отказ на предложението.

— Всичко това е просто абсурдно.

Жената я гледа още миг мълчаливо, после стана и прекоси стаята. Измъкна нещо изпод масата и взе някакво устройство от складираното на плота й оборудване. Когато се обърна, Сафиа позна собствения си куфар.

Жената щракна закопчалките и вдигна капака. Желязното сърце лежеше в леглото си от стиропорна пяна. Грееше в червено под ярките слънчеви лъчи.

— Артефактът, който сте открили. В статуя, датирана от двеста години преди Христа. С името Убар, гравирано отгоре.

Сафиа кимна бавно, изненадана от осведомеността й. Тя изглежда знаеше всичко за нея.

Жената се наведе и прокара устройството над артефакта. То затрака, не много по-различно от гайгеров брояч.

— Излъчва радиационна сигнатура с изключително ниско ниво. Пейнтър не ви ли каза това?

Сафиа помнеше, че Пейнтър беше замерил артефакта с някакво подобно устройство. Възможно ли беше да е вярно? Отчаянието отново натежа в стомаха й като студен камък.

— Искаме да продължите работата си за нас — каза жената, като затваряше куфара. — Да ни заведете до изгубените порти на Убар.

Сафиа се взираше в затворения куфар. Цялото кръвопролитие, смъртта на толкова хора… всичко беше свързано с нейното откритие. Отново.

— Няма да го направя — промълви тя.

— Ще го направите или ще умрете.

Сафиа поклати глава и сви рамене. Не я интересуваше. Всичко, което беше обичала, и беше отнето. От тази жена. Никога нямаше да им помогне.

— Ще го направим със или без вас. Има и други експерти във вашата специалност. А аз мога да направя последните ви часове много неприятни, ако откажете да ни съдействате.

Последното я накара да се разсмее немощно. Неприятни? След всичко, през което беше минала. Сафиа вдигна глава и за пръв път погледна жената право в очите, където се боеше да погледне досега. Не бяха студени като на мъжа, който я беше довел тук. Искряха със скрит надълбоко гняв… но и с объркване. Жената се намръщи и сви устни.

— Правете каквото трябва — каза Сафиа, осъзнала силата, която се криеше в собственото и отчаяние.

Тази жена не можеше да я засегне, да я нарани. Твърде много й бяха отнели предната нощ. Не беше останало нищо, с което да я заплашат. Двете осъзнаха този факт едновременно.

Другата сви вежди тревожно.

Тя се нуждае от мен, внезапно осъзна Сафиа. Беше я излъгала, че има други експерти в запас. Нямаше към кого другиго да се обърне. Сила се разля по вените на Сафиа и заличи последните остатъци от апатията след приспивателните.

И преди една жена се беше появила отникъде в живота й с прикрепена на гърдите бомба и обзета от религиозен плам, и бе отнела безмилостно живота на много хора. С едничката цел да отнеме живота на Сафиа.

Онази жена беше загинала при взрива в Тел Авив. Беше лишила Сафиа от възможността да се изправи лице в лице с нея, да и потърси отговорност. Вместо това Сафиа беше поела вината върху себе си. Но имаше и нещо друго. Сафиа така и не бе успяла да си отмъсти за отнетия заради нея живот, да се очисти от вината.

Сега не беше така.

Стоеше лице в лице с похитителката си и не отместваше и за миг очи от нейните.

Помнеше неистовото си желание да върне времето назад и да спре онази жена в Тел Авив, или да я бе срещнала по-рано, да бе предотвратила някак взрива, смъртта на хората, Дали онова за находището на антиматерия беше вярно? Представи си експлозията в Британския музей и разрушенията след нея. Какво би направил някой като тази жена с такава сила? Още колко хора щяха да загинат?

Не можеше да допусне това.

— Как се казвате?

Въпросът стресна жената отсреща. Реакцията й изпълни Сафиа със задоволство, ярко като слънцето, болезнено, но и много приятно.

— Казахте, че няма да ме лъжете. Жената се намръщи, но все пак отговори:

— Касандра Санчес.

— Какво ще искаш от мен, Касандра? — Сафиа се наслади на раздразнението, което прекоси лицето на другата жена при тази неканена фамилиарност. — Ако реша да съдействам.

Гняв проблясваше в очите на Касандра.

— След час тръгваме за гробницата на Имран, където е била открита статуята със сърцето. Накъдето се бяхте отправили и вие. Оттам ще започнем.

Сафиа стана.

— Имам един последен въпрос. Жената я гледаше въпросително.

— За кого работиш? Кажи ми и ще ви съдействам. Касандра отиде до вратата, отвори я и махна на Кейн да отведе затворничката. Отговори от прага:

— Работя за американското правителство.

13:01

Касандра изчака да изведат кураторката и вратата да се затвори. Ритна едно плетено от палмови нишки кошче през стаята и съдържанието му се разпиля по дъсчения под. Кутийка от пепси издрънча и се спря в крака на дивана. Шибана кучка…

С усилие на волята се възпря от по-нататъшни посегателства спрямо покъщнината. А и се беше сторила напълно отчаяна, пречупена. Никога не би предположила, че толкова ще захитрее. Зърнала бе промяната в очите й, сякаш глетчер се беше плъзнал от Касандра към кураторката и бе променил съотношението на силите в полза на затворничката. Касандра не бе успяла да го спре. Как се беше случило това?

Стисна юмруци, после насила отпусна пръстите си и тръсна ръце.

— Кучка… — измърмори тя в празната стая. Но поне щеше да съдейства. Налагаше се да се задоволи с тази победа. Министърът щеше да е доволен.

И въпреки това стомахът й кипеше, сякаш беше пълен с киселина. Проклетата кураторка беше по-силна, отколкото беше предполагала. Започваше да разбира интереса на Пейнтър към тази жена.

Пейнтър…

Касандра въздъхна дълбоко и накъсано. Така и не бяха открили трупа му. И това я изпълваше с чувство на несигурност. Само ако…

Почукване на вратата прекъсна мислите й. Джон Кейн влезе преди да се е обърнала дори. Обзе я раздразнение при това нагло нахлуване в личната и територия, това незачитане на авторитета й.

— Затворничката получи обяда си — каза той. — В четиринайсет ще бъде готова.

Касандра отиде при масата с електронното оборудване.

— Как функционира подкожното?

— Улавя се чудесно. Добър, силен проследяващ сигнал.

Предната нощ, след като упоиха затворничката, бяха имплантирали между плешките и подкожен микропредавател. Същия като онзи, който Касандра трябваше да имплантира на гърба на Занг в Щатите. Микропредавателят щеше да действа като електронна каишка на затворничката при движение по улиците. Щяха да регистрират местонахождението и в радиус от десет мили. Всеки опит за бягство щеше да бъде осуетен навреме.

— Много добре — каза тя. — Погрижи се хората ти да бъдат готови.

— Готови са. — Кейн настръхна при тази излишна заповед, но и неговият врат беше на дръвника, ако мисията се провалеше.

— Нещо от местните власти за експлозията на кораба?

— По Си Ен Ен казаха, че било дело на неизвестна терористична групировка. — Кейн изсумтя презрително.

— А за оцелели съобщава ли се? За тела?

— Определено няма оцелели. Тепърва ще се установява причината за експлозията и ще се броят труповете.

Тя кимна.

— Добре. Нека хората ти са в готовност. Свободен си.

Той завъртя леко очи, обърна се и излезе, като бутна вратата след себе си, но не я затвори докрай. Наложи се Касандра да отиде и сама да я затвори. Бравата изщрака.

Продължавай да ме дразниш, Кейн… последната дума ще бъде моя.

Въздъхна раздразнено и се върна на дивана. Приседна на ръба. Няма оцелели. Представи си Пейнтър, спомни си първия път, когато се беше поддал на деликатните й аванси, на грижливо дирижираната и кампания по прелъстяване. Първата им целувка. Устата му бе имала сладък вкус, от виното, което бяха пили на вечеря. Ръцете му около нея. Устните му… ръцете му бавно се бяха плъзнали към извивката на хълбоците и.

Докосна се там, където бе спряла дланта му тогава, и се облегна назад, изгубила част от предишната си увереност. Изпитваше повече гняв, отколкото удовлетворение след снощната мисия. Чувстваше се напрегната, настръхнала. Знаеше защо. Докато не видеше трупа на удавения Пейнтър или името му в списъка на извадените от морето, нямаше да бъде сигурна.

Ръката й се плъзна надолу по хълбока й, водена от спомена. Дали нещата между тях не биха могли да се развият другояче? Тя затвори очи и стисна пръсти върху корема си, мразеше се задето въобще размишлява върху подобна вероятност.

Проклет да си, Пейнтър…

Каквото и да си фантазираше, краят нямаше да е добър. На това я беше научило миналото. Първо баща и… който се промъкваше надрусан в леглото й нощем, откакто навърши единайсет години, заплашваше, обещаваше. Касандра се беше скрила в света на книгите, издигнала беше стена между себе си и света. И пак от книгите научи, че калият спира сърцето. И не може да бъде открит. На седемнайсетия й рожден ден намериха баща й мъртъв в любимото му кресло. Никой не обърна внимание на едно убождане от игла сред многото други. Само майка и я беше заподозряла, но пък тя се страхуваше от нея.

Понеже нямаше причина да остава у дома, Касандра се записа в армията на осемнайсет и откри, че и е приятно да подлага себе си на изпитания. После дойде предложението Да се включи в стрелковата програма на специалните сили. Във Форт Бриг един от войниците я набута в тъмна уличка с намерение да коригира поведението й. Натисна я и разкъса ризата й. „Кой е татенцето сега, кучко?“ Грешка. И двата му крака бяха счупени. Така и не успяха да закърпят гениталиите му. На нея й позволиха да напусне, стига да си държи устата затворена.

Тя умееше да пази тайни.

След това в живота й се появиха Сигма и Гилдията. Въпрос на власт и сила. Поредният начин да изпита себе си. Беше приела.

После Пейнтър… усмивката му, вътрешното му спокойствие…

Болка стисна сърцето й. Жив или мъртъв?

Трябваше да разбере. Понеже не беше толкова глупава, че да приема нещата на доверие, нищо не пречеше да се подсигури. Скочи от дивана и се приближи до масата с оборудва нето. Лаптопът беше отворен. Тя провери данните от микропредавателя, имплантиран между плешките на затворничка та, и включи GPS-а. Триизмерната решетка се появи на екрана. Проследяващото устройство със знак синьо кръгче показа, че жената е в килията си.

Ако Пейнтър беше жив, щеше да дойде за нея.

Касандра гледаше екрана. Затворничката й може и да си въобразяваше, че е удържала някаква победа, но Касандра мислеше в дългосрочен план.

Беше модифицирала подкожния предавател, дело на Пейнтър, комбинирала го беше с друго устройство, разработено от Гилдията. Промяната изискваше усилване на захранващата клетка, но след като и това беше направено, Касандра вече можеше по всяко време да възпламени вградената сачма C4 и да взриви гръбнака на онази глупачка с едно натискане на бутона.

Така че ако Пейнтър още е някъде там, нека заповяда.

Тя беше готова да сложи край на всякакви евентуалности.

13:32

Всички се строполиха на пясъка, уморени до смърт. Откраднатият камион пушеше на тясното крайбрежно шосе зад тях с вдигнат капак. Ивицата бял пясък се простираше в дъга, обрамчена по края с неравни варовикови скали, които навлизаха в морето и от двете страни. Нямаше жив човек, селцата бяха останали далеч.

Пейнтър се взираше на юг, опитвайки се да прехвърли с поглед петдесетината мили, които ги деляха от Салала. Сафиа трябва да е там някъде. Молеше се да не е закъснял.

Зад него Омаха и тримата пустинни фантоми спореха на арабски, сбрали глави над двигателя на камиона.

Другите бяха предпочели сянката на скалите, изтощени от дългата нощ на усилно пътуване. Стоманената каросерия на камиона по никакъв начин не ги предпазваше от неравностите на крайбрежното шосе. Пейнтър бе задрямвал от време на време, но така и не успя да си почине, измъчван от неспокойни сънища.

Вдигна предпазливо ръка към лявото си око, подуто и затворено наполовина. Болката му помогна да се съсредоточи върху положението им. Макар да бяха пътували през цялата нощ без спиране, теренът и състоянието на стария път ги бяха забавили повече от предвиденото. А сега се беше скъсал и някакъв маркуч.

Закъснението поставяше на риск цялата операция.

Изхрущя пясък и той се обърна към Корал. Беше облечена в широка роба, която й беше възкъса и откриваше голите й глезени. Косата и лицето й бяха омазани с масло от камиона.

— Закъсняваме — каза тя. Той кимна.

— Въпросът е с колко.

Корал погледна към часовника си, специален модел за гмуркачи. Смятаха я за един от най-добрите логистици и стратези в организацията.

— По моя преценка бойният отряд на Касандра е пристигнал в Салала не по-късно от десет часа сутринта. Ще изчакат само колкото да са сигурни, че никой не ги подозира за взривяването на „Шабаб“, и да си осигурят щабквартира в града.

— Най-добър и най-лош сценарий? — Най-лошият — пристигнали са при гробницата преди два часа. Най-добрият — в момента пътуват натам.

Пейнтър поклати глава.

— И двата не ни осигуряват голям промеждутък.

— Така е. Би било глупаво да се заблуждаваме с противното. — Тя го изгледа продължително. — Бойният отряд показа мотивация и целенасоченост. След морската си победа ще продължат с подновен хъс. Но може би има една надежда.

— И каква е тя?

— Ще действат с допълнителна предпазливост. Той се намръщи и Корал обясни:

— По-рано ти спомена за елемента на изненадата. В действителност не там се крие най-голямото ни преимущество. Ако съдя по профила на Касандра Санчес, който ми пратиха, тя не е склонна да поема рискове. Ще действа така, сякаш очаква да бъде преследвана.

— И това ни дава предимство? В какъв смисъл?

— Когато непрекъснато гледаш през рамо, лесно може да се спънеш.

— Много мъдро, Новак, направо като цитат от китайски философски трактат.

Тя сви рамене.

— Майка ми беше будистка.

Той я измери с поглед. Думите бяха изречени толкова спокойно, че той не успя да прецени дали се шегува или не.

— Готово! — извика Омаха, когато двигателят се задави и Заръмжа. По-нестройно отпреди, но все пак работеше. — Качвайте се!

Стонове на протест прозвучаха откъм надигащите се от пясъка пътници.

Пейнтър се покатери преди Кара и се обърна да й помогне. Ръката й трепереше.

— Добре ли си?

Тя измъкна ръката си от неговата и я стисна с другата. Избягна погледа му.

— Добре съм. Просто се тревожа за Сафиа. — Зае място на сянка в дъното на каросерията.

Другите последваха примера й. Слънцето припичаше не на шега.

Омаха скочи отзад, а исполинът Барак вдигна капака след него и го залости. Ръцете му бяха омазани с масло до лакти — Оправи го — каза Дани, примижал към брат си, не толкова от блясъка на слънцето, колкото заради късогледството си. Беше си загубил очилата при експлозията. Арабският свят не беше посрещнал гостоприемно младежа, но той изглежда се справяше добре дори при тези обстоятелства. — Двигателят ще издържи ли до Салала?

Омаха сви рамене и седна до брат си.

— Закърпихме положението. Запушихме маркуча да не тече. Моторът може да прегрее, но пък ни остават само петдесетина мили. Ще издържи.

На Пейнтър му се искаше и той да споделя ентусиазма на Омаха. Седна между Корал и Клей. Камионът подскочи и раздруса всички, включително и жребеца, който изцвили жалостиво. Копитата му изтрополиха по каросерията. Изгорели газове се закълбиха във въздуха, докато камионът се връщаше на пътя за Салала.

Слънцето се отразяваше във всяка повърхност и Пейнтър затвори очи. Нямаше шанс да заспи и мислите му постепенно се насочиха към Касандра. Превъртя през главата си като на филм общите си преживявания със своята бивша партньорка — инструктажи, служебни заседания, различни операции на терен. Във всичко това Касандра се беше представяла подобаващо, като равна. Той обаче беше останал сляп за подмолната й дейност, за онова особено хладнокръвие, за пресметнатата безмилостност. В това тя го превъзхождаше и тези качества я правеха по-добър оперативен агент от него.

Замисли се за казаното от Корал преди малко: „Когато непрекъснато гледаш през рамо, лесно може да се спънеш.“ Дали същото не се беше случило и със самия него? След случилото се в музея той беше насочил мислите си изцяло към общото им минало с Касандра, замъглявайки фокуса си върху нея, неспособен да балансира миналото с настоящото. Дори и в сърцето си. Дали именно това не беше причината да свали гарда си на борда на „Шабаб Оман“? Някаква вяра, че в крайна сметка доброто у Касандра ще победи? Ако е бил запленен от нея, то значи помежду им е имало нещо истинско.

Сега вече знаеше истината.

Недоволно сумтене привлече вниманието му към другия край на каросерията. Клей дръпна ядно наметалото да покрие коленете си. Трудно можеше да мине за арабин с бялата си кожа, обръснатата глава и обсипаните с обици уши. Младежът улови погледа на Пейнтър.

— Как мислиш? Ще стигнем ли навреме?

Пейнтър знаеше, че оттук, нататък е по-добре да се придържа към истината.

— Не знам.

14:13

Сафиа се возеше на задната седалка на високопроходимо мицубиши. Три други, абсолютно същите, се движеха в колона отзад. Представляваха малка погребална процесия, отправила се към гробницата на Наби Имран, бащата на Светата дева.

Сафиа седеше вдървено. Колата миришеше на ново. Луксозният интериор — тъмносива кожа, лъскави метални части, сини лампички — беше в рязък контраст с окаяното състояние на пътничката. А и самата тя не би могла да отдаде своята замаяност изцяло на приспивателните. Мислите и упорито се въртяха около по-ранния и разговор с Касандра.

Пейнтър…

Кой беше той? Как е възможно с Касандра да са били партньори? Какво означаваше това? Усещаше се наранена отвътре, като драскотина, която боли при допир, замислеше ли се за кривата му усмивка, за ръката му, която лекичко докосваше нейната, колкото да и вдъхне увереност. Какво друго беше премълчал той? Сафиа потисна надълбоко объркването си, с което не можеше да се справи в момента, без дори да е сигурна защо я е заболяло толкова. Та те почти не се познаваха.

Насочи вниманието си върху другото странно нещо, казано от Касандра. Че работела за американското правителство. Възможно ли беше това? Макар Сафиа да си даваше сметка за безмилостната на моменти външна политика на САЩ, не можеше да си представи, че някоя от американските служби може да стои зад подобно нападение. Подчинените на Касандра мъже излъчваха нещо сурово, наемническо. От близостта им кожата й настръхваше. Това не бяха обикновени американски войници.

А и този Кейн, винаги облечен в черно. Беше доловила австралийския му акцент. Именно той шофираше в момента, доста безотговорно, между другото. Завоите вземаше твърде рязко, почти гневно. Как ли се беше озовал тук?

Другият пътник в мицубишито седеше до Сафиа — Касандра гледаше през прозореца с ръце в скута. Съвсем като турист. Само дето носеше три пистолета. Беше ги показала на Сафиа като предупреждение. Един в презраменен кобур, друг отзад на кръста и трети — в кобур на глезена. Сафиа допускаше, че е скрила някъде по себе си и четвърто оръжие.

Нямаше друг избор, освен да седи неподвижно, уловена в капан.

Докато минаваха през центъра на Салала, Сафиа наблюдаваше екрана на вградения навигационен компютър. Завиха покрай един курортен комплекс до самия бряг на морето, Хилтън Салала, после минаха напряко към вътрешния жилищен квартал Ал-Куаф, където ги чакаше гробницата на Наби Имран.

Не беше много далеч. Салала беше малък град, който можеш да пресечеш с кола от единия до другия край само за няколко минути. Основните атракции на града лежаха отвъд жилищната му част, сред естествените чудеса на околния пейзаж — великолепния пясъчен плаж Мугсал, древните руини на Сумуран, стотиците плантации, които процъфтяваха под мусонните дъждове. Малко по-навътре в сушата зелените планини Дофар се извисяваха като фон, едно от малкото места в света, където растяха редките тамянови дървета.

Сафиа гледаше към забулените в мъгла планини, място на вечна мистерия и богатство. Макар петролът да бе изместил ароматните растения като основен източник за благоденствието на Оман, тамянът все още беше в центъра на местната икономика тук, в Салала. Традиционните открити пазари разнасяха по целия град уханието на розова вода, амбра, сандалово дърво и смирна. Тук се намираше парфюмерийният център на света. Всички големи дизайнери идваха да изпробват стоката.

В миналото обаче тамянът бил истинското съкровище на страната, по-ценно дори от златото. Търговията с безценната стока била сърцето на оманската икономика, платноходите я пренасяли чак до Йордания и Турция на север и до Африка на запад. Ала в легенда се беше превърнал търговският маршрут по суша — Пътят на тамяна. Древни руини се редяха покрай него, пълни с неразгадани мистерии, които събуждаха въображението, историята им се преплиташе с юдаизма, християнството и исляма. Най-известен беше Убар, градът на хилядата колони, основан от потомците на Ной, град, който бе натрупал богатството си благодарение на ключовата си роля като основен воден източник за керваните, пресичащи пустинята.

Сега, хилядолетия по-късно, Убар отново се беше превърнал в средище на сила. Кръв се бе проляла в името на тайната му, в търсене на сърцето му.

Сафиа с мъка се въздържа да не погледне през рамо към сребристия куфар отзад. Желязното сърце беше дошло от Салала, една нищожна трошица, останала като маяк да напомня за истинското богатство на Убар.

Антиматерия.

Възможно ли беше наистина?

Мицубишито намали и свърна по една непавирана пряка. Минаха покрай редица улични сергии — сгушени на сянка под палмовите дървета, те предлагаха фурми, кокосови орехи и грозде. Джипът се плъзгаше съвсем бавно покрай тях. Сафиа си помисли дали да не изскочи, да избяга. Само че тук колани имаше и на задната седалка. Само да посегне да издърпа колана и щяха да я спрат.

А и джиповете отзад бяха пълни с въоръжени мъже. Единият зави зад тях, другият продължи, сигурно за да заобиколи към другия край на уличката. Сафиа се зачуди защо прибягваха до такива изключителни мерки. Кейн и Касандра бяха предостатъчна охрана на затворничката. Сафиа знаеше, че не може да избяга.

Обратното би означавало сигурна смърт.

Прилив на горещина, отдавна потискан гняв прогори гърдите й. Нямаше да пожертва безсмислено живота си. Ще им играе по свирката и ще чака удобен момент. Погледна настрани към Касандра. Щеше да си отмъсти… за приятелите си и за себе си. Тази мисъл и даде сила, когато джипът намали съвсем и спря пред двойна порта от ковано желязо.

Входът към гробницата на Наби Имран.

— Не върши глупости — предупреди я Касандра, сякаш беше прочела мислите й.

Джон Кейн каза нещо на пазача при портата, наведен през прозореца на джипа. Няколко омански риала смениха притежателя си. Пазачът натисна един бутон и портата се отвори и Кейн паркира вътре.

Другият джип зае позиция до сергиите.

Кейн изскочи и се обърна да й отвори вратата. При нормални обстоятелства жестът му би минал за кавалерски. Сега беше просто предпазна мярка. Подаде ръка да й помогне.

Сафиа отказа да я поеме и слезе сама.

Касандра заобиколи откъм задната страна на джипа. Носеше сребристия куфар.

— И сега какво?

Сафиа се огледа. Откъде да започне?

Стояха в средата на покрит с каменни плочи двор, ограден със зид и с малки спретнати лехи по края. В дъното на двора се издигаше малка джамия. Белосаното и минаре със златно кубе се катереше ослепително под жежкото обедно слънце. Малък балкон го обикаляше отвсякъде в горната част — оттам мюезинът по пет пъти на ден пееше „алдан“ — мюсюлманския призив за молитва.

Сафиа изрече наум собствената си молитва. Отвърна й тишина, но и в нея тя намери известна утеха. В оградения двор звуците на града стигаха приглушени, сякаш самият утихнал въздух почиташе светилището. Неколцина поклонници се движеха дискретно из комплекса и отдаваха с поклони почит на гробницата в едната страна на двора — дълга ниска постройка с множество арки, боядисана в бяло със зелено по краищата. В тази сграда се намираше гробът на Наби Имран.

Касандра мина пред Сафиа. Нетърпението и, задържаната й енергия, раздвижваха въздуха и оставяха подире й следа, която почти можеше да се усети.

— Е, откъде ще започнем?

— От началото — измърмори Сафиа и тръгна напред. Имаха нужда от нея. Макар да беше затворничка, щяха да се отнасят почтително. Знанието беше нейният щит.

Касандра тръгна след нея към входа на гробницата. Мъж с дълга роба, един от служителите, които се грижеха за гробницата, тръгна да ги посрещне.

— Салам алейкум — поздрави той.

— Алейкум ас салам — отвърна Сафиа. Той посочи към главата си.

— Не е позволено жените да влизат в гробницата с непокрити коси. — И измъкна два зелени шала.

— Шук ран — благодари Сафиа и бързо върза шала на главата си. Пръстите и се движеха с умение, което бе смятала за отдавна забравено. Усети немалко задоволство от факта, че се наложи служителят да помогне на Касандра.

Мъжът отстъпи встрани.

— Мир вам — рече той и се върна на поста си под сенчестата галерия.

— Ще трябва да си събуем и обувките — каза Сафиа и кимна към редицата обувки, наредени до вратата.

Събуха се и влязоха в гробницата.

Светилището представляваше дълъг коридор по цялата дължина на сградата. В единия му край имаше голям кафяв мраморен камък с размерите на малък олтар. Тамян гореше върху мрамора в два еднакви бронзови мангала и изпълваше помещението с болнична миризма. Ала вниманието на посетителите бе привлечено от гроба под мраморния къс. Приблизително в средата на коридора лежеше трийсетметров гроб, повдигнат на половин метър над пода и покрит с множество парчета плат във всички цветове на дъгата с отпечатани върху материята цитати от Корана. Подът покрай гроба беше застлан с молитвени килимчета.

— Голям гроб — тихо рече Кейн.

Едничкият поклонник стана от килимчето си, погледна към новодошлите и мълчаливо излезе навън. Останаха сами в гробницата.

Сафиа тръгна край покрития с парчета плат гроб. Говореше се, че ако премериш дължината на гроба от едната му страна, никога няма да получиш същия резултат, когато го премериш и от другата. Самата тя никога не беше изпробвала достоверността на това предание.

Касандра я следваше плътно и се оглеждаше.

— Какво знаеш за това място?

Сафиа сви рамене, заобикаляйки тясната страна на гроба, преди да тръгне обратно към мраморната надгробна плоча.

— Местните почитат гроба още от Средновековието, но всичко това… — Тя махна с ръка по посока на сградата и двора. — Всичко това е сравнително ново.

Тръгна към мраморната плоча. Сложи ръка отгоре и.

— Точно тук Реджиналд Кенсингтън изкопал от пясъчник статуята, в която е било скрито желязното сърце. Преди четиридесет години.

Касандра мина напред с малкия куфар. Направи кръг около каменния олтар. Тамяновият дим над двата мангала се раздвижи, загърчи се гневно.

Кейн каза:

— Значи бащата на Дева Мария наистина е бил погребан тук?

— Има факти, които противоречат на това твърдение. Касандра погледна към нея.

— Как така?

— Повечето християнски групи — католиците, византийците, несторианците, яковитите — вярват, че бащата на Дева Мария се е казвал Йоаким. Но това е спорно. Коранът твърди, че тя произхожда от високоуважавано семейство, и по точно семейството на Имран. В същото вярват и юдеите. Според техните вярвания Имран и съпругата му силно копнеели да имат дете, но жената била ялова. Имран се молел за син когото да посвети на храма в Йерусалим. Молитвите му били чути и жена му забременяла — но с дъщеря. Мария. Изпълнени с радост въпреки пола на детето, родителите на Мария й нарекли да живее благочестиво в чест на Божието чудо.

— Докато не я оправил един ангел.

— Да, именно по този въпрос религиите влизат в противоречие.

— Ами статуята, онази при надгробната плоча? — попита Касандра, насочвайки разговора обратно към целта им. — Защо е била сложена там?

Сафиа стоеше пред мраморната плоча и размишляваше върху същия въпрос, както бе размишлявала още при тръгването им от Лондон. Защо някой би поставил улика, водеща към Убар, на място, свързано с Дева Мария, почитана от трите големи религии — юдаизма, християнството и исляма? Дали защото са знаели, че това място ще остане защитено през вековете? Всяка от религиите имаше интерес да опази гробницата. Едва ли някой е можел да предвиди, че Реджиналд Кенсингтън ще изкопае статуята и ще я прибави към колекцията си в Англия.

Само че кой беше пренесъл статуята тук, в светилището, и защо? Дали защото Салала беше в началото на Пътя на тамяна? Дали статуята не е първият пътен знак, първият ориентир по пътя към сърцето на арабския свят?

Най-различни сценарии се нижеха през главата на Сафиа — възрастта на статуята, загадките, свързани с гробницата, почитта на всички религии към мястото.

Тя се обърна към Касандра.

— Трябва да видя сърцето.

— Защо?

— Защото си права. Статуята не е била поставена тук случайно.

Касандра дълго я гледа, после коленичи върху едно от молитвените килимчета и отвори куфара. Желязното сърце грееше приглушено в гнездото си.

Сафиа се приближи и го извади. За пореден път се изненада от тежестта му. Усещаше го твърде плътно за обикновено желязо. Както си стоеше, долови плискането вътре в сърцето, някак тежко, сякаш камерите му бяха пълни със стопено олово.

Занесе го при мраморния олтар.

— Казват, че статуята била опряна ето тук. — Когато се завъртя, няколко парченца тамян се изсипаха от края на един от кръвоносните съдове на сърцето и се пръснаха като сол върху мраморния олтар.

Сафиа вдигна сърцето към собствените си гърди, в правилната анатомична позиция — камерите, аортната дъга наляво, все едно че се намираше в собственото и тяло. Стоеше с лице към дългия тесен гроб и си представяше статуята, така както я помнеше от музея, преди експлозията да я раздроби.

Беше висока почти два метра, с дълга роба, чалма и шал през лицето, каквото беше типичното облекло на бедуините и до днес. Държала бе дълга погребална факла с тамян на рамо, като пушка.

Сафиа сведе поглед към зрънцата древен тамян. Дали и в миналото тук са горили същия тамян? Закрепи голямото колкото юмрук студено желязо в свивката на едната си ръка, взе няколко кристални зрънца и ги хвърли в единия мангал, изричайки наум молитва за приятелите си. Те изпукаха и във въздуха се разнесе свежо сладникаво ухание.

Сафиа затвори очи и вдъхна. Ароматът на тамяна проникваше навсякъде. Миризмата на древното минало. Вдишвайки, тя се върна назад във времето преди раждането на Христос.

Представи си отдавна мъртвото дърво, родило този тамян. Чепато разкривено дръвче с малки сивозелени листа. Представи си древните хора, събрали смолата. Някое усамотено планинско племе, толкова изолирано и старо, че езикът му предшествал съвременния арабски. Само шепа хора от онези племена все още живееха изолирано в планините и с труд изкарваха оскъдната си прехрана. Тя чу езика им в главата си, напевна реч, често сравнявана с птича песен. Тези хора Шахра, твърдяха, че са единствените оцелели потомци на Убар, преки наследници на основателите му.

Дали и този тамян не е бил събран от такова племе?

Докато привличаше миналото в себе си с всяко дихание Сафиа усети, че губи съзнание, че стаята се завърта под краката й. За миг изгуби представа кое е горе и кое е долу и се хвана за ръба на олтара с подгънати колене.

Джон Кейн я сграбчи за лакътя… лакътя, където Сафиа крепеше сърцето.

То се изплъзна… и падна.

Удари се в олтара с тъпо дрънчене, търкулна се по хлъзгавия мрамор и се завъртя на желязната си повърхност, като се клатушкаше леко, сякаш течността вътре беше нарушила равновесието му.

Касандра се хвърли да го хване.

— Не! — извика предупредително Сафиа. — Остави го! Сърцето се завъртя за последно и спря. Заклати се леко в обратна посока, после застина.

— Не го пипайте.

Сафиа коленичи така, че очите ида са на едно ниво с ръба на олтара. Тамянът изпълваше стаята с лепкава сладост.

Сърцето беше спряло в абсолютно същата позиция, както го беше държала преди малко — с камерите надолу, аортната дъга нагоре и наляво.

Сафиа се изправи. Застана така, че желязното сърце да е на една линия с нейното собствено. После нагласи краката си и вдигна ръце, сякаш държи невидима пушка или факла с тамян за погребална церемония.

Застинала в позата на древната статуя, Сафиа погледна по протежение на ръцете си — те сочеха право по дългата ос на гробницата, съвършено успоредно. Отпусна ръце и впери поглед в желязното сърце.

Какви бяха шансовете сърцето да застане точно в тази позиция по чиста случайност? Спомни си плискането във вътрешността му, завъртането и последното клатушкане преди да спре.

Като компас.

Плъзна поглед по дължината на гробницата и пак вдигна ръка да погледне по протежението й. Погледът й мина през стените, прелетя над града и стигна отвъд. Далеч от брега. Нататък, към далечните зелени планини.

И тогава разбра.

Но трябваше да е сигурна.

— Намерете ми карта.

— Защо? — попита Касандра.

— Защо знам къде трябва да отидем сега.

12.БЕЗОПАСНОСТТА НА ПЪРВО МЯСТО

3 декември, 15:02

Салала

Омаха, леко задрямал в каросерията на камиона, усети издайническото дрънчене под седалката. По дяволите! Каросерията се разтресе по-силно. Онези от спътниците му, които се бяха унесли с провиснали в жегата глави, вдигнаха лица, набраздени от напрежение и тревога.

Откъм предната част на камиона двигателят изхърка за последно и замлъкна с валмо дим изпод капака като въздишка. Скоро от същото място изригнаха черни облаци пушек. Придружени от вонята на изгоряло масло. Камионът свърна настрани, удари се в песъчливия банкет и спря.

— Дотук бяхме — каза Омаха.

Арабският жребец възмутено удари с копито.

Напълно те разбирам, помисли си Омаха. Изправи се заедно с другите, изтупа наметалото си от прахта и отиде при капака в задната част на каросерията. Дръпна резето. Капакът падна назад и се удари с трясък в пясъка.

Всички слязоха, докато капитан Ал Хафи и двамата му подчинени заобиколиха откъм кабината. Изпод капака продължаваше да излиза дим на валма.

— Къде сме? — попита Кара, като засенчи очи и впери поглед към лъкатушещия път. И от двете страни на шосето ниви със захарна тръстика се катереха еднообразно по склоновете докъдето стигаше поглед. — Колко път има още до Салала?

— Една-две мили, не повече — каза Омаха и сви рамене. Не беше сигурен. Можеше да е и два пъти по толкова.

Капитан Ал Хафи се приближи към групата.

— По-добре да тръгваме. — Махна с ръка към дима. — Ще дойдат хора да видят какво става.

Омаха кимна. Нямаше да е добре да ги заварят как се помотват край откраднат камион. Дори да е взет „назаем“.

— Остатъкът от пътя ще трябва да изминем пеша — каза Пейнтър. Той скочи последен от каросерията. Водеше жребеца на повод от въже. Преведе нервното животно по наклонения капак, който послужи като рампа. Жребецът се отърси и затанцува, озовал се най-после на твърда земя.

Докато Пейнтър го успокояваше, Омаха забеляза, че лявото му око е придобило лилав оттенък, но вече не изглежда толкова подуто. Отклони поглед, на границата между срама заради избухването си и остатъчния гняв, който все още чувстваше.

Поеха по банкета на шосето. Движеха се като малък керван, по двойки. Водеше капитан Ал Хафи, а Пейнтър и Корал вървяха най-отзад заедно с коня.

Омаха ги чуваше как си говорят шепнешком, явно обсъждаха по-нататъшната им стратегия. Забави крачка да се изравни с тях. Нямаше да допусне да го оставят встрани от обсъждането. Кара също изостана.

— Какво ще правим, когато стигнем в Салала? — попита Омаха.

Пейнтър се намръщи.

— Ще гледаме да не привличаме внимание. Двамата с Корал ще отидем във…

— Чакай — прекъсна го Омаха. — И аз ще дойда. Нямам намерение да се крия в някой хотел, докато вие се шляете наоколо.

Гневните му думи бяха чути от всички.

— Не може всички да отидем в гробницата — каза Пейнтър. — Ще ни забележат. Ние с Корал имаме опит в наблюдението и събирането на информация. Трябва да разузнаем района, да потърсим Сафиа и да се подготвим, в случай че тя още не е пристигнала.

— А ако вече е ходила в гробницата и си е тръгнала? — попита Омаха.

— Ами ще го установим. Ще зададем някой и друг дискретен въпрос.

Кара се обади:

— Ако е била там и си е тръгнала, няма да знаем къде са я отвели.

Пейнтър впери поглед в далечината. Омаха забеляза тревогата, засенчила очите му, тъмна като синината под лявото.

— Смяташ, че сме закъснели — каза Омаха.

— Не можем да бъдем сигурни.

Омаха плъзна поглед напред. Няколко сгради вече се различаваха близо до хоризонта. Покрайнините на града. Твърде далеч. Твърде късно.

— Някой ще трябва да избърза напред — каза Омаха.

— Как? — попита Кара.

Без да се обръща, Омаха посочи с палец през рамото си.

— Конят. Един от нас… или двама… биха могли да яхнат коня и да го пришпорят към града. Да отидат право в гробницата. Да проверят какво е положението там. Да се скрият. Да си отварят очите за Сафиа. Да я проследят, когато си тръгне оттам.

Отговори му мълчание.

Корал срещна погледа му.

— С Пейнтър тъкмо обсъждахме същото.

— Аз трябва да ида — каза Пейнтър. Омаха спря и се обърна лице в лице с него.

— И защо, по дяволите? Аз познавам града. Мога да се оправя в кривите му улички.

Пейнтър го изгледа от горе до долу.

— Ти нямаш опит в наблюдението. Не е сега времето да си играем на шпиони. Ще те забележат. И така ще загубим предимството си.

— Да бе! Може и да не съм обучен в специалните сили, но пък години наред съм работил на места, където е най-добре да останеш незабелязан. Мога да се смеся с тълпата, ако се наложи.

Пейнтър каза съвсем делово:

— Но аз съм по-добър. Това ми е работата.

Омаха стисна юмруци. Чул бе пълната увереност в гласа на другия мъж. Част от него искаше да избие с юмручни удари тази увереност, но друга част му вярваше. Той нямаше опита на Пейнтър. Кой би бил най-добрият избор? Как би могъл да ходи, когато му се искаше да хукне с всички сили към Сафиа? Болка стисна сърцето му в менгеме.

— И какво ще направиш, ако я намериш?

— Нищо. — Пейнтър продължи: — Ще разузная с каква човешка сила разполагат. Ще намеря слабото им място. Ще чакам подходящия момент.

Кара се обади с ръце на кръста:

— Ами ние?

Отговори и Корал, докато Пейнтър и Омаха продължаваха да се измерват с поглед.

— Имаме обезопасена квартира, която подготвихме като помощна база в Салала. Пари и запаси.

Естествено, че биха направили нещо такова, помисли с Омаха.

— Оръжия? — попита Кара. Корал кимна.

— Първо ще идем там. Ще вземем каквото ни е необходимо. Аз ще се свържа с Вашингтон. Ще ги уведомя за обстновката. Ще уредя допълнителни…

— Не — прекъсна я Пейнтър. — С никого няма да се свързваш. Аз ще се свържа с вас при първа възможност. Ще действаме самостоятелно. Без външна помощ. Омаха разчете мълчаливите послания, които преминаха между Пейнтър и неговата партньорка. Изглежда Пейнтър подозираше не само оманското правителство в изтичане на информация, а и собственото си. Онази жена, Касандра Сан-чес, през цялото време се беше движила с една крачка пред тях. Явно разполагаше с вътрешна информация. Пейнтър обърна поглед към Омаха.

— Съгласни ли са всички с този план?

Омаха кимна бавно, макар че чувстваше врата си като пълен с метална арматура. Пейнтър понечи да се обърне, но Омаха го спря и пристъпи по-близо до него. Измъкна пистолета изпод наметалото си и му го подаде.

— Ако ти се открие сгоден случай… някаква възможност…

— Ще го взема — каза той и прие оръжието.

Омаха отстъпи назад и Пейнтър яхна жребеца. Щеше да язди без седло и с импровизирана юзда от корабно въже.

— Ще се видим в Салала — промърмори той и срита коня в тръс, после в пълен галоп, приведен ниско над гривата му.

— Надявам се да е толкова добър в шпионирането, колкото и в ездата — каза Кара.

Омаха гледаше след Пейнтър, докато той не изчезна зад един завой на шосето. После групата потегли отново, бавно, твърде бавно, към очакващия ги град.

15:42

Сафиа се наведе над топографската карта на район Дофар, Разстлана върху капака на джипа. В центъра й лежаха дигитален компас и пластмасова линийка. Тя промени леко положението на линийката върху картата, подравни я по същата ос, върху която лежеше гробницата на Наби Имран. Преди да си тръгнат оттам, беше се забавила, колкото да направи прецизното измерване с лазерно калибрирания компас.

— Какво правите? — попита Касандра иззад рамото и сигурно за пети път.

Сафиа за пореден път не й отговори, а се наведе още повече и почти заби нос в картата. „Това е най-доброто, което мога да направя без компютър.“ Протегна ръка.

— Химикалка.

Кейн бръкна в един вътрешен джоб на якето си и и подаде химикалка. Вдигнала поглед за миг, Сафиа мерна пистолета, прибран в презраменния му кобур. Пое предпазливо химикалката от пръстите му. Постара се да не среща погледа му. Този мъж я изнервяше повече и от Касандра, разклащаше решимостта й.

Концентрира се върху картата и насочи цялото си внимание върху загадката. Синя черта започваше от гробницата на Наби Имран и пресичаше района. Тя проследи с пръст чертата, търсейки едно определено име по пътя и върху картата.

Имаше известна представа какво ще открие.

Когато пръстът и подмина Салала, линиите върху топографската карта се умножиха в началото на пресечения терен в подножието, а после и в самите планини. Тя проследи линията синьо мастило до мястото, където се пресичаше с една черна точка на върха на стръмно възвишение. Там пръстът й спря и почука по картата.

Касандра се наведе по-близо и прочете името, отпечатано под пръста на Сафиа.

— Джебал Ейтеен.

— Планина Ейтеен — каза Сафиа и впери поглед в черната точка, която отбелязваше малката планина. — На върха и има друга гробница. И също като това място и другото е почитано от всички религии — християнската, юдейската и ислямската.

— Чия е гробницата?

— На друг пророк. Аюб, иначе — Йов. Касандра я изгледа намръщено и с недоумение. Сафиа обясни:

— Йов го има и в Библията, и в Корана. Той бил богат човек от добро семейство, който дълбоко вярвал в Бог. Като изпитание му било отнето всичко — богатството, децата, дори здравето му. Толкова ужасни били болестите му, че го прогонили и го принудили да живее сам-самичък тук. — Тя чукна с пръст по картата. — На върха на планина Ейтеен. Въпреки изпитанията обаче Йов все така пламенно и искрено почитал Бога. Като награда за верността му Бог казал на Йов „удари земята с крак“. Избликнал извор, от който Йов пил и се изкъпал. Изцерил се от болестите си и си върнал младостта. Прекарал целия си живот в планина Ейтеен и тук бил погребан.

— И според вас това място е следващата спирка по пътя към Убар?

— Ако първият пътен знак е бил поставен в тази гробница, логично би било следващият да е на подобно място. В друга гробница на свещен персонаж, почитан от всички религии в района.

— Значи там трябва да отидем. Касандра посегна към картата.

Сафиа я спря, като сложи решително ръка върху разгънатата карта.

— Не можем да бъдем сигурни какво ще открием там и дали въобще ще открием нещо. И преди съм ходила в гробницата на Йов. Тогава не открих нищо, което да я свързва с Убар. А и не знаем откъде да започнем търсенето. Нямаме друго желязно сърце. — Отново си спомни как сърцето се беше заклатило върху мраморния олтар като компас. — Ще минат години, докато открием следващото парченце от мозайката.

— Точно затова сте с нас — каза Касандра, дръпна картата изпод ръката и и махна на Кейн да вкара затворничката обратно в джипа. — За да разрешите тази гатанка.

Сафиа поклати глава. Задачата изглеждаше невъзможна. Или поне така и се искаше да внуши на Касандра. Въпреки Думите си самата тя имаше ясна идея как следва да действа, но още не знаеше как да впрегне това в своя полза.

Качи се отзад с Касандра и се настани на седалката, докато джипът завиваше през портата. На улицата вън продавачите бяха започнали да прибират стоката си с превалянето на следобеда. Едно улично куче, само кожа и кости, се влачеше омърлушено между пясъчната ивица и количките. Вдигна нос, когато един кон мина бавно зад редицата сергии, воден от мъж, облечен от главата до петите в бедуински пустинен плащ.

Джипът продължи по улицата към друго мицубиши, паркирано в края й. Оттам процесията щеше да продължи към планинското подножие.

Сафиа погледна към GPS устройството, вградено в таблото. Улиците сочеха навън като радиуси на окръжност. Напускаха града.

Отиваха в поредната гробница.

Надяваше се да не е нейната.

16:42

Проклетите скорпиони…

Доктор Жак Бертран смачка черния брониран натрапник с тока на ботуша си, преди да се настани на чергата, с която беше застлано работното му място. Беше излязъл за няколко минути, колкото да донесе още вода от ландроувъра си, а скорпионите вече бяха нападнали сенчестата му ниша в скалната стена. В тези сурови земи на бурени и камънаци нищо не оставаше неизползвано. Дори и малко местенце на сянка.

Жак се просна по гръб в нишата. На тавана й имаше надпис на епиграфски южноарабски, което беше характерно за древните погребални крипти. Теренът наоколо беше пълен с такива, всичките засенчени от гроба на Йов на върха на възвишението, където работеше той. Целият район се беше оказал гробище. Това беше третата крипта, която документираше, и последната за този дълъг, непоносимо горещ ден.

Вече си мечтаеше за хотелския си апартамент в Салала Хилтън, за едно топване в басейна и чаша изстудено шардоне.

С тази мисъл той решително се хвана на работа. Прокара четка от камилски косми по надписа и го почисти за последно. Като археолог със специализация в древните езици Жак беше получил стипендия по един проект, чиято задача бе да картографира ранни семитски надписи, проследявайки ги от миналото до настоящето. Арамейски, елимейски, палмиренски, набатейски, самаритски, еврейски. Гробниците бяха богати източници на писмено слово, обезсмъртили молитви, похвални слова и епитафии.

Жак потръпна и свали четката. Внезапно го обзе усещането, че някой го наблюдава. Заля го на вълни като някакво първосигнално чувство за опасност.

Изправи се на лакът и погледна надолу покрай краката си. Бандити и крадци тук имаше колкото искаш. Ала в сянката на гроба на Йов, дълбоко уважавано светилище, никой не би рискувал да извърши престъпление. Би било равносилно на смъртна присъда. Понеже знаеше това, Жак беше оставил пушката си в роувъра.

Плъзна поглед по огряната от слънцето земя навън.

Нищо.

Въпреки това издърпа краката си навътре в нишата. Ако навън имаше човек с лоши намерения, може би нямаше да го забележи.

Трополене на търкалящо се по стръмен склон камъче се чу някъде отляво. Той наостри слух с чувството, че е попаднал в капан.

После нещо се появи на входа на криптата.

Движеше се небрежно и лениво, ала уверено в силата си. Червената му козина, прошарена от сенките, се сля с червената скала.

Жак затаи дъх, попаднал в капан между ужаса и удивлението.

Беше чувал слухове, предупреждавали го бяха за присъствието им в пущинаците на Дофарските планини. Pantera pardus nimr. Арабският леопард. Почти изчезнал вид, но не достатъчно изчезнал, ако питаха него.

Голямата котка подмина входа, без да му обърне внимание.

Но не беше сама.

Появи се втори леопард, който се движеше по-бързо, беше по-млад и по-възбуден. После трети. Мъжкар. Огромни лапи които се разтваряха още повече при всяка стъпка, жълти нокти.

Глутница.

Жак лежеше затаил дъх, молеше се, изгубил ума и дума — пещерен човек, сврял се в дупката си с надеждата да се опази от опасностите вън.

После друга фигура се появи пред входа на нишата.

Не беше котка.

Боси стъпала, голи крака, движещи се със същата котешка грация.

Жена.

От мястото си Жак я виждаше само от бедрата надолу.

И тя не му обърна никакво внимание, също като леопардите, мина бързо покрай входа в посока нагоре към планината.

Жак се измъкна от криптата — като Лазар, който станал от гроба си. Не можа да се въздържи. Подаде глава навън, застанал на четири крака. Жената се катереше по скалната стена, следвайки някаква пътека, която само тя знаеше. Кожа с цвета на топло какао, права черна коса до кръста, гола и без капчица чувство за срам.

Изглежда усети погледа му, но не се обърна. Той отново го почувства в главата си, окова непогрешимо усещане, че го наблюдават. Обзе го страх, но не беше в състояние да отклони поглед.

Тя крачеше с леопардите, все нагоре, към гробницата на върха. Силуетът и затрептя като мираж върху напечения от слънцето пясък.

Дращене привлече погледа му към собствените му ръце и колене.

Двойка скорпиони пробягаха по пръстите му. Не бяха отровни, но жилеха гадно. Той ахна, когато нови и нови скорпиони започнаха да извират от цепнатини и пролуки, да се спускат по стените и да падат от тавана. Стотици. Гнездо.

Излази трескаво от криптата. Усети ужилвания, огнени искри по гърба си, глезените, врата и ръцете.

Изстреля се през отвора и се търкулна по твърдата почва. Нови ужилвания го прогаряха като върховете на запалени цигари. Извика, подлуден от болка.

Изправи се, като тръскате ръце и подскачаше, съблече якето си и заудря с ръка косата си. Хукна със залитане надолу по склона. Нови и нови скорпиони извираха от входа на криптата.

Той погледна нагоре — страх го беше да не е привлякъл вниманието на леопардите. Но лицето на скалната стена беше пусто.

Жената и котките бяха изчезнали.

Невъзможно! Само че огънят от жилата на скорпионите го беше лишил от всякакво любопитство. Продължи надолу към паркирания роувър. После очите му сякаш по своя воля се плъзнаха назад и нагоре, към върха.

Където чакаше гробницата на Йов.

Отвори вратата на роувъра и седна на шофьорското място. Беше получил предупреждение да се маха. Знаеше го със сигурност, от която му настръхваха косите.

Нещо ужасно щеше да се случи там горе.

15:45

— Сафиа е жива — каза Пейнтър веднага щом влезе през вратата на обезопасената квартира.

Всъщност това беше двустаен апартамент над магазинче за внос-износ близо до пазара Ал-Хафа. При наличието на подобен вид търговия на долния етаж никой не би се усъмнил във влизащи и излизащи от сградата непознати. Просто нормална част от бизнеса. Откъм пазара в съседство долиташе многоезична врява на пазарящи се гласове. Стаите миришеха на къри и стари дюшеци.

Пейнтър мина покрай Корал, която му беше отворила вратата. Вече беше забелязал двама от пустинните фантоми, заели дискретни позиции отпред, които наблюдаваха кой се приближава към къщата.

Останалите се бяха събрали в предната стая, изтощени от пътя. Откъм банята се чуваше звук на течаща вода. Кара я нямаше, а косите на Дани, Омаха и Клей бяха още влажни. Бяха се редували да отмият под душа прахта и мръсотията от пътуването. Капитан Ал Хафи си беше намерил халат който се бе оказал възтесен за плещите му.

Омаха се изправи при появата на Пейнтър. — Къде е тя?

— Когато стигнах там, тъкмо напускаха гробницата. С няколко джипа. Тежко въоръжени. — Пейнтър мина в миниатюрната кухничка. Наведе се над мивката, пусна крана и пъхна глава под водната струя.

Омаха застана зад него.

— Защо не ги проследи?

Пейнтър се изправи и приглади назад мократа си коса. Вадички вода се застичаха по врата и гърба му.

— Това правя. — Изгледа сурово Омаха, после го заобиколи и отиде при Корал.

— Как сме с екипировката?

Тя кимна към вратата за задната стаичка.

— Реших, че ще най-добре да те изчакам. Електронният панел се оказа по-сложен, отколкото очаквах.

— Покажи ми.

Тя го заведе при вратата. Апартаментът беше постоянна тайна квартира на ЦРУ, една от многото, които управлението поддържаше по целия свят. Сигма беше уведомена за местоположението й след началото на мисията — в случай че им потрябва място, където да прегрупират силите си.

Електронният панел бе скрит зад диплите на едно перде. Корал го беше дръпнала, за да не пречи. Малък комплект импровизирани инструменти лежеше на пода — нокторезачка, бръснарски ножчета, пинцети за вежди, пила.

— От банята са — каза Корал.

Пейнтър коленичи пред панела. Корал беше махнала капака, откривайки електрониката отдолу. Той огледа веригите.

Корал се наведе край него и посочи няколко прекъснати жици, червени и сини.

— Успях да изключа тихата аларма. Сега би трябвало да обезвредиш ключалката, без някой да разбере за това. Но реших, че ще е по-добре, ако преди това погледнеш какво съм направила. Това е по твоята специалност.

Пейнтър кимна. Тези заключващи механизми бяха направени така, че да пращат тих сигнал към ЦРУ, че някой използва тайната квартира. Пейнтър не искаше това да се знае. Не още. И не от толкова много хора. Те бяха мъртви… и той възнамеряваше да си останат такива колкото е възможно по-дълго.

Очите му се плъзнаха по веригите, следвайки потока на захранването, активните жици, както и другите, които бяха само за заблуда. Всичко изглеждаше наред. Корал беше успяла да прекъсне захранването към телефонната линия, без да повреди самия панел. За специалист по физика тя се беше оказала дяволски добър електроинженер.

— Изглежда добре.

— Значи можем да влезем.

По време на инструктажа преди мисията Пейнтър беше наизустил кода за достъп до тайната квартира. Посегна към панела и въведе първата от десетте цифри на кода. Разполагаше само с един опит да го въведе правилно. При грешка панелът щеше да се самоблокира. Предпазна мярка.

Той продължи внимателно.

— Имаш деветдесет секунди — напомни Корал.

Друга предпазна мярка. Десетцифрената поредица трябваше да бъде въведена в рамките на предварително зададено време. Той натискаше внимателно всеки бутон с равномерна скорост. Когато стигна до седмата цифра в поредицата — цифрата девет — пръстът му се поколеба. Светещият бутон изглеждаше малко по-мътен от съседа си, като разликата беше достатъчно малка, за да я пропуснеш. Пейнтър задържа пръста си. Дали не беше прекалено параноично от негова страна? Дали не се плаши и от сянката си вече?

— Какво има? — попита Корал.

Междувременно Омаха и брат му също бяха дошли.

Пейнтър се отпусна на пети, като мислеше трескаво. Свиваше и разпускаше пръсти. Взираше се в бутона с цифрата девет. Едва ли…

— Пейнтър! — прошепна едва чуто Корал.

Ако се забавеше твърде много, системата щеше да се самозаключи. Нямаше време за губене… но нещо не беше наред. Усещаше го.

Омаха пристъпваше от крак на крак зад него, сякаш да му напомни, че времето лети. Ако искаше да спаси Сафиа, Пейнтър имаше нужда от нещата зад тази врата.

Зарязал временно панела, Пейнтър взе пинцетите и пилата за нокти. Със сръчността на хирург внимателно освободи от гнездото му подозрителния бутон и той падна в ръката му. Твърде лесно. Пейнтър се наведе напред и примижа.

По дяволите!

Зад бутона имаше малък квадратен чип със сензор за натиск в центъра. Чипът беше плътно увит в тънко метално фолио. Антена. На микропредавател. Ако беше натиснал бутона, микропредавателят щеше да се активира. Ако се съдеше по начина на поставянето му, устройството не беше част от фабричната изработка на електронния панел.

Касандра беше идвала тук.

Капка пот се стече в лявото око на Пейнтър. Не беше забелязал колко влага е избила по челото му.

Корал погледна над рамото му.

— Мамка му! Меко казано.

— Всички да излязат оттук.

— Какво става? — попита Омаха.

— Капан — каза Пейнтър с дрезгав от гнева глас. — Вън! Излизайте!

— Изведи Кара! — извика Корал на Омаха и го бутна към банята. Останалите подкара към вратата.

Докато те бягаха, Пейнтър седна пред панела. Поток от ругатни се изниза през главата му като любим стар шлагер. Твърде отдавна си припяваше тази мелодия. Касандра винаги беше с една крачка преди него.

— Трийсет секунди! — предупреди го Корал и затръшна вратата на апартамента. Разполагаше с половин минута преди панелът да се самозаключи.

Останал сам, той огледа чипа.

Само ти и аз, Касандра.

Остави пилата на пода и взе нокторезачката. С мисълта колко му се иска да държи собствения си комплект инструменти той се зае да отстрани предавателя, като дишаше дълбоко, за да запази спокойствие. Докосна металната обвивка, за да отведе евентуално статично електричество, после се хвана на работа. Внимателно прекъсна захранващата жица от основата й, после също толкова предпазливо обели пластмасовата обвивка от жицата, без да я прерязва. След като жицата се оголи, той я стисна с пинцетите и я допря до жицата, по която течеше ток. Искра и съскане. Слаба миризма на изгоряла пластмаса стигна до ноздрите му.

Предавателят можеше да бъде броен за изпържен.

Осем секунди…

Отдели обезвредения предавател и го извади. Стисна го и усети острия му връх да се забива в дланта му.

Да ти го начукам, Касандра!

Бързо въведе последните три цифри. До него ключалките на вратата се отвориха с механичен съсък.

Едва тогава Пейнтър си отдъхна облекчено.

Изправи се и огледа внимателно рамката на вратата, преди да завърти дръжката. Не личеше да е пипана. Касандра бе решила, че предавателят ще си свърши работата.

Пейнтър завъртя дръжката и я дръпна. Вратата беше тежка, подсилена със стомана. Той изрече една последна бърза молитва и я отвори.

Погледна вътре от прага. Една-единствена крушка осветяваше стаята.

По дяволите!

Стаята беше пълна с метални лавици от пода до тавана. Всичките празни. Обрани.

Касандра за пореден път демонстрираше, че не е склонна да поема никакви рискове, не беше оставила и трошица, освен визитката си — килограм експлозив C4 с електронен детонатор. Ако Пейнтър беше натиснал бутона с цифрата девет, взривът щеше да събори цялата сграда. Отиде и освободи детонатора.

Смесица от гняв и безпомощност се сбра на болезнена топка в гърдите му. Идеше му да закрещи. Вместо това се върна при входната врата на апартамента и повика другите да влязат.

Корал изкачи с нетърпение стълбите.

— Изнесла е всичко — каза Пейнтър, когато партньорката му влезе в апартамента.

Омаха се намръщи точно зад Корал. — Кой?

— Касандра Санчес — троснато отвърна Пейнтър. — Похитителката на Сафиа.

— Откъде е знаела, по дяволите, за тази квартира? Пейнтър поклати глава. Откъде наистина? Заведе ги при празния склад, влезе и се приближи до бомбата.

— Какво правиш? — попита Омаха.

— Експлозивът може да ни потрябва.

Докато Пейнтър работеше, Омаха влезе в складовото помещение. Кара го последва — косата и мокра и заплетена след прекъснатия душ, тялото увито с хавлия.

— Ами Сафиа? — попита Омаха. — Нали каза, че можеш да я проследиш?

Пейнтър освободи експлозива и им махна да излязат.

— Така казах, да. Сега обаче имаме проблем. Тук трябваше да има компютър със сателитна връзка, чрез който да се свържа със сървъра на министерството.

— Не разбирам — с тъничък глас каза Кара.

Кожата й грееше бледожълта на флуоресцентното осветление. Изглеждаше изтощена по начин, който наведе Пейнтър на мисълта, че не наркотиците са виновни за състоянието й, а липсата им.

Пейнтър ги заведе обратно в предната стая, като на всяка нечетна стъпка преработваше плановете си, а на всяка четна псуваше Касандра. Знаела е за тайната квартира, добрала се е до отключващия код и им е поставила капан. Как узнаваше всеки техен ход? Погледът му се плъзна по хората в стаята.

— Къде е Клей? — попита той.

— Допушва си цигарата на стълбите — отговори Дани. — Намери един пакет в кухнята.

Сякаш по команда Клей отвори вратата и влезе. Всички очи се обърнаха към него. Той се стресна от цялото това внимание.

— Какво?

Кара се обърна към Пейнтър.

— Какво ще правим сега?

Пейнтър се обърна към капитан Ал Хафи.

— Оставих коня на султана долу при Шариф. Ще можеш ли да продадеш жребеца и бързо да осигуриш оръжия и някакъв транспорт?

Капитанът кимна уверено.

— Имам някои контакти тук.

— Разполагаш с половин час.

— Ами Сафиа? — настоя Омаха. — Губим твърде много време.

— За момента нищо не я заплашва. Касандра все още има нужда от нея, иначе Сафиа вече щеше да дели гробницата с бащата на Дева Мария. Имали са причина да я вземат със себе си. Ако искаме да я освободим, прикритието на нощта ще ни е от полза. Имаме достатъчно време.

— Как ще разберем къде са я отвели? — попита Кара. Пейнтър огледа изпитателно лицата наоколо, разколебан дали и доколко можеше да говори свободно.

— Е? — притисна го Омаха. — Как, по дяволите, ще я намерим?

Пейнтър тръгна към външната врата.

— Като намерим най-доброто кафе в града.

17:10

Омаха водеше през пазара Ал-Хафа. Следваше го само Пейнтър. Другите бяха останали в тайната квартира да си починат и да чакат завръщането на капитан Ал Хафи с транспорта им. Омаха се надяваше дотогава да са открили накъде трябва да пътуват.

Потискан гняв пулсираше в ушите му с всяка стъпка. Пейнтър я беше видял, бил е на няколко метра от нея… и беше оставил похитителите да я отведат. Първоначалната увереност на Пейнтър, че ще може да проследи Сафиа, се беше разколебала в квартирата. Омаха го беше видял в очите му. Беше видял тревога.

Кучият му син трябваше да се опита да я спаси, когато му се бе открила възможност да го направи. По дяволите риска! Непоносимата му предпазливост поставяше Сафиа в опасност. Онези щяха да я убият и тогава всичките им усилия щяха да са напразни.

Омаха вървеше между сергиите и магазинчетата, глух за врявата наоколо, за гласовете на продавачите, за разгорещените пазарлъци, за крякането на затворени в плетени клетки гъски, за рева на едно вързано муле. Всичко това се сливаше в някакъв шумов фон.

Пазарът скоро щеше да затвори — слънцето потъваше към хоризонта, а сенките се удължаваха. Беше задухал вечерният вятър. Навеси плющяха, валма прах танцуваха сред натрупани на купове отпадъци, а въздухът миришеше на сол, подправки и наближаващ дъжд.

Сезонът на мусоните беше отминал, но прогнозата за времето предупреждаваше за декемврийска буря, атмосферен фронт, придвижващ се към сушата. Дъждът щеше да завали още по светло. Нощната буря беше само предвестник на посестримите си. Говореше се, че атмосферната система ще пресече планините и ще се сблъска с придвижващата се на юг пясъчна буря, създавайки истинско чудовище.

Само че Омаха си имаше по-големи тревоги от лошото време.

Бързаше напред през пазара. Целта им беше в другия му край, където наскоро беше изникнала модерна ивица търговски комплекси, включително ресторант на Пица Хът и малък търговски център. Омаха си пробиваше път покрай последните сергии, подминаваше магазинчета за парфюми, кандилници за тамян, банани, тютюн, ръчно изработени бижута, традиционни дофарски носии от кадифе с множество мъниста и пайети.

Най-накрая стигнаха до улицата, която делеше пазара от модерните търговски комплекси. Омаха посочи натам.

— Ето го. Та как това място ще ти помогне да намериш Сафиа?

Пейнтър тръгна към улицата.

— Ще ти покажа.

Омаха го последва. Вдигна поглед към табелата:

Заведението предлагаше най-различни видове кафе, чай, капучино и еспресо. Подобни заведения можеха да бъдат открити и в най-отдалечените кътчета на света. Нужна беше само телефонна връзка и дори най-забутаното място можеше да се включи в Мрежата.

Пейнтър свърна към входа. Приближи се към бармана, рус англичанин на име Акс, който носеше тениска с надпис ОСВОБОДЕТЕ УИНОНА. Каза му номера на кредитната си карта и срока на изтичане.

— Научил си го наизуст — отбеляза Омаха.

— Човек никога не знае кога ще го нападнат пирати в морето.

Докато барманът проверяваше номера, Омаха попита:

— Мислех, че не искаш да привличаме излишно внимание. Като използваш кредитната си карта, няма ли да се издадеш, че си още жив?

— Не мисля, че вече има значение.

Електронната машина за кредитни карти иззвъня. Мъжът вдигна палци в знак, че всичко е наред.

— Колко време ще ви трябва?

— Високоскоростна ли е връзката?

— Дигитална абонатна, приятел. Няма друг начин да сърфираш.

— Трийсет минути би трябвало да ми стигнат.

— Супер. Машинката в ъгъла е свободна.

Пейнтър тръгна към компютъра, Гейтуей Пентиум четворка. Седна, влезе в интернет и вкара дълъг адрес.

— Влизам в сървъра на министерството на отбраната — обясни той.

— И как това ще ти помогне да откриеш Сафиа? Пейнтър продължи да пише, пръстите му летяха по клавиатурата.

— Мога да получа достъп до повечето системи, попадащи под Закона за националната сигурност. Ето.

На екрана се появи страница с логото на мицубиши. Омаха четеше над рамото му.

— Ще си купуваш нова кола?

Пейнтър се разрови из сайта с помощта на мишката. Изглежда имаше пълен достъп, защото без проблем влизаше в екрани, които изискваха парола.

— Отрядът на Касандра пътуваше с джипове мицубиши. Не си правеха труд да крият колите. Лесно успях да се приближа достатъчно, за да видя номера на онзи, който беше спрял в уличката.

— Идентификационния номер на автомобила? Пейнтър кимна.

— Всички коли и камиони с GPS устройства са в непрекъснат контакт със сателити в орбита, които следят местонахождението им и така шофьорът по всяко време знае къде се намира.

Омаха започваше да разбира.

— И ако разполагаш с идентификационния номер, можеш да получиш достъп до данните за автомобила. Да разбереш къде е.

— Точно на това разчитам.

Появи се прозорец за вписване на номера. Пейнтър го въведе, без да поглежда към пръстите си, натисна „Enter“ и се облегна назад. Ръката му трепереше леко. Той я стисна в юмрук в опит да скрие нервността си.

Омаха се досещаше за какво мисли. Дали е запомнил правилно номера? Ами ако похитителите са изключили GPS-а? Толкова много неща можеха да се объркат.

Но след кратко изчакване на екрана се появи дигитална карта на Оман, предадена от два геосинхронизирани сателита в орбита над страната. Движещото се местонахождение на джипа.

Пейнтър си отдъхна облекчено. Омаха също.

— Ако можехме да открием къде държат Сафиа… Пейнтър увеличи мащаба на картата. Появи се град Салала. Само че миниатюрната синя стрелка, обозначаваща местоположението на джипа, беше извън границите му и се отдалечаваше.

Пейнтър се наведе по-близо.

— Не…

— По дяволите! Те напускат града!

— Явно са открили нещо в гробницата. Омаха се обърна рязко.

— Тогава и ние трябва да тръгваме. Веднага!

— Не знаем къде отиват — каза Пейнтър, без да мърда от компютъра. — Ще трябва да изчакам, докато спрат.

— Има само една магистрала. Тази, по която пътуват в момента. Можем да ги настигнем.

— Може да свърнат встрани. Джиповете са високопроходими.

Омаха се чувстваше разпънат в две противоположни посоки — да послуша разумния съвет на Пейнтър или да открадне първото изпречило му се возило и да отпраши след Сафиа. Но какво щеше да направи, ако я настигне? Как би могъл да й помогне?

Пейнтър го стисна за ръката. Омаха стисна другата в юмрук.

Пейнтър го погледна сурово.

— Искам от теб да се съсредоточиш, докторе. Каква би могла да е причината да напуснат града? Къде отиват?

— Откъде по дяволите, мога да… Пейнтър го стисна още по-силно.

— Познаваш района не по-зле от Сафиа. Знаеш по кой път са поели и какво има по този път. Има ли там нещо, към което насочва гробницата в Салала?

Той поклати глава, отказваше да отговори. Губеха време.

— По дяволите, Омаха! Поне веднъж в живота си спри да реагираш първосигнално и помисли!

Омаха издърпа ядно ръката си.

— Проклет да си! — Но не си тръгна. Остана да се тресе от нерви на мястото си.

— Какво толкова има там? Къде може да отиват?

Омаха погледна към екрана, понеже не искаше да погледне към Пейнтър от страх да не насини и другото му око. Замисли се върху въпроса му, върху гатанката. Гледаше втренчено синята стрелка, която се отдалечаваше от града по посока на планинското подножие.

Какво е открила Сафиа? Накъде са тръгнали?

Прехвърли наум всички археологически възможности, всички места с историческо значение, пръснати из тази древна земя — светилища, гробища, руини, пещери, пропасти. Бяха твърде много. Тук който и камък да обърнеш, откриваш история.

Но после му хрумна нещо. Близо до магистралата имаше една важна гробница, само на няколко мили от пътя.

Приближи се към компютъра. Гледаше как синята стрелка се движи по пътя.

— Има една отбивка на петнайсетина мили по-нататък. Ако завият там, знам накъде са тръгнали.

— Това означава да изчакаме още малко — каза Пейнтър. Омаха клекна до компютъра.

— Изглежда нямаме друг избор.

17:32

Пейнтър плати време на друг компютър. Остави Омаха да наблюдава движението на джипа. Ако успееха да разберат накъде се е отправила Касандра със Сафиа, това би им дало предимство. Но надеждата не беше голяма.

На другия компютър Пейнтър отново влезе в сървъра на Министерството на отбраната. Вече нямаше смисъл да се преструва на умрял. Беше оставил достатъчна електронна следа. Освен това, като се имаше предвид сложният капан в тайната квартира, Касандра знаеше, че е жив… или поне действаше, сякаш знае.

Това беше една от причините да се свърже със сайта на МО.

Въведе личната си парола и получи достъп до пощата си. В кутийката за адресата въведе своя командир доктор Шон Макнайт, шефа на Сигма. Ако можеше да се довери на някого, това беше Шон. Трябваше да го уведоми за последните събития, за протичането на операцията.

Отвори се прозорец за писмо и той затрака бързо по клавиатурата, резюмирайки в максимална степен събитията. Подчерта ролята на Касандра и възможността в организацията да е внедрена къртица. Нямаше начин Касандра да е разбрала за тайната квартира и за електронния код към складовото помещение, ако не е разполагала с вътрешна информация.

Завърши така:

„Подчертавам, че е крайно необходимо нещата да бъдат разследвани при вас. Успехът на мисията зависи от осуетяването на по-нататъшно изтичане на информация. Не се доверявайте на никого. Ще се опитаме да спасим доктор Ал Мааз тази вечер. Смятаме, че знаем къде Касандра отвежда докторката. Изглежда са се отправили към…“ Пейнтър спря и си пое дълбоко дъх. Помоли се да греши, после продължи да пише:

„… границата с Йемен. Ще се опитаме да ги спрем, преди Да я пресекат.“ Втренчено погледна написаното. Изтръпнал от възможността…

Омаха му махна от съседния компютър.

— Завиха по страничния път!

Пейнтър щракна върху бутона за изпращане. Писмото изчезна, но не и чувството му за вина.

— Хайде. — Омаха тръгна към изхода. — Можем да скъсим разстоянието.

Пейнтър го последва. На вратата хвърли последен поглед към компютъра, на който беше работил. Налагаше се да постъпи така.

13.СТЪПКИТЕ НА ПРОРОКА

3 декември. 17:55

Дофарските планини

Сафиа гледаше през прозореца, докато джипът правеше поредния завой през планинските възвишения. След като напуснаха магистралата, асфалтът скоро беше отстъпил на груба чакълена настилка, която на свой ред се превърна в черен, изровен от коловози път. Движеха се бавно, най-вече заради дълбокия пролом вляво от пътя.

Долината в ниското се точеше в тъмни отсенки на злачно зелено и изчезваше в сенките близо до дъното, докато слънцето залязваше на запад. Пръснати баобаби стърчаха тук-там по склона, чудовищни дървета с преплетени дънери, сякаш пренесени от някоя древна епоха. Навсякъде земята се гънеше в нюанси на изумрудено с плащ от шарени сенки. Водопад лъщеше между две възвишения в далечината, пръските му искряха под последните лъчи на слънцето.

Ако примижеше, Сафиа почти можеше да си представя, че внезапно се е озовала обратно в Англия.

Пищната зеленина в този високопланински район изцяло се дължеше на ежегодните мусонни ветрове кареефи, които запояваха подножието и самите планини с почти постоянен мъглив ръмеж от юни до септември. Дори и сега, докато слънцето залязваше, духаше постоянен вятър. Небето отгоре беше потъмняло до сиво под балдахин от пухкави облаци, които докосваха по-високите върхове.

По пътя им дотук радиото беше настроено на местен новинарски канал. Касандра се беше ослушвала за репортажи във връзка с продължаващите спасителни работи по „Шабаб Оман“. Засега не бяха открити оцелели, а морето се бунтуваше с наближаването на нова буреносна система. Ала основната тема на метеорологичните прогнози бяха новините за жестоката пясъчна буря, която продължаваше да се придвижва като товарен влак през Саудитска Арабия към оманската пустиня, унищожавайки всичко по пътя си.

Лошото време беше в унисон с настроението на Сафиа — и двете бяха тъмни, заплашителни, непредсказуеми. Усещаше как някаква сила се набира в нея, точно под гръдната й кост, като буря в бутилка. Оставаше напрегната, готова. Напомняше й наближаващ пристъп на паника, но този път нямаше страх, само решителна увереност. Нямаше си нищо, така че нямаше какво да изгуби. Спомняше си годините в Лондон. И тогава беше същото. Беше потърсила утеха в пълната изолация. Сега обаче беше успяла докрай. Беше празна, останала й беше само една цел — да спре Касандра. И това беше достатъчно.

Касандра беше потънала в собствените си мисли, само от време на време се навеждаше да каже нещо с тих глас на Джон Кейн, който седеше отпред. Клетъчният й телефон беше иззвънял преди няколко минути. Тя отговаряше отсечено, като се изви леко настрани и говореше шепнешком. Сафиа чу името на Пейнтър. Опитала се бе да подслуша, но онази говореше твърде тихо и думите й се сливаха с говора откъм радиото. После Касандра затвори, обади се още два пъти, след което потъна в напрегнато мълчание. Гневът сякаш се излъчваше от нея на вълни.

Оттогава Сафиа упорито насочваше вниманието си към пейзажа навън, оглеждаше се за места, където би могла да се скрие, опитваше се да запомни терена, просто за всеки случай.

След още десет минути бавно пътуване отпред се появи по-голямо възвишение, чийто връх все още се къпеше в светлина. Златната камбана на ниска кула грееше под слънцето.

Сафиа поизправи гръб. Гробницата на Йов.

— Това ли е мястото? — размърда се Касандра с присвити очи.

Сафиа кимна, усетила, че моментът не е подходящ да провокира похитителката си.

Джипът се спусна по последния склон, заобиколи подножието и пое нагоре по дългия път с множество серпантини към върха. Група камили си почиваха край пътя близо до гробницата горе, клекнали на възлестите си колене. Няколко мъже седяха под сянката на голям баобаб, очевидно местни хора от планинските племена. И камилите, и хората проследиха с поглед преминаващите край тях джипове.

След последната серпантина се появи ограденият със зид комплекс на гробницата — малка бежова постройка, миниатюрна варосана джамия и красива градина с местни храсти и цветя. За паркинг служеше открита отъпкана площ отпред, празна в този късен час на деня.

Както преди, Кейн паркира джипа, слезе и заобиколи да отвори вратата на Сафиа. Тя слезе и размърда схванатия си врат. Касандра отиде при тях, докато паркираха и другите два джипа. Мъжете, които слязоха от тях, бяха с цивилни дрехи — дънки, ризи с къс ръкав, тънки пуловери с поло яка. Всички обаче носеха еднакви якета с логото на туристическа агенция „Сансийкърс“, с няколко размера по-големи, за да прикриват презраменните им кобури. Те се пръснаха бързо в хлабав кордон близо до пътя, имитирайки интерес към градините или стените. Двамина имаха бинокли и оглеждаха района наоколо, като се въртяха бавно в кръг.

С изключение на пътя, по който бяха дошли, друг удобен достъп до гробницата нямаше — обградена беше от стръмни, почти вертикални скални стени. Нямаше да е лесно да избяга пеша.

Джон Кейн обиколи хората си, като кимаше и даваше последни инструкции, после се върна.

— Откъде ще започнем?

Сафиа махна по посока на джамията и подземието. От една гробница в друга. Поведе ги през отвора в стената.

— Мястото изглежда пусто — отбеляза Кейн.

— Служителят, който се грижи за поддръжката, трябва да е тук някъде — каза Сафиа и посочи стоманената верига, която висеше хлабаво до входа. Никой не беше заключил комплекса.

Касандра даде знак на двама от мъжете.

— Претърсете мястото.

Двамата тръгнаха да изпълнят нареждането.

Касандра тръгна след тях. Сафиа я последва, рамо до рамо с Кейн. Влязоха в двора между джамията и малката бежова сграда на подземието. Имаше и няколко древни руини в дъното до гробницата. Древна молитвена стая, навярно единственото, останало от истинския дом на Йов.

Вратата на гробницата беше отворена и незаключена също като портата.

Сафиа огледа входа.

— Може да отнеме известно време. Нямам никаква представа откъде да започна търсенето.

— Ако отнеме цялата нощ, значи ще останем тук цялата нощ.

— Ще останем тук? — Сафиа не успя да прикрие изненадата в гласа си.

Лицето на Касандра беше като изсечено от камък.

— Колкото е необходимо.

Сафиа плъзна поглед по двора. Надяваше се служителят просто да е забравил да заключи и да си е тръгнал. Боеше се, че всеки момент може да се чуе изстрел, знак за смъртта му. Ами ако пристигнеха поклонници въпреки късния час? Още колко души щяха да умрат?

Вече не знаеше какво да иска. Колкото по-скоро Касандра получи своето, толкова по-малко вероятно бе и други невинни хора да загинат. Но това означаваше да й помогне. Нещо, което й беше дълбоко противно.

Понеже нямаше друг избор, Сафиа прекоси двора и влезе в криптата. Имаше някаква представа, какво ще намери… но не и къде може да е скрито.

Спря за миг на прага. Тази крипта беше по-малка от гробницата на Наби Имран и представляваше правилен квадрат. Стените бяха боядисани в бяло, подът беше зелен. Две червени персийски молитвени килимчета бяха застлани край гробната могила, която също беше отрупана с копринени шалове с отпечатани откъси от Корана. Под шаловете се виждаше голата пръст, където според легендите било погребано тялото на Йов.

Сафиа обиколи бавно могилата. Тук нямаше мраморна плоча, само пръснати глинени кандилници, обгорени до черно от честа употреба, и един малък поднос, където посетителите да оставят монети като дарение. Иначе помещението нямаше никаква украса освен една плоча върху стената, която изброяваше имената на пророците — Мойсей, Авраам, Йов, Исус и Мохамед. Сафиа се надяваше, че няма да се наложи да минат през гробниците на всички тези мъже по пътя към Убар. Обиколката завърши обратно при входа, без да и е подсказала нищо.

Касандра се обади откъм вратата:

— Ами желязното сърце? Можем ли да го използваме тук? — Както и преди, тя беше донесла сребристия куфар и го беше оставила до вратата.

Сафиа поклати глава, защото усещаше, че тук сърцето нямаше никакво специално значение. Излезе от помещението, промушвайки се между Касандра и Кейн.

Чак когато се озова навън, си даде сметка, че е влязла в гробницата с обувки. Не беше покрила и косата си. Намръщи се.

Къде се е дянал служителят?

Огледа комплекса, притеснена за безопасността на човека, и отново се помоли да си е тръгнал. Вятърът се беше усилил, метеше двора на талази и клатеше главичките на редица лилиуми. Мястото изглеждаше изоставено, сякаш пренесено от миналото.

И въпреки това Сафиа усещаше нещо… нещо, което не можеше да назове, почти като очакване. Може да беше от светлината. Всичко — съседната джамия, ръбовете на стените, дори плътно утъпканият чакъл на градинската алея — изпъкваше с отчетливи, някак двуизмерни подробности, като фотографски негатив, гледан срещу силна светлина. Усещаше, че стига да изчака достатъчно, всичко ще и се разкрие в пълните си цветове и подробности.

Само че тя не разполагаше с нужното време.

— И сега какво? — настоятелно попита Касандра, връщайки я в настоящето.

Сафиа се обърна. До входа на гробницата в земята беше вкопана малка метална врата, капак. Тя се наведе да хване дръжката. Знаеше какво лежи отдолу.

— Какво правите? — попита я Касандра.

— Върша си работата. — Сафиа не се опита да скрие презрението си, беше твърде уморена и не и пукаше дали ще подразни похитителите си. Дръпна капака.

Отдолу имаше плитка яма, към трийсет и пет сантиметра дълбока, издълбана в камъка. На дъното личаха чифт вкаменени отпечатъци — отпечатък от бос крак на едър мъж и друг, от конско копито.

— Какво е това? — попита Кейн. Сафиа обясни:

— Ако си спомните какво ви разказах за Йов, той бил повален от множество болести, преди Бог да му заповяда да удари с крак по земята и така избликнал целителният извор. — Тя посочи отпечатъка от крак. — Предполага се, че това е следата, оставена от Йов там, където е ударил с крак земята.

Посочи дупка в земята.

— А тук е избликнал изворът, подхранван от водоизточник в подножието на хълма.

— Водата се е движила нагоре? — попита Кейн.

— Иначе не би било чудо. Касандра гледаше надолу.

— А отпечатъкът от копито какво общо има с чудото? Сафиа сбърчи чело, оглеждайки копитото. И то беше вкаменено.

— Не знам за легенда, която да е свързана с него — измърмори тя.

И въпреки това нещо гъделичкаше паметта й.

Вкаменени отпечатъци на кон и човек.

Защо това й звучеше познато?

Из този район имаше безброй истории за хора и животни, които се превръщали в камък. Някои дори бяха свързани с Убар. Тя разрови спомените си. Две такива истории, от сборника „Хиляда и една нощ“ — „Вкамененият град“ и „Градът от пиринч“ — разказваха как бил открит изгубен град в пустинята, място, където царяло такова всепоглъщащо зло, че градът бил прокълнат и жителите му били вкаменени заради греховете си или пък превърнати в пиринч — според приказката. Препратката към Убар беше прозрачна. Във втората приказка обаче търсачите на съкровища не се натъкнали случайно на прокълнатия град. Имало ориентири, които ги отвели до портите му.

Сафиа си спомни най-важния пътепоказател в приказката — една пиринчена скулптура. Тя изобразявала човек на кон, който носел копие с набучена на върха му глава. На главата имало надпис. Знаеше надписа наизуст, защото беше провела обширно проучване върху арабските гатанки по молба на Кара:

Ти, който идеш при мен, ако ли не знаеш пътя, що води към Града от пиринч, потрий ръката на конника и той ще се обърне, а после ще спре, и в която посока спре, натам тръгни, защото пътят ще те заведе до Града от пиринч.

До Убар.

Сафиа се замисли за откъса. Метална скулптура, която се обръща, когато я докоснеш, и сочи към следващия пътеводител. Спомни си желязното сърце, което се беше завъртяло като стрела на компас върху мраморния олтар. Приликата не можеше да бъде случайна.

А сега това.

Сведе поглед към ямата.

Човек и кон. Вкаменени.

Сафиа забеляза, че и двата отпечатъка са в една и съща посока, сякаш мъжът е водил коня си за юздата. Това ли беше следващата посока? Намръщи се от мисълта, че отговорът е твърде лесен, твърде очевиден.

Пусна капака и стана.

Касандра застана до нея.

— Хрумна ли ви нещо?

Сафиа поклати глава, вглъбена в загадката. Тръгна в посоката на отпечатъците, натам, където отдавна мъртвият пророк би се отправил с коня си. Озова се пред входа на археологическите разкопки зад гробницата, отделени с тясна алея от по-новите сгради. Руините представляваха неясна структура от четири полусрутени стени, без покрив, очертаващи малко помещение, около три метра в диагонал. Изглеждаше така, сякаш някога е било част от по-голям дом, който отдавна е изчезнал. Тя прекрачи прага и влезе вътре.

Джон Кейн остана при входа, а Касандра я последва.

— Какво е това място?

— Древна молитвена стая. — Сафиа погледна нагоре към смрачаващото се небе, после прекрачи едно молитвено килимче на пода.

Приближи се до грубите ниши, вградени в две от стените, за да ориентират богомолците за посоките, към които да отправят молитвите си. Знаеше, че по-новата сочи към Мека. Отиде при по-старата ниша. ’ — Тук се е молил пророкът Йов — промърмори тя повече на себе си, отколкото на Касандра. — Винаги с лице към Йерусалим.

Към северозапад.

Сафиа пристъпи в нишата и се обърна назад, в посоката, от която беше дошла. Металният капак на ямата се виждаше ясно в здрача. Стъпките водеха право тук.

Тя огледа внимателно нишата. Беше солиден зид от пясъчник, добит в някоя местна каменоломна. Каменните блокове се бяха поразместили през вековете. Тя докосна вътрешната стена.

Пясъчник… като скулптурата, в която беше открито желязното сърце.

Касандра пристъпи до нея.

— Знаете нещо, което не ни казвате. Какво е то? — И опря пистолет в ребрата на Сафиа. Сафиа дори не беше видяла кога го е извадила.

С опряна на стената ръка тя се обърна към Касандра. Не пистолетът я накара да заговори, а собственото й любопитство.

— Трябва ми метален детектор.

18:40

Нощта се спускаше, когато Пейнтър свърна от магистралата по настлания с чакъл страничен път. Зелена табела съобщаваше на арабски:

Пикапът подскочи при прехода от асфалт към чакъл. Пейнтър не намали и задните гуми изсипаха дъжд от камъчета върху магистралата. Чакълът задрънча по дъното на пикапа със звук като от автоматична стрелба, което определено не разреди насъбралото се в стомаха му напрежение.

Омаха седеше на мястото на стрелеца, прозорецът му бе свален наполовина.

Дани седеше зад брат си на задната седалка.

— Не забравяй, че тази таратайка изобщо не е високопроходима. — Зъбите му тракаха в унисон с пикапа.

— Би било рисковано да намаля — извика назад Пейнтър. — Наближим ли, ще трябва да изключа фаровете. Дотогава трябва да бързаме.

Омаха изръмжа в знак на съгласие.

Пейнтър настъпи газта по едно стръмно нанагорнище. Задницата на пикапа поднесе. Пейнтър го овладя с мъка. Не беше возило за планински терен, но друг избор нямаха…

Когато се върнаха от интернет кафето, капитан Ал Хафи ги чакаше с Фолксваген юрован от 1988. Корал преглеждаше другите му покупки — три автомата Калашников и два деветмилиметрови пистолета „Хеклер и Кох“. Всичко това заменено срещу султанския жребец. И докато оръжията бяха добри и с предостатъчно допълнителни амуниции, Пикапът определено не отговаряше на представата на Пейнтър за нужното им превозно средство. Капитанът не беше предполагал, че ще пътуват извън града. Нямаше време да търсят друг транспорт.

Поне Пикапът щеше да побере всички. Дани, Корал и двамата пустинни фантоми се бяха сместили на задната седалка, Кара, Клей и капитан Ал Хафи — на допълнителната трета седалка отзад. Пейнтър безуспешно се беше опитал да ги убеди, че не е необходимо всички да идват с него. Искаха да дойдат и за съжаление знаеха твърде много. Салала вече не беше безопасен за когото и да било от тях. Касандра би могла по всяко време да прати убийци да им затворят устата завинаги. Пейнтър можеше само да гадае къде тя има уши и очи, не знаеше и на кого може да се довери. Така че нямаха друг избор, освен да се движат в група.

Пикапът подскочи при поредния остър завой. Фаровете му описаха широка дъга и заслепиха някакво голямо животно, застанало на пътя. Камилата ги гледаше тъпо, докато Пейнтър натискаше спирачките. Гумите изскърцаха страховито и Пикапът спря.

Камилата погледна надолу към возилото с червените си очи, после бавно пресече остатъка от пътя. Наложи се Пейнтър да навлезе в банкета, за да я заобиколи, и веднага даде газ — само за да набие отново спирачки след петнайсетина метра. Още дузина камили изпълваха пътя, движеха се безредно, сякаш бяха излезли на разходка.

— Натисни клаксона — предложи Омаха.

— И да предупредя Касандра и хората й, че идваме? — навъсено каза Пейнтър. — Някой ще трябва да слезе и да ни отвори път през камилите.

— Знам как да се оправя с тях — рече Барак и скочи от пикапа.

Веднага щом краката му се удариха в чакъла, шепа мъже излязоха иззад скалите и от потъналите в сенки ниши наоколо. Насочиха пушки към пикапа. Пейнтър улови движение в огледалото за задно виждане. Там имаше още двама. С прашни роби до глезените и тъмни чалми.

— Разбойници — изръмжа ядно Омаха и посегна към пистолета си.

Барак стоеше до отворената врата на пикапа. Държеше дланите си така, че да се виждат, далеч от оръжието си.

— Не са разбойници — прошепна той. — Те са Байт Катир.

Бедуините номади можеха да различават различните племена от сто метра разстояние — от начина, по който връзваха чалмите си, до цвета на робите, седлата на камилите и как си носеха пушките. Пейнтър не владееше това умение, но пък беше проучил как стоят нещата с всички местни племена — Махра, Рашид, Авамир, Дам, Саар. Знаеше и за Байт Катир, племе от планините и пустинята, изолирана, почти отшелническа група, склонна да се засяга и при най-нищожния повод. Можеха да бъдат опасни, ако ги предизвикаш, и много държаха на камилите си, дори повече, отколкото на съпругите си.

Един от мъжете пристъпи напред, изпосталял до кости от слънцето и пясъка.

— Салам алейкум — промърмори той. Мир вам. Думи, които прозвучаха съвсем неуместно от устата на човек, който държи насочена пушка.

— Алейкум ас салам — отговори Барак, все така с открити длани. И на теб мир. Продължи на арабски: — Какво ново?

Мъжът свали леко пушката си. „Какво ново?“ беше стандартният въпрос, който си задаваха при среща членовете на племената. Да не отговориш беше признак на много лошо възпитание. Водопад от думи премина между двамата — информация за времето, за наближаващата пясъчна буря, за прогнозите за още по-бурно време, за множеството бедуини, които бягали от „ар-римал“ — пясъците, — за трудностите по пътя, за изгубените камили.

Барак представи капитан Ал Хафи. Всички обитатели на пустинята знаеха за фантомите. Шепот се надигна сред останалите мъже. Най-накрая пушките бяха метнати обратно през рамо.

Пейнтър беше слязъл от пикапа и стоеше до него. Аутсайдер. Чакаше ритуалът по представянето и обменът на новини да приключи. Ако беше разбрал правилно, прабабата на Шариф била участвала във филма „Лорънс Арабски“ заедно с дядото на водача на групата. При наличието на такава връзка настроението се повиши осезаемо. Гласовете станаха развълнувани, като при празненство.

Пейнтър се приближи до капитан Ал Хафи.

— Питай ги дали са видели джиповете.

Капитанът кимна и заговори по-сериозно. Отвърнаха му с кимвания. Водачът, шейх Емир ибн Рави, каза, че три джипа били минали оттук преди четиридесет минути.

— А върнаха ли се? — попита Пейнтър, вече на арабски, бавно включвайки се в разговора. Може би собствената му тъмна кожа, която го определяше като човек, непринадлежащ към бялата раса, помогна да се снижи характерната им подозрителност към всички чужденци.

— Не — отговори шейхът и махна с ръка към височините. — Още са при гробницата на Наби Аюб.

Пейнтър погледна нагоре към тъмния път. Значи още бяха там. Омаха стоеше до отворената врата на мястото до шофьора. Беше чул разменените реплики.

— Разбрахме достатъчно — настоя той. — Да тръгваме.

Хората от Байт Катир подкараха камилите си встрани от пътя. Животните протестираха с гъргорене и гневни звуци.

— Чакайте — каза Пейнтър и се обърна към капитан Ал Хафи. — Колко пари ти останаха от продажбата на жребеца?

Капитанът сви рамене.

— Само шепа риали.

— Ще стигнат ли да купим или вземем под наем няколко камили?

Капитанът присви очи.

— Искаш камилите. За прикритие?

— За да се приближим до гробницата. Само малка група Капитанът кимна и се обърна към шейх Емир. Заговориха бързо, като двама преговарящи водачи. Омаха пристъпи към Пейнтър.

— Пикапът е по-бърз.

— По тези пътища не е много по-бърз. А с камилите ще успеем да стигнем съвсем близо до гробницата, без групата на Касандра да ни усети. Сигурен съм, че е забелязала тези хора по пътя. Присъствието им няма да събуди подозрения, Те са просто част от пейзажа.

— И какво ще правим горе?

Пейнтър вече имаше нещо наум. Разясни накратко плана си на Омаха. Междувременно капитан Ал Хафи стигна до някакво споразумение с шейха.

— Ще ни даде назаем камилите си — каза капитанът.

— Колко?

— Всичките. — Капитанът видя изненадата по лицето на Пейнтър и обясни: — За един бедуин е невъзпитано да отхвърли молбата на свой гост. Но има едно условие.

— И какво е то?

— Казах им, че искаме да освободим една жена, отвлечена от групата при гробницата. Те биха искали да помогнат. За тях ще бъде чест.

— Освен това им се иска да пострелят с пушките си — добави Барак.

Пейнтър предпочиташе да не излага на риск тези хора. Омаха не споделяше скрупулите му.

— Имат оръжия. Ако искаме планът ти да успее, колкото повече огнева мощ имаме, толкова по-добре.

С това Пейнтър нямаше как да не се съгласи и кимна утвърдително. Шейхът се ухили до уши и подбра хората си. Пристегнаха набързо седлата, накараха камилите да клекнат, за да е по-лесно качването на гърбовете им, а амунициите бяха раздадени като аперитиви на купон.

Пейнтър събра собствените си хора в светлината от фаровете на юрована.

— Кара, искам да останеш при пикапа.

Тя отвори уста да възрази, но не вложи сърце в протестите си. Лицето й лъщеше от пот въпреки хладния нощен вятър.

Пейнтър я прекъсна.

— Някой трябва да скрие пикапа встрани от пътя и после да го докара по мой сигнал. Клей и Дани ще останат с теб, ще имате една пушка и един пистолет. Ако ние се провалим и Касандра избяга със Сафиа, ще трябва вие да ги проследите.

Кара се намръщи и дълбоки линии набраздиха лицето й, но все пак кимна.

— Гледайте да не се провалите — троснато рече тя. Но дори и това избухване изглежда и дойде в повече.

Встрани Дани спореше с брат си и настояваше и той да дойде.

Омаха не се поддаде на увещанията му.

— Няма ги и проклетите ти очила дори! Като нищо ще ме гръмнеш в задника по погрешка. — Все пак сложи ръка на рамото на брат си. — Разчитам на теб да удържиш положението тук. Вие сте последният ни фронт. Не мога да рискувам да я загубя отново.

Дани кимна и отстъпи.

Клей нямаше възражения да остане при пикапа. Стоеше на крачка встрани със запалена цигара в ръка. Очите му се взираха в нищото, почти невиждащи. Способностите му да се справи с всичко това бяха на изчерпване.

След като постигнаха всеобщо съгласие, Пейнтър се обърна към чакащите камили.

— Качвайте се! Омаха го настигна.

— Яздил ли си някога камила?

— Не. — Пейнтър хвърли поглед към него.

За пръв път през този ден Омаха се ухили широко.

— Ще бъде забавно.

19:05

Окъпана в лъчите на два прожектора, Касандра гледаше как един от хората на Кейн размахва метален детектор над задната стена на нишата. Вдясно от центъра на зида детекторът изжужа, в знак че е открил нещо. Касандра се обърна към Сафиа.

— Знаехте, че ще намерим нещо. Как разбрахте? Сафиа сви рамене.

— Желязното сърце е било поставено в крайбрежната гробница на Имран, скрито в скулптура от пясъчник. И сочеше насам. Нагоре в планините. Логично беше следващият маркер да е нещо подобно. Друго парче желязо, като сърцето. Единствената загадка беше къде е скрито.

Касандра погледна към стената. Въпреки потиснатия гняв, който изпитваше към затворничката, кураторката наистина беше доказала ценността на присъствието си.

— И сега какво? Сафиа поклати глава.

— Ще трябва да го изкопаем. Да го извадим от камъка. Както желязното сърце от статуята. — Обърна се с лице към Касандра. — Трябва да действаме внимателно. Една-единствена грешка и заровеният артефакт може да бъде повреден. Ще минат дни, докато го извадим.

— А може би не.

Касандра се обърна и се отдалечи, оставяйки Сафиа под зоркия поглед на Кейн. Излезе от молитвената стая и тръгна към джиповете по бялата чакълена алея през градината. На минаване покрай входа към гробницата някаква сянка улови погледа й.

С плавно движение Касандра падна на едно коляно и измъкна пистолета от презраменния кобур, водена от рефлекса и превърналата се във втора нейна природа бдителност. Покри входа и изчака, докато вдиша и издиша два пъти. Вятърът шепнеше в клонките на един храст. Ушите и се вслушваха напрегнато.

Нищо никакво движение откъм гробницата.

Тя се изправи грациозно, без да сваля пистолета от входа. Плъзна се странично по утъпканата пръст покрай алеята, за да избегне хрущенето на чакъла. Стигна до входа, покри едната страна на помещението и огледа другата. Задните прозорци пропускаха достатъчно отразена светлина от мощните прожектори в съседство.

Надгробната могила тънеше в сенки. Мебелировка нямаше. Нищо, което да предлага прикритие. Гробницата беше празна.

Тя излезе заднишком и прибра пистолета си. Игра на светлини и сенки, нищо повече. Сигурно някой беше минал пред фаровете.

След един последен поглед наоколо тя пое обратно по алеята. С решителни крачки тръгна към джиповете и мислено се упрекна, задето се плаши от собствената си сянка.

От друга страна, имаше предостатъчно основания да си отваря очите на четири.

Прогони тази мисъл, когато наближи джиповете. Те бяха превозили дотук не само хората на Кейн, а и комплект археологически инструменти. За лова за съкровища Гилдията им беше осигурила обичайната екипировка — лопати, кирки, чукове, четки, сита. Бяха ги подсигурили и с последния писък в електронното оборудване, включително дълбочинна радарна система и портативно устройство за връзка със сателитната система ЛАНДСАТ. То беше в състояние да проникне на двайсет метра под пясъка и да осигури подробна топографска карта на всичко, което лежи отдолу.

Касандра отиде при един от джиповете, чийто товар бяха извадили наполовина, докато търсеха металния детектор. Знаеше точно кой инструмент йе необходим сега.

Използва лост да отвори сандъка. Вътрешността му беше настлана със слама и стиропор, които да предпазят машинарията, конструирана от Гилдията на базата на един изследователски проект на АИОП. Приличаше на пушка, но краят на дулото се разширяваше като камбана, а керамичният приклад беше достатъчно широк за батерията, необходима да захрани устройството.

Касандра бръкна в сандъка, извади батерията и я пъхна в гнездото. Инструментът натежа в ръцете й. Метна го на рамо и тръгна обратно към молитвената стая.

Разположени на равни интервали в периметъра, хората на Кейн бяха нащрек. Никой не се беше отпуснал, не си подвикваха шеги. Кейн ги беше обучил добре.

Когато Касандра влезе, Кейн забеляза какво носи и очите му заблестяха.

Сафиа се обърна от мястото си до стената. Беше начертала с тебешир един четириъгълник, трийсетина сантиметра широк при върха и над метър и двайсет висок.

— Замерванията са положителни в този участък — каза кураторката и се изправи. Намръщи се, като видя устройството в ръцете на Касандра.

— Ултразвуков лазер — обясни Касандра. — Използва се за прокопаване в скала.

— Но…

— Дръпнете се. — Касандра вдигна устройството на рамото си и насочи разширеното дуло към стената.

Сафиа мина встрани.

Касандра натисна бутона до палеца си, който играеше ролята на предпазител. В резултат тънички лъчи червена светлина потекоха навън като струя на душ. Всеки лъч представляваше миниатюрна лазерна пушка, фокусирана през редуващи се кристали от александрит и ербий. Касандра прихвана мишената си — очертания участък върху стената. Миниатюрните точици на пасивния все още лазер оформиха идеален кръг.

Тя натисна спусъка. Устройството завибрира на рамото й, когато миниатюрните точки започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо. Звук извън диапазона на човешкия слух прониза болезнено костиците на ухото й. Тя се концентрира, взирайки се над дулото.

Там, където червеният лъч се срещаше със стената, камъкът започна да се разпада в облак от прах и силиций. Вече няколко десетилетия зъболекарите използват ултразвукови инструменти за почистване на зъбен камък. Същият принцип беше залегнал и тук, подсилен от концентрираната енергия на лазерите. Пясъчникът продължаваше да се разпада под двойната атака.

Касандра бавно прокарваше лъча напред-назад по стената, унищожавайки пясъчника слой подир слой. Лазерът действаше само върху агрегатни материали като пясъчника. По-плътните камъни, като гранита, не му бяха по силите. Беше безвреден дори за човешката плът. Най-много да получиш тежко слънчево изгаряне.

Пясък и прах изпълниха молитвената стая, но вятърът успяваше да ги издуха, преди концентрацията им да е станала непоносима. След три минути стената беше издълбана на дълбочина десет сантиметра.

— Спри! — извика Сафиа, вдигнала ръка.

Касандра отпусна спусъка и вдигна нагоре замлъкналата пушка.

Сафиа размаха ръка пред лицето си да разкара прахта и пристъпи към стената. Вятърът издуха остатъците от пясък и прах през покрива, докато тя се навеждаше напред.

Касандра и Кейн отидоха при нея. Кейн насочи запалено фенерче в дупката, издълбана от лазера. Парче метал блестеше с червени оттенъци в дъното на отвора.

— Желязо — каза Сафиа през рамо със следа от страхопочитание в гласа си, смесица от гордост и удивление. — Също като сърцето.

Касандра се върна назад и насочи оръжието.

— Ами да видим тогава какво късметче се крие в шибания пакет чипс.

Натисна спусъка и концентрира лъча около железния артефакт.

Въртящите се лазери отново смляха пясъчника на прах, отнемайки нови пластове. Артефактът се разкриваше постепенно, осветен от червеното сияние. Детайли се появяваха от камъка — нос, надвиснали вежди, едно око, крайчецът на Устни.

— Това е лице — каза Сафиа.

Касандра продължи внимателно работата си, отстраняваше камъка сякаш беше кал и разкриваше лицето отдолу. То сякаш само излизаше от камъка, устремило се към тях.

— Мили Боже!… — промълви Кейн, вдигнал фенерчето си към лицето. Приликата беше прекалено голяма, за да е случайна.

Кейн премести поглед върху Сафиа.

— Това сте вие!

19:43

Пейнтър седеше на гърба на камилата и се взираше над тъмната долина, която делеше групата им от Джебал Ейтеен. На върха на отсрещното възвишение гробницата блестеше ярко осветена на фона на безлунното вечерно небе. Картината ставаше още по-ярка през очилата му за нощно виждане, които превръщаха гробницата в морски фар.

Той огледа терена. Лесно за отбрана място. Имаше само един достъп — черния път, който лъкатушеше нагоре по южната страна на възвишението. Включи очилата на максимално увеличение. Беше преброил четиринадесет вражески единици, но не беше видял и следа от Сафиа. Сигурно беше в комплекса на гробницата.

Или така поне се надяваше той.

Трябваше да е жива. Алтернативата беше немислима.

Свали очилата и се помъчи да заеме по-удобна поза върху камилата си. Не успя.

Капитан Ал Хафи яздеше вдясно от Пейнтър, Омаха — вляво. И двамата изглеждаха отпуснати, сякаш седяха в любимото си кресло у дома. Седлата, двойни менгемета от дърво върху палмови рогозки, прикрепени към плешките на животните пред гърбицата им, не бяха от най-меките подложки на света. Ако питаха Пейнтър, това си беше чиста проба уред за изтезания, измислен от някой арабски садист. След половин час на седлото имаше чувството, че бавно го разчекват на две като ядец на пиле.

Изкривил лице в гримаса, Пейнтър посочи надолу по склона.

— Ще продължим в група до дъното на долината. Ще ми трябват десет минути да се позиционирам. След изтичането на десетте минути всички бавно ще тръгнете нагоре по пътя към гробницата. Вдигайте шум — колкото повече, толкова по-добре. Стигнете ли до последната серпантина, спирате и стоите, сякаш се каните да прекарате там нощта. Напалете огън. Така ще заслепите нощното им зрение. Пуснете камилите да пасат. Движението им ще прикрие собственото ви придвижване на позиции за стрелба. После ще чакате да ви дам сигнал.

Капитан Ал Хафи кимна и предаде инструкциите нататък, като минаваше бавно покрай редицата мъже.

Корал зае мястото на капитана до Пейнтър. Наведе се леко напред на седлото си, лицето и изглеждаше изопнато. Явно и на нея не й харесваше този начин на придвижване.

Тя кръстоса ръце върху лъка на седлото.

— Може би аз трябва да ръководя тази операция. Имам повече опит в инфилтрирането от теб, — Сниши глас. — И не съм лично засегната.

Пейнтър стисна здраво седлото, когато камилата се размърда под него.

— Чувствата ми към Сафиа няма да повлияят на способностите ми.

— Имах предвид Касандра, бившата ти партньорка. — Корал вдигна едната си вежда. — Да не би да се опитваш да докажеш нещо?

Пейнтър вдигна поглед към осветената гробница на съседното възвишение. Докато беше оглеждал комплекса, терена и вражеската сила, с частица от вниманието си търсеше и следа от Касандра. Тя беше дирижирала всичко от взрива в Британския музей насам. Досега обаче двамата не се бяха изправяли лице в лице. Как щеше да реагира той? — Тя беше предателка, убийца, похитителка. Всичко това в името на какво, на каква кауза? Кое е успяло да я обърне срещу Сигма… и срещу него? Само пари ли? Или имаше и нещо друго?

Не разполагаше с отговор на тези въпроси.

Гледаше към светлините. Това ли беше една от причините да настоява сам да поведе тази мисия? За да я види? Да я погледне в очите?

Корал наруши мълчанието.

— Не й оставяй вратичка да се измъкне. Без милост, без колебание. Иначе ще изгубиш всичко.

Той не каза нищо, докато камилите се клатушкаха бавно към дъното на долината. Растителността стана по-гъста със спускането им по черния път. Високи баобаби закриваха небето като плътен балдахин, а масивни тамаринди, натежали от жълти цветове, се извисяваха като войници на пост. Накъдето погледнеш, дебели като въжета лиани се увиваха измежду туфи жасмин.

Групата им спря сред гъстата гора.

Камилите се отпуснаха на колене, за да слязат ездачите. Един от мъжете на шейха се приближи към камилата на Пейнтър и му помогна да се оправи с добичето.

— Фарха, кр, кр… — говореше той на животното. „Фарха“ беше името и и означаваше „радост“. Ако питаха Пейнтър, името изобщо не и подхождаше. Единствената радост, която можеше да си представи в момента, беше тази да се смъкне най-после от гърба и.

Камилата коленичи под него, люшна се назад и се отпусна на задницата си. Пейнтър се държеше здраво, притиснал крака към корема й. Камилата сви предните си крака и най-после миряса на земята.

Пейнтър се изхлузи от седлото. Краката му се подгъваха, а мускулите на бедрата му се бяха стегнали на възли. Изкуцука няколко крачки встрани, докато мъжът шепнеше на камилата, а накрая даже взе, че я целуна по носа, за което тя го възнагради с доволно гъргорене. Явно мъжете от Байт Катир наистина обичаха камилите си повече от жените си.

Като клатеше глава, Пейнтър отиде при останалите. Капитан Ал Хафи клечеше до шейх Емир и чертаеше нещо в прахоляка по пътя на светлината на миниатюрно фенерче — набелязваше как най-добре да разположи хората. Шариф и Барак гледаха Омаха и Корал, докато двамата американци приготвяха калашниците си. Всеки от тях имаше и по един израелски пистолет „Пустинен орел“ като допълнително оръжие.

Пейнтър се възползва от паузата да провери собствените си пистолети „Хеклер и Кох“. Извади и провери в тъмното затворите с по седем деветмилиметрови патрона всеки. На колана си имаше два допълнителни магазина, заредени и готови. Накрая прибра пистолетите в кобурите им, единият презраменен, другият — на кръста.

Омаха и Карал се приближиха, докато пристягаше чантичката за дребни принадлежности отпред на корема си. Не губи време да проверява съдържанието й, защото вече го беше направил в Салала.

— Откога да отброяваме десетте минути? — попита Омаха, вдигна лявата си китка и натисна някакъв бутон на часовника си, за да освети циферблата.

Пейнтър свери собствения си часовник с този на Корал.

— От сега.

Корал улови погледа му, сините и очи излъчваха загриженост.

— И без колебание, командире.

— Нито капка — прошепна той.

Омаха застана пред него, когато Пейнтър се обърна към пътя за гробницата на билото.

— Не се връщай без нея. — Прозвуча колкото като молба, толкова и като заплаха.

Пейнтър кимна, в знак че е разбрал и двете, и тръгна. Десет минути.

Под светлината на двата прожектора Сафиа се опитваше Да отдели артефакта от прегръдката на пясъчника с помощта на кирка и четка. Вятърът беше набрал сила и подхващаме на пориви пясъка и прахта, уловени между четирите стени на откритата към небето молитвена стая. Имаше чувството, че цялата е покрита с прах, като жива статуя от пясъчник.

С падането на нощта бяха паднали и температурите. Светкавици просветваха на юг, все по-близо, придружавани от тътнещо громолене, и определено вещаеха дъжд.

С ръкавици на ръцете Сафиа почистваше с четката прахта от артефакта, опасявайки се да не го надраска. Железният бюст на жена в реален размер грееше на ярката светлина — очите отворени, сякаш взрени в нея. Сафиа се боеше от този втренчен поглед и се стремеше да задържа вниманието си върху непосредствената си работа.

Двамата похитители си шепнеха зад нея. Касандра беше настояла да освободи железния артефакт с лазерната пушка, но Сафиа не се съгласи от страх да не го повредят. Боеше се, че лазерът може да отстрани най-горния слой от метала и да унищожи детайлите.

Отстрани и последния камък. Опитваше се да не гледа чертите на лицето и въпреки това осъзна, че го разглежда с периферното си зрение. Лицето забележително приличаше на нейното. Само че беше по-младежко. Може би около осемнайсет. Това, разбира се, беше невъзможно. Просто расово съвпадение и толкова. Изобразяваше жена от южните части на арабския свят, а като представителка на този район Сафиа несъмнено би имала някаква прилика въпреки смесения си произход.

И все пак я побиваха тръпки. Сякаш гледаше собствената си погребална маска.

Особено заради факта, че бюстът беше набит върху желязно копие, дълго повече от метър.

Сафиа се облегна назад. Артефактът заемаше централната част на очертания с тебешир правоъгълник върху стената на молитвената ниша. Копието от червено желязо стоеше изправено, бюстът беше забучен на върха му. Всъщност двете представляваха един предмет. Макар че гледката я изнервяше, Сафиа не беше съвсем изненадана. Исторически погледнато, скулптурата не беше лишена от смисъл.

— Ако все така се бавите — прекъсна Касандра мислите й, — ще включа отново проклетия лазер.

Сафиа протегна ръка и се опита да разклати железния обект. Почти се беше отделил от стената.

— Още съвсем малко. — Хвана се на работа.

Кейн се размърда и сянката му затанцува по стената.

— Трябва ли всъщност да го местим? Може би и така гледа в правилната посока.

— Гледа на югоизток — отговори му Сафиа. — Обратно към морето. Не е възможно това да е правилната посока. Чака ни нова гатанка.

При тези думи артефактът се отдели от стената с лицето напред. Сафиа го спря с рамо.

— Крайно време беше — измърмори Касандра.

Сафиа се изправи, гушнала бюста. Държеше дръжката на копието с две ръце. Желязната глава беше облегната на рамото й близо до ухото и тя веднага разпозна тихото плискане вътре. Също като при сърцето. Стопена тежест лежеше в сърцевината му.

Кейн взе артефакта от нея и го вдигна, сякаш беше стрък царевица.

— И какво ще правим сега с него? Касандра насочи фенерчето си.

— Обратно в гробницата, като в Салала.

— Не — каза Сафиа. — Този път не.

Плъзна се покрай Касандра и поведе. Помисли си дали да не проточи търсенето, да спечели време. Само че беше чула дрънчене на камилски звънчета откъм долината долу. Наблизо имаше бедуински лагер. Ако някой от тях реши да се поразходи нагоре…

Сафиа забърза крачка и спря пред покритата яма близо до входа на гробницата. Коленичи и вдигна капака. Касандра насочи лъча на фенерчето си в дупката, осветявайки двата отпечатъка. Сафиа отново си припомни приказката, която я беше накарала да последва отпечатъците — за пиринчения конник, който носел копие в ръка, а на копието била забучена човешка глава.

Погледна покрай рамото на Касандра към Кейн и артефакта. След незнайно колко столетия беше открила копието.

— И сега какво? — попита Касандра.

Имаше само още едно нещо в ямата, чието значение трябваше да разгадаят — дупката в центъра й.

Според Библията и Корана именно от тази дупка избликнал вълшебният извор, който правел чудеса. Сафиа се помоли за свое собствено чудо.

Посочи към дупката.

— Сложи го там.

Кейн обкрачи ямата, насочи долния край на копието и го пъхна в дупката.

— Пасва идеално.

Отстъпи назад. Копието остана да стои право, здраво закрепено. Бюстът на върха му гледаше към долината.

Сафиа обиколи копието. Докато го оглеждаше, от тъмното небе закапа дъжд и затрополи тихо по опечената пръст и камък.

Кейн измърмори:

— Върхът! — Измъкна една шапка и я нахлупи на бръснатата си глава.

Само след миг дъждът се усили.

Сафиа обиколи втори път копието, този път намръщена.

Касандра споделяше притеснението й.

— Нищо не се случва.

— Явно пропускаме нещо. Дай ми фенерчето. — Сафиа свали мръсните си работни ръкавици и протегна ръка с дланта нагоре да го вземе. Касандра и го отстъпи с явна неохота.

Сафиа прокара лъча му по дължината на копието. По дръжката му имаше бразди на равни интервали. Украса ли бяха, или съдържаха някакво скрито значение? Сафиа се изправи и застана зад бюста. Кейн беше забил копието така, че лицето гледаше на юг, към морето. Което очевидно беше погрешна посока.

Очите и се плъзнаха по бюста към задната част на главата. Забеляза миниатюрен надпис в основата на врата, засенчен от линията на косата. Сафиа приближи фенерчето. Надписът изглежда е бил частично скрит под напластената прах, но сега дъждът го измиваше. Четири букви се видяха съвсем ясно.

Касандра разбра, че е открила нещо, приближи се и видя надписа.

— Какво означава?

Сафиа преведе, още по-намръщена:

— Женско име. Биликис.

— Това е името на жената, която е изобразена, така ли? Сафиа не отговори, беше твърде изумена. Възможно ли е? Заобиколи и разгледа лицето на жената.

— Ако е така, това е откритие с феноменално значение. Биликис е била почитана от всички религии. Жена, обгърната от тайнственост и легенди. Наполовина човек, наполовина пустинен дух.

— Никога не съм чувала за нея.

Сафиа се изкашля да прочисти гърлото си, все още зашеметена от откритието.

— Позната е с титлата си — Савската царица.

— От историята за цар Соломон?

— И безброй други легенди.

Дъждът се сипеше и се стичаше на ручейчета по желязното лице, сякаш статуята плачеше.

Сафиа посегна и изтри сълзите от бузите на царицата.

Когато го докосна, бюстът се залюля, сякаш върху хлъзгав лед, и избяга от пръстите й. Направи един пълен кръг, после забави и постепенно спря, с лице в обратната посока.

На североизток.

Сафиа се обърна назад към Касандра.

— Картата — нареди Касандра на Кейн. — Донеси картата.

14.ОСКВЕРНИТЕЛИ НА ГРОБНИЦИ

3 декември. 20:07

Джебал Ейтеен

Пейнтър погледна часовника си. Още една минута.

Лежеше по корем в основата на една финикова палма, скрит зад акациев храст. Дъждът трополеше по балдахина от листа над главата му. Беше заел позиция далеч вдясно от пътя, внимателно бе вървял по стръмна скална стена, за да стигне до това място. Откриваше се чудесна гледка към паркинга пред гробницата.

С очилата за нощно виждане пазачите се забелязваха лесно в мрака, всички със сините си якета, сега с вдигнати качулки, да ги пазят от дъжда. Повечето стояха на пост близо до пътя, но неколцина обикаляха бавно в широки кръгове около комплекса. Беше изгубил безценни минути да пропълзи на тази позиция, промъквайки се между патрулиращите пазачи.

Пейнтър забави дишането си, за да се подготви. Предстоеше му трийсет метра спринт до най-близкия джип. Премисли за последно плана, представи си го визуално, доуточни го. Задвижат ли се веднъж нещата, нямаше да има време да мисли, а само да реагира.

Погледна отново часовника си. Времето беше изтекло.

Бавно се повдигна до клек, в свита поза. Напрегна слух, изключи трополенето на дъжда. Нищо. Пак погледна часовника си. Десетте минути бяха изтекли. Къде бяха…

И тогава я чу. Песента се издигна откъм долината зад него. Хвърли поглед през рамо. През очилата за нощно виждане светът тънеше в зеленикави сенки, но откъм ниското грееха ярки петна. Факли и фенерчета. Гледаше как мъжете от Байт Катир тръгват бавно и спокойно нагоре по пътя, без да прекъсват песента си.

Насочи вниманието си обратно към комплекса на гробницата.

Пазачите бяха усетили раздвижването на кервана и бавно концентрираха позициите си около пътя. Двама се шмугнаха в храсталаците отстрани и продължиха надолу към първия завой.

След като вражеските сили се отдалечиха от паркираните джипове, Пейнтър направи своя ход. Измъкна се от укритието си, като се движеше силно приведен, и пробяга трийсетината метра до най-близкия джип, като внимаваше да прескача локвите по пътя си. Никой не вдигна тревога.

Приклекна зад джипа и отвори намасления цип на чантичката си за принадлежности. Извади експлозивите C4, поотделно увити с целофан, и пъхна един от тях над гумата на джипа, близо до резервоара с бензин.

Мислено благодари на Касандра за подаръка, който му беше оставила. Съвсем нормално беше да и върне забравеното.

Все така приведен, той изтича към следващия джип и постави втория експлозив. Третия джип не докосна, само се увери, че ключовете са оставени на таблото. Подобна предпазливост беше нормална практика при оперативна ситуация. Когато се разхвърчат лайната, няма кога да гониш шофьора с ключовете.

Доволен, той огледа паркинга. Пазачите се бяха концентрирали върху приближаващата група хора и камили.

Завъртя се и хукна към ниския зид около комплекса. Стремеше се паркираните Джипове да остават между него и пазачите. Чу викове долу зад себе си… на арабски… нещо като разгорещен спор. Пеенето беше спряло. Две камили изблеяха самотно под акомпанимента на звънчетата. Бедуините се бяха изкачили наполовина по възвишението.

Трябваше да побърза.

Прехвърли се през ниския зид. Беше висок само метър и половина. Избра изолирано място зад джамията. Приземи се малко по-тежко, отколкото беше възнамерявал, но шумът потъна сред трясъка на поредната гръмотевица.

Пейнтър спря за миг. Светлина струеше от двете страни на джамията откъм двора пред сградата. Грееше ослепително ярко през очилата за нощно виждане. Чу приглушени гласове, но дъждът поглъщаше думите. Нямаше представа колко души има отпред.

Приведен така, че силуетът му да остава под стената, той изтича покрай задната стена на джамията. Стигна до една задна врата и натисна дръжката. Заключено. Би могъл да насили вратата, но щеше да вдигне твърде много шум. Продължи нататък, търсеше прозорец или друг вход за вътрешността. Беше рисковано да се опита да стигне до предния двор покрай джамията. Нямаше къде да се прикрие, а и светлината беше силна. Трябваше да мине някак през джамията, за да се приближи. За да отмъкне Сафиа под носа на Касандра, трябваше да е близо до центъра на действието.

Стигна до далечния ъгъл на джамията. Никакви прозорци дотук. Кой строеше сгради без прозорци на задната стена? Намираше се в обрасла с бурени малка зеленчукова градина. Две финикови палми стояха на пост в горния и край.

Пейнтър погледна нагоре. Една от палмите растеше близо до стената на джамията, засенчвайки ръба на покрива, който беше плосък. Ако можеше да се покатери по палмата… да стигне до покрива…

Огледа гроздовете фурми, провиснали под широките листа, Катеренето нямаше да е от лесните, но се налагаше да рискува.

Пое дълбоко дъх и скочи възможно най-високо, обхвана с ръце дънера и запъна крака в кората. Тя обаче се оказа твърде гладка. Веднага се плъзна надолу и тупна по задник в калта.

Тъкмо щеше да се надигне, когато забеляза две неща, и двете скрити зад живия плет — алуминиева стълба… и една бледа ръка.

Ръката не мърдаше.

Припълзя напред и разтвори храстите. Една стълба беше подпряна на задната стена заедно с градинарска ножица. Разбира се — все трябва да имаше начин да се стигне да онези провиснали фурми. Трябваше сам да се сети да потърси стълба.

Премести се до проснатата на земята фигура.

Възрастен арабин в роба „дишдаша“, бродирана със златна нишка. Най-вероятно работеше тук, служител някакъв. Не помръдваше. Пейнтър притисна ръка към гърлото му. Още беше топъл. Бавен пулс туптеше под пръстите на Пейнтър. Жив, но в безсъзнание.

Пейнтър се изправи. Дали Касандра не му беше пуснала стреличка, както при Клей? Но защо ще го довлича тук отзад и ще го крие? Изглеждаше нелогично, но той не разполагаше с време да размишлява върху тази загадка.

Измъкна стълбата, провери дали все още е извън полезрението на пазачите и я опря на задната стена на джамията. Стълбата стигаше почти до покрива.

Достатъчно.

Докато се катереше, погледна през рамо. Пазачите бяха променили позициите си и сега препречваха пътя. Надолу по склона се виждаха светлините и факлите на племенния клан, сбрал се на плътна група на известно разстояние от пазачите. Бяха спрели и започваха да си правят бивак. От време на време до Пейнтър долитаха високи гласове, всичките на арабски, докато хората долу се правеха на номади, спрели да пренощуват.

Стигнал до върха на стълбата, Пейнтър се хвана за ръба на покрива и се изтегли нагоре, преметна крак през ръба и се претърколи на покрива.

Превит на две, той хукна към минарето близо до фасадата. На по-малко от метър под линията на покрива открит балкон обграждаше куличката — оттам имамът призоваваше за молитва местните поклонници. Лесно беше да се хване за парапета и да се прехвърли през балюстрадата.

Клекна и пропълзя по балкона. Дворът се беше проснал под него. Светлината беше твърде силна за очилата му, така че той ги вдигна на челото си и огледа разположението долу.

От другата страна малката площадка с реставрирани руини се къпеше в светлина.

Едно фенерче лежеше изоставено близо до входа на съседната гробница. Лъчът му осветяваше метален прът, забит в земята. На върха му изглежда имаше някаква скулптура вероятно бюст.

Отдолу се надигнаха гласове… откъм гробницата. Вратата й към двора беше отворена. Вътре се движеха светлини.

Пейнтър чу познат глас.

— Покажи ни на картата.

Касандра. Стомахът му се сви, сякаш бе глътнал огнена топка.

После й отговори Сафиа:

— Не откривам никакъв смисъл. Може да е навсякъде. Пейнтър се сви по-ниско. Слава Богу, още беше жива! Заля го вълна от облекчение и нова тревога. Колко души имаше там? Няколко минути оглежда сенките по запотените прозорци. Трудно беше да се каже, но в помещението едва ли бяха повече от четирима. Огледа двора за пазачи. Нямаше. Изглежда всички се бяха скрили на сушина в сградата.

Ако действаше бързо…

Тъкмо се изправяше, когато някой излезе през вратата на гробницата — висок атлетичен мъж, целият в черно. Пейнтър застина, обзет от страх, че са го забелязали.

Мъжът нахлупи още повече шапката над очите си и излезе под дъжда. Коленичи до пръта.

Пейнтър го наблюдаваше как посяга към основата на пръта и прокарва пръсти нагоре по дължината му. Какво прави този, по дяволите? Стигнал до върха на пръта, мъжът стана и бързо се върна в гробницата, изтърсвайки шапката си.

— Шейсет и девет — каза той, докато хлътваше вътре.

— Сигурен ли си? — Това пак беше Касандра.

— Да, съвсем сигурен, по дяволите!

Пейнтър не смееше да чака повече. Мушна се приведен под арката към Спиралното стълбище, което водеше надолу в джамията. Намести очилата за нощно виждане на очите си и огледа тъмното стълбище.

Изглеждаше мирно и тихо.

Извади пистолета си и свали предпазителя.

Нащрек за пазачи, той тръгна с едното рамо близо до стената, пистолетът насочен напред. Покриваше в дъга молитвената стая на джамията, докато се спускаше. Стаята беше празна, молитвени килимчета бяха натрупани на купчина в дъното. Пейнтър стигна до последното стъпало и се придвижи към предния вход.

Външните врати бяха отворени. Той вдигна очилата за нощно виждане на челото си и навлезе странично във входа. Коленичи в единия край на прага. Покрита веранда минаваше по протежение на предната стена. Точно пред него три стъпала водеха надолу към двора. От двете страни нисък зид опасваше верандата, с арковидни отвори на върха.

Пейнтър огледа близката околност.

Дворът оставаше празен. Приглушени гласове се чуваха откъм другата страна на пътя.

Ако притичаше до гробницата и се скриеше от външната страна на входа…

Направи бързи изчисления наум. Бързината беше от основно значение, за да проработи този план. Изправи се и стисна здраво пистолета.

Едва доловим шум го накара да застине. Идваше отзад.

Прониза го ужас, като електрически удар.

Не беше сам.

Завъртя се на пета, като едновременно приклекна с насочен към тъмната вътрешност на джамията пистолет. Откъм сенките два тъмни силуета вървяха към него, очите им проблясваха на светлината от двора. Очи котешки и гладни.

Леопарди.

Тихи като нощта, двете котки се приближаваха към него.

20:18

— Покажи ни на картата — каза Касандра.

Кураторката беше коленичила на пода на гробницата над същата карта, по която се бяха ориентирали и преди. Права синя линия водеше от първата гробница на брега на морето към тази в планината. Втора линия, в червено, се отклоняваше встрани на североизток, пресичаше планините и навлизаше в огромната празна широта на пустинята Руб ал-Кали обширната Празна четвъртина на арабския свят.

Сафиа поклати глава, проследявайки с пръст линията към пясъците.

— Не откривам никакъв смисъл. Може да е навсякъде.

Касандра също се взираше в картата на пода. Търсеха изгубен град в пустинята. Трябваше да е някъде по протежение на тази линия, но къде точно? Линията минаваше през центъра на огромния пустинен район. Наистина можеше да бъде навсякъде.

— Пропускаме нещо. — Сафиа се отпусна назад на пети и разтри слепоочията си.

Радиостанцията на Кейн изжужа и прекъсна мислите й. Той заговори в прикрепения на гърлото си микрофон.

— Колко са? — Последва дълга пауза. — Добре, просто ги наблюдавайте внимателно. Важното е да не се приближават повече. Обади ми се при евентуална промяна.

Касандра го изгледа. Той вдигна рамене.

— Онези пясъчни плъхове, които видяхме край пътя, са се върнали. Направили са лагер на мястото, където ги видяхме преди.

Касандра забеляза тревогата, изписала се по лицето на Сафиа. Жената се страхуваше за безопасността на сънародниците си. Добре.

— Нареди на хората си да застрелят всеки, който се приближи.

Сафиа се стегна при тези думи. Касандра посочи към картата.

— Колкото по-скоро разрешим загадката, толкова по-скоро ще се махнем оттук. — Това трябваше да запали огън под задника на кураторката.

Сафиа мрачно се взираше в картата.

— Трябва да има някакъв маркер за разстояние, вграден в артефакта. Нещо, което пропускаме. Нещо, което да подсказва на какво разстояние по тази линия трябва да търсим.

Сафиа затвори очи и се залюля леко на пети. После внезапно спря.

— Какво? — попита Касандра.

— Копието — каза тя и погледна към вратата. — Забелязах резки по дръжката му. Реших, че са просто за украса. Но в древните времена разстоянията често са били записвани с резки върху пръчка.

— Значи броят на резките може да означава разстояние? Сафиа кимна и понечи да се изправи.

— Трябва да ги преброя.

Касандра и нямаше доверие. Лесно би било да ги излъже и подведе. А на тях им трябваше верният брой.

— Кейн, иди там и преброй колко резки има върху дръжката на копието.

Той се намуси, но все пак се подчини и нахлузи на главата си мократа шапка.

След като той излезе, Касандра клекна до картата.

— Това трябва да е окончателното местоположение. Първо крайбрежието, после планините, а сега пустинята.

Сафиа сви рамене.

— Вероятно си права. Числото три има особена роля в древните вярвания. Както в троицата на християнския Бог — Бащата, Синът и Светия дух, — или древната небесна тройка — луната, слънцето и зорницата.

Кейн се появи на прага, отърсвайки дъжда от шапката си.

— Шейсет и девет.

— Сигурен ли си?

Той направи физиономия.

— Да, съвсем сигурен, по дяволите!

— Шейсет и девет — повтори Сафиа. — Така трябва да е.

— Защо? — попита Касандра.

— Шест и девет — обясни Сафиа, забила поглед в картата. — И двете се делят на три. Вече споменах, че числото три има особена роля. А шейсет и девет е магическо число.

— Аз пък винаги съм си мислил, че шейсет и девет означава нещо друго — Каза Кейн.

Сафиа не реагира на думите му, сякаш не ги беше чула, а продължи работата си — мереше с транспортир и изчисляваше с калкулатор. Касандра гледаше над рамото й.

— Това са шейсет и девет мили по протежение на червената линия. — Сафиа огради мястото с кръгче. — Ето тук, в пустинята.

Касандра коленичи, взе транспортира и провери измерванията. Взираше се в червеното кръгче и пресмяташе наум географската ширина и дължина.

— Значи това може да е мястото на изгубения град? Сафиа кимна. Продължаваше да се взира в картата.

— Това е най-доброто ми предположение.

Касандра сбърчи чело, усещайки, че жената крие нещо от нея. Направо я виждаше как премисля нещо. Стисна Сафиа за китката.

— Какво не ми казваш… Наблизо изтрещя изстрел.

Можеше да е случаен изстрел. Или пък някой от бедуините си е прострелвал пушката. Касандра обаче знаеше, че не е така. Завъртя се.

— Пейнтър…

20:32

Първият изстрел на Пейнтър беше напосоки — докато падаше назад през вратата на джамията. Приземи се по гръб на верандата. Един ъгъл на стената изригна в дъжд от мазилка. Леопардите вътре се разделиха и изчезнаха в сенките на джамията.

Пейнтър се хвърли зад ниския зид на верандата. Глупак! Не трябваше да стреля. Беше реагирал, без да мисли, воден от инстинкта за самосъхранение. Обикновено не правеше така. Ала някакъв ужас извън леопардите го беше стиснал за гърлото, сякаш нещо го беше поразило до най-дълбоките гънки на мозъка.

И беше проиграл елемента на изненадата.

— Пейнтър! — Викът дойде откъм гробницата.

Касандра.

Пейнтър не смееше да помръдне. Леопардите го дебнеха от към вътрешността, Касандра — отвън. Дамата или тигърът? В този случай и двете означаваха смърт. — Знам, че си дошъл за жената! — извика Касандра. Трясък на гръмотевица подчерта думите й. Пейнтър не помръдна. Касандра можеше само да гадае от коя посока е дошъл изстрелът. Звуците се движеха по-особено сред тези планински възвишения. Представи си я как се крие в гробницата и вика през прага. Не смееше да излезе на открито. Знаеше, че е въоръжен, но не знаеше къде е.

Как би могъл да използва това в своя полза?

— Ако не се покажеш в следващите десет секунди — с вдигнати ръце и невъоръжен, — ще застрелям пленничката.

Налагаше се да мисли бързо. Да се покаже означаваше да го убият заедно със Сафиа.

— Знаех си, че ще дойдеш, Кроу! Наистина ли допускаше, че ще се вържа на онези приказки, че си тръгнал към йеменската граница?

Пейнтър потръпна. Беше изпратил имейла с фалшивата информация само преди няколко часа през обезопасен сървър като тестов балон. Опасенията му се бяха потвърдили — формацията беше стигнала до Касандра. Обзе го чувство на отчаяние. Това можеше да означава само едно. Предателството в Сигма започваше от върха. Шон Макнайт… собственият му шеф… Това ли беше причината Шон да прикрепи Касандра към него от самото начало? Изглеждаше невъзможно.

Пейнтър затвори очи и пое дълбоко дъх с чувството, че е попаднал в пълна изолация.

Сега беше съвсем сам тук, отрязан. Нямаше с кого да се свърже, на кого да се довери. Странно, но мисълта за това му вля нова енергия. Заля го шеметно чувство на свободата да разчита на себе си и на онова, което му предлагаше непосредствената ситуация.

Трябваше да му стигне.

Пейнтър бръкна в чантичката на корема си и опипом намери радиопредавателя.

Гръмотевица изтрещя раздиращо. Дъждът заплющя по-силно.

— Пет секунди, Кроу.

Всичкото време на света…

Натисна бутона на предавателя и се претърколи към стълбите.

20:34

На седемдесет метра оттам Омаха подскочи, когато двете експлозии метнаха джиповете във въздуха сред ярка светлина като от удар на светкавица. Взривната вълна го оглуши и го разтърси до кости.

Това беше сигналът на Пейнтър. Беше се погрижил за Сафиа.

Преди малко единичен изстрел го бе ужасил. Сега пламъци и отломки валяха по целия паркинг. Мъже лежаха проснати в прахта. Двама горяха, покрити с горящ бензин.

Време беше да се действа.

— Сега! — извика Омаха, но викът прозвуча тенекиено в собствените му уши.

Явно все пак го бяха чули, защото от гората край него затрещяха изстрели. Няколко картечни откоса просветнаха откъм високия скален корниз, надвиснал над паркинга, където бяха заели позиция двама стрелци от племенния клан.

Горе при гробницата двама пазачи се опитваха да станат от земята. После се разтърсиха като от токов удар и телата им отхвръкнаха назад. Застреляни.

Други пазачи потърсиха прикритие като опитни бойци. Оттеглиха се зад стените, ограждащи комплекса — най-близкото и надеждно за момента прикритие.

Омаха вдигна бинокъла си.

На равното било двата горящи джипа осветяваха паркинга. Третото возило беше отхвърлено на няколко метра от взривната вълна. Локви горящ бензин пушеха под дъжда върху капака и край гумите му. Планът на Пейнтър беше да из-ползва третия джип като средство за бягство. Досега трябваше вече да е стигнал при него.

Къде беше? Какво чакаше още?

Вой се надигна вдясно от Омаха. Дрънчаха звънчета. Дузина камили се пръснаха нагоре по хълма. Сред тях тичаха бедуините. Прикриващ огън се изсипа откъм линията на дърветата.

Чуха се няколко ответни изстрела. Една камила изврещя и падна на коляно в прахта. Експлозия разкъса склона вляво от Омаха. Огнени езици и откъснати клони, пушещи листа и пръст изригнаха нагоре.

Граната.

А после нов звук.

Идваше откъм дълбоката клисура вдясно.

Мамка му!…

Пет миниатюрни хеликоптера се издигнаха в полезрението му, бързи като комари. Едноместни. Само перки, двигател и пилот. Приличаха на летящи шейни. Прожектори заиграха по земята, последвани от автоматичен огън.

Камили и хора се пръснаха във всички посоки.

Омаха гневно стисна юмрук. Кучката ги е очаквала. Беше си подсигурила подкрепление в засада. Как беше разбрала?

Корал и Барак се появиха от двете му страни.

— Пейнтър ще има нужда от помощ — изсъска Корал. — Вече не може да стигне до третия джип. Мястото е твърде открито.

Омаха погледна нагоре към паркинга, който се беше превърнал в кървава баня от трупове на хора и камили. Откъм гората мъжете на шейха стреляха към хеликоптерите и не им даваха да се снижат. Но те продължиха зигзагообразния си патрулиращ полет над комплекса.

Целият план беше отишъл по дяволите.

Но Сафиа беше някъде там, горе. Този път Омаха нямаше да я изостави.

Корал извади пистолета си.

— Отивам.

Омаха стисна ръката й. Мускулите и бяха като стоманена въжета. Той я стискаше здраво, в знак че няма място за спорове.

— Този път отиваме всички.

20:35

Кара гледаше калашника в скута си. Пръстите и се тресяха неконтролируемо върху приклада и и беше невъзможно да се концентрира. Усещаше очите си несъразмерно големи за главата, чувство, което вещаеше мигренозен пристъп, стомахът и се надигаше в призиви за повръщане.

Мечтаеше си за едно малко оранжево хапче.

До нея Клей се мъчеше да запали двигателя. Завъртя отново ключа, но той сякаш се беше заклещил. Дани седеше на задната седалка, въоръжен само с един пистолет.

Експлозията беше осветила хълмовете на север като изгряващо слънце. Сигналът на Пейнтър. Над двете долини екливите откоси картечна стрелба звучаха като фойерверки.

— Шибан боклук! — изпсува Клей и удари с ръка по волана.

— Задавил си го — троснато рече Дани.

Кара гледаше през прозореца. Червеникавият блясък на север още се виждаше. Бяха започнали. Ако всичко е минало добре, другите всеки момент щяха да се появят с един от джиповете на похитителите. Остатъкът от групата щеше да се пръсне сред хълмовете. Мъжете от Байт Катир знаеха много пътечки през гористата планина.

Но я глождеше усещането, че нещо не е наред.

Може да бяха само шиповете в главата й. Ставаха все по-остри с всяко вдишване. Болка се стрелна зад очите й. Дори светлината от таблото й се струваше прекалено ярка.

— Ще изтощиш акумулатора — предупреди Дани, когато Клей се опита отново да запали. — Дай му почивка. Пет минути най-малко.

Жужене изпълни черепа на Кара, сякаш тялото и беше антена на радио, което улавя само статичен шум. Трябваше да направи нещо. Не можеше повече да седи така. Дръпна дръжката и едва не изпадна през вратата.

— Какво правиш? — уплашено извика Клей.

Тя не отговори. Стъпи на пътя. Бяха паркирали пикапа под клоните на едно тамариндово дърво. Тя излезе на открито и се отдалечи на известно разстояние нагоре по пътя, така че да не се вижда от пикапа.

Престрелката продължаваше.

Кара не и обърна внимание, насочила мислите си към нещо, което беше по-близо.

Стара жена стоеше на пътя с лице към нея, сякаш я чакаше. Беше облечена с дълго пустинно наметало, лицето и бе скрито зад черен воал. В костеливите си пръсти държеше тояга от чепато дърво, гладка и лъскава от дългата употреба.

Главата на Кара пулсираше. После статичният шум най-после заглъхна, когато радиото попадна на вярната станция. Болката и гаденето изчезнаха. За миг се почувства в безтегловност, освободена.

Жената просто я гледаше.

Безчувственост изпълни цялото тяло на Кара. Тя не оказа съпротива. Пушката падна от безжизнените и пръсти.

— Тя ще има нужда от теб — най-накрая каза жената и й обърна гръб.

Кара тръгна след нея, движеше се като насън.

Назад при тамариндовото дърво двигателят на пикапа изръмжа и замлъкна.

Кара продължи да върви надолу към обраслата с дървета долина, пътят остана зад нея. Тя не се възпротиви, дори и да беше способна на съпротива.

Знаеше кой се нуждае от нея.

20:36

Бяха блъснали Сафиа на колене, с ръце на върха на главата. Касандра клечеше до нея с пистолет до основата на тила и, другият бе насочен към входа. И двете бяха с лице към входа, застинали напрегнато в дъното на помещението. Гробната могила беше между тях и отворената врата.

Веднага след експлозията Касандра беше изключила светлините и беше пратила Кейн през един прозорец на задната стена. Да заобиколи. Да открие Пейнтър.

Сафиа преплете пръсти и ги стисна. Наистина ли беше вярно? Възможно ли бе Пейнтър да е още жив, да е някъде отвън? Дали и другите бяха оцелели? Очите й плувнаха в сълзи. Каквото и да ставаше, поне не беше сама. Пейнтър беше някъде отвън.

Отвъд сградите все още трещеше стрелба.

Огньове хвърляха алени светлосенки в нощта.

Чу ритмичния звук на хеликоптери, откоси автоматичен огън.

— Просто ни пусни — примоли се Сафиа. — Вече имаш координатите на Убар.

Касандра не благоволи да й отговори, вниманието й бе насочено изцяло върху вратата и прозорците. Сафиа не беше сигурна дали въобще я е чула.

Звук от триене стигна до тях откъм външната страна на вратата.

Някой идваше. Пейнтър или Кейн?

Голяма сянка прекоси отвора, осветена за миг от прожектора на двора.

Камила.

Имаше направо сюрреалистичен вид, докато минаваше бавно покрай входа, прогизнала от дъжда. След нея една жена застана в рамката на вратата, гола. Сякаш трептеше на фона на червеникавото сияние от близките огньове.

— Ти! — ахна Касандра.

В едната си ръка непознатата държеше сребристия куфар с желязното сърце. Бяха го оставили до вратата.

— Не, остави го, кучко! — Касандра стреля два пъти, оглушително близо до лявото ухо на Сафиа.

Тя извика от болка и падна напред върху едно от молитвените килимчета. Претърколи се една крачка встрани, по посока на гробната могила.

Касандра я последва, като продължаваше да стреля към отворената врата.

Сафиа проточи врат, главата и звънтеше. В отвора на вратата нямаше никого. Погледна косо към Касандра, която беше заела стойка за стрелба, и двата пистолета насочени към вратата.

Сафиа не се поколеба. Сграбчи края на молитвеното килимче, върху което стояха и двете. С рязко движение се хвърли напред, повличайки и килимчето.

Хваната неподготвена, Касандра се строполи.

Пистолетен изстрел.

Мазилка се посипа от тавана.

Докато Касандра падаше назад, Сафиа се метна над гробната могила и се претърколи към вратата. Стигна до входа и скочи с главата напред през прага.

Още един изстрел.

Преди да се приземи Сафиа усети силен удар в рамото, който я завъртя. Удари се в земята и се плъзна в разкаляната пръст. Рамото й гореше. Беше простреляно. Изпаднала в паника и водена от чист инстинкт, тя се претърколи настрани, далеч от отворената врата.

Дъждът се лееше отгоре й.

Пропълзя зад ъгъла, провря се през някакъв жив плет и се отправи към тясната пътечка между гробницата и останките от молитвената стая.

Когато стигна дотам, една ръка посегна изотзад в мрака и затисна грубо устата й.

20:39

Пейнтър силно притискаше Сафиа.

— Тихо — прошепна той в ухото й, облегнал се на полусрутената стена.

Тя изграчи в дланта му.

Крил се бе тук в продължение на няколко минути, наблюдаваше двора и се чудеше как да изкара Касандра навън.

Само че бившата му партньорка изглежда се беше окопала в гробницата и чакаше търпеливо отрядът и да си свърши работата, докато тя охранява ценната пленничка. Прожекторите на кръжащите хеликоптери шареха из двора и го принуждаваха да остане на място. Касандра отново го беше надхитрила — въздушното подкрепление явно бе изпратено тук предварително.

Положението изглеждаше безнадеждно.

И точно тогава видя една камила да върви под дъжда преспокойно, сякаш не се движеше през центъра на престрелка. Мина покрай скривалището му и се скри зад ъгъла покрай фасадата на гробницата. После се чуха няколко изстрела и Сафиа се появи със залитане.

— Трябва да стигнем до задната стена на комплекса — прошепна той и посочи надолу по пътечката.

Откъм предната страна стрелбата не пресекваше. Налагаше се да рискуват по стръмните склонове отзад, да се опитат да стигнат до някакво укритие. Той я пусна внимателно, но тя продължаваше да се притиска към него.

— Стой зад мен — каза й той.

Пейнтър се обърна и поведе, ниско приведен, назад към дъното на комплекса. Там сенките бяха по-плътни. Оглеждаше се през очилата за нощно виждане, беше напрегнат, Пистолетът му сочеше напред. Нищо не помръдваше. Светът беше потънал в зелени сенки. Ако успееха да стигнат до далечната стена, която ограждаше комплекса…

Направи още една крачка и пътечката внезапно разцъфна в светлина, ослепително ярка през очилата, изгаряща очите му сякаш до дъно. Той рязко свали очилата.

— Не мърдай.

Пейнтър замръзна. Някакъв мъж лежеше по корем върху стената на руините. В едната си ръка държеше фенерче, в другата — пистолет, и двете бяха насочени към Пейнтър.

— Дори не примигвай — предупреди мъжът.

— Кейн — простена Сафиа зад него.

Пейнтър изруга наум. Мъжът беше лежал в засада върху стената, оглеждал бе отвисоко и ги беше изчакал да му кацнат на мушката.

— Хвърли оръжието!

Пейнтър нямаше избор. Ако откажеше, онзи щеше да го застреля на място. Пистолетът падна от пръстите му.

Нов глас извика остро зад него, откъм началото на пътечката. Касандра.

— Просто го застреляй.

20:40

Омаха клечеше до Корал и я чакаше да обискира тялото, проснато на земята. Барак ги прикриваше с пушката си. Намираха се в края на паркинга и чакаха подходящ момент да притичат през откритото пространство.

Стиснал своя „Пустинен орел“, Омаха се мъчеше да успокои сърцето си, което напираше да изскочи от гърдите му. Сякаш не можеше да поеме достатъчно кислород. Преди минута беше чул пистолетни изстрели откъм вътрешността на комплекса.

Сафиа…

Паркингът отпред още беше осветен от локвите горящ бензин. Два хеликоптера кръжаха отгоре, прожекторите им кръстосваха земята в смъртоносни шарки. Противниковите страни изчакваха. Само от време на време по някой картечен откос разкъсваше тишината.

— Да тръгваме — каза Корал и стана, все още в сянката на едно диворасло смокиново дърво. Очите й следяха втората двойка хеликоптери, стрелкащи се над главите им. — Готови за бегом.

Омаха се намръщи — беше видял в ръцете й гранатата, която беше взела от мъртвия пазач.

Тя издърпа халката и пристъпи на открито, вниманието й бе насочено изцяло към небето. Изви ръка назад, прехвърляйки тежестта си върху единия крак. Застина за миг.

— Какво правиш? — попита Омаха.

— Физика — отговори тя. — Анализ на вектора, подходящия момент, ъгъла на изкачване. — Метна гранатата с камшичен удар на цялото си тяло.

Омаха веднага я загуби от поглед в тъмнината.

— Бягайте! — Корал хукна напред, възползвайки се от инерцията на хвърлянето.

Преди Омаха да е помръднал, гранатата избухна над главата му с ослепителна светлина и огря корема на единия хеликоптер. Прожекторите му се завъртяха диво, когато взривната вълна го удари. Шрапнели разкъсаха търбуха му. Един удари резервоара и хеликоптерът избухна в огнена топка.

— Тичайте! — отново извика Корал. Барак вече тичаше по петите й.

Омаха хукна. Отломки валяха вдясно от тях. Парче от витло се удари с трясък в земята. После горящият корпус се срина върху редицата дървета в края на гората и блъвна към небето последен залп от огън и черен дим.

Омаха продължаваше да тича през паркинга. Другите хеликоптери се бяха пръснали като ято подплашени гарги.

Корал стигна до самотния джип и скочи на шофьорското място. Барак отвори със замах задната врата, оставяйки мястото отпред за Омаха.

Докато Омаха посягаше към дръжката на вратата, двигателят на джипа изрева. Тъкмо успя да я отвори, когато Корал включи на скорост и натисна педала за газта. Ръката му едва не излезе от рамото. Затича и в последния миг успя да скочи вътре.

Корал нямаше време да чака изоставащите.

Срина се на седалката, тъкмо когато прозвуча изстрел от пушка.

Омаха се наведе, но изстрелът не беше даден от врага.

Барак беше прострелял прозорчето на тавана. Разчисти с лакът останките от напуканото стъкло, после мушна тялото си през отвора заедно с пушката. Моментално започна да стреля, докато Корал се бореше да върти гумите в калта.

Джипът поднесе на острия завой към отворената порта в оградната стена на комплекса. Гумите забоксуваха. Машината се мъчеше да се отскубне от калта.

Друг хеликоптер се появи в полезрението им, приближаваше под остър ъгъл. Автоматичен огън просветна откъм носа му, трещеше и прекопаваше диря към затъналото в калта возило. Щеше да ги пререже през средата.

Корал стисна лоста, включи на задна и даде газ. Джипът захапа отново по-твърда почва и отскочи назад миг преди гилотината от куршуми да мине само на сантиметри от предната му броня.

Втори хеликоптер се снижи към тях.

Барак откри огън към небето. Прожекторът се пръсна, но самият хеликоптер продължи неумолимо.

Все още на задна, Корал завъртя волана. Колата занесе в калта.

— Омаха, вляво!

Докато Барак беше зает с хеликоптера, един от пазачите беше решил да се възползва от възможността. Изправи се с пушка на рамото. Омаха се отпусна назад в седалката си. Джипът се завъртя лице в лице с мъжа. Лишен от избор, Омаха стреля през предното стъкло. И още два пъти. Бронираното стъкло удържа, но се напука като гъста паяжина.

Пазачът се метна встрани.

Джипът спря да буксува и се стрелна през паркинга, все още на задна скорост. Извила врат, Корал майсторски насочи возилото към портата със задницата напред, преследвана от хеликоптерите.

— Дръжте се!

20:44

Уловена без изход на пътечката, Сафиа стоеше между Пейнтър и Касандра. Малко по-напред Кейн беше насочил пистолета си. Всички бяха застинали за миг, когато хеликоптерът избухна зад тях.

— Застреляй го — повтори Касандра.

— Не! — Сафиа се опита да застане пред Пейнтър, да го защити. Всяко движение пращаше огнени шишове в рамото й. Кръв се стичаше по ръката й. — Убийте го и за нищо на света няма да ви помогна! Никога няма да откриете тайната на Убар!

Пейнтър я задържа назад, защитавайки я от Кейн. Касандра мина през живия плет.

— Кейн, изпълни заповедта.

Сафиа погледна между двамата въоръжени нападатели. Забеляза някаква промяна в сенките зад мъжа. Нещо, което е било клекнало, сега се изправи върху стената. Очите светеха с котешко червено.

С гъгнив рев леопардът скочи върху Кейн. Пистолетът изгърмя. Сафиа усети как куршумът просъска край ухото и и се заби в пръстта. Човекът и котката паднаха от стената в молитвената стая отдолу.

Пейнтър се приведе, стисна Сафиа за ръката и я завъртя зад себе си, обръщайки се лице в лице с Касандра.

Стреля.

Касандра скочи назад над живия плет. Куршумът не я уцели, а откърти парче мазилка от ъгъла на гробницата.

От другата страна прозвучаха писъци — остри, на кръв. Беше невъзможно да различиш човека от звяра.

Куршуми рикошираха в стените от пясъчник, когато Касандра отвърна на огъня, прикрила се ниско зад ъгъла. Пейнтър бутна Сафиа към стената на гробницата, извън пряката линия на обстрел… поне за момента.

— Върви към външната стена — каза й той и я насочи по пътечката.

— Ами ти?

— Тя ще ни последва. Склонът е твърде открит. — Възнамеряваше да задържи Касандра.

— Но ти…

— По дяволите, тръгвай! — И я бутна по-силно.

Сафиа се запрепъва по пътечката. Колкото по-скоро стигнеше на безопасно място, толкова по-скоро Пейнтър щеше да се погрижи за собственото си бягство. Така оправда действията си, но част от нея съзнаваше, че просто бяга, за да си спаси кожата. С всяка стъпка рамото и пулсираше по-силно, сякаш протестираше срещу малодушното и бягство. Въпреки това тя продължи напред.

Престрелката ехтеше.

Откъм молитвената стаичка не се чуваше и звук, съдбата на Кейн оставаше неизвестна. Нови изстрели се чуха от паркинга. Хеликоптер мина ниско над главата и и завихри дъждовните капки с витлата си.

Стигнала края на пътечката, Сафиа хукна през подгизналата градина към далечната стена. Беше висока само метър и половина, но тя не беше сигурна, че с раненото си рамо ще успее да се прехвърли през нея.

Изпод клоните на един баобаб от далечната страна на стената се появи камила. Движеше се към Сафиа. Изглежда беше същата, която бе минала покрай вратата на гробницата по-рано. И сега беше в същата компания — с голата жена.

Само дето сега жената яздеше камилата.

Сафиа не знаеше какви са намеренията й, но щом Касандра бе стреляла по нея, значи жената трябваше да е на нейна страна. Врагът на моя враг…

Непознатата и подаде ръка… и я заговори. Не беше нито на арабски, нито на английски. И все пак Сафиа я разбра — не защото беше учила езика, което си беше факт, а защото думите сякаш се просмукваха по своя воля през черепа й.

— Добре дошла, сестро — каза непознатата на арамейски, мъртвия език на тази земя. — Мир теб.

Сафиа посегна да хване ръката й. Пръсти се увиха около нейните, твърди и силни. Усети, че я издърпват с лекота нагоре. Болката се стрелна непоносима по ранената и ръка. Вик се изтръгна от устните й. Чернота стесни зрението й до малка точка.

— Мир — тихо повтори жената.

Сафиа усети как думата я залива, влива се в нея и отнася със себе си болката и света. Отпусна се и изгуби съзнание.

20:47

Пейнтър изтръгна предпазната мрежа от прозореца до главата си. Беше закрепена калпаво. Притисна гръб към стената на гробницата и стреля два пъти да задържи Касандра на място.

Натисна с длан да отвори плъзгащия се прозорец. Славя Богу, не беше заключен! Хвърли поглед към пътечката и видя Сафиа да потъва в сенките.

Отпусна се на едно коляно, стреля още веднъж, изхвърли празния пълнител, взе друг от колана си и го натика в гнездото.

Касандра стреля отново. Куршумът удари стената до крака му.

Къде е поредният проклет леопард, когато имаш нужда от него?

Пейнтър върна изстрела, после прибра пистолета си в кобура. Без да поглежда втори път, той скочи нагоре, метна се през прозореца и падна не особено грациозно в гробницата.

Претърколи се и стана на крака. Погледът му се плъзна по покрита с шалове могила в средата. Като се придържаше покрай стената, той заобиколи гроба с пистолет в ръка и се насочи към вратата. На минаване покрай задния прозорец усети полъх на влажния бриз.

Значи оттук се е промъкнал кучият му син.

Пейнтър погледна през прозореца и улови някакво движение отвън.

От другата страна на ниския зид една камила тъкмо се обръщаше и поемаше надолу по далечния склон. Яздеше я гола жена и сякаш я насочваше само с коленете си. В ръцете си крепеше друга жена. Отпусната, неподвижна. Сафиа…

Камилата и ездачките й се скриха от погледа. Двойка леопарди скочиха върху стената откъм тъмната градина и ги последваха.

Преди да е решил дали да не тръгне след тях, Пейнтър чу шум при вратата. Обърна се приведен. Сянка препречваше изхода.

— Не сме свършили, Кроу! — извика Касандра.

Пейнтър държеше пистолета си в готовност.

Нов рев стигна до ушите му. Рев на мощен двигател, който се приближаваше.

Прозвучаха изстрели. Той позна характерния звук на автомат „Калашников“. Някой от неговите хора. Сянката на Касандра изчезна, скри се от погледа му, оттегли се.

Пейнтър притича към вратата, като стискаше пистолета в позиция за стрелба. Забеляза оставена на пода карта. Посегна и я грабна.

На двора един от джиповете подскачаше през градината, разоравайки неравни бразди. Някой стърчеше през прозорчето на покрива. Просветна насочено към небето дуло. Барак.

Пейнтър огледа остатъка от двора. Изглеждаше празен. Касандра се беше скрила — признаваше временното превъзходство на противника. Той излезе от гробницата и размаха намачканата карта.

Шофьорът на мицубишито явно го забеляза, защото джипът зави рязко. Задницата му се насочи към него. Той хлътна обратно в гробницата, за да не го ударят. Джипът наби спирачки и остърга стената. Задната врата се озова на една линия с вратата на гробницата.

Шофираше Корал.

— Качвай се! — извика Барак.

Пейнтър хвърли поглед към задния прозорец на гробницата. Сафиа…

Която и да беше онази жена, поне я отвеждаше далеч от непосредствената опасност. Засега трябваше да се задоволи и с това.

Обърна се, дръпна дръжката, метна се на задната седалка и трясна вратата след себе си.

— Давай! — извика той.

Корал включи на предна и джипът литна.

Два хеликоптера ги подгониха. Барак стреляше, а джипът летеше към отворената порта. Корал се наведе напред, взирайки се през напуканото стъкло.

Излязоха от комплекса, подскочиха над дълбок коловоз и за миг се озоваха във въздуха, после се приземиха с трясък. Гумите се завъртяха, захапаха пръстта и джипът набра скорост към пътя и прикритието на гъстата гора.

От предната седалка Омаха погледна назад към него с празни очи.

— Къде е Сафиа?

— Няма я. — Пейнтър поклати глава, без да мига. — Сафиа я няма.

15.ПЛАНИНСКА ПЪТЕКА

4 декември, 00:18

Планините Дофар

Сафиа се събуди от тежкия сън. Падаше. Разпери ръце, разкъсвана от паника, която и беше до болка позната, като собствения и дъх. Агонизираща болка прониза рамото й.

— Успокой се, сестро — каза някой близо до ухото й. — При мен си.

Светът направи още едно шеметно завъртане и се фокусира, потънал в среднощен мрак. Седеше подпряна на една клекнала камила, която преживяше мързеливо. Някаква жена се надвеси до нея, беше провряла ръка под мишницата на здравото и рамо и я прикрепяше.

— Къде… — промълви Сафиа, но устните и сякаш бяха залепени.

Опита се да открие опора в краката си, но не успя. Спомените започваха бавно да се връщат. Битката при гробницата. Стрелба изпълни главата й. Ярки образи. Едно лице. Пейнтър. Потрепери в ръцете на жената. Какво беше станало? Къде се намираше?

Най-накрая откри в себе си достатъчно сили да стане, облягайки се тежко на камилата. Забеляза, че раненото и рамо е превързано набързо, стегнато, колкото да се намали кървенето. Болеше я при всяко движение.

Жената до нея, призрачна в мрака, изглежда беше същата, която я беше спасила, само че сега беше облечена с пустинно наметало.

— Идва помощ — прошепна тя.

— Коя сте вие? — успя да изрече Сафиа, внезапно усетила колко студена е нощта.

Намираше се в нещо като пещера, образувана от гъсти надвиснали клони. Дъждът беше спрял, но отделни капки все още се стичаха от тъмния балдахин над главата й. Палмови и тамариндови дървета се издигаха навсякъде около нея. Оплетени лиани и висящи градини от жасмин се спускаха като драперии и изпълваха въздуха с уханието си.

Жената не каза нищо. Посочи със свободната си ръка.

Слаба светлина като от огън пронизваше през дебелите като въжета лиани. Някой идваше, вдигнал високо факел или лампа.

На Сафиа изведнъж й се прииска да избяга, но тялото й беше твърде слабо, за да се подчини на волята й.

Ръката около рамото и се сви, сякаш жената беше прочела мислите й, но Сафиа остана с впечатление, че жестът не е имал за цел да я задържи в пленничество, а просто да й вдъхне увереност.

След малко очите и се нагодиха към мрака достатъчно, за да види, че гъстата гора пред нея крие неравна скална стена от пясъчник, обрасла с лози, пълзящи растения и малки храсти. Светлината идваше от вътрешността на тунел в лицето на скалата. Такива пещери и проходи имаше из цялата дофарска планина — прокопаваха ги мусонните дъждове, които се просмукваха през пясъчника.

Когато светлината наближи входа на тунела, Сафиа различи три фигури — стара жена, дете на около дванайсет години и още една млада жена, която можеше да бъде близначка на нейната спасителка. Всичките бяха облечени еднакво — в пустинни наметала с отметнати качулки.

Освен това всички имаха еднаква украса — рубинена татуировка под външния ъгъл на лявото око. Сълза.

Дори и детето, което носеше газена лампа.

— Онази, която беше загубена… — пропя жената до Сафиа. — … си дойде у дома — каза възрастната и се опря на една тояга. Косата и беше сива и вързана на плитка, но лицето й, макар и набраздено от бръчки, излъчваше жизненост.

Сафиа откри, че и е трудно да срещне тези очи, но и невъзможно да отклони поглед.

— Добре си дошла — каза старицата на английски и пристъпи встрани.

Първата жена помогна на Сафиа да мине през входа на пещерата. След това детето поведе, вдигнало високо лампата. Възрастната вървеше зад тях, потропвайки с бастуна си, а третата жена излезе от тунела и отиде при клекналата камила.

Водеха Сафиа напред.

В продължение на няколко крачки никой не каза нищо.

Сафиа, настръхнала от въпроси, не можеше да мълчи повече.

— Кои сте вие? Какво искате от мен? — Гласът й прозвуча капризно дори в собствените и уши.

— Мир теб — прошепна зад нея старицата. — В безопасност си. Засега, добави наум Сафиа. Беше забелязала дългия кинжал в колана на жената, която беше останала при камилата.

— Всички отговори ще ти бъдат дадени от нашата ходжа.

Сафиа се стресна. Ходжата беше племенен шаман, задължително жена. Ходжите бяха пазители на знанието, изцелителки, оракули. Кои са тези хора? Докато вървеше напред, усети полъх на жасмин във въздуха. Уханието я успокои, напомняше и за дома, за майка й, за безопасност.

Болката в раненото рамо обаче я държеше нащрек. Кръвта беше пробила през превръзката и се стичаше по ръката й.

Чу шум от стъпки зад себе си. Погледна през рамо. Третата жена ги беше настигнала. Носеше две неща от товара на камилата. В едната си ръка носеше сребристия куфар, вече поочукан, в който се намираше желязното сърце, а на рамото й лежеше желязното копие с бюста на Савската царица.

Бяха откраднали двата артефакта от Касандра.

Сърцето на Сафиа заби по-силно, полезрението й се сви.

Крадци ли бяха? Спасена ли беше, или отново отвлечена?

Тунелът се протягаше дълбоко в планинските недра. Бяха подминали странични тунели и пещери, отклоняващи се под различен ъгъл. Бързо изгуби чувство за ориентация. Къде я водеха?

Най-накрая въздухът стана като че ли по-свеж, по-наситен с кислород, уханието на жасмина — по-силно. Проходът напред просветля. Вятър подухна откъм гърлото на тунела.

Завиха зад един ъгъл и тунелът се отвори в голяма пещера.

Сафиа пристъпи вътре.

Не, не беше пещера, а огромен купол на амфитеатър. Високо горе на тавана имаше малък отвор към небето. Вода течеше през отвора и се спускаше в дълъг клокочещ водопад към малко езеро отдолу. Пет малки лагерни огъня горяха покрай езерото като върхове на звезда и осветяваха цъфтящите лози, които покриваха стените и висяха на дълги преплетени кичури от тавана, някои стигаха чак до пода.

Този тип геоложки образувания й бяха познати. Една от безбройните понорни ями в района. Някои от най-дълбоките се намираха в Оман.

Сафиа зяпна.

Из пещерата се движеха или седяха и други хора с наметала. Трийсетина. Лица се обърнаха към нея, когато групичката им влезе. Осветеното помещение и напомни за пещерата от приказката за Али Баба.

Само дето тук всичките четиридесет разбойници бяха жени.

На всякаква възраст.

Сафиа влезе с препъване, внезапно почувствала товара от изтощение, гореща кръв се стичаше по едната и ръка, тялото й трепереше.

Жена се изправи край един от огньовете.

— Сафиа?

Тя присви очи да фокусира жената. Не беше облечена като другите. Сафиа не можеше да си обясни присъствието и тук.

— Кара?

01:02

Въздушна база „Тумрайт“, Оман

Касандра се наведе над картографската маса в офиса на капитана. Върху сателитна карта на района тя беше пресъздала картата на кураторката. Със син маркер беше начертала линия от гробницата в Салала до онази в планината, а с червен маркер беше прокарала линия от гроба на Йов към откритата пустиня. Беше оградила с червено крайната им цел, местонахождението на изгубения град.

Въздушната база „Тумрайт“ се намираше само на трийсет мили оттам.

— Колко бързо можете да ми осигурите необходимите запаси? — попита тя.

Младият капитан облиза устните си. Той ръководеше снабдителното депо на Харвест Фолкънс, източника на припаси и бойни материали за военновъздушните сили на САЩ, подсигуряващ базите и войските им в целия тукашен регион. Държеше голям бележник на твърда подложка и отмяташе отделните точки.

— Палатките, заслоните, оборудването, порционите, горивото, водата, медицинските материали и генераторите вече се товарят в транспортни хеликоптери. Ще бъдат доставени на място в седем сутринта според инструкциите.

Тя кимна.

Мъжът продължаваше да се мръщи, загледан в мястото, където трябваше да достави припасите.

— Това е в средата на пустинята. Бегълци се стичат непрекъснато във въздушната база. Не виждам как осигуряването на лагер там ще помогне.

Порив на вятъра издрънча в гофрираната ламарина по покрива на сградата.

— Получихте заповеди, капитан Гарисън.

— Да, сър.

Но в очите му продължаваше да се чете объркване, особено когато погледна през прозореца към стотината мъже, приседнали върху раниците си, повечето заети да проверяват оръжията си, облечени в камуфлажни пясъчни униформи без означения за принадлежност.

Касандра го остави на съмненията му и тръгна към вратата. Капитанът беше получил своите заповеди, предадени по командната верига от Вашингтон. Наредено му беше да и съдейства в материалното обезпечаване на отряда. Гилдията беше подсигурила легендата за прикритието. Отрядът на Касандра беше издирвателна и спасителна единица, пратена да помогне на бегълците, които се изтегляха пред настъпващата пясъчна буря, и да участва в евентуални спасителни операции по време на самата буря. Разполагаха с пет високопроходими камиона с огромни гуми за пясък, с един осемнайсеттонен високоскоростен пясъчен трактор M4, два транспортьора и шест от едноместните хеликоптерни шейни, всяка прикрепена към камион с открита каросерия.

На излизане от командната сграда на Харвест Фолкънс Касандра погледна часовника си. Очакваше се пясъчната буря да се стовари върху региона след осем часа. Получаваха се сведения за ветрове със скорост сто и трийсет километра в час. Ветровете тук, където планините се срещаха с пустинята, вече набираха сила.

А те щяха да се отправят право към ядрото на бурята. Нямаха избор. Беше се получило съобщение от командването на Гилдията, което намекваше, че е възможно източникът на антиматерия да е в процес на дестабилизация и може да се самоунищожи преди да бъде открит. Това не биваше да става. Времевото разписание беше съкратено.

Касандра огледа тъмните писти. Един тромав британски VC10 се приземи в далечината, осветен от лампите, очертаващи пистата. Гилдията беше организирала превоза на войниците и допълнителното оборудване предния ден. Министъра се беше свързал лично с нея след снощната престрелка. Дяволски късмет беше, че бе узнала местоположението на изгубения град преди да изгуби Сафиа. При откритие от такова значение Министъра не я беше порицал твърде остро за представянето й.

Тя обаче не беше доволна от себе си.

Представи си как Пейнтър клечи на пътечката между Руините на молитвената стая и гробницата. Острият му поглед, бръчиците на концентрация, как се движеше толкова бързо, завъртане на един крак, изваждане на пистолета. По-добре да го беше застреляла в гърба, когато имаше тази възможност. Рискуваше да уцели Сафиа, но тя и без това вече беше загубена за нея. Но не стреля. Дори когато Пейнтър се беше завъртял към нея, тя се беше забавила с част от секундата и се бе оттеглила, вместо да нападне.

Стисна ръка в юмрук. Беше се поколебала. Проклинаше себе си точно колкото и Пейнтър. Нямаше да допусне същата грешка втори път. Плъзна поглед по огромната площ асфалт и чакъл.

Дали ще дойде тук?

Беше откраднал картата и при бягството си, както и собствения й джип. Откриха го изоставен в гората на няколко мили от пътя, от складираното в него оборудване нямаше и следа.

Пейнтър разполагаше с картата. Определено щеше да дойде.

Но не и преди тя да се е подготвила за срещата им. Разполагаше с достатъчно жива сила и огнева мощ да задържи цяла армия в пустинята. Нека опита.

Втори път нямаше да се колебае.

Една фигура се появи от малка пристроена сграда близо до паркираните камиони, където се помещаваше временният и команден център. Джон Кейн тръгна към нея, левият му крак бе стегнат в шина. Спря намръщен. Лявата половина на лицето му беше запечатана с хирургическо лепило, което придаваше на чертите му синкав оттенък. Под слоя лепило белези от нокти разсичаха бузата и гърлото му, черни от йода, с който ги бяха намазали. Очите му святкаха по-ярко от обичайното под неоновото осветление. Малка доза морфин.

Отказал бе да го оставят тук.

— Почистването е приключило преди час — каза той и прибра радиостанцията си. — Всички улики са били заличени.

Тя кимна. Всички улики за участието им в престрелката при гробницата — тела, оръжия, дори останките от взривената хеликоптерна шейна.

— Някакви сведения за отряда на Кроу?

— Изчезнали са в планината. Пръснали са се. Из цялата планина има черни пътища и камилски пътеки. И почти непроходими гори в дълбоките проломи. Той и онези пясъчни плъхове са подвили опашки и са се покрили някъде.

Касандра го беше очаквала. Престрелката беше лишила отряда и от необходимата жива сила за преследване и издирване. Трябваше да се погрижат за собствените си ранени и да разчистят мястото преди местните власти да реагират на нападението. Тя се беше евакуирала още с първия хеликоптер и се беше свързала с командването на Гилдията — омаловажи хаоса и подчерта откритието за истинското местонахождение на Убар.

Тази информация и беше купила живот.

Знаеше на кого дължи това.

— А музейната кураторка? — попита тя Кейн.

— Оставих хора в планината. Все още няма следа от сигнала и.

Касандра се намръщи. Микропредавателят, който беше имплантиралата жената, имаше обхват от десет мили. Как е възможно да не са уловили още сигнала и? Може да беше някакво смущение заради планината. Или пък заради буреносната система. Е, рано или късно щяха да я открият.

Касандра си представи малката таблетка C4, вградена в предавателя. Сафиа може и да беше избягала… но така или иначе вече беше мъртва.

— Да тръгваме — каза тя.

01:31

Дофарските планини

— Добро момиче, Саф — промърмори Омаха.

Пейнтър се размърда на поста си до пътя. Какво беше открил Омаха? Беше оглеждал черния път с очилата си за нощно виждане. Юрованът беше паркиран под клоните на група дървета.

Омаха и другите се бяха скупчили зад пикапа, задната му врата бе отворена широко. Омаха и Дани се бяха навели над картата, която Пейнтър беше откраднал от гробницата.

До тях Корал преглеждаше припасите, отмъкнати от джипа на Касандра.

На слизане от гробницата бяха налетели на Клей и Дани които направо се бяха побъркали заради изчезването на Кара. Пушката и бяха намерили на пътя, но от самата Кара нямало и следа. Бяха я викали, но без успех. А с Касандра по петите им и хеликоптери във въздуха не можеха да чакат дълго Докато Пейнтър и Омаха търсеха Кара, другите бяха преместили всички припаси от джипа в пикапа, после бяха бутнали джипа по една стръмнина. Пейнтър се боеше, че Касандра може да ги проследи с помощта на GPS предавателя му, както беше направил самият той по-рано.

Освен това, тя не знаеше за юрована. Малко предимство.

Не след дълго бяха потеглили с надеждата, че Кара не е направила някаква глупост.

Сега Пейнтър крачеше по пътя, все по-недоволен от решението си. Не бяха открили труп. Къде се беше дянала Кара? Дали изчезването и имаше нещо общо с прекъснатия прием на наркотици? Той пое дълбоко дъх. Може би така беше най-добре. Далеч от тях Кара сигурно би имала по-големи шансове за оцеляване. И въпреки всичко Пейнтър продължи да крачи неспокойно.

Встрани от пътя Барак и Клей пушеха, напълно различни на ръст, вид и философия, но свързани от любовта си към тютюна. Барак познаваше планините и ги беше превел по серия от черни, разорани от коловози пътища. Караха с изключени фарове, толкова бързо, колкото позволяваше безопасността, и спираха всеки път, когато чуеха звук на хеликоптери.

Бяха само шестима — той и Корал, Омаха и Дани, Барак и Клей. Участта на капитан Ал Хафи и Шариф оставаше неизвестна, навярно се бяха пръснали заедно с мъжете от Бай Катир. Можеха само да се надяват, че са добре.

След три часа шофиране бяха спрели да починат, да се прегрупират и да решат какво ще правят по-нататък. Единственото им направление бяха линиите, начертани върху картата.

Омаха се изправи и изви гръб назад, при което костите му изпукаха силно.

— Изиграла е онази кучка.

Пейнтър остави планинската долина на тишината и мрака и тръгна към другите.

— За какво говориш?

Омаха му махна да се приближи.

— Ела да видиш.

Пейнтър застана до него. Ако не друго, поне войнствените намерения на Омаха бяха отслабнали. Докато пътуваха, Пейнтър им беше разказал за леопардите, за престрелката, за намесата на странната жена. Омаха изглежда се беше утешил с мисълта, че стига Сафиа да е далеч от Касандра, всичко друго може да се смята за успех.

Омаха посочи към картата.

— Виж тези линии. Синята очевидно води от гробницата в Салала до тази на Йов тук, в планината. Сафиа явно е открила нещо в първата гробница, което я е довело до втората.

Пейнтър кимна.

— Добре, а червената линия какво означава?

— Че Сафиа е открила нещо и в гробницата на Йов.

— Металния прът с бюста?

— Сигурно. Вече няма значение. Виж тук. Отбелязала е кръгче по протежение на линията. Навътре в пустинята. Все едно там трябва да отидат.

— Местоположението на Убар. — Пейнтър усети стомахът му да се свива, натежал от лоши предчувствия. Ако Касандра вече знаеше къде се намира…

— Не, не е там — каза Дани. Омаха кимна.

— Измерих го. Кръгчето отстои на шейсет и девет мили от гробницата на Йов по червената линия.

Пейнтър им беше разказал как високият мъж бе извикал числото шейсет и девет, след като беше премерил нещо на пръта.

— Същото число, което чух — каза Пейнтър.

— Само че са го нанесли в мили — каза Омаха. — Наши мили.

— Е, и?

Омаха го погледна учудено, сякаш отговорът беше очевиден.

— Ако артефактът, който са открили в гробницата на Йов е от същото време като желязното сърце, което изглежда логично, то значи говорим за двестата година преди Христа или там някъде.

— Добре — каза Пейнтър, приемайки изложения факт.

— Така е.

— По онова време обаче милите били определени от римляните. Една миля била равна на пет хиляди римски стъпки. А една римска стъпка е равна само на единайсет инча и половина или около двайсет и девет сантиметра. Сафиа със сигурност знае това! Оставила е Касандра да си мисли, че става въпрос за съвременните мили. Пратила е кучката за зелен хайвер!

— Тогава какво е истинското разстояние? — попита Пейнтър и се премести по-близо до картата.

До него Омаха дъвчеше крайчеца на палеца си и явно пресмяташе наум. След малко каза:

— Шейсет и девет римски мили се равняват на малко повече от шейсет и три съвременни мили.

— Прав е — каза Корал. Тя също го беше изчислила.

— Значи Сафиа е пратила Касандра на шест мили отвъд истинското място. — Пейнтър се намръщи. — Това не е много далеч.

— В пустинята — възрази Омаха — шест мили са колкото шестстотин.

Пейнтър не искаше да залива със студен душ въодушевлението на Омаха и гордостта му от изобретателността на Сафиа, но знаеше, че подвеждането няма да задържи дълго Касандра в заблуда. Веднага щом откриеше, че на посоченото място няма нищо, щеше да потърси професионален съвет. Все някой щеше да разреши загадката. По преценка на Пейнтър уловката на Сафиа щеше да им спечели един или най-много два дни.

— И къде на картата е истинското място? — попита той.

Омаха сведе глава развълнуван.

— Ами да видим. — И бързо се зае с новите пресмятания. Челото му се свъси. — Няма смисъл. — Забоде една карфица върху картата.

Пейнтър се наведе и прочете името под карфицата.

— Шисур.

Омаха поклати глава.

— През цялото време сме търсили зелен хайвер.

— Какво искаш да кажеш?

Омаха продължи да се мръщи на картата, сякаш тя беше виновна.

Дани отговори вместо него:

— Шисур е мястото, където през 1992 са били открити старите руини на Убар от Никълъс Клап и още неколцина други. — Дани погледна към Пейнтър. — Там няма нищо. Всичките ни усилия ни водят към място, което вече е било открито и отметнато като безинтересно.

Пейнтър не можеше да приеме това.

— Все трябва да има нещо.

Омаха стовари юмрук върху картата.

— Самият аз съм бил там. Задънена улица, ето какво е. Всичките тези опасности и кръвопролитие… за нищо!

— Трябва да има нещо, което всички са пропуснали — настоя Пейнтър. — Всички смятаха, че двете гробници — в Салала и тук — отдавна са били проучени подробно, но ето че само за няколко дни бяха направени нови открития.

— Открития, направени от Сафиа — горчиво рече Омаха. Никой не каза нищо.

Пейнтър се замисли върху думите на Омаха. И бавно проумя.

— Тя ще отиде там. Омаха се обърна към него. — За какво говориш?

— Сафиа. Излъгала е Касандра, за да й попречи да стигне До Убар. Но също като нас и тя знае накъде сочат уликите. — Към Шисур. Към старите руини.

— Именно.

Омаха се намръщи.

— Но както вече казахме, там няма нищо.

— И както самият ти каза, Сафиа е открила улики там където никой не ги е открил досега. Ще реши, че може да направи същото в Убар. Ще отиде там дори само за да опази мястото и каквото има в него от ръцете на Касандра.

Омаха пое дълбоко дъх.

— Прав си.

— Ако и позволят да отиде — обади се Корал отстрани. — Не забравяйте жената, която я е отвела. Онази с леопардите.

Отговори й Барак с известно смущение в гласа.

— Чувал съм легенди за такива жени около лагерните огньове в пустинята. Разказват ги сред всички племена от пясъците. Легенди за воините на пустинята. Смятат ги по-скоро за джинове, отколкото за хора от плът и кръв. Могат да говорят с животните. И изчезват по своя воля.

— И аз съм чувал нещо подобно — каза Омаха.

— Наистина имаше нещо странно в онази жена — съгласи се Пейнтър. — И мисля, че не за пръв път се сблъскваме с нея.

— Какво имаш предвид? Пейнтър кимна към Омаха.

— Вашите похитители. В Маскат. Видял си жена на пазара, нали?

— И какво? Смяташ, че е същата жена? Пейнтър сви рамене.

— Или друга от същата група. По всичко личи, че има и трета заинтересувана страна в цялата тази история. Сигурен съм. Не знам дали са жените воини на Барак или просто някоя група, която търси лесна печалба. Във всеки случай не са отвели Сафиа без причина. В интерес на истината, възможно е да са се опитали да отвлекат теб, Омаха, заради връзката ти със Сафиа. За да те използват като лост.

— Лост за какво?

— За да накарат Сафиа да им помогне. Забелязах и сребристия куфар, завързан за гърба на камилата. Защо ще взимат артефакта, ако не им трябва? Всичко продължава да сочи към Убар.

Омаха размисли над думите му, като кимаше с глава.

— Тогава и ние ще отидем там. След като онази кучка е отишла да търси зелен хайвер, ние ще отидем там и ще чакаме Сафиа да се появи.

— И междувременно ще претърсим мястото — добави Корал. Кимна към натрупаната екипировка. — Има радар за дълбоко проникване, с който може да се погледне под пясъка. Имаме и кутия с гранати, допълнителни пушки, а това не знам какво е.

Тя вдигна едно оръжие, което приличаше на пушка с разширено в края дуло. Ако се съдеше по блясъка в очите й, нямаше търпение да го изпробва.

Всички се обърнаха към Пейнтър, сякаш чакаха съгласието му.

— Разбира се, че отиваме — каза той. Омаха го тупна по рамото.

— Най-после да сме съгласни за нещо.

01:55

Сафиа прегърна Кара.

— Ти пък какво правиш тук?

— И аз не знам. — Кара трепереше в прегръдките й. Кожата и беше лепкава, влажна.

— А другите? Пейнтър го видях… А Омаха, брат му?

— Доколкото знам, всички са добре. Но аз бях далеч от престрелката.

Сафиа почувства, че трябва да седне, краката и бяха омекнали, коленете и се подгъваха. Пещерата се мержелееше пред погледа й. Ромоленето на водопада през дупката в тавана звучеше като сребърни звънчета. Светлината откъм петте огъня заслепяваше очите й.

Тя се отпусна върху намачкаш одеяло до единия огън. Не Усещаше топлината на пламъците.

Кара седна до нея.

— Рамото ти! Ти кървиш.

Простреляха ме. Не беше сигурна дали го каза на глас или само си го помисли.

Приближиха се три жени, носеха нещо. Леген с гореща вода, над която се вдигаше пара, сгънати кърпи, покрит мангал и колкото и да не беше на място — кутия с червения кръст на аптечка за спешна помощ. Възрастна жена — не онази, която я беше довела тук — ги следваше, подпирайки се на дълъг бастун, който отразяваше пламъците на огньовете. Беше много стара, с прегърбени рамене, косата й — бяла но спретнато прибрана на плитки над ушите. Носеше рубинени обеци, които наподобяваха татуираната сълза на лицето й.

— Легни, дъще — каза старицата на английски. — Дай да ти видим раните.

Сафиа нямаше сили да се съпротивлява, но Кара беше надвиснала над нея като майка пазителка. Не и оставаше друго, освен да се надява приятелката и да я защити, ако се наложи.

Съблякоха и блузата. После напоиха окървавената превръзка с горещата отвара от алое и джоджен и бавно я отлепиха от раната. Сякаш одраха кожата от рамото й. Сафиа простена и пред очите и притъмня.

— Боли я — предупреди ги Кара.

Една от трите жени беше коленичила и сега отвори аптечката.

— Имам една ампула морфин, ходжа — каза тя.

— Нека първо да видя раната. — Старицата се наведе, подпряна на бастуна си.

Сафиа помръдна, така че рамото и да се открие.

— Куршумът е излязъл. Раната е плитка. Добре. Няма нужда да я режем. Чай от сладка смирна ще облекчи болката. Заедно с две таблетки „Тиленол“ с кодеин. Включете система в здравата и ръка. Влейте литър затоплен физиологичен разтвор.

— А раната? — попита другата жена.

— Ще я дезинфекцираме, после ще я тампонираме и ще превържем рамото, а ръката ще обездвижим с шина.

— Да, ходжа.

Повдигнаха Сафиа да седне. Третата жена сипа в чаша горещ чай и я подаде на Кара.

— Помогни й да я изпие. Ще й даде сила. Кара се подчини и пое чашата с две ръце. — И ти си пийни — обърна се старицата към нея. — Да ти прочисти главата.

— Съмнявам се, че това нещо е достатъчно силно.

— Тук съмненията не са ти от полза.

Кара отпи от чая, изкриви лице и поднесе чашата към Сафиа.

— Пийни си. Изглеждаш ужасно.

Сафиа я остави да сипе няколко глътки между устните й. Топлата течност потече към студената яма на стомаха й. Пийна още малко. Подадоха и две таблетки.

— За болката — прошепна най-младата от трите жени. Приличаха си като сестри, с по няколко години разлика във възрастта.

— Изпий ги, Сафи — каза и Кара. — Или аз ще ги изпия. Сафиа отвори уста и преглътна хапчетата с чая.

— А сега легни, за да се погрижим за раната — каза ходжата.

Сафиа се отпусна върху одеялата. Вече не и беше толкова студено.

Ходжата бавно седна до нея, движеше се с грация, която не съответстваше на годините й. Сложи бастуна върху коленете си.

— Почини си, дъще. Мир теб. — Сложи ръка върху ръката на Сафиа.

Нежно, мамещо усещане я заля, прогони болката от тялото й, понесе я в бавен полет. Сафиа усети аромата на жасмин, който обвиваше пещерата.

— Кои… кои сте вие? — попита тя.

— Ние сме твоята майка, скъпа.

Сафиа се размърда в отрицание, обида. Майка и беше мъртва. А и тази жена беше твърде стара. Сигурно се беше изразила метафорично. Преди да е възразила на глас, всичко пред очите и се разми. Само няколко последни думи успяха да пробият пелената. — Всички ние. Всички сме твоята майка.

02:32

Кара гледаше как жените се грижат за Сафиа, докато приятелката и спеше на одеялата. Вкараха катетър във вената на дясната и ръка, свързан със затоплена банка физиологичен разтвор, която една от сестрите държеше високо. Другите две измиха и подсушиха раната в рамото на Сафиа — тя беше колкото малка монета. Покриха обилно мястото с антибиотична пудра, после го намазаха с йод, покриха го с памучна марля и стегнато превързаха рамото.

Сафиа трепваше при по-болезнените процедури, но без да се буди.

— Погрижете се да не вади ръката си от шината — каза накрая старицата. — И когато се събуди, да изпие още една чаша от чая.

Ходжата вдигна бастуна си, опря върха му в пода и се изправи с негова помощ. Обърна се към Кара.

— Ела. Моите дъщери ще се погрижат за сестра ти.

— Няма да я оставя. — Кара се премести по-близо до Сафиа.

— За нея ще се погрижат добре. Ела. Време е да откриеш онова, което си търсила толкова време.

— За какво говорите?

— За отговори на твоя живот. Ела или остани. За мен е без значение. — Старата жена се отдалечи, потропвайки с бастуна си. — Няма да споря с теб.

Кара погледна към Сафиа, после към старицата. Отговори на твоя живот. Изправи се бавно.

— Ако нещо се случи на… — Но всъщност не знаеше кого заплашва. По всичко личеше, че сестрите се грижат добре за приятелката й.

Кара поклати глава и тръгна след ходжата.

— Къде отиваме?

Ходжата продължи да върви, без да и обръща внимание. Ромонящият водопад и огньовете останаха зад тях, когато поеха към по-дълбоките сенки по края на пещерата.

Кара се огледа. Почти не си спомняше как се беше озовала тук. Движеше се сякаш обвита в галеща сетивата мъгла, вървеше послушно след друга възрастна жена, облечена също като тази. Двете вървяха повече от час през потънала в сенки гора до един древен сух кладенец, до който се стигаше през тесен процеп в скалата. Бяха навлезли навътре в планината по лъкатушна пътечка. Когато пристигнаха в пещерата, Кара остана до един от огньовете да чака и мъглата се вдигна от нея. В този миг главоболието, треморът и гаденето се бяха върнали като оловно одеяло. Не беше в състояние да помръдне, камо ли да открие пътя си през този лабиринт от тунели. Въпросите, които задаваше, оставаха без отговор.

А имаше да пита за толкова много неща.

Впери поглед в гърба на старицата, която вървеше пред нея сега. Кои са тези жени? Какво искаха от тях двете?

Стигнаха до отвора на някакъв тунел в стената. Край входа чакаше дете със сребърна газена лампа в ръка — като онези от приказките, които потъркваш, за да призовеш духа от лампата. Мъничък пламък облизваше върха й. Момичето, на не повече от осем, беше облечено с пустинно наметало, което изглеждаше твърде голямо за него. Подгъвът се беше набрал около краката му. Ококорените му очи не се отделяха от Кара, сякаш зяпаше някакво извънземно. Но в очите му нямаше и следа от страх, само любопитство.

Ходжата кимна на детето да върви отпред.

— Тръгвай, Якут.

Детето се обърна и провлачи крака към тунела. На арабски „якут“ значеше „рубин“. За пръв път Кара чуваше тук да наричат някого по име.

Обърна се към ходжата.

— Как се казвате?

Старицата най-после я погледна. Зелени очи просветнаха ярко на пламъка на лампата.

— Наричат ме с много имена, но рожденото ми име е Лу’лу. Мисля, че на вашия език това означава „перла“.

Кара кимна.

— Всичките ви жени ли са кръстени с имена на скъпоценни камъни?

Не чу отговор, докато вървяха в мълчание след детето, но усети потвърждението на жената. В арабската традиция имена на скъпоценни камъни се даваха само на една каста.

На робите.

Защо тези жени си бяха избрали такива имена? Те със сигурност изглеждаха по-свободни от повечето арабски жени, Детето свърна в една пресечка на тунела, която веднага ги изведе в пещера от пясъчник. Беше студена, стените — влажни, проблясващи на светлината на лампата. Молитвено килимче беше постлано на пода, с подложен под него наръч слама за по-меко. От другата му страна се изправяше нисък олтар от черен камък.

Кара усети, че се смразява от страх. Защо я бяха довели тук?

Якут се приближи до олтара, мина зад него, наведе се и изчезна от погледа на Кара.

Внезапно пламъци припукаха по-ярко зад камъка. Якут беше запалила с лампата си малък наръч дърва. Кара усети миризмата на тамян и керосин от наръча, напоен за по-лесно запалване. Керосинът изгоря бързо и остана само сладкото ухание на тамян.

Когато пламъците се издигнаха по-високо, Кара отчете грешката си. Тъмният олтар не беше непрозрачен като камък, а кристален, като отломък от черен обсидиан, само че по-прозрачен. Блясъкът на пламъците прозираше през камъка.

— Ела — напевно каза Лу’лу и заведе Кара до молитвеното килимче. — Коленичи.

Изтощена от недоспиване и от малкото адреналин в организма си, Кара с благодарност се отпусна на мекото килимче.

Ходжата застана до нея.

— Това е, за което си дошла толкова отдалеч и което си търсила толкова дълго. — И посочи с бастуна си към олтара.

Кара погледна към блокчето прозрачен камък. Очите и се разшириха, когато наръчът дърва припламна по-ярко зад олтара и светлината премина през него.

Не непрозрачен камък… необработено стъкло.

Пламъци осветиха вътрешността му и очертаха сърцевината на стъкления блок. Вътре, като мушица в кехлибар, се виждаше фигура, категорично човешка, почерняла, краката свити като на ембрион, а ръцете — разперени в агония. Кара беше виждала и преди подобна фигура. В руините на Помпей. Превърнато в камък тяло, погребано и вкаменено под горещата пепел на изригналия в древността Везувий. Същата поза на мъчителна смърт.

Но най-лошото от всичко беше, че Кара знаеше защо са я довели тук, защо и показват това.

Отговорите на живота й.

Отпусна се на ръце върху килимчето, защото тялото й внезапно бе натежало. Не… Сълзи бликнаха от очите й. Знаеше кой лежи погребан в сърцевината на стъклото, съхранен в своята агония.

Вик се изтръгна от гърлото й, той изцеди от тялото и всичко — силата, зрението, надеждата, дори волята за живот, остави я празна.

— Татко…

03:12

Сафиа се събуди сред музика и топлина. Лежеше върху меко одеяло, съвсем будна, но някак не и се искаше да стане веднага. Заслуша се в тихите звуци на лютня, придружени от мекия екот на духов инструмент от тръстика, блуждаещи и самотни. Светлосенки от огньовете танцуваха по тавана над нея и рисуваха шарки по диплите от лози и цветя. Ромонът на водата добавяше контрапункт към музиката.

Знаеше къде се намира. Нямаше го бавното събуждане към настоящето, само лека замаяност от кодеина, който беше изпила. Чу гласове, които говореха тихо, от време на време и изблици на детски смях.

Седна бавно и усети рамото си да протестира сърдито. Но болката беше тъпа и дълбока, нямаше ги острите шипове отпреди. Чувстваше се необичайно спокойна и отпочинала Погледна часовника си. Беше спала малко повече от час сякаш бе спала дни наред.

Млада жена се приближи към нея и коленичи с чаша в ръце.

— Ходжата поръча да изпиете това.

Сафиа пое чая със здравата си ръка. Другата лежеше шинирана на корема й. Отпи благодарно и чак тогава забеляза, че Кара я няма.

— Кара? Приятелката ми?

— Когато си изпиете чая, ще ви заведа при ходжата. Тя чака заедно със сестра ви.

Сафиа кимна. Изпи горещия чай колкото и беше възможно по-бързо. Сладката течност я затопли отвътре. Остави чашата на земята и бавно се изправи.

Младата жена й предложи да се опре на ръката й, но Сафиа отказа, защото се чувстваше достатъчно стабилна.

Поведоха я към далечния край на пещерата и оттам по един тунел. С лампа в ръка придружителката й я водеше уверено през лабиринта от проходи.

Сафиа се обърна към нея:

— Кои сте вие?

— Ние сме Рахим — неохотно отговори жената.

На арабски „рахим“ означаваше „утроба“. Дали не бяха някакво бедуинско племе от жени, нещо като амазонките на пустинята? Замисли се за името. То съдържаше и подтекст на святост, на прераждане и продължение.

Кои бяха тези жени?

Напред се появи светлина, откъм една пещера встрани.

Водачката и спря на няколко крачки от входа и кимна на Сафиа да продължи.

Тя тръгна натам и за пръв път откакто се беше събудила усети неприятно чувство на несигурност. Въздухът сякаш се сгъсти, стана по-трудно да се диша. Тя се съсредоточи върху вдишването и издишването и превъзмогна натисналата я за миг тревога. Когато приближи, чу някой да плаче, сърцераздирателно, отчаяно.

Кара…

Сафиа прогони страховете си и забърза към пещерата. Завари Кара свита на кълбо върху едно килимче в средата. Старицата беше коленичила до нея и я люлееше в прегръдките си. Зелените и очи срещнаха погледа на Сафиа.

Сафиа се затича.

— Кара, какво има?

Кара вдигна лице, очите — подути, бузите — хлътнали. Явно не беше в състояние да изрече и дума. Вдигна ръка към големия камък със запаления отзад огън. Сафиа веднага позна, че отломъкът е стъкло, образувано от втвърдил се разтопен пясък. Беше намирала парчета подобен материал на места, където беше падала светкавица. Древните народи са ги ценили високо, използвали са ги за изработка на бижута, като свещени предмети и молитвени камъни.

После различи фигурата в стъклото.

— О, не…

Кара изграчи:

— Това е… това е баща ми.

— О, Кара!

Очите на Сафиа се наляха със сълзи. Коленичи до приятелката си. Самата тя бе чувствала Реджиналд Кенсингтън като баща. Разбираше мъката на приятелката си, но объркването си проби път през собствената и скръб.

— Но как? Защо?

Кара погледна към старицата, твърде разстроена, за да обясни сама. Ходжата потупа Кара по ръката.

— Вече обясних на приятелката ти, че Реджиналд Кенсингтън не беше непознат на нашия народ. Неговата история води дотук, така както и вашата. Навлязъл е в забранени пясъци в деня, когато е загинал. Бил е предупреден, но е предпочел да не обърне внимание на предупреждението. И не случайно се е озовал сред онези пясъци. Търсел е Убар, точно както и дъщеря му. Знаел е, че същите тези пясъци са близо до сърцето му и не е могъл да остане далеч от тях.

— Какво е станало с него?

— Да бродиш из пясъците около Убар значи да си навлечеш гнева на силата, която е лежала скрита в продължение на хилядолетия. Сила и място, които ние, жените, охраняваме. Той е чул за мястото, бил е привлечен от него. То е било неговата гибел.

Кара седна, явно вече беше изслушала същото мъгляво обяснение.

— Каква е тази сила? Ходжата поклати глава.

— Това ние не знаем. Портите на Убар са затворени за нас от две хилядолетия. Онова, което лежи зад портите, се е изгубило през вековете. Ние сме Рахим, последните от неговите пазители. Знанието е преминавало от уста на уста, от едно поколение на друго, ала две тайни никога не са били изричани след унищожението на Убар, не са ни били предадени от оцелялата царица на Убар. Толкова голяма е била трагедията, че тя запечатала града и с нейната смърт тези две тайни умрели — къде са скрити ключовете за портите и каква сила се крие под пясъка, в сърцето на Убар.

Всяка дума, изречена от старицата, повдигаше хиляда въпроса в главата на Сафиа. Портите на Убар. Последните от неговите пазители. Сърцето на изгубения град. Скрити ключове. Ала нещо в казаното подръпна струна в мислите й.

— Ключовете… — промълви тя. — Желязното сърце. Ходжата кимна.

— Което води до сърцето на Убар.

— И копието с бюста на Биликис, Савската царица. Старицата кимна бавно.

— Тя, която е била майка на всички ни. Първата от царския дом на Убар. Единствено тя може да украсява втория ключ.

Сафиа прехвърли наум познатата история на Убар. Градът наистина е бил основан около деветстотната година преди Христа, когато е живяла и Савската царица. Убар процъфтявал, докато пропадането на понорна яма унищожила града около тристата година от новата ера. Животът му никак не бил кратък. Само че съществуването на управляващата фамилия беше добре документирано.

Сафиа оспори този факт.

— Мислех, че цар Шадад е бил първият управник на Убар, правнукът на Ной. — Дори имаше един изолиран бедуински клан, Шахра, които твърдяха, че са потомци на същия цар.

Старицата поклати глава.

— Шадад и потомците му са били обикновени администратори. Биликис и потомците и са били истинските владетели, тайна, скрита от всички, знаели само най-доверените. Убар дал силите си на царицата, избрал я, позволил й да постави началото на потомствена линия от силни и уверени хора. Линия, която продължава и до днес.

Сафиа си спомни лицето на статуята. Младите жени тук удивително приличаха на нея. Възможно ли беше една потомствена линия да се запази чиста в продължение на две хилядолетия?

Тя поклати невярващо глава.

— Да не би да твърдите, че вашето племе може да проследи произхода си чак до Савската царица?

Ходжата сведе глава.

— Повече от това… много повече. — Тя вдигна очи. — Ние сме Савската царица.

03:28

На Кара й се гадеше ужасно — но не заради липсата на успокоителните. Всъщност след пристигането си в тези пещери гладът и за наркотика беше поутихнал, треморът — понамаля, сякаш бяха направили нещо на главата й. Но онова, което я измъчваше сега, беше хиляди пъти по-лошо от липсата на амфетамини. Чувстваше се смазана, отчаяна, обезсилена, опустошена. Всички тези приказки за тайни градове, тайнствени сили, древен произход не означаваха нищо за нея. Очите и се взираха в останките на баща и, в устата, замръзвала във вик на агония.

Казаното от ходжата се беше вкопало в главата й.

Той търсел Убар, също като дъщеря му.

Кара си спомни деня на смъртта му и онзи лов. Винаги се беше питала защо бяха отишли толкова далеч. Имаше добри ловни участъци много по-близо до Маскат, защо трябваше да летят чак до въздушна база „Тумрайт“ после да пътуват с роувърите, а след това да подхванат лова с пясъчните мотопеди. Нима беше използвал рождения иден като предлог да огледа онези земи?

Гняв се натрупа в гърдите й, излъчвайки се от нея като пламъците зад стъкления блок. Ала му липсваше фокус. Гневеше се на тези жени, че са пазили тайната толкова дълго, на баща си, че е рискувал живота си в една смъртоносна мисия; на себе си, че беше продължила по стъпките му… дори на Сафиа, че така и не я беше спряла дори когато беше станало ясно, че търсенето убива Кара отвътре. Огънят на гнева изгори докрай повлеклата на гаденето.

Кара седна назад и се обърна към старата ходжа. Прекъсна историческите и обяснения с натежали от горчивина думи:

— Защо баща ми е търсил Убар?

— Кара… — рече с успокоителен тон Сафиа, — мисля, че това може да почака.

— Не! — Гневът придаде сила на гласа й. — Искам да знам сега.

Ходжата не се впечатли, а се приведе пред гнева на Кара като тръстика на вятъра.

— Имаш право да попиташ. Точно затова и двете сте тук. Кара се намръщи.

Жената впери поглед някъде между двете.

— Пустинята отнема едно, но дава друго.

— Какво означава това? — троснато попита Кара. Ходжата въздъхна.

— Пустинята отне баща ти. — Тя махна към страховития камък. — Но ти даде сестра. — И кимна към Сафиа.

— Сафиа винаги е била най-близката ми приятелка.

Въпреки гнева й гласът на Кара тежеше от чувства. Истината и дълбочината на казаните гласно думи поразиха израненото сърце на Сафиа по-силно, отколкото би могла да си представи. Опита се да се отърси, но раните бяха твърде пресни.

— Тя ти е нещо повече от приятелка. Тя ти е сестра както духовно… така и физически. — Ходжата вдигна бастуна си и посочи към тялото, погребано в стъкления блок. — Там лежи твоят баща… и бащата на Сафиа.

Старицата погледна към двете зашеметени жени.

— Вие сте сестри.

03:33

Сафиа не беше в състояние да обхване смисъла на казаното от жената.

— Невъзможно! — заяви Кара. — Майка ми е починала при раждането ми.

— Имате общ баща, не обща майка — поясни ходжата. — Сафиа е родена от жена от нашия народ.

Сафиа поклати глава. Бяха полусестри. Покоят, който бе познала след събуждането се пръсна. Откакто се помнеше, не знаеше нищо за майка си, освен че е загинала при катастрофа с автобус, когато Сафиа е била на четири години. За баща и не се знаеше нищо. Дори сред неясните и спомени отпреди сиропиталището — мъгляви образи, миризми, шепот, — никога не беше присъствала мъжка фигура, баща. От майка и беше останало единствено името — Ал Мааз.

— Успокойте се и двете. — Жената вдигна ръце с длани към тях. — Това е подарък, а не проклятие.

Думите и успокоиха донякъде препускащото сърце на Сафиа, като длан, положена върху трептящ камертон. И все пак не откриваше у себе си кураж да погледне към Кара, твърде засрамена, сякаш присъствието и по някакъв начин опетняваше паметта на лорд Кенсингтън. Върна се назад към Деня, когато я бяха взели от сиропиталището, онзи страшен, изпълнен с надежди ден. Реджиналд Кенсингтън беше избрал нея от всички други момичета, дете със смесена кръв, завел я бе у дома си и и беше дал нейна собствена стая. Кара и Сафиа се бяха сприятелили веднага. Дали и в онази крехка възраст не бяха почувствали подсъзнателно тайната връзка, естествената привързаност между членовете на едно семейство? Защо Реджиналд Кенсингтън така и не им беше казал, че са сестри?

— Ако знаех… — простена Кара и протегна ръка към Сафиа.

Сафиа вдигна очи. Не прочете обвинение в очите на приятелката си — гневът отпреди миг беше потушен. Видя само облекчение, надежда и обич.

— Може би сме знаели всъщност… — промърмори Сафиа и се сгуши в прегръдката на сестра си. — Може би винаги сме го знаели дълбоко в себе си.

Потекоха сълзи. И просто така, за миг, вече не бяха само приятелки — бяха едно семейство.

Прегръдката им се проточи, но накрая напиращите въпроси все пак ги разделиха. Кара задържа ръката на Сафиа в своята.

Ходжата най-накрая заговори:

— Общата ви история започва по времето, когато лорд Кенсингтън откри статуята в гробницата на Наби Имран. Забележителното му откритие беше важно за нас. Статуята датираше от основаването на Убар и беше заровена на място, свързано с една жена на чудесата.

— Дева Мария? — попита Сафиа. Отговорът бе кимване.

— Като пазителки една от нас трябваше да намери начин да се приближи и да проучи погребалния предмет. Казано е че ключовете за портите на Убар ще се разкрият, когато настъпи подходящият момент. Изпратихме Алмааз.

— Ал Мааз — каза Сафиа, наблягайки на кратката пауза между двете части на името.

— Алмааз — твърдо повтори ходжата. Кара стисна ръката й.

— Всички жени тук са наречени на скъпоценни камъни Името на ходжата е Лу’лу. Перла.

Очите на Сафиа се разшириха.

— Алмааз. Името на майка ми е било Диамант. В сиропиталището решиха, че това е фамилията и — Ал Мааз. И какво е станало с нея?

Лу’лу поклати глава уморено и се намръщи.

— Като много от нашите жени, и твоята майка се влюбила. Докато проучвала статуята, тя си позволила да стане твърде близка с лорд Кенсингтън. И двамата били много влюбени един в друг. След няколко месеца едно дете започнало да расте в утробата й, посадено там по естествения за всички жени начин.

Сафиа се навъси при този странен подбор на думи, но не прекъсна старицата.

— Бременността хвърлила майка ти в паника. На нас ни е забранено да износваме дете от мъжки слабини. И тя избягала от лорд Кенсингтън. Върна се при нас. Ние се грижихме за нея, докато роди. Но след като ти се появи, тя трябваше да си тръгне. Алмааз беше нарушила нашето правило. А ти, дете със смесена кръв, не беше чистокръвна Рахим. — Старата жена докосна татуираната сълза, рубинения символ на племето. Сафиа нямаше татуировка. — Майка ти те отгледа — доколкото и позволяваха силите — в Калуф на оманското крайбрежие, недалеч от Маскат. Но катастрофата те остави сираче. През цялото това време лорд Кенсингтън не се отказал да търси майка ти… и детето, което може би е родила. Преровил цял Оман, похарчил цяло състояние, но когато една от нас пожелае да остане скрита, не я намират. Кръвта на Биликис ни е благословила по много начини.

Старата жена погледна надолу към тоягата си.

— Когато научихме, че си останала сираче, не ни даде сърце да те изоставим на произвола на съдбата. Открихме къде са те отвели и се погрижихме тази информация да стигне до лорд Кенсингтън. Той даваше мило и драго да разбере нещо за съдбата на Алмааз, но пустинята отнема едно, а дава друго. Върна му една дъщеря. Той те прибра и те направи част от семейството си. Предполагам, че е чакал и двете да пораснете достатъчно, за да разбирате сложните пътища на сърцето преди да ви разкрие тайната за общата ви кръв.

Кара се размърда.

— Сутринта преди онзи трагичен лов… татко ми каза, че имал да ми съобщи нещо важно. Нещо което вече съм била достатъчно зряла да узная. — Преглътна с мъка, гласът и изневери. — Помислих, че е нещо за училище или за университета. А не… не…

Сафиа стисна ръката й.

— Няма нищо. Сега вече знаем.

Кара вдигна поглед, в очите и се четеше объркване.

— Но защо е продължавал да търси Убар? Не разбирам. Ходжата въздъхна.

— Това е една от многото причини, поради които ни е забранено да се свързваме с мъже. Може Алмааз да му е прошушнала нещо в леглото. Разговор между влюбени. Но, така или иначе, баща ви разбрал за Убар и по-късно започнал да търси изгубения град, може би като начин да бъде по-близо до жената, която изгубил. Но Убар е опасен. Пазителите му са се нагърбили с тежък товар.

Сякаш да го демонстрира нагледно, старицата се изправи с мъка.

— А с нас какво ще стане сега? — попита Сафиа, докато двете с Кара също се изправяха.

— Ще ви кажа по пътя — отвърна жената. — Чака ни дълго пътуване.

— Къде ще ходим? — попита Сафиа. Въпросът като че ли изненада ходжата.

— Ти си една от нас, Сафиа. Ти ни донесе ключовете.

— Сърцето и копието? Кимване. Старицата се извърна.

— След две хилядолетия ще идем да отключим портите на Убар.