Пясъчна буря

19.ПРИСТАНИЩЕ В БУРЯ

4 декември, 12:02

Под земята

Сафиа бързаше по спиралната рампа начело на групата. Трясъкът горе ги беше хвърлил в паника. Отломки се търкаляха откъм отвора на тунела — стъкло, камъни, дори едно парче разкъсан метал се беше търколило като детски обръч по спиралата през бягащите хора надолу към дълбините.

Трясъкът горе утихна постепенно.

— Какво беше това? — попита Сафиа. Омаха поклати глава.

— Пейнтър, предполагам.

Кара вървеше от другата й страна.

— Барак и Корал се върнаха да проверят.

Зад тях вървяха Дани и Клей, натоварени с багаж, преметнат на гърба. Държаха фенерчета. Клей стискаше своето с две ръце, сякаш беше спасително въже. Сафиа си помисли, че студентът и втори път няма да се запише доброволец за работа на терен.

Зад тях вървяха Рахим, също натоварени с припаси и раници. Само тук-там блестяха фенерчета. Водеше ги Лу’лу сбрала глава в разговор с друга старица. Бяха загубили шест жени при престрелките и бомбардировката, Сафиа виждаше суровата скръб в очите на всички. Дете плачеше тихичко някъде отзад. При изолацията, в която живееха тези жени дори една смърт беше тежко изпитание. Бяха останали трийсет, една четвърт от тях деца и старици.

Твърдта под краката им се промени внезапно — от грапаво стъкло в камък. Сафиа погледна надолу, докато взимаха поредния завой на спиралата.

— Пясъчник — каза Омаха. — Стигнахме до края на взривния обхват.

Кара насочи фенерчето си назад, после обратно напред.

— Това експлозията ли го е направила?

— Някакъв вид насочен взрив — каза Омаха, на пръв поглед не особено впечатлен. — В по-голямата си част тази спирална рампа сигурно вече е била тук. Трилитната камера е била запушалката. Бомбата просто я е изхвърлила нагоре.

Сафиа знаеше, че Омаха опростява нещата. Продължи напред. Щом бяха стъпили на камък, значи краят трябва да е близо. Пясъчникът под краката им беше влажен. Ами ако откриеха само наводнен проход? Ще се наложи да се върнат назад… при Касандра.

Раздвижване привлече вниманието й. Корал и Барак ги настигаха. Спряха да ги изчакат.

Корал посочи назад.

— Пейнтър го е направил. Стоварил е камион върху отвора.

— Голям камион — уточни Барак.

— А самият Пейнтър? — попита Сафиа.

Корал облиза устни, очите и се присвиха тревожно.

— Няма и помен от него… Това няма да спре Касандра задълго. Вече се чува, че копаят. — Корал махна напред. — Пейнтър ни спечели време, така че нека го използваме.

Сафиа пое дълбоко дъх. Корал беше права. Обърна се и продължи надолу.

— Колко дълбоко се намираме? — попита Кара.

— На повече от шейсет метра според мен — отговори Омаха.

Зад следващата извивка пред тях се отвори кухина, приблизително колкото двоен гараж. Лъчите на фенерчетата се отразиха в пълен с вода кладенец в средата. Повърхността беше мътна и се вълнуваше леко. От тавана капеше вода.

— Източникът на водата, която избликна по-рано — каза Омаха. — Насоченият взрив явно я е всмукал нагоре, като мляко през сламка.

Всички влязоха в пещерата. Каменен корниз обточваше кладенеца.

— Вижте. — Кара насочи фенерчето си към една врата в отсрещната стена.

Заобиколиха кладенеца.

Омаха сложи длан върху вратата.

— Пак желязо. Тук определено са си падали по желязото. Имаше дръжка, но вратата беше запречена с лост.

— Така са запечатали кухината срещу налягане — каза Корал зад него. — Заради вакуума при експлозията. — И кимна назад към кладенеца с водата.

Високо над тях се чу ехо от трясък.

Омаха хвана дългото резе и го дръпна. Без успех.

— Мамка му! Заяло е. — Отри ръце в наметалото си. — И цялото е мазно.

— Срещу корозията — каза Дани. Опита се да му помогне, но общите им усилия също не постигнаха успех. — Трябва ни лост или нещо такова.

— Не — каза ходжата зад него. Разбута хората с бастуна си и спря до Сафиа. — Ключалките на Убар могат да бъдат отворени само от някоя Рахим.

Омаха отри отново ръцете си.

— Мадам, добре дошла сте да си опитате късмета. Моля.

Лу’лу удари леко с бастуна си по резето.

— Нужен е някой благословен от Убар, някой, който носи кръвта на първата царица, за да въздейства върху такива свещени артефакти. — Ходжата се обърна към Сафиа. — Онези, които носят дарбата на Рахим.

— Аз? — възкликна Сафиа.

— Ти беше проверена — напомни й Лу’лу. — Ключовете реагират на твоето докосване.

Сафиа си спомни гробницата на Йов, окъпана в дъжда. Спомни си как чакаше копието и бюстът да посочат къта Убар, Тогава тя беше с работни ръкавици. Кейн беше пренесъл и пъхнал копието в дупката. То беше помръднало чак когато тя изтри с голи пръсти дъжда, стичащ се като сълзи по бузата на статуята. Чак когато го докосна.

Както и извитите рога на бика. Нищо не се беше случило, докато тя не ги беше докоснала, ужилена от искра статично електричество. Беше възпламенила бомбата с едно докосване на пръста си.

Лу’лу и кимна да мине напред.

Сафиа го направи, беше изтръпнала.

— Чакай. — Корал измъкна някакво устройство от джоба си.

— Какво е това? — попита Омаха.

— Искам да проверя една своя теория — каза тя. — Вече тествах ключовете с някои от електронните джаджи на Касандра. — И даде знак на Сафиа да продължи.

Сафиа пое дълбоко дъх, протегна здравата си ръка и хвана лоста. Не усети нищо особено, дори убождане на статично електричество. Дръпна резето. То се вдигна с лекота. Сафиа отстъпи стреснато назад.

— Мамка му! — ахна Омаха. — О, това те впечатли! — каза Кара.

— Сигурно съм го разхлабил, затова тя го вдигна толкова лесно.

Корал поклати глава.

— Това е магнитна ключалка.

— Какво? — попита Сафиа.

— Това е магнитометър. — Корал вдигна портативното устройство, което държеше. — Измерва магнитните заряди. Полярността на железния лост се промени, когато ти го докосна.

Сафиа озадачено сведе поглед към лоста. — Как?

— Желязото е високопроводимо и чувствително към магнетизма. Когато потъркаш игла в магнит, предаваш й магнитния му заряд. По някакъв начин тези предмети реагират на присъствието ти, на някаква енергия, която излъчваш.

Сафиа си представи завъртането на желязното сърце върху мраморния олтар в гробницата на Имран. Движението му наистина наподобяваше на магнит, който се нагласяваше спрямо някаква ос.

Още един трясък се чу високо над тях.

Омаха пристъпи напред.

— По каквато и причина да се е вдигнало резето, давайте да се възползваме.

Той грабна дръжката на вратата и дръпна. Смазаните панти не издадоха звук. Вратата се отвори с лекота и разкри тъмно спускащо се стълбище, изсечено в скалата.

След като затвори и блокира отвътре вратата, Омаха ги поведе, осветявайки пътя с фенерчето си, Сафиа плътно до него. Останалите от групата ги последваха.

Проходът не завиваше никъде, затова пък беше много стръмен. Изведе ги още трийсетина метра надолу в кухина четири пъти по-голяма от първата. И в тази камера имаше езеро, тъмно и огледално. Въздухът миришеше странно. Определено на влага, но и на озон — миризмата при гръмотевична буря.

Но всичко това не успя да задържи и за миг вниманието на Сафиа.

Пред тях един каменен кей навлизаше във езерото. В края му, над водата, се полюшваше красива дървена лодка, арабски платноход, дълъг десетина метра. Корпусът му лъщеше, напоен с масло, и грееше ярко под лъчите на фенерчетата им. Златно покритие украсяваше парапетите и мачтите. Платната, безполезни тук, бяха прибрани и пристегнати.

Благоговеен шепот се надигна сред скупчилата се група.

Наляво широк воден тунел водеше към мрака.

На носа на лодката се издигаше женска фигура с голи гърди, ръцете скръстени благоприлично отпред, погледът вперен към пълноводния тунел.

Дори и от това разстояние Сафиа позна лицето на фигурата.

Савската царица.

— Желязо — каза до нея Омаха, забелязал накъде е насочено вниманието й. Завъртя лъча на фенерчето си към статуята на носа на кораба. Беше направена изцяло от желязо. Той тръгна към кея. — Изглежда пак се налага да плаваме.

12:32

На дъното на ямата Касандра се взираше в осакатеното тяло. Не знаеше какво би трябвало да чувства. Съжаление гняв, страх дори. Нямаше време да анализира чувствата си. Размишляваше усилено как да обърне това в своя полза.

— Качете го горе и го сложете в чувал за трупове.

Двамата командоси измъкнаха бившия си командир от останките на трактора. Други се качваха и слизаха през задния вход, изнасяха каквото можеше да бъде спасено от оборудването и поставяха заряди, с които да взривят масивния корпус на смазаното превозно средство. Трети разчистваха отломките с помощта на пясъчните бъгита.

Двама командоси развиваха дълга жица през една пролука в останките от трактора.

Всичко вървеше по план.

Касандра се обърна към един пустинен мотопед и го яхна. Пристегна шала и очилата си и потегли нагоре, към ръба на ямата. Щяха да минат още петнайсетина минути, докато заложат взривовете.

Когато изскочи над ръба на ямата, силата на бурята я завъртя. Ставаше все по-силна, дяволите я взели! Мотопедът забоксува, после гумите му намериха опора и Касандра го пришпори към командния център в една от малкото неразрушени сгради в селцето. Камионите бяха паркирани около нея.

Натисна спирачките, мотопедът спря с поднасяне, Касандра го подпря на стената и скочи.

Вътре ранени мъже лежаха на койки и одеяла. Мнозина бяха ранени при престрелката със странния отряд на Пейнтър. Беше чула докладите за бойните умения на онези жени. Как се появявали от нищото и изчезвали също там. Нямаха дори приблизителна представа за броя им.

Но сега всички бяха изчезнали. В онази дупка.

Касандра се приближи към една от койките. Санитар се грижеше за изпаднал в безсъзнание мъж, довършвайки превръзката на разкъсаната му буза. За голямата буца над веждата му санитарят не можеше да направи нищо.

Пейнтър може и да имаше девет живота като котките, но този път не беше паднал на краката си. Беше си ударил здраво главата при падането. Единствената причина да е още жив беше рохкавият пясък по вътрешния ръб на ямата, който беше смекчил падането му.

Съдейки по сърдитите коси погледи на хората й, те не се трогваха особено от добрия късмет на Пейнтър. Всички знаеха как е загинал Джон Кейн.

Касандра спря до долния край на койката.

— Как е той?

— Слабо сътресение. Еднакви и реагиращи зеници. Само е припаднало копелето.

— Ами събуди го тогава. Дай му да помирише някакви соли.

Човекът въздъхна, но се подчини. Предпочиташе да се погрижи за своите хора. Но Касандра все още ръководеше парада. И все още можеше да използва Пейнтър.

12:42

— И какво ще правим? — попита Омаха. — Ще гребем? Или ще слезем да го бутаме?

Гледаше назад от носа на Платнохода. Цялата им компания се беше качила на това излязло сякаш от приказка корабче. Барак се беше прегърбил над румпела. Клей стържеше коленичил златното покритие. Дани и Корал изглежда проучваха конструкцията на руля, зяпнали надолу през парапета при кърмата. Рахим се бяха пръснали по палубата и оглеждаха детайлите.

Отблизо корабчето беше още по-впечатляващо. Почти всички повърхности бяха позлатени. Имаше и удивително количество вградени перли. Подпорите бяха от масивно сребро Дори във въжетата бяха вплетени златни нишки. Беше си чиста проба царска баржа.

Но колкото и да беше красив, като плавателен съд беше в голяма степен неизползваем. Освен ако внезапно не се извиеше силен вятър.

Кара и Сафиа стояха на носа от двете страни на желязната Савска царица. Ходжата се беше подпряла на бастуна си.

— Ами давай, докосни я — каза Кара на Сафиа. Ходжата беше предложила същото.

Сафиа беше пъхнала здравата си ръка под шината на ранената, лицето й — набраздено от тревога.

— Не знаем какво ще стане.

В очите й Омаха зърна отражение от огъня при експлозията на трилитната камера. Сафиа погледна към новия екипаж на Платнохода. Боеше се да не ги изложи на опасност, особено чрез собствената си ръка.

Омаха пристъпи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Саф, Касандра много скоро ще слезе тук с пушкалата си. Лично аз предпочитам да рискувам с тази желязна дама, отколкото с онази кучка със сърце от стомана.

Сафиа въздъхна. Омаха усети как се отпуска под дланта му, как се предава.

— Дръжте се — прошепна тя.

Протегна ръка и я положи върху рамото на желязната статуя, точно както Омаха беше сложил своята върху нейното. Когато дланта й осъществи контакт, Омаха усети лек гъдел от статично електричество да минава през тялото му. Сафиа изглежда не почувства нищо.

Нищо не се случи.

— Май не аз трябва да…

— Не — прекъсна я Омаха. — Не си дърпай ръката.

И усети лек трепет под краката си, сякаш водата под кораба беше започнала да ври. Много бавно лодката се плъзна напред.

Той се обърна.

— Освободете въжетата! — извика на другите.

Рахим побързаха да изпълнят нареждането и освободиха въжетата.

— Какво става? — попита Сафиа, без да отмества ръката си от желязното рамо.

— Барак, държиш ли румпела?

Близо до кърмата Барак махна с ръка да потвърди.

Корал и Дани тръгнаха бързо напред. Високата жена влачеше голям сандък.

Скоростта на Платнохода нарастваше плавно. Барак го насочи към отвора на пълноводния тунел. Омаха вдигна фенерчето си и го включи. Лъчът потъна в мрака.

Докъде ли стигаше? Накъде водеше?

Имаше само един начин да разберат.

Сафиа трепереше под дланта му. Той пристъпи по-близо, така че телата им да се опрат. Тя не възрази, дори се наведе леко назад. Омаха можеше да се досети за мислите й. Лодката не беше избухнала. Засега всичко беше наред.

Корал и Дани пак се бяха навели през парапета, после фенерчетата им светнаха.

— Помирисваш ли озона? — попита тя. — Да.

— Виж как над водата се вдига пара там, където влиза в контакт с желязото.

Всички наостриха любопитно уши.

— Какво правите бе, хора? — попита Омаха. Дани вдигна глава, целият зачервен.

— Провеждаме изследване.

Омаха извъртя очи. Брат му беше типичният луд учен. Корал се изправи.

— Във водата протича някаква каталитична реакция. Смятам, че се задейства от желязната дама. Поражда се някаква Движеща сила. — Наведе се отново през парапета. — Искам да направя някои тестове на водата.

Дани кимна, също като паленце, което маха доволно с опашка.

— Ще донеса една кофа.

Омаха ги остави да се занимават с научния си проект. За момента го интересуваше само едно — къде отиват. Забеляза че Кара го гледа… не, гледаше него и Сафиа.

Хваната в крачка, Кара отклони поглед към тъмния тунел отпред.

Омаха забеляза, че и ходжата прави същото.

— Знаеш ли къде ще ни отведе това? — попита той старицата.

Тя сви рамене.

— При истинското сърце на Убар.

Тишина се възцари на палубата, докато корабът се приближаваше към дългото тъмно гърло. Омаха погледна нагоре с абсурдното усещане, че ще види нощно небе. Разбира се, не видя нищо такова.

Тук те плаваха на десетки метри под пясъка.

12:45

Пейнтър се събуди изведнъж, давеше се, очите му горяха, Опита се да седне, но нещо го блъсна назад. Главата му звънеше като камбана. Светлината го изгаряше ледено. Стаята се люшкаше ужасно. Той се обърна настрани и повърна през ръба на някакво легло. Стомахът му се свиваше непоносимо.

— Буден си, виждам.

Гласът смрази трескавата болка в тялото му. Въпреки болезнения блясък на силната светлина той се обърна да погледне жената в долния край на леглото му.

— Касандра.

Беше облечена в камуфлажна униформа и пончо до коленете, стегнато на кръста с колан. Шапка висеше на гърба и, около врата й хлабаво се увиваше шал. Кожата й грееше на светлината, очите и святкаха още по-ярко.

Той се помъчи да седне. Двама мъже натиснаха раменете му.

Касандра им махна да го пуснат.

Пейнтър седна бавно в леглото. Дула на пистолети сочеха към него.

— С теб имаме делови разговор. — Касандра се отпусна на едно коляно. — Малката ти каскада унищожи голяма част от електронното ми оборудване. Макар че успяхме да спасим това-онова, включително и лаптопа ми. — Посочи към компютъра, поставен на един сгъваем стол. На екрана се виждаше сателитна карта на района с изображение на бурята в реално време.

Пейнтър забеляза вървящите отдолу надписи с метеорологична информация. Системата от високо атмосферно налягане, зародила се по крайбрежието на Арабско море, най-после беше пресякла планините. Очакваше се да се сблъска с пясъчната буря след два часа. Мегабуря от море и пясък.

Но всичко това сега беше без значение.

— Нищо няма да ти кажа — изграчи той.

— Не помня да съм те питала нещо.

Той й се ухили широко. Дори от това го заболя.

Касандра отиде при лаптопа и натисна няколко клавиша. На екрана се показа изображение на района, гледан отгоре — града, руините, пустинята. Изображението беше чернобяло, с изключение на малко синьо кръгче, което бавно се въртеше. Под него координатите по трите оси X, У и Z се меняха. Предаване в реално време. Пейнтър знаеше какво вижда. Сигнал от микропредавател, система, която сам беше конструирал.

— Какво си направила?

— Имплантирахме го в доктор Ал Мааз. Не искахме да я губим от поглед.

— Предаването… под земята… — Трудно му беше да движи езика си.

— Имаше достатъчно голяма пролука в останките от трактора, за да спуснем в дупката антенен кабел. Развихме го достатъчно, за да уловим отново сигнала й. Долу явно има добра акустика. Спуснахме и усилватели. Вече можем да я следим където и да отиде.

— И защо ми казваш всичко това?

Касандра се върна до леглото му. Държеше малък предавател в ръка.

— За да те информирам за малката модификация в твоя предавател. Изглежда с малко по-мощна батерия може да се възпламени таблетка C4. Мога да ти покажа схемите.

Пейнтър изстина.

— Касандра, какво си направила? — Представи си лицето на Сафиа, срамежливата и усмивка.

— Достатъчно C4, за да прекъснеш нечий гръбнак.

— Не си…

Тя вдигна едната си вежда, жест, който преди го вълнуваше и забързваше пулса му. Сега го ужаси. Пейнтър стисна чаршафа в юмруци.

— Ще ти кажа каквото искаш.

— Колко мило! Но пък от друга страна, Пейнтър, не помня да съм те питала за нещо. — Тя вдигна предавателя и погледна към екрана. — Време е да те накажа за малката каскада, която ни спретна днес.

Тя натисна бутона.

— Не!

Крясъкът му се изгуби в чудовищна експлозия. Имаше чувството, че самото му сърце се е взривило. Отне му миг да разбере.

Касандра се усмихна отвисоко, изключително доволна.

Мъжете в стаята избухнаха в смях, който нямаше нищо общо с доброто настроение.

Тя вдигна отново устройството.

— Извинявай, май съм взела друг предавател. Този задейства зарядите, които заложихме в останките от трактора. Моите бомбаджии ми обещаха, че експлозивите ще ни отворят път към тунела. Остава само да поразчистим малко. До половин час влизаме.

Сърцето още го болеше, туптеше в гърлото му. Касандра извади втори предавател.

— Това е истинският. Настроен към приемателя на Сафиа. Дали да не опитаме отново?

Пейнтър провеси глава. Тя щеше да го направи. Убар беше отворен. Касандра не се нуждаеше повече от знанията на Сафиа.

Тя коленичи по-близо до него.

— Сега, когато привлякох вниманието ти, може би е време си побъбрим.

13:52

Сафиа стоеше с една ръка върху желязната статуя, облегнала хълбок в парапета на кораба. Как беше възможно да е едновременно ужасена до дъното на сърцето си и уморена до смърт? Беше минал половин час, откакто чуха експлозията откъм спиралната рампа.

— Касандра май чука на вратата — беше казал Омаха.

Корабът им вече беше навлязъл дълбоко в тунела. И въпреки това напрежението беше нараснало главоломно. Дузина фенерчета се насочиха назад. Нищо. Сафиа можеше само да си представя объркването и гнева на Касандра, когато откриеше, че тях ги няма, а самата тя е стигнала до наводнен тунел.

Дълго щяха да плуват Касандра и хората й, ако се опитаха да ги последват.

Макар скоростта на Платнохода да беше съвсем малко по-голяма от бърз ход, те плаваха вече повече от час. Трябва да бяха изминали поне десет километра в бавното си, но луксозно бягство.

Колкото повече време минаваше, толкова по-спокойни бяха спътниците й. А и кой можеше да знае дали Касандра наистина е успяла да си осигури достъп до рампата?

Сафиа обаче не можеше да се освободи от друг страх, по-личен.

Пейнтър.

Какво беше станало с него? Мъртъв, заловен, изгубен в пясъчната буря. Като че ли нямаше благоприятен вариант.

Зад нея няколко от жените Рахим пееха тихо и тъжно, оплакваха мъртвите си. На арамейски. Сафиа се заслуша и сърцето й се сви съпричастно.

Лу’лу се размърда, забелязала вниманието й.

— Това е старият ни език, езикът на последната ни царица, вече е мъртъв, но ние още го говорим помежду си.

Сафиа слушаше, пренесена в друго време.

Кара и Омаха седяха на палубата наблизо, увесили глави, заспали.

Барак стоеше при кормилото, поддържайки курса по дългите извивки на тунела. Може би някога проходът е бил част от подземна речна система.

На няколко крачки встрани Корал седеше по турски, наведена над комплект уреди, захранвани с батерии. Лицето й грееше, очертано от светлинките им. Дани и помагаше, коленичил до нея, опрял глава в нейната.

Зад тях погледът на Сафиа попадна върху друг член на групата им. Клей се беше навел над перилото откъм десния борд и гледаше напред. Двамата с Барак бяха запалили цигара, една от последните в пакета на арабина. Ако се съдеше по вида му, Клей определено се нуждаеше от още една.

Той забеляза вниманието й и се приближи до нея.

— Как си? — попита го тя.

— Мога само да кажа, че се надявам да ми пишеш висока оценка. — Усмивката му беше искрена, но и леко треперлива.

— Не знам — подразни го тя. — Винаги има място за подобрение.

— Хубаво. За последен път се оставям да ми забият стреличка в гърба заради теб. — Той въздъхна, загледан в мрака. — Дяволски много вода има тук долу.

Сафиа си спомни за страха му от морето — бяха провели подобен разговор до палубния парапет на „Шабаб Оман“. Сякаш преди един век.

Дани стана и се протегна.

— С Корал говорихме за това. За необичайното количество вода тук долу. Повече е, отколкото би могло да се обясни с местните валежи и подпочвените води.

Омаха се размърда и каза с увесена на гърдите глава.

— И откъде е дошла тогава, всезнайко? Отговори Корал:

— От Земята. Омаха вдигна глава.

— Я пак?

— Още от петдесетте години на миналия век е известно, че в Земята има повече вода, отколкото може да се обясни с повърхностния воден кръговрат на изпарение и валежи. Има множество случаи на мощни източници на прясна вода дълбоко в земните недра. Гигантски резервоари.

Дани я прекъсна:

— Корал… доктор Новак тъкмо ми разказваше за един такъв извор, открит при изкопа за основите на болница Харлем в Ню Йорк. Дебитът му бил две хиляди галона в минута. Излели тонове бетон, докато запушат дупката.

— И откъде, по дяволите, идва всичката тази нова вода? Дани махна на Корал.

— Ти знаеш по-добре.

Тя въздъхна, явно подразнена от прекъсването.

— Стивън Рейс, инженер и геолог по образование, застъпва хипотезата, че такава „нова вода“ непрекъснато се синтезира в земните недра от свободни атоми водород и кислород, които възникват в магмата. И че един кубичен километър гранит, подложен на необходимия натиск и температура, е в състояние да даде осем милиарда галона вода. И че такива резервоари „магмена“ или „земна“ вода има в изобилие под земната кора, свързани помежду си чрез гигантска водна мрежа, която обхваща цялата планета.

— Дори под арабските пустини? — попита с известно пренебрежение Омаха.

— Естествено. До смъртта си през осемдесет и пета Рейс в продължение на петдесет години успешно откривал вода там, където други геолози категорично отхвърляли всякаква вероятност да има. Включително кладенците Ейлат в Израел, които и досега осигуряват достатъчно вода за нуждите на един стохиляден град. Направил е същото в Саудитска Арабия и Египет.

— И ти смяташ, че водата тук може да е част от същата система?

— Възможно е. — Корал отвори миниатюрна вратичка в една от машинките. Сафиа забеляза струйка мъгла да се издига над отвора. Някакъв охладител явно. Доктор Новак извади с пинцети малка епруветка. Разклати я. Каквото и да видя, явно не и хареса, ако се съдеше по изражението й.

— Какво става? — попита Дани.

— Има нещо странно в тази вода.

— По-точно?

Тя вдигна епруветката.

— Опитвах се да я замразя.

— И?

Корал посочи към пластмасовата кутия.

— В азотния охладител понижих температурата и до минус трийсет градуса по Целзий. Още не е замръзнала.

— Какво? — Омаха се наведе по-близо.

— Няма логика. Когато е поставена във фризер, водата отдава топлинната си енергия и се втвърдява. Тази Тук обаче продължава да отдава енергия и не се втвърдява. Сякаш съдържа неограничено количество енергия.

Сафиа плъзна поглед покрай парапета на платнохода. Продължаваше да се усеща миризма на озон. Спомни си парата, която се издигаше над водата близо до желязото.

— Рад-Х скенерът тук ли е?

Корал кимна и очите и се разшириха.

— Разбира се.

И се зае да сглоби основата и чувствителния накрайник. Прокара го над епруветката. По очите и пролича какво е открила още преди да го изрече на глас.

— Разпад на антиматерия.

Скочи на крака и протегна скенера над парапета, после тръгна от средната част на кораба към носа, където стоеше Сафиа.

— Нараства с всяка крачка.

— Какво означава това, по дяволите? — попита Омаха.

— Магнетизмът на желязото задейства някакъв разпад на антиматерия.

— Антиматерия? Къде? Корал се огледа наоколо си.

— Ами… плаваме през нея.

— Това е невъзможно! Антиматерията се самоунищожава при всеки контакт с материя. Не може да е във водата. Отдавна да е влязла в реакция с водните молекули.

— Прав си — каза Корал. — Но не мога да си затворя очите пред показанията на уредите. По някакъв начин водата тук е обогатена с антиматерия.

— И това тласка кораба напред?

— Вероятно. По някакъв начин магнитизираното желязо е активирало локализирания разпад на антиматерия във водата, превръщайки енергията му в движеща сила, която ни тласка.

— Нали през цялото време се притеснявахме да не се дестабилизира цялата антиматерия? — попита Омаха.

Сафиа изтръпна. Спомни си обяснението на Пейнтър как радиацията от разпадането на урановите изотопи може да е задействала експлозията в музея. Представи си димящите кости на служителя от охраната.

Корал се взираше в скенера.

— Не отчитам никаква алфа или бета радиация, но не мога да бъда напълно сигурна. — Корал се върна при уредите си. — Ще трябва да направя още изследвания.

Ходжата се обади за пръв път. Не беше обърнала никакво внимание на всеобщото вълнение на учените, вместо това просто се беше взирала напред.

— Тунелът свършва.

Всички очи се обърнаха натам. Дори Корал се изправи.

Право напред танцуваше мека светлинка, засилваше се и отслабваше. Все пак беше достатъчно силна да се види, че след десетина метра тунелът свършва. Платноходът плаваше напред. В последния метър таванът се сниши, назъбен като паст на акула.

Никой не каза нищо.

Корабът навлезе в огромна подземна пещера.

— Майко Божия! — възкликна Омаха.

14:04

Касандра държеше слушалката на сателитния телефон плътно притисната към лявото си ухо и затискаше дясното за да заглуши воя на бурята. Намираше се на втория етаж на командния център. Вятърът свистеше сред пепелището на града. Пясък трополеше по закованите с дъски прозорци.

Слушаше и крачеше напред-назад. Дигитално промененият глас още повече затрудняваше връзката. Шефът на Гилдията държеше на своята анонимност.

— Сив водач — продължи Министъра, — молбата ви за такава специална доставка по време на бурята поставя на риск от разкриване пустинната ни операция. Да не говорим, че поставя на риск и цялата Гилдия.

— Знам, че звучи прекалено, Министър, но целта е открита. На крачка сме от победата. Можем да се изнесем от Шисур още преди бурята да е свършила. При условие че получим въпросната доставка от Тумрайт.

— И какви гаранции можете да ми дадете, че планът ви ще успее?

— Залагам живота си на това.

— Сив водач, вашият живот е заложен от самото начало. Командването на Гилдията размисли върху последните ви неуспехи. Ново разочарование би ни накарало сериозно да преосмислим доколко са ни необходими по-нататъшните ви услуги.

Копеле, изруга Касандра наум. Крие се зад кодовото си име, седи зад някакво проклето бюро и има нахалството да поставя под съмнение компетентността й. Но тя знаеше как да обърне в своя полза последното си затруднение. За това трябваше да благодари на Пейнтър.

— Министър, сигурна съм в победата ни тук, но бих желала след това да ми бъде позволено да се реабилитирам. Помощникът ми беше спуснат отгоре. Без да се допитат до мен. Джон Кейн подкопа авторитета ми. По негова вина се стигна до това забавяне и до собствената му смърт. Аз, от друга страна, успях да заловя саботьора. Ключов член на отряда Сигма към АИОП.

— Държиш Пейнтър Кроу?

Касандра се намръщи, подразнена от фамилиарния тон.

— Да, Министър.

— Много добре, сив водач. Може би все пак не съм ви надценил. Ще получите доставката си. Четири бронирани трактора, управлявани от агенти на Гилдията, вече потеглиха.

Касандра прехапа език. Значи цялото конско е било едно шоу.

— Благодаря ви, сър — успя да каже тя, но усилието и се оказа напразно. Министъра вече беше затворил. Трясна слушалката на телефона, но продължи да крачи из стаята, като дишаше дълбоко.

А беше толкова сигурна в победата, когато взривиха трактора и освободиха дупката. Толкова и беше приятно да измъчва Пейнтър, да го пречупи и да го накара да говори. Сега вече знаеше, че групата не представляват истинска заплаха. Шепа опитни бойци, но също и много цивилни, деца и стари жени.

След като разчистиха останките от взривения трактор, Касандра лично се беше спуснала в дупката, готова за победата, но всичко свърши, когато стигнаха до подземната река с каменния кей — другите явно бяха заварили плавателен съд, с който да продължат.

Така че трябваше да подготви алтернативен план… отново.

Наложи се да иска помощ от Министъра, но въпреки неохотата й разговорът не би могъл да протече по-добре. Беше намерила жертвено агне за последните си провали, а скоро Щеше да разполага с всичко необходимо за победа под пясъка.

Вече по-спокойна, Касандра тръгна към стълбището. Оставаше да се погрижи за последните приготовления. Изтича надолу по дървените стъпала и влезе в импровизирания лазарет. Отиде при лекаря и кимна. — Ще получиш всички необходими материали до два часа.

Лекарят изглежда се поуспокои. Другите мъже също я чуха и се развикаха доволно.

Тя погледна към Пейнтър, доста упоен, отпуснат безсилно на койката си. Беше оставила лаптопа си близо до леглото му. Синята светлинка от приемника на Сафиа грееше върху екрана.

Като напомняне.

Касандра носеше предавателя в джоба си като допълнителна гаранция за доброто му поведение и доброволно съдействие.

Погледна часовника си. Скоро всичко щеше да приключи.

14:06

Кара стоеше на носа при Сафиа. Държеше свободната ръка на сестра си, докато тя задвижваше по някакъв начин кораба с докосването си. Бяха успели, открили бяха онова, което баща и беше търсил толкова много години.

Убар.

Подземната кухина се издигаше на височина от трийсетина етажа над главите им, беше дълга километър и половина. Голямо езеро изпълваше пещерата на незнайна дълбочина.

Докато плаваха по подземното езеро, фенерчетата им се плъзгаха във всички посоки, като спици на колело. Но допълнителното осветление не беше нужно. По целия таван кобалтови електрически дъги танцуваха в назъбени линии, пораждани от газообразни облаци, врящи от вътрешен огън, краищата им размити, призрачни, на приливи и отливи.

Уловено в капан статично електричество. Навярно извлечено от бурята на повърхността.

Ала огненото представление беше най-незначителната причина за изумлението им. Сиянието му се отразяваше шеметно във всяка повърхност — езерото, тавана, стените.

— Всичко е от стъкло — каза Сафиа, като местеше поглед настрани и нагоре.

Цялата пещера беше огромен стъклен мехур, заровен под пясъците. Видя дори група стъклени сталактити, провиснали от тавана. Сини дъги пробягваха по дължината им като електрически паяци.

— Втвърдил се стопен пясък — каза Омаха. — Като рампата.

— Как се е образувало това? — попита Клей.

Никой не се осмели да изкаже дори предположение, докато платноходът продължаваше пътуването си. Корал плъзна поглед по езерото.

— Всичката тази вода…

— Трябва да е земна — довърши Дани. — Или поне произходът йе бил такъв.

Корал изглежда не го чу.

— Ако цялата е обогатена с антиматерия… Вероятността възцари тишина. Мълчаха и гледаха танца на енергии по тавана, отразен в неподвижната вода.

Накрая Сафиа въздъхна тихо. Ръката и се дръпна от рамото на желязната статуя и се вдигна към собствената и уста.

— Сафиа, какво…

Тогава и Кара ги видя. Напред от мрака се появи бряг, издигаше се от езерото и се простираше до отсрещната стена. Колони от черно стъкло се протягаха от пода до тавана, стотици, с всякакви размери. Могъщи колони, тънки копия и неземно извити спирали.

— Хилядата колони на Убар — прошепна Сафиа.

Бяха достатъчно близо да различат подробностите, осветени от отразеното сияние на електрическото представление. От прегръдката на мрака се появи град — блестящ, сияен, потрепващ.

— Целият е от стъкло — прошепна Клей. Вълшебният град пълзеше по брега и високо по задната стена, пръснат между колоните. Напомни на Кара за крайбрежните градчета в Амалфи, които приличаха на детски кубчета, пръснати по склона на хълм.

— Убар — каза до нея ходжата.

Кара хвърли поглед назад и видя всички Рахим да коленичат на палубата. Бяха се върнали у дома след две хилядолетия изгнание. Една царица го беше напуснала, сега трийсет се завръщаха.

Платноходът беше спрял, когато Сафиа вдигна ръката си и сега се носеше по инерция.

Омаха застана до нея и я прегърна.

— По-близо.

Тя посегна отново към желязното рамо. Платноходът пое отново напред с плавен ход към древния изгубен град.

Барак извика откъм кормилото:

— И тук има кей! Ще се опитам да приближа кораба до него!

Платноходът зави към каменния кей.

Кара гледаше града. Лъчите на фенерчетата прехвърляха делящото ги разстояние, прибавяйки допълнителна светлина. Детайлите станаха по-ясни.

Къщите, макар всичките направени от стъкло, се кипреха с украса от сребро, злато, слонова кост и теракота. В един дворец близо до брега видяха мозаечна картина, която изглеждаше направена от изумруди и рубини. Качулат папуняк. Тази птица беше важен елемент в много от легендите за Савската царица.

Гледката беше зашеметяваща.

— Намали! — извика Барак, когато наближиха кея. Сафиа дръпна ръката си от желязната статуя. Скоростта на Платнохода рязко намаля. Барак с лекота насочи кораба покрай кея.

— Вържете го — каза той.

Рахим отново бяха скочили на крака. Наскачаха на кея от пясъчник и привързаха въжетата за сребърните подпори, същите като на другия кей.

— Вече сме у дома — каза Лу’лу. Сълзи премрежваха очите й.

Кара поведе старицата към средната част на кораба, откъдето да слезе на кея. Стъпила на твърда земя, ходжата махна на Сафиа да дойде при нея.

— Ти трябва да ни водиш. Ти ни върна Убар. Сафиа се дръпна, но Кара я побутна напред.

— Направи тази услуга на старата дама.

Сафиа слезе от Платнохода и поведе групата към стъкления бряг на Убар. Кара вървеше зад нея и Лу’лу. Този миг беше техен по право. Дори Омаха се въздържа да не хукне напред, макар че току проточваше врат вляво и вдясно над раменете на двете жени.

Стигнаха до брега, всички фенерчета бяха включени.

Кара погледна нагоре и наоколо. Разсеяла се за миг, тя се блъсна в гърба на Сафиа. Двете с ходжата бяха спрели внезапно. — 0, Боже!… — простена Сафиа. Лу’лу просто падна на колене.

Кара и Омаха ги заобиколиха. Видяха ужаса едновременно. Омаха отскочи. Кара се дръпна крачка назад.

Няколко метра по-напред едно скелетоподобно мумифицирано тяло стърчеше над улицата. Долната му половина беше обвита в стъкло. Омаха премести лъча на фенерчето си по-нагоре по улицата. Имаше и други тела, наполовина заровени в пътя. Кара мярна самотна съсухрена ръка, която стърчеше над стъклото, сякаш собственикът и се давеше в черно море. Приличаше на детска.

Всички те се бяха удавили в стъкло.

Омаха се приближи, после отскочи встрани. Насочи фенерчето си към мястото, където току-що беше стъпил. Лъчът премина през стъклото и разкри заровено отдолу човешко очертание, обгорено до кокал, свито на топка в стъклото под краката му.

Кара не беше в състояние да мигне дори. Приличаше досущ на баща и.

Най-накрая похлупи с ръце лицето си и се обърна.

Омаха каза зад нея:

— Мисля, че току-що открихме каква е била истинската трагедия, която е прогонила последната царица на Убар оттук и я е накарала да запечата това място и да го прокълне. — Обърна се към останалите. — Това не е град, а гробница.

20.БИТКА ПОД ПЯСЪКА

4 декември, 15:13

Шисур

Пейнтър плъзна поглед по импровизираното болнично отделение. Успокоителното все още изпълваше главата му с паяжини, но действието му беше отслабнало достатъчно, за да е в състояние да разсъждава по-ясно, по-целенасочено.

Видя Касандра да влиза в стаята, вятърът я блъсна вътре и навя пясък в краката й. Наложи се да натисне с рамо, за да затвори вратата.

По-рано Пейнтър беше чул достатъчно, за да прецени, че опитът й да настигне другите е бил неуспешен. Ала по уверената й стъпка и по високия дух на мъжете в стаята личеше, че препятствието не е непреодолимо. Както винаги, Касандра имаше и друг план.

Тя забеляза, че е привлякла вниманието му, отиде при него и седна тежко на съседната койка. Личният му пазач, седнал зад него, се размърда. Шефката беше тук. Тя извади един пистолет и го отпусна в скута си.

Това ли е краят?

С периферното си зрение Пейнтър виждаше малкото синьо кръгче на екрана на лаптопа. Поне Сафиа беше още жива. Вече се беше отдалечила значително от Шисур в северна посока. Вертикалната ос на координатната система показваше, че все още се намира дълбоко под земята. Над сто метра.

Касандра даде знак на пазача да се отдалечи.

— Иди да изпушиш една цигара. Аз ще го наблюдавам.

— Да, капитане. Благодаря, сър.

Той побърза да се отдалечи, преди шефката да е променила решението си. Пейнтър долови нотка на страх в гласа на човека. Можеше да се досети как Касандра командва тук. С железен юмрук и сплашване.

Касандра се протегна.

— И така, Кроу…

Пейнтър стисна ръка в юмрук под завивката. Не че би могъл да направи нещо. Един от глезените му беше закопчан с белезници към крака на койката, пък и Касандра седеше извън обсега му.

— Какво искаш, Санчес? Дошла си да злорадстваш?

— Не. Просто исках да те уведомя, че изглежда си разбудил любопитството на шефовете ми. Всъщност залавянето ти може да ме изкачи с няколко стъпала в командната йерархия на Гилдията.

Пейнтър я изгледа злобно. Не беше дошла да злорадства, а да се хвали.

— Гилдията? Значи те ти подписват чекове за заплата. — Какво мога да кажа? Заплатата е добра. — Тя сви рамене. — Допълнителните облаги също си ги бива. Имам си собствен наказателен отряд. Защо да не съм доволна?

Пейнтър разпозна комбинацията от самоувереност и подигравка в гласа й. Не предвещаваше нищо добро. Със сигурност имаше план, който да и осигури победата.

— Защо се свърза с Гилдията?

Тя го огледа, както лежеше вързан на койката. Гласът й стана някак още по-коварен.

— Истинската власт принадлежи само на онези, които са склонни да нарушат правилата, за да постигнат целите си. Законите и разпоредбите само ти връзват ръцете и очите. Знам какво е да се чувстваш безсилен. — Очите и се отклониха, насочени сякаш към миналото. Пейнтър долови дълбока скръб зад тези думи. Гласът й обаче стигна до точката на леда. — Накрая се освободих, като пресякох граници, които малцина преминават. Зад тази граница открих сила. И никога няма да се върна назад… дори и заради теб.

Пейнтър си даде сметка, че е безсмислено да спори с нея.

— Опитах се да те предупредя, че за теб е по-добре да отстъпиш — продължи Касандра. — Гилдията е склонна да отвръща на удара, ако я вбесиш достатъчно. А ти определено успя да привлечеш вниманието й.

Пейнтър беше чувал да се шушука за Гилдията. Организация, построена на принципа на терористичните клетки, с неясна структура и обвито в тайнственост ръководство. Действаха по целия свят, без да са свързани с някоя определена страна, макар да се твърдеше, че са се появили от пепелта на бившия Съветски съюз, комбинация от руски мафиоти и бивши агенти на КГБ. Впоследствие обаче Гилдията се беше просмукала през границите като арсеник в чаша чай. Почти нищо друго не се знаеше за тях. Освен че са безмилостни и жестоки. Целите им бяха прости — пари, власт, влияние. Ако успееха да сложат ръце върху източника на антиматерия, това щеше да е най-голямата им победа досега. Биха могли да изнудват цели нации, да продават образци на чужди сили или на терористи. Гилдията би била недосегаема и нищо не би могло да я спре.

Той гледаше Касандра. Колко високо беше пуснала Гилдията пипалата си във Вашингтон? Спомни си своя имейл за проверка. Знаеше поне за един човек, който фигурираше във ведомостта й. Представи си Шон Макнайт. Беше ги подхлъзнал, всичките. Пейнтър стисна още по-силно юмрук.

Касандра се наведе напред и опря лакти на коленете си.

— Когато това приключи, ще те опаковам, ще ти вържа панделка и ще те доставя на Гилдията. Те ще ти разфасоват мозъка като рак мъртва риба.

Пейнтър поклати глава, макар сам да не беше сигурен какво отрича.

— Познавам от първа ръка методите им за разпит — продължи Касандра. — Впечатляваща работа. Имаше един човек, оперативен агент на МИ5, който се опита да се внедри в една клетка на Гилдията в Индия. Така го бяха обработили, че само скимтеше жално като пребито пале. Не бях виждала скалпиран човек с пробити дупки в черепа, в които са напъхани електроди. Удивително! Но защо ли ти разказвам всичко това? Предстои ти да го изпиташ лично.

Пейнтър никога не беше подозирал степента на поквара и коварност в тази жена. Как не ги беше забелязал? Та той едва не се беше влюбил в нея! Знаеше отговора. Какъвто бащата, такъв и синът. Баща му се беше оженил за жена, която по-късно го намушка с нож и го уби. Как не е предусетил баща му убийцата в жената, на която е врекъл сърцето си, до която си е лягал всяка нощ, с която са си родили дете? Дали не беше някаква генетична слепота, предавана от поколение на поколение?

Очите му се преместиха към синьото кръгче на екрана. Сафиа. Замисли се за топлите чувства, които изпитваше към нея. Не беше любов, поне още не беше след толкова кратко време. Но беше нещо по-дълбоко от уважение и приятелство. Той се вкопчи в тази възможност, в този потенциал в себе си. Имаше и добри жени, с искрени сърца като неговото. И той можеше да ги обича.

Погледна отново към Касандра. Гневът се отцеди от него.

Тя изглежда съзря нещо в лицето му. Беше очаквала поражение, а намери твърдост и спокойствие. Объркване просветна в очите й, а зад него Пейнтър зърна и нещо по-дълбоко.

Тревога.

Но само за част от мига.

След това ярост изпепели всичко друго. Касандра скочи с ръка на пистолета си. Той просто я гледаше. Нека го застреля. По-добре това, отколкото да го предаде на началниците си.

Касандра издаде звук, който само наподобяваше смях.

— Ще те оставя на Министъра. Но може да дойда да погледам.

— Министъра?

— Неговото лице ще е последното, което ще видиш в живота си. — И му обърна гръб.

Пейнтър долови острата нотка на страх в тези последни думи. Прозвуча точно като пазача, когото беше отпратила преди няколко минути. Страх от вишестоящия — безмилостен и непрощаващ.

Последните паяжини на успокоителното се стопиха в пламъците на внезапно просветление. Министъра. Той затвори очи, сякаш да се скрие от тази възможност. Сега вече знаеше със сигурност кой ръководи Гилдията, или поне кой насочва ръката на Касандра.

Беше по-лошо, отколкото си го беше представял.

16:04

— Това трябва да е дворецът на царицата — каза Омаха. От другата страна на вътрешен двор от черно стъкло Сафиа гледаше нагоре към гигантската сграда, докато Омаха движеше лъча на фенерчето си по повърхността на извисяващите се куполи. Основата беше квадратна, но нагоре се издигаше четириетажна кръгла кула с тераси, от които се откриваше гледка към града. Сапфири, диаманти и рубини украсяваха стени и парапети. Покриви от злато и сребро грееха под сините дъги, танцуващи по тавана на пещерата.

Сафиа обаче успя да запази хладнокръвието на учения въпреки удивителната гледка.

— Това е дубликат на разрушената цитадела горе. Виж размерите. Формата на основата. Съвпадат.

— Мили Боже, Саф! Права си. — Омаха пристъпи в двора. Пространството беше заградено от две страни, отпред имаше огромен арковиден отвор.

Сафиа погледна през рамо. Дворецът — а нямаше съмнение, че това беше дворецът на царицата — се намираше високо в пещерната стена, в самия край на града. Оттам терасовидно се спускаха лъкатушни улици често накъсвани от стълби и рампи. Колони стърчаха навсякъде.

— Хайде да погледнем вътре — предложи Омаха и тръгна напред, следван от Клей.

Кара помагаше на Лу’лу. Ходжата се беше възстановила от първоначалния си шок.

По пътя си дотук бяха минали покрай множество мумифицирани тела, погребани в стъклото, повечето отчасти, други напълно. Навсякъде около тях, зад всеки завой, форми на агония се протягаха от стъклото, страшни скелетоподобни дървета от съсухрени, мумифицирани крайници. Позите им нашепваха за невъобразима трагедия и страдание. Една жена, замразена в стъклена стена, потънала почти изцяло в нея, се бе опитала да защити детето си, вдигнала го високо, сякаш го предлагаше на Бог. Молитвата й не е била чута. Детето й лежеше в стъклото над главата й. Гледки на страдание ги връхлитаха отвсякъде.

Убар вероятно бе имал към хиляда души население. Елитът на града е бил горе. Царедворци, духовенство, занаятчии, онези, които са се ползвали с доверието на царицата. Всички са били убити.

Макар царицата да бе запечатала мястото и да не бе казала никога и никому за него, все пак някакви слухове се бяха промъкнали на горния свят. Сафиа пак си спомни двете приказки от „Хиляда и една нощ“ — „Градът от пиринч“ и „Вкамененият град“. И в двете се разказваше за град, чието население замръзнало във времето, превърнато съответно в пиринч или камък. Само че истината беше много по-лоша.

Омаха вървеше към входа на двореца.

— С десетилетия можем да изследваме всичко това. Така де, вижте само колко майсторски е обработено стъклото.

Кара се обади:

— Убар е съществувал хиляда години. Разполагал е с източник на енергия, невиждан преди… и досега. Целият този град е символ на човешката изобретателност.

Сафиа не споделяше ентусиазма й. Градът беше некропол. Град на мъртвите. Не беше свидетелство на изобретателност, а на агония и ужас.

Близо два часа се придвижваха нагоре през града и се огледаха за някакво обяснение на трагедията. Но ето че бяха стигнали до края, без да открият нещо, което да ги насочи.

Другите им спътници бяха останали долу. Корал все още работеше до брега на езерото, провеждаше тайнствени химически опити с помощта на Дани, който беше открил у себе си нова страст към физиката… или пък към високата руса физичка. Корал изглежда беше надушила нещо. Преди групата на Сафиа да потегли, тя я беше помолила за нещо странно — за няколко капки от нейната кръв и от кръвта на няколко от жените Рахим. Сафиа се беше съгласила, но Корал отказа да обясни странната си молба и незабавно се хвана на работа.

Междувременно Барак и останалите Рахим се бяха пръснали да потърсят някакъв изход от гробницата.

Омаха поведе малката група през двора на двореца.

В центъра на откритото пространство огромна желязна сфера с диаметър около метър и двайсет лежеше в люлка от черно стъкло, оформена като длан. Сафиа огледа скулптурата, докато я заобикаляше. Без съмнение тя символизираше допира на царицата до подобни железни артефакти, източника на цялата енергия тук.

Забеляза, че и Лу’лу оглежда скулптурата. Но не с предишното благоговение. Ужасът още не беше изтлял в очите й.

Подминаха сферата.

— Вижте това. — Омаха забърза напред.

Приближи се до друга скулптура, този път от пясъчник, кацнала върху стъклен постамент. Стоеше от едната страна на арковидния вход към двореца. Сафиа вдигна поглед към обвитата в плащ фигура, вдигнала нависоко издължена лампа в едната си ръка. Близнак на скулптурата, в която бяха намерили желязното сърце, само че тук времето не беше изличило детайлите. Изработката беше изключителна, плащът се диплеше като истински, малко пламъче от пясъчник грееше на върха на кандилото, чертите на лицето бяха нежни, на млада жена. Сафиа усети нов прилив на ентусиазъм.

Погледна към другата страна на арката. И там имаше постамент от черно стъкло… но статуя нямаше.

— Царицата я е взела оттук — каза Сафиа. — Собствената си статуя… за да скрие първия ключ.

Омаха кимна.

— И я е оставила в гробницата на Наби Имран.

Кара и Лу’лу стояха пред арковидния вход. Кара насочи фенерчето си навътре.

— Елате да видите това.

Сафиа и Омаха се приближиха. Зад входа имаше къс коридор. Кара плъзна лъча по стените. Грееха с богати, земни нюанси — кафеникави, кремави, бледочервени, жълтеникави. Тук-там индигово и тюркоаз.

— Това е пясък — каза Кара. — Смесен със стъклото. Сафиа беше виждала и преди такава изработка — пана от различно оцветен пясък, съхранен зад стъкло… само че тук изображението беше в самото стъкло. То покриваше стените, тавана, пода, картина на оазис в пустиня. Отгоре грееше слънце с лъчи от златен пясък, размесен със синьо и бяло за небето. От двете страни се люлееха финикови палми, а в далечината се синееше приканващо сапфирено езеро. Червени дюни покриваха едната стена, отсенките и нюансите бяха толкова изящни, че да ти се прииска да затичаш натам. Отдолу — пясък и камък. Истински пясък и камък, вградени в стъклото.

След ужасите в долната част на града красотата тук беше балсам за душата. Коридорът беше дълъг само няколко стъпки и извеждаше в голяма зала с други коридори, водещи навътре. Широко стълбище извиваше вдясно към горните етажи.

И навсякъде в залата стъклото беше пълно с пясъчни панорамни пейзажи на пустиня, море и планини.

— Така ли е била декорирана оригиналната цитадела? — зачуди се на глас Омаха. — Дали царицата не се е опитала да пресъздаде каменния си дом, като превърне стъклото в пясъчник.

— Може да е било и въпрос на уединение — каза Сафиа. — Светлина вътре би издала всяка крачка на царицата.

Крачеха бавно из залата, която предлагаше достатъчно храна за въображението им. Сафиа се задържа пред една пясъчна картина срещу входа — първата, която човек виждаше на влизане в залата.

Представляваше пустинен пейзаж със залязващо слънце, издължени сенки и небе като тъмно индиго. На този фон се издигаше силуетът на кула с плосък връх, която й беше някак смътно позната. Увита в плащ фигура се приближаваше, високо вдигнала лампа. От върха на кулата се сипеше струя блестящ пясък — лъчи светлина. Кварцът и силицият на пясъка блестяха като диаманти.

— Откриването на Убар — каза Лу’лу. — Това е образ, който се предава от поколение на поколение. Савската царица като момиче, което се е заблудило в пустинята, но намира убежище и пустинни дарове.

Омаха се приближи зад рамото на Сафиа.

— Тази сграда със светлинните лъчи… И тя прилича на Цитаделата.

Чак сега Сафиа осъзна защо сградата й се беше сторила позната. Изображението беше грубовато, особено в сравнение с изяществото на другите картини. Сигурно е била изработена много по-рано от тях. Стенните пана от двете и страни изобразяваха горния и долния Убар. Дворецът и Цитаделата бяха внушителни.

Сафиа спря пред изображението на подземния Убар, предимно в индигово и черно, с изключителна прецизност на детайлите. Различаваха се дори двете статуи при входа. Единственият друг детайл в двора беше фигурата на момичето с плаща — отново. Царицата на Убар. Сафиа докосна фигурата, искаше да разбере своята прародителка.

Толкова много загадки имаше тук! Някои щяха да си останат неразгадани.

— По-добре да се връщаме долу — предложи Кара. Сафиа кимна. Тръгнаха си неохотно. Широка улица с много завои водеше от езерото към двореца. Сафиа вървеше до ходжата. Кара помагаше на старицата, най-вече по стъпалата. Тихи припламвания на син огън осветяваха пътя им отгоре. Само Омаха не беше изключил фенерчето си. Никой от останалите не държеше да вижда ужасите наоколо.

Докато вървяха надолу, тишината на града ги затисна с тежестта на цяла една вечност, тежест, присъща на църквите, мавзолеите и дълбоките пещери. Въздухът миришеше на влага, с нишка на електричество. Веднъж Сафиа беше минала покрай автомобилно произшествие, отделено със заграждения заради паднал в дъжда проводник под високо напрежение. Кабелът танцуваше и плюеше искри. Тукашният въздух миришеше по същия начин и изпълваше Сафиа с безпокойство, напомняше и за сирени, кръв и връхлитаща от нищото трагедия.

Какво щеше да се случи сега?

16:25

Омаха гледаше Сафиа, докато двете с ходжата вървяха по криволичещия стъклен път. Беше бледа сянка на себе си. Искаше му се да иде при нея, да я утеши, но се боеше, че вниманието му няма да бъде посрещнато добре. Беше виждал това изражение в очите й. След Тел Авив. Силно желание да се свие на топка и да се изключи от околния свят. И тогава той не бе успял да я утеши.

Кара се приближи към него. Изтощение се излъчваше сякаш от цялото и тяло. Поклати глава и каза шепнешком:

— Тя още те обича…

Омаха се спъна, но успя да остане на крака, само лъчът на фенерчето му подскочи лудо. Кара продължи:

— Трябваше само да и кажеш, че съжаляваш. Омаха отвори уста, после пак я затвори.

— Животът е труден. Не е необходимо и любовта да е трудна. — Тя го подмина, гласът и стана малко по-суров. — Поне веднъж в живота си се прояви като проклет мъж, Индиана.

Омаха спря, фенерчето увисна край тялото му. Беше твърде зашеметен, за да се движи. Наложи се да насили безчувствените си крака. Останалия път през града изминаха мълчаливо.

Най-накрая езерото се появи отпред. Омаха с облекчение очакваше компанията на повече хора. Барак го нямаше, явно още търсеше някакъв изход. Но повечето от Рахим се бяха върнали. Малцина бяха в състояние да издържат дълго в атмосферата на този некропол. Израженията им бяха различни след сблъсъка с истината в прежния им дом.

Дани забеляза Омаха и забърза да го пресрещне.

— Доктор Новак откри интересни неща. Ела да видиш.

Групата на Омаха го последва към кея. Корал си беше стъкмила импровизирана лаборатория. Погледът и беше някак напрегнат, когато вдигна очи към новодошлите. Един от уредите и се беше превърнал в стопена буца метал. Още димеше и миришеше на изгоряла гума.

— Какво е станало? — изуми се Сафиа. Корал поклати глава.

— Злополука.

— Какво откри? — попита Омаха.

Корал завъртя към тях един плосък екран. В единия му край се нижеше информация. Основният прозорец, отворен върху екрана, показваше няколко чертежа. Първите и думи събудиха всеобщо любопитството.

— В тази вода може да бъде открито доказателство за съществуването на Бог.

Омаха вдигна вежди.

— Би ли обяснила по-подробно, ако обичаш? Или само това откри? Философията на баницата с късметчета.

— Не е философия, а факт. Да започнем от началото.

— И нека бъде светлина.

— Не чак от онова начало, доктор Дан. Елементарна химия. Водата е съставена от два атома водород и един кислород. Странното е, че тези атоми в молекулата са под ъгъл.

Корал посочи към първия чертеж на екрана.

— Именно тази чупка води до лек поляритет — отрицателен заряд при кислородния атом, положителен при водородните. И точно заради нея водата може да приема и необичайни форми. Като леда.

— Ледът е необичайна форма? — обади се Омаха.

— Ако ще ме прекъсваш постоянно… — Корал се намръщи.

— Индиана, остави я да довърши.

Корал признателно кимна на Кара.

— Когато материята се кондензира от газ в течност и в твърдо тяло, тя става все по-плътна и заема все по-малко пространство. Не е така при водата обаче. Тя достига най-високата си плътност при четири градуса по Целзий. Преди да замръзне. Когато замръзне, тази особена прегъната молекула образува необичайна кристална решетка с доста допълнително пространство в себе си.

— Лед — промърмори Сафиа.

— Ледът е с по-ниска плътност от водата, много по-ниска. Затова и се носи над нея. Ако не беше така, на Земята нямаше да има живот. Ледът, който се образува по повърхността на езерата и океаните, щеше моментално да потъва и да смазва всичко живо под себе си, отнемайки на ранните форми на живот всякакъв шанс да се развият. Освен това плаващият лед изолира водните басейни, като по този начин защитава живота, вместо да го унищожи.

— Но какво общо има всичко това с антиматерията? — попита Омаха.

— Ще стигна и дотам. Исках преди това да подчертая особените свойства на водната молекула и способността и да влиза в странни конфигурации. Защото има и друг вариант на нейната структура. Случва се постоянно в обикновената вода, но трае само наносекунди. Тази форма е твърде нестабилна при земните условия. В космоса обаче водата заема и запазва точно тази необичайна форма.

Корал посочи към следващия чертеж на екрана.

— Това е двуизмерно изображение на двайсет водни молекули в сложна конфигурация. Нарича се пентагонален додекаедър, или петоъгълен дванадесетостенник.

— Но най-вярна представа ни дава триизмерното изображение. — Корал посочи третата рисунка.

— Прилича на голяма куха сфера — каза Омаха. Корал кимна.

— И е точно това. Додекаедърът е познат и под името „бакибол“, топката на Баки. Наречен е на архитекта Бакминстър Фулър, който създал подобни конструкции.

— Значи тези бакиболове ги има в космоса — уточни Сафиа. — Но тук са с краткотраен живот.

— Проблем в стабилността.

— И защо тогава ни разказваш за тях? — попита Кара. Дани се надигна на пръсти и посочи към езерото.

— Водата тук е пълна с такива бакиболове, стабилни и непроменени.

— Голяма част от водата — съгласи се Корал.

— Как е възможно? — попита Сафиа. — Какво ги прави стабилни?

— Онова, което дойдохме да търсим — каза Корал, вперила поглед в езерото. — Антиматерията.

Омаха се приближи.

Корал натисна няколко клавиша.

— Антиматерията и материята поради своята противоположност се привличат и точно поради това антиматерията не се среща на Земята. Материята е навсякъде и антиматерията би се самоунищожила моментално. В Лабораториите ЦЕРН в Швейцария учените произведоха частици антиматерия и успяха да ги опазят за период от време в магнитни вакуумни камери. Бакиболовете изпълняват същата функция.

— Как? — Омаха се наведе над рамото на Корал, докато тя отваряше прозорец с нова диаграма.

— Защото бакиболовете действат като микроскопични магии камери. В центъра на тези сфери има абсолютно празно пространство, вакуум, в който антиматерията може да оцелее. — Тя посочи към буквата „А“ в центъра на диаграмата. — От своя страна, антиматерията се отплаща на бакибола. Привлича водните молекули и по този начин сгъстява сферата, точно колкото да осигури стабилност на бакибола. И понеже е заобиколен отвсякъде от еднакво количество водни молекули, атомът антиматерия виси в идеалния център на сферата, без да се допира до материя. Корал плъзна поглед по групата хора.

— Стабилизирана антиматерия — каза Омаха. Корал въздъхна.

— Стабилна, докато не я бомбардира силен електрически заряд или не влезе в близък контакт с мощен магнит или радиация. Всеки от тези фактори нарушава равновесието. Бакиболът се срива в себе си, антиматерията влиза в контакт с водната молекула и се самоунищожава, освобождавайки енергия. — Корал погледна към димящите останки на машинката си. — Неограничена енергия.

Мълчанието се проточи.

— Как се е озовала тук цялата тази антиматерия? — попита Кара.

Дани кимна.

— Тъкмо говорехме за това, когато пристигнахте. Опитвахме се да изградим някаква хипотеза. Помниш ли, Омаха, разговора в пикапа за накланянето на земната ос, което превърнало този район от пищна савана в пустиня?

— Преди двайсет хиляди години — каза той.

Дани продължи:

— Доктор Новак предположи, че метеорит от антиматерия, достатъчно голям да оцелее при преминаването си през атмосферата, е ударил Арабския полуостров, взривил се е и се е заровил дълбоко в порестия пясъчник, създавайки този кристален мехур под земята.

Докато всички оглеждаха пещерата с нови очи, Корал обясни:

— Експлозията трябва да е проникнала в системата от земна вода и ефектът йе преминал през дълбоките канали. Буквално е разтърсил света. Достатъчно да се отрази на земния поляритет или дори да наруши въртенето на магнитното земно ядро. Във всички случаи е довело до промяна в местния климат, която превърнала райската градина в пустиня.

— И в процеса на този катаклизъм се е образувал стъкленият мехур — подхвана Дани. — Експлозията и горещината от сблъсъка са задействали мощно изпаряване и изхвърляне на атоми антиматерия и субчастици. Когато мястото се охладило, запечатано отвсякъде като самостоятелна система, водата се кондензирала около атомите антиматерия и образувала защитни, стабилизирани бакиболове. И мястото останало в този си вид в продължение на десетки хиляди години.

— Докато някой не открил шибания мехур — каза Омаха. Представи си номадското племе, натъкнало се на това място, търсейки примерно вода. Сигурно бързо са разбрали за странните свойства на водата като енергиен източник в древни времена. Със сигурност са се опитали да го скрият, да го защитят, а както Кара беше споменала по-рано, човешката изобретателност е намерила начин да го използва. Омаха си спомни вълшебствата, с които изобилстваха местните легенди — летящи килимчета, магьосници, владеещи невероятни сили, вълшебни предмети с всякаква форма и размер, духове, които могат да ти осигурят всичко, което си пожелаеш. Дали всички те не намекваха за тукашната мистерия?

— Ами ключовете и другите предмети? — каза той. — Ти спомена нещо за магнетизъм.

Корал кимна.

— Мога само да гадая с какво ниво на технология са боравели древните хора. Имали са достъп до енергиен източник, който ние все още не разбираме. Те обаче са го разбирали достатъчно. Вижте как е обработено стъклото, камъка, да не говорим за сложните магнитни задвижващи устройства, които са конструирали.

Кара погледна към града.

— Имали са хиляда години да усъвършенстват изкуството си.

Корал сви рамене.

— Бас ловя, че течността в ключовете е взета от това езеро. Бакиболовете имат слаб заряд. Ако целият този заряд бъде насочен в една посока, тогава железният контейнер ще се магнитизира. И понеже бакиболовете вътре са в равновесие с магнитното поле на желязото, те остават стабилни и не се анихилират в това поле.

— Ами желязната камила в музея? — попита Сафиа. — Тя експлодира.

— Верижна реакция на сурова енергия — отговори Дани. Кълбовидната мълния явно е била привлечена от желязото и странния поляритет на течното и ядро. Вероятно дори от значително разстояние. Вижте този таван, в който се просмуква статично електричество от бурята.

Омаха погледна нагоре към електрическия танц, която сякаш беше набрал сила. Дани довърши:

— Мълнията е предала електрическия си заряд на желязото, отдавайки цялата си енергия наведнъж. Което е било твърде много. Ефектът е бил драматичен и неконтролируем и е довел до взрива.

Корал се размърда.

— Бас ловя, че дори и така нямаше да се стигне до експлозия, ако антиматерията вече не е била леко дестабилизирана от остатъчната радиация, излъчвана от ураниевите атоми в желязото. Радиацията е възбудила и засилила крехкостта на конфигурацията от сфери.

— Ами езерото тук? — измърмори Омаха, оглеждайки подозрително водата.

Корал се намръщи.

— Уредите ми не са достатъчно чувствителни за достоверен анализ. Не отчетох радиация тук, но това още не означава, че изобщо няма. Може би по-навътре в езерото бихме открили, но трябва още екипи да слязат тук, ако въобще се стигне до това.

Клей се обади за пръв път, скръстил ръце пред гърдите си.

— Какво тогава се е случило през тристата година след Христа? Как са попаднали всички тези тела в стъклото? Експлозия ли е имало?

Корал поклати глава.

— Не знам, но няма данни за експлозия. Може би някаква злополука. Експеримент, който е излязъл от контрол. В този резервоар има енергия с незнайни характеристики. — Тя погледна към града, после към Сафиа. — Има още нещо, което трябва да ви кажа, доктор Ал Мааз.

Сафиа насочи вниманието си обратно към физичната.

— За кръвта ви — каза Корал.

Преди да е уточнила за какво става въпрос, някакъв звук привлече очите на всички към езерото. Нисък вой. Всички застинаха. Шумът се засили бързо.

Джетове.

В другия край на езерото някакъв блясък се изстреля високо във въздуха, отразявайки се в тавана и стените. После още един.

Не, не беше блясък. Падаше към града… към тях.

— Ракета! — изкрещя Омаха. — Скрийте се!

16:42

Пейнтър чакаше своя шанс.

Стаята се тресеше под яростния напор на пясъчната буря, който блъскаше вратите, закованите прозорци и керемидите по покрива. Звучеше като прегладнял хищник, който си пробива път навътре, непреклонен, решителен, подлуден от жаждата си за кръв. Виеше от гняв и изливаше в разтърсващ рев мощта си.

Вътре някой беше пуснал радио. „Дикси Чикс“. Но музиката звучеше слабовато на фона на страховитата буря.

А тя бавно, но упорито се вмъкваше в убежището им.

През тясната пролука под вратата се сипеше пясък, гърчеше се и пълзеше по пода като гнездо от змии. През процепите на прозорците вятърът свиреше и въздишаше, непрекъснатите му вече пориви вкарваха прашни облачета в стаята.

Въздухът беше станал задушен, миришеше на кръв и йод.

Останали бяха само ранените, един лекар и двама пазачи. Преди половин час Касандра беше повела останалите под земята.

Пейнтър погледна към лаптопа. Там все още грееше синьото кръгче на Сафиа. Тя се намираше на десетина километра на север, все още дълбоко под пясъците. Пейнтър се надяваше светлинката да означава, че Сафиа е още жива. Само че приемникът нямаше да угасне след нейната смърт. Това, че продължаваше да предава, не беше гаранция. Но ако се съдеше по промяната в координатите на кръгчето, Сафиа все още се движеше. Не му оставаше друго, освен да вярва, че е жива.

Но докога?

Времето го притискаше като осезаема тежест. Беше чул пристигането на тракторите M4 от въздушната база Тумрайт, които бяха доставили новите припаси и оръжие. Керванът беше пристигнал точно когато пясъчната буря ги удари с най-голямата си злоба. И все пак групата бе успяла да надбяга предсказаната мегабуря.

В добавка към новите припаси още трийсет мъже се бяха присъединили към живата сила на Касандра. Мъже със суров поглед, бодри и тежко въоръжени. Държали се бяха така, сякаш мястото им принадлежи по право. Поредният елитен отряд на Гилдията. Без излишни приказки бяха съблекли камуфлажните си униформи и ги замениха с черни термални водонепромокаеми костюми.

Пейнтър ги беше наблюдавал от леглото си.

Доста от тях го поглеждаха косо. Вече бяха чули за кончината на Джон Кейн. Изглеждаха готови да му откъснат главата с голи ръце. Само че бързаха, изскочиха навън в бурята. През отворената врата Пейнтър бе зърнал един джет върху платформа с колела.

Водолазни костюми и джетове. Какво беше открила Касандра долу?

Продължаваше да действа под чаршафа. Бяха го оставили само по боксерки, единият му глезен прикован към крака на леглото. Имаше само едно оръжие — трисантиметрова игла. Преди няколко минути, когато двамата пазачи скочиха да затиснат отворилата се от вятъра врата, Пейнтър бе успял да грабне иглата от купчина използвани медицински консумативи.

Поизправи се малко и посегна към крака си.

Пазачът, излегнал се на съседната койка, вдигна пистолета си от свивката на лакътя, където го беше опрял.

— Лягай назад. Пейнтър се подчини.

— Сърбеше ме.

— Твой проблем.

Пейнтър въздъхна. Изчака вниманието на пазача да се отклони. Премести свободния си крак към прикования. Беше успял да стисне иглата между палеца и втория си пръст. Опита се да я пъхне в ключалката на белезниците — трудна работа, когато го правиш слепешката и с пръстите на крака си.

Но има ли желание, начин се намира.

Затвори очи и се постара леките му движения да останат незабелязани под чаршафа.

Най-накрая с облекчение усети как натискът върху прикования му крак намалява. Беше свободен. Лежеше неподвижен. Хвърли поглед към пазача.

И сега какво?

16:45

Касандра клечеше на носа на понтонната лодка „Зодиак“. Двигателят постепенно затихна зад нея. Беше фокусирала лещите си за нощно виждане към далечния бряг. Три пламъка висяха високо над града и го осветяваха ярко през лещите. Въпреки ситуацията Касандра не успя да потисне удивлението си.

От другия бряг на езерото се чу продължителен трясък на счупено стъкло.

Още една изхвърлена от ракета граната се изви в дъга откъм един от шестте джета. Удари навътре в града и изригна с ослепителен блясък през лещите й. Тя свали бинокъла. Блясъкът на сигналните ракети къпеше града в оттенъци на алено и огнено. Кълба дим висяха в неподвижния въздух. Под тавана множество енергийни дъги припукваха, издуваха се и се вихреха в лазурносин въртоп.

Тук разрушението създаваше рядка красота.

Пукот на картечна стрелба насочи вниманието и навътре по брега. Втори „Зодиак“ се движеше през града и го обсипваше с непрекъснат огън.

Нови ракети се извиха над водата и удариха града. Колони от стъкло се сриваха като отсечени дървета.

Наистина красиво.

Касандра извади портативния приемник от бойното си яке. Погледна екрана — синьото кръгче светеше, отдалечаваше се от нейната позиция към високото.

Артилерийският преграден огън целеше само да ги загрее.

Бягайте, докато можете. Купонът едва сега започва.

16:47

Сафиа се катереше с другите по тясно стълбище с много завои. Навсякъде ехтяха експлозии, трясъкът се усилваше от акустиката на стъкления мехур. Дим изпълваше въздуха. Те тичаха в мрака с изключени фенерчета.

Омаха се движеше до нея, прикрепяйки Лу’лу. Сафиа държеше едно дете за ръката, макар че едва ли вдъхваше голям кураж на момичето. При всеки взрив се навеждаше с мисълта, че това е краят и стъкленият мехур ще се срути отгоре им. Малките пръстчета стискаха нейните.

Хора тичаха пред и зад нея. Кара помагаше на друга от стариците. Дани, Клей и Корал бяха отзад и водеха деца. Част от жените Рахим се бяха шмугнали в странични улички към удобни за стрелба позиции. Други просто тихомълком бяха изостанали да бранят ариергарда им.

Сафиа видя как една жена измина няколко крачки в тъмна уличка и изчезна пред очите й. Може да беше някаква игра на стъклените отражения и сянката… или пък беше демонстрация на дарбата, за която и беше разказала Лу’лу. Дарбата да замъглиш сетивата на другия и да изчезнеш.

Стигнаха до върха на стълбите. Сафиа погледна през рамо. Долната част на града и брегът на езерото, се виждаха като на длан. Сигналните ракети горе осветяваха мястото в алено.

Царският платноход се беше превърнал в димяща развалина от натрошено дърво. Каменният кей беше разрушен, стъкленият бряг — изоран дълбоко.

— Прекратиха бомбардировката — каза Омаха.

Сафиа си даде сметка, че е прав, макар че експлозиите все още кънтяха в главата й.

Силите на Касандра се придвижваха навътре покрай брега на езерото. Джетове и понтонни лодки извиваха носове и приставаха в синхрон, като въздушен отряд. Покрай самата брегова линия по-малки моторници пореха водата.

Сафиа примижа и различи хора във водолазни костюми, яхнали моторизирани сърфове. Удариха се в брега, изхвръкнаха високо и се превъртяха на колене, пушките готови за стрелба в ръцете им. Други вече тичаха по улиците.

Престрелка изригна в ниското като рой светулки между хората на Касандра и жени от Рахим. Ала бе краткотрайна, като разлаяни кучета. Нова граната се изви откъм близкия джет и удари там, откъдето идваше стрелбата. Стъкло се пръсна във фонтан от светлина.

Сафиа се помоли Рахим да са успели да се изтеглят навреме. Стреляй и бягай. Това беше единственият им шанс. Бяха твърде малко и противникът ги превъзхождаше неимоверно по огнева мощ. Но къде можеха да избягат? Бяха затворени в стъклен мехур. Дори платноходът им беше унищожен.

Сафиа гледаше как джетовете и понтонните лодки стигат до брега и разтоварват още мъже. С огън щяха да си пробият път през целия град и да ги намерят.

Сигналните ракети горе започнаха да избледняват, пропадайки към разрушения град. С угасването им Убар потъна в мрак, осветяван само от фонтаните син огън по тавана, които го къпеха в индигови сенки.

Сафиа погледна към извития в купол таван. Енергийните разряди и облаците от газове бяха набрали сила и се вихреха трескаво, сякаш разгневени от разрушението.

Нов залп изригна в града и го разтърси.

— Не трябва да спираме — каза Омаха и я побутна напред.

— И къде ще отидем? — попита тя и се обърна към него. Той срещна погледа и. Не знаеше какво да й отговори.

16:52

Пясъчната буря продължаваше да блъска къщата. Вече лазеше по нервите на всички. Пясък, прах и мръсотия покриваха всичко, промъкваха се през всяка пролука и процеп. Ветровете виеха.

Според бойните доклади по радиостанцията очевидно Касандра постигаше пълна победа. Имаше голямо преимущество в огнева мощ и жива сила и буквално помиташе противника, почти без съпротива, наслаждаваше се на успеха.

А останалите горе не можеха да вземат участие във веселбата.

— Изключи това лайняно радио, бе! — изкрещя пазачът. — Да ти го начукам, Пиърсън! — извика в отговор лекарят докато сменяше една превръзка.

Пиърсън се завъртя.

— Слушай, лайно такова…

Вторият пазач отиде до пластмасовия варел с вода и го наклони, за да сипе в една картонена чашка.

Пейнтър разбра, че по-добра възможност няма да има.

Претърколи се от леглото и грабна пистолета от ръката на пазача, като изви жестоко китката му. Изстреля от упор два куршума в гърдите му.

Силата на удара отхвърли пазача назад върху койката.

Пейнтър падна на едно коляно в стойка за стрелба, прицели се във втория пазач и стреля три пъти. В главата. Два от куршумите попаднаха в целта. Пазачът се срина, мозък и кръв плиснаха по стената.

Пейнтър отскочи назад и завъртя пистолета. Надяваше се ревът на бурята да е заглушил изстрелите. Огледа стаята. Дрехите и оръжията на ранените бяха наредени на купчина близо до него, където те не можеха да ги достигнат. Това означаваше, че остава само лекарят.

Пейнтър насочи поглед към него, периферното му зрение покриваше останалата част от стаята. На койката Пиърсън стенеше, от устата му извираха кървави мехури.

Пейнтър каза на лекаря:

— Посегнеш ли за оръжие, мъртъв си. На този все още може да се помогне. Сам избирай. — Отстъпи към лаптопа, посегна, без да гледа, затвори го и го пъхна под мишницата на ръката, с която държеше оръжието.

Лекарят беше вдигнал ръце с дланите към него.

Пейнтър тръгна странично към вратата, посегна зад гърба си към дръжката и я отвори. Вятърът едва не го събори обратно в стаята. Той се приведе срещу чудовищния порив и с мъка се измъкна навън. Не си направи труда да затвори вратата. Завъртя се на пета и пое встрани.

Тръгна в посоката, където беше чул да спират бронираните трактори, едва си пробиваше път през пясъка и вятъра. Бос, само по боксерки. Пясъкът го жулеше като шкурка. Въобще не си направи труд да отваря очи. Нямаше какво да се види. Пясъкът го давеше при всяко вдишване.

Държеше пистолета пред себе си. С другата си ръка стискаше лаптопа. Той съдържаше информация, която му беше нужна — за Гилдията и за Сафиа.

Протегнатият му пистолет се удари в нещо метално.

Първият от тракторите. Колкото и да му се искаше да скочи вътре, Пейнтър продължи напред. Огромното возило беше заклещено от събратята си отзад. Двигателят му работеше, за да подхранва акумулатора.

Молеше се всички да са запалени. Продължи напред, като се движеше бързо.

Чу смътни крясъци зад себе си. Новината за бягството му се разпространяваше.

Пейнтър се гмурна още по-бързо през ветрищата на бурята покрай веригите на тракторите. Стигна до последния в редицата. Двигателят му мъркаше като доволно коте, коте, само дето тежеше двайсет тона.

Плъзна се покрай едната му страна, напипа вратата и се помъчи да я отвори срещу напора на вятъра. Нямаше да стане с една ръка. Той пъхна пистолета под ластика на боксерките си, които се смъкнаха наполовина под тежестта му. Остави лаптопа върху веригата и най-после успя да открехне вратата, колкото да се вмъкне странично в кабината. Дръпна компютъра в движение.

Трясна вратата, заключи и облегна гръб на нея. Изплю събралия се в устата му пясък и разтърка очи да махне прахта, полепнала по веждите и миглите му.

Куршуми обсипаха фланга на трактора, ужилвайки гърба му с вибрациите на попаденията във вратата. Той се дръпна встрани. Купонът продължаваше.

Отправи се бързо към предните места и се плъзна на шофьорското. Метна лаптопа на съседната седалка. Пясъчната буря се вихреше пред стъклото, светът тънеше в среднощен мрак. Той включи фаровете. Видимостта достигаше цели два метра. Не беше зле.

Включи на задна скорост и натисна газта.

Тракторът тръгна назад. Ако там имаше нещо, оставаше му само да се надява, че бронираното чудовище ще мине през него.

Нова стрелба го подгони, като деца, които хвърлят камъни.

Той продължи невъзмутимо и скоро се озова в пустинята, все така на заден ход.

Погледна през предното стъкло и видя два еднакви блясъка да разцъфват откъм тъмния град.

Преследваха го.

17:00

Докато другите почиваха, Омаха огледа двореца на царицата. Сградата не беше пострадала от първоначалната бомбардировка. Може би мястото, подходящо за отбрана бе горе в кулата.

Той поклати глава.

Привлекателно като идея, но непрактично. Единствената им надежда беше да не спират. Само че се бяха насочили към края на града. Над и отвъд двореца нямаше почти нищо. Няколко улици и ниски сгради.

Той погледна към долната част на Убар. Тук-там все още избухваха спорадични престрелки, но все по-рядко и все по-близо. Отбранителната линия на Рахим се огъваше.

Омаха знаеше, че са обречени. Никога не беше смятал себе си за песимист, а просто за реалист. Погледна към Сафиа. Щеше да я защитава до последния си дъх.

Кара се приближи до него.

— Омаха…

Той я погледна. Кара никога не го наричаше Омаха. Лицето и беше изтощено, набраздено от страх, очите и — кухи. И тя усещаше края.

Кара кимна към Сафиа. Гласът й прозвуча като въздишка.

— Какво, по дяволите, чакаш? Исусе Христе… — Тя отиде при стената на двора, облегна се тежко и се смъкна на земята.

Омаха си спомни какво му беше казала по-рано. „Тя още те обича.“ Погледна към Сафиа, на няколко крачки от него. Беше коленичила до едно дете и държеше малките му ръчици в своите. Лицето и грееше под блясъка отгоре. Мадона и младенец.

Той пристъпи към нея… и още малко. И отново чу думите на Кара: „Животът е труден. Не е нужно и любовта да е трудна.“ Сафиа заговори, без да вдига поглед:

— Това са ръцете на майка ми — каза тя толкова тихо, толкова спокойно, напук на положението, в което се намираха. Погледна настойчиво детето. — Всички тези жени. Майка ми и досега живее в тях. Пълен кръговрат. От новороденото до старицата. Пълен живот. А не прекратен без време.

Омаха падна на едно коляно. Впери поглед в лицето и така, както тя се взираше в детето. Дъхът му спря от видяното. Буквално.

— Сафиа… — каза тихо. Тя се обърна към него с блеснали очи.

— Омъжи се за мен. Тя примигна.

— Какво?

— Обичам те. Винаги съм те обичал. Тя извърна поглед.

— Омаха, не е толкова просто…

Той докосна нежно брадичката и с пръст и завъртя лицето и към себе си. Изчака очите им да се срещнат.

— Напротив. Просто е. Тя понечи да се дръпне. Този път нямаше да я пусне да избяга. Наведе се по-близо.

— Съжалявам. Очите и заблестяха малко по-силно, не от щастие, а от сбиращи се сълзи.

— Ти ме остави.

— Знам. Не знаех какво да правя. Но теб те остави едно момче. — Той свали ръката си и нежно хвана нейната. — Сега един мъж стои на колене пред теб.

Тя го гледаше в очите и се колебаеше.

Някакво движение зад рамото и привлече погледа му. Силуети нахлуваха от тъмнината зад ъгъла на двореца. Мъже. Дузина.

Омаха скочи на крака и посегна да бутне Сафиа зад себе си.

От сенките една позната фигура мина напред.

— Барак… — Омаха се мъчеше да проумее какво става. Огромният арабин беше изчезнал някъде още преди нападението.

Още мъже се появиха зад Барак, в пустинни наметала. Водеше ги мъж с патерица под едната мишница.

Капитан Ал Хафи.

Водачът на Пустинните фантоми махна на мъжете зад себе си. Шариф също беше сред тях, жив и здрав, както при гробницата на Йов. Беше оцелял от престрелката без драскотина. Шариф и другите мъже се пръснаха из уличките, въоръжени с пушки и гранатомети.

Омаха зяпна след тях.

Не знаеше какво става, но Касандра определено щеше да се натъкне на изненада.

17:05

Оставаше само да се разчисти.

Касандра стоеше с един крак върху понтонната си лодка. Слушаше кратките реплики по отворения канал, докато отделните групи завземаха града на квадранти и разчистваха единични ядра на съпротива. Стискаше електронния си приемник, пръстите я сърбяха да натисне бутона. Знаеше къде точно в града се намира Сафиа.

Позволила бе на кураторката да бяга като мишка в лабиринт, докато хората и настъпваха след нея, пробивайки отбраната. Все още искаше да залови кучката жива. Особено сега, когато Пейнтър беше в действие.

С мъка сдържаше яростта си.

Щеше да откъсне топките на всички мъже горе, ако Пейнтър се измъкнеше.

Пое дъх дълбоко, накъсано. Оттук не можеше да направи нищо. Трябваше да подсигури мястото и да изтръгне тайни; те му, което означаваше да залови Сафиа жива. С този коз щеше да играе срещу Пейнтър. Едно хубаво малко асо.

Взрив привлече вниманието и към града. Изненада се, че хората и са сметнали за нужно да използват още една граната. Проследи траекторията и във въздуха.

Примигна невярващо.

Мамка му…

Скочи от лодката и хукна по брега. Гумените и подметки бяха добра опора върху грапавото стъкло. Сниши се зад купчина отломки миг преди гранатата да удари лодката й.

Експлозията я оглуши, ушите я заболяха, дори очите и запариха. Стъкло и вода се издигнаха във висок фонтан. Тя се претърколи по-далеч под дъжда от стъклени парченца. Покри главата си с ръце. Назъбени парчета падаха около нея, отскачаха от другото стъкло, пронизваха дрехите и кожата й, пареха като огнен дъжд.

След като смъртоносният дъжд спря, тя погледна нагоре към града. Да не би врагът да беше докопал някой от нейните гранатомети? Още две гранати разкъсаха въздуха.

Нов автоматичен огън изригна от десетина различни места.

Какво ставаше, по дяволите?

17:07

Докато експлозиите затихваха преди да затрещят автоматите, Сафиа гледаше удивено как капитан Ал Хафи се приближава, облегнат на патерицата си. Всички се бяха смълчали от смайване при неочакваната му поява.

Капитанът спря погледа си върху Лу’лу. Пусна патерицата и се смъкна на едно коляно. Заговори на арабски, но на Диалект, който малцина бяха чували. Сафиа наостри слух, за да различи думите на напевната реч.

— Ваше височество, моля да простите на своя слуга, че пристига толкова късно.

И наведе глава.

Ходжата изглеждаше объркана не по-малко от всички останали както от появата му, така и от държанието му. Омаха застана до Сафиа.

— Той говори на шахрийски.

Мислите на Сафиа препуснаха. Шахра бяха планинският клан, който проследяваше произхода си чак до цар Шадад, първия управник на Убар… или по-скоро съпругът на първата му царица.

Барак се обади, чул думите на Омаха.

— Ние всички сме от клана Шахра.

Капитан Ал Хафи се изправи на крака. Един от мъжете му подаде патерицата.

Сафиа си даде сметка какво е видяла току-що — официално отдаване на почит от царските потомци към тяхната царица.

Капитан Ал Хафи им даде знак да го последват и премина на английски:

— Намерението ми беше да ви измъкна, но мога да ви предложа само убежище. Остава ни да се надяваме, че моите мъже и вашите жени ще успеят да задържат мародерите. Елате.

Поведе ги покрай двореца. Всички го последваха. Омаха вървеше до Барак.

— Ти си Шахра? Мъжът кимна.

— Значи затова знаеше задния изход от планините, през онова гробище. Каза, че само Шахра знаели пътеката.

— Долината на спомените — назова официалното име на местността Барак. — Гробовете на нашите предци от времето, когато са напуснали Убар.

Капитан Ал Хафи куцукаше край Лу’лу. Кара я подкрепяше от другата страна и се включи в разговора.

— Затова ли всички пожелахте да участвате в мисията? Заради връзката и с Убар?

Капитанът наведе глава.

— Моля да ме извините за подвеждането, лейди Кенсингтън. Просто Шахра не разкриват тайните си пред външни хора. Така повеляват традициите ни. И ние сме пазители на това място не по-малко от Рахим. Били сме натоварени с тази трудна задача от последната царица на Убар, точно преди двете линии да се разделят. Така както разделила ключовете, тя разделила и царските кръвни линии, всяка със собствените си тайни.

Сафиа ги погледна — домовете на Убар, сбрани отново.

— И каква тайна е била поверена на вас? — попита Омаха.

— Старата пътека към Убар. Извървяната от първата царица. Беше ни забранено да я отваряме, докато Убар не бъде отново открит.

— Задна вратичка — каза Омаха. Сафиа си помисли, че би трябвало сама да се досети. Цацата, запечатала Убар след ужасната трагедия, е била повече от педантична. Имала е резервни планове за резервните планове, разпределени между двете кръвни линии.

— Значи може да се излезе оттук? — попита Омаха.

— Да, има път към повърхността. Но не можем да се измъкнем навън. Пясъчната буря буквално беснее и е опасно да се мине по купола на Убар. Точно затова се забавихме толкова, след като научихме от Барак, че портата е отворена.

— Е, по-добре късно, отколкото никога — каза Дани зад тях.

— Да, но сега нова буря връхлита района от юг. Би било сигурна смърт да излезем горе.

— Значи все още сме в капан — заключи Омаха.

— Докато бурята утихне. Просто трябва да удържим дотогава.

С тази тревожна мисъл те изминаха още няколко улици в мълчание, докато не стигнаха до задната стена на пещерата. Изглеждаше солидна, но капитан Ал Хафи продължи напред. Сафиа забеляза права пукнатина в стената от стъкло. Извиваше се под ъгъл навътре и затова не се виждаше от пръв поглед.

Капитан Ал Хафи ги заведе при пукнатината.

— Повърхността е на сто и петдесет стъпала нагоре. Проходът може да послужи като скривалище за децата и жените.

— И като капан, ако не успеем да задържим Касандра. Капитан Ал Хафи плъзна поглед по Насъбралите се хора.

— Всяка помощ ще е добре дошла. От всеки, който може да държи оръжие.

Дани и Корал се приближиха да вземат оръжие от складираното в пукнатината. Дори Клей пристъпи напред и протегна ръка.

Студентът усети изненадания поглед на Сафиа.

— Наистина държа на онази шестица — беше единственото, което каза, преди да отстъпи встрани. В очите му грееше страх, но и решителност. Омаха отиде последен.

— Пистолет си имам. Но още един ще ми дойде добре. Капитан Ал Хафи му подаде една М — 16.

— И това става.

Сафиа пристъпи към него, когато той се дръпна встрани.

— Омаха… — Така и не му беше отговорила долу, в двора на двореца. Дали думите му не бяха предсмъртно признание с ясната мисъл, че са обречени?

Той и се усмихна.

— Не е нужно да казваш нищо. Аз казах, каквото исках. Още не съм си заработил отговора ти. — Той отстъпи крачка встрани. — Но се надявам, че поне ще ми позволиш да опитам.

Сафиа се приближи, сложи ръка зад врата му и го дръпна надолу. Каза в ухото му:

— Аз наистина те обичам… просто не знам… — Не успя да довърши. Недоизказаното увисна между тях.

Той въпреки това я прегърна.

— Аз пък знам. И ще изчакам, докато и ти си готова. Раздели ги дочут спор. Думи на висок глас между Кара и капитан Ал Хафи.

— Няма да ви позволя да участвате в битката, лейди Кенсингтън.

— Напълно способна съм да стрелям с пушка.

— Тогава вземете една с вас на стълбите. Може да ви потрябва.

Кара фучеше, но капитанът беше прав. Стълбите към повърхността можеха да се превърнат в последния им фронт.

Капитан Ал Хафи сложи ръка на рамото й.

— Имам дълг към вашето семейство. Позволете ми днес да го изплатя.

— За какво говориш? — попита Кара.

Той наведе глава, в гласа му се промъкнаха скръб и срам.

— Не за пръв път предлагам услугите си на вашето семейството. Когато бях млад мъж, всъщност момче, пожелах да помогна на вас и на вашия баща.

Кара се смръщи още повече.

Капитан Ал Хафи вдигна лице да срещне погледа й.

— Първото ми име е Хабиб.

Кара ахна и отстъпи крачка назад.

— Водачът ни в деня на лова! Ти си бил!

— Трябваше да придружа баща ви заради интереса му към Убар. Но се провалих. Страхът ми попречи да ви последвам онзи ден в забранените пясъци. Едва когато видях, че смятате да навлезете в ниснасите, тръгнах след вас, но вече беше късно. Успях само да ви извлека от пясъка и да ви върна в Тумрайт. Не знаех какво друго да направя.

Кара изглеждаше зашеметена. Сафиа местеше поглед между двамата. Събитията бяха описали пълен кръг… обратно в началната си точка — пясъците, където беше загинал баща им.

— Така че позволете ми да ви защитя сега… защото не успях да го направя в миналото.

Кара успя само да кимне. Капитан Ал Хафи се отдалечи. Тя извика след него:

— Бил си момче тогава.

— Сега съм мъж. — Обърна се да последва своите хора надолу към града.

Думите му прозвучаха на Сафиа като ехо на казаното от Омаха.

Ходжата плъзна поглед по лицата наоколо.

— Още не е свършило. — С тези загадъчни думи тя пристъпи в пукнатината. — Трябва да извървим пътя на старата Царица.

21.ПОСТ В БУРЯТА

4 декември, 17:30

Шисур

Още бяха по петите му.

Пейнтър виждаше светлинката на преследвачите отзад в бурята. Изцеждаше цялата възможна скорост от трактора, която беше приблизително петдесетина километра в час. В менгемето на ветровете това си беше истинска високоскоростна гонка.

Погледна и в двете странични огледала. По един камион от всяка страна. Успя само да зърне преследвачите си — два натоварени камиона с открита каросерия. Въпреки товара те се движеха по-бързо, отколкото той би могъл, но пък за разлика от него трябваше да се съобразяват с терена. Той водеше двайсеттонния си трактор право напред, смазвайки всичко по пътя си нагоре и надолу по склоновете на дюните.

Пясък поглъщаше видимостта във всички посоки. Пълно затъмнение.

Пейнтър беше включил компютризирания пътен контрол на трактора. Провери и другите уреди. Имаше радарна чиния, но не знаеше как да я насочва. Все пак откри радиостанцията. Първоначалният му план беше да се приближи колкото е необходимо до въздушна база Тумрайт и да се свърже с оманските ВВС. Все някой щеше да го чуе. Ако искаше да спаси другите, трябваше да изостави прикритието си и да предупреди местното правителство.

Само че камионите го бяха принудили да поеме в посока противоположна на базата, навътре в лапите на бурята. Нямаше начин да обърне. Камионите бяха прекалено бързи.

Изкачваше се по една особено висока дюна, когато силна експлозия изтрещя вляво от трактора. Шрапнели и вълна от пясък шамаросаха тежкото возило все едно самият Господ Бог беше замахнал.

Ракетна граната.

За миг ужасен стържещ звук се разнесе откъм веригата, сякаш нещо се късаше.

Пейнтър примижа, но тракторът продължи напред, смилайки това, което беше попаднало в металните зъби. Катереше се величествено нагоре по дългия склон.

Още една експлозия, този път точно зад него. Звукът беше оглушителен, но бронята се представи блестящо — поливъглеродната стомана и кевларът си свършиха работата. Нека стрелят по него. Вятърът и бурята със сигурност щяха да затрудняват мерника им, а бронята на трактора щеше да свърши останалото.

После усети ужасно разтърсване.

Веригите на трактора продължаваха да се въртят, но скоростта му намаля и той започна да се плъзга. Внезапно Пейнтър осъзна каква е била целта на обстрелващите го преследвачи — не да пробият бронята на трактора, а да нарушат сцеплението му.

Бомбардираха склона и предизвикаха лавина. Сега целият склон се плъзгаше назад, повличайки и трактора със себе си. Пейнтър изключи автоматичното управление, стисна скоростния лост и превключи на по-ниска предавка. Натисна педала за газта в опит да възстанови сцеплението между веригите и хлъзгавия терен.

Без успех. Тракторът боксуваше в мекия пясък.

Пейнтър натисна спирачките, задницата поднесе, после включи на задна. Сега се движеше заедно с пясъка, плуваше с вълната на лавината. Завъртя трактора, докато той не застана с предницата към склона, но се наклони опасно. Трябваше да внимава да не го преобърне.

Изключи от скорост, натисна спирачката, после обратно на първа. Тракторът тръгна напред, сърфирайки надолу по склона с добро сцепление и добра скорост. Пейнтър го пришпори към дъното. Камионите го подгониха, но се наложи да намалят, застигнати от лавината.

Пейнтър стигна до подножието на дюната и сви встрани, Писнало му беше да бяга от тези лайнари.

Насочи трактора право напред, после отново включи на автоматично управление.

Пусна волана и изчака да се увери, че тракторът се движи по зададения курс. После мина в задното отделение. Там си намери един гранатомет. Зареди граната, закрепи дългата тръба на рамото си и отиде при задния люк на трактора.

Отвори го с ритник. Нахлу пясък, но не твърде много, защото се движеше срещу вятъра. Впери поглед в мрака отзад. Изчака, докато не видя две светлинки да завиват иззад последната дюна.

— Елате при татко — измърмори той и се прицели.

Кръстчето на прицела попадна върху мишената и той натисна спусъка. Гранатометът подскочи на рамото му и горещ въздух го облъхна, когато гранатата пое по пътя си.

Загледа се в червения огън на опашката й, като на падаща звезда.

Преследвачите също го забелязаха. Камионите моментално свърнаха встрани. Твърде късно. Поне за единия от тях. Гранатата избухна. Пейнтър с наслада проследи как една от светлинките се издига високо във въздуха и избухва в огнена топка, още по-ярка на тъмния фон. После падна с трясък в пясъка.

Другият камион беше изчезнал. Надяваше се да е заседнал някъде между дюните. Щеше да се оглежда за него.

Върна се на мястото си и провери и в двете странични огледала. Пълен мрак.

Възползва се от моментното затишие и отвори откраднатия лаптоп. Пикселите бавно се заредиха и засияха ярко. Молеше се батериите да издържат още малко. Появи се картата на района. Пейнтър не вярваше на очите си.

Нямаше синьо кръгче.

Обзе го паника. После кръгчето се появи. Явно беше необходимо известно време за възстановяване на безжичното захранване. Сафиа все още предаваше. Пейнтър погледна координатите. Променяха се. Тя се движеше. Жива беше. Надяваше се това да означава, че и другите са живи и здрави.

Трябваше да се добере до нея… до тях. Имплантираният приемник не можеше да се отстрани — беше конструиран така, че да се взриви при опит за изваждане, освен ако не е дезактивиран предварително. Но той можеше да изведе Сафиа извън обсега на Касандра и да й намери хирург и сапьор. Изведнъж си даде сметка, че само координатите по оста Z се променят. Тази ос измерваше вертикалата. Отрицателното число намаляваше, приближавайки нулата.

Сафиа се придвижваше нагоре. Почти беше стигнала до повърхността. Явно беше намерила задна вратичка от пещерите. Умно момиче.

После сбърчи вежди озадачено. 2 — координатите минаха нулата и продължиха да нарастват. Сафиа не само бе стигнала повърхността. Изкачваше се по-нагоре.

Къде, по дяволите? Той провери местонахождението й. Намираше се на близо осем километра от него. Тъй като и без това се движеше приблизително в същата посока, оставаше му да коригира леко курса си право към нея. Увеличи скоростта с още осем километра в час. Главоломна скорост при тези условия.

Ако Сафиа е намерила задна вратичка, същото щеше да направи и Касандра. Трябваше да стигне до Сафиа и другите колкото се може по-скоро. Хвърли отново поглед към синьото кръгче. Знаеше, че и друг човек следи внимателно показанията.

Касандра… която все още държеше портативния детонатор.

17:45

Сафиа вървеше по сякаш безкрайните тъмни стъпала, другите я следваха, изкачваха се по двойки, деца и стари или ранени жени. Кара носеше единственото им фенерче и осветяваше прохода, така че сянката на Сафиа се издължаваше напред. Целта им беше да се отдалечат максимално от битката долу. Ехо на стрелба все още стигаше до тях. Престрелка, която сякаш не спираше и за миг.

Сафиа се мъчеше да я изключи от мислите си. Прокара ръка по стената. Пясъчник. Стъпалата отдолу бяха протрити от безброй сандали и боси крака. Колко други хора бяха минавали по същата пътека? Представи си как самата Савска царица се изкачва или слиза по тази стълба.

Докато самата тя се изкачваше, усети как времето се свива, минало и настояще се сливат в едно. Тук, в арабския свят, повече от където и да било, миналото и настоящето сякаш нямаха категорична граница. Историята не беше мъртва и погребана под небостъргачи и асфалт, нито дори затворена между музейни стени. Тук тя беше жива, тясно свързана със земята, сливаше в едно легендите и камъка.

Лу’лу я настигна.

— Чух те да говориш с любимия си. Сафиа не искаше да говори за това.

— Той не ми е… това беше преди…

— И двамата обичате тази земя — продължи ходжата, без да обръща внимание на опита ида отклони темата. — Позволила си твърде много пясък да се натрупа между вас. Но такъв прах лесно може да бъде пометен.

— Не е толкова лесно.

Сафиа сведе поглед към ръката си, където някога бе носила пръстен. Беше си отишъл, също като едно дадено преди време обещание. Как би могла да е сигурна, че ще бъде до нея, когато има нужда от него? „Едно момче те напусна. Сега мъж е коленичил пред теб.“ Можеше ли да повярва на това? Представи си друго лице, като контраст. Пейнтър. Начинът, по който държеше ръката й, тихото му уважение и спокойствието, което и вдъхваше, дори болката в очите му, когато я беше изплашил.

Лу’лу заговори, сякаш прочела мислите й:

— Има много мъже с благородни сърца. Някои порастват по-бавно от другите.

Сафиа усети сълзи да се събират в гърлото й.

— Имам нужда от повече време… да премисля нещата.

— Имала си време. Също като нас и ти си прекарала твърде много време сама. Човек трябва да направи своя избор… докато все още има възможност да избира.

Сякаш в подкрепа на думите й малко по-нагоре ветровете на бурята застенаха в отвора на върха.

Сафиа усети повей по бузата си. Сякаш я теглеше нагоре. След всичкото време, прекарано долу, искаше най-после да се махне от този каменен затвор. Пък макар и за малко. Колкото да й се проясни главата.

— Ще ида да проверя как е бурята горе — промърмори тя.

— Ще дойда с теб — каза Кара, на едно стъпало зад нея.

— И аз — добави ходжата. — Искам да видя със собствените си очи онова, което е видяла първата царица. Искам да видя първия вход към Убар.

Трите продължиха сами по последните стъпала. Вятърът стана по-силен, засипа ги с пясък. Трите вдигнаха качулките, шаловете и очилата си.

Сафиа се изкачи до върха. Отворът представляваше пукнатина в тавана. Кара изключи фенерчето. Бурята беше по-светла от тъмния проход.

Изходът беше на метър от Сафиа. Тя видя един лост, опрян на стената близо до входа. От другата страна на прага имаше голяма плоска скала, частично блокирала пътя.

— Скалата трябва да е скривала входа — обади се Кара.

Сафиа кимна. Хората на капитан Ал Хафи явно бяха използвали лоста, за да отместят камъка, колкото да влязат. Ако успееха да издържат до края на бурята, може би всички щяха да избягат, да върнат камъка на място и да затворят Касандра под земята.

Свежият вятър изпълни Сафиа с надежда. Тук бурята не изглеждаше толкова тъмна, каквато я помнеше от Шисур. Може би започваше да затихва.

Сафиа се промуши през пролуката, но остана на завет зад скалата. Слънцето все още бе скрито зад пясъчен облак, но среднощният мрак беше изсветлял до здрач. Слънцето отново се виждаше като бледа луна през воала на бурята.

— Като че ли е поутихнала. — Кара потвърди преценката на Сафиа.

Лу’лу не беше съгласна.

— Не се лъжете. Пясъците около Убар са измамни. Има напълно основателна причина племената да избягват този район и да го смятат за прокълнат, пълен с призраци, джинове и дяволи.

Ходжата ги поведе навън.

Сафиа я последва, вятърът задърпа плаща и шала и. Огледа се. Намираха се на скалисто плато, на десетина метра над пясъчната основа. Едно от многото каменисти възвишения сред дюните. Номадските племена ги наричаха „корабите на пясъка“.

Сафиа пристъпи още малко напред и огледа мястото. Разпозна формата на платото. Същата като на пясъчната рисунка в двореца. Точно тук е бил открит първият вход към Убар преди почти три хиляди години. Плъзна поглед наоколо. И Цитаделата, и царският дворец са били построени по подобие на това плато. Най-ценният от всички пясъчни кораби.

Отвъд платото бурята привлече погледа на Сафиа. Вихрещите се облаци тук изглеждаха някак странни. Километър и половина по-нататък пясъчната буря тъмнееше на ивици около платото. Сафиа чуваше воя на далечни ветрове.

— Сякаш сме в центъра на ураган — каза Кара.

— Това е Убар — отвърна Лу’лу. — Той тегли мощта на бурята към себе си.

Сафиа си спомни как за кратко, след като ключовете избухнаха и отвориха портата, пясъчната буря сякаш беше поутихнала.

Кара се приближи опасно близо до един от ръбовете, което изнерви Сафиа.

— По-добре се махни оттам — предупреди я тя. Страхуваше се някой по-силен порив на вятъра да не я бутне през ръба.

— Тук има пътечка. Много тясна. Може би ще успеем да се спуснем. Виждам три камиона долу, на четирийсетина метра оттук. Транспортът на капитан Ал Хафи.

Сафиа пристъпи по-близо. Не си представяше как ще минат по пътечка в скалната стена при такъв вятър. Посоката и силата му бяха непредсказуеми.

Лу’лу явно беше съгласна с нея.

— Само ще си намерим смъртта в тези пясъци.

Кара погледна назад към ходжата. Изражението и казваше, че е точно толкова опасно и да останат. Кара явно беше склонна да поеме риска.

Лу’лу разбра какво е намислила.

— Баща ти не обърна внимание, когато го предупредиха за тези пясъци, същото правиш и ти сега. Дори след всичко, което видя.

Думите само я разгневиха.

— Какво толкова страшно има?

Лу’лу разпери ръце, сякаш да обхване пейзажа.

— Това са пясъците на ниснасите.

И Сафиа, и Кара знаеха това име. Черните призраци на пустинята. Именно ниснасите бяха причинили смъртта на Реджиналд Кенсингтън.

Лу’лу посочи на югозапад. Там танцуваше малка вихрушка, въртящо се торнадо от пясък. Проблясваше в мрака, осветено от статични заряди. За миг грейна по-ярко, после изчезна.

— Виждала съм прашен дявол като този — каза Кара. Лу’лу кимна.

— Ниснасите носят изгарящата смърт.

Сафиа си представи изтерзаното тяло на Реджиналд Кенсингтън, заключено в стъклото. Напомняше и на мумифицираните хора долу. Каква беше връзката между тях?

Друг дявол разцъфна на изток. Още един на юг. Сякаш се зараждаха от самия пясък и се издигаха във въздуха. Сафиа беше виждала хиляди такива вихрушки, но нито една не бе светила толкова силно от статичен заряд.

Кара също гледаше към тях.

— Все още не разби…

Право пред тях стена от пясък се издигна нагоре изпод ръба на платото. Трите жени отскочиха назад от уплаха.

— Ниснас! — ахна Лу’лу.

Вихрушката се оформи току до ръба на платото, въртеше се в плътна колона. Кара и ходжата отстъпиха към прохода. Сафиа остана като хипнотизирана на мястото си.

Мощни вълни от статичен заряд се ливнаха нагоре по дължината на колоната, извираха от пясъка и потъваха в небето. Плащът и се развя, този път не от вятъра, а от танца на електричеството във въздуха, искри припукваха по кожата, дрехите и косата и. Беше болезнено, но някак еуфорично усещане. Оставяше тялото и студено, а кожата — топла.

Сафиа издиша, неволно беше затаила дъх.

Направи крачка напред, достатъчно близо да види пълната ширина на извиващата се като змия вихрушка. Енергия продължаваше да се лее в ядрото й. Прашният дявол се беше оформил около един от трите камиона. Отгоре Сафиа видя как пясъкът около возилото се задвижва във въртоп под него.

Подскочи стреснато, когато нещо я докосна по лакътя. Кара. Беше набрала кураж да погледне. Намери ръката на Сафиа и я стисна. По трепета й Сафиа разбра, че Кара преживява отново своя стар кошмар.

Пясъците под камиона потъмняха. Мирис на изгоряло стигна до двете жени. Кара стисна силно ръката на Сафиа. Беше познала миризмата.

Пясъците почерняха. Стопен пясък. Стъкло.

Ниснасът.

Енергиите на вихрушката заплющяха бясно, обхванали цялата колона. От върха на платото двете видяха как камионът потъва в стопената локва, отначало бавно, гумите му се топяха с Припукване… после статичното електричество изплющя страховито, прашният дявол се срина в себе си и миг преди да е изчезнал Сафиа видя как стъклото става напълно черно. Камионът пропадна, все едно падаше във въздух. Черната яма си прогори път дълбоко в пясъка, а ветровете натрупаха пясък отгоре, заличавайки всяка следа.

Призракът идва и си отива.

Миг по-късно прозвуча тих взрив. Пясъкът наоколо сякаш подскочи.

— Резервоар с гориво — каза Кара.

И двете вдигнаха очи. Нови смъртоносни вихрушки изникваха навсякъде. Вече бяха станали дузина.

— Какво става? — попита Кара.

Сафиа поклати глава. Ограждащата стена на бурята също бе потъмняла и се свиваше, приближаваше се към тях от всички посоки.

Лу’лу се оглеждаше ужасена.

— Другата буреносна система откъм крайбрежието. Стигнала е дотук, двете се подхранват една друга и се превръщат в нещо ужасно.

— Мегабурята — каза Сафиа. — Ние сме в центъра. Нови и нови вихрушки танцуваха по пясъците. Светеха като пламъци, родени от пустинята. Пейзаж като от ада. Бурята отвъд ставаше все по-черна и яростна. Воят й се бе превърнал в писък.

Да тръгнеш по тези пясъци означаваше сам да си изпросиш смъртта.

Сафиа чу някакъв звук от по-близо. От радиостанцията и. Омаха я беше помолил да остави канала отворен, за да може да се свърже с нея.

Стисна я в ръка и тръгна обратно към прохода.

Един глас прошепна през статичния шум:

— Сафиа… ако… ме чуваш… Кара се приведе към нея.

— Кой е?

Очите на Сафиа се разшириха.

— Пейнтър! Жив е!

Някакъв каприз на статичното електричество във въздуха позволи на гласа му да достигне ясно до нея.

— На три километра съм. Дръжте се. Идвам. После статичният шум погълна всичко.

Сафиа натисна бутона за предаване и вдигна радиостанцията до устните си.

— Пейнтър, ако ме чуваш, не идвай! Не идвай! Чуваш ли ме?

Махна пръста си от бутона. Само статичен шум. Не я беше чул.

Тя вдигна поглед към новия свят от буря, огън и вятър. Смъртта дебнеше сред пясъците… а Пейнтър идваше насам.

18:05

Касандра клечеше с двама от хората си. Автоматична стрелба трещеше отвсякъде. След като първата граната я беше сварила неподготвена, тя се включи в битката сред руините на града. Нейните хора бавно и сигурно изтласкваха противника.

Тя гледаше през мерника на пушката и чакаше. Квадратните къщи се редяха пред нея, очертани в отсенки на зелено и сребърно през очилата за нощно виждане. Беше включила паралелно и инфрачервените лещи и сега те и показваха как едно червено петно се движи зад стъклена стена близо до един ъгъл. Вражеска единица.

Касандра огледа внимателно силуета. Носеше тръба на рамото си, която грееше като малко слънце. Нагрята до червено. Гранатомет. Беше инструктирала хората си да търсят именно такива мишени. Трябваше да елиминират средствата на противника за далечна стрелба.

При стената плячката и се раздвижи, излезе на открито и насочи тръбата.

Касандра нагласи кръстчето на мерника си в центъра на най-топлата част от тялото на врага — главата. Натисна спусъка. Само веднъж. Нямаше нужда да повтаря.

През инфрачервените лещи видя как огънят разцъфва в пръски навън. Чисто попадение.

Ала пръстът на човека изглежда се бе свил рефлексивно върху спусъка на гранатомета.

Гранатата излетя, заслепявайки Касандра през очилата. Тя се търколи по гръб зашеметена.

Снарядът профуча много над нея.

Понеже летеше под ъгъл към тавана, Касандра го изгуби от поглед на фона на бурята от електрически разряди горе.

Тя трескаво изключи инфрачервеното и нощното виждане. И през обикновените лещи таванът пак се къпеше в блясък. Сияйният танц беше набрал мощ, изпълвайки целия купол. Малки дъги електричество съскаха като мълнии.

Изстреляната по погрешка ракета избухна от другата страна на езерото. Касандра фокусира телескопичното увеличение на очилата си.

Мамка му!… Все нещо такова ще се случи. Гранатата се беше ударила в стената над тунела, по който бяха влезли в пещерата. Огромен къс от стъклената стена се откъсна от скалата заедно с част от тавана на тунела. Стъкло и камък се сринаха и затрупаха прохода. Изходът беше блокиран.

Касандра се претърколи по корем. Отрядът горе просто ще трябва да ги изкопае оттук. Основната и задача за момента беше да обезопаси града, да залови Сафиа и да грабне наградата. Отново включи на инфрачервен режим. Време беше ловът да продължи.

Двамата мъже с нея вече бяха отишли до тялото да вземат гранатомета. Готови бяха да продължат напред.

Касандра се забави, колкото да провери електронния си търсач.

Сафиа беше не много далеч напред. Червените триъгълници — маяците на командосите — се приближаваха към позицията и от всички посоки.

Доволна, Касандра понечи да пъхне устройството в джоба си, когато данните, изписани до светещото синьо кръгче привлякоха погледа и и тя застина. Нещо не беше наред.

Вдигна поглед към обления в пламъци таван. Ако данните бяха верни, Сафиа се намираше на повърхността. Имаше ли друг път нагоре?

Включи микрофона на гърлото си и прати обща тревога по отворения канал, която щеше да достигне до всеки от хората й.

— Свийте обръча! Веднага! Не оставяйте никого жив! Касандра скочи на крака и настигна двамата мъже.

— Хайде да приключваме.

18:10

Омаха чу капитан Ал Хафи да вика на арабски:

— Изтеглете се към стълбите! Всички да отстъпят към изхода.

Омаха, Корал, Дани и Клей бяха заели позиция в двора на двореца. Граната се взриви на двайсетина метра от тях и те се долепиха до стената.

— Трябва да тръгваме — каза Клей.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Омаха. — Просто го кажи на онези двамата зад ъгъла.

Бяха притиснати тук вече цяла минута. Преди това Омаха и Клей бяха изтичали в двора от една посока, Дани и Корал — от другата. И двете двойки бяха преследвани от командоси. Сега и четиримата бяха попаднали в капан.

Нямаше мърдане.

При това войниците на Касандра имаха предимство — специални очила, които явно улавяха и най-малкото им движение.

— Трябва да се изтеглим назад в двореца — каза Корал и вкара нов пълнител в пистолета си. — Там ще имаме по-добър шанс да се измъкнем.

Омаха кимна. Четиримата хукнаха към входа на двореца.

— Ами капитан Ал Хафи и другите? — попита Дани, когато влетяха вътре. — Може да си тръгнат без нас.

Омаха падна на едно коляно с пушка, насочена към двора. Корал зае позиция до него. Дани и Клей стояха отзад.

— Да си тръгнат къде? — попита Омаха. — Предпочитам да си пробвам късмета тук, отколкото на претъпканото стълбище. Тук поне има достатъчно мя…

Куршумът иззвънтя в стената до ухото му. Стъклото се пръсна и остри парченца се забиха в близката до стената страна на лицето му.

— По дяволите!

Заваляха още куршуми. Омаха се просна по корем до Корал. Дани и Клей отстъпиха във вътрешната зала. Единствената причина Омаха да е още жив беше статуята от желязо и стъкло в центъра на двора — дланта, поддържаща сферата, — която осуетяваше директния обстрел на входа.

В предната част на двора един от командосите изтича в полезрението им с гранатомет на рамо, насочен към вратата на двореца. Куршумите ги обсипваха още по-ожесточено, осигурявайки прикритие на артилериста. Смел ход. Явно нещо беше запалило огън под задника на Касандра.

Корал се завъртя и насочи пистолета си към боеца с гранатомета. Закъсня.

Но боговете горе не закъсняха.

Откъм покрива ослепителна енергийна мълния удари земята близо до командоса, изпука и прогори ретините. Не беше истинска мълния, а енергийна дъга между тавана и пода. Не изрови кратер. Дори не събори човека.

Направи нещо много по-лошо.

Стъклото под краката му моментално премина от твърдо в течно състояние. Войникът падна в дълбоката локва и затъна до шията. Писъкът, който се изтръгна от устата му, сякаш дойде от най-страшните ями на ада — писък на човек, който изгаря жив.

Пресекна само след миг.

Главата му се отпусна назад, пара излизаше от устата му.

Мъртъв.

Стъклото отново беше твърдо.

Прикриващият огън пресекна заедно с живота на боеца. И другите бяха видели какво стана.

В далечината битката продължаваше, ехото подхващаше пушечни изстрели — тук обаче никой не помръдваше. Омаха вдигна поглед. Таванът пламтеше, огън изпълваше целия купол. Още мълнии прескачаха между пода и тавана. Някъде надолу се чу нов писък, същият като онзи, който бяха чули преди миг.

— Случва се отново — каза Корал.

Омаха погледна към мъртвеца, погребан в стъклото. Знаеше какво има предвид Корал.

Огнената смърт се беше върнала в Убар.

18:12

Пейнтър подскочи на седалката, когато двайсеттонният трактор прелетя над една малка дюна. Вече не виждаше нищо. Видимостта от няколко метра се беше стопила — сега виждаше само до върха на носа си. Караше слепешката. Като нищо можеше да се движи право към ръба на пропаст и да го разбере твърде късно.

Преди няколко минути пясъчната буря внезапно се беше извила с подновена ярост. Бушуващите ветрове стоварваха върху трактора гигантски юмруци. Главата на Пейнтър пулсираше от сблъсъка на силите.

Въпреки това продължаваше сляпо напред. Единственият му ориентир грееше на екрана на лаптопа до него.

Сафиа.

Нямаше представа дали го е чула по радиостанцията, но след предаването не беше помръднала повече. Все още беше над повърхността… всъщност на десетина метра над повърхността. Сигурно имаше някакво възвишение там. Трябваше да намали, когато наближи координатите й.

Отразен блясък привлече погледа му. В страничното огледало. Вторият камион преследвач. Следваше силните светлини на трактора. Преследвачът сигурно също караше слепешката, следваше го по петите, движеше се по утъпканата от него пътека, разчитайки тракторът да премаже всяко препятствие по пътя.

Слепец води друг слепец.

Пейнтър продължи напред. Не смееше да напусне поста си. Ветровете внезапно заплющяха още по-силно. За миг тракторът се изправи на едната си верига, после с трясък възстанови равновесието си. Исусе…

Незнайно защо го напуши смях. Истеричното веселие на обречените.

После ветровете спряха отведнъж, сякаш някой беше изключил вентилатора.

Тракторът се движеше в по-открит терен. Дори небето просветля от среднощен мрак до здрач. Пясъкът все още се вихреше и ветровете все още вееха, но скоростта им беше едва една десета от предишната.

Погледна в страничното огледало. Солидна стена от мрак забулваше гледката. Изглежда беше минал през ядрото на бурята и сега се беше озовал от другата му страна.

Колкото и да се взираше, не видя и следа от преследващия го камион, фаровете му потънаха в абсолютния мрак. Може би последният яростен порив на ветровете беше преобърнал нещастника.

Пейнтър насочи вниманието си напред.

Видимостта се беше увеличила почти до половин километър. В далечината се извисяваше силует от тъмна скала. Пустинно плато. Пейнтър хвърли поглед към екрана на лаптопа. Синьото кръгче лежеше право напред.

— Ето къде си значи.

Той рязко увеличи скоростта.

Чудеше се дали Сафиа го вижда. Протегна ръка и взе радиостанцията. Държеше под око и пътя. Докъдето му стигаше погледът, малки вихрушки плющяха и се извиваха като змии, съединявайки пустинята с небето. Излъчваха синьо сияние. Дъги статично електричество се извиваха от земята. Повечето стояха на едно място, но някои криволичеха над пустинния пейзаж. Съвсем наблизо една се спусна по склона на дюна и вдигна пръски от припукващ пясък. След себе си оставяше черна следа като разтеглен подпис, драскулка от молива на някой бог на бурите.

Пейнтър се намръщи. Никога не беше виждал подобно явление.

Но сега не му беше до това. Вдигна радиото към устните си.

— Сафиа, кажи, ако ме чуваш. Би трябвало и да ме виждаш вече.

Зачака отговор. Не знаеше дали у Сафиа има уоки-токи. Беше настроил предавателя на трактора на същата честота. Шум изригна откъм приемника.

— … ейнтър! Обръщай веднага! Назад!

Това беше Сафиа! По гласа и усети, че е в беда.

Той натисна бутона за предаване.

— Няма да се върна. Трябва да…

Електрическа дъга подскочи от приемника на радиостанцията към ухото му. Пейнтър извика и хвърли радиото. Замириса на опърлена коса.

Усети вълна от статичен разряд да преминава през целия трактор. От всяка повърхност го удряше ток. Той обхвана с ръце обвития с гума волан. Лаптопът изсъска, после изпука силно. Екранът угасна.

Бурята изсвири силно, продължително.

Не беше бурята… беше клаксон на тежко превозно средство.

Погледна в страничното огледало. Откъм черната стена на бурята камионът преследвач изскочи на открито. Последните ветрове изплющяха по задницата му. Корпусът започна да се накланя, всеки момент щеше да се преобърне.

После се освободи. Удари се в пясъка, първо гумите от едната страна, после и другите. Подскочи, поднесе и се завъртя в пълен кръг. Но вече се беше измъкнал от лапите на бурята.

Пейнтър изпсува.

Шофьорът на камиона сигурно беше точно толкова потресен от факта, че е жив, колкото Пейнтър беше потресен от факта, че го вижда. Камионът забави и спря. Изглеждаше ужасно. С една спукана гума, предната броня извита в стоманена усмивка, брезентът над товара отзад се влачеше от едната страна, оплетен във въжетата.

Пейнтър натисна газта и ускори напред, за да увеличи максимално разстоянието до камиона. Първия преследвач беше обезвредил с гранатомета. Сега щеше да си осигури малко пространство за дишане и после щеше да се погрижи и за този.

В страничното огледало видя, че камионът още го следва.

Пейнтър се подготви за битка. Първата стъпка беше да включи автоматичното управление.

Пустинята напред се беше превърнала в гора от въртящи се пясъчни дяволи, святкащи в зловещия здрач. Сега като че ли всички бяха тръгнали нанякъде. Той смръщи вежди. Движеха се в унисон, като някакъв свръхестествен балет.

Тогава го усети. Познато раздвижване в пясъка.

Беше усетил същото при лавината по склона на дюната. Разместване на пясъка под веригите на трактора.

Само че сега беше на равна земя.

Навсякъде около него вихрушките танцуваха, статичното електричество искреше, а пясъкът отдолу поддаваше. Двайсеттонният трактор затъваше. Скоростта намаля. Пейнтър усети, че задницата поднася. Тракторът се завъртя, повлечен от незнайни сили. После спря, уловен в капан.

Страничният прозорец сега гледаше право към преследващия го камион. Той продължаваше да се движи към него, скъсяваше разстоянието с широките си гуми с грайфери за пясък. После пясъкът под него стана на прах. Камионът пропадна до средата на гумите… после затъна до шасито.

И ловецът, и плячката бяха в капан, като мухи в кехлибар.

Само че техният кехлибар още се движеше.

Пейнтър го усещаше под себе си. Пясъкът плуваше.

18:15

Сафиа се отказа да крещи в радиото. Можеше само да гледа ужасена заедно с Кара и Лу’лу. Беше пейзаж, излязъл от нечий кошмар, дело на четката на Салвадор Дали. Светът се топеше и разтягаше.

Сафиа гледаше напрегнато вихрушките, смъртоносните електрически разряди, черния пясък — на локви и потоци, прокопани от танцуващите дяволи. Прашните облаци в небето светеха от огромното количество енергия, протичащо през тях, подхранвано от гърчещите се колони пясък и статично електричество.

Но това не беше най-лошото.

Докъдето и стигаше погледът, цялата повърхност се наместваше бавно в един-единствен гигантски въртоп над заровения мехур на Убар. Платото от пясъчник беше като скала сред силно течение. Имаше и по-малки скали — тракторът на Пейнтър и един камион, заседнали във врящия пясък.

Вихрушки приближаваха возилата, врязваха се в пясъка със стопяващ огън.

Трясък се чу отляво. Парче от платото се откъсна и се срина в пясъка като скала в море.

— Не можем да останем тук — каза Кара. — Този остров няма да издържи още дълго.

— Пейнтър… — промълви Сафиа.

Дрехите й искряха и припукваха от статични токове, докато тя пристъпваше към ръба. Беше дошъл да ги спаси, подписвайки неволно смъртната си присъда. Трябваше да направят нещо.

— Да се оправя сам — каза Кара, — Ние не можем да му помогнем.

Радиото внезапно оживя в ръката й. Беше забравила, че го държи. Пейнтър…

— Сафиа, чуваш ли ме? — Беше Омаха. Тя вдигна радиото към устните си.

— Чувам те.

Гласът му звучеше далечен, сякаш се обаждаше от друга планета.

— Нещо странно става тук долу. Статичното електричество полудя. Дъгите стигат до стъклото и го топят. Катастрофата се повтаря! Стойте далеч!

— Можете ли да се качите по стълбите?

— Не. С Дани, Клей и Корал сме се окопали в двореца. Раздвижване при тунела привлече погледа и. Шариф излезе през пролуката.

Кара тръгна да го пресрещне.

Той посочи към тунела и каза задъхано:

— Отстъпихме при стълбите. Капитан Ал Хафи ще се опита да задържи противника. Вие трябва да… — Гласът му пресекна, когато видя пустинята. Очите му се разшириха.

Нов разцепващ трясък. Като от сблъсък на скали. Ръбът на платото се разтроши.

— Аллах да ни е на помощ! — прошепна Шариф. Кара му махна да се връща.

— Добре ще направи. Защото определено ни свършиха скривалищата.

18:16

За пръв път от много време Касандра изпита истински ужас. Беше почувствала такъв разяждащ вътрешностите страх като дете, докато се ослушваше за стъпките на баща си пред стаята й нощем. Сега беше същото. Страх, който втечнява вътрешностите и превръща костния мозък в лед. Дишането беше забравен дар.

Криеше се в миниатюрна стъклена сграда, нещо като параклис за един човек. Единственият вход беше ниска врата. Прозорци нямаше. През прохода долната част на града се стелеше пред погледа й.

Касандра гледаше с ужас електрическите дъги. Някои се удряха в езерото, набираха допълнителна мощ и се стрелкаха обратно към тавана, чието сияние се усилваше — сякаш бурята горе се хранеше от водите долу.

Не беше така при попаденията върху стъкло. То абсорбираше странната енергия, превръщайки се в течна локва, но само за миг. После отново се втвърдяваше.

Един от хората й бе попаднал в обсега на такава мълния. Беше се прикрил зад една стена, облегнат на нея. Мълнията удари стената и той падна през нея, защото опората му изчезна внезапно. После стената се втвърди отново. Горната половина от тялото му остана от едната й страна, долната — от другата. В средата беше изгорял до кости Дори дрехите му се подпалиха, истинска човешка факла от двете страни на стъклото.

Из целия град битката беше спряла. Хората търсеха убежище.

Бяха видели мумифицираните тела. Разбраха какво става.

Пещерата беше утихнала зловещо, освен отделни изстрели откъм задната стена, където противникът се беше оттеглил в някакъв проход. Всеки, който се приближеше, биваше застрелван.

Касандра стискаше електронния си търсач. Наблюдаваше движението на червените триъгълници. Нейните хора. Преброи ги. От петдесетте командоси бяха останали едва дузина. Още един триъгълник угасна пред очите й. Писък на агония разтърси града.

Смъртта дебнеше хората й.

Знаеше, че дори такива затворени помещения не бяха безопасни. Беше видяла мумифицирани тела в някои от къщите.

Ключът изглежда беше в движението. Може би количеството статично електричество в пещерата беше такова, че и най-малкото движение привличаше мълния.

Така че Касандра седеше неподвижно, абсолютно неподвижно. Същото като в детското си легло. Тогава не и беше помогнало. Не вярваше, че и сега ще и помогне. Беше уловена в капан.

18:17

Омаха лежеше по корем на входа на двореца. Тишината го притискаше. Отвъд двора огнената буря вилнееше все по-яростно. Мълнии трещяха и раздираха въздуха на зигзаг. Куполът светеше като короната на синьо-бяло слънце.

Омаха гледаше и знаеше, че смъртта е близо.

Но поне беше казал на Сафиа, че я обича. Беше постигнал мир със себе си. Налагаше се да се задоволи с това. Погледна нагоре. Молеше се тя да е добре. Беше му описала накратко хаоса горе.

Смърт горе, смърт долу.

Сам си избери.

Корал лежеше до него и оглеждаше бурята.

— Намираме се във вътрешността на най-големия трансформатор в света.

— Какво искаш да кажеш?

Говореха шепнешком, сякаш се бояха да не привлекат вниманието на спящия великан.

— Стъклената пещера с разтвора от енергизирана антиматерия действа като масивен изолиран свръхпроводник. Привлича енергия към себе си също като желязната камила в музея. В нашия случай всмуква статичната енергия на всяка минаваща наблизо пясъчна буря и я складира тук долу. Но с натрупването на енергия в камерата се стига до някакъв критичен праг, отвъд който излишната енергия трябва да бъде отведена някъде, точно както светкавиците освобождават излишната енергия при гръмотевична буря. Само че тук посоката е от пясъка към небето, огромни разряди се издигат нагоре и създават краткотрайните смъртоносни вихрушки по повърхността на пустинята.

— Като изтощаване на батерия — каза Омаха. — Но какво става тук вътре?

— Буря в бутилка. Мегабурята излива твърде много енергия тук. Мехурът не успява да се освободи достатъчно бързо от нея и една част се връща обратно.

— Обстрелва сам себе си.

— Преразпределя заряда — поправи го тя. — Стъклото е много силен проводник. То просто поема излишната енергия и я предава към скалата отдолу, разпръсква я, така зарядът се разпределя равномерно по целия стъклен мехур, вместо само по горния купол. Именно това енергийно равновесие поддържа езерото от антиматерия стабилно по време на бурята. Равновесие на зарядите.

— Ами джобовете стопено стъкло?

— Не мисля, че е стопено стъкло. Поне не точно. Омаха погледна въпросително към нея.

— А какво е?

— Стъклото винаги е в течно състояние. Виждал ли си някога антично стъкло? Ивиците, които леко замъгляват прозрачността му? Гравитацията въздейства на стъклото като на течност и бавно го придърпва надолу на ивици.

— Но какво общо има всичко това със случващото се тук?

— Енергийните потоци не просто разтопяват стъклото. Те променят състоянието му, като моментално скъсват всички вътрешни връзки, втечняват го до точка, която граничи с газообразно агрегатно състояние. Когато енергията се разпръсне, то се втвърдява отново. Но само за миг, защото е в гранично състояние между течност и газ. Точно затова не се разтича. Запазва основната си форма.

Омаха се надяваше тази беседа да доведе до някакво практическо решение.

— Можем ли да направим нещо за себе си? Корал поклати глава.

— Не, доктор Дан, боя се, че сме прецакани отвсякъде.

18:19

Огнена експлозия насочи вниманието на Пейнтър към платото.

Един камион, паркиран близо до възвишението от пясъчник, излетя във въздуха с опашка от запален бензин. Бродещ пясъчен дявол ги подмина и остави след себе си димяща следа черен пясък.

Стопено стъкло.

Змиевидните колони от статичен заряд освобождаваха по някакъв начин астрономични количества топлинна енергия и стопяваха пътя си през пейзажа.

Пейнтър си спомни предупреждението на Сафиа по радиото — беше се опитала да го спре. Той не я послуша и сега беше затворен в трактора насред огромен въртоп от кипящ пясък. През последните пет минути въртопът го беше носил в широка дъга и бавно го въртеше около остта му. Като планета в орбита около звезда.

Навсякъде около него танцуваше смърт. На мястото на всяка вихрушка, която се сриваше със страховит разряд на статично електричество, се зараждаха други три.

Беше само въпрос на време някоя да се озове на пътя му, или още по-лошо — да отвори пясъка под него. Докато се въртеше, хвърляше по едно око към другия камион. И неговото положение не беше по-добро. Втора планета, по-малка, като луна.

Пейнтър плъзна поглед по камиона. И видя своя шанс.

Беше си истинска лудост, но пак беше за предпочитане пред това очакване на смъртта. Ако ще се мре, поне да е като мъж. Погледна надолу към голото си тяло. Боксерки и нищо друго. Добре де, като гол мъж.

Мина в задното отделение.

Все пистолет… и нож. Пристъпи към задната врата. Налагаше се да действа бързо. Забави се, колкото няколко пъти да си поеме дълбоко въздух. После отвори вратата.

Равната шир на пустинята внезапно избухна само на няколко метра от него. Дявол се завихри от пясъка. Вълната статична енергия го зашлеви. Косата се разлетя около главата му с Припукване. Надяваше се, че няма да се запали.

Пейнтър отстъпи със залитане назад. Времето му беше изтекло.

Хвърли се към страничната врата, отвори я рязко и скочи.

Потъна до глезените. Пясъкът беше дяволски рехав. Хвърли поглед през рамо. Дяволът надвисваше над трактора, концентрираната в колоната енергия пукаше страховито. Усети миризма на озон. Нажежен въздух пулсираше на вълни откъм чудовището.

„Който превари, той товари.“ Баща му обичаше да напомня тази поговорка винаги когато го хванеше да се помотва. Не, татко… няма да се помотвам тук.

Пейнтър измъкна краката си от пясъка и заобиколи на бегом предницата на трактора. Въртопът го теглеше, почти като плаващ пясък.

Видя камиона. Петдесет метра. Половин футболно игрите. Хукна натам.

Който превари, той товари. Тичаше, а стихчето звучеше в главата му като мантра.

Вратата на камиона се отвори. Боецът застана на стъпенката и насочи пушка към него.

За щастие Пейнтър вече беше вдигнал пистолета си. Стреля няколко пъти. Нямаше причина да пести патроните. Натискаше ли, натискаше спусъка.

Шофьорът падна с разперени ръце.

Експлозията зад Пейнтър го блъсна напред и той падна по лице. Парна го гореща вълна. Изплю пясък, скочи и хукна.

Погледна назад — тракторът лежеше на хълбок и гореше, резервоарът му се беше възпламенил. Горящ бензин валеше наоколо и се събираше в локви по пясъка.

Пейнтър продължаваше да тича.

Стигна до камиона, подмина вратата на кабината, използва трупа на войника за стъпало и се покатери на каросерията отзад. Брезентът още беше там, оплетен във въжетата. Пейнтър ги сряза с ножа. Бяха здраво опънати и плющяха като скъсани струни на китара. Срита брезента и въжетата встрани.

Отдолу лежеше онова, което беше забелязал, когато камионът затъна. Една от хеликоптерните шейни.

Този, който превари, с криле се натовари.

18:22

Сафиа чу бързата поредица изстрели.

Пейнтър…

Беше се свила при самия изход на стълбищния проход. Кара и Лу’лу стояха до нея. Търсила бе изход от дебнещата ги катастрофа, с чувството, че все има някакъв, но той упорито и убягва. Гонеше го страхът, който бе допуснала в мислите си. Само че със страха бяха стари познайници. Тя пое дълбоко въздух, вдиша спокойствие и издиша напрежението.

Съсредоточи се върху мистерията.

Спомни си какво бе мислила по пътя нагоре — как миналото и настоящето се сливат по безброй начини. Затвори очи. Почти усещаше как отговорът се надига в нея като мехур във вода.

После се чуха изстрелите.

Последвани от експлозия. Същата като онази, която току-що беше унищожила един от камионите на капитан Ал Хафи.

Сафиа хукна назад към върха на платото. Огнено кълбо се издигаше нагоре, разнасяно от ветровете. Тракторът лежеше на хълбок.

О, Господи… Пейнтър.

После забеляза някакъв гол човек да тича в пясъка към по-малкия камион. Кара застана до нея.

— Това е Кроу.

Сафиа се вкопчи в тази надежда.

— Сигурна ли си?

— Определено се нуждае от подстрижка.

Фигурата се качи в нещо, натоварено на каросерията. После Сафиа забеляза разгъващите се витла. Чу далечен вой. Витлата се завъртяха. Хеликоптер.

Кара въздъхна.

— Изобретателен е, това поне трябва да му призная.

Сафиа забеляза малка вихрушка, една от онези, които сякаш пишеха с черен молив през дюните, да се завърта в широка дъга право към камиона с хеликоптера.

Дали и Пейнтър я беше видял?

18:23

Пейнтър лежеше по корем в шейната. Контролните прибори бяха близо до ръцете му, по един за всяка. Увеличи скоростта на витлата. Беше пилотирал хеликоптери по време на обучението си в специалните сили, но не и от този вид.

Не можеше да е чак толкова различен.

Дръпна дясната ръчка. Нищо не стана. Дръпна лявата. Пак нищо. Добре де, може пък тук нещата да бяха малко по-различни.

Дръпна двете ръчки едновременно и хеликоптерът се вдигна от люлката си. Пейнтър задържа ръчките в това положение и шейната описа неуверена дъга във въздуха, носена от ветровете. Туптенето на витлата беше в унисон със сърцето му, бързо и яростно.

Когато хеликоптерът се завъртя, Пейнтър видя за миг една вихрушка току зад опашката на шейната. Блестеше и плюеше огън като демон, излязъл от ада.

Пейнтър изпробва контролните ръчки, разбра къде е ляво, дясно и напред.

Напред щеше да свърши работа.

Набра скорост, гмурна се твърде ниско, все едно се пързаляше по заснежен склон. Опита да вдигне носа, преди да се е забил в пясъка. Въртеше ръчката — наляво, после изправи и накрая откри начин да вдигне носа.

Сега се движеше право към една чудовищно голяма вихрушка.

Изкачи се по-високо и вдясно… и успешно съумя да се завърти на място, като все още летеше към огромния дявол. Усети как стомахът му се преобръща. Дръпна лявата ръчка, спря въртенето и се размина на косъм с вихрушката.

Но като прощален изстрел вихрушката изплю дъга статично електричество и го удари. Пейнтър усети токовия удар от пръстите на краката си до веждите.

Същото сполетя и шейната.

Захранването й угасна. Уредите изключиха. Хеликоптерът се понесе, тласкан от ветровете, витлата се движеха по инерция. Пейнтър изключи всички системи, после пак ги включи. Излизаш и влизаш — при компютрите действа, току-виж подействало и тук. Отговори му тих вой, моторът се задави. После млъкна.

Платото лежеше напред. Той се насочи към него, доколкото му беше възможно… тоест към назъбените скали от едната му страна.

Изключи и включи отново. Този път моторът захапа. Въртящите се витла явно бяха заредили достатъчно акумулатора.

Дръпна и двете ръчки. Хеликоптерът се издигна.

Скалите се устремиха към него.

— Хайде, дявол да те вземе!… — измърмори той през стиснати зъби.

Зърна за миг върха на платото. Концентрира се, сякаш можеше само със силата на волята си да издигне шейната с още няколко сантиметра. Плазовете забърсаха ръба, закачиха се и наклониха шейната на една страна. Витлата се удариха в камък.

Разтрошиха се на парчета.

Кабината подскочи високо и се приземи надолу с тавана върху платото. Чиста проба късмет. Пейнтър си удари силно главата, но още беше жив.

Отвори страничния люк и падна навън. Лежеше на камъните, дишаше тежко и не можеше да повярва, че е жив. Приятна изненада.

Сафиа хукна към него.

Дойде и Кара, погледна го отвисоко със скръстени ръце.

— Браво! Но да си чувал приказката „скочил от тигана, та право в огъня“?

Той седна.

— Какво става, по дяволите?

— Трябва да идем на безопасно място — каза Сафиа и му помогна да се изправи.

— Къде? — попита Кара и го прихвана за другата ръка. — Бурята вилнее в пустинята, а Убар е в пламъци.

Сафиа изправи гръб.

— Знам къде можем да отидем.

22.ОГНЕНА БУРЯ

4 декември, 18:45

Убар

Сафиа стоеше с капитан Ал Хафи в основата на стълбите. Гледаше навън към лазурния въртоп, кипящ в купола горе. Беше ослепителен. Мълнии светлосиня енергия плющяха, разклоняваха се и пълзяха из цялата камера. Най-изнервяща беше абсолютната тишина. Тук гръмотевици нямаше.

— Какво е разстоянието до двореца? — попита Сафиа.

— Четиридесет метра.

Тя вдигна поглед към стълбите отзад. От Рахим бяха останали Четиринайсет жени, седемте деца бяха живи и здрави. От дузината мъже на капитан Ал Хафи бяха останали осем. Никой от тях не изглеждаше склонен да се върне в обхванатия от електрическа буря Убар.

Но бяха готови да последват Сафиа.

Тя се обърна към пътеката, която трябваше да изминат. Една погрешна стъпка означаваше огнена смърт.

— Сигурна ли си? — попита Кара зад нея. От двете и страни стояха Лу’лу и Пейнтър.

— Доколкото е възможно — отговори Сафиа.

Пейнтър беше взел назаем плащ от един от мъжете Шахра, но още беше бос. Устните му бяха стиснати в черта.

Далеч назад звук като от сриващи се камъни проехтя откъм прохода със стълбите. Подготовката се беше проточила по-дълго от очакваното. Горната част на стълбите вече се сриваше.

— Мисля, че твърде много разчиташ на онази стара царица — каза Пейнтър.

— Тя е оцеляла след катастрофата. Кръвната линия на царя е оцеляла. При онзи катаклизъм царската кръвна линия е била защитена. Царицата, потомците на царя и никой друг. Защо?

Сафиа се обърна и изпразни сгънатия плащ, който държеше в ръка. Изсипа се пясък и покри стъклото пред нея. Пръсна се по пътеката.

— Пясъкът е мощен изолатор. Царският дворец на Убар е покрит с пясъчни рисунки — подовете, стените, таваните. Примесът на толкова много пясък в стъклото изглежда заземява сградата, предпазва я от статичните изливи и защитава хората вътре. — Тя потупа радиото си. — Както защитава в момента Омаха, Корал, Дани и Клей.

Пейнтър кимна. Тя долови уважението и доверието в очите му. Почерпи сила от непоколебимата му вяра в нея. Той беше скала, когато тя имаше нужда от нещо, на което да се опре. Отново.

Сафиа се обърна и погледна дългата редица от хора. Всички носеха пясък. Бяха си направили торби от плащове, ризи — дори децата носеха чорапи пълни с пясък. Планът беше да посипят пътека от пясък до двореца, където щяха да бъдат защитени от бурята.

Сафиа вдигна радиото си.

— Омаха?

— Тук съм, Саф.

— Тръгваме.

— Внимавайте.

Тя пристъпи на покритото с пясък стъкло. Щеше да ги води. Тръгна напред и разстла пясъка с ботуш, но така че слоят да е достатъчно плътен. Когато стигна до края му, Пейнтър и подаде своята торба. Тя посипа с пясък следващия участък от пътеката и продължи.

Таванът на пещерата грееше, обхванат от лазурен огън.

Още беше жива. Не беше сгрешила.

Сафиа се придвижваше болезнено бавно по пясъчната пътека. Зад нея се образува верига, хората подаваха напред торбите с пясък.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Сафиа. — Под краката ви трябва да има пясък. Не докосвайте стените. Следете децата.

Изсипа още пясък. Пътеката извиваше покрай ъгли, по стълби, по рампи.

Сафиа погледна към двореца. Пълзяха със скоростта на охлюв.

Статични заряди плющяха към тях почти непрекъснато, привлечени от движението, което явно разпалваше електромагнитното поле. Но стъклото от двете страни на пясъчната пътека неизменно привличаше зарядите като гръмоотвод. Пътеката им оставаше безопасна.

Сафиа изсипа пясъка от поредния плащ, после чу вик зад себе си.

Няколко метра по-назад Шариф се беше подхлъзнал по едни стълби. Подпря се на съседна стена и успя да се изправи.

— Недей! — изкрещя Сафиа.

Беше твърде късно.

Като вълк, дебнещ отклонило се от стадото агне, копие от светлина се стрелна към него. Твърдата стена омекна. Шариф падна с главата напред в стъклото. То се втвърди около раменете му. Тялото му се разтресе конвулсивно, но вик не се чу, защото главата му беше уловена в стъкло. Загина веднага. Краищата на плаща му запушиха.

Децата се разпищяха и скриха лица в плащовете на майките си.

Барак хукна откъм края на редицата, минаваше покрай другите, лицето му бе изопнато от болка. Сафиа кимна към жените и децата.

— Успокой ги — каза тя. — Да не спират.

Взе следващата торба. Ръцете и се тресяха. Пейнтър пристъпи до нея и взе торбата.

— Дай на мен.

Сафиа кимна и мина зад него. Кара беше следващата в редицата.

— Беше злополука — каза тя. — Не си виновна ти. Сафиа го разбираше с главата си, но сърцето и казваше друго.

И въпреки всичко не позволи на чувството за вина да я парализира. Вървеше след Пейнтър, подаваше му следващата торба. Пълзяха напред.

Най-накрая завиха покрай стената на двора. Входът на двореца светеше отпред. Омаха стоеше под свода с фенерче в ръка.

— Оставих лампата на верандата да ви свети. — И им махна да идват.

Сафиа с мъка потисна импулса си да хукне напред. Още не бяха в безопасност. Продължиха със същата постоянна скорост, заобиколиха желязната сфера в центъра. Най-накрая дългата им пътека стигна до входа.

Сафиа мина първа. Пристъпи вътре, хвърли се на врата на Омаха и краката й се подгънаха. Той я взе на ръце и я внесе в централната зала.

Тя не възрази. Бяха на сигурно място.

19:07

Касандра бе наблюдавала процесията, без да помръдва, дишайки плитко. Знаеше, че ако мръдне, ще умре. Сафиа и Пейнтър бяха минали на няколко метра от малката и стъклена ниша.

Присъствието на Пейнтър определено я изненада. Как се беше озовал тук?

Тя обаче не реагира по никакъв начин. Стараеше се да диша равномерно. Беше статуя. Годините в специалните сили и операциите на терен я бяха научили да стои неподвижно. Сега беше впрегнала всичките си умения в тази посока.

Беше разбрала, че Сафиа идва. Беше проследила движенията им, помръдвайки само очите си, беше видяла как последното червено триъгълниче на екрана угасна преди миг. Само тя беше останала. Но това още не беше краят.

Недоумяваше защо Сафиа се връща в пещерата от повърхността. Бе минала толкова близо до нея!

Пясъчна пътека.

Сафиа бе разпознала единственото сигурно убежище в пещерата — високата сграда петнайсетина метра по-нататък. Касандра чу щастливите гласове на враговете си, когато стигнаха до своето убежище.

Стоеше все така неподвижно.

Пясъчната пътека се извиваше само на два метра от нейната стъклена ниша. Две големи крачки. Като движеше само очите си, Касандра огледа кипящия купол. Зачака, напрегна всеки мускул, подготви се. Неподвижна като статуя.

После мълния удари на около три метра от нея.

Достатъчно близо.

Касандра изскочи през вратата, уповавайки се на старата поговорка, че мълнията никога не удря два пъти на едно и също място. Нямаше друго, на което да разчита.

Единият й крак докосна стъклото, само колкото да се отблъсне, а другият стъпи върху пясък. Клекна на пътеката.

В безопасност.

Задиша дълбоко и едва не заплака от облекчение. Позволи си този миг отпускане. Щеше да йе нужно, за да събере кураж за следващата стъпка. Изчака сърцето и да се успокои, треперенето да стихне.

Най-накрая тялото и се успокои. Проточи врат като събуждаща се котка.

Пое дълбоко въздух, бавно издиша. Време беше да се хваща на работа.

Изправи се и извади безжичния детонатор. Провери дали електрониката му не е пострадала от статичното електричество във въздуха. Всичко изглеждаше наред. Натисна един клавиш, после червения бутон, после още веднъж същия клавиш.

Детонаторът на мъртвеца.

Вместо да натиска бутона, за да взриви чипа във врата на Сафиа, сега трябваше само да вдигне пръста си.

Готова, тя извади пистолета си от кобура.

Време беше да поздрави съседите.

19:09

Седнал на пода, Пейнтър оглеждаше препълнената зала. Корал вече му беше докладвала за всичко случило се, за теориите и тревогите си. Сега седеше до него и си проверяваше оръжието.

В другия край на залата Сафиа стоеше със своята група. Усмихваха се, даже избухваха в тих смях. Ново семейство. Сафиа беше открила сестра в лицето на Кара и майка в лицето на Лу’лу. Как стояха нещата с Омаха обаче? Той стоеше до нея, не я докосваше, но беше твърде близо. Пейнтър беше забелязал как Сафиа често се накланяше към него и почти го докосваше.

Корал продължи да почиства пистолета си.

— Понякога просто трябва да продължиш напред.

Преди да е отговорил, сянка помръдна вдясно при входа.

Той се обърна и видя Касандра да влиза в залата. С пистолет в едната ръка, тя изглеждаше спокойна, без сянка от притеснение, сякаш беше излязла на разходка в парка.

— Каква мила гледка само! — каза тя.

Появата и стресна всички. Хората посегнаха към оръжията си.

Касандра не реагира. Пистолетът и беше все така насочен към тавана. Вместо него тя протегна напред едно познато му устройство.

— Така ли се посреща съседка?

— Не стреляйте! — извика Пейнтър, вече скочил на крака.

— Никой да не стреля!

Дори понечи да застане пред Касандра, заслонявайки я със собственото си тяло.

— Значи позна детонатора на мъртвеца — каза тя зад него.

— Ако аз умра, бедната доктор Ал Мааз ще изгуби хубавата си главица.

Омаха чу думите й. Вече беше блъснал Сафиа зад себе си.

— Какви ги говори тая кучка?

— Защо не им обясниш, Кроу? Така де, все пак приемникът си го конструирал ти.

Той се обърна към нея.

— Търсачът е… не е бомба.

— Каква бомба? — попита Омаха, едновременно уплашено и гневно.

Пейнтър обясни:

— Когато е държала Сафиа, Касандра е имплантирала в тялото й малко проследяващо устройство. Като преди това му е добавила експлозив. И сега държи детонатора. Ако махне пръста си от спусъка, то ще се взриви.

— Защо не ни каза по-рано? — ядно попита Омаха. — Можехме да го извадим.

— Ако се опитате, пак ще гръмне — каза Касандра. — Освен ако преди това не го дезактивирам.

Пейнтър я изгледа яростно, после премести поглед към Сафиа.

— Надявах се да те отведа някъде на сигурно място, после да осигуря хирург и сапьор, които да отстранят устройството.

Обяснението му по никакъв начин не намали ужаса в очите й. А Пейнтър знаеше, че част от този ужас е предизвикан от него. Такава му беше работата.

— Та сега, когато всички сме приятели — каза Касандра, — ще ви помоля да си хвърлите оръжията, всичките, вън на двора. Хайде, по-живо. Сигурна съм, че доктор Кроу ще се погрижи да не остане някой скрит пищов. Една грешка и може да се наложи да вдигна пръста си, за да порицая някого. Не бихме искали това да се случи, нали?

Пейнтър нямаше избор. Направи каквото искаше Касандра. Пушки, пистолети, ножове и два гранатомета оформиха купчина в двора.

Корал хвърли наполовина сглобения си пистолет при другите и остана до входа. Очите й обхождаха пещерата. Пейнтър проследи погледа и.

— Какво има? — попита той.

— Бурята. Стана по-силна след пристигането ви. Много по-силна. — Тя посочи към покрива. — Енергията не се отвежда достатъчно бързо. Равновесието е на път да се срине.

— Какво означава това?

— Означава, че пещерата се превръща в барутен погреб. — Тя се обърна към него. — И ще се взриви.

19:22

От терасата на втория етаж на двореца Сафиа гледаше заедно с другите към въртопа вън. Таванът на пещерата вече не се виждаше. Врящите облаци статичен заряд бяха започнали да се въртят бавно около купола. В центъра се забелязваше нещо като малка отливна тръба, която видимо се снижаваше като фуния на торнадо надолу към езерото от антиматерия.

— Новак е права — каза Касандра. Тя оглеждаше явлението през очилата си за нощно виждане. — Целият купол се запълва.

— Това е заради мегабурята — каза Корал. — Изглежда е много по-силна от древната буря, която е причинила катаклизма преди две хиляди години. Надвишава капацитета на системата да отвежда излишната енергия. Колкото и да ми е неприятно да го призная, мисля, че значително количество от езерната вода вероятно е дестабилизирано, също като съдържанието на желязната камила.

— Какво ще стане? — попита Сафиа. Корал обясни:

— Виждали ли сте някога да избухва претоварен трансформатор? Може да предизвиква верижни повреди в цяла електростанция. А сега си представете трансформатор с размера на тази пещера с ядро от антиматерия. Този тук може да заличи от лицето на Земята целия Арабски полуостров.

Всички се умълчаха при тази отрезвяваща мисъл.

Сафиа гледаше бълбукащия вихър от енергии. Фунията в центъра продължаваше да се снижава, бавно, неотменно. Заля я вълна на първичен страх.

— И какво можем да направим? — Въпросът дойде от неочаквана посока. Касандра. Тя вдигна очилата си за нощно виждане. — Трябва да спрем това.

Омаха изсумтя.

— Ти да не би да си предлагаш услугите?

— Не искам да умра. Не съм луда.

— Просто зла — измърмори Омаха.

— Предпочитам думата „опортюнистка“. — Касандра насочи вниманието си обратно към Корал. — Е?

Корал поклати глава.

— Да я заземим — каза Пейнтър. — Ако този стъклен мехур действа като изолатор за енергията, значи трябва по някакъв начин да пробием мехура от долната страна и да пратим енергията в земята.

— Не е лошо като теория, командире — каза Корал. — Особено ако можехме да пробием стъклото под самото езеро, така че водите с антиматерия да се отцедят в първоначалната система от земна вода, откъдето са дошли. Това не само би решило въпроса с излишната енергия, но би намалило и риска от верижна реакция на антиматерията. Обогатените води просто ще се разредят отвъд опасния праг.

Сафиа почувства искра на надежда. Която не оцеля след следващите думи на Корал.

— Проблемът е в практическото приложение на този план.

Нямаме достатъчно мощна бомба, с която да взривим дъното на езерото.

През следващите няколко минути Сафиа слушаше обсъждането на възможните експлозивни устройства, като в същото време остро съзнаваше какво е имплантирано в собствения й врат, знаеше какво се беше случило в Тел Авив, после в Британския музей. Бомбите се бяха превърнали в повратни точки в живота й. Като нищо следващата можеше да отбележи и края му. Тази мисъл би трябвало да я ужаси, но тя беше преминала някакъв праг на ужаса, отвъд който място за страх нямаше.

Затвори очи.

Едва наполовина съзнаваше различните идеи, отхвърляни една след друга — от ракетно задвижвани гранати чак до парченцето C4 в собствения и врат.

— Просто не разполагаме с нищо, което да е достатъчно силно — заключи Корал.

— Напротив — каза Сафиа и отвори очи. Беше си спомнила взрива в Британския музей. Посочи към двора долу. — Не е камила, но може да свърши работа.

Другите погледнаха в същата посока.

Към огромната желязна сфера върху стъклената длан.

— Ще я потопим в езерото — каза Сафиа.

— Най-големият дълбоководен заряд на света — каза Дани.

— Но откъде знаеш, че ще избухне като камилата? — попита Корал. — Може да стане като с желязната дева. Тези железни артефакти не функционират по един и същи начин.

— Ще ви покажа — каза Сафиа.

Обърна се и ги поведе надолу по стълбите. Когато се озоваха в централната зала, тя посочи всяка от пясъчните стени.

— Точно срещу входа е първият Убар, паното изобразява откриването му. На онази стена е изобразен горният Убар. Лицето му за пред света. А тази, разбира се, е истинското сърце на Убар, стъкленият град с хилядата колони. — Тя докосна картината с двореца. — Подробностите са изобразени с удивителна точност, виждат се дори статуите от пясъчник, охраняващи входа. Но на тази картина са показани и двете статуи.

— Защото едната е била използвана като съд за първия ключ — обади се Омаха.

Сафиа кимна.

— Това пано очевидно е било изработено преди разрушението. Но забележете какво липсва. Желязната сфера. Няма я, както и стъклената длан. В центъра на двора от картината стои царицата на Убар. На централно и видно място. Като кръстчето, с което се отбелязва съкровището, така да се каже.

— Какво имаш предвид? — попита Касандра.

Сафиа с усилие потисна пристъпа на истеричен смях. Усилията й да спаси приятелите си, да спаси арабския свят, щяха да спасят и Касандра. Сафиа продължи, без да я поглежда:

— В миналото симетрията е била важна. Равновесието на всички неща. Новият предмет е бил поставен на място, което съвпада с мястото на царицата върху картината. Централното място. Това не може да е случайно.

Омаха се обърна и погледна през входа към желязна сфера.

— Вижте как е разположена дланта. Ако се изправи китката, сякаш ще хвърли сферата към езерото.

Сафиа се обърна с лице към всички.

— Това е последният ключ на царицата. Последният изход. Бомба, оставена да разруши езерото, ако няма друг начин.

— Но доколко можем да бъдем сигурни? — попита Пейнтър.

— Какво пречи да опитаме? — възрази Омаха. — Или ще се получи или не.

Корал се беше приближила до входа.

— Ако ще пробваме, по-добре да побързаме. Всички се събраха при нея.

В центъра на пещерата святкащата фуния се въртеше и гърчеше.

Под нея езерото беше започнало да се вълнува в унисон с въртопа при тавана.

— С какво ще започнем? — попита Пейнтър.

— Трябва да допра ръце върху сферата — каза Сафиа. — Да я активирам като другите ключове.

— И после ще търкулнем топката — каза Омаха.

19:35

Омаха стоеше на пясъчната пътека в двора. Беше им отнело минутка да разровят пътеката така, че да стига до сферата. Сафиа стоеше пред широкия метър и двайсет глобус от червено желязо.

Куполът горе беснееше.

Сафиа се приближи още малко към сферата. Потри ръце, после посегна между стъклените пръсти на скулптурата.

Омаха видя как рамото и потръпва от болка в раната. Идеше му да хукне към нея, да я дръпне назад, но тя прехапа долната си устна и положи и двете си длани върху сферата.

Когато кожата и докосна метала, припукваща синя мълния се изви в дъга над желязната повърхност. Сафиа отскочи с вик назад.

Омаха я прихвана и и помогна да стъпи отново върху пясъка.

— Благодаря.

— Пак заповядай, маце. — Той я прегърна с ръка през раменете и я поведе назад към двореца. Тя се облегна на него. Приятно беше.

— Гранатата ще се задейства след две минути — каза Пейнтър. — Прикрийте се. — Беше сложил експлозива в основата на скулптурата, за да освободят сферата.

Гравитацията щеше да свърши останалото. Широката улица от предната страна на двореца се спускаше до самото езеро. Не случайно, беше казала Сафиа. Веднъж освободена, топката трябваше сама да се изтъркаля до езерото.

Омаха помогна на Сафиа да влезе в централната зала.

Ослепително ярка мълния избухна зад тях, прогаряйки сенките им върху далечната стена на залата. Омаха ахна от страх да не е избухнала гранатата.

Бутна Сафиа настрани, но експлозия не последва.

— Поредната статична мълния — каза Корал, търкайки очите си. — Удари сферата.

Сафиа и Омаха се обърнаха едновременно. Вън в двора желязната повърхност трептеше, обвита в синя енергия. Стъклената скулптура бавно се топеше и се накланяше. Ръката плъзна топката на земята. Тя се заклати, после се търкулна към арката на входа.

Мина под нея и продължи напред.

Корал въздъхна.

— Красота! — Омаха никога не бе чувал толкова много уважение, вложено в една дума.

Кимна.

— От онази царица можеше да излезе страхотен професионален състезател по боулинг.

— Залегнете! — Пейнтър избута всички настрани, повличайки и Омаха.

Експлозията беше оглушителна. Парчета стъкло се пръснаха в стаята откъм двора. Гранатата на Пейнтър беше избухнала в уреченото време.

Когато взривът затихна, Омаха срещна погледа му.

— Добра работа! — И потупа Пейнтър по рамото. — Добра работа!

— Още се търкаля! — извика Дани от горния етаж. Всички хукнаха по стълбите към балкона горе, където се бяха събрали останалите.

Омаха стигна пръв, теглеше Сафиа след себе си.

Не беше трудно да се проследи маршрута на желязната сфера. Движението и привличаше мълнии от тавана, които я удряха една след друга. Повърхността й светеше, обвита от небесносиня аура. Топката подскачаше, въртеше се и се търкаляше надолу по царския път.

Назъбени светкавици я удряха и заслепяваха публиката… но топката продължаваше надолу към езерото.

— Зарежда се — каза Корал. — Привлича енергия в себе си.

— И се превръща в дълбоководен заряд — добави Дани.

— Ами ако се взриви щом докосне водата? — попита Клей, малко по-назад от другите, готов да се шмугне в двореца при първия признак за неприятности.

Корал поклати глава.

— Докато пада през водата, ще оставя само следа от анихилация. Реакцията ще се прекрати от само себе си още докато топката се движи.

— Но когато спре на дъното… — каза Дани. Корал довърши:

— Тогава тежестта на всичката вода над нея, притискаща неподвижен обект, ще задейства локализирана верижна реакция. Достатъчна да запали всеизвестния фитил на дълбочинния заряд.

— И после „бум“ — каза Дани.

— И то какъв! — съгласи се Корал.

Всички очи следяха неотлъчно сияйната сфера.

Всички очи видяха как преполовява пътя, търкулва се по една рампа, удря се в купчина отломки, останали след бомбардировката на Касандра… и спира.

— Мамка му! — измърмори Дани.

— Мамка му и още как! — съгласи се Корал.

19:43

Сафиа стоеше с другите на балкона, объркана също като тях. Хората около нея спореха ожесточено.

— Ами ако изстреляме граната? — предложи Касандра.

— Ще изстреляш граната по енергизирана бомба от антиматерия? — каза Омаха. — Как не!

— Ако не улучиш купчината отломки — каза Пейнтър, — ще събориш друга стена и съвсем ще запречиш пътя. Сега сферата просто е спряла. Ако можехме някак да я търкулнем две крачки настрани…

Касандра въздъхна. Сафиа забеляза, че пръстът и още натиска предавателя. Касандра определено се владееше. При всичко, което ставаше, при цялата опасност, тя и за миг не отпускаше хватката си около своя коз, явно с намерението да го използва, независимо от обстоятелствата. Беше упорит боец.

Но същото важеше и за Сафиа.

Клей стоеше със скръстени на гърдите ръце.

— Трябва някой да иде там и да я бутне.

— Ами пробвай — рече Касандра с неприкрито презрение. — При първото движение ще се окъпеш в стопено стъкло.

Корал се размърда, сякаш излизаше от транс.

— Разбира се! Именно движението привлича мълниите, като търкалящата се топка.

— И моите хора — добави Касандра.

— Мълниите изглежда биват привличани от промените в някакво електромагнитно поле, огромно поле с детектори за движение. — Корал погледна надолу. — Но какво ще стане, ако някой може да мине през полето невидим?

— Как? — попита Пейнтър.

Корал погледна към ходжата и другите жени Рахим.

— Те могат да бъдат невидими, когато пожелаят.

— Но това не става наистина — каза Пейнтър. — Те просто влияят на сетивата на наблюдателя, замъгляват ги.

— Да, но как го правят? Никой не отговори.

Корал се огледа, после изправи гръб.

— О, аз всъщност така и не ви казах!

— Ти знаеш? — възкликна Пейнтър.

Корал кимна и погледна към Сафиа, после отклони поглед.

— Изследвах кръвта й.

Сафиа си спомни, че Корал тъкмо се бе канила да и каже нещо за това, когато хората на Касандра ги бяха нападнали. Какво можеше да бъде то?

Корал посочи към пещерата.

— Също като в езерото, водата в червените кръвни телца на Рахим, а предполагам — и във всичките им клетки и флуиди, е пълна с бакиболове.

— Имат антиматерия в себе си? — почуди се Омаха.

— Не, не, разбира се. Просто флуидите им притежават способността да поддържат вода в конфигурацията на бакибола. Мога да се хвана на бас, че тази способност се дължи на някаква мутация в митохондриалната им ДНК.

Ужас сви гърдите на Сафиа.

— Какво?

Пейнтър докосна лакътя й.

— Карай по-бавно. Корал въздъхна.

— Командире, спомни си за Тунгуския метеорит в Русия? Появили се мутации в местната флора и фауна. Племето на евенките развило анормални генетични промени в кръвта, особено в Rh-фактора, причинени от гама-радиацията при анихилацията на антиматерия. — Тя махна към вилнеещата навън буря. — Същото имаме тук. В продължение на кой знае колко поколения местното население е била изложено на гама-радиация. После се случило нещо невероятно. При една жена се появила мутация — не в собствената й ДНК, а в ДНК-то на клетъчните и митохондрии.

— Митохондрии? — повтори Сафиа, като се опитваше да си спомни ученото по биология.

— Това са малките образувания вътре в клетките, които плават в цитоплазмата, миниатюрни двигатели, произвеждащи клетъчна енергия. Те са батериите на клетките, грубо казано. Но си имат своя собствена ДНК, независима от генетичния код на човека. Смята се, че някога митохондриите са били вид бактерии, които са били абсорбирани от клетките на бозайниците в процеса на еволюцията. Малка част от ДНК е останала от първоначалния им самостоятелен живот. И понеже се намират единствено в цитоплазмата на клетките, митохондриите на майчината яйцеклетка се превръщат в митохондрии на детето. Именно затова тази способност се предава само по кръвната линия на царицата.

Корал махна към жените Рахим.

— И въпросните митохондрии са мутирали заради гама-радиацията, така ли? — попита Омаха.

— Да. Незначителна мутация. Митохондриите все още произвеждат енергия за клетките, но произвеждат също и малка искра, която активно поддържа бакиболната конфигурация. Мога да се хвана на бас, че ефектът има нещо общо с енергийните полета на тази пещера. Митохондриите са настроени в унисон с нея и съответно зарядът на бакиболовете съвпада с енергията тук.

— И тези заредени бакиболове дават на жените ментални сили? — невярващо попита Пейнтър.

— Мозъкът е съставен от деветдесет процента вода — каза Корал. — Зареди тази система с бакиболове и всичко може да се случи. Вече видяхме способността им да влияят върху магнитни полета. Тази трансмисия на магнитни сили, насочвана от човешка воля и мисъл, изглежда е способна да влияе на водата в мозъците на по-низши същества и донякъде върху нас. Влияе върху волята и възприятията ни.

Очите на Корал се преместиха върху Рахим.

— А ако се фокусира навътре, магнитната сила може да спре деленето на собствените им яйцеклетки, в резултат на което се получава самооплодено яйце. Безполово размножаване.

— Партеногенеза — прошепна Сафиа.

— Добре — каза Пейнтър. — Дори да приема някак всичко това, как ще ни помогне то да се измъкнем от тази каша?

— Ти не ме ли слуша досега? — попита Корал и хвърли поглед през рамо към въртопа на бурята горе и долу, при езерото. Времето изтичаше. Оставаха им минути. — Ако една от жените Рахим се концентрира, тя може да се настрои към тази енергия, да промени магнитната си сила така, че да съвпада с детекторното електромагнитно поле. Те би трябвало да могат да минат през града без опасност за живота си.

— И как ще го направят? — Като станат невидими по своя воля. — Кой би поел такъв риск? — попита Омаха. Ходжата пристъпи напред.

— Аз ще го направя. Долавям истината в думите й. Корал пое дълбоко дъх, облиза устни и каза: — Боя се, че ти си твърде слаба. И нямам предвид физически… поне не точно. Лу’лу се намръщи.

Корал обясни:

— При такава буря силите навън са интензивни. Ще е нужно нещо повече от опит. Нужен е някой, чиято кръв е изключително богата на бакиболове.

Корал се обърна и срещна погледа на Сафиа.

— Както знаеш, изследвах кръвта на няколко от жените Рахим, включително и на Лу’лу. Всички те има само една десета от количеството бакиболове, които откривах в твоите клетки.

Сафиа сбърчи чело.

— Как е възможно? Аз съм само наполовина Рахим.

— Но правилната половина. Майка ти е била Рахим. Нейните митохондрии са предадени на твоите клетки. А в природата има и едно състояние, наречено „хибридна жизненост“ — кръстосването на две различни кръвни линии дава по-силно поколение от продължителното кръстосване на една и съща.

Дани кимна и застана до нея.

— Мелезите по правило са по-здрави от чистокръвните породи.

— Ти си нова кръв — заключи Корал. — И на митохондриите това им харесва.

Омаха пристъпи до Сафиа.

— Искаш тя да отиде при заседналата сфера? През електрическата буря?

Корал кимна.

— Смятам, че само тя би могла да успее.

— Забрави — отсече Омаха. Сафиа го стисна над лакътя.

— Ще го направя.

20:07

Омаха гледаше Сафиа, застанала на пясъчната пътечка в двора. Беше отхвърлила категорично молбите му да я придружи. Сега беше сама с ходжата. А той я чакаше на прага. Пейнтър стоеше на пост с него. И той не изглеждаше доволен от решението на Сафиа. Поне в това двамата бяха на едно мнение.

Но изборът си беше неин.

Аргументът й беше простичък и необорим: „Или ще се получи, или и без това всички ще умрем.“ Така че мъжете чакаха.

Сафиа се ослушваше.

— Не е трудно — каза ходжата. — Да станеш невидима не е въпрос на концентрация на волята. Трябва да й обърнеш гръб.

Сафиа се намръщи. Само че думите на ходжата съвпадаха с казаното от Корал. Митохондриите произвеждаха заредени бакиболове, настроени в унисон с енергиите в пещерата. Трябваше просто да ги остави да преминат към естествената си настройка.

Ходжата протегна ръка.

— Първо трябва да съблечеш дрехите си. Сафиа и хвърли остър поглед.

— Дрехите влияят на способността ни да ставаме невидими. Ако учената жена е права за онези мито… какви бяха, то дрехите изглежда смущават полето, което генерираме около телата си. По-добре ще е да не поемаме излишни рискове.

Сафиа смъкна плаща си, изрита ботушите и съблече блузата и панталоните. Останала по бикини и сутиен, тя се обърна към Лу’лу.

— Ликра и коприна. Тях няма да сваля. Лу’лу сви рамене.

— А сега се отпусни. Отвори място за мир и покой. Сафиа пое дълбоко въздух няколко пъти. След годините на панически пристъпи беше усвоила различни методи да открива собствения си център. Ала тук уменията й изглеждаха жалки на фона на страхотния натиск.

— Трябва да имаш вяра — каза ходжата. — В себе си. В кръвта си.

Сафиа вдиша дълбоко. Хвърли поглед назад към двореца, към Омаха и Пейнтър. В очите им прочете нуждата им да и помогнат. Но тази пътека беше нейна. За да я извърви сама. Знаеше го с нещо отвъд пулса на сърцето си.

Обърна се напред, решена и уплашена. Толкова много кръв се беше проляла в миналото. В Тел Авив… в музея… по дългия път дотук. Тя беше довела тук всички тези хора. Повече не можеше да се крие. Трябваше да извърви пътеката.

Затвори очи и остави всички съмнения да се оттекат.

Това беше нейната пътека.

Успокои дишането си, оставяйки контрола да отстъпи пред един по-естествен ритъм.

— Чудесно се справяш, дете. А сега хвани ръката ми. Сафиа посегна и стисна признателно ръката на старицата, изненадана от силата, която откри там. Покоят в душата й набираше сила. Ходжата стисна пръстите й, сякаш да и вдъхне кураж. Докосването й беше познато, допир от миналото. Ръката на майка й. Топлина се разля от тази връзка. Изпълни тялото й.

— Тръгвай — прошепна ходжата. — Довери ми се.

Това беше гласът на майка й. Спокоен, решителен, вдъхна й кураж.

Сафиа се подчини. Босите й стъпала пристъпиха от пясък върху стъкло. Единият крак, после другият. Излезе извън пътеката с ръка назад, стиснала ръката на майка си.

— Отвори очи.

Тя го направи, като дишаше равномерно и къташе топлината на майчината любов дълбоко в себе си. Но все някога трябваше да се пусне. Тя изплъзна пръстите си и направи още една крачка. Топлината остана с нея. Майка и я нямаше, но обичта й продължаваше да живее в нея, в кръвта й, в сърцето й.

Продължи напред, докато бурята вилнееше в пламъци и стъкло.

Вървеше в покой.

Омаха беше паднал на колене. Дори не беше разбрал кога е станало това. Гледаше как Сафиа се отдалечава, трептяща, все още се виждаше, но някак неземна, ефирна. Когато мина през сянката под арката, за миг изчезна напълно.

Той затаи дъх.

После, отвъд двора, тя отново се появи, като силует от дим, вървеше с равномерна крачка надолу, очертана от светлика на бурята.

Сълзи изпълниха очите му.

Лицето й, само очертания, изглеждаше толкова успокоено. Ако му бъде даден шанс, той би прекарал остатъка от живота си с единствената цел да запази това изражение върху лицето й.

Пейнтър се размърда и отстъпи назад, мълчалив като гроб.

Пейнтър се качи по стълбите към втория етаж, за да остави Омаха сам. Всички следяха напрегнато с поглед придвижването на Сафиа през града долу.

Корал погледна към него, изражението и излъчваше тревога.

И с основание.

Въртопът от енергии се приближаваше опасно до повърхността на езерото. Водата в самото езеро продължаваше да се върти, а в центъра му, под светлината откъм тавана, се издигаше водна фуния като объркал посоките водовъртеж. Енергиите горе и антиматерията долу се протягаха да се съединят.

Докоснеха ли се, това щеше да е краят на всичко — на самите тях, на Арабския полуостров, а може би и на целия свят.

Пейнтър съсредоточи вниманието си върху призрачната жена долу, която се движеше спокойно по осветените от бурята улици, сякаш разполагаше с цялото време на света. Попаднеше ли в сянка, изчезваше напълно. Той насочи мислите си към нея, сякаш само със силата на волята си можеше да й измоли безопасност, но и да й внуши да побърза. Погледът му се местеше между жената и бурята.

Омаха се появи от долния етаж, бързаше да иде при тях, след като бе изгубил Сафиа от поглед. Очите му светеха, пълни с надежда, страх и — колкото и на Пейнтър да не му се искаше да признае — с любов.

Пейнтър рязко насочи вниманието си обратно към пещерата.

Сафиа почти беше стигнала до сферата.

— Хайде… — изстена Омаха.

Сафиа вървеше спокойно по улиците. Трябваше да внимава къде стъпва. Желязната сфера беше оставила следа зад себе си. Строшено стъкло. Остри парченца се забиваха в стъпалата й.

Тя не обръщаше внимание на болката, удържаше спокойствието си, дишаше бавно.

Ето че се появи и самата сфера. Повърхността й грееше с лазурна аура. Сафиа я заобиколи и огледа препятствието отпред — паднал участък от стена. Трябваше да търкулне топката две крачки вляво и тя щеше да продължи сама. Плъзна поглед по остатъка от пътя напред. Прав участък чак до езерото. Нищо друго не препречваше пътя на сферата. Едно силно бутване щеше да е достатъчно.

Сафиа застана отстрани на топката, стъпи стабилно, вдигна длани, пое за последно дъх и натисна.

Токовият удар от зареденото желязо я разтърси, дъги затанцуваха по тялото и към краката, главата и отскочи назад, костите й сякаш пламнаха. Натискът й, подсилен от конвулсията, се предаде на сферата и я освободи.

Но когато контактът се прекъсна, една последна енергиина дъга изплющя като бич и я отхвърли я силно назад. Главата й се удари в стената зад нея. Светът потъмня и тя изгуби съзнание.

Сафиа!

Омаха не можеше да диша. Видял беше ярката енергийна дъга, която я подхвърли като парцалена кукла. После Сафиа падна тежко, съвсем видима, заземена. Не мърдаше.

В безсъзнание, поразена от токов удар или мъртва? 0, Боже…

Той се обърна.

Пейнтър го стисна за лакътя.

— Къде си тръгнал, по дяволите?

— Трябва да стигна до нея. Пръстите го стиснаха още по-силно.

— Бурята ще те убие, преди да си направил и две крачки. Кара се приближи.

— Омаха… Пейнтър е прав.

Касандра стоеше до перилото и наблюдаваше всичко през проклетите си очила.

— Докато не се движи, не би трябвало да пострада от мълниите. Обаче не мисля, че мястото ще е безопасно, когато сферата стигне до езерото. Прекалено открито е.

Омаха видя, че сферата почти е стигнала до езерото. А там исполинските сили вилнееха. Пясъчен часовник стърчеше сред просторната пещера. Торнадо от електричество се спускаше за среща с издигаща се фуния вода.

И топката се търкаляше натам.

Мълнии я преследваха и я пронизваха.

— Трябва да опитам! — каза Омаха и се изскубна. Хукна надолу по стълбите.

Пейнтър го следваше по петите.

— Дявол да те вземе, Омаха! Не похабявай напразно живота си!

Омаха прескочи последните стъпала.

— Животът си е мой.

Плъзна се към входа, загуби равновесие и падна по задник. Изхлузи трескаво ботушите си. Левият му глезен, изкълченият, възрази остро на това грубо отношение.

Пейнтър го гледаше намръщено.

— Не е в това въпросът. Сафиа те обича. Ако наистина те е грижа за нея, не прави това.

Омаха свали чорапите си.

— Нямам намерение да се самоубивам. — Изпълзя на колене до входа, загреба шепи пясък от пътеката и ги изсипа в чорапите си.

— Какво правиш?

— Правя си пясъчни обувки. — Омаха се наведе назад, както беше седнал, напъха краката си в чорапите и разпредели пясъка равномерно по целите си стъпала.

Пейнтър го гледаше напрегнато.

— Защо не го… тогава нямаше да се наложи Сафиа да…

— Защото чак сега се сетих. Неволята е майката на проклетата изобретателност.

— Идвам с теб.

— Няма време. — Омаха посочи към босите крака на Пейнтър. — Нямаш чорапи.

И хукна навън, като се пързаляше и залиташе по пясъчната пътека. Стигна до края и и продължи по стъклото. Не беше толкова уверен в успеха на плана си, колкото го беше представил пред Пейнтър. Мълнии се забиваха ослепително около него. Паниката прикачи криле на краката му. От пясъка в чорапите стъпалата го боляха. Глезенът го пронизваше при всяка стъпка.

Но той продължи да тича.

Касандра трябваше да признае, че тези хора си ги бива. Определено не им липсваше кураж. Гледаше лудия спринт на Омаха по улиците долу. Беше ли я обичал някой мъж така, с цялото си сърце?

Видя, че Пейнтър се връща, но не погледна към него.

Бих ли го позволила на него?

Погледна към сферата, която изпълни последните си няколко скока и се търкулна право към езерото, обвита от сини енергии. Имаше да довърши нещо тук. Обмисли всички варианти, прецени възможностите, в случай че оцелееха след следващата минута. Продължаваше да натиска с пръст бутона.

Видя как Пейнтър напрегнато гледа Сафиа и тичащия Омаха.

И тя, и Пейнтър бяха загубили.

При брега на езерото сферата подскочи за последно, литна и цопна във водата.

Омаха стигна до Сафиа. Тя лежеше и не мърдаше. Мълнии валяха навсякъде около него. Но той виждаше само Сафиа.

Гърдите и се надигаха и спадаха. Жива беше.

Откъм езерото се чу силен плясък.

Дълбочинният заряд беше пуснат.

Нямаше време. Трябваше да се скрият някъде.

Вдигна Сафиа на ръце и се завъртя. Трябваше да внимава да не я допре до каквато и да било повърхност. Понесъл отпуснатото и тяло, главата й облегната на рамото му, той пристъпи към входа на къща, останала недокосната при бомбардировката, и се мушна вътре. Къщата нямаше да го защити от смъртоносните статични мълнии, но Омаха можеше само да гадае какво ще се случи, когато сферата стигне до езерото. Покрив над главата му звучеше добре.

Движението разбуди Сафиа.

— Омаха…

— Тук съм, маце… — Той клекна, гушна я на коленете си, едва запазваше равновесие върху пясъчните си чорапи. — Тук съм.

Когато Омаха и Сафиа се скриха в една сграда, Пейнтър премести погледа си към водния гейзер, изригнал от езерото при удара на желязната сфера. Сякаш топката беше пусната от Емпайър Стейт Билдинг. Гейзерът се насочи главоломно към тавана, разливайки се навън, водните капки се запалваха при контакта си с ослепителната буря и падаха надолу като течен огън.

Анихилираща се антиматерия.

Водовъртежът в езерото се разтърси. Водната фуния се загърчи.

Горе обаче въртопът от статичен заряд продължаваше смъртоносното си спускане.

Пейнтър се съсредоточи върху езерото.

Водовъртежът бавно се връщаше към първоначалния си ритъм, обирайки приливните вълни от сблъсъка.

Нищо не се случваше.

Огън от гейзера се разпиля над езерото и подпали малки участъци, които бързо угасваха, връщайки се към равновесното си състояние. Природата обича равновесието.

— Топката сигурно още се търкаля — каза Корал, — търси най-ниската точка на дъното. Колкото по-дълбока е водата, толкова по-добре. Голямото налягане ще помогне да се отключи локализираната верижна реакция и ще насочи силата й надолу.

Пейнтър се обърна към нея.

— Мозъкът ти е като изчислителна машина. Тя сви рамене.

— Какво мога да направя? Дани стоеше до нея.

— И ако сферата стигне до най-ниската точка, това ще е най-доброто място да се пропука стъклото над някоя цистерна със земна вода, така че езерната вода да се отцеди.

Пейнтър поклати глава. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака.

Касандра разкърши рамене до Кара. Петимата бяха последните, останали на балкона. Лу’лу беше завела Рахим в задните стаи на долния етаж. Капитан Ал Хафи и Барак бяха направили същото с неколцината мъже Шахра.

— Нещо става — каза Касандра.

В езерото кръпка черна вода излъчваше червеникаво сияние. Не беше отражение. Сиянието идваше от дълбините. Огън под езерото. За частта от секунда, докато насочат погледите си натам, червенината се ливна във всички посоки.

Чу се дълбок, звучен грохот.

Цялото езеро се вдигна близо метър нагоре и падна обратно.

Концентрични вълни се разляха от центъра му навън. Растящата водна фуния се срина.

— Бягайте долу! — изкрещя Пейнтър. Твърде късно.

Някаква сила, нито вятър, нито ударна вълна, изригна навън, заравни езерото, разля се във всички посоки, тикайки пред себе си стена от нагорещен въздух.

Връхлетя.

Пейнтър, наполовина скрит зад един ъгъл, бе ударен косо в рамото. Краката му се отделиха от пода и той полетя към другия край на стаята сякаш върху огнени криле. Другите бяха поразени в гръб. Удариха се вкупом в отсрещната стена. Пейнтър стискаше здраво очи. Дробовете му горяха от единственото вдишване.

После се свърши.

Горещината изчезна.

Пейнтър се изправи на крака.

— Трябва да се скрием — изграчи той, като ръкомахаше напразно.

Последва земетресение.

Без предупреждение.

Като се изключи един оглушителен трясък, сякаш Земята се разцепваше на две. После дворецът подскочи нагоре, строполи се обратно, всички се сринаха на пода.

Трусът се засилваше. Кулата се разтресе, наклони се на едната страна, после на другата. Издрънча стъкло. Горен етаж на кулата се срина. Колони се чупеха и падаха, някои в града, други във водите на езерото.

През цялото време Пейнтър лежеше по корем.

Силен трясък като от разцепено избухна до ухото му. Той обърна глава и видя целия балкон зад арката да се отделя и да пада навън. Нечия ръка замаха трескаво.

Касандра. Не беше блъсната през вратата като другите — вълната я беше притиснала към външната стена на двореца.

Сега падна заедно с балкона. Ръката й още стискаше детонатора.

Пейнтър запълзя към нея.

Стигна до ръба и огледа земята отдолу. Касандра лежеше просната сред изпотрошени стъкла. Не беше паднала от много високо. Лежеше по гръб, стиснала детонатора на гърдите си.

— Още е у мен! — извика дрезгаво към него, но той не успя да прецени дали думите и бяха предназначени да го заплашат, или да го успокоят.

Тя с мъка стана на крака.

— Дръж се — викна Пейнтър. — Слизам. — Недей…

Мълния се заби до краката й. Стъклото отдолу се стопи. Тя падна в локвата и потъна до бедрата, преди стъклото да се втвърди.

Не изпищя, макар че цялото й тяло се сгърчи от болка. Плащът и се подпали. Все още стискаше детонатора в юмрук, притиснат до шията й. Най-накрая простена.

— Пейнтър!…

Той забеляза кръпка пясък в двора долу. Скочи и падна тежко, лошо, глезенът му се изкриви, плъзна се. Нищо работа. Стана и разрита пясъка, рехава пътека, по която да стигне до нея.

Строполи се на колене до Касандра. Усещаше мириса на горящата и плът.

— Касандра…? Господи!

Тя му подаде предавателя, лицето и се гърчеше в агония.

— Не мога да го държа повече. Стискай…

Той грабна юмрука й в своя.

Тя отпусна пръсти, оставяйки на него да натиска пръста и върху бутона. Отпусна се на гърдите му, панталоните и пушеха. Кръв се ливна там, където обгорената кожа се срещаше със стъклото — яркочервена кръв, артериална.

— Защо? — попита той.

Тя не отвори очи, само поклати глава, — …ти дължа.

— Какво?

Тя отвори очи и срещна погледа му. Устните й помръднаха в шепот.

— Ще ми се да можеше да ме спасиш.

Пейнтър знаеше, че не за преди няколко мига говори тя… а за времето, когато още бяха партньори. Очите и се затвориха. Главата й падна на рамото му.

Той я прегърна.

После тя си отиде.

Сафиа се събуди в ръцете на Омаха. Помириса потта по врата му, усети треперенето на ръцете му. Той я стискаше здраво. Клечеше на пети, гушнал я в скута си. Как се беше озовал Омаха тук? И къде беше това „тук“? Спомените се върнаха отведнъж. Сферата… езерото… Тя се помъчи да се освободи. Движението и стресна Омаха. Загуби равновесие, подпря се с ръка, после я дръпна рязко. — Саф, не мърдай, моля те.

— Какво стана?

Лицето му беше напрегнато до крайност.

— Нищо особено. Но нека видим дали си спасила арабския свят. — Той се изправи, без да я изпуска, и излезе през вратата.

Сафиа позна мястото, където беше заседнала сферата. И двамата погледнаха към езерото. Повърхността му още се въртеше. Таванът горе плющеше в пламъци.

Сърцето й се сви.

— Нищо не се е променило.

— Скъпа, ти току-що проспа изгаряща вихрушка и силно земетресение.

Сякаш в потвърждение нов остатъчен трус разтърси сградите наоколо. Омаха пристъпи назад, но трусът утихна. Той отново погледна към езерото. — Виж бреговата линия.

Тя обърна глава. Водата се беше отдръпнала навътре с двайсетина метра.

— Нивото на водата спада. Той я притисна по-силно.

— Ти успя! Езерото явно се оттича в някоя от подземните цистерни, за които говореше Корал.

Сафиа вдигна поглед към бурята при тавана. Тя също утихваше бавно, заземяваше се. Плъзна очи по тъмнеещия град. Толкова много разрушения! Но още имаше надежда.

— Няма мълнии — каза тя. — Мисля, че огнената буря свърши.

— Няма да рискувам. Хайде. — Той я повдигна малко по-високо в люлката на ръцете си и тръгна нагоре към двореца.

Тя не възрази, но скоро забеляза, че Омаха примижава при всяка стъпка. — Какво има?

— Нищо. Просто имам пясък в обувките.

Пейнтър ги видя да идват.

Омаха носеше Сафиа.

Извика им, когато стигнаха двора.

— Омаха, електрическите разряди свършиха. Можеш да пуснеш Сафиа.

Омаха мина покрай него.

— Само от другата страна на прага.

До който така и не стигна. Шахра и Рахим се събраха около тях в двора, поздравяваха ги и им благодаряха. Дани прегърна брат си. Изглежда му каза нещо за Касандра, защото Омаха погледна към трупа и.

Пейнтър го беше покрил с един плащ. Вече беше дезактивирал детонатора и бе изключил приемника. Нищо не заплашваше Сафиа.

Той огледа събралите се хора. Като се изключат множеството натъртвания, ожулвания и леки изгаряния, всички се бяха измъкнали невредими от огнената буря.

Корал се изправи. Държеше един от гранатометите — допря тока на колан към него и токата се прилепи. Видя, че я гледа.

— Намагнитизиран се е — каза тя и го хвърли настрани. — Някакъв вид магнитен импулс. Интересно.

В този миг нов вторичен трус разтърси мястото, достатъчно силен да разтроши поредната колона, отслабена от първото земетресение. Колоната се строполи с гръмотевичен трясък.

Това отрезви всички и им напомни за опасностите, които още ги дебнеха тук.

Сякаш да подчертае това, басов грохот се разнесе откъм ниското и разтърси стъклото под краката им. Придружаваше го нисък звук, като от мотриса в метро.

Никой не помръдна. Всички бяха затаили дъх.

И тогава от езерото изригна гейзер, издигна се колкото триетажна сграда, дебел като двестагодишен дъб.

Преди това езерото се беше отцедило до размерите на малък басейн, една четвърт от първоначалната му големина. Чудовищни пукнатини шареха дъното му, като гледано отвътре спукано яйце. Сега водата се изливаше обратно вътре.

Те всички зяпнаха.

— Вторичните трусове сигурно са пропукали изворите на земна вода — каза Дани. — Някоя от глобалните системи.

Езерото бързо се пълнеше.

— Това място ще се наводни — каза Пейнтър. — Трябва да се махнем оттук.

— От огън се натресохме на вода — недоволно измърмори Омаха. — Става все по-хубаво и по-хубаво.

Сафиа помогна да съберат децата. Изнесоха се възможно най-бързо от двореца. По-младите мъже Шахра помагаха на стариците Рахим.

Докато стигнат до подножието на стълбите, езерото вече беше преляло над първоначалните си брегове и наводняваше долната част на града. А гейзерът продължаваше да шурти.

Най-силните мъже минаха напред с фенерчета в ръка. Големи скални късове и купчини камъни препречваха на места прохода. Мъжете имаха грижата да отворят пътека между тях.

Останалите от групата изчакваха, придвижваха се през разчистените участъци, пропълзяваха през препятствията, по-силните помагаха на по-слабите.

После откъм върха се чу вик. Вик на радост.

— Уррааа!

Вик, който Сафиа чу с облекчение.

Свобода!

Групата се нижеше бързо по стълбището. Пейнтър ги чакаше горе. Помогна да я издърпат навън. Посочи и нещо с ръка, после се наведе да помогне на Кара зад нея.

Платото беше неузнаваемо. Превърнало се беше в купчина отломки. Сафиа се огледа. Ветровете духаха силно, но бурята беше отминала, енергията й — всмукана и потопена от огнената буря долу. Пълна луна грееше на небето, обливайки света в сребристо.

Капитан Ал Хафи и посочи с лъча на фенерчето да мине по една пътечка надолу сред натрупаните камънаци, за да направи място за другите. Хора продължаваха да излизат от прохода.

След малко групата се спусна по каменистия склон и излезе на пясъка. Пясъчният въртоп беше изкопал падина, чиито склонове се спускаха към платото на километри околовръст. Минаха покрай обгорените останки на трактора й камионите. Пейзажът беше нашарен с драскулки стопен пясък, който още димеше в нощния въздух.

Пейнтър се затича към преобърнатия трактор. Покатери се в кабината, изчезна за известно време, после излезе отново с лаптоп в ръка. Компютърът изглеждаше повреден, куфарчето му беше обгорено.

Сафиа вдигна вежди учудено, но той така и не и обясни защо е избрал да спаси именно това.

Продължиха напред през пустинята. Зад тях от платото извираше вода и бавно пълнеше падината.

Сафиа вървеше с Омаха и го държеше за ръка. Хората си говореха шепнешком. Сафиа забеляза Пейнтър, който вървеше сам.

— Само за минутка — каза тя, стисна ръката на Омаха и я пусна.

Тръгна към Пейнтър и влезе в крачка с него. Той я погледна, в очите му — изненада.

— Пейнтър, аз… исках да ти благодаря.

Той се усмихна, меко и всъщност едва доловимо.

— Не ми дължиш благодарност. Това ми е работата.

Тя вървеше редом с него и знаеше, че той прикрива много по-дълбоко чувство. То прозираше в очите му, в начина, по който избягваше да срещне погледа и.

Тя погледна към Омаха, после отново към Пейнтър.

— Аз… ние…

Той въздъхна.

— Сафиа, ясно ми е.

— Но…

Той обърна лице към нея, сините му очи — наранени, но уверени.

— Ясно ми е. Наистина. — И кимна към Омаха. — Той е добър човек.

Искаше й се да му каже хиляда неща.

— Върви — тихо каза той с онази мека, изстрадана усмивка.

Понеже нямаше думи, които наистина да го утешат, Сафиа се върна при Омаха.

— Какво беше това? — попита той, като се опита думите му да прозвучат небрежно, но не постигна дори минимален успех.

Тя го хвана отново за ръката.

— Казахме си довиждане…

Групата се изкачи до билото на пясъчната падина. Зад тях вече се беше образувало истинско езеро, останките на платото едва се виждаха в центъра му.

— Има ли причина да се притесняваме дали всичката тази вода съдържа антиматерия? — попита Дани, когато спряха на билото.

Корал поклати глава.

— Комплексите от антиматерия и бакиболове са по-тежки от обикновената вода. Бакиболовете би трябвало да са потънали при оттичането на езерото в големия извор долу. С времето ще се смесят с водата в обширната подземна система и бавно ще се анихилират. Без да причинят някакъв катаклизъм.

— Значи това е краят — каза Омаха.

— Краят и на нашите способности — добави Лу’лу, застанала между Кара и Сафиа.

— Какво искаш да кажеш? — попита стресната Сафиа.

— Благословиите вече ги няма. — Без тъга, само с простичко примирение.

— Сигурна ли си? Лу’лу кимна.

— Случвало се е и преди. На други. Както ти казах. Това е крехък дар, който лесно се поврежда. Нещо стана по време на земетресението. Усетих го. Повей на вятър през тялото ми.

Кимания от другите жени Рахим.

— Магнитният импулс — каза Корал, дочула разговора им. — Такава мощна сила би била способна да дестабилизира бакиболовете, да ги срине. — Корал кимна към Лу’лу. — Когато някоя от вашите жени изгуби таланта си, той връща ли се някога?

Ходжата поклати глава.

— Интересно — каза Корал. — За да умножават митохондриите бакиболове в клетките, те сигурно се нуждаят от няколко бакибола като модел, като семена, като онези в първоначалното оплодено яйце. Но ако всички бъдат унищожени митохондриите не могат самостоятелно да породят нови.

— Значи способностите наистина са изчезнали — смутено промълви Сафиа. Погледна към дланите си, спомни си топлината и усещането за пълен покой. Изчезнали…

Ходжата взе ръката и в своята и я стисна. Сафиа усети дългата нишка време — от уплашеното момиче, изгубило се в пустинята и търсещо убежище сред скалите, до жената, която стоеше сега до нея.

Не, може би магията не беше изчезнала напълно.

Топлината и покоят, които беше изпитала преди, нямаха нищо общо с дарове или благословии. Те идваха от човешкия контакт. Топлината на семейството, покоят на увереността в себе си. Такава благословия би била достатъчна за всеки.

Ходжата вдигна ръка и докосна рубинената сълза под лявото си око. Каза тихо:

— Ние, Рахим, наричаме това Тъгата. Носим го като символ на последната сълза, проронена от царицата, когато е напуснала Убар, проронена за мъртвите, за самата нея, за онези, които ще носят нейното бреме. — Лу’лу отпусна ръка. — Тази нощ, под тази луна, името й вече е друго — просто „Фара“.

Сафиа преведе.

— Радост…

Старицата кимна.

— Първата сълза, проронена от щастие заради новия ни живот. Товарът най-после е вдигнат от плещите ни. Можем да напуснем сенките и отново да тръгнем под лъчите на слънцето. Времето ни в изгнание свърши.

Следа на душевен смут изглежда се бе задържала върху лицето на Сафиа.

Ходжата протегна ръка и бавно я обърна към себе си.

— Запомни, дете, че животът не е права линия. А кръг. Пустинята отнема, но и дава. — Освободи ръката си и махна към новото езеро, което се пълнеше зад тях. — Убар го няма, но Райската градина се върна.

Сафиа плъзна поглед по огрените от луната води.

Представи си арабския свят от миналото, преди Убар, преди падането на метеорита, земя на просторни савани, злачни гори, лъкатушни реки, всичко това пълно с живот. Гледаше как водата залива изгорените пясъци на нейния дом, как минало и сегашно се сливат в едно.

Беше ли възможно?

Райската градина… преродена.

Омаха застана зад нея и я обгърна с ръце.

— Добре дошла вкъщи! — прошепна той в ухото й.