Пясъчна буря

6.ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

2 декември. 06:42

Международно летище „Хийтроу“

Кара го пресрещна в началото на стълбичката към отворената врата на лиърджета. Запречи пътя и насочи вдървен пръст към фокуса на гнева си.

Гласът й придоби стоманени нотки.

— Искам ясно да се разбере, доктор Кроу, че качите ли се веднъж на този самолет, вече нямате никаква власт. Успяхте да се натресете на тази експедиция, признавам ви го, но присъствието ви определено не е по моя покана.

— Досетих се по топлото посрещане, с което ме удостои вашата глутница корпоративни адвокати — отговори американецът и нагласи на рамото си голямата си туристическа раница. — Кой би се сетил, че няколко костюмари ще дадат такъв решителен отпор.

— Явно не е било достатъчно. Ето ви тук.

Той й се усмихна криво вместо отговор, после сви рамене. Както и преди, не даде никакво обяснение защо американското правителство искаше той и партньорката му да придружат експедицията в Оман. Бяха се появили непреодолими пречки — финансови, законови, дори дипломатически. Всичко това беше допълнително усложнено от медийния цирк, развихрил се около опита за кражба.

Кара винаги бе смятала, че влиянието и е значително, но то бледнееше пред натиска върху експедицията, оказан от Вашингтон. Съединените щати имаха значителни интереси в Оман. Три седмици се беше опитвала да заобиколи бариерите им, но експедицията им беше обречена, освен ако не склонеше да съдейства.

Това, разбира се, още не означаваше, че не си е спечелила отстъпки.

— От тук насетне — твърдо каза тя, — ще бъдете под наше командване.

— Разбрано.

Краткият отговор я ядоса още повече. Оставена без избор, тя отстъпи встрани.

Той остана на мястото си.

— Не е нужно това. Целта ни тук е обща, лейди Кенсингтън. И двамата търсим едно и също.

Тя свъси вежди.

— И какво по-точно?

— Отговори… отговори на загадки. — Погледна я с тези свои пронизващи сини очи, непроницаеми, но не и студени. За пръв път Кара забеляза колко е красив. Не с красотата на модел, а по-скоро с някаква уморена мъжественост, която му идваше отвътре. Косата му беше пусната, тъмна като сянка в пет часа сутринта, макар в момента да беше шест. Долавяше миризмата на афтършейва му, мускусна с нотка на балсам. Или пък самият той си миришеше така?

Кара запази лицето си неподвижно, гласа — равен.

— И на коя загадка търсите отговор вие, доктор Кроу?

Той не мигна.

— Бих могъл да ви задам същия въпрос, лейди Кенсингтън. Каква загадка преследвате вие? Със сигурност ви води нещо повече от академичен интерес към стари гробници.

Кара смръщи още повече чело, очите й засвяткаха. Президенти на мултинационални корпорации вехнеха под този поглед. Пейнтър Кроу остана незасегнат.

Най-накрая той пристъпи напред и се качи по стълбичката на Лиърджета. Но не и преди да добави една последна загадъчна забележка:

— Струва ми се, че и двамата имаме тайни, които бихме искали да запазим за себе си… поне засега.

Тя го изгледа в гръб, докато се качваше.

Веднага го последва колежката му доктор Корал Новак. Беше висока, атлетична, с удобен сив костюм. Носеше подобна раница с лични вещи. Куфарите и екипировката на учените вече бяха натоварени. Очите на жената се плъзнаха любопитно по дължината на самолета.

Кара ги проследи намръщено, докато не се скриха вътре. Макар да твърдяха, че са обикновени физици и работят за американското правителство, тя веднага бе забелязала печата на военната подготовка, която прозираше във всичко — жилавия атлетизъм, суровия поглед, острите ръбове на костюмите им. Движеха се заедно, в унисон, небрежно и в същото време нащрек, пазеха си един друг гърбовете. Сигурно дори не съзнаваха всичко това.

А да не забравя и битката в музея. Беше чула подробния доклад за убийството на Раян Флеминг и опита да бъде откраднато желязното сърце. Ако не беше намесата на тези двамата, всичко щеше да бъде загубено. Въпреки очевидните преструвки на доктор Кроу Кара му беше длъжница — и не само за опазването на артефакта. Погледна през пистата към отварящата се врата на терминала.

Сафиа бързаше към Лиърджета с куфарче в ръка. Ако двамата американци не бяха в музея по онова време, Сафиа със сигурност не би оцеляла.

И въпреки това приятелката й не се беше отървала съвсем невредима след онази нощ. Ужасът, кръвопролитието, смъртта бяха пречупили нещо у Сафиа. Вече не протестираше срещу включването си в експедицията, но избягваше да говори за промяната в решението си. Беше обяснила троснато — „Вече няма значение“.

Сафиа се приближи до самолета.

— Аз ли съм последна?

— Всички са на борда. — Кара посегна към багажа й. Сафиа скъси дръжката на куфара с колелца и го вдигна сама.

— Аз ще го кача.

Кара не спори. Знаеше какво има в куфара. Желязното сърце в предпазна гумирана шушулка, изработена по размерите му. Сафиа не допускаше никого до него — не за да го защити, а сякаш то беше товар, който тя трябваше да носи. Кръвният му данък беше само и единствено неин. Нейно откритие, нейна отговорност.

Вината я засенчваше като траурен покров. Раян Флеминг и беше приятел. Убит пред очите й. Заради парче желязо, което тя беше открила.

Кара въздъхна и я последва по стълбичката.

Сякаш Тел Авив се повтаряше отново.

Никой не бе успял да утеши Сафиа тогава… и сега не беше по-различно.

Кара спря на последното стъпало и погледна за последен път към облачните висини на Лондон в далечината, под първите лъчи над изплуващото от Темза слънце. Потърси в сърцето си някакво чувство на загуба. Ала откри само пясък. Това тук не беше истинският й дом. Никога не е било.

Обърна гръб на Лондон и влезе в джета.

Мъж в униформа се подаде през вратата на пилотската кабина.

— Мадам, имаме разрешение от кулата. Излитаме веднага щом кажете.

Тя кимна.

— Добре, Бенджамин.

Пристъпи в централния салон и стюардесата заключи вратата след нея. Джетът беше преустроен така, че да отговаря на нуждите й. Вътрешността на салона беше изцяло в кожа и орехов фурнир, разделена на четири сравнително самостоятелни сепарета. Свежи цветя се кипреха в кристални вази „Уотърфорд“, закрепени към масичките до креслата. Дълъг махагонов бар, антика, на която беше попаднала в Ливърпул стоеше близо до дъното на салона. Зад бара двойка врати хармоники водеха към частния кабинет и спалнята на Кара.

Позволи си една самодоволна усмивка, като видя как се повдигнаха веждите на Пейнтър Кроу, докато оглеждаше обстановката. Явно не беше свикнал на такъв лукс със заплатата си на физик, дори и с тази, която му се плащаше за работа по поръчка на правителството. Икономът на самолета му подаде напитка, вероятно газирана вода с лед. Чашата му издрънча, когато той се обърна.

— И какво… няма печени в мед фъстъци? — измърмори Кроу. — Мислех, че пътуваме в първа класа.

Усмивката й повехна, когато той се отправи към мястото до доктор Новак. Самодоволно копеле…

Всички се заеха да си намерят място, когато пилотът обяви, че излитат. Сафиа седна сама. Нейният дипломант Клей Бишоп вече си беше закопчал предпазния колан в другия край на салона и зяпаше през прозореца. На ушите му имаше слушалки, свързани с дискмен в скута му и той явно не забелязваше нищо наоколо.

Всичко изглеждаше наред и Кара тръгна към бара. Обичайното й питие я чакаше — чаша изстудено шардоне. Произведено в „Сейнт Себастиан“, френска винарна. За пръв пъти бяха позволили да го опита на шестнайсетия си рожден ден, сутринта преди лова. Оттогава тя изпиваше по една чаша всяка сутрин в чест на баща си. Завъртя чашата и вдъхна резливия букет на виното, с жилка на праскова и дъб. Дори след всичките тези години ароматът моментално я върна към онази сутрин, така натежала от обещания. Чуваше смеха на баща си, далечния лай на камилите, шепота на вятъра под изгряващото слънце.

Толкова съм близо сега… след толкова много време…

Отпи бавно, удавяйки неприятната сухота в устата си. Главата й жужеше от двете таблетки, които беше взела преди два часа, след като се събуди. С устните си усети лекия тремор на пръстите, които държаха чашата. Не биваше да смесва алкохол с успокоителни по рецепта. Но пък нали беше само една чаша шардоне! Дължеше я на баща си.

Свали чашата и откри, че Сафиа я гледа. Лицето й беше непроницаемо, но в очите й имаше загриженост. Кара срещна погледа й, без да отклони очи, и го задържа. Сафиа първа отстъпи и обърна поглед към прозореца.

Никоя от двете не намираше думи да утеши другата. За разлика отпреди…

Пустинята беше откраднала част от живота им, част от сърцата им. И само сред пясъците можеха да си ги върнат.

11:42

Маскат, Оман

Омаха излетя през вратата на Министерството на националното историческо наследство.

Залюлялата се назад врата едва не удари в лицето брат му Дани, който вървеше след него.

— Омаха, успокой се.

— Проклети бюрократи… — Той продължи тирадата си и след като излязоха на улицата. — Тук ти трябва разрешение да си избършеш гъза.

— Получи, каквото искаше — успокоително рече Дани.

— Да, ама ми отне цялата сутрин. И единствената причина най-накрая да получим разрешение да натоварим в джиповете резервен бензин, беше желанието на Адолф бин Задник да излезе в обедна почивка.

— Успокой се. — Дани го стисна над лакътя и го дръпна към бордюра. Хората вече се обръщаха след тях.

— А и Сафиа… самолетът на Кара каца след… — Омаха погледна часовника си. — След малко повече от час.

Дани махна за такси. Бял мерцедес седан се отдели от близката таксиметрова стоянка и се плъзна към бордюра. Дани отвори вратата и набута Омаха вътре. За техен късмет колата беше с климатик. Наближаваше обяд и температурите вече надвишаваха четиридесет градуса.

Хладното купе поохлади и раздразнението на Омаха. Наведе се напред и почука по плексигласовата преграда между задната седалка и шофьора.

— Летище Сийб.

Шофьорът кимна и се включи в движението, без да даде мигач, просто се намърда в натоварения обеден трафик. Омаха се облегна назад на седалката до брат си.

— Никога не съм те виждал толкова нервен — каза Дани.

— Какви ги говориш? Нервен? Бесен съм. Дани погледна през прозореца.

— Да бе… сякаш мисълта, че ще се срещнеш лице в лице с бившата си годеница не ти е скъсила малко фитила тази сутрин.

— Сафиа няма нищо общо с това.

— Ъхъ.

— Нямам никаква причина да бъда нервен.

— Продължавай да си го повтаряш, Омаха.

— Млъкни.

— Ти млъкни.

Омаха поклати глава. И двамата редовно не си доспиваха, откакто бяха пристигнали тук преди две седмици. Имаше хиляда и една подробности, за които да се погрижиш, ако искаш да организираш експедиция за толкова кратко време — разрешителни, документация, да наемеш охрана, работна ръка и камиони, да си осигуриш достъп до въздушна база Тумрайт, да закупиш достатъчен запас преносима вода, петрол, оръжия, сол, сухи химически тоалетни, да организираш персонала. И всичко това се беше стоварило върху раменете на братята Дан.

Неприятностите в Лондон бяха забавили пристигането на Кара. Ако тя беше пристигнала тук по план, подготовката за експедицията щеше да мине значително по-гладко. Лейди Кенсингтън беше легендарна фигура в Оман, местната майка Тереза, голямата филантропка. Из цялата страна музеи, болници, училища и сиропиталища се кичеха с благодарствени плочи с нейното име. Нейната корпорация помагаше да бъдат спечелени многобройни доходоносни договори — за петрол, минерални залежи и прясна вода — за страната и народа.

Но след инцидента в музея Кара беше помолила братята да се снишат и да не споменават името й, освен ако не е крайно необходимо.

Така че Омаха изгълта килограми аспирин.

Таксито излезе от бизнес района на Маскат и пое през тесните улички покрай каменните стени на стария град. Движеха се след камион, натоварен с борови дървета, който оставяше пътека от сухи иглички след себе си.

Коледни елхи. В Оман.

Така стояха нещата в отворения към — Запада Оман — мюсюлманска страна, която празнуваше рождението на Христос. Това можеше да се обясни с личното отношение към тези неща на главата на оманската монархия султан Кабус бин Сайд. Получил образованието си в Англия, султанът беше отворил страната си към широкия свят, осигурил бе значителни граждански права на народа си и беше модернизирал инфраструктурата на страната.

Таксиджията включи радиото. Откъс от Бах се понесе от колоните. Любимият композитор на султана. По силата на кралски декрет по обед беше разрешено да се пуска само класическа музика. Омаха погледна часовника си. Пладне.

Погледна през прозореца. Сигурно е хубаво да си крал, Дани се обади:

— Мисля, че ни следят.

Омаха погледна към брат си да види дали не се майтапи. Дани надничаше над рамото си.

— Сивото беемве, четири коли назад.

— Сигурен ли си?

— Беемве е — убедено каза Дани. А Дани — типично юпи, което обожаваше всичко произведено в Германия — разбираше от коли. — Забелязах същата кола паркирана близо до хотела ни, после пак я видях на входа към паркинга пред природонаучния музей.

Омаха присви очи.

— Може да е съвпадение… същата марка, но различни коли.

— Пет-четиридесет-и. Хромирани тасове по поръчка, тонирани стъкла. Дори…

Омаха го прекъсна.

— Дрънкаш като продавач на коли в автосалон. Стига толкова, вярвам ти.

Но ако наистина ги следяха, възникваше един много важен въпрос.

Защо?

Замисли се отново за кръвопролитието и насилието в Британския музей. Дори тукашните вестници бяха писали за него. Кара го беше предупредила да бъде много внимателен и да не вдига шум около експедицията. Той се наведе напред.

— При следващата пресечка свий надясно — каза на арабски. Надяваше се или да се отърве от опашката, или поне окончателно да се убеди, че ги следят.

Шофьорът не му обърна внимание и продължи право напред.

Омаха усети как стомахът му се свива от внезапен пристъп на паника. Опита да отвори вратата. Беше заключена.

Подминаха отбивката към летището.

Бах все така се лееше от колоните.

Той дръпна отново дръжката на вратата.

По дяволите!

12:04

Над Средиземно море

Сафиа гледаше книгата в скута си, сляпа за думите. През последния половин час не беше обърнала и една страница. Напрежението опъваше нервите й. Мускулите на раменете й се бяха свили на възли, а зъбите я боляха от тъпото главоболие.

Погледна навън към облените в слънце сини простори. Без нито едно облаче. Огромно празно платно. Сякаш напускаше един живот и пътуваше към друг.

Което до голяма степен беше точно така.

Изоставяше Лондон, апартамента си, каменните зидове на Британския музей, всичко, което през последните десет години беше смятала за сигурно пристанище. Но тази сигурност се беше оказала илюзорна, толкова крехка, че се разби само за една нощ.

Ръцете и отново се бяха оцапали в кръв. Заради нейната работа.

Раян…

Сафиа не можеше да изтрие от спомените си краткия проблясък на изненада в очите му, когато куршумът го отдели от този свят. Минали бяха седмици, а тя все още често изпитваше нужда да мие лицето си, понякога посреднощ. Кафяв сапун и студена вода. Нищо не отмиваше спомена за кръвта.

И макар да си даваше сметка за илюзорната природа на сигурността, обещана й от Лондон, градът все пак се беше превърнал в неин дом. Там тя имаше приятели, колеги, любима книжарница, кино, в което прожектираха стари филми, кафене, където сервираха съвършеното капучино с карамел. Животът й се беше вписал в улиците на Лондон.

А да не забравя и Били. Беше оставила котарака си при Джулия, биоложка от Пакистан, която живееше под наем в апартамента под нейния. Преди да тръгне, Сафиа бе шепнала дълги обещания в ухото на котарака, обещания, които се надяваше да изпълни.

И въпреки всичко Сафиа се притесняваше до мозъка на костите си. Част от тревогата й беше необяснима, нещо като всепоглъщащо усещане за зла орис. Тя плъзна поглед из салона. Ами ако всички тях ги сполети съдбата на Раян, ако свършат в градската морга, а после ги погребат в някое студено гробище с падането на първия сняг?

С това тя просто не можеше да се справи.

Дори мисълта за това превръщаше вътрешностите и в лед. Дишането дереше болезнено стегнатото гърло. Ръцете й започваха да треперят. Сафиа се помъчи да спре навреме вълната от паника, чиито признаци познаваше толкова добре. Концентрира се върху дишането си, насочвайки мислите си навън, далеч от собствения си уплашен център.

Приспивното жужене на двигателите беше накарало всички други да свалят назад облегалките на креслата си и да поспят малко, докато летяха на юг. Дори Кара се беше оттеглила в частните си покои — но не за да дремне. Приглушен шепот стигаше до Сафиа през вратата. Кара се готвеше за пристигането им, уреждайки последните досадни подробности. Спеше ли въобще напоследък?

Някакъв шум привлече вниманието на Сафиа. Пейнтър Кроу стоеше до креслото й, появил се там сякаш с магия. Носеше висока чаша с ледена вода в едната ръка, а с другата й подаде малка кристална чашка, пълна догоре с кафеникава прозрачна течност. Бърбън, ако се съдеше по миризмата.

— Изпий го.

— Не ис…

— Просто го изпий. Не сърбай. Глътни го наведнъж. Ръката й се вдигна и взе чашката, по-скоро защото я беше страх да не се разлее, отколкото от желание да изпълни заръката му. Не бяха говорили от онази кървава нощ, освен дето тя му беше благодарила набързо, след като я бяха спасили.

Той се настани на съседното място и махна към питието в ръката и.

— Давай.

За да избегне спора, тя вдигна чашата и изля съдържанието и в гърлото си. То я изгори по целия си път надолу, изпълни ноздрите й, после се слегна с огнена топлина в стомаха й. Върна му чашата.

Той размени празната за високата чаша с водата.

— Газирана вода с лимон. Сърбай по малко.

Сафиа го направи, като държеше чашата с две ръце.

— По-добре ли си? Тя кимна.

— Нищо ми няма.

Кроу я гледаше, облегнат на едно рамо, за да вижда лицето й. Тя предпочиташе да не го поглежда в очите и погледът и се задържа върху протегнатите му крака. Той кръстоса глезени и чорапите му се показаха. Черни.

— Не си виновна ти.

Тя застина. Толкова ли личеше чувството й за вина? Смути се.

— Не си — повтори той. В гласа му нямаше загриженост, с каквато други се бяха опитвали да я успокоят — колеги, приятели, дори полицейският психолог. Гласът на Пейнтър беше само и единствено делови.

— Раян Флеминг се е озовал на лошо място в лош момент. И толкова.

Очите й се стрелнаха към него, после се отклониха отново, Усещаше жегата в него, също като бърбъна, топъл като уиски и мъжествен. Намери сили да заговори, да възрази.

— Раян нямаше да е там… ако… ако аз не бях останала да работя толкова до късно.

— Глупости!

Категоричността му я стресна. Пейнтър продължи:

— Флеминг беше в музея заради нас. Заради Корал и мен. Присъствието му там през онази нощ нямаше нищо общо с теб или с артефакта, който ти откри. Нас ще обвиниш ли?

Част от нея ги обвиняваше, малка част. Въпреки това Сафиа поклати глава, защото знаеше чия е истинската вина.

— Крадците искаха да се докопат до сърцето, което аз открих.

— Аз пък съм сигурен, че това не е първият опит за кражба от музея. Ако не се лъжа, само преди четири месеца са се опитали да отмъкнат един етруски бюст. Крадците се вмъкнали през покрива.

Сафиа остана с наведена глава.

— Раян беше шеф на охраната, вършеше си работата. Знаел е какви рискове поема.

Макар да не беше напълно убедена, стегнатият възел в стомаха й се поотпусна малко. Но пък може и да беше от алкохола.

Ръката му докосна нейната.

Тя се дръпна като опарена, но американецът не се отказа. Хвана ръката й в шепите си, топли дори след студената чаша с газирана вода.

— Лейди Кенсингтън може и да не одобрява участието ни в тази експедиция, но просто исках да знаеш, че не си сама. Заедно ще се погрижим за всичко.

Сафиа кимна бавно, после издърпа ръката си, смутена от тази неканена близост, от вниманието, оказано й от мъж, когото почти не познаваше. Все пак стисна двете си ръце да запази топлинката.

Той се облегна назад, навярно усетил смущението й. Очите му грееха весело.

— Гледай просто да висиш наоколо… вече знам, че много те бива в това.

Сафиа си представи как виси и се полюшва от покрива на музея. Каква гледка е била само! И напук на всичко една усмивка повдигна крайчетата на устните й, първата след онази ужасна нощ.

Пейнтър я погледна изпитателно, изражението му сякаш казваше „Ето че можеш“. Стана.

— По-добре да опитам да поспя… същото важи и за теб. С мисълта, че нещо такова може и да се окаже по силите и сега, тя го проследи с поглед как крачи безшумно по застлания с килим под на салона към мястото си. Вдигна пръст и докосна бузата си, докато усмивката й угасваше. Топлината на бърбъна все още я грееше издълбоко и й помагаше да открие центъра на тежестта си. Как е възможно нещо толкова простичко да и донесе толкова голямо облекчение?

Ала Сафиа разбираше, че облекчението се дължеше не толкова на алкохола, колкото на милото отношение. Беше забравила какво е това. Не и се беше случвало от…

12:13

Омаха се сви ниско на седалката и ритна с два крака преградата, която ги делеше от шофьора на таксито. Без успех. Все едно да рита стомана. Бронирано стъкло. Удари с лакът страничния прозорец.

Бяха попаднали в капан. Похитени.

— Все още ни следват — каза Дани и кимна назад към следващото ги беемве седан, на петдесетина метра зад тях. Неясни фигури се виждаха на предните и задните места.

Таксито се движеше през жилищен квартал с хубави къщи, всичките боядисани в различни оттенъци на бялото. Слънцето се отразяваше ослепително в мазилката им.

Другата кола поддържаше темпото зад тях.

Омаха отново се обърна напред.

— Лейх? — излая той на арабски. — Защо?

Шофьорът продължи да не им обръща внимание, мълчеше стоически и умело управляваше колата по тесните улички.

Дани беше насочил вниманието си към своята врата и се взираше в страничния панел.

— Ton coupe-ongles, Омаха — каза той на френски, явно с намерение да изключи шофьора от разговора, и протегна ръка ниско, така че шофьорът да не го види.

Омаха бръкна в джоба си. Какво се надяваше да постигне Дани с неговата нокторезачка? Попита на френски:

— Смяташ да си ноктоизрежеш път навън?

Дани не погледна към него, само кимна с глава напред.

— Онова копеле там ни е заключило, използвайки опция та за защита на деца. Направено е така, че хлапетата да не могат да отварят задната врата.

— Е, и?

— Ами ще използваме същата опция, за да се измъкнем. Омаха извади нокторезачката от джоба си. Беше закачена за ключодържателя му. Подаде я на Дани.

— Какво смяташ да…

Дани му изшътка, отвори нокторезачката и изпъна малката пила.

— Списанията непрекъснато пишат колко чувствителна била системата за безопасност на мерцедесите. Трябвало да се внимава дори когато отваряш панела за достъп.

Панел за достъп?

Преди да е попитал на глас, Дани се обърна към него.

— Кога да си пробваме късмета?

Може би веднага, помисли си Омаха. Но малко по-напред се виждаше голям открит пазар. Той даде знак, като държеше ръката си ниско.

— Ей там би било най-добре. Можем да се скрием сред сергиите и магазинчетата. Онези в беемвето ще ни изгубят дирите.

Дани кимна.

— Бъди готов. — Облегна се назад. Пиличката чакаше в готовност под три отпечатани букви под прозореца — SRS.

Safety restraint system. Контрол на системата за безопасност.

— Въздушни възглавници? — попита Омаха, като този път забрави да говори на френски.

— Странични въздушни възглавници — потвърди Дани. — Когато някоя от възглавниците се задейства, за да защити пътниците, всички ключалки автоматично се изключват, така че спасителният отряд да има достъп до автомобила.

— Значи ти ще…

— Почти стигнахме пазара — просъска Дани. Шофьорът намали при входа за пазара, който гъмжеше от купувачи по това време на деня.

— Сега — измърмори Омаха.

Дани заби пиличката под SRS-панела и яростно я развъртя като зъболекар, който се бори с упорит кътник.

Нищо не се случи.

Седанът се плъзна през пазара и започна да набира скорост.

Дани натисна с тяло, като псуваше под нос. Грешка. С пукот като от фойерверки страничната въздушна възглавница се наду право в лицето на Дани и главата му отхвръкна назад от мекия юмручен удар.

Алармената система на колата се включи. Шофьорът наби спирачки.

Дани примигна, като държеше носа си. Изпод пръстите му се стичаше кръв.

На Омаха не му остана време за по-подробен оглед. Посегна покрай брат си и дръпна силно дръжката на вратата. Тя се отвори веднага. Бог да благослови немското автомобилостроене!

Омаха бутна силно брат си и му кресна:

— Излизай!

Замаян, Дани наполовина се претърколи, наполовина падна от задната седалка. Приземиха се на паважа и се изтърколиха на няколко крачки. Намаляващата кола спря малко по-нататък.

Омаха се изправи на крака, като дърпаше Дани с едната ръка, силата му бе подхранена от страха. Бяха само на няколко крачки от входа на пазара.

Но беемвето летеше напред… после задницата му поднесе, когато наби спирачки пред пазара.

Омаха хукна, повлякъл Дани след себе си.

Три врати се отвориха едновременно. Тъмни фигури с маски на лицата изскочиха навън. Пистолети се появиха и уловиха слънцето с излъсканите си метални части. Пушка описа дъга във въздуха.

Омаха стигна до началото на пазара и избута някаква жена, понесла кошница с хляб и плодове. Самуни и фурми се разлетяха високо във въздуха.

— Съжалявам — измърмори той и хлътна в пазара. Дани тичаше по петите му, лицето му бе окървавено от носа надолу. Счупен ли беше?

Тичаха по централната пътека между сергиите. Пазарът се простираше като лабиринт. Тръстикови покриви пазеха големи колички и будки, натоварени с топове коприна и кашмир, кошове нар и ядки, кофи раци и бяла риба в лед, варели туршия и кафе на зърна, букети прясно набрани цветя, хляб, сушено месо. Въздухът пушеше с дима от откритите скари, а от лютите подправки ти се насълзяваха очите. Пътечките между сергиите воняха на кози и пот. Други излъчваха силна сладникава миризма. Тамян и мед.

И в този лабиринт се буташе тълпа хора от целия арабски свят, че и отвъд. Лица с всякакъв цветови оттенък се мяркаха пред погледа, очите широко отворени, някои зад була, повечето — не. Настигаха ги гласове, които им викаха на различни диалекти на арабски, хинду и английски.

Омаха и Дани бягаха през шаренията и суетнята, свръщаха наляво и надясно, после направо. Зад тях ли бяха преследвачите? Или щяха да ги пресрещнат? Можеха само да гадаят. Не им оставаше друго, освен да тичат.

В далечината особените сирени на оманската полиция се извисиха над врявата на тълпата. Идваше помощ… но дали щяха да оцелеят достатъчно дълго, за да се възползват от нея?

Омаха хвърли поглед назад, докато тичаха през един дълъг, прав и тесен базар. В другия му край се появи маскиран стрелец, главата му се въртеше като радар. Лесно беше да го забележиш, защото хората се разбягаха във всички посоки, освобождавайки празно място около него. Той изглежда чу полицията. И неговото време изтичаше.

Омаха не смяташе да го улеснява. Отново повлече Дани и се сляха със забързаната тълпа. Свърнаха зад един ъгъл и хлътнаха в магазинче за плетени кошници и глинени съдове. Облеченият в дълга роба собственик погледна окървавеното лице на Дани и заразмахва настоятелно ръце да се махат, като викаше на арабски.

Без значителни комуникативни умения нямаше да си осигурят убежище тук.

Омаха извади портфейла си и разгъна във ветрило няколко банкноти от по петдесет риала. Общо десет на брой. Продавачът сведе поглед към ветрилото и примижа с едно око. Да се спазари или да не се спазари? Омаха понечи да си прибере банкнотите, но една ръка го спря.

— Калас! — обяви старецът и им махна да се снишат. Договорено!

Омаха клекна зад купчина нанизани една в друга кошници. Дани зае позиция в сянката на голяма глинена делва. Беше достатъчно голяма да се скрие вътре в нея. Той стисна носа си в опит да спре кървенето.

Омаха проточи врат да надзърне към алеята вън. Топуркането на сандали и шумоленето на развети роби затихнаха бързо. Един мъж застана на ъгъла, маскираното му лице се въртеше като стрелка на компас. Полицейските сирени наближаваха пазара. Стрелецът наведе глава настрани, за да определи разстоянието. Налагаше се да изостави търсенето ако искаше да не го хванат.

Омаха усети прилив на растяща увереност.

Докато брат му не кихна.

12:45

Пристигане

Лиърджетът направи кръг над водата, подготвяйки се за спускане към Международно летище Сийб. Сафиа гледаше през малкия прозорец.

Град Маскат се разстилаше под нея. Всъщност се състоеше от три града, разделени от хълмове на отделни райони.

Най-старата част, умно наречена Стария град, се появи, когато джетът изви надясно. Каменни зидове и стари сгради се гушеха по протежение на дългия, извит като полумесец залив от синя вода, бялата му пясъчна ивица бе обсипана с точките на финикови палми. Заобиколен от стари градски стени, градът приютяваше двореца Алам и драматично извисяващите се каменни фортове Мирани и Джалай.

Спомени обвиваха всичко, което Сафиа виждаше, трепкащи като отраженията в тихата вода на залива. Отдавна забравени събития оживяваха — как тича по тесните улички с Кара, първата й целувка в сенките на градските стени, вкусът на бонбоните с кардамон, посещенията в султанския дворец, очаквани с трепет и задължителен повод за купуване на нова рокля.

Сафиа усети хлад, който нямаше нищо общо с климатика на салона. Домът и родината се сляха треперливо в главата й. Трагедия и радост.

После, когато самолетът сви под ъгъл към летището, Стария град изчезна, заменен от квартала Матра… и градското пристанище. От едната страна към доковете бяха пристанали модерни тежки кораби, от другата — стройните едномачтови платноходи на древна Арабия.

Сафиа плъзна поглед по гордата редица от дървени мачти и свити платна, толкова различни от стоманените дизелови чудовища. Това повече от всичко характеризираше нейната родина — древното и съвременното, смесени, но и различни завинаги.

Третата част на Маскат беше най-безинтересната. Навътре в сушата, плъзнал по склоновете на хълмовете, се издигаше Руви, модерният делови център, бизнесщабът на Оман. Корпоративните офиси на Кара се намираха именно там.

Пътят на самолета бе очертал неволно живота на Сафиа и Кара — от Стария град до Руви, от палави деца, играещи на улицата, до ограниченията на корпоративните офиси и прашните музеи.

А сега и настоящето.

Джетът се сниши към летището, захождайки към пистата. Сафиа се облегна назад. Другите пътници зяпаха през прозорците.

Клей Бишоп седеше в другия край на салона и клатеше глава в такт с дигитализираната мелодия откъм дискмена му. Тъмните очила току се плъзваха надолу по носа му и той ги буташе нагоре с един пръст. Беше с обичайната си униформа — дънки и тениска.

Пред него Пейнтър и Корал се бяха навели към прозореца отстрани. Говореха си тихо. Тя сочеше, той кимаше, заврял пръсти в кичур от косата си, сплъстил се по време на дрямката.

Кара застана на прага на частния си апартамент.

— Кацаме — каза й Сафиа. — По-добре седни някъде.

Кара махна леко с пръсти в знак, че няма повод за притеснение, но все пак тръгна към празното място до Сафиа и се отпусна тежко. Не закопча предпазния колан.

— Не мога да се свържа с Омаха — каза тя без предисловие.

— Какво?

— Не вдига мобилния си. Сигурно го прави нарочно.

Това не е в стила на Омаха, помисли си Сафиа. Може и да се измъкваше от време на време, но по отношение на работата си винаги беше точен.

— Сигурна съм, че е зает с нещо. Ти го натовари с много неприятна задача. Знаеш колко докачливи и упорити могат да бъдат културните аташета в Маскат.

Кара изсумтя с раздразнение.

— Да има късмет да не ни чака на летището!

Сафиа забеляза колко разширени са зениците й въпреки ярката светлина. Кара изглеждаше едновременно изтощена и възбудена.

— Щом е казал, че ще ни чака, значи ще бъде там. Кара я погледна с въпросително вдигната вежда.

— Самата благонадеждност в мъжки гащи?

Сафиа усети болка, вътрешностите й сякаш се извиха в две противоположни посоки. Навикът я подтикваше да го защити, както беше правила в миналото. Ала споменът за пръстена, който беше сложила обратно в ръката му, я стисна за гърлото. Той така и не беше разбрал дълбочината на болката и.

Но пък и кой би я разбрал?

Положи съзнателно усилие да не поглежда към Кроу.

— По-добре се закопчай — предупреди тя Кара.

12:53

Кихавицата на Дани беше силна като пистолетен изстрел и успя да стресне два гълъба в клетка в съседното магазинче. Крилете им запляскаха в бамбуковите решетки.

Омаха гледаше как маскираният стрелец се обръща и тръгва към тях. На един метър от Омаха Дани покри с ръка носа и устата си и се сниши още повече зад високата глинена делва. Кръв се стичаше безпрепятствено по брадичката му. Омаха премести тежестта си върху петите и се напрегна, готов да скочи. Изненадата беше единствената им надежда.

Полицейските сирени виеха вече съвсем близо до пазара Ако Дани беше устискал още минутка…

Стрелецът държеше пушката си с приклада на рамото насочена напред, и се приближаваше леко приклекнал, явно не беше новак. Омаха стисна юмруци. Ще трябва да избие пушката високо, после бързо да приклекне.

Преди да е помръднал, собственикът на магазинчето хукна напред, изцяло в полезрението на Омаха. Размахваше ветрило в едната си ръка, а с другата си бършеше носа.

— Хасасея — измърмори той и занарежда някакви кошници над главата на Омаха, ругаейки настинката си. Престори се на изненадан при вида на стрелеца, вдигна високо ръце, изпусна ветрилото и заотстъпва назад.

Стрелецът изпсува приглушено и му махна с пушката да се скрие отзад. Той се подчини, мина зад един нисък тезгях и покри главата си с ръце.

Откъм входа за пазара скърцане на спирачки обяви пристигането на оманската полиция. Сирените виеха.

Стрелецът погледна натам, после направи единственото възможно нещо. Пристъпи към голямата делва, която скриваше Дани, и мушна пушката си вътре. След като се огледа за последно, свали маската си и също я хвърли в делвата. После, замятайки полите на пясъчножълтата си роба, се устреми към центъра на пазара с явното намерение да се смеси с купувачите.

Анонимен.

Само че Омаха си беше държал очите отворени на четири. И беше видял лицето, нейното лице.

Смугла кожа, дълбоки кафяви очи, татуирана сълза под лявото око.

Бедуинка.

След като изчака малко, Омаха излезе от скривалището си. Дани също изпълзя от своето. Омаха му помогна да се изправи.

Появи се собственикът и се зае да оглажда придирчиво робата си.

— Шук ран — измърмори през окървавения си нос Дани благодарност към стареца.

С типичната склонност на местните хора да омаловажават постъпките си мъжът сви рамене.

Омаха извади още една банкнота от петдесет риала и му я подаде.

Съдържателят скръсти ръце с дланите надолу.

— Калас. — Вече бяха сключили сделка. Би било обида да се пазари отново за същото нещо. После старецът отиде до една купчина кошници и издърпа най-горната. — За теб — каза той. — Подарък за хубава жена.

— Би кам? — попита Омаха. Колко? Мъжът се усмихна.

— За теб? Петдесет риала.

Омаха му върна усмивката, понеже знаеше, че са го преметнали, но въпреки това му подаде банкнотата.

— Калас.

Тръгнаха към входа на пазара и Дани го попита носово:

— Защо, по дяволите, онези момчета се опитаха да ни отвлекат?

Омаха сви рамене. Нямаше представа. Явно Дани не беше успял да огледа нападателя. Не момчета… момичета. Като се замислеше сега… за начина, по който се движеха… като нищо може всичките да са били жени.

Омаха си представи отново лицето на жената с пушката. Кожата й грееше под лъчите на слънцето.

Приликата бе изумителна.

Жената толкова приличаше на Сафиа, че можеше да йе сестра.

7.СТАРИЯ ГРАД

2 декември, 17:34

Международно летище „Сийб“

Пейнтър вървеше зад дрънчащата количка, натоварена с оборудване и екипировка. Пистата беше толкова нажежена, че въздухът над нея сякаш вреше, а кислородът се изпаряваше и оставаше само тежката, изгаряща дробовете влага.

Пейнтър размаха ръка пред лицето си. Не за да се охлади, което тук не беше възможно, а просто да раздвижи въздуха, колкото да си поеме дъх.

Поне най-накрая отново се движеха. Бяха ги забавили три часа, през които стояха затворени в самолета заради засилените мерки за сигурност след опита за отвличане на двама от хората на лейди Кенсингтън. Явно ситуацията беше овладяна в достатъчна степен, щом най-после им бяха позволили да слязат от самолета.

Корал вървеше до него, нащрек, очите й гледаха на четири. Единственият признак, че следобедната жега се отразява на партньорката му, бяха миниатюрните капчици пот по гладкото й чело. Беше покрила светлорусата си коса с бежова кърпа, дадена и от Сафиа, част от традиционната оманска носия, наречена „лихаф“.

Пейнтър примижа, загледан напред.

Ниското слънце хвърляше трептящи миражи по пистата и се отразяваше във всяка повърхност, дори и в мръсносивата сграда, към която се придвижваше вкупом групата им. Придружаваха ги омански митнически служители, а от двете им страни се нижеше малка делегация, пратена от султана.

Султанските хора бяха натруфени в мъжки национални носии — бели роби без яка с дълги ръкави, които се наричаха „дишдаша“, покрити с черни плащове със златна и сребърна бродерия по краищата. Носеха и памучни тюрбани в различни цветове и шарки, както и кожени колани със сребърна украса. На тези колани всеки от мъжете носеше „канджар“ в кания, традиционния кинжал тук. В този случай бяха кинжали Санди, от чисто сребро или злато, белег за висок обществен ранг, ролексите на оманските богаташи.

Кара, следвана от Сафиа и нейния дипломант, разговаряха разгорещено с мъжете от делегацията. Изглежда хората, натоварени да организират експедицията на местна почва, Доктор Омаха Дан и неговият брат, бяха задържани от полицията. Подробностите около осуетеното отвличане все още бяха твърде оскъдни.

— А Дани добре ли е? — попита Сафиа на арабски.

— Добре е, добре е, милейди — увери я един от мъжете. — Разкървавен нос, нищо повече. Вече са се погрижили за него бъдете спокойна.

Кара се обърна към главния сред тях:

— И кога можем да тръгнем?

— Негово величество султан Кабус лично се разпореди за транспортирането ви до Салала. Няма да има повече неприятности. Само ако бяхме разбрали по-рано… че вие лично ще придружавате…

Кара махна с ръка.

— Няма значение. Стига да не ни забави нещо друго.

Отвърнаха и с поклон. Фактът, че високопоставеният служител не се беше засегнал от троснатите й думи, говореше много за влиянието на лейди Кенсингтън в Оман.

Дотук с намерението да не се вдига шум около експедицията, помисли си Пейнтър.

Насочи вниманието си към придружителката на Кара. Тревога дълбаеше бръчици в ъгълчетата на очите й. Краткотрайният й душевен покой в края на полета беше изчезнал, когато се разбра за неприятностите тук. Тя стискаше куфарчето в две ръце и отказа да го остави заедно с древния му товар на количката за багаж.

И все пак една решителна искрица светеше в очите й, или пък беше само отражение от златните точици в зелените й ириси. Пейнтър си спомни как висеше от стъкления покрив на музея. Долавяше голяма сила у нея, скрита надълбоко, но все пак я имаше. Дори и земята тук сякаш го усещаше. Слънцето, което се отразяваше ядно във всичко друго тук, галеше нейната кожа, сякаш да я посрещне с добре дошла, и отливаше чертите и в бронз. Красотата й, приглушена преди, сега грееше по-ярко, като скъпоценен камък в съвършен обков.

Най-накрая групата им стигна до частния терминал и вратите се отвориха към хладния оазис на климатика. Това беше ВИП-салонът. Престоят им в този оазис обаче се оказа кратък. Митническите процедури бяха претупани набързо в присъствието на султанската делегация. Едва погледнаха паспортите им, колкото да им ударят визови печати. После петимата се разделиха в две черни лимузини — Сафиа, дипломантът й и Кара в едната, Корал и Пейнтър в другата.

— Изглежда не оценяват по достойнство компанията ни — отбеляза Пейнтър, докато се качваше в просторната лимузина.

Настани се на седалката. Корал седна до него.

Отпред до шофьора месест ирландец държеше пушка. Имаше и голям пищов в презраменен кобур. Пейнтър забеляза и два ескортиращи ги автомобила — един пред лимузината на Кара, другият отзад. Явно никой не искаше да рискува с безопасността.

Пейнтър извади от джоба си клетъчен телефон, който имаше кодиращ сателитен чип за достъп до компютърната мрежа на Министерството на отбраната, както и дигитална камера с шестнайсет мегапиксела и възможност за моментално изпращане и приемане.

Никъде не ходеше без него.

Измъкна малка слушалка и я пъхна в ухото си. Миниатюрен микрофон висеше от кабела на нивото на устните му. Изчака, докато сателитният телефон препредаваше кодирания опознавателен сигнал, който пресече земното кълбо и откри един конкретен човек.

— Командир Кроу — най-после се чу глас откъм слушалката. Беше на доктор Шон Макнайт, шефа на Сигма.

— Сър, кацнахме в Маскат и пътуваме към седалището на Кенсингтън. Обаждам се да проверя дали сте получили някаква информация за нападението върху хората, натоварени с организирането на експедицията тук.

— Получихме предварителните полицейски доклади. Били са отвлечени направо от улицата. Фалшиво такси. Звучи като типичен опит за отвличане срещу откуп. Често срещана форма за набиране на средства по онези места.

Пейнтър обаче долови подозрението на гласа на Макнайт. Първо неприятностите в музея… а сега и това.

— Мислите ли, че може да има връзка със случилото се в Лондон?

— Твърде рано е да се каже.

Пейнтър си представи гъвкавата фигура, изчезваща зад ниския зид на покрива на музея. Все още усещаше тежестта на пистолета на Касандра в ръката си.

Два дни след ареста в Кънектикът тя беше изчезнала. Полицейската кола, която я транспортирала до летището, била нападната от засада, двама мъже загинали, а Касандра Санчес изчезнала като дим. Пейнтър не беше предполагал, че пак ще я види някога. Как беше свързана тя с всичко това? И защо?

Макнайт продължи:

— Адмирал Ректър се свърза с Агенцията за национална сигурност и оттам ще помогнат с разузнавателни данни. Ще имаме повече информация след няколко часа.

— Много добре, сър.

— Командире, доктор Новак с теб ли е?

Пейнтър погледна към Корал, която зяпаше пейзажа зад прозореца на лимузината. Очите й бяха непроницаеми, но той беше сигурен, че в момента партньорката му запаметява всичко наоколо. Просто за всеки случай.

— Да, сър. Тук е.

— Кажи й, че изследователите в Лос Аламос са уловили частици уран в състояние на разпад в онази проба от метеоритно желязо, която сте намерили в музея.

Пейнтър си спомни тревогата й заради показанията, които скенерът отчиташе за тази проба.

— Освен това подкрепят хипотезата й, че радиацията от разпада на урана може наистина да действа като някакъв вид атомен таймер, който бавно дестабилизира антиматерията до степен да реагира на електрически разряд.

Пейнтър изправи гръб и каза:

— Доктор Новак предположи, че същата дестабилизация може да е налице и при основния източник на антиматерията, ако приемем, че такъв съществува.

— Именно. Учените от Лос Аламос изказаха същата загриженост. По тази причина мисията ви става критична от гледна точка на времето. Пренасочихме допълнителни средства. Ако съществува основен източник, той трябва да бъде открит бързо, иначе всичко може да бъде изгубено.

— Разбрано, сър. — Пейнтър си представи обгорелите останки от музейната галерия, костите на служителя от охраната, споени към металната решетка. Ако наистина съществуваше основна жила от тази антиматерия, загубата можеше и да не е само научна.

— Което ме води до последния въпрос, командире. Разполагаме със спешна информация, свързана с мисията ви. Метеорологична. Докладват за огромна буреносна система, оформила се в южен Ирак, която се придвижва на юг.

— Гръмотевична буря?

— Пясъчна. Ветровете се движат с деветдесет километра в час. Истински ураган. Поразява град след град, засипва пътища с планини от пясък. От НАСА потвърждават, че се насочва към Оман.

Пейнтър примигна.

— НАСА потвърждава? Колко голямо е това…

— Достатъчно голямо, за да се види от космоса. Ще ти пратя сателитна информация.

Пейнтър погледна към дигиталния екран на телефона, който се изпълни от горе на долу. Образът представляваше синоптична карта в реално време на Близкия изток и Арабския полуостров. Детайлите бяха удивителни — крайбрежната линия, сини морета, поръсени с облаци, миниатюрни градове. Голямо разсеяно петно се движеше към Персийския залив. Приличаше на ураган, но над сушата. Огромна червеникавокафява вълна захапваше залива.

— Метеорологичните прогнози предвиждат бурята да се Усили по пътя си на юг. — Докато Макнайт говореше, изображението на екрана се смени с по-ново. Петното на пясъчната буря премина над някакъв крайбрежен град и го заличи временно от картата. — Тук се говори, че това ще е бурята на столетието. Система на високо атмосферно налягане над Арабско море поражда страховити мусонни ветрове, които се придвижват към област с ниско налягане над Празната четвъртина. Пясъчната буря ще удари южните пустини като товарен влак, след това ще бъде подгонена и подхранена от мусоните което ще създаде условия за буря с невиждана сила.

— Исусе!

— Дяволски страшничко ще стане там за известно време.

— Кога да я очакваме?

— Предполага се, че бурята ще стигне до оманската граница в другиден и според досегашните данни се очаква да продължи два до три дни.

— И ще забави експедицията.

— Колкото се може по-малко.

Пейнтър чу заповедта в думите на директора. Вдигна глава и погледна към другата лимузина. Забавяне. На Кара Кенсингтън никак нямаше да й хареса.

18:48

— Успокойте се — призова ги Сафиа.

Бяха се събрали в градината на имението Кенсингтън. Високите варовикови стени с напукана мазилка датираха от шестнайсети век, също като идиличните фрески на катерещи се лози около земни и морски пейзажи. Преди три години фреските бяха реставрирани до първоначалното им великолепие. Сега за пръв път Сафиа виждаше със собствените си очи готовия продукт. Специалисти от Британския музей бяха ръководили реставрацията, а Сафиа бе наблюдавала процеса на работата от Лондон чрез дигитални камери и интернет.

Цифровите снимки не бяха успели да предадат докрай богатството на цветовете. Синият пигмент идваше от натрошени черупки на мекотели, червеният — от пресовани рози, точно като през шестнайсети век.

Сафиа плъзна поглед из градината, където беше играла като дете. Печени червени плочи покриваха алеите между повдигнати лехи с рози, подрязани живи плетове и артистично подредени многогодишни растения. Английска градина, частичка от Британия в центъра на Маскат. Като контраст четири големи финикови палми растяха в ъглите, засенчвайки голяма част от градината.

Спомени се сливаха с настоящето, събудени от уханието на пълзящия жасмин и наситения песъчлив лъх на стария град. Призраци се плъзгаха по сенчестите алеи, оживели образи от миналото.

В средата на градината весело шуртеше традиционен оманийски фонтан с осмоъгълен басейн. Сафиа и Кара обичаха да се плискат в него през особено горещи и прашни дни, навик, който Кариният баща не одобряваше. Сафиа и досега чуваше уж възмутените му викове, ехтящи в стените на градината, когато се върнеше от някое съвещание на управителния съвет и ги свареше излегнати в басейна на фонтана. „Приличате на изхвърлени на плажа тюлени.“ Случваше се обаче да събуе обувките си и да нагази при тях.

Кара мина покрай фонтана, без да го погледне. Горчивината в думите и върна Сафиа към настоящето.

— Първо приключението на Омаха… а сега и проклетото време! Докато успеем да тръгнем, половината арабски свят ще знае за екскурзията ни и няма да имаме минутка спокойствие.

Сафиа я последва, като остави на другите да разтоварят багажа от лимузините. Пейнтър Кроу вече беше съобщил лошите метеорологични новини. Лицето му беше останало спокойно през цялото време. „Направо е срамота, че не можете да си купите хубаво време“, нагло беше завършил той. Изглежда му доставяше удоволствие да дразни Кара. Но след всичките усилия на приятелката и да не допусне двамата американци до експедицията Сафиа едва ли можеше да го вини.

Тя настигна Кара при арковидния вход към стария дворец — триетажна сграда, облицована с варовик. По горните етажи се кипреха засенчени балкони, поддържани от орнаментирани колони. Морскосини плочи обточваха всички вътрешни повърхности на балконите, успокоително хладни за окото след ослепителния блясък на слънцето.

Кара изглежда не намираше утеха в завръщането си у дома лицето й беше изопнато, мускулите на челюстта й — напрегнати.

Сафиа се чудеше доколко избухливостта й е плод на естествено раздразнение или е химически предизвикана.

— Бурята не е проблем — увери тя приятелката си. — И без това смятахме първо да отидем в Салала, за да огледаме гробницата на Наби Имран. Градът е на океанското крайбрежие, далеч от всякакви пясъчни бури. Сигурна съм, че ще се забавим там поне една седмица.

Кара пое дълбоко дъх.

— Ами онази история с Омаха? Надявах се да не се вдигне много шум…

Прекъсна я някаква врява при портата. И двете жени се обърнаха.

Оманска полицейска кола с въртящ се буркан, но без вой на сирена, спря до двете лимузини. Задните врати се отвориха и слязоха двама мъже.

— Говорим за вълка… — промърмори Кара.

Сафиа откри, че внезапно и е станало трудно да диша, а въздухът е натежал.

Омаха…

Времето забави ход, следвайки приглушения ритъм на сърцето в ушите й. Надяваше се, че ще има повече време да се подготви, да се настани, да набере смелост за срещата. Прииска й се да избяга и направи крачка назад.

Кара сложи ръка на гърба й за подкрепа.

— Ще се справиш — прошепна тя.

Омаха изчака брат си… после двамата минаха между черните лимузини. Дани имаше синини под очите си, носът му беше шиниран. Омаха го придържаше над лакътя. Беше със син костюм, сакото — преметнато през свободната му ръка, бялата риза — с навити ръкави, с петна от мръсотия и засъхнала кръв. Погледът му се задържа за миг върху Пейнтър Кроу, огледа го от горе до долу и чак тогава Омаха кимна за поздрав.

Сетне се обърна към Сафиа. Очите му се разшириха, а стъпката му се забави. Лицето му застина за миг, после колебливо се появи бавна усмивка, която скоро се разшири. Приглади няколко паднали на очите му кичура пясъчноруса коса, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Устните му изрекоха името й, а при втория опит успяха да го изрекат и на глас.

— Сафиа… Боже мой! — Изкашля се и забърза напред, зарязвайки брат си.

Преди тя да успее да го спре, той посегна и силно я прегърна. Миришеше на сол и на пот, познатият мирис на пустинята. Стисна ръката й.

— Радвам се да те видя — прошепна в ухото й.

Ръцете й се поколебаха дали да отвърнат на прегръдката.

Той се изправи и отстъпи назад, преди да е решила. Страните му се бяха зачервили.

Сафиа установи, че в момента и е невъзможно да се изразява смислено. Очите и се стрелнаха към някакво движение зад рамото на Омаха.

Дани пристъпи до брат си и я погледна с нещастна усмивка. Изглеждаше като след побой.

Сафиа махна към собствения си нос, доволна от прекъсването.

— Аз… мислех, че носът ти не е счупен?

— Частична фрактура — обясни той със следа от акцента на Небраска, сякаш вчера е напуснал семейната ферма. — Шината е само да го крепи. — Погледът му се поколеба между Омаха и Сафиа и накрая усмивката му угасна.

Всеобщото смущение стана почти непоносимо.

Появи се Пейнтър и протегна ръка. Представи се и се здрависа с двамата братя. Само за миг очите му се спряха на Сафиа, колкото да се увери, че е добре. Тя си даде сметка, че целта му е била да й даде малко време да дойде на себе си.

— Това е колежката ми доктор Корал Новак, физик от Колумбийския университет.

Дани поизправи гръд и видимо преглътна, докато оглеждаше уж тайничко фигурата й. Заговори твърде бързо. — И аз там завърших. В Колумбийския де.

Корал погледна към Пейнтър, сякаш искаше разрешение да каже нещо. По нищо не пролича да е получила разрешение, но тя все пак каза:

— Светът е малък.

Дани отвори уста, размисли и пак я затвори. Очите му проследиха физичката, когато тя отстъпи малко встрани.

Клей Бишоп се присъедини към групичката. Сафиа го представи, намирайки утеха в рутината на светския етикет.

— А това е моят дипломант Клей Бишоп.

Той стисна с две ръце ръката на Омаха и я разтърси крепко.

— Сър, чел съм труда ви за персийските търговски маршрути по времето на Александър Велики. Надявам се да поговорим за проучванията ви върху иранско-афганистанската граница.

Омаха се обърна към Сафиа и Кара.

— Той наистина ли ме нарече „сър“ току-що?

Кара сложи край на учтивостите, като махна на всички да влязат в двореца.

— Определени са стаи за всички ви, така че можете да се освежите преди вечеря и да си починете. — Тръгна напред и модните й обувки с висок ток затропаха по древните плочи. — Но не си правете труд да разопаковате. Тръгваме след четири часа.

— Пак ли ще пътуваме със самолет? — попита Клей Бишоп с едва скрит стон на недоволство.

Омаха го тупна по рамото.

— Не точно. Поне едно хубаво нещо излезе от кашата този следобед. — Той кимна към Кара. — Хубаво е да имаш приятели по високите етажи, особено приятели с хубави играчки.

Кара се обърна и го изгледа намръщено.

— Подготвено ли е всичко?

— Провизиите и екипировката са пренасочени.

Сафиа местеше поглед между двамата. По пътя насам Кара беше провела кратки разговори с Омаха, с британското консулство и с канцеларията на султан Кабус. Какъвто и да беше резултатът, той явно не й допадаше толкова, колкото на Омаха.

— Ами Фантомите? — попита Кара.

— Уведомени са да ни чакат там — каза Омаха и кимна.

— Фантоми ли? — попита Клей.

Преди някой да е отговорил, стигнаха до коридора, който водеше към южното крило, крилото за гости.

Кара кимна на един застинал иконом с пригладена сива коса, ръце зад гърба, облечен в черно и бяло, британец от главата до петите.

— Хенри, би ли завел гостите ни по стаите им? Вдървено кимване.

— Да, мадам. — Нещо сякаш просветна в очите му, когато се плъзнаха покрай Сафиа, но лицето му остана пасивно. Хенри служеше като главен иконом в имението още от времето, когато двете бяха деца. — Насам, ако обичате.

Групата го последва. Кара извика след тях:

— Вечерята ще бъде сервирана на горната тераса след половин час. — Думите й прозвучаха повече като заповед, отколкото като покана.

Сафиа тръгна след другите.

— Какво правиш? — попита Кара, като я хвана за ръката. — Старите ти стаи са проветрени и приготвени за теб. — Обърна се към централното крило на къщата.

Сафиа се оглеждаше, докато вървяха. Малко се беше променило. В много отношения имението беше колкото жилище, толкова и музей. Маслени картини висяха по стените, собственост на семейство Кенсингтън още от четиринадесето столетие. В центъра на стаята имаше масивна махагонова маса с антикварна стойност, внесена от Франция, също като шестетажният полилей „Бакара“, който висеше над нея. Тук се беше провело тържеството за дванайсетия рожден ден на Сафиа. Спомняше си свещите, музиката, празничната атмосфера. И смеха. Смях имаше винаги. Стъпките й ехтяха кухо, докато обикаляше дългата стая.

Кара я поведе към частното семейно крило.

Тогава беше на пет, а това беше първата й истинска стая, само за нея… и първата и самостоятелна баня. Въпреки това повечето нощи бе прекарвала сгушена до Кара в нейната стая където двете си шушукаха за бъдеще, което така и не се случи.

Спряха пред вратата.

Кара изведнъж я прегърна силно.

— Хубаво е, че пак си у дома.

Сафиа върна искрено топлата прегръдка и усети момичето зад жената, нейната най-близка и най-стара приятелка, у дома. И в този миг Сафиа почти повярва в това.

Кара отстъпи назад. Очите й грееха с отразената светлина на лампионите по стената.

— Омаха?

Сафиа пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Мислех, че съм готова. Но да го видя лице в лице… Не се е променил.

— Това е съвсем вярно — каза Кара и се намръщи. Сафиа се усмихна и на свой ред я прегърна за миг.

— Добре съм… честно. Кара отвори вратата.

— Банята ти е готова, а в гардероба има чисти дрехи. Ще се видим на вечеря. — Тя отстъпи встрани и тръгна по коридора. Подмина старата си стая и продължи към двойната резбована орехова врата в дъното — апартаментът, предназначен за господаря на имението, обитаван преди години от баща и.

Сафиа се обърна и отвори вратата на собствената си стая. Мина през малкото антре с висок таван, използвано някога като стая за игра, а сега подредено като работен кабинет. Беше учила за държавния си изпит в тази стая. Ухаеше свежо на жасмин, любимото й цвете и аромат.

Прекоси кабинета към спалнята. Леглото с копринен балдахин изглеждаше недокоснато от далечния ден, когато беше тръгнала за Тел Авив. Този болезнен спомен изгуби остротата си, когато пръстите й се плъзнаха по копринените дипли. От другата страна имаше гардероб, близо до прозорците, които гледаха към сенчеста странична градина, потънала в здрач под залязващото слънце. Лехите бяха пообрасли малко, откакто за последно беше погледнала през тези прозорци. Имаше дори и плевели, които разбудиха в душата й чувство на загуба, за чиято дълбочина Сафиа не беше подозирала досега.

Защо се беше върнала? Защо си беше тръгнала?

Връзката между минало и настояще й убягваше.

Шум на вода привлече вниманието й към съседната баня. Нямаше много време до вечеря. Тя съблече дрехите си, като ги остави да се свлекат на пода зад нея. Банята беше почти изцяло заета от облицована с плочки вана под нивото на пода, дълбока, но тясна. Водата изпускаше пара във въздуха с шепот, който почти можеше да се чуе. А може и да беше от плаващите по повърхността цветчета бял жасмин, от които идваше уханието в стаята.

Гледката извика уморена усмивка на лицето й.

Отиде до ваната и макар скритото под повърхността стъпало да не се виждаше, Сафиа пристъпи без колебание, водена от стария навик. Настани се сред димящата топлина, потопи се до брадичката, облегна глава на плочките отзад и остави косата си да се смеси с листенцата по повърхността на водата.

Уморените й мускули се отпуснаха, разхлаби се и някакъв по-дълбок възел.

Тя затвори очи.

У дома…

20:02

Пазачът патрулираше по алеята с фенерче в ръка, лъчът му опипваше настланата с калдъръм пътека. Другата му ръка драсна клечка кибрит във външната варовикова стена на имението Кенсингтън. Миниатюрното пламъче се възпламени със съскане. Пазачът така и не видя фигурата с тъмен плащ, увиснала в по-дълбоките сенки под широките листа на финиковата палма, чиито клони се протягаха над върха на стената.

Светлината подяде сенките и заплаши да издаде катерещата се фигура. Касандра задейства макарата на захващащия пистолет. Лекият шум на смазания механизъм остана скрит зад лая на някакво улично куче, едно от многото, които скитаха из Маскат. Краката й, в меки безшумни обувки се стрелнаха нагоре по стената след издърпаното й от механизма тяло, теглено от тънкия кабел от стоманена сплав, който се навиваше обратно около макарата на пистолета в ръцете и, Стигна до върха и използва инерцията да прехвърли тялото си върху стената, където залегна неподвижно.

Отгоре стената беше покрита с остри като бръснач парчета стъкло като предпазна мярка срещу неканени гости, но те не успяха да пробият олекотения й предпазен комбинезон и ръкавици от кевлар. Усети само един остър ръб да се притиска в дясното й слепоочие. Маската скриваше и предпазваше останалата част от лицето й, освен една ивица на очите. Неотразяващи светлината очила за нощно виждане чакаха в готовност на главата й. Лещите им правеха едночасов дигитален запис и бяха снабдени с микропараболичен приемник за подслушване.

Конструирани лично от Пейнтър Кроу.

Мисълта извика тънка усмивка. Иронията й допадна. Да използва собственото изобретение на онова копеле срещу него…

Касандра изчака пазачът да се скрие зад ъгъла на имението. Освободи повдигащата кука и я зави обратно върху дулото на компактния си пистолет. Превъртя се по гръб, извади използвания пълнител със сгъстен въздух от дръжката на пистолета, взе пълен цилиндър от колана си и го зареди в гнездото. После се обърна и запълзя по стената по посока на централната сграда.

Външната стена заобикаляше двореца на разстояние десет метра. По-малки градини изпълваха тясното пространство, имаше отделени и обточени с жив плет сенчести градинки, тук-там се кипреха фонтани. Шепотът на танцуваща вода стигаше до нея, докато пълзеше упорито по парапета.

По-рано беше огледала отдалеч имението, за да е сигурна, че планът, осигурен от Гилдията, е точен. Не беше склонна да се доверява сто процента на хартия и мастило. Лично беше проверила позицията на всяка камера, разписанието на пазачите, разположението на двореца.

Мушна се под надвисналите листа на друга палма и запълзя по-бавно към осветената част на двореца. Миниатюрен двор с колонада обграждаше арковидните прозорци на дълга трапезария. Свещи с форма на нежни цветя плаваха в сребърни купи и пръскаха треперливия си светлик върху масата, а други светеха откъм огромния полилей канделабър. Кристал и фин порцелан отразяваха светлините. Хора се движеха около застланата с коприна маса. Слуги се стрелкаха помежду им, пълнеха чаши с вода и предлагаха вино.

Притисната към парапета, за да скрие силуета си, Касандра смъкна дигиталните очила на очите си. Не активира режима за нощно виждане, само ги настрои на увеличение и сцената в трапезарията моментално се приближи към нея. Слушалката в ухото й оживя с усиления разговор, който звучеше кухо заради дигитализирането. Трябваше да държи главата си напълно неподвижна, за да фиксира параболичния приемник върху разговора.

Познаваше всички присъстващи играчи.

Дългурестият дипломант Клей Бишоп стоеше до един от прозорците и явно не се чувстваше у дома си. Младо момиче от прислугата предложи да сипе вино в чашата му. Той поклати глава.

Зад него двама мъже си похапваха от поднос с различни ордьоври, традиционни омански ястия, парченца задушено месо, козе сирене, маслини и нарязани на филийки фурми. Доктор Омаха Дан и брат му Даниел. Касандра знаеше всичко за неуспешното нападение срещу двамата по-рано. Похитителите здравата я бяха оплескали.

Въпреки това задържа поглед върху братята. Имаше достатъчно опит, за да не подценява противниците си. Подценяването беше първата крачка към провала. Тези двамата може би криеха способности, заради които си струваше да се внимава.

Омаха осмукваше костилката на една маслина.

— Докато беше под душа — каза той, — проверих прогнозата за времето по местните новини. Пясъчната буря е прекъснала електроснабдяването на град Кувейт и е изсипала цяла дюна върху главната му улица.

По-младият брат изсумтя разсеяно. Изглежда не го слушаше. Погледът му беше залепнал за високата блондинка която току-що бе влязла в стаята.

Корал Новак, действащ агент от Сигма, заместничката и, Касандра насочи вниманието си към нея. Хладнокръвието на жената изглеждаше твърде показно, особено като се има предвид колко лесно я беше повалила в музея. Касандра присви отвратено очи. Тази ли са избрали да заеме мястото ми до Пейнтър? Някаква новачка! Нищо чудно, че нещата трябваше да се променят.

Веднага след жената се появи и Пейнтър. Висок, с черни панталони и риза, официален и небрежен едновременно. Дори от мястото си на стената Касандра долови как бившият и партньор оглежда внимателно стаята с периферното си зрение. Забелязваше всичко, анализираше, пресмяташе.

Пръстите и се свиха върху стъклените парчета по стената.

Беше я разкрил, изложил бе на риск положението и в Гилдията, принудил я бе да мине в нелегалност. А какво прикритие си беше организирала само, години наред бе усъвършенствала ролята си като водещ агент, спечелила бе доверието на партньора си… а към края може би и нещо повече от обикновена лоялност.

Гняв се натрупа в гърдите й и жлъчка се надигна към гърлото й. Беше и отнел всичко, отстранил я бе от светлината на прожекторите, ограничил бе ролята и до операции, които изискваха пълна анонимност. Надигна се от мястото си я продължи напред по стената. Имаше мисия. Същата, която Пейнтър вече бе успял да осуети веднъж, в музея. Знаеше какво е заложено.

Тази нощ нямаше да се провали.

Нищо нямаше да я спре.

Касандра се придвижи до далечното крило на двореца, към самотна светлинка в мрака при задната част на сградата. Изправи се на пръсти и пробяга последния участък. Не можеше да рискува да изпусне целта си.

Най-накрая се сниши пред един прозорец, който гледаше към потънала в буренаци градина. През изпотеното стъкло се виждаше самотна жена, отпуснала се във вана под нивото на пода. Касандра огледа другите стаи. Празни. Ослуша се. Нито звук.

Доволна, Касандра насочи подемния си пистолет към балкона на горния етаж. В лявото си ухо чу жената да мърмори нещо. Звучеше неясно, като задавен вик насън:

— Не… не и този път…

Касандра натисна освобождаващия спусък на пистолета. Куката се отвори широко и литна във въздуха, повличайки спирали от тънък стоманен кабел. Чу се тънък съскащ звук. Куката мина над балюстрадата на балкона на третия етаж.

Касандра я застопори с рязко дръпване и се залюля от стената към градината долу. Вятърът свиреше. Кучета лаеха в съседна уличка. Тя се приземи, без да прекърши и една вейка, облегна се на стената до прозореца и се ослуша за шум от вдигната тревога.

Тишина.

Провери прозореца. Беше оставен леко открехнат. Вътре жената мърмореше насън.

Идеално!

20:18

Сафиа се събуди рязко във ваната, задушена от същия писък. Той винаги беше някъде в нея и се опитваше да излезе навън. Тя покри устата си с ръка, изстена тихо, а всичко останало задържа вътре. Разтрепери се в изстиващата вода, силно обви ръце около гърдите си. Чакаше ехото на паниката да утихне.

Само сън…

Де да можеше да повярва. Твърде жив беше, твърде ярък. Все още усещаше вкуса на кръв в устата си. Изтри челото си, но продължи да трепери. Искаше й се да отдаде реакцията си, съня, на изтощението — но щеше да е лъжа. Беше заради това място, заради тази страна, нейния дом. И заради Омаха…

Затвори очи, но сънят я чакаше само на крачка встрани. Не беше обикновен кошмар. Всичко това се беше случило. Всичко беше по нейна вина. Местният имам, свещен мюсюлмански водач, се беше опитал да спре разкопките на гробниците в хълмовете край Кумран. Тя не го беше послушала. Сметнала бе, че чистата наука е достатъчен щит.

Предишната година в продължение на шест месеца Сафиа беше разчитала една-единствена глинена плоча. Там се споменаваше за ръкописи, които изглежда бяха заровени на въпросното място, може би второ находище на известните свитъци от Мъртво море. Два месеца разкопки доказаха правотата й. Бяха открити четиридесет урни, съдържащи истинска библиотека от арамейски ръкописи — откритието на годината.

Но цената им се оказа висока.

Фанатична фундаменталиста група се засегна от оскверняването на това свещено за мюсюлманите място. И най-вече защото го беше направила жена, при това жена със смесена кръв и близки връзки със Запада. Без дори да подозира, Сафиа вече е била взета на мушка.

Само че невинни деца платиха с кръвта и живота си цената за нейното високомерие и наглост.

Тя беше една от тримата оцелели. Чудо, както го определиха вестниците, чудо я беше спасило.

Сафиа се молеше да няма повече такива чудеса в живота й.

Цената им бе твърде висока.

Отвори очи, пръстите й се свиха конвулсивно. Гняв си прояде път покрай скръбта и вината. Според психоаналитика, при когото ходеше, това било съвсем естествена реакция. Трябвало да си позволи да изпита тази ярост. Тя обаче се чувстваше засрамена от този гняв, на който нямаше право.

Изправи гръб във ваната. Водата се разплиска през ръбовете и се разля по плочките, оставяйки пътечка от жасминови листенца по пода. Останалите се полюшваха във водата около кръста й.

Под водата нещо докосна коляното й, меко като цвете, но по-тежко. Сафиа се напрегна, като заек, уловен във фаровете на кола.

Водата се успокои. Жасминовите цветчета скриваха дъното на ваната. После бавно и лениво цветният пласт се раздвижи на плавен зигзаг.

Сафиа замръзна.

Главата на змията се показа между цветчетата, няколко останаха залепнали по калнокафявата и кожа. Сивите очи станаха черни, когато защитният вътрешен клепач се плъзна надолу. Сякаш гледаха право в нея.

Сафиа веднага позна змията, още щом забеляза издайническия бял кръст отгоре на главата й. Echis pyramidum. Килимна змия. Всички омански деца бяха научени още от малки да я познават. Кръстният знак означаваше смърт, а не християнско спасение. Тези змии бяха характерни за района, обичаха сенчестите места, често висяха от клоните на дърветата. Отровата им поразяваше едновременно кръвта и нервната тъкан, фатална комбинация — от ухапването до смъртта минаваха по-малко от десет минути. Нахвърляше се на жертвата си с такава бързина и широк обхват, че навремето местните са вярвали, че може да лети.

Еднометровата змия плуваше през ваната право към Сафиа. Тя не смееше да помръдне, за да не я предизвика. Сигурно се е вмъкнала във водата, след като Сафиа беше заспала, търсейки влага, която да подпомогне смяната на кожата й.

Змията стигна до корема й, издигна се малко над водата, езикът й се подаде и се размърда сякаш да опита въздуха. Сафиа усети гъдел по кожата си, когато змията се приближи още повече. Кожата на ръцете й настръхна като от студ. Положи върховно усилие да не се разтрепери.

Не усетила опасност, змията се отпусна на корема й, плъзна се нагоре и бавно се придвижи по лявата й гърда. Спря да размаха отново език. Люспестата й кожа беше топла, а не студена. Движеше се мощно и гъвкаво.

Сафиа внимаваше собствените й мускули да са стегнати, неподвижни. Не смееше да диша. Но колко дълго щеше да издържи, без да си поеме дъх?

На змията изглежда й харесваше новото място и си стоеше неподвижна върху гърдата й. Поведението й беше много странно. Защо не я усещаше, не чуваше ли ударите на сърцето й?

Махай се… опита се да и внуши Сафиа с цялата сила на ролята си. Ако поне се оттеглеше в другия край на банята, в някое ъгълче, колкото Сафиа да се измъкне от ваната…

Гърдите вече я боляха силно от липсата на кислород, усещаше силен натиск зад очите си.

Моля те, върви си…

Змията отново вкуси въздуха с червения си език. Каквото и да усети, то изглежда я задоволи. Настани се като за дълга почивка.

Миниатюрни звездички затанцуваха пред очите на Сафиа, родени от липсата на кислород и напрежението. Помръднеше ли, щеше да умре. Дори ако вдъхнеше…

После някаква промяна в сенките привлече погледа и към прозореца. Кондензираната пара го беше запотила и не се виждаше почти нещо през него. Но нямаше и капка съмнение — вън имаше човек.

8.ЗМИИ И СТЪЛБИ

2 декември, 20:24

Стария град, Маскат

— Къде, по дяволите, е Сафиа? — попита Омаха и погледна часовника си.

Бяха минали десет минути след уречения час, в който трябваше да се съберат всички. Жената, която помнеше от миналото, беше точна до маниакалност — навик още от Оксфорд. Именно вниманието й към подробностите я правеше толкова добър куратор.

— Не трябваше ли вече да е тук? — добави той.

— Бях наредила да й напълнят ваната — обяви Кара, която тъкмо влизаше в стаята. — Една прислужница тъкмо тръгна нагоре да й занесе чисти дрехи.

Кара влезе, наконтена с традиционна оманска рокля „тоб“ от надиплена червена коприна със златен филигран, избродиран по краищата. Главата и не беше покрита с друго, освен със спуснатата й кестенява коса, а на краката си носеше сандали на „Прада“. Както винаги тя задължително теглеше черта между традиционното и модерното.

— Вана? — изпъшка Омаха. — Тогава въобще няма да я видим тази вечер.

Сафиа обичаше водата във всичките й форми — душове, фонтани, пуснати кранове, къпане в потоци и езера, но най-много от всичко — ваните. Той често я беше майтапил за това, отдавайки го на пустинното й минало. „Можеш да махнеш момичето от пустинята, но и не пустинята от момичето.“ Заедно с тази мисъл се вмъкнаха и други неканени спомени за дълги споделени бани, за преплетени тела, смях, тихи стонове, за пара, която се издига от водата и кожата им.

— Ще дойде, когато е готова — защити Кара приятелката си, връщайки го обратно към настоящето. Кимна към иконома. — Ще сервираме лека оманска вечеря, преди да тръгнем след два часа. Моля, седнете.

Всички се настаниха по интереси. Пейнтър и Корал седнаха на една страна заедно с дипломанта Клей. Дани и Омаха седнаха заедно, а Кара зае самотния стол начело на масата.

По някакъв незабелязан сигнал прислугата се появи през вратата към кухнята. Носеха високо покрити подноси, някои ги държаха над главите си с една ръка. Други носеха по-големи подноси с две ръце.

След като всеки поднос биваше положен на масата, съответният прислужник отстъпваше умело назад, като вдигаше капака да покаже какво се крие отдолу. Явно всичко беше грижливо отрепетирано.

Кара назоваваше всяко сервирано ястие.

— Макбус… ориз с шафран върху агнешко. Шува… свинско, приготвено в глинена пещ. Машауи… пържена бяла риба, сервирана с ориз с лимон.

Назова и шепа други ястия с къри. Между цялото това разнообразие бяха сервирани и чинии с тънки овални хлебчета. Тях Омаха познаваше — вездесъщите омански хлебчета „рукал“, печени върху запалени палмови листа.

Най-накрая Кара завърши представянето на храната.

— И последно, медени кексчета, едни от любимите ми, със сироп от местното дърво елб.

— Какво… и няма овчи очи? — измърмори Омаха. Кара го чу.

— Можем да уредим и този деликатес. Той вдигна помирително ръка.

— Този път ще пасувам. Кара махна с ръка към сервираната маса.

— Оманска традиция е всеки сам да си сервира. Моля, заповядайте.

Гостите приеха думите й буквално и се въоръжиха с лъжици, вилици, черпаци и щипки. Омаха си напълни чаша от високата стомна. Кава. Оманско кафе. Дяволски силно. Арабите може и да странят от алкохола, но нямат предразсъдъци към кофеиновото пристрастяване. Сръбна голяма глътка и въздъхна. Горчивата жилка на гъстото кафе беше смекчена с кардамон, чийто ясно различим вкус се задържаше приятно в устата, след като си преглътнал.

Първоначално разговорът се завъртя около храната. В по-голямата си част се състоеше от изненадани възклицания по повод крехкостта на месото или лютивината на подправките. Клей изглежда се задоволи да напълни чинията си с медени кексчета. Кара почти не яде, заета да държи под око прислугата, като кимаше леко от време на време или завърташе глава, раздавайки по този начин нарежданията си. Омаха я оглеждаше, докато сърбаше кавата си.

Беше по-слаба, някак по-изпита в сравнение с последния път, когато я беше видял. Очите и все така грееха, но вече някак трескаво. Омаха знаеше колко усилия е вложила в това пътуване. Знаеше и защо. Двамата със Сафиа нямаха тайни помежду си… поне навремето. Той знаеше всичко за Реджиналд Кенсингтън. Портретът му се взираше в Кара от стената зад гърба и. Дали тя още усещаше тези очи?

Омаха си помисли, че и той не би се справил по-добре ако неговият баща беше изчезнал в пустинята, всмукан неизвестно къде. Но, слава Богу, трябваше да впрегне въображението си, за да си представи болезнената дълбочина на такава загуба. Неговият баща, на осемдесет и две, все още се грижеше за семейната ферма в Небраска. Ядеше по четири яйца, голямо парче бекон и цяла купчина препечен хляб с масло на закуска и изпушваше по една пура всяка вечер. А майка му беше в по-добра форма и от баща му. „Здрав джинс — обичаше да се хвали баща му. — И моите момчета са такива.“ Силният глас на брат му отвлече вниманието му от Кара. Дани разказваше как се бяха измъкнали от похитителите по обед, като използваше и вилицата си, за да онагледи събитията. Омаха разпозна този прилив на вълнение и поклати глава. Някога и той беше същият. Безсмъртен. Защитен от бронята на младостта.

Вече не.

Плъзна поглед по собствените си ръце. Бяха набраздени и покрити с белези, ръцете на баща му. Брат му разказваше за едно страхотно приключение, а всъщност се касаеше за нещо изключително сериозно.

Прекъсна го друг глас.

— Жена? — намръщено попита Пейнтър Кроу. — Една от похитителките е била жена?

Дани кимна.

— Аз така и не я видях, но брат ми я е видял.

Омаха видя, че другият мъж поглежда към него с пронизително сините си очи. Бръчки се вдълбаха в челото му, погледът му се концентрираше като добре насочен лазер.

— Вярно ли е? — попита Кроу.

Омаха сви рамене, смутен от настойчивостта му.

— Как изглеждаше тя?

Последното беше изречено твърде бързо. Омаха отговори бавно, наблюдавайки реакцията на другия мъж.

— Беше висока. Колкото мен. От поведението й бих заключил, че има военна подготовка.

Пейнтър хвърли поглед към колежката си. Сякаш някакво безмълвно послание премина между двамата. Знаеха нещо, което не бяха казали на другите. Ученият се обърна отново към Омаха.

— А външни белези?

— Черна коса и зелени очи. Бедуински произход. А, и малка червена татуировка на сълза под едното око… лявото.

— Бедуинка — повтори Пейнтър. — Сигурен ли сте?

— Работя в този район от петнайсет години. Мога да различа представителите на различните племена и кланове.

— От кое племе беше жената?

— Трудно е да се каже. Не можах да я огледам достатъчно добре.

Пейнтър се облегна назад, явно успокоен. Колежката му посегна да си вземе медено кексче, сложи го в чинията пред себе си и повече не му обърна внимание. Този път двамата не се спогледаха, но явно някакъв въпрос беше намерил отговора си.

— Защо се интересувате толкова? — попита Кара, изказвайки на глас мислите на Омаха.

Пейнтър сви рамене.

— Ако е било обикновено отвличане за печалба, едва ли има значение. Но ако не е било такова… ако е било свързано по някакъв начин със случилото се в музея, мисля, че всички трябва да знаем за кого да си държим очите отворени.

Думите му прозвучаха достатъчно разумно, практично и научно, но на Омаха му се стори, че и нещо друго се крие зад проявения интерес.

Кара предпочете да смени темата. Погледна към ролекса си.

— Къде е Сафиа? Не може да е още във ваната.

21:12

Сафиа внимаваше да диша съвсем плитко.

Нямаше фобия от змии, но работата й сред прашните руини я беше научила да се съобразява с тях. Те бяха част от пустинята, както пясъкът и вятърът. Седеше напълно неподвижно във ваната. Водата изстиваше постепенно… или пък й беше студено от страха.

На увитата върху лявата й гърда килимна змия изглежда не бързаше да се махне оттам. Кожата й беше груба, което означаваше, че влечугото е старо и трудно сменя кожата си това бе и причината да се накисне добре във водата.

Ново движение привлече погледа й към прозореца. Не колкото и да се взираше, мракът навън си оставаше неподвижен и тих.

Параноя, която често предшестваше паниката, всепоглъщаща тревожност, която съзираше заплаха и опасност дори там, където те не съществуваха. Пристъпите й по-често се отприщваха от емоционален стрес или напрежение, а не от физическа заплаха. Всъщност приливът на адреналин при непосредствена опасност беше добър буфер срещу електрическата каскада на пристъпа. Сега обаче напрежението от чакането започваше да отслабва и без това слабия щит на Сафиа.

Симптомите при ухапване на килимна змия бяха тежки и се появяваха веднага — почерняла кожа, огън в кръвта и толкова силни конвулсии, че чупеха костите на ухапания. Нямаше позната противоотрова.

Слаб тремор обхвана ръцете й.

Няма позната противоотрова…

Застави се да се успокои.

Издиша бавно, без да сваля очи от змията. Вдиша дори по-бавно, вкусвайки сладостта на новия въздух. Уханието на жасмина, което толкова обичаше, сега лепнеше като смола по гърлото й.

Някой почука на вратата.

Сафиа се стресна и подскочи леко. Водата се разплиска около нея.

Змията вдигна глава. Сафиа усети как останалата част от змийското тяло се стяга върху голия й корем, напряга се тревожно.

— Господарке Ал Мааз — извика нечий глас откъм коридора.

Тя не отговори.

Змията опита въздуха с езика си. Тялото й се придърпа малко по-високо, триъгълната глава се доближи до гърлото на Сафиа.

— Господарке?

Беше Хенри, икономът. Сигурно е дошъл да провери дали не е заспала. Другите сигурно вече са се събрали в трапезарията. В банята нямаше часовник, но Сафиа имаше чувството, че е минала цяла вечност.

В смъртоносната тишина стържене на ключ в старата брава стигна гръмко до нея. Последва го изскърцване на външната врата.

— Господарке Ал Мааз… — по-силно се чу гласът. — Пращам Лиза при вас.

За Хенри, безупречния английски иконом, би било недопустимо да влезе в покоите на една дама, особено когато дамата е в банята си.

Цялото това раздвижване не остана незабелязано от змията. Изправи се между гърдите й като отровен любовник. Килийните змии се славеха с агресивността си, имаше документирани случаи, когато бяха гонили човек в продължение на цял километър, след като са се почувствали заплашени.

Ала тази бе отпусната след продължителното киснене и не понечи да я нападне.

— Ехо — обади се притеснено нечий глас току пред вратата на банята.

Сафиа нямаше как да предупреди прислужничката да не влиза.

Младо момиче със свенливо наведена глава се мушна през Полуотворената врата, тъмната му коса бе завита на плитка около дантелена шапчица. От две стъпки разстояние момичето промълви:

— Моля да ме извините, че прекъсвам банята ви, господарке.

Най-накрая то вдигна глава и срещна погледа на Сафиа, после и този на змията, която се повдигна още, съскайки заплашително и извивайки тяло в готовност. Мокрите люспи започнаха да се трият една в друга със звук като от шкурка.

Ръката на момичето литна към устата му, но не успя да заглуши писъка.

Привлечена от звука и движението, змията се изстреля от водата, буквално прелетя през ръба на ваната, целейки се в момичето.

Прислужницата беше толкова уплашена, че дори не помръдна.

За разлика от Сафиа.

Тя посегна инстинктивно към опашката на змията и успя да я хване във въздуха. Дръпна я назад, преди да е достигнала момичето и замахна широко в дъга.

Само че змията не беше инертно въже. Силни мускули се гърчеха в ръката й. По-скоро усети, отколкото видя как змията се извива назад, готова да удари онова, което я задържа. Сафиа зарита с крака в опит да стъпи и да се изправи, да си осигури някакво преимущество. Хлъзгавите плочки не й позволиха. Вода се разплиска по целия под на банята.

Змията се стрелна към китката й. Само бързото камшично движение на ръката й попречи на зъбите да се впият в плътта. Но като опитен боец старата змия се сви за нов опит.

Сафиа най-после успя да се изправи. Завъртя се във ваната с изпъната напред ръка, използвайки центробежната сила да държи змийската глава далеч от себе си. Инстинктът и нашепваше да метне змията. Това обаче не би сложило край на битката. Банята беше малка, а агресивността на змията — пословична.

Вместо това тя замахна. Беше използвала камшик и преди, купила бе такъв на Омаха като майтапчийски коледен подарък в синхрон с упорития навик на Кара да го нарича Индиана. Сега използва същата техника, пречупвайки рязко китката си с опитно движение.

Замаяна от въртенето, змията не реагира навреме. Дългото й тяло се подчини на законите на физиката и главата й се удари в стената толкова силно, че отчупи парче от керамичните плочки.

Изригна червена кръв.

Тялото се разтресе конвулсивно в ръката на Сафиа, после се отпусна безжизнено и цопна във водата около бедрата й.

— Господарке Ал Мааз!

Сафиа обърна глава и видя Хенри, иконома, да стои на прага, доведен от писъка на прислужницата. Ръката му беше на рамото на ужасеното момиче.

Сафиа погледна надолу към мъртвото влечуго и към собствената си голота. Би трябвало да се смути и да се опита да се покрие, но вместо това тя пусна люспестото тяло и излезе от ваната.

Само треперещите пръсти я издадоха.

Хенри грабна голяма хавлиена кърпа от една затопляща решетка. Вдигна я разтворена. Сафиа пристъпи към него и Хенри уви кърпата около раменете й.

Започнаха да се стичат сълзи, дишането й се накъса болезнено.

През прозореца луната беше изгряла и надничаше над стената около двореца. За част от мига нещо по-тъмно сякаш се мярна върху стената. Сафиа се стресна, но не видя нищо повече.

Сигурно някой прилеп, нощният хищник на пустинята.

Треперенето й се засилваше все повече и добре че бяха силните ръце на Хенри, който почти я пренесе до леглото в съседната стая.

— Вече няма страшно — бащински прошепна той. Сафиа знаеше, че думите му не биха могли да бъдат по-далеч от истината.

21:22

Зад прозореца Касандра клечеше в храстите. Беше видяла как музейната кураторка се справи със змията умело и бързо. Планът й беше да изчака, докато жената излезе, после бързо да измъкне куфара с желязното сърце. Змията се беше оказала нежелан посетител и за двете.

Но за разлика от кураторката Касандра знаеше, че присъствието на змията не е било случайно, а планирано.

Беше зърнала сянка от отражение в прозореца, посребрял огледално под лунните лъчи. Друг човек на стената.

Касандра веднага се бе спуснала долу, притискайки гръб към стената на двореца с пистолет във всяка ръка, два еднакви черни глока, извадени от презраменните кобури. Видя как закачулената фигура се прехвърля през външната стена, И изчезва.

Платен убиец?

Имало е някой друг в градината с нея… и тя не го беше усетила.

Колко глупаво!

Гневът раздвижи мислите й, докато променяше плана в движение. При така стеклите се обстоятелства в стаята на кураторката вероятността да се измъкне с артефакта ставаше твърде мъглява.

Колкото до закачуления крадец… това беше съвсем друг въпрос.

Вече беше получила сведения за неуспешния опит за отвличане на Омаха и Даниел Дан. Не беше ясно дали нападението е било въпрос на лош късмет — дали двамата братя просто не са се озовали на лошо място в кофти момент. Или беше предварително подготвена атака, опит да се вземе откуп от имението Кенсингтън.

А сега и опитът за покушение над кураторката…

Не би могло да е чисто съвпадение. Трябваше да има връзка, нещо, за което Гилдията не знаеше, трета заинтересована страна. Но как и защо?

Всичко това мина през главата й за един удар на сърцето.

Касандра стисна по-силно оръжията.

Отговорите можеха да дойдат само от едно място.

Тя прибра пистолетите в кобурите и откачи подемния пистолет от колана си. Прицели се, натисна спусъка и чу съскането на стоманената корда, литнала нагоре. Вече се движеше, когато куката се заклини в ръба на стената. Включи прибиращата макара. Докато стигне до стената, стоманеният кабел се беше опънал и започна да издига тежестта и нагоре. Обувките и с меки подметки пробягаха по стената, докато моторчето на макарата виеше тихо.

Стигна до върха, прекрачи и прибра подемния пистолет. Погледна надолу и смъкна на очите си очилата за нощно виждане. Тъмната алея грейна в ярки зелени и бели цветове.

От другата страна обвита в плащ фигура се промъкваше покрай далечната стена по посока на съседната улица.

Убиецът.

Касандра стъпи на обсипания със стъкла парапет и се затича след сянката. Стъпките й изглежда бяха чути — човекът ускори крачка и потъна в тъмнината.

По дяволите!

Касандра стигна до място на стената, където друга финикова палма се издигаше в границите на ограденото пространство. Големите й листа се протягаха нашироко от двете страни на стената и й препречваха пътя.

Касандра не сваляше очи от плячката си. Когато стигна до дървото, тя се отблъсна настрани, сграбчи няколко листа и скочи от шестметровата стена. Листата не издържаха на тежестта й. Изплъзнаха се измежду пръстите й, но все пак смекчиха падането. Приземи се на алеята със свити колене, които поеха в някаква степен силата на удара.

Хукна след плячката си, която изчезна в една пресечка.

Касандра изрече необходимата команда. Карта на района се появи върху лещите на очилата й. Нужно беше опитно око, за да разчетеш мишмаша от образи.

Тук, в Стария град, организацията на градската площ беше кошмарна. Наоколо се простираше лабиринт от улички и калдъръмени сокаци.

Ако крадецът успееше да избяга в този усукан лабиринт Касандра усили ход. Трябваше да забави другия. Дигиталната карта показваше, че след по-малко от трийсетина метра се пресичаха няколко улички.

Щеше да има само един шанс.

Шмугна се приведена зад ъгъла и освободи в движени подемния пистолет. Навлизайки в уличката, тя бързо откри и прихвана целта си трийсетина метра напред.

Натисна спусъка.

Кабелът изсъска. Куката литна в ниска дъга, минавайки над рамото на мишената.

Касандра превключи на прибиране и едновременно дръпна със собствената си ръка. Като при ловене на риба.

Куката се заби в рамото на другия, завъртя го, краката му се подкосиха.

Касандра си позволи лукса на една мрачна доволна усмивка.

Твърде рано се бе зарадвала на успеха си.

Противникът й довърши завъртането, наметалото описа дъга и той се освободи от него с умение, което би удивило дори факира Худини. Лунната светлина и очилата за нощно виждане очертаха фигурата ясно като посред бял ден.

Жена.

Приземи се с котешка грация на една ръка и отново скочи на крака. Тъмната й коса се развя за миг и тя хукна по улицата.

Касандра изруга и хукна да я гони. Част от нея се възхищаваше на умението, демонстрирано от противничката и, и се радваше на предизвикателството. Друга част и подшушваше да застреля жената в гръб, задето ненужно беше удължила нощта й. Но й трябваха отговори.

Тичаше след жената, чиито движения бяха гъвкави и уверени. Касандра редовно бе обирала наградите по бързо бягане в гимназията, а обучението в специалните сили я беше направило още по-бърза. Като една от първите жени сред рейнджърите за нея бързината беше повече от задължителна.

Плячката и свърна зад един ъгъл.

По това време улиците вече бяха опустели, мотаеха се само няколко омърлушени кучета и притичващи котки. След залез слънце Старият град заключваше вратите и спускаше кепенците на прозорците, а улиците потъваха в тъмнина. Тук-там откъм вътрешните дворове долиташе музика и смях. Откъм балконите по горните етажи прозираха светлинки, но дори и тези прозорци бяха зарешетени срещу крадци.

Касандра свери местоположението си с дигиталната карта. Усмивка изпъна тънко устните й. Зайчарникът от улички, в който беше хлътнала плячката й, на практика обикаляше в кръг и нямаше изход. Свършваше при високата стена на древния форт Джалай.

Касандра поддържаше темпото и съставяше план за атака. Освободи единия глок, а с другата ръка включи радиостанцията.

— Искам евакуация в десет — изрече ниско тя. — Намерете ме с GPS.

Отговорът беше кратък:

— Разбрано. Евакуация в десет.

Както беше планирано, подкомандирът на екипа щеше да прати тройка модифицирани високопроходими мотопеда със заглушени ауспуси и подсилени двигатели. Автомобили трудно се придвижваха в тесните сокаци на Стария град. Касандра много държеше на това — да избереш подходящия инструмент за всяка работа. Докато сгащи мишената си, подкреплението вече ще е на път. Ще трябва просто да задържи жената и да изчака. Ако срещне съпротива, един куршум в коляното би трябвало да сломи духа й.

Напред се мярна очертание на крайник, бял през лещите за нощно виждане, което предупреди Касандра, че целта й забавя темпото си и разстоянието помежду им намалява. Онази явно беше разбрала в какъв капан се е вмъкнала.

Касандра запази дистанцията, като внимаваше да не изпуска жената от поглед.

Най-накрая един последен завой на тясната уличка разкри надвисналата стена на форт Джалай. Фасадите на сградите от двете страни опираха плътно калканите си в крепостта превръщайки уличката в каньон.

Жената беше облечена само в свободна бяла роба. Стоеше в основата на високата стена на форта и гледаше нагоре. Най близкият отвор беше на десет метра височина. Ако се опиташе да се покатери по фасадите отстрани, Касандра щеше да я спре с няколко добре премерени изстрела.

Навлезе в уличката и затвори единствения път за бягство.

Жената я усети и се обърна с лице към нея.

Касандра изключи нощното виждане. Луната осветяваше достатъчно добре уличката. От близко разстояние Касандра предпочиташе да разчита на собственото си зрение.

С насочен напред глок тя скъси разстоянието.

— Не мърдай — каза на арабски.

Без да й обръща внимание, жената сви рамо. Робата се свлече по тялото й и падна около глезените й, тя остана гола на улицата. Дългокрака и с гърди като ябълки, извила дългия си хубав врат, жената изглежда не се срамуваше от голотата си, което беше истинска рядкост в арабския свят. Имаше някакво благородство в стойката и, като гръцка статуя на арабска принцеса. Единственото й бижу беше малка рубинена татуировка под лявото око. Сълза.

Жената заговори за пръв път, бавно, с предупреждение в гласа. Но не на арабски. Касандра говореше добре десетина езика и си служеше с двайсетина други. Вслуша се в думите — звучаха и някак познато, но не успя да определи езика.

Преди да успее да различи нещо в смисъла им, голата жена прекрачи боса дрехата си и отстъпи назад в сянката на високата стена. Преминало от лунната светлина към мрака, тялото и изчезна в един миг.

Касандра също направи крачка напред, запазвайки разстоянието между двете.

Взря се настоятелно.

Не.

Включи нощното виждане. Сенките се разпръснаха. Варовиковата стена на крепостта се очерта ясно. Касандра погледна вляво и вдясно.

Жената не се виждаше никъде.

Касандра хукна напред с пистолета в ръка. Стигна до стената след седем стъпки. Едната и ръка се протегна напред да се увери, че камъкът е истински, твърд. С гръб до стената, тя огледа уличката през очилата за нощно виждане. Никакво движение, нямаше и помен от жената.

Невъзможно!

Сякаш се беше превърнала в сянка и беше изчезнала.

Истински джин, призрак от пустинята.

Но трябваше само да погледне към зарязаната роба, за да се убеди колко несъстоятелна е тази мисъл. Откога призраците носеха плащове?

Хрущене на чакъл и ниско ръмжене привлякоха вниманието й към началото на уличката. Малък мотопед се появи иззад завоя, последван от други два. Нейното подкрепление.

Огледа за последно и тръгна към тях. Още два пъти се обърна да огледа уличката. Когато стигна до първия мотопед, попита:

— Видяхте ли една гола жена в уличката?

Мъжът беше с маска, но объркването ясно се видя в очите му.

— Гола?

Касандра чу отрицанието в гласа му.

— Няма значение.

Качи се отзад на мотопеда. Нощта беше пълен провал. Нещо странно ставаше тук. Трябваше и време да го премисли.

Потупа мъжа по рамото. Той обърна мотопеда и тройката пое обратно по пътя, към празния склад, който бяха наели на пристанището за база на операциите си в Маскат. Време беше да довърши мисията. Щеше да е по-лесно, ако желязното сърце беше в ръцете й. Но бяха подготвени и за непредвидени обстоятелства като това. До полунощ щяха да задвижат плановете, чиято цел бе да се елиминира експедиционният екип на Кроу.

Мислите и се насочиха към последните подробности, които трябваше да бъдат уредени, но откри, че й е трудно да се съсредоточи. Какво беше станало с онази жена? Тайна врата ли имаше в стената на форта? Врата, за която Гилдията не знаеше. Това беше единственото обяснение.

Докато размишляваше върху всичко това, думите на жената прозвучаха отново в главата й.

Къде беше чувала този език?

Хвърли поглед назад към древния форт Джалай, чиито кули, облени в лунна светлина, стърчаха над по-ниските сгради. Древна постройка от изгубена епоха.

И тогава се сети откъде й е познат езикът.

Не беше съвременен език. А древен.

Думите прозвучаха отново в главата й, натежали от предупреждение. Макар все още да не разбираше значението им, вече знаеше какво е чула. Един мъртъв език.

Арамейски.

Езикът на Исус Христос.

22:28

— Как е влязла тук? — попита Пейнтър. Стоеше на входа на банята и гледаше мъртвата змия, изплувала сред цветчетата жасмин.

Всички в трапезарията бяха чули писъка на прислужницата и бяха дошли на бегом, но икономът ги задържа, докато Кара помогне на Сафиа да облече един халат.

Кара отговори на въпроса му от мястото си до Сафиа на леглото.

— Тези противни същества се навсякъде, завират се дори във водопроводните тръби. Стаята не е използвана от години. Кой знае откога се е настанила тук. Когато са проветрявали и почиствали, тя сигурно се е скрила някъде, а после е усетила водата във ваната.

— Сменяше си кожата — дрезгаво прошепна Сафиа.

Кара и беше дала едно хапче. Действието му забавяше говора й, но вече изглеждаше по-спокойна. Мократа коса висеше покрай лицето и. Цветът бавно се връщаше по страните и.

— Когато си сменят кожата, змиите търсят вода.

— Тогава е по-вероятно да е дошла отвън — добави Омаха. Археологът стоеше на прага между стаята и кабинета. Другите чакаха в коридора.

Кара потупа Сафиа по коляното и стана.

— Все едно, вече свърши. По-добре да се приготвяме за тръгване.

— Можем да го отложим с един ден — каза Омаха, поглеждайки към Сафиа.

— Не — съумя да възрази Сафиа през мъглата на успокоителното. — Ще се справя.

Кара кимна.

— В полунощ ще ни чакат на пристанището. Пейнтър вдигна ръка.

— Така и не ни казахте как ще пътуваме.

Кара махна с ръка, сякаш думите му бяха някаква гадна миризма.

— Като стигнем там, сами ще видите. Имам да свърша още хиляда неща. — Мина покрай Омаха и излезе от апартамента. Обърна се към другите в коридора: — След час ще ви чакам в двора.

Омаха и Пейнтър стояха в срещуположните краища на стаята, от двете страни на Сафиа. Никой от двамата не помръдна, еднакво несигурни дали е редно да се опитат да утешат Сафиа. Проблемът бе разрешен от Хенри, който се появи с купчина сгънати дрехи.

Икономът кимна на двамата мъже.

— Господа, позвъних на една прислужница да помогне на господарката Ал Мааз да се облече и да си събере нещата. Ако бъдете така добри… — Той кимна към вратата в знак да излязат.

Съвсем недвусмислено ги изхвърляха, сякаш бяха мръсни котета.

Пейнтър пристъпи към Сафиа.

— Сигурна ли си, че ще можеш да пътуваш?

Тя кимна с усилие.

— Благодаря ти. Ще се справя.

— Нищо. Ще те изчакам в коридора.

Това му спечели намек за усмивка. Откри, че отвръща по същия начин.

— Няма да е необходимо — каза тя.

Пейнтър видя, че Омаха го оглежда, очите му — една идея по-присвити отпреди миг. Изражението му беше напрегнато. Явно го изпълваха подозрения, но се долавяше и следа от гняв.

Когато Пейнтър тръгна към вратата, Омаха не му направи място да мине. Наложи се да мине странично, за да излезе.

Омаха се обърна към Сафиа:

— Добре си се справила, маце.

— Беше просто една змия — отвърна тя и стана да вземе дрехите от иконома. — Доста неща трябва да свърша преди тръгването.

Омаха въздъхна.

— Добре. Разбрах намека. — И излезе след Пейнтър. Другите бяха опразнили коридора.

Пейнтър понечи да застане на пост до вратата. Омаха тръгна покрай него, но Пейнтър се изкашля и го спря. — Доктор Дан… Археологът спря, поглеждайки странично към него.

— Змията… — каза Пейнтър, подхващайки недовършената тема. — Казахте, че според вас е влязла отвън. Защо?

Омаха сви рамене и се върна крачка назад.

— Не мога да твърдя със сигурност. Но килимните змии обичат да се припичат на слънце следобед, особено когато су сменят кожата. Просто не си представям как е стояла свряна тук по цял ден.

Пейнтър погледна към затворената врата. Стаята на Сафиа беше с източно изложение. Слънцето я огряваше само сутрин. Ако археологът беше прав, змията трябва да беше изминала дълъг път от мястото си на припек до ваната тук Омаха отгатна посоката на мислите му.

— Да не мислите, че някой нарочно я пуснал вътре?

— Може би е твърде параноично от моя страна, не знам. Но ако не се лъжа, някаква военизирана група веднъж вече се е опитала да убие Сафиа, нали?

Мъжът се намръщи, явно привично негово изражение, ако се съдеше по линиите, вдълбани в лицето му. — Беше преди пет години. И в Тел Авив. Освен това, ако някой наистина е пуснал змията вътре, не са били онези копелета.

— И защо не? Омаха поклати глава.

— Екстремистката група беше унищожена от израелските командоси година след инцидента. Буквално беше изтрита от лицето на земята.

Пейнтър познаваше детайлите. Именно доктор Дан беше помогнал на израелците да проследят екстремистите, използвайки контактите си в района.

Омаха промърмори, повече на себе си, отколкото на Пейнтър, с горчивина в гласа:

— След това вярвах, че Сафиа ще се успокои… ще се върне тук…

Не е толкова лесно, мъжки. Пейнтър вече беше преценил Омаха. Той беше от хората, които посрещаха проблемите лице в лице и пробиваха стени с глава, без да поглеждат назад. Не от това се нуждаеше Сафиа. Едва ли Омаха някога щеше да разбере за какво става дума. И все пак Пейнтър долавяше някаква дълбока загуба в този мъж, празнина, запълнена с пясъка на изминалите години. Така че се опита да му помогне.

— Такива травми не се преодоляват със… Омаха го прекъсна рязко.

— Да, да, всичко това вече съм го чувал. Благодаря, но вие не сте ми психоаналитик. Нито на нея. — Тръгна по коридора и извика подигравателно през рамо: — А и понякога, докторе, една змия си е просто змия.

Пейнтър въздъхна.

Нечия фигура излезе откъм сенките встрани. Беше Корал Новак.

— Този човек има проблеми.

— Като всеки от нас.

— Чух разговора — каза тя. — Просто искаше да си побъбриш с него, или наистина смяташ, че е замесена друга заинтересувана страна?

— Някой определено мъти водата.

— Касандра?

Той поклати бавно глава.

— Не, има ново неизвестно в уравнението.

Корал се намръщи, с други думи — изви съвсем леко надолу крайчетата на устните си.

— Това не е добре.

— Не… не е добре.

— А и тази кураторка — продължи Корал, кимайки към вратата. — Наистина добре играеш ролята си на загрижен учен.

Пейнтър усети неизречено предупреждение в гласа й, забулена тревога, че може би е на път да пресече границата между професионализма и нещо по-лично.

Корал продължи:

— Ако някой друг души наоколо, не трябва ли да претърсим за улики?

— Определено. Точно това ще отидеш да направиш сега. Корал вдигна вежда.

— Аз трябва да охранявам вратата — каза той, отговаряйки на незададения и въпрос.

— Разбирам. — Корал понечи да се обърне, после спря. — Но кого охраняваш в момента — жената или мисията?

Пейнтър за пръв път даде да се разбере кой е командирът на малкия им екип.

— В този конкретен случай те са едно и също.

23:35

Сафиа зяпаше пейзажа, който се нижеше навън. Двете таблетки диазепам размътваха главата й. Светлините на уличните лампи бяха фосфорни петна, разлети светли точки в среднощния пейзаж. Сградите тънеха в мрак. Напред обаче ярка светлина бележеше пристанището на Маскат. Търговските докове работеха денонощно, облени в ярки светлини.

Зад един остър завой се показа и самото пристанище. Заливът беше почти празен, повечето петролни баржи и товар кораби бяха пристанали на доковете преди залез слънце. Товарът им щеше да бъде разтоварен и натоварен наново през нощта. Дори и сега високи кранове и огромни контейнери се люлееха във въздуха като кубчета за игра. По-нататък, близо до хоризонта, исполинското туловище на един пътнически лайнер се очертаваше върху тъмните води като торта за рожден ден с множество свещи на фона на звездното небе.

Лимузината подмина доковете и се насочи към далечната страна на пристанището, където по-традиционните платноходки съдове стояха на док. От хиляди години оманците кръстосваха моретата, от Африка до Индия. Оманските плат-ноходи представляваха простички коруби, сковани от дървени талпи с характерно триъгълно платно. Бяха различни по размер — от плитките „бадани“ до дълбоко газещите „баглахи“. Гордата редица стари кораби се нижеше покрай пристанището, пристанали нагъсто, с прибрани платна, мачтите — щръкнали нависоко сред въжетата на такелажа.

— Почти стигнахме — каза й Кара от отсрещната седалка в лимузината. Освен шофьора и един бодигард, с тях беше само Клей Бишоп. Той дремеше и изпръхтя леко, стреснат от гласа на Кара.

Зад тях се движеше другата лимузина с всичките американци — Пейнтър и колежката му, Омаха и брат му.

Сафиа поизправи гръб на седалката. Кара още не й беше казала как ще стигнат до Салала, но беше ясно, че ще пътуват с кораб, иначе не виждаше причина да ходят на пристанището. Салала беше крайморски град, също като Маскат, и пътуването между двата града беше по-кратко по вода, отколкото по въздуха. Кораби, както товарни, така и пътнически, тръгваха по всяко време на деня и нощта. Имаше всякакви — от фериботи с дизелови двигатели до два бързи като светкавица кораба с подводни криле. При нетърпението на Кара сигурно щяха да се качат на възможно най-бързия плавателен съд.

Лимузината мина през отворените порти на входа към тази част на пристанището, следвана от своята посестрима. И двете продължиха по пристана, минавайки покрай редици от пристанали платноходи. Сафиа добре познаваше пътническия терминал. Към него не се отиваше по този кей.

— Кара… — започна тя.

Лимузината подмина последния пристанищен офис в края на кея. По-нататък, ярко осветено и заобиколено от електрокари и пристанищни работници, се възправяше нещо забележително. Ако се съдеше по трескавата подготовка и разпънатите платна, без съмнение именно с това щяха да пътуват.

— Не! — промълви Сафиа.

— Да — отвърна Кара, определено доволна от себе си, ако се съдеше по тона й.

— Мили Боже! — възкликна Клей и се наведе напред, за да вижда по-добре.

Кара погледна часовника си.

— Не можех да откажа на султана, когато ми предложи да го използваме.

Лимузината спря в края на кея. Вратите се отвориха. Сафиа излезе и залитна леко, зяпнала с извита назад глава върха на трийсетметровите мачти. На дължина корабът беше два пъти по толкова.

— „Шабаб Оман“ — с благоговение прошепна тя. Клиперът с високите мачти беше гордостта на султана, водоплаващият посланик на страната му пред света, възпоменание за морската й история. Беше с традиционния английски дизайн — фокмачта с квадратни рейки, централната и задната мачти поддържаха квадратни платна. Построен през 1971 година от шотландски дъб и уругвайски бор, той беше най-големият съд от този вид в целия свят, който все още беше на вода. За трийсет години беше пътувал по целия свят за участия в надбягвания и регати.

Президенти и премиери, крале и кралици бяха крачили по палубата му. А сега бе предложен на Кара за личното и пътуване до Салала. Това повече от всичко показваше отношението на султана към семейство Кенсингтън. Сафиа разбираше защо Кара не би могла да откаже подобно предложение.

Наложи и се да потисне известно злорадство, изненадана да установи такова чувство у себе си. Тревогите за змии и тормозещите я съмнения утихнаха. Може да беше от лекарствата, но тя предпочиташе да го отдаде на свежата солена миризма на морския бриз, който прочистваше главата и сърцето й. Откога не се беше чувствала по този начин?

Другата лимузина също беше спряла. Американците излизаха и оглеждаха кораба с изумление.

Само Омаха не изглеждаше особено впечатлен, и то защото вече знаеше за промяната в транспортните планове. И все пак като видя кораба със собствените си очи не можа да остане безразличен. Той, разбира се, се постара да го скрие.

— Супер, експедицията се превръща в зрелище, грандиозен филм за Синдбад.

— Когато си в Рим… — измърмори Кара.

23:48

Касандра наблюдаваше кораба от другия край на пристанището. Гилдията беше наела склада чрез един трафикант на пиратски видеоплейъри за черния пазар. Задната половина на ръждивата постройка беше пълна с палети, натоварени догоре с нелегално внесени DVD и VHS-плейъри.

Останалата част от склада отговаряше на изискванията й. Като бивша ремонтна работилница той разполагаше със собствен сух док и котвено място. Водата се плискаше в непрестанен ритъм в близките пилони, раздвижена от минаващ наблизо траулер, отправил се към открито море.

Раздвижването залюля групата бойни съдове, доставени миналата седмица. Някои бяха пристигнали разглобени на части и ги сглобиха тук, на място. Други бяха докарани по вода под прикритието на мрака. На котвеното място се клатушкаха три бостънски китоловни кораба, всеки с по някол-ко елегантни черни джета на борда, съоръжени от Гилдията с картечници на въртящ се постамент. В добавка към това докът бе приютил командната лодка на Касандра — хидрофойл, способен да вдигне скорост над сто възела.

Дванайсетчленният й отряд беше зает с последните приготовления. Всички тези корави мъже бяха бивши бойци от специалните сили, също като нея, само че без да са работили за Сигма. Не че не бяха достатъчно интелигентни за тази цел. Позорно изгонени от специалните сили, повечето от тях се бяха прехвърлили в различни наемнически и полувоенизирани групи по целия свят, усвоили бяха нови умения, хладнокръвие и коварство. От тези мъже Гилдията беше подбрала най-адаптивните, най-интелигентните, онези, които демонстрираха най-ожесточена лоялност към екипа си, черти, които дори Сигма би оценила по достойнство. Ала за Гилдията един критерий беше от първостепенно значение — тези мъже нямаха нищо против да убиват, без значение коя е мишената.

Първият и помощник се приближи към нея.

— Капитан Санчес, сър!

Тя продължи да наблюдава картината от външните камери. Броеше хората от групата на Пейнтър, които се качваха на борда, посрещани от омански официални лица. Всички бяха налице. Най-накрая тя изправи гръб.

— Да, Кейн.

Джон Кейн единствен в групата не беше американец. Беше служил в елитното австралийско подразделение СВС, Специалните въздушни сили. Гилдията не ограничаваше издирването на таланти в рамките на Съединените щати, особено заради интернационалната си дейност. Висок над метър и деветдесет, Кейн беше силен и много здрав. Бръснеше редовно главата си, само под брадичката си оставяше малък квадрат черни косъмчета.

Тукашният отряд беше съставен изцяло от негови подчинени, изчаквали на позиция в Залива преди Гилдията да ги повика за тази задача. Организацията разполагаше с отряди, позиционирани по целия свят, независими клетки, които не знаеха нищо за другите, всички готови да се задействат моментално при знак от Гилдията.

Касандра беше изпратена да приведе в действие тази конкретна клетка и да командва мисията. Получи тази задача, защото познаваше отвътре Сигма форс, противника на Гилдията в операцията. Знаеше как действа Сигма, познаваше стратегиите и процедурите. Освен това добре познаваше оперативния им агент в случая — Пейнтър Кроу.

— Готови сме — каза Кейн.

Касандра кимна и погледна часовника си. „Шабаб Оман“ трябваше да потегли точно в полунощ. Щяха да изчакат един час, после да подхванат преследването. Погледна отново монитора и пресметна наум, после попита:

— „Аргус“?

— Обадиха се преди няколко минути. Вече е на позиция, патрулира зоната за атака, за да предотврати поява на нарушители.

„Аргус“ беше потапящ се кораб с четиричленен екипаж, от който можеха да излизат гмуркачи. Задвижваните му от пероксид двигатели и снаряжението му с миниторпеда го правеха колкото бърз, толкова и смъртоносен.

Касандра кимна отново. Всичко беше на място.

Никой на борда на „Шабаб“ нямаше да доживее да види утрото.

Полунощ

Хенри стоеше в средата на банята, докато отвеждащата тръба гъргореше. Униформеното му сако лежеше на леглото отвън. Той нави ръкавите си и си сложи чифт жълти гумени ръкавици.

Въздъхна. И една прислужница лесно би се справила с тази задача, но момичетата вече се бяха изнервили от врявата и той беше решил, че лично трябва да освободи къщата от змийските останки. В края на краищата, удобството и добруването на гостите лежеше върху неговите рамене, дълг, в който тази вечер той се беше провалил.

Пристъпи напред, наведе се и предпазливо посегна към тялото. То се носеше извито върху водата, дори като че ли се Движеше леко, придърпваш от оттичащата се в канала вода.

Хенри се поколеба с протегнати пръсти. Проклетото нещо изглеждаше живо.

Сви защитената си от ръкавицата ръка.

— Стегни се, старче!

Пое дълбоко дъх и хвана змията по средата. Лицето му се разкриви от отвращение, зъбите му изскърцаха.

— Проклета гнусотия! — измърмори той на жаргона от дъблинската си младост. Отправи мълчалива благодарствена молитва към свети Патрик, задето беше прогонил тази същества от Ирландия.

Измъкна отпуснатото тяло от ваната. Пластмасова кофа чакаше улова му. Хенри се обърна, като държеше змията на една ръка разстояние от себе си, вдигна опашката на влечугото над кофата и нави тялото на спирали.

Пусна главата върху купчината и отново се удиви колко живо изглежда създанието. Само отпусната му уста разваляше илюзията.

Хенри понечи да се изправи, после килна глава настрани, забелязал нещо странно.

— Това пък какво е?

Обърна се и взе един пластмасов гребен от тоалетката, Стисна предпазливо змийската глава отзад и с помощта на гребена отвори устата й по-широко, за да потвърди предположението си.

— Колко странно! — измърмори той. Опипа с гребена, за да се увери.

Змията нямаше зъби.

9.КРЪВ ПО ВОДАТА

3 декември, 01:02

Арабско море

Сафиа стоеше до парапета и се взираше в тъмните очертания на брега. Корабът скърцаше и стенеше. Плющяха платна под напора на променливия вятър, който брулеше среднощното море.

Сякаш се бяха пренесли в друго време, когато светът е бил само вятър, пясък и вода. Миризмата на сол и шепотът на вълните покрай корабния корпус заличаваха шумотевицата на Маскат. Звездното небе отгоре беше ясно, но вятърът беше подкарал плътни облаци към тях. Щеше да завали, преди да пристигнат в Салала.

Капитанът на кораба вече ги беше уведомил за метеорологичната прогноза. Бурята вдигала вълни, високи до три метра.

— Не е нещо, с което „Шабаб“ да не може да се справи — беше казал той с усмивка, — но ще ни поразклати малко. По-добре се приберете в каютите, когато дъждът ни настигне.

Така че Сафиа бе решила да остане под ясното небе, докато още го имаше. След вълненията на изминалия ден каютата й се струваше като затвор. Особено сега, когато действието на таблетките отслабваше.

Гледаше как тъмното крайбрежие се плъзга покрай кораба, толкова тихо, толкова плавно. Последният оазис от светлина, един индустриален комплекс в покрайнините на Маскат, тъкмо се скриваше зад една издатина на сушата.

Нечий глас заговори зад нея, някак преднамерено безразличен.

— Ето че си отива и последната светлинка на познатата ни цивилизация.

Клей Бишоп пристъпи към перилото, хвана го с една ръка и вдигна цигара към устните си. Още беше с дънките и тениската, на която пишеше ИМАМ МЛЯКО. За двете години откакто работеха заедно, Сафиа не го беше виждала с друго освен с тениски, обикновено с имената на рок групи, отпечатани в крещящи цветове. Тази беше в черно и бяло и изглежда се явяваше нещо като официално облекло.

Леко подразнена от натрапената й компания, тя се постара гласът й да прозвучи строго и сериозно.

— Онези светлини — каза тя и кимна към скриващия се комплекс — са от най-важната индустриална зона на града Можеш ли да ми кажеш какво представлява този комплекс Бишоп?

Той вдигна рамене и след кратко колебание предположи.

— Петролна рафинерия?

Сафиа беше очаквала тъкмо този отговор, но той беше грешен.

— Не, това е инсталация за обезсоляване, която осигурява питейната вода на града.

— Вода?

— Петролът може да е богатството на арабския свят, но водата е неговият живот.

Остави студента си да обмисли този факт. Малцина на Запад си даваха сметка за значението на подобни проекти за обезсоляване тук, в арабския свят. Водните права и запасите от прясна вода вече изместваха петрола като основна причина за конфронтация в Близкия изток и северна Африка. Някои от най-разгорещените конфликти между Израел и съседите му — Ливан, Йордания и Сирия — бяха не заради идеология или религия, а заради контрола над водните запаси в Йорданската долина.

Най-накрая Клей се обади:

— Уискито е за разпивка, водата е за битка. Тя се намръщи.

— Марк Твен — каза той.

Сафиа за пореден път се изненада от точния му интуитивен усет кимна одобрително.

— Браво.

Младежът се отличаваше с остър ум и това беше една от причините да му позволи да се присъедини към експедицията. Някой ден той щеше да се превърне в чудесен изследовател.

Клей вдигна отново цигарата към устните си. Едва сега Сафиа забеляза, че горящият й връх потрепва леко и че Клей е стиснал толкова силно перилото, та кокалчетата на ръката му са побелели.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не съм голям почитател на откритото море. Ако Бог е искал човекът да плава, нямаше да превърне динозаврите в гориво за самолети.

Тя посегна и го потупа по ръката.

— Хайде в леглото, Бишоп.

Инсталацията за обезсоляване най-после изчезна зад вдадената в морето суша. Всичко потъна в мрак и само корабните светлини се отразяваха във водата.

Самотни фенери и нанизи електрически крушки осветяваха палубата в помощ на екипажа, който се трудеше върху въжетата и такелажа, за да подготви кораба за приближаващата буря. В по-голямата си част това бяха млади мъже, които се обучаваха в Кралския флот на Оман, използваха кораба като тренажор, когато си беше у дома, и предприемаха кратки пътувания по крайбрежието. След два месеца „Шабаб“ щеше да участва в регатата за Президентската купа.

Тихият говор на младежите внезапно беше прекъснат от силен вик откъм средата на палубата, последван от засукана ругатня на арабски. Чу се трясък. Сафиа се обърна и видя отворена товарна клетка в средата на палубата и един отстъпващ назад моряк. Друг мъж изскочи от отворената врата и се хвърли встрани.

Причината за лудото бягство на моряка се появи по петите му — бял жребец се втурна в галоп по рампата на товарната клетка и оттам по палубата. Тръсна грива и застина, целият от сребро под светлика на луната, очите му като два нажежени въглена. Сега викове се чуваха отвсякъде.

— Господи! — възкликна до нея Клей.

Конят се изправи на задните си крака, изцвили заплашително, после копитата му затанцуваха по дъските. Бил е завързан, но краят на въжето висеше разплетен.

Мъже хукнаха в кръгове, като размахваха ръце и се опитваха да подплашат жребеца обратно към клетката. Той отказа да се подчини, набиваше копито, клатеше гневно глава и показваше зъбите си.

Сафиа знаеше, че този кон е един от четирите — два жребеца и две кобили, които корабът превозваше в трюма си към кралската коневъдна ферма край Салала. Някой явно не си беше свършил добре работата при настаняването на животните.

Застанала до перилото, Сафиа гледаше как екипажът се бори с жребеца. Някой беше взел дълго въже и се опита да хване коня с ласо. Неумелият каубой си спечели счупен крак и заскача назад с викове на болка.

Жребецът се втурна към преплетените такелажни въжета и ги разкъса в настървението си. Наниз електрически лампи се стовари върху палубата. Стъклените крушки се пръснаха на парчета.

Надигнаха се нови викове.

Най-накрая в ръцете на един от моряците се появи пушка.

Яростта на жребеца поставяше в опасност живота на хората и причиняваше щети на кораба.

— Ла! Не!

Проблясък на гола кожа привлече погледа на Сафиа в друга посока. Сред облечените моряци полугола фигура изтича откъм една врата в предната част на палубата. Само по боксерки, Пейнтър изпъкваше на общия фон като някакъв дивак от пущинака. Косата му беше рошава, сякаш току-що е станал от сън. Тропотът и цвиленето на коня явно го бяха събудили.

Грабна една мушама, метната върху макара с навито въже, и хукна бос между моряците.

— Уа-ра! — извика той на арабски. — Дръпнете се назад!

Навлезе в кръга от моряци и размаха мушамата. Движенето привлече вниманието на жребеца. Той се вдигна на задните си крака, после наби силно копита в дъските на палубата и застина в заплашителна стойка. Но въгленочерните му очи останаха фиксирани върху мъжа и мушамата. Матадор и бик.

— Яааа! — извика Пейнтър и размаха ръка. Жребецът отстъпи крачка назад и наведе глава. Американецът се плъзна напред — не право към коня, а леко встрани. Метна мушамата върху главата му, покривайки я напълно.

Жребецът приклекна, разтърси бясно глава, но покривалото беше прекалено голямо и се задържа. Конят отстъпи назад и застана неподвижно, заслепен от мушамата, разколебан. Трепереше, потта му лъщеше под лунната светлина.

Пейнтър се приближи на крачка разстояние. Говореше много тихо и Сафиа не го чуваше. Но позна тона на думите му. Беше го чула в самолета. Просто предлагаше на животното утеха.

Най-накрая той пристъпи предпазливо напред и сложи ръка върху неспокойния хълбок на жребеца. Конят подскочи и тръсна глава, но този път по-леко.

Пейнтър се приближи още и потупа жребеца по врата, като продължаваше да му говори тихо. С другата си ръка хвана провисналото въже и бавно обърна животното.

Конят откликна на познатите сигнали, принуден да се довери на човека, който държеше другия край на въжето.

Сафиа наблюдаваше Пейнтър. Кожата му лъщеше също като хълбоците на коня. Той прокара пръсти през косата си. Дали ръката му трепереше, или само така й се стори?

Той се обърна към един от моряците, който го изслуша и кимна. После тръгна към клетката, конят вървеше на повода си след него.

— Страхотно! — одобрително рече Клей и загаси цигарата си.

Така се сложи край на вълнението и екипажът постепенно се върна към задълженията си. Сафиа се огледа. Забеляза, че повечето от хората на Кара вече са се събрали на палубата — колежката на Пейнтър в стегнат на кръста халат Дани по тениска и шорти. Кара и Омаха бяха със същите дрехи. Сигурно се бяха занимавали с последните подробности по организацията. Точно зад тях стояха четирима високи сурови на вид мъже във военни униформи, които Сафиа виждаше за пръв път.

Пейнтър излезе от товарната клетка, навивайки мушамата на руло.

Екипажът го поздрави с викове. Неколцина го плеснаха одобрително по гърба. Той примижа, смутен от вниманието, и отново прокара пръсти през косата си.

Сафиа неволно тръгна към него.

— Браво на теб! — каза му тя. — Ако се беше наложило да застрелят коня…

— Не можех да го допусна. Бедничкият просто се беше уплашил.

Появи се Кара, скръстила ръце на гърдите си. Лицето и беше непроницаемо, но без обичайната смръщена гримаса.

— Това е любимият жребец на султана. Той ще чуе за случилото се тук. Току-що си спечелихте добър приятел.

Пейнтър сви рамене.

— Направих го за доброто на коня.

Омаха застана до рамото на Кара. Лицето му почервеня от неприкрито раздразнение.

— Къде си се научил на този занаят, каубой?

— Омаха… — предупреди го Сафиа. Пейнтър не обърна внимание на обидата.

— В оборите Клеърмонт в Ню Йорк. Чистех ги, когато бях малък. — Изглежда най-после забеляза облеклото си, или по-скоро липсата на такова. — По-добре да се върна в каютата.

Кара се обади с безизразен глас:

— Доктор Кроу, преди да се оттеглите, ще ви бъда благодарна, ако се отбиете в моята каюта. Бих искала да обсъдим плана след слизането на пристанището.

Очите му се разшириха от изненада при това предложение.

— Добре.

Това беше първият знак от страна на Кара, че е склонна да си съдействат. Сафиа не се изненада. Добре познаваше дълбоката привързаност на Кара към конете, нежност, каквато не изпитваше към нито един човек. Навремето Кара беше шампион в обяздването. Навременната намеса на Пейнтър в защита на жребеца му беше спечелила благодарността не само на султана.

Пейнтър кимна на Сафиа, очите му грейнаха за миг в светлината на фенерите. Тя откри, че не и достига въздух, преди да изломоти едно задавено „Лека нощ“.

Той си тръгна, минавайки през четиримата мъже зад Кара. След малко и другите го последваха, всеки към своята каюта.

Омаха остана при Сафиа.

Кара се обърна и заговори на арабски на един от четиримата — висок чернокос мъж с омански „шамаг“ на главата и военна униформа в жълтеникавокафяв цвят. Бедуин. И четиримата бяха облечени по подобен начин. Сафиа забеляза пистолетите в кобури на кръста. Онзи, който се бе привел да изслуша Кара, имаше и извит кинжал, затъкнат в колана. Не беше церемониален нож, а коварно оръжие, което изглежда бе често употребявано. Очевидно той беше водачът, различаваше се от другите и по избледнял белег като от въже напреко на гърлото си. Кимна на Кара, после се обърна да каже нещо на хората си. Четиримата се отдалечиха.

— Кои са тези? — попита Сафиа.

— Капитан Ал Хафи от оманския граничен военен патрул.

— Пустинните фантоми — измърмори Омаха прякора, под който бяха известни тези патрули.

Фантомите бяха специалните части на Оман. Те водеха непрестанна война с контрабандисти и наркодилъри в дълбоката пустиня и прекарваха години наред сред пясъците. По-корави мъже нямаше в целия свят. Бивши фантоми обучаваха отряди на американските и британските специални части за военни действия и оцеляване в условията на пустинята.

Кара заговори:

— Той и отрядът му са изявили желание да охраняват експедицията. С разрешението на султан Кабус.

Сафиа проследи с поглед мъжете, които слизаха към каютите долу.

Омаха се протегна, прозявайки се.

— Ще ида да поспя няколко часа преди съмване. — Хвърли поглед към Сафиа. Очите му бяха в сянка под надвисналите вежди. — И ти би трябвало да поспиш. Предстои ни дълъг ден.

Сафиа сви рамене, без да каже нищо. Неприятно й беше да се съгласи с него, дори по толкова маловажен въпрос.

Той отклони поглед. За пръв път Сафиа забеляза белезите, оставени от годините по лицето му, по-дълбоките бръчици, врязали се под жаркото слънце край очите му, сенките под тях. Имаше и още няколко тънки белега. Не би могла да отрече грубоватата му хубост. Пясъчноруса коса, лице от ъгловати равнини, здрачни сини очи. Ала момчешкият му чар беше изчезнал. Сега той изглеждаше уморен, сякаш избелял от слънцето.

И все пак… нещо се разшава у нея, когато погледът му се плъзна встрани, една стара болка, колкото позната, толкова и топла. Когато той се обърна, Сафиа улови намек за мускусната му телесна миризма, спомен за мъжа, който някога беше лежал до нея в поредната палатка. С усилия се сдържа да не протегне ръка, да не го задържи още миг поне. Но какъв смисъл би имало това? Помежду им не бяха останали думи, само смутени мълчания.

Той си тръгна.

Сафиа се обърна и откри, че Кара я гледа.

Кара поклати глава.

— Нека мъртвите почиват в мир.

01:38

Мониторът показваше екипа гмуркачи. Касандра седеше изгърбена пред екрана, сякаш се опитваше да чуе воя от двигателите на хидрофойла. Картината беше от „Аргус“, подводницата на отряда им, на около осем километра от нея и на двайсет клафтера под водата.

„Аргус“ беше конструирана с две камери. Предната беше пригодена за пилота и неговият помощник. Задната камера, която сега се изпълваше с морска вода, приютяваше двамата гмуркачи. Докато водата покриваше двамата мъже, изравнявайки налягането вътре и вън, задната стена на камерата се отвори като черупка на мида. Двамата гмуркачи се оттласнаха навън, осветени от светлините на подводницата. Бяха привързани през кръста към маневриращи импулсни джетове. Конструираните от АИОП устройства развиваха изумителна скорост. Свързани в мрежа помежду си, двамата влачеха арсенал от инструменти за унищожение. Далечен глас прошепна в ухото и:

— Установен сонарен контакт с мишената — беше пилотът на „Аргус“. — Бойният екип в движение. Контакт приблизително след седем минути.

— Много добре — тихо отговори тя. Усети нечие присъствие зад себе си и погледна назад. Беше Джон Кейн. Касандра вдигна ръка.

— Детониране в два нула нула.

— Прието — каза Касандра, повтори часа и изключи връзката.

Изправи се и се обърна.

Кейн вдигна сателитен телефон.

— Кодирана линия. Само за вашите уши.

Касандра взе телефона. „Само за вашите уши.“ Това означаваше, че е някой от началниците й. Вече сигурно бяха получили доклада и за провала в Маскат. Не беше споменала подробности за странната бедуинка, която беше изчезнала сякаш в нищото. Докладът и без това беше достатъчно неприятен. За втори път не беше успяла да вземе артефакта.

Отвърна й механичен глас, електронно променен до неузнаваемост. Макар тембърът и тонът да бяха маскирани, тя знаеше на кого принадлежи. Шефът на Гилдията, известен под простичкия код „Министъра“. Изглеждаше глупава предпазна мярка, като от анимационно филмче, но Гилдията беше организирала структурата си по примера на терористичните клетки. Помежду им преминаваше информация само при необходимост, всяка имаше самостоятелен ръководител, който отговаряше пред по-висшия ешелон. Самата тя никога не се беше срещала с Министъра — виждали го бяха само трима души, тримата лейтенанти, които ръководеха презокеанския съвет. Касандра се надяваше някой ден да се издигне до този пост.

— Сив лидер — призрачният синтезиран глас използваше оперативното и име, — параметрите на мисията бяха променени.

Касандра застина. Разписанието беше като татуирано в главата й. Нищо нямаше да се обърка. Дизеловите двигатели на „Шабаб“ щяха да бъдат взривени, давайки сигнал за атаката на тежковъоръжените джетове. Щеше да ги последва боен отряд, който да помете всичко и да прекъсне комуникациите. Вземеха ли веднъж желязното сърце, корабът щеше да бъде потопен.

— Сър? Операцията започна. Планът е приведен в действие.

— Импровизирайте — отвърна механичният глас. — Музейната кураторка да бъде заловена заедно с артефакта. Разбрахте ли?

Касандра овладя изненадата си. Това не беше просто промяна. Първоначалната задача — да вземат железния артефакт — не включваше опазване живота на хората, които се намираха на борда на „Шабаб Оман“. По план си беше най-обикновена и брутална кражба, последвана от бягство. Безмилостно, кърваво и бързо. Вече започваше да преработва плана наум.

— Мога ли да попитам за какво ни трябва кураторката?

— Може да се окаже полезна за втората фаза. Първоначалният ни експерт по арабската античност се оказа… неблагонадежден. А бързината е жизненоважна за успеха, ако искаме да открием и опазим източника на тази сила. Забавянето е равно на провал. Глупаво би било да не се възползваме от таланта, който ни е подръка.

— Да, сър.

— Докладвайте след успеха. — Намек за заплаха остана да виси във въздуха след тези последни думи, които сложиха край на връзката.

Тя свали телефона.

Джон Кейн чакаше няколко крачки встрани.

Касандра се обърна към него.

— Промяна в плана. Предупредете хората си. Ние ще сме първи. — Тя погледна през прозореца над мостика на хидрофойла. В далечината обточеният с фенери платноход грееше като наниз от огнени скъпоценни камъни върху тъмната вода.

— Кога тръгваме?

— Веднага.

01:42

Пейнтър почука на вратата на каютата. Познаваше разположението на стаите от другата страна на резбованата врата от шотландски дъб. Това беше президентският апартамент, запазен за висши политици и индустриални магнати, в момента приютил лейди Кара Кенсингтън. При качването си на кораба Пейнтър беше свалил от интернет информация за „Шабаб Оман“, включително и вътрешното му разположение.

Добре е да се знае поземления план… дори когато си в морето.

Вратата отвори един от стюардите. Беше мъж на възраст, едва надвишаващ метър и шейсет, но с достойнство в стойката и движенията, подходящи за много по-висок мъж. Облечен беше изцяло в бяло — от малкото кепе без козирка до сандалите.

— Доктор Кроу — поздрави той и кимна почтително. — Лейди Кенсингтън ви очаква.

Обърна се и даде знак на Пейнтър да го последва. Минаха през преддверието към дневната. Просторната стая беше обзаведена семпло, но елегантно. Голямо антично писалище оформяше кабинет в единия край, преграден с лавици за книги. В средата на стаята имаше две канапета с дебела тапицерия в морското синьо на британския кралски флот и Два фотьойла с високи облегалки и с много възглавнички според оманската традиция в червено, зелено и бяло райе — цветовете на оманското знаме. Цялата стаята представляваше смесица от британски и омански стил като признание за историческите връзки между двете страни.

Най-впечатляващото обаче бяха широките прозорци с изглед към тъмния океан.

Кара стоеше до единия от тях като в рамка на фона на обсипаното със звезди небе и посребрените от луната води, Беше се преоблякла в мек памучен халат. Краката й бяха боси. Тя се обърна да го посрещне, уловила отражението му в прозореца.

— Благодаря ти, Яни — каза тя, освобождавайки стюарда. Щом той излезе от апартамента, Кара посочи канапето.

— Бих ви предложила нещо за пиене, но на тази проклета лодка няма капчица алкохол, както и в целия арабски свят, Пейнтър се настани на канапето, а Кара седна на единия фотьойл.

— Не е проблем. Не пия.

— Анонимни алкохолици? — попита тя.

— Въпрос на личен избор — каза той и се намръщи. Изглежда стереотипът за впиянчените индианци беше пуснал корени и в съзнанието на англичаните — не че в него нямаше известна истина. Собственият му баща беше открил по-голяма утеха в бутилката „Джак Даниелс“, отколкото в семейството и приятелите.

Тя сви рамене. Пейнтър се изкашля.

— Споменахте, че искате да поговорим за плановете ни оттук нататък?

— Разписанието ни ще бъде разпечатано и ще го пъхнат под вратата ви преди изгрев слънце.

Той примижа.

— Тогава защо е тази среднощна среща? — Откри, че е вперил поглед в босите й стъпала. Дали привикването му тук не беше продиктувано от някакви по лични причини? От информацията си за нея Пейнтър знаеше, че Кара Кенсингтън сменя мъжете като носни кърпички.

— Заради Сафиа — простичко каза тя и го свари неподготвен.

Пейнтър примигна и вдигна очи към нейните.

— Забелязах как ви гледа. — Последва дълга пауза. — Тя е по-крехка, отколкото изглежда, и по-корава, отколкото я мислите всички вие, добави той наум.

— Ако намерението ви е да я използвате, добре ще е след това да си намерите някое забравено от Бога и хората кътче на света, където да се скриете. Ако е просто заради секса, по-добре дръжте панталоните си закопчани или рискувате да изгубите важна част от анатомията си. Е, слушам ви.

Пейнтър поклати глава. За втори път в продължение на няколко часа го разпитваха за чувствата му към Сафиа — първо партньорката му, а сега и тази жена.

— Нито едното от двете, които изброихте — каза той по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Обяснете тогава.

Пейнтър се постара лицето му да остане непроницаемо. Не можеше да се отърве от Кара толкова лесно, колкото се беше отървал от Корал. Истината бе, че мисията му щеше значително да се улесни, ако можеше да разчита на съдействие от страна на лейди Кенсингтън, вместо непрекъснато да се бори с нейната враждебност. Въпреки това не каза нищо. Дори не можеше да измисли достоверно звучаща лъжа. Най-добрите лъжи не се отдалечават много от истината… но каква беше истината в случая? Какво изпитваше към Сафиа?

За пръв път се замисли сериозно върху този въпрос. Без съмнение я намираше за привлекателна — зелените й като изумруди очи, гладката кожа с цвят на какао, начинът, по който грейваше лицето й дори при най-леката усмивка. Но той беше срещал не една и две красиви жени в живота си. Така че какво по-специално имаше в нея? Сафиа беше умна, зряла, а и притежаваше някаква сила, за която всички други изглеждаха слепи, гранитна сърцевина, която нищо не можеше да пречупи.

Но пък като погледнеше назад, Касандра беше също толкова силна, изобретателна и красива, а бяха минали години, преди да я възприеме като обект на желание. Така че какво толкова имаше у Сафиа, което му бе влязло под кожата така бързо?

Имаше едно подозрение, но не му се искаше да го признае… дори и пред себе си.

Загледан през прозорците, Пейнтър си представи очите на Сафиа, раната зад изумруденото им сияние. Спомни си ръцете й около раменете си, когато падна от покрива на музея, беше се вкопчила в него, после въздъхна облекчено и се разплака. Още тогава нещо у нея караше ръцете му да я погалят, нещо, което събуждаше мъжа в него. За разлика от Касандра Сафиа не беше изтъкана единствено от гранит. В нея имаше сила и ранимост, имаше твърдост и мекота.

Дълбоко в сърцето си Пейнтър знаеше, че именно това противоречие го очарова повече от всичко друго. Нещо, което с удоволствие би проучил по-подробно.

— Е? — притисна го Кара след проточилото се мълчание.

Отговорът му беше спестен от първата експлозия.

01:55

Омаха се събуди с гръм в ушите. Седна стреснат в леглото, усещаше вибрациите с цялото си тяло, чуваше дрънчене то на малкия прозорец на каютата си. Знаеше, че се очаква буря. Погледна часовника си. Не бяха минали и десет минути. Твърде рано бе за бурята…

Дани се изхлузи от горната койка, тупна тежко на пода и се хвана за перилото с едната ръка, докато с другата си вдигаше боксерките.

— По дяволите! Какво беше това?

Автоматичен огън от картечница избухна над главите им. Последваха го крясъци.

Омаха отметна завивката. Определено се беше разразила буря… само че различна от онази, която бяха предсказали синоптиците.

— Нападат ни!

Дани грабна очилата си от най-горното чекмедже на малко бюро.

— Кой ни напада? Защо?

— Откъде да знам, по дяволите?

Омаха скочи на крака и нахлузи една риза през главата си с лъжливото чувство, че така не е толкова открит. Прокле се че е оставил пушката и пистолетите си в багажното отделяне. Знаеше колко коварни можеха да бъдат арабските морета, кръстосвани от съвременни пирати и полувоенни фракции, свързани с терористични организации. Изглежда пиратството все още процъфтяваше по тези ширини. Но не беше очаквал някой да нападне флагманския кораб на оманския флот.

Открехна вратата и надникна в тъмния коридор. Една-единствена стенна лампа хвърляше кръг от светлина близо до стълбите, които водеха към горните два етажа и откритата палуба. Както обикновено, Кара беше настанила двамата братя в най-лошата каюта над най-широката част на кораба — каюта за екипажа, доста по-различна луксозните пътнически помещения. От другата страна на коридора изскърца врата.

Омаха и брат му не бяха единствените, настанени като бедни роднини.

— Кроу — извика той.

Вратата се отвори по-широко и на прага застана не Кроу, а колежката му. Корал Новак пристъпи боса навън, по клин и спортен сутиен, белезникавата й коса падаше по раменете. Даде му знак да мълчи. В дясната ръка държеше кинжал, коварно оръжие с дълго острие от излъскана стомана и черна дръжка. Военен модел. Държеше го ниско и уверено, сякаш над главите им не трещяха картечни залпове.

Беше сама.

— Къде е Кроу? — изсъска Омаха. Тя вдигна палец нагоре.

— Преди двайсет минути отиде да говори с Кара. Точно оттам някъде се чуваше стрелбата, добави наум Омаха. Страхът стесни полезрението му, когато тръгна към стълбите. Сафиа и нейният дипломант бяха настанени в каюти под апартамента на Кара, твърде близо до стрелбата.

Сърцето му се свиваше при всеки откос. Трябваше да стигне до нея. Тръгна към стълбите.

Картечницата се чу отново откъм горния край на стълбището.

Нечии ботуши затропаха към тях.

— Оръжия? — прошепна Корал.

Омаха се обърна и показа празните си ръце. Бяха ги накарали да предадат всичките си лични оръжия още преди да се качат на борда на кораба.

Тя се намръщи и изтича до подножието на тясното стълбище. С дръжката на ножа счупи крушката, която осветяваше коридора. Спусна се мрак.

Стъпките се приближаваха бързо. Най-напред се появи сянката.

Корал сякаш прочете нещо в тази сянка, защото промени леко стойката си, разтвори по-широко крака и отпусна ръката си.

Тъмна фигура се препъна по последните стъпала.

Корал ритна с крак и удари мъжа в едното коляно. Той политна с главата напред и се строполи с вик на пода. Човек от екипажа. Корабният готвач. Лицето му се удари с трясък в дъските, главата му отхвръкна назад. Изпъшка, но не се опита да помръдне, лежеше зашеметен.

Корал приклекна до него с нож в ръка, явно не знаеше как да постъпи.

Отгоре продължаваха да се чуват откоси картечна стрелба, някак по-къси, целенасочени и смъртоносни.

Омаха тръгна напред, оглеждайки стълбището.

— Трябва да идем при другите. При Сафиа.

Корал се изправи и протегна ръка да му препречи пътя.

— Трябват ни някакви оръжия.

Изстрел от пушка изтрещя горе, още по-оглушителен заради затвореното пространство.

Всички отстъпиха крачка назад.

Корал и Омаха се спогледаха. Той вдигна очи към стълбите, разкъсван между желанието си да хукне към каютата на Сафиа и разума, който му диктуваше да действа предпазливо. Юмруци срещу куршуми не беше добър план за спасителна операция. Завъртя се рязко.

— В трюма има пушки и амуниции — каза той и посочи към капака на пода, който водеше към долното помещение. — Все ще успеем да се промъкнем оттук и да стигнем до главния трюм.

Корал стисна още по-силно ножа си и кимна. Вдигнаха капака и се спуснаха по късата стълба в обширното помещение с нисък таван долу. Миришеше на водорасли, сол и дъбова дървесина. Омаха слезе последен.

Изригна нов картечен залп, последван от пронизителен писък. На мъж. Въпреки това Омаха изтръпна и се помоли на всички богове Сафиа да се е скрила някъде.

Изпълнен с омраза към себе си, той затвори капака. Погълна ги пълен мрак. Спусна се слепешката по последните стъпала и цопна в локва на пода.

— Някой да има фенерче? Никой не му отговори.

— Супер! — измърмори Омаха. — Просто супер.

Нещо пробяга през краката му и изчезна сред тихички плискащи звуци. Плъхове.

01:58

Пейнтър се наведе през един от корабните прозорци. Двуместен джет профуча отдолу под издадения бак. Стрелна се почти безшумно, със заглушен двигател, оставяйки ветрилообразна следа напреко на вълните. Въпреки мрака Пейнтър позна модела, конструиран от АИОП, експериментален прототип за тайни операции.

Пилотът се бе привел ниско зад предното стъкло. Вторият човек от екипажа седеше по-изправен и обслужваше въртящата се жироскопски стабилизирана картечница в задната част. И двамата бяха с очила за нощно виждане.

Патрулният джет профуча и се скри. Дотук Пейнтър беше преброил четири. Сигурно имаше и други, които обикаляха по външен периметър. По тъмната повърхност на морето не се виждаше знак от основния атакуващ кораб, транспортирал дотук бойните екипи с джетовете. Сигурно беше пристанал за кратко близо до някой от бордовете на кораба, а после се е отдалечил на безопасно разстояние, докато стане време да прибере джетовете.

Мушна се обратно вътре.

Кара клечеше зад едното канапе и изглеждаше повече ядосана, отколкото уплашена.

Веднага щом първата експлозия разтресе кораба, Пейнтър провери коридора пред каютата. През люка към палубата забеляза кълба дим и зловеща червена светлина откъм кърмата.

Запалителна граната.

И за малко не го убиха. Мъж в черно камуфлажно облекло се бе появил внезапно в отвора, само на няколко крачки от него. Пейнтър едва успя да се мушне обратно в каютата и онзи засипа отвора с куршуми. Ако не беше металният обков по вратата на президентския апартамент, от Пейнтър да е останала само кървава каша. След като заключи вратата, той уведоми Кара за първоначалната си преценка на ситуацията.

— Превзели са комуникационния център.

— Кой?

— Не знам… някаква полувоенна група, ако съдя по вида им…

Пейнтър заряза поста си до прозореца и клекна до Кара. Вече знаеше със сигурност кой води отряда. В това нямаше никакво съмнение. Касандра. Джетовете бяха откраднати прототипи на АИОП. И самата тя сигурно бе някъде отвън. Може би дори на борда на кораба, начело на атакуващия отряд. Представи си решителния блясък в очите й, двойната бразда между веждите й, която се вдълбаваше там в мигове на крайна концентрация. Той прогони тази мисъл, изненадан от внезапната болка, нещо средно между ярост и чувство на загуба.

— Какво ще правим? — попита Кара.

— Ще стоим тук… засега.

Барикадирани в президентския апартамент, тях двамата це ги грозеше непосредствена опасност, но другите можеха да пострадат. Оманските моряци бяха обучени добре — отвърнали бяха бързо на нападението и оказваха ожесточена съпротива. Ала повечето бяха млади момчета и леко въоръжени, а Касандра със сигурност си беше написала домашното и знаеше всичките им слаби места. Корабът скоро щеше да премине в нейни ръце.

Но каква беше целта й?

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Трябваше да спре да реагира, поне за миг, и да помисли, да се концентрира. Баща му го беше научил на няколко пекотски напева, единственият му опит да запознае сина си с племенните традиции, обикновено съпроводен с миризмата на текила и бира в дъха му. Все пак Пейнтър беше научил напевите, шептял ги бе в мрака, докато родителите му се караха, крещяха и псуваха в съседната стая. Намираше утеха и фокус в повтарянето на слова, чието значение не знаеше — и преди, и сега.

Устните му се движеха мълчаливо, отнесено. Затвори се за картечните откоси.

Отново си представи Касандра. Можеше да се досети за целта на нападението — да се добере до онова, което преследваше от самото начало. Желязното сърце. Единствената веществена улика към загадката на взрива от антиматерия. Желязното сърце, което се намираше в каютата на кураторката. Мислите му прехвърляха различни сценарии за атака, параметри на мисията…

И изведнъж, насред напева, го споходи озарение.

Скочи на крака.

От самото начало не му даваше мира нелепостта на нападението. Защо първо ще взривяват комуникационния център, вдигайки на крак екипажа? Ако беше обикновена наемническа група, би могъл да обясни липсата на предварително планиране и прецизност с липсата на опит, но ако Касандра стоеше зад всичко това…

Стомахът му се сви от лоши предчувствия.

— Какво? — попита Кара, надигайки се след него. Стрелбата от другата страна на каютата беше замлъкнала зловещо. В настъпилата тишина Пейнтър чу издайническия вой.

Отиде до прозореца и подаде глава навън.

Четири джета се появиха откъм мрака… но всеки се управляваше само от пилота. Пътници нямаше. Местата отзад при картечниците бяха празни.

— По дяволите!

— Какво? — отново попита Кара, този път със страх в гласа.

— Закъсняхме.

Вече знаеше със сигурност, че взривената граната не е била знак за началото на мисията, а за нейния край.

Мълчаливо прокле глупостта си. Играта беше свършила, А той дори не беше участвал, в нея. Бяха го изиграли тотално. Позволи си този миг на гняв, после се съсредоточи върху ситуацията.

Играта може и да беше свършила, но това не означаваше непременно, че няма да има още един рунд.

Гледаше как четирите джета се приближават към кораба. Идваха да приберат последните членове на атакуващия отряд, ариергарда, чиято задача е била да взривят комуникационния център на „Шабаб“. Някой от моряците сигурно случайно бе налетял на натрапниците и това бе довело до престрелката на палубата.

Стрелбата се поднови, сякаш по-отдалеч и по-решително, близо до кърмата на кораба. Започваше отстъпление.

През прозореца Пейнтър гледаше как последният джет заобикаля отдалеч, извън обсега на стрелбата. Другите джетове, които возеха стрелци в задната си част, не се виждаха никъде. Не се чуваше и да стрелят. Бяха си заминали. Заедно с плячката.

Къде обаче?

Той отново огледа водата за основния атакуващ кораб. Трябва да беше там някъде. Но се виждаха само тъмни води. Буреносни облаци бяха закрили луната и звездите, потапяйки света в тъмнина. Пръстите му се свиха върху перваза на широкия прозорец.

Докато претърсваше с поглед водата отвън, слаб проблясък привлече вниманието му — не на повърхността, а под нея.

Наведе се още и се взря в дълбините.

Дълбоко в среднощните води слаб блясък се плъзна изпод кораба. Бавно се изниза изпод десния борд и започна решително да се отдалечава. Подводница. Защо?

Отговорът дойде едновременно с въпроса.

След края на мисията подводницата и основният атакуващ отряд се измъкваха. Оставаше само да се почисти. Да се отстранят свидетелите.

Знаеше защо са предпочели да използват подводница. За да се приближат тихо, да не бъдат забелязани…

— Минирали са кораба — каза той на глас. Пресметна наум колко време ще е нужно на една подводница да се отдалечи от зоната на взрива.

Кара каза нещо, но той не я чу.

Обърна гръб на прозореца и бързо тръгна през стаята. Престрелката беше утихнала до отделни изстрели. Ослуша се при вратата. В близост не се чуваше нищо. Отключи.

— Какво правиш? — попита иззад рамото му Кара, явно подразнена от собствения си подсъзнателен подтик да стои близо до него.

— Трябва да се махнем от този кораб.

Открехна вратата. На няколко стъпки встрани беше изходът към средната палуба. Вятърът набираше скорост — „Шабаб Оман“ навлизаше в периметъра на приближаващата буря. Платната плющяха като камшици. Въжетата се изпъваха.

Той огледа палубата, разчитайки я като шахматна дъска.

Екипажът не бе имал възможност да скъси въжетата и Да прибере големите платна. Оманските моряци бяха заклещени от огъня на двама… не, трима стрелци… прикрити зад купчина варели в другия край на средната палуба. Маскираните мъже бяха избрали идеалната позиция да отрежат достъпа до предната част на кораба. Единият от тях държеше Пушката си насочена към повдигнатата задна палуба, пазейки гърба на групата.

По-близо четвърти маскиран стрелец лежеше проснат по лице на палубата с локва кръв около главата само на няколко крачки от Пейнтър.

Той анализира ситуацията с един поглед. В също толкова добра позиция, зад натрупани палети откъм по-близката страна на средната палуба, се бяха прикрили четиримата омански фантоми. Лежаха по корем, взели на прицел стрелците, Патова ситуация. Навярно именно фантомите бяха задържали ариергарда на нападателите и не им бяха позволили да се прехвърлят през перилата.

— Хайде — каза Пейнтър и хвана Кара за лакътя. Повлече я през вратата на апартамента към стълбите надолу.

— Къде отиваме? — попита тя. — Нали щяхме да слизаме от кораба?

Той не отговори. Беше закъснял, но трябваше все пак да провери. Спусна се по стълбите до долното ниво. Къс коридор водеше до каютите за гости.

В средата на коридора под светлината на единствената лампа нечие тяло лежеше напреки на пода. По очи, също като маскирания мъж на палубата. Само че този не беше от нападателите.

Облечен само в боксерки и бяла тениска. Мъничко тъмно петно изпъкваше в средата на гърба му. Застрелян отзад, докато се е опитвал да избяга.

— Това е Клей… — потресена промълви Кара, подтичвайки след Пейнтър.

Коленичи до тялото на младежа, но Пейнтър само го прекрачи. Нямаше време да скърби. Хукна към вратата, накъдето бе тичал и дипломантът, търсейки място да се скрие или да предупреди другите. Твърде късно.

Всички те бяха закъснели.

Пейнтър спря пред вратата. Беше полуоткрехната. Електрическа светлина се процеждаше в коридора. Пейнтър се ослуша напрегнато. Нищо. Стегна се вътрешно за онова, което щеше да завари.

Кара се обърна към него, отгатнала страховете му.

— Сафиа?

02:02

Омаха протегна рязко ръка, когато корабът се надигна под него. Мракът в голямото помещение нарушаваше чувството му за равновесие. Вода се плискаше край обувките му и глезените му вече се бяха омръзнали.

Трясък се чу до него… и псувня. Явно и Дани не се справяше по-добре.

— Знаеш ли къде отиваш? — Корал попита Омаха с леден глас, който ехтеше във влажното помещение.

— Да — троснато отвърна той. Което си беше лъжа. Продължи да опипва с ръка извитата стена вляво от себе си, като се молеше да открие някаква стълба нагоре. Следващата би трябвало да ги отведе в основния складов трюм под средната палуба. Или поне така се надяваше той.

Продължиха в мълчание.

Плъхове цвърчаха възмутено и в мрака тези звуци бяха като от мокри булдози. Въображението умножаваше броя им многократно. Омаха ги чуваше как пляскат във водата по пода, бягат пред натрапниците и навярно се трупат на гневна купчина при кърмата на кораба. Беше виждал Изгризан от плъхове труп в една уличка в Калкута. Очите ги нямаше, гениталиите бяха изядени, всички меки места — нагризани. Не обичаше плъховете.

Ала страхът за Сафиа го тласкаше напред, тревогата му се усилваше от мрака и от залповете картечен огън. Кървави картини пробягваха през главата му, толкова ужасни, че бързаше да ги прогони. Защо не и беше казал за чувствата, които все още изпитваше към нея? Сега с радост би паднал на колене, стига само тя да беше жива и здрава.

Протегнатата му ръка се удари в нещо твърдо. Посегна предпазливо и усети пречки и глави на болтове. Стълба.

— Ето я — каза той с повече увереност, отколкото изпитваше. Не го интересуваше дали е прав или греши и накъде, по Дяволите, водеше стълбата. Качваше се и толкова.

Когато Дани и Корал се приближиха, той стъпи на първата пречка.

— Внимавай — предупреди Новак.

Стрелбата отгоре продължаваше. Близо. Това беше достатъчно предупреждение.

Стигна до най-горната пречка и опипа с ръка за дръжката на капака. С надеждата, че капакът не е заключен или затиснат с тежък товар, той бутна силно нагоре.

Капакът се отвори с лекота, падна навън и се удари в едва дървена подпора.

Корал му изсъска. Без думи, просто в израз на възмущение.

Благословена светлина го обля, ослепително ярка след мрака долу. Миризмата също беше освежаваща след солта и мухъла в утробата на кораба.

Прясно окосена трева.

Голяма сянка се размърда вдясно от него.

Омаха се обърна и откри, че стои срещу огромен кон, надвиснал отгоре му. Същият арабски жребец, който се беше освободил по-рано. Животното отметна глава и изпръхтя. С очи прибелени от страх, то заплашително вдигна копито, готово да стъпче внезапния натрапник, появил се в корабния му обор.

Омаха се мушна обратно, проклинайки лошия си късмет. Капакът се беше отворил право в отделението на жребеца. Забеляза и други коне в съседните отделения.

Насочи вниманието си обратно към коня, който дърпаше въжето си. Уплашеният арабски жребец беше по-надеждна охрана от всеки въоръжен пазач. Само че те трябваше да се измъкнат оттук и да стигнат до оръжията в съседния трюм.

Страхът за Сафиа вля огън в кръвта му.

С надеждата, че въжето ще удържи коня, той изскочи през капака, претърколи се по дъските и мина под преградната стена.

Скочи на крака и изтупа голите си колене.

— Побързайте!

Откри един конски чул в ярки жълти и червени цветове. Размаха го към жребеца, за да отвлече вниманието му, докато другите се измъкнат. Конят изцвили, но вместо да се разгневи допълнително от новите натрапници, той задърпа въжето, привлечен от одеялото, което се подлагаше под седлото.

Омаха си даде сметка, че животното вероятно е познало собствения си чул и го е възприело като обещаващ знак, че някой се готви да го изведе на езда, да го измъкне от тази тясна конюшня. Престрелката явно бе засилила желанието на жребеца да се освободи.

С известно съжаление Омаха метна одеялото обратно върху преградната стена, когато Дани и Корал стигнаха до него. Големите очи на жребеца срещнаха неговите, уплашени, търсещи успокоение.

— Къде са оръжията? — попита Корал. Омаха обърна гръб на отделението.

— Би трябвало да са ей там. — Посочи към рампата, която водеше към горната палуба. Три палети бяха наредени една върху друга покрай задната стена. Всяка носеше печата на Кенсингтън.

Докато ги водеше през трюма, Омаха инстинктивно навеждаше глава при всеки картечен откос. Повтаряща се размяна на изстрели в едната и в другата посока, залп след залп. Ако се съдеше по звука, престрелката се водеше от другата страна на двойната врата в края на рампата.

Омаха си спомни въпроса на брат си. Кой ги нападаше? Това не бяха обикновена банда пирати. Беше твърде упорито, твърде добре организирано, твърде дяволски смело.

Стигна до палетите и плъзна поглед по инвентарните им списъци. Понеже сам се бе погрижил за запасите, знаеше, че трябва да има една палета с пушки и пистолети. Откри я и я отвори с помощта на лост.

Дани извади една от пушките.

— Какво ще правим?

— Ти ще си пазиш задника — каза Омаха и грабна един пистолет „Пустинен орел“.

— Ами ти? — попита Дани.

Омаха се заслуша в престрелката, докато зареждаше пистолета си, клекнал на пода.

— Аз трябва да се добера до другите. Да проверя дали са добре.

Но си представяше само Сафиа, усмихната и по-млада.

Веднъж вече бе излъгал доверието й… нямаше да го допусне отново.

Корал избра един-единствен пистолет след огледа на съдържанието на палетата. Бързо и сръчно го зареди с патрони калибър .357, после затвори с ядно движение магазина. Въоръжена, тя изведнъж сякаш се поуспокои, като лъвица която са пуснали от клетката, готова да тръгне на лов.

Двамата с Омаха се спогледаха.

— Трябва да се върнем през долното помещение и оттам да отидем при другите.

Нов залп изтрещя току зад двойните врати.

— Ще изгубим твърде много време. — Омаха вдигна поглед към рампата, която водеше право към центъра на престрелката. — Може да има и друг начин.

Корал се намръщи, докато той очертаваше плана си.

— Сигурно се шегуваш — промърмори Дани. Но Корал кимна в съгласие:

— Струва си да опитаме.

— Да тръгваме тогава. Преди да е станало късно.

10.БУРЯ

3 декември, 02:07

Арабско море

Бяха закъснели.

Пейнтър се приближи към отворената врата на каютата на Сафиа. Лампата вътре светеше. Въпреки малкото оставащо време и мисълта, че корабът е миниран, той се поколеба за миг.

Кара остана при тялото на Клей Бишоп. Пейнтър се боеше, че може да намери и Сафиа в същото състояние. Мъртва на пода. Но знаеше, че трябва да погледне истината в очите. Тя му се беше доверила. Смъртта им, нейната и на Клей, бяха изцяло по негова вина. Не беше проявил достатъчно бдителност. Мисията беше проведена под носа му, по време на негова вахта.

Застанал встрани от вратата, той я отвори докрай. Без да мига, огледа каютата. Празна.

Като не вярваше на очите си, той предпазливо прекрачи прага. Аромат на жасмин се долавяше във въздуха. Но само той беше останал от жената, обитавала тази стая. Нямаше следи от насилие. Само че металният куфар с артефакта от музея не се виждаше никъде.

Той стоеше, временно парализиран от тревога и объркване.

Някой изстена зад него.

— Клей е жив! — извика Кара откъм коридора. Пейнтър хукна натам.

Кара бе коленичила до тялото на младежа. Държеше нещо малко с два пръста.

— Намерих това в гърба му.

Докато вървеше към нея, Пейнтър видя, че гърдите на момчето бавно се движат. Как го беше пропуснал? Но всъщност знаеше отговора. Прекалено прибърза, беше сигурен, че са обречени.

Кара вдигна към него ръката си. Малка окървавена стреличка.

— Приспивателно — потвърди той.

Погледна назад към отворената врата. Приспивателни. Значи Сафиа им е трябвала жива. Целта на мисията е била отвличане. Той поклати глава и прехапа устни, за да не се Разсмее на глас — отчасти заради удивителното постижение на Касандра, отчасти от облекчение.

Сафиа беше жива. Засега.

— Не можем да го оставим — каза Кара.

Той кимна с мисълта за проблясъка на подводницата в тъмната вода… Не им оставаше много време. Колко ли им оставаше?

— Остани с него.

— Ти къде?

Пейнтър не обясни. Хукна към долната палуба да погледне в каютите на другите от групата — братята Дан и собствената му партньорка. И техните каюти бяха празни. Всички ли бяха отвлечени?

На долното ниво откри един уплашен член на екипажа, от готвачите, който се криеше с разкървавен нос. Опита се да го накара да се качи с него, но бедният човечец беше парализиран от страх.

Пейнтър нямаше време да го убеждава, така че хукна нагоре по стълбите.

Кара беше накарала студента да седне. Клей беше замаян, главата му се полюшваше отпуснато. Опитваше се да каже нещо, но речта му беше нечленоразделна.

— Хайде. — Пейнтър хвана Клей под едната мишница и го вдигна на крака. Беше като да местиш чувал с мокър цимент.

Кара вдигна очилата му от пода.

— Къде отиваме?

— Трябва да се махнем от кораба.

— Ами другите?

— Няма ги. Сафиа и другите. Пейнтър ги поведе нагоре по стълбите.

Тъкмо стъпваха на последната площадка и нечия фигура се стрелна надолу към тях. Заговори бързо на арабски, твърде бързо, за да го разбере Пейнтър.

— Капитан Ал Хафи — набързо го представи Кара. Пейнтър беше получил информация за водача на Пустинните фантоми.

— Имаме нужда от още амуниции от складираните в трюма — бързо каза капитанът. — А вие всички трябва да се скриете.

Пейнтър му препречи пътя.

— Колко можете да издържите с амунициите, които имате?

Мъжът сви рамене.

— Няколко минути.

— Трябва да задържите нападателите. В никакъв случай не бива да напускат кораба. — Пейнтър мислеше бързо. Смяташе, че задържаните на борда са единствената причина „Шабаб Оман“ все още да не е хвръкнал във въздуха. Измъкнеха ли се, нищо нямаше да попречи на Касандра да детонира мините.

Пейнтър забеляза нечие отпуснато тяло до входа. Беше един от маскираните стрелци, същият, когото беше видял проснат на палубата. Остави Клей да седне на пода и се промъкна към мъжа. Току-виж намерил у стрелеца нещо, което да му е от помощ. Радиостанция или нещо друго.

Капитан Ал Хафи го последва.

— Довлякох го тук, надявах се, че може да носи допълнителни амуниции. Или граната. — Последното го каза с дълбока горчивина. Една-единствена граната би сложила край на патовото положение на палубата.

Пейнтър обискира трупа и в движение махна маската. Мъжът носеше радио, прикрепено към гърлото, което улавяше и най-тихия шепот. Пейнтър го дръпна и пъхна слушалката в собственото си ухо. Нищо. Дори статичен шум. Отрядът мълчеше.

Продължи да го претърсва, пъхна в джоба си очилата за нощно виждане и откри дебела ивица около гърдите на мъртвеца. ЕКГ-монитор.

— По дяволите!

— Какво? — попита Кара.

— Имаме късмет, че не сте открили граната — каза той. — Сложили са им монитори, които следят сърдечната дейност. Смъртта им би била равнозначна на бягството им. Изчезнат ли веднъж — през борда или на оня свят — другите ще взривят кораба.

— Ще взривят кораба? — повтори Ал Хафи на английски с присвити очи.

Пейнтър му разказа набързо какво беше видял и до какви изводи беше стигнал.

— Трябва да се махнем от кораба преди ариергарда. Видях един моторизиран скиф, вързан зад кърмата.

— Това е корабната лодка — потвърди капитанът. Пейнтър кимна. Малка и лека моторница от алуминий.

— Да, но неверниците стоят между нас и лодката — възрази Ал Хафи. — Бихме могли за минем под тях, през вътрешността на кораба, но ако моите хора спрат да стрелят, онези ще избягат.

Пейнтър прекрати обискирането на мъртвия стрелец и надникна през отвора към откритата палуба. Престрелката беше поутихнала — и двете страни бяха на път да останат без амуниции и се опитваха да ги пестят.

Фантомите бяха в неблагоприятно положение. Не можеха да позволят на стрелците да избягат… нито можеха да ги убият.

Поредното патово положение.

Или пък не?

Обърна се, обзет от внезапно вдъхновение.

Но преди да е казал нещо, гръмотевичен трясък изригна откъм задната част на палубата. Той отново надзърна отвън. Капакът на долния трюм се беше отворил рязко от мощта на три коня. Расовите животни хукнаха в галоп по брулената от вятъра палуба, блъскаха се в палети и повличаха такелаж. Настана хаос. Изпотрошиха се лампи. Мракът около кораба се сгъсти.

Една кобила връхлетя право през барикадата на стрелците. Прозвучаха изстрели. Кон изцвили пронизително.

Сред врявата откъм трюма се появи и четвърти кон, в галоп. Белият арабски жребец. Изстреля се по рампата и копитата му изгромоляха върху дъските на палубата.

Само че този път конят не действаше по своя воля.

На гърба на коня Омаха се надигна на седлото с пистолети в двете ръце. Насочи се към най-близкия стрелец и стреля и с двата пищова, изпразвайки ги безмилостно от съвсем близко разстояние.

Двама мъже паднаха, докато той ги подминаваше.

— Не! — извика Пейнтър и изскочи през вратата. Ответната стрелба заглуши вика му.

Движение откъм капака на задната палуба привлече вниманието му — Корал се придвижваше в снайперистка позиция. С готова пушка на рамото. Прицели в единствения оцелял стрелец. Той се метна към парапета на десния борд с намерението да се хвърли във водата.

Единичен изстрел от пушка изгърмя с проблясък.

Стрелецът подскочи във въздуха, сякаш го беше ритнал призрачен кон. Лявата страна на главата му експлодира. Тялото му се плъзна по палубата и се спря в перилото.

Пейнтър преглътна стона си. Патовото положение най-после беше решено. Сега, когато ариергардът беше унищожен, нищо не пречеше на Касандра да взриви кораба.

02:10

Касандра погледна часовника си, докато се качваше от понтонната лодка „Зодиак“ на кораба с въздушна възглавница. Времето, предвидено за взрива, беше надхвърлено вече с десет минути. На палубата я посрещна вторият в командването.

Джон Кейн се приближи до нея. Извика на двама от мъжете да помогнат за качването на припадналата кураторка. Вълните се издигаха все по-високо под нарастващия напор на вятъра и качването на борда се превръщаше в трудно упражнение, изискващо точна преценка на равновесието и подходящия момент. Касандра изтегли куфара с артефакта.

Въпреки забавянето мисията беше изпълнена успешно.

Кейн пристъпи до нея. Приличаше повече на сянка, отколкото на човек, облечен в черно от ботушите до плетената черна шапка.

— От „Аргус“ докладваха, че са излезли от обсег преди осем минути. Чакат заповед да детонират мините.

— А бойният отряд? — Касандра беше чула престрелката на палубата на „Шабаб“. Докато се отдалечаваше, спорадичната стрелба беше ехтяла над водата. Но през последната минута всичко беше заглъхнало.

Той поклати глава.

— ЕКГ-мониторите показват права линия.

Мъртви. Касандра си представи лицата на мъжете. Опитни наемници.

Стъпки затропаха по палубата откъм пилотската кабина.

— Капитан Санчес! — Беше радистът на отряда.

Едва успя да спре върху хлъзгавата повърхност.

— Сигналите се възобновиха. И трите!

— От бойния отряд? — Касандра плъзна поглед по морето, Сякаш в отговор на вниманието й нова престрелка се чу откъм „Шабаб Оман“. Тя погледна към Кейн, който сви рамене.

— Сигналът се изгуби за кратко — докладва радистът. — Може да е заради бурята. Но сега пак улавяме сигналите, силни и стабилни.

Касандра продължи да гледа към светлините на другия кораб. Очите й се присвиха, докато отново си представяше мъжете.

Кейн стоеше до рамото й.

— Какви са заповедите ви?

Тя погледна за последно към Платнохода под жилещите капки на дъжда, който започваше да се изсипва върху палубата.

— Детонирайте мините.

Радистът се стресна, но явно не посмя да постави под въпрос решението й. Погледна към Кейн, който кимна. Мъжът стисна юмрук и хукна обратно към пилотската кабина.

Касандра се подразни от колебанието, с което се бе подчинил на заповедта й. Официално Касандра ръководеше мисията, но тези мъже бяха свикнали да ги командва Кейн. А тя току-що беше осъдила трима от тях на смърт.

Макар че лицето на Кейн остана безизразно, а очите му — непроницаеми като стъкло, тя обясни:

— Вече са мъртви — каза тя. — Новият сигнал е фалшив.

Кейн сбърчи вежди.

— Откъде сте толкова си…

Тя го прекъсна.

— Защото Пейнтър Кроу е там.

02:12

Клекнал при другите, Пейнтър провери ивиците, прикрепени към голите гърди на Омаха и Дани. Сърдечните монитори на мъртъвците изглежда функционираха нормално. Устройството върху собствените му гърди примигваше ритмично, изпращайки сигнала на пулса му към скрития нападателен кораб.

Дани изтри дъждовните капки от очилата си.

— Тези неща няма ли да дадат накъсо, ако се намокрят.

— Не — успокои го Пейнтър.

Всички се бяха събрали на задната палуба — Кара, братята Дан, Корал. Клей се беше освестил достатъчно, за да стои на краката си. Но при силното клатушкане на кораба върху високите вълни му беше трудно да пази равновесие без чужда помощ. На няколко стъпки встрани четиримата омански фантоми стреляха хаотично с пушките си, имитирайки престрелка.

Пейнтър не знаеше колко дълго ще издържи измамата. Надяваше се да е достатъчно, за да напуснат кораба. Капитан Ал Хафи беше впрегнал екипажа на работа. Моторницата беше развързана и готова да приеме пътници.

Другата спасителна лодка беше готова за спускане. От петнайсетчленния екипаж бяха останали десетима. Нямаха излишно време, така че се налагаше да изоставят мъртвите.

Пейнтър наблюдаваше бурното море, прикрит зад перилото, така че да не го забележат от патрулиращите джетове. Вълните вече достигаха четири метра. Платната плющяха на вятъра, а дъждът се изливаше косо върху палубата. Алуминиевата моторница се удряше в кърмата.

А все още бяха в периферията на бурята.

Пейнтър видя как един от черните джетове прелетя над висока вълна и увисна във въздуха за миг, преди да се стрелне надолу. Наведе инстинктивно глава, но всъщност нямаше нужда. Пилотът на джета беше насочил машината си в обратна посока.

Пейнтър се изправи. Джетът се отдалечаваше. Разбрала е…

Обърна се на пета.

— В лодките! — изкрещя той. — Веднага!

02:14

Сафиа се събуди и от мрака на безсъзнанието се озова сред гръмотевичен трясък. Студен дъжд обливаше лицето й. Лежеше по гръб, мокра до кости. Седна. Светът се завъртя, Гласове. Крака. Още една гръмотевица. Тя се сви от силата на трясъка.

Усещаше клатушкане, надигане. На кораб съм.

— Идва на себе си — каза някой зад нея.

— Свали я долу.

Главата на Сафиа се извъртя към говорещия. Жена. Стоеше на метър от нея, загледана в морето със странно изражение на лицето. Беше облечена в черно, дългата й черна коса беше сплетена на плитка.

Сафиа познаваше тази жена. Заляха я спомени. Клей извика, после някой почука на вратата на каютата й. Клей? Тя не отговори, беше усетила, че нещо не е наред. Толкова години беше живяла на ръба на паниката, че неминуемо беше натрупала в себе си дебел слой параноя. Но и да беше отговорила, не би имало значение. Разбиха ключалката толкова лесно, като да бяха влезли с ключ.

Жената бе влязла първа през вратата и нещо се заби във врата на Сафиа. Сега тя вдигна пръсти и откри слабо чувствително място под ухото си. Беше се довлякла до далечната стена на каютата, задушаваше се, обзета от паника, която стесняваше полезрението й до тесен кръг. После дори и този кръг изчезна. Усети, че пада, но не и удара в пода. Светът просто се бе изплъзнал от сетивата й.

— Намерете й нещо сухо да облече — каза жената. Сафиа изтръпна, разпознала гласа, презрението, особения изговор на съгласните. Покрива на Британския музей. „Кажи ми комбинацията.“ Жената, която се беше опитала да открадне желязното сърце в Лондон.

Сафиа поклати глава. Сигурно сънуваше кошмар.

Двама мъже я изправиха на крака. Тя се опита да намери опора, но стъпалата й се хлъзнаха по мократа палуба. Коленете и бяха като от кашкавал. Трудно и беше дори да повдигне брадичката си.

Плъзна поглед над металните перила на кораба. Бурята ги беше настигнала. Морето се издигаше и спускаше на тъмни талази, като гърбове на китове, лъскави и гладки. Тук-там бяла пяна проблясваше като сребро на оскъдната светлина. Но онова, което привлече погледа и впрегна волята й да не отпуска глава, бе огнената руина на известно разстояние.

И малкото й сили я напуснаха.

Един кораб гореше върху бурните вълни, мачтите му се бяха превърнали във факли. Платна се развяваха сред валма от нажежена пепел, отнасяни от поривите на вятъра. Корпусът беше пробит. Около него горящи отломки украсяваха морето като разпръснати лагерни огньове.

„Шабаб Оман“.

Въздухът напусна дробовете й. Задушаваше се от невъзможността да изпищи и от отчаянието. После изведнъж й прилоша от морското вълнение. Повърна на палубата и опръска обувките на пазачите си.

— Мамка му, гледай я какво направи! — изруга единият и я дръпна жестоко.

Очите на Сафиа не можеха да се откъснат от опожарения кораб. Гърлото й гореше.

Не, не, не може да бъде… там са всички, които обичам…

Ала част от нея знаеше, че е заслужила тази болка, тази загуба. След Тел Авив живееше с очакването всичко да й бъде отнето. Животът се състоеше от жестокости и неочаквани трагедии. Постоянство и сигурност не съществуваха.

Горещи сълзи се стичаха по бузите й.

Гледаше втренчено горящите останки на „Шабаб Оман“. Едва ли имаше надежда някой да е оцелял… а дори и мисълта за надежда си отиде след думите на жената, която я беше отвлякла:

— Патрулът да се върне — каза тя. — Да убият всичко което се движи.

02:22

Пейнтър изтри кръвта от плитката порезна рана над лявото си око. Ритна с крака, за да се задържи над водата, докато вълните го подмятаха. Дъждът плющеше от снишилото се небе, прорязвано от светкавици. Гръмотевици ръмжаха заплашително.

Погледна назад към преобърнатата моторница, която се издигаше и спускаше в синхрон с него. Дебело въже около кръста му го свързваше с носа на скифа. Непосредствено около него морето тъмнееше, сякаш се носеше върху петролно петно. По-далеч обаче огньове обсипваха бурните води, появяваха се и изчезваха. А в центъра се издигаше горящият корпус на „Шабаб Оман“, наполовина потънал, обхванат от огъня до ватерлинията.

Като избърса за пореден път кръвта и дъжда от очите си, Пейнтър огледа водата за някаква заплаха. Неясна тревога, свързана с акули, прекоси мислите му. Особено заради кръвта. Надяваше се бурята да задържи хищниците в дълбокото.

Но не за тези хищници се оглеждаше Пейнтър.

Не се наложи да чака дълго.

Осветен от многото огньове, един джет се появи, описвайки широк кръг.

Пейнтър вдигна ръка и смъкна очилата за нощно виждане на очите си. Потопи се по-дълбоко, така че силуетът му да изпъква възможно най-малко. Светът се разля в зелено и бяло. Огньовете се виждаха като ослепително ярки бели петна, а морето придоби сребрист зеленикав оттенък. Фокусира погледа си върху джета. През очилата за нощно виждане машината се очертаваше рязко на фона на водата, предният фар грееше почти колкото огньовете. Пейнтър превключи на увеличение. Пилотът седеше прегърбен отпред. Зад него беше стрелецът на въртящата се картечница, която можеше да изстрелва по сто патрона в минута.

Пейнтър забеляза още два джета, които обикаляха сред отломките. Бяха започнали отдалеч и постепенно стесняваха кръговете. Някъде от другата страна на горящия кораб се чуха изстрели. Чу се и вик, но бе прекъснат веднага — за разлика от стрелбата.

Целта на патрулите беше очевидна.

Без оцелели. Без свидетели.

Пейнтър заплува назад към преобърнатата моторница, която плаваше като тапа в бурното море. Наближи и се гмурна под нея. Очилата за нощно виждане бяха непромокаеми. Странно светло изглеждаше морето през тях. Той видя множеството крака, които висяха под преобърнатия скиф.

Промъкна се сред тях и изскочи под лодката. Хората се държаха за планшири и алуминиеви седалки. Бяха само осем. Скрити под моторницата. Кислородът вече се изчерпваше заради учестеното им дишане.

Кара и братята Дан с общи усилия крепяха Клей на място. Дипломантът изглежда до голяма степен се бе възстановил. Капитан Ал Хафи беше заел позиция близо до предното стъкло на моторницата. Също като двамата си подчинени, той беше съблякъл пустинната си униформа и беше останал само по гащета. Съдбата на четвъртия фантом оставаше неизвестна.

Мините бяха избухнали точно когато моторницата се бе ударила във водата. Ударната вълна ги беше отхвърлила встрани, преобръщайки малката лодка. Всички бяха получили дребни наранявания. В последвалата паника Пейнтър и Корал им помагаха да се пъхнат под моторницата, докато навсякъде около тях валяха горящи отломки. Преобърнатата лодка им осигуряваше надеждно укритие от търсещи очи.

Корал прошепна в ухото му:

— Изпратила ли е разчистващ екип?

Пейнтър кимна.

— Остава ни само да се надяваме, че бурята ще съкрати търсенето.

Вой на двигател се приближи, утихваше и се засилваше, докато моторницата и нейните скрити пътници се издигаха и падаха с движението на вълните. Накрая звукът рязко се засили. Джетът явно бе свърнал успоредно на моторницата и яздеше същата вълна.

Пейнтър бе обзет от лошо предчувствие.

— Всички под водата! — нареди той. — Докато преброите до трийсет!

Изчака, за да се увери, че всички са се подчинили. Корал изчезна последна. Пейнтър пое дълбоко дъх, после…

Картечна стрелба разтърси алуминиевия корпус на моторницата. Оглушително. Като градушка с размери на топки за голф върху ламаринен покрив. Само че не беше градушка. От толкова близко разстояние няколко куршума пробиха двойния корпус на лодката.

Пейнтър се гмурна. Два заблудени куршума изсъскаха през водата. Гледаше как другите се държат под скифа, ръцете протегнати нагоре, пръстите впити до болка. Пейнтър се надяваше скоростта на куршумите да бъде убита от двойния корпус и съпротивлението на водата.

Видя как една от траекториите се стрелва на сантиметри от рамото му.

Задържа дъха си, докато стрелбата спря, после изплува нагоре. Воят на джета все още се чуваше твърде близо. Изтрещя гръмотевица и алуминиевият корпус завибрира като камбана.

Омаха изплува до него, последван от другите, когато нуждата от кислород надви страха им. Никой не каза нищо. Всички се вслушваха в рева на двигателя, готови да се гмурнат отново при необходимост.

Ревящият джет се приближи още повече и се блъсна в единия борд на скифа.

Ако се опитат да го преобърнат… да използват граната…

Огромна вълна повдигна лодката и скритите под нея пътници. Джетът се удари по-силно в моторницата, подметна от бурята. Ядна ругатня се чу отвън. Двигателят зарева помощно и започна да се отдалечава.

— Бихме могли да се възползваме от този джет — прошепна Омаха, наврял нос в ухото му. — Двамата. Остана ни по един пищов, нали така?

Пейнтър го погледна намръщено.

— И после какво? Нали ще си преброят джетовете! Там някъде има главен кораб, нещо бързо. Ще ни настигнат преди да сме усетили.

— Не ме разбра — настоя Омаха. — Не ти говоря за бягство. Идеята ми е да върнем джета, откъдето е дошъл. Да се промъкнем под прикритие. Да освободим Сафиа.

Пейнтър трябваше да признае, че на Омаха не му липсва смелост. Твърде жалко, че същото не можеше да се каже и за здравия му разум.

— Това не са ти някакви аматьори — сопна му се той. — Ще трябва да се действа слепешката. Всички преимущества са на тяхна страна.

— На кой му пука за преимущества? Става въпрос за живота на Сафиа.

Пейнтър поклати глава.

— Преди да се приближиш и на сто метра от главния кораб ще те разкрият и ще те вдигнат във въздуха.

Омаха не отстъпваше.

— Щом ти не искаш, ще отида с брат ми.

Пейнтър се опита да го сграбчи, но Омаха бутна ръката му.

— Няма да я изоставя. — Обърна му гръб и заплува към Дани.

Пейнтър бе доловил болката в гласа на другия мъж, яростта. Самият той изпитваше същото. Бяха отвлекли Сафиа по негова вина. Част от него искаше той да изскочи навън, да нападне, да рискува всичко.

Но подобен курс на действие беше обречен. И той го знаеше.

Омаха беше извадил пистолета си.

Пейнтър не можеше да го спре, но знаеше кой би могъл. Обърна се и сграбчи ръката й.

— Много държа на нея — остро каза той.

Кара се опита да освободи ръката си, но Пейнтър не я пусна.

— За какво говориш? — попита тя.

— Попита ме по-рано… в каютата ти. Държа на Сафиа. — Трудно беше да го признае на глас, но нямаше друг избор освен да погледне истината в очите. Наистина държеше на нея. Може и да не беше любов… все още… но той определено искаше да разбере докъде ще го доведе накрая. Това го изненада точно толкова, колкото изглежда изненада и Кара.

— Вярно е — настоя Пейнтър. — И ще я върна, но не по този начин. — Той кимна към Омаха. — Не по неговия начин. Както го е замислил, само ще предизвика смъртта й. В момента нищо не я заплашва. В по-голяма безопасност е от нас. И ние трябва да оцелеем заради нея. Всички ние. Иначе не би имало никаква надежда наистина да я спасим.

Кара го слушаше. Завършен корпоративен водач както винаги, тя не забави решението си. Обърна се рязко към Омаха.

— Свали проклетия пищов, Индиана.

От другата страна на алуминиевия корпус джетът хищник изрева по-силно, пришпорен на по-висока предавка. Отдалечаваше се.

Омаха погледна в посоката на утихващия рев… после изруга и прибра пистолета си.

— Ще я намерим — каза Пейнтър, но не мислеше, че другият мъж го е чул. А може и така да беше по-добре. Предвид обстоятелствата, не знаеше дали ще може да спази даденото обещание. Все още бе разтърсен от атаката, от поражението. От самото начало Касандра се движеше с една стъпка преди него.

Трябваше да проясни мислите си.

— Ще изляза да погледна. За да съм сигурен, че са си отишли.

Гмурна се и изплува изпод моторницата. Мислите му се задържаха върху умението на Касандра да предвижда ходовете им. Как го беше постигала? Нова тревога покълна в гърдите му. Имаше ли предател между тях?

02:45

Омаха се държеше за планшира на моторницата, издигате се и се спускаше с ритъма на вълните. Това безкрайно чакане в мрака му беше противно. Чуваше как другите дишат. Никой не говореше. Всеки се беше потопил в собствените си тревоги.

Стегна захвата си около алуминиевата рамка, докато моторницата се катереше към хребета на нова вълна, влачейки хората със себе си.

Всички освен един. Освен Сафиа.

Защо беше послушал Пейнтър? Трябваше да си опита късмета с онзи джет. По дяволите какво мислели другите! Напрежение се натрупваше в гърлото му, едва си поемаше дъх от гняв. Потисна изблика, понеже не беше сигурен дали напрежението му ще избие в плач или във вик, ако го освободи. В мрака миналото го заля откъм дълбините на морето.

Той сам си беше тръгнал от нея.

След Тел Авив нещо беше умряло у Сафиа, повличайки и любовта със себе си. Тя се беше оттеглила в Лондон. Опитал се бе да остане с нея, но кариерата му, страстта му бяха другаде. Всеки път, когато се връщаше при нея, откриваше нова промяна, нова празнина. Тя умираше вътрешно. И скоро той откри, че се ужасява от мисълта да се върне в Лондон от поредното забутано ъгълче на света. Чувстваше се в капан. Виждаха се все по-рядко и по-рядко. Тя изглежда не го забелязваше, или поне не се оплакваше. И от това го болеше най-много.

Кога свърши всичко, кога любовта се превърна в прах и пясък?

Не би могъл да каже. Доста преди той най-после да признае поражението си и да си поиска пръстена, който бе наследил от баба си. По време на една дълга хладна вечеря. Никой от двамата не беше казал нищо. И двамата знаеха. Мълчанието им бе казало повече от нескопосания му опит да обясни.

Накрая тя просто бе кимнала, а после свали пръстена от ръката си. Изхлузи се лесно. Постави го в дланта му, после го погледна в очите. В нейните нямаше мъка, само облекчение.

Тогава той си беше тръгнал от нея.

Другите се размърдаха, когато Пейнтър изплува отново под корпуса на подводницата. Пое си дъх и каза:

— Мисля, че се отървахме. От десет минути насам няма и помен от джетове.

Корабокрушенците замърмориха облекчено.

— Трябва да се насочим към брега. Тук сме твърде уязвими.

Омаха забеляза слабия бруклински акцент на другия мъж. Не го беше доловил преди. А сега пристъргваше във всяка дума. Указанията му твърде много приличаха на заповеди. Военна подготовка. Офицерска.

— Има две гребла, прикрепени в скоби към двата борда на моторницата. Ще ни трябват, за да я преобърнем. — Промуши се между тях и им показа как да освободят греблата.

Едното беше натикано в ръката на Омаха.

— Трябва да се разделим на две групи. Едната ще натиска надолу левия борд, а другата с помощта на греблата ще вдигне десния. Би трябвало да успеем да я преобърнем. Но първо ще ида да откача външния двигател. Пострадал е при стрелбата и от резервоара му изтича бензин.

След няколко последни указания всички се гмурнаха и изплуваха от външната страна.

Дъжд се сипеше от тъмното небе. Вятърът беше утихнал до спорадични повеи. След мрака под лодката нощта се стори на Омаха много по-светла. Светкавици прорязваха облаците и осветяваха океана на кръпки. Тук-там по повърхността на водата все още горяха отломки. Нямаше и следа от „Шабаб Оман“.

Омаха се завъртя, оглеждайки водата. Пейнтър заплува към кърмата на моторницата и се зае да откачи двигателя. Омаха се замисли дали да не му помогне, но накрая просто си остана да го гледа как се бори със задържащия винт.

Като дръпна силно няколко пъти, Пейнтър най-после откачи мотора и той потъна в морето. Пейнтър потърси с поглед Омаха.

— Хайде да обърнем това момиче.

Оказа се доста по-трудно, отколкото го беше описал. Опитваха четири пъти, докато накрая всички се наредиха от едната страна и натиснаха с тежестта си. Пейнтър и Омаха, всеки въоръжен с по едно гребло, повдигнаха нагоре десния борд. Прибягнаха и до помощта на поредната вълна. Най-накрая обаче моторницата се преобърна с дъното надолу, наполовина пълна с вода.

Качиха се на борда и се заеха да изгребат водата. Омаха нагласи греблата на местата им.

— Продължава да се пълни — каза Кара, когато нивото на водата вътре в лодката започна да се повишава под тежестта на корабокрушенците.

— Куршумите са я пробили — добави Дани, опипвайки корпуса под нивото на водата.

— Продължавайте да изгребвате — отвърна Пейнтър пак с онази заповедническа нотка. — Ще се редуваме да гребем и да изгребваме. Доста път има до брега.

— Трябва да внимаваме — каза капитан Ал Хафи, с голи гърди, но все така спокоен. — Теченията тук са коварни. Трябва да си отваряме очите за рифове и подводни скали.

Пейнтър кимна и махна на Корал да отиде на носа.

Омаха погледна към малкото горящи отломки, после премести поглед в другата посока. Брегът едва се виждаше, като малко по-тъмна облачна маса. Проблясъци на светкавици разкриваха колко много са се отдалечили.

Пейнтър също огледа водата около лодката. Но не акулите или брегът го Тревожеха. Безпокойството ясно се четеше по стиснатите му устни. Някъде там дебнеха опасните мъже, които бяха отвлекли Сафиа. Но за нейната безопасност ли се тревожеше той, или за собствената си кожа?

Омаха си спомни думите, казани преди малко от Пейнтър.

„Държа на нея… на Сафиа.“ Усети как прилив на гняв стопля кожата му под мокрите дрехи. Лъжеше ли Пейнтър? Омаха сви юмруци около дръжките на двете гребла и изпъна гръб. Започна да гребе. Пейнтър, застанал на кърмата, погледна към него. Студени очи, стъклата на очилата за нощно виждане, го огледаха от главата до петите. Какво знаеше за този човек? Той трябваше да обясни много неща.

Омаха почувства болка в челюстите си, мускулите му се схващаха от дългото стискане.

„Държа на нея.“ Не можеше да реши кое предположение го гневи повече.

Това, че онзи лъже… или че казва истината.

03:47

Един час по-късно Пейнтър газеше през дълбока до кръста му вода и дърпаше преметнатото през рамото му въже, Брегът се простираше сребрист пред него, обрамчен от назъбени скали. Останалата част от крайбрежието тънеше в мрак, като се изключат няколкото слаби светлинки далеч на север. Селце някакво. Непосредствената околност изглеждаше пуста. Въпреки това той си отваряше очите на четири. Беше дал очилата за нощно виждане на Корал, която стоеше на пост в моторницата.

Обувките му потъваха дълбоко в каменистия пясък на дъното. Мускулите на бедрата му горяха от усилието. Раменете го боляха от гребането. Вълните го побутваха отзад към очакващия го бряг.

Само още малко…

Поне дъждът беше спрял.

Запъна рамо във въжето и отново затегли лодката към твърда земя. Дани се трудеше на греблата отзад, докато Пейнтър превеждаше лодката между скалите. Най-накрая брегът се ширна отпред, съвсем близо.

— Натисни здраво! — извика Пейнтър през рамо към Дани.

Въжето се поотпусна, когато Дани се подчини на заповедта. Моторницата подскочи напред, засилена от натиска на греблата. Пейнтър се бореше с вълните, до коленете във вода. Газеше с мъка напред и леко встрани.

Моторницата яхна една последна вълна и се стрелна вдясно от Пейнтър. Той се наведе, за да избегне сблъсъка.

— Извинявай! — извика му Дани, прибирайки греблата. Носът на лодката се заби в пясъка с метално скърцане.

Вълната се оттегли и остави моторницата на брега.

Пейнтър излази на четири крака от водата и се изправи.

Осмината мъже и жени излязоха от моторницата. Корал помогна на Кара, а Дани, Омаха и Клей буквално се проснаха на пясъка. Само пустинните фантоми останаха прави и се заеха да огледат плажната ивица.

Пейнтър се отдалечи от прииждащите вълни, крайниците му тежаха като олово. Задъхан, той се обърна да види как се справят другите. Трябваше да скрият лодката, да я завлекат някъде, или да я потопят.

Една сянка надвисна зад него. Така и не видя вдигнатия юмрук. Удариха го право в лицето. Твърде слаб, той просто се срина назад по задник.

— Омаха! — извика Кара.

Сега вече Пейнтър разбра кой го беше ударил. Омаха стоеше над него.

— Какво… — Преди да довърши, онзи му се нахвърли, бутна го назад в пясъка с една ръка върху гърлото, другата вдигната за нов удар.

— Ти, шибано копеле такова!

Преди юмрукът да е ударил, ръце награбиха Омаха за рамото, за ризата. Издърпаха го назад. Той се бореше, извиваше се, но Корал беше сграбчила в юмрук яката на ризата му и не го пускаше. Беше силна. Памукът се разпра по шева на вратната извивка.

Пейнтър се възползва от възможността да изпълзи назад. Лявото му око сълзеше от първия юмручен удар.

— Пусни ме! — изрева Омаха. Корал го метна по гръб на пясъка. Кара застана от другата му страна.

— Омаха! Какви ги вършиш, по дяволите?

Той седна, целият почервенял.

— Онова копеле знае повече, отколкото ни казва. — Вирна палец към Корал. — Той и колежката му амазонка.

Дори брат му се опита да го успокои.

— Омаха, сега едва ли е най-подходящият момент да… Омаха се изтласка на колене, задъхан, от устата му хвърчаха слюнки.

— Подходящ е и още как, мамка му! Дотук вървяхме по свирката му. Искам да получа някои отговори, преди да сме направили и една крачка повече. — Изправи се на крака, като залитна леко.

Пейнтър също стана с помощта на Корал.

Другите ги гледаха напрегнато, сякаш на пясъка помежду им беше теглена черта и двубоят всеки миг щеше да започне.

Кара стоеше в центъра и гледаше към различните групи. Вдигна ръка да привлече вниманието им и се обърна към Пейнтър.

— Ти каза, че имаш план. Да започнем с това. Пейнтър пое дълбоко дъх и кимна.

— Салала. Там ще заведат Сафиа. Там трябва да отидем и ние.

Омаха извика:

— Откъде знаеш? Защо си толкова сигурен? Може да я заведат къде ли не… заради откупа, за да продадат артефакта. Кой, по дяволите, знае къде ще я отведат?

— Аз знам — спокойно рече Пейнтър. Остави тишината да се проточи, преди да продължи. — Ударът не беше случаен нито групата, която го осъществи. Действията им бяха целенасочени и много добре планирани. Отвлякоха Сафиа и желязното сърце. Знаели са какво търсят и кой знае най-много за него.

— Защо? — попита Кара, като прекъсна с нетърпящ възражения жест поредното избухване на Омаха. — Какво искат?

Пейнтър пристъпи напред.

— Каквото искахме и ние. Някаква улика, която да ги насочи към истинското местоположение на изгубения град Убар.

Омаха изпсува под сурдинка. Другите просто гледаха и мълчаха.

Кара поклати глава.

— Не отговори на въпроса ми. — Тонът й не вещаеше нищо добро. — Какво искат? Какво се надяват да спечелят, като открият Убар?

Пейнтър облиза устни.

— Това са пълни глупости! — изръмжа Омаха и мина стремително покрай Кара.

Пейнтър остана на място, като даде знак на Корал да не се намесва. Нямаше да допусне втори удар.

Омаха вдигна ръка. Метал блесна под оскъдната светлина. Пистолет, насочен към главата на Пейнтър.

— Достатъчно ни дърпа конците на всичките. Отговори на въпроса й, по дяволите. Какво става?

— Омаха! — предупреди Кара, но в гласа й нямаше много енергия.

Корал се плъзна настрани, готова да нападне Омаха по фланга. Пейнтър отново й даде знак да не се намесва. Омаха размаха пистолета.

— Отговори ми! Каква проклета игра се разиграва тук? И за кого работиш наистина?

Пейнтър нямаше друг избор — трябваше да разкрие картите си. Имаше нужда от съдействието на групата. Ако искаше да спрат Касандра и да спасят Сафиа, трябваше да си осигури помощта им. Двамата с Корал не биха се справили сами.

— Работя за американското министерство на отбраната — призна той най-накрая. — И по точно за АИОП. Изследователски и развоен отдел на министерството.

Омаха поклати глава.

— Направо върхът! Военните? Какво общо има всичко това с тях? Тръгнали сме на археологическа експедиция.

Кара отговори преди Пейнтър да е отворил уста. — Експлозията в музея.

Омаха погледна към нея, после пак към Пейнтър. Той кимна.

— Права е. Онова не беше обикновен взрив. Остатъчната радиация сочи към една невероятна възможност. — Очите на всички бяха вперени в него, освен тези на Корал, която беше насочила цялото си внимание към Омаха и пистолета му. — Съществува голяма вероятност експлодиралият метеорит да е съдържал някаква форма на антиматерия.

Омаха се изсмя гръмко, сякаш отдавна бе сдържал натрупалата се подигравка.

— Антиматерия… Пълни глупости! Ти за какви ни взимаш?

Корал се обади делово, професионално.

— Доктор Дан, Пейнтър ви казва истината. Лично направихме замервания в зоната на взрива и открихме 2-бозони и глуони, разпадни частици от взаимодействие на материя с антиматерия.

Омаха се намръщи, вече не толкова уверен.

— Знам, че звучи абсурдно — каза Пейнтър. — Но ако свалиш пистолета, ще обясня.

Вместо да го свали, Омаха приближи пистолета до главата му.

— Досега само с него успях да те разприказвам. Пейнтър въздъхна. Струвало си бе да опита.

— Нека бъде по твоя начин тогава.

С насочен в лицето пистолет, той резюмира накратко информацията — за Тунгуския метеорит в Русия през 1908, за уникалната гама-радиация, открита там и в Британския музей, за плазмените характеристики на експлозията и как имало данни, че някъде в пустините на Оман вероятно лежи находище на антиматерия, запазено по някакъв непознат начин, който я е съхранил стабилна и нереагираща въпреки присъствието на материя.

— Макар че вече може да е в процес на дестабилизация — завърши Пейнтър. — Възможно е именно това да е причината метеоритът в музея да експлодира. Същото може да се случи и тук. Времето е критичен фактор. Може би сега е последният шанс да открием и запазим това находище на неограничена енергия.

Кара се намръщи.

— И какво смята да прави американското правителство с такъв неограничен източник на сила?

Пейнтър прочете подозрението в очите й.

— На първо време да го охранява. Това е непосредствената и най-важна цел. Да го защити от онези, които биха посегнали на него. Ако такава сила попадне в неподходящи ръце…

Възцари се мълчание, докато думите му утихваха. Всички те знаеха, че вече не границите, а идеологиите деляха света. Макар и необявена, в момента се водеше нова световна война, в която фундаменталните добродетели и уважението към човешките права биваха атакувани от сили на нетърпимост, деспотизъм и сляпа жар. И макар битките й понякога да се водеха пред очите на целия свят — в Ню Йорк, в Ирак, — истинската борба беше невидима, тайна, с незнайни герои и скрити злодеи.

По собствено желание или не, групата се беше оказала въвлечена във войната.

Кара наруши мълчанието:

— А онази другата група? Похитителите на Сафиа. Те са същите, които проникнаха в Британския музей.

Пейнтър кимна.

— Така смятам.

— Кои са те? — Омаха още държеше пистолета насочен към главата му.

— Не знам… не знам със сигурност.

— Глупости! Пейнтър вдигна ръка.

— Знам само кой ги води. Мой бивш партньор, къртица, внедрена в АИОП. — Беше твърде изтощен, за да крие гнева си. — Казва се Касандра Санчес. Така и не открих за кого работи. Някаква чужда сила. Терористи. Черноборсаджии. Знам само, че са добре финансирани, организирани и абсолютно безмилостни в методите си.

Омаха изсумтя.

— А ти и партньорката ти сте от сладките пухкави животинчета.

— Ние не убиваме невинни хора.

— Не, вие сте много по-лоши! Оставяте други да ви свършат мръсната работа. Знаели сте, че се очаква да завалят лайна, но си държахте устите затворени. Ако ни бяхте казали навреме, можехме да се подготвим по-добре. Можехме да предотвратим отвличането на Сафиа.

Пейнтър нямаше какво да каже. Омаха беше прав. Бяха го хванали неподготвен, провалът му заплашваше мисията и живота им.

Разсеян от чувството за собствената си вина, той не успя да реагира навреме. Омаха му се нахвърли и притисна дулото на пистолета в челото му, принуждавайки го да отстъпи крачка назад.

— Ти, копеле такова… ти си виновен за всичко!

Пейнтър чу болката и тревогата в гласа на Омаха. Човекът не беше на себе си. Гняв се сбра на топка в гърдите на Пейнтър. Беше му студено, целият беше натъртен и му беше писнало да му навират пистолет в лицето. Не знаеше дали няма да се наложи да отстрани Омаха от пейзажа.

Корал чакаше напрегната.

Помощта дойде от неочакван източник.

Тропот на копита се разнесе внезапно в другия край на плажната ивица. Всички се обърнаха, дори и Омаха. Той отстъпи назад и най-после свали оръжието си.

— Мамка му! — промърмори той.

Удивителна гледка! Бял жребец, гривата му развяна, копитата дълбаят ями в пясъка. Конят от „Шабаб Оман“.

Жребецът препускаше към тях, навярно привлечен от високите гласове. Явно беше доплувал до брега след експлозията. Спря рязко на няколко метра от тях, разпенен под хладния нощен въздух, разгорещен. Тръсна глава.

— Не е за вярване, че се е измъкнал! — каза Омаха.

— Конете са отлични плувци — натърти Кара, но и в нейния глас се промъкна благоговение.

Един от пустинните фантоми се приближи бавно до коня с дланите нагоре, като шептеше на арабски. Животното потрепна, но позволи на мъжа да приближи. Беше уморено, уплашено и се нуждаеше от утеха.

Внезапната поява на коня свали напрежението. Омаха гледаше пистолета, сякаш се чудеше как се е озовал в ръката Кара пристъпи напред и застана лице в лице с Пейнтър.

— Мисля, че е време да прекратим споровете. И да спрем да се виним един друг. Всички си имаме своите причини да дойдем тук. Явни и скрити. — Погледна назад към Омаха, който отказа да срещне погледа й. Пейнтър можеше да се досети за скритите причини на Омаха. Очевидно беше — от начина по който гледаше Сафиа и от безграничния му гняв преди малко. Човекът още беше влюбен.

— Сега — продължи Кара, — трябва да решим какво ще направим, за да освободим Сафиа. Това е най-важно. — Обърна се към Пейнтър. — Какво ще правим?

Пейнтър кимна. Лявото око го стрелна болезнено дори при това леко движение.

— Онези ни мислят за мъртви. Това ни дава преимущество, от което трябва да се възползваме. Пък и знаем накъде са тръгнали. Трябва да стигнем до Салала по най-бързия начин. Това означава да изминем почти триста мили.

Кара погледна към светлинките на далечното село.

— Ако открия телефон, ще мога да измоля от султана…

— Не — прекъсна я той. — Никой не бива да знае, че сме живи. Дори и оманското правителство. В противен случай бихме застрашили и слабото предимство, с което разполагаме. Групата на Касандра успя да отвлече Сафиа благодарение на изненадата. Ние можем да си я върнем по същия начин.

— Но с помощта на султана Салала може да бъде затворен и претърсен!

— Касандра вече доказа колко е изобретателна. Явно са вкарали в страната значително количество жива сила и оръжия. Това не би могло да стане без връзки в правителството.

— И ако се разкрием, това ще стигне до похитителите — измърмори Омаха. Беше прибрал пистолета в кобура и потриваше кокалчетата си. Гневният изблик изглежда му беше помогнал да си възвърне равновесието. — И ще изчезнат, преди да сме предприели каквото и да било. Ще изчезнат заедно със Сафиа.

— Именно.

— Тогава какво ще правим? — попита Кара.

— Ще намерим транспорт.

Капитан Ал Хафи пристъпи напред. Пейнтър не беше сигурен как ще се отнесе капитанът към перспективата да измами собственото си правителство, като запази в тайна мисията им, но пък в конкретната си работа Пустинните фантоми действаха при условия на пълна независимост. Той кимна на Пейнтър.

— Ще пратя един от хората си в селото. Така няма да предизвикаме подозрения.

Капитанът изглежда прочете нещо по лицето на Пейнтър, някакъв въпрос защо толкова охотно им помага.

— Те убиха един от хората ми. Калил беше братовчед на жена ми.

Пейнтър кимна съпричастно.

— Нека Аллах го заведе у дома. — Знаеше, че няма по-силна лоялност от тази към членовете на собственото ти племе и семейство.

С лек поклон на благодарност капитан Ал Хафи махна на по-високия от двамата си подчинени, истински гигант на име Барак. Размениха си няколко бързи изречения на арабски. Барак кимна и понечи да тръгне.

Кара го спря.

— Как ще вземеш камион, като нямаш пари? Барак й отговори на английски:

— Аллах помага на онези, които си помагат сами.

— Ще го откраднеш?

— Ще го взема назаем. Това е традиция сред нашите пустинни племена. Човек може да вземе назаем онова, от което се нуждае. Кражбата е престъпление.

След този кратък урок по мъдрост мъжът се отдалечи на бегом в посока на далечните светлинки и скоро изчезна в мрака като истински фантом.

— Барак ще изпълни задачата си — увери ги капитан Ал Хафи. — Ще намери достатъчно голямо превозно средство, което да побере всички ни… и коня.

Пейнтър погледна назад към каменистия бряг. Другият фантом, мълчалив младеж на име Шариф, водеше жребеца на късо въже.

— Защо да взимаме и коня? — попита Пейнтър, загрижен за прекаленото внимание, което би привличал един голям камион. — Тук има добра паша, а и все някой ще го намери.

Капитан Ал Хафи отговори:

— Нямаме много пари. А коня можем да го разменим, да го продадем. Или да го използваме като транспорт, ако се наложи. Ще ни служи и като прикритие за пътуването до Салала. Коневъдните ферми там са широко известни. Няма да предизвикаме толкова голямо подозрение, ако жребецът е с нас. А и освен това бялото носи късмет. — Последното беше казано дяволски сериозно. За арабите късметът беше толкова важен, колкото и покривът над главата.

Спретнаха си нещо като лагер. Докато Омаха и Пейнтър влачеха моторницата зад няколко по-големи скали, за да не се вижда откъм морето, другите напалиха огън на завет зад един сринал се участък от скалната стена. Там огънят щеше да остане незабелязан, а всички те имаха нужда от топлината и светлината му.

Четиридесет минути по-късно скърцането на раздрънкана скоростна кутия обяви появата на транспорта им. Запалени фарове изникнаха иззад един завой на крайбрежното шосе. Камион с открито ремарке. Стар Интернешънъл 4900, боядисан в жълто и целият ръждясал. Ремаркето му беше обточено с дървен парапет и се отваряше отзад.

Барак изскочи от кабината.

— Виждам, че си намерил нещо назаем — каза Кара. Той сви рамене.

Загасиха огъня. Барак беше успял за вземе назаем и малко дрехи — роби и наметала. Облякоха се бързо и скриха западняшките си дрехи.

След като се приготвиха, капитан Ал Хафи и хората му се качиха в кабината заради евентуално спиране. Другите се покатериха отзад. Наложи се да вържат кърпа на очите на коня, за да го прекарат по рампата в каросерията. Завързаха го близо до кабината.

Докато камионът подскачаше по крайбрежния път, Пейнтър гледаше жребеца. „Бялото носи късмет.“ Дано да е така помисли си той… защото късмет определено им беше важен.