Пясъчна буря

16.КРЪСТОПЪТИЩА

4 декември, 05:55

Дофарските планини

Небето на изток просветляваше, когато Омаха намали скоростта на пикапа на върха. Пътят продължаваше надолу от другата страна на хребета… ако изровената, осеяна с камънаци широка пътека можеше да се нарече път. Долната част на гърба го болеше от постоянното друсане през последните десет мили.

Натисна спирачките. Тук пътят прехвърляше билото на последния проход през планините. Напред височините се спускаха в солни плата и чакълести равнини. В огледалото за задно виждане се ширеха пасища зелен пирен и стада пасящ добитък. Преходът беше рязък.

От двете страни на пикапа се простираше лунен пейзаж от червени скали, тук-там прекъснати от групички чепати Дървета с червеникава кора, приведени от ветровете, които Духаха над прохода. Boswellia sacra. Рядкото и ценно тамяново дърво. Източникът на богатство от древните векове.

Когато Омаха наби спирачки, главата на задрямалия Пейнтър се килна назад.

— Какво става? — замаяно попита той. Едната му ръка лежеше върху пистолета в скута му.

Омаха посочи напред. Пътят се спускаше през сухо речно легло. Каменист, коварен маршрут, подходящ само за високопроходими автомобили.

— Оттук започва нанадолнище — каза Омаха.

— Знам го това място — каза Барак зад тях. Този човек сякаш никога не спеше, зает да дава указания на Омаха, докато се движеха на зигзаг през планината. — Това е Уади Дикур, Долината на спомените. Скалите и от двете страни са древно гробище.

Омаха включи на скорост.

— Да се надяваме, че няма и ние да си намерим гроба.

— Защо дойдохме тук? — попита Пейнтър.

На третия ред седалки Корал и Дани се размърдаха, облегнати един на друг. Поизправиха се и наостриха уши. Клей, седнал до Барак, продължи да хърка, отметнал глава назад, сляп и глух за ставащото около него.

Барак отговори на въпроса на Пейнтър.

— Само местното племе Шахра знае този път през планината към пустинята. Те още събират тамян от дърветата наоколо по традиционния начин.

Омаха никога не беше срещал член на клана Шахра. Те живееха изолирано, технологията им беше на ниво каменна епоха и строго спазваха традицията. Езикът им беше проучен подробно. Не приличаше на съвременния арабски, звучеше мелодично, почти като напев, и съдържаше осем допълнителни фонетични срички. С течение на времето повечето езици губят част от звуците си, развиват се и стават по-икономични в процеса на развитието си. Заради допълнителните срички езикът на Шахра се смяташе за един от най-древните в арабския свят.

Самите Шахра наричаха себе си „народа на ’Ад“, по името на цар Шадад, първия владетел на Убар. Според предаваните от уста на уста легенди те произлизали от истинските жители на Убар, онези, които избягали от разрушението през тристата година от новата ера. Всъщност може би Барак ги водеше точно по маршрута, по който народът на ’Ад някога е избягал от катастрофата, унищожила града.

Смразяваща мисъл, особено в сенките на древните гробове. Барак завърши:

— По речното русло има само трийсет километра до Шисур. Не е далеч.

Омаха подкара пикапа надолу, на най-ниска предавка, с едва десетина километра в час. Ако подкараше по-бързо, рискуваше Пикапът да се плъзне към коварните глинести шисти и каменистия сипей. Въпреки предпазливостта му Пикапът често поднасяше, сякаш се движеше по лед. След половин час ръцете на Омаха се плъзгаха мокри от пот по волана.

Но поне слънцето беше изгряло — като прашна роза в небето.

Омаха познаваше този оттенък. Наближаваше буря, която щеше да удари района след няколко часа. Ветрове откъм пустинята вече се катереха по речното легло и се блъскаха недоволно в пикапа, чиято форма не беше от най-аеродинамичните.

Омаха тъкмо излизаше от остър завой на речното легло, когато пред тях се появиха две камили и двамина облечени в дълги роби бедуини. Той натисна твърде рязко спирачките, задният край поднесе и Пикапът се удари странично в няколко нестабилно наредени каменни плочи край пътя. Метал изхрущя. Плочите се катурнаха.

Клей се събуди със сумтене.

— Отиде ни депозитът срещу удар — промърмори Дани.

Двете камили, натоварени с привързани бали и препълнени кошове, изгъргориха с тръскане на глави, докато минаваха покрай пикапа. Сякаш носеха цяла покъщнина на гърбовете си.

— Бегълци — каза Пейнтър и кимна към други натоварени по подобен начин камили, мулета и коне, които пъплеха нагоре по сухото речно легло. — Спасяват се от бурята.

— Всички добре ли са? — попита Омаха, докато се бореше със скоростния лост и натискаше съединителя. Пикапът подскочи, разклати се и накрая отново тръгна напред.

— В какво се ударихме? — попита Корал, като гледаше назад към преобърнатите камъни.

Дани посочи към други подобни каменни купчини изцялото гробище.

— Трилити — отговори той. — Древни молитвени камъни — Всяка купчина се състои от три плочи, опрени под наклон една на друга във формата на малка пирамида.

Омаха подкара пикапа по пътя, като внимаваше за други натрупани камъни. Това стана по-трудно, когато „трафикът“ се сгъсти, колкото по-надолу по речното легло се спускаха.

Хората масово бягаха от пустинята.

— Ти нали каза, че никой не знаел за тази задна вратичка откъм планините? — попита Пейнтър Барак.

Арабинът сви рамене.

— Когато си изправен пред майката на всички пясъчни бури, бягаш към по-високи места. Където и да е, стига да е на високо. Бас държа, че всяко речно легло се е оживило също като това. По главните пътища със сигурност е още по-зле.

Бяха чули някоя и друга метеорологична информация по радиото, когато въобще успяваха да уловят сигнал. Пясъчната буря беше нараснала по размер, обхващаше Източното крайбрежие, придружена от ветрове със скорост сто и трийсет километра в час, които вдигали във въздуха огромни количества пясък. Бурята местела пясъчни дюни сякаш са пяна в бурно море.

И това не беше най-лошото. Системата от високо атмосферно налягане по крайбрежието се придвижвала към сушата. Двете буреносни системи щели да се срещнат над оманската пустиня — рядка комбинация от атмосферни явления, която се очакваше да породи буря, невиждана от векове.

Макар че слънцето беше изгряло, северният хоризонт оставаше забулен в пушлив мрак. Докато се спускаха по планинския път, бурята напред ставаше все по-висока, като приливна вълна.

Най-после стигнаха до дъното на речното легло. Скалите и от двете страни останаха назад, отстъпвайки пред пясъчни солени плата.

— Добре дошли в Руб ал Кали — обяви Омаха. — Празната четвъртина.

Не можеше да има по-подходящо име.

Напред се стелеше огромна равнина от сив чакъл, нашарен от ивиците на синьо-белите солници. А отвъд тях дълго червено възвишение бележеше началото на безкрайните вълнисти дюни, които пресичаха арабския свят. Пясъците грееха в розови, кафяви, морави и алени отблясъци. Истинска палитра!

Омаха погледна индикатора за горивото. С малко късмет бензинът щеше да им стигне до Шисур. Погледна назад към пустинния фантом, единствения им водач.

— Трийсет километра значи? Барак се облегна назад и сви рамене.

— Плюс-минус.

Като клатеше глава, Омаха се обърна отново напред и подкара пикапа по равното. Няколко изостанали бегълци пъплеха към планините. Не показаха никакъв интерес към пикапа, който се движеше към бурята. Само глупак можеше да пътува натам.

Всички в пикапа мълчаха, вперили погледи в бурята. Единственият звук идваше от хрущящия пясък и чакъл под гумите. По този по-дружелюбен терен Омаха рискува да вдигне скоростта на петдесет километра в час.

За жалост ветровете сякаш се засилваха с всеки изминат километър, навявайки пясък от дюните. Щеше да е чудо, ако по пикапа останеше някаква боя, докато стигнат до Шисур.

Дани пръв наруши мълчанието:

— Трудно е да повярваш, че някога това е било просторна савана.

Клей се прозя.

— За какво говориш?

Дани се премести малко по-напред на седалката.

— Не винаги е било пустиня. Сателитните карти показват наличие на древни речни легла, езера и потоци под пясъка, което навежда на мисълта, че някога този район е бил покрит с пасища и гори, пълни с хипопотами, бизони и газели. Истинска райска градина.

Клей плъзна поглед по голия пейзаж.

— И кога е било това?

— Преди двайсетина хиляди години. Все още могат да се намерят неолитни артефакти от онова време — остриета на брадви, на ножове за почистване на кожа, върхове на стрели. — Дани кимна към пустошта. — После започнал период на суша, които превърнал арабския свят в пустиня.

— Защо? Какво е предизвикало такава промяна?

— Не знам.

Нов глас се намеси с отговор на въпроса на Клей:

— Климатичната промяна се е дължала на ефекта Миланкович.

Всички насочиха вниманието си към Корал Новак. Тя обясни.

— Периодично Земята се накланя в орбитата си около слънцето. Тези „орбитални колебания“ предизвикват масивни климатични промени. Като превръщането в пустини на арабския свят, на части от Индия, Африка и Австралия.

— Но какво причинява това колебание в наклона? — попита Клей.

Корал сви рамене.

— Може би е обикновено сверяване на часовника. Естествени периодични промени в орбитата. Или е нещо по-драматично. Промяна в поляритета на Земята, нещо, което се е случвало хиляда пъти в геоложката история. Или пък никеловото ядро на Земята е хлъцнало в процеса на въртенето си. Никой не може да каже със сигурност.

— Каквото и да е станало — заключи Дани, — ето го резултата.

Пред тях дюните се бяха превърнали в масивни могили от червен пясък, някои достигаха до двеста метра височина. Между тях се тъмнееше вездесъщият чакъл като мрежа от лъкатушни хаотични пътища, познати сред местните като „улици сред дюните“. Лесно можеше да се загубиш сред лабиринта от улици, но един по-директен маршрут напряко през дюните би затруднил и най-високопроходимото возило. Риск, който те не можеха да поемат.

Омаха посочи напред и погледна в огледалото към Варак.

— Знаеш пътя през проклетите дюни, нали?

Исполинът арабин отново сви рамене, което беше обичайният му отговор на всеки въпрос.

Омаха погледна към надвисналите дюни… и отвъд тях, към стената от врящи тъмни пясъци, издигащи се над хоризонта като димния край на огромен горски пожар, който пълзи към тях.

Нямаха време за погрешни завои.

07:14

Сафиа вървеше до Кара по друг тунел. Жените от клана Рахим се движеха пред и зад тях на групички, понесли газени лампи. Вървяха вече три часа, като спираха редовно, за да пият вода или да починат. Рамото беше започнало да я наболява, но тя си мълчеше.

Целият клан беше потеглил. Дори децата.

Една майка кърмачка крачеше малко пред тях, придружена от шест деца на възраст от шест до единайсет. По-големите момичета държаха по-малките за ръка. Както всички жени от Рахим децата също бяха увити в наметала с качулки.

Сафиа ги оглеждаше, а и те и мятаха по някой и друг скришен поглед през рамо. Приличаха си като сестри. Зелени очи, черни коси, тъмна кожа. Дори срамежливите им усмивки разкриваха еднакви трапчинки.

И докато възрастните жени се различаваха по нещо — някои бяха слаби и стройни, други с по-едър кокал, някои с дълги, други с къси коси, — като цяло чертите на всички бяха поразително еднакви.

Лу’лу вървеше в крачка с тях. Тя лично беше организирала потеглянето на клана. Като потомствени пазители на Убар никоя от жените Рахим нямаше да остане встрани от това паметно събитие.

Когато тръгнаха, Лу’лу се беше умълчала — остави на Сафиа и Кара достатъчно време да поговорят за откритието, че са сестри. Този факт все още им се струваше нереален. През последния час обаче нито една от тях не бе проговорила, всяка потъна в собствените си мисли. Кара първа наруши мълчанието:

— А къде са мъжете ви? — попита тя. — Бащите на всички тези деца? Ще ни чакат някъде по пътя ли?

Лу’лу я погледна намръщено.

— Няма мъже. Това е забранено.

Сафиа си спомни какво беше казала по-рано старицата — че раждането на Сафиа било в разрез с правилата. Може би трябва да се получи разрешение? Затова ли всички изглеждаха толкова еднакви? Някакъв опит да запазят генетичното си наследство чисто?

— Значи сте само жени? — попита Кара.

— Някога Рахим са били стотици — тихо каза Лу’лу. — Сега сме трийсет и шест. Талантите ни, дадени чрез кръвта на Биликис, са отслабнали, станали са по-крехки. Често имаме мъртвородени. Други губят талантите си. Светът стана токсичен за нас. Миналата седмица Мара, една от по-възрастните, загуби благословията си, когато отиде в болницата в Маскат. Не знаем защо.

Сафиа се намръщи.

— За какви таланти споменаваш непрекъснато? Лу’лу въздъхна.

— Ще ти кажа, защото си една от нас. Ти беше подложена на тест и се установи, че носиш следа от благословията на Убар.

— Подложили сте я на тест? — попита Кара, като хвърли поглед към Сафиа.

Лу’лу кимна.

— На даден етап ние подлагаме на тест всички деца със смесена кръв, които се раждат в клана ни. Алмааз не беше първата, напуснала Рахим, за да легне с мъж и да загърби наследството си заради любов. И други такива деца са се раждали. Много малко от тях имат таланта. — Тя допря ръка до лакътя на Сафиа. — Когато научихме за чудодейното ти оцеляване при терористичното нападение в Тел Авив, решихме, че е възможно кръвта ти да носи някаква сила.

Сафиа се препъна при споменаването на бомбата. Спомняме си статиите във вестниците, които бяха разгласили „чудодейното“ и оцеляване.

— Но ти напусна страната преди да успеем да те подложим на тест и повече не се върна. И ние решихме, че сме те загубили. После чухме за откриването на ключа. В Англия. В музей, където ти работиш. Нямаше начин това да не е знак! — Жар се промъкна в гласа на жената, жар, изпълнена с много надежда. — Когато се върна тук, ние те потърсихме. — Лу’лу плъзна поглед напред по тунела и сниши глас. — Първо се опитахме да стигнем до годеника ти. Да го използваме, за да дойдеш при нас.

Кара ахна.

— Значи вие сте се опитали да го отвлечете.

— И той не е лишен от таланти — призна старицата с крива усмивка. — Разбирам защо си му дала сърцето си.

Сафиа се смути.

— След като не успяхте да го отвлечете, какво направихте?

— Когато стана ясно, че ти няма да дойдеш при нас, решихме ние да отидем при теб. Подложихме те на тест по стария начин. — Тя погледна към Сафиа. — Със змията.

Сафиа спря на място, връхлетяна от спомена за случката в банята в имението на Кара.

— Пратили сте ми килимната змия?

Лу’лу спря заедно с Кара. Няколко от жените ги подминаха.

— Тези простички същества разпознават хората с дарба, благословените от Убар. Такава жена те няма да наранят, а Ще открият покой близо до нея.

Сафиа и сега сякаш усети навитата на голите й гърди змия, все едно се припичаше на камък, изпълнена с доволство. После прислужницата беше влязла в банята и писъкът и беше разбудил агресивността на змията.

— Можеше да убиете някого!

Лу’лу им даде знак да тръгнат напред.

— Глупости! Ние не сме глупави. Не се придържаме към старите традиции в това отношение. Бяхме извадили зъбите на змията. Никой не е бил заплашен.

Сафиа продължи надолу по тунела, твърде смаяна, за да каже нещо.

При Кара обаче нещата не стояха така.

— Какви всички тези приказки за някакъв талант? Какво е трябвало да усети змията в Сафиа?

— Онези, които носят благословията на Убар, притежават способността да налагат волята си на други умове. Дивите животни са особено податливи, прекланят се пред нашите желания и изпълняват заповедите ни. Колкото по-просто е устроено животното, толкова по-лесно е да го контролираш. Елате да видите.

Лу’лу пристъпи към стената, където малка дупка се отваряше в песъчливия под. Тя отвори ръце. Леко жужене се разнесе из главата на Сафиа. От дупката се показа малка полевка, сляпа, мустачетата и мърдаха. Животинчето се покатери, послушно като малко коте, в дланта на ходжата. Лу’лу я погали с един пръст, после я пусна. Полевката се стрелна към дупката си, явно крайно изненадана, че е излязла оттам.

— На такива простички същества е лесно да се въздейства. — Лу’лу кимна към Кара и продължи надолу по тунела. — Също както и на умовете, отслабени от пристрастеност.

Кара отклони поглед.

— Върху будния ум на хората обаче може да упражним само минимален контрол. В най-добрия случай успяваме да забулим и притъпим възприятията им, когато са близо до нас. Да скрием присъствието си за кратко време… и то само на собственото си тяло. Дори дрехите е трудно да направим невидими. Най-добре е да го правиш гола и в сенките.

Кара и Сафиа се спогледаха изумени. Изглежда жените владееха някаква форма на телепатия, изкривяване на чуждия ум.

Лу’лу нагласи наметалото си.

— Разбира се, талантът може да се използва и върху самата теб, концентрация на волята, насочена навътре. Това е най-голямата ни благословия, която подсигурява връзката ни с царица Биликис, първата и последната от нас.

Сафиа си спомни легендите за Савската царица, истории, които се разказваха из целия арабски свят, Етиопия и Израел. Много от тях включваха колоритни преувеличения — вълшебни килимчета, говорещи птици, дори телепортиране. А за най-важния мъж в живота й, цар Соломон, се говореше, че можел да говори с животните, същото, което ходжата твърдеше сега. Сафиа си спомни леопарда, който беше нападнал Джон Кейн. Можеха ли тези жени наистина да контролират такива опасни животни? И дали подобен талант не е бил изворът на всичките странни истории за Савската царица?

Кара наруши мълчанието.

— Какво става, когато насочите таланта си навътре?

— Най-великата благословия — повтори Лу’лу с копнеж в гласа. — Зачеваме дете. Дете, което не е посято от мъж.

Кара и Сафиа се спогледаха с недоумение.

— Девствено раждане… — прошепна Кара.

Също като при Дева Мария. Мислите се блъскаха в главата на Сафиа. Затова ли първият ключ, желязното сърце, е бил скрит в гробницата на бащата на Девата? Нещо като признание. От една девица на друга.

Лу’лу продължи:

— Но децата, които раждаме, не са като другите. Детето на нашето тяло е нашето тяло, родено да продължи линията.

Сафиа поклати глава.

— Какво имаш предвид?

Лу’лу вдигна тоягата си и посочи с нея напред и назад, сякаш да обхване целия клан.

— Ние всички сме една и съща жена. Ако го кажем със съвременни термини, ние сме генетично идентични. Най-голямата от всички благословии е талантът да запазим чиста кръвната си линия, да произведем ново поколение от собствената си утроба.

— Клонинги — каза Кара.

— Не — възрази Сафиа. Тя разбираше какво се опитва да опише ходжата. Подобен репродуктивен процес се среща при някои насекоми и животни, най-известни сред които са пчелите.

— Партеногенеза — каза тя на глас. Кара изглежда се обърка.

— Това е форма на репродуциране — женската може да произведе яйцеклетка с нормално ядро, съдържащо собствения й генетичен код, която след това се развива и роденото е идентичен генетичен дубликат на майката.

Сафиа плъзна поглед напред и назад по тунела. Всички тези жени…

По някакъв начин телепатичната дарба на тези жени им позволяваше да се възпроизвеждат, запазвайки изцяло генетичния си код. Безполово размножаване. Спомни си един от преподавателите си по биология в Оксфорд, който веднъж им бе споменал, че половото размножаване е в някаква степен неестествено за телата ни. Че нормално всяка клетка в тялото се дели и произвежда свой точен дубликат. Само половите клетки в яйчниците и тестисите при деленето си произвеждат клетки, които носят само половината от оригиналния генетичен код — яйцеклетки при жените, сперматозоиди при мъжете, — и така става възможно смесването на генетичния материал. Но ако една жена може по някакъв начин, чрез усилие на волята си, да спре клетъчното деление в неоплодената си яйцеклетка, поколението и би било точен дубликат на майката…

Майката…

Гърлото и се стегна. Тя спря и се вгледа в лицата около себе си. Ако казаното от Лу’лу беше вярно, ако майка и е била от този клан, значи навсякъде около Сафиа вървяха нейни копия. Виждаше я във всичките й възможни въплъщения — от новородено бебе, което сучеше от гърдата на майката, после малкото момиченце, което вървеше ръка за ръка с по-голямата си сестра, до старицата край себе си. Всички те бяха нейната майка.

Сега вече Сафиа разбра тайнствените думи, които ходжата и беше казала по-рано. „Всички ние. Всички ние сме твоята майка.“ Не беше метафора. Беше факт.

Преди Сафиа да е успяла да помръдне или да каже нещо, две жени ги подминаха. Едната носеше сребърния куфар с желязното сърце. Другата държеше желязното копие с бюста на Савската царица. Погледът на Сафиа се плъзна по железните черти на статуята. Лицето на царицата. Лицето на всички тези жени.

Внезапно просветление я връхлетя и почти я ослепи. Наложи се да се облегне на стената на тунела.

— Савската царица… Лу’лу кимна.

— Тя е първата и последната. Тя е всички нас.

Нещо, казано по-рано от ходжата, проехтя в главата на Сафиа — „Ние сме Савската царица“.

Сафиа гледаше фигурите с дълги плащове, които се точеха покрай нея. Тези жени се бяха размножавали безполово от праисторически времена, възпроизвеждайки генетичния код на една-единствена жена, първата, родила дете по този начин, първата възпроизвела себе си.

Биликис, Савската царица.

Впери поглед в лицето на Лу’лу, в зелените очи на отдавна мъртвата царица. Миналото, оживяло в настоящето. Първата и последната.

Как беше възможно това?

Вик прозвуча откъм началото на колоната.

— Пресекли сме планините — каза ходжата. — Хайде. Портите на Убар ни чакат.

07:33

Пейнтър заслони очи, местейки поглед от заседналия пикап към изгряващото слънце и стените от пясък навсякъде около тях. Не можеха да посрещнат бурята тук. Представи си как тези чудовищни дюни се изсипват отгоре им като приливни вълни върху скала.

Трябваше да се махнат.

Допреди няколко минути Пикапът се клатушкаше по един участък равен пясък, захапвайки ръбовете на дюните като дъска за сърф. Чакълените „улици“, по които се движеха окончателно бяха изчезнали и не им оставаше друго, освен да си пробиват път през спечения пясък.

Само дето не навсякъде пясъкът беше спечен.

— Камилска локва — отбеляза Барак, който оглеждаше коленичил задния край на пикапа. И предните, и задните гуми бяха потънали до осите. — Тук пясъкът е много рехав. И дълбок. Като плаващи пясъци. Камилите се въргалят в тях, за да почистят телата си. Оттам и името им.

— Можем ли да изкопаем пикапа? — попита Омаха.

— Нямаме време за това — каза Пейнтър. Барак кимна.

— А и колкото по-дълбоко копаеш, толкова по-дълбоко ще потъва.

— Тогава ще трябва да разтоварим каквото можем. И да продължим пеша.

Дани изпъшка, седнал на пясъка встрани.

— Наистина трябва да бъдем по-взискателни, когато избираме транспорта си. Първо онзи камион с твърдата каросерия, сега тази трошка.

Пейнтър мина встрани, напрегнат от излишъци нервна енергия, или пък се дължеше на електричеството във въздуха, някакъв облак статичен заряд, избутан напред от пясъчната буря.

— Ще се покатеря на онази дюна там. Може да видя Шисур от върха й. Едва ли остава повече от миля. Вие разтоварвайте. Оръжия, оборудване, всичко.

Тръгна нагоре по склона. Омаха се повлече след него.

— Мога и сам да проверя — махна му Пейнтър да се връща. Омаха продължи да се катери, набивайки крак, сякаш да накаже пясъка. На Пейнтър не му се спореше в момента. Така че двамата продължиха да се катерят мълчаливо по склона на дюната. Оказа се, че все пак има нещо като пътечка — отдолу не я беше забелязал.

Омаха го настигна.

— Съжалявам…

Пейнтър сбърчи чело вместо въпрос.

— За пикапа — измърмори Омаха. — Трябваше да видя онова камилско нещо.

— Не се обвинявай. И аз щях да се натреса в него. Омаха продължи напред.

— Просто исках да кажа, че съжалявам.

Пейнтър усети, че извинението не се отнася само до затъналия пикап.

Най-сетне стигнаха до острия като нож хребет на дюната, който се ронеше под краката им. Ручейчета пясък се спуснаха на криволици по отвъдната страна.

Съвършена, кристална неподвижност тегнеше над пустинята. Нито птича песен, нито цвъртене на насекоми. Дори и вятърът беше утихнал временно. Спокойствието преди буря.

Пейнтър гледаше онемял просторите напред. Във всички посоки се редяха дюни, чак до хоризонта. Но онова, от което не можеше да откъсне очи, беше врящата стена на север, ураганът от пясък. Тъмните пелени му заприличаха на гръмотевични облаци. Забеляза дори няколко синкави светкавици. Статични разряди. На практика същото като светкавиците.

Трябваше да стигнат до някакво убежище.

— Там — каза Омаха и посочи. — Онази групичка финикови палми.

Пейнтър различи малка кръпка зеленина на по-малко от километър, заровена сред дюните, скрита от погледа.

— Оазисът на Шисур — каза Омаха. Не бяха далеч.

Обръщаше се, когато някакво движение привлече погледа му. В небето на изток. Нещо черно летеше, очертано на фона на утринния светлик. Той вдигна очилата за нощно виждане пред очите си, като превключи на дневна светлина с Увеличение. Увеличи още.

— Какво е?

— Транспортен хеликоптер. Военновъздушни сили на САЩ. Навярно от Тумрайт. Кръжи и се готви да кацне.

— Спасителна мисия заради бурята?

— Не. Касандра. — Пейнтър чу гласа й в главата си. „Наистина ли мислеше, че ще се хвана на приказките ти, че си тръгнал към йеменската граница?“ А това тук беше поредното потвърждение колко нависоко във Вашингтон беше впила зъбите и ноктите си групата на Касандра. Как Пейнтър можеше да се надява на победа при тези обстоятелства? Имаше само петима души, повечето без военна подготовка.

— Сигурен ли си, че е тя?

Пейнтър проследи как хеликоптерът се спусна към пясъците и изчезна сред дюните.

— Да. Това е същото място като на картата. На шест мили встрани.

Пейнтър свали очилата. Касандра беше твърде близо, за да се чувства спокоен.

— По-добре да тръгваме — каза той.

Пейнтър погледна още веднъж към оазиса да се ориентира за посоката и тръгна обратно по склона на дюната. През по-голямата част от пътя се плъзгаха и бързо се озоваха долу. Пейнтър огледа наредения багаж. Никак не беше малко. Но не смееха да оставят нищо, което по-късно може да им потрябва.

— Колко е пътят? — попита Корал.

— Половин миля — каза Пейнтър. Хората му се спогледаха с облекчение.

Само Корал пристъпи към него, усетила напрежението в тялото му.

— Касандра вече е тук — каза той. — На изток. Корал сви рамене.

— Така е добре. Когато пясъчната буря удари, тя няма да може да помръдне оттам. Това може да ни спечели някой и друг ден тук. Особено ако ни настигне и онази крайбрежна система от високо атмосферно налягане. Мегабурята, за която тръбят всички.

Пейнтър кимна и си пое дълбоко дъх. Корал беше права. Все още имаха шансове за успех.

— Благодаря ти! — промърмори той.

— Пак заповядай, командире.

Бързо разпределиха товара. В най-големия сандък беше радарът за дълбоко проникване — щяха да го носят Пейнтър и Омаха. Тежеше ужасно, но ако искаха да претърсят руините за заровено съкровище, този инструмент можеше да им потрябва.

След малко поеха на път. Заобиколиха една огромна дюна, висока колкото две футболни игрища, а по-малките отвъд нея ги катереха. Слънцето продължаваше да се изкачва по небето, нагрявайки въздуха и пясъка. Скоро крачката им се забави до пълзене, когато адреналинът им се изчерпа, а умората се натрупа.

Най-сетне изкачиха една ниска дюна и в долината от другата и страна откриха група сравнително нови сгради, дървени постройки и една малка джамия. Село Шисур.

В долината долу безкрайното червено на Руб ал-Кали отстъпваше за кратко на зеленина. Акациеви дръвчета растяха покрай сградите, обсипани с жълти цветове храсти грееха като кръпки сред пясъка, примесени с гъсталаци от ниски палми. По-големи дървета от типа на мимозата провлачваха цъфнали гроздове до земята като сенчести беседки. А вездесъщите финикови палми стърчаха над всичко.

След пустинната пътека, където единствената растителност се състоеше от няколко чепати солени храста и тук-там вехнеща острица, оазисът на Шисур им се стори истински рай.

Нищо не помръдваше в селото. Изглеждаше изоставено. Ветровете отново бяха набрали скорост с приближаването на бурята. Прашни дяволи шетаха тук-там из уличките. Пердета плющяха от отворени прозорци.

— Тук няма хора — отбеляза Корал.

Омаха пристъпи напред и огледа малкото градче.

— Евакуирали са се. Но пък и без буря в селото почти не остават хора извън туристическия сезон. Шисур е главно крайпътна спирка при скитанията на бедуинското племе Байт Мусан. Те непрекъснато идват и си отиват. След като бяха открити руините и градчето се превърна в туристическа атракция, доста хора се задържат тук за постоянно. Но дори и това е сезонно в голяма степен.

— И къде точно са руините? — попита Пейнтър. Омаха посочи на север от селото. Малка кула от ронеща се скала стърчеше над равните пясъци.

Пейнтър я беше взел за естествено образувание, една от многото колони от пясъчник с плосък връх в пустинята. Едва сега забеляза, че тази е направена от каменни блокове. Приличаше на наблюдателница.

— Цитаделата на Убар — каза Омаха. — Най-високата и точка. Голямата част от руините са в ниското и не се виждат оттук. — Той тръгна към празното село.

Другите се затътриха по финалната права към убежището, привели глави срещу упорития вятър, извърнали лица да опазят очите си от навеите пясък.

Пейнтър се забави още миг. Най-после бяха стигнали до Убар. Но какво ли щяха да намерят? Обърна поглед към заплахата, надвиснала от север. Пясъчната буря изпълваше целия хоризонт, закриваше останалия свят. Прашната стена изяждаше пустинята пред очите му.

Нови изливи на статично електричество танцуваха там, където бурята се срещаше с пясъците. Особено силен разряд се търколи по склона на една дюна като балон, носен от силен вятър. След миг избледня, сякаш се просмука в самия пясък и изчезна. Пейнтър затаи дъх. Знаеше какво е това.

Кълбовидна мълния.

Същата като онази, която беше предизвикала експлозията на метеорита в Британския музей.

Бяха направили пълен кръг.

Някой заговори зад рамото му и го стресна:

— Синият джин на пясъците. — Барак също бе забелязал природния феномен. — Бурите винаги докарват джинове.

Пейнтър се чудеше дали той наистина вярва, че това са зли духове, или го приема просто като легенда, която да обясни явлението.

Барак сякаш усети догадките му.

— Каквото и да представляват, не вещаят нищо добро. — Тръгна по склона след другите.

Още миг Пейнтър се взира в чудовищната буря, докато очите му не залютяха от набиващия се пясък. Това беше само началото.

Тръгна надолу и обърна поглед на изток. Нищо не помръдваше. Вълнистите дюни скриваха всичко. Огромно море. Ала Касандра и отрядът и чакаха някъде там.

Акули… обикалят ли, обикалят…

08:02

Сафиа не беше очаквала този начин на придвижване, не и от един древен клан, който водеше началото си от Савската кралица. Пясъчното бъги се набираше по наклона, огромните му гуми с дълбоки грайфери захапваха с лекота терена. Изстреляха се през хребета на дюната, полетяха за миг във въздуха, после се приземиха от другата му страна. Гумите и амортисьорите поеха голяма част от удара.

Въпреки това Сафиа стискаше със здравата си ръка напречния предпазен лост пред себе си, подобен на предпазните лостове на влакчетата в увеселителните паркове. Кара се държеше по същия начин, кокалчетата на ръцете и бяха побелели. И двете бяха облекли пустинни наметала с вдигнати качулки, стегнати с тънки шалове през долната част на лицата, които предпазваха кожата от жулещия вятър. Носеха и слънчеви очила с полароидни стъкла, прикрепени здраво за главите.

Лу’лу седеше на пътническото място отпред, а бъгито управляваше жена на около шестнайсет години, която се казваше Джед. Шофьорката — или пилотът, което на моменти й подхождаше повече — беше стиснала решително устни, макар че в очите й блестеше и известна доза неподправено момичешко вълнение.

Следваха ги други огромни бъгита, всяко с по пет жени от клана на борда си. Пресичаха на зигзаг собствените си следи, за да избегнат пясъка, вдигнат от бъгитата отпред. От двете страни по фланговете се движеха пясъчни мотопеди с огромни гуми, пресичаха следите на по-големите возила и изпълняваха юнашки скокове над върховете на дюните.

Скоростта на кервана им не беше самоцелна. Пришпорваше ги пясъчната буря, която трещеше към тях от север.

Когато излязоха от подземния лабиринт тунели, Сафиа откри, че се намират от другата страна на планината Дофар на прага на Руб ал Кали. Бяха прекосили планинската верига отдолу. Бяха минали през проходите, останали от стари реки, прокопали си някога път през пясъчника.

Бъгитата и мотопедите ги чакаха там. Кара беше изказала на глас изненадата си от избора на превозни средства — очаквала била камили или някакви други не толкова съвременни начини на придвижване. Лу’лу беше обяснила — „Може да произхождаме от миналото, но живеем в настоящето“ Рахим не прекарваха целия си живот в пустинята, а също като Савската царица бяха в непрекъснато движение, образоваха се и дори трупаха богатства. Имаха си банкови сметки, играеха на фондовата борса, притежаваха недвижима собственост, търгуваха с петролни фючърси.

В момента групата пътуваше стремглаво към Шисур в опит да надбяга бурята.

Сафиа не се беше противопоставила на цялото това бързане. Не знаеше още колко време ще и спечели лъжата, която беше пробутала на Касандра. Ако искаха да се доберат до целта преди нея, трябваше да се възползват от всяко предимство.

Лу’лу и другите разчитаха на нея да ги води. Както беше казала ходжата, „Ключовете са се разкрили пред теб. Същото ще направят и портите“. Сафиа се надяваше жената да е права. Дотук се беше осланяла на интуицията и знанията си. Надяваше се те да я водят и занапред.

На предната седалка Лу’лу вдигна едно уоки-токи „Моторола“ към ухото си, после каза нещо. Думите се изгубиха сред рева на моторите и воя на ветровете. След като приключи, тя се обърна назад, колкото й позволяваха предпазните колани, и извика:

— Може да възникне проблем. Съгледвачите, които изпратихме напред, докладват, че малка група непознати влиза в Шисур.

Сърцето на Сафиа подскочи в гърлото и. Касандра…

— Може би просто търсят подслон. Съгледвачите са намерили транспорта им. Стар пикап, затънал в една камилска локва.

Кара се наведе напред.

— Пикап… да не е бил един син „Фолксваген“?

— Защо?

— Може да са нашите приятели. Онези, които ни помагат. И погледна обнадеждено към Сафиа.

Лу’лу вдигна уоки-токито и проведе кратък разговор. Кимна, после се обърна към Кара и Сафиа.

— Бил е син юрован.

— Те са! — възкликна Кара. — Как са разбрали къде да ни намерят?

Сафиа поклати глава. Изглеждаше невъзможно.

— Все пак трябва да бъдем предпазливи. Може Касандра или хората и да са ги заловили.

А дори и да бяха приятелите им, нов страх сви сърцето на Сафиа. Кои бяха оцелели? Пейнтър се беше опитал да я спаси, рискувал бе всичко, останал бе да прикрие бягството й. Беше ли успял да се измъкне? Престрелката, която беше чула, докато бягаше от гробницата, проехтя в главата й.

Всички отговори се криеха в Шисур.

След още десет минути препускане из дюните малкият градец се появи зад поредния хребет, в една плитка долина, заобиколен от вълнистата повърхност на пустинята. Миниатюрната джамия на селото издигаше минарето си над скупчените дървени бараки и по-стабилни постройки от сгурбетон. Всички бъгита спряха под линията на хребета. Няколко от жените се изкатериха към билото. Проснаха се по корем, наметалата им се сливаха с цвета на пясъка, стискаха снайпери в ръце.

Притеснена да не би да стрелят по погрешка, Сафиа слезе от бъгито. Кара я последва и двете тръгнаха към хребета. Предпазливостта накара Сафиа да измине последните метри пълзешком.

Не съзря никакво движение в селцето. Дали не се бяха скрили при звука от приближаването на бъгитата, без да знаят какви са намеренията на пришълците?

Сафиа огледа района.

На север руини покриваха пространство от петнайсетина акра, заобиколени от рушащи се стени, изкопани от пясъка и реконструирани. Стражеви кули се издигаха на равни интервали над стените, каменни кръгове, останали без покрив високи един етаж. Но най-интересното в руините беше централната им цитадела, триетажна постройка от каменни блокове. Замъкът беше кацнал на върха на ниско възвишение, надвиснало над дълбока неравна яма в земята. Дупката обхващаше повечето от земята между стените. Дъното й тънеше в сенки.

Сафиа знаеше, че руините на крепостта върху хълма са само половината от оригиналната конструкция. Другата половина лежеше на дъното на дупката — когато понорната яма се отворила отдолу, повлякла участъци от стените и половината замък. Трагедията се обясняваше с постепенното спадане на подпочвените води. Естествена цистерна от пясъчник лежеше под града. Когато нивото на водата в нея спадало поради суша и прекомерна употреба, на мястото и оставала куха подземна пещера, която след време се сринала и отнесла половината град.

Някакво движение привлече погледа на Сафиа обратно към селото.

От една врата долу излезе човек, облечен с „дишдаша“, и с традиционна оманска чалма. Мъжът вдигна голяма чаша във въздуха.

— Току-що сложих чайника на огъня. Ако искате чаша чай, по-добре си довлечете задниците тук долу.

Сафиа се изправи. Тази крива усмивка и беше позната.

Омаха…

Заля я вълна на облекчение. Преди да се усети, вече тичаше по нанадолнището към него, очите и се замъглиха от сълзи. Изненада се от собствената си реакция.

Едва не падна пред настлания с чакъл път.

— Спри там — предупреди Омаха и отстъпи крачка назад. От прозорците и вратите наоколо изскочиха дулата на пушки. Капан…

Сафиа спря, зашеметена, наранена. Преди да е реагирала, някой изскочи иззад прикритието на ниска стена, сграбчи я и я завъртя. Юмрук стисна кичур от косата и и дръпна рязко назад, оголвайки шията й. Нещо студено докосна кожата й.

Дълъг кинжал отрази светлината на слънцето.

Нечий глас просъска с ледена ожесточеност, която я смрази повече и от ножа.

— Отвлякохте наша приятелка. Омаха се приближи към нея.

— Усетихме, че идвате. Не бих забравил лицето на човек, който се е опитал да ме отвлече.

— Какво направихте с доктор Ал Мааз? — просъска в ухото и гласът, а острието на кинжала се притисна още по-силно към гърлото й.

Сафиа си даде сметка, че лицето и все още е скрито зад шала и очилата. Бяха я взели за една от жените похитителки. Понеже едва си поемаше дъх от уплаха, тя само вдигна ръка и смъкна шала и очилата си.

Омаха зяпна глуповато, после скочи и изблъска настрани ръката на мъжа, който я държеше.

— Обожемой, Сафи… — Притисна я силно към гърдите си.

Огън избухна в рамото й.

— Омаха, ръката ми!

Той отстъпи назад. Хора наизлязоха през вратите и се показаха на прозорците.

Сафиа погледна зад себе си мъжа с кинжала. Пейнтър. Дори не беше познала гласа му. Оказа се трудно да примири Двете усещания — Пейнтър, когото познаваше, и мъжът, който я беше нападнал току-що. Все още чувстваше острието, притиснато в кожата й, юмрука, извил главата й.

Пейнтър отстъпи крачка назад. Облекчение грееше на лицето му, но в сините му очи имаше и някакво чувство, толкова силно и сурово, че беше трудно да се разчете. Срам и съжаление. Той отклони поглед към хълма в съседство.

Сега мотопеди и бъгита се редяха по хребета му, двигателите им ревяха. Рахим бяха готови да й се притекат на помощ. Облечени и закачулени като Сафиа жени се появиха иззад ъглите на сградите с готови за стрелба пушки.

Кара хукна надолу по склона, размахала ръце.

— Всички назад! — извика силно тя. — Станало е недоразумение, нищо повече.

Омаха поклати глава.

— Тази жена не е нужно да си сваля маската. Командарския и глас бих познал навсякъде.

— Кара! — изуми се Пейнтър. — Как? Омаха се обърна към Сафиа.

— Добре ли си?

— Да — успя да изграчи тя.

Кара стигна до тях. И си смъкна шала.

— Остави я на мира. — Тя им махна с ръка да се отдалечат. — Оставете й малко място да диша.

Омаха се дръпна назад. Кимна към склона. Рахим слизаха предпазливо към селото.

— Кои са приятелките ви? Кара сви рамене.

— Не е лесно да се обясни.

08:22

Насред пустинята

Касандра пристъпи към палатката си, пустинен модел на американската армия, направен така, че да издържа на ветрове със скорост до сто и трийсет километра в час. Беше я подсилила с щит против вятър и пясък откъм подветрената страна.

Хората и също разполагаха с подобна защита. По-големите транспортни камиони бяха спрени така, че да осигуряват някакъв завет.

На входа на палатката Касандра изтръска пясъка от камуфлажната си униформа. Беше с широкопола шапка на главата, стегната здраво покрай ушите, и с шал през лицето. Ветровете връхлитаха на пориви и опъваха въжетата на палатките, които се пълнеха с пясък. Пясъчната буря трещеше като минаващ товарен влак.

Току-що се беше върнала от една последна инспекция, след като се бе уверила, че всички хеликоптери са свалени от камионите. Мъжете вече бяха заложили GPS-маяците, които да фиксират местоположението им чрез орбиталните сателити. Данните вече би трябвало да са на разположение в компютризираната й картографска система.

Касандра разполагаше с два часа преди статичното електричество на пясъчната буря да стане опасно за електрониката и да се наложи да я изключат. Предостатъчно време да прихване информацията от сателита ЛАНДСАТ, когато той се фокусираше върху GPS-маяците. Сателитният радар извличаше образ на дълбочина до двайсет метра под пясъка. Щеше да й покаже какво лежи отдолу. Някакво указание откъде да започнат копаенето. Веднага щом бурята отминеше, отрядът щеше да се хване на работа със земекопните машини. И докато някой се усети, че копаят, те отдавна ще са се изнесли.

Такъв беше планът.

Вътрешността на палатката беше спартанска. Една койка и една огромна раница, тип туристическа. В останалата си част палатката представляваше сателитна комуникационна система от най-добро качество. Другото електронно оборудване още не беше разтоварено.

Отиде при лаптопа и седна на койката. Свърза се с Космическия център в Хюстън и въведе парола, за да получи достъп до данните на ЛАНДСАТ. Информацията трябваше да е прехвърлена преди пет минути. Данните я чакаха. Тя набра командите и стартира изтеглянето им.

Облегна се назад и впери поглед в екрана, който бавно се изпълни с образ от пустинята. Видя камионите си, палатките дори дупката, която бяха изкопали за тоалетна. Образ от повърхността. Чудесно качество.

Следващият образ бе от по-дълбокото сканиране.

Касандра се наведе към екрана.

Повърхността отстъпи, разкривайки по-различен строеж, основната скала под пясъка. Фосил от друго време, запазен в пясъчника. В по-голямата си част теренът беше равен и плосък, само в единия край го пресичаше руслото на старо речно легло. Някога реката се е оттичала в древно езеро, погребано сега под лагера им.

Касандра оглеждаше внимателно релефа, моментна снимка от друго време.

Не видя нищо интересно. Нито метеоритен кратер, нито интригуващ артефакт.

Облегна се назад. Щеше да прати данните на двама геолози от Гилдията. Може би те щяха да разчетат нещо повече.

Шум откъм подвижното платнище на входа привлече вниманието й. Джон Кейн влезе с накуцване.

— Уловихме сигнала на доктор Ал Мааз. Касандра рязко обърна лице към него. — Кога? Къде?

— Преди осем минути. Още няколко минути минаха, докато определим местонахождението му. Най-напред е регистриран на десет мили западно оттук. Докато го триангулираме, тя е спряла да се движи. На около шест мили от нас.

Докуцука до картата на работната и маса и почука с пръст.

— Точно тук.

Касандра се наведе и прочете името.

— Шисур. Какво има там?

— Попитах един от техниците в Тумрайт. Каза, че там били открити старите руини на Убар. През деветдесетте.

Касандра се взираше в картата. Синята и червената линия изглеждаха така, сякаш са били начертани току-що. Червеното кръгче отбелязваше сегашното им местоположение. Тя сложи пръст върху кръгчето и го прокара назад по линията.

Тя пресичаше Шисур.

Касандра затвори очи. Представи си изражението на кураторката, когато тя беше отбелязала кръгчето. Сафиа бе продължила да проучва картата. Погледът й беше отнесен, сякаш изчисляваше нещо наум.

— Проклетата кучка… — Пръстите и върху картата се затвориха в юмрук. Гняв възпламени вътрешностите й. Но някъде още по-дълбоко просветна и уважение.

Джон Кейн стоеше, смръщил вежди. Касандра върна поглед обратно към образа, препратен от ЛАНДСАТ.

— Тук няма нищо. Прецакала ни е. На грешно място сме.

— Капитане?

Тя обърна лице към Кейн.

— Вдигай мъжете. Тръгваме. Искам камионите да са в движение след десет минути.

— Бурята…

— Забрави! Времето ще ни стигне. Тръгваме. Не можем да си позволим бурята да ни задържи тук. — Побутна Кейн към входа. — Ще оставим оборудването, палатките, припасите. Вземете само оръжията.

Кейн изскочи от палатката.

Касандра се обърна към един от сандъците си. Отвори капака и извади портативния дигитален радиопредавател. Включи го, въведе кода и го настрои на една вълна с имплантирания в кураторката приемник.

Задържа пръст над бутона за предаване. Едно докосване и таблетката C4 във врата на доктор Ал Мааз щеше да избухне, да прекъсне гръбнака и и да я убие моментално. Почувства неудържим импулс да го натисне, после изключи устройството.

Не съчувствие възпря ръката й. Сафиа беше доказала способностите си да разгадава гатанки. Подобно умение можеше все още да й потрябва. Но, което беше по-важно, Касандра не знаеше със сигурност дали Пейнтър е с нея.

А това беше важно.

Касандра искаше Пейнтър да види как Сафиа умира.

17.ДА РАЗБИЕШ КЛЮЧАЛКА

4 декември, 09:07

Шисур

Сафиа пристегна очилата на очите си.

— Всички ли са екипирани?

— Все едно се спуска нощ — каза Клей откъм отворената врата. Бяха заковали с дъски прозорците на централната сграда, избрана заради масивната врата, която да ги пази от ветровете. Освен това вратата беше на южната стена, далеч от директната атака на бурята.

През прага Сафиа виждаше утринното небе, пометено от вихрещите се високо във въздуха пясъци, които бяха потъмнили света до зловещ полумрак. Прашни облаци прибулваха слънцето. Канали от въртящ се пясък помитаха уличките от двете страни на къщата и се завихряха току пред вратата. Ръбът на бурята ги беше настигнал. В далечината сърцето и стенеше и ревеше като някакъв обезумял от глад звяр, който препуска сляпо през пустинята.

Не им оставаше много време.

Сафиа се обърна към групата, скупчена в простичко обзаведената стая. Повечето сгради в Шисур бяха оставени незаключени. Сезонните жители просто изнасяха всичко, преди сами да се изнесат. Нямаше нищо за крадене, освен строшена глинена посуда, една мръсна спукана чиния в кухненската мивка и шепа бледозелени скорпиони. Дори пердетата бяха отнесли.

— Всички имате определени места, където да търсите — каза Сафиа. Беше закачила карта на едната стена. Разделила беше района на пет участъка — по един за всеки от металните детектори, които бяха отмъкнали от бараката за инструменти край руините. Имаха уоки-токита, с които да поддържат контакт. На всеки, освен на най-малките деца, беше определен участък от координатната система, на всички бяха раздадени кирки, мотики и лопати.

— Ако металните детектори уловят нещо, отбележете го. Нека помощниците ви го изкопаят. Не спирайте да се движите. Не спирайте да търсите.

Всички закимаха, че са разбрали указанията й. Търсачите бяха облечени с червеникавокафяви пустинни плащове, осигурени от Лу’лу. Лицата бяха увити с шалове, очите — защитени с очила. Сякаш се бяха подготвили да влязат под вода.

— Ако откриете нещо важно, съобщете по уоки-токито. Аз ще дойда да го видя. И помнете… — Тя почука по часовника върху китката на шинираната си ръка. — След четиридесет и пет минути всички се събираме тук. Бурята ще ни удари с пълната си сила след по-малко от час. Ще изчакаме най-лошото да отмине тук, в къщата, като в това време ще прегледаме евентуалните находки. Ще продължим отново, когато ветровете утихнат. Някакви въпроси?

Никой не вдигна ръка.

— Да вървим тогава.

Трийсетте търсачи се отправиха към бурята. Понеже Цитаделата беше най-подходящото място да се търсят портите на Убар, Сафиа поведе мнозинството от отряда към руините на крепостта, където щяха да фокусират вниманието си. Пейнтър и Клей теглеха шейната с дълбочинния радар. Барак беше преметнал металния детектор на рамото си като пушка. Зад него Корал и Кара носеха земекопни инструменти. Най-отзад вървяха Лу’лу и шофьорката на бъгито Джед. Другите Рахим се бяха разделили на групи, които да претърсят останалите участъци.

Сафиа пристъпи зад ъгъла на къщата. И моментално отстъпи назад, блъсната от вятъра. Сякаш я беше блъснала Божията ръка, със загрубяла и грапава длан. Тя се приведе срещу вятъра и тръгна към портите на руините.

Забеляза, че Пейнтър оглежда ходжата. При срещата бяха обменили информация за случилото се дотук, така че всички да са наясно със ситуацията. Разбира се, историята на Сафиа беше най-потресаващата и фантастична от всички — тайно племе от жени, чиято кръвна линия води назад до Савската царица и ги дарява със странни ментални способности, произлизащи от някакъв източник в сърцето на Убар, Въпреки че лицето на Пейнтър беше скрито зад шал и очила, самата му стойка излъчваше съмнения и недоверие. Крачеше нащрек между Сафиа и ходжата.

Излязоха от селото и минаха през дървените порти към руините. Всяка група се отправи към определения й участък. Омаха и Дани вдигнаха ръце за поздрав и се отправиха към понорната яма под Цитаделата. Двамата имаха достатъчно опит в полевите проучвания, а пропастта беше друго вероятно място за значима находка, понеже един ъгъл от крепостта беше пропаднал в нея.

И въпреки това Омаха не беше останал много доволен от поставената му задача. Откакто Сафиа беше пристигнала, той непрекъснато вървеше по петите й, сядаше до нея и за миг не я изпускаше от очи. Вниманието му не остана незабелязано — самата Сафиа не беше сигурна дали у нея надделява смущението или раздразнението. Но тя разбираше облекчението му от факта, че я е намерил жива, и не роптаеше срещу вниманието му.

Пейнтър, от друга страна, се беше отдръпнал, не показваше никакви чувства, държеше се крайно делово. Гледаше да си намира работа и беше изслушал разказа за преживелиците й, без да го коментира по никакъв начин. Нещо се беше променило между тях, имаше някакво смущение. Сафиа знаеше причината. Ръката й несъзнателно понечи да се вдигне към мястото, където той беше притиснал кинжала си. Беше показал друга страна на характера си, ожесточеност, по-свирепа и остра от кинжала. Никой от двамата не знаеше как да реагира. Тя беше твърде потресена, разколебана. Той се беше затворил в себе си.

Сафиа върна мислите си към загадката, която се надяваха да разбулят, и поведе своята група по една стръмна пътечка към крепостта на хълма. Докато се изкачваха, наоколо се разкри цялата система на руините. Минало беше цяло десетилетие, откакто Сафиа за последен път беше видяла комплекса. По онова време беше разкопана само Цитаделата, могила от камъни, която тепърва щеше да се реставрира, и малка част от стената. Сега цялата крепостна стена беше изникнала над пясъка, частично достроена от археолозите, заедно с основите на седемте кули, които някога са охранявали стените.

Дори и понорната яма, десет метра дълбока, беше разкопана и почистена.

Но най-голямо внимание бяха отделили на Цитаделата. Натрупаните безредно камъни сега бяха подредени един върху друг като парченца от мозайка. Основата на замъка беше квадратна със страни от по десет метра, и поддържаше кръглата стражева кула.

Сафиа си представи патрулиращите по бойниците стражи, които са си отваряли очите за мародери и са наблюдавали приближаващите кервани. Под крепостта беше процъфтявал оживен град — амбуланти търгували с ръчно изработени глинени съдове, боядисани платове, вълнени килими, зехтин, палмово пиво, вино от фурми; зидари се трудели над по-високи стени; из целия град кучета лаели, камили ревяли и деца тичали между сергиите, а въздухът кънтял от смеховете им. Отвъд стените напоявани ниви се ширели зелени, засети със сорго, памук, пшеница и овес. Мястото било истински оазис за живот и търговия.

Погледът на Сафиа се плъзна към ямата. После, един ден, всичко е свършило. Градът е бил разрушен. Хората се разбягали, обзети от суеверен ужас. И Убар е изчезнал под напора на пясъците и годините.

Но всичко това беше на повърхността. Легендите за Убар стигаха по-надълбоко, легенди за магически сили, тиранични царе, несметни съкровища, град на хилядата колони.

Сафиа погледна към двете жени, старата и младата, еднолични близначки, разделени от десетилетия. Какво свързваше двете версии за Убар — мистичната и скучната? Отговорите бяха скрити някъде тук. В това Сафиа беше сигурна.

Стигна до портата и погледна нагоре към крепостта.

Пейнтър включи фенерче и насочи яркия му лъч към тъмната й вътрешност. — Да се хващаме на работа.

Сафиа прекрачи през прага. Веднага щом влезе в крепостта, ветровете утихнаха напълно, а далечният рев на пясъчната буря се притъпи.

Лу’лу се приближи към нея.

Барак ги последва и включи металния детектор. Описваше дъги зад тях, сякаш да изтрие стъпките им от пясъка.

На три крачки по коридора се отваряше помещение без прозорци, като изградена от човешки ръце пещера. Задната стена представляваше руина от сринати камъни.

— Провери помещението — обърна се Сафиа към Барак.

Високият арабин кимна и се зае да търси скрити артефакти.

Пейнтър и Клей подготвиха дълбочинния радар, както ги беше инструктирала.

Сафиа плъзна лъча на фенерчето си по стените и тавана. Нямаше никаква украса. Някой беше палил огън. По тавана имаше петна от сажди.

Тръгна на бавна обиколка. Търсеше нещо, което да я насочи. Барак крачеше напред-назад, вперил очи в показанията на детектора, докато го плъзгаше по стените и пода. Помещението беше малко, така че не му отне много време. Не откри нищо. Съвсем нищо.

Сафиа застана в средата на стаята. Това беше единственото запазено вътрешно помещение. Кулата се беше сринала и бе унищожила всички помещения горе.

Пейнтър включи дълбочинния радар, после и преносимия му монитор. Клей влезе в стаята, като влачеше бавно червената шейна по покрития с навят пясък каменен под сякаш теглеше впрегнат вол. Сафиа се приближи да погледне показанията, защото имаше по-голям опит с тази машина. Ако имаше някакви тайни подземни помещения, радарът щеше да ги засече.

Екранът остана черен. Нищо. Твърда скала. Пясъчник. Сафиа се изправи. Ако Убар имаше тайно сърце, то трябваше да е някъде под земята. Но къде? Може би Омаха е извадил по-голям късмет. Сафиа вдигна радиостанцията си.

— Омаха, чуваш ли ме? Кратка пауза.

— Да, какво става? Намерихте ли нещо?

— Не. А вие?

— Още не сме приключили, но засега нямаме нищо. Сафиа се намръщи. Това бяха двете най-вероятни места за скрити отговори. Тук беше духовният център на Убар, царското му седалище. Древната царица би искала да има пряк достъп до тайното сърце на Убар. Едва ли би разположила входа към него далеч от дома си. Сафиа се обърна към Лу’лу.

— Спомена, че след трагедията царицата запечатала Убар и разпръснала ключовете му.

Лу’лу кимна.

— Докато дойде време Убар да се отвори отново.

— Значи портата не е била унищожена, когато ямата се е отворила. — Това си е било чиста проба късмет. Твърде много късмет. Замисли се върху този факт, усетила, че може би нещо се крие зад него.

— Май трябва да донесем ключовете тук — каза Пейнтър.

— Не — отхвърли идеята Сафиа. Ключовете щяха да потрябват едва след като откриеха портата. Но къде би могла да е тя, ако не в Цитаделата?

Пейнтър въздъхна и скръсти ръце.

— Ами ако се опитаме да пренастроим радара, да увеличим интензитета му, за да получим образ от по-голяма дълбочина?

Сафиа поклати глава.

— Не, не, подходът ни е принципно погрешен. Твърде много техника. Това няма да ни даде отговора на загадката.

Пейнтър сякаш се засегна. Той явно страстно вярваше в технологията.

— Разсъждаваме твърде съвременно. Метални детектори радари, участъци, картографиране. Всичко това е правено и преди. За да оцелее толкова дълго, без да бъде открита, портата сигурно е вградена в естествения пейзаж. Скрита на видно място. Иначе досега да са я открили. Трябва да спрем, да разчитаме на инструментите и да започнем да мислим с главите си.

Откри, че Лу’лу я гледа вторачено. Ходжата имаше чертите на царицата, която беше запечатала Убар. Но дали и нравът им беше еднакъв?

Сафиа си представи Реджиналд Кенсингтън, застинал завинаги в стъкления блок, символ на болка и терзание. Ходжата си беше мълчала през всичките тези години. Сигурно беше изкопала тялото, отнесла го беше в планинското си леговище и го беше скрила там от очите на света. Само появилите се ключове за Убар я бяха накарали да наруши мълчанието си, да си развърже езика и да разкрие тайните си. Във всичко това имаше някаква безмилостна решителност.

И ако древната царица е била като ходжата, тя би защитила Убар със същата тази безмилостна решителност, която граничеше с жестокост.

Сафиа усети кладенец от лед да се издига около нея, когато си спомни въпроса, който сама си беше задала преди малко. Как може портата да е оцеляла при отварянето на понорната яма? Знаеше отговора. Затвори очи, дълбоко объркана. Беше възприела неправилна гледна точка. Назад. Сега всичко си идваше на мястото, по потресаващ начин.

Пейнтър изглежда беше доловил внезапния й потрес.

— Сафиа?

— Знам как е била запечатана портата.

09:32

Пейнтър се връщаше бързешком от къщата, която бяха избрали за щаб. Сафиа го беше пратила да донесе скенера Рад-Х, който взеха от джипа на Касандра. Явно Касандра го беше демонстрирала на Сафиа още в Салала, беше й показала положителните стойности за разпад на антиматерия, които се отчитаха при облъчване на желязното сърце, за да убеди археоложката в истинската причина за това търсене.

Заедно със скенера Пейнтър беше открил цял куфар с анализиращо оборудване, по-съвършено от всичко, с което беше работил. За разлика от него Корал беше огледала находката му с жаден блясък в очите. Единственият й коментар беше: „Хубави играчки.“ Пейнтър помъкна целия куфар: Явно Сафиа беше надушила нещо.

Бурята го дърпаше безмилостно, докато той се изкачваше към крепостта. Песъчинки се забиваха във всеки открит сантиметър от кожата му, вятърът плющеше в шала и наметалото му. Наведе се срещу поривите. Денят беше помръкнал до здрач. А това беше едва челото на бурята. — На север светът свършваше със стена от мрак, нашарена от паяжини син огън. Заряди статично електричество. Направо можеше да го помирише човек. Във връзка с подготвяната си мисия до Марс НАСА беше провела изследване как се отразяват такива пясъчни бури върху хората и оборудването. Най-голямата заплаха за електрониката не бяха прахта и пясъкът, а изключително високият електрически заряд във въздуха, създаден от комбинацията на сух въздух и кинетична енергия. Достатъчно висок да изпържи за секунди електронните вериги и да прогори до болка кожата при пряко попадение. А тази буря раждаше гигантска вихрушка от статично електричество. Която всеки миг щеше да ги застигне.

Пейнтър вървеше упорито към ниското възвишение през вятъра и навявания на пелени пясък. Когато наближи, не тръгна нагоре, а надолу, по стръмната пътечка, която се спускаше в понорната яма. Дълбоката яма се простираше от изток на запад по по-дългата си ос. Цитаделата се намираше зад най-западната и точка, сякаш застанала там на пост.

Сафиа и групата й клечаха в отсрещния, източния край на пропастта. Рахим също се бяха събрали покрай ръба на ямата. Повечето лежаха по корем, за да се запазят в максимална степен от вятъра.

Без да им обръща внимание, Пейнтър се спусна — ту на бегом, ту с пързаляне — по песъчливата пътечка. Стигна дъното и тръгна бързо напред.

Сафиа, Омаха и Кара се бяха навели над монитора на дълбочинния радар. Сафиа почукваше по екрана.

— Ето тук. Виждате ли този джоб. Само на метър под повърхността е.

Омаха се обърна назад.

— Клей, премести шейната с радара две стъпки назад. Да точно там. — И отново се приведе над монитора.

Пейнтър отиде при тях.

— Какво открихте?

— Камера — каза Сафиа. Омаха се намръщи.

— Според мен е остатък от стар кладенец. Отдавна пресъхнал. Сигурен съм, че вече е бил документиран от други изследователи.

Пейнтър се премести по-близо тъкмо когато Омаха кликна върху един бутон на монитора. Зареди се неясно триизмерно изображение на напречно сечение на терена под радарната шейна. Беше с конична форма, тясно на върха и по-широко на дъното.

— В най-широката си част е малко над три метра — каза Омаха. — Просто оцеляла част от първоначалната цистерна.

— Наистина прилича на сляп джоб — съгласи се Кара. Сафиа се изправи.

— Не, не е. — Обърна се с лице към Пейнтър. — Донесе ли детектора?

Пейнтър вдигна куфара.

— Пусни скенера.

Пейнтър отвори куфара, издърпа чувствителния накрайник от основата на скенера и го включи. Червената игла описа дъга напред и назад за настройване. Появи се примигваща зелена светлинка, после спря да мига.

— Готово.

Бавно се завъртя в кръг. На какво се надяваше Сафиа? Червената игла не помръдна от нулата.

— Нищо — извика той към хората зад себе си.

— Казах ти, че… — започна Омаха.

— А сега провери скалната стена — прекъсна го Сафиа и посочи към стената на ямата. — Приближи се.

Пейнтър протегна скенера пред себе си като пръчка за търсене на подпочвена вода. Пясък се завихряше по пода на ямата, подхванат от ветровете горе. Пейнтър се приведе над скенера, когато наближи скалната стена. Прокара накрайника по скалата, в по-голямата си част пясъчник.

Иглата потрепна.

Той хвана по-здраво скенера и го закри от вятъра със собственото си тяло. Стрелката спря да се движи. Показанието беше съвсем слабо, леко помръдване, но все пак тестът беше положителен.

Той извика през рамо:

— Тук улавям нещо!

Сафиа му махна да се връща.

— Трябва да копаем под шейната. На един метър дълбочина. Да отворим джоба.

Омаха погледна часовника си.

— Имаме само двайсетина минути.

— Можем да се справим. Почвата е мека — пясък и малки камъни. Ако няколко души копаят едновременно…

Пейнтър беше съгласен с нея, чувстваше и прилив на вълнение.

— Да го направим.

След по-малко от минута кръг от копачи се хвана на работа. Сафиа се дръпна встрани, прихванала шинираната си ръка с другата.

— Готова ли си да ни обясниш? — попита Омаха. Сафиа кимна.

— Първо исках да се уверя. От самото начало съм подхождала неправилно към проблема. Всички знаем, че ямата се е отворила под Убар и е унищожила половината град. Хората суеверно вярвали, че върху тях се е стоварил Божият гняв. След катастрофата последната царица на Убар запечатала сърцето му, за да запази тайните му.

— Е, и? — попита Кара, застанала до ходжата.

— Не ви ли се струва странно, че портата сякаш по поръчка е останала незасегната по време на разрушението? И че докато хората панически напускали разрушения град, царицата останала и изпълнила всичките тези тайни действия — запечатала портата по такъв начин, че никой никога не я открил, изработила и скрила ключове на свещени по онова време места.

— Май има нещо странно — каза Кара. Омаха видимо грейна.

— Разбирам накъде биеш. — Хвърли поглед към копачите, после погледна обратно към Сафиа и стисна здравата й ръка. — Гледали сме откъм задника.

— Някой би ли си направил труда да обясни и на нас, простосмъртните? — попита Пейнтър раздразнено.

Омаха обясни:

— Грешка в хронологията. Също като при онова за яйцето и кокошката. Винаги сме вярвали, че Убар е бил запечатан заради пропадането в ямата.

— А сега погледнете на проблема в нова светлина — добави Сафиа. — Все едно вие сте царицата. Какво би означавала такава катастрофа за царското семейство? Истинското богатство на Убар и източник на неговата сила лежало другаде. Царицата би могла просто наново да построи загубеното. Имала е богатството и властта да го направи.

Омаха се включи, двамата се допълваха като опитен екип.

— Градът не е бил важен. Този град е бил само маска, скриваща истинския Убар. Фасада. Инструмент.

— Инструмент, употребен по нов начин — каза Сафиа. — Средство да се скрие портата.

Кара поклати глава, явно и тя объркана колкото Пейнтър. Омаха въздъхна.

— Нещо е ужасило царицата достатъчно дълбоко, за да се лиши тя от богатството и силата на Убар, да принуди нея и потомците и да водят номадско съществуване по границите на цивилизацията. Наистина ли мислите, че сриването на една нищо и никаква понорна яма би имало такова въздействие?

— Сигурно не — каза Пейнтър. Забелязал бе нарастващото вълнение, което Сафиа и Омаха споделяха. Двамата бяха в стихията си. Той беше изключен и гледаше отстрани. Вълна на ревност прониза гърдите му. Сафиа подхвана нишката.

— Нещо е ужасило царското семейство достатъчно, за да заключат Убар за останалия свят. Не знам какво е било въпросното събитие, но царицата не е действала прибързано. Забележете колко методично е подготвила ключове, скрила ги е на места, свещени за народа, обвила ги е в гатанки. Звучи ли ви това като ирационална реакция на някаква случка? Било е обмислено, планирано и осъществено. Също като първата и стъпка в запечатването на Убар.

Сафиа погледна към Омаха. Той запълни празнотата.

— Царицата нарочно е предизвикала пропадането на ямата. Последва миг мълчание.

— Разрушила е собствения си град? — най-накрая попита Кара. — Защо?

Сафиа кимна.

— Градът е бил само средство за постигане на крайната цел. Царицата го е използвала, за да погребе портата на Убар.

Омаха вдигна поглед и го плъзна по ръба на ямата.

— Действието е имало и психологическа цел. То е прогонило хората, уплашило ги е толкова, че повече да не се върнат. Бас държа, че самата царица лично е пуснала слухове за гнева Божи. Какъв по-добър начин да бележиш околността с религиозен знак „Минаването забранено“?

— Как се сети за всичко това? — попита Пейнтър.

— Беше просто догадка — каза Сафиа. — Исках да се убедя. Ако ямата е използвана за погреб, трябва да има нещо под нея. След като металните детектори не откриха нищо, или обектът е бил заровен много дълбоко, или е някаква камера.

Пейнтър хвърли поглед към копачите.

Сафиа продължи: и Също като при гробниците, царицата е обвила знаците в символи и митове. Дори и първият ключ. Желязното сърце. То символизирало сърцето на Убар. А в повечето градове сърцето на общността е кладенецът. Така че тя скрила портата на Убар в кладенеца, заровена в пясъка, както желязното сърце беше запечатано в пясъчник, после е сринала ямата отгоре.

— И прогонила хората — измърмори Пейнтър. Изкашля се и заговори по-ясно: — Ами радиационния сигнал?

— Яма като тази се отваря с динамит — отвърна Омаха. Сафиа кимна.

— Или с някаква форма на взрив на антиматерия.

Пейнтър погледна към Лу’лу. Ходжата беше запазила стоическо мълчание през цялото време. Наистина ли предците й са употребили такава сила?

Старицата изглежда усети вниманието му. Размърда се. Очите и бяха скрити зад очилата.

— Не. Това са клевети. Царицата не би убила толкова много невинни хора само за да скрие тайната на Убар.

Сафиа отиде при нея.

— Никакви човешки останки не са били открити в ямата или около нея. Изглежда е намерила начин да опразни града предварително. Церемония или нещо друго. После е отворила ямата. Мисля, че никой не е загинал тук.

И все пак ходжата не беше убедена, дори се дръпна по-далеч от Сафиа.

Вик се надигна откъм копачите:

— Намерихме нещо! — изкрещя Дани. Всички обърнаха лица към него.

— Елате да видите, преди да копаем по-нататък. Бързо отидоха при него. Корал и Клей отстъпиха да им направят място. Дани посочи с лопатата си.

В центъра на изкопа тъмночервеният пясък се беше превърнал в сняг.

— Какво е това? — попита Кара.

Сафиа скочи в изкопа, падна на едно коляно и прокара ръка по повърхността.

— Не е пясък. — Тя вдигна глава нагоре. — Тамян е.

— Какво? — попита Пейнтър.

— Сребърен тамян — уточни Сафиа и се изправи. — Същия, с който беше запушено желязното сърце. Скъпа форма на цимент. Запушва върха на скритата камера като тапа на бутилка.

— А отдолу? — попита Пейнтър. Сафиа сви рамене.

— Има само един начин да разберем.

09:45

Касандра стисна лаптопа си, когато високоскоростният трактор M4 подскочи над върха на поредната малка дюна. Транспортното средство приличаше на кафяво „Уинебаго“, кацнало върху чифт танкови вериги, и въпреки теглото си от осемнайсет тона се движеше по трудния терен като беемве по магистрала.

Поддържаха разумна скорост, съобразена с терена и времето. Видимостта беше силно ограничена, само на няколко метра напред. Носен от вятъра пясък се вихреше наоколо, отделян от върховете на дюните като огромни корабни платна. Небето беше притъмняло, безоблачно, слънцето приличаше на бледа луна. Касандра не смееше да рискува — затънеше ли тракторът, никога нямаше да го измъкнат. Така че продължаваха с разумна предпазливост.

Зад нея другите високопроходими камиони пътуваха по следите на по-големия трактор, който прокарваше широка диря през пустинята. Най-отзад се движеха другите камиони с привързаните към каросериите им хеликоптери.

Касандра погледна часовника в ъгъла на компютърния екран. Макар да бяха минали цели петнайсет минути, докато потеглят, сега се движеха с добро темпо. Щяха да стигнат До Шисур след двайсетина минути.

Тя задържа погледа си върху екрана. Два прозореца стояха отворени. Единият показваше информация в реално време от сателита на Националната метеорологична агенция, който следеше пътя на пясъчната буря. Тя не се съмняваше, че ще стигнат до убежището на оазиса, преди бурята да се е разразила в пълната си мощ, стига да не изникнеше нещо непредвидено. Повече я притесняваше крайбрежната система от високо атмосферно налягане, която се придвижващо навътре в сушата и щеше да се сблъска с пустинната буря след няколко часа. На мястото на сблъсъка щеше да настане истински ад.

Другият прозорец на монитора показваше топографска карта на този ъгъл от пустинята. На нея бяха отбелязани всички сгради в Шисур, включително и руините. Малко въртящо се синьо кръгче светеше в центъра на руините.

Доктор Сафиа ал Мааз.

Касандра гледаше синята светлинка. Какво е намислила сега? Жената я беше подвела, пратила я беше за зелен хайвер. Решила бе да измъкне наградата изпод носа на Касандра под прикритието на бурята. Умно момиче. Но интелигентността не беше всичко. Силата беше не по-малко важна. На това я бяха научили в Сигма, където съчетанието на силата с ума беше основен принцип.

Касандра щеше да даде на доктор Ал Мааз този урок.

Ти може и да си умна, но силата е на моя страна.

Погледна в страничното огледало към редицата от военни камиони. В тях имаше сто мъже, въоръжени с последен модел оръжия. Зад гърба и, в транспортната част на трактора, Джон Кейн пътуваше със своите хора. Пушките им стърчаха като игли на таралеж, докато извършваха последната проверка на оръжията си — нещо като смъртоносен и свещен ритуал преди битка. Те бяха най-добрите от най-добрите, нейната Преторианска гвардия.

Касандра обърна очи напред, докато тракторът утъпкваше безмилостно пътя си. Опита се да пробие с поглед здрача и бруления от вятър пейзаж.

Доктор Ал Мааз може би щеше да открие съкровището там.

Но накрая Касандра щеше да го вземе.

Погледна отново към екрана на лаптопа. Бурята прояждаше картата на района, поглъщайки всичко по пътя си. В другия прозорец картата на града и руините светеше в мрачната кабина.

Касандра се стресна. Синьото кръгче го нямаше на картата.

Доктор Ал Мааз беше изчезнала.

09:53

Сафиа висеше на стълбата. Вдигна очи към Пейнтър. Лъчът от фенерчето му я заслепи. Внезапно си спомни за онзи миг в музея, когато тя висеше от стъкления покрив, а той стоеше тринайсет метра под нея и се опитваше да й вдъхне увереност, докато чакаха да пристигне помощ. Само че сега ролите им бяха разменени. Той беше горе, тя — долу. Но този път Сафиа висеше над пропаст.

— Само още няколко стъпки — каза той, шалът плющеше около врата му.

Тя погледна долу към Омаха, който здраво държеше стълбата.

— Давай, няма страшно.

Парченца от ронещия се тамян се изсипаха около нея. Големи късове от него лежаха край краката на Омаха, а въздухът в подземната камера тежеше от уханието им. Само за няколко минути бяха пробили с кирки тапата на коничната пещера.

Омаха беше спуснал свещ в пещерата — да провери за лош въздух, но и за да освети вътрешността й. После се спусна по сгъваемата стълба, за да огледа лично. Едва тогава се бе съгласил и Сафиа да слезе долу. Наложи се да извади лявата си ръка от шината и да прехвърля по-голямата част от тежестта си на дясната.

Слезе с мъка по последните стъпенки. Ръката на Омаха я прихвана през кръста и тя се отпусна благодарно в прегръдката му. Той й помогна да стъпи на пода.

— Добре съм — каза тя, когато ръката се задържа над лакътя й.

Той махна ръката си.

Тук, далеч от вятъра, беше много по-тихо, сякаш временно бе оглушала.

Пейнтър бързо слезе по стълбата и скоро лъчовете на три фенерчета шареха по стените.

— Също като в пирамида — каза Пейнтър.

Сафиа кимна. Три грапави стени се накланяха към дупката на върха.

Омаха коленичи на пода и прокара ръка по пръстта.

— Пясъчник — каза Сафиа. — Всичките три стени и подът.

— Това важно ли е? — попита Пейнтър.

— Не е нормално. Стените и подът са направени от изсечени плочи пясъчник, дело на човешки ръце. Строили са върху основната скала от пясъчник, предполагам. После са изсипали огромни количества пясък отстрани до нивото на тесния отвор. После са запушили дупката и са го засипали с още пясък.

Омаха погледна нагоре.

— И за да са сигурни, че никой няма да го открие по случайност, са сринали отгоре ямата и са уплашили народонаселението с приказки за призраци.

— Но защо е целият този труд? — попита Пейнтър. — Какво представлява камерата?

— Не е ли очевидно?

Омаха му се ухили и Сафиа си помисли, че изглежда направо поразително. Очилата бяха смъкнати под брадичката му, шалът и качулката — свалени назад. Не се беше бръснал от няколко дни, бузите и брадичката му бяха покрити с бронзова четина, а косата му стърчеше на разни посоки. Беше забравила как изглежда, когато работи на терен. Див, неопитомен. Беше в стихията си, като лъв в савана.

Всичко това я заля само след една негова широка усмивка.

Той обичаше всичко това… някога и тя го беше обичала. Беше също толкова дива и освободена, негова любима, приятелка и колежка. После дойде Тел Авив…

— Кое е очевидно? — попита Пейнтър. Омаха махна широко с ръка.

— Тази конструкция. Вече видя една такава днес.

Пейнтър се намръщи.

Сафиа знаеше, че Омаха го каза не от злоба, а заради чисто удоволствие и страхопочитание пред откритието.

— Ударихме се в една такава — много по-малка, — докато се спускахме от планината.

Очите на Пейнтър се разшириха, погледът му се плъзна по кухината.

— Онези молитвени камъни.

— Трилит — каза Омаха. — Ние сме във вътрешността на огромен трилит.

Сафиа подозираше, че на Омаха му иде да се разскача като малко дете, и в интерес на истината вълнението му беше заразително. Самата тя трудно стоеше на едно място.

— Трябва да свалим ключовете тук.

— А бурята? — подсети я Пейнтър.

— Майната й на бурята! — рече Омаха. — Ти и другите можете да идете да се скриете в града. Аз оставам тук. — Очите му се спряха върху Сафиа.

Тя кимна.

— Тук сме добре защитени. Стига някой да ни свали железните артефакти заедно с вода и малко припаси, с Омаха все ще измислим какво да правим по-нататък. Току-виж сме разрешили загадката, докато бурята отмине по пътя си. Иначе ще загубим цял ден.

Пейнтър въздъхна.

— Тогава и аз ще трябва да остана. Омаха размаха ръце.

— Кроу, тук не си полезен. Ако използвам собствените ти думи, това е по моята част. Пушкала, военни операции… там ти си спецът. Само ще заемаш място.

Буреносни облаци се струпаха зад сините очи на Пейнтър.

Сафиа посегна да го хване за ръката.

— Омаха е прав. Имаме радиостанции, ако ни потрябва нещо. Някой трябва да се погрижи всички да са на безопасно място, когато бурята удари.

С явна неохота Пейнтър тръгна към стълбата. Очите му се задържаха върху нея, преместиха се към Омаха, после се отклониха встрани. Изкатери се и извика надолу:

— Обадете се по радиото какво ще ви трябва. — После подкара всички далеч от дупката, обратно към убежището в къщите от сгурбетон.

Сафиа внезапно си даде сметка, че е останала съвсем сам с Омаха. Онова, което допреди минута беше изглеждало напълно естествено, сега и се струваше странно и неудобно, сякаш въздухът внезапно беше застудял. Камерата изведнъж се беше смалила, твърде пренаселена. Може би всичко това не беше чак такава блестяща идея.

— Откъде ще започнем? — попита Омаха с гръб към нея. Сафиа нагласи ръката си в шината.

— Ще търсим знаци.

Отстъпи назад и прокара лъча на фенерчето си нагоре надолу по всяка от стените. Изглеждаха напълно еднакви. Единственото интересно нещо беше малка квадратна дупка издълбана в средата на едната стена, може би място, където да оставиш газена лампа.

Омаха вдигна един металодетектор от пода.

Сафиа му махна да го остави.

— Съмнявам се това да…

Веднага щом Омаха включи детектора, той запищя. Омаха вдигна вежди.

— Късметът на новака.

Но когато раздвижи детектора над пода, той продължи да писука, сякаш металът беше навсякъде. Вдигна го към стените. Същият ефект.

— Добре де — отстъпи Омаха и изключи детектора, който явно нямаше да им помогне. — Започвам искрено да мразя онази дърта царица.

— Скрила е игла в купа сено.

— Изглежда дълбочината е извън обхвата на детекторите с които изследвахме повърхността. Време е да преминем към ниски технологии. — Омаха измъкна тефтерче и молив, компас в ръка се зае да начертае карта на трилита. — А ключовете?

— Какво за тях?

— Ако са от времето на катастрофата, разрушила Убар, как така са се оказали в статуя от двеста години преди Христа и в гробницата на Йов? Убар е бил разрушен през третия век от нашата ера.

— Огледай се — каза Сафиа. — Те са умеели да обработват пясъчника. Сигурно са открили онези свещени места като постигане на баланс на енергийния източник в ключовете. Антиматерия или нещо друго. И са вградили артефактите в елементи, които вече са били в гробниците — статуята в Салала и молитвената стена при гробницата на Йов. После са ги запечатали отново с пясъчник с такова умение, че намесата е останала незабелязана.

Омаха кимна и продължи да чертае. Звукът откъм радиостанцията стресна и двамата. Беше Пейнтър.

— Сафиа, взех артефактите. Ще ги донеса заедно с водата и малко храна. Нещо друго ще ви трябва ли? Вятърът се усилва непрекъснато.

Тя се замисли, огледа стените около себе си, после се сети за нещо, което можеше да им бъде от полза. Каза му го.

— Разбрано. Ще го донеса.

Тя изключи радиото и хвана погледа на Омаха, който твърде бързо сведе очи към тефтерчето си.

— Това е най-доброто, което можах да скицирам — измърмори той и й показа диаграмата си.

— Ами по принцип трите камъка на трилита символизират небесната троица. Сада, Хирд и Хаба.

— Луната, слънцето и зорницата, троицата, почитана от ранните религии в този район. Царицата за пореден път демонстрира, че се отнася еднакво към различните вярвания — Само че коя каменна плоча кое небесно тяло символизира? — попита Омаха.

Тя кимна.

— Откъде да започнем?

— С утрото, да кажем? Зорницата се появява призори на югоизток. — Омаха потропа по съответната стена. — Това поне изглежда достатъчно очевидно.

— Остават две стени — продължи Сафиа. — Основата на северната е подравнена спрямо оста изток-запад, права като стрела.

— Пътят, по който слънцето се движи по небето. Сафиа грейна.

— А малкият кух квадрат на северната стена може би символизира прозорец, през който влиза слънчевата светлина.

— Което означава, че последната стена е на луната. — Омаха пристъпи към югозападната стена. — Не знам защо тази символизира луната, но Сада е била най-почитаното божество за пустинните племена в арабския свят. Следователно трябва да има по-особено значение.

Сафиа кимна. В повечето култури слънцето било главното божество, вездесъщо, даващо живот и топлина. Ала в жарките пустини то е смъртоносно, безмилостно. Така че тук не то, а луната, Сада, била най-почитана заради хладното си докосване. Луната носела дъжд, представяна като бик с оформени като полумесец рога. Всяка четвърт от цикъла на луната била наричана „Ил“ или „Илах“, което с течение на годините започнало да означава „бог“. На еврейски „Ел“, или „Елохим“. На арабски „Аллах“.

Луната беше най-важна.

— Само че стената изглежда съвсем празна — каза Омаха. Сафиа се приближи до него.

— Трябва да има нещо — каза тя и се включи в огледа Повърхността беше грапава, на места надупчена.

Хрущене на пясък обяви появата на Пейнтър. Омаха се качи наполовина по стълбата, пое багажа и го додаде на Сафиа долу.

— Как вървят нещата тук? — извика Пейнтър, докато подаваше пластмасова туба с вода.

— Бавно — отвърна Сафиа.

— Но напредваме — намеси се Омаха. Пейнтър се приведе срещу вятъра. Останал без товар, изглеждаше така, сякаш следващият силен порив ще го отнесе като хвърчило. Омаха слезе обратно долу, последван от навят от вятъра пясък.

— По-добре се връщай в убежището — извика нагоре Сафиа, притеснена за безопасността на Пейнтър.

Той и махна, обърна се и се гмурна в пясъчните вихри.

— Та докъде бяхме стигнали? — попита Омаха.

10:18

Излязъл от ямата, Пейнтър си пробиваше път през бурята. Беше се спуснала зловеща нощ. Прах закриваше слънцето и обливаше света в червено. Видимостта свършваше рязко на няколко крачки пред лицето му. Очилата за нощно виждане бяха на очите му, но дори и те му осигуряваха само един допълнителен метър видимост. Видя портите само като по-тъмни силуети встрани, докато минаваше през тях.

Сред сградите на селото пясък течеше под краката му, носен от вятъра, все едно газеше в поток. Дрехите му припукваха от статичното електричество. Усещаше вкуса му във въздуха. Устата му беше като пълна с тебешир, устните му бяха сухи и изпръхнали.

Най-накрая се мушна на завет до стената на убежището им. Измъкнал се от челюстите на бурята, Пейнтър успя да си поеме дълбоко дъх. Пясък танцуваше в диви въртележки, сипеше се на пелени от покрива. Той тръгна, опрял ръка на стената на къщата.

На крачки пред него нечия фигура изникна от вихрите мрак, призрак, който постепенно доби форма. Призрак с пушка. Една от съгледвачките Рахим, която стоеше на пост Кимна и на минаване. Тя не реагира по никакъв начин. Пред входа спря и погледна назад. От жената нямаше и следа, отново беше изчезнала.

В бурята ли беше потънала, или това беше част от способността й да се слива с фона, да прибулва възприятията на другите? Пейнтър стоеше пред вратата. Беше чул разказа на Сафиа, но казаното му изглеждаше твърде фантастично, за да е вярно. Като демонстрация за способностите им ходжата беше сложила един бледозелен скорпион на пода и го беше накарала да изписва осморки в прахта, отново и отново, сякаш имаше контрол над животинката. Някакъв номер ли беше? Като с танцуващите змии?

Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато ветровете прозвучаха някак различно. Ревът беше станал постоянен до такава степен, че той почти беше престанал да го забелязва. За миг обаче се чу някакво по-дълбоко громолене, звук, донесен от вятъра, а не присъщ на самия вятър. Пейнтър застина, ослуша се да го долови отново, опита се да провре поглед през булото от навявани пясъци. Бурята продължаваше да реве. Громоленето не се повтори.

Само от бурята ли беше? Той се взря на изток. Сигурен беше, че звукът е дошъл от онази посока. Отвори рязко вратата и се шмугна вътре, Изблъскан от вятъра.

Стаята беше претъпкана с тела. Чу дете да плаче на горния етаж. Лесно позна Корал сред другите жени — изпъкваше като айсберг в тъмно море. Тя стана от пода. Беше почиствала пистолетите си.

Усетила тревогата му, Корал побърза да го пресрещне.

— Какво не е наред?

10:22

Всички камиони се събраха на завет зад една дюна, сякаш чакаха да се включат в парад. Мъже клечаха покрай камионите, търсейки някакво прикритие от вятъра, но подробностите се губеха в плътния здрач. Бяха на четиристотин метра от Шисур.

Касандра крачеше с Кейн покрай редиците. Беше с очила за нощно виждане, маскировъчна униформа и пясъчно пончо с качулка, стегнато с колан на кръста.

Кейн крачеше, покрил с една ръка слушалката на радиостанцията в ухото му — слушаше някакъв рапорт. Двайсет войници бяха тръгнали преди десет минути.

— Разбрано. Изчакайте по-нататъшни заповеди. — Свали ръка и се приведе към Касандра. — Отрядът е в покрайнините на градчето.

— Нека обградят района. И града, и руините. Да изберат подходящи места за стрелба със снайпер. Не искам нищо и никой да напусне мястото.

— Слушам, капитане. — Той повтори заповедите в прикрепения към гърлото си микрофон.

Продължиха към края на колоната, където бяха шестте камиона с хеликоптерните шейни, покрити с брезенти и привързани за транспортните си рами. При последните два кашона мъже освобождаваха въжетата, привързващи хеликоптерите. Един брезент литна, подхванат от вятъра, и отлетя високо.

Касандра се намръщи.

— Това са двамата ти най-добри пилоти, така ли? — попита тя.

— Да се надяваме, че са достатъчно добри — отвърна Кейн, присвил очи срещу бурята.

И двамата бяха заложили живота си за успеха на тази мисия. Провалът при гробницата ги беше поставил в неизгодно положение. Трябваше да се докажат пред командването на Гилдията. Но Касандра забелязваше и нещо друго у Кейн, някаква нова жестокост, по-малко хумор и дълбоко загнездила се ярост. Бяха го победили, осакатили, белязали. Никой не можеше да стори това на Джон Кейн и да остане жив достатъчно дълго, за да се хвали с победата си.

Стигнаха до последната група камиони.

Двамата пилоти ги чакаха. Касандра тръгна към тях.

Държаха шлемовете си под мишница, влачеха кабели, по които щеше да тече информация от радара. В такова време можеше да се лети само по уреди. Видимостта беше нулева.

Двамата се изпънаха чак когато я познаха — това не беше лесно под пластовете дрехи.

Касандра ги огледа от горе до долу.

— Гордън, Фаулър. Смятате, че можете да вдигнете двете птички във въздуха. В тази буря?

— Да, сър — потвърди Гордън. Фаулър кимна. — Прикачихме филтри срещу пясъка на отворите на двигателите и инсталирахме в радарната система програма за полет в пясъчна буря. Готови сме.

Касандра не видя страх по лицата им, нищо че вятърът виеше като обезумял. Всъщност и двамата изглеждаха възбудени, развълнувани, като сърфисти, готови да се пуснат по големи вълни.

— Искам да поддържате непрекъснат контакт лично с мен — каза Касандра. — Имате комуникационния ми канал.

Утвърдителни кимвания.

— Единият ще огледа града, другият — руините. Кейн ще ви даде специален софтуер, който да заредите в бордовите компютри. С негова помощ ще уловите сигнала на основната мишена. Мишената не трябва — повтарям, не трябва да пострада.

— Разбрано — промърмори Гордън.

— Всякакви други вражески единици — довърши Касандра — следва да бъдат застреляни на място.

Нови кимвания. Касандра се завъртя настрани.

— Хайде тогава, вдигайте птиците във въздуха.

10:25

Омаха гледаше как Сафиа пълзи на колене и замита пясъка от пода с една ръка. Откри, че му е трудно да се съсредоточи. Беше забравил колко е хубаво да работи рамо до рамо с нея. Забеляза мъничките капчици пот по челото й, как лявото и око се присвиваше, когато нещо събудеше интереса и, петното мръсотия на бузата й. Това беше онази Сафиа, която той познаваше толкова добре… отпреди Тел Авив.

Сафиа продължи да мете.

Имаше ли някаква надежда за тях двамата?

Тя вдигна поглед към него, забелязала, че е спрял да работи.

Той се размърда и се изкашля.

— Какво правиш? — попита я и махна към сметения пясък. — Прислужницата идва утре.

Тя седна и потупа стената, която се наклоняваше над главата й.

— Това е югоизточната страна. Плочата, която символизира зорницата, която пък изгрява всеки ден в небето на югоизток.

— Точно това казах и аз. Е, и?

Сафиа беше работила мълчаливо през последните десетина минути, подреждайки припасите, донесени от Пейнтър — методично, както вършеше всичко. Повечето време беше посветила на ключовете. Всеки път, когато Омаха се опиташе да и зададе въпрос, тя вдигаше ръка да го спре.

Сега се върна към смитането на пясъка.

— Вече определихме коя стена на кое небесно тяло отговаря, но сега трябва да разберем кой ключ на кое небесно тяло отговаря.

Омаха кимна.

— Добре. И хрумна ли ти нещо?

— Трябва да мислим в контекста на древността. Нещо, което Касандра не направи и без да се замисля, прие, че става въпрос за съвременни мили, вместо за римски. Отговорът се крие в този факт. — Сафиа погледна към него изпитателно.

Той впери поглед в стената, решен да намери отговор.

— Зорницата всъщност не е звезда, а планета. И по-точно Венера.

— Открита и наименувана от римляните. Омаха се изправи, после извърна поглед към артефактите.

— Венера е била римската богиня на любовта и красотата. — Коленичи и докосна желязното копие с бюста на Савската царица. — А тук си имаме една истинска красавица.

— Това си помислих и аз. И също като в гробницата на Йов, и тук трябва да има място, където да се пъха копието. Дупка в земята. — Тя продължи търсенето си.

Омаха се присъедини към усилията и, но търсеше другаде.

— Подхождаш погрешно — каза той. — Не подът е важен, а стената. — Прокара длан по повърхността и продължи да разсъждава, наслаждавайки се на интелектуалното съперничество при разрешаването на гатанката. — Плочата символизира зорницата, така че именно в плочата би трябвало да…

Думите му заглъхнаха, когато пръстите му откриха дълбока дупка в стената. На височината на кръста му. Изглеждаше естествено образувание и лесно можеше да остане незабелязана в пълния със сенки полумрак. Показалецът му потъна докрай. Той клекна пред дупката.

Сафиа стана зад него.

— Намери ли я?

— Дай артефакта.

Сафиа се обърна и грабна желязното копие. Омаха извади пръста си и и помогна да пъхнат края на копието в дупката. Не се оказа много лесно заради наклона на стената. Но накрая все пак успяха да уцелят отвора. Копието потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая цялото копие потъна в пясъчника и остана да стърчи само бюстът, който сега висеше на стената като някакъв човешки трофей.

Сафиа го понамести още малко.

— Виж как стената е вдлъбната от тази страна. Точно по формата на скулата й. — Тя завъртя бюста и го бутна още малко.

— Пасва идеално. Сафиа отстъпи назад.

— Като ключ в ключалка.

— И виж накъде гледа сега нашата желязна царица. Сафиа проследи погледа и.

— Към лунната стена. ’ — А сега сърцето — каза Омаха. — На коя стена принадлежи то — на слънцето или на луната?

— Ако трябва да гадая — на слънцето. Луната е била най-главната богиня в този район. Меката и светлина носела разхлаждащи ветрове и утринната роса. Според мен следващото, което ни трябва, последният ключ или пътепоказател, ще бъде свързан с нейната стена.

Омаха пристъпи към северната стена.

— Значи сърцето принадлежи на тази. Слънцето. Жестоката господарка.

Сафиа погледна към артефакта.

— Богиня с желязно сърце.

Омаха вдигна артефакта. Имаше само едно място, където можеше да се постави. В малкия прозорец, изрязан в северната плоча. Но преди това Омаха прокара ръка по перваза, като се повдигна на пръсти, за да може да опипа дъното на нишата.

— И тук има малки вдлъбнатини. Като на стената.

— Люлка за сърцето.

— Ключалка и ключ.

Наложи се да завърти няколко пъти сърцето, докато пасне с вдлъбнатината в пясъчника. Най-накрая легна на мястото си. Запушеният му с тамян край сочеше към лунната стена.

— Така, по всичко личи, че последната стена наистина е важна — каза Омаха. — И сега какво?

Сафиа прокара ръце по стената.

— Тук няма нищо.

Омаха бавно се завъртя в кръг. — Нищо, което да видим в тъмното. Сафиа погледна към него.

— Светлина. Всички небесни тела светят. Слънцето свети. Зорницата свети. Омаха присви очи. — Но какво осветяват? Сафиа се дръпна назад. Отново й направи впечатление ненормално грапавата повърхност на стената, надупчена като лунен пейзаж.

— Фенерчетата — измърмори тя.

Всеки взе по едно фенерче от пода. Сафиа застана до висящия от стената бюст, а Омаха се премести до сърцето в прозореца.

— Да бъде светлина! — Вдигнал фенерчето над главата си той насочи лъча му така, сякаш е слънчева светлина, лееща се през прозореца сякаш през запушения край на сърцето. — Слънцето свети през висок прозорец.

— А зорницата грее ниско на хоризонта. — Сафиа коленичи край бюста и подравни своя лъч с посоката, в която гледаше Савската царица.

Омаха впери поглед в лунната стена, осветена под различни ъгли от лъчите на двете фенерчета. Несъвършенствата на релефа и създаваха сенки и пукнатини. Постепенно върху стената се открой силует, сякаш нарисуван от тези сенки.

Омаха примижа.

— Прилича на камилска глава. Или на кравешка може би.

— Това е бик! — Сафиа погледна към Омаха, очите и като два нагорещени въглена. — Сада, богът на луната, е изобразяван като бик заради оформените като полумесец рога.

Омаха огледа сенките.

— Но къде са му рогата? Сафиа посочи към припасите.

— Дай ми онова, докато държа светлината.

Омаха закрепи фенерчето си на прозореца до желязното сърце. Отиде при багажа и взе устройството, което приличаше на пушка, само дето краят на дулото му беше разширен като сателитна чиния. Сафиа изрично беше помолила Пейнтър да го донесе. Омаха нямаше търпение да види как действа.

Подаде и го и зае мястото ис фенерчето.

Тя се премести в центъра на помещението и насочи лазерния копач. Кръг червена светлина се появи на стената. Тя го нагласи над фигурата от сенки, между ушите.

Натисна спусъка на устройството. Червените светлини се завъртяха и пясъчникът моментално започна да се троши под напора на лазерната енергия, която разрушаваше кристалната му структура. Изригнаха пясък и прах. Както и някакви по-светли парченца, улавящи светлината. Стружки метал, червен.

Железни стружки, осъзна Омаха и разбра защо металният детектор беше писукал непрестанно. Архитектите на тази загадка бяха смесили железни стружки с пясъка в скалата.

Лъчът действаше като торнадо, дълбаеше пясъчника сякаш беше мека пръст. Омаха държеше здраво фенерчето и гледаше. В сърцевината на камъка бавно се открои нещо по-ярко.

Желязна маса.

Сафиа продължи да работи, като движеше лазера нагоре и надолу. Само след няколко минути над образа от сенки се появи дъгата на чифт рога.

— Определено е бик — съгласи се Омаха.

— Сада — промълви Сафиа и наведе лазера. — Луната. Приближи се и докосна вградените в камъка рога, сякаш да се убеди, че са истински. Дъжд от сини искри изригна при допира. — Ох!

— Добре ли си?

— Да — каза тя и тръсна пръстите си. — Статично електричество.

Отстъпи крачка назад да огледа рогата върху плочата.

Те определено се сключваха в заострен полумесец, издаден от скалата. Пясък и прах от издълбаването на камъка се вихреха из камерата, подхванати от внезапно засилилите се горе ветрове, които сякаш духаха право надолу през отвора.

Омаха вдигна поглед. Над ямата небето беше тъмно, но нещо още по-тъмно раздвижваше въздуха и се снижаваше. Откъм тъмния силует внезапна светлина прониза мрака.

О, не…

10:47

Омаха грабна Сафиа през кръста и я повлече настрани в сенките под наклонените плочи.

— Какво пра…

Преди да довърши, лъч от ярка светлина удари през дупката горе, разливайки светлинна колона в центъра на трилитната камера.

— Хеликоптер — извика Омаха в ухото й.

Сега Сафиа вече чуваше слабия тътен на витлата на фона на еднообразния рев на бурята. Омаха я държеше здраво.

— Това е работа на Касандра.

Светлината примигна и угасна, когато прожекторът се отклони, но тътенът на витлата остана. Все още беше някъде отвън и претърсваше в бурята.

Сафиа клекна и повлече и Омаха след себе си. След угасването на прожектора камерата изглеждаше още по-тъмна.

— Трябва да предупредя Пейнтър — каза Сафиа. Запълзя към моторолата, но когато посегна, нова искра се изви от повърхността на радиото към върховете на пръстите й и я ужили като оса. Тя дръпна назад ръката си. Едва сега забеляза колко се е усилило статичното електричество. Усети го върху кожата си, като пълзящи мравки. Косата и изпука, когато се обърна да погледне Омаха.

— Сафиа, върни се.

Очите на Омаха бяха широко отворени. Той заобиколи към нея, придържайки се в сенките. Вниманието му не беше насочено към хеликоптера, а към центъра на камерата.

Сафиа отиде при него. Той хвана ръката й, при което и двамата ги удари ток, от който косъмчетата по ръцете им настръхнаха.

В центъра на камерата синкаво сияние се сбираше там, където преди малко светеше прожекторът на хеликоптера. Трептеше, вихреше се във въздуха, краищата му плуваха. С всяка секунда се уплътняваше, вихрейки се навътре.

— Статично електричество — каза Омаха. — Погледни ключовете.

И трите железни артефакта, — сърцето, бюстът и рогата — грееха с червеникав оттенък.

— Те извличат електричеството от въздуха. Действат като един вид гръмоотводи за статичното електричество, създавано от бурята горе — така се зареждат с енергия.

Синьото сияние нарасна до искрящ облак в центъра на камерата. Следваше поривите на някакви свои си ветрове, кипеше на място. Ключовете засветиха още по-ярко. Въздухът пукаше. Дъги на електрически разряди се извиваха над всяка гънка по наметалата и шаловете им.

Сафиа зяпна в почуда. Пясъчникът беше един от най-добрите изолатори, с изключително ниска електропроводимост. Освобождаването на рогата от камъка изглежда бе затворило някаква верига между трите артефакта. А камерата действаше като магнитна бутилка, уловила в капан енергиите.

— Трябва да се махаме оттук, веднага — настоя Омаха.

Сафиа продължаваше да гледа като омагьосана. Бяха станали свидетели на нещо, приведено в действие преди хилядолетия. Как биха могли да си тръгнат?

Омаха я хвана над лакътя и пръстите му се впиха в плътта и.

— Саф, ключовете! Те са като желязната камила в музея. А сега тук се оформя кълбовидна мълния.

Сафиа си спомни заснетото от камерите в Британския музей. Червеникавото сияние на метеорита, лазурните вихри на кълбовидната мълния… Омаха беше прав.

— Мисля, че току-що задействахме бомба — каза Омаха, като издърпваше Сафиа на крака. Бутна я към стълбата. — И тя всеки момент ще избухне.

Сафиа вдигна крак на първата стъпенка и светът изведнъж избухна в ослепителна светлина. Тя се дръпна и застина, като елен пред автомобилни фарове.

Хеликоптерът се беше върнал и кръжеше точно над главите им.

Смъртта ги чакаше горе… точно както ги чакаше и долу.

18.В ЗАЕШКАТА ДУПКА

4 декември. 11:02

Шисур

Пейнтър лежеше, притиснал се към покрива на къщата. Беше увил наметалото си плътно, защипвайки краищата му под краката си, шалът му също беше прибран така, че да не се вее. Не искаше някое глупаво изплющяване да издаде позицията му.

Чакаше хеликоптера да направи още един кръг над града. Щеше да има само един изстрел. Трябваше да приеме, че летателното средство е съоръжено с устройство за нощно виждане. Блясъкът от дулото щеше да издаде позицията му. Чакаше със снайпер „Галил“, опрян в бузата, пръстът — на мекия спусък. Израелското оръжие, взето назаем от Рахим, можеше да простреля човек в главата от триста метра. Но не и при такава буря, не и при толкова малка видимост. Трябваше хеликоптерът да се приближи.

Пейнтър чакаше в засада.

Хеликоптерът беше там някъде, търсеше. Летящ ловец, скрит в бурята. Щеше да открие огън с двете си цеви при най-малкото движение долу.

Пейнтър забеляза блясък по-надълбоко в бурята, по посока на руините. Втори хеликоптер. Молеше се Сафиа и Омаха да са се скрили някак. Беше опитал да се свърже с тях по-рано, когато беше усетил, че нещо става, но сигналът беше блокиран. Може би от смущения заради статичния заряд на бурята. Опита се да стигне до тях пеша, но тогава се бяха появили хеликоптерите.

Щом имаше птици във въздуха, значи не ставаше въпрос за малка разузнавателна група. Касандра беше разбрала някак за грешката си и се беше придвижила с цялата си сила.

Радиослушалката в ухото му жужеше със статичен шум, каналът бе оставен отворен. Думи изпъкнаха през фоновия шум.

— Командире! — Това беше Корал, която докладваше от бойното поле. — Както ти подозираше, вражески единици се приближават от всички страни. Претърсват къщите една по една.

Пейнтър докосна предавателя си, с надеждата, че бурята ще попречи на евентуални подслушвачи.

— Децата и по-старите жени?

— Готови са. Барак чака сигнала ти.

Пейнтър огледа небето. Къде си? Трябваше да свали хеликоптера, иначе нямаха никакъв шанс да пробият примката около селото. Планът беше да ударят западно от руините, да приберат Сафиа и Омаха пътьом, поемайки риска от ужасното време. Бурята се усилваше с всяка изминала минута, но поне щеше да прикрие отстъплението им. Ако се махнеха от руините, може би това щеше да задоволи Касандра и тя нямаше да си даде много труд да ги преследва. Ако можеха да се доберат обратно до планините…

Пейнтър усети гняв да се нагнетява в гърдите му. Омразна му беше мисълта да се оттегли, да подари победата на Касандра. Особено след като бяха открили тайната камера под ямата. Касандра със сигурност щеше да докара тук тежко изкопно оборудване. Имаше нещо там долу. Рахим бяха живото доказателство за нещо изключително. Единствената му надежда беше да се измъкне със Сафиа, като забави Касандра достатъчно, за да предупреди някого във Вашингтон — човек, на когото може да има доверие.

И това със сигурност не беше командната структура на Сигма.

Гневът му растеше и образуваше огнена топка в стомаха му.

Бяха го насадили на пачи яйца. Всички те.

Мислите му прескочиха към Сафиа. И досега усещаше ударите на сърцето й под острието, което беше притиснал към шията й. Беше видял очите й след това — сякаш бях очи на непознат. Но какво друго беше очаквала? Това му беше работата.

Понякога се налагаше да направиш труден избор и да пристъпиш към още по-трудни действия.

Като сега.

Докладът на Корал за вражески единици в покрайнините на селото означаваше, че ще ги обградят всеки момент. Не можеше да чака повече хеликоптера. Трябваше да се справят и така.

— Новак, готов ли е заекът да тича?

— Когато кажеш, командире.

— Дай му газ.

Пейнтър зачака, опрял буза в пушката, вперил око през телескопичния обектив. Ярка светлина изригна в града, изливаше се през отворена врата. Подробностите се губеха в здрача, но през очилата му за нощно виждане светлината грееше ослепително. Двигател изръмжа гърлено и ръмженето се извиси до вой.

— Пускай го — нареди Пейнтър.

— Заекът е пуснат.

Пясъчен мотопед изскочи през отворената врата. Движението му се виждаше само като ярка светлина между сградите. После започна да лъкатуши през лабиринта от улички. Пейнтър обхождаше с поглед небето.

И той се появи, спусна се като ястреб.

Картечниците на хеликоптера затрещяха, дулата им святкаха в бурята.

Пейнтър нагласи снайпера, прицели се в източника на стрелбата и натисна спусъка. Откатът удари рамото му като магарешки ритник. Той не изчака. Стреля още три пъти с пищящи уши.

После го видя — проблясък на пламък. След миг експлозия освети бурята. Горящи отломки се пръснаха във всички посоки, но остатъкът от корпуса полетя надолу по стръмна пътека. Удари се в една сграда, избухна повторно и по-ярко, после се срина на пътя.

— Тръгвайте! — изкрещя Пейнтър в радиостанцията си. Преметна снайпера на рамо и се претърколи към ръба на покрива. Пясъкът смекчи падането му. Наоколо двигатели оживяваха един подир друг, ръмжаха, давеха се, виеха. Блеснаха светлини. Мотопеди и бъгита изскочиха от улички, навеси и през прагове. Един мотопед се стрелна покрай Пейнтър. Жена се бе привела над лостовете му, друга седеше зад нея с пушка на рамо. Жените щяха да пробият път напред, охранявайки ариергарда им.

На прага се появи Кара с дете на ръце. Други я последваха. Барак помагаше на една старица, след него излязоха още две, които си помагаха една на друга. Клей и Дани също водеха деца, по едно във всяка ръка. Никой не мрънкаше. Дори Клей.

— Следвайте ме — каза Пейнтър и тръгна.

Пушката остана преметната през рамото му, а в ръката си държеше готов за стрелба пистолет.

Тъкмо минаваха зад ъгъла на убежището им, когато откъм руините се чу стрелба. Блесна прожектор в мрака. Вторият хеликоптер. — 0, Боже!… — промълви Кара зад него, защото знаеше какво означава стрелбата.

Бяха открили Сафиа и Омаха.

11:12

— По-бързо! — изкрещя Омаха, докато пресичаха на бегом пода на понорната яма, но и сам не чу думите си. Трещенето на картечниците беше оглушително. Той бутна Сафиа пред себе си. И двамата тичаха, ослепени от вихрещия се пясък, подгонени от двойна линия куршуми, разораващи бразди в пръстта.

Право пред тях се изправяше западната стена на ямата, засенчена от руините на Цитаделата горе. Стената беше леко вкопана, вдлъбната навътре. Ако успееха да се доберат до скалния корниз, щяха да си осигурят някакво убежище.

Сафиа тичаше на една ръка разстояние пред него, шината затрудняваше движенията й, а ветровете мотаеха полите на наметалото в краката й. Пясъкът ги ослепяваше. Не им беше останало време дори да си сложат очилата.

Преди няколко секунди двамата бяха решили, че хеликоптерът е по-малката злина. Барутният погреб в трилитната камера означаваше сигурна смърт. Така че те поеха по-малкия риск и хукнаха.

Трясъкът на картечниците се усили, когато хеликоптерът се сниши зад тях.

Пясъчната буря беше единствената причина да оцелеят досега. Пилотът се бореше да удържи хеликоптера под напора на ветровете. Машината се клатушкаше и подскачаше като пойна птичка в ураган и пречеше на пилота да се прицели.

Двамата тичаха слепешком към убежището.

Омаха очакваше всеки момент да го разкъсат куршуми. Миг преди да умре, щеше да блъсне Сафиа към убежището, ако се стигне дотам.

Не се стигна.

Куршумите замлъкнаха внезапно, сякаш на стрелеца му бяха свършили мунициите. Внезапната тишина накара Омаха да хвърли поглед през рамо, ушите му още звънтяха. Прожекторът се отклони под ъгъл, а самият хеликоптер описа дъга назад.

Омаха се спъна в един камък и падна тежко.

— Омаха!

Сафиа се върна да му помогне. Той й махна да не идва.

— Бягай към заслона!

После закуцука след нея, глезенът го болеше адски, със сигурност бе навехнат или изкълчен, дано поне да не беше счупен. Той прокле глупостта си.

Хеликоптерът се оттегли над другия край на ямата. Беше ги хванал на прицел. Въобще не би трябвало да стигнат до убежището на надвисналата скала. Защо се беше оттеглил?

Какво, по дяволите, ставаше тук?

11:13

— Орел Едно, не стреляй по проклетата мишена! — крещеше Касандра в радиото.

Удари с юмрук по страничната облегалка на мястото си в бронирания трактор. На екрана на лаптопа и грееше синьото кръгче на предавателя. Беше се появило само преди миг.

Стрелбата беше изкарала Сафиа на открито.

Орел Едно отговори, гласът на пилота прозвуча раздразнено.

— Прекратих стрелбата. Двама са. Не мога да преценя кой е мишената.

Касандра се беше свързала с него точно навреме. Представи си как пилотът надупчва жената с куршуми. Кураторката беше най-добрият и шанс да се оправи с тукашните гатанки и да, се измъкне с наградата. А тъпият пилот едва не й беше видял сметката.

— Не ги закачай и двамата — каза тя. — Охранявай дупката, от която са изпълзели.

В каквато и дупка да беше изчезнала кураторката, нямаше начин да не е важна.

Касандра се приведе към лаптопа, втренчена в синьото сияние. Сафиа все още беше в огромната яма. Нямаше къде да отиде, без да я засекат. Дори да се вмъкнеше в друга пещера, Касандра вече знаеше къде да намери входа към нея.

Обърна се към водача на трактора — Джон Кейн.

— Давай.

С включен двигател той смени скоростта. Тракторът се разтресе, после се закатери по дюната, която ги скриваше от Шисур. Касандра се облегна назад, придържайки лаптопа с една ръка.

Когато стигнаха върха на дюната, носът на трактора се вирна високо, после се спусна по обратния склон. Долината на Шисур лежеше пред тях. Но нищо не се виждаше отвъд Няколкото метра, осветени от специалните фарове на трактора. Другото го поглъщаше бурята.

Всичко, освен група светлинки в града. Движещи се возила. Престрелката между нейните хора и все още неизвестния противник продължаваше.

Ехо от далечна спорадична стрелба стигна до нея.

Капитанът на предните и сили беше докладвал по радиото оценката си: „Изглежда всички са жени.“ В това нямаше смисъл. Касандра обаче си спомни жената която беше гонила по малките улички на Маскат. Онази която беше изчезнала пред погледа и. Имаше ли някаква връзка?

Поклати глава. Вече нямаше значение. Стигнали бяха до края на партията и тя нямаше да позволи на никого да провали плановете й.

Докато гледаше светлинното шоу в мрака, тя вдигна радиото си и се свърза с водача на артилерията.

— Предна батарея, на позиция ли сте?

— Да, сър. Готови сме да запалим свещите по ваша заповед.

Касандра погледна за сверка лаптопа си. Синьото кръгче на предавателя все така си стоеше в понорната яма. Нищо друго нямаше значение. Онова, което търсеха, каквото и да беше то, се намираше сред руините, където беше и кураторката.

Касандра погледна към трептящите светлинки на Шисур. Вдигна радиостанцията пред устните си, свърза се с авангардната група и нареди пълно изтегляне. После се прехвърли отново на честотата на артилерийския капитан.

— Изравнете града със земята.

11:15

Пейнтър извеждаше другите от града и през портите на руините, когато чу първото свистене. Звукът проби рева на бурята.

Първият снаряд удари града. Огнена топка експлодира към небето, осветявайки бурята и мигновена картина на селото. Бумтежът разтърси вътрешностите му. Ужасени ахвания се разнесоха наоколо му. Ново свистене прониза въздуха, после още няколко.

Ракетни гранатомети.

Не беше подозирал, че Касандра разполага с подобна огнева мощ.

Пейнтър издърпа трескаво радиото си.

— Корал! Изключете светлините!

Каквото и предимство да си бяха спечелили с неочакваната поява на бъгитата и мотопедите, вече го бяха изчерпали. Време беше да се евакуират.

В града долу фаровете на превозните средства угаснаха. Жените трябваше да се изтеглят към руините под прикритието на тъмнината. Взривиха се нови ракети и разцъфнаха в диви спирали от огън, удряни от свирепите пориви на вятъра.

— Корал! — изкрещя той в радиото. Нямаше отговор.

Барак го стисна за ръката.

— Знаят къде трябва да се срещнем.

Пейнтър се завъртя. Нови взривове изкънтяха във вътрешностите му.

Над ямата стрелбата от втория хеликоптер беше замлъкнала. Какво ставаше?

11:17

Сафиа и Омаха се гушеха под скалния корниз. Бомбите събаряха дребни камъчета от руините на Цитаделата върху скалата над тях.

На юг небето светеше червеникаво от пожарите. Пореден взрив изтрещя през воя на бурята. Унищожаваха града. Дали Другите бяха успели да избягат? Двамата бяха оставили радиостанциите си долу, в трилитната камера. Нямаше как да Разберат какво става с приятелите им.

Пейнтър, Кара…

До нея Омаха беше прехвърлил тежестта си върху десния крак. Беше си изкълчил глезена. Той измърмори през шала си:

— Все още можеш да си пробваш късмета. Сафиа беше изтощена, рамото я болеше. — Хеликоптерът…

Той продължаваше да кръжи над ямата. Прожекторът му беше угаснал, но Сафиа още чуваше ритмичния звук от витлата. Кръжеше ниско, принуждаваше ги да останат на място.

— Пилотът прекрати атаката. Сигурно управлява машината слепешката в тази буря. Ако се движиш покрай стената и изтичаш бързо… Дори бих могъл да стрелям оттук.

Пистолетът все още беше у него.

— Няма да тръгна без теб — прошепна Сафиа. Изявлението й не беше продиктувано изцяло от алтруистични подбуди. Тя стисна ръката му, защото имаше нужда да почувства силата на друг човек до себе си.

Той се опита да издърпа ръката си.

— Забрави. Само ще те забавя. Тя го стисна още по-силно.

— Не… не мога да тръгна.

Той изглежда най-после проумя дълбокия смисъл на думите й, непреодолимия и страх. Придърпа я по-близо до себе си. Тя се нуждаеше от силата му. И той й я даде.

Хеликоптерът кръжеше над тях, ритъмът на витлата му внезапно се чу по-ясно. Промени под ъгъл посоката си над центъра на ямата, остана невидим, придвижването му бе доловимо само по звука.

Сафиа се притисна към Омаха. Беше забравила колко широки са раменете му, колко добре си пасваха телата им. Вперила поглед над рамото му, тя забеляза син проблясък в другия край на ямата, танц на светкавица. 0, Боже…

Стисна още по-силно Омаха.

— Саф — промълви той, устните му — до ухото и, — след Тел Авив…

Експлозията погълна следващите му думи. Стена от силно нагрят въздух запрати и двамата в стената, събори ги на колене. Ярка светлина, после светът се сви до размерите на топлийка и изчезна.

Камъни падаха около тях. Оглушителен трясък отгоре. Огромен скален къс се стовари върху издатината, под която се криеха, и се заби в пясъка. Дъждът от камъни не преставаше, истински водопад. Полузаслепена, Сафиа го усети с коленете си. Земен трус.

Цитаделата се срутваше.

11:21

Пейнтър беше стигнал до ръба на понорната яма, когато изригна експлозията. Единственото предупреждение беше син проблясък от дълбините й. После колона от лазурносин огън изригна от отвора на камерата, освети всяко ъгълче, отблъсна бурята както с блясъка си, така и с нажежения си дъх.

Земята под краката му се разтресе.

Пейнтър усети горещата вълна да минава край лицето му, право нагоре, ограничена от стените на дълбоката яма, но въпреки това го блъсна назад.

Викове се надигнаха около него.

Стремителната колона от лазурен огън удари последния хеликоптер право в корпуса, изстреля го към небето като есенно листо. Резервоарът му избухна, провлачил червен пламък, в драматичен контраст на фона на синьото. Отломките от машината се пръснаха във всички посоки, не на парчета, а на течни потоци от стопен огън. Хеликоптерът се беше стопил в банята от кобалтов пламък.

Миг по-късно, от южния ръб на ямата, Пейнтър видя как руините на Цитаделата, кацнали нестабилно върху западния ръб, започват бавно да се прекатурват в пропастта. А на дъното й, осветени от пламъците, две фигурки се препъваха сред падащите навсякъде около тях камъни.

Сафиа и Омаха.

11:22

Замаян, Омаха се облегна на Сафиа. Тя беше провряла ръка под мишниците му. Бореха се за всяка крачка в пясъка. Очите му сълзяха от остатъчното изгаряне на ретините, но зрението му бавно се връщаше. Първо се появи блясък, мътен, синкав. После видя тъмни сенки да падат около него и да се забиват тежко в пясъка, някои отскачаха.

Дъжд от камъни. Библейско проклятие.

— Трябва да се махнем оттук! — изкрещя Сафиа, а гласът й кънтеше, все едно че говореше под вода.

Нещо го удари отзад по здравия крак. И двамата паднаха по очи. Басов тътнеж разтърси въздуха зад тях и над тях, като крясъка на разгневен бог.

— Пада!

11:33

Пейнтър тичаше слепешката по пътечката към дъното на ямата.

Вляво от него задната половина на Цитаделата пропадаше в пропастта като на забавен каданс. Стенеше и трещеше. Камъни и пясък се изливаха в единия край на ямата. Пейнтър беше виждал кално свлачище по време на пороен дъжд, цял хълм се беше втечнил пред очите му. Сега ставаше същото. Само че малко по-бавно. Скалите се бяха оказали по-инатливи.

Успяваше да зърне на моменти през бурния мрак как Сафиа и Омаха бавно се отдалечават от лавината, която ги гонеше лениво по петите. Паднаха отново, когато камък удари Омаха в рамото и го завъртя.

Пейнтър нямаше да стигне до тях навреме.

Гърлено ръмжене се извиси зад него и един вик:

— Писта!

Викът го накара да се обърне. Блесна светлина, прониза го в лицето. Заслепи го, но той видя достатъчно през тази част от секундата, за да се хвърли встрани.

Пясъчният мотопед се стрелна покрай него надолу по стръмния склон, задните му гуми изхвърляха фонтани от пясък и чакъл. Изскочи от пътеката на три метра от дъното, предното колело литна нагоре, задното се завъртя на празен ход. Приземи се, отскочи, поднесе сред хрущене на пясък… после тръгна напред по дъното на ямата.

Пейнтър продължи надолу по пътеката.

Беше познал водача, наведен ниско над ръчките. Корал Новак, с наметало и очила, качулката отметната назад, светлата коса развяна.

Пейнтър хукна след нея, без да откъсва очи от мотопеда, който се надбягваше с лавината. Предният фар подскачаше наляво-надясно, докато Корал завиваше, за да избегне по-значителните препятствия. Стигна до двамата бегълци, наби спирачки, мотопедът поднесе и спря, Чу я да вика.

— Хванете се здраво!

После потегли отново, право напред, далеч от сриващите се камъни. Омаха и Сафиа се държаха за задната седалка, а краката им се влачеха по земята.

Измъкнаха се от свлачището.

Пейнтър стигна до дъното, достатъчно далеч от падащите камъни и пясък. Всъщност пороят беше престанал. Сриването на хълма и крепостта беше достигнало до някаква точка на равновесие. Стръмната скална стена се беше превърнала в полегат склон.

Пейнтър заобиколи широката делта от довлечени камъни и пясък и хукна към спрелия мотопед. Сафиа беше стъпила на краката си. Омаха се подпираше с една ръка на седалката. Корал седеше на мотопеда.

Всички се взираха в дупката в земята пред тях. Вихреща се пара извираше от нея, сякаш беше преддверие към ада. Това бе отворът на трилитната камера, разширен от взрива до триметрова дупка.

Пълна с вряща вода.

Фарът на мотопеда осветяваше покритата с пара повърхност.

Водата бързо започна да спада пред очите на Пейнтър, Онова, което се откри под нея, накара всички да занемеят.

11:23

Касандра гледаше, без да мига, през предното стъкло на трактора. Преди минута бяха видели синя огнена колона да се изстрелва към небето. Право пред тях.

Откъм руините.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Кейн от шофьорското място.

Бяха спрели трактора на стотина метра разстояние. Вляво дузина пожари осветяваха града. Право напред руините отново бяха потънали в мрак, изгубени в бурята.

— Не беше от нашите ракети — каза Кейн.

Не беше, естествено. Касандра погледна към лаптопа си. Кръгчето на предавателя продължаваше да свети, само че примигваше, някакво смущение нарушаваше сигнала. Какво ставаше там?

Опита се да се свърже с единствения човек, който би могъл да знае.

— Орел Едно, чуваш ли ме? Отговор не дойде.

Кейн поклати глава.

— И двете птици са свалени.

— Нареди още два хеликоптера да излетят. Трябва ми наблюдение от въздуха.

Кейн се поколеба. Касандра знаеше какво го тревожи. Колкото и силна да беше в момента, бурята едва бе започнала да набира мощ. Тепърва щеше да ги удари сериозно. А крайбрежната система се придвижваше бързо от юг и вещаеше още по-бурно време, когато двете системи се сблъскаха. Разполагаха само с шест хеликоптерни шейни и да вдигнат още две означаваше да рискуват половината от оставащата им въздушна сила.

Но Кейн разбираше нуждата от такъв ход. Не смееха да пестят ресурсите си. Въпросът беше всичко или нищо. Предаде заповедта на Касандра по собственото си радио. После погледна към нея с неизречения въпрос какво ще правят оттук нататък.

Тя кимна напред.

— Влизаме.

— Ще изчакаме ли птиците да излетят?

— Не, бронирани сме. — Тя погледна през рамо към мъжете, седнали в задното отделение, командосите на Кейн. — А имаме и достатъчно жива сила. Нещо става там. Подушвам го.

Той кимна, включи на скорост и натисна газта. Тежкият танк зави към руините.

11:26

Сафиа се смъкна на едно коляно и протегна ръка над ръба на дупката. Изпробва температурата с дланта си. Вятърът я дърпаше. Пясък се вихреше наоколо, но сякаш по-лениво. Бурята беше поутихнала временно, сякаш експлозията беше отнела част от силата й.

— Внимавай — каза Омаха зад нея.

Сафиа се взираше в дупката пред себе си. Водата продължаваше да спада. Изглеждаше невъзможно. С отцеждането стъклена рампа се разкриваше пред погледите им, завита в спирала към дълбините. Трилитната камера беше изчезнала. Останало беше само стъкло, като огромен тирбушон, забит в земята.

Входът към Убар.

Сафиа снижи длан към външната страна на рампата и бавно я приближи към стъклото. То все още блестеше с капчици вода, искрящи върху черната повърхност и отразяващи светлината от фара на мотопеда.

Не усети прекомерна топлина.

Събра смелост и докосна с пръст черното стъкло. Още беше топло, много топло, но не толкова, че да я изгори. Опря цялата си длан.

— Твърдо е — каза тя. — Все още изстива, но повърхността е твърда. — Почука с кокалче по нея, за да им демонстрира.

Изправи се, протегна единия си крак и стъпи върху рампата. Тя издържа тежестта й.

— Водата изглежда го е охладила достатъчно, за да се втвърди.

Пейнтър пристъпи към нея.

— Трябва да се махаме оттук.

Корал се обади от мотопеда си. Беше говорила с другите.

— Командире, всички Рахим са се събрали. Можем да се връщаме, когато кажеш.

Сафиа се обърна към ръба горе, но той се губеше в мрака. Сведе поглед към гърлото на стъклената спирала.

— Това дойдохме да открием.

— Ако не тръгнем веднага, Касандра ще ни заклещи тук. Омаха се включи в разговора.

— И къде ще отидем? Пейнтър посочи на запад.

— В пустинята. Ще използваме бурята като прикритие.

— Ти да не си луд? Тепърва ще става страшно. Това е само началото на бурята. Нали не си забравил за проклетата мегабуря? Искаш да я посрещнем на открито в пустинята? — Омаха поклати глава. — Предпочитам да рискувам с онази кучка.

Сафиа си представи Касандра, леденото й хладнокръвие, жестокостта в очите й. Каквато и загадка да се криеше долу, Касандра щеше да си я присвои. За себе си и за своя работодател. А Сафиа не можеше да допусне това.

— Аз слизам — каза тя, прекъсвайки спора.

— И аз ще сляза — добави Омаха. — Поне ще се скрием от бурята.

Откъм ръба горе внезапно се чу нова престрелка. Всички се снишиха и се обърнаха.

— Изглежда друг вече взе решението вместо нас — измърмори Омаха.

Корал заговори бързо в радиото си, Пейнтър — в своето.

По протежение на ръба блеснаха светлини, фарове. Мотори изреваха. Мотопеди и бъгита започнаха да се спускат по склоновете на ямата.

— Какво правят? — попита Омаха.

Пейнтър прибра радиостанцията си с мрачно изражение.

— Някой горе е забелязал тунела. Една от жените. Ходжата, предположи Сафиа. След отварянето на Убар ясените за нищо на света нямаше да избягат. Щяха да го защитават с цената на живота си. Лу’лу водеше долу цялото племе. Две бъгита дори подскачаха напряко през свлачището.

Возилата се приближаваха към тях от всички посоки.

Внезапно избухналата стрелба замлъкна.

Корал обясни, като държеше радиостанцията до ухото си.

— Вражески съгледвачи са се добрали до снайперистка позиция на върха на една от кулите. Вече са ликвидирани.

Сафиа долови уважението в гласа на жената. Рахим бяха доказали качествата си.

Бъгитата и мотопедите с товара си от жени набиха спирачки едно след друго в пясъка. В първото претоварено бъги видяха познати лица — Кара, Дани и Клей. Барак ги следваше с мотопед.

Кара слезе и поведе останалите. Вятърът отново набираше сила, дърпаше шаловете, плющеше в наметалата. Кара държеше пистолет в едната си ръка.

— Приближават се светлини — каза тя и посочи в противоположната посока, на изток. — Много. Камиони, големи. И поне един хеликоптер излетя. Зърнах за миг прожектора му.

Пейнтър сви ръка в юмрук.

— Заключителният ход на Касандра. Ходжата си проби път през множеството.

— Убар е отворен. Той ще ни защити. Омаха погледна назад към дупката.

— Аз пък ще разчитам на пищова си.

Пейнтър погледна на изток.

— Нямаме избор. Всички да слязат долу. Дръжте се в група. Ще вземем колкото можем да носим. Оръжия, амуниции, фенерчета.

Ходжата кимна на Сафиа.

— Ти ще ни водиш.

Сафиа погледна надолу към тъмната спирала от стъкло внезапно разколебана. Стана и трудно да диша. Когато ставаше въпрос само за собствения й живот, рискът беше приемлив. Но сега поемаше отговорност и за живота на други хора.

Погледът и се спря върху две момиченца, които Клей водеше за ръка. Изглеждаха толкова ужасени, колкото и младият мъж между тях. Но Клей се държеше.

Сафиа трябваше да направи същото. Позволи на сърцето си да тупти в ушите й, но решително успокои дишането си.

Намеси се нов звук, донесен по вятъра. Дълбоко басово громолене на двигател, нещо огромно. Източният ръб на ямата се обля в светлина.

Касандра беше много близо.

— Тръгвайте! — изкрещя Пейнтър. Срещна погледа на Сафиа. — Води ги надолу. Бързо.

Сафиа кимна, обърна се и започна спускането. Чу Пейнтър да казва на Корал:

— Ще ми трябва мотопеда ти.

11:44

Синьото въртящо се кръгче на предавателя угасна пред очите на Касандра. Тя стисна юмрук. Кураторката отново беше изчезнала.

— Карай натам — процеди Касандра през зъби. — Веднага.

— Вече почти стигнахме.

От мрака се появи каменна стена, полусрутена, проядена от пясъците, повече очертание, отколкото материя, осветена от фаровете им.

Бяха стигнали до руините.

Кейн погледна към нея.

— Какви са заповедите?

Касандра посочи към отвор в стената, близо до една срутела кула.

— Хората ти да слизат. Искам руините блокирани. Никой да не напуска пропастта.

Кейн намали скоростта на трактора, колкото командосите да скочат от страничните врати над въртящите се вериги. Двайсет мъже, тежко въоръжени, се пръснаха в бурята и изчезнаха през пролуката в стената.

Кейн подкара трактора напред бавно като охлюв.

Тракторът изхрущя над каменните основи на древната стена и се озова във вътрешния периметър на стария Убар. Фаровете му пронизваха мрака само на метър-два сред воя на бурята и навявания от вятъра пясък.

Понорната яма лежеше пред тях, тъмна и мълчалива.

Време беше да се сложи край на всичко това.

Тракторът спря. Фаровете му пронизаха тъмнината напред.

Мъже се бяха проснали по корем покрай ръба, прикривайки се зад големи камъни и отломки от руините. Касандра изчака отрядът да заеме позиции, обграждайки ямата отвсякъде. Слушаше кратките им реплики по радиостанцията.

— На позиция, квадрант три…

— Мангуста четири, на кулата…

— Гранатомети на позиция и заредени…

Касандра натисна „команда Q“ на клавиатурата си и двайсет и един червени триъгълника разцъфнаха върху координатната мрежа на екрана. Всеки от командосите имаше локаторен маяк, прикрепен към униформата. Тя гледаше на екрана как отрядът заема позиция, без колебание, бързо и професионално.

Кейн насочваше хората си от командния трактор. Стоеше прав с ръце на таблото и се взираше през предното стъкло.

— Всички са на позиция. Не се забелязва движение долу, всичко е тъмно.

Касандра знаеше, че Сафиа е там, скрита под земята.

— Осветете ямата. Кейн предаде заповедта.

Навсякъде покрай ръба се включиха дузина прожектора насочени надолу към ямата. Пропастта грейна на фона на бурята.

Кейн вдигна ръка към слушалката в ухото си. Заслуша се, после каза:

— Не се забелязват вражески единици. Мотопеди и бъгита на дъното.

— Виждат ли някакъв вход — на пещера или нещо друго? Кейн кимна.

— Където са паркирани возилата. Черна дупка. Вече трябва и ние да получаваме образ. На трети канал.

Касандра отвори друг екран на лаптопа си. Видеокартина в реално време. Образът трептеше, точиците се размазваха и вибрираха. Статични смущения. Електрически разряд затанцува по външната антена.

Бурята демонстрираше пълната си мощ.

Касандра се наведе по-близо. На екрана се виждаше потрепващ образ на дъното на пропастта. Пясъчни мотопеди с огромни възлести гуми. Пустинни бъгита „Сайдуиндър“. Но всички те бяха изоставени. Къде бяха хората? Образът се люшна и се фокусира върху тъмна дупка, три метра широка. Изглеждаше прясно изкопана, проблясваше и отразяваше светлината от прожекторите.

Вход на тунел.

И всички зайци се бяха скрили в дупката.

Изображението се разми, фокусира се, после отново изчезна. Касандра изруга наум. Искаше лично да види това. Затвори безполезния прозорец на екрана и огледа триъгълниците на командосите върху координатната мрежа на района около ямата. Никой не би могъл да се измъкне през блокадата.

Касандра разкопча предпазния колан.

— Ще ида да огледам. Поемаш командването тук.

Мина в задното отделение и отвори плъзгащата се странична врата. Вятърът я блъсна назад, зашлевявайки я право в лицето. Тя се приведе ядно срещу порива, уви шал около устата и носа си, стъпи върху веригата на трактора и скочи на пясъка.

Тръгна напред, като се опираше с една ръка на веригата. Ветровете я блъскаха ожесточено. С уважение си спомни за хората на Кейн. Когато самата тя беше на завет във вътрешността на танка, придвижването им и се беше сторило задоволително — бързо, ефикасно, без размотаване. Сега го прецени като изключително.

Мина пред трактора и застана между фаровете. Последва лъчите им към ямата. Беше въпрос на няколко крачки, но докато стигне до ръба, вече едва чуваше ръмженето на танка през воя на бурята.

— Как изглеждат нещата оттам, капитане? — попита Кейн по радиото.

Тя коленичи и надзърна през ръба. Пропастта се простираше пред нея. От другата страна на ямата склонът беше обсипан с камъни и отломки, на места продължаваха да се свличат пясък и дребни камъчета. Скорошна лавина. Какво, по дяволите, беше станало тук? Тя отмести поглед право надолу.

Входът на тунела отвърна на погледа и, грейнало око, кристално.

Стъкло.

Пулсът и се ускори. Това трябва да беше входът към съкровището, което се криеше долу. Тя плъзна поглед по пръснатите возила. Не можеше да допусне онези да й откраднат плячката.

Докосна микрофона на гърлото си.

— Кейн, искам пълен отряд да е готов за навлизане в тунела след пет минути.

Нямаше отговор.

— Кейн — извика тя по-силно и се обърна. Фаровете на танка я заслепиха.

Тя се метна встрани. Прониза я остро като нож подозрение.

Тръгна напред и едва тогава забеляза нещо преобърнато на една страна на завет до стената, изоставено, наполовина зарито в пясъка.

Пясъчен мотопед.

Само един човек беше толкова умен.

11:52

Ножът се устреми към лицето му. Пейнтър се претърколи в теснотията на пода и обърна глава, за да избегне фаталното попадение в окото. Кинжалът сряза бузата му, закачайки костта под окото.

Ярост и отчаяние вляха нови сили в мускулите му. Въпреки бликащата кръв той продължи да стиска с крака краката на другия мъж, дясната му ръка бе увита в стегната хватка около врата му.

Копелето беше силно като бик, мяташе се неистово и се опитваше да го преобърне.

Пейнтър го прикова и затисна ръката с кинжала.

Когато се бе промъкнал през страничната врата на трактора, която Касандра — сякаш за негово удобство — не беше затворила докрай, Пейнтър позна мъжа. До този миг се беше крил, заровен под рехав, навят от вятъра пясък до полусрутената стена. Преди пет минути се беше изкачил с безразсъдна скорост по стръмния склон на ямата и беше подгонил мотопеда към пролуката в източната стена. Знаеше, че силите на Касандра ще трябва да минат оттам, какъвто и да е транспортът им.

Не беше очаквал чудовищния трактор, който тежеше поне двайсет тона на пръв поглед. Автобус с танкови вериги. Той обаче пасваше на целите му дори по-добре от обикновен камион.

Беше изпълзял от прикритието си, когато тракторът спря. Навря се между веригите отзад. Както можеше да се очаква, вниманието беше насочено изцяло към ямата.

После Касандра слезе и му осигури достъпа, от който се нуждаеше. Пейнтър се беше мушнал през отворената врата в задното отделение с пистолет в ръка.

За съжаление противникът изглежда беше видял отражението му в стъклото. Беше се завъртял на шинирания си крак, избивайки с другия пистолета от ръката на Пейнтър.

И сега се боричкаха на пода.

Пейнтър не отпускаше задушаващата си хватка. Кейн се опита да забие задната част на главата си в носа му. Пейнтър избегна удара. После дръпна още по-назад главата на противника си и я трясна здравата в металния под.

Стенание.

Повтори същото още три пъти. Командосът се отпусна безжизнено. Пейнтър продължи да затяга хватката си около врата му. Едва тогава забеляза кръвта, която пълзеше по сивия метал. Счупен нос.

Времето му изтичаше и Пейнтър пусна мъжа. Изправи се и отстъпи, накуцваше. Ако онзи леопард не беше осакатил копелето, Пейнтър никога не би спечелил тази схватка.

Намести се на шофьорското място, запали двигателя и натисна леко газта. Тромавият гигант се люшна напред, изненадващо покорен. Пейнтър свери ориентирите си и насочи трактора по правилната траектория, директно към ямата.

Внезапно куршуми засипаха трактора отстрани. Автоматични оръжия. Присъствието му беше разкрито.

Шумът беше оглушителен.

Пейнтър спокойно продължи напред. Тракторът беше брониран, страничната врата — предвидливо заключена.

Ръбът на ямата се появи отпред. Тракторът продължи да се движи.

Дъждът от куршуми не секна нито за миг, камъни по консервна кутия.

Предницата на трактора изпълзя над ръба на ямата.

За целите на Пейнтър това беше достатъчно. Разчитайки на инерцията, той се измъкна от седалката. Тракторът намали скоростта си, но продължи да пълзи над ръба на ямата. Предницата хлътна надолу, когато ръбът се разтроши под тежестта му. Подът се наклони.

Пейнтър запълзя към задната врата с намерението да скочи, преди тракторът да е паднал, и след това да си изпробва късмета с командосите. Само че една ръка сграбчи крачола на панталона му и го събори. Той падна тежко и сблъсъкът с пода изкара въздуха от дробовете му.

Кейн го задърпа към себе си, все още невъзможно силен Пейнтър нямаше време за това. Подът се наклони рязко. Той ритна назад, право в счупения нос на Кейн. Главата на мъжа отскочи назад. Глезенът на Пейнтър беше свободен.

Той запълзя трескаво по наклонения под, катерейки се по скала от стомана. Оборудване и принадлежности се затъркаляха към предницата и го удряха по пътя си. Пейнтър усети, че тракторът започва да се плъзга необратимо, сграбчен от гравитацията. Веригите му захрущяха в камък.

Падаше.

Пейнтър скочи с последни сили и сграбчи ръчката на задния люк. За съжаление люкът се отваряше навън. А той нямаше опора, за да го избута. Запъвайки се с пръсти и прасци, успя да избута люка само на трийсетина сантиметра.

Вятърът свърши останалото. Бурята подхвана вратата и я отвори докрай.

Пейнтър я последва, буквално издърпан навън.

Под него тракторът се гмурна в ямата.

Той успя да ритне веднъж. Отблъсна се като жаба от люка и протегна ръце към ръба на ямата.

Успя, на косъм. Коремът му се удари в ръба. Той притисна торса си към земята, краката му висяха в пропастта. Пръстите му се забиха отчаяно. Трясък на смачкан метал се чу изотдолу. Мерна фигури да тичат към него.

Нямаше да го достигнат навреме.

Плъзна се назад. Нямаше за какво да се захване. Веригите на танка бяха заравнили ръба. За миг успя да се задържи, впил пръсти в един стърчащ над прахта камък.

Увисна на една ръка и погледна надолу.

Десет метра по-надолу тракторът се беше забил с предницата си в стъклената дупка, пропадайки наполовина като двайсеттонна тапа в тунела.

Щеше да свърши работа.

Камъкът, за който се държеше, поддаде под тежестта му. Пейнтър падна в пропастта.

Чу някой да вика името му.

После рамото му се удари в издатина на скалата, той отскочи и дъното на ямата се втурна нагоре да го посрещне, осеяно с камъни и метални отломки.