Пълзачи по скалите

Глава XIПРЕКАТУРВАНЕ ПРЕЗ ГЛАВА

В това положение той остана няколко минути, през които слонът продължаваше усилията си да го достигне. Седнали върху клоните на дървото, в което се бяха скрили Карл и Гаспар наблюдаваха от качало до край тази сцена: Ако не беше опасността, в която индусът се намираше, Гаспар би се посмял на твърде смешния му вид. Но опасността беше толкова очевидна, че вместо със смях, Гаспар го гледаше с дълбока тревога. Карл също се страхуваше за изхода. Но нито единият, нито другият можеше да помогне на Осару или да го измъкне от бедата, защото те и двамата бяха без оръжие — захвърлили го бяха, за да могат да се покатерят на дървото.

Казахме, че Карл се тревожеше за изхода не по-малко от брата си. А дори и повече. Не би могло да се каже, че той обича повече индуса или би окайвал повече съдбата му, ако Осару загинеше, сграбчен от хобота на слона. Не, Карл просто по-ясно разбираше опасността, в която се намираше индусът.

След кратко наблюдаване усилията на слона, Гаспар се убеди, че животното не ще може да достигне Осару, докато последният успява да запази равновесие на върха на скалата. В това бе убеден и Карл; затова двамата братя насърчаваха с викове индуса да се държи здраво. Но Карл забеляза скоро обстоятелство, още несъзряно от Гаспар, и то именно засили опасенията му. Той забеляза, че всеки път, когато слонът се изправяше и се облягаше на обелиска, скалата като че се залюляваше леко. Осару съзнаваше много добре това обстоятелство и се плашеше от него много повече от тях, защото така ставаше още по-мъчно да пази равновесие. Когато забеляза най-после поклащането на скалата, Гаспар не се обезпокои особено много от това, защото след всичко станало досега беше убеден, че Осару ще успее да се задържи. Той не се страхуваше, че индусът ще падне по този начин; Карл обаче се страхуваше от друго обстоятелство, още неосъзнато от по-малко умуващия му брат.

Разклащането на скалата подсказа на Карл една опасна възможност. Каква? Това, което той каза в същия миг на Гаспар, ще ни я обясни.

— О, братко — извика той, щом забеляза опасността, — ако скалата падне.

— Няма такава опасност — прекъсна го Гаспар; тя се държи здраво. Малко се клати наистина, но съвсем слабо и само когато, звярът я пораздруса. Мисля, че такава опасност няма.

— А аз се страхувам, че има — настоя все така разтревожено Карл. — Може и да няма — продължи той, — докато слонът постъпва, както досега; но той може и да не продължи все по същия начин. Тези животни са невероятно съобразителни и ако той забележи, че разклаща колоната с тежкото си тяло, може да му хрумне нова мисъл и тогава ще бъде свършено с Осару.

— Хм! Почвам да те разбирам — каза Гаспар, споделяйки тревогата на брата си. — Такава опасност наистина съществува. Какво да предприемем? Ако пушките ни бяха с нас, бихме могли да стреляме по звяра. И да успеем, и да не успеем да го убием, бихме могли поне да отклоним вниманието му от Осару и да му попречим да помисли за плана, който спомена. Ние бихме, могли да слезем и да вземем пушките си. Какво ни пречи?… Слонът е толкова улисан, че няма да ни забележи.

— Вярно… Отлично хрумване, братко Гаспар.

— Да го изпълним тогава. Аз ще сляза, а ти ела до най-ниския клон, за да ти подам пушките. Дръж се здраво, Оси, и не бой се! — добави по-високо младият ловец към индуса. — Ей сега ще го отклоним на друга страна… ще погъделичкаме с една-две унции олово дебелата му кожа.

С тези думи Гаспар започна да слиза бързо от клон на клон, последван по-бавно от Карл.

Гаспар бе стигнал вече до най-долния клон на дървото, а Карл до предпоследния, когато силен трясък, придружен от пронизителен писък накара и двамата да се спрат и а погледнат към обелиска. През краткото време, откакто бяха отделили поглед от него, странната картина се бе напълно променила. Вместо да стърчи право нагоре, двадесетфутовата каменна колона бе простряна почти хоризонтално на земята, а под върха й се виждаха куп прекършени стволове и клони. Близо до основата й, обърната почти отвесно, лежеше слонът, не вече на задните, нито на четирите си крака, а по гръб, като риташе във въздуха с огромните си копита и правеше невероятни усилия, да се изправи на краката си. Осару не се виждаше никъде!

Случило се беше това, от което се страхуваше Карл. Виждайки, че не може да достигне индуса с хобота си, и усетил, че скалата не е неподвижна, слонът бе стъпил най-после на четири крака, натиснал я бе с рамо и огромната тежест на грамадното му туловище я бе прекатурила върху растящия наблизо кестен, който се бе пречупил с трясък и се бе прострял на земята с цялото си стъбло, клони и вейки.

Самият слон, не очаквал, че работата ще се окаже толкова лека, бе паднал в същото време — защото огромното му тяло бе загубило равновесие от устрема, с който се бе насочил към това усилие. Накратко казано, от четирите отделни предмета в картината — скалата, дървото, четириногото и човека — никой не бе останал на мястото си, защото излишно е да споменаваме, че Осару бе паднал заедно с обелиска.

Но къде беше Осару? Този въпрос си задаваха и Карл, и Гаспар.

— О, братко! — простена Гаспар. — Страх ме е, че е убит:

Карл не продума; но гласно изказаната мисъл на Гаспар не остана без отговор. Още щом я изказа, откъм клоните на съборения кестен отговори глас, който изпълни с радост сърцата на двамата братя.

— Не, млади сахиби — отговори невидимия Осару, — аз нито убит, нито пострадал. Ако мога само заобиколя стария скиталец, остана здрав и читав. Ей сега хуквам!

В същия миг индусът изскочи изпод клоните, където бе заровен досега, и хукна с все сили към дървото, на което се бяха приютили двамата братя.

Осару се настани в безопасност между горните клони на голямото дърво, много време преди слонът да стъпи на крака; Карл и Гаспар също се покатериха, без да мислят вече за пушките си.