Пълзачи по скалите

Глава LVIIIИЗСКУБАНАТА ПЕРУШИНА

Тяхната веселост не можеше да трае безкрайно. И Гаспаровата дори престана, при все че той се смя, докато го заболяха ребрата.

Тъй като бяха напълнили вече торбите с бобовите зърна, решиха най-напред да занесат тях в колибата, а след това да се върнат, за да уловят щъркелите. Осару смяташе, че не ще бъде мъчно да го сторят; той твърдеше, че птиците са толкова питомни, щото може да иде направо при тях и да им хвърли примка на шията. И сигурно би могъл да го стори, ако имаше въже, за да направи примка. Но нямаха под ръка нито въже, нито дори връв, нищо освен кошниците с лотосовите зърна. За да се снабдят с примка, трябваше да отидат до хижата си.

Нашите пътешественици нямаха ясна представа защо ще ловят щъркелите, ако изключим предположението на Гаспар, което и той, и брат му не бяха отхвърлили напълно. То можеше наистина да оправдае намерението им да уловят птиците.

Но и друга мисъл би могла да им мине през ум — особено на Осару. Дори да не ги използват за нищо друго, нямаше да е лошо да ги задържат като домашни птици и другари. Изгледите за дълъг самотен живот в тази пустинна планинска долина никак не се нравеха на Осару. При такива условия и мълчаливият щъркел дори може да се сметне за приятен другар.

Подбуждани от тия, и от други, по-неопределени мисли, нашите пътешественици решиха да уловят индийските щъркели.

И тримата тръгнаха да излязат от езерото, внимавайки да не смутят заспалите птици. Карл и Гаспар пристъпваха из водата така, сякаш стъпваха върху яйца. Осару се присмиваше на тази прекалена предпазливост, като казваше, че няма никаква опасност да изплашат щъркелите; и твърдението му се оказа наистина вярно.

Покровителствани в повечето области покрай бреговете на Ганг както от суеверните страхове, така и от законите, тези птици са свикнали дотолкова с близостта на човека, че не мръдват от мястото си, за да се отстранят от него. Тукашната двойка принадлежеше може би към някое по-диво ято, обитаващо Съндербундските блата и по-малко свикнало с хора. В такъв случай щеше да е мъчно да се приближат до тях; затова Осару се съгласи да спазва при залавянето им предпазните мерки, за които настояваше Карл.

Карл бе намислил всъщност нещо много по-разумно от другарите си. Още докато се смееше с брата си, той се бе сетил за нещо, което прекрати внезапно — за най-голяма изненада на Гаспар, — бурния изблик на радостта му.

Философът замълча и се замисли, сякаш бе решил изведнъж, че при сегашните условия веселостта е неподходяща и неуместна. Той продължи тайнственото си мълчание и дори отказа да го обясни на Гаспар. Но мълчеше само по този въпрос. Иначе беше словоохотлив, съветваше другарите си да бъдат особено предпазливи, за да могат непременно да уловят щъркелите, и просто ги удивяваше с настойчивостта си.

След няколко минути стигнаха до колибата. Не вървяха, а просто тичаха към нея — Карл по-напред от всички. Захвърлиха на пода торбите с боба като ненужни, празни вещи, след това извадиха от скривалищата приготвените от Осару върви и риболовни мрежи, за да ги прегледат.

Пъргавите пръсти на индуса направиха бързо една примка, която закачиха на дълъг бамбуков прът; така въоръжени, нашите пътешественици изскочиха от колибата и тръгнаха към заспалите щъркели.

Когато наближиха, видяха с радост, че птиците не са прекъснали дневния си сън. Сигурно бяха пътували дълго и имаха нужда от почивка. Отпуснатите крила доказваха, че са уморени. Може би сънуваха… клона на някоя висока смокиня, кулата на древен храм, посветен на Буда или Вишну, широкия Ганг с миризливите отпадъци — вкусни късове разложено месо, в което забиваха с наслада огромните си клюнове.

Осару, комуто бяха поверили примката, не се замисли какво сънуват и дали изобщо сънуват. За него беше достатъчно, че спят; той пропълзя, свит и безшумен като тигрите, които се пръкваха из родните му джунгли, и успя да се приближи до нищо неподозиращите щъркели на разстояние, от което можеше да хвърли примката си.

Но не може да боднеш пръчка и веднага да пиеш вино; старата поговорка бе потвърдена от опита на Осару да улови щъркелите; и то не от примката, а от самите щъркели.

Примката все още висеше в края на дългия бамбуков дрът; но щъркелите бяха отлетели. Те кръжаха във въздуха с протегнати шии и тракаха с клюнове като с кастанети, а гневното им крякане напомняше рев на разярени лъвове.

Неуспехът трябваше да се припише не на Осару, а на неблагоразумието на Фриц, който вървеше по петите му.

Тъкмо когато Осару мяташе примката върху раменете на единия щъркел, дошлият с господарите си Фриц забеляза птиците, втурна се и захапа едната за опашката. После, решен сякаш да се запаси с марабу, отскубна цяла шепа пух.

Неочакваното нападение на Фриц не се дължеше, разбира се, на такава подбуда; казваме, неочаквано, защото дресираното животно знаеше, че не бива да подплашва дивеч, който господарите му дебнат, и никога не бе проявявало подобно неблагоразумие. Фриц постъпи противно на обичайната си предпазливост по вина на самите птици; защото никое живо същество, срещнато от него из тия области, не бе му вдъхвало повече омраза от индуските щъркели. При престоя си в ботаническата градина в Калкута, където господарите му, както знаем, гостуваха известно време, Фриц често срещаше една двойка от тия исполински птици, които също гостуваха на тази основателно прочута градина; те живееха на двора, където им беше позволено да се разхождат свободно и да кълват отпадъците, изхвърляни от прислугата на управителя.

Птиците бяха толкова питомни, че отиваха да кълват храна от ръката на всеки, който им я донесе, както и да си я вземат сами, оттам където не им я поднасят, стига дългият им клюн да може да я стигне. Те си пооткрадваха често храни, които не бяха приготвени за тях; с такъв грабеж засегнаха и Фриц, който надали щеше някога да им го прости. Откраднали му бяха чудесно парче месо, което готвачът му бе дал за вечеря. Но единият щъркел грабна най-нахално месото — просто го изтръгна с клюна си от устата на кучето и го глътна, преди Фриц да успее да му попречи или отмъсти.

Оттогава Фриц изпитваше злопаметна омраза към всички видове щъркели, особено към вида аргала; затова, щом зърна сега индийския щъркел — той не бе видял птиците при кацването им, защото по онова време беше още в хижата — се втурна със зинала уста към него и захапа опашката му.

Излишно е да добавим, че така неучтиво нападнатата птица отлетя веднага, последвана от своя по-щастлив, но не по-малко изплашен другар, като остави Фриц да използва марабуто така, както не го е използвал никой — нито дори свадливата ревнивка, изтръгнала с презрение от тюрбана на някоя омразна съперница!