Пълзачи по скалите

Глава XXXIVБОРБА МЕЖДУ КОЗЛИ

Карл току-що бе млъкнал, когато, за да подчертае сякаш още повече нрава на дивата коза, с животното, в което бяха втренчили поглед, се случи странно произшествие.

То не беше вече само; докато го наблюдаваха, на скалата се появи втори ибекс, който тръгна към първия. Новодошлият беше също самец, както личеше от грамадните извити като ятаган рога, но по ръст и във всяко друго отношение той приличаше на първия, като че бяха братя. Но едва ли беше тъй. В държането на втория във всеки случай нямаше ни следа от братско чувство. Напротив, поведението му ясно доказваше, че е тръгнал с враждебни намерения. Той бе навел дотолкова глава, че брадата му почти докосваше гърдите, а върховете на рогата, обикновено сочещи назад, когато животното е изправено, стърчаха нависоко и право нагоре. Освен това късата опашка, която беше вирната и се въртеше бързо и неспокойно, показваше, че козелът е замислил нещо лошо. Зрителите можеха да разберат това въпреки голямото разстояние, защото фигурите и на двата ибекса се очертаваха толкова ясно на небесния фон, че и най-лекото им помръдване можеше съвършено ясно да се забележи.

Новодошлият се промъкваше отначало крадешком, сякаш възнамеряваше да извърши подло убийство, като бутне другия от скалата. Всъщност, както се разбра по-късно, такова е било истинското му намерение и ако другият бе останал само шест секунди още в първоначалното си положение, нападателят несъмнено би успял веднага в коварното си намерение.

За съжаление, трябва да кажем, че той успя — макар и след борба и опасност, да извърши сам гибелния скок, който бе предопределил за противника си.

Изглежда, че гласът на Гаспар му попречи да изпълни незабавно подлото си намерение, при все че то бе отложено, уви, твърде за кратко. Виждайки коварното приближаване, Гаспар нададе предупредителен вик. Дори и да не можеше да го разбере, заплашеният ибекс се сепна от унеса си и се огледа. При това оглеждане той забеляза опасността и в същия миг взе мерки да я отклони. Изправи се незабавно на задните си крака, завъртя се и застана отново на четири крака точно срещу противника си. Той не прояви никакво желание да се оттегли, а прие нападението като нещо съвсем редно. Всъщност при положението, в което се намираше, за него беше невъзможно да мисли за безопасно оттегляне. Скалата, над която стоеше, беше нещо като нос, издаден много по-напред от общата линия на канарите, а пътят към горния планински склон беше вече преграден от нападателя. Отзад и встрани зееше пропаст. Единственият изход беше да се бори или да се остави и да го повалят. Решението му да не отстъпва се дължеше следователно не на свободен избор; а на неизбежност.

Едва бе успял да вземе решението, си и да застане в отбранително положение, когато противникът му се втурна срещу него. И двете животни едновременно изврещяха и се изправиха едно срещу друго на задните си крака като двойка двуноги. Зрителите видяха в случая точно такава борба, каквато водят помежду си и обикновените кози, защото и ибексът показва по същия начин храбростта си. Вместо да се втурнат хоризонтално, с главата напред и да се изблъскват взаимно назад, както правят боричкащи се овни, дивите кози се изправят, след това се спускат с рогата напред, използвайки за двигателна сила тежестта на своето тяло, и се мъчат да смажат противника си, като го притиснат о земята с тежката си снага.

Противниците повториха няколко пъти това изправяне и втурване с вирнати рога, но скоро стана ясно, че нападателят ще бъде победител. Неговата позиция беше по-удобна, защото противникът му не можеше да избяга от площадката, която не му даваше възможност за по-устремни движения, а опасността да се подхлъзне от скалата очевидно го изпъваше със страх и сдържаност. Нападателят, който имаше предостатъчно място за движение, можеше да се оттегля и да атакува, както иска; той се отдръпваше стъпка по стъпка, втурваше се напред, изправяше се и нападаше отново. Във всяко негово нападение имаше подновен устрем, който се дължеше на неговото по-изгодно място на полесражението, както и на съзнанието, че ако не сполучи този път, ще трябва само да повтори втурването; докато за противника му неуспехът при удар или дори при отбрана щеше да е почти неизбежно предисловие за гибелта му.

Било че беше по-слаб от другия, било че мястото на борбата беше неизгодно за него, скоро стана явно, че нападнатият ибекс не ще може да се справи с нападателя. Още отначало пролича, че той смята само да се отбранява и ако пътят беше открит; по всяка вероятност щеше веднага да си плюе на петите.

Но той нямаше никаква възможност за бягство при започването на борбата, а не изглеждаше, че такава възможност ще му се представи и до края й. Единствената възможност за бягство, която можеше да измисли, беше да направи един отчаян скок и да прескочи през рогата на противника си.

Изглежда, че най-после му дойде именно такава мисъл, защото той изостави ненадейно отбранителното си положение и рипна високо във въздуха, сякаш искаше да прескочи през рогата на неприятеля си и да се скрие на по-безопасно място из планинските преспи.

Ако намерението му е било такова, то претърпя жалък неуспех. Докато той се носеше из въздуха, вдигнал високо над земята и четирите си крака, грамадните рога на неприятеля му се забиха със страхотна сила в неговите ребра и го подхвърлиха като топка през ръба на скалата!

Ударът бе нанесен с такъв устрем, че подхвърленото тяло се завъртя из въздуха и се сгромоляса в дъното на долината, откъдето подскочи още веднъж на цели шест фута, преди да падне мъртво.

Няколко секунди минаха, докато зрителите се опомнят от изненадата пред това странно произшествие, при все че то може да се наблюдава често от хора, които скитат из дивите хималайски чукари, където битки между диви кози, тахири, диви хималайски овни от исполинската порода амон са твърде обикновено явление.

Тези битки се водят често по ръба на надвиснали над пропасти скали, защото тези породи животни живеят именно из такива места, и не нарядко изходът на битката е такъв, какъвто видяха нашите пътешественици — един от борещите се бива хвърлен или бутнат от скалата.

Но това не значи, че изваденото от строя животно е непременно убито. Напротив, ако пропастта не е ужасно дълбока, дивият козел, тахирът или овенът може и след това страшно падане да се изправи на крака, да избяга или да се отдалечи с куцане от мястото, да оздравее и да си опита силата и щастието в нова битка със същия противник. Един крайно забележителен пример от този род е описан от наблюдателния ловец полковник Маркъм, който твърди, че лично го е наблюдавал. Предаваме дословно разказа му:

„Бях свидетел на най-невероятен подвиг, извършен от един възрастен тахир. Стрелях по него, когато той се намираше на осемдесетина ярда над мене, върху една издадена скала. Той се хвърли право надолу от тази височина, но на петнадесет ярда от земята подскочи във въздуха и едва тогава падна. Мислех, че е станал на пита, но той скочи и избяга; и при все че по следите от кръвта му го проследихме на твърде голямо разстояние, не можахме да го намерим!“

Моите млади читатели ще си спомнят може би, че са известни много подобни подвизи, вършени из Скалистите планини в Америка от тъй наречения бигхорн — див овен, който обитава тия планини и прилича толкова много на ovis ammon от Хималаите, щото някои естественици смятат, че принадлежи към същата порода. Американските ловци твърдят, че бигхорн скача безстрашно от високи скали, опирайки се на рогата си, после подскача във въздуха като гумена топка и застава на крака невредим, дори незамаян от този страхотен скок с главата надолу!

Няма съмнение, че в тези ловджийски разкази има много преувеличения, но вярно е все пак, че повечето породи диви кози и овце, както и някои породи скални антилопи — например сърната и козерогът — могат да правят изумителни скокове, каквито човек, който не познава навиците на тия животни — не би допуснал за възможни. Не е лесно да се разбере как тахирът на полковник Маркъм е могъл да падне от осемдесет ярда — равни на двеста и четиридесет фута, без да говорим за допълнителните четиридесет и пет фута — и да не стане „на пита“. Но при все че можем да се поколебаем дали да повярваме на подобно невероятно твърдение, не е уместно да го отречем направо. Кой знае дали в костите на тия животни няма съставка, която им придава такава жилавост, че могат да устоят на последиците от подобни падания?

В бита на животните има много постъпки и прояви, които още не са достатъчно проучени; а известно е, че природата е надарила своите създания със свойства и навици, отговарящи на условията, при които ще живеят. Възможно е следователно тези диви кози и овце — блондените и леотаровците от света на четириногите, да са надарени с такава способност да скачат и с такива свойства, които липсват напълно на други животни, нямащи нужда от тях. Така че би било неправилно, докато не се изучат свойствата на животинския организъм, да се отрича твърдението на един почтен познавач, какъвто е полковник Маркъм — особено като се има предвид, че то е било направено добросъвестно, без намерение да се преувеличава.

Нашите пътешественици не разискваха по този въпрос, докато наблюдаваха падането на дивата коза. Пък и нищо не можеше да ги отведе към подобни изисквания, защото животното бе паднало от такава височина на земята и така бе тупнало върху твърдата почва, щото никому не мина и през ум, че може да е останало живо.

И наистина не беше; при падането на земята след повторното подскачане животното се бе простряло с отпуснати, безжизнени и неподвижни крайници — като истински труп.