Пълзачи по скалите

Глава LIIIНОВО ОТЧАЯНИЕ

Ни веднъж досега през целия си престой в тази „долина на унинието“ нашите пътешественици не бяха се чувствали така унили, както през следобеда, последвал пръсването на огромния им въздушен мехур — балона. Те чувстваха, че са изчерпали с това усилие цялата си изобретателност; и бяха така твърдо убедени, че то е последно, щото ни един от тях не помисли да предприемат ново. И тримата бяха съвсем отпаднали духом и окончателно отчаяни.

Те не изпитваха, разбира се, отчаяние, каквото обзема хората пред неизбежна близка смърт. Тяхното отчаяние не беше толкова страшно, но беше все пак горчиво чувство. Те знаеха, че животът им ще продължи тук може би толкова, колкото и всякъде другаде; но каква полза от този живот, когато ще го прекарат без каквато и да е връзка с хората? Защото те бяха вече напълно убедени, че са откъснати от света.

Ни един от тях нямаше склонности на отшелник. И всеки би изтръпнал от мисълта да стане Симеон Стълпник. Може би ще предположите, че Карл би се примирил, като има книги и възможност да изучава природата. Вярно е, че с такива приятели той би могъл да води по-осмислен живот от другите двама; но и с тези занимания дори е съмнително, че би могъл да запълни времето си; защото надали човек, който знае, че е и ще остане завинаги съвсем сам на света, би се интересувал от човешки книги или от книгата на природата.

Що се отнася до Гаспар, мисълта, че самотното им съществувание може да продължи вечно, стигаше, за да смрази понякога кръвта в жилите му.

Индусът изпитваше не по-малка мъка от тая на двамата си другари по нещастие; и въздишаше за бамбуковата си колиба в топлите индустански равнини толкова, колкото въздишаха и те за своя дом в далечната родна Бавария.

Положението им не беше, разбира се, толкова лошо, колкото би било, ако всеки от тях беше съвсем сам. Не един корабокрушенец, попаднал на някой пуст остров, е бивал осъден на много по-нещастна съдба. Те знаеха и признаваха, че е така. Всеки от тях имаше по двама другари, но въпреки това не можеха да попречат на мислите си да полетят към бъдещето — не особено далечно може би, — когато някой от тях щеше да напусне може би тази долина без помощта на въжени стълби или балони; след това и втори, оставяйки третия съвършено сам!

В такива тъжни размисли прекараха те вечерта, както и следващото утро и вечер. Не обръщаха вече внимание на времето; и едва намираха сили да си приготвят скромна храна.

Като че бяха загубили веднъж завинаги и разум да решават, и сила да работят.

Това състояние не можеше да продължава дълго. Както вече казахме, душата на човека има способността да се съживява. Докато е жива, тя може да се надява, че ще се съвземе и от най-тежкия удар. Разбитите сърца са повече привидно, отколкото действително разбити; и най-засегнатите дори могат напълно да оздравеят. Робът във веригите си, затворникът в подземната си тъмница, изоставеният на пустинен остров — имат свои радостни мигове, може би еднакво ярки и трайни като тия на царуващия владетел или на завоевател в победната му колесница!

На земята няма непомрачено щастие, но няма и грижа, която не ще избледнее с време.

На другия ден след най-новото разочарование и тримата почнаха да се съвземат; а естествените потребности, които се натрапват неволно на вниманието ни, започнаха да им се налагат.

Карл призна пръв тези потребности. Ако ще трябва да прекарат цял живот тук, помисли той — а това не изглеждаше невероятно, — безполезно беше да отпадат духом, да си оплакват дните като платени оплаквачки на погребение. Много по-добре ще е да работят, за да живеят добре, като си доставят достатъчно храна и питие, което можеха лесно да сторят с малко труд. Това нямаше да ги развесели може би, но улисани в работа, щяха да тъгуват много по-малко, отколкото ако мислят постоянно за съдбата си.

Тези мисли, както казахме, се появиха на третия ден след изоставянето на балона. Изказа ги Карл, за да ободри брата си, изпаднал в необичайно униние. И Осару се нуждаеше от ободрение; така че на ботаника се падна задачата да повдигне духа на другарите си.

Успехът му бе отначало много малък; но необходимостта да се заемат с работа се наложи най-после на всички — ако не са за друго, то поне за да не умрат от глад; и те се заловиха незабавно за различни занимания, с които бяха снабдявали досега килера си с храни.

На Гаспар възложиха пак лова, а Осару се зае с риболов, защото разбираше най-добре от стръв, въдици и мрежи.

Ботаникът се зае, както и по-рано, да изследва долината и да търси семена, растения и корени, които биха могли да използват за храна или лекарство, ако някой от тримата се разболее. Младият естественик бе открил доста такива растения при по-раншните си търсения и си ги бе отбелязал, за да ги потърси в случай на нужда.

За щастие, ни един от тримата не бе имал нужда досега да опитва естествената фармакопея, предлагана от долината и се надяваха, че и занапред не ще им се случи да опитат качествата на откритите от ботаника билки. Въпреки това Карл събра няколко вида, подложи ги на необходимата преработка и ги прибра в колибата.

От растенията, които можеха да използват за храна, главният запас бяха семената на един вид бор (Pinus gerardiana). Плодовете на това ценно дърво бяха едри като ангинари, всеки с по няколко семена, които приличаха по форма и големина на фъстъци.

Дивият червен щир също служеше за храна. Изсушени и счукани между два камъка, семената му даваха брашно, от което Осару приготвяше хлебчета. Макар и много по-лоши от истински домашен хляб или дори от най-простия готов хляб, те бяха все пак вкусни за хора, които нямаха никакъв друг.

Освен риба за мрежите на Осару езерото даваше и растителна храна. Когато го изследва, ботаникът намери няколко вида растения, които можеха да се ядат; между другото, интересните Trapa bicornus, или рогови водни орехи, наричани от туземците из Хималайските области сингара и твърде много използвани от тях като здравословна храна.

Тук имаше и една великолепна водна лилия с широки листа и едри червени и бели цветове. Карл знаеше, че семената и стъблата й могат да се ядат, защото бе чел, че се използват за тази цел от бедните жители на Кашмир. Тази лилия, именно Nelumbium speciosum, расте в изобилие из езерата на прочутата долина със същото име.

Когато забеляза за пръв път, че това прекрасно цвете расте в изобилие и в езерото на тяхната долина, Карл се възползва от случая да съобщи на брата си — при което и Осару слушаше внимателно обясненията — за колко различни цели го използват жителите на Кашмир. Как момчетата, когато пътуват с лодките си през горещи дни, откъсват някой голям лъскав лист и го турят на темето си, за да се предпазят от палещите слънчеви лъчи, а кухата дръжка на листа използват за смучене на течности. Младият ботаник разказа на другарите си още много интересни подробности за това прекрасно водно цвете; но най-интересно беше, че и семената, и стъблата му могат да се ядат. Защото така се осигуряваха още повече срещу опасността от недостиг на растителна храна.