Първичен страх

1.

26 февруари 1983 г.

Когато архиепископ Ричард Рашмън, познат на католиците, протестантите и евреите като „светеца от Лейквю Драйв“ заради многото му благотворителни дела, излезе изпод душа, му оставаха по-малко от десет минути живот. Смъртта го дебнеше на прага. Горещият душ беше намалил напрежението на епископа и той започна да си тананика заедно със стереото, което свиреше в спалнята „Одата на радостта“ от Бетховен — любимото му парче. Величието на хоровата част винаги го изпълваше с трепет. Беше толкова високо, че той не чу как вратата на кухнята се отвори.

„Вратата на кухнята не е заключена. Добре. Стаята е така безупречна, така стерилно чиста — неръждаема стомана и плочки като в моргата. Музиката — толкова подходяща. Прекрасна. Съкрушителна. Пусната с пълна сила, както винаги, така че няма да чуе нищо. В спалнята той дирижира оркестъра, със затворени очи и въображаема палка в ръка, и си тананика заедно с него. Толкова е лесно да се предскаже.“

Архиепископът стоеше на прага на банята и се подсушаваше с плюшена хавлиена кърпа. Той беше висок, хубав мъж, мускулест и здрав, с линия от загар от едното рамо до другото, докъдето обикновено стигаше тениската му. Тъмна, гъста коса падаше върху челото му. Сви бицепса си, като му се любуваше, докато се подсушаваше под мишницата. После хвърли пешкира на пода на банята и започна да се поклаща в такт с музиката, докато стоеше гол в средата на стаята.

„Шоколад за енергия.“ Почти можеше да почувства възбудата, като електрически заряд. „Там долу също ми се втвърдява, готов за голямото «О». Така го нарича той, голямото «О». Не се напрягай, дръж ръката си срещу вратата на големия шестфутов хладилник, така че да не издава онзи пукащ звук, когато се отвори. Точно така, идеално. Ето ги, всичките тези малки, дребни бутилки със шоколадово мляко. Наредени като войници на рафта на вратата.“ Неканеният гост обърна малката бутилка с дъното нагоре, изправи я пак и отново я изправи, като наблюдаваше как питието се сгъстява и става шоколадово кафяво, преди да отвинти капачката и да го изпие. После, вместо да натисне педала на кофата за боклук с крак, повдигна капака с ръка и безшумно сложи бутилката в пластмасовата кофа.

„Толкова спретнато, толкова чисто. Така ужасно стерилно.“

Архиепископът напръска талк върху една кърпа и затваряйки очи, го разтри върху тялото си. Беше се унесъл в музиката и използваше гласа си като басова цигулка, когато духовият оркестър започна. Бам, бам, бам бам бамбамбам баам…

„Господи, обичам усещането на ножовете. Леки, хармонични, студени. Така равни, гладки, хлъзгави, както когато тя го иска, когато е готова.“ Гостът отвори скритото чекмедже под шкафа, където бяха складирани ножовете за нарязване на месо, прокара върха на пръстите си по дръжките, така внимателно изтрити с безир, след като са били измити. Спря се на най-големия нож за рязане, чието широко, дълго, неръждаемо острие беше така наточено, че режещият връх бе станал почти невидим. Той блещукаше в меките лъчи на светлината, процеждаща се йод шкафовете. Отдели го и прекара средния си пръст надолу по дължината на острието, оставяйки нишка кръв върху ръба му. Неканеният гост облиза кръвта.

„Хорът започва да набира сила. И ето ме, напрегнат, стомахът ми се свива, пулсът ми бие в слепоочията, усещам спазмите. Не ми остава много време, преди да експлодирам.“

Той тръгна през дневната стая, като държеше ножа надолу. Вратата на спалнята беше отворена.

„Светая светих. Алени завеси и покривки — кръвта на отчето. Бели килими — непорочността на душата. Свещите блещукат, въздухът е чист. Тамян…“

И пръстенът лежеше на нощната масичка, където винаги го слагаше, преди да си вземе душ.

„Ето го. Целият непорочен, в светлина. Негово високопреосвещенство, негово светейшество… негова тъпота. Благословеният светец на града? Светецо, къде е твоята святост? На кревата? В някое чекмедже? Стои нечестив и гол, дирижирайки своя въображаем симфоничен оркестър от ангели, миропомазани със самодоволство.“

Музиката се засилваше. Неканеният гост отиде до масичката, взе пръстена и си го нахлузи на пръста. Негово превъзходителство беше погълнат от музиката, със затворени очи, и не забелязваше нищо. Неканеният гост се приближи, пресегна се с ножа и потупа епископа по рамото с плоското на острието. Стреснат, епископът се обърна. Очите му се разшириха от изненада. Усмихна се и видя ножа. На лицето му се изписаха въпроси.

Неканеният гост протегна ръката с пръстена и посочи пода с ножа. Епископът беше слисан. Неканеният гост рязко насочи ножа към килима и негово светейшество бавно се отпусна на колене. Страх замени любопитството. Епископът бавно се наведе напред да целуне пръстена на ръката, протегната към него. „Трябва да бъде идеално съчетано по време, за да достигнем кулминацията заедно. Велика смърт, приятна смърт… Прости ми, отче, понеже съм прегрешил, прости ми, отче, понеже съм прегрешил, прости ми, отче, понеже…“

— Прости ми, отче! — извика неканеният гост.

Архиепископ Рашмън погледна нагоре и видя ножа миг преди удара. Той се извъртя, почувства острието в рамото си. То проникна дълбоко през мускулите и тъканта и се удари в костта на плешката му. Той изрева — една потресаваща комбинация от ужас, страх и болка, сякаш баншите в ада виеха в отчаяние. Ножът се вдигна отново и докато се спускаше към него, той се опита да го спре с една ръка, докато другата висеше безжизнено отстрани. Острието проби дланта му, изви се, отдръпна се и удари отново и отново, и отново. Епископът се олюля назад, като напразно се опитваше да избегне смъртоносното оръжие. Той почувства парене под ухото си, когато острието разряза гърлото, трахеята, югу-ларната вена и хранопровода, като поряза костта, преди да изхвръкне изпод другото му ухо — един разрез толкова прецизен и мощен, че само гръбначният стълб придържаше главата към тялото. Кръв бликаше от ужасния отвор. Ножът удари отново, този път върху голия корем. После отново — от едното бедро до другото. Смъртоносното острие се заби отново и отново, проблясвайки на светлината, докато отчето падна назад, като запрати една маса и една лампа към средата на стаята, и хванал се за раните си, усещаше как ръката му потъва в меката грамада от артерии и разкъсана плът. Главата му увисна и се заклати напред-назад като тапа във вода. Болката го завладя изцяло…

В малкия парк през улицата един пощенски раздавач от града отвърза своя дакел Гретхен и я проследи как тръгва, клатушкайки се покрай редицата храсти, които отделяха тревата от тротоара. Той чуваше звуците на класическа музика, долитащи иззад транспарантите от втория етаж на апартамента на епископа, и започна да припява — това бе мелодия от неговото минало. Стоеше на тротоара, като остави паметта си да се рее назад в годините, прониквайки през времето. Изведнъж един глас изкрещя по-силно от музиката: „Прости ми, отче!“ Раздавачът погледна нагоре към прозореца. Чу се силен трясък. Светлината зад транспарантите се килна встрани и секунда по-късно той чу един сърцераздирателен писък, така пропит с ужас, че кучето изправи уши и започна да вие.

Една раздираща тръпка — реална като гръм от мълния, премина по гърба на раздавача. Космите по ръцете му настръхнаха. Кученцето, лаейки, се затича назад към него и той го вдигна, когато нов писък последва, все така сърцераздирателен и ужасен само за да бъде прекъснат от един приглушен вик. Той видя една фигура, откроена върху транспарантите, да се движи към и извън светлината и пощенският раздавач се затича по улицата, махаше към преминаващата кола и викаше за помощ.