Първичен страх

13.

Вейл стоеше като ударен от гръм.

— Предполагам ви е казал, че пристигам — каза жената почти резервирано.

Вейл скочи.

— Разбира се. Аз, ъ-ъ, предполагам, че не ви очаквах толкова късно. — Той се усмихна. — Съблечете си палтото и останете за малко.

Тя съблече палтото си, за да се разкрие една мъничка жена, висока може би — пет фута и два инча най-много, която се държеше изтънчено. Закачи палтото си на закачалката и с две ръце приглади полата на обикновения си тъмносив костюм.

— Съжалявам, че пристигнах толкова късно — каза тя стеснително. — Автобусът закъсня с почти цял час до Индианополис. Изпуснах си самолета.

— Автобус?

— Това е единственият начин да идеш докъдето и да е от Уинтроп, Индиана. Там се намира клиниката Джастин. Предполагам, че не сте чували за нея. — Тя имаше чудесна чиста кожа и светли сини очи; бледокафявата й коса беше подрязана точно до раменете. Говореше толкова тихо, че гласът й беше малко по-силен от шепот.

— Не, но това не значи нищо — каза Вейл. — Не разбирам много от психиатрия.

— Значи сме квит — каза тя. — Аз не разбирам нищо от право.

Страхотно, помисли си Вейл. Един стеснителен аматьор — точно каквото ни трябва.

— Всичко стана толкова бързо, че не съм и помислила къде да отседна — каза тя, като в гласа й все още се долавяше нотка на смущение. — Когато съдията Спелдинг се обади и каза, че е спешно, съветът спешно свика заседание, за да одобри моята отпуска. Ох, наистина беше проблем. Всъщност те бяха доста развълнувани от идеята. Това ще бъде чудесен опит…

— Е, наистина ми трябваше… — започна той и спря по средата на изречението.

— Някой с по-голям опит? — предположи тя.

Вейл беше объркан и му личеше. Той стана, отиде до кафеварката и взе две чаши от шкафа.

— Нека започнем отначало, окей? — каза той. — Чаша кафе? Преди малко е сварено. Или искате нещо по-силно?

— Кафе е добре — каза тя.

— Силно е. Съгласна ли сте да ви наричам Моли? Аз съм Мартин или Марти, както предпочитате — каза той, като напълни две чаши.

— Моли е добре — каза тя. — И съжалявам, че нямам никакъв опит в съдебните дела.

— По дяволите, аз съм на частна практика почти десет години, преди това две като войник — каза Вейл. — През цялото това време никога не съм имал работа със психиатър. Никога през живота си не съм бил забъркан с психичен случай като този. Ще ти предложа една сделка. Ти ще ме учиш за лудите, аз ще те уча на право.

Той й подаде кафето. И въпреки че беше много стеснителна, тя заговори откровено.

— Е, мога да те разбера, ако искаш някой друг. За да бъда откровена, никога преди не съм влизала в съдебна зала. Но разбирам доста от неадекватно поведение, мистър Вейл. Като психолог, психиатър и епидемиолог. Работила съм с над сто души с психично разстройство. Между другото, бих желала да избягвате да ги наричате луди.

— Напълно справедливо. Как да ги наричам?

— Душевно болни. Душевно разстроени…

— Има ли само една дума, която да изрази това?

Тя го погледна, отпи от кафето и каза:

— Какво ще кажете за „смахнати“?

Той я загледа отново, без да е сигурен дали е сериозна, или не и после, без да успее да се сдържи, избухна в сърдечен смях. Тя се присъедини, макар и не толкова шумно.

— Не трябваше да казвам това — промълви тя.

— Моли, в присъствието на съдията, моята помощничка Наоми Чанс, нашия следовател Том Гудмън и в мое присъствие можеш да казваш каквото поискаш за когото поискаш и за каквото си поискаш по всяко време. Ние така работим. Мисля, че въпросът е дали ти искаш да работиш с нас? Това е много гадно дело.

— Статиите във вестника, който прочетох, не дават много информация.

— Ченгетата се правят на много свенливи. Също и прокурорът. Те искат да изгорят момчето, да го изпратят на електрическия стол, освен ако ние не ги спрем.

— Толкова ли са зле нещата? — попита тя.

Вейл не отговори. Вместо това отиде до бюрото и наведе лампата така че светлината да падне върху снимките на таблото за обяви. Реакцията й не беше емоционална, което го изненада. Тя гледа таблото около минута, после отиде до него, коленичи и разгледа снимките една по една.

— Ако журито види това, ще го опекат — извинете за каламбура — каза Вейл.

— Снимките говорят доста — каза тя, като стана, но не обясни прибързания си анализ и Вейл не я попита. — Кога ще мога да се срещна с него? — поиска да узнае тя.

— Той беше преместен в Дейзиленд рано днес. Искам да отидеш там утре. Колкото по-бързо започнеш да работиш, толкова по-добре. Нямаме много време.

— Колко?

— По-малко от два месеца.

Тя затвори очи и леко подсвирна.

— Прекарвала съм по два месеца, опитвайки се да накарам един пациент да ми казва добро утро — каза тя с тъжна усмивка.

— О, той ще ти казва добро утро. Това е най-малката ни грижа — каза Вейл.

Той седна зад бюрото си, наведе се назад със стола си и запази равновесие, като петите му опряха в пода.

— Какво ще кажеш да го видиш още сега?

— Сега?

— Записах един разговор с него този следобед — каза той и посочи телевизора си.

— Може да го погледаме, ако не сте уморена.

— Ъ-ъ… — запелтечи тя малко объркано. — Вижте, багажът ми е тук. Тръгнах толкова набързо, че не направих никаква резервация. Мисля, че е по-добре да се обадя в някой хотел в града…

— Е, може да направите това — каза той небрежно все още пазейки равновесие със стола си. — Или… може да останете тук. Имам две спални за гости на горния етаж. Избирайте. Те са със собствени бани и може да се заключите отвътре. Кухнята е обща и кафеварката винаги е пълна. Утре ще се погрижим да ти намерим хотел.

— Не искам да ви притеснявам…

— Изобщо не ме притесняваш — каза той.

— Е — тихо каза тя, — това ще бъде чудесно.

— Хайде, ще ти занеса багажа. Сигурен съм, че си уморена. Може да погледаме касетката утре.

— Не, просто ще си наплискам малко вода върху лицето и ще си сложа чехлите — каза тя. — Бих желала да видя филма. И, ъ… може би ще имаш малко бърбън?

— Трябва ни мотив — каза Вейл. — Това е нещо, което искам да откриеш преди тях. Да се надяваме, че те няма да могат да намерят такъв. Ако те не успеят, ще трябва да започнем делото с твърдението, че е ненормален. Ако успеят, тогава ние сме в беда. И така, първото нещо, което искам да разбереш, е дали Аарон е имал мотивация да убие епископ Рашмън — ако го е убил той.

Тя седеше много изправена в стола си, краката й стояха примерно върху пода и отпиваше от бърбъна си.

— Мислиш ли, че той го е направил?

— Да — каза той и запали цигара.

— И все пак ще го защитаваш?

— Първото правило, Моли: Обвиняемият е невинен до доказването на вината. Доказване на вината! Не какво мисля аз или какво мислиш ти, а какво мисли журито. Разбира се, аз не работя само в тази плоскост. В началото винаги приемам, че моят клиент е виновен.

— Защо?

— Затова идват при мен.

— Това е много цинично.

Той поклати глава.

— Практично — каза той. — Ако аз мога да докажа за себе си, че Аарон Стемплър не е убил епископа, тогава ще мога да убедя и съда.

— А ако не можеш?

Той вдигна рамене.

— Всички приемат, че Стемплър е виновен. Така че моята работа, нашата работа — е да опровергаем прокурорското обвинение, което означава аз да предвидя какви ще са техните доводи… и да докажа моите в същото време. Ето къде е и твоята роля.

— Не разбирам.

— Областният прокурор ще бъде много упорит в това дело, а прокурорът е истинска баракуда.

— Как се казва?

— Името й е Джейн Венъбъл. Тя е много добра и си има личен мотив. Закопах я на едно дело преди няколко години, така че тя ще гледа да направи една резка върху пушката си за моя сметка. Съдията не ме харесва. Градът, окръгът и щатът искат да видят кожата ми опъната върху вратата на съда.

— Знам — каза тя. — Прочетох статията за теб в „Сити мегазин“.

Вейл се усмихна:

— Не вярвай на всичко, което четеш!

— Мислех, че тя е похвална — в професионално отношение, искам да кажа. Тя не те разкрива много като личност.

— Предпочитам го по този начин.

— Защо?

Той помисли малко, като се чудеше дали вече не го беше подложила на психоанализа.

— Искам вниманието да е фокусирано върху клиента и фактите.

— Много е трудно да се направи. Ти си толкова… ярък.

— Ярък?!

Тя се смути.

— Е, статията те показва по този начин.

— По-добре да съм нещо. Всички в града не само приемат, че Аарон е виновен, те искат да го опекат. Освен това…

— Мислиш, че това ще стане? — попита тя. — Искам да кажа, че ще го сложат на електрическия стол?

— Разбира се. Това, което ние искаме, е справедливост, това, което обществото иска, е отмъщение. Когато един човек е обвинен в престъпление, особено в углавно престъпление, погледнете от другата страна на съдебната зала, където седи прокурорът — там винаги са съпругата на жертвата, приятелите, майката, бащата, сестрата, братът, седнали точно зад него и искат библейското око за око. Съдебната зала е една римска лъвска клопка. Нашата работа е да държим обвиняемия извън клопката.

— Така ли виждаш клиентите си, като човешки жертвоприношения?

— Моли, аз познавам закона много добре. В това съм много добър, но съм и дяволски прагматичен.

— И агресивен…

— Напълно.

— Предан…

— Наричам го съсредоточен.

— Циничен…

— Това е много съществено. Не вярвай на никого, не вярвай на нищо. Не вярвай на това, което виждаш, което чуваш, което четеш. И, за Бога, не се доверявай на нито един човек.

— Всичко това звучи… не знам, така…

— Вулгарно е добра дума — прекъсна я Вейл. Гласът му беше почти небрежен. — Законът е вулгарен. Убийството е вулгарно. Грабежът, изнасилването, нападението, незаконното присвояване, разводът, всичко това е вулгарна работа. Трябва да свикнеш. Не се опитвай да правиш наука от това. Не търси етика, просто бъди благодарен, ако я откриеш. Не търси справедливост, просто се моли да ти дадат малко. — Той наля една глътка бърбън в кафето си. — Това, което правиш, е да се бориш за един човешки живот, когато половината от журито си кимат, а съдията мечтае да му пийне в края на деня, и единственият човек, който те слуша, е твоят клиент. Това е мръсна борба. Не я издигай в нещо благородно. Остави това на писателите.

— Предполагам, че има доста неща да науча — каза тя.

— Ти се тревожи за Аарон — каза той с окуражителна усмивка. — Остави аз да се тревожа за съдията и журито. В очите на съда престъпленията се делят на две категории: malum in se и malum prohibitum. Най-сериозните са malum in se, което означава „погрешни сами по себе си“. Вътрешно лоши. Убийството. Изнасилването. Осакатяването. Malum prohibitum е всичко друго — от кражба до незаконно присвояване. — Той се разходи пред таблото със снимките. — Това, което имаме тук, докторе, е malum in se в крайна степен. — Вейл посочи снимките. — Щатът ще иска наказанието да съответства на престъплението.

— Електрическия стол — каза тя.

Вейл кимна.

— Никакви затворници, както казват. Освен ако докажем, че е невинен или луд.

— Има ли вероятност да е невинен?

— Така казва той.

— Той казва, че не е убил епископа?

— Защо не го оставим сам да ти го каже — и Вейл сложи касетката. — Това е късо интервю. Те се готвеха да го преместят в Дейзиленд. Между другото аз записвам всеки разговор и искам и ти да правиш същото. Ще се изненадаш колко неща може да се научат при гледането на касетките.

— Имам малко опит с видеокасети — каза тя.

— Това е добре. Записът е от градския затвор днес около обяд. Не е много, но поне ще се запознаеш с пациента си.

Той натисна копчето за възпроизвеждане. Появи се Аарон от кръста нагоре, седнал на подвижното легло в затворническата килия. Беше наведен напред с лакти върху коленете. Вейл го нямаше в кадъра, само гласът му се чуваше.

ВЕЙЛ: Кажи пълното си име, Аарон.

СТЕМПЛЪР: Аарон Лук Стемплър.

ВЕЙЛ: Откъде си?

СТЕМПЛЪР: Криксайд, Кентъки.

ВЕЙЛ: Откога си в града?

СТЕМПЛЪР: От две години. Дойдох тук през март 1981 г.

ВЕЙЛ: Къде си учил?

СТЕМПЛЪР: В училището в Криксайд. После отидох в гимназията в Лордсвил, на около двайсет мили от Криксайд.

ВЕЙЛ: Живи ли са родителите ти?

СТЕМПЛЪР: Не, сър. Баща ми умря от рак на белите дробове преди четири години. Мама почина миналата година. Брат ми Самуел умря при катастрофа.

ВЕЙЛ: Някакви близки роднини?

СТЕМПЛЪР: Не, сър.

ВЕЙЛ: Завърши ли гимназията?

СТЕМПЛЪР: Да, сър.

ВЕЙЛ: Какви бележки имаше?

СТЕМПЛЪР (гордо): Аз бях отличник, освен по математика. Никога не ми е харесвала математиката, но преминах добре.

ВЕЙЛ: Кога за първи път срещна епископ Рашмън?

СТЕМПЛЪР: Когато дойдох в града. Срещнах един човек на име Били Джордан и той ме заведе в Дома на Спасението. Там срещнах епископ Рашмън.

ВЕЙЛ: А бяхте ли приятели? Искам да кажа, епископ Рашмън беше ли добър с теб?

СТЕМПЛЪР: Да, сър. Той ме прие в Дома, остави ме да работя в църквата и да спечеля малко пари. Също така ми помогна да започна задочни курсове в колеж. ВЕЙЛ: Задочни курсове?

СТЕМПЛЪР: Да, сър, учех по пощата.

ВЕЙЛ: Какво учеше?

СТЕМПЛЪР: Знаете, начални курсове.

ВЕЙЛ: Като подготвителни курсове. Английски и такива неща?

СТЕМПЛЪР (кима).

ВЕЙЛ: Кога започна тези курсове?

СТЕМПЛЪР: Миналата есен. Епископът каза, че ще бъде загуба за мен, ако не продължа образованието си.

ВЕЙЛ: Харесва ли ти училището?

СТЕМПЛЪР: Да, сър. Ученето е любимото ми занимание. Разбира се, акцентът ми винаги разсмива хората.

ВЕЙЛ: Затова ли учеше задочно?

СТЕМПЛЪР: Не, сър… по-евтино е. И винаги ми се налага да работя по нещо. Така че не можех да уча редовно.

ВЕЙЛ: Какво работеше?

СТЕМПЛЪР: Точно това работя сега в библиотеката, чистя и така нататък.

ВЕЙЛ: Аарон, ти и епископ Рашмън имахте ли някакви разпри, лични или други?

СТЕМПЛЪР: Не, сър. Той искаше да се приобщя към църквата и аз учех за това. Гледах видеокасетки на службите и момчетата от олтара, такива неща.

ВЕЙЛ: Не си ли малко стар за момче за олтара?

СТЕМПЛЪР: Това беше добър начин да уча. За църквата, искам да кажа.

ВЕЙЛ: Обсъждал ли си това с епископа?

СТЕМПЛЪР: Да, сър. И четях книги. Епископът ми позволяваше да взимам книги от библиотеката му, когато пожелая.

ВЕЙЛ: Какви книги?

СТЕМПЛЪР: Всякакви. Каквито си поисках. Четях всичко.

ВЕЙЛ: Но тези дискусии с епископа не бяха гневни разговори, нали така? Искам да кажа, че са били приятелски дискусии?

СТЕМПЛЪР кима: Да, сър. Говорехме за различни вероизповедания, в които хората вярват.

ВЕЙЛ: Значи ти не си бил възпитан като католик?

СТЕМПЛЪР колебае се и поглежда настрани: Да, сър. Ходех в църквата на Исус Христос и Вечното покаяние.

ВЕЙЛ: Това е било името на църквата? Не мисля, че съм го чувал преди.

СТЕМПЛЪР: Беше просто един местен проповедник, мистър Вейл.

ВЕЙЛ: И така, нека обобщим всичко, епископ Рашмън ти е помогнал да почнеш курсове в колежа, помогнал ти е да се настаниш в Дома на Спасението, помогнал ти е да си намериш работа и е говорил с теб да станеш католик, може би дори момче на олтара. Не е ли това достатъчно?

СТЕМПЛЪР: Да, сър.

ВЕЙЛ: И вие двамата никога не сте се карали, не сте имали сериозни пререкания?

СТЕМПЛЪР: Не, сър.

ВЕЙЛ: Дори когато напусна Дома на Спасението?

СТЕМПЛЪР: Не, сър. Той разбра, че е дошло време.

ВЕЙЛ: Аарон, разбираш ли защо си тук?

СТЕМПЛЪР: Да, сър. Казват, че съм убил епископ Рашмън.

ВЕЙЛ: Знаеш ли какво ще стане сега?

СТЕМПЛЪР: Ще ида в Дейзиленд и там ще решат дали съм луд, или не и ще застана пред съда.

ВЕЙЛ: И ти разбираш сериозността на всичко това?

СТЕМПЛЪР: Разбира се. Може да ме екзекутират.

ВЕИЛ: Разкажи ми за вечерта, когато беше убит епископът. Ти беше в апартамента му, нали така?

СТЕМПЛЪР: Да, сър. Момчетата от олтара се събрахме там. Погледахме видеокасетата. После пихме по нещо разхладително — кола и сладки и говорихме, знаете… да си католик и така нататък.

ВЕЙЛ: По кое време стана това?

СТЕМПЛЪР: Е, не мога да бъда сигурен, понеже нямам часовник. Струва ми се, че отидохме там… около осем. Стояхме около час и половина. Така че предполагам, си тръгнахме около девет и половина.

ВЕЙЛ: И кои бяхте там, Аарон?

СТЕМПЛЪР: Питър, Джон, Били, Сид и аз. И епископът.

ВЕЙЛ: Всички ли живеят в Дома на Спасението?

СТЕМПЛЪР: Освен Били и мен.

ВЕЙЛ: Какви са фамилните им имена?

СТЕМПЛЪР: Не използваме фамилни имена в Дома на Спасението, мистър Вейл.

ВЕЙЛ: Не знаеш фамилните им имена?

СТЕМПЛЪР поклаща глава: Освен на Били Джордан.

ВЕИЛ: Къде живее той?

СТЕМПЛЪР: Има си стоянка долу в Пещерите, като мен.

ВЕЙЛ: Добре, значи ти си тръгнал от епископа някъде около девет и половина. Къде отиде?

СТЕМПЛЪР: Отидох на долния етаж в офиса да си взема книга.

ВЕЙЛ: Колко дълго стоя там?

СТЕМПЛЪР (колебае се): Аз… ъ-ъ, не съм напълно сигурен.

ВЕЙЛ: Защо не си сигурен?

СТЕМПЛЪР (става неспокоен, неуверен): Щото… не си спомням, нямам часовник. Аз четях… беше „Алманаха на Бедния Ричард“ от Бенджамин Франклин. И чух нещо на горния етаж, така че тръгнах по стъпалата и извиках, но нямаше отговор. Изкачих стъпалата и извиках на епископа. Когато стигнах неговата врата, чух стереоуредбата му да свири силно. Така че почуках на вратата, открехнах я… и… и…

ВЕЙЛ: И какво?

СТЕМПЛЪР: Не помня.

ВЕЙЛ: Не си спомняш какво стана после?

СТЕМПЛЪР: Следващото нещо, което помня, е, че стоях там и ножът беше в, ръката ми, и пръстенът… и… и епископът беше… имаше кръв навсякъде и върху мен и епископът беше… на пода… и кървеше страшно.

ВЕЙЛ: После какво направи?

СТЕМПЛЪР: Предполагам… предполагам, че се паникьосах и тръгнах да бягам навън, само че имаше някой на долния етаж, така че побягнах навън през кухнята и една полицейска кола идваше по алеята, така че се върна в църквата и… ъ…

ВЕЙЛ: Това е, когато си се скрил в стаичката за изповед?

СТЕМПЛЪР (кима).

ВЕЙЛ: И това е всичко, което си спомняш?

СТЕМПЛЪР: Кълна ви се, мистър Вейл, това е всичко, което помня.

ВЕЙЛ: Защо не хвърли ножа и не извика полиция?

СТЕМПЛЪР: Понеже бях уплашен, предполагам. Бях толкова уплашен. И епископът беше целият нарязан… не знаех защо. Просто побягнах.

ВЕЙЛ: Аарон, кой друг беше в стаята, когато си се върнал на горния етаж?

СТЕМПЛЪР (гледа надолу и поклаща глава): Не знам.

ВЕЙЛ: Последния път, когато говорехме, ти ми каза, че те е страх от този човек.

СТЕМПЛЪР: Да, сър.

ВЕЙЛ: Но ти няма да кажеш кой е бил?

СТЕМПЛЪР: Не знам.

ВЕЙЛ: Не знаеш кой е бил?

СТЕМПЛЪР (поклаща глава).

ВЕЙЛ: Но те е страх от него?

СТЕМПЛЪР поглежда нагоре: Вас нямаше ли да ви е страх, мистър Вейл?

Вейл изключи машината.

— Ето ви го, докторе. Това е младежът, който те твърдят, че е направил това — той посочи снимките.

Моли леко помръдна в стола си. Сложи празната чаша на края на бюрото на Вейл, но не каза нищо.

— Един въпрос — обади се Вейл. — Може ли неговата история да е вярна? Искам да кажа, възможно ли е да се е случило така?

Тя погледна малко по-дълго към снимките и кимна.

— Да. Той може да е изпаднал в състояние на пориомания за около три-четири минути.

— Какво е състояние на пориомания?

— Това е като временна амнезия. Един епилептик, когато получи пристъп, изпада в състояние на пориомания. Някой пиян, който не помни какво е правил предишната вечер, е бил в, както го наричаме, химически предизвикана пориомания. В този случай Аарон може да е бил толкова шокиран от това, което е видял, че да е изпаднал в състояние на пориомания.

— Колко дълго продължава това обикновено?

— Доста къс период. Пет минути средно, бих казала. Но знам случаи, когато субекти са изпадали в състояние на пориомания до шест месеца.

— Шест месеца?

— Да. Това е проява на определен вид психическо, разстройство. Мога с часове да ти разказвам за това.

— Друг път. Въпросът е, че ти твърдиш, че е възможно Аарон да казва истината?

— Напълно.