Първичен страх

15.

Тя сви от главната магистрала и последва знаците, които водеха до една приятна група от превъзходни постройки, обградени с тухлена стена. Имаше една по-скромна постройка до предния вход и една малка месингова табелка, която обозначаваше комплекса: ИНСТИТУТ ЗА ДУШЕВНО ЗДРАВЕ „СТИВЪНСЪН“. ОТКРИТ 1924 г.

Пазачът, който носеше панталони каки и тъмносиня риза и не изглеждаше като пазач, излезе и когато тя се лигитимира, вежливо й каза да кара по пътя към главната сграда. После влезе вътре да натисне копчето, което отваряше големите железни врати. Моли седеше спокойно и чакаше да започне голямото приключение.

Моли Ерингтън беше предпоследен курс в колеж в щата Айова и преследваше мечтата си да стане морски биолог, когато един-единствен разстройващ случай промени завинаги посоката на жизнения й път.

Нейният баща Уолтър беше страстен фермер, който обожаваше плодородната черна земя на Айова и всички създания на земята, които се препитаваха от нея, и който споделяше с децата си Боби и Моли една трайна любов към природата и земята. Той отказваше да ползва пестициди, като вместо това предпочиташе да засади допълнително един акър и да се погрижи за домашните животни; не отглеждаше животни за колене — крави за мляко, пилета за яйца, два бика за разплод — и приемаше всяко бездомно куче или котка, които преминаваха през двора им. Осем кучета всякаква големина и порода и половин дузина улични котки споделяха двуетажната фермерска къща с тях.

Още първия път, когато Уолтьр Ерингтън стана свидетел, чрез чудото на телевизията, как бомби от напалм погълнаха и опустошиха една зелена виетнамска гора, той се поболя душевно. Беше толкова ужасен от мрачния показ на човешката мизерия и природното опустошение, че отказваше да гледа телевизионни новини от войната в тази страна дори чрез годината, когато синът му служеше там.

Атина Ерингтън беше починала на трийсет и шест годишна възраст, и то не неочаквано. Уолтър Ерингтън се беше оженил за нея, въпреки че знаеше, че в гърдите й имаше бомба с часовников механизъм — вродено слабо сърце и опасността от внезапна смърт щеше да я съпътства постоянно само на разстояние едно сърцебиене. Но той я обожаваше и беше посветил живота си да я направи колкото се може по-щастлива и пълноценна. Когато Атина почина, нейните три любими същества, които я бяха преживели, обходиха браздите при лунна светлина и с ръце пръснаха праха й из фермата, която тя обожаваше. По това време Моли беше на дванайсет, а Боби на петнайсет години. Това беше един спомен, който Моли пазеше в душата си, тъй като полето се беше превърнало в жив, поддържан паметник на майка й.

Уолтър, Моли и Боби бяха необикновено сплотено семейство. Те горещо споделяха своите триумфи и разочарования, доверяваха се един на друг безгранично и бяха обвързани заедно с такава огромна лоялност, че когато Си Райт, най-добрият приятел на Боби Ерингтън неучтиво заряза Моли, за да преследва най-палавата мома в колежа, Боби го покани навън под футболната трибуна и хубаво го напердаши. Повече никога не си проговориха, въпреки че Моли опита всичко, за да заглади спора.

Тя току-що беше завършила първи курс, когато Боби се дипломира от университета като архитект и замина за Виетнам. Беше започнала предпоследната си година, когато той се завърна. Но това не беше Боби Ерингтън — това беше една празна обвивка на човек, необщителен, мрачен, поразените му от страх очи отразяваха ужасите, които го бяха връхлетели в онази далечна земя. Той се отказа от архитектурата и се завърна във фермата, измъчван от спомени, които не искаше и не можеше да сподели. Разговорите за него станаха болезнени, отговаряше с къси, понякога неразбираеми фрази и губеше самообладание, когато не беше правилно разбран. Страдаше от безсъние, предпочиташе да лежи буден в леглото отколкото да рискува кошмари в сънищата си. Моли прекъсна училището си за един семестър, после за още един, и около година тя и баща й безпомощно наблюдаваха как Боби бавно, но неотклонно се отчуждаваше, търсейки утеха в някакъв свой собствен свят.

Кулминацията настъпи през един топъл ден в началото на юни. Тя беше на кръщене на едно бебе, когато я извикаха по телефона.

Баща й ридаеше.

— Татко, какво има? — извика тя.

— Той застреля кучетата, Моли. Застреля всички кучета.

Тя изтича вкъщи и намери Уолтър Ерингтън седнал на люлеещия се стол на верандата да плаче неутешимо. Прегърна го, гледайки през рамото му към Боби, който седеше в края на нивата, лактите му лежаха върху коленете, а пистолетът висеше от едната му ръка. Осем кучета лежаха в полукръг около него.

— Той излезе там с една торба ядене — ридаеше Уолтър — и извика кученцата. По дяволите, мислех, че ще си поиграе с тях. После чух изстрелите. Бум, бум, бум, отново и отново. Изтичах там, а той само ме погледна и знаеш ли какво каза? „Трябваше да го направя, те страдаха. Земята гореше под краката им.“ Господи, Моли, какво искаше да каже? Какво е станало с нашия Боби?

Тя отиде до брат си, седна до него и бавно взе пистолета от ръката му и го остави в калта. Той я погледна и каза: „Някой трябва да ми помогне, моля те.“ И Моли го прегърна и нежно го залюля, докато сълзите течаха по бузите й. След малко той прошепна: „Ела с мен, мамо“ и това беше последното нещо, което каза. Те седяха така дълго време, докато тя почувства как напрежението напуска тялото му, той се свлече към нея и заспа.

И никога повече не се събуди, поне за истинския свят. Боби Ерингтън изпадна в кататонично състояние цели десет години. А Моли Ерингтън се беше отказала от мечтата си да плува с делфините, за да последва една по-мрачна, но не по-неясна цел.

Вратата към института „Стивънсън“, жестоко известен като Дейзиленд, тъй като това беше името на града, се отвори и тя подкара нагоре по един път с чакъл, заграден с високи до коленете зимни шубраци. Всяко психиатрично учреждение предоставяше на Моли Ерингтън широко поле от потенциални знания. Тя се отнасяше към шизофреничните и неми души — отпуснати на столовете си, гледайки на света без разбиране — като към пленници, чакащи я да разкъса воала от вкочанени мисли, който ги беше хванал като в капан във вечен и неподвижен мрак. Копнееше да възстанови негодните им умове и да ги подтикне обратно към бреговете на живота, и за да направи това, трябваше да разрови тайните, които ги придържаха към тази неописана и неясна местност, където мисълта и спомените бяха замрели. Тайно тя жадуваше да нахлуе в тези опасни владения, да преброди техните неочертани райони в търсене на мрачни души, като Боби, чийто собствени страхове, параноя, мъки и болки ги бяха примамили към доброволно изгнание в неописани убежища, които те сами си бяха създали.

Известно време тя експериментира с халюциногени, опитвайки се да проникне през булото, но без успех. Дори веднъж беше опитвала терапия чрез електрошок, за да разбере ефекта му върху човешкия мозък, но страхът беше толкова буквален, огромен и всеобхватен, че тя забрани на пациентите си да се подлагат на лечението. Разстройствата, осакатили умовете, бяха така неумолимо свързани със страданието, че болката във всякаква форма стана неприемлива за нея. Най-накрая нейните експерименти дадоха странични ефекти. Тя беше създала свой собствен и единствен космос, където болката и удоволствието бяха така тясно свързани, че едното пораждаше другото, и понеже удоволствието и болката бяха двойници, тя отричаше и двете, като отричаше дори и оргазма като непочтена награда в деликатната битка между радостта и тъгата. Стана смел новатор, който си взимаше богати бележки от своя собствен опит, понеже добре осъзнаваше, че ходенето по ръба на тази пропаст имаше опасни последствия. Внимателно класифицираше своите собствени неврози, знаейки много добре, че при една погрешна стъпка можеше да полети в собствения си неописан и може би безизходен ад. Дирите, които беше оставила след себе си, можеха да помогнат някои от взиранията й да я примамят обратно към реалността. Така че тя подхождаше към всеки нов пациент и с бодрост, и с опасение, чудейки се колко близко можеше да я доведе следващото пътешествие до ръба.

Аарон Стемплър беше различен. Той напълно осъзнаваше света около себе си и ако си беше създал един друг собствен свят, за който тя не знаеше, може би щеше да успее да го последва в него. Това беше вълнуваща мисъл, пълна с обещания за нея.

Харкорт Бескът, директорът на института „Стивънсън“, го нямаше, но той беше инструктирал персонала изцяло да й сътрудничи. Един млад чернокож мъж на име Клайд, който имаше приятна усмивка и небрежно държане, й помогна, като взе видеото, докато я водеше през двора към това, което беше известно като Новото крило. Това беше триетажна постройка с островърхо преддверие, полегатите му страни представляваха големи стъклени квадрати. Прозорците не бяха с решетки, а бяха от бронирано стъкло. Като цяло изглеждаше приятна постройка и очевидно беше построена с чувство за хуманност към обитателите. Секцията с максимална осигуреност беше в края на Новото крило, преградена единствено с плъзгаща се желязна врата. Служителят по безопасност беше облечен с каки и в синьо като пазача на външната врата и седеше на едно бюро до вратата. Не се забелязваше никакво огнестрелно оръжие. Той се усмихна, когато Клайд и Моли приближиха, и й подаде формуляр за подпис.

След железния вход следваше широк коридор, осветен от стъкления таван, със стаи от двете страни. Пазачът ги заведе в първата стая отдясно. Тя беше широка и имаше малко бюро, дървени столове, подвижно легло и прозорец, който беше поне шест фута над равнището на пода. Стените, мебелите и подът бяха боядисани в бяло. Пазачът отвинти една капачка на електрическия контакт на една от стените, така че да може да включи видеото, и тръгна да доведе Аарон Стемплър.

Тя не беше подготвена за неговата младоликост, откритост и непотисната аура, която го обгръщаше. Беше облечен с бледосини панталони и риза, меки памучни терлици и бели чорапи. Погледна с изненада, когато го въведоха в стаята. Тя се радваше да види, че не е шокиран.

— Аарон, аз съм доктор Моли Ерингтън, мисля, че Мартин Вейл ти е казал, че ще идвам тук.

— О, да, мадам. Но не очаквах жена.

— Знам. Мисля, че и Мартин също беше малко изненадан. — Тя се обърна към пазача. — Моля да изчакате отвън.

Пазачът погледна внимателно Моли и Аарон.

— Сигурна ли сте?

— Ще се оправим — отговори тя.

Той напусна стаята малко неохотно.

— Мартин казва, че нямаш нищо против видеокамерата.

— Не, мадам.

Тя се усмихна и му посочи леглото, докато се опитваше да нагласи камерата. Не можеше да я фокусира.

— Искате ли аз да го направя, мадам? — попита Аарон. — Вие просто седнете там и аз ще я фокусирам вместо вас.

— Да, благодаря — каза тя. Седна на стола, а той настрои камерата и затегна главата на триножника.

— Готова е — каза той. — Само натиснете този бутон, за да тръгне.

— Откъде разбираш от видеокамери? — попита тя.

— От епископ Рашмън. — Легна назад върху леглото, протегна си краката, кръстоса глезените и сви ръце над гърдите си. Изглеждаше пълен с енергия, въодушевен, очите му светеха в очакване. Като че ли причината беше в компанията в килията и удобствата, които тя осигуряваше, за разлика от ужасната самота, придружаваща всеки заточен на самотна изолация.

— Удобно ли си чувстваш? — попита Моли, след като включи на запис.

— Да, мадам.

— Не искам да говорим за епископа, Аарон, поне засега.

— Е, това е успокоително. Толкова пъти им повтарях тази история. Не зная какво повече мога да кажа.

— Бих желала да поговорим за детството ти.

— Ъхъ. Не е много интересно обаче.

— Кажи ми за родното си място.

— Нарича се Криксайд.

— И се намира в Кентъки?

— Ъхъ. Един приятел ми каза веднъж, че за да намериш Криксайд, ще трябва да се загубиш и после да те намерят.

— Това е много смешно.

— Да, мадам. Но Криксайд не е никак смешен.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е никак смешен?

— Това е едно мръсно малко селце. Едва ли е по-голямо от това място тук. Няма какво да се прави там. Няма дори библиотека. Работа, ходене на църква и, умиране, така казваше мама.

— Ти съгласен ли си с това, което казва майка ти?

— Ако постоиш по-дълго време там, няма с какво да не си съгласен.

— Какъв искаше да бъдеш? Като малък искам да кажа.

Аарон изглеждаше прям и отзивчив към въпросите й. Той беше искрен без никаква емоционалност и понякога толкова обективен, сякаш говореше за някой друг.

— Не знам. Изглежда, опитах всичко. Работих при Евъри Деджит, адвоката, и доктор Косвалски, и при мистър Боаз, който стопанисваше бакалията. Едно лято косих трева за общината. Най-много исках да уча.

— Какво да учиш?

— Всичко. Четях всичко, каквото намирах. Четенето беше… беше… като пътуване за някъде. Това беше начин да избягаш от това място. И Ребека… мис Ребека, нашата учителка, тя имаше много книги, които ми даваше да чета, и после ми задаваше въпроси да узнае какво съм разбрал. Когато отидох в гимназията, беше по-добре. Това беше в Лордсвил — който се намира на около трийсет мили през планината, ходехме дотам с автобус — имаха добра библиотека.

— Какви книги четеше?

— Всякакви, каквито имаше. Исторически книги и географски, и книги за философия и наука. Правни и медицински книги, книги със стихове и книги с фантастика. Приключенски книги. Всякакъв вид книги, които можете да си представите.

— Беше ли мис Ребека важна за теб?

— Тя е тази, която ми помагаше да уча. Тя дойде там, когато бях на девет години. Да, мадам, тя беше много важна за мен.

— Толкова важна, колкото майка ти?

— Е, майка ми беше един вид… е, майка ми си беше простодушна, тя смяташе, че всички мъже са родени, за да работят в дупката.

— Дупката?

— Ъхъ. Сякаш нямаше никакъв друг начин, знаете ли? Мъж ли си, отиваш в дупката. Така си беше. Тя знаеше, че се страхувах от дупката, но това нямаше значение за нея.

— Ти се страхуваше от нея?

— Да. Най-много се страхувах от дупката.

— Каква беше дупката, Аарон?

— Това бяха мините за въглища. Баща ми и Самуел работеха там. Всички мъже работеха там.

— Самуел е твоят брат?

— Беше. Умря при катастрофа с кола.

— Разкажи ми за дупката.

Преди още да помня каквото и да било, се страхувах от дупката. Треперех само при мисълта за слизането. Откакто за първи път разбрах какво беше дупката, аз я сънувах и се боях от нея.

— Какви сънища си сънувал?

— Сякаш слизам долу в ада, животни ме полазваха, демони се криеха в тъмнината и нямаше въздух за дишане. Прочетох този стих веднъж: „Какви мъки от скръб преживя, от злини, които никога не идват.“ Емерсън е написал това.

— Имаш много добра памет.

— Помня неща, които ми харесват, особено това, понеже ми напомня как се чувствах, измъчван от този страх. Такива бяха отношенията между мен и дупката. Само дето злината наистина дойде.

— Значи ти си влизал в дупката?

Той кимна.

— Толкова лоша ли ти се стори?

— Когато бях на девет години, на моя рожден ден, когато се събудих. На стола до кревата ми имаше шапка с лампа. Баща ми я беше направил специално за мен. Аз седях там на леглото и плачех, понеже този ден щеше да се случи, това беше денят, в който той щеше да ме заведе там долу. На закуска беше като празненство. Брат ми, Самуел, не отиде на училище, за да дойде с нас. А аз? Аз бях толкова уплашен, че почти ми се повръщаше по пътя към шахтите. Бяхме дванайсет души в асансьора. Помня, че мистър Джон Кенън и Боби Аронски бяха там, помня ги, защото и двамата умряха по-късно при едно срутване в шахта номер седем. И всички мъже бяха прегърбени, сякаш бяха осемдесетгодишни. Беше по-лошо от всичките ми кошмари. Помня, че започнах да треперя, когато асансьорът тръгна надолу. Светлинката ставаше все по-малка и по-малка, докато накрая не се виждаше нищо, но никой не включи светлината си. Просто продължихме да се движим надолу и надолу и беше по-тъмно, отколкото си мислех, че може да бъде, а въздухът миришеше на развалени яйца и устата ми беше така пресъхнала, че езикът ми се беше залепил за зъбите — надолу и надолу… не знаех, че една дупка може да бъде толкова дълбока. После изведнъж стигнахме галерията и асансьорът спря рязко и всички се струпаха в този черен тунел, толкова тъмен, че светлините на шапките… светлините просто не осветяваха нищо… беше толкова тъмно, че мракът сякаш поглъщаше светлината. Тунелът беше само около четири фута висок и те трябваше да работят наведени. От време на време някой извикваше: „Взрив в дупката“ и после се чуваше това ужасно избухване и големи облаци черна прах ни връхлитаха от тунела. Никой кошмар не е по-ужасен. Цели седем часа. Аз наистина помислих, че ще умра този ден. Представях си как шахтата се срутва, земята пада върху нас и ни смазва, всички там долу. Когато си тръгнахме, аз гледах нагоре, чакайки светлината на върха на шахтата да се появи и накрая тя се появи и стана все по-голяма и по-голяма и беше като… като възкресение. Щом излязохме, всички мъже започнаха да ме тупат по гърба, всичките тези прегърбени мъже с черни като въглен лица, на които светеха само очите и устата. Приличаха на тайфа демони. Баща ми ме би много пъти след това, но аз повече не слязох долу. Никога!

— Много ли те биеше?

— О, може би веднъж месечно.

— Веднъж месечно!

— Понякога се връщаше вкъщи от кръчмата на Бейли пиян, аз познавах заради низостта в погледа му. „Свали ги“, извикваше той и аз си свалях гащите и се навеждах над стола. Той вадеше този свой дебел колан и ме налагаше. Понякога три удара. Или четири-пет. Но си заслужаваше. Беше по-добре, отколкото дупката.

— Все още ли се чувстваш обиден?

— Предполагам. Не толкова, че ме биеше, колкото, че ме заведе там долу.

— Мразиш ли баща си за това?

— Само заради това? Предполагам, че да. Не заради боя, който беше изкупление на греховете, а за това, че не слушах баща си.

— Изкупление?

— Да, така го наричаше епископ Рашмън. Знаете, плащаш си за това, че си направил нещо лошо.

— Вярваш ли в това? Искам да кажа, че трябва да се плаща за греховете?

— Е… предполагам, че още не съм решил. Понякога мисля, че трябва, понякога не.

— Какво те затруднява?

— Може би…

— Да?

— Може би всичко започна от преподобния Шекълс.

— Разкажи ми за него.

— Когато бях — може би на седем или осем — имахме този проповедник — Джошуа Шекълс. Голям, висок мъж, слаб като върлина, с такава, дълга черна брада, чак до гърдите, и гневни очи — като картините в историческите книги, знаете, на Джон Браун? Когато го хванали в Харпърс Фери. Виждали ли сте тази картина, очите му просто те пронизват? Преподобният Шекълс беше такъв. В очите му гореше огън. Той не вярваше в изкуплението. Направиш ли нещо лошо — само едно нещо! — просто кажеш една лъжа — и отиваш в ада. Той поглеждаше надолу към мен. „Погледни ме, момче“, казваше той, а гласът му беше като гръмотевица и аз поглеждах нагоре към него, сякаш поглеждах към планина, и той забождаше пръст надолу към земята и казваше: „Ти ще отидеш в ада, момче.“

— Вярваше ли в това? Че ще отидеш в ада?

— Навремето вярвах, наистина вярвах. Преподобният Шекълс ми внуши този страх. Нямаше изкупление или прошка в Библията на преподобния Шекълс.

— Така че няма смисъл да се изкупват греховете, нали?

— Да, мадам, точно така. Това беше като наказание без право на изкупление, така че какво ме е грижа.

— Все още ли вярваш, че ще отидеш в ада?

— Не знам. Епископ Рашмън ми каза веднъж, че адът се намира в собствения ти мозък.

— Какво мислиш, че е имал предвид?

— Все още не съм сигурен.

— И така ти си се страхувал от дупката и преподобния Шекълс. Страхуваше ли се от баща си?

— Само да не ме накараше отново по някакъв начин да сляза там долу.

— Но ти повече не си слизал?

— Не, и никога няма да сляза.

— Разкажи ми за майка си.

— Да, както казах, за майка ми няма много неща за казване. Не я интересуваше образованието. Знам, че тя мислеше… мислеше, че това е загуба на време.

— Някога чела ли ти е, разказвала ли ти е приказки?

— Не, мадам, майка ми не можеше да чете. Единствените приказки, които ми е разказвала, бяха от Библията и тя само ги започваше и никога не ги завършваше, сякаш беше забравила края им.

— Чел ли си Библията?

— Това беше първата книга, която прочетох. Беше единствената книга у дома.

— На колко години беше тогава?

— Не знам. Шест, може би седем.

— И ти си прочел цялата Библия на тази възраст?

— Да, мадам.

— И какво разбра от нея?

— Знаете как е с Библията. При всяко прочитане ти дава нови послания.

— Какво ще кажеш за мис Ребека?

— Тя беше моята учителка от деветгодишен до гимназията. Е, в гимназията имах доста учители, но преди това тя беше единствената.

— Значи всички деца учеха на едно място?

— Да, мадам. В една стая. Беше разделена — едни деца седяха там, други тук, а трети ето тук. Ребека… мис Ребека… тя ходеше из стаята и първо учеше една група, после друга.

— Беше ли добър учител?

— Най-интелигентният човек, когото съм срещал.

— По-интелигентна от епископа?

— По-интелигентна от всички.

— А приятелите ти?

— Нямах много приятели. Те всички бяха на един акъл. Пораснеш ли, трябва да ходиш на училище, защото трябва. Момчетата напускат и отиват в мините, момичетата напускат и се женят за тях.

— И това не беше приемливо за теб?

— Малко е безнадеждно, не мислите ли?

— Да, трябва да се съглася с теб. Значи беше доста самотен в детството?

Моли го наблюдаваше, докато той обмисляше въпроса. Лицето му се помрачи. Тя видя вцепеняване в погледа му, сякаш не знаеше отговора, или още по-точно, никога преди не се беше замислял.

Най-накрая той каза:

— Не го преживях много зле, ако това питате.

— Усещаше ли, че си по-различен от другите?

— Да, бях. Те всички мислеха по един начин. Нямаха мечти, не си задаваха въпроси, просто приемаха всичко, което им налагаха. Да, мадам, аз бях различен от всички тях и съм благодарен за това.

— Може ли да поговорим малко за секс? — попита тя, като наблюдаваше изражението му.

— Да, мадам.

— Девствен ли си, Аарон?

Той се усмихна.

— Не мадам. Загубих девствеността си на шестнайсет години. През първата година в гимназията.

— Беше ли това приятно преживяване?

— Е, да, мадам.

— На колко години беше момичето?

— Колкото мен. Това беше момиче, което познавах още от дете. От потока Морган.

— Мислеше ли, че това е нещо лошо?

— Предполагам, че ако бях говорил, да кажем, с преподобния Шекълс, може би щях да се почувствам зле. Но не скърбях за това, ако ви интересува.

— Момичето имаше ли някакви проблеми след това?

— Ако е имала, не ми е казвала.

— Имал ли си хомосексуален контакт?

Той се поколеба за момент, после поклати глава.

— Не, наистина никога не съм мислил върху това.

Когато той започна да се уморява, Моли приключи интервюто. Една интересна първа среща, но тя само беше пофлиртувала с периферията от живота на Аарон и краищата на неговата същност. Това, което разбра, беше елементарно: че се страхува от тъмнината, мрази потисничеството, не вярва на по-възрастните, отхвърля връстниците си, и дупката може би най-добре символизираше всичко, от което се страхува в живота. Фобия, отделяне, отчуждение, религиозна дезориентация, всичко това го имаше, но все пак това не бяха непременно симптоми на разстройство. Та кой, освен някой глупак, нямаше да се страхува от дупката с нейните вродени злощастия, отвратителен въздух и злокобен мрак? Или от евангелистката лудост на преподобния Шекълс? По-скоро те бяха свидетелство за това мрачно, отблъскващо място в мозъка му, където се таяха „пълзящи животни и демони“ от непокорните му сънища. Така че те бяха вървели заедно по ръба на стръмнината, но все още не бяха погледнали в пропастта.