Първичен страх

25.

Моли беше увеличила дневните си сеанси на три пъти дневно, седем дни в седмицата. Когато Рой се появи, беше само за няколко минути — да я подиграе, че пита Аарон за Ребека. Следващия ден се появи отново, този път, за да спори с нея. След това се появяваше всеки ден, понякога по два пъти на ден и винаги като съперник.

Тя се опитваше да го хване в капан, да види дали се преструва, като преглеждаше касетките за грешки, опитвайки се просто за момент да го извади от ролята му. Но след почти осемнайсет часа интервюта тя беше готова да приеме Рой като истинска разновидност на егото на Аарон. Все още не беше сигурна дали някоя определена тема не подтикваше Рой да се появява.

Тя направи своето най-значително и страшно интервю с Аарон и Рой. Тази сутрин Аарон беше тих, почти намусен. После десет минути след сеанса седна на леглото и се засмя. Моли почувства обичайния прилив на вълнение, когато Рой се появи.

— Добро утро, Рой — каза тя.

Той погледна към нея и усмивката му изчезна.

— Храната тук е бебешка — каза той.

— Оплаквал ли си се?

— Хей, аз не се оплаквам от нищо, а той няма смелост да го направи.

— Някакви други оплаквания?

Той легна обратно на леглото и погледна в тавана.

— Ще ти кажа, ако имам.

— За какво искаш да поговорим днес?

— Е, не сме ли много приятелски настроени?

— Защо не? Винаги ли трябва да спорим?

— Ние не спорим, докторе. Просто дискутираме.

— Откъде си, Рой? — попита тя.

— Не съм от тази дупка в Кентъки, можеш да си сигурна.

— Но ти си бил с Аарон дълго време?

— Хитро. Виж, когато има проблем, ти започваш да хитруваш с мен. Започваш да си пъхаш носа и да ме хващаш в грешка или поне се опитваш.

— Не се опитвам да те хвана в грешка, просто съм любопитна. Не мога да определя акцента ти.

— От Южна Филаделфия. Направо от улицата.

— Аарон никога не е бил във Филаделфия, нали?

— По дяволите, не. Аз идвам и си отивам, докторе, идвам и си отивам. Мислиш ли, че ще прекарам двайсет и четири часа на ден на негово разположение? Изминаха няколко години след онзи пръв път.

— Искаш да кажеш с преподобния Шекълс?

— Точно така.

— Когато си го обидил?

— Е…

— Ти не ме излъга тогава, нали?

— Аз не те лъжа — каза той злобно. — Просто продължи по-дълго от това.

— По дълго от какво?

— От това, което ти казах.

— Какво искаш да кажеш с „по-дълго“?

— Бях навън по-дълго, отколкото ти казах.

— О? Казал си му и нещо друго?

— Не.

— Случи ли се нещо важно?

— Може да се каже и така.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Той се засмя.

— Може, просто за да видя каква физиономия ще направиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не бях напълно откровен с теб преди — каза Рой. — Може би направих повече, отколкото да нахокам Шекълс.

Тя реши да опита една маневра.

— Хайде, Рой — каза тя, подсмихвайки се.

Той се надигна на лакът и се обърна към нея.

— Нали не мислиш наистина, че ти казвам всичко?

— Можеш ли да помниш толкова отдавна?

— Нека ти кажа нещо, аз помня всичките.

„Всичките? Дали говори за всичките пъти, когато се е появявал, или за нещо друго?“

Тя не искаше да пресилва късмета си. Погледна към него. Той лежеше по гръб с кръстосани ръце и крака. Очите му бяха затворени. Беше се отпуснал напълно.

— Ние бяхме на това място, наречено Гледката към източното дефиле — каза той почти монотонно. — Най-високото място наоколо. Това е тази скала, дето стърчи над билото и право надолу има може би четиристотин-петстотин фута до източното дефиле, отгоре можеш да видиш всичко. Шекълс обикновено се качваше там, стоеше на ръба на Гледката и изнасяше проповеди. Ревеше с пълни гърди за мъките в ада и проклятията и това ехтеше нагоре-надолу, нагоре-надолу. Отново и отново.

— Често ли ходеше там горе? С Шекълс искам да кажа?

— Той взимаше Сани със себе си там през цялото време. Това беше моето първо ходене. Този ден той повлече Сани със себе си, посочи надолу през ръба и му каза, че в ада ще бъде като падане от тази скала. Сани се вкамени. После той сграбчи Сани, бутна го долу и го започна.

— Започна? Какво искаш да кажеш с това „започна“?

— Беше сякаш загряване. Преди да започне да проповядва. И когато започна, сякаш цялата омраза, адски мъки и проклятия бяха насочени към Сани. Ето кога се появих аз, казах това за пениса му и после побягнах в гората.

— Значи ти и Сани се криехте в гората заедно?

— Да. Ние се скрихме там и го наблюдавахме как се перчи наоколо и говори на себе си. После се обърна, върна се обратно на скалата и започна отново, като викаше как Сани ще отиде в ада и колко е лош. Аз се промъкнах зад него. По дяволите, беше толкова лесно. Той викаше така силно, че дори не ме чу. Аз взех парче счупена клонка и отидох зад него, притиснах го към средата на гърба и го бутнах. Той падна право надолу. Хоп.

Моли го погледна, опитвайки се да овладее шока и изненадата си, опитвайки се да изглежда непринудена, докато космите по ръцете й настръхваха.

— Не мога да кажа кога спря да проповядва и кога започна да крещи — продължи Рой. — Но аз видях как се удари в склона на дъното. Затъркаля се надолу към дъното и цялата тази глинеста пръст падна върху него — върху това, което беше останало от него. Беше безумно. Цялата тази пръст го погреба на място. Върнах се до къщата на мисис Нийли. Шекълс държеше една стаичка отзад. Нямаше много неща. Носеше ги в брезентов чувал. Сложих всичко в чувала и се върнах във фермата на Джоунсън. Хвърлих го долу в кладенеца им. Никой не забеляза отсъствието на Шекълс. Те просто помислиха, че пак го е прихванало нещо и си е тръгнал.

— Звучи така, сякаш си го планирал много добре.

Очите на Рой станаха леденостудени.

— Какво ще направиш, ще ми издигнеш паметник ли, докторе? Мислиш си, че е предумишлено? Не можеш да свидетелстваш срещу мен. Та ти си моят психиатър, човече. Това, което сме си казали, се смята за лекарска тайна от закона.

— Забрави за това, Рой. Аз съм на твоя страна. И Мартин Вейл също.

— Глупости, ти си на страната на Аарон, не на моя страна. Както и да е, това не беше планирано, просто ми беше дошло до гуша. Сани нямаше да направи нищо, така че аз го направих. Беше великолепно, мразех да се прибирам вътре. Исках да стоя навън завинаги. Сани се появи накрая, когато се прибрахме вкъщи. Беше полудял, чудейки се какво се е случило през цялото това време, което му се губеше.

— Какво чувстваше след това?

— Какво чувствах? Казах ти, чувствах се великолепно. Най-хубавото нещо беше да не те хванат. А старият Шекълс — той вече дяволски добре знаеше какво е да паднеш в ада.

Моли не каза нищо. Тя дълго време гледа към него. Студени тръпки преминаха през нея. Той току-що беше описал как е извършил убийство на деветгодишна възраст. Тя беше имала работа с много случаи на дисоциативно поведение, но никога не беше преживяла нещо такова.

— Може ли да поговорим за епископ Рашмън? — попита тя предпазливо.

— По дяволите, още един набожен чудак. Те винаги трябва да намесят дявола, ада и Христос в работите си. Когато не можеше да отговори на някой въпрос, повтаряше все същата стара песен: „Приеми го на доверие. Христос обича тези, които му се доверяват най-много.“ Кой би могъл да повярва на Негово Високопреосвещенство за нещо?

— Зле ли се държеше със Сани?

— Ах, той му се подиграваше понеже Сани беше умен, задаваше въпроси. Останалите не даваха и пет пари. Те просто приемаха всичко.

— Разкажи ми за вечерта, когато беше убит епископът. Ти защо се появи тази вечер?

— Понеже Сани беше уплашен до смърт. Така че аз трябваше да направя нещо.

— Имаше ли план?

— Нямах време за план — каза Рой, като леко се обърна и смигна. — Импровизирах.

Той полежа мълчаливо известно време.

— Да изгониш дявола, ето как го наричаше той. Да изгониш дявола! Ако не можеш да получиш ерекция, това беше по вина на дявола. Ако си настинал, когато имаш среща, това беше ръката на дявола върху теб.

— Вярваше ли на това?

— Хайде. Никой от нас не вярваше на това, но какво, по дяволите, правехме си удоволствието, нали така? Нека старото копеле да намира каквото си иска извинение. Сани беше единственият, който се тревожеше.

— Понеже Рашмън е епископ?

Рой отново се надигна на лакът, наведе се към нея и прошепна:

— Понеже те чукаха неговото момиче. Искам да кажа, че първите няколко пъти той може би беше смутен — но след това беше ядосан, защото всички чукаха неговата малка Линда. Питър, Били, Алекс и Негово проклето кралско превъзходителство.

— Ти наистина мразеше епископа, нали?

— Казах ти, той беше извратен и лъжец. В един момент ние бяхме едно голямо, щастливо, развратно семейство, а после ни осъждаше за глупостите, понеже не бяхме добри. Не бяхме добри? Не бяхме добри, защото той ни караше да не бъдем добри, затова.

— И така, ти реши да екзекутираш епископа?

— Ние… ние решихме да екзекутираме епископа.

— Кои ние? Ти и Сани?

Той кимна.

— Това беше започнало да влудява Сани. Той го искаше мъртъв толкова, колкото и аз, но аз трябваше да свърша всичко, той както винаги избяга. Точно като Питър и Били.

„Ето отново, Питър и Били? Какво искаше да каже?“

Рой беше разсърден. И се хвалеше.

— А какво ще кажеш за Линда и Алекс? — каза тя. — Защо просто избра Били и Питър?

— Те си заминаха. Алекс и Линда се отделиха.

— Защо?

Рой вдигна рамене.

— Не зная. Може би се безпокояха. След последния път тя си замина вкъщи в Охайо. Не знам какво е станало с този малък гадняр Алекс.

— А какво ще кажеш за Питър и Били? — попита тя предпазливо.

— Същото. Той винаги бягаше. Той кипваше и после… знаеш, аз трябва да се появя и да оправя нещата. Не беше по-различно, отколкото пречукването на Негово превъзходителство.

„Боже Господи, дали не намеква, че е убил и Питър, и Били?“

— Как се случи? — попита тя, оставяйки въпроса неопределен с надежда, че той ще продължи да говори за двете липсващи момчета от олтара.

— Какво искаш, кървавите подробности?

— Да. Как го направи. Какво чувстваше, когато го направи. Всичко.

— Господи, та ти си луда като всички.

Изведнъж той скочи и започна да обикаля напред-назад, като триеше дланите на ръцете си, докато говореше. Продължи да описва събитията от тази вечер, сякаш преживяваше всичко отдалече, сякаш стоеше високо в ъгъла на стаята и наблюдаваше какво става…

„Епископът беше поканил Аарон при него за «интимна прожекция» на последната им епопея. Питър и Били си бяха заминали, Алекс и Линда се бяха отцепили, така че никой все още не беше видял касетката.

«Отново споменава Питър и Били, помисли си тя. Какво иска да каже с това: „Питър и Били бяха заминали.“ Заминали къде?»

Аарон мразеше това, но епископът наистина се възбуди както винаги. Започна да диша тежко и да се пипа. Аарон виждаше на касетката как Линда и Били изпаднаха в транс и започна да ревнува. Епископът им каза какво да направят и те наистина започнаха да го правят. После, разбира се, гласът на епископа зад кадър продължи да ги насочва. Сани мразеше филма, мразеше и епископа. Гласът на епископа каза на Питър да влезе в кадър и Аарон вътрешно изпадна в дива ярост.

Епископът, гледайки екрана, каза на Аарон:

— Все още ли не си се възбудил? — и потърка крака на Аарон.

— Не — отговори Аарон и се отдалечи от него.

— Дяволът се е вселил в теб тази вечер — каза епископът.

— Не съм в настроение — злобно промърмори Аарон и стана. Отначало епископът малко се раздразни, но му мина. Аарон си тръгна и епископът влезе да си вземе душ.

Аарон отиде долу в библиотеката на епископа да вземе на заем книга. Но не можеше да се отърси от гнева. Линда го беше напуснала, тя си беше тръгнала — но касетката си беше съвсем налице. Той тръгна обратно по стъпалата. Чуваше водата от душа и гласа на епископа. Застана до вратата на спалнята и после хоп, сякаш ръката на Господа беше бръкнала в него и го беше дръпнала силно, и той изведнъж се беше преобърнал отвътре навън…

В този момент аз трябваше да поема нещата, той щеше наистина да обърка всичко. Мислех си, може би този път той щеше да доведе всичко докрай, но забрави го. Няма никакъв шанс.

Аз нервно се засуетих надолу по коридора и проверих вратата на кухнята. Беше отключена. Излязох навън на площадката и огледах наоколо. Мястото беше пусто. Влязох отново вътре, свалих си гуменките и после изпих една бутилка с шоколадово мляко от хладилника. Сърцето ми биеше така силно, че мислех, че ще ми пръсне ребрата. Напитката ме успокои. Отворих чекмеджето с ножовете и ги прегледах. Дебелият касапски нож беше идеален. Щеше да бъде като разрязване на пуйка в Деня на благодарността. Проверих го — беше остър като бръснач. Порязах си пръста и го изсмуках. После тръгнах надолу по коридора към банята.

Той беше надул музиката. Ода на радостта. Можех да си представя как стои в стаята и дирижира този негов духов оркестър. Ако беше станал диригент, може би никога нямаше да се срещнем.

Епископът беше запалил свещите — да изчистят въздуха, както казваше той — един вид кадене на тамян. Пръстенът му лежеше на масата до леглото. Той винаги си сваляше пръстена, преди да си вземе душ. Оставяше си часовника на ръката, предполагам, че е водоустойчив, но си сваляше пръстена. Ако можеш намери смисъл в това. Така че той стоеше там, мръсният светец на града. Негова разсъблечена святост, дирижирайки този измислен оркестър от ангели.

Музиката отиваше към кулминация. Аз си помислих, сега е твой ред. Така че отидох там, взех пръстена и си го сложих. Негово превъзходителство не виждаше нищо. Ръцете му се развяваха, очите му бяха затворени, не забелязваше нищо. Просто отидох зад него, потупах го по рамото с ножа и той се обърна. Помислих си, че очите му ще изскочат от орбитите, като видя ножа. Той схвана посланието наистина бързо. Аз вдигнах ръката с пръстена и я посочих с ножа, и той започна да се усмихва. Така че аз насочих ножа към килима и това изтри усмивката от лицето му.

Той падна на колене, а аз завъртях пръстена под носа му. Епископът бавно се наведе напред да целуне пръстена. Аз си отдръпнах ръката и замахнах с ножа с две ръце. И когато той погледна нагоре, прас, във врата му. Извиках: «Прости ми, отче!», но му се изсмях в очите, когато го казах. Той мръдна и аз не улучих врата, ножът се заби в рамото му и почти го отсече цялото.

Епископът изрева и вдигна ръцете си. Не знам дори как си повдигна онази ръка, но го направи. Започнах да го сека и продължих да го удрям по дланите и ръцете. После му разрязах врата, отдръпнах се и забих ножа отдолу нагоре право в гърдите му. Беше идеален удар. Не се удари в ребрата, просто влезе до дръжката и той издъхна «ох», просто така, падна право назад и ножът се изплъзна от ръката ми. Трябваше да сложа крак върху гърдите му, за да го извадя. После направих този голям разрез на шията му.

Не можех да спра. Беше като механичната игра с топчета, когато топчето започва свободно да се движи между препятствията. Кръв шуртеше навсякъде. Знам всяко разрязване, което направих, те всички бяха идеални. Трийсет и шест рани от намушкване, дванайсет по-язвания, седемнайсет разреза и една красива ампутация. Преброих всяко едно.

Когато падна, той събори една маса и една лампа. Кръвта беше опръскала транспарантите му. Тогава издаде този ужасен рев. Така че разбрах, че трябва да изчезваме. Сани опита вратата към килера, но беше заключена. Тръгнахме обратно към кухнята.“

Моли трябваше да преглъща с усилие няколко пъти по време на описанието, подробностите й напомняха за снимките в офиса на Вейл. Нейното отвращение се превърна в страх, когато той свърши. Рой стоеше на няколко фута от нея и гледаше през иолупритворени, безумни очи.

— Казах му: „Отърви се от ножа“ — продължи Рой с обезумели от спомена очи. — Чува ли ме той? По дяволите, не, той никога не ме чува. Аз го чувам много добре, но Сани, ох, не. Сякаш аз не съществувам.

— Как се чувстваше, Рой? Докато правеше това?

— Обикновено ми е приятно… обичам да убивам, ако това питаш. Но не и този път.

— Защо не? Защо не ти беше приятно този път?

Устните му отново се отдръпнаха назад.

— Защото ни хванаха. Този тъпанар побягва през вратата с ножа в ръка и не взе видеокасетката. Аз си свършвам моята работа, а той кралски проваля всичко, както обикновено. Виждаш ли, ти си мислиш, че той е едно сладко момченце, но това са глупости, докторе. Знаеш ли единствената разлика между него и мен?

Моли поклати глава.

— Той го иска… а аз го правя.

После за секунда изражението му се промени, раменете му увиснаха. Рой си беше отишъл.

В ума й пробягаха въпроси, но един от тях засенчи другите: „Какво се беше случило с Питър и Били?“

Време беше да доведе Вейл в Дейзиленд.