Първият гроб отдясно

Глава 9

За пръв път го видях в деня, когато се родих. Плащът му се вееше във величествени вълни, подобно на сенките, хвърляни от листата на дърветата при лек ветрец. Той ме погледна в мига, когато лекарят режеше пъпната връв. Знаех, че гледа към мен, въпреки че не можех да видя лицето му. Докосна ме, докато сестрата ме почистваше, но не усетих допира на пръстите му. Прошепна името ми с дълбок и дрезгав глас, който не можех да чуя. Може би, защото крещях с пълно гърло, тъй като наскоро бях извадена от утробата.

След този ден съм го виждала в редки случаи, все в кофти ситуации. Така че беше логично да го видя сега. Като се има предвид, че ситуацията си беше кофти отвсякъде.

Докато пропадах през покривните прозорци и циментовият под се приближаваше към мен със скоростта на светлината, той беше там, гледаше нагоре към мен, въпреки че не виждах лицето му. Опитах да се спра по средата на полета си, да се включа на пауза преди приземяването си, за да го огледам по-добре. Но гравитацията настояваше да продължа пътешествието си надолу. Изведнъж от най-тъмните и ужасяващи кътчета на съзнанието ми — някои биха казали шизофренични — изплува спомен. Спомних си какво ми прошепна в деня на раждането ми. Разсъдъкът ми мигом отхвърли идеята, защото името, което беше произнесъл, не беше моето. Нарече ме Дъч. В самия ден на раждането ми. Откъде може да е знаел?

Заета с мисли за първия ми ден на този свят, бях забравила, че летя устремена към смъртта си. Проклетият дефицит на внимание. Беше ми припомнено много ясно обаче, когато се спрях. Падането беше тежко и изкара въздуха от белите ми дробове. Но той все така ме гледаше отдолу. Това значи, че не бях стигнала до земята. Ударила се бях в нещо друго, нещо метално, после отскочих назад и се блъснах в метална скара.

Разкъсваща болка експлодира някъде около кръста ми и ме прониза като ядрен взрив. Беше толкова остра и стъписващо силна, че ме остави без дъх и замъгли зрението ми, докато в един момент сякаш се втечних и се плъзнах през скарата. От периферията на съзнанието ми към центъра плъзна мрак и тогава го видях отново, надвесен над мен, да ме разглежда.

С всички сили се опитвах да се съсредоточа, да се изолирам от болката, която насълзяваше очите ми и замъгляваше зрението ми. Но времето ми свърши, преди да успея и всичко стана черно. Нечовешко стенание — гневно и пълно с болка — отекна в стените на празния склад и разтърси метала на сградата, докато той прозвуча като камертон в ушите ми.

Макар да не чувах гласа му.

Изглежда в мига, в който бях загубила съзнание, си го бях възвърнала отново. Нещо не беше съвсем в ред, но поне дишах и мислех ясно. Изненадващо, старата поговорка се оказа вярна: „Не падането те убива, а внезапният му край“.

Опитах се да повдигна клепачи, но не се получи. Или действително не бях в съзнание, или Гарет беше намерил тубичка супер яко лепило и ми връщаше за салса инцидента. Докато чаках клепачите ми да осъзнаят, че трябва да сочат нагоре, слушах бръщолевенето му по радиото, че имам пулс. Винаги е приятно да чуеш такова нещо. Усетих пръстите му на врата си.

— Тук съм — промълви задъхан чичо Боб по радиостанцията. Чух стъпки по метални стълби и сирени в далечината.

Гарет явно разбра, че съм будна.

— Детектив — каза той на чичо Боб, който тежко се придвижваше към нас, — изпускаме я. Нямам друг избор, освен да направя дишане уста в уста.

— Да не си посмял — казах с още затворени очи.

Той се засмя тихо.

— Дявол го взел, Чарли — изхриптя чичо Боб. — Какво стана?

Звучеше по-скоро загрижен, отколкото ядосан. Може би все пак гумената гривна вършеше работа.

— Паднах.

— Няма спор.

— Някой ме удари.

— Пак ли? Не знаех, че е националната седмица за убиване на Чарли Дейвидсън.

— Това значи ли, че ще има почивни дни? — попита Гарет. Чичо ми явно го е стрелнал с прословутия си поглед, защото Гарет скочи и каза: — Добре, захващам се с това.

Тръгна, вероятно в издирване на нападателя.

Сирените наближаваха и чух суетене някъде под мен.

— Има ли нещо счупено? — попита чичо Боб с омекнал тон.

— Клепачите ми. Не мога да ги повдигна.

Той се засмя тихо.

— Ако беше някой друг, щях да кажа, че не е възможно клепачи да са счупени, но като се има предвид за кого говорим…

Слаба усмивка се появи на лицето ми.

— Значи аз съм по-специална?

Той изръмжа, като внимателно притискаше тук и там, за да провери за счупени кости.

— Прекалено слабо казано за теб, скъпа моя.

Чудеса се случват. Аз бях живото доказателство. Да си тръгна — добре де, да изкуцукам с много чужда помощ — след такова падане, без нито една счупена кост, си беше същинско чудо. С главно „Ч“.

— Трябва да направим няколко рентгенови снимки — каза медикът от спешния екип на чичо Боб, докато аз отдъхвах на носилката.

Линейките си ги биваше.

— Ти просто искаш да докоснеш определени издатини по тялото ми — казах на медика и грабнах някакво сребристо приспособление, което изглеждаше, сякаш се използва за тестване на отворите по телата на извънземни. Повредих го и го върнах на мястото му непохватно, като се надявах, че нечий живот не виси на косъм, задето не могат да използват устройството за тестове на извънземни.

Той се засмя и премери кръвното ми налягане за милионен път.

— Чичо Боб, наистина съм добре. Кой е собственикът на склада?

Чичо Боб затвори телефона си и погледна към мен през отворените врати на линейката.

— Ако си се надявала на неонов надпис над главата му, гласящ „Проклетник“, ще останеш много разочарована.

— Не ми казвай. Канонизиран е за светец.

— Почти позна. Казва се отец Федерико Диас.

Защо католически свещеник би притежавал склад насред нищото?

Този случай ставаше все по-странен с всяка изминала минута.

— Не открих никого — съобщи Гарет, който дотича до нас. — Не разбирам. Вътре имаше двама души и още един на покрива. Къде са отишли?

— Пикапът беше единственото налично превозно средство.

— Вероятно са избягали пеша — каза чичо ми и хвърли поглед наоколо с озадачено изражение.

— Или изобщо не са избягали — добавих. — Къде са кашоните?

Двамата се обърнаха и заоглеждаха празния склад.

— Какви кашони? — попита чичо Боб.

— Именно. — Надигнах се от носилката, подадох счупения инструмент на медика, който го постави на мястото му с усмивка, и стъпих на земята, правейки гримаси повече, отколкото беше допустимо.

— Ще ви кажа само три думи — обърна се към мен. — Вероятен вътрешен кръвоизлив.

— Не мислиш ли, че ако кървях отвътре, някак щях да го знам? Може би вътрешно? — отвърнах аз.

— Само една снимка — заубеждава ме той. Аз се намръщих отново и той продължи: — Може би две.

Чичо Боб ме прегърна с мускулестата си ръка. Бях на косъм да се развикам на медика, но той каза:

— Чарли, нашите хора са навсякъде. Обещавам да потърсим изчезналите кашони.

— Но…

— Отиваш в болницата, дори ако трябва да те заключа с белезници за носилката — заяви Гарет и пристъпи към мен, така че блокира пътя ми за бягство.

С гневна въздишка скръстих ръце и го изгледах злобно.

— Престани да се опитваш да ме оковеш в белезниците си. Искам да присъствам на разговора с отец Федерико — казах на чичо Боб, като пренебрегнах изненаданата физиономия на Гарет. Кога щеше да се научи?

— Дадено — съгласи се чичо Боб, преди да имам възможност да си променя решението. — Ще се обадя утре да ти кажа часа.

— Ще ти трябва някой да те закара от болницата до вкъщи — напомни ми Гарет.

— Явно искаш да изпробваш белезниците. Ще се обадя на Куки. Върви да търсиш кашоните.

— Искаш ли утре да прегледаш снимки от полицейския архив? — попита чичо Боб. — Ще можеш ли да разпознаеш нападателя?

— Ами… — Сбърчих нос при перспективата да разпознавам нападателя си въз основа на якия му удар. — Видях почти ясно с периферното си зрение левия му юмрук. Току-виж съм му разпознала кутрето.

Озадачи ме фактът, че по някаква странна причина Куки не изглеждаше щастлива, задето я бях повикала в един през нощта да ме прибере от болницата.

— Какво си направила този път? — попита тя с влизането си в стаята за прегледи. Още в долнище от пижама и огромен пуловер, навлечен върху тениска, тя изглеждаше някак постапокалиптична. Косата й беше щръкнала от спането. Беше забавно.

Слязох от леглото за прегледи, като се движех, сякаш в стаята имаше бомба, която можеше да се задейства при жест. Тя се втурна към мен да ме подкрепи. Ако действително бе имало такава бомба, щяхме да сме на парчета.

— Защо реши, че вината е моя? — попитах, когато краката ми стъпиха здраво на земята.

Тя укорно сви устни.

— Имаш ли представа какво е да ти се обадят от болницата посред нощ? Изпаднах в паника. Не можех да си събера мислите.

— Съжалявам.

Дотътрих се до якето си и се мушнах в него, като се чудех колко усилия се изискват, за да не припаднеш.

— Сигурно си помислила, че нещо се е случило с Амбър.

— Шегуваш ли се? Тя е ангел в сравнение с теб. Общуването с теб ме кара да гледам по друг начин на пубертетските й, повлияни от хормони, маниери. Честно, не знам как се е справяла мащехата ти.

В главата ми светна лампичка при тези нейни думи. Не силна — около 12 вата — но ме накара да преосмисля липсата на интерес у мащехата ми към собственото ми благополучие. Може би вината за трудните ни взаимоотношения беше моя.

Не беше.

Куки ми чете конско по целия път до вкъщи. Слава богу, линейката ме беше откарала до близката болница, та не пътувахме дълго. Тревогата й беше трогателна, но също така някак странно вбесяваща. Моята тревога обаче клонеше към раздел убийства. Колкото и да се съпротивлявах, не можех да избегна потенето под ризката си „Гучи“ за седем долара, купена от вехтошарски магазин. Някой ме удари. Опита се да ме убие. Ако беше успял, сега щях да съм мъртва.

Но перманентното ми състояние на лъчезарност не можеше да допусне такива мрачни мисли да замърсяват съзнанието ми. Сигурна съм, че съм била хипи в предишния си живот. Аз просто бях длъжна да възприемам чашата като наполовина пълна. По възможност с „Джак Даниълс“. Тази вечер бях научила нещо. Освен закономерността на внезапното спиране. Научих, че някак, по някаква странна приумица на съдбата, Рейес и Големият Злодей бяха свързани. Но как? Рейес не може да е бил на повече от три, когато съм се родила. Откъде Злодеят е знаел, че петнайсет години по-късно ще ме нарече Дъч?

Нямаше как да съм си го въобразила. Помнех го съвсем ясно. Дъч. Прошепнато меко, дълбоко и хипнотизиращо. Както го беше направил и самият Рейес. Приликите не спираха дотук. Топлината и енергията, излъчвана и от двамата. Начинът, по който се движеха. Парализиращата сила на допира и взора им. И това, че коленете ми се подкосяваха след посещенията на всеки от тях.

Може би се побърквах. Или пък Рейес и Злодеят бяха едно и също създание. Но как беше възможно? Нужно ми беше второ мнение. Докато Куки паркираше колата, аз обявих:

— Пак го видях.

Тя натисна рязко спирачки и ме погледна.

— Когато паднах през покрива.

— Рейес ли? — попита тя невярващо.

— Не. Не знам. — В гласа ми се прокрадна умора. — Започвам да се колебая. За много неща.

Тя кимна с разбиране. Спря до бордюра и изключи двигателя.

— Направих проучвания. Късно е, но имам чувството, че няма да можеш да заспиш, преди да получиш отговори на някои от въпросите си.

След като Куки на практика ме пренесе до апартамента, отиде да провери Амбър. Извиках за поздрав към господин Уонг и включих чисто новата си кафе-машина, която според надписа на панделката и етикета ми беше подарък от „ААА Електрик“ заради това, че бях разследвала изчезването на разпределителните им устройства, каквото и да представляваха те, и каквато и да бе причината някой да ги задигне. Цветът беше червен. На кафеварката, не на въпросните устройства. Не знам какъв цвят са разпределителните устройства, тъй като разкрих крадеца, преди изобщо да ги видя. Съмнявам се, че са червени.

Сипах си малка чаша мляко и я изгълтах, за да мога да взема четири ибупрофена наведнъж, без да съсипят стомаха ми. Отказах предписаните ми болкоуспокояващи, които ми предложиха в спешното отделение. Не си падам по лекарства с рецепти. Започвах да усещам болка във всеки мускул на тялото си, имах чувството, че ще се разпадна при първото движение. Падането може да не беше причинило трайни увреждания, но временните последствия си ги биваше.

Все пак дори и затрудненото дишане е по-добро от липса на такова.

Посещението на Марк Уиър в затвора, преследването на Ракетата из приюта, влизането с взлом в адвокатската кантора и пропадането през остъкления покрив, не ми бяха оставили време да седна пред компютъра и да прегледам базата данни на затворите, за да науча нещо повече за Рейес. Настаних се на стола пред него, а Куки се появи с цял сноп бележки и принтирани страници. Доколкото я познавах, вече бе проучила живота на Рейес до номера на обувките му и кръвната група. Влязох в сайта на Управлението на затворите в Ню Мексико, докато тя сипваше кафе за двете ни. Десет секунди по-късно, благодарение на оптичните влакна, на екрана цъфна физиономията на Рейес.

— Мили боже! — възкликна Куки зад гърба ми, очевидно изпитала същата физическа реакция, която сграбчваше и мен всеки път, когато го видех.

Сложи чашата ми до мен.

— Благодаря — казах — и съжалявам, че трябваше да те измъкна по никое време.

Тя придърпа един стол, седна до мен и постави ръка върху моята.

— Чарли, допускаш ли и за секунда, че това ме е подразнило?

Това въпрос с уловка ли беше?

— Кой не би се ядосал?

— Аз не бих — отвърна тя малко дръпнато, сякаш бях наранила чувствата й дори само с предположение за такова нещо. — Бих се вбесила, ако не се беше обадила. Знам, че си уникална и притежаваш дарба, която никога няма да разбера докрай, но също така си и човешко същество и най-добрата ми приятелка.

По лицето й се изписа тревога.

— Не се ядосах задето ми се обади, а защото си мислиш, че си неразрушима. Ама не си.

Тя млъкна за момент и се втренчи в мен с пронизващ поглед, за да ми втълпи казаното. Беше мило.

— Заради това фалшиво чувство на недосегаемост се озоваваш във всякакви смахнати ситуации.

— Смахнати? — попитах, като се престорих на обидена.

— Три думи. Оплеска работата кардинално.

— Изобщо не беше по моя вина — заспорих, потресена дори само от мисълта за това. Как ли пък не.

Тя стисна устни и зачака да се вразумя.

— Добре де, вината беше моя. — Познаваше ме прекалено добре.

— Но не изцяло. Щях да им дам да се разберат на тези плъхове. Какво откри? — погледнах обратно към снимката на Рейес.

Куки запрелиства купа и измъкна една страница.

— Готова ли си за това?

— Стига да няма голи снимки на възрастни жени, ще се справя.

Очите ми бяха приковани в тези на Рейес — яростни и магнетични.

Тя ми подаде листа.

— Убийство.

— Не — прошепнах, сякаш не ми достигаше въздух. Беше статия от вестник от преди десет години. Не, не, не. Всичко друго, но не и убийство. Или изнасилване. Или отвличане. Или въоръжен грабеж. Или разголване на публично място, защото това беше откачено. С неохота плъзнах бърз поглед по статията, както когато видиш катастрофа и не можеш да се сдържиш да не погледнеш.

Кратко. Направо на темата.

Рейес Алегзандър Фароу. Спрях за секунда в опит да успокоя дишането си и да забавя пулса си. Дори името му ми причиняваше сърцебиене. Не съществува ли? Това и аз можех да им го кажа.

Призрак. Както би казал Морфей, съдбата не е лишена от чувство за хумор.

Дъхът ми спря. Възможно ли е наистина да е бил отвлечен?

Набързо прегледах останалата част от статията.

По-нататък статията продължаваше на тема годеницата на Уокър, Сара Хадли. Тя беше свидетелствала, че Рейес е заплашвал Уокър няколко пъти — да бе — и че те двамата са се страхували за живота си. Друг свидетел, близък до госпожица Хадли, беше опровергал твърденията и заявяваше под клетва, че тя е била тайно влюбена във Фароу и че е била готова без да се замисли да напусне Уокър, за да бъдат заедно. Същият свидетел допълваше, че ако госпожица Хадли се е страхувала от някого, то това е бил самият Уокър.

Единственото му дете? Но Рейес имаше сестра.

Посърнах, като си представих Рейес в съдебната зала в очакване да бъде осъден, да бъде признат за виновен или невинен. Чудех се какво ли е почувствал, как е понесъл решението им.

— Загадката около Рейес Фароу става все по-голяма с всяка минута — казах. Годеницата на Уокър явно беше, поради липсата на по-подходящ израз, пълен боклук. Малтретираните деца рядко атакуват насилниците си, а и никоя жена няма да е тайно влюбена в човек, който застрашава живота й.

— Но, Чарли, убийство.

— Знаеш ли колко хора са в затвора за престъпления, които не са извършили?

— Мислиш, че Рейес е невинен ли?

В мечтите ми.

— Трябва да го посетя в затвора, за да знам със сигурност.

Тя събра вежди.

— Това част от дарбата ти ли е?

Въпреки че не го мислех точно така, отвърнах:

— Да, мисля, че да. Забравям, че не всеки вижда това, което виждам аз.

— Като стана дума, спомена, че си го видяла тази вечер.

За Рейес ли говореше?

— Добре — изправих се и това ме накара да трепна от болка, така че се отпуснах обратно на стола. По-добре да сваля картите, да си извадя кирливите ризи, така да се каже. — Нали знаеш, че ти спестявам някои неща, защото не искам да опреш до терапия?

Куки се засмя.

— Да, но знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Добре, защото си на път да преминеш кратък курс за същността на жътварите. Объркана съм.

— Това не е ли обичайно за теб? — попита тя със закачлив блясък в очите.

— Много смешно. Не говоря за обичайното си състояние. Това е различно.

— Различно от абсолютния хаос?

Навъсих се в престорен гняв, тя се намести на стола си и каза:

— Добре, имаш пълното ми внимание.

Още обмислях идеята за абсолютния хаос. Куки беше права.

Водех живота си, сякаш карам кола с висока скорост, без да се съобразявам с околния трафик или с посоката, в която се движа.

— Аз се препъвам през живота, нали?

— Така е, но всичко е наред — каза тя и повдигна рамо.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Всички се препъваме по един или друг начин.

— Да, но цялата тази работа с жътварството трябваше да включва инструкции. Или някаква диаграма. Схема би ми била от полза.

— Права си — съгласи се Куки. Последва кимане „напълно те подкрепям“. — С цветни стрелки.

— И прости, лесноразбираеми въпроси, изискващи отговор „да/не“. От сорта „Посети ли те днес въплъщението на Смъртта? Ако не, прескочи на стъпка десет. Ако да, спирай сега, защото лошо ти се пише. Най-добре приключи за днес. Поеми дълбоко дъх, защото ще боли. Може да се обадиш на приятелка с цел да ти каже сбогом завинаги…“.

Осъзнах, че Куки беше спряла да кима разбиращо. Погледнах към внезапно пребледнялото й лице. Беше някак красиво. Сините й очи се открояваха още повече.

— Куки?

Точно когато се канех да я проверя за пулс, тя прошепна:

— Въплъщението на смъртта?

— А, това ли? — махнах пренебрежително с ръка. — Не е такъв. Само така изглежда. Като се замисля, наистина изглежда като самата смърт. — Погледнах нагоре в размисъл и реших да пренебрегна за момента паяжините около крушката. — Прилича на жътвар на души. Само дето аз съм такава и той изобщо не изглежда като мен. Но ако нямах представа какви са те, не че съм виждала друг, освен мен, бих казала, че той е точно това. — Хвърлих поглед към нея. — Да, въплъщение на смъртта е горе-долу точно определение.

— Въплъщение на смъртта? Съществува ли изобщо такова нещо?

Може би бях избрала погрешен подход.

— Той не е смъртта в действителност. Интересен е, но по ужасяващ начин. — Тя пребледня още повече. — Когато в крайна сметка опреш до терапия, аз ли ще трябва да плащам?

— Не — отговори и изправи рамене, като се престори, че всичко е под контрол. — Добре съм. Изненада ме. Това е всичко — махна с ръка тя. — Продължавай. Мога да го понеса.

— Заклеваш ли се? — попитах, изпълнена с подозрения заради посинелите й устни.

— Да пукна, ако лъжа. Напълно готова съм.

Когато се вкопчи в стола, сякаш готова за въздушна атака, съмненията ми отново се засилиха. Какви ги вършех? Освен че всявах у нея доживотен ужас?

— Не мога да го направя — отговорих, като преосмислих идеята си да й разкажа всичко, включително за Злодея, само за да поискам мнението й по въпроса. Не можех да причиня това на Куки. — Съжалявам, не биваше да ти споменавам нищо.

Тя отлепи ръце от стола и ме загледа с блясък на решимост в очите.

— Чарли, можеш да ми кажеш всичко. Обещавам повече да не се шокирам.

Изгледах я подозрително и тя поясни:

— Обещавам да се опитам да не се шокирам.

— Вината не е твоя — казах и сведох глава. — Има неща, които хората е по-добре да не знаят. Не мога да повярвам какво се канех да ти причиня. Извинявай.

Сред последствията от това, че бях откровена с близките до мен хора, беше ефектът върху психиката им. Отдавна се бях научила, че ме заболява от недоверието на хората, но пък когато повярваха, животът им се променяше завинаги. Светът вече не беше същият за тях. Мисълта за това е смазваща. Много внимавах кого просветлявам. Казвала съм за Злодея на един-единствен друг човек и оттогава не съм спряла да съжалявам за това.

Куки се облегна на стола си, взе чашата си и впери поглед в нея.

— Помниш ли първия път, когато ми каза какво си?

Замислих се за момент.

— Бегло. Ако не си забравила, бях на третата си маргарита.

— Помниш ли какво каза?

— Трета маргарита.

— Цитирам: „Куки, аз съм жътвар на души“.

— И ти ми повярва? — попитах и вдигнах вежди скептично.

— Да — отговори, като лека-полека се връщаше към света на цветовете. — Без сянка от съмнение. До този момент бях видяла достатъчно, че да си позволя да не ти вярвам. Какво по-лошо от това можеш да ми кажеш?

— Ще се изненадаш.

— Толкова ли е зле? — намръщи се тя.

— Въпросът не е в това — обясних с надеждата да й позволя да запази част от невинността си и по възможност здравия си разум. — Просто е малко трудно за вярване.

— Добре, понеже жътвари на души има на всеки ъгъл.

Имаше право. Въпреки това, способностите ми често ме вкарваха в беля и отдалечаваха от мен хора, на които мислех, че мога да се доверя. Това ме караше да се колебая, без значение колко ценях Куки. Къде ми беше умът? Себичността ми понякога ме смайва.

— Когато бях в гимназията — започнах, като залагах на речта „За твое добро е“, — казах прекалено много на най-добрата си приятелка. Приятелството ни приключи по тази причина. Не искам това да се случи с нас двете.

Не че можех да хвърля цялата вина върху Джесика. Предишният ми опит и познанията ми за хората трябваше да ме спрат да кажа на приятелката си повече, отколкото можеше да понесе. Все пак внезапната й и пълна омраза към всичко, свързано с Чарли Дейвидсън, ме нарани. Просто не можех да разбера откъде идваше цялата тази неприязън. В един момент бяхме най-добрите приятелки, а в следващия — врагове. Такъв шок. Това все още ме измъчва, макар години по-късно да осъзнах, че е била уплашена. От това, което вършех. От това, което ни заобикаля. От това, какво всъщност представляваха уменията ми. Но по онова време бях съсипана. Предадена за пореден път, от човек, когото обичах, и за когото вярвах, че ме обича.

Омразата на Джесика и безразличието на мащехата ми ме потопиха в дълбока депресия. Криех умело този факт зад сарказъм и наглост, но истината е, че случилото се постави началото на самоунищожително поведение и ми трябваха години да се отърва от него.

По ирония на съдбата Рейес беше този, който ме накара да се отърся от депресията. Положението му ме накара да оценявам това, което имах, и по-точно баща, който не ме смазваше от бой само заради спорта. Имах баща, който ме обича, нещо, което липсваше на Рейес. Въпреки всичко той не се беше отдал на самосъжаление. Животът му беше стотици пъти по-лош от моя, но той дори не помисляше за себе си. Поне според това, което бях видяла. Така че забравих за глупавото си окайване.

Доверието беше друга тема. Поначало имах проблем с него. Но ставаше дума за Куки. Най-добрата приятелка, която някога съм имала. Приемаше всичко, което й кажех, без да се съмнява или да ме презира и без съвършено никаква корист.

— Мислиш, че няма да мога да понеса това, което ще ми кажеш?

— Ако някой може да го понесе, това си ти. Просто не знам дали искам да ти причинявам такова нещо. — Сложих ръка на рамото й и се наклоних към нея с надеждата да ме разбере. — Знанието невинаги е нещо добро.

След дълга пауза тя засъбира папките. На лицето й се появи лека усмивка.

— Способностите ти са част от теб, Чарли, част от това, което си. Едва ли можеш да ми кажеш нещо, което да промени възприятието ми за теб.

— Не ме тревожи това как ме възприемаш.

— Късно е — каза тя, като продължаваше да прибира листа в папките си. — Имаш нужда да си легнеш.

Бях ли наранила чувствата й? Дали си мислеше, че не искам тя да научи? Мисълта да споделя всяка подробност от живота си с най-добрата си приятелка, на която се доверявах напълно, беше като да намеря тенджера с топла яхния в края на дъгата. Смеех ли да го направя? Можех ли да рискувам едно от най-хубавите неща в живота си?

Наистина беше късно, но перспективата да кажа на Куки истината, цялата истина и нищо, освен истината, звучеше също толкова привлекателно, както да изпадна в дълбок, лишен от мисли сън, и предизвика у мен прилив на адреналин. Щеше да е хубаво да имам довереница, другарка по оръжие и гел за коса, въпреки че беше два през нощта, чувствах се пребита и едва се крепях в съзнание. Само се молех никоя от нас да не отхапе повече, отколкото може да сдъвче. Веднъж направих тази грешка с дъвка. Не беше приятно.

Може би си струваше да поема риска. Само този път. Може би накрая тя щеше да е все така невредима и нормална, както и в началото. Не че това беше много, но все пак.

Прокарах пръст по ръба на чашата, неспособна да я погледна в очите. Канех се да променя живота й завинаги. И то не задължително в добра посока.

— Той е като дим — казах и чувствах, че тя още е до мен. — И е много могъщ. Усещам силата му да струи на талази. Когато съм близо до него, усещам слабост, сякаш поглъща част от мен.

Тя помълча стъписана известно време, после сложи папките обратно на бюрото. Беше прекрачила пропастта между два свята, за чието съществуване знаеха броени хора. От този момент нататък Куки Ковалски вече никога нямаше да е същата.

— Него ли видя днес?

— Да, в склада. Но също и тази сутрин, когато Рейес се появи в офиса.

— Това същество беше там?

— Не. Започвам да си мисля, че Рейес е същия вид същество. Но Рейес е истински, човешко същество е, а аз виждам размазани петна, правя секс в съня си и го усещам при мен, докато съм под душа.

— Под душа ли?

— Нарече ме Дъч в деня на раждането ми, точно както ме нарича Рейес. Но тогава Рейес е бил още малък. Откъде би могъл да знае? Откъде Големият Злодей е знаел, че Рейес ще ме нарече така петнайсет години по-късно?

Чашата за кафе се изплъзна от пръстите ми и Куки я сложи на масата.

— Без повече кофеин.

— Съжалявам — казах, като се опитвах да прикрия глуповатата си усмивка.

— Да тръгнем от началото — потупа ме тя по рамото в знак на подкрепа. — Освен ако ти не искаш да започнеш със сцената под душа.

— Има толкова неща, които не съм ти казала, Куки. Никак не е лесно да го побере съзнанието.

— Чарли, ти самата не си лесна.

Засмях се, грабнах чашата си и изгълтах последната глътка кафе.

— Кога за пръв път влезе в контакт с това същество?

— В деня, когато се родих. — Тя не ме ли слушаше? — Тогава за пръв път видях Големия Злодей — казах, като направих с пръсти знак за кавички за по-голям ефект.

— Големия…

— Това е димът. Чудовищно създание, което се появява във възможно най-странни моменти. Обикновено, когато животът ми е в опасност. Да си направим пуканки.

Тя се придърпа към ръба на стола.

— И е бил там в деня на раждането ти?

— Да. Нарекох го Големия Злодей, защото Огромното Хлъзгаво Същество, Което Ме Плаши До Смърт, е много дълго.

Куки кимна, заинтригувана накъде ще поведе историята ми, но наясно, че това беше нещо повече от „леля ми има дух на тавана“. Не беше история за около лагерния огън, нито за пижамено парти. Това обясняваше защо не валяха покани за такива.

— Който и да е той, както вече казах, присъстваше в деня на раждането ми.

Чашата застина между масата и лицето й, а тя се постара да не зяпне облещена. До този момент не бях осъзнавала колко много беше жадувала да знае повече. Колко много я е потискало мълчанието ми.

Тя смръщи вежди и попита:

— Откъде знаеш? Някой ти го каза ли?

— Какво да ми каже? — Чашата ми за кафе беше красива. Имаше нарисувана лилия, любимото ми цвете. Изучавах я в старанието си да отклоня поглед от снимката на Рейес.

— Че голямото, лошо същество, е било там, когато си се родила.

— Какво? — Какви ги говореше тя? Може би, без да разбера, съм изпаднала в безсъзнание.

— Откъде знаеш, че той е бил там, когато си се родила?

Ясно. Тази чест не й беше известна още.

— Помня всичко от първия ден насам.

— От първия ден?

Кимнах и в този момент забелязах за пръв път, че едно от листчетата на лилията достига до самия ръб на чашата.

— От първия ден на какво? На първи клас? Пустинна буря? Цикъла ти? Това трябва да е! Всичко е започнало, когато е започнал цикълът ти. Нещо хормонално, нали? Тогава ли научи?

Ухилих се. Тя беше забавна.

— От първия ден на живота ми. Съществуването ми. Откакто съм на тази земя.

— Не разбирам.

— От деня, в който съм родена. — Направих раздразнена гримаса. Обикновено Куки не беше толкова бавнозагряваща.

Тя замръзна в мълчание в продължение на цяла минута. Беше странно.

— Знам. Това изненадва всички. — Заразхождах пръстите си по най-яркооранжевото листенце и добавих: — Явно е рядко срещано хората да помнят раждането си. — Венчелистчетата се разтваряха в експлозия от багри, като най-тъмни ставаха в центъра, в най-уязвимата си точка.

— Рядко ли? — попита тя, като най-накрая възвърна дар слово. — Ти сериозно ли? По-скоро никога.

— Странно — казах и прокарах пръст по следващото листче от цветето. — Аз го помня, сякаш беше вчера. Не че споменът за вчера не ми е мъгляв. — Листчетата по чашата се свършиха и погледът ми се върна обратно към Рейес. Болката и гневът му бяха толкова осезаеми. Цветът на очите му, дълбоки и кафяви, още по-тъмни около зеницата — най-уязвимата част.

— Боже мили, Чарли, ти помниш раждането си?

— Помня него.

— Големия лош тип?

— Големия Злодей. И други неща помня, например как лекарят преряза пъпната връв и сестрата ме почисти.

Куки се облегна назад в удивление.

— Произнесе името ми. Или поне това, което помислих, че е името ми.

Тя пое дъх, осъзнала истината.

— Нарекъл те е Дъч.

— Да, но защо? Откъде може да е знаел?

— Мила, още смилам това, че помниш раждането си.

— Добре, съжалявам. Но може ли да побързаш със смилането? Имам въпроси.

Тя придоби колебливо изражение.

— Ще включиш ли още изненадващи елементи?

Засмях се и казах:

— Не, освен ако не броиш факта, че говоря всеки познат на човечеството език. Може би си струва да се отбележи.

Бях уморена и не можех да съм напълно сигурна, но мисля, че Куки се върза.