Първият гроб отдясно

Глава 16

След трийсет минути и притеснително пътуване — Гарет не спря да вдига пара срещу плана ми, чак докато стигнахме до джипа ми — заседнах пред дома на Зюсман и взех да го наблюдавам през прозореца на втория етаж. Той стоеше с гръб към мен и разбрах, че вероятно гледа жена си.

Край бордюра пред разкошната му триетажна къща бяха паркирани няколко коли. Хора влизаха и излизаха, и говореха с приглушени гласове. Но за разлика от филмите, не всички бяха облечени в черно и не всички плачеха. Някои, все пак — да. Но други се засмиваха на това или онова, жестикулираха оживено, посрещаха посетители с широко разтворени ръце.

Приближих до предната врата и влязох. Никой не ме спря, докато се промъквах през множеството към стълбите. Бавно ги изкачих до втория етаж, минах по дебелия бежов килим и спрях пред стая, за която предположих, че е основната спалня.

Вратата беше леко открехната и отвътре се чуваше хлипане. Почуках колебливо.

— Госпожо Зюсман — казах и влязох вътре.

Патрик ме погледна смаяно. Беше се облегнал на перваза на прозореца и наблюдаваше съпругата си. Друга жена, едра и облечена в истински траурни дрехи, седеше до нея, обгърнала здраво раменете на госпожа Зюсман. Вдигна очи и ми отправи змийски поглед. Опа, борба за територия.

— Искам да разговарям с госпожа Зюсман, ако тя не възразява — казах.

Жената поклати глава.

— Моментът не е удобен.

— Не, напротив, Хариет — каза госпожа Зюсман. Големите й кафяви очи бяха зачервени от мъка, а русата й коса беше небрежно отметната назад. Притежаваше типа красота, която мъжете отначало не забелязват. У нея се долавяше нежност и привлекателна искреност. Имах чувството, че усмивките и смехът й ще са неподправени.

— Госпожо Зюсман — изрекох, като се наведох напред да поема ръката й. — Казвам се Шарлот Дейвидсън. Ужасно съжалявам за загубата ви.

— Благодаря ви. — Тя се изсекна в книжна салфетка. — Познавахте ли съпруга ми?

— Срещнахме се едва наскоро, но той беше чудесен човек. — Трябваше някак да обясня присъствието си.

— Да, такъв беше.

Пренебрегнах злобния поглед на другата жена и продължих:

— Аз съм частен детектив. Работехме заедно по един случай, а сега си сътруднича с полицията. Помагам им да открият извършителя.

— Разбирам — каза тя изненадана.

— Сега въобще не е подходящият момент за това, госпожице Дейвидсън.

— Напротив — възрази госпожа Зюсман, — точно сега е моментът. Полицията вече знае ли нещо?

— Имаме обещаващи следи — отвърнах уклончиво. — Само исках да знаете, че работим много усилено по разрешаването на случая и че… — Обърнах се към Зюсман. — Той говореше постоянно и само за вас.

Тя отново се разхлипа и Хариет се зае да утешава приятелката си. Слаба усмивка на благодарност се появи на лицето на Зюсман.

След като й дадох визитката си и се сбогувах с нея, направих жест на Зюсман да ме последва навън.

— Беше много неловко.

Бяхме пред къщата му, облегнати на Мизъри и наблюдавахме случайните минаващи коли. Вятърът се беше усилил. От студа цяла настръхнах и се сгуших, благодарна за пуловера под коженото си яке.

— Съжалявам — промълви той. — Мислех да се върна с другите, но просто…

— Не се тревожи. Не ти е леко, разбирам.

— Какво открихте?

Разказах му набързо последните новини и той се пооживи.

— Мислиш, че в дъното на това е трафик на хора?

— Имаме почти солиден план за действие, ако искаш да се присъединиш.

— Искам, разбира се. — Хубаво, той идваше на себе си. Замисли се за миг, после попита: — Впрочем мога ли да скоча в тялото ти и да правя любов с жена си чрез теб?

Сподавих усмивка.

— Не става така.

— Ами тогава прави ти любов с жена ми и се преструвай, че аз съм в тялото ти.

— Не.

— Ще ти платя. Имам достатъчно пари.

— За каква сума говорим?

Промъкнах се отново в адвокатска кантора „Зюсман, Елъри и Барбър“, оставих флашките на бюрото на Барбър и отново претърсих набързо, да не съм пропуснала нещо. Нора не беше идвала, което бе добре. Можеше да се усети, че флашките липсват и да ми вгорчи живота.

А сега — към съученичките на Рейес. „При Дейв“ беше заведение в духа на петдесетте години с метални табелки вътре и шоколадови безалкохолни напитки с яйчена сметана, които изненадващо не съдържаха нито яйца, нито сметана. Влязох и две жени от ъглово сепаре ми помахаха. Като се чудех откъде ли знаеха как изглеждам, се отправих към масата им.

— Чарли? — попита едната. Беше едра и много хубавка, с тъмнокестенява къса коса и широка усмивка.

— Аз съм. Как се досетихте?

Другата се усмихна. Беше латиноамериканка с къдрава коса, прибрана в конска опашка и с божествена кожа.

— Секретарката ти ни каза, че едва ли в заведението ще влезе друго момиче, което да изглежда толкова достойно за името Чарли Дейвидсън. Аз съм Луиз.

Стиснах ръката на Луиз, после и на другата жена.

— Аз съм Кристъл — представи се тя. — Току-що поръчахме храна, ако си гладна.

Влязох в кръглото сепаре и поръчах чийзбургер и диетична кока-кола.

— Нямам думи да ви благодаря, че приехте да се срещнете с мен.

Те дружно се засмяха на някаква тяхна си шега, после се съжалиха над мен и ми обясниха.

— Радва ни всеки шанс да говорим за Рейес Фароу.

— О — възкликнах изненадана. — Мен също. Добре ли го познавахте?

След още един кос поглед към Кристъл, Луиз заяви:

— Никой не познаваше Рейес добре.

— Не съм сигурна — включи се Кристал. — Може би Амадор.

— Вярно. Бях забравила, че доста се движеше с Амадор Санчес.

— Амадор Санчес ли? — Отворих чантата си и извадих папката с данните, които имах за Рейес. — Амадор Санчес е лежал заедно с него в затвора. Били са съкилийници. Според вас са били приятели отпреди това ли?

— Амадор е влязъл в затвора? — попита Кристъл изненадано.

— Това учудва ли те? — Луиз повдигна деликатно вежди.

— Донякъде. Беше свестен човек. — Тя се обърна отново към мен. — Рейес беше самотник, преди да се запознае Амадор. Двамата бързо се сприятелиха.

— Ще ми разкажете ли за Рейес? — Сърцето ми препускаше от нетърпение. Бях го търсила толкова дълго, а накрая той ме беше открил, само за да се окаже, че всъщност е Големия Злодей. Как бе възможно да не съм го знаела?

Луиз заоглежда салфетката, сгъната във формата на лебед.

— Всички момичета в училище бяха влюбени в него, но той беше така тих и… затворен.

— Беше изключително умен — добави Кристъл. — Винаги съм го смятала за бунтар. И носеше много катове дрехи.

— Все с качулки — съгласи се Луиз. — Винаги беше с качулка на главата си. Непрекъснато имаше проблеми заради това, но продължаваше да го прави.

— Всеки ден в часовете — пое реда си Кристъл. — Опитваше се да остане с качулка всеки ден и по време на всеки урок, но учителите го караха да я свали.

Луиз се наклони към мен с блясък в тъмните си очи.

— Макар че остана за кратко, това се превърна в ритуал. Не за него, не за преподавателите, а за момичетата.

— Момичетата ли? — попитах.

— О, да — закима Кристъл, отдала се на спомена. — Имаше един момент от деня, когато можеше да се чуе падането на карфица. Той вдигаше ръце и дърпаше качулката назад. Беше все едно да наблюдаваш раждането на бог.

Виждах го ясно в представите си. Красивото му лице се появява и кара сърцата да се разтуптят, кръвта да забушува и младите момичета да въздишат в сякаш хореографиран синхрон.

След кратка разходка из спомените си Луиз продължи:

— Беше невероятно интелигентен. Посещаваше часове по интегрална математика заедно с приятелката ни Холи и винаги успяваше да начертае кривата. Имаше отличен на всички тестове.

— Ние влизахме с него в часовете по английски и биология. Един ден господин Стоун ни даде контролно — зачурулика Кристъл развълнувано — и Рейес получи сто точки. Господин Стоун го обвини, че е преписвал, защото част от включения материал дори не се преподаваше преди колежа.

— О, да, помня, господин Стоун заяви, че е невъзможно Рейес да е събрал сто точки. Той възнегодува и отрече да е преписвал. Но учителят настояваше на своето и го заведе при директора.

— Сузи беше дежурна по канцелария този ден, помниш ли — обърна се Кристъл към Луиз и тя кимна в знак на съгласие. — Разказа ни, че отишли в кабинета и господин Стоун си навлякъл беля, защото директорът му обяснил, че Рейес получава максималния брой точки по всеки предмет и че той няма основания да го обвинява.

— Някога правен ли му е тест за интелигентност? — попитах.

— Да — отвърна Луиз. — Директорът уреди такъв тест. После се появиха едни хора от някакво образователно учреждение и пожелаха да говорят с Рейес, но семейството му вече се беше преместило.

Бях сигурна в това. Баща му е настоявал да си сменят адреса непрекъснато, с цел да се изплъзва на властите.

— Още не мога да повярвам, че е убил баща си — каза Кристъл.

— Не го е направил — отговорих аз и се почудих дали убедеността ми не беше повече плод на пожелателно мислене, отколкото на налични доказателства.

Те ме погледнаха изненадано. Може би не беше редно да го правя, но ги исках на своя страна. На страната на Рейес. Разказах им за първата ни среща, след като баща му го беше пребил от бой и за сестрата, която беше оставил вътре.

Замълчах, когато пристигна храната, изчаках сервитьорката да се отдалечи и продължих:

— Затова сме тук. Трябва да открия сестра му. — Обясних им за случилото се в затвора и за това, че в момента се намираше в кома, но никоя от тях не помнеше момичето. — Тя е единствената, която може да спре изключването на апаратите. Сещате ли се за някой, който може да е бил близък с нея?

— Нека позвъня на няколко телефона — каза Луиз.

— Аз също. Може да открием нещо. Колко време имаме?

Погледнах часовника си.

— Тридесет и седем часа.

На път за вкъщи се обадих на Куки и й поръчах да открие Амадор Санчес. Изглежда той беше единственият, който знаеше нещо съществено за Рейес. Беше късно, но имаше малко неща, които Куки обичаше повече от това да издирва за мен американец с гореща кръв. Дай й име и тя се превръщаше в питбул, захапал кокал.

Затворих мобилния си телефон и той веднага иззвъня. Беше Кристъл. С Луиз си бяха спомнили, че нейната братовчедка, осмокласничка по онова време, била близка с момиче, което общувало в обедната почивка със сестрата на Рейес. Беше малко, но все пак повече от това, с което разполагах преди пет минути. Опитали да се обадят на братовчедката, но не се свързали, така че оставили съобщение с името и телефона ми.

Благодарих няколко пъти за информацията и се втурнах към супермаркета за жизнено необходими продукти като кафе, чипс и авокадо за гуакамоле. Гуакамолето никога не ти идва в повече.

Докато излизах от джипа си, чух някой да вика името ми, обърнах се и видях насреща си Хулио Онтиверос. Беше по-едър, отколкото си го спомнях от участъка.

Затворих вратата и заобиколих, за да взема покупките си.

— Изглеждаш по-добре без белезници — подвикнах през рамо.

Той ме последва.

— Ти също.

Опа. Сега беше моментът да пресека всякакви мераци. Спрях и се обърнах с лице към него.

— Медалът на брат ти от Пустинна буря е в кутията с бижута на леля ти.

По лицето му се изписа разочарование.

— Глупости. Вече проверих там. — Пристъпи по-близо, в очите му заблестяха гняв и тревога, които беше прикривал преди.

— Тя предположи, че ще кажеш така — отговорих и отворих багажника на колата, за да извадя покупките си. — Не в тази кутия за бижута. Има една, скрита в мазето зад фризера, дето не работи.

Той замълча и се замисли за момент.

— Не знаех, че има друга кутия за бижута.

— Никой не знае. Крила я е. — Хванах две торби в една ръка и се протегнах за третата. — И диамантите са там.

Тази информация го шашна още повече.

— Наистина ли има диаманти? — попита.

— Да, само няколко, но ги е пазила за теб. — Спрях и го огледах от горе до долу. — Явно смята, че още има надежда за теб.

Той издиша тежко, сякаш наученото го беше ударило в корема и се опря на Мизъри.

— Откъде… Как изобщо е възможно?

— Дълга история — отвърнах, заключих Мизъри и поех към входа на сградата.

— Почакай — извика той и се затътри след мен. — Каза, че знаеш къде са трите неща, който желая най-много. Това са само две.

Още се съмняваше. Умът му беше като хамстер на колело, препускаше ли препускаше, в опит да установи откъде знам тези неща. Дали изобщо ги знам.

— Добре. — Прехвърлих всички пазарски торби в едната си ръка, а с другата зарових във висящата на рамото ми дамска чанта. — О, моля те недей — сарказъм бликаше от всяка моя дума, — не ми помагай с торбите. — Той скръсти ръце на гърдите си и се ухили. Защо ли изобщо си правех труда? Най-накрая напипах химикалка. — Дай ми ръката си.

Той протегна длан и се наведе любопитно, докато аз записвах на нея телефонен номер.

Заразглежда цифрите със смръщени вежди и усмивката му прерасна в злорадо изражение. Пристъпи още по-близо.

— Не това исках най-много.

Без да се поколебая, го изгледах от упор в очите, с което го шокирах, но устата му се разтегна в още по-широка усмивка.

— Хосе Онтиверос.

Усмивката му изчезна и той заразглежда номера отново.

— В приют на „Корпус Кристи“ е, но знай, че се мести често. На секретарката ми й отне два часа да го открие дори при информацията от леля ти.

Той беше застинал смаяно и изучаваше цифрите върху дланта си.

— Два часа ли? — попита накрая. — Аз търся брат си от…

— Две години. Знам. Леля ти ми каза. — Прехвърлих торбите в другата ръка, тъй като тази вече трепереше от тежестта им. — И в случай, че се чудиш, да, леля ти Йесения те наблюдава. Поръча ми да ти кажа да се стегнеш, да спреш да се забъркваш в нелепи ситуации — предавам думите й точно — и да идеш да потърсиш брат си. Той си няма друг, освен теб.

Тъй като бях изпълнила моята част от сделката, се завъртях и се втурнах в сградата, преди любовчията да се освести. Имаше много неща, над които да разсъждава.

Когато излязох от асансьора на моя етаж, мигновено забелязах колко беше тъмно. Домоуправителят имаше проблеми с електричеството на този етаж, откакто се бях нанесла, така че вниманието ми се изостри съвсем леко.

Докато ровех за ключовете си, чух глас от тъмния ъгъл до вратата на апартамента ми.

— Госпожице Дейвидсън.

Пак ли? Възможно ли беше?

Нивото ми на търпимост за убиване или осакатяване беше достигнало предела си още в осем и половина сутринта. Поне бях въоръжена. Извадих глока си и го насочих в мрака. Който и да се криеше в сенките, не беше мъртвец. Това можех да видя въпреки сумрака. Тогава към мен пристъпи хлапе и дъхът ми спря. Теди Уиър. Нямаше как да не го разпозная. Беше копие на вуйчо си.

Вдигна ръце и се опита да изглежда възможно най-безобиден. Свалих оръжието си.

— Госпожице Дейвидсън, нямах намерение да ви удрям.

Насочих отново пистолета и повдигнах вежди въпросително. Помислих си да метна пазарските чанти по него и да избягам, но авокадото беше доста скъпо. Да й се не види страстта ми към проклетото гуакамоле.

Той повдигна ръце още по-високо. Дори на шестнайсет вече ме надвишаваше в ръст.

— Помислих… Помислих ви за някое от момчетата на Прайс. Трябваше да разчистим и реших, че ни е надушил, преди да сме приключили.

— Ти ли си този, който ме удари на покрива?

Той се ухили. Имаше пясъчноруса коса и сини очи. Всичко необходимо за филмова звезда или спасител.

— Праснах ви в челюстта. Просто се случи да сме на покрива по едно и също време.

Отправих му смъртоносен поглед.

— Тарикат.

Той се засмя, после отново придоби сериозно изражение.

— Когато паднахте през остъкления покрив, си помислих, че с живота ми е свършено. Реших, че ще отида в затвора за вечни времена.

Прибрах пистолета си в кобура и отключих вратата на апартамента.

— Като вуйчо ти ли?

Той заби поглед в пода.

— Карлос трябваше да се погрижи за това.

— Карлос Ривера ли? — попитах изненадано.

— Да. Не съм го виждал от дни.

Теди ме последва вътре, затвори вратата и я заключи. Обикновено това би ме разтревожило, но си личеше, че момчето много е преживяло. Нещо му се беше случило и не искаше да поема рискове.

А и Рейес беше у дома. Едва не се препънах, като видях тъмното петно пред прозореца. После го почувствах. Топлината му. Енергията му. Стаята миришеше на нощна буря в пустинята.

— Седни — казах на Теди и посочих един стол до барплота, като се преструвах, че няма нищо необичайно. Не спирах да се движа, за да прикрия треперенето на тялото си заради близостта на Рейес. Първо включих кафеварката, после прибрах ценните си покупки в хладилника. Забелязах, че ръцете на Теди също трепереха и извадих шунка, пуешко, маруля и домати. — Умирам от глад — излъгах. — Канех се да си направя сандвич. Ти искаш ли?

Той поклати глава любезно.

Използвах най-изразителната си възможна гримаса.

— Явно не си опитвал моите сандвичи.

Отчаяният блясък в очите му издаде колко гладен беше всъщност.

— Шунка, пуешко или и двете? — попитах, за да го оставя с усещането, че не е лишен от избор.

— Мисля, че и двете — вдигна колебливо рамене той.

— Звучи добре. Ще направя същия и за себе си. Сега към трудната част.

Той събра вежди загрижено.

— Газирана вода, студен чай или мляко?

Устата му се разтегна в усмивка и той плъзна поглед към кафе-машината.

— Какво ще кажеш за мляко и сандвич и после ще ти сипя кафе?

Той отново вдигна рамене в знак на съгласие.

— Вече установихме, че Бени Прайс е от лошите — казах, докато слагах трети резен шунка върху сандвича му. — Ще ми разкажеш ли какво се случи вечерта, когато приятелят ти умря?

Той наведе глава, очевидно не желаеше да говори на тази тема.

— Теди, трябва да измъкнем вуйчо ти от затвора и да пратим там Прайс.

— Дори не знаех, че вуйчо Марк е бил арестуван. Мисълта, че той може да е убил някого, е смехотворна — добави. — Той е най-спокойният човек, когото някога съм срещал. Едно мога да кажа — не е като майка ми.

— Виждал ли си майка си откакто се върна?

— Не. Отец Федерико каза, че ще организираме среща на сигурно за нея място. Но него също не съм виждал. Мисля, че Прайс е усетил какво става и го е докопал.

— Какво става? — попитах, докато му сипвах мляко.

Той отхапа голяма хапка и я прекара с глътка леденостудено мляко.

— Прайс разпраща съгледвачи. Такива, които да издирват деца. Бездомни и други подобни. Деца, които няма да липсват на никого.

— Разбирам. Но ти не си бездомен.

— Джеймс беше бездомен, тъй да се каже. Майка му го изхвърлила, след като се омъжила повторно. Нямаше къде да иде и се беше подслонил в бараката на вуйчо Марк.

— Там е отишъл и когато е бил ранен.

— Да. Джеймс беше станал подозрителен към един тип, който все задаваше въпроси за семейството му и го канеше да се настани при него. Така че двамата организирахме малко разследване. — Той остави сандвича. — Открихме за кого работи и се промъкнахме в един от складовете на Прайс. Беше като във филм за Джеймс Бонд. Нямахме представа в какво се замесваме.

— Хванали са ви, но ти си се измъкнал?

— Да, но Джеймс беше ранен доста зле. Докато се опитвахме да избягаме, се разделихме. По петите ми бяха двама. Огромни типове. Никога не съм бил толкова уплашен.

Седнах до Теди и сложих ръка на рамото му.

Той отхапа още веднъж.

— Чух какво върши отец Федерико.

— Какво върши ли?

— Помагаше на бегълци и неща от този род.

— Разбирам — отговорих. — И ти отиде при него?

— Да. Интересното е, че той знаеше за Бени Прайс. Скри ме в склада си.

— Я почакай. В същия онзи склад ли?

— В същия. Между другото, още веднъж извинявай.

Това беше моята възможност да разбера къде бяха изчезнали всички през онази нощ.

— В склада имаше двама мъже, които събираха документи в кашони, но когато се приземих, вече нямаше никого. Някаква идея?

Теди се усмихна.

— Има мазе, чийто вход е почти невъзможно да се забележи. Скрихме се там и изчакахме всички да си тръгнат.

Хитро.

— Значи отец Федерико се е опитва да укрие деца, до които се домогва Прайс?

— Да.

— Защо не отиде в полицията?

— Правил го е. Казаха, че водят разследване. Междувременно още деца продължават да изчезват. Виждала ли си постерите?

Бях ги виждала.

— Казали му, че не им дава достатъчно солидни доказателства за участието на Прайс в отвличанията.

— И ти прекара две години в неговия склад?

Той се задави и отпи от млякото.

— Трябва да разбереш, че отец Федерико е човек, който приема отговорностите си сериозно. Когато полицията не можа да помогне, той пое нещата в свои ръце. Започна наблюдения, организира екип за издирване и спасение и един вид нелегален канал.

Преглътнах смайването си и зачаках Теди да продължи.

След като сложи в устата си последния залък, той добави:

— При нас работят всякакви хора. Моят район е Панама.

— Панама ли? — попитах учудено. Нещата бяха далеч по-сериозни, отколкото мислех. Отколкото изобщо някой предполагаше.

— Да, събрахме транспортни документи, фактури и дори адреси на купувачи. Навсякъде са, дявол ги взел. Но тъй като Прайс беше по петите ми, отец Федерико настоя да се укрия.

— Значи Карлос Ривера е работел за отец Федерико?

— Не от самото начало. Той беше съгледвач, пратен подир Джеймс. Но убийството му очевидно потресло Карлос. Той отишъл при отец Федерико и сключили сделка. Отец Федерико може да бъде много убедителен, когато реши. Какво стана с кафето?

Не можех да спра да се чудя защо Карлос не е отишъл направо в полицията. От друга страна може да се е опасявал, че за всичко ще обвинят него. Някои хора смятат, че полицаите са по-лоши от престъпниците. Че да отидеш при тях е като да организираш самоубийството си.

— Значи пътуваше до Панама?

— Да, спасих седем деца, в случай че се чудиш — заяви гордо. — Или поне помогнах за спасяването им.

— И не си знаел какво се е случило с вуйчо ти?

— Знаех. Отец Федерико ме информираше, но все се надявахме, че ще свалят обвиненията от вуйчо Марк, след като нищо не беше направил. Не можех да си представя, че наистина ще го осъдят. Още не мога да го повярвам. Как кръвта на Джеймс се е озовала по обувките на вуйчо ми?

— Това вече го установих — казах. — Онази нощ е валяло. Вуйчо ти е изнесъл боклука и е стъпил в локва кръв, без да забележи Джеймс, който вече се е бил добрал до бараката. Някой друг обаче го е видял да се прехвърля през оградата и се е обадил в полицията.

— Ясно — кимна той и отпи голяма глътка черно кафе.

— Достатъчно голям ли си да пиеш черно кафе?

Той се усмихна. В този момент изглеждаше достатъчно голям да пие какъвто цвят кафе си поиска. Беше видял прекалено много. В сърцето му се таяха болка и страх. За последните две години вероятно беше пораснал с десет.

— Защо се върна? — попитах.

— Трябваше. Не можех да оставя вуйчо си в затвора за нещо, което не е извършил.

— Дори ако това значи да рискуваш живота си? — попитах, изпълнена с възхищение към него.

Той повдигна рамене и каза:

— Това правя вече две години. Уморих се да бягам. Щом Прайс толкова ме иска, ще ме получи.

Сърцето ми се стегна. Нямаше да допусна това да се случи.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Знам. Отчасти затова съм тук. Отец Федерико изчезна и искаме да те наемем за откриването му.