Първият гроб отдясно

Глава 5

Докато изминавах двайсетината метра до задния вход на бара на татко, обмислях възможните причини тримата адвокати да останат тук, вместо да преминат в отвъдното. Според сметките ми — като се допускаше грешка от дванайсет процента, базирани на радиуса на съответния конфиденциален интервал и предупреждението от здравното министерство — излизаше, че едва ли са тук, за да похапват тако.

Забавих се за момент, докато прибера слънчевите очила в кожената си чанта и позволя на очите си да привикнат към приглушената светлина в бара. Барът на баща ми е слабо казано великолепен. Таванът на основното помещение е катедрален тип. По стените висят снимки в рамки, медали и знамена от различни събития, свързани с пазителите на реда. Всяка останала свободна повърхност е покрита с тъмно дърво. Ако влезете през задния вход, барплотът се пада отдясно, в средната част са разположени кръгли маси и столове, а по периферията са подредени високи маси. Но истинският блясък на кръчмата се дължеше на стогодишните метални елементи, които опасваха основното помещение като старинна корона. Те се извиваха като спирали наоколо и насочваха погледа към западната стена, където се извисяваше в целия си блясък великолепен асансьор от ковано желязо. Такъв, какъвто може да видите само по филмите и в много старите хотели. От тези, чийто механизъм е на показ, така че посетителите да могат да му се наслаждават и които отнемат цяла вечност плюс още един ден, за да стигнат до втория етаж.

Офисът ми на частен детектив заемаше почти целия горен етаж и имаше свой собствен вход в страничната част на сградата, с живописно стълбище в стил Ню Инглънд. Но аз се усъмних в способността си да се изкача по стълбите, без да изпитам нежелана болка. Тъй като определях всяка болка като нежелана, реших да използвам асансьора в бара въпреки ограничените му възможности.

До мен достигна гласът на баща ми и аз се усмихнах. Татко беше като дъжд в нагорещената пустиня. В детството ми ме спаси да не се сгърча пресъхнала и да се затворя в себе си, което би било гадно.

Закрачих навътре и зърнах високата му слаба фигура до една от масите, редом със злата ми мащеха и по-голямата ми недоведена сестра. Ако татко беше дъждът, те бяха скорпионите и отдавна се бях научила да стоя настрана от тях. Истинската ми майка бе починала при раждането ми — загубила прекалено много кръв, което не беше любимият ми спомен — и татко се оженил за Дениз, преди да съм навършила една година. Без дори да ме попита за мнението ми по въпроса. С Дениз така и не се спогодихме.

— Здравей, мила — каза татко, докато аз си слагах слънчевите очила и се опитвах да се шмугна незабелязана. Не знам защо реших, че очилата ще помогнат.

Ядосах се, че ме видяха, преди да осъзная, че не би могло да е другояче. Асансьорът вдигаше шум до небесата и се влачеше като премазана змия. Със сигурност Дениз би забелязала тъмнокосо момиче със слънчеви очила да се тътри нагоре в него.

Тръгнах към масата.

— Ела да закусиш — предложи татко. — Ще си поделим моята порция.

Дениз и Джема бяха донесли хапване на татко, за да прекъснат постите му. Очевидно аз не бях поканена — каква изненада — въпреки че живеех буквално на сантиметри южно от задния вход.

Джема дори не вдигна поглед от закуската си. Току-виж, някой косъм от прическата й се разместил от движението. Дениз въздъхна при предложението на баща ми и започна да реже от неговото бурито.

— Няма нужда — казах. — Ядох вече.

Тя ме изгледа, явно подразнена. Често й въздействах по този начин.

— Какво яде? — попита тя с остри, режещи като бръснач нотки в гласа.

Замълчах. Това беше номер. Усещах го. Проявяваше интерес към хранителното съдържание на закуската ми, за да се престори на загрижена. Стиснах устни, отказвайки да бъда замесена в такова очевидно лицемерие.

Но тя се вторачи в мен с пробивния си като лазер поглед и аз се предадох.

— Боровинкова кифла.

Тя направи сърдита гримаса и насочи вниманието си обратно към своето бурито.

Уф, разминах се за мъничко. Кой да знае, че споменаването на боровинкова кифла би ядосало мащехата ми толкова много? Може би трябваше да добавя и ягодовото крем-сирене. Не ми беше приятно, че съм такова разочарование за жената, която ме е отгледала, но, да му се не види, бях дала всичко от себе си. Дори да бях изобретила колелото, тя пак щеше да е разочарована. Или пък залепващите се листчета. Или костния мозък.

Баща ми се изправи, за да ме целуне и ахна при вида на челюстта ми. Бях напълно убедена, че и Дениз я беше забелязала — видях как се ококори, преди да успее да се овладее — но тъй като тя предпочете да пренебрегне темата, аз щях да направя същото.

Смъкнах очилата си надолу и поклатих глава към баща ми. Той замълча и смръщи вежди неодобрително, задето отказвах да коментирам пред злата си мащеха, после ме целуна по челото.

— След малко ще се кача. — Даваше ми да разбера, че въпреки всичко очаква обяснение.

— Там ще съм — казах аз, докато отварях вратата на асансьора. — Ако имаш късмет.

Той се засмя.

Дениз въздъхна.

Мащехата ми не я бива особено в отглеждането на деца. Мисля, че е използвала всичко добро у себе си за по-голямата ми сестра и когато е дошъл моят ред, майчинският й капацитет е бил изчерпан. И все пак успя да ми преподаде един основен урок. Тя беше тази, която ме информира, че способността ми да задържам вниманието си е като на мушица еднодневка със селективен слух. Поне това си мисля, че каза. Не я слушах внимателно. А, и също така ми каза, че мъжете искат само едно.

И докато сме на тази тема, трябва да съм наистина благодарна, че отношенията ни се развиха така. Аз самата не искам близост помежду ни повече от тях.

За да съм честна, трябва да кажа в защита на мащехата си, че човек трудно може да я вини. Тя имаше Джема. Неповторимата Джема Ви Дейвидсън.

Беше трудно да се състезаваш с нея. Особено предвид факта, че с Джема бяхме пълни противоположности. Джема имаше руса коса и сини очи, а аз не.

Джема винаги е била отличничка, а аз бях от златната среда.

На Джема й вървеше в науките, а на мен — в скатаването.

Джема я влечаха езиците, а мен — сексапилният италианец от нашата улица.

Джема отиде в колеж и се дипломира с отличие за три години и половина с бакалавърска степен по философия. Аз също завърших колеж и се дипломирах за три години и половина с бакалавърска степен по социология, само че с пълно отличие.

Джема никога не ми прости, че я унизих така. Но това я стимулира да продължи с образованието си като част от несекващото й състезание със самата себе си, което беше нещо като битка за оцеляване, но не толкова възвишено. Също така не се ограничи само до преките си преподаватели. Имаше връзка с женен доктор на науките на име Роланд. После самата тя защити докторат, и то преди да е навършила трийсет.

Дениз също не ми прости никога. На дипломирането на Джема пророни сълзи на радост. На моето дипломиране въртеше очи като пристрастен към хероин богат наследник. Вероятно беше ядосана, че трябваше да пропусне съботната си сбирка по градинарство, за да присъства на церемонията. Или пък заради факта, че под лъскавата си тога носех тениска с надпис „Гиниялна“.

Татко се гордееше с мен. Дълго се преструвах, че това ми е достатъчно. Не спирах да си мисля, че някой ден Дениз ще открие у себе си върховната способност да се гордее с повече от един човек.

Този ден така и не дойде. В знак на пълно неуважение направих точно каквото Дениз очакваше от мен: разочаровах я. Отново. Тъй като Дениз смяташе, че мястото на жената е в класната стая, аз се втурнах да се запиша провеждащата се в университета кампания за набиране на хора, и се присъединих към Корпуса на мира. Да я разочаровам беше толкова по-лесно, отколкото да полагам неистови усилия да не го правя. А и тези коси погледи и въздишки на неодобрение се понасят далеч по-лесно, когато са заслужени. Да не говорим, че трябваше да работя с военни по няколко проекта, а ти да видиш, сред военните изобилстваха мъжете в униформи. По-хубаво от това, здраве му кажи. И-и-ха!

Асансьорът най-сетне стигна до втория етаж и аз помахах на баща ми, преди да поема по коридора, който водеше към задния вход на офиса ми. Главният вход, достъпен отвън и обикновено предпочитан от мен, водеше право към рецепцията и моя кабинет.

Имаше и трети вход, но той беше малко по-трудно достъпен и до него трябваше да се катериш по противопожарната стълба. Като видях Гарет да ме чака в коридора, облегнат на вратата на офиса ми, се сетих, че е използвал именно нея и се е вмъкнал през прозореца.

Фукльо.

— Нали помниш, че баща ми е бивш полицай? Защо си тук? — попитах с дрезгав от гняв глас. Беше облечен с бяла тениска, тъмно яке и джинси с хубава кройка.

Той се изправи и повдигна въпросително вежди.

— Има ли причина да ползваш асансьора, който пътува със скоростта на охлюв, вместо стълбите?

Гарет беше красавец, проклет да е, с тъмната си кожа и опушеносиви очи, но интересът ми се простираше дотук. Дори минималното привличане, което може някога да съм усещала, сега бе погребано под дебел слой неприязън и враждебност. И по мое мнение там трябваше да си остане.

Оставих раздразнената ми физиономия да отговори вместо мен, отключих тежката дървена врата на офиса и погледнах към тримата си мъртви посетители, които чакаха заедно с Гарет.

— Радвам се, че можа да се присъединиш към нас — казах на Барбър. — Изправен си много по-висок.

— Съжалявам за поведението си — отговори Барбър. — Изпуснах си нервите.

Извинението му ме накара да почувствам вина, задето не бях някак по-съчувстваща. Може би имах нужда от курс по съчувствие. Веднъж се записах в група за контрол на гнева, но преподавателят ме вбеси.

— Нямам право да те съдя — казах аз и потупах Барбър по рамото. — Никога не съм умирала. Поне не официално.

— Официално ли? — попита Зюсман.

— Дълга история.

— Добре — намеси се Елизабет. — Може ли да влезем? Доколкото разбирам, нямаме много време, а искам да се любувам на високия тъмнокож скептик възможно най-дълго. Защо не го срещнах вчера? Щях да умра щастлива.

Знаех как се чувства. Ситуацията ми с Рейес беше сходна.

Влязохме в офиса ми, който играеше роля и на художествена галерия за моя приятелка на име Пари. Мрачни абстракции от живота на „Сентръл“ се нижеха по стените ми. Имаше една леко стряскаща интерпретация на момиче, перящо кръвта от ръкавите си. Приличаше на мен, което беше забавно, като се има предвид, че ненавиждах деня за пране. За щастие образът ми беше трудно разпознаваем сред вихрушката от нюанси на сиво.

Пари също беше и дизайнер на татуировки, и имаше ателие наблизо. Направи ми една на лявото рамо. Представлява мъничък жътвар на души с широка пелерина и с големи невинни очи, надничащи изпод нея. Пари е царица на завоалираните шеги.

Гарет се обърна към мен. Отказах да го удостоя с поглед. Вместо това оставих чантата си и се заех да варя кафе. Точно тогава Куки влезе през входната врата.

— Тук ли си, сладурче?

— Да, тук съм — отговорих. — Сложих кафето. — Държах кафеварка в офиса си под предлог, че се грижа за потребността от кофеин на Куки, но всъщност това беше моят заместител на ароматизатор.

— Кафе. Слава богу — зарадва се Куки и отвори вратата между нейния и моя кабинет. — О! — Беше видяла Гарет. — Господин Суопс, не знаех, че…

— Тъкмо си тръгваше — срязах я.

Той ми се ухили и насочи цялата мощ на усмивката си към Куки. Мръсник.

— Мили боже — възкликна Елизабет малко прекалено задъхано. — Ето за това говорех.

Потиснах безпомощна въздишка и погледнах Куки, която замънка нещо за писмена работа, после помаха и затвори вратата, за да ни остави насаме.

— Знам точно как се чувства — измърка Елизабет.

Тръшнах се на стола зад бюрото си, а Гарет седна срещу мен.

— Е? — попитах.

— Е? — изимитира ме той.

— Едва ли си тук само на гости, Суопс. Какво искаш? Имам да разкривам три убийства.

Моята самоувереност изглежда го забавляваше.

— Чудех се защо да не излезем на кафе някой път.

— По дяволите! — каза Елизабет. — Може ли да гледам?

Намръщих й се.

— Няма да излизаме на кафе.

Гарет наведе глава, като очевидно се стараеше да прояви търпение.

— Виж — казах аз, тъй като ми беше дошло до гуша от поведението му, — вече ти казах, че или трябва да приемеш способностите ми, или да не го правиш. Второто е за предпочитане. Вратата е там. Приятен ден и майната ти.

Той вдигна глава. Изражението му беше сериозно, но не ядосано, както се очакваше да бъде след казаното от мен.

— Първо — каза той, — още свиквам с положението, госпожице Вкисната. Дай ми малко време.

— Не.

— Второ — продължи той, — искам да го обсъдим.

— Не.

— Обясни ми как става.

— Ами…

— Непрекъснато ли виждаш мъртви?

— Всеки втори уикенд и по празници.

— Те навсякъде ли са?

— Задникът на жабата водоустойчив ли е? — отговорих с въпрос, като се облегнах назад и вдигнах прашните си ботуши на бюрото.

Кръстосах глезени и се втренчих в една точка, за да подчертая нетърпението си, докато чаках Гарет да вземе решение. Да повярва или не.

Наричам този момент „пробуждането“ — моментът, в който хората започват да се чудят дали наистина виждам напускащите този свят. Продължават да имат съмнения. Мислят много в опит да намерят някакво обяснение, каквото и да е, как правя това, което правя.

Пробуждането е като кръстопът и предполагаемият пътешественик трябва да избере накъде да тръгне. За съжаление отклонението, което води към „Чарли вижда мъртъвци“ е много по-тежко за изминаване от сигурното и безопасно „Чарли е луда“. Никой не иска да изглежда като глупак. В девет от десет случая точно това спира хората да си позволят да повярват.

Гарет се загледа в мен за кратко. Почти можех да видя как работят чарковете в главата му. След още известно време започнах да си мисля, че въпросните чаркове имат нужда от смазка.

— Как така знаеше къде да търсим тялото на госпожица Елъри? — попита той накрая.

— Няма да обяснявам отново, Суопс.

— Питам сериозно.

— Не.

След още една дълга пауза той попита:

— И правиш това от петгодишна?

Изръмжах.

— Виждам мъртвите, откакто съм родена. На баща ми му отне пет години да ми повярва. Когато му казах къде ще намери трупа на изчезнало момиче, осъзна каква находка съм.

— Малката Джонсън — вметна той.

Помъчих се да не трепна. Споменът не беше от любимите ми.

Всъщност ако някой ме попита, трудно бих избрала по-малко любим. В деня на фиаското с момичето Джонсън, както аз го наричах, Дениз свърна по лесния път, като предпочете да не ми повярва и се зарече никога повече да не говори за това. Същия този ден осъзнах колко е неестествена дарбата ми, а също и че определени хора — близки до мен хора — ме презират заради нея. Разбира се, унизителният шамар на мащехата ми пред десетки свидетели също допринесе за отвращението ми от случката.

— Добре ли си? — попита Зюсман.

Почти бях забравила за присъствието им. Кимнах дискретно.

— Знаеш ли — каза Елизабет, — мисля, че той се опитва да бъде непредубеден.

Отправих й скептична гримаса. Беше гадно от моя страна. Тя само се опитваше да помогне.

— Те тук ли са в момента? — попита Гарет.

Въздъхнах. Никак не ми беше до неговия антагонизъм в момента. Но той попита.

— Да.

Той извади бележника си.

— Ще попиташ ли госпожица Елъри кога е рожденият й ден?

— Не.

Елизабет пристъпи.

— На двайсети юни е.

Погледнах към нея.

— Той знае кога е. Иска да провери дали аз знам.

— Не ли? — попита той. Изглеждаше разочарован. Сякаш искаше да отговоря правилно и да ми повярва. Във всеки случай поне за пет минути. Точно от фалшивите вярващи трябваше да се пазя. Имаха лошия навик да ме удрят в гърба, когато най-малко го очаквах.

— Просто му кажи — предложи Елизабет.

— Ти не разбираш — отговорих й аз. — Хора като него никога не вярват сто процента. Винаги ще се съмнява. Все ще ме проверява. Ще ме изпитва за информация, която вече му е известна, за да види дали ще се издъня. — Погледнах обратно към Гарет. — Така че майната му.

— Елизабет — обади се Зюсман, — може би просто трябва да…

— Не! — изкрещя тя и аз подскочих, с което привлякох вниманието на Гарет. — Просто му кажи. Трябва да превъзмогне предразсъдъците и да ти повярва. Няма представа какво пропуска. Ще изживее живота си с идеята, че светът около него е едноизмерен. Няма да има чувство за посока, нито пък надежда, че хората, които е обичал и изгубил, отиват на по-добро място.

Осъзнах, че Елизабет вече не говореше за Гарет, а за самата себе си.

Изправих се и тръгнах към нея.

— Елизабет, какво има?

Тя почти плачеше. Виждах сълзи да блестят в светлите й очи.

— Има толкова неща, които искам да кажа на сестра си, но тя е точно като него… И като мен. Аз също никога не бих ти повярвала. — Тя сви рамене и ми отправи виновен поглед. — Съжалявам, Шарлот, но не бих ти повярвала. За нищо на света. Нито пък тя ще повярва.

Усмивка на облекчение се изписа на лицето ми. Това ли било? Сблъсквала съм се с това препятствие безброй пъти.

— Елизабет — казах, — от всички проблеми, пред които сме изправени, единствено този има лесно решение.

Гарет наблюдаваше диалога ни, или по-точно монолога ми, но му правеше чест, че запази каменно изражение. Често се чудя колко ли нелепо изглеждам в очите на живите, като говоря на себе си, размахвам ръце като луда и прегръщам нищото. Но невинаги имам избор. Щом Гарет отказва да си тръгне, трябва да приеме моя свят. Нямах намерение да променям поведението си в собствения си офис, за да успокоя деликатното му чувство за приличие.

Елизабет заподсмърча.

— Какво искаш да кажеш? Какво решение?

— Ще оставиш писмо.

— Писмо ли?

— Разбира се. Правя го непрекъснато. Спестява ми толкова много обяснения. Ще ми продиктуваш какво да напиша. Естествено, датата ще предхожда тази на смъртта ти и после като по чудо ще открият писмото сред вещите ти. Един вид „Ако нещо се случи с мен“. Ще й кажеш всичко, каквото желаеш, и ще го представим, сякаш си го написала, преди да умреш. Дори имам човек, който да фалшифицира подписа ти, стига да искаш.

— Кой? — попита Гарет.

Намръщих му се предупредително. Делата ми с мъртвите не бяха негова работа.

На лицето й се изписа удивление.

— Това е чудесна идея. Адвокат съм. По-организирана съм от десетичната система на Дюи8. Сигурна съм, че ще се получи.

— Разбира се, че ще се получи — отвърнах и я потупах по рамото.

— Аз може ли да напиша писмо до жена си? — попита Зюсман.

— То се знае.

После всички погледнахме към Барбър в очакване и той да пожелае същото.

— Аз имам само майка си. Тя е наясно за чувствата ми към нея — каза той и аз се запитах дали да се радвам или да се натъжа, задето си нямаше друг, освен майка си.

— Браво на теб — похвалих го. — Ще ми се повече хора да намират време да покажат какво изпитват.

— Мразя я от все сърце, откакто навърших десет години. Няма какво друго да й напиша.

Опитах се да прикрия шока си.

Той обаче забеляза.

— Повярвай ми, чувствата са взаимни.

— Добре, значи две писма.

— Кога е първият ден на лятото? — изведнъж попита Елизабет замислено.

— Толкова дълго ли се каниш да останеш? — учудих се аз.

Тя сви рамене, кимна към Гарет и повдигна идеално оформените си вежди.

— Аха… — Постарах се да не се засмея. — Мисля, че е на двайсети юни.

Гарет ахна, а Елизабет скръсти ръце и се усмихна. От нея се излъчваше самодоволство на талази.

— Права си — промълви Гарет. — Рожденият ден на Елизабет Елъри е на двайсети юни.

Насочих към нея убийствен поглед.

— Ти ме изигра.

— Адвокат съм — изстреля тя, сякаш това обясняваше всичко.

Наистина много я харесвах. Върнах се при стола си и се тръснах с типичната си демонстративност.

— Тя ме изигра — обърнах се към Гарет.

Той се усмихна. Но усмивката му беше различна. Беше се променила и аз се досетих защо.

— Не, не, не, не, не — казах и поклатих пръст насреща му. — Не започвай с тези щуротии.

— Какви щуротии? — попита той, невинен като сълза.

— Да гледаш на мен като на феномен, който има отговори на всички въпроси, познати на човечеството. Нямам ги. Не виждам бъдещето. Не мога да ти кажа нищо за миналото ти. Не гадая на ръка, каквото и да значи това. Не мога…

— Но си екстрасенс, нали?

— Приятел — процедих аз и се наклоних към него през бюрото, — екстрасенс съм толкова, колкото и един морков е такъв.

— Но…

— Никакво „но“. — Имах сериозни възражения срещу думата „екстрасенс“. Никак не ми пасваше. Запуших ушите си с ръце и започнах да си тананикам.

— Много зряло.

Беше прав. Въпреки всичко му се изплезих, после свалих ръце.

— Чуй ме. Аз самата имам повече въпроси, отколкото отговори. До голяма степен съм убедена, че способностите ми са по-близки до шизофрения, отколкото до нещо свръхестествено. Питай, когото искаш. Сигурно хлопащите дъски в главата ми са не една и две.

— Шизофрения — повтори той с дълбоко съмнение.

— Чувам гласове в съзнанието си. Какво по-шизофренично от това?

— Но ти току-що каза…

Вдигнах показалец към него. Средният пръст би бил по-подходящ, но трябваше да обясня, преди да загубя вече завладените територии.

— Когато хората попаднат в ситуацията, в която си ти сега, близо до това да повярват в способностите ми, губят всякакви задръжки. Започват да ме изпитват, задават ми глупави въпроси, искат да знаят къде ще бъде следващото земетресение или пък печелившите числа от тотото. Някога чел ли си във вестник заглавие „Екстрасенс спечели от тотото“? Не съм екстрасенс. Не знам дали изобщо такова нещо съществува.

— Кажи му какво си — изчурулика Елизабет развълнувано, докато Гарет запрехвърля бележките си.

Хвърлих й поглед в смисъл „застреляй се“, но не подейства. Може би, защото вече беше застреляна.

— Сериозно — настоя тя, — просто му кажи. Вече започва да ти вярва. Много ще му хареса.

— Не, няма — прошепнах през зъби, забравила, че аз бях единственият жив човек в стаята, който можеше да я чуе.

— Лице, чувствително към явления от свръхестествен характер — вдигна към мен поглед Гарет. — Това е дефиницията за екстрасенс.

— Добре де. Може би — отвърнах. — Но мразя думата и асоциациите, които навява.

— Както кажеш — сви рамене той. — И какво няма да направя?

— Да го харесаш.

— Кое? Способностите ти ли?

— Не точно.

— Тогава какво?

Тогава какво? Щом наистина искаше да научи, можех да му сервирам пълното меню. Вече бях започнала. Защо да спирам сега? Дори баща ми или чичо ми Боб не знаеха всички подробности за истинската ми същност. Не се беше налагало да им казвам. Те ми вярваха и това беше достатъчно. Но тъй като не ме беше грижа за мнението на Гарет…

— Добре — заявих с предизвикателна нотка в гласа. — Ще ти кажа всичко. Ако го направя, ще си тръгнеш ли?

След известна пауза той се съгласи с почти незабележимо кимване.

— Аз съм… нещо като… един вид… — Проскърцах със зъби и го изстрелях. — Аз съм жътвар на души. Жътварят на души.

Ето. Казах го. Картите бяха на масата, внесла бях пълна яснота, разголила бях душата си и всякакви подобни клишета. Но той не се стъписа. Не се засмя. Не скочи от стола, нито изхвърча през вратата. Всъщност не помръдна изобщо. Нито на сантиметър. Зачудих се дали още диша. После ми просветна. Това беше лицето му за покер. Сивите му очи останаха вперени в мен, докато чаках реакция, но той не смяташе да покаже такава. Трябва да призная, че лицето му за покер си го биваше. Нямах представа какво се въртеше в главата му.

— Мисля, че ти повярва — заключи Елизабет, която се наведе към него и го погледна, а после насочи вниманието си към мен.

Не можеше да не забележи съмнението, което изразяваше всяка черта на лицето ми. Постарах се особено много.

— Как точно действа?

Обърнах се отново към него.

— Каза, че ще си тръгнеш.

— Само ако ми кажеш всичко — контрира той.

— Как действа ли? Не знам. Просто се получава.

— Какво точно правиш?

— Помагам на хората да преминат.

— Да преминат?

— От другата страна — добавих, като се чудех дали беше възможно да няма никаква представа за тези неща.

— Как?

Господи, ама че беше упорит.

— Извини ме — скочих, избутах офис варианта на „любовно канапе“ напред и отново седнах.

Адвокатите се приближиха, любопитни да чуят всяка дума от казаното.

— Ще седнете ли? Изнервяте ме като се реете така.

— Разбира се — отговориха и се сгъчкаха на канапето до мен. Едва се сдържах да не се разхиля.

— Как? — повтори Гарет.

Все едно, че бях отново в трети клас. Дълга въздишка се откъсна от устните ми, докато обмислях какво му бях казала до тук. Това можеше да бъде използвано като оръжие срещу мен. Случвало се беше преди и то от хора, на които вярвах много повече, отколкото на Гарет. Все пак, като бяхме стигнали дотук…

— В общи линии — казах като преувеличих нотката на неохота в гласа си, — се опитвам да им помогна да разберат защо са останали и ги насочвам към светлината.

— Каква светлина?

— Единствената светлина, за чието съществуване ми е известно — отвърнах, като прибегнах към тактиката „спасявай се чрез извъртане“. Бях я научила от първия лейтенант, с когото ходех като студентка.

На него не му подейства.

— Каква е тази светлина?

Замълчах. Някои части от информацията бяха по-ценни от други.

Те бяха запазени само за мъртвите. Истината за това, което правех, нямаше да го накара да повярва. По-скоро щеше да го изстреля през вратата. Като си помисля за това…

— Това съм аз — заявих с арогантно превъзходство и вирнах брадичка. Почувствах се, сякаш бях в прогимназията и подканвах хулиган да ме предизвика.

След миг на размисъл той попита:

— Ти ли?

— Аз — повторих точно толкова арогантно. „Давай, господин Скептик. Разведри деня ми. Предизвикай ме. Докажи ми, че греша. Ама друг път.“ — Доколкото схващам, съм много ярка.

Изведнъж осъзнах какво бях сторила. Бях казала прекалено много. Отприщила бях гордостта си и стана тя каквато стана. Пълна излагация.

Гарет се облегна и започна да ме изучава с поглед сантиметър по сантиметър, преди да се втренчи отново в очите ми.

— Значи им помагаш да разберат защо не са преминали?

Вече нямаше как да се измъкна от проклетия разговор.

Неслучайно гордостта беше един от седемте смъртни гряха.

— Да — отговорих.

— И после ги отвеждаш към светлината?

— Да.

— Която всъщност си ти.

— Да.

— Значи като преминем — промълви Зюсман, — това ще стане през теб?

Погледнах към него. Предположих, че ще е стреснат от подобна идея, която поне на хиляда планети би се смятала за светотатство, но той изглеждаше очарован.

— Да, ще преминете през мен, Жътваря на души — поясних.

— Това е най-страхотното нещо, което чух днес — възкликна Барбър.

— Ти си порталът — уточни Гарет.

— Предполагам, че може и така да се каже — свих рамене аз.

Усмивката, която се изписа на лицето му, показваше, че е заинтригуван и това ме направи крайно подозрителна.

— Пада си по теб — отбеляза Елизабет.

Погледнах часовника си, без да й обръщам внимание.

— Я, колко часът станало. — Къде се бавеше чичо Боб, по дяволите?

— Значи душите, които не са преминали, остават тук и си минават през нас без едничка грижа на света? — продължи Гарет с разпита.

Въздъхнах. Това можеше да продължи с дни.

— Не. Те съществуват в същото време и пространство, но в различна плоскост. Като двупланова картина. Аз съм способна да виждам двете плоскости едновременно.

— Това те прави наистина уникална — каза той с блеснали от възхищение очи.

Дойде ми прекалено. И без това челюстта ми беше увиснала чак до пода — фигуративно казано де — задето въобще беше повярвал на приказките ми.

— Какво ще кажеш да излезем на кафе? — предложи той отново.

— Но аз вече ти обясних всичко.

— Сладурче, съмнявам се, че дори си одраскала повърхността. — Аз замълчах и той добави: — Може да излезем като приятели.

Съвсем леко се намръщих и му напомних:

— Не сме приятели, забрави ли? През последните месеци го демонстрира твърде ясно. Не сме другарчета, побратими или нещо, което дори слабо да наподобява приятели.

— Любовници за през уикенда? — предложи той.

Дотук. Не знам каква игра играеше — със сигурност не Монополи, нито пък дама — но аз отказвах да се включа. Станах и заобиколих бюрото, за да се извися над него. Застрашително. Като Дарт Вейдър, но с по-голям капацитет на белите дробове. След многозначителен поглед посочих към изхода.

— Имам работа за вършене.

— Работа ли? По вратата? — попита, за да ме подразни.

— Какво?

— Ще я боядисваш ли?

— Не.

— Предлагам да е наситенокафяво, за да отива на косата ти — изправи се и сега той се извисяваше над мен. След продължителен поглед, вече изпълнен със съвсем различен смисъл, каза меко: — Или златисто… За да подхожда на очите ти.

— Мисля, че току-що получих оргазъм — съобщи Елизабет.

Другите двама се прокашляха и имаха приличието да излязат. Без желание Елизабет тръгна след тях към рецепцията, известна още като светата непристъпна обител на Куки.

Докато Гарет чакаше съгласието ми да изляза „на кафе“ с него, го зърнах с крайчеца на окото си. Размазания Супермен. Движеше се така бързо, че докато обърна глава, вече го нямаше. Беше се преместил от другата ми страна, отърка се в ръката ми, погали устните ми и потъна в мен. Топлина изпълни тялото ми.

Цялата се разтреперих, завъртях глава и въздъхнах уплашено. Гарет пристъпи към мен и хвана здраво ръцете ми, за да не падна. Едва тогава видях озадаченото му изражение. Придърпа ме към себе си. После усещането ме напусна и Гарет отлетя назад, сякаш отблъснат от мощна сила.

Залитна, но се задържа на крака и ме погледна. Двамата стояхме, неспособни да помръднем, с широко отворени очи. Приседнах на бюрото, защото коленете ми щяха да се подкосят.

— Това някой от тях ли беше? — попита, като разсеяно търкаше гърдите си, където очевидно го бяха блъснали. Заоглежда се трескаво, преди да се обърне към мен със загрижено изражение на лицето.

— Не — отвърнах, като опитвах да успокоя дишането си. — Това беше нещо напълно различно.

Нямах представа какво. Можех да предположа, но не ми харесваше посоката на предположенията ми. Възможно ли е да е бил Големият Злодей? Ако е така, защо тук? Защо сега? Животът ми не беше в непосредствена опасност.

Не ми беше лесно да прикрия страха си, тъй като рядко изпитвах такова чувство. Без съмнение Гарет го усети. Мисълта, че ме вижда уплашена, ме подразни и то много.

После ми хрумна друго възможно обяснение. При всички случаи, когато бях виждала Злодея, той никога не ми се беше спускал така. Дори не ме беше докосвал. И със сигурност не се беше потапял в по-интимните ми места. Може би изобщо не беше Злодеят.

Озърнах се, като вероятно изглеждах мъничко отчаяна. Дали беше Рейес? Възможно ли беше да е той? Възможно ли беше да… ревнува? От Суопс? Ама той сериозно ли?

Втурнах се към вратата и попитах всички отвън:

— Видяхте ли някого? Насам ли тръгна?

Елизабет, която седеше на зеленото канапе в рецепцията, подскочи и възкликна:

— Изгуби ли го? Как успя да го изгубиш?

— Не Гарет — отговорих малко прекалено припряно. — Една тъмна и неясна фигура.

Куки започваше бавно да осъзнава, че си имаме компания. Отдръпна се от мястото си, сякаш кобра се беше настанила на бюрото й.

— Чарли, мила, клиенти ли имаме?

— О, да, забравих да го спомена. Това е Куки. Куки, при нас са тримата адвокати, които са покойници от снощи. Разказах ти за тях. С чичо Боб работим по случая. И така, някой видя ли го?

Адвокатите се спогледаха въпросително и вдигнаха рамене. От устните ми се откъсна тъжна въздишка и се облегнах тежко на касата на вратата.

Човек би помислил, че като съм жътвар на души, имам връзки и бих намерила начин да разгадая самоличността на неясната фигура. Но тъй като единствената обратна връзка, която съм осъществявала, е била със Злодея, това се оказа трудно.

Тогава забелязах странна сянка в ъгъла, трептяща и движеща се на сутрешната светлина. Това беше той. Нямаше как иначе. Изправих се и се приближих, като се стараех да не го стресна и прогоня.

— Може ли да те видя? — попитах с треперещ глас.

Всички насочиха поглед към ъгъла, но само адвокатите можеха да го видят. И тримата направиха крачка назад в такъв синхрон, че движенията им изглеждаха като режисирани. Аз пристъпих напред умолително.

— Моля те, позволи ми да те видя.

Сянката се раздвижи, разпадна се, изчезна и пак се появи пред мен в един и същи миг. Беше мой ред да се отдръпна. Запрепъвах се назад, когато се издигна струя дим и изведнъж от нея се появи ръка, която се опря на стената до мен. Дълга ръка, принадлежаща на висок човек.

Адвокатите ахнаха, когато съществото се материализира пред тях. Димът се превърна в плът. Молекулите се свързваха и подреждаха, оформяйки мускул след мускул. Погледът ми бавно се премести от дланта, опряна на стената — с красиви пръсти, макар и носещи белезите на тежък труд — към източената жилеста ръка със стоманен бицепс, издуващ плътната материя, после към рамото — широко, мощно, солидно.

Съществото се наклони към мен, преди да успея да видя лицето му, притисна топлото си тяло към моето, наведе се и прошепна в ухото ми. Беше твърде близо и виждах ясно само челюстта му, силна и покрита с двудневна брада, както и тъмната коса, която плачеше за подстригване.

Устните му докоснаха ухото ми и тръпки плъзнаха по тялото ми.

— Дъч — прошепна той и аз се разтопих в него.

Това беше шансът ми да го попитам дали е този, за когото го мислех, този, който се надявах да бъде, но аз се понесох към света на сънищата си, където нищо не действаше според правилата. Ръцете ми заживяха свой собствен живот и се насочиха към гърдите му. Краката ми омекнаха. Устата ми желаеше само едно. Него. Вкуса му. Допира му. Ухаеше на дъжд по време на гръмотевична буря.

Сграбчих ризата му с юмруци. Дали за да го отблъсна или да го придърпам към себе си, не бях сигурна. Защо не можех да го видя? Защо не можех да убедя сама себе си да отстъпя и да го погледна?

После устните му се притиснаха към моите и аз загубих усещане за реалност. Съществуването ми придоби неговата форма, сля се с неговото тяло, с неговите устни, с ръцете му, обхождащи хълмовете и долините на тялото ми. Бях негова луна, негов спътник, привлечена от силата на гравитацията му.

Целувката ставаше все по-настойчива и тялото ми отвърна с трепетно желание. Той изстена и се прилепи по-плътно до мен. Езикът му разтваряше устните ми и не просто вкусваше, а изпиваше всяка част от мен и всмукваше душата ми в своята.

Откъсна едната ми ръка от ризата си, поведе я надолу и я постави върху ерекцията си. Рязко поех дъх и вдишах топлината, излъчвана от него. Усетих ръката му между бедрата си и в корема ми бликна огън като разтопена лава. Исках го върху мен, около мен, в мен. Не можех да мисля за нищо друго, освен за върховната чувственост на това съвършено създание.

Жаждата ми ме бе направила непроницаема за околния свят, докато не чух някъде отдалеко името си и мъглата започна да се разсейва.

— Чарли?

Изтръгнах се от унеса и дойдох на себе си. Всички в стаята ме гледаха със зяпнала уста. Чичо Боб стоеше на прага, а веждите му бяха сключени в озадачена гримаса. Гарет също ме наблюдаваше. В очите му блестеше вълнение. Обърна се и излезе навън, като по път кимна кратко на чичо ми.

Тогава осъзнах, че нещото си е отишло. Той си беше отишъл. Неспособна повече да стоя права, се отпуснах на пода, обзета от смайване.

— От дух ли беше обладана току-що? — попита Куки с разнежен от вълнение глас. — Казвам ти, мила, ако това е да бъдеш обладан, душата си бих продала.