Първият гроб отдясно

Глава 17

През цялата вечер Рейес леко ме побутваше, допираше се до ръката ми, плъзваше пръсти по устните ми и предизвикваше леки земетресения в тялото ми. Но за момента домът ми беше пълен със значки. В буквалния смисъл. Можех да заложа последния си цент, че дори господин Уонг страдаше от клаустрофобия, увиснал в ъгъла си с гръб към света. По дяволите, дори началникът на полицията и главният прокурор бяха в апартамента ми. Хубаво щеше да е да съм поизчистила, да бях поставила свещи, да бях изпекла сладкиш. Куки беше заета да пълни чаши с кафе, а Амбър — да флиртува с един новак в полицията, дето щеше да му се стъжни, ако не престанеше да й отговаря в същия тон. Та тя беше единайсетгодишна, за бога! То се знае, той можеше да го прави само за да й угоди. И беше мило донякъде. Ама навяваше грозни асоциации.

Насред целия този хаос ми позвъни братовчедката на Кристъл.

— Здравейте, с госпожица Дейвидсън ли говоря? — попита тя с колеблив глас.

— Аз съм. Дебра ли се обажда? — отвърнах и погледнах към Теди. Бях сигурна, че ще изпадне в паника при всички тези ченгета наоколо му, но той изглеждаше спокоен, почти облекчен.

— Да — отвърна момичето насреща. — Кристъл ми каза, че търсите сестрата на Рейес Фароу. Обадих се на приятелката си Емили, но тя успя да си спомни само малкото име на сестра му. Казваше се Ким. С Рейес имаха различни фамилни имена.

Интересно. Дали не беше Уокър? Бащата се казваше Ърл Уокър.

— Само това помним за нея — продължи момичето. — А също и че беше много приятна.

— Е, това е повече, отколкото знаех вчера.

— Съжалявам, че не мога да помогна повече. Знаете ли, бяха добри приятели с Амадор Санчес.

— Да, все това чувам. — Може би трябваше да се насоча към този Амадор Санчес. Той очевидно познаваше и двамата много добре. — А в кое училище учехте всички вие?

— В прогимназия „Айзенхауер“.

— Добре, значи търся Ким от гимназия „Айзенхауер“ преди дванайсет години.

— Точно така. Надявам се да я откриете.

— Много благодаря, че се обадихте, Дебра.

— Няма защо.

Това не ме изстреля много напред в търсенето. Но поне научих името Ким и прогимназия „Айзенхауер“. Явно утре пак щях да се разхождам с чичо Боб, ако той се съгласеше. Дали щеше да ми позволи да карам?

— О — възкликна Куки и изпърха към мен. Тя също флиртуваше наляво и надясно. — Открих адреса и телефонния номер на твоя Амадор Санчес.

— Страхотно.

Преди да отида в училището, щях да посетя господин Санчес. Той сигурно можеше да ми каже фамилията на сестрата и къде да я открия. Съкилийниците си споделяха всичко. Особено съкилийници, които са били приятели в предишния си живот.

Ударихме си ръцете в триумфален поздрав и тя отиде да долива кафе. Беше почти единайсет, а постоянното късно лягане вече ми се отразяваше, както и понесените травми. Тялото ми пулсираше от умора, но умът отказваше да се укроти.

Седнах до Теди, за да се уверя, че е добре. Изненадващо той хвана ръката ми. Стиснах неговата в отговор. Хлапето бе грабнало сърцето ми в мига, в който се показа от тъмнината. Мразех да се случва така. Прокурорът седеше срещу нас и разпитваше Теди. По лицето му бе изписана смесица от интерес и тревога.

— Може ли да говоря с теб?

Над мен се беше надвесил полицай Тафт. Наблизо беше и детето демон, което се опитваше да навие господин Уонг да играят на дама.

— Не съм в настроение, Тафт — отрязах го студено.

— Съжалявам за сутринта. Ти просто ме стъписа.

Погледнах го недоверчиво.

— Ако пак ще ми направиш сцена, излишно е да говорим.

Той остави чашата си с кафе и приклекна до мен.

— Никакви сцени, обещавам. Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня?

Той не беше в униформа и бях сигурна, че беше дошъл само за да говори с мен, без да подозира, че ще попадне в стая, пълна с униформени полицаи. Отново стиснах ръката на Теди и поведох Тафт в спалнята, където можеше да говорим насаме. Рейес ни последва. Това ме притесни. Не исках да се налага да обяснявам защо гръбначният мозък на Тафт е прекъснат, ако той решеше да направи някоя глупост. Щеше да се получи неловко. Сигурно трябваше да давам показания, а никак не ме бива за това. Много по-добра бях в смразяващите погледи и духовитите отговори.

Пльоснах се на леглото и за Тафт нямаше друг избор, освен да остане прав. На единствения стол в стаята бяха струпани няколко чифта джинси, дантелена камизола и белезници. А, и спрей с лют пипер. Едно момиче е длъжно да има спрей с лют пипер. Той се облегна на тоалетката ми с ръце на кръста си.

Но Рейес… Рейес беше друга история. Той изглежда ставаше нетърпелив. Кръжеше около мен, допираше се до ръката ми, дишаше в ухото ми, разрошваше косата на тила ми. Близостта му мигом напомпа либидото ми. Като знаех на какво е способен, опитах се да се отърся. Липсата ми на контрол по отношение на него започваше да става нелепа.

В този момент се домъкна детето демон и като забеляза Рейес спря рязко при вратата, с очи като летящи чинии. Аз не можех да го видя истински, за мен беше като тъмна мъгла, но тя изглежда го виждаше отлично. Челюстта й увисна и тя впи очи в него.

Сякаш внезапно почувствал се неудобно от публиката, Рейес отиде до прозореца и аз мигом усетих хлад от липсата му. Детето демон стоеше неподвижно, сякаш се боеше да помръдне. Забавно беше.

— Тази сутрин ти описа едно момиче — подхвана Тафт, като ме върна към належащия проблем. — Не беше онова от инцидента. — Той наведе глава и се вкопчи в тоалетката. — Беше сестра ми.

По дяволите. Трябваше да се досетя, че тази история е доста по-дълбока от някакво познанство от началното училище.

— Тя се удави в езеро близо до къщата на родителите ми — добави той с натежал от тъга глас.

— Той се опита да ме спаси — заяви детето демон, все още вперило поглед в Рейес. — И при това едва не загина.

Решена да не се размеквам към дъщерята на Сатаната и като гледах да не забелязвам тънките й ръчици, големите й учудени сини очи и леко отворената й кукленска устица, й отправих най-презрителната си гримаса.

— Гадост — рекох.

— Какво? — Тя най-сетне откъсна очи от Рейес, но само за миг и пак ги насочи към него, сякаш имаше вграден радар в зениците си.

— Много го обичаш, а? — цитирах по-раншното й признание. — Ами че той ти бил брат.

— Тя тук ли е? — попита Тафт.

— Не сега, Тафт. В момента имаме по-сериозни проблеми, които да решаваме.

Ягодовото сладкишче най-сетне насочи вниманието си към мен с объркано изражение.

— Но аз наистина го обичам. Той се опита да ме спаси. Цяла седмица лежа в болница с пневмония от водата, която беше напълнила дробовете му.

— Това го разбирам — казах и вдигнах ръка, сякаш свидетелствах в църква. Все забравям, че има братя и сестри, които се обичат. — И все пак той ти е брат. Не може да го преследваш така. Просто не е редно.

Долната й устничка затрепера.

— Той и без това не ме иска край себе си.

Стана ми още по-зле. Като се постарах да отклоня мисълта си към каквото и да е — данъци, ядрена война, локви — само за да игнорирам сълзите, които се събираха между миглите й, я попитах:

— Ти какво искаш да направиш?

— Искам да остана с него. — Избърса бузите си с ръкава на пижамата си, после седна на пода с кръстосани крака. Взе да рисува кръгове по килима и само за кратко поглеждаше Рейес. — Но ако той не ме иска…

Уморена, поех дълбоко въздух и казах на Тафт:

— Тя каза, че си се опитал да я спасиш.

Той ме погледна смаян.

— Че после си прекарал цяла седмица в болница.

— Тя откъде знае това?

— Аз бях там — промълви детето. — През цялото време.

Предадох думите й на Тафт, чието изражение ставаше все по-стъписано.

— Казва, че мразиш зелени желирани бонбони, защото ти напомнят престоя в болницата.

— Права е — потвърди той.

— Искаш ли тя да си иде?

Въпросът ми го затрудни. Дълго търси отговор и накрая каза:

— Не, не искам тя да си иде. Но мисля, че ще е по-щастлива другаде.

— Не, няма! — извика тя, скочи на крака и изтича до него. Вкопчи се в крачола му, сякаш животът й зависеше от това.

— Тя желае да остане, но само ако ти го искаш.

След миг осъзнах, че Тафт цял се тресе.

— Не мога да повярвам, че това се случва.

— И аз не мога. Не се шегувах, като казах, че е зла.

Тафт игнорира репликата ми и каза:

— Ако тя иска да остане, ще се радвам да е при мен. Само че не знам как да й говоря, как да комуникирам с нея.

Опа. Усетих накъде водеше това.

— Виж какво, аз не съм преводачка, ясно? Няма да ми се мъкнеш всеки път, като искаш да разбереш какво е намислила.

— Мога да ти плащам — предложи той и ми напомни Зюсман. — Имам пари.

— За каква сума говорим?

На вратата се почука и чичо Боб провря голямата си глава с рошави мустаци в стаята.

— Ще тръгваме — съобщи той.

— Какво ще правите с Теди? — попитах загрижено.

— Ще отиде в сигурна квартира с двама униформени. Утре ще му уредим нещо по-дългосрочно.

С Тафт излязохме от спалнята в почти опразнения апартамент.

Прокурорът грабна ръката ми и я разтърси ентусиазирано.

— Госпожице Дейвидсън, оказахте ни неоценима услуга. Неоценима.

— Благодаря ви — казах, като реших да не споменавам, че неоценимата ми услуга включваше падане през остъклен покрив и приготвяне на сандвич с пуешко и шунка. — Чичо Боб помогна. Мъничко.

Онзи прихна и тръгна към вратата. След като Теди ме ощастливи със здрава мечешка прегръдка, и той го последва. Стана ми приятно от прегръдката. С него всичко щеше да е наред. Стига Прайс да не го докопаше.

— Правим ли акцията с ужилването утре вечер? — попитах Чибо, когато и последният полицай се извлече.

— Екипът, който се занимава със случая, иска среща с нас утре сутринта. Ще видим. Може това да се окаже достатъчно да го приберат.

— Без такива — възразих бурно. — Чичо Боб, не може да рискуваме живота на Теди. Трябва да съберем повече улики срещу Прайс, без да се опираме на показанията на Теди. А и трябва да намерим отец Федерико. Ами ако Бени Прайс го държи в плен?

Чичо Боб свъси вежди притеснен.

— За момента показанията на Теди са единственото, с което разполагаме. Трябва да поставим този тип на колене, Чарли, и то скоро. Трябва да спрем цялата тази операция.

Упорствах за своето, отказвах да се примиря, тропах с крак… метафорично.

— Дай ми този шанс. Знаеш на какво съм способна. Длъжни сме поне да опитаме.

С вид, сякаш носеше на раменете си сумист, чичо Боб обмисли предложението ми.

— Да видим какво ще каже утре специалният екип.

— Какво си намислила пък сега? — попита Куки, след като Чибо си отиде.

— Познаваш ме — отвърнах, като й посочих Амбър с усмивка. — Нищо, с което да не мога да се справя.

Амбър беше заспала на канапето и косата й обрамчваше като облак фините черти на лицето й. Това момиче щеше да разбие много сърца.

Куки скри усмивката си със строга гримаса и поклати глава.

— Флиртуването си е изтощително.

— И още как — потвърдих аз, като отидох да отворя вратата.

Куки сръчка Амбър да я събуди и я поведе по коридора към техния апартамент. След като едва се размина със саксия и с ръба на вратата, Куки се обърна към мен и каза:

— Не си мисли, че няма да говорим за станалото днес.

О, вярно, случката, при която за малко не умрях.

— Ти пък не си мисли, че няма да говорим за твоето нахалство — опитах се да я разсея аз.

Тя ми намигна и затвори вратата си.

Останахме сами. Стоях, стиснала бравата, сякаш беше спасителен сал и треперех от очакването. С леко шумолене на въздуха той се материализира пред мен. Облъхна ме мирис на природни стихии. С една ръка той обгърна кръста ми, а с другата се пресегна да затвори вратата.

Притегли ме към гърдите си и аз се разтопих в него. Бе като да паднеш в огън, топлината му изгаряше кожата ми, навсякъде едновременно.

— Ти си той — промълвих с глас, по-треперещ, отколкото се бях надявала. — Беше там, като се родих. Как е възможно?

Устата му бе на шията и палеше плътта ми, а ръката му се плъзна под пуловера ми и по корема ми лумнаха пламъци. Внимателно опипа мястото, където ме бе пронизало острието му. Някъде в дълбините на съзнанието си усещах благодарност за неговата загриженост. После устата му бе при ухото ми.

— Дъч — прошепна той и дъхът му погъделичка бузата ми. — Най-после.

Обърнах се към него, но той се отдръпна и заразглежда лицето ми. Най-сетне имах ясен поглед върху великолепното създание, познато като Рейес Фароу.

Гледката не ме разочарова. Той беше най-възхитителният мъж, когото бях виждала, едновременно здрав и силен и с флуидна субстанция. Източените му мускули бяха скулптирани от камък, който можеше да се втечни за времето между два удара на сърцето. Косата му с цвят на кафе падаше над изсечени вежди и леко се къдреше зад ушите. Очите му, в наситен махагонов цвят, изпъстрени със златисти и изумруденозелени точици, искряха от едва сдържана страст. Устните му, плътни и мъжествени, бяха чувствено разтворени. Чак сега видях облеклото му — затворническа униформа, както Елизабет беше казала. Ръкавите бяха навити и откриваха жилестите му ръце.

Безкрайно нежно той прокара връхчетата на пръстите си по долната ми устна. Изражението му бе напрегнато като на дете, което току-що е открило фойерверките и иска да открие какво е вълшебството, което ги кара да пламват.

Когато пръстът му докосна долните ми зъби, сключих устни около него и поех вкуса на кожата му — първичен и екзотичен. Той остро изпусна дъх, положи чело върху моето със затворени очи, като се бореше да се овладее, а аз поех още от плътта му в устата си. Тогава той ме тласна към вратата със стенание, ръката му обхвана шията ми и ме задържа в плен, докато водеше битка за контрол над тялото си.

Никога не бях имала по-силно сексуално изживяване. Тялото ми реагираше на всяко негово докосване със сладостни спазми. Глад, силен до болка, се надигна в корема ми и експлодира в горещо желание. Исках го завинаги и далеч някъде в ума ми изникна почуда какво ли би се случило, ако той умреше. Дали щях още да го имам? Щеше ли да идва при мен след смъртта си или щеше да прекоси отвъд и да ме остави сама да бродя по земната плоскост? Много се боях, че ще го изгубя, ако физическото му тяло издъхне. Исках да се събуди, да бъде мой и духом и телом. Такава си бях, себична.

— Рейес — пророних с глас, задъхан от желание, когато устните му откриха особено чувствително местенце зад ухото ми. — Моля те, събуди се.

Той се дръпна назад със свъсени вежди, сякаш не разбираше; после наведе глава, долепи уста до моята и аз изгубих всякаква способност да разсъждавам. Целувката започна нежно, езикът му леко погали моя, като ме вкусваше и дразнеше. Много скоро прерасна в буен огън, стана яростен и настойчив в неудържимата си първична нужда. Целувката заличи и последните следи на несигурност, скътани у мен. Вкусът му беше на дъжд, слънце и запалими вещества.

Притисна се още по-плътно към мен и между бедрата ми пламна искра. И точно когато ръцете ми потърсиха ерекцията му, допряна до корема ми, той спря.

С движение толкова светкавично, че ми се зави свят, той прекъсна целувката и се извъртя. Мантията му мигом се материализира — течна субстанция, която обгърна и двама ни и аз чух звънтенето на оживяващ метал, на изтеглена сабя. Зловещо стенание, дълбоко и гърлено, излезе от гърдите му и аз дойдох на себе си. Чувствах такава слабост, че едва стоях права. Дали имаше някой в стаята с нас? Или нещо?

Не можех да видя нищо зад широките рамене на Рейес, но усетих как напрежението втвърди всеки мускул в тялото му. Каквото и да витаеше наблизо, то беше много реално и много опасно.

После се обърна към мен, обхвана кръста ми със свободната си ръка и ме придърпа към себе си. Махагоновите му очи настойчиво потърсиха моите с молба за разбиране.

— Ако се събудя — прошепна мъчително той, — те ще ме намерят.

— Какво? Кой? — попитах и тревога сграбчи сърцето ми.

— Ако намерят мен — продължи той с поглед върху устните ми, — ще намерят и теб.

И после изчезна.

Три секунди по-късно се свлякох на пода.