Първият гроб отдясно

Глава 13

Методите ми на частен детектив никога нямаше да са предмет на легенди. Въобще не биха намерили място в учебниците по криминология или в университетските лекционни зали. Но имах чувството, че с малко съсредоточеност бих могла да осъществя силно присъствие в чатрумовете.

Ако не можех да бъда добър пример, нека бъдех тогава ужасяващо предупреждение.

Опитите на Куки да се добере до списъците с училите някога в гимназията на Рейес се бяха провалили. Рядкост за нея, но се случваше. Имало някакви си закони за поверителност. Предвид това се запътих към полицейския участък, водена от едничка цел. Ядна и начумерена, игнорирах подозрителните погледи, насочени към мен и се отправих към стаята за разпити.

И точно тогава чух онова „Псст“.

Забавих крачка и се озърнах. Нищо, освен бюра и униформи. Тогава погледнах към тоалетните. Възрастна латиноамериканка в светла рокля на цветя ми направи жест с крив пръст да ида при нея. Черна дантелена мантиля покриваше главата и раменете й и бих се обзаложила на последния си цент, че е голяма майсторка на мексиканските палачинки. По-точно, била е приживе.

Нямах време да раздавам съвети на покойници, но не можех да й откажа. Никога не можех да им откажа. Огледах участъка и с безгрижен вид се вмъкнах в дамската тоалетна, без да съм съвсем сигурна защо го правех. Да се отзовеш на повика на природата не беше незаконно. Пет минути по-късно излязох със същия маниер. Само че този път бях въоръжена до зъби — метафорично — и готова да сключа сделка.

Забелязах чичо Боб, застанал на вратата към кабината за наблюдение. Разговаряше напрегнато със сержант Дуайт, когато приближих.

— Искам да водя преговори за сделка — прекъснах ги.

Дуайт ме стрелна ядосано.

Чибо вдигна вежди заинтересуван.

— Що за сделка?

— Хулио Онтиверос не е застрелял нашите адвокати.

Вината направо блика от човек. Можех да я усетя от километър. А Хулио Онтиверос не беше виновен. Във всеки случай не за убийство. А онова, което бе прозвучало като изстрел от апартамента му, беше просто мотоциклетът му, задавил при паленето. Явно нощем го прибираше вкъщи, за да не му го откраднат. Умно хлапе.

— Чудесно — рече сержант Дуайт с отегчена гримаса. — Добре, че си ти, да ни казваш тези неща.

Но чичо Боб ме изгледа изпитателно и рече:

— Сигурна ли си?

— Ти сериозно ли? — невярващо възкликна сержантът.

Чичо Боб, в рядък за него момент на враждебност, хвърли остър поглед на Дуайт, от който би повехнала и издръжлива зимна роза. Дуайт затвори зяпналата си уста, даде ни гръб и се загледа през двустранното огледало.

— Моментът е много важен, Чарли. Трябва да си напълно сигурна. Отгоре много ни притискат за този.

— Моментът винаги е важен. Я се сети за последния път, когато съм грешила.

Чибо се замисли, после поклати глава.

— Не си спомням последния път, когато си грешила.

— Именно.

— Аха… ясно. А тази твоя сделка?

На Чибо това страшно щеше да му хареса.

— Ако мога да го накарам да признае своето участие във всичко това днес, още сега, и да даде показания за истинския стрелец, ще направиш две неща за мен.

— Сигурно са важни за теб — каза той.

— Искам да издействаш забранителна заповед за спиране на животоподдържащите системи на затворник в кома.

Той рязко вдигна вежди.

— На какво основание?

— Това е част от първото ми желание — свих рамене небрежно. — Ще трябва да измислиш нещо. Каквото и да е, чичо Боб.

— Ще направя каквото мога, но…

— Без „но“ — прекъснах го и размахах пръст. — Просто ми обещай, че ще се постараеш.

— Имаш думата ми. А второто?

— Искам да дойдеш с мен в гимназията. И си носи значката.

След като за секунда остана безмълвен и с разширени от смайване очи, той каза:

— Да приема ли, че ще ми го обясниш по-късно?

— Заклевам се — рекох и поставих същия онзи пръст върху сърцето си. — Засега нека измъкнем от този тип каквото знае.

Сержант Дуайт, дочул разговора ни, изсумтя при моята самонадеяност, както я тълкуваше той.

Изпуснах ядосана въздишка.

— Няма да отнеме много време — казах на чичо Боб.

Неспособен да стои отстрани в бездействие, сержант Дуайт се обърна към нас.

— Нали не възнамеряваш да рискуваш това разследване, като й позволиш да влезе там? — Но Чибо стоеше замислен и много ефикасно игнорира разгневения мъж, тъй че Дуайт скръцна със зъби и застана точно пред лицето му. — Дейвидсън — викна той в очакване на отговор.

Нямах време за това. Докато чичо Боб се разправяше с Дуайт вкисльото, влязох в кабината за наблюдение и се заех да разгледам господин Онтиверос през двустранното огледало. Другият полицай в помещението се обърна изненадан към мен. Естествено, не му обърнах внимание. Хулио седеше в тясно пространство срещу кабината за наблюдение, като се въртеше на стола си и се пулеше в огледалото. Прическата му бе типична за член на банда — обръснат от двете страни, с малко по-дълга коса на темето — и демонстрираше нахакано поведение, сякаш бе последната модна тенденция. Ала от всяка пора на тялото му струеше страх.

Не беше точно невинен, но никого не беше застрелял. Страхът му произтичаше от мисълта, че ще иде в затвора за нещо, което не е извършил. Тия случаи много зачестиха напоследък.

Обърнах се и смигнах на Йесения, латиноамериканката, с която бях разговаряла в женската тоалетна и която се падаше леля на Хулио. Тя стоеше в ъгъла и чакаше, и ми се усмихна палаво, когато тръгнах да излизам.

— Готова съм — подхвърлих на чичо Боб, преди да вляза в стаята за разпит. Докато затварях вратата, чух как с Дуайт се надпреварват да влязат в кабината за наблюдение, за да гледат. После чух още стъпки да се отправят натам. Очевидно щяхме да имаме публика. Може би щяха да са разочаровани. Нямаше да трае дълго.

Хулио седеше, прикован с белезници към малка метална маса. Вдигна поглед към мен и очите му за миг се разшириха от изненада, преди да овладее отново изражението си.

Облегна се на стола небрежно, по бандитски.

— Ти пък коя си, мам…

— Млък — срязах го, като приседнах на бюрото срещу него и затулих двустранното огледало от погледа му, но, което бе по-важно, попречих и на мъжете в кабината за наблюдение да чуват. Бях почти в скута на Онтиверос. Необходимо зло, защото онова, което имах да кажа, не биваше да бъде чуто. Не и ако не исках да ме пратят на много специално място с меки стени и лекарства в малки бели чашки.

Чувствах осезателно безпокойството на чичо Боб заради близостта ми с човек, когото той още мислеше за хладнокръвен убиец. Но аз знаех, че не е такъв.

Бях успяла да изненадам Хулио. Като използвах секундите, нужни му да се съвземе, се наклоних към него и зашепнах в ухото му. Нямах много време, преди чичо Боб да нахлуе в стаята, уплашен за моята безопасност. Само две-три кратки изречения бяха нужни и Хулио щеше да си излее душата като вино върху коприна.

Молех се за десет секунди. Получих ги.

— Нямаме много време, така че мълчи и слушай.

Той се възползва от ситуацията и взе да ми се прави на велик. Обърна се към мен и вдиша аромата на шията и косата ми.

— Леля ти Йесения ме прати…

Той замръзна.

— … и ми каза къде са трите неща, които желаеш най-много на света.

Чух как бравата беше натисната. Усещах как от Онтиверос се излъчва съмнение и как възхищението му от шията и косата ми се изпарява. Винаги ставаше така, като заговорех за мъртъвци. Дръпнах се малко назад и се втренчих в разтревожените му очи.

— Делят те пет минути от обвинение в три убийства, които и ти, и аз знаем, че не си извършил. Разкажи за ролята си във всичко това, без да скриваш нищо, и ще ти кажа къде е медалът. Като начало.

Той ахна смаян. Това беше желание номер едно. Желание номер две също беше доста солидно, но номер три беше малко по-сложно, главно защото лелята на Онтиверос сама не знаеше точното местоположение на номер три, просто можеше да даде обща насока. Но пък за такива случаи си имах Куки.

Тъкмо си казах своето и чичо Боб нахълта през вратата с предупредително пламъче в очите. Намигнах му, обърнах се отново към Хулио, извадих от задния си джоб визитка и я пъхнах под окованата му с белезници ръка.

— Имаш думата ми — казах, преди да изляза.

Като отидох в кабината за наблюдение, изчаках да видя дали той ще поддаде. Не че можех да видя много. Тясната кабина сега беше претъпкана. Половината хора в нея гледаха мен — включително вбесеният Гарет Суопс, който можеше да ми целуне готиното дупе — а другата се беше втренчила в стаята за разпит. И тогава го чух.

— Ще говоря — прозвуча гласът на Хулио през високоговорителите. — Ще ви кажа всичко, което знам, но искам имунитет пред прокуратурата. Никого не съм убил и няма да лежа за такова нещо.

Обърнах се с блеснали очи, плеснахме си тържествено дланите с леля Йесения, жената, която беше отгледала Хулио и не искаше да напусне земните селения, без да оправи тази бъркотия, след което напуснах участъка с тържествуваща усмивка на лицето си. Чичо Боб щеше да ми се обади по-късно с подробностите и тогава щях да му обясня условията на сделката ни. За момента бях уморена, чувствах болки и имах нужда от дълга гореща вана. Ако знаех какво ме чака у дома, потребностите ми можеха да придобият по-чувствена насока.

С мисли за вана с пяна и свещи отключих вратата и се промъкнах в апартамента си, като се стараех да не обезпокоя Куки и Амбър. Беше късно. Слънцето беше отпътувало към другата половина на света преди часове, а не ми се щеше да държа Куки будна две нощи подред. Преди да се прибера вкъщи, се бях отбила в офиса и открих, че Нийл, в изненадващ пристъп на добрина, беше пратил по куриер копие от досието на Рейес. Не бях сигурна доколко е законно, но нямаше да му бъда по-благодарна, ако ми бе дал печеливш билет от лотарията. Към папката имаше прикрепена бележка с думите: „Това не си го получила от мен“.

Проверих при татко за съобщения, в случай, че Роузи, жената, на която бях помогнала да избяга от жестокия й съпруг, имаше нужда от нещо, хапнах набързо малко задушено със зелени люти чушки и прекосих паркинга до „Козуей“. Макар липсата на съобщения от Роузи да беше добра новина, не можех да прогоня тревогата, която усещах като бодежи по гръбнака и ми се щеше тя да се беше обадила въпреки изричното ми разпореждане.

Включих осветлението в дневната и тъкмо поздравявах мимоходом господин Уонг, когато към мен се обърна Рейес. Беше застанал царствен и подобен на бог пред прозореца на дневната ми. Рейес Фароу. Същият Рейес Фароу, който лежеше в кома в Санта Фе, на час път от тук. Отново се обърна и се загледа през прозореца, като ми даде възможност да си оставя нещата на барплота.

После пристъпих напред и се доближих до него. Той сведе излъчващия си сила поглед и ме изучи с периферното си зрение. Макар очевидно да беше безплътен, сякаш беше съставен от материя, по-плътна от човешкото тяло, по-солидна и неподатлива.

Затърсих подходящи думи, които да кажа. Някак си „Страшен си в леглото“ не внушаваха чувството, което исках да изразя. В пристъп на отчаяние изтърсих първото, което ми дойде на ум.

— Ще ти изключат животоподдържащите системи след три дни.

Тогава той бавно вдигна поглед от краката ми нагоре. У мен лумна гъделичкаща топлина, която насити всяка молекула на тялото ми с лъчиста енергия. Тя нахлу в корема ми, плъзна надолу, опари плътта ми и размекна крайниците ми. С голямо усилие запазих концентрацията си.

— Трябва да се събудиш — обясних, но той оставаше безмълвен. — Можеш ли поне да ми кажеш името на сестра си?

Погледът му се забави върху бедрата ми, преди да продължи нагоре.

— Тя единствена може да спре щата.

Все така мълчание. После си спомних как Ракетата реагира на него в лудницата. Страха му. Приближих се, като внимавах между нас да има една ръка разстояние. Въпреки това тялото ми трепереше от неговата близост, молеше за допира му с Павловски тип рефлекс, който би накарал всеки психолог, изследващ човешкото поведение, да се възгордее. Трябваше да говорим.

— Ракетата се бои от теб — казах с внезапно предрезгавял глас. Когато той направи пауза при Опасност и Уил Робинсън, попитах: — Няма да го нараниш, нали? — Тогава погледът му, пронизващ и буреносен, срещна моя.

Макар да стояхме на няколко крачки разстояние, топлината, излъчваща се от него, ме облъхваше. Против волята си направих още крачка напред. Имах толкова много въпроси, толкова много съмнения.

В този момент повече от всичко друго исках да знам — колкото и глупаво да звучеше — защо не ме беше посетил предишната нощ. Идвал беше всяка нощ в продължение на месец и после — нищо. Комплексите ми бяха взели превес в ума ми. Рейес смръщи вежди над тъмнокафявите си очи и леко наклони глава встрани, сякаш се чудеше какво мисля.

Колкото и да исках да задам моите си егоистични въпроси, трябваше да се уверя, че Ракетата не е в опасност от негова страна, макар да не можех да си представя причина за това.

— Ако те помоля много, много мило, би ли изпълнил желанието ми да не нараняваш Ракетата?

Очите му се спуснаха към устата ми и дишането ми се затрудни от желанието да скоча върху него на момента. Трябваше да се съсредоточа.

— Мигни веднъж за „да“ — казах, преди да изгубя всякакво чувство за самоуважение и да атакувам. Очевидно той беше много опасно същество и аз все повече се чудех що за създание е всъщност. Може би беше като мен и Ракетата. Може би бе роден с цел, със задача, но животът му се бе обърнал зле като на Ракетата и не бе успял да изпълни задълженията си. Крехкият ми самоконтрол отслабваше. Губех се в искрящите златисти точици на очите му. Чувствах се като дете, хипнотизирано от магьосник, притегляно към него чрез силата на волята му.

Той се обърна внезапно и разруши магията, сякаш нещо бе отклонило вниманието му. После се озова пред мен, чувствената му уста бе на сантиметри от моята.

— Ти беше уморена — промълви той и изчезна в разбъркано кълбо от черна маса, преди да се беше доизказал.

Бях още под влияние на присъствието му и звучният му глас се плъзгаше по гръбнака ми като разтопено злато, когато през вратата нахлу Куки.

— Гарет се обади, каза, че си пострадала — каза тя и изтича към мен. — Отново. Но ето те на крак. — Тя леко наклони глава вляво. — Почти де. Хрумвало ли ти е, че травмите ти заздравяват така бързо, защото си жътвар на души?

Рейес беше тук, в дневната ми, стоеше пред мен солиден и ефимерен, като статуята на Давид.

— Чарли?

Топлината на устата му, тъй близко до моята, още се усещаше във въздуха. Чакай. Била съм уморена? Какво искаше да каже… О, боже мой. Той отговаряше на въпроса ми защо не се беше появил миналата нощ. Въпрос, който не бях задала гласно, а само си помислих. Това беше смущаващо.

— Мога да ти ударя шамар, ако мислиш, че ще помогне.

Примигнах и най-сетне умът ми възприе Куки.

— Той беше тук.

Тя огледа стаята с разширени очи, колеблива.

— Голямото лошо нещо?

— Рейес.

Тя замълча, захапала долната си устна, после отново ме погледна и попита:

— Поздрави ли го от мен?

На следващата сутрин все още усещах болки. Но пак така все още дишах. Чашата беше наполовина пълна и прочие. Стигнала бях до банята без никакви инциденти. Това със сигурност беше знак, че денят ми ще върви добре. Реших, че ми се полага, след като нощта не беше добра. Рейес не се бе появил. Отново. Бях се въртяла неспокойно в леглото и ето ти на, събудих се от пиукане — чичо Боб ми беше пратил съобщение на телефона.

След като се свестих от шока пред този безценен дар — Чибо не пращаше съобщения, — се опитах да го прочета. Нещо като „брзо тргни“ и „тиваме чилището“. Достатъчно ми бе да очаквам деня с нетърпение. Щяхме да идем в гимназията на Рейес.

Половината нощ бях будувала да чета дебелото затворническо досие на Рейес, натъпкано със скъпоценни откъслечни сведения за него. Наистина беше едно от най-интересните четива, които ми бяха попадали. Той имаше най-високия коефициент на интелигентност от всеки друг затворник в историята на Ню Мексико. Как го бяха нарекли? Неизмерваем. В затвора се беше проявил като самотник, макар да се беше сприятелил с няколко души, включително съкилийник, освободен предсрочно преди шест месеца. И онзи надзирател в болницата беше казал истината. Рейес му беше спасил живота по време на затворнически бунт. Надзирателят бил заключен вътре при началото на бунта и група затворници го заобиколили. Бил ударен и изпаднал почти в безсъзнание, когато се появил Рейес, така че не можеше да посочи конкретни подробности за случилото се. Просто твърдеше, че Рейес му е спасил живота и го завлякъл на безопасно място, където го скрил до потушаването на бунта.

Бях много горда с Рейес. Знаех, че той е от добрите. И макар много от информацията да даваше материал за безбройни бъдещи фантазии, нищо в нея не ме отвеждаше съм сестра му. Всъщност въобще не се споменаваше за такава.

Бях обмислила възможността да се обърна към Гарет по този въпрос. Ако някой можеше да открие сестрата на Рейес, това беше той. Но нямаше да се размине без обяснения. Отложих за момента тази си идея и излязох изпод душа, за да заваря облегнат на умивалника Ейнджъл Гарса, тринайсетгодишния нахалник, когото използвах за детектив.

— Трябвам ли ти, шефе? — попита той, обхванал с пръсти крана на чешмата.

— Къде беше? — Пресегнах се за халата си, докато не ме гледаше. — Разтревожих се. Никога не си отсъствал толкова дълго.

— Прощавай. Навъртах се при мама.

— О… — Потиснах съмненията си и омотах косата си с хавлиена кърпа. Само секунди по-рано бях чисто гола, а закоравелият флиртаджия Ейнджъл Гарса дори не забеляза. Нещо не беше наред. Ейнджъл живееше — метафорично казано — за да ме зърне гола. Особено пък чисто гола. Беше ми го казвал при няколко случая. Но вместо да ме зяпа, той опипваше крана. Нещо се случваше в ума на Ейнджъл.

Мъртвите тринайсетгодишни гангстерчета много се поддават на настроения.

С Ейнджъл се бяхме сближили скоро сред срещата ни в Нощта на бог Рейес, както обичах да я наричам. Беше ме следвал в гимназията, в колежа, после и в Корпуса на мира. Когато накрая отворих свой собствен бизнес като частен детектив, уговорихме с него сделка да пращам на майка му парите, които беше заработил за мен — анонимно, то се знае — като мой главен, пръв и единствен детектив.

Но с течение на времето Ейнджъл взе да вижда изгодите от нашата уговорка от друг ъгъл. С все сила се мъчеше да ме убеди да измъкваме пари от хората, като използваме уникалната си ситуация.

— Мой човек, такава далавера можем да развъртим — казваше.

— Далавера е твърде мека дума за това.

— Помисли си. Можем да ходим при роднините на умрелите и да печелим като шашави.

— Това се нарича изнудване.

— Нарича се капитализъм.

— Наказуемо е с една до четири години в щатски затвор плюс солидна глоба.

Накрая той се вбесяваше и ми хвърляше обвинението:

— Използваш ме само заради тялото ми.

Денят, в който бих използвала тринайсетгодишен мъртвец за тялото му, би бил денят, в който ще си продам душата.

— Ти нямаш тяло — напомнях му.

— Да бе, завирай ми го в лицето.

— Формално погледнато ти и лице нямаш. И дори ако печелехме пари със способностите си, да не би да идеш да си купиш нов скейтборд?

— Ама това ще са допълнителни пари за мама.

— Точка по въпроса.

— Плюс, че ми харесва просветлението.

— Кое?

— Просветлението — обясняваше той. — Онова изражение, дето хората придобиват, когато най-после осъзнаят, че наистина си каквато си. Като електрически ток е. Кара ме цял да изтръпвам. Все едно ме покрива наелектризирано одеяло.

— Сериозно? Не бях чувала такова нещо.

— Ами да. И ми харесва, когато хората разберат, че сме край тях.

Веднъж се наведох близо към него и го попитах:

— Искаш ли майка ти да разбере, че си край нея. Би ли желал тя да знае?

— Не. И без това й отне много време да ме прежали.

Общо взето той бе добро хлапе. Но днешното му поведение беше крайно нетипично за него.

Отместих го от пътя си и взех да ровя в чантичката си с гримове.

— Всичко наред ли е? — попитах възможно най-небрежно.

— Да — сви рамене той. — Ти обаче на нищо не приличаш. За две секунди да не те оставя сама.

— Имах интересна седмица. Успях да измъкна Роузи — осведомих го по съвместния ни случай с покриването на жената. Идеята тя да се върне в Мексико беше на Ейнджъл и той доста беше обикалял, докато открие хотелчето на плажа, което се предлагаше за продан. Трябваше да приложим доста творчество при набирането на средства, но накрая всичко се подреди добре.

Той докосна шишенце с парфюм на полицата.

— Знаеш ли, не е чак толкова лошо тук — изрече загадъчно.

След като огледах смаяно новите нюанси на зелено по лицето си, сложих си фон дьо тен и се обърнах въпросително към него.

— Имам предвид в отвъдното. Нито огладняваме, нито мръзнем, нито друго.

Това си беше направо странно.

— Има ли нещо, което премълчаваш?

— Не. Само исках да го знаеш. Може да ти е полезно за в бъдеще.

Осъзнах, че може би всъщност говореше за Рейес и рязко поех дъх.

— Ейнджъл, знаеш ли нещо за Рейес Фароу?

Той трепна и ме погледна изненадано.

— Не, нищо не знам за него. Имаш ли работа за мен или какво? — побърза да смени темата.

По дяволите. Никой нищо не знаеше за Рейес, но на всички им щръкваха ушите, щом кажех името му. Бих убила, за да разбера какво ставаше.

Въведох Ейнджъл в случая с адвокатите и несправедливо осъдения Марк Уиър. Той, естествено, нямаше търпение да се срещне с Елизабет. После го пратих да провери дали може да открие връзка между хлапето, умряло в задния двор на Марк, и изчезналия му племенник.

— О — възкликна Ейнджъл, преди да тръгне. — Леля Лилиан е тук. Харесвам я.

Постарах се да скрия разочарованието си.

— Аз също я харесвам, но кафето й не струва. Главно защото е несъществуващо.

Той се изхили и хукна да разузнава. Междувременно леля Лилиан пое нанякъде с господин Хабършам, мъртвеца от 2Б. Дори не исках да знам какво са наумили. Почукване на вратата ме накара набързо да вдигна циповете на ботушите си. Имах среща с чичо Боб след двайсет минути и нямах представа кой може да е пред входа ми толкова рано сутринта.

Опънах кафявия си пуловер над джинсите, погледнах през шпионката и ударих рязко спирачки — метафорично — като видях полицай Тафт. Не можеше да ми се случи това. И то точно сега.

Отворих вратата бавно, главно защото изпитвах постоянна тъпа болка в цялото тяло.

— Да? — казах и надникнах в процепа над веригата.

— Здравей — каза той и ме изгледа, сякаш не бях много наред. — Щеше ми се да разменим няколко думи.

— Що за думи. — Не можех да отворя вратата повече. Знаех, че тя е там. Усещах горещината на лазерния й поглед, който се опитваше да се вреже в сивото ми вещество. И да опърли косата ми.

— В лош момент ли идвам? — попита той и пристъпи на място с неудобство. — Извинявай, че те безпокоя…

— Добре, добре, ясно. Няма проблем. Какво искаш?

— Ами… просто ми се струва, че стават разни странни неща.

По дяволите. Подпрях вратата с рамо и я отворих още малко, при което зърнах русокосото и синеоко изчадие на Сатаната. Захлупих длани върху очите си и извиках с малко пресилен драматизъм:

— Не! Не можеш да постъпиш така с мен! Не можеш да я водиш в дома ми, в моето светилище.

— Съжалявам — смънка той и в очите му блесна страх. — Значи е вярно, а? Преследван съм от призрак.

Детето демон въздъхна нервирано.

— Въобще не го преследвам, само го наблюдавам.

Хвърлих й смразяващ поглед.

— Това си е чист тормоз, драга. В повечето култури се смята за неприемливо.

— Ти… виждаш ли някого? — прошепна Тафт.

— Мой човек, тя те чува. Влизай, че ще тръгнат клюки сред съседите.

Това беше само оправдание. Клюките сред съседите тръгнаха в мига, щом се нанесох. Но по-добре беше да преместя цирка вътре, нека нахълтаха в скромната ми обител, нека безчинстваха с мебелите и опустошаваха хладилника ми.

Поканих с жест Тафт да седне на канапето, а аз се настаних на стола срещу него.

— Бих ти предложила кафе, обаче го е правила леля ми Лилиан.

— Няма нужда.

— Е, какво искаш да знаеш?

— Напоследък се случват разни странни неща.

— Ммм. — С всичка сила се сдържах да не се запрозявам.

— Например чувам звънчето върху полицата над камината, а там няма никой.

— Аз съм там — заяви малката. — Винаги ще съм там. Много те обичам.

Стрелнах строго детето демон.

— Наистина ли? Не ти ли е малко рано?

Тя ми се изплези.

— Чувал съм в участъка да говорят за теб. Нали знаеш, дрън-дрън…

Изгубих нишката на мисълта си и оставих Тафт сам да се оправя, защото погледът ми попадна върху мястото, където Рейес бе стоял само преди часове. Никога не бях срещала нещо, подобно на него. Всъщност никога не бях срещала нещо свръхестествено, освен мъртъвците. Нито полтъргайст, нито вампири или демони.

— Защо си толкова ярка? — попита детето демон. — Много тъпо изглеждаш.

Е, демони може би да.

След като й отправих най-добрата си сардонична гримаса, реших да я ядосам. Аз самата бях ядосана, задето трябваше да я търпя. Затова беше справедливо.

— Полицай Тафт говори, скъпа. Замълчи.

Гневът, появил се в очите й, беше малко смешен. Наистина се налагаше да я убедя да премине отвъд. С Ейнджъл можехме пак да си поиграем на екзорсизъм. Той мразеше да разиграваме екзорсизъм. Главно защото изглеждаше глупаво, като се гърчеше на пода и се преструваше, че светената вода, която ръсех върху него, го изгаря.

— Виж какво — прекъснах аз Тафт. — Стана ми ясно. Да, едно момиченце следи всяко твое движение. Вероятно онова от инцидента, за който ми разказа. Има дълга руса коса, сребристосини очи — но може да са такива само защото е мъртва — и е облечена в розова пижама на ягодови сладкишчета. О, да не забравя, много е зла.

Тафт си беше ченге от глава до пети. Научил се беше да запазва физиономията си непроницаема, така че не забелязах веднага стаения му гняв. Той го обграждаше като мираж, както като виждаш на асфалта вода, а няма такава.

Да не би аз да го бях ядосала с нещо?

Той скочи на крака и аз го последвах.

— Откъде знаеш това, по дяволите? — процеди той през стиснати зъби.

Какво?

— Ами тя стои точно до теб.

— И винаги ще съм тук — обади се тя. — За вечни времена.

Не и ако аз имах думата. Ягодовото сладкишче започваше да досажда.

Тафт едва не се пръсна. Гневът му светеше като бобина на тесла. Застана плътно до мен и аз се стегнах да посрещна евентуалното му посегателство. Но се заклех във всичко свято, че ако бъда ударена, съборена или блъсната през прозорец на покрив още веднъж тази седмица, щях да започна да убивам наред. И той щеше да е първият.

Той стоя пред лицето ми има-няма минута, прошепна дрезгаво:

— Майната ти — и изфуча навън.

Дотук добре. Колкото и интересно да беше това, чакаше ме среща с чичо Боб. И със съдбата.

Пъхнах досието на Рейес в чантата си, заключих и се отправих към офиса. Ягодовото сладкишче ме последва. Можеше ли този ден да стане още по-гаден?

— Значи той не ме иска, а? — попита тя, като размахваше ръчички, докато вървеше. Барикадирах сърцето си.

— Не — отвърнах, докато проверявах телефона си за съобщения. — Аз също не те искам.

Тя ядно тропна с крак и се отдалечи нанякъде. Стана много по-лесно, отколкото очаквах. Като имах повече време, щях да се занимая със сладкишчето. Засега ме чакаха срещи с хора и места за обикаляне.

Татко още не беше дошъл, така че се качих по външните стълби. Бавно, защото ме болеше. Слънцето светеше ярко и правеше деня да изглежда измамно топъл.

По време на дългото си и мъчително пътешествие до втория етаж преговорих задачите си за деня. Номер едно: гимназия „Юка“. Чибо щеше да размаха значката си и да получи всевъзможни видове сътрудничество. Трябваха ми списъците на учениците и класните дневници. Със сигурност някой щеше да си спомни Рейес. Как биха могли да го забравят? Можех да открия тези, които бяха присъствали с него в повече от един клас по различните предмети. Колкото по-често го бяха срещали, толкова по-вероятно беше да го помнят. И сестра му също.

С едно пъргаво движение хвърлих палтото и чантата си на стол, включих отоплението и се наведох — малко сковано — към кафеварката за сутрешната си доза. И точно тогава светът се изплъзна изпод краката ми. Дали беше карма? Дали възмездието заради не особено сърдечното ми отношение към Тафт не идеше да ме захапе по задника, колкото и да беше секси? Проверявах отново и отново, търсех и отправях молитви наум, ала се оказа, че съм останала без една прашинка кафе.

Как беше възможно? Как можеше вселената да е толкова жестока?

Почукване на вратата възроди надеждите ми. Беше вътрешната врата на офиса ми, която татко винаги използваше. Той щеше да има кафе. Ако си знаеше интереса де.

Широко отворих вратата и видях насреща си напрегнатия Гарет Суопс. Изпуснах тежка въздишка на разочарование и му се намръщих.

— Какво искаш?

Изражението му се смекчи.

— Нося кафе.

Погледнах кафето в ръцете му, едва сдържайки се да не ми потече слюнка, почудих се дали боговете не си играеха с мен, после се предадох. Добре, щях да му играя по свирката.

Като залепих широка усмивка на лицето си, подхванах отново:

— О, здравей, Гарет. Как е? — Стигаше му толкова. Грабнах кафето от ръцете му и тръгнах обратно към комфорта на пластмасовите ми офис мебели с дървен фурнир и стола си от изкуствена кожа. — Какво искаш? — попитах през рамо.

— Просто да поговорим.

— Заета съм.

— Не изглеждаш заета. Какво правиш?

— Каквото ми поръчат малките гласчета.

— Ще ми дадеш ли само минута?

Като при закъсняла реакция избухването на Тафт започна да ме тормози. Още един човек ми беше ядосан без причина. С огорчение си припомних враждебните предпазливи погледи в участъка вчера. Всъщност мъжете като цяло бяха много назад в списъка ми с приоритети в момента. Гарет можеше да ме целуне отзад.

— Не съм склонна да ти давам нищо, Суопс. Нито дори минута.

— Как направи онова в участъка вчера? Какво му каза?

— Моля ти се. Сякаш ще ми повярваш, ако ти кажа.

— Слушай — каза той и пристъпи напред, — трябва да признаеш, че е трудно да се преглътне, но аз се опитвам.

Скочих от мястото си, внезапно ядосана на света и застанах лице в лице с Гарет.

— Знаеш ли от какво ми е писнало?

Той се замисли за миг.

— От грозния целулит?

— От хора като онези тъпаци в участъка вчера. От хора като Тафт с техните прикрити погледи и приглушен шепот, които ми обръщат гръб всеки път, като вляза в някоя стая. От хора като теб, които ме третират с презрение, докато не разберат, че наистина мога това, което казвам, че мога. И после изведнъж им ставам първа приятелка.

— Тафт? Онова ченге?

— И… и те!

— Те?

— Всички те! И при това искат аз да им оправям недовършените дела.

— Мислех, че адвокатите ти…

— Не адвокатите — махнах с ръка аз. — Те поне имат основание да искат друг да им довърши работата. Говоря за разни, дето ми идват с изречения от сорта „Не казах на Стела, че я обичам, преди да ме засмуче реактивният двигател“.

— Хайде сега, бавно и без резки движения. Дай ми кафето. Ще ти донеса друго и започваме отначало.

— Какво му е на това кафе? — попитах и го заразглеждах подозрително.

— Трябва ти безкофеиново.

Поех дълбоко въздух и седнах зад бюрото си. Нервните изблици никога не са ми носели бързи резултати.

— Извинявай. Гоня краен срок.

— По този случай?

— Не — отговорих. Мислех за Рейес в болничното легло, свързан с апарати, които го поддържат жив. След няколко утешителни глътки кафе се успокоих. Донякъде. Вътрешностите ми още бяха на топка. Тафт беше изрод.

— Значи затова дойде? Да разбереш какво съм му казала?

— Общо взето, да. И да ти натрия сол, задето пак се озова на грешното място в грешния момент.

— Нареди се на опашката.

— Онзи те блъсна доста силно. Да не би да търсиш начини да се осакатиш?

— Не редовно. Да си чул нещо за склада?

— Колкото да заподозра, че не е това, което си мислим.

— А, хубаво тогава, че не съм омъжена за убежденията си.

— Чух, че добрият отец, чиято собственост е складът, наистина бил добър отец. Ръководи мисия за деца бегълци.

— Деца? — попитах.

— Значи няма да ми кажеш, така ли? — върна се той на сделката ми с Хулио Онтиверос.

— Не. След като има две деца, намесени в случая на Марк Уиър, бих казала, че съществува някаква връзка.

— Възможно е. Ще ми подскажеш ли?

Почукване на вратата ме спаси от необходимостта отново да кажа „не“. Тия мъже от „не“ не разбираха ли?

Беше страничната врата, от която беше влязъл и Гарет.

— Влез, татко — подвикнах аз. После се обърнах към Гарет. — Имаме и преден вход, да знаеш.

Той небрежно сви рамене.

Когато татко не влезе, станах и отидох до вратата.

— Татко, можеш да влезеш — казах и отворих. Част от секундата по-късно целият ми живот мина като на филмова лента пред очите ми и стигнах до един важен извод за него.

Беше забавен, докато траеше.