Път към възмездието

Глава първа

Съвсем безгрижно, през измамно спокойни морета, аз плавах напред към гибелната си орис.

Понякога Съдбата е като палач, който не бърза: качва жертвата на платформата, нагласява добре врата на обречения, артистично наточва брадвата си и изпраща някой помощник да му донесе халба бира, за да може да се наслади на гледката и злорадството, преди да нанесе съскащото фиу, което завинаги ще прекъсне желаната връзка между черепа и трупа.

Няма съмнение, че гледката беше красива. Заобиколихме най-долния край на Гърция, като минахме през Цикладите и навлязохме в легендарното Егейско море. Лазурната вода се диплеше от хладните бризове на късната пролет, белите пухести облаци се издигаха величествено над възпетите в приказки и песни острови. Бялата яхта оставяше лека следа, но това беше фатален знак в моята история.

На изток от нас се простираше Турция, но тя беше на повече от сто мили и извън полезрението — както и, за съжаление, извън ума ми. Курсът ни минаваше между двата континента — Европа и Азия. Тъй като нощем бивах здраво дрогиран с масло от хашиш, а през целия ден упражненията отвличаха вниманието ми, Азия, където ме очакваше катастрофата, можеше със същия успех да бъде и на друга планета.

Изминаха четири дни на пътешестване, дни като капки жизненоважна кръв, изтичащи незабелязано.

Бях открил, че при ниска скорост, яхтата не подскача въобще, даже да е в средно бурни води, а на Битс не му липсваше готовност да пие бира в лоцманското си кресло и да си разказват с офицерите на пост за Джейсън и Златното руно, както и за техни собствени преживявания с момичета и узо на този или онзи остров, покрай които минавахме. Самата Тийни като че ли намираше това за много образователно, защото ходеше при тях по два-три пъти на ден.

Съсредоточих вниманието си върху личните си задължения. Всеки ден проверявах Хелър и Крек. Часовата разлика сега беше седем часа и на яхтата ставаше три-четири следобед, когато те двамата започваха да действат сутрин в Ню Йорк.

Само веднъж чух да се споменава яхтата. Те закусваха в слънчевата стая на апартамента си, защото навън се изливаше силен дъжд.

— Съжалявам, че загуби кораба — каза Хелър. — Беше много хубав.

— Турската армия му е намерила по-добро приложение от мен — отвърна графинята. — Ти си напълно излекуван от глупостта ти по отношение на другите жени и аз нямам ни най-малкото намерение да бягам повече от теб. Освен това, свършваме тук много бързичко и за нула време си отиваме у дома. Така че кому е нужен корабът?

На мен. Без него щях да бъда в лапите на турските власти в най-добрия случай или направен на решето от пушката на бащата на сестра Билдиржин — в най-лошия. Не се и досещах колко по-лошо се очертава да стане.

Македония, където Филип, бащата на Александър, управлявал, е до северния край на Гърция. Плавахме през протока Салоника, а планината Олимп, домът на гръцките богове, се издигаше в заснежена величественост отляво на борда.

Промушихме се между риболовните кораби на град Катерини и като обърнахме на североизток, влязохме величествено в Солун — второто по големина пристанище на Гърция.

Намериха ни отлично място, където да хвърлим котва, обсипаха ни с добре дошли, а Тийни и Мадисън запретнаха ръкави да проследят духа на Александър Велики.

Насилиха ме да ги придружа и с една прегракнала кола, останала от Втората световна война, загракахме към мястото на Филиповата столица, Пела, на 24 мили северозападно от модерния град.

Археолозите имаха много работа и това е всичко, което мога да кажа по този въпрос. В една инак пасторална обстановка те бяха поставили голи основи и няколко пода. Признавам, че подовете на бившите резиденции бяха интересни в по-късните Земни домове могат да се намерят рисунки по стените, но по време на Александър Велики правели рисунките на пода! Това бяха многоцветни мозайки от малки камъчета, глави на лъвове, ловни сцени и те ХОДЕХА ПО ТЯХ!

Веднага казах на Тийни и Мадисън, че това е много съществено от психологическа гледна точка. За мен беше очевидно. Опитах се да го обясня и на тях:

— Гръцките богове — казах, — обитават небето. Представете си как бебето Александър припка насам-натам по ританки и гледа всичките тези сцени под краката си и, разбира се, започва да си мисли, че е Бог в небето. Елементарно. Очевиден случай на пространствено-психологическо разместване на продълговатия мозък, което не му оставя никаква друга възможност, освен тази да завладее света.

Те не го разбраха.

— Това не обяснява защо майка му е отровила баща му — каза Тийни, докато нагласяваше един фотоапарат, с който се беше сдобила по мистериозен начин, за да хване в кадър една особено глупава на вид лъвица, която се беше захванала да поглъща един нещастник и при това се смееше.

— Ето, това е то — рекох аз. — Аз прочетох ония книги, а тя не. Филип е бил убит от един млад мъж, който си мислел, че Филип е бил много несправедлив с него. Написах ти го в записките, Мадисън.

— О, аз ги прочетох — отговори Мадисън. — Така това, че Олимпия е отровила съпруга си, изглежда още по-естествено. Освен това, от него стават страхотни заглавия. Мога да си го представя в „Атина Таймс“: 18 инча, цитат, Вбесена кралица пробутва на съпруга си арсеник, край на цитата.

— Фактите не са такива — запротестирах.

— Фактите? — възкликна Мадисън, като махна с ръка, за да посочи, останките от древния град. — Какво общо има ФАКТЪТ с това? Александър е бил 99% творение на връзките с обществеността. Легендите за живота му нямат почти нищо общо с фактите. Бил е един от най-изопачените образи на престъпници в историята. Специалистите по връзки с обществеността, както пише в записките ти, векове наред са се потили да направят ново копие за Александър. А що се отнася до историята с отровата, дори то е твърде близко до истината, за да направи добър тираж. Тя е имала предостатъчно причини.

— О, я стига — казах аз.

— Отвори си книгите! — кресна Мадисън. — Всеки път, когато Филип се огледал, се женил за някоя нова. На практика имал рани от лежане, след толкова много брачни ложета. И когато накрая се оженил за една фуста — Клеопатра, но не египетската — на жена му Олимпия й дошло до гуша, грабнала Александър, скочила в каретата си, и напуснала царството в облак от конски туфички. Един брак прелял чашата. Мъж, който въобще се оженва, трябва да отиде в психиатрична клиника, а пък мъж, който извършва двуженство, трябва да бъде връзван и измъчван от най-демонския възможен психиатър.

Това развали целия ми ден. Разходих се и седнах под едно маслиново дърво. Той беше изразил едновременно собственото ми мнение и положение съвършено точно.

И точно в онзи момент истинското значение на заплахата в Турция ми се изясни. Вече имах два брака в Ню Йорк.

Мисълта, че мога да се оженя още веднъж в Турция беше повече, отколкото можех да понеса, и когато си спомних, че сестра Билдиржин — беше садистка, която слагаше коленете си върху гръдните кошове, докато пробиваха черепа на някой пациент, започнах да треперя. А когато и фактът, че е непълнолетна, се промъкна в сцената на душевния ми тормоз, започнах да се чувствам наистина зле.

Когато се върнахме на кораба за обяд, ядох много малко и помолих да бъда освободен от всякакви други екскурзии през следобеда. Тръгнаха без мен.

Седях в салона на собственика и въобще не се обадих, когато чух от устата на дребния, плешив мистър Туодъл, заместник-декан по учебната част в Имперския университет, че Хелър е взел всичките си изпити блестящо.

— Уистър — каза Туодъл, като стана и извади лулата от устата си, — изпратих съобщение да се видя с вас лично, защото съм напълно стъписан. Вие сте почти най-добрият от всичките ни студенти изобщо. Сто процента по всички предмети и то в такъв широк диапазон. Наистина е изненадващо какво можем да направим в този университет от студентите. Гледам оценките ви от онзи военен колеж и ги сравнявам с тези от последната ви година и не мога да повярвам на очите си. Какъв прилежен студент! Боже мой, как само сте се променили! Това показва какво може да направи постоянното посещаване на часовете под нашето суперлативно напътствие. И е толкова учудващо, че не сте пропуснали нито един ден.

— И аз самият го намирам малко изненадващо — каза Хелър. Куче такова! Въобще не беше стъпил в ония класни стаи след първите няколко дни! Онзи Изи беше уредил всичко!

— Така че това поставя и средната ви посещаемост на часовете на върха. И така, радвам се да ви съобщя, като исках да го направя лично, че се дипломирате като бакалавър по ядри науки и инженерство следващата седмица „с високи почести“.

— Искрено съм ви признателен — рече Хелър.

— О, недейте да благодарите на мен. Тук има и едно съобщение от мис Симън. Тя обикновено е абсолютен цербер за студентите. Трудно е да я разбере човек. Точно тя беше тази, която насочи вниманието на преподавателите от факултета към това, че трябва да ви се окажат възможно най-високите почести. Ето бележката й. В нея пише: „Напълно съм благодарна на този студент, че създаде добри отношения между студентите ми и мен. Без онова, което той направи, светът щеше да е безрадостен“. Тя даже изнесе реч на едно от съвещанията на факултета, като каза, че никога не е била по-доволна.

— Радвам се да го чуя — каза Хелър. — В началото нещата бяха на „здравей-здрасти“. Но след известно време тя започна да се променя.

Оплаках загубата на съюзника си.

— Сега, има още нещо — каза мистър Туодъл. — Вие завършихте последната си година в Корпуса за обучение на запасни офицери. Според документите ви за записване, би трябвало сега да положите клетва в Армията на САЩ като помощник-лейтенант и да започнете да работите като такъв.

— Да положа клетва? — възкликна Хелър.

— За вярност към правителството и т.н. — каза мистър Туодъл.

— Това би означавало… и Хелър млъкна. Знаех в каква трудна ситуация го поставя това. Като кралски офицер десета степен във Волтарианската флота, щеше да си навлече смъртно наказание, ако положи клетва за вярност към някоя чужда сила. Застанах нащрек. Ако това станеше, той ми беше в ръцете!

Мистър Туодъл вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Обучението ви в Корпуса за запасни офицери беше за Г-2, армейско разузнаване.

Дипломата ви е за ядрени науки.

Полковник Танк изпрати нов вътрешен ред за Армията. Ето го тук. Тъй като в момента не се очертава никаква война, армията няма нужда от повече разузнаване. Докато не се обяви война, на всеки ядрен инженер се разрешава да се занимава със специалността си, но в качеството си на цивилен. И така новината е, че полагането на клетвата ви в Армията е отложено. И можете да приемате всички високоплатени оферти за промишлеността, които ще залеят студентите ни веднага след деня на дипломирането им.

— Великолепно — каза Хелър.

Сърцето ми спря да бие. Отиде си и последният ми шанс. Хелър щеше да се развихри като ураган, за да получава ново гориво и да разбие Роксентър и Ломбар. Това беше ЛОШО!

Мракът около мен се сгъсти.

Изведнъж ме споходи мисълта, че Бери ще тръгне по петите ми, когато подлата решимост на Хелър да спаси тази планета стигне до ушите му. Едно по-добро и по-чисто гориво щеше да бъде идеално за пет милиарда Земни жители, но щеше да означава смърт за Роксентър и това беше важното.

Не можех повече да издържам. Замъкнах се към спалнята си и легнах.

Трябва да съм задрямал. Събудих се, за да видя, че Тийни ровичка из шкафовете ми.

Видя, че съм буден.

— Инки, имаш ли алпийско оборудване?

— Какво означава алпийско оборудване? — попитах аз.

— Това, с което се изкачват планини. Приготвям се за утре. Двамата с Мади ще заминем, за да изкачим връх Олимп, ако можем.

— За Бога, за какво ви е притрябвало да правите това? — попитах аз.

— Заради Боговете — отговори тя. — Казваха ми, че това е мястото, където живеят всички гръцки богове, Зевс и останалите. А Александър си мислил, че е Бог и може би и той се е качил горе.

— А, не — рекох. Мисълта за толкова големи усилия накара изтощението ми да ме повали. — Та той е висок девет или десет хиляди фута, върховете са покрити със сняг, а са и толкова много. Опасно е. Може да ви се завие свят и да паднете. За Бога, не рискувай живота си! — Това беше всичко, от което се нуждаех, за да потъна в супата, в която едва плувах. — Освен това мисля, че ония богове са си обрали крушите, когато хората спрели да им принасят в жертва кози, с които да се хранят. Съмнявам се дали ще намерите даже и някой изсъхнал лавров венец.

— О, това не е единственият ми аргумент. Искам да погледна морето от птичи поглед, както и островите. Освен това искам да се опитам да видя Турция. Тя е само на около 200–250 мили право на изток, а между нея и нас няма нищо друго, освен вода. Хей, какво по дяволите, ти става, Инки? — После се провикна още по-силно: — Стюард, ела веднага с една кофа! Инки е хванал морска болест на пристанището!

Глава втора

Първият намек, който получих за истински неприятности, дойде през следващия следобед.

Лежах като пребит в леглото си, без никаква промяна на състоянието ми от предишния ден. На вратата се почука. Офицерът, който отговаряше за радиовръзката, надникна вътре.

— Мис Тийни тук ли е?

— Защо ти е притрябвала? — изсумтях от леглото си.

— Ами просто купът й от радиосъобщения се увеличава, а аз не съм я виждал цял ден.

— Радиосъобщения? — премитах аз. Какво, по дяволите, правеше Тийни, че получаваше съобщения по радиото! От кого и защо? — Аз ще ги взема — казах хитро.

— Не, не — рече той. — Винаги идват със знак за строго поверително.

Възрастната стюардеса чу глъчката и дойде по коридорчето с торба с пране в ръка.

— Мис Тийни няма да се върне до вечеря — каза тя на офицера от радиосвръзката. — Знаеш много добре, че не бива да идваш тук и да тревожиш мистър Бей. Той боледува.

Мъжът отдаде чест и се оттегли, като отнесе мистериозният лист със съобщения, без да съм го прочел.

Следващата случка беше по-малко мистериозна, но пък по-разтърсваща. Около четири часа чух трополене на дока до нас. Повдигнах се на треперещия си лакът и погледнах през вратата.

ДЕМОНСТРАНТИ!

Носеха лозунги, размахваха юмруци и крачеха напред-назад по кораба!

Винаги съм знаел, че има кръвна връзка между турците и гърците. Започнала е с Персийските войни. И макар че Александър бил покорил Мала Азия, с течение на вековете, азиатците си отмъстили както си знаят и селджукските турци завзели цяла Гърция и я задържали под властта си чак до XX век. Изглежда кръвта от враждата се беше изляла навън при вида на нашия турски флаг.

Но цялата работа беше много мистериозна. Бяхме приети много радушно, с хляб и сол. И сега това! Пазачите от охраната на дока просто си стояха там и не правеха нищо.

И ето че се появи една кола. Промъкна се между демонстрантите. Спря до мостчето.

Изведнъж демонстрантите осъзнаха, че колата е дошла заради яхтата.

Скупчиха се около нея!

Тийни и Мадисън изскочиха от колата, заедно с един преводач.

— Започнаха да летят камъни!

Тийни и Мадисън си проправяха с усилие път през тълпата. Преводачът хукна да бяга. Шофьорът на колата изскочи и също хукна.

Изведнъж от яхтата тръгнаха бели потоци. Пожарни маркучи! Нашите моряци събаряха демонстранти наляво и надясно.

Тийни и Мадисън стигнаха до палубата.

Демонстрантите се вдигаха и побягваха, преследвани от мощните струи.

Гласът на капитан Битс прогърмя и пожарните маркучи-секнаха. Взирах се в подгизналия, запустял док.

Тийни и Мадисън влязоха в стаята ми. Бяха мокри. Мадисън беше наранен.

— Антирекламна кампания на връзките с обществеността — каза Мадисън — Някой е пуснал духа от бутилката. Лично аз, като експерт, познавам белезите. Кой би си помислил, че ще обера калая от антирекламна кампания на връзките с обществеността.

Капитан Битс стоеше на вратата.

— Надявам се, че това не ви е разтревожило — каза той. — Това се случва на много яхти, особено ако на борда им има американци. Случва се най-често след посещение в американското консулство, но тук нямаше никой, който да поднови паспортите. Добре ли сте, мистър Мадисън?

— Мокър — отвърна Мадисън.

— По-добре, отколкото в болница — рече Битс. — Радвам се, че не носеха оръжия.

Офицерът за радиовръзките стоеше зад него и му пъхна едно съобщение в ръцете. Битс го прочете.

— Местно УКВ — каза той — от шефа на пристанището. Настоява да отплаваме колкото е възможно по-скоро, за да предотвратим по-нататъшните вреди на пристанището му.

Антидействия на връзките с обществеността — каза Мадисън. Единствените хора, които са толкова големи експерти по това, са тези, които работят в Министерството на външните работи на САЩ. Не си прави труда да питаш дали шефът на пристанището го е направил по заповедите на американския консул. Зная, защото те работят по тоя начин.

— Едно правителство не бива да напада собствените си граждани — казах аз. — Това е психопатология!

— Разбира се, че е психопатология — каза Мадисън — Но кой казва, че американското правителство е нормално? Запомни думите ми, американският консул точно в този момент предава на гръцките вестници издания на пресата, в които се казва, че сме турски саботьори. Аз съм специалистът, Смит. А не ти.

— Откъде знаеш всичко това?

Той вдигна ръка. Държеше един прогизнал лозунг, целият намачкан. На едната страна пишеше на гръцки: ОРЪДИЯ НА ИМПЕРИАЛИЗМА НА ЯНКИТЕ. На гърба пишеше на английски и с много малки букви: Отпечатано в САЩ.

— Кой би си помислил — повтори Мадисън, като поклати тъжно глава, — че аз ще стана мишена на антирекламна кампания на връзките с обществеността. Аз, експертът. Добре, мога ли да използвам морза ви, капитан Битс, и ще включа леката артилерия. Щом искат война, ще им дам война.

— Какво смяташ да правиш? — изхриптях, ужасен от мисълта да попадна между куршумите.

— Да правя? — възкликна Мадисън — Е, по дяволите, Смит. Сам виждаш, че не си професионалист. Ще изсипя цял порой новини в съветската агенция ТАСС, разкриващи американски заговор за въвличането на Гърция и Турция във война, за да продават и на двете страни боеприпаси. А след това ще наема човек, който да убие гръцкия премиер, ще сложа на пушката му да виси турско знаме, а в джоба му ще пъхна документи от ЦРУ. Така че когато вторият наемен убиец, когото ангажирам, го убие, да мога да пусна чрез ТАСС…

— Спри! — изстенах. — Следващото, което ще направиш, е да въвлечеш Съюза и САЩ в атомна война. — Че какво му е лошото на това? — попита Мадисън.

— Ами ние ще сме по средата! — изкрещях аз.

— О, вече знам със сигурност, че си аматьор, Смит. Аз съм този, който беше наранен. Искат неприятности, ще им ги създам. Можеш да разчиташ на мен, Смит. Сега, капитан…

Леле, той беше опасен!

Тийни беше хванала Мадисън за ръкава.

— Мади, съвсем си изтощен от това, че не успя да изкачиш връх Олимп. Махни пръстчето си от бутона за паника. Всичко, което трябва да направим, е да отплаваме. Не всички пристанища са враждебно настроени към турците. Египет се управлява от турски служители векове наред, ти сам ми каза това. А ако започне някаква крамола в Александрия в Египет, можеш да си получиш атомната война. Окей?

— Добре — каза Мадисън с нежелание. — Просто не ми харесва някой непрокопсаник в Министерството на външните работи да си мисли, че е по-добър от мен по връзките с обществеността. Това е въпрос на професионална чест. Ще изпратя обаче съобщение по радиотелекса до гръцката преса и освен това ще им пусна и тоя плакат. Ще кажат на американския консул, че са го получили, а той ще им нареди да задържат целия печат и някой в Министерството на външните работи ще бъде уволнен. Американското правителство е твърде глупаво, за да живее. Да се опитва да очерни чрез връзките с обществеността мен. Ще се заема с тая работа.

— Тогава ще кажа на шефа на пристанището, че вдигаме котва — рече капитан Битс.

— И си начертай курса към Египет, както го обсъдихме — каза Тийни.

— Да, да — отвърна капитан Битс.

Оставиха ни с Тийни насаме.

Главата ми беше като дъскорезница, а нервите ми — опънати до скъсване. Имаше една нишка, която бях изпуснал. И тогава се сетих. Ако отплавахме към Александрия в Египет директно оттук през Егейско море, щяхме да се приближим ужасно много до Турция. Казах го с внезапен вик.

— Глупости — рече Тийни. — Аз лично помолих да се начертае курсът. Вече съм експерт, да знаеш. Най-близкото до Турция място, край което ще минем, е гръцкият остров Хиос, родното място на Омир. И ако тръгнем от тук до два часа, ще минем оттам утре през нощта в пълна тъмнина.

— За Бога — замолих я аз. — Не ме оставяй да попадна в турски ръце.

Тя се усмихна загадъчно. Каза:

— Чуй сега това добре. Даже и да изглежда така, сякаш ще попаднеш в ръцете им, Инки, аз ще се оправя с това. Имай ми доверие.

Отпуснах се на възглавницата. Направих се, че съм се поусмирил. Но, о, колко добре познавах превратностите на живота. Трябваше да бъда много нащрек, ако исках да оцелея пред всичко това.

Опасността беше във въздуха!

Глава трета

Избягахме през нощта и когато се зазори, вече бяхме далеч навътре в Егейско море, а единствената следа от Гърция беше един скалист риф вдясно на борда, обливан от вълните, когато минавахме покрай него.

Имаше силно вълнение, а надвисващите облаци над нас обещаваха дъжд.

Упорито пазех леглото, докато порехме водата на югоизток.

Слабото повдигане на палубата от време на време означаваше заплаха за мен: корабът можеше всеки момент наистина да започне да се обръща.

Набрах смелост и излязох на палубата по хавлия. Беше странно! Никой не ме преследваше да правя упражнения. На кораба се забелязваше една едва доловима промяна: един от моряците, който поливаше палубата с маркуч, нито ми се усмихна, нито ме заговори.

Обширният купол на небето беше надвиснал над празната морска шир. Пропълзях нагоре по стълбата към мостика, като предпазливо надничах зад мачтата, за да съм сигурен, че от Турция няма и следа. Не влязох в закритата лоцманска кабина, а останах на вятъра.

Някакво раздвижване привлече погледа ми. Размахването на конска опашка.

Тийни седеше в лоцманското креело на капитана и гледаше напред през прозорците на мостика. От капитан Битс нямаше и следа. Беше много странно: да не би тя да беше превзела управлението на кораба?

Кормчията погледна в моята посока и аз се прикрих.

Знаех, че няма да стигнем близо до Турция, преди да падне нощта, но все пак ме изнервяше самата мисъл, че тя е там на изток и чака като някакво чудовище от бездната да ме погълне. Да те полазят тръпки. Усещането беше почти осезаемо. Във въображението си чувах щракването на зъбите му, което щеше да бъде последвано от мелещ звук, когато то ме сдъвква на парчета.

Върнах се в спалнята си. Чувство на ужас пълзеше по костите ми.

Врагове.

Имах врагове, това беше сигурно.

Започнах да се съмнявам в теорията на Мадисън, за това защо трябваше да напуснем онова пристанище. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да е някой мой враг, който е жаден за отмъщение.

Излишъкът на свободно време позволява на света да се изпълва с враждебни нюанси. С внезапна готовност реших да обмисля цялата работа. Трябваше да предприема правилен подход за успокояването на обзелия ме страх.

Взех лист хартия и химикал и с подгънати на леглото колене започнах да правя списък.

Кой беше зад нападението в Солун? Започнах да пиша.

Неизвестният убиец? Ломбар го беше пратил по следите ми, за да ме убие, ако се проваля. Дали се беше промъкнал до Гърция, за да ни затрие?

Графиня Крек? Беше ясно от само себе си, че ще ме убие по най-болезнения начин, ако узнаеше наистина, че аз съм откраднал яхтата й и че през цялото време съм бил в основата на ония обиди спрямо Хелър. Боговете ми бяха свидетели, че тя беше способна на всичко!

Хелър? Дали той имаше връзки, за които не знаех? Даже, при условие че се бяха отчуждили е Бейб Корлеоне, дали не беше пуснал някой mafiozo по следите ми от Палермо насам?

Торпедо Фиакола? Не, умрелият некрофил беше много мъртъв. Гунзалмо Силва? Не. Той също беше мъртъв. Така ставаха двама, които можех да задраскам от списъка на враговете си.

Мийли, моята стара хазяйка на Волтар? Ске, старият шофьор на еърбуса ми? Боч, главният счетоводител на Отдел 451? Не, бях им дал фалшиви пари и досега да са ги хванали и екзекутирали. А двамата фалшификатори на „кралските прокламации“, с които графиня Крек разполагаше някъде и разчиташе на тях? Не. Те не само че не бяха на Волтар, ами бяха и мъртви по мое нареждане.

Графиня Крек? Дали тя беше пуснала в действие по някакъв начин ново нападение срещу яхтата?

Духът на стареца с бълхите, когото бях убил в Лимнос? Онзи остров беше ей там, не много далече, а беше известно на всички, че призраците съществуват, за да отмъщават.

Когато станех призрак, ако не ме изпратеха бързо в някой ад, знаех, че ще искам отмъщение. Да, онзи старец с бълхите беше вероятен кандидат. Той беше грък с турски приятели и дали вече не ми е отмъстил, като ме е напълнил с бълхи? Подчертах дебело името му в списъка.

Адора Пинч Бей и Кенди Ликърайс Бей, двете ми бигамни съпруги в Ню Йорк? Не, те не може да са организирали демонстрацията в Тесалоники, защото уменията им за създаване на спектакли бяха изцяло съсредоточени в сексуалния сектор. Освен това те не говореха гръцки.

Мудур Зенгин, управител на националната банка „Пиастр“ в Истанбул? Той беше много враждебен, когато го видях за последен път, а сега с всичките разходи по яхтата, вероятно бе закъсал много с моите фондове. Банката му беше гарантирала сметките за кредитната карта „Скуийза“ и може би той вече не можеше да ги плаща. Може би го правеше, за да си отмъсти. Той имаше властта и приятелите, с чиято помощ да причини свадата в Солун.

Аха! Бащата на сестра Билдиржин! Трябва да е търчал насам-натам месеци наред, размахвайки пистолет, за да унищожи мъжа, от когото беше забременяла дъщеря му!

Той беше виден лекар в Турция. Тия медицински типове се държат здраво един за Друг и той вероятно има гръцки приятели в изобилие! Трябва да е дочул, че съм в Солун!

Ами да! Колко лесно би било за него да направи някоя конспирация след всички онези жени, които Ахмед — шофьорът на таксито, и Терс — стария шофьор, бяха насилвали, само за да могат да хвърлят цялата вина върху мен. Тия двама насилници аз, разбира се, ги бях гръмнал, но жените си бяха много живи.

Може би някоя от ония жени беше забременяла! Бащата на сестра Билдиржин — добре известен и влиятелен медик в Афийон, вероятно знаеше това.

Споходи ме една мисъл. Не се бях вгледал внимателно в ония демонстранти. Дали не бяха всъщност онези туркини, но дегизирани? Е, не ми било писано да разбера.​

С внезапен порив на просветление си помислих, че знам за какво е всичко това.

ОПИТВАХА СЕ ДА МЕ ПРОГОНЯТ У ДОМА! Начертах голям кръг около бащата на сестра Билдиржин. Истински вледеняващо. Той беше насърчил жените и гърците да ме изгонят от Тесалоники. Той се надяваше да ме върне обратно в Турция, където можеше да ми наложи волята си.

ТОВА БЕШЕ!

Потреперах. Не само че щях да бъда застрелян, но и по законите на Корана за прелюбодеяние щяха да ме замерят с камъни, докато стана на пихтия!

Вторачих се в списъка. Погледът ми се спря на ограденото име. О, Боже, наистина трябваше да бъда много нащрек!

Прекарах останалата част от деня в молитви никога отново през целия си живот да не стъпя в Турция.

Щеше да бъде най-болезненият начин за самоубийство, който някога е бил измислян!

Глава четвърта

Треперех в стаята си и се взирах призрачно през страничния отвор на кораба. Тъмнината беше покрила всичко.

Атмосферата беше много странна. Никой не беше слязъл да каже да отида на вечеря. Никой не беше дошъл при мен с нещо за ядене. Добре, че стана така. Корабът се движеше с едва доловимо полюшване под въздействието на някакво мъртво вълнение.

Започна да вали дъжд, когато навлязохме в пояс с бури. На черното стъкло блестяха черни дъждовни капки като сълзи. Опитах се да погледна през него, но единственото, което видях, беше проблясък на отразената светлина на люка върху повдигащите се вълни около нас.

Погледнах в едно огледало. Страните ми бяха изпити и сиви. За първи път забелязах белега: вече излекуван, той ми придаваше зъл и намръщен вид. Аз не се чувствах никак зъл. По-скоро преследван и окаян. Навън в тъмнината, съвсем наблизо в този момент, защото минавахме покрай нея, се простираше Турция с неизбежното си проклятие, ако само стъпех в нея. Почти чувах гърмежа на някоя пушка и смъртоносния тропот на камъни. Белегът нямаше да бъде нищо в сравнение с онова, което щеше да ми се случи, ако попаднех в техни ръце.

Обърнах се към люка и надзърнах навън.

Шум зад мен!

Извърнах се, като потиснах надигащия се вик.

Беше Тийни.

Носеше стар дъждобран, по който блестяха дъждовни капки. Едно смачкано войнишко кепе скриваше конската й опашка и хвърляше сянка върху твърде големите й очи. Гледаше ме и не казваше нищо.

Тръгна към мен. Протегна ръка и бавно ме забута в гърдите. Аз отстъпих към леглото и седнах на него.

— Изглеждаш ужасно, Инки.

— Притеснявам се за Турция — казах, като преглъщах трудно. Тя поклати глава.

— След няколко часа всичко ще е свършило. Няма защо да се тревожиш. Всичко е под контрол. Трябва да се научиш да имаш доверие на хората, Инки. И най-вече на мен. Много е възможно да съм единственият приятел, когото имаш.

Трепнах. Според най-добрите учебници на Апарата точно това казваш непосредствено преди да забиеш нож от раздела за ножовете в нечии ребра. Но аз не се издадох какви мисли ми минават.

Тя бръкна в джоба си.

— Най-доброто, което можеш да направиш сега, е просто да си легнеш и да поспиш, а да се събудиш за един по-хубав ден утре, когато ще плаваме свободни и право към Египет. — Тя ми подаде нещо.

Знаех си. Сладка с хашиш!

Поради някаква причина Тийни искаше да бъда безпомощен!

— Вземи го — подкани ме тя, защото аз отказвах:

Вторачих се в ръката й! ТРИ парчета! Щяха да ме съборят като силен удар с бухалка.

О, благодарих на Бога, че съм си казал да бъда нащрек и в бойна готовност.

Бях облечен в хавлия за баня с широки ръкави, които почти закриваха дланите ми. Бях майстор в тия неща. Взех първото парче и направих движение, сякаш го слагам в устата си. Сдъвках и преглътнах. Но сладката просто беше пусната в ръкава ми, нищо че бузите ми се издуваха: прави се с езика.

Взех второто парче. Направих движение, сякаш го слагам в устата си и го дъвча.

— Мм, мм — казах. — Вкусно. — Но и второто парче вече беше в ръкава.

С третото се случи същото.

— Така е по-добре — рече Тийни. — Скоро просто ще заспиш и всичко ще свърши. Все още има около 600 мили до Александрия, но когато се зазори, Турция ще бъде вече далеч зад нас, така че бъди добро момче и заспивай.

Тя тръгна към вратата. Обърна се.

— Ще прекарам нощта на мостика, за да съм сигурна, че всичко, е наред. Не се тревожи за нищо. — И си тръгна.

Отидох до вратата. Да, стъпките й, които се чуваха на фона на бумтенето на моторите, се отдалечаваха.

Отидох в банята, пуснах трите парчета от ръкава си в тоалетната чиния и пуснах водата.

Върнах се и легнах на койката погледът в преголемите й очи, формата на преголямата й уста — да, тя се беше захванала с нещо.

Обучението в Апарата си казва думата.

Като продължаваше напред, корабът се повдигаше при големите вълни. Два часа лежах и се взирах в черното, покрито с дъждовни струйки стъкло на страничния отвор. От време на време поглеждах часовника си. Тази нощ нямаше да спя. Заклех се.

Изведнъж усетих нещо: някаква промяна! През последните няколко минути корабът беше престанал да подскача. Движехме се като маса за билярд. Нямах достатъчно моряшки познания, за да разбера какво означава това, но бях сигурен, че означава нещо. Дъждът не беше спрял, ако се съдеше по онова черно прозорче със струйки. Тогава какво означаваше всичко това?

Много надалеч, някъде на кораба чух камбани да бият в стакато.

Вибрирането престана.

МОТОРИТЕ БЯХА СПРЕЛИ!

Глава пета

През покритото със струйки стъкло виждах нещо да се появява в тъмнината на нощта.

Някакъв плавателен съд!

Виждах някаква блещукаща светлина на носа му.

Страничната мигаща светлина просветваше червена — като кръв. Една бяла светлина на кърмата ми подсказваше, че плавателното средство не е и една трета от големината на „Златен залез“.

Приближаваше се. Като призрачни демони моряците, които се виждаха на страничната светлина, хвърляна от нашия кораб, окачаха фенери по перилата му. Щеше да дойде до нас! Да! Някой беше хвърлил въже на борда ни!

Какво беше това? Патрул? Не можех да разбера.

Някой, смътна сянка, стоеше що лоцманската кабина. Беше на еднаква височина с нашата палуба.

Една странична светлина хвърли отблясъци по лицето му.

МЪЖЪТ С ЧЕРНАТА ЧЕЛЮСТ!

О, Боже! Какво беше това? Главата ми се завъртя!

Бързо загърнах по-здраво хавлията около себе си. Хукнах навън от каютата си. По боси крака стигнах до палубата. Самият аз бях като сянка и потънах зад един голям сандък със спасителни жилетки.

Плющящият дъжд ме биеше. Надникнах.

Съдът дойде до нас със силен удар в корпуса ни.

Мъжът с черната челюст се приближи до перилата.

Някаква фигура излезе от една врата на нашата палуба и тръгна в тъмнината към нашите перила, като застана срещу черночелюстия. Бяха само на около пет фута един от друг.

В ръката на мъжа просветна фенерче. Светлината му попадна върху лицето на човека до нашите перила.

Кръвта ми се смрази.

ТИЙНИ! Онези очи и устата не можеха да бъдат сбъркани даже под смачканото кепе й под дъжда.

— Не беше необходимо да предизвикваш въстание, бибипец такъв! — каза му тя. — За малко да ме ударят с един камък, и къде, щеше да бъдеш тогава? Така или иначе отплавахме на следващата сутрин. Божичко, бясна съм!

— И това ако не е едностранчивост! — изръмжа мъжът с черната челюст. — Не беше необходимо да ходиш въобще в Солун.

— Беше станало крайно време да ти покажа, че играта може да загрубее! Скитате по цялото земно кълбо! Отлагане, отлагане! Какво можеш да отговориш на това?

— Ще ти кажа, че никога нямаше да имам кориди, нито дрехи, лъжлива скръндза такава! Знаеш ли какво мисля? Сега си мисля, че се опитваш да ме метнеш. Мисля, че нямаш никакво намерение да ми дадеш онова, което заслужавам.

— Отлагане, отлагане, отлагане! Заслужаваш да те застрелям! От теб не се искаше да си правиш пътешествийце. От теб се искаше да го доведеш в наши ръце.

Сърцето ми спря да бие. После ме обля една вълна на ужасно просветление, от която ми се доповръща. Онези песни! Марихуаната, която стана хашиш, а той — масло от хашиш. Интересът й към морските карти, опитите й да види Турция от върха на планината. Търсенето на престъпници, всеки един от тях неумолимо по-близо до Турция! Тя ме беше отвличала в упоено състояние на борда на собствената ми яхта, за да ме отведе на едно място, където щях да бъда убит!

Той беше започнал да я ругае. Тя каза:

— Говори по-тихо. Преди време заплаши, че ще платиш на капитана да довърши цялата работа. Е, нека ти кажа нещо, негоднико: двамата с Битс сме съдружници. Така стоят нещата! — И тя вдигна два пръста успоредно един на друг. — Тази яхта няма да мръдне и един фут, ако аз не кажа. И знаеш ли какво мисля, бибипецо? Че ще се опиташ да ме метнеш, след което ще махнеш с мръсната си лапа и ще ми кажеш да се омитам. Това си мисля, че ще направиш.

— Грешиш по отношение на мен — каза мъжът с черната челюст. — Държа си на думата.

Как ли пък не — рече Тийни. — Помниш ли онзи бижутер в Рим? Каза, че ще се върнем, за да вземем огърлицата, а какво направи? Просто забрави!

— Не е вярно! — извика той. — Взех я сам в деня след вашето отплаване. Ето я.

Той порови в джоба си и извади една кутийка.

— Това вече няма да ти свърши никаква работа — каза Тийни, като я отблъсна настрана, когато той я подаде над бездната между двата кораба. — Сигурно си го накарал да й сложи фалшиви камъни и се надяваш да не разбера на тази светлина. Не, сър, приятелче. Не вярвам, че струваш и пукнат грош.

Той върна кутийката в джоба си, като я пъхна ядосано.

Тя вдигна заплашително пръста си към него.

— Слушай сега внимателно, негоднико. Няма да закарам тази яхта в турски води, докато не си получа десетте бона.

— Исусе! — възкликна мъжът с черната челюст.

Кипях. Започна да ме обзема ярост. Значи това беше цената, така ли? Десет бона, за да ме заведе при смъртта ми!

Тийни отстъпи назад от перилото. Над плющенето на дъжда гласът й се чуваше ясно.

— Десет бона в малката ми гореща ръчичка, негоднико, и тогава и само тогава ще дам нареждането.

— Исусе — възкликна той отново, — нямам десет бона на борда.

— Виждаш ли? — рече Тийни — Опитвал си се да ме изиграеш. Нямал си намерение да ми платиш въобще! О, свикнала съм да се оправям с подобните ти. Отгледана съм от стари лисици, които по-скоро биха направили двойно салто, отколкото да опитат храната в капана.

— Слушай — каза мъжът с черната челюст. — Измир е на две крачки оттук. Нашият агент ще разполага с парите. Мога да ги донеса до два часа. Ако ти платя, ще заповядаш ли яхтата да тръгне към Истанбул? Знаеш бибипски добре, че трябва да го пипнем в ръцете си.

— Добре — рече Тийни — Ще стоим точно тук, встрани от Хиос.

— Не, не е добре — отвърна той. — Аз откъде да знам, че няма просто да отплавате веднага щом си тръгна? Мисля, че е по-добре да прескочиш перилата и да дойдеш с мен.

— Добре — рече Тийни — Ще кажа на Битс.

Тя мина покрай мен на не повече от три фута в тъмнината. Стигна до началото на стълбата към мостика. Провикна се нагоре:

— Остани точно тук, до Хиос. Отиваме до Измир. Ще се върна след два часа.

— Да, да — долетя отгоре в тъмното.

Тя отново мина бързо покрай мен.

— Сигурна ли си, че е на сигурно място? — попита чернобузестият, преди да протегне ръка, за да й помогне.

— И още как — отвърна Тийни. — Дрогиран до дупка и ще продължа да го дрогирам. Мисли си, че е на път за Египет. Искаш ли да слезеш да го видиш?

— Вече загубихме достатъчно време. Скачай.

Тийни се приземи на другата палуба. Въжетата бяха навити. Витлата на кораба заработиха. Корабът потъна в дъжда и тъмнината.

О, коварството на жените!

Повдигаше ми се до гуша от предателството й.

ТРЯБВАШЕ ДА ДЕЙСТВАМ!

Глава шеста

ДВА ЧАСА!

Но два часа могат да се превърнат в две минути, ако не се разбързаш.

Дъждовната завеса се разцепи. Моментно просветване на лунната светлина обля със зеления си ужас целия пейзаж.

На една-две мили от нас се мержелееше някаква суша. Вероятно беше Хиос, гръцкият остров, почти залепен за турския бряг.

Закопнях за него. О, Боже, ако можех само да стигна до него, щях да се измъкна от пипалата им.

Дъждовната завеса отново се затвори. Но бях получил поличба. Някой бог, макар и само за момент, беше дръпнал булото встрани.

ДЕЙСТВИЕ! Трябваше бързо да започна да действам! Дори сега запратените за прелюбодеяние камъни вече бяха изминали половината си път във въздуха.

Изведнъж си дадох сметка, че камъните на демонстрантите са били още едно предупреждение от страна на Боговете. Това е била още една поличба, а аз не й бях обърнал внимание!

Сега нямаше да я пропусна!

Бърз като тигър хукнах надолу. Дали имах време да си събера багажа? Куфарчетата, които Тийни ми беше купила в Рим, лежаха на пода в килера. Всичко, което имаше нещо общо с Тийни, носеше лош късмет. Дръпнах се от тях. Не, нямах време да си събирам багажа. Щях да зарежа всичките си неща.

Грабнах няколко дрехи напосоки и започнах да ги трупам: спортни гащета, официално сако, сламена шапка, плавници.

Чакай, чакай. Трябваше да вложа малко разум в цялата работа. Не можех да оставя радиото си за двупосочна връзка, парите и документите си. Кошчето за боклук имаше водонепропусклива подплата. Пъхнах застрашените от увреждане вещи в него, завързах отгоре торбичката и я прикрепих здраво за колана си.

Бях готов да заплувам към острова.

Чакай, чакай. Не бях въоръжен.

Отворих чекмеджето с оръжията, които бях взел на борда или купувал в пристанищата.

Ръката ми инстинктивно посегна към най-големия калибър. Разколебах се. Ако трябваше, да стрелям по някого от екипажа, изстрелите щяха да се чуят на мили. Пистолет със заглушител, ето какво ми трябваше. Но единственото в чекмеджето, което имаше заглушител, беше една пушка „Америкън Интернешънъл“, модел 180. Бях я купил, както имам навик да правя, в момент на безделие от един таен уличен амбулантен търговец в Палермо, за да разбера по-късно, че беше едва 22 калибър. Предимството й беше, че бе напълно автоматична лека картечница. Беше ми продал целия калъф, малко поочукан, който я съдържаше. Погледнах нервно в четирите барабана на затворите. Да, бяха заредени!

Цялата беше разглобена. С треперещи ръце, много грешки и погрешни нагласявания сглобих малкото грозно нещо. Щракнах един плосък цилиндър на върха на цевта. Плъзнах заглушителя на мястото му. Нямаше да има голяма ударна сила, но със скорост на изстрелване 1200 оборота на минута можеше да задържи доста хора. Взех барабаните. Опитах се да им намеря някакво място. Спасителна жилетка! Бързо направих прорез в една от тях, измъкнах пълнежа и напъхах вътре затворите.

Метнах пушката на рамо и облякох спасителната жилетка. След това трябваше да я съблека и да освободя пушката. Облякох я отново, а след това сложих и ремъка на рамо… Беше ужасно тежко! Щях да потъна като камък! Какво да правя.

Изведнъж се сетих за Мадисън. Не можех да го оставя на борда. Ако завземеха яхтата, щеше да се, появи във вестниците. Може да го споменат. Крек ще чуе, че е бил на борда, ще отиде при него да го разпитва и след това ще ме убие! Не можех да го оставя. Можеше и да се удави, ако плува две мили.

Моторна лодка. Щях да заставя Битс да ме спусне в моторна лодка!

Хукнах към каютата на Мадисън.

Той спокойно си спеше.

Сложих ръка на устата му, за да не може да извика.

Трябваше да помисля, за да реша какво да му кажа.

— Мадисън — казах с дрезгав шепот — не викай. Трябва да бягаме, за да отървем кожите си. Току-що открих, че мафията е подкупила капитана да ни направи евнуси и да ни превърне в бели роби.

Очите му заблестяха, разширени от ужас. Точно това исках.

— Обличай се! Аз трябва да взема една моторница, за да стигнем до някой гръцки остров. Бързо! Бързо!

— О, знаех си — изхлипа Мадисън. — Още от Палермо се смее зад гърба ми винаги, когато ме бие на покер.

— Побързай, побързай. Търговците на роби ще бъдат тук всеки момент.

Той грабна някакви дрехи и започна да ги тъпче в един куфар.

— Няма време да си събираш багажа — прошепнах му аз.

— Не мога да тръгна гол!

— Тогава си облечи нещо!

— Ами това правя.

— Ти събираш багаж.

— Трябва. Не можеш да даваш пресконференции, облечен като скитник. Дори не и на търговци на роби.

Знаех, че няма да се откаже от решението си.

Свалих пушката от рамо и застанах до вратата, като се ослушвах в агонията на напрежението за стъпки, които можеха да се появат.

Той свърши с багажа. После извади някакви спортни дрехи и ги облече. Видя, че нося спасителна жилетка и извади една изпод леглото. Погледна през вратата. Стъклото беше черно, но той видя дъждовните капки по него. Измъкна два дъждобрана от килера. В единия загърна куфара си и го върза здраво. Напъха се в другия и облече спасителната жилетка върху него. Продължи да се оглежда.

— Не се бави — прошепнах нетърпеливо. — Какво търсиш?

— Нещо противокуршумно, което да облека върху това — отвърна той.

Избутах го през вратата. Той хукна обратно и си взе куфара.

Заведох го на една по-горна палуба. Прошепнах в ухото му:

— Каквото и да става, ще стоиш тук.

Дъждът се сипеше отгоре ми.

С лека картечница, готова за бой, се изкачих по стълбата към мостика като смъртоносна котка.

Там нямаше никого!

Чух гласове над себе си.

Сигналният мостик!

Полазих нагоре по следващата стълба.

Капитан Битс, заедно с двама моряци в мушамени дрехи, стояха в основата на сигналната мачта. Опитваха се да вдигнат някакви светлини на нока на рейката.

Сигнални светлини! Бяха заподозрели, че се опитвам да избягам. Няколко фенера бяха окачени на определено разстояние един от друг на вертикално въже. Те щяха да изпращат сигнали до сушата!

— Бибипаният скрипец се е запънал — каза Битс на единия моряк. — Виж дали можеш да освободиш другия фал. Не можем да висим тук цяла нощ-мокри като плъхове, без да имаме светлини за направлението. — Обърна се към другия и му каза: — Сигурен ли си, че каза на електротехника кое табло е изгоряло?

— Каза, че се е получило късо от дъжда. Не иска да ходи да го проверява, докато не се съмне.

— Тогава помогни да освободите тоя бибипан фал! — рече Битс.

Точно в този момент развалих малкото им забавление. Насочих леката картечница.

— Не мърдайте! — казах. Стойте по местата си, или ще ви направя на решето!

— Исусе Христе! — възкликна Битс, като се вторачи в мен.

— Прав си да се изненадаш — казах със смъртоносен глас. — Не си знаел с кого си имаш работа! Веднага спусни една моторна лодка във водата или ще ти напълня шкембето с олово. Ще ме оставиш на суша и то веднага! — Посочих в посоката, където бях видял тъмното петно суша.

Той стоеше с двамата моряци. Ръцете им бяха на фала. Увисналите над главите им фенери хвърляха зловещи отблясъци цветна светлина около тях. Битс сякаш започна да се освестява.

— НЕ! — заяви той. — Тук може да изглежда съвсем спокойно, но една моторна лодка няма да оцелее в крайбрежното вълнение там! Ще се удавите!

Мислеше си, че ме е хванал натясно. Мислеше си, че може да ме задържи на борда. Но аз бях натрупал много знания, докато се бях разхождал по кораба.

— Това няма да мине — скръцнах със зъби. — В предната част на кораба имате надуваеми лодки, които могат да оцелеят на всяко вълнение. Пускай една във водата, а също и едно въже към нея!

— Слушай… — започна Битс.

— Млъкни! Никакви дебати! Още една дума и ще стрелям! — запънах леката картечница.

— Чакай — каза Битс. — Мисля, че трябва да знаеш…

Вдигнах дулото на оръжието и го насочих над главите им.

Натиснах спусъка.

Черният барут на 22-калибрените изхвърли ветрила от оранжеви пламъци! Палубата просветна от тях.

Гърмежите в стакато на оръжието със заглушител се чуха едва-едва на фона на силния дъжд.

БУМ!

ТРЯС!

Насочените нависоко куршуми бяха разделили фала с фенерите! Фенерите с дебело стъкло паднаха разбити върху мъжете.

Един от тях удари капитан Битс!

Даже когато той падна, още един и още един паднаха отгоре. Единият избухна в пламъци.

Като се плъзгаха по палубата, двамата моряци отскочиха встрани.

Знаех, че ще избягат и ще вдигнат на кораба тревога.

— Замръзнете! — извиках, като насочих оръжието към тях.

Те замръзнаха, като се взираха в мен с бели очи, окъпани в светлината на огъня от маслото.

Поток от дъжд премина през цялата сцена.

Малките ручейчета огън изгаснаха.

— Свалете една лодка отстрани! — изръмжах.

Мърдайте или ще ви напълня с олово.

Те се раздвижиха, но единият нещо започна да се колебае, когато стигна до Битс. Наведе се надолу.

Знаех, че търси оръжие.

Изгърмях втори залп! Ветрило от оранжев пламък се изви над главите им.

Те хукнаха към предната стълба и заслизаха надолу. Последвах ги. Единият развиваше помощна стълба по улея й и я спускаше отстрани на корпуса. Другият измъкна лодка от една кабина.

Гледах напрегнато през дъждовната пелена. Дали онова корабче не се връщаше вече? Не виждах нищо друго, освен дъжд.

Морякът закрепи едно въже към лодката.

— Не можеш да ме метнеш — казах със смъртоносен глас. — Сложи греблата вътре.

— Не искате ли мотора? — попита той нахално.

Тогава веднага си дадох сметка, че моторът нямаше да заработи. Опитваха се да ми поставят клопка. А даже и да заработеше, можеха да следят звука.

— Греблата! — изръмжах.

— Вързани са вътре — отвърна той. Хвърли лодката през перилата. До водата имаше голямо разстояние.

Другият моряк държеше едно фенерче. Грабнах го и светнах надолу. Лодката беше стигнала до водата, а тя беше отпушила въздушните й резервоари.

Лодката се отвори със съскане, което едва се чуваше на фона на дъждовното плющене.

Не усещах морето изобщо. Стабилизаторите държаха яхтата в стабилно положение. Лодката подскачаше нагоре-надолу заедно с повдигането на вълните.

Трябваше да бъда смел. Тъкмо щях да прескоча перилата, когато отново си спомних за Мадисън. Той беше вече до мен. Изпратих го да слезе първи.

Той се спусна, като носеше увитото си куфарче в ръка. Придърпа с крак лодката към корпуса на кораба. Тя подскачаше нагоре-надолу. Мадисън влезе в нея и я задържа близо до кораба. Подхвърлих му фенерчето.

Заплаших двамата моряци с леката картечница.

Започнах да слизам гърбом по стълбата.

Лодката видимо подскачаше, издигаше се до цели пет фуга и после падаше отново.

Взех живота си в собствените си ръце.

Скочих.

Приземих се с трясък на дъното на плавателния съд.

Морякът на палубата подръпна въжето, което държеше.

Извъртяхме се с гръб към корпуса на кораба и заподскачахме, отдалечавайки се от него. Дъждовен поток се изля върху нас и ни отнесе по-надалеч.

Погледнах назад.

Корабът представляваше обгърната в мъгла, просветваща фигура в нощта.

Бях се измъкнал!

Сега трябваше само да стигна брега на Гърция!

Глава седма

Морето беше черно, дъждът беше черен, небето беше черно. Чувствах се така, сякаш потъвам в ураган от мастило!

Изчезна всякакво чувство за посока, изчезна всякаква стабилност, а няколко минути след като бях влязъл в лодката, изчезна всичко, което бях ял през последните три дни!

Фактът, от който може да започне да ти се гади, беше, че ме хвана морска болест.

— Греби! — извиках аз между два напъна за повръщане.

— Да греба накъде? — попита Мадисън.

— Греби, накъдето си искаш, но за Бога, заведи ме на суша. Умирам!

Единственото предимство на положението ми беше, че обилният дъжд измиваше лицето ми. Чувствах се така, сякаш цялото Егейско море беше вана, както и морето.

— Добре е да започнеш да изгребваш водата, защото ми е до коленете — рече Мадисън.

— Може би щеше да бъде много по-добре просто да се удавя и всичко това да свърши. Чувствах се така, сякаш съм в автоматична пералня, на която са изключени лампичките. Нищо не ми пречеше да дръпна запушалката и да тръгна надолу по отводния канал.

Смътна мъглявина от лунна светлина проникна през една пролука в облаците. Мадисън се опитваше да направи нещо с греблата.

Водата, която се разбиваше в лодката и влизаше в нея, беше стигнала до гърдите ми. Беше така, защото бях легнал.

— Изтребвай! — каза Мадисън нетърпеливо.

Нямаше канче за изтребване. Единственото, с което разполагах, бе сламената ми шапка.

Използвах нея. Колкото и бързо да изхвърлях вода навън, дъждът отново напълваше изгребаното.

— Тук има много силно течение — извика Мадисън над плющенето на пороя. Видя ли колко бързо се отдалечихме от кораба? Или пък е от вятъра. Не, няма никакъв вятър. Всъщност, май духа вятър… — Той вдигна пръст, за да провери? Една вълна бутна ръката му. — Не няма никакъв вятър. От вълните е. Или пък май е от вятъра…

— О, Боже няма ли да решиш най-сетне! — извиках му, докато се опитвах да изтребвам водата със сламената си шапка.

— Много по-добре се справям с пишещата машина — рече Мадисън. — Дай ми едно бюро, което не подскача, и ще се справя с положението. 18 пункта цитат БУРЯ край на цитата 20 пункта цитат БУРЯТА УТИХВА край на цитата 22 пункта цитат МАДИСЪН СПАСЕН…

Струваше ми се, че лодката ще полети нагоре във въздуха, ще се преметне като палачинка и ще падне. После тя се хлъзна и приплъзна от гребена на една гигантска вълна върху този на друга, след което, за разнообразие, пак се опита да бъде палачинка.

— Чакай рече Мадисън. — Мисля, че чувам крайбрежно разбиване на вълни.

Спрях да изтребвам. И без това водата изтичаше през дупките на шапката. Използвах почивката, за да повърна.

Смътната, мъглива светлина, хвърляна от луната високо над това бедствие, стана малко по-силна за момент.

— Там има земя! — извика Мадисън.

Той веднага запретна ръкави и макар че хващаше раци от време на време, и макар че често се завъртахме в пълен кръг около оста си, майче напредвахме.

Отдясно чух някакво ръмжене. Веднага се сетих какво е. Чудовището, което беше чакало дни наред, най-накрая беше решило да ме атакува с пълна сила и да ме погълне.

Видях слабо, но близко проблясване. Не можеше да бъде нищо друго, освен зъби.

— Дръж се! — изкрещя Мадисън — Ще се опитам да се приближа като сърф!

Вдигнахме се нагоре. Кърмата на нашата лодка падна надолу. И изведнъж вече се движехме с 60 мили в час! През белопенеста тъмнина!

После се преобърнахме.

С ревяща сила крайбрежното вълнение ни погълна!

Полетях надолу в мелещия гигантски водовъртеж.

Внезапно си дадох сметка, че спасителната жилетка вече не беше спасителна. Беше жилетка на смъртта. Натъпкана с пълнители, тя ме теглеше право към дъното!

Опитах се да се отърва от нея. Леката картечница, метната през гърба ми, ми пречеше да я съблека!

Усетих как летя напред в дълбините.

Нищо взе да ме души!

Ударих се в нещо на дъното. Камък?

Нещо ме теглеше!

О, Богове, морето беше решило да ме отведе в пещерата си, където можеше да ме изяде на спокойствие.

Това беше твърде много за мен. Загубих съзнание.

Малко по-късно отворих очи. В ушите ми бучеше.

Нещо се беше навело над мен, а силуетът му се открояваше на слабо осветеното небе. Ето тук морето щеше да ме свари жив и да ме поглъща на парченца за закуска.

— Боже мой — каза някакъв глас. — Радвам се, че си още жив.

Морето не говори английски и освен това иска да види всекиго мъртъв. Възвърнах увереността си.

Повдигнах глава. Бученето не беше в ушите ми. Виждах вълните в смътно сияйното проблясване. Те гърмяха и бучаха надалеч, но аз бях поне на десет фута навътре по брега.

Нещо продължаваше да ме души. Опитах се да го махна от себе си. Фалинът на лодката! Беше се увил около врата ми. Когато го дръпнах нетърпеливо, лодката, която беше наблизо, подскочи.

— Слава Богу, че не трябваше да се гмуркам, за да те търся — рече Мадисън. — Когато издърпах лодката навън от водата, за да си взема куфарчето, ти беше завързан за нея. Имаш късмет.

— Хич не ми говори за късмет! — казах му аз. Размотах се. Тогава започнах да усещам стабилността на земята. Мърдаше съвсем слабо под мен. Почувствах я отново. Мърдаше по-малко. Сложих двете си ръце върху нея и натиснах. Въобще не мърдаше. Може би наистина имах късмет.

— Не знам дали са ни проследили — каза Мадисън.

Това ме върна в пълно съзнание много бързо. В момента облаците не бяха така гъсти, но продължаваше да вали. Не виждах нито яхтата, нито каквито и да било светлини, но в онзи момент всъщност не знаех къде да гледам, освен навътре в морето. Можеше даже да сме стигнали до някакъв нос.

Погледнах зад нас. Издигаше се някакъв хълм.

— Ела! — казах. — Трябва да си намерим прикритие! Ако, изпратят някого след нас, не бива да ни хванат на открито.

Станах и направих една крачка. Ох! Бях бос! Плавниците трябва да бяха паднали някъде.

Въпреки това трябваше да вървя! Като се препъвах и залитах, поведох нагоре по хълма през шубраците. Катерихме се ли се катерехме. Най-сетне стигнах куцукайки до някакво равно място. Първоначално си помислих, че е път, защото изглеждаше като павирано. Сиянието над дъжда освети гледката за момент. Не беше път. Изглежда беше някакъв равен под, поне половин акър.

Аха! Разрушен град или части от нещо такова. Гърция гъмжи от тях. Помислих си, че вече знам къде трябва да сме. В югоизточната част на Хиос има древен разкопан град от бронзовата ера, който е на онзи край на острова, който не гледа към Турция. Името му май беше Ембориос.

Почувствах се окуражен. Бях сигурен, че съм акостирал на острова, на който Омир е написал знаменитите си поеми. Одисеята, в която участвах, можеше да не очарова Одисеи, но в нея определено имаше много повече ужас, отколкото ме караше да се чувствам добре.

Продължих нагоре по хълма, а Мадисън вървеше тежко зад мен. Стигнах до някакво скалисто възвишение. Въпреки дъжда усетих миризма на кози. Вероятно имаше някакъв заслон по протежение на скалите.

Взех фенерчето, което Мадисън беше задържал в джоба си, и внимателно обходих с него пространството пред себе си. Намерих едва забележима пътека. Свършваше в някаква пещера.

Пещерата беше много ниска и беше съвсем ясно, че я ползват кози, но беше и заслон против дъжда. Пропълзях вътре, а Мадисън ме последва.

Насочих фенерчето към краката си. Кръв! Знаех, че не мога да продължа нататък: нямах обувки.

Погледнах неспокойно надолу в тъмнината в посоката, където трябваше да е морето, далеч под нас. Щяха да тръгнат по петите ни, в това въобще не се съмнявах. Черната Челюст правеше бизнес. Да отвлече някого от гръцка земя и то без свидетели, нямаше да го накара много да се замисли.

Помръкнах! Може би в крайна сметка не бях в безопасност!