Част петдесет и седма

Глава първа

Минахме през тесния и натоварен с трафик Гибралтарски проток и навлязохме в Средиземно море. Водата стана по-синя, слънцето — по-ярко, а облаците — по-бели. Завихме на североизток и заоставяхме пенеста следа по протежение на испанското Коста дел Сол.

Като страдах от твърде многото упражнения след твърде многото хашиш и в опита си да избягам от твърде силното слънце, слязох в моя салон в късния следобед.

Извадих екраните от един шкаф и ги нагласих.

Изведнъж си дадох сметка, че времето е съвсем объркано. В Ню Йорк беше едва късно сутринта.

Графиня Крек седеше в едно кресло с лице към двойника на Гениалното хлапе. Слава Богу, че той не ме познаваше и не знаеше за мен, защото му бяха включили хипношлем. През един прозорец зад него се виждаше жълтеникавият пейзаж на долен Манхатън. Значи тя беше в Емпайър Стейт Билдинг.

Наоколо имаше разхвърляни многобройни текстове и върху единия, както можех да видя с периферното зрение на Крек, пишеше „Масачузетски разбивачен институт“.

Бях стъписан. Тя вероятно използваше хипношлема точно по предназначението му: за ускорено обучение.

Тя го изключи и го махна от главата на двойника. Щракна с пръсти и младежът се събуди.

— Сега, мислиш ли, че можеш да вземеш последните си изпити? — попита тя.

— Не зная — отвърна той. — Загубих толкова много време да се шляя с цялата тази работа. Ще трябва да получа наистина високи оценки, за да компенсирам липсата на работа в клас.

— Какво мислиш да правиш, когато се дипломираш? — попита го тя.

— О, знам със сигурност — отвърна той. — Туоуи има нужда от нови модели корита за прасетата и всяка вечер ме ръчка, да завърша училище, за да започна да върша нещо полезно във фермата му. Освен това души наоколо за идеи как да повиши жизнения стандарт на прасетата. Ще съм съвсем зает. Никога не съм и предполагал, че има толкова много градско инженерство, свързано с прасетата. За мен се отвори цял един нов свят.

— Какво ще направиш, ако медиите те нападнат, когато се върнеш в училище, за да си вземеш изпитите?

— Ще се спотайвам — отвърна двойникът. — Но ако Джетеро някога има нужда от мен за изявления пред обществеността или каквото и да било, трябва само да ми каже. Няма да забравя как ме спаси от онзи побъркан психиатър! Само още една минута там и щях да се превърна в зеленчук, а изведнъж се озовах в микробуса и гледах Джетеро. И Исусе, колко се срамувах в онзи момент от себе си, че въобще съм си помислил, че мога да позирам на негово място. И зная дяволски добре, че ти не ми каза да мисля това, когато бях с включен хипношлем.

— Не, не е необходимо да правя това — рече Графиня Крек. — Джетеро може да представя сам себе си.

— Определено е така — каза двойникът. — Какъв пич е само!

Изведнъж кипнах! Всички тия бибипани хвалебствия за Хелър! Не виждаха ли хората какъв подъл, долен бибипец е той всъщност! Той и маниерите му на кралски офицер. Започна да ми се повдига.

— Е, добре — каза графиня Крек. — Трябва да ида да кажа на класа си от микровълнови инженери да отидат на обяд и ти предлагам и ти да направиш същото.

— Наистина съм ви благодарен — каза двойникът. — Ако има нещо, което мога да направя за вас или Джетеро през целия си живот, трябва само да ми прошепнете.

Скръцнах със зъби. Радиото за двупосочна връзка лежеше до мен. Нямаше ли някаква заповед, която можех да дам на Рахт? Нещо, което би накарало тези хора да страдат заради всичките ужаси, които ми бяха причинили?

Не можах да измисля нищо.

Гонгът „обличане за вечеря“ удари. Стюардът ме нагласи в бял смокинг и черна папийонка. Дърдореше през цялото време.

— Дрехите в Испания — каза, — са много добри и много евтини. И макар че Валенсия не е Мадрид, мисля, че все пак можем да намерим подходящи дрехи за пътуване с яхта. Тъй че като стигнем, — какво ще кажете двамата с вас да слезем сутринта на брега и да ви обзаведем по-подходящо.

— И няма да е необходимо да правя упражнения? — попитах аз.

— Имам известно влияние върху директора по спорта — отвърна той.

И стана така, че след една доста скучна вечеря, на която ми беше разказано всичко за Ел Сид, и след една много мъчителна нощ, в която араби танцуваха с камили на върха на една игла, на следващия ден се намерих по шумните улици на Валенсия в Испания, като спирахме в магазини и ме издокарваха, за да приличам повече на собственик на яхта.

Подозирам, че стюардът вероятно получаваше комисиона, но продавачите бяха толкова категорични, че изглеждам magnifico, terrifico и fantastico с това или онова и бяха така впечатлени от факта, че притежавам el yate grandisimo, която е пристигнала току-що, че не можех да отказвам много. Цената не беше чак толкова висока и аз стигнах обратно на борда с такси, пълно с кутии.

Исках да докажа на Тийни, че тя не беше единствената, която може да изчезне и да се върне след това с дрехи, но и двамата с Мадисън не бяха там. Бяха отишли в някаква библиотека.

Същата вечер, веднага след ядене, бяхме внезапно залети от една фламенко трупа. Главният стюард ни обясни, че макар и това да не е Андалусия в Югозападна Испания, фламенкото е много добро. И наистина, както си седях в музикалния Салон на яхтата, удрящите токове, въртящите се поли, кастанетите и китарите скоро ме накараха да викам и да пляскам с тях. Момичетата бяха чернооки и красиви и, макар мъжете да изглеждаха като хора, които носят ножове, не се възпротивиха, когато офицерите от кораба и Мадисън бяха завлечени да танцуват. Тийни взе участие в състезание по удряне с токчета заедно с един млад испански танцьор и изглежда спечели или поне така казаха. Най-накрая се включих и аз.

По-късно бях съвсем изтощен в покоите си, но Тийни беше като взривена. Тя непрестанно кръстосваше неспокойна стаята.

— О — каза, — трябва да си набавя една мантила, гребен и няколко кастанети, както и няколко поли с много плохи! Когато се завъртиш, можеш да си покажеш всичко чак до гърлото!

— Ти си ексхибиционистка — казах й аз.

— Разбира се — отвърна тя. — А ти само почакай, докато изям достатъчно, за да натрупам малко плът по себе си. Хей, като заговорихме за ядене, какво ще кажеш за малко сладкиши?

Борихме се. Загубих.

Призори стюардът ме събуди.

— Ще закъснеете! — каза той, докато търчеше наоколо и ми приготвяше нови дрехи. Избръсна ме, пъхна ме под студения душ, след което ме набута в дрехите ми толкова бързо, а и аз бях така гроги, че не получих възможност да го попитам за какво ще закъснея.

Някой ми бутна кифла и кафе, когато влязохме в някаква кола. Отпрашихме.

Най-накрая попитах:

— Къде отиваме?

Очите на Мадисън блестяха.

— На път сме за свърталището на престъпника Ел Сид! — каза той.

Карахме на север по крайбрежието. Изведнъж вдясно от нас се простря най-бибипски големия замък-крепост, който някога сте виждали. Погледнах наляво. По цялата дължина на планинските върхове се простираха най-огромните укрепления, които някога съм виждал. Всичко беше останки, но белият камък, стълбовете, стъпалата, които се издигаха чак до постройките, разположени върху зъберите, бяха внушителни! Изглеждаше дълго стотици мили.

— Това е свърталище? — възкликнах аз.

— Да, да! — извика Мадисън. — Скривалището на Ел Сид! Излизай от колата!

— Искаш да изкача това? — зяпнах аз.

Не ми обърнаха никакво внимание. Тръгнаха нагоре. Един от водачите ни ме буташе отзад.

През целия ден, като изключим обеда на открито, изяден под постоянната заплаха да го откраднат орли, аз се опитвах замаяно да ходя със затворени очи, за да не ми се завие свят и да не падна. Най-накрая един гид сложи въже около шията ми за всеки случай.

На вечеря, след като се бяхме върнали на борда, едва вдигах вилицата си. Отчаяно исках да си легна, за да успокоя болките в мускулите си с дълбок сън.

Внезапно се появи една фолклорна трупа и ни изнесе концерт на палубата за слънчеви бани. Главният стюард постоянно ме разбуждаше.

— Това са истинските танци на Валенсия. Били са мюсюлмани толкова дълго, че културата се е запечатила дълбоко. Вслушайте се в арабските гами, които използват в музиката си.

Тийни и Мадисън трябваше да научат някои от танците. А когато се разбра, че Тийни може да мърда коремните си мускули в такт с техните рефрени, я приеха напълно.

По-късно в покоите ми Тийни постоянно ме разбуждаше.

— О, трябва да си набавя няколко от тия гривни! А видя ли ония панталони от тензух? Не? Точно това ми трябва: толкова са прозрачни, че публиката може да наблюдава какво правиш с всичко, което си имаш. О, трябва да си набавя някои. Йнки, за Бога, пак ли заспиваш? Сега си изяж сладкиша като добро момче!

И това като че ли е всичко, което успях да си спомня от онази нощ.

Но на следващата сутрин стюардът не беше в стаята ми, търчейки из нея й аз благослових късмета си.

Мадисън ми правеше компания в салона за закуски.

— Знаеш ли какво открих? — попита ме грейнал, докато ровичкаше бекона си с яйца. — Че Ел Сид е бил абсолютен шедьовър на връзките с обществеността!

— Не говори толкова високо, Мад. Главата ме боли.

— О, това наистина ще ти хареса — каза той. — Ти си такъв аматьор, що се отнася до връзките с обществеността, че въобще няма да го повярващ. Но Ел Сид е бил изцяло творение на хората от връзките с обществеността. При това през XI-ти век! Та, когато бил обявен извън закона от краля на Кастилия, се опитал наистина да основе едно кралство за себе си тук, във Валенсия, напълно, независимо от Испания. Но неговите връзки с обществеността разбрали, че да му се не види, това не е много добро за безсмъртието му и написали отново целия ръкопис. Така го скалъпили, че Ел Сид изглеждал като испански национален герой и той станал такъв оттам насетне! Човече, ще ми се да знам името на специалиста му по връзки с обществеността. Какъв експерт трябва да е бил само!

Подобен ентусиазъм не пасваше на настроението ми. Като се опитвах да държа главата си на положение, в което няма да ме боли, като в същото време и няма да падне, слязох на дока с намерението да изкуцукам до някъде отвъд домогванията на директора по спорта — може би някой хладен, спокоен парк.

Тийни стоеше до една количка за сладолед, вероятно възнамерявайки да затапи закуската си с един helado. Бързо избягах от полезрението й между две сгради. Можеше да има някакви идеи за повече екскурзии.

Внезапно едно такси се приближи с рев. Силует от задната седалка изведнъж посочи към Тийни. Таксито изскърца и спря до нея.

Изскочи набита фигура. Мъжът с черните челюсти! Той тръгна право към Тийни. Разкрещя се, но поради шума от дока не можех да разбера какво казва. Беше обаче ядосан!

Тийни си гризна от сладоледа, без да поглежда мъжа. Той блъсна количката за сладолед.

Бях много изненадан. Откъде беше дошъл този? И защо се ядосваше толкова на Тийни, че яде сладолед?

Беше снижил гласа си и въобще не чувах какво — казва. Но й размахваше юмрук! А тя просто продължаваше да си яде сладоледа.

Той пък продължаваше да говори. Тя му предложи малко сладолед. Той го отблъсна встрани. Тя обгърна с ръка раменете му. Той я отблъсна. Тя го целуна по бузата, а той извади една носна кърпичка и изтри останалото в резултат лепкаво петно.

Тя му говореше успокоително.

Сладоледаджията очевидно още не си беше получил парите и стоеше до тях с протегната ръка. Изглеждаше ядосан, че са му блъснали количката. Тийни отново обгърна с ръка раменете на мъжа с черната челюст. Каза му нещо на ухо.

Изведнъж черночелюстният бръкна в джоба си и извади няколко песети, с които плати на сладоледаджията. Тийни взе кърпичката на мъжа и изтри последните остатъци от сладолед по ръцете си. Докато го правеше, продължаваше да говори.

Мъжът се огледа безпомощно. След това отвори вратата на таксито. Тийни се вмъкна вътре и потеглиха.

Обзе ме притеснение. После свих рамене. А не трябваше. В глупостта си си казах, че тийнейджърите просто не можеш да ги разбереш. Нито пък мъжете на средна възраст, които биха прелетели цялото разстояние само за да вкусят малко младо агнешко!

Не се и досещах какво ми подготвя Съдбата. Ако се бях досетил, щях да тичам, докато не ми свърши дъхът.

Като поглеждам назад към всичко това, съм напълно изненадан, че въобще не се досетих какво става!

Бях в ОПАСНОСТ!

Глава втора

Като седях в салона на собственика същия следобед, се събудих сепнато от едно кратко задрямване.

Помислих, че ми се привижда!

Точно пред мен на екрана имаше един зелен пръстен. Това беше всичко: зелен пръстен. Като кръгче дим, което някой е издухал, като изключим това, че беше зелен.

Погледнах втория екран.

Зелен пръстен!

О, знаех си, че хашишът ще ме срине. Вече халюцинирах! А не бях ял нищо друго, освен обяда си.

Погледнах отново първия екран.

Още един зелен пръстен.

Погледнах втория екран.

Същата работа!

Забелязах нещо. Не се кикотех.

Хванах с две ръце главата си. Може би не беше от хашиша. Може би ударът по челото беше променил зрението ми. Може би това беше началната фаза на ослепяването ми.

Появи ми се ужасно видение, в което Тийни ме развежда на кучешка каишка и ме налага с бял бастун. Вината беше нейна, че беше оставила скейтборда там.

Погледнах отново екраните. На единия беше лицето на Хелър, а на другия — това на Крек. Вече бях сигурен, че имам видения. И двамата носеха тропически каски.

Здраво стиснах очи.

Гласът на Крек:

— Свършено! — Звучеше възторжено. Знаех, че има предвид мен. Нищо друго не би я дарило с такава радост.

— Напълно свършено! — каза Хелър. — Звучеше толкова щастлив, че би могъл да говори единствено за зрението ми.

Като експериментирах, за да докажа, че той греши, предпазливо отворих едното си око. На екрана беше Бум-Бум — целият му образ. Носеше стара моряшка работна шапка, на която пишеше Лт. РИМ-БОМБО. Чувството ми за време беше изчезнало. Бум-Бум беше напуснал флотата преди много години.

— Това наистина ще ги изтреби — каза той.

Друг глас. Лицето на Изи на екрана. Носеше останала от войната каска. Вече ми СЕ привиждаше.

— Онова, от което се страхувам, е отмъщение.

Затворих окото си. Не бях в състояние да си отмъщавам.

Обаче не си бях затворил окото достатъчно бързо. Лицето на Дж. П. Флейгрънт. Той носеше индианска бойна шапка! Вече знаех, че видението ми е налудничаво.

— Какво означава отмъщение, бледолики? Червени братя пушат много мъниста. Прави танц на мира. Уф.

Гласът на Изи:

— Много мил опит от твоя страна да ми вдъхнеш увереност, но може да им хрумне, че димът е сигнал да бъдат избити всички и да тръгнат в индиански поход.

— Нещо не беше съвсем наред в думите му. Изведнъж скочих и се взрях в екраните. Къде, по дяволите, бяха тези хора?

На екрана на Хелър вече имаше друго лице. Някакъв бизнесмен?

— Ако наистина го одобрявате, мистър Флойд, бих искал да кажа на хората си. Те работиха доста усилено.

— Страхотно е — каза Хелър. — Ще дойда с вас и сам ще им го кажа.

— Не, не — намеси се Дж. П. Флейгрънт. — Моля ви, не се дръжте като хлапак. Той дръпна единия ръкав на коженото си ловно сако, за да открие скъп часовник. — Церемонията няма да започне до един час. Трябва да пуснем в действие онази купчина с бутилка шампанско. Не можете да дадете начален удар на „Красиви и чисти сини небеса за всеки, Инк.“ с едно обикновено „благодаря“. Тук има петдесет купувача на ферми за алигатори, освен всички предприемачи и работници. Накарал съм да дойдат хора от пресата с един автобус, а двеста семиноли ще си издерат гърлата за племенни танци. — Той започна да ровичка в една торбичка за патрони. — Написал съм цялата ви реч. И още една за мистър Епщайн…

— Ой! — възкликна Изи. — Аз не!

— Само първата половина? — попита Флейгрънт.

— Не! — каза Изи в паника.

— Речта е страхотна — каза Флейгрънт, като я отдели. — Започва така: „Събрали сме се тук на тържествена церемония, за да отпразнуваме днес най-великото инженерно чудо на епохата. Петдесет милиона спори на минута — петдесет милиона — ще бъдат изхвърляни в замърсената стратосфера на тази наша благородна планета…“ Още ли сте категоричен, че не искате да я прочетете?

— ДА! — каза Изи.

— Добре. Тогава ще я дам на Главната Сърдита Бойна Шапка и той ще я прочете, а никой няма да схване разликата.

Изпуснах въздишка на облекчение. Бяха във Флорида, за да дадат начален тласък на проекта със спорите. Пръстените бяха от спори, които се изхвърлят силно нагоре през купчина, висока 500 фута.

Всички тръгнаха надолу по някаква пътека, а Крек погледна назад. Да, ето я обширната област с цистерни и пояси. Там беше и купчината; Пръстените излитаха от върха й на равни интервали.

— Аз наистина много се гордея с теб — каза графинята, като хвана Хелър под ръка. — Това е нещо, което вече можем да зачеркнем от списъка и така се приближаваме към връщането у дома. Сега ако може просто да оправим историята с горивото, ще свършим за нула време.

Изръмжах. Ако стигнеха до успешен край, със сигурност щяха да разорят Роксентър. А Ломбар щеше да разоре планетата, за да ме открие и убие.

Обърнах екраните към стената. Не бих издържал да стана свидетел на тържествена церемония. Това приличаше твърде много на ирландско събуждане: но трупът бях аз.

Глава трета

Към три часа след полунощ Тийни дойде с валсова стъпка в покоите ми. Ококорих се. Беше облечена в черна шапка, червено сако, панталон със златни обшивки, бели дълги чорапи и черни обувки. Облекло на тореадор!

— Инки, Инки, събуди се! — тя ме ръгна с пръчка с пера и заострен край. — Няма да повярваш с какво се сдобих!

Тя хукна обратно към нейната спалня и започна да влачи пакети и да ги отваря. Тензухени шалвари, фереджета, пантофки със завити върхове, диадеми, гривни, пола за фламенко, фусти за фламенко, пелерини, гребени, кастанети, ветрила от слонова кост, обувки за фламенко и т.н., и т.н. След което отвори една кутия за бижута. Златна огърлица!

— Тийни — казах аз. — Какво, по дяволите, означава всичко това? Кажи ми честно. Кой е този мъж с черната челюст?

— Трябваше да отлетим до Мадрид, за да набавим всичко това — отвърна тя. — Частен самолет. Току-що се върнахме.

— Кой е този човек? — настоях аз. — Защо ти беше толкова ядосан?

— Ами, всъщност той е испански благородник. Дук. Притежава половин Испания, А ми беше толкова ядосан, защото му избягах в Казабланка.

— Тийни, ще ми кажеш ли истината поне веднъж? Какво правеше един испански благородник на Бермудите и в Казабланка?

— О, той много пътува по тия места, съвсем случайно видял яхтата в пристанището, когато летял за вкъщи от Мароко, където се ожени за сестрата на Хусан-Хусан, една принцеса.

— О, Боже мой. И сега искаш да ми кажеш, че един мъж, който се е оженил току-що, обича да се търкаля с теб в сеното.

— Е, виждаш ли, аз дадох обещание на жена му в — Маракеш и се срамувам, че не го удържах и отплавах.

— Тийни, престани да летиш наоколо и да пробваш разни дрехи и за разнообразие ми разкажи една вярна история. Дай да започнем от началото.

— Ами аз винаги почвам от там. Значи, той каза на жена си колко чудесно се чувства, когато му слизам под кръста и тя ме помоли да я науча. Не можех да развалям брака им, нали? Но вече всичко е наред. Тя беше в Мадрид и аз прекарах цялата вечер, като й показвах как точно става, тя го правеше и о, човече, той сега е щастлив. Съвсем обелва очите. Така че всичко е уредено и можем да отплаваме. О, погледни го тоя панталон. — Тя беше свалила нейния и се беше вмъкнала в тензухения. — Всичко се вижда през него. Виж, Инки!

Тя наистина изглеждаше странно с тореадорска шапка и елече, а надолу по арабски невидими тензухени шалвари. Не можах да не се засмея.

— Така е по-добре — рече тя. — А сега, за награда просто си дръпни няколко пъти от бхонга и заспивай.

— Не.

— О, я стига, Инки. Не се прави на Сърдитко Петко. — Тя хукна и се върна с един бхонг.

Дръпнах си. Имаше малко по-различен вкус.

Тя разсъбличаше дрехите си.

— Чакай малко — казах. — Ако цяла нощ си се занимавала със секс, не е необходимо да ме тормозиш сега.

— О, онова само ме подгря — отговори тя. — Никакво удоволствие всъщност. Направих го просто за да имат щастлив семеен живот. Мръдни се.

— Чакай малко — рекох. — Този бхонг има вкус… — Обхвана ме радост на тежка глава. Всичко изведнъж започна да изглежда прекрасно.

— Разбира се, че има различен вкус. Пушиш наполовина марихуана и наполовина хашиш. Я дай да си дръпна.

Последва нощ, която беше дълга около две години. Събудих се. Бяхме в открито море. Тийни я нямаше. Както си лежах, открих, че имам проблем с датите. Днешната беше или юли, или септември на 1492-а или 2186-а. Стюардът разтвори вратите и започна да проветрява стаята.

— Каква дата сме днес? — попитах го аз изнемощяло.

— Първи май. „Събуди ме рано, скъпа мамо, защото ще бъда кралицата на май“ — както се пее в песента. Ако отваряте някоя врата, преди да заспите, няма да го дишате това цяла нощ, сър.

— Къде отиваме? — попитах го аз.

— Точно където наредихте, сър — отговори той.

— Хайде да не започваме пак същата песен — казах. — Моля те, кажи ми.

— Където пожела годеникът на младата дама, сър — Марсилия. Трябва да кажа, че сте много благосклонен спрямо него. Аз лично смятам французите за стадо свини.

— Морето изглежда по-развълнувано — казах, като почувствах лекото повдигане на кораба.

— То е по-развълнувано, сър. Горната част на Средиземноморието винаги е бибипана!

Погледнах през една от вратите. Морето изглеждаше доста бурно наоколо. Само като го гледах, и ми се повдигаше.

Облякох се и излязох на палубата. Не исках въобще да закусвам. Духаше доста силен вятър.

Мадисън се беше изтегнал на един шезлонг под протекцията на един вентилатор. Вдигна поглед от някаква стара книга.

— Здрасти, Смит. Много съм благодарен за тази възможност.

— За какво? — попитах мрачно.

Той вдигна книгата, за да ми покаже заглавието.

— Граф Монте Кристо е бил от доста дивите престъпници. Често съм се чудел дали е съществувал наистина или е продукт на някой майстор от нашата гилдия. Човек трябва да може да разграничава истината от измислицата.

— Откога връзките с обществеността са започнали да го правят?

— Това е една моя нова идея — отвърна Мадисън. И да знаеш, че ще стигнем до дъното на всичко това.

Тази сутрин не ми се щеше да стигам до дъното на каквото и да било. Стабилизаторите малко се забавиха и корабът получи отчетлив наклон.

— В Марсилското пристанище — каза Мадисън — има затвор, наречен Шато д’Иф. Граф Монте Кристо, е бил затворен там като млад моряк според този автор — Александър Дюма. Оттогава насетне той придобива огромна власт сред нациите, а всъщност е бил несравним престъпник. Доста обезсмъртен е. Искам да разбера дали наистина там е имало килия с тунел, както е описано тук. Та от твоя страна беше много мило да изпратиш Тийни да ме попита. Тя наистина е едно сладко, невинно дете, нали?

Това беше достатъчно. Хукнах към перилата.

— Лицето винаги по посока на вятъра — каза директорът по спорта, докато ме изтриваше. — Трябваше да кажете на стюарда, че ви е прилошало. Щом хванете морска болест, „драмамин“-ът не може да направи кой знае бибипски колко. Ще се отървете от това много бързо. Няколко обиколки на палубата и ще се почувствате по-добре.

Пътуването до Марсилия не беше от най-приятните. Като за начало, французите, които с голяма радост измъкваха всяка възможна такса за пристанището, не можаха да разберат защо искаме да посетим Шато д’Иф.

С помощта на преводач, защото никой от нас не знаеше френски, директорът на пристанището ни каза, че освен ако не сме терористи, той няма право да пуска хората от яхтата да се шляят из града или пристанището. Малка възможност обаче имаше. Ако можехме да докажем, че сме трафиканти на хероин, пристанището щеше да бъде широко отворено за нас.

Мадисън риташе унило ръба на едно бюро. Тийни каза, че е по-добре да се върнем на борда. Имала няколко нови плочи с поп музика, които купила в Мадрид, та сме можели да си лежим в леглата и да слушаме. Това ме отчая. Дадох знак на директора да дойде в съседната стая. Чрез преводача го попитах дали разполагат с черно флуоресцентно фенерче. Когато го получих, разголих гърдите си и го включих. Служителите се взряха в блещукащите букви „Фамилен шпионин на Роксентър“.

Преводачът им каза какво пише.

Изведнъж директорът на пристанището пада на колене и разцелува маншетите на панталона ми. Той дърдореше и виеше.

— Той казва — намеси се преводачът, — че е трябвало да му кажете веднага. Той нямал представа, че работите за човека, който контролира световния незаконен трафик на наркотици. Обидата, която причинил на Роксентър, била непростима. Сега ще си подаде оставката от поста си и ще завърши дните си в немилост.

Французите са толкова емоционални и така крайни!

— Не, не — казах аз, — ще бъде достатъчно, ако просто ни пуснете да слезем на брега, за да се поразходим, както и да посетим Шито д’Иф.

Директорът започна да плаче с облекчение. Той измърмори нещо.

— Иска да ви увери — каза преводачът, — че нелегалният трафик на хероин се поддържа на най-високо ниво и се надява, че няма да докладвате обратното.

Ще се доверя на думата му — рекох аз.

Директорът на пристанището чу превода и сграбчи ръцете ми да ги целува. Каза още нещо с умоляващ глас.

Преводачът каза:

— Иска да отидете на вечеря в дома му днес. Има красива съпруга и дъщеря и настоява да прекарате нощта и с двете.

Отворих уста да запротестирам, но преводачът бързо заклати предупредително глава.

— Моля ви, не му отказвайте. Ще нараните френската национална чест. Това ще го постави в ужасно положение. Ще изпадне в нервна криза.

Изнемощял, трябваше да оставя Тийни и Мадисън да посетят затвора „Шато“, докато аз съм на вечеря.

Като цяло Марсилия беше ужасно преживяване. Тръгнах си, споделяйки чистосърдечно мнението на моя стюард за французите.

Съпругата беше дебела, а дъщерята имаше заешка устна.

Подобни неща имат способността да определят отношението ти.

Глава четвърта

Отплавахме на другата сутрин. Морето беше бурно и аз лежах като прострелян на койката си. Влязоха капитанът и директорът по спорта.

— Правя проверка на кораба — каза капитан Битс, — за да се уверя, че французите не са ни обрали, без да разберем. — Той се вгледа в посърналото ми лице. — Главният стюард ми каза, че сте ходили в дома на пристанищния директор. У вас ли си е още портфейлът ви?

Разрових се немощно под възглавницата си. Кимнах утвърдително.

— Е, добре тогава — рече той — лишили сме се само от струйниците на четири пожарни маркуча. Имаме късмет. — Тъкмо си тръгваше, когато се обърна намръщен. — Не сте пили от френското вино, нали? Правят го, като мачкат гроздето с боси крака, а често имат гъбички. Не бих искал собственикът да се разболее от гъбички на краката в стомаха.

— Директорът на пристанището поднесе вино, но аз въобще не пих — казах му.

— Директорът на пристанището! — възкликна той стъписано. — Исусе, не сте спали с жена му и дъщеря му, нали?

Кимнах нещастно.

— Ей, да си бибипам очите! — каза капитан Битс. — Спортен, тичай в каютата ми и донеси аптечката ми. Стюард, изкъпал ли си го?

Стюардът изглеждаше доста притеснен. Главният стюард му се скара. Двамата ме измъкнаха от леглото, бутнаха ме под един душ и се захванаха на работа с един антисептичен сапун.

— Изгорете чаршафите му, както и дрехите, които е носел — нареди Битс. — Не можем да рискуваме и да заразим кораба. Нищо няма да унищожи френските въшки, освен огъня. Те пренасят тиф.

Аптечката пристигна. Капитанът извади спринцовки и игли, които изглеждаха предназначени за помпи в трюмовете. Напълни ги. Всички ме притиснаха здраво. Капитанът би в бедрото ми три вида антибиотици и огромна профилактична доза неоарсфеналин. Болеше!

Понеже ми се гадеше, капитанът завърши процедурата с една свещичка „драмамин“.

— Ако не се вдигнете да ходите до няколко минути — каза той, — ще ви бия една инжекция „Марезин“ за гаденето при движение.

Друга инжекция?

— Ставам веднага! — казах аз.

Облечен в нови дрехи, изнемощяло тръгнах към салона за закуска. За моя изненада Тийни и Мадисън бяха на масата и поглъщаха омлети.

Направих се, че ям, за да не каже сервитьорът на капитана, че е по-добре да ми бият онази инжекция. Тоя бибипан екипаж беше осведомен за всичко.

Поглъщането на омлетите ми действаше зле. Реших да ги разсея.

— Как мина в затвора? — попитах.

— Чудесно — отвърна Мадисън. — Отвориха всички врати, които пожелахме. Почти ни предадоха затвора. Ти какво каза на директора на пристанището, Смит?

— Държавна тайна — казах.

— Е, трябва да е било нещо забележително — рече той. — Видяхме скелети, които са там още от Наполеоново време. Разбира се, мястото вече е пълно с туристи, които не са успели да си платят сметките за хотела, но ние намерихме всичко, за което бяхме отишли.

— И какво открихте? — попитах, защото се страхувах, че ще започне следващ омлет.

— Нищо! — отвърна той. — Абсолютно нищо. Помислихме си, че сме открили отвор между две килии, но той беше новонаправен, дело на някаква двойка от Дес Мойнес, на която им били откраднали паспортите. Така че разполагаме с неопровержимо отрицателно доказателство. Никога не е съществувал никакъв граф Монте Кристо!

— Не звучи много внушително — казах, като се опитвах да прикрия факта, че не ям.

— О, обаче Е! — каза Мадисън. — Тук имаме една световноизвестна личност, напълно безсмъртна, име, което е на върха на езика на всяко дете в училище и на всеки филмов режисьор, престъпник, който обаче никога не е съществувал! Не разбираш ли? Пълна известност и нито капчица сведения, които да я опетнят, където и да било. Това означава, че можеш да създаваш дори плътта и кръвта на съдбата без ни най-малка следа от действителността. Какъв специалист по връзки с обществеността е бил този Александър Дюма! Боже, вече не се правят подобни неща.

— Кажи му за другия водач — намеси се Тийни.

— А, да — рече Мадисън. — Всеки служител и пазач, на когото говорихме за безсмъртни французи, целуваше върха на пръстите си и казваше благоговейно „Наполеон!“. Изглеждаха в такъв екстаз, че ако нямаш нищо против, Смит, ще се отбием в Корсика, за да посетим дома му. Това ни е точно по пътя.

Каквото и да е, само да се махне видът на тая храна от погледа ми. Не можех да устоя и на това да стигнем до друго пристанище и по-спокойни води. Отидох бързо на мостика.​

Капитан Битс седеше в лоцманското си кресло и гледаше небето и бурното море.

Попитах го:

— Бихме ли могли да спрем в Корсика?

— Чудех се къде отиваме — отвърна той. — За един капитан наистина не означава много, когато собственикът се довлече на борда и каже: „За Бога, отплавайте!“ Някое конкретно пристанище?

— Домът на Наполеон.

— Мисля, че това трябва да е Ажасийо, ако не, ме лъже паметта. Малко повече от половината надолу по корсиканското западно крайбрежие. Но я чакайте малко. Онова място е френско. Не мисля, че е добре да слизате на брега. Не искам да загубя собственика заради някоя бибипана френска уличница. Вече се лиших от четири струйника.

Обещах, че ще стоя на борда. Той влезе в стаята с морските карти, за да набележи курса, и аз си тръгнах бързо, преди да е забелязал, че изглеждам толкова зле, колкото се и чувствам. Можеше да ми бие инжекцията „Марезин“.

Но това не ми помогна много. Директорът по спорта скоро ме хвана да правя обиколки.

Хвърлихме котва в пристанището на Ажасийо на следващия ден. С благодарност застанах на стабилната палуба и погледнах драматичните силуети на планините, насочили зъбери към небето. Розов, пурпурен и виолетов гранит образуваше цветни петна сред обилната растителност.

Не ни разрешиха да ползваме нашите лодки, защото можело да лиши жителите от франкове, и Тийни и Мадисън слязоха на брега с един пуфкащ влекач.

Аз направих смирено обиколките и упражненията си и след обяда слязох в моя салон на собственика. Мислех, че ще мога да погледам екраните.

В Ню Йорк беше рано сутринта, но Хелър беше в офиса си и четеше някакви текстове, като прелистваше страниците твърде бързо, за да видя за какво става въпрос.

Влезе графиня Крек облечена в строг черен костюм, а русата й коса беше хваната на кок отзад. Приличаше много на учителка.

— Микровълновите инженери се справят чудесно — каза тя. След това заобиколи бюрото, сложи ръка на рамото му и погледна какво чете той. Тя можеше да следи, аз не. — Защо, Джетеро — попита тя. — Какво, за Бога, правиш с учебник по елементарна електроника?

— Тук мислят, че нещата стоят така — отвърна той. — А ако опровергаеш някоя истина в курсовата си работа, ще те скъсат.

— Изпит? Не е необходимо да се явяваш на никакъв изпит в колежа. Изи е уредил всичко. Документите ти за изпита ще бъдат предадени в империята.

— А, не — рече Хелър. — Едно е да ходи в часовете вместо мен и дори да прави текущите тестове. Но не бих приел диплома, докато не ме изпитат за нея и не издържа изпита. Има само три дни до седмицата с изпитите. Трябва да позубря.

— О, Джетеро. Твърде честен си за тоя живот! Науката им е претъпкана с неправилни предполжения. Боря се всеки ден с тях у тия микровълнови специалисти. Грешките са толкова глупави, че дори аз ги улавям, при условие че знам толкова малко.

— Трябва да се казва онова, което е казал професорът отговори той. — Ще ме скъсат, ако не го направя, А тази диплома ми трябва, защото иначе никой няма да ми повярва.

— Здрасти, здрасти, здрасти — чу се друг глас. — Има ли някой вкъщи? — Беше Бум-Бум. — Хайде, Джет. Донесох една М-1.

Графиня Крек го погледна. Той стоеше с една пушка в ръце.

— По кого ще стреляш? — попита го тя.

— Не, не — рече Бум-Бум. — Има много кандидати, но няма време. Джет трябва да се дипломира в Корпуса за обучение на запасни офицери, а той никога не е идвал на занятия. Даже не знае ръководството за боравене с оръжията.

— Научи нея — каза Джет. — А тя ще ме научи и мен. Трябва да довърша тоя смахнат текст за квадратните уравнения.

Бум-Бум се вторачи в графиня Крек. Долната му челюст беше увиснала.

— Давай — каза Хелър. — Няма да й отнеме много време. Тя знае вече едно-две ръководства.

— КАКВО? — възкликна Бум-Бум.

— Имам няколко минути на разположение — рече графиня Крек. — Покажи ми какво се прави.

С голямо съмнение Бум-Бум стегна ремъка на пушката и започна да показва упражненията от един войскови наръчник за боравене с оръжието. На дясното рамо, пушки долу, за почест, свободно, извикване на заповедите и преброяване на движенията.

— Разбрах — каза графиня Крек.

— Разбрахте? — извика Бум-Бум, невярващ на ушите си. — Та вие не сте и докоснали пушката!

— Ами защо ми е? — попита графиня Крек. — Изглежда ми доста примитивно.

— О, да — каза Бум-Бум. — Така е в армията — доста примитивно. Ето го истинското умение. Военноморският корпус.

Той показа упражненията от някакво ръководство, отличаващи се с много отчетливо плющене на ремъците и бедрото.

— Разбрах — каза Крег.

— О, престанете, мис Джой. Не се опитвайте да ме метнете. Още не съм си пил първия скоч за деня.

Графиня Крек взе оръжието от ръцете му. Разгледа го.

— Изглежда малко лека — каза тя.

Разгледа отделните и функционални части. След това провери баланса.

Отведнъж тя направи всички упражнения от войсковия наръчник е голяма скорост. След това, без да спира, направи и тези от наръчника на военноморския корпус.

Бум-Бум стоеше с широко отворени очи.

— А сега един истински наръчник — каза графиня Крек — би изглеждал ето така.

И въпреки ограниченията на пространството в офиса, тя запрати пушката в серия от бойни упражнения, които бяха толкова главозамайващи и многодетайлни, че оръжието беше като мъглявина, с изключение на ония моменти, в които заставаше като заковано за части от секундата. След което графинята мина и през наръчника за парадни шествия на Флота. Въртящото се оръжие издаваше силно свистене, а плясъците бяха силни като пистолетни изстрели. Графинята свърши.

— Исусе Христе! — възкликна Бум-Бум. — Никога не съм виждал подобно нещо през целия си живот! При това направено от една красива жена!

— Един капитан на име Снелц я научи — обади се Хелър. — Така че да може да бъде тайно вкарвана и изкарвана от кораб.

— Снелц? — попита Бум-Бум.

— Да — отвърна Хелър. — Навремето беше моряк във Флота.

— О, това обяснява нещата — каза Бум-Бум. — Мис Джой, можете ли да ми покажете отново последния наръчник, който демонстрирахте?

Цялата работа ме изпълваше с притеснение. Бях забравил, че тя умее да си служи с пушка. Знаех, че е по силите на Снелц и да я е научил да стреля. Леле, Боже, ако й хрумнеше да ме погне с пушката? И без нея си беше вече достатъчно смъртоносна.

А-а, не ми харесваше как вървят нещата. Мис Симънс беше вън от играта. Проектът със спорите беше завършен. Хелър щеше да си вземе изпитите и да получи диплома.

Графиня Крек обучаваше микровълнови инженери за нещо, което не можех въобще да проумея какво е.

Ако не сляза на сушата, за да им направя капан, беше много вероятно да успеят.

Усещах как острието на убиеца потъва в гърба ми. Защото такава щеше да бъде съдбата ми, ако те успееха.

Погледнах радиото за двупосочна връзка. Страшно ми се искаше да измисля нещо, което да наредя на Рахт. Не можах, но трябваше.

Единственият ми шанс в този момент беше, да мирувам и да се крия, да стоя настрана от Турция и Съединените щати и да се надявам, че обучението и гениалността ми ще стигнат до нещо, което ще спре неумолимата сила на катастрофата. Не можех вечно да се разтакавам. Иначе щях да бъда премазан.

И представа си нямах, че този зъл Земен Бог на неумолимата сила вече е поставил крака си съвсем здраво на врата ми точно в онази минута!

Глава пета

Върнаха се в розовите отблясъци на вечерта. От разговора им на вечеря разбрах, че са ходили в къщата на Бонапарт и музея му и че не са разбрали нито капчица за Наполеон, освен че островът зависел от туризма, но не обичал туристите.

— Какво можеш да кажеш за един престъпник, съдейки по бебешките му дрешки? — попита Мадисън. — Всичко е в голям упадък. Навремето Корсика е била синоним на бандити, а днес същите те държат ресторанти и хотели. Престъпната общност винаги си пази тайните обаче.

— Би си помислил, че сме полицейски агенти — каза Тийни, като се зае с втория си фазан под стъклен похлупак. — Всеки път, когато Мади караше преводача да попита: къде е било главното скривалище на онзи велик престъпник Наполеон, те просто млъкваха и зяпаха. Веднага щом се справя с два-три сладоледа, ще се посветя известно време на библиотеката.

Зяпнах: Тийни в библиотека? Та тя едва четеше. Но без да се колебае, тя грабна радиото си и като го усили до край на някаква попмузика от Радио Люксембург, потъна в библиотеката и започна да се рови в книгите.

Взрях се навътре към тази изключително нова гледка на Тийни, която се опитва да чете. Тя потрепваше с крак в такта на попмузиката и мърдаше мъчително устните си, докато пръстите й бавно следваха редовете на страницата. Тя разбра, че чете „Поддържане на плавателни корпуси“.

Не след дълго повика главния стюард и когато той видя какво му сочи, снизходително отключи няколко стъклени сандъка, в които никой не беше поглеждал от построяването на яхтата. Тийни се взря в един комплект от Енциклопедия Британика и се отдръпна, слисана от размера на томовете. Но продължи смело да упорства:

— Кои букви са точно преди и след Н, Инки?

Услужливо й намерих статията „Наполеон“. Тя започна да се поти над нея. Беше много усилена работа. Трябваше да си направи две почивки, за да се снабди с млечна сода и ягодова дъвка за подсилване. Капки пот навлажниха трудовите й вежди.

Най-накрая тя ме погледна:

— Какво означава „изгнание“, Инки?

— Заточаване — отговорих аз.

— Изчезване? — каза тя. — Аха! Намерих скривалището! Къде е капитан Битс? — Главният стюард вдигна телефонната слушалка.

Посивелият моряк се появи.

— Отново ли се загуби в мъглата, Тийни? — попита я той със смях.

— Бити — отговори тя, — нямам си даже рог за мъгла и съвсем съм излязла от маршрута.

Той седна на страничната облегалка на един стол пред нея.

— Не Мога да разбера как е възможно това, мис Тийни. От това как ме накарахте да разровя всички чекмеджета с морските карти, точно преди да напуснем Бермудите, бих си помислил, че сте запомнила всички пристанища на света.

Това беше ново за мен. Можех да повярвам, че го е тормозила в спалнята му, но не и в стаята с морски карти. Откога Тийни се увличаше по географията? — Точно така — рече Тийни, — тия бибипци не споменават никакво пристанище. Говорят за съвършено различна карта. Пише, че този престъпник Наполеон бил заточен на… — тя се консултира с тома — Изола д’Елба.

— „Изола“ на италиански означава остров — каза Битс.

— О — рече Тийни.

Битс посочи един голям глобус на света, който висеше в центъра на тавана на библиотеката.

— Ето го тук — каза капитанът.

— Какво е това нещо? — поинтересува се Тийни.

— Това е глобус на света — отвърна Битс.

— Не, бибипка му — заяви Тийни, — хич не се и опитвай да ме метнеш, чу ли? Всички ония карти, които ми показа, бяха плоски.

— Светът е кръгъл, Тийни, — каза Битс. — Това е доказал Колумб.

— Хайде да не изместваме темата — каза Тийни, като заплашително му размаха пръст. — Зная бибипски добре къде е Колумб, Охайо. Там ме арестуваха, когато бях седемгодишна.

Битс направи знак на главния стюард и онази достопочтена особа натисна един ключ. Големият глобус се освети от вградените лампички. Битс хвана заплашващия й пръст и го поведе по цветната повърхност.

— Това е Средиземно море. Ние сме в него. Сега, това е Корсика, а това е Ажасийо, където сме хвърлили котва. Та — и той накара пръста да проследи — ако слезем надолу и минем през протока Бонифачо, след като тръгнем на север до източното крайбрежие на Корейка, стигаме до…

— Изола д’Елба — каза Тийни победоносно. — Точно от другата страна на Корсика! Ей да ми се не види! Хей, Бити, защо не си ми казал, че всичко е на тази голяма топчица? Виж тук. Бермудите. Мароко. Италия. Рим. Сицилия. Гърция. Турция. За Бога, Бити. Защо ме остави да ми изтекат очите на всички ония плоски карти, когато тук всичко е просто като дъвка за балончета!

— Не съм в най-добрата си форма в четири сутринта — засмя се капитан Битс.

Бях зашеметен. След тренировката, която ми беше направила през нощта на тръгването ни от Бермудите, тя е вършила разни работи и с капитан Битс! А точно преди мен се беше занимавала с онзи, развратник с черната челюст! Апетитът й беше бездънен! Тя беше невъзможна!

— Остави тая топчица светната — каза Тийни на главния стюард. — А също така и сандъците отключени. Вие, момчета, ме бяхте замаяли с плоските си карти и разните пътеводители. Кой го е еня, ако бъдете подложени на отравяне с птомаин в ресторанта на Антон. Не това е образованието, от което се нуждая. — Тя отново се вгледа отблизо в големия глобус. После грабна тома на енциклопедията и хукна, крещейки. — Хей, Мади, Мади! Открих скривалището на бибипеца!

— Тя е много сладко дете — каза капитан Битс с любов.

— Да, мистър Бей — намеси се главният стюард, — наистина сте щастлив, че имате такава очарователна и невинна племенница. Просто обожавам момичешкия й ентусиазъм. Много е свеж.

Помислих си, че говорят за някоя Тийни, различна от тази, която аз познавам. Ентусиазмът й беше твърде силен за всеки смъртен човек.

Но като погледна назад, се изненадвам, че при цялото ми обучение и опит, даже тогава не започнах да се досещам към какво е насочен ентусиазмът й в онзи момент. Ако се бях досетил, можех спокойно да успея да избягам.

Вместо това, когато тя се върна, аз кротко дадох съгласието си да отплаваме към Елба.

— Те не са французи обаче — каза капитан Битс. — Островът е италиански. Там е цивилизовано и аз и екипажът ще можем да слезем на брега. Останалата част на Европа казвала преди: „смърт на французите“. Сега французите казват: „Смърт на всички“. Ако нямате нищо против, отплаваме още сега и се махаме от това мъгливо море.

Глава шеста

Морето беше красиво и спокойно, когато минахме през пролива Бонифачо между Корсика и Сардиния, точно на юг от нея.

Битс беше казал:

— Ще усетите разликата, когато Корсика застане между нас и преобладаващите западни ветрове.

И наистина стана така. Вече бяхме в италиански води и ми се струва, че това беше първият път, в който виждах нещо италианско да е спокойно. Главният град Портоферайс беше красиво местенце — бели сгради с червени покриви, разхвърляни по синьото пристанище. Тийни и Мадисън веднага хукнаха, а аз бях много щастлив, че мога да се разходя на твърда почва и да поупражня италианския си.

Древните етруски копаели желязо там и името означава „Димящо място“, вероятно заради леярните. Но си мисля, че някой английски шегобиец трябва да е изпратил Наполеон в изгнание там, защото е било толкова близо, колкото е бил адът. Но шмекерията е щяла да се провали, защото сега мястото е един приятен курорт: печеливши са туризмът и Наполеон.

Резиденцията за изгнанието на „европейския великан“ беше точно в града, на брега: Палацина ди Мулини. Разходих се около нея: хубаво местенце, което никак не приличаше на затвор. Представата, която имах за затворите, беше повече като за Спитеос, а не за този палат. Нищо чудно, че беше избягал! Нямаше ток по оградата.

Тийни и Мадисън вече бяха ходили там. Когато попитах за тях, един от пазачите каза:

— Ah, la bellina fanciulletta Americana! L’innocente.

При което аз си помислих, че той не е на себе си. Беше я нарекъл „хубавото малко американско момиченце“ и направил коментар за невинността й. Държеше два джоинта, които тя вероятно му беше дала като бакшиш. Никога не спрях да се изненадвам как хората не успяваха да прозрат каква малка бибичка беше тя.

Бяха отишли в лятната резиденция на Наполеон, Villa San Marino, на четири мили югозападно от града, където имаше музей с Наполеонови предмети и картини. Какво изгнание! Палат, пък и лятна резиденция! Но тоя човек трябва да е бил абсолютен психар, за да е поискал да избяга от всичко това. Трябвало е да види Спитеос!

Беше твърде далече, за да се отиде пеша, нямах намерение да платя цяло състояние за такси, така че се пошляях из града и изпих няколко еспресо. Колко спокойно, колко утешително е да седиш на маса на някой тротоар под слънцето в началото на май, далеч от тормоза и врявата на Хелъровци, Крековки, Хистовци и Бериевци.

— Здрасти, Инксуич.

Знаех си, че не трябва да пуша хашиш предишната нощ. Халюциногенните ефекти очевидно се повтаряха отново. Можех да се закълна, че това беше гласът на Бери.

— Имаш ли нещо против да седна?

Това БЕШЕ гласът на Бери.

Събрах сили да погледна дали халюцинацията е и визуална. И той стоеше там, в адвокатски костюм от три части, с шапка с пречупена периферия. Издърпа един стол.

Погледна ме.

— Как вървят работите? — попита той.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. Може би халюцинацията щеше да изчезне.

— О, грижа се за един склад за боеприпаси на Хатчетхаймер. Имаше идея да взриви Ватикана и се нуждаеше от малко боеприпаси. Дойдох с комета.

И той махна с ръка към пристанището.

Реших да направя малък тест. Можех да имам халюцинации с Бери много лесно, но не и с превозно средство, което не съм виждал преди. Извих врат.

Да, там имаше някакъв странен плавателен съд на мястото за акостиране: приличаше на корпус на самолет на кокили и без крила. На страната му пишеше „Октопъс Ойл“.

— Та, как вървят нещата? — попита Бери.

— А, добре, добре — отговорих, като се мъчех да се изтръгна от халюцинацията.

— Уредено ли е всичко около онзи човек с горивната заплаха?

— О, да! — казах. — Напълно.

— Хубава яхта си имаш там — каза Бери, като погледна закотвения кораб в бяло и златно. — Не съм виждал „Златния залез“, откакто имахме конференция с Човека и Морганови на борда й. Как е Мадисън?

— О, той е добре, много добре — отговорих. — Никога не е бил по-добре. Петни репутациите на хората навсякъде наоколо. Чудесен човек.

— И ти се оправи с онзи човек с горивото? — попита Бери. Определено се заяждаше за това.

— Напълно — отвърнах аз. Смачкан, смазан и осакатен. Неспособен да си вдигне даже малкото пръстче.

— Разбирам — каза Бери и стана. — Е, трябва да поемам. Календарите на времето, приливите и съдът никого не чакат.

Той подръпна шапката си с пречупена периферия, погледна ме, след което пое към кометата. Много скоро след това моторите й заработиха. Корабът тръгна от площадката за акостиране, след което изведнъж подскочи напред сред облак от бели пръски, застана на кокилите си и се плъзна, за да излезе от залива със сто мили в час.

Грохотът от моторите й утихна и градът се върна към дрямката си.

Седях си, черепът ми се въртеше, а еспресото ми отдавна беше изстинало. Не можех да разбера. Знаеше ли Бери, че съм тук, или беше станало случайно? Може да е получил описанието в офиса на пристанището — всички италианци говорят твърде много. Нямаше кой знае колко чужденци в града, защото беше още доста рано за сезона.

Марсилия! Бях се представил като „Фамилен шпионин на Роксентър“ на онзи пристанищен директор. Той трябва да се е раздрънкал, че съм бил там със „Златен залез“.

Топлото слънце се превърна в мраз. Едва тогава започнах да си давам сметка, че бях казал на Бери една ужасна лъжа. Хелър не само че не беше престанал да бъде заплаха за горивото, ами и беше по-опасен от всякога.

Бибипка му на Хелър! Винаги ми навличаше неприятности. Умишлено и по преднамерено зъл начин.

Това, което диктуваше отърваването от Хелър, вече не бяха само задълженията ми.

Вселената просто беше твърде малка, за да побере и двама ни!

Успокоих се с мисълта как Бери няма да открие, че Хелър сега е свободен като волна птичка да изсипе злата си воля върху тази планета. Бери вероятно щеше да си помисли, че Мадисън и аз сме си дали заслужена почивка…

И тогава се сетих. Ако ни предизвикат, можехме да кажем, че ако Хелър надигне грозната си глава отново, просто търсим нови начини да го спрем.

Да, това беше. Можехме да кажем как, макар и да сме съзнавали, че мъжът с новото гориво е, доколкото ни е известно, изваден от строя, сме си дали сметка, освен това, че той би могъл да задейства отново и че ако го направи, трябва да разполагаме с боеприпаси.

Щеше ми се да си бях помислил това още докато Бери седеше до мен. Но аз така се бях слисал. Човек не може да мисли добре, когато сърцето му бие на около пет фута над главата.

Може би трябваше да изпратя на Бери съобщение по радиото с думите:

— Въпреки че, доколкото знаем; човекът с новото гориво е изваден от строя, нашата преданост към задълженията ни е толкова голяма, че ние старателно търсим нови начини, за да очерним името му и да попречим на напредването му.

Не, Бери можеше да го разбере погрешно. Онова, което трябваше да направя, бе да се захвана здраво със следното: а) Наистина да намеря данни, с които да помогна Хелър да се превърне в престъпник, и б) да мисля, мисля, мисля за начин да хвърля унищожителен експлозивен заряд в сърцето на Хелъровата операция. И тогава, ако работата стигне до Бери, да мога да кажа угоднически:

— О, нямаше причина да ви притесняваме: всичко сме поели в свои ръце.

Да, това беше най-добрият план.

Почувствах се много по-добре. Избутах всичките тормозещи ме съмнения в задната част на съзнанието си и се върнах на кораба.

Още повече се успокоих, когато хвърлих поглед към екраните и видях, че Хелър просто зубри за изпитите си: сега се занимаваше с лекциите на Армия Г-2 за „психологическо воюване за офицера в разузнаването“. Графиня Крек беше излязла да пазарува, като беше повлякла със себе си иконома на апартамента — Балмор. Тя очевидно се опитваше да намери подарък за дипломирането на Хелър и нямаше голям късмет с нещата, които се предлагаха и които тя сякаш приемаше за „примитивни ръчни изработки“. Там нямаше никаква заплаха.

Тийни и Мадисън се върнаха на борда навреме за вечеря. От цялото обикаляне бяха много гладни и поглъщаха печена пуйка по филаделфийски с внушителна бързина, но това не намаляваше наситения им интерес към деня, който бяха прекарали.

— Всъщност — каза Мадисън — Наполеон не е стигнал много далеч. Можеш да погледнеш от Елба, където е бил заточен, право към Корсика, където е бил роден. Убил е няколко милиона хора и въпреки това е изминал само това кратко разстояние.

— Е, той не е бил истински престъпник — каза Тийни с разбиране и с уста, пълна с пуйка. — Не са го обесили.

— Не мога да разбера наистина защо е национален герой на французите — каза Мадисън. — Той не е бил французин. Бил е тосканец, италианец. Но има едно нещо, което може да се каже в негова полза. Със сигурност е бил велик специалист по връзки с обществеността. Ей ти го на, един чужденец, който атакува французите отвътре, като е дегизиран като техен генерал, убива милиони от тях, а те са го направили и император след това. Та това го поставя много високо в йерархичната стълбица на връзките с обществеността. Какъв гений само, да сполучи така. Истински се радвам, че проследихме това. Получих много сведения за нещата, по които се увличат хората.

Тийни си беше взела един десерт с банан и го атакуваше.

— Значи мислиш, че това пътуване беше много успешно, така ли, Мади? Добре. Дай ми списъка си с престъпници и аз веднага се захващам на работа с изследователската си група.

Помислих си, че е по-добре аз да се заема с това. Щеше да направи добро впечатление, когато срещнех Бери следващия път.

— Аз ще ти помогна — казах.

— Разбира се, че ще ми помогнеш — рече Тийни. — Всъщност ти си изследователската група. Кой друг, по дяволите, знае такива големи думи като „заточен“?

Глава седма

Следващото име, което Тийни избра, беше Спартак. Той бил римски гладиатор, който застанал начело на едно въстание на роби и замалко да свали цялата империя. Тийни реши, че за него няма достатъчно в енциклопедията, така че е по-добре да отидем до Рим. Пишеше, че в края на въстанието 6000 оцелели роби били разпънати по цялата Виа Апиа.

Тя повика капитана.

— Бити, какво ще кажеш да се движим успоредно на този Апийски път, за да можем да видим телата.

Капитан Битс се усмихна.

— Виа Апиа е бил търговски път. Ако искаш да стигнеш до Рим, трябва да спрем на пристанището му Чивитавекия, което е оттук надолу по крайбрежието. Доста е отдалечено от града, но има метро и разни други подобни.

— Тук не пише адреса на Спартак — каза Тийни. — Но може би тоя приятел, Крез, който го е натупал, е все още някъде там. В Рим има ли справочници за града, в които…

— Тийни — казах аз, — тук пише, че Спартак е умрял в 71 г. пр.н.е. Това е преди 2000 години. Даже повече. Освен това Крез е споменат само веднъж. В момента си имаш работа с древна история.

— О, бибипка му — възкликна Тийни. — Тия хора се движат толкова много; че не можеш да следиш ничия траектория. Веднъж се опитах да намеря координатите на леля в Чикаго и бибипка му, ако не се беше местила пет пъти. Нямаше въобще да успея да я открия, ако не бях прочела във вестниците, че току-що са я хвърлили в местния затвор.

Тя погледна глобуса, проследи нещо с пръст и каза:

— Добре. Ще отидем до Чивита — или както там му викате — и ще го вземем оттам.

— Ще бъдем там призори — каза Битс. — Вече сме изцяло в италиански води и всичко, което трябва да правим, е да плаваме. Така че вдигаме котва и потегляме. Поспете добре. За да се срещнеш с трафика на Рим, имаш нужда от добър сън!

Е, аз не поспах добре. Сигурно си мислите, че цялото ходене беше изтощило Тийни. Но след две парченца сладкиш с хашиш, както и някои други работи, започнах да се кикотя и да върша разни други неща до късно след полунощ.

Когато се събудих, капитан Битс, верен на обещанието си, беше вързал яхтата за един док в Чивитавекия. Беше рано. Предишната нощ стюардът беше оставил една от вратите отворени и онова, което ме беше събудило, бе гюрултията. Погледнах навън. В далечината се виждаше докът, гора от товарни кораби и комини.

Един локомотив спря наблизо и точно тогава наду свирката си, с което за малко да спука тъпанчетата ми. Италианците са трудолюбиви хора, особено когато става въпрос за произвеждане на шум.

Тъкмо щях да се дръпна, когато едно цветно петно хвана погледа ми. Беше Тийни по някакви алени спортни гащета и сутиен от бански.

Стоеше до сергията на някакъв амбулантен търговец и разглеждаше пътеводители. Очевидно имаше някакъв спор с търговеца, за да спре опитите му да й продаде лотарийни билети.

Тъкмо отново да се прибера, когато видях една смътна фигура зад Тийни. Една ръка се протегна и я сграбчи за рамото.

Мъжът с черната челюст!

Ето го пак с неговия костюм от три части!

Той погледна към кораба, след което издърпа Тийни в сянката зад сергията. Изглежда споряха за нещо. Той беше приближил много лицето си до нейното и гледаше намръщено, докато говореше.

После тя отвърна нещо.

Той я погледна. След което направи нещо много странно! Падна на колене и вдигна ръце за молба.

Тя клатеше глава. После предупредително вдигна пръст. Той погледна унило пръстта под коленете си.

— Тийни продължи да говори, след това се опита да си тръгне.

Мъжът с черната челюст я сграбчи за китката. Тя спря. Каза нещо.

Той погледна земята отново, след което бавно кимна.

Тя тръгна обратно към кораба. Мъжът с черната челюст стана, като се взираше след нея. Изтупа коленете си.

Тийни извика нещо на караула, който пазеше мостчето. Той предаде съобщението към палубата. Тогава се появи един от нашите моряци и Тийни му извика нещо.

После се обърна и тръгна към мъжа с черната челюст. Двамата тръгнаха надолу по дока и изчезнаха от погледа ми.

На закуска бях изненадан да намеря Мадисън. Мислех си, че е тръгнал за Рим. Споделих с него.

— О, Тийни отиде там — рече той. — Остави съобщение, че може да отсъства ден-два. Не мисля обаче, че ще открие кой знае какво за Спартак там. Бил е разгромен доста по на юг, в Лукания, когато се опитвал да пресече към Сицилия. Освен това трябва да си подредя записките за Наполеон. Какъв човек. Свършил е толкова добра работа, че Франция не е постигнала нищо оттогава. При това е бил само едно чуждестранно джудже. Какъв триумф на връзките с обществеността!

Не видяхме и следа от Тийни цели два дни. Върна се с малък камион. Беше затрупан с блестящи куфари и багажи.

Тя мина подскачайки по мостчето, облечена в ловен костюм със сребърни пайети и шапка с пера на главата.

Аз стоях на палубата и тя изприпка при мен.

— Виж сребърните ми ботушки! — каза тя, като повдигна единия настрана, за да го видя по-добре. Не са ли последен вик на модата?

— Тийни, какво, за Бога, означават всички тия куфари и чанти?

— А, тия ли — каза тя, като погледна към екипажа, който ги носеше на борда. — Повечето от тях са празни. Няма в какво да си слагам вещите. Няколко обаче са пълни. Това е, което ме забави: бибипаната modiste нямаше нито един модел от моя размер и трябваше да вися, докато ме мерят и мерят, след което ме нагласяваха и нагласяваха. И тя слагаше през цялото време огромни подгъви, като казваше, че ще порасна. Е, може би ще порасна. Божичко, дали имат хубава храна в луксозните хотели? Мислех, че всичко, което италианците в Щатите ядат, са спагети, а не съм видяла и една връвчица от тях! Най-страхотната храна, която някога си вкусвал. Навреме ли се върнах за вечеря? Човече, умирам от глад! — Тя хукна да си ходи. Изведнъж спря. — Онези черни, куфарчета са за теб. Ти също нямаше никакъв багаж. — И изхвърча.

На вечеря се появи в черна копринена вечерна рокля, очевидно творение на някого от най-добрите римски дизайнери, като ефектът се нарушаваше малко от ластика на конската й опашка.

— Какво стана със Спартак? — попита Мадисън.

— Кой? А, да, Спартак — каза Тийни. — Ами изглежда трябва да отидем до Неапол, за да разберем.

И така, казах на капитана да отплава за Неапол, но акълът на Тийни изглежда не беше в престъпниците. Дойде в спалнята ми по неглиже от абсолютно прозрачно морскозелено, сложи един нов грамофон в средата на килима и седна пред него.

— Това е най-великата джаджа, Инки — каза тя. — Работи с батерии и просвирва плочата от горе на долу или вертикално или по какъвто и да е начин с лазерен лъч. Никакъв шанс нещо да измести иглата от каналчето. Така че сега мога да си пускам плочите, без да им се образува нито една драскотина?

Грамофонът имаше две подвижни тонколони, които Тийни постави на известно разстояние една от друга.

— Взех си и няколко нови виещи сингли. Чакай само да чуеш този!

Тя усили звука докрай. Барабаните загърмяха. Китарите запищяха. Басът забумтя. Един тенор запя с хор:

Промъквам се към теб.

Ще те хвана, хвана, хвана.

Ще се озовеш в лапите ми!

Погледни ги тия нокти, нокти, нокти!

Йай, йай, капанът е заложен!

Така че вмъквай си крачето!

Така че вмъквай си вратлето!

Вмъквай, вмъквай, вмъквай,

Вратлето си на голо вмъквай!

Така че вмъквай се целият! Ти! Ти! Ууууу!

О, ще те хвана, хвана, хвана!

Промъквам се, промъквам се, промъквам се

Към те-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-б!

ВНИМАВАЙ

Последната част от песента почти ме накара да изскоча от кожата си.

— Не е ли възбуждаща? — попита Тийни със замечтан поглед.

— Ужасна е — отвърнах аз. — Дори няма рима.

— О, но чувството — каза Тийни. — Обожавам сантименталните песни. Ето един бхонг, който приготвих за теб. Дръпни си.

Дръпнах си веднъж.

Цялата стая изведнъж се завъртя в спирала от ярко розово. Макар че ме полазиха тръпки от главата до петите, бях запазил малко разум, за да попитам:

— Какво имаше в тая лула?

— Масло от хашиш — отвърна Тийни. — Абсолютният реактивен самолет на Мери Джейн. Най-доброто в Рим. Петдесет бибипани долара за грам! А аз си набавих цяла бутилка от него!

Морскозеленото неглиже се плъзна към пода. Имах достатъчно акъл, за да се сетя какво ще последва. Но единственото, което можех да правя, бе да се кикотя.

И ужас на ужасите, музиката наистина звучеше великолепно, включително и изкрещяното: „ВНИМАВАЙ!“

О, Боже, само ако бях внимавал!

Глава осма

В Неапол, още една гъмжаща гора от мачти на товарни кораби, под които като диви животни търчаха влекачи и влакове, не открихме нито следа от Спартак. Но там Тийни попадна по следите на някого, наречен Гарибалди, който беше помогнал за измъкването на Италия от многовековната доминация на Австрия и бил застрелян заради раните си. А това ни отведе на едно място, където на времето бил акостирал — Палермо, Сицилия.

Разбира се, в Палермо човек имаше достъп до един цял остров, пълен с бандити и престъпници, с които не можеше да се справи даже италианското правителство. Това беше домът на предците на Мафията. Мадисън, Тийни и аз се разходихме с една наета кола из целия широк остров.

И човек можеше да си представи как тази неравна и на места неплодородна повърхност е могла да отхрани толкова много наемни убийци. Не се изненадахме, когато ни казаха, че мястото е било обилно заселено с пирати.

Направихме си даже екскурзия до източния край на острова, където вулканът Етна бълва дим към небето. Самото име означава „Аз горя“ и, ако се съди по броя на изригванията и отнетите животи, си го заслужаваше.

Мисълта да изминем последните 21 мили над градчето Катания, само за да стигнем до върха, доста ме зашемети и на Тийни й бяха необходими доста, „вопли“ и „мрънкания“, за да ме накара да се съглася.

На върха тя беше много съсредоточена. Денят беше брилянтно ясен и тя застана на силния, наситен с миризма на дим вятър, който развяваше конската й опашка, и с помощта на Мадисън и една карта намери основната част на Италия на североизток, намери Малта на юг, а след това и една неясна мъглявина на югозапад, която вероятно беше Тунис. Напразно се опитва да види Корсика. Вгледа се на изток и силно примижа с очи, като се опитваше да види Гърция. А след това сложи ръка над присвитите си очи, за да види Турция. Но, естествено, даже на височина 10000 фута те бяха под хоризонта, при условие че Гърция беше на повече от триста, а Турция — на повече от шестстотин мили разстояние.

— Ей, голямо съм бибипеле — каза тя. — Старият Бити не лъжеше. Светът все пак е кръгъл!

През целия път надолу през потоците лава, плажните гори, лозята и към Катания тя продължаваше да се чуди.

— Защо не падаме? — попита тя. — Ами ако се подхлъзнем или нещо такова? Как става така, че водата не се излива от океана?

Мадисън се опита да й обясни гравитацията, държейки нависоко два портокала, докато подскачахме, по пътя. Тя ги хвана. Даже накара шофьора да спре. Но не успя да накара портокалите да се пльоснат едновременно, както беше казал Мадисън. Помисли си, че той я лъже.

Изминахме 90-те мили обратно до Палермо, за да стигнем навреме за късната вечеря на борда и човек би си помислил, че целият път е оставил отпечатъка си върху нея. Но не би. Тя ми обясни, че маслото от хашиш лекува всичко и това е последното, което си спомням.

На следващата сутрин, на закуска, тя за нещастие откри града Корлеоне, точно на юг от нас.

— Хей — възкликна тя, — там няма ли някоя шайка на Корлеоне?

Подскочих видимо.

Мадисън я увери, че наистина съществува една шайка на Корлеоне. Контролирала профсъюзите, водните линии и всички пристанище в Съединените щати, хазарта и проституцията, и ако не била тя и Фостино „Примката“, Наркотичи, capo di tutti capi, щял да бъде истински щастлив човек. Корлеоне бил смърт за наркотиците.

— Проституция? — възкликна Тийни. — Не знаех, че има профсъюз на уличниците. Хей, Инки, това как се съвместява с твоя рекет на търговията с бели робини? Имаш ли си закрито местенце, или не?

— Корлеоне — казах аз мрачно — са хора, на които не бива да им се месиш много.

— Хей — каза тя, — това звучи опасно. Може би е по-добре да се опитаме оттук, докато все още си имаме скалпове. Къде е списъкът ти, Мади? По-добре е да задвижим моторите.

Тя взе списъка и бързо отпраши към библиотеката на кораба. Директорът по спорта не повярва на честната ми дума, че не съм пушил марихуана предната нощ, и ме накара да се упражнявам, докато мускулите ми не запищяха.

Независимо от всичките предупреждения и спешност на закуска, когато напуснах физкултурния салон и отидох на обяд, бяхме все още в Палермо, а на масата нямаше й следа от Тийни.

— Тя слезе на брега около девет — каза главният стюард. — Носеше очила с рогови рамки, но без диоптри и каза, че отива до университета в Палермо. Годеникът й отиде с нея.

Следобеда се мотах безцелно. Продължавахме да стоим на пристанището. Не исках да слизам на брега: разговорът за Корлеоне малко ме беше изнервил.

Погледнах екраните. Хелър беше зает с вземането на изпитите в Имперския Университет. Помислих си злобничко, че щом Тийни така внезапно се беше заинтересувала от университети, може би ще злорадства за негова сметка. Опипах с копнеж радиото за двупосочна връзка. Просто не можех да измисля как да върна Тийни в Ню Йорк, без да бъда по-късно обвинен в изнасилване на малолетна.

Графиня Крек беше повлякла и Балмор, и Бум-Бум със себе си, като продължаваше да търси подарък за дипломирането. Тя влезе в един магазин и за момент вниманието ми се замъгли. Тогава изведнъж се озовах втренчен в шепа гилзи от пушка!

— Да, госпожо — долетя гласът на продавача. — Това са патрони от „Магнум Холанд“ и „Холанд 375“.

— Могат да съборят и слон — каза Бум-Бум. — С един куршум един слон.

— Мислех си за един друг дивеч — рече графиня Крек.

Цялата летаргия, която усещах до този момент, се концентрира в паника.

Онези огромни, блестящи месингови сандъци, пълни със смъртоносни куршуми, имаха едно-единствено послание за мен.

ПУФ! ПУФ!

За малко да изпищя. Тогава си дадох сметка, че се беше почукало на вратата. Върнах се в нормално състояние.

Бях истински щастлив да спра звука и бързо да хвърля едно одеяло върху екраните.

— Мис Тийни се върна — долетя до мен гласът на главния стюард. — И мисля, че се нуждае от вашата помощ.

Бързо напуснах стаята. Каквото и да е, само да се махна от смъртоносните екрани.

Двамата с Мадисън бяха в библиотеката. Като гледаше през накривените си очила без диоптри, Тийни посочи към една купчина книги, който Мадисън се беше изтормозил да носи.

— Тия бибипани професори — каза Тийни — би трябвало да са много образовани, а половината от тях даже не говорят английски. Трябваше да купим тия книги от една книжарница. Имат много картинки, но не бях забелязала до средата на пътя към кораба, че всички са на италиански! Така че всичко зависи от теб, Инки. Ти си единственият, който умее да навива спагети. Започвай да превеждаш. — Тя потъна в едно кресло и започна да поглъща сметановата сода, която стюардът донесе, като намаляваше съдържанието на бутилката с шеметна бързина. — Уф! възкликна тя. — Хубаво е, че мога да избутам катакомбите от гърлото си.

— На път за университета спряхме в катакомбите — каза Мадисън. — Там има труп на един американски консул, който е познавал Гарибалди.

Трупове, трупове, трупове — рече Тийни. — Исусе, много от тях даже висят на куки по стените! Студени и тракащи. Навсякъде около теб трупове, които се взират в теб с невиждащи очи.

Замръзнах.

— Но я се захващай с превода, изследователска групо — каза Тийни. — Почвай да навиваш тия спагети така, че да зазвучат по Бруклински.

Най-горният том беше историята на фамилията Корлеоне! Отворих го плахо и се озовах втренчен в една фотография на „Светия Джо“. Сенки от Силва! Да, имаше я датата на убийството му! Леле! Имаше снимка на Силва!

Бързо оставих книгата настрана. Взех следващата. Беше с лъскава корица, на която имаше скулптурен бюст с шлем на главата.

— А, ето го този, от когото се интересуваме — каза Тийни — Александър Велики.

— Бая престъпник — обади се Мадисън. — Майка му Олимпия отровила баща му и естествено момчето тръгнало да изнасилва целия свят. Имал е психоаналитичен проблем, но, няма значение, така или иначе е бил един от най-великите престъпници за всички времена. Един прост варварин от Македония, а е успял да направи всичко това.

— Вие вече знаете за него — казах.

— Не, не — намеси се Тийни. — Не сме се ровили в личния му живот въобще. Нямаме си представа как е имал толкова добри връзки с обществеността, при условие че е бил такъв мухльо. При това побъркан. Мислел си, че е Бог. Но се нуждаем от още няколко подробности и тогава ще можем да отпрашим за Македония.

— Чакайте — казах. — Това е ужасно близо до Турция. Ако попадна в ръцете на турците, ще стана на шиш кебап.

— Затова сме взели книгите, които са най-отдолу — рече Тийни. — Когато свършим с Александър, можем да отидем да погледнем в Китайския Гордън.

— В Китай? — извиках аз.

— Не, не Инки. Исусе, колко си невеж. Китайският Гордън е направил последния си бивак в Египет. И можеш да видиш ей там на глобуса, че от Македония до Египет може да се стигне, без да се приближаваш до Турция. Очаквам с нетърпение да пояздя камила до пирамидите. Така че почвай да предъвкваш азбуката за Александър, за да можем да се махнем от това място. Някакъв здрав на вид мафиот разпитваше за теб на дока, а на нас не ни се ще да те пъхнат в ония катакомби с всичките ония мъртвешки очи, които да се взират в теб До края на вечността.

Отплавахме веднага, щом намерихме пилот и влекач.

Същата вечер, когато се насочихме към пролива Месина, който разделя Сицилия от Италия, не останах да чакам гледката на водовъртежите, които за малко не удавили Одисеи. Бях в спалнята си, а грамофонът гърмеше с пълна сила.

Тийни пушеше с мен един джойнт и размахваше ръка в ритъм с бумтежите на една нова плоча, която беше купила. Кикотеше се. В песента с много тежък ритъм се пееше:

Прибирай се вкъщи!

В леглото.

Прибирай се вкъщи!

В леглото.

При мен.

Прибирай се вкъщи!

В леглото.

При мен,

Во, Боже!

Пъхни го вкъщи!

При мен.

Во, Боже!

Пъхни го вкъщи.

Какъв тъп бибип съм бил да си мисля, че тя се кикоти, защото е екзалтирана от марихуаната!

Загрузка...