Път към възмездието

Глава първа

Прекарах една ужасна безсънна нощ. Въртях се, мятах се и псувах. Десетки пъти бях държал онова бибипано хлапе направо с голи ръце. Можех да изстискам живота от него с лекотата, с която се размазва маджун.

Но вече беше твърде късно. Не можех да докосна непълнолетната бибичка!

Станах с хлътнали очи и бледо лице. Подпомогнат от марихуаната — но без алкохол — бях успял да си изиграя ролята предишната вечер. Помогна ми и това, че поставихме едно огледало, за да съм сигурен, че няма да се вмъкне някой хомосексуалист докато лежа гол и напълно изложен. Бях задоволил някак момичетата, докато ме обгръщаше мекото зашеметяване от тревата. Аз лично не бях почувствал кой знае какво. „Радостта от секса“ нещо ми беше мътна тия дни.

Единственото предимство на тази сутрин беше, че нямах главоболие. Но сега, когато влиянието на тревата от предишната нощ беше отлетяло, в червата ми се завихряше непоносимият водовъртеж на ужаса.

Запалих разтреперано един бхонг и дръпнах пет-шест пъти. Вместо да ме успокои, той още повече изостри паниката ми.

Мина половин кошмарен час, преди да успея да накарам ръцете си да не треперят и да си приготвя малко силно кафе. Изпих го. Ръцете ми затрепериха още по-силно.

Някакъв светъл глас притъпи болката в душата ми.

— Здравей, Инки. Аз само наминах на път за училище. Боже, уча се как да бибипам!

Тя стоеше пред мен с конската си опашка, равните половинки с връзки и късите чорапки. Погледна часовника си във формата на Мики Маус.

— Имам няколко минути. Мога да ти направя едно показно.

— Не знаех, че фамилията ти е Хопър — казах аз с глас на идиот. Онова, което исках да й кажа, беше:

— Ти ми постави капан, мърлява, изнудваща бибичка такава! — Но трябваше да внимавам.

— О, да — каза тя. — Родителите ми бяха много известни. Но не искам да спекулирам с името им и да звуча самоуверено. Кръстосваха страната между двете крайбрежия, за да ръководят всички мафиотски организации. Бяха най-големият ударен отбор в тоя бизнес, докато един ден не ги изпратиха в газовата камера в Калифорния заради убийството на губернатора. Те наистина си заслужаваха славата. А сега, след като минахме през формалното запознаване, какво ще кажеш да си лежиш по гръб, а аз да ти покажа един нов мускул. В известен смисъл започваш действието с петата си. Слагаш крак върху… ето тук, ще си сваля обувката и чорапа…

— Тийни, в името на Бога, чувствам се много изнервен и разстроен. По-добре тичай на училище.

Онова, което исках да кажа, беше:

— Ти ми постави капан, мърлява, изнудваща бибичка такава!

— О, не можеш да се отървеш от мен толкова лесно. Днес съм подранила. Ето, вземи една дъвка. Понякога отпуска напрежението. Дъвката е нещо като заместител на слизането под пояса на момчетата, както ме караше да правя всеки ден психологът. Липсва ми асистентската работа при него, знаеш ли!

Задъвках. Имаше вкус на пластмаса.

— След като стане лепкава, я разтегляш пред зъбите си и надуваш, за да стане балонче. Божичко, не така. Кълна се в Пийт, Инки, държиш се така, сякаш въобще не си израсъл на цивилизовано място.

Тя почовърка с пръсти в устата ми и ме накара да духна. Балончето стана много голямо.

Изведнъж то се спука.

Цялото ми лице беше в нишки дъвка.

Тя се засмя радостно.

— Ще закъснееш за училище, Тийни — пророних аз. Исках да кажа:

— Ти ми постави капан, покварена, изнудваща бибичка такава, и бих дал половината от живота си — който може да не е много дълъг благодарение на теб — за да те убия на място. — Не го казах.

— Е, трябва да тръгвам — заяви тя. — О, между другото, ти ме попита оня ден дали ми го правят китайците. Искам да успокоя духа ти, Инки. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че трима от тях са гей? Не биха докоснали жена и с десетфутов прът, даже да им бяха толкова дълги, а те не са. Снощи ги хванах нанизани на мъжко хоро и казах на проститутката от Хонконг, а тя само възкликна: „Наистина?“ и отиде да ги гледа. Така че не съм застрашена, Инки. Пазя си цялата енергия, за да бибипам теб. Тра-ла-ла. — И изчезна.

Репликата за хомосексуалистите беше отлетяла направо към центъра на ужасения ми стомах.

Седнах.

Светлината от пролетното слънце падаше на ивици по пода.

Ивици.

Екранът на Кроуб премита. Той имаше среща други двама психиатри. Едно малко момченце, наоколо дванайсет, беше завързано за една операционна маса: очите му бяха широко отворени от ужас. Устата му беше запушена с дървено блокче и хирургическа марля.

Единият от психиатрите каза:

— Няма смисъл. Той не само настоява, че не бива да се краде, ами няма и да се присъедини към обирджийските банди. — Беше сложил в скута си превързаната си ръка.

— Напълно антисоциален — каза другият психиатър. — Тръгнал е по лош път. Твърде бибипски умен е, за да се грижи за себе си.

— Безнадежден случай — каза първият психиатър. — Родителите му го изпратиха за пръв път при мен; когато беше на пет годинки и сега, вече седем години след това, той отказва да отбележи какъвто и да било напредък. Не иска да купува дрога от учителите си и, независимо от непрекъснатите електрошокове напълно отказва да покаже невротични тенденции.

— Никога няма да изкара колежа — каза другият психиатър и поклати тъжно глава.

— Но сега има смелостта — каза първият — и да отказва да говори! Винаги, когато му отпушвам устата, само крещи, че се страхува от нас.

— Засто не каса дака ф нацалото? — попита Кроуб — Два съвестание и бес туй продълзи много дълко.

— Добре де, аз ти казах в началото — отвърна първият, — че става въпрос за синдрома на ужаса. Просто го доведох, за да го оперираш. Аз не мога. Нараних си ръката, докато го бих.

Момчето отчаяно се опитваше да се освободи от каишките, гърчейки се във всички посоки, като се опитваше да каже нещо през запушалката.

Вторият психиатър рече:

— Мирувай — и с майсторски юмрук удари момчето в корема. Младежът припадна.

Кроуб махна с ръка и двама грубовати санитари дотърчаха. Единият носеше игли и медикаменти, а другият буташе машина за електрошокове.

Този с медикаментите впръска цяла спринцовка във вената на момчето. Другият захвана машината за шокове към слепоочията му.

Полетяха искри, а от електродите се вдигна пушек.

Двамата психиатри се усмихнаха и кимнаха на Кроуб.

Първият каза:

— Сигурен съм, че можеш да го направиш, както ти показах върху онази жена. Операцията е наистина много проста: просто прерязваш нервус вагус.

— Това ще го излекува. Вече няма никога да се страхува от нищо. Ваготомиите са чудесно нещо — каза вторият психиатър.

Кроуб грабна един нож и отвори стомаха на момчето. Бликна кръв. Той потърси и намери с нокът въпросния нерв. Взе една ножичка за нокти и изряза част от него.

Първият психиатър взе отрязъка и го погледна.

— Нервус вагус, точно така — каза той. — Тия неща обаче, са коварни. Може да израсне отново. Дай ми оная бормашина.

Като работеше професионално, първият психиатър направи дупка в черепа на изпадналото в безсъзнание момче. После бръкна вътре с ножичката за нокти и клъцна.

— Това срязва нерва между продълговатия мозък и тялото. Трябва да свършим всичко.

Вторият психиатър се намеси:

— Чакай малко. Той може случайно отново да се свърже там. Дай ми онзи ланцет.

Той прегледа гърлото на момчето.

— Някъде четох, че нервус вагус минава също и по протежение на шията. Сега е моментът да разберем.

Той направи прорез.

Ножът сякаш се изхлузи. През прореза заизлиза въздух на пяна, струя червени мехури.

— О, бибипка му — възкликна вторият психиатър. — Трябва да съм го изпуснал. Но ще го намеря. — Ножът отново потъна.

Обля ги фонтан, от кръв.

— Да го бибипам! — каза вторият психиатър. Опитах и това ти костваше един пациент.

— Няма значение — каза първият, — родителите вече бяха банкрутирали от плащането на сметките ми. Не е никаква загуба, приятелю.

— Плаготаря, че бяхте з мен, догато ко бравех — каза Кроуб.

— Имаш да се реваншираш — каза вторият психиатър, когато той и колегата му излизаха. — Ще се видим на обяда, Кроуб, стари приятелю.

Поклатих глава заради Кроуб. Вече беше само един обикновен психиатър. Даже не нарязваше трупа, за да използва за целологията абсолютно здравите части.

Вниманието ми отново се съсредоточи върху проблема с Тийни. Току-що отново ми беше разказала една въображаема история за родителите си. Освен това се съмнявах много в онова, което беше казала за високоуважаваната бизнесдама, каквато била уличницата от Хонконг.

Чакай малко. В това имаше някаква закономерност. Един отличен студент по психология като мен трябваше да може да я разбере. И изведнъж се сетих: Тийни беше патологична лъжкиня!

ВДЪХНОВЕНИЕ!

Знаех как да се измъкна от всичко това!

Можех да я изпратя в „Белевю“.

Всеки психиатър би я признал за опасна!

Съдът не би могъл да има никакви възражения!

О, Боже, не е чудно, че ме бяха считали за отличен студент в школата на Апарата!

МОЖЕХ ДА РАЗРЕША ПРОБЛЕМА С ТИЙНИ!

Не беше чудно, че продължават да практикуват психиатрия тук, на Земята и то така усилено. Какъв дар от боговете!

Човек можеше да се отърве, от когото си поиска, да го удуши или убие с едно грабване на писалката.

Можех да се отърва от Крек, Хелър, а сега и от Тийни. И всичко това с помощта и огромната хуманитарна полза от психиатрията!

Глава втора

За какво са удобствата на цивилизацията, ако не за употреба?

Проектът за довършването на Тийни, без да пострадам от това, че съм я убил, започна в момента, в който ми хрумна.

Телефонирах на смелия и предан шеф на охраната в Роксентъровите предприятия. Казах:

— Тук е Инксуич. Трябва ми резюме на файла ви за Тийни Хопър, тийнейджърката, която изхвърлихте по стълбите оня ден. Тя създава много неприятности.

— Това вече е минала история — отвърна той.

Но мога да видя на компютъра, все още е там. Почакайте малко… Да, ето го. Имате ли нещо против да го нахвърля само с няколко думи? Много е обширен.

— Давайте — казах аз.

— Родена е в Сиукс Фолс, Южна Дакота, преди 15 години. Родителите, според сумираните полицейски сводки тук, са били двама затворници, художници, Хейзъл и Шейкър Хопър. Трябва да са пътували из целите Американски щати — многобройни арести в много градове. Ще ви спестя списъка.

— Не са умрели?

— Не и според това тук. Продължават да действат в Канада. Но както и да е, вие не се обадихте заради тях. Използвали са Тийни в игра на язовец от 4 до 11-годишна възраст.

— Какво означава „игра на язовец“? — попитах го аз.

— Да поставиш някого в секс ситуация, да го снимаш, докато го прави и после да го изнудваш. При тях било по-различно. Те използвали детето. Пускали я в някоя хотелска стая с мъж. Тя го придумвала да му слезе под кръста и тъкмо когато стигали до върховия момент, родителите влизали с магнезиеви лампи и фотоапарати и изнудвали птичката. Само ви обяснявам накратко. Много арести по подозрение.

Стигнали в Ню Йорк преди около пет години и започнали да бъркат направо в меда. Но тогава попаднали на неподходящ човек съдията от Върховния съд Хамър Туист. Той им нагласил капан, те се хванали и когато нахлули с фотоапаратите в стаята, ченгетата ги очаквали.

Тук пише, че ги съдили като негодни родители и че направили детето Тийни повереница под опеката на съда. Оттогава тя не е виждала родителите си.

Съдията й назначил опекун — някакъв старец, предполагам, защото в записките тук пише, че е умрял от алкохолизъм. Това е станало преди около три години. Поради обичайната мудност на съда оттогава тя няма опекун.

Тук пише за някакъв психически проблем.

— Аха! — възкликнах. А после добавих нетърпеливо: — Продължавайте!

— Само това е, нищо повече. Пише, че е изключена от училище преди около 6 месеца. Отговорникът на „Личен състав“ й препоръчал почасова работа като проблемен случай.

Лично уволнена от самия шеф по време на рутинна проверка на женския персонал. И това е всичко, което имаме в регистъра на арестите, освен ако не искате множество бибипани номера на дела.

— Не, това е предостатъчно! — потръпнах аз. — Само ми дайте името на училището, от което е била изключена, както и имената на всички психиатри и психолози, споменати във връзка с психичния й проблем.

Той ми ги даде и аз затворих.

О, богове, дали не бях ударил джакпота! Дете, завербувано в сексуална игра за изнудване. При това с психичен проблем! Бях В ИГРАТА!

Телефонирах на съдията Хамър Туист, след като си спомних, че заминава едва на другия ден за голф-турнира в Маями. Извадих късмет, защото избягнах съдебната система и му звъннах директно у тях.

— Аз съм федерален агент — представих се, като предпазливо не споменах името си. — Можете ли да ми кажете всичко, което знаете за някоя си Тийни Хопър?

— Тийни Хопър? Тийни Хопър? Тийни Хопър? А, да, сега си спомням името. Тя е повереник на този съд, струва ми се. А, да. Току-що подписах съдебна заповед, забраняваща на някакъв побъркан турчин да я убива. Чуждестранни бибипци. Вече изнасилват из цялата страна, нали знаете.

— Това момиче някога правило ли е нещо нередно с вас?

— Сексуално ли имате предвид? Не, разбира се, че не. Единствената нередност, която ми идва наум, беше с главния чиновник. Всеки месец, когато тя идваше в съда да се пререгистрира, той я целуваше. Но аз сложих край на това. Направих така, че въобще да не е необходимо да се подписва. Това го постави на мястото му! — Той се изсмя. — Да, сега тя идва при мен. Но ако нямате нищо против, имам да опаковам много неща. Приятен ден.

Той затвори. Каква лъжкиня беше това покварено бибипано хлапе! Което ще рече, че съдията я държеше около себе си, за да му слиза на него. Истински патологичен случай! При това ОПАСЕН!

Обадих се на психолога. Той каза:

— Тийни?… Тийни?… О, имате предвид момичето, което беше изключено преди шест месеца.

— Можете ли да ми кажете за какво я изключиха?

— Разбира се — отвърна той. — Надявам се, че е загазила с федералните власти, бибипка й. Влезе в съблекалнята точно преди най-голямата среща на сезона и оправи целия футболен отбор. Омаломощи ги. Загубиха, разбира се. Божичко, всички бяха побеснели заради нея. Аз самият загубих цяла пачка от тая работа.

— Вие не я държахте като помощничка, нали?

— Помощничка? Боже мой, не! Беше моя пациентка известно време, като аз просто продължих лечението, препоръчано от психиатъра й. Рутинна работа с децата в училище.

— Каква беше психозата й? — попитах.

— По този въпрос трябва да говорите с психиатъра. Извинете ме. Днес съм претрупан с грижи за децата.

Затворих. Боже, определено се добирах до целта си. Всички ония приказки за това как му помагала, като го правела на него и на пациентите му. Боже, каква лъжкиня! При това опасна, щом разказва подобни лъжи за честни, трудолюбиви професионалисти, нагърбени със задачата да превърнат учениците в почтени граждани.

Късметът ми продължаваше да работи. Психиатърът не само си беше в кабинета, ами и го хванах между два сеанса.

— Винаги се радвам, когато мога да помогна на федералните агенти — заяви той. — Докъде щеше да стигне психиатрията, ако правителството не я подкрепяше? Тийни Хопър? Бибипка му, имам толкова много пациенти, бибипани хлапета… Преглеждам записките си. Чакайте… Сестра, къде са записките?… А, ето ги. Тийни Хопър. Сериозен случай.

Захилих се нетърпеливо на слушалката.

— Каква е била диагнозата?

— Хиперактивност. Сам го забелязах, докато тя караше скейтборд. Очевиден случай.

— Лекувахте ли я?

— Разбира се. Не мислите, че бих пренебрегнал дечицата в училището, нали? Трябва да се представям добре заради доходите по линия на федералната помощ.

Знаех, че вече държа Тийни в ръцете си. Затънала до уши в порока!

— Какво беше лечението? — попитах аз.

— Хиперактивно дете? По учебник. Тук работим само по учебник. Аз започнах, а след това я прехвърлих на училищния психолог, за да я продължи и завърши. Да, ето я отметката за приключването с мен.

— Тя не ви е слизала под кръста, нали?

— Бибипка му, не! Правилното лечение при хиперактивност е сексуално освобождаване, разбира се. Поставяте пациента завързан на една маса и използвате ръчен вибратор. При момичетата, разбира се, може да се наложи да ги целувате, за да получат орална стимулация и да се възбудят. Но ви уверявам, че вибраторът предизвиква напълно приемлив оргазъм или еякулация при всяко дете. Тя ли каза, че съм я карал да ми слиза?

— Точно това направи.

— Абсурд. Защо ще искам някакво момиченце да ми слиза, когато ръцете ми са пълни с момченца, които трябва да бъдат направени хомосексуалистчета? Защо човек да използва момичета за това, когато има толкова много момчета, които да го направят? Няма логика!

— Значи тя лъже.

— Разбира се — отвърна той.

— В такъв случай вие няма да имате нищо против да подпишете заповед за задържането й в „Белвю“.

— КАКВО? Боже мой, не! Отказвам! Трябва да разберете, че си знам отлично задълженията. Нямате право да слагате черни точки в досието ми и да намалявате доходите ми. Моята диагноза беше „хиперактивна“. Тя беше вярна. Лечението беше стандартно, бе започнато от мен и довършено от професионален психолог. В една забележка тук пише: „симптомите са перманентно потискани, рядко е имало дете с толкова хлътнали очи и така избибипано, кожа и кости“. Сър, да не искате да кажете, че психиатрията е наука без успех?

— Не, не — отвърнах аз. — Но…

— Може да сте федерален агент, сър, но вие не разбирате мозъка. Ще се боря даже със сила срещу всеки опит за премахване на някоя заплаха от обществото! Приятен ден, сър!

Той затръшна телефона.

Седях и се пулех.

Слава Богу, нямаше подобни бариери пред задържането на Хелър и Крек в „Белвю“. Съдебните, им заповеди вече бяха подписани и само чакаха да бъдат връчени.

Но Тийни Хопър?

Една пионка, обучена от експерти в игра на язовец още от бебешка възраст. Завършена пушачка на трева. Патологична лъжкиня, която търчи наоколо и разваля репутацията на всекиго.

Тя би могла да направи така, че да ме стерилизират и изпратят в затвора, където да ме бибипат хомо-затворници.

ОПАСНА! На нейния фон Джак Изкормвача изглеждаше като светец!

Бях пропуснал последната си възможност да я убия. Вече не можех да я удуша, без да отида в затвора, ако изчезне.

Но и не можех в никакъв случай да я оставя жива, за да ме съсипва с лъжи и снимки. Не можех и да я убия. Всички изходи бяха блокирани.

Започнах да се чувствам като ненормален.

Не можех да остана тук с хомосексуалистите, драпащи към мен.

Не можех да се махна.

Да, трябваше да се махна.

Ако си тръгнех, Тийни можеше да ме застигне със съдебна заповед за изнасилване, с което да ме довърши, където и да отидех.

Внезапно взех храброто решение, че не мога просто да си седя и да полудявам.

Трябва да направя план. Трябва да направя план. Трябва да направя план!

Глава трета

Екранът на Хелър сякаш ми се подиграваше. Там, където беше, той, денят беше красив и спокоен, тишина, нарушавана само от плискането на вълните пулсиращо в синята вода. Облаците стояха като замъци на хоризонта, досущ като в книжка с картинки! Стабилизаторите на яхтата я държаха съвсем неподвижна.

Хелър стоеше до перилата, зяпайки надалеч някъде под хоризонта, вероятно на запад към Ню Йорк. Като цяло районът беше абсолютно безлюден.

Приближи се капитан Битс.

— Великолепна сутрин за вас, мистър Хагърти поздрави той. — Много съм доволен да ви видя в отлично състояние, облечен по Бристолската мода и напълно възстановен от раните.

— От покера е — отвърна Хелър. — Наистина забележителна игра. Действа много терапевтично и поучително. Но си мислех, капитан Битс, че сега, когато вече ви дължа 18 005 долара, единственият начин да ги получите, е да ме свалите в Ню Йорк, като ми позволите да отида до някоя банка.

Изведнъж загрях коварния му план. Беше измислил начин да подкупи капитан Битс! Като му позволява да го бие на покер! Ах, Хелър, продължавай да заговорничиш: ако успееш да стигнеш до брега, съдът ще нареди да те хванат и предадат в болницата „Белвю“ благодарение на „Дингълинг, Чейс и Амбо“ и на моята изобретателност.

Съсредоточих се умствено, за да накарам капитан Битс да се хване. Това щеше да докара Хелър в ръцете ми.

— Мистър Хагърти — каза капитан Битс, — това е много примамливо. Но нека отново да обсъдим ситуацията: враговете на Турция са по петите ви; руските агенти вероятно душат навсякъде за вас; имам заповедите на наложницата на собственика да не ви пускам на сушата. Съжалявам, че, макар и за моя финасова сметка, отговорът ми е не.

Бибипка му! Той си мислеше, че Крек е моя наложница, понеже беше използвала моята кредитна карта „Скуийза“, за да купи яхтата. Работеше срещу собствения си шеф!

— Е, добре — каза Хелър, — щом не искате, значи не искате. Вярно е обаче, че съм малко отегчен. Чувал съм за една игра, която се нарича „зарове“. Бихте ли могли да ме научите да я играя?

Капитан Битс го увери, че ще се радва да направи това веднага след като обядват.

Обмислих видяното. Търсех някакво предимство, на което да базирам плана си.

Нещо премина като мълния през главата ми. Грабнах телефона и се обадих на щатския отдел във Вашингтон, в кабинета на щатския секретар. Реших да използвам името на Роксентъровата юридическа кантора.

— Обаждам се от „Суиндъл и Крауч“ — казах на служителя.

— Да, сър! — той незабавно стана внимателен и застана нащрек.

— В открито море има една яхта, която се казва „Златен залез“. На борда й е един прословут и отчаян престъпник, американец. Искам съвета ви, за да се обадя на Военноморската служба да се качат на борда й и да заловят престъпника.

— Откъде го издирват, сър?

— В Нюйоркския Върховен съд има валидна заповед за задържане, която не е връчена. А в рамките на няколко дни ще бъде издадена и друга.

— Под какъв национален флаг е яхтата, сър?

— Турски.

— Ще трябва да получа мнението на нашия отдел за тормоз на гражданите. Моля ви останете на линията.

Седях в очакване.

Той се върна на телефона.

— Ужасно съжалявам, сър, но имам лоши новини. Ние, разбира се, изпълняваме предано тежката задача да създаваме всякаква възможна неприятност на американските граждани, където и да се намират те, и обикновено се справяме много успешно с нея: тъкмо днес направихме така, че една американска майка и двете й деца бяха хванати от китайците, след като бяхме заложили контрабандна стока в шишетата на бебетата. Така че не искаме да даваме повод да си мислите, че ни липсва хъс. Но поради недоглеждана на нашия правен отдел, споразумението за екстрадиране между Турция и Съединените щати е с изтекъл срок и ще са необходими няколко години, за да се прехвърли документът от един отдел в друг и да бъде подновен. Така че би било незаконно да се качим на борда на яхтата и да заловим въпросния американски гражданин.

— О, много Лошо! — казах аз.

— Знаете ли дали този американски гражданин е извършил някакви престъпления в Турция? Ако е така, ще можем да ги заплашим, че ще намалим подкрепата за войската им — те много разчитат на войската си да държат хората под репресивно управление — и турците, разбира се, ще го арестуват и хвърлят в затвора.

— Страхувам се, че не бихме могли да докажем никакви престъпления в Турция — отвърнах му аз.

— Това е много лошо — каза служителят от щатския отдел. — Малко е фрустриращо да има някакъв си американски гражданин там някъде и ние да не можем да го тормозим и арестуваме. Обикновено измисляме начин, освен ако, разбира се, човекът не е известен политически терорист: тях трябва да ги защитаваме, за да раздвижват нещата и да са доволни медиите. Ако не е регистриран като терорист или като пласьор на наркотици, трябва да има някакъв начин щатският отдел да подпомогне създаването на неприятности в света.

— Той не е нито едното, нито другото — намесих се аз.

— Аха, почакайте малко. Веднага щом се обадихте, пуснахме информацията в различните отдели тук, че „Суиндъл и Крауч“ са на телефона и нашият шеф по разузнаването към щатския отдел току-що донесе някаква бележка на бюрото ми. Той ви препоръчва да се обадите на Президента и да го накарате да нареди на ЦРУ просто да вдигнат яхтата във въздуха.

Това е рутинно разрешение на подобни случаи и се надявам, че ще помогне. Не можем да позволим да има американски гражданин, който е извън страната необезпокояван, така че много се радваме да разполагаме с помощта ви в служба на националните интереси.

— Разчитайте, че хората на Роксентър ще направят това — уверих го и затворих.

БИБИПКА му!

Не можех да пусна в ход подобно разрешение по две причини: Хелър имаше паспорт от ЦРУ, който го идентифицираше като Х. Хайдър Хагърти и когато ЦРУ го разберяха, щяха да си помислят, че става въпрос за някой от техните хора и нямаше да действат. Другата причина беше по-лична. Преди не ми беше хрумвало, че притежавам онази яхта!

За момент си помислих дали просто да не изпратя на капитана съобщение по радиото и да му кажа кога и къде да акостира, а междувременно да организирам нещата така, че съдебните служители да чакат и хванат Хелър. Но това беше твърде елементарно, за да проработи. В Апарата ни предупреждаваха да не се хвърляме на простите решения. Освен това беше невъзможно, защото капитанът щеше да сметне съобщението за фалшиво. Онова, което той знаеше, бе, че собственикът е в Турция, а не в Ню Йорк. Ако не се представех лично на капитан Битс, той просто щеше да приеме радиосъобщението ми за трик на турските врагове. Щеше да го покаже на Хелър, който щеше да разбере, че аз имам пръст в цялата работа и да застане нащрек. Хелър щеше да каже на Крек, която пък да ме проследи. Тази посока на мисълта внезапно се сблъска с факта, че, е много вероятно графиня Крек в момента да провежда някакво разследване, което да я доведе при мен!

Ужасяваща заплаха!

Денят беше един от ония отвратителни моменти, в които тъкмо когато си мислиш, че нещата няма как повече да се влошат, те го правят!

Глава четвърта

Графиня Крек беше в някаква хотелска стая и доста късно закусваше. Хрумна ми, че ако открия кой е хотелът, мога да организирам връчването на призовката за задържане и да я отстраня, преди да ме е довършила!

Но по знаците на сребърните прибори не можеше да се разбере нищо. Напрегнато гледах известно време с надеждата, че погледът й ще попадне върху нещо, което да разкрие местонахождението й.

Чу се почукване на вратата и Бум-Бум влезе. Носеше огромен куп вестници.

— Не ми се ще да ви ги давам, мис Джой. Защото ако го направя, ще се вбесите.

Тя взе най-горния. Заглавия!

Графиня Крек грабна друг вестник. После трети.

След това четвърти!

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — възкликна тя. — Няма нито думица за отменянето на другите дела и за оттеглянето на фалшивите обвинения в двуженство! По радиото и телевизията ли ще го обявят?

Бум-Бум поклати глава.

— Не го разбирам това! — изстена графинята. — Читателите са оставени да си мислят, че тези обвинения все още важат!

— Ами така действат медиите — каза Бум-Бум. — Цялата им далавера е в лошите новини. Само това отпечатват. Що се отнася до тях, добрата новина не е новина. Само погледнете другите статии на тези страници. Само лоши новини, смърт и нещастия. Живеят с налудничавата идея, че само лошите новини увеличават тиража.

— Но тук дори не пише, че ония уличници са лъжесвидетелствали и са изпратени в затвора! — каза графиня Крек.

— Вероятно това би било добра новина — отвърна Бум-Бум. — Трябва да се примирите с това, мис Джой. Медиите са невероятно побъркани.

— Не вярвам, че това е единственото обяснение — възкликна графинята. — На мен ми прилича на манипулирани новини.

— Не, не е задължително. Познавах на времето няколко журналисти. Имал съм малко вземане-даване с пресата, нали разбирате: веднъж ми приписаха взривяването на една кола в големи заглавия, а след това с малки букви най-долу на страницата споменаха, че съм все още в затвора. И аз попитах единия от ония журналисти от къде на къде. Той ми отвърна, че дори когато репортерът получавал новините каквито са, главният редактор го карал да ги извърти. По неговите думи сензацията увеличавала тиража. Онова, което предлагат, не са новини, а забавление. Така ми каза той. И на няколко пъти оттогава, като видях какво отпечатваха за Джет и в каква мръсотия го забъркваха, стигам до идеята за едно истинско забавление: да се направят няколко мръснишки номера на колите на някои издатели и главни редактори. Вие не бихте се противопоставили, нали? — добави той с надежда.

— Е, признавам — каза графиня Крек, като смачка един вестник, — че това би било много забавно. Но мисля, че нямаме време за него. Искам всичко това да свърши и да заведа Джет на някое хубаво и сигурно място. Той е деликатен в някои отношения.

— Не бях забелязал — каза Бум-Бум.

— Наистина е. Той е джентълмен и има чувство за благоприличие.

— Това го забелязах — каза Бум-Бум.

— Така че някой трябва да го защитава от жените — заключи графиня Крек. — Предполагам, че разбираш.

— Не — отвърна Бум-Бум.

— Ами той дори не би насочил оръжие срещу жена, даже да е толкова лоша, колкото ония блудници.

— Ей — грейна Бум-Бум, — искате да кажете, че ще си намерим по една М-1 и ще се поупражняваме в стрелба по цел?

— Не, не — рече графинята. — Това няма да е от полза. Даже да лежат някъде мъртви, пак биха измислили нещо подло.

— Това е доста невероятно — каза Бум-Бум.

— Не. Познавам ги тоя тип жени. Престъпнички. Никаква женска чувствителност. А ако ги застреляме, което признавам, че заслужават, си го знам и Джетеро. Той ще изпита съжаление към тях. Не, няма да си угаждаме, ликвидирайки тия мърли. Ти вече намери най-добрата идея. Докъде стигна с намирането на координатите на двойника?

— Така се притесних за реакцията ви спрямо медиите, че пропуснах онова, което трябваше да кажа още с влизането си. В този случай АЗ задържам добрите новини. Той се е показал на повърхността.

— Аха.

— Да-а. Моят познат журналист ми каза, че момичетата дали тази сутрин голяма пресконференция, посветена изцяло на това как Гениалното хлапе унижава жените. Ще излезе в следобедните и утрешните ранни вестници. След което двойникът ще участва в „Странноват свят“ на Ей Би Си в 3:30 утре следобед — гледаното време от домакините.

— Бум-Бум! Това е великолепна новина.

— Да, трябва да спра да чета вестници. Започвам да ставам като тях! Както и да е, той се е възползвал от това, че оня заспал съдия Туист му позволи да се покаже, и ще говори на домакините колко е чудесен предполагам, или за това, че дума не може да става, че унижава жените или нещо подобно. Но ще бъде там. На живо.

— Точно каквото ни трябва! Освен това ни дава време да се подготвим. Не много, но достатъчно. Бързо, бързо, Бум-Бум, имам нужда от някои неща. Тичай и докарай микробуса веднага. О, ще стане страхотно!

Бум-Бум изхвърча навън, а тя започна да си облича някакво манто.

Не чаках повече.

Обадих се на охранителната фирма „Орлово око“.

— Хванахме я! — казах им. — Ще бъде в близост, до мястото, където се провежда шоуто на Ей Би Си „Странноват свят“ утре следобед в 3:30, за да отвлече Гениалното хлапе.

— Ей, ей! — каза дрезгавият от пури глас. — Хората ми веднага се захващат на работа. При това са специалисти. Сега, като знаем вече как точно изглежда, тя даже няма да може да се дегизира! Петдесет бона в торбата. Най-лесните пари, които някой някога е печелил. Вие ще получите дела си.

Почти предвкусвах пая си. Каквото и да ми се случеше, щях да съм се отървал от графиня Крек!

Тогава можех да се погрижа и за Хелър.

Даже можеше да измисля нещо, за да се спася!

Светът изглеждаше доста по-розов!

Глава пета

Чудесни са висотите на смелост, до които крайната принуда може да издигне човека: реших да присъствам на шоуто-разговор, за да съм сигурен в залавянето на смъртоносната графиня Крек.

Идеята ми хрумна същата вечер, докато дърпах от втория бхонг, за да успокоя нервите си и да се подготвя за двете нови момичета.

Тийни неочаквано се беше отбила на път от училище за вкъщи и беше донесла ягодова пица с колбас — най-новата измислица — за Адора и Кенди.

Трите си седяха, ядейки, а Тийни им разказваше как Хонконгската развратница ненавиждала хомосексуалистите, как не искала да ги взима в персонала си и как не понасяла да ги гледа — история, която беше напълно противоположна на онази, която ми беше разказала ден-два преди лова. Но споменаването на хомосексуалисти беше накарало ръцете ми да се вкочанят и аз си бях изпуснал парчето пица:

— Вижте го тоя бибипец — беше казала Адора. — Тресе се като куче, бибипащо тухли.

— О, аз ще се заема с него — я беше уверила Тийни и веднага беше извадила един бхонг, напълни го и започна да обяснява колко дълго се задържа едно дръпване. По незнайна причина не бях изпаднал в паниката бях започнал да потъвам в меко, сиво замайване. После тя отново го напълни и настоя да задържам всяко дръпване, дълбоко и дълго.

Спрях да треперя. Започнах да се чувствам странно смел.

Те подновиха яденето на пица, а Тийни започна да ги угощава с една лекция, която й бяха чели в училище, за това как да се предотврати „прихващането“. Тя каза:

— Много е странно, но те казват, че една жена може да прихване толкова лесно, колкото не можете да си представите.

Поради някаква причина всичко друго се изпари като мехурчета, а единственото, което се лепна за мен, бе тази фраза.

Шоуто-разговор!

Ако се дегизирах като старица, ако вземех екрана на Крек и работех под прикритието на охранителна фирма „Орлово око“, щях да постигна две неща: първо на първо графиня Крек нямаше да може да им се изплъзне; и второ, благодарение на превключвателя, който носех, ХИПНОШЛЕМЪТ НЯМАШЕ ДА ДЕЙСТВА, АКО СЪМ НА ПО-МАЛКО ОТ ДВЕ МИЛИ ОТ НЕГО! Ако тя се опиташе да го постави на Гениалното хлапе по време на шоуто, усилията й щяха да останат напълно безполезни.

След предаването на графиня Крек в „Белвю“ щях някак си да довърша Хелър, а след това да се справя и с Тийни! Аха! Все още имах шанс да победя!

Момичетата дойдоха, две брюнетки. Бяха доста нетърпеливи. Аз бях така увлечен от брилянтния си проект за успех, че дори нямах нищо против Тийни да стои отстрани и да дава указания, макар да си признавам, че почувствах облекчение, когато не успя да дочака края на втория тур, заявявайки, че трябва да се връща за нощните часове по „Открито и Прикрито Прелъстяване“. Тя ме шляпна на голо отзад и с едно „продължавай да опитваш, Инки“ пукна балончето си дъвка и хукна навън, люлеейки учебниците си на връвта, с която бяха вързани.

— Скоро след като си отиде, нещата стигнаха до задоволителния си край. Адора изнесе обичайната си търговска беседа, настоя за отказването от Психиатричния контрол на раждаемостта и момичетата си тръгнаха грейнали.

— Тая Тийни не е ли много сладка? — възкликна Адора. — Колко е различно, когато получаваш прилично образование при нейните напътствия.

— Наистина е така — добави Кенди. — Толкова загрижена и любезна с другите.

Стените сякаш, се отдалечаваха и приближаваха, а времето беше спряло. Залитайки търсех пътя към задната си стаичка, когато БУМ!

Краката ми полетяха нагоре, направих полусалто във въздуха и се приземих ТРЯС!

Звезди прорязаха тъмната небесна твърд.

Помня, помислих си, че преди не съм знаел как марихуаната може да предизвика такова внезапно изкривяване на пространството. Мислех си, че това важи за по-концентрираната й форма — хашиша.

Нищо не виждах!

Вероятно бях напълно ослепял!

Лежах и разсъждавах върху незнайните клопки на наркотиците.

Марихуаната, която имаше репутацията на много слаба дрога, очевидно можеше да рее някого във въздуха, да предизвиква слухово сътресение, да поражда космически гледки, а след това пълна слепота просто така.

Гласът на Адора долетя от някакво огромно разстояние.

— Тромаво бибипеле такова! Цапаш с кръв целия килим! Седни, бибипка ти! Кенди, донеси веднага някакъв подочистител и виж дали може да се почисти това, преди да е оставило петна върху белия килим!

Тя попиваше лицето ми с парцала за масата. Зрението за момент се върна в едното ми око.

И там, пред мен обърнат настрани, беше СКЕЙТБОРДЪТ НА ТИЙНИ!

Обхванаха ме смесени чувства. Облекчението, че не бях ослепял от марихуаната, а само от кръвта, се смесваше с разтреперващата ме омраза към Тийни. Нейната загриженост за другите, която беше така високо оценена от Кенди, се състоеше в това да поставя загрижено скейтборда си точно в средата на тъмния коридор към стаята ми!

С нестихваща лекция за това как трябва да внимавам къде стъпвам, как трябва да се грижа за килимите и да спра опитите да се осакатя, за да се отърва от съпружеските си задължения, Адора ме отведе в някакво спешно болнично отделение, където зашиха главата ми. За щастие марихуаната все още действаше, та не усещах иглата.

Всъщност нея нощ заспах като малко дете. Въпреки всичко знаех, че имам отличната възможност в крайна сметка да победя.

На следващия ден със сигурност щях да хвана коварната графиня Крек!

Глава шеста

Странно нетърпелив за срещата си със Съдбата, рано на другия следобед се облякох и потеглих към залата за телевизионни предавания на Ей Би Си.

Не бях срещнал трудности с получаването на пропуск за шоуто „Странноват свят“. Бях се свързал по телефона с шефа на охранителната фирма „Орлово око“ и той ми беше казал, че ми е запазил място сред публиката. Нямаше търпение да получи помощта ми.

— Мястото ще гъмжи от наши хора — беше ми казал той, но тя вече ни се е изплъзвала под носа и ще ни е от полза да има някой, който да я разпознае на място. Човекът, който връчва призовките, ще бъде там. Този път тя няма да се измъкне!

Дегизирането не се беше оказало трудно: лицето ми бе така омотано с бинтове, че можех да виждам само през един процеп.

От светлината ме боляха очите и не си бях губил времето да гледам екрана на крек. Тя щеше да се появи на шоуто — това беше сигурно. По дяволите да вървят подробностите: даже тя нямаше да може да се измъкне от подобна клопка.

Когато пристигнах, бързо намерих служителя от „Орлово око“. Той беше огромен мъж, облечен в цвят каки, целият окичен с оръжия. Стоеше във фоайето, като даваше на всеки от дузината мъже от охраната индивидуални инструкции и ги изпращаше на постовете им.

Дръпнах го за ръкава. Той ме побутна раздразнено.

— Чупи се, дъртофелнице — каза. — Не виждаш ли, че съм зает?

Засмях се доволно. Бях дегазиран като старица с опърпана шапка и бях намазал превръзките с боя за обуща, за да почерня лицето си.

Той ме взе за някаква негърка!

— Ти си дъртофелник — казах му аз, — защото съм чувал, че те са доста кьорави. Аз съм Смит, идиот такъв, човекът, от който „Дингълинг, Чейс и Амбо“ получават заповедите.

— О, Исусе Христе — възкликна служителят от охраната.

— Не, просто Смит — поправих го аз. — Ще ме вместиш ли в приготовленията?

— О, да, сър! Хората от Ей Би Си винаги съдействат на силите, които са на власт. Поставили сме наши хора из цялата телевизионна зала. Конферансието на „Странноват свят“ Том Снайд е много въодушевен от идеята, че в шоуто му може да се получи малко екшън. Освен това във всеки ъгъл има допълнителни камери. А отвън има и любителски камери. Ще докарат Гениалното хлапе в брониран камион с тъмни стъкла. Какво е това в ръцете ви?

— Портативен телевизор — дезинформирах го аз. Беше екранът на Крек. — Искам да хвана шоуто и в ефир, освен в залата.

— Добре. Мястото ви е на средния ред, до пътеката. Ето ви едно уоки-токи, за да се свържете с мен, в случай че забележите нещо, което ние сме пропуснали.

— Добре обмислено — казах, като го вземах. — Но си дръжте очите на четири все пак. Днес не съм много добре със зрението. Разчитам на вас.

— О, спокойно можете да разчитате на нас — каза той, като потупа огромния кобур на автоматичния си пистолет. — Аз на практика вече си харча моя дял от тия допълнителни пари. А, да, и още нещо: хората от Ей Би Си ни предупредиха, че щом светне червената лампичка, трябва да мируваме и да стоим настрана от сцената, освен ако самата жена не се появи. Ако това стане, Снайд ще ни даде знак и ще могат да заснемат арестуването.​

— Добре — казах му аз и тръгнах към мястото си.

Залата беше претъпкана с жени и една пола повече минаваше напълно незабележимо.

Настаних се. Мястото ми беше добро за наблюдение. Залата беше като всяка друга, освен че имаше повече места за камери и осветлението. На мен обаче ми беше трудно да обхващам всичко през превръзките си. Нещата изглеждаха някак розови и предположих, че челото ми отново кърви. Но маловажните неща не трябва да застават на пътя на един офицер от Апарата. Ломбар Хист и съдбата на Конфедерация Волтар зависеха от мен, да не говорим пък за съдбата на Земята!

Шоуто щеше да започне всеки момент: един голям часовник отмерваше секундите до вдигането на завесата. Тиха музика свиреше, за да държи публиката спокойна, но навсякъде из залата се чуваше развълнувано дърдорене. Домакини от всякакъв вид и калибър се бяха натъпкали в шоуто днес, за да зърнат Гениалното хлапе.

Концентрирах се върху екрана на Крек. Виждах го трудно.

Тя седеше в някаква малка стая. Усетих лека вълна на безпокойство. Трябваше да се дегизира някак, за да се промъкне на шоуто. А тя не го правеше. Беше поставила пред себе си малък телевизор, а в ръце държеше два микрофона.

Къде беше тази стая?

В тази сграда? На мили разстояние? Нямах записани ленти, за да ги превъртя назад и не можех да разбера как е стигнала дотам. Имаше нещо много нередно в цялата работа. Шоуто щеше да започне всеки миг.

И тогава се отпуснах. Тя просто нямаше да устои на стръвта в лицето на двойника на Гениалното хлапе. Мислеше си, че той беше от жизнена важност за плана й да разбере кой стой зад серията съдебни дела срещу Хелър.

Гласът на Бум-Бум долетя през спийкъра на екрана.

— Представих го.

Крек се обърна към замъгленото пространство зад телевизора:

— И той знае маршрута?

— Два пъти му го показах — отвърна Бум-Бум.

Бях малко озадачен. Как можеше Бум-Бум да е представил някого? Шоуто още не беше започнало! Помислих си, че графинята наистина трябва да се разбърза, ако не иска да закъснее за него.

Завесата се раздели. Механизмите зажужаха. Светнаха червени лампички. На голямо табло се появи „в ефир“. Едно момиче в пеньоар вдигна плакат, на който пишеше:

РЪКОПЛЯСКАЙТЕ.

Загърмя музика. Самият Том Снайд изскочи на сцената, като раздаваше целувки. Беше възрастен мъж с къдрава коса и много изкуствена усмивка.

— Добър ден, добър ден, домакини на Америка, скъпи мои приятели, които разнасяте популярността ми от единия до другия бряг.

Момичето в пеньоара вдигна плакат:

СМЕЙТЕ СЕ.

— Само да се опитате да я скриете! — каза Снайд.

Момичето вдигна друг надпис:

СМЕЙТЕ СЕ ПО-СИЛНО.

— Добре дошли в „Странноват свят“! — каза Снайд. — Сигурен съм, че всички вие се чувствате съвсем като у дома си.

Момичето вдиша надпис:

ВИЙТЕ ОТ СМЯХ.

— Днес сме много щастливи, че в нашето шоу имаме възможност да приветстваме един млад мъж, който раздвижи сърцата и полите на Америка и света.

— И ето го и него, ексцентрикът, когото очаквате задъхано, прословутият престъпник, УИСТЪР, ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ!

Момичето вдигна надпис:

ПИЩЕТЕ!

Двойникът на Уистър надникна иззад една засадена палма, хукна зад някакво бюро, а след това се скри зад едно пиано.

— Защо се спотайваш? — попита го Снайд.

— Страхувам се, че публиката ще помете светлините на рампата и ще ме изнасили — отвърна двойникът.

Момичето вдигна надпис:

КАЖЕТЕ У-У-У-У С НАСЛАЖДЕНИЕ!

— Не, не — извика Снайд, — мястото е пълно с хора от охраната, така че никой няма да те докосне. Излез на открито.

— И никакви служители с призовки? — попита двойникът.

Момичето вдигна плакат:

ПИЩЕТЕ ОТ СМЯХ!

Публиката запищя, но Том Снайд беше излъгал. Опърпаният мъж с опърпаното палто надничаше изпод периферията на опърпаната си шапка само две седалки встрани от мен. Неговото лице също беше цялото в превръзки! Чакаше графиня Крек с призовка за предаване в „Белвю“. И тогава погледнах точно зад него. Двама санитари от „Белвю“! Отвън вероятно ги чакаше някоя кола.

Погледнах към екрана. Графиня Крек си седеше и гледаше шоуто по телевизията!

Една камера обхвана пищящите домакини. Видях го на екрана й. Между всички останали, камерата ПОКАЗА И МЕН!

Сниших се. О, Боже, дано не ме е забелязала!

После нейният телевизор отново показа сцената.

Гениалното хлапе беше на фокус. Беше облечено в черно като престъпник от някой уестърн, но вместо кобури имаше червени сърца. Щръкналите му зъби и очилата с рогови рамки не отиваха много на облеклото му.

Той седна в креслото за интервюта.

— Как го правите? — попита Снайд. — Как карате всички тия жени така да полудяват по вас, че да ви съдят за милиарди?

— Предполагам, че ми идва отвътре — отвърна двойникът.

Момичето вдигна плакат:

СМЕЙТЕ СЕ И КАЖЕТЕ О-О-О-О.

— Лесно е да се разбере, когато си наистина вътре в нещата — каза Гениалното хлапе.

Плакат:

СМЕЙТЕ СЕ ПО-СИЛНО И ВИКАЙТЕ О-О-О-О, ПО-СИЛНО!

— Жените из цялата страна изглежда са напълно луди по теб — каза Снайд. — Това не ти ли се струва някак странно?

— Подобен живот е тежък — отвърна двойникът. — И колкото по-дълго съм в него, толкова по-тежък става.

Плакат:

ИЗПИЩЕТЕ ОТ СМЯХ!

ДОКАТО ВИКАТЕ ОООО ПИЩЕЙКИ!

— Повечето мъже — каза двойникът — не се оказват на нужната висота и си признавам, че не ми беше необходимо да си давам много зор.

Плакат:

ПИЩЕТЕ ОТ СМЯХ!

— Разбрах, че сега искат да те арестуват за изнасилване на малолетна — каза Снайд. — Не бих си и помислил, че си способен на това.

— Е, тя беше много ниска — отговори Гениалното хлапе.

Плакат:

ВИЙТЕ ОТ СМЯХ!

— С всички тия юридически затруднения — каза Снайд — мога само да си представя какви невероятно големи разходи имаш за адвокати.

— Струва си — отвърна двойникът на Гениалното хлапе. — Но истинските разходи са за възстановяване на панталоните, които трябва да оставям, когато съпругът се прибере неочаквано.

Плакат:

СМЕЙТЕ СЕ КАТО ЛУДИ!

Снайд продължи:

— Добре, но ако смяташ да посветиш цялото си свободно време на обирането на влакове и кражби в градове, на скачане от легло в легло, мисля, че хонорарите за адвокати скоро ще надхвърлят онова, което намираш в сандъците на „Уелс Фарго“. Правото е много скъп бизнес. Как смяташ да се справиш с тоя проблем, когато прескачането от едно легло в друго те разори?

— Сам ще си бъда адвокат — отвърна двойникът. — Нищо не може да спре опитите ми да се наслаждавам на плътта. Страната е направо фрашкана с красиви жени, които нямат какво да правят, когато мъжете им отидат на работа. — А после с шепот, едва доловим в залата, каза, като се наведе към Том: Абе, това вече не е в сценария.

— Добре — каза Снайд, пренебрегвайки думите му — сега ще видим колко си обигран по юридическите въпроси. Тук сме довели един адвокат, който ще те разпита за тях.

Друг звук. Волтариански! Помислих, че полудявам. После го локализирах. Идваше от екрана ми. Графиня Крек беше взела левия микрофон в ръка и каза в него:

— Пс-пс. Иди в центъра на сцената.

На ВОЛТАРИАНСКИ!

Снайд беше станал и направи отработен, подканящ поклон.

— В СРЕДАТА НА СЦЕНАТА ДОЙДЕ МИСТЪР, КАЛИКО!

О, Снайд наистина беше зарязал сценария!

Котаракът беше в черни доспехи. Носеше голяма черна папийонка. Огледа публиката.

— Столът вдясно — каза графиня Крек на волтариански в левия микрофон.

Котаракът скочи на второто кресло за интервюта. Седна и се взря в двойника на Гениалното хлапе.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна двойникът. — Това не е адвокат, а котка!

Котаракът отвори челюстите си. Каза:

— Аз съм котарак-адвокат.

Момичето с плакатите просто си стоеше и зяпаше. Публиката беше отворила широко уста.

Говореща котка!

О, този демон Крек. Знаех какво точно е направила. Използваше „Очи и Уши от Волтар“ за направляване. Беше скрила микрофон в ухото на котарака, за да го направлявала в папийонката му беше скрила друг, за да може да говори чрез котарака. И даже беше обучила котката да си отваря и затваря устата, когато чуе, че се задейства вторият микрофон.

Бибипка й!

Снайд се беше хванал на въдицата! Глупакът, беше се заплеснал по това като по нечувана новост! Каза на котарака:

— Гениалното хлапе май се съмнява във вашите правомощия, адвокат Калико. Може би е по-добре сам да го убедите.

Котаракът — а всъщност Крек, говореща в десния микрофон, каза:

— Той би трябвало да разбере ЦЕЛТА на правото.

Момичето с плакатите се беше свестило. Вдигна надпис:

СМЕЙТЕ СЕ!

Публиката не прочете плаката. Всички си приказваха:

— Говореща котка. Тя наистина говори. Каква готина котка. Чуй я как ГОВОРИ!

— Снайд — каза котаракът, — имаш много непослушна публика. — Той се обърна към залата. — Тишина в съдебната зала!

Снайд удари с едно чукче.

— Извинете, адвокат Калико. Продължете с удостоверяването на правомощията си.

Крек, която наблюдаваше цялото по телевизора си, се наведе към десния микрофон. Котаракът сякаш сам каза:

— Котките са най-основното нещо в правото. Всички случаи започват с КОТалог на престъпленията.

Момичето вдигна надписа:

СМЕЙТЕ СЕ!

Нямаше, нужда от него. Публиката вече се смееше.

Откъде, по дяволите, действаше Крек? Грабнах уоки-токито и казах:

— Тя кара котарака да говори!

— Ще се справим — върна се по слушалката от служителя на охраната.

— Продължете — каза Снайд на котарака.

Самият котарак сякаш говореше:

— Правото решително се противопоставя на всичко ДОГМАТИЗИРАНО. Полицията си играе на КОТКА и МИШКА с престъпниците. Те пък се ИЗДАВАТ един друг. Съдиите мислят, че всички са ПЛЪХОВЕ. И крайният продукт на всяко законно действие е КАТАСТРОФА!

Ненаправлявана, публиката пищеше от смях.

— Но, Снайд, — сякаш каза котката, — ще ти дам и най-важното доказателство, че наистина съм котарак-адвокат.

Крек шептеше заповеди в левия микрофон.

Котаракът стана от стола и скочи на коляното на двойника. Животното сякаш извади нещо от доспехите си. То душеше из джобовете на Гениалното хлапе. Да не би да беше оставило нещо в някой от тях?

— Какво правите? — попита го Снайд.

— Това, което прави всеки адвокат — отвърна котаракът.

— Внезапно измъкна портфейла на двойника от страничния джоб на панталона му!

Стисна портфейла в зъби.

Побягна от сцената!

ДВОЙНИКЪТ ХУКНА СЛЕД НЕГО!

Публиката виеше от смях.

Аз изкрещях в уоки-токито:

— СЛЕД КОТАРАКА!

Без да се съобразяват с червените светлини, хората от охраната търчаха по цялата сцена след животното.

Скочих и хукнах след тях!

Тичайки по петите им, излетях от една външна врата точно навреме, за да видя как котката се измъква надолу по едно дълго стълбище. Двойникът я следваше по петите.

Един микробус, различен от предишния, беше паркиран в края на стълбището!

Аха! Котаракът беше пъхнал част В на двойника, а самият той носеше част А! Устройство за убеждаване!

Котката почти беше стигнала микробуса!

ПЛЯС!

Двойникът, както търчеше надолу по стълбите, сякаш полетя във вързоп от извиващи се ръце и крака. Затъркаля се надолу.

Приземи се!

Хората от охраната се лееха надолу по стълбите.

ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС!

Хлъзгаха се така, сякаш бяха на дълга шейна!

Аз тичах напред.

Тръгнах надолу по стълбите.

Бум-Бум беше хванал двойника за яката и го набутваше в микробуса.

Хората от охраната се приземяваха в безреден куп.

ПЛЯС!

Моите собствени крака хукнаха в шест посоки едновременно и аз полетях надолу по стълбите като за пикиране без изключване на мотора.

Приземих се върху главата си.

Около мен имаше купчини хора от охраната.

Служителят най-отгоре на стълбите извика:

— ЗАПИШЕТЕ НОМЕРА НА КОЛАТА!

След което се търкулна надолу.

Погледнах отдалечаващия се микробус. Бучеше по някаква тясна уличка все по-далече и по-далече.

НЯМАШЕ ТАБЕЛКИ С НОМЕРА!

Шефът на охраната се приземи до мен с тупване.

Въобще не можех да си обясня нищо.

Какво беше причинило подобна катастрофа?

И тогава погледнах към стъпалата.

Котката можеше да тича надолу, по тях, но не и който и да било друг.

БЯХА ПОКРИТИ С БАНАНОВИ КОРИ!