Път към възмездието

Глава първа

Загубих ценни секунди в опити да се свържа с Дж. Уолтър Мадисън в неговия офис на ул. „Мес“ N 42. Увъртаха, когато трябваше да ми кажат къде е, но аз вече знаех. Трябваше да е в дома на майка си.

Телефонът вдигна майка му:

— Мафията ли е?

— Не, не — отвърнах. — Обажда се шефът на Мадисън. Смит.

— О, мистър Смит — възкликна тя. — Толкова се притеснявам за Уолтър. През последните ден-два е много обезверен. Само повтаря, че може отново да разочарова мистър Бери. Уолтър е ужасно чувствително момче, разбирате ли — такъв си е от дете. Ужасява се при мисълта, че може да нарани нечии чувства. И е толкова съвестен. Казва, че би дал дясната си ръка, за да успее заради мистър Бери. Сигурно направо се убива от работа, защото тъкмо тази сутрин каза, че няма да е от никаква полза за мистър Бери мъртъв. Опитвам се да убедя Уолтър, че трябва да си направи една хубава почивка. Искрено се надявам, че вие ще намерите начин да го убедите. — Тя очевидно извърна главата си от слушалката и извика с мелодичен глас: — Уолтър, скъпи, на телефона е онзи чудесен човек, мистър Смит. — А после по-спокойно: — Не, не е мафията. Мистър Смит е… Да. Познах гласа му.

Гласът на Мадисън беше предпазлив:

— Ало?

— О, слава Богу, че се свързах с теб навреме! — казах. — Имам доносник в шайката на Наркотичи. Мълвата тръгна. Раца е разпознал гласа ти. Но той е хитра змия. Не искаше да обижда Роксентър и заради това нае тайфата на Корлеоне да те проследи и унищожи.

— Уолтър — долетя отнякъде, гласът на майка му, — седни на този стол. Изглеждаш така, сякаш си видял призрак. Лоши новини ли?

Мадисън ме попита грубо:

— Какво мислиш, че трябва да направя?

— Слушай — започнах, — аз съм ти приятел. Обикновено когато някой стигне до положение, подобно на твоето, го отписваме. Но аз ще те подкрепя. Имам място, на което мога да те скрия и никой няма да заподозре нищо. Сега слушай внимателно. Сложили са снайпери навсякъде. Не искам да те виждат на улицата. Бъди на покрива на твоя жилищен блок. Ще те взема с хеликоптер.

— О, благодаря на Бога, че ме предупреди — каза той. — Ще бъда там.

Затворих. Късметът ми продължаваше да работи, А при спешността на положението привичната ми гениалност се беше изявила. В някакъв проблясък бях прибавил детайла за шайката на Корлеоне, като си спомних, че онази стара бричка имаше на вратата си надпис „Таксиметрова компания Корлеоне“. За доволно потриване на ръце обаче нямаше време.

Хвърлих поглед към екраните. Гласът на Бум-Бум:

— Ще спестим време, ако минем по пътя покрай парка на река Хъдсън, отбием по „Бродуей“ точно на юг от 254-та улица, а после отбием от „Бродуей“ по „Неперхан Авеню“ в Йонкърс. Казаха, че той е или на това Авеню, или на „Ашбъртън“, или на „Лейк Авеню“, някъде в този район.

Вгледах се внимателна. Старото такси сякаш се рееше, откакто бе преустроено. Бибипка му на всичко, караше Хелър! А той караше като стрела! Трябваше да бързам.

Вдигнах радиото за двупосочна връзка и го задействах. Рахт се обади веднага.

— Тичай на източната площадка за хеликоптери на 34-а улица на Ийст Ривър — казах му. — Наеми хеликоптер и провери дали има въжена стълба. Ще ни трябва, за да вземем човек от един покрив.

— Чакай малко, офицер Грис — каза Рахт. — Нямам толкова пари. По-добре ела в офиса и ни дай официално централно нареждане и печат. Ще го минем по правилото за необикновени разходи, под номер…

За момент плановете ми преминаха през застрашителна промяна. Щеше да е много по-евтино просто да взема една пушка и когато Мадисън се появи на покрива, да го застрелям. Но не, той беше твърде, ценен, за да го жертвам, просто защото така трябва да действам по учебниците на Апарата. Мадисън имаше в главата си цялото знание за връзките с обществеността. Беше добре обучен. Беше способен да разбие живота на когото и да било, само ако пожелае. Взех съдбоносното решение, колкото и болезнено де беше.

— Сам ще го платя — казах. — Отивай там веднага, наеми го и бъди наоколо. Аз ще те намеря.

— Сигурен ли си, че няма да взривяваш нищо? — попита Рахт.

— Задръж наглостта си зад зъбите и прави каквото ти се казва, че иначе ще взривя теб! — изръмжах му аз. С каква измет само си имах работа!

Затворих.

Следващата точка от плана ми беше да напиша бележка на момичетата. Погледнах нервно към екрана. Изрових химикал, лист и плик. Написах:

Сложих бележката в един плик, написах отгоре „Сбогом“ и го пъхнах под една статуетка на Афродита в предната стая, за да изглежда като човешко жертвоприношение.

Погледнах екрана. Вече бяха стигнали в Йонкърс! О, трябваше да побързам!

— Започнах да събирам багажа, като натъпквах всичко в картонени кутии от покупки, мислейки си как е трябвало да се сетя да купя няколко куфара. Процедурата ме бавеше, а и нямах достатъчно канап. Налагаше се някак да спестя малко време, защото преди да отида на пристанището за хеликоптери, трябваше да грабна Тийни. Сетих се, че е вероятно на училище и оставих настрана една газова бомба. Изругах, като видях колко багаж съм струпал.

Тъкмо поставях в кутия един от екраните с лицето нагоре, така че да мога да го гледам с повдигане на капака й, когато внезапно чух глас:

— Ехо, браво, браво на мен! — помислих си, че идва от екрана.

Това ме обърка. Какво правеше ТОЗИ глас в летящото такси на Хелър?

— Виж какво си имам!

Извъртях се и надникнах между превръзките. Беше Тийни! О, късметът ми работеше! Беше дошла направо в мрежата.

Стоеше пред мен с ниските си половинки с връзки, карирана пола и стърчаща конска опашка на тила.

— Току-що се дипломирах — каза с твърде широката си усмивка. — Дадоха ми и подаръци! Виж! Оригинален Хонконгски вибратор. Цяла дузина дантелени презервативи. Пакетче с ароматизирани пръчици за късмет. И забележи!

Тя разгърна, една диплома. На нея пишеше, че Тийни е дипломирана професионалистка и че е завършила „с голям шум“.

— Най-сетне — изграчи тя — завърших образованието си!

Не казах нищо. Тя започна да оглежда всички кутии наоколо.

— Хей, ти да не би да духваш нанякъде?

Хвана ме по средата на решителността ми. Бях възнамерявал просто да я ударя с газова бомба, за да я пъхна в един чувал при другия багаж. От друга страна, като че ли можех да я придумам да поноси известна част от всичките тежки неща.

— Тийни — казах, — винаги съм те харесвал.

— О, така ли?

Трудно е да ги разбереш тийнейджърите. Може би трябваше да се направя на свенлив.

— Тийни, какво ще кажеш да се повозим малко?

— Разходка с кола? — възкликна тя. — Искаш да кажеш като по старите филми? От гангстерски тип?

Реших да звуча шеговито.

— Точно така, малката ми, добре си разбрала.

— Чакай малко — каза Тийни. — Това цялата истина ли е? Ти си събираш багажа. Да не би да се опитваш да ме накараш да избягам с теб?

Така, така. Може би бях успял да я трогна.

— Точно така — отвърнах.

— Охо! — възкликна тя. — Сега разбирам всичко! Това обяснява загадката. Помогна ми да се образовам, за да получаваш добра цена за мен от търговия с бели робини!

Зяпнах.

— Ще ти кажа какво ще направя — каза. — Ако делим поравно всичко, което получаваш за мен, ще дойда с теб.

Зяпнах още по-широко.

— Добре — заключи тя. — Което си е честно, честно си е, а сделката си е сделка. — Тя протегна ръка. Очевидно искаше да си стиснем ръцете поради някаква причина. Стиснахме ръце.

Плановете ми за Тийни бяха малко неясни. Състояха се единствено в това да я държа като заложница, така че ако по някое време съдът ме обвинеше в убийството й, да мога като по команда да я доставя с думите:

— Вижте, тя е все още жива.

По този начин тя нямаше да има възможност да измисля лъжи за мен или да ми причинява неприятности. Това беше елементарно и ефикасно разрешение, а също и част от общия ми план. Но не се бях надявал на толкова голямо сътрудничество.

— Има едно условие обаче — каза тя. — И то е да ме пуснеш да си отида вкъщи, за да си събера багажа.

Погледнах нервно към екрана. Имаше ли време, иди да използвам газовата бомба в крайна сметка?

Тюдор Сити беше на път за хеликоптерната площадка. Тя нямаше да се забави много.

Продължих играта.

— Добре — казах.

Тя бързо се хвана на работа и започна да връзва кутиите.

— Хей — обади се, — виждам, че имаш два телевизора. Аз никога не гледам, предпочитам суровата действителност на живота. Оставил си този, портативния, включен.

— Остави го — казах й. — Копчето е счупено.

Тя сви рамене и приключи с връзването на другите кутии. Взе топче листа и един химикал и тръгна да ги слага в багажа.

— Мисля, че Адора може да се разтревожи, ако изчезнеш — казах. — Защо не й оставиш бележка?

— Добре обмислено, Инки. Тя би пуснала ченгетата по следите ни, а това би развалило сводничеството ти.

— Тя взе химикала. Задъвка го. — Бих могла да й пиша, че са ме поканили да участвам в конкурса за мис Америка, но истината е опасна. Не мога да измисля какво да напиша.

— Каквото и да е — отвърнах и нервно погледнах екрана.

Накрая тя все пак се захвана да пише, макар и с голяма трудност. После ми го показа. С лошо оформени букви беше надраскано:

— Чудесно — казах.

— Не — рече тя. — Не е достатъчно топло. — И го захвърли.

Опита отново.

— Това е просто великолепно — казах й нетърпеливо. — Трябва да гоним самолет.

— Това за хотдога достатъчно топло ли е? — попита ме тя.

— Да, да — отвърнах и грабнах писмото.

След това хитричко взех и първото писмо. Сложих ги в джоба си. Щях да пусна последното, а първото щях да запазя, за да докажа, че е все още жива.

Хвърлих поглед към екрана. Таксито летеше по някаква градска улица, вероятно в търсене, по маршрута на боклукчийския камион. Трябваше веднага да тръгвам!

Поръчах такси, след като изнесохме кутиите ми отвън. Чудо на чудесата, късметът ми продължаваше да работи! Чакахме не повече от минута.

Натоварихме се и полетяхме. Не погледнах назад към арената на толкова болка и тежък труд. Нямаше да ми липсва.

Надзърнах към екрана през отворения капак на една кутия. Те все още душеха по следите на боклукчийския камион. Трябва да бяха наблизо, но усетих, че може и да се измъкна съвсем безнаказано. Ако късметът ми продължаваше да работи.

Глава втора

Тюдор сити въобще не е никакво сити. То е сбирщина от 12 тухлени сгради, строени през 20-те години в Крещящ или Тюдор Готически-Английски архитектурен стил. Сградите са заобиколени от зелени морави и тревни алеи, които някога са били поддържани, но сега изглеждаха пригодени главно за отглеждане на марихуана. В тях, според дрънкащата Тийни, навремето имало три хиляди апартамента, в които приютявали хиляда и двеста човека, но тия цифри сега били някак избледнели.

Приближихме се до източната част на 41-а улица и когато таксито спря до една от големите постройки, атмосферата изведнъж стана тиха и спокойна. С изключение на нервите ми.

— Тичай да си вземеш нещата — казах на Тийни.

— Ти стой тук и чакай — нареди тя. — Трябва да изкача 14 етажа по аварийния изход, за да се добера до таванската си стаичката не искам хазяйката да ме види като си тръгвам.

Тя хукна нагоре. От височината би ми се завъртяла главата. Таксиметърджията погледна цъкащия си апарат и разгърна „Ежедневната спортна форма“. Аз пък отворих напрегнато картонената кутия, за да гледам екрана на Хелър.

Бяха забелязали боклукчийския камион! О, това щеше да бъде състезание, чийто изход щеше да се реши с много малка разлика, и аз вероятно щях да бъда победеният.

Когато се приближиха до него на една тясна уличка, не можех да повярвам на ушите си. Това, което чувах, песен ли беше? Някаква мелодийка? Не идеше от Тюдор сити — трябва да идваше от екрана ми!

Камионът не беше някой от по-модерните механични събирачи на отпадъци. Беше просто един голям камион с открита каросерия и купища боклук, стоварени в нея. От камиона стърчаха множество флагове, полюшващи се на прътове, както и големи лозунги.

И друг надпис:

Старото такси, се приближаваше все повече и всеки момент щеше да се изравни с движещия се камион. Друг знак:

Да, мелодийката идваше от камиона. На кабината му бяха монтирани две тонколони. От тях се носеше:

Старото такси вече караше успоредно на прозореца на камиона. Бум-Бум се показа навън и извика:

— Спри!

Шофьорът на камиона носеше зелено бомбе. Да, това БЕШЕ Флейгрънт! Той се взираше ококорен в таксито, а погледът му бе фиксиран в надписа на вратата.

— Корлеоне! — изпищя той. И незабавно натисна педала.

Въздъхнах с облекчение. Флейгрънт вероятно помнеше съвсем ясно онова ледено, зимно потапяне в реката, което беше преживял, след като Бейб Корлеоне го беше ръгнала с палец в ребрата! Той реши, че го преследват, за да го хвърлят отново в реката! Да, сър! Моите спирачки държаха! Надявах се да не е така с неговите!

Но бибипка му на тоя Хелър! Той летеше успоредно с боклукчийския камион!

После старото такси скочи напред с жесток рев. Заръмжа по улицата пред камиона.

Хелър натисна спирачките й завъртя волана.

Със свирене на гуми таксито застана напречно на пътя. Разтресе се и спря.

Блокираше улицата!

Боклукчийският камион се носеше към таксито като неумолима сила!

Замолих се — удари го това такси! И това ще бъде — краят на Хелър.

Но Флейгрънт беше скочил върху спирачките. Тежката машина се разтресе и щеше да спре всеки момент. О, Боже, той щеше да спре. Исках да извикам „Удари това такси!“ О, Боже, ако спре, щяха да го хванат.

Той спря.

Но не го хванаха.

Флейгрънт превключи на задна!

Камионът потегли бавно назад, а после започна да набира скорост. Той не можеше да обърне в толкова тясна уличка. Но беше на път да се измъкне!

Скоро вдигна около четирийсет мили в час! Назад!

Бум-Бум извика:

— Гръмнете му гумите!

— Не! — изкрещя Хелър. — Не искаме да го нараним, искаме само да го спрем. Пъхни се зад волана!

Хелър изскочи от таксито. Бум-Бум пое волана и седна на шофьорското място. Хелър затръшна вратата, пусна една чанта в скута на Бум-Бум и застана на стъпалото.

Бум-Бум потегли и хукна да преследва движещия се назад с огромна скорост боклукчийски камион.

— Давай, Флейгрънт! — извиках аз. — Осигури ми време!

Старото такси летеше по улицата в преследване на бързо движещия се на заден ход камион.

Хелър протегна навътре ръка през прозореца на таксито и затършува с една ръка в чантата на скута на Бум-Бум. Извади нещо от нея.

— Доближи го тоя камион! — изкрещя Хелър.

Отпред се появи кръстовище. Светофарът беше зелен. Вероятно Флейгрънт щеше да свие, освен ако спрелият да изчака светофара трафик не блокираше пресичащите се улици. Той продължаваше да кара все по-бързо, а огромният камион се тресеше от рева на мотора.

Таксито почти докосваше радиатора на камиона.

Хелър се беше хванал за камиона. Плющящите знамена бяха много близо.

Хелър издърпа ръката си назад.

Хвърли!

Нещо полетя над кабината на камиона и се приземи в боклука.

— Бум-Бум! Спирачка! Спри!

Гумите на старото Такси изсвириха със залепването на спирачката. Колата спря със завъртане.

Боклукчийският камион се отдалечаваше с голяма скорост! О, Боже, Флейгрънт щеше да избяга в безопасност! Щеше да се справи.

БУУУУМ!

Гейзер от боклук полетя навън и нагоре от задната част на камиона!

Тонове торби със смет застлаха улицата ЗАД камиона.

Пневматична граната! Другата я бях дал на Силва!

Таксито подскочи от ударната вълна.

Товарът боклук изведнъж се превърна в барикада, която блокираше пътя. Беше полетял назад от камиона.

Задната част на камиона заора в него!

Спря със звук, подобен на смачкване на портокали!

— Напред! — извика Хелър.

Бум-Бум полетя, напред.

Старото такси спря пред задръстилия се камион.

Погледнах нетърпеливо към сградата, до която бяхме паркирали. Къде беше Тийни? Времето изтичаше!

Глава трета

Флейгрънт изпълзя от кабината на камиона, а зеленото му бомбе се беше накривило. Хелър пристъпи към него.

Флейгрънт падна на колене и вдигна молитвено сключените си ръце.

— Моля ви, не ме убивайте! Научих урока, който ми преподадохте. Вече не съм предател. Няма да предам Ф.Ф.Б.У!

О, каква вълна на облекчение мина през тялото ми. Бейб Корлеоне си беше свършила отлично работата. Когато преди беше обещал да каже всичко, тя го беше хвърлила в зимната река като traditore.

Умен човек! Нямаше да позволи това да се случи отново, дори да беше пролет!

— Не, не — каза Хелър. — Не сме тук, за да те убиваме. Просто искаме малко информация.

— Интересите на Роксентър са свещени! — изстена Флейгрънт. — Вие сте Корлеоне. Сгреших, като предложих да доноснича. Сега ме пуснете да се върна при боклука си.

— Само ми кажи какво означават буквите Ф.Ф.Б.У — каза Хелър.

— Значи не сте от света на рекламата, иначе щяхте да знаете — отвърна Флейгрънт. — Моля ви, пуснете ме да се върна при боклука си.

Хелър погледна знамената и надписите по камиона. Мелодийката беше спряла. Той фиксира зеленото бомбе.

После бръкна в джоба си. Флейгрънт очевидно сметна, че Хелър ще извади пистолет и започна да ридае.

Но Хелър измъкна един портфейл и го прегледа. Намери и извади картичка. На нея пишеше:

— Рекламиране? — възкликна Хелър. — Така се случи, че знам за започването на рекламна кампания за ферми за алигатори във Флорида. — И той подаде картичката на Дж. П. Флейгрънт.

Флейгрънт я погледна. Спря да ридае. Изправи се и побутна зеленото си бомбе. Каза:

— Петдесет хиляди долара на година, един процент от брутния доход от продадените, петгодишен договор с 90-дневно подновяване на правото за закупуване, с моя лична секретарка-брюнетка, под двайсет и пет, добре сложена, хубави бибипи, красиво лице?

— Хелър отвърна:

— Надявам се, че информацията си струва. Отговорът е да.

Флейгрънт се изпъна. Подръпна зеленото си бомбе. Каза:

— Е, в такъв случай съм нает. Тъй като вече съм във вашите счетоводни списъци, не бих могъл да бъда предател на никого, освен на вас. Нали така?

— Точно така — отвърна Хелър.

— Значи не съм предател. Ф.Ф.Б.У. означава „Фатън, Фартън, Бърщайн и Ууз“. Това е най-голямата фирма за реклама и връзки с обществеността в света. Грижи се за счетоводните сметки на Роксентъровите лихви, освен всичко друго и докато не ме уволниха несправедливо, бях главен счетоводител на Роксентър, като се грижех и за свързаната с Роксентър фирма „Ай Джи Бърбън Фармацевтикъл“. А също и „Октопъс Ойл“. Също и банката „Граб-Манхатън“. Също и за, и за, и т.н., и т.н. Счетоводна сметка за милиарди долари на година.

Потръпнах. Той си казваше и майчиното мляко, точно както се бях опасявал. Божичко, кое бавеше Тийни?

— Кой тогава — попита Хелър — отговаря за Гениалното хлапе?

— Аха — възкликна Флейгрънт. — Човекът, заради когото си загубих работата. Аз ги умолявах да не го наемат и те ме уволниха. Името на това куче е Дж. Уолтър Мадисън, специалист по връзки с обществеността, известен в търговските среди като Дж. Чуруликащото Куку.

— Чакай малко — каза Хелър. — Аз съм го виждал!

— И сте все още жив? — възкликна Флейгрънт. — Та това е чудо.

— Искрен, честен на вид млад човек?

— Това е влечугото — каза Флейгрънт. — Беше нает по упоритото настояване на Бери от „Суиндъл и Крауч“, адвокатите на Роксентър, с категоричното намерение да сринат някакъв човек на име Уистър.

Гласът на графиня Крек иззвънтя зад Хелър.

— Аха! Знаех си! Поквареният адвокат, който се опитва да узурпира империята!

— Моля? — възкликна Флейгрънт.

— Няма значение — отвърна Хелър. — Искаш да кажеш, че този Мадисън е осигурявал цялата лоша, побъркана публичност около Гениалното хлапе?

— Да, така е — каза Флейгрънт. — Следях кампанията заровен в боклукчийските кофи. Мога да разпозная престараващия се стил на Мадисън навсякъде.

— Това е достатъчно — каза Хелър. А после попита със смразяващ глас: — Къде можем да го открием тоя Мадисън?

— Ами, аз не знам къде е офисът за кампанията, но Мадисън живее с майка си, а тя е в телефонния указател — мисис Дороти Джекил Мадисън.

— О, богове, вече се молех. Какво я забавяше тая бибипана Тийни?

— Нещо друго да знаеш? — попита Хелър.

Флейгрънт помисли малко.

— Бях там, когато дойде Бери. Беше с още един мъж — с кафяви очи, мургав, носеше оръжие.

Усетих как напрежението ще разцепи черепа ми. Този, когото описваше бях АЗ! О, трябваше да хуквам!

Хелър каза:

— Бум-Бум, там има уличен телефон. Обади се на „Справки“ и вземи адреса. — Той се обърна към човека, който ме пращаше на оня свят. — Много ни помогнахте, мистър Флейгрънт.

— Надявам се — отвърна Флейгрънт. — Пожелавам ви много успех при очистването на Мадисън и всеки, който е свързан с него.

Потреперих.

Флейгрънт погледна картичката.

— Емпайър Стейт Билдинг, а? Хубав адрес. Ще се явя на работа още утре и ще започна рекламата за продажба на алигатори.

— Ферми за алигатори — уточни Хелър.

— Да, сър! — рече Флейгрънт с растящ ентусиазъм. — Само почакайте! Ще направя няколко рекламни кампании, от които на алигаторите ще им потекат лигите. Вече имам няколко идеи! Даже ги виждам! „До гуша ви е дошло от тъщата или жената? Купете си ферма за алигатори!“ — Той намери парче дъска в разхвърляния по улицата боклук, извади един маркер и започна да пише.

Бум-Бум се върна.

— Взех адреса!

Графиня Крек и Бум-Бум скочиха в старото такси. Хелър се пъхна зад волана. Бум-Бум извика:

— Довиждане, мистър Флейгрънт!

Таксито излетя.

Графиня Крек каза:

— Щеше да излезе много по-евтино, ако използвахме шлем.

— А, не знам — извика Хелър назад през рамо. — Продажбите на тия ферми намаляха. А този човек изглежда има истински талант. Видяхте ли надписа, който започна да пише? Вместо да почиства улицата сам, организира търсене на съкровище, като предлагаше камиона като награда!

О, Боже, имаха да изминат само осемнайсет мили. Аз трябваше да стигна до летището за хеликоптери и да спася Мадисън. Защото Мадисън щеше да ПРОГОВОРИ! И да ме натопи МЕН!

НЯМАШЕ ВРЕМЕ ЗА ОТЛАГАНЕ!

Започнах да се отчайвам, че няма да успея!

Къде, къде, къде беше Тийни?

Глава четвърта

Апаратът на нашето такси цъкаше.

— Сигурно гледате някакво телевизионно шоу на портативния — каза моят таксиметърджия. — От време на време изпищявате тихичко.

— Какво, се е случило с нашата пътничка? — запитах аз.

— О, в днешно време въобще не може да се разчита на хлапетата — отвърна таксето. — Но що се отнася до телевизионните шоута, е по-добре да внимавате. Насилието е вредно за сърцето.

— Особено когато се прави с бластери — допълних аз.

— О, значи гледате някое повторение на „Стар Трек“ — каза той. — Т’ва нещо е чист боклук да знаете.

— Моля ви, не споменавайте боклук — помолих го аз.

— Добре, ама той наистина е. Като рекламите. Лъжат като луди, приятелче. В тях има много триковете, които се опитват да хванат зрителите на въдицата.

— Моля ви, четете си „Ежедневната спортна форма“ — примолих му се аз.

Думичката „хващам“ беше превърнала кръвта ми в ледена киша.

Хелър караше старото такси! Даже със затрудненото си зрение виждах как взима завоите на две гуми! Направи катастрофа, помолих му се аз. О, моля те, направи катастрофа!

А Тийни? Може би просто току-що е припаднала от свръхдоза замръзнали крака? Това породи ново притеснение. Ако я оставех, Адора щеше да организира преследването ми за изнасилване на малолетна, просто като накара лъжливата Тийни да разкаже някоя историйка на съдията. За подобна съдебна заповед бяха необходими нейните свидетелски показания, както аз разбирах нещата, а снимките сами по себе си нямаше да направят повече от това да възбудят апетита на съда. Ако Тийни беше при мен, можех да гарантирам, че заплахите ще попречат на подобни свидетелски показания. Освен това, ако останеше при мен жива, един-двама свидетели можеха да го потвърдят и нямаше нито да ме преследват, нито да ме обесят за смъртта й. О, бях обмислил всичко. Но къде беше Тийни?

Таксито на Хелър взе един завой със свирене на гуми. То летеше към моята гибел. Оставаха им само около петнайсет мили, за да стигнат до къщата на майката на Мадисън, точно на север от мен, в източната част.

Тийни се появи!

Не носеше нищо! Никакъв багаж. Не слезе по аварийната стълба, по която се беше качила.

— Инки, загазихме — каза тя. — Не мога да сваля багажа си по аварийната стълба.

— Слушай — казах й аз, — ще платя на таксето да се качи и да ти помогне! Но, за Бога, побързай!

— Е, признавам, че се сетих за това — каза Тийни. — Но не е там работата. Заради хазяйката е. Чу ме, когато премествах разни неща, и си поиска наема. Когато започнах да свалям нещата си надолу, заключи асансьора и ме пусна да изляза, само като й казах, че ти ще ми дадеш 200-те долара.

Звук от хлъзгащи се гуми долетя от екрана ми, когато Хелър сви зад един ъгъл.

Грабнах пачката си и й дадох 200 долара.

Зачаках притеснен.

Тя отново се появи, този път натоварена със сакове и кутии.

— Качвай се, качвай се — изкрещях й.

— Не — каза тя, — но можеш да накараш таксиметърджията да се върне с мен, за да ми помогне за следващия курс.

О, Боже! Какво можех да направя? Разпоредих се и таксето се помъкна след нея.

Върнаха се, залитайки под кутии и багаж. Какви вехтории! Имаше даже една захабена плюшена маймунка отгоре на планината от кутии.

— Качвай се! — изкрещях аз.

— Не може — каза таксиметърджията. — Твърде много е тоя багаж за колата. Ще нарушим правилника на компанията. Ще трябва да се обадя за още едно такси.

Той се обади. Иначе нямаше да се помръдне. Аз седях и страдах.

Хелър беше излязъл на едно експресно шосе. Слаломираше между камионите така, сякаш те не съществуваха!

Погледнах отчаяно целия тоя багаж.

— Какви са тия неща? — изстенах, надявайки се в крайна сметка да ги зареже.

— Трудът на цял един живот — отвърна Тийни. — Виждаш ли онзи голям сак ей там? Натъпкан е със семе от най-добрия Колумбийски коноп. Във втората торба има подбрани семена от „Акапулко Голд“.

А в червения сак са предварително подбрани семена от „Панама Ред“.

— Но това не прави и една десета от всичко! — изхлипах аз.

— Да, така е. Част от багажа има сантиментална стойност, признавам. Онази голяма кутия е за един репортерски фотоапарат — едно от първите оръжия на детството ми. Вече, е много разбит, но какви снимки е направил само! Как ме насилват да сляза под кръста на двама мъже едновременно. Как ме лиже един перверзен тип, който се изръси с двайсет бона. О, спомените от детството ми. Няма да ме накараш да зарежа всичко това зад гърба си! Това са все неща с музейна стойност. Освен това има два или три скейтборда, които могат да бъдат поправени, да не говорим пък за двата нови, които ти ми даде.

Извърнах лицето си от болезнения предмет.

— Освен това, тук е и колекцията ми от шорти с бандаж, които имат автографи.

— КАКВО? — възкликнах стъписан въпреки напрежението си.

— Разбира се. Най-великолепният материал за изнудване, който някога си виждал. Получаваш чифт в — някой сантиментален момент, след което предлагаш да го покажеш на приятелката на пича. Пуска те безплатно във всички игри и един Бог знае какво още.

Слава Богу другото такси дойде. Даже им помогнах да напъхат вътре нещата.

— Източната част на 34-а улица. Площадката за хеликоптери! — Извиках. И потеглихме.

Не се движехме с достатъчна за мен скорост. На екрана ми Хелър даже не се съобразяваше със светофарите!

Слава Богу, летището беше само на няколко пресечки на юг от Тюдор сити. Виждах как хеликоптерите за туристи се приземяват и излитат от платформите до реката.

Минахме под една магистрала и продължихме с голяма скорост през някакъв паркинг към Манхатънската чартърна служба.

Далеч отпред се появи Рахт, който ни махаше, с ръка. Спряхме в сянката на един голям хеликоптер.

— Какво ви задържа толкова? — попита Рахт. — Ще платим за просрочено време. Мислех, че бързаш!

— Качвай тоя багаж на борда! — изкрещях му аз.

— Когато им платим — каза Рахт.

Хукнах към офиса и разпръснах стодоларови банкноти. После хукнах към такситата и разпръснах двайсетдоларови банкноти.

Започна преместването на багажа на борда. Даже аз помагах.

В бъркотията забравих коя е кутията, в която беше екранът на Хелър.

О, Боже, дали вече не бях закъснял прекалено много?

Глава пета

Натъпкахме се във въртолета.

Тийни каза:

— Хей! Значи така управляваш веригата си за бели робини. Хеликоптери! Колко модернизирано!

— За какво става въпрос? — попита пилотът на хеликоптера, като се извърна на седалката си.

— Не обръщайте внимание на това бибипано хлапе! — изръмжах аз.

— Ако вършите нещо незаконно — каза пилотът, — трябва да се върнете в офиса и да доплатите.

— Не, не! — извиках аз. — Опитваме се да спасим живота на един човек. А дори това не е незаконно в Ню Йорк.

— Може да е — отвърна замислено пилотът. — Познавам няколко типа, които ще бъде незаконно да не ги убие човек. Има и една жена. Някога чували ли сте за жената на кмета?

— О, Боже, моля ви палете тоя мотор! — изхлипах аз. — И на двамата ще ви дам лично по сто долара допълнително.

— Добре, къде отиваме? — попита пилотът.

Да, най-сетне! Имах адреса, записан на парче хартия. Пъхнах го в ръката на пилота.

— И пригответе въжената стълба! Трябва да го грабнем от един покрив.

Запалиха мотора. Понесохме се в небето. Отляво под нас се издигаха небостъргачите на Манхатън, а от дясно — Ийст Ривър. Долу в ниското се простираше пътят. „Франклйн Д. Рузвелт“, бяла линия с много платна, натоварена с хиляди коли.

Сградите на Обединените нации се мернаха край нас. На север от тях пилотът зави към вътрешността на сушата. Гледах напрегнато.

Под нас се редуваха небостъргачи.

Пилотът посочи:

— Ето го вашият адрес — извика той над ревящите удари на перките.

Погледнах.

Взрях се.

На покрива нямаше никого!

Започнахме да кръжим.

— Обзалагам се, че си е помислил, че няма да дойдеш — каза Рахт.

Погледнах към Тийни. Вината беше нейна.

После се спуснах към купа с багажа в задната част на голямата кабина. Нетърпеливо започнах да ровя из моите кутии.

Екранът изпадна. Грабнах го. Усилих звука докрай.

ХЕЛЪР БЕШЕ ПАРКИРАЛ ДО НЕБОСТЪРГАЧА И ГЛЕДАШЕ НАГОРЕ!

— Ще вляза и ще позвъня на вратата — каза той. — Прикривай ме, Бум-Бум. Ако си е вкъщи, може да се появи и да стреля, когато разбере кой е.

— НЕ! — каза графиня Крек от задната част на таксито: — Няма смисъл да превръщате това във въоръжена война. Вероятно не си е вкъщи, защото е работно време. Просто ще взема пазарската си чанта и ще се кача, за да се видя с майка му.

— Не ми харесва — каза Хелър. — Не е необходимо и ти да участващ във война. Не прилича на една дама.

— Напоследък се справям доста добре — отвърна графиня Крек.

— Така е — каза Хелър — и аз безкрайно се възхищавам на теб и на Бум-Бум. Но този човек е най-голямата змия, за която някога съм чувал. Той в действителност се правеше, че ми е приятел. А през цялото време е имал намерение да ме погуби. По-лош е и от „алкохолик“ от Апарата. По-добре е аз да отида.

— Инки — каза Тийни, — ако толкова бибипски много бързаш, не е подходящ моментът да гледаш криминален филм. Много си странен!

— Това е криминален филм, който ще опърли бибипаната ти конска опашка, след което ще я нареже на парченца — казах аз. — Млъкни и ме остави да помисля. — И се опитах, а виковете ми бяха приглушавани от туптенето на роторите на хеликоптера.

— Аха! — каза Рахт, който надникна през рамото ми към екрана. — Значи ето какво усилва Предавателят 831! Устройство за окото!

— Млъквай, тъп бибипец такъв! — изсъсках му аз.

— Ще ни унищожиш и двамата за нарушение на Кодекса.

— По-добре теб, отколкото мен — каза Рахт. — Ей, я погледни тук! — Той бърникаше из багажа ми. — Още един! — Включи го, погледна моя, а после неговия. — Значи подслушваш и дамата!

— Е, какво ще правим? — провикна се към нас пилотът. — Да се прибираме ли?

— Не, за Бога! — извиках му аз. — Продължавай да кръжиш. Нека да помисля!

Животът ми не висеше на хеликоптерна перка, а на косъм. Хелър и Крек — и особено Крек — щяха да направят тази планета на парчета, ако откриеха, че зад техните неволи стоя аз.

Погледнах през прозорчето, като се насилих да преодолея гаденето, причинено от височината.

Ето го там оранжевото такси! Виждах даже надписа „Таксиметрова компания Корлеоне“ на вратата му. ЕДНАТА СЕ ОТВОРИ! ХЕЛЪР ИЗЛЕЗЕ!

Започнах да се моля на италиански, като потисках импулса си да закрещя на Волтариански.

Може би Исус Христос щеше да забрави многобройните ми грехове и да дойде да ме спаси като добър човек. Хелър винаги се молеше и побеждаваше. Това наистина можеше да е от полза! Защото аз бях блокирал напълно.

— Какъв е оня хеликоптер горе? — попита Хелър.

— Вероятно е обикновен полицейски надзор — отвърна Бум-Бум като излезе. — Кръжат през цялото време над Ийст Сайд, за да тормозят жителите.

— Което означава, че не може да се стреля, Джетеро. Нека да си взема пазарската чанта и да покажа на майка му най-новите артикули шапки. В края на краищата тя е жена. Тук е мястото да вляза в играта.

ЗАДНАТА ВРАТА СЕ ОТВОРИ! КРЕК ИЗЛЕЗЕ!

— О, Исусе Христе — молех се аз на италиански. — Ще бъда добро момче. Ще запаля ароматизираните пръчици на Тийни на олтара ти. Ще спра да ругая! — Тогава спрях и се отпуснах. Нямаше нито надежда, нито разрешение. Графиня Крек беше на тротоара и тръгна към главния вход на небостъргача. Бум-Бум и Хелър я пазеха като в боен ред. Всичко беше свършено. Можех да започвам да пиша завещанието си.

МАДИСЪН РЕШИ ПРОБЛЕМА!

Откритият туристически файтон „Ескалибур“ излетя от подземния гараж с шестдесет мили в час, а от ауспуха излизаха пламъци!

Мадисън очевидно се беше отчаял, че ще бъде спасен от покрива и като е видял „Корлеоне“ на онова такси, се е панирал и хукнал с колата си!

За малко да събори Бум-Бум.

— Това е той! — извика Хелър. — Скачайте в таксито!

Хукнаха към старото такси.

Вратите още не бяха затворени, когато Хелър потегли. Той обърна на един булевард и със свирене на гуми полетя след Мадисън.

— Нашият човек! — изкрещях на пилота. — Той е в онази открита кола! Следвай го!

Хеликоптерът се завъртя около перката си и тръгна след кабриолета.

Мадисън се беше насочил на изток, като вземаше завоите с огромна скорост. Опитваше се да стигне до пътя „Франклин Д. Рувелт“, където скоростта щеше да му помогне.

След него се носеше таксито.

В съзнанието ми изникна нов проблем. Този „Ескалибур“ може и да изглеждаше като отживелица от 1930-а година с всичките си отделни ауспуси, дълъг капак и огромни хромови фарове, но аз знаех колко бързо може да се движи. Всичко под този античен външен блясък беше най-модерната техника за високи скорости, която някога е била слагана в колите. Можеше да вдига феноменално висока скорост. Мадисън, сграбчил волана под нас, караше с цялата си мощ, а кестенявата му коса се вееше на вятъра.

Но зад него летеше онова старо такси. Вярно, то беше по-бавно. Вярно, че взимаше завоите много по-зле от „Ескалибур“. Но го караше космически пилот с шампионска титла.

О, Боже, всъщност проблемът въобще не беше разрешен. Мадисън нямаше да погледне нагоре. Беше в пълна паника. Той можеше просто да кара мили наред по многолентовото шосе, към което се беше насочил.​

— КАРАЙ КЪМ КЪНЕКТИКЪТ! — изкрещях му, нищо, че не ме чуваше.

О, само ако се обърнеше на север, имаше шанс да се отдалечи от таксито и тогава щяхме да можем да му кажем с мегафон да спре, за да го вземем. Това беше единственият му шанс.

Той летеше все по-близо до шосето „Франклин Д. Рузвелт“. Подскочи на един „спящ полицай“ и хромът проблесна на слънцето.

СВИ НА ЮГ!

О, Боже, с него беше свършено. Многолентовото шосе щеше да свърши! Вероятно беше абсолютно паникьосан!

Следвахме го много високо отгоре.

Оранжевото такси подскочи на издутината и полетя на юг по петите му.

Мадисън лавираше: между стъписания трафик, движейки се най-малко със сто мили в час.

Съмнявах се, че таксито може да вдигне повече от осемдесет мили в най-добрия случай.

Мадисън можеше и да успее.

А от неговия шанс зависеше моя собствен бъдещ живот. Ако го хванеха, с мен беше окончателно свършено. Под шлема на графиня Крек той щеше да ромоли като течащо поточе!

Една нова мисъл ме споходи като гръмотевица. Мадисън щеше да потвърди, че Бери е замесен, и на графинята можеше да й хрумне да мине по цялата верига. Ако направеше това и ме откриеше, щеше да съобрази и да намери и Ломбар. А Ломбар щеше да ме подгони заради това, че съм позволил да се случи!

Бях хванат в лешникотрошачка!

Сякаш бях в центъра на вихрен, крещящ кръг от демони. Ето какво получих, като се помолих на Исус Христос!

Мадисън накара два камиона да застанат напречно на пътя. Друг пък, автовлак, мина встрани от тях и блокира целия път. Но Мадисън беше минал! Летеше като стрела!

МАГИСТРАЛАТА БЕШЕ БЛОКИРАНА!

Хелър натисна спирачките. Намали. Преценяваше ситуацията.

После изведнъж таксито подскочи от удара в мантинелата, мина направо по нея, хлъзна се по чакъла и се стрелна по магистралата. Беше заобиколил препятствията. Като даде много газ, полетя след „Ескалибур“-а.

Но Мадисън вече имаше предимство в разстоянието и се опитваше да извлече максимална полза от това. Благодарение на един завой по пътя, който виждах на екрана на Хелър, Мадисън беше изчезнал от погледа му.

Поради удобството на мястото, където бяхме, ние виждахме как Мадисън увеличава преднината. Сега минаваше покрай болницата „Белвю“. Понеже пътуваше с огромна скорост, не му отне никакво време да пресече източната част на 14-а улица.

Надежда имаше!

Мадисън сменяше посоката на всички възможни места по шосето „Рузвелт“. Но след по-малко от три минути той щеше да излезе от шосето! Щеше да стигне до задънена улица в края на Манхатън при фериботното пристанище!

Доста назад, но неотклонно зад него, го следваше летящото такси.

— Рахт — казах аз, — спусни подвижната въжена стълба. Ще измъкнем Мадисън от оная кола.

— Ти си луд! — отвърна Рахт. — Ще си счупиш врата!

— Не аз, а ти — казах, — защото ти си този, които ще се спусне.

— НЕ!

— Това е заповед — казах, като извадих един пистолет. — Наоколо има достатъчно болници, в случай че паднеш.

— Знам го вече това — каза той мрачно, но даде знак на помощник-пилота и стълбата започна да се спуска.

— Това е лудост — каза пилотът.

— Това е, за което ти плащат — отвърнах.

— Не и от летяща кола!

— Петстотин отгоре — казах. От тази критична ситуация зависеше животът ми.

— Тръгваме — отговори пилотът.

Но Мадисън вече имаше друга идея, преди да разбере нашата. Беше минал моста „Уилямсбърг“ над Ийст Ривър. Беше преминал и по моста на Манхатън. Беше на надлезната магистрала и се насочи към Бруклинския мост.

Погледна назад. Очевидно не можеше да види оранжевото такси, тъй като то беше твърде далеч зад него.

Удари спирачка!

Зави надясно!

Тръгна със свирене на гуми надолу по един наклон встрани от шосето.

Със завъртане на волана той накара „Ескалибур“ да се завърти силно, почти наполовина. Спусна се по улицата под надлезното шосе.

Внезапно разбрах какво има намерение да направи. Щеше да се скрие на някой док, както беше правил и преди!

Имаше множество дълги кейове, вдадени навътре в реката.

Ръгнах нетърпеливо пилота и посочих.

Разбира се, предницата на „Ескалибур“ се беше насочила към дългия кей и скоро той се появи!

Пилотът завъртя хеликоптера. Направих на Рахт знак с пистолета и той се спусна по въжената стълба.

Вече бяхме точно пред „Ескалибур“, като се движехме с неговата скорост. Рахт, който беше на стълбата точно пред колата, се опита да даде знак на Мадисън да спре.

Последният беше в такава паника, че не обръщаше никакво внимание на Рахт.

Наведох се навън от вратата, блъскан от вятъра от перката, за да извикам на Мадисън да спре.

Той гледаше изцъклено. Просто продължаваше да кара!

Стрелях с пистолета, за да привлека вниманието му.

Това свърши работа!

Мадисън ни видя!

Пред него имаше само около хиляда фута до края на кея.

Пилотът беше доста добър.

Постави Рахт точно до Мадисън.

Рахт го сграбчи за ръката.

Мадисън, лудият глупак, грабна куфарчето си от задната седалка!

Пилотът започна да издига въртолета!

Мадисън и куфарът излязоха от колата!

Колата хвърчеше напред.

ИЗЛЕТЯ ОТ КРАЯ НА КЕЯ!

Чу се силно плясване.

Помощник-пилотът навиваше стълбата.

Рахт, а след него и Мадисън, стигнаха до пода на хеликоптера.

Той отлетя надолу по реката.

Колите по шосето отгоре бяха спрели, а шофьорите слизаха, за да отидат до перилата и да зяпат.

Видях как оранжевото такси спира в края на уличното задръстване. А след това погледнах екрана.

— Падна! — каза Бум-Бум. — Видях задницата й, когато падна в реката.

— Същата кола? — попита Хелър.

— Същата — отвърна Бум-Бум.

— Той беше ли в нея? — попита Хелър.

— Не можах да разбера — отвърна Бум-Бум. — Складът я закриваше. Мисля, че оня хеликоптер се опитваше да го арестува за превишена скорост и това го накара да стигне до водата. Не можах да видя какво направи.

— По-добре е да сляза — каза Хелър. — Поеми волана. — Той изскочи от таксито и изчезна.

— Вероятно ще намерят тялото — каза графиня Крек.

— По дяволите — с ваше извинение, мадам — рече Бум-Бум, — тая Ийст Ривър е така задръстена с претрепали гангстери, че никога няма да могат да го разпознаят.

— Добре се отървахме от него — каза графиня Крек. — Пада му се, като говори за моя Джетеро такива неща!

— Да, мадам — каза Бум-Бум. — Забелязах, че не изглежда да е здравословно. Ей го Джет, дава ни знак отдолу. На езика на Армията това означава, че е забелязал нещо и продължава нататък.

Замръзнах. Вероятно някой страничен наблюдател беше видял грабването на Мадисън с хеликоптера.

— Тръгвай към площадката за хеликоптери на западната част на 30-а улица — изкрещях на пилота. — Точно от другата страна на Манхатън.

Ако имахме късмет, все още можехме да успеем.

Може би техният Исус Христос щеше да ме чуе в крайна сметка!

Тогава чух гласа на графиня Крек по екрана.

— Може би ако отидем и вземем яхтата, ще можем да претърсим Ийст Ривър, за да се уверим, че Мадисън е мъртъв.

Побеснях.

Сега моята цел беше онази яхта. Трябваше да стигна там пръв!

Ако не успеех, всичките ми планове щяха да стигнат до внезапен и ужасен край!

Глава шеста

Продължихме да летим, а Мадисън се надигна от дъските на пода.

Като надвикваше гърменето на перките на хеликоптера, той каза:

— По какво стреля? — Погледът му беше доста див.

— Не видя ли снайпера на покрива? — попитах го нервно. — За малко да те вземе на мушка, но аз го проснах.

— Видях го да пада — каза Тийни. — С носа надолу.

Премигнах. Измисляше ли си просто или си мислеше, че е видяла неща, които не са се случили? Тя вероятно беше не само патологична лъжкиня, ами и патологична ходеща измама! О, добре беше, че я отвличам!

— Може би са си помислили, че съм се удавил — каза Мадисън с надежда.

— Страхувам се, че не — отвърнах аз. — Трима гангстери на Корлеоне сочеха хеликоптера, когато се отдалечаваше. Размахваха юмруци.

— Видях ги със собствените си очи — каза Тийни, а преголемите й очи бяха станали съвсем кръгли.

— Коя е тази? — попита Мадисън, като зяпаше Тийни.

— Мис Тийни Хопър, Дж. Уолтър Мадисън представих ги аз.

И тогава в главата ми се зароди хитър план. Ако успеех да ги накарам да се заинтересуват един от друг, Тийни щеше да ме остави на мира. В края на краищата той беше много хубав млад мъж.

— Току-що се дипломирах в колежа — рече Тийни. — Той казва на хората, че съм му племенница. Но няма смисъл да се сближаваме, ако шайката на Корлеоне е по петите ви, мистър Мадисън. Няма да сте тук достатъчно дълго, за да се захващам.

— Какво ще правя? — допита Мадисън доста пребледнял.

— Все още не си в безопасност — казах му аз. — Трябва да направим така, че да изчезнеш, Мад.

Той много се оживи.

— Да — каза. — Тия от Корлеоне са грубички. Изчетох всичко за тях по вестниците. Жадни са за кръв дори повече отколкото за пари!

— С малко късмет — казах аз, — ще те измъкнем. Мога така да те изпаря, че никой да не чуе повече нищо за теб. Така че не се притеснявай.

— Уау! — възкликна Тийни. — Истинска търговия с бели роби.

— Мадисън изглеждаше доста объркан. Заради това казах на пилота много високо:

— Приземи се колкото можеш по-бързо. Не искам да ни гръмнат във въздуха.

Спуснахме се надолу към летището за хеликоптери на западна 30-та улица.

Точно там, на кей 68, на няколко ярда южно от нас, беше моята цел. „Златният залез“!

Ако късметът ми продължаваше да работи, щях да открадна собствената си яхта.

Защото се бях сетил, че в края на краищата аз я притежавам. Беше купена с моята кредитна карта!

Разплатих се с пилотите. Рахт и Тийни разтовариха багажите и ги качиха в две таксита, необходими даже за това късо разстояние.

Полетяхме по дока. Погледнах напрегнато в двете посоки, за да се уверя, че Крек и Хелър още не са стигнали там.

— Чакайте — казах на такситата.

Изтичах на борда.

Капитан Битс беше в каюткомпанията на офицерите и пиеше кафе. Сега идваше истинският тест. Дали щеше да ми повярва?

Извадих паспорта си и го хвърлих пред него. Той го взе апатично. Тогава видя името Султан Бей. Скочи като прострелян.

— Вие сте собственикът! — каза той невярващо. — Мислех, че сте в Турция!

— Хората трябва да продължат да мислят, че е така — рекох му аз. — Онзи Хагърти от ЦРУ открадна наложницата ми. Трябва да държим това в тайна, за да предотвратим евентуален скандал. Не казвайте даже на Скуийза, че съм на кораба. Нито думица на никого. Ще изляза в открито море, за да се опитам да излекувам разбитото си сърце.

— Е, така става в богатите семейства — каза капитан Битс. — Бих казал, че онзи човек от ЦРУ изглеждаше страшно добре, а наложницата беше необикновено красива. Като ви гледам, разбирам защо се е случило.

Той беше убеден! Нямаше да се докопа до графиня Крек! За първи път непривлекателният ми външен вид ми даваше предимство!

Погледнах нервно през една врата към дока. Нямаше и следа от Хелър или Крек.

— Отплаваме веднага — наредих на Битс.

— Ами с горивото и водата сме добре — каза той, — но нямаме никакви пресни провизии. Ще ни трябва малко време да набавим някои от бакалията.

— Сърцето ми е така разбито — рекох му аз, че не мога да понасям гледката на тоя град и минута повече. Тръгвайте без тях.

— Колко човека сте? — попита той. — Само вие? Трябва да предам списък на екипажа.

— Забрави за него — казах.

— Къде отиваме? — попита той.

— Където и да е извън Съединените щати.

— Бермудите. Мога да набавя провизии в Сейнт Джордж на Бермудите.

— Добре — отвърнах аз, поглеждайки през вратичката. — ОТПЛАВАЙТЕ!

— Не ми казахте колко човека сте.

— Двама. Племенницата ми и нейният приятел. ОТПЛАВАЙТЕ!

— Имате ли някакъв багаж?

— На дока е. Изпратете екипажа си да го грабне бързо и пускайте кораба по море. Сърцето ми няма да понесе нищо повече от всичко това. ОТПЛАВАЙТЕ!

— Вие сте собственикът — каза той.

Най-сетне!

Хукнах навън. Погледах нагоре и надолу по дока. Все още никакъв знак от някой преследвач. Видях телефонен кабел към кораба. О, Боже, графиня Крек можеше да се обади на капитана.

Четирима от екипажа слязоха по мостчето, следвани от главния стюард.

Започнаха да преместват разбъркания багаж на борда.

— Хей, какво е това? — попита Тийни, след като най-сетне беше привлякла вниманието ми. Тя посочи „Златен залез“.

— Това е моята яхта — отвърнах.

— Леле, Исусе Христе — възкликна тя. — Това е най-голямата бибипана яхта, която някога съм виждала. Човече, ти въртиш тоя бизнес с бели робини много стилно!

— Качвай се на борда — помолих я аз. — И вземи Мадисън със себе си.

Главният стюард каза:

— Младата дама, сър. Да разбирам ли, че тя ще отиде в каютата на собственика?

— В никакъв случай! — отвърнах. — Дайте й лична. А на младия мъж дайте друга. Погледът ми беше върху телефонния кабел към кораба. Все още беше свързан! Крек все още можеше да се обади.

Грабнах, Рахт. Бях взел активатора-приемник на Крек и Предавателя 831 от една кутия. Бутнах ги в ръцете му.

— Устройството за очите на жената — каза той. — Ще го поставя заедно с това на мъжа обратно на антената върху Емпайър Стейт Билдинг. Ти по-добре задръж този на Кроуб. Вече трябва да се е върнал в базата.

— Аз давам заповедите тук — изръмжах му. — Вземи това. — Бутнах му писмото от Тийни за Адора. — Погрижи се да бъде изпратено по пощата до два дни до апартамента: така двете изчезвания няма да изглеждат като съвпадение.

— Аха — каза той. — Ти я ОТВЛИЧАШ. Кълна се, офицер Грис, че, вършиш най-шантавите неща. От каква полза може да ти бъде една Земна тийнейджърка? Тънка като релса. Няма бибици. Да ти подскача наоколо. Можеш да си имаш неприятности, като я отвличаш.

— И представа си нямаш какви неприятности може да причини, ако НЕ я отвлека — рекох аз. — Явно не си никак опитен в тая професия. В допълнение към качествата, които ти спомена, тя е и патологична лъжкиня и даже вярва, че вижда неща, които не съществуват. НЕотвличането й би могло да причини неприятности. Така че когато имам нужда от теб да ме учиш на моя занаят, ще ти кажа. — Измет. Никога нищо не разбират.

Драснах набързо една бележка.

— Погрижи се това да стигне до „Фатън, Фартън, Бърщайн и Ууз“ — рекламната фирма, още днес и на всяка цена.

Той я взе и я прочете. Там пишеше:

— Това пък защо? — попита Рахт.

— Прикрива следите.

— Да, но това не оставя ли цялата кампания за Гениалното хлапе да виси във въздуха?

— Значи си знаел за това?

— Сложил съм подслушвателно устройство на Кралския офицер — отвърна Рахт.

— Добре, двойникът на Гениалното хлапе е в ръцете им — казах му аз. — Те знаят кой се е целел в тях. Трябва да заличим следите.

— Разбирам — рече Рахт. — Ти си зарязал заповедите на Ломбар Хист.

Взрях се в него. Осъзнах с внезапен шок, че той може да е неизвестният шпионин, който трябва да ме убие, ако се проваля.

Изръмжах му:

— Не, не съм! Това е само стратегическо оттегляне, за да прегрупирам силите. Имам намерение да контраатакувам.

— Изглежда така, сякаш ти си този, когото нападат — каза Рахт. — Освен това, ако вземеш яхтата, която жената е купила, тя ще организира преследването ти!

Беше прав! Надрасках припряно още една бележка.

— Изпрати това като радиограма — казах. — На адреса на апартамента й.

Той я прочете. На нея пишеше:

Помислих си, че това е доста находчиво. Последното място на света, на което бих отишъл, беше Турция.

Самият капитан Битс вече беше на моя страна.

— Сър, лоцманът е на борда, а влекачът е на път. Вече сме само на въжета и сме готови да отплаваме. — Той поздрави и мина по мостчето, за да ме изчака на палубата.

Казах на Рахт:

— Сега отплавам. Няма да се върна в Съединените щати.

— Мога ли да разчитам на това? — попита ме той.

Пропуснах наглостта му покрай ушите си.

— Можеш да разчиташ на смъртта на онзи Кралски офицер и онази бибипана жена — отвърнах.

Погледнах дока. Нямаше никаква следа от Хелър или Крек. И тогава нещо хвана погледа ми. Телефонистът на дока беше изключил кабела!

Можех да успея!

Изтичах по мостчето и го издърпаха.

Влекачът беше дошъл.

Въжетата се отделиха от лулите.

Разстоянието между корпуса на кораба и кея зейваше все по-широко.

Все още никаква следа от Хелър или Крек.

Бях успял!

Витлата образуваха пяна от речната вода при кърмата.

Потеглихме към морето!

Стоях и гледах отдалечаващия се Манхатън.

За първи път от седмици сърцето ми започна да бие нормално.

БЯХ ВСЕ ОЩЕ ЖИВ! БЯХ СВОБОДЕН!

Да, бях ги надхитрил.

И не само това, ами се бях измъкнал и от гнусните лапи на онези екс-лесбийки, които ми бяха станали съпруги.

Онова, което казах на Рахт, не беше лъжа. Сега имах време да прегрупирам силите си и да се върна за атаката.

Щях да съм даже още по-весел, когато се качих на кораба — ако клетките ми за предчувствие бяха по-активни — с уютното чувство за сигурност, че ще дойде времето, когато долната графиня Крек ще лежи, безпомощна като маджун, в отмъстителните ми ръце.

Все още бях господар на съдбата на Земята.

Ломбар и Роксентър продължаваха да царуват в небесата.

Ухилих се. Бях спечелил този рунд. И поради това щяха да страдат милиони.

Беше великолепен пролетен следобед.

Обещаваше много светло бъдеще за мен. И наистина много тъмно за Хелър, графиня Крек и Земята.