Пътешествие около света за 80 дни

Глава 20. Фикс осъществява контакт направо с Филиас Фог

Докато се разиграваше въпросната сцена, която сериозно можеше да провали бъдещето му, господин Фог и Ауда се разхождаха по улиците на английския град. Откакто госпожа Ауда прие предложението му да я отведе в Европа, той трябваше да мисли за всички подробности около едно такова дълго пътуване. Англичанин като него може да обиколи света само с една чанта в ръка, но една жена не можеше да пътува при подобни условия. Ето защо се наложи да купят дрехи и всичко необходимо за пътуването. Господин Фог се зае с тази задача с характерното за него спокойствие и на всички извинения или възражения на младата вдовица, притеснена от такава любезност, неизменно отговаряше:

— В интерес на пътуването е, предвидено е в програмата.

След като купиха каквото трябва, господин Фог и младата жена се върнаха в хотела и вечеряха на обща, богато отрупана трапеза. После госпожа Ауда, уморена, се оттегли в апартамента си, след като стисна „по английски“ ръката на невъзмутимия си спасител. А уважаемият джентълмен потъна цяла вечер в четене на „Таймс“ и „Илюстрейтид Лондон Нюз“.

Ако беше човек, който понякога да се учудва на нещо, то щеше да го озадачи фактът, че прислужникът му не се беше появил, когато стана време за лягане. Но тъй като знаеше, че параходът за Йокохама заминава на другия ден сутринта, той не се разтревожи. На другия ден Паспарту не се отзова на позвъняването на господин Фог.

Какво си помисли уважаемият джентълмен, когато разбра, че прислужникът му не се е прибрал в хотела, никой не би могъл да знае. Господин Фог си взе чантата, каза да предупредят Ауда и изпрати за носилка.

Беше осем часът, а приливът, от който „Карнатик“ щеше да се възползва, за да излезе от проливите, щеше да започне в девет и половина. Когато носилката пристигна на вратата на хотела, господин Фог и госпожа Ауда се качиха в нея, а багажа натовариха на количка, която ги последва.

Половин час по-късно пътниците слязоха на кея и там Фог научи, че „Карнатик“ е заминал предната вечер.

Господин Фог, който разчиташе, че ще завари тук и парахода, и прислужника си, беше принуден да се лиши и от единия, и от другия. Но на лицето му не се изписа никакво разочарование и тъй като госпожа Ауда го гледаше разтревожено, той се задоволи да каже:

— И това се случва, госпожо.

В този момент един човек, който внимателно го наблюдаваше, се приближи. Това бе инспектор Фикс, който го поздрави и каза:

— Не пристигнахте ли и вие като мен с „Рангун“ вчера вечерта?

— Да, господине — отговори хладно господин Фог, — но нямам честта да ви…

— Извинете, мислех че ще открия тук вашия прислужник.

— Знаете ли къде е той, господине? — попита оживено младата жена.

— Какво? — престори се на изненадан Фикс. — Не е ли с вас?

— Не — отговори госпожа Ауда. — Не се е появявал от вчера. Дали се е качил без нас на борда на „Карнатик“?

— Без вас ли, госпожо? — отговори агентът — Простете въпроса, но вие с този параход ли възнамерявахте да пътувате?

— Да, господине.

— Аз също, госпожо, и виждате, че съм много разочарован. След като приключиха с поправката му, „Карнатик“ замина дванадесет часа по-рано, без да предупредят никого, и сега трябва да чакаме цели осем дни до заминаването на следващия параход!

Докато изричаше „осем дни“, Фикс усети, че сърцето му подскочи от радост. Осем дни! Фог задържан осем дни в Хонконг! Щеше да има достатъчно време, за да получи заповедта. Най-накрая късметът проработи на страната на представителя на закона.

Представете си удара, който получи, когато чу Филиас Фог да казва спокойно:

— Струва ми се, че има и други кораби на пристанището в Хонконг освен „Карнатик“!

И господин Фог предложи ръката си на госпожа Ауда и се запъти към доковете в търсене на заминаващ кораб.

Фикс, смаян, го следваше. Човек би казал, че някаква нишка го свързваше с този човек.

Но щастието, изглежда, изостави наистина човека, когото така подпомагаше до момента. В продължение на три часа Филиас Фог обикаляше пристанището във всички посоки, решен, че ако трябва, ще наеме цял параход, за да го закара в Йокохама. Но не видя друго освен кораби, които товарят или разтоварват и следователно не могат да тръгнат. Фикс отново се обнадежди.

Но господин Фог не се отчайваше и продължаваше да търси, готов да стигне и до Макао дори, когато един моряк го спря на предното външно пристанище.

— Кораб ли си търсите, ваша чест? — попита морякът и свали шапка.

— Имате ли кораб, който да е готов за заминаване? — попита господин Фог.

— Да, ваша чест, кораб № 43, най-добрият от флотилията.

— Добре ли върви?

— От осем до девет мили приблизително. Искате ли да го видите?

— Да.

— Ваша чест ще остане доволен. Разходка в морето ли желаете?

— Не. Пътуване.

— Пътуване?

— Наемате ли се да ме закарате до Йокохама?

При тези думи морякът отпусна ръце и се опули.

— Шегувате ли се, ваша чест? — каза той.

— Не! Изпуснах „Карнатик“, а трябва да съм в Йокохама най-късно на 14-и, за да се кача на парахода за Сан Франциско.

— Съжалявам — отговори лоцманът, — но не е възможно.

— Предлагам ви сто лири (2500 франка) на ден и награда от двеста лири, ако пристигна навреме.

— Наистина ли? — попита лоцманът.

— Наистина.

Лоцманът се отдръпна настрани. Той гледаше морето, разкъсван от желанието да спечели толкова много пари и страха да отиде толкова далече. Фикс бе обзет от смъртно безпокойство.

През това време господин Фог се върна при госпожа Ауда.

— Няма да ви е страх, нали, госпожо? — попита я той.

Лоцманът се бе приближил пак до джентълмена и въртеше шапката в ръцете си.

— Е, лоцмане? — каза господин Фог.

— Ето, ваша чест — отговори лоцманът, — не мога да рискувам живота нито на моите хора, нито моя собствен живот в едно толкова дълго пътуване с едва двадесеттонен кораб, и то по това време на годината. А и няма да пристигнем навреме, защото от Хонконг до Йокохама разстоянието е хиляда шестстотин и петдесет мили.

— Само хиляда и шестстотин — каза господин Фог.

— Все едно.

Фикс пое дълбоко въздух.

— Но — добави лоцманът — може би има друг начин да се уредят нещата.

Фикс замръзна.

— Как? — попита Филиас Фог.

— Като отидем до Нагасаки, в крайната южна точка на Япония, на хиляда и сто мили, или само до Шанхай, на осемстотин мили от Хонконг. При второто пътуване няма да се отдалечаваме от китайския бряг, което е голямо предимство, още повече че теченията са насочени на север.

— Лоцмане — отговори Филиас Фог, — аз трябва да се кача на кораба за Америка от Йокохама, а не от Нагасаки или Шанхай.

— Защо не? — отговори лоцманът. — Корабът за Сан Франциско не заминава от Йокохама. Той само спира там и в Нагасаки, а заминава от Шанхай.

— Сигурен ли сте в това, което казвате?

— Сигурен съм.

— И кога заминава параходът от Шанхай?

— На 11-и в седем вечерта. Разполагаме с четири дни. Четири дни, деветдесет и шест часа и със средна скорост от осем мили в час, ако всичко е наред, ако вятърът е югоизточен, ако морето е спокойно, можем да изминем осемстотинте мили до Шанхай.

— Кога можете да тръгнете?

— След един час. Време, необходимо за закупуване на храна и да вдигна котва.

— Сделката е сключена… Вие ли сте собственикът на кораба?

— Да, Джон Бънсби, собственик на „Танкадер“.

— Искате ли предплата?

— Ако това не обижда ваша чест.

— Ето двеста лири предплата… Господине — добави Филиас Фог, като се обърна към Фикс, — ако искате да се възползвате…

— Господине — отговори решително Фикс, — щях да ви помоля за това.

— Добре, след половин час ще бъдем на борда.

— Но горкият младеж… — каза госпожа Ауда, притеснена от изчезването на Паспарту.

— Ще направя за него, каквото мога — отговори Филиас Фог.

И докато Фикс, нервен, трескаво възбуден, вбесен, се отправи към кораба, те двамата отидоха в полицията на Хонконг. Там Филиас Фог даде описание на Паспарту и остави достатъчно пари, за да го върнат в родината му. Същото направиха и при френския консул, след това отидоха с носилката до хотела, за да вземат багажа, и се върнаха на предното външно пристанище.

Стана три часът. Кораб № 43, с екипажа на борда и натоварени провизии, беше готов да вдигне котва.

„Танкадер“ бе прекрасно, малко, двадесеттонно двумачтово корабче, с остър нос, лесно за управляване и доста удължено. Като истинска състезателна яхта. Излъсканите му медни части, галванизираните железни обкови, бялата като слонова кост палуба показваха, че собственикът Джон Бънсби се стараеше да го поддържа в добро състояние. Двете му мачти бяха леко наклонени назад. Имаше триъгълни платна, платна на долната мачта, кливери52 — всичко необходимо, за да не можеш да го стигнеш при попътен вятър. Със сигурност вървеше много добре и беше печелило няколко пъти първото място в състезания между кораби от такъв клас.

Екипажът на „Танкадер“ се състоеше от собственика Джон Бънсби и от четирима мъже. Те бяха от онези смели моряци, които по всяко време се впускат в търсене на кораби и чудесно познават морето. Джон Бънсби беше на около четиридесет и пет години, силен, с тъмен загар, с живи очи и енергично лице. Той излъчваше самоувереност, познаваше добре занаята си и би вдъхнал смелост дори и на най-страхливите.

Филиас Фог и госпожа Ауда се качиха на борда. Фикс вече беше там. От задната част на корабчето се слизаше в квадратна каюта, в чиито стени бяха издълбани койки над квадратно канапе, което беше разположено точно под тях. В средата имаше маса, осветена от висяща лампа. Беше тясно, но чисто.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-добро — каза господин Фог на Фикс, който се поклони, без да отговори.

Полицейският инспектор се чувстваше някак унизен, че се възползва така от любезността на господин Фог.

— Много учтив мошеник — помисли си той, — но все пак си е мошеник!

В три часа и десет минути платната бяха опънати. Английското знаме се вееше на носа на корабчето. Пътниците бяха седнали на палубата. Господин Фог и госпожа Ауда хвърлиха по един последен поглед на кея, за да видят дали все пак Паспарту няма да се появи.

Фикс се боеше, тъй като случайността можеше да доведе на това място нещастния младеж, към когото той се бе отнесъл така недостойно, и тогава трябваше да се дадат някои обяснения, които нямаше да са в негова полза. Но французинът не се появи и несъмнено все още беше под влиянието на силния наркотик.

Най-накрая Джон Бънсби навлезе в открито море и „Танкадер“ се понесе по вълните с опънати от вятъра платна.