Заминавайки, „Китай“ сякаш беше отнесъл със себе си и последната надежда на Филиас Фог.
И наистина, нито един от другите параходи, които пътуват директно от Америка до Европа — нито френските трансатлантически кораби, нито корабите на „Уайт Стар лайн“, нито параходите на компанията „Иман“ и т.н. можеха да са от полза на джентълмена.
А „Переир“ на Френската трансатлантическа компания, чиито възхитителни съдове се равняват по бързина и надминават по удобство всички останали без изключение, заминаваше едва на по-следващия ден, 14 декември. Освен това той не отиваше директно в Ливърпул или в Лондон, а в Хавър — и това пътуване от Хавър до Саутхемптън би обезсмислило и последните усилия на Филиас Фог.
Единият от параходите на „Иман“ — „Париж“, заминаваше на следващия ден, но за тези параходи изобщо не биваше и да мислят. Те обслужват главно емигранти, двигателите им са слаби, плават с платна и пара едновременно и са много бавни. От Ню Йорк до Англия щеше да им е необходимо повече време, отколкото имаше господин Фог, за да спечели облога.
Джентълменът отлично си даваше сметка за това, докато разлистваше пътеводителя си, който ден по ден даваше сведения за презокеанското плаване.
Паспарту бе съсипан. Убиваше го фактът, че са изпуснали парахода за четиридесет и пет минути. Това беше по негова вина! Той, вместо да помогне на господаря си, не беше спрял да създава пречки по пътя им! И когато в съзнанието му изникваха всички препятствия, когато пресмяташе сумите, похарчени на вятъра заради него, когато мислеше за големия облог, прибавяйки към него разходите по това безсмислено вече пътуване, което го разоряваше, той се обсипваше с ругатни.
— Ще решим утре. Елате.
Господин Фог, госпожа Ауда, Фикс, Паспарту преминаха реката Хъдсън70 с ферибот, качиха се в един файтон, който ги отведе до хотел „Сейнт Никълъс“ на Бродуей. Наеха си стаи и нощта мина бързо за Филиас Фог, който спа отлично, но бавно за госпожа Ауда и спътниците й, чието вълнение им попречи да си починат.
На другия ден беше 12 декември. От 12-и, седем часа сутринта, до 21-и, осем и четиридесет и пет вечерта, оставаха 9 дни, 13 часа и четиридесет и пет минути. Следователно, ако Филиас Фог бе тръгнал предната вечер с „Китай“, един от най-добрите параходи на линията „Кунард“, той щеше да пристигне в Ливърпул, а после и в Лондон в желаното време!
Господин Фог излезе от хотела сам, след като каза на прислужника си да го чака и да предупреди госпожа Ауда да има готовност за тръгване всеки момент.
Господин Фог отиде на брега на Хъдсън и сред вързаните на кея или закотвени в морето кораби старателно издири тези, които скоро щяха да заминат. Няколко кораба бяха вдигнали знамена за тръгване и се приготвяха да излязат в открито море при сутрешния прилив, тъй като в това огромно и чудно пристанище на Ню Йорк не минаваше и ден, в който да не тръгнат сто кораба към всички точки на света. Но повечето бяха платноходи и не устройваха Филиас Фог.
Изглежда, джентълменът щеше да се провали в това последно начинание, когато забеляза на не повече от двеста метра красив търговски кораб с перка. Огромните кълбета, изпускани от комина му, показваха, че се канеше да заминава.
Филиас Фог повика една лодка, качи се в нея и след няколко загребвания с веслата се озова пред стълбата на „Хенриета“ — параход със железен корпус, чиято горна част беше дървена.
Капитанът на „Хенриета“ беше на борда. Филиас Фог се качи на палубата и помоли да го извикат. Той се появи веднага.
Беше мъж на петдесет години, същински морски вълк, мърморко, който не изглеждаше особено сговорчив. Големи очи, лице с цвят на окислена мед, червена коса и дебел врат — определено нищо в него не напомняше за светски човек.
— Капитанът? — попита господин Фог.
— Аз съм.
— Аз съм Филиас Фог от Лондон.
— А аз — Андрю Спийди от Кардиф.
— Заминавате ли?
— След един час…
— За къде сте натоварени?
— За Бордо.
— Каква стока?
— Камъни. Нямам стока. Заминавам без товар.
— Имате ли пътници?
— Няма пътници. Никога не качвам пътници. Досадна стока са и много умуват.
— Добре ли върви корабът ви?
— Между единадесет и дванадесет възела. „Хенриета“ е добре известна.
— Искате ли да ме закарате до Ливърпул, мен и още трима души?
— До Ливърпул? А защо не до Китай?
— Казах Ливърпул.
— Не!
— Не?
— Не. Заминавам за Бордо и ще отида в Бордо.
— Независимо срещу каква сума?
— Независимо от сумата.
Капитанът бе отговорил с недопускащ възражение тон.
— А собствениците на „Хенриета“? — продължи Филиас Фог.
— Собственикът съм аз — отговори капитанът. — Корабът е мой.
— Ще го наема.
— Не.
— Ще го купя.
— Не.
Филиас Фог не трепна. Положението обаче беше сериозно. Ню Йорк не беше Хонконг, а капитанът на „Хенриета“ не беше като собственика на „Танкадер“. Досега парите винаги бяха помагали. Но този път не.
И все пак трябваше да се намери начин да прекосят Атлантическия океан с кораб, ако не — да го прелетят с балон — нещо смело и рисковано, и неосъществимо.
— Е, добре, ще ме закарате ли в Бордо?
— Не, дори и да ми платите двеста долара!
— Предлагам ви две хиляди (10 000 франка).
— На човек?
— На човек.
— И сте четирима?
— Четирима.
Капитан Спийди започна да търка челото си, сякаш искаше да си свали кожата. Да спечели осем хиляди долара, без да променя с нищо пътуването си? Струваше си да преглътне неприязънта, която изпитва към всякакъв вид пътници. А и пътници за по две хиляди долара не са просто пътници, а ценна стока.
— Заминавам в девет часа — каза кратко капитан Спийди, — тук ли ще сте вие и вашите хора?
— В девет часа ще бъдем на борда! — отговори също така кратко господин Фог.
Беше осем и половина. С обичайното си спокойствие, което никога не го напускаше, джентълменът слезе от „Хенриета“, качи се във файтон, върна се в хотел „Сейнт Никълъс“, взе госпожа Ауда, Паспарту и неразделния Фикс, на когото щедро предложи да пътува с тях.
При тръгването на „Хенриета“ и четиримата бяха на борда.
Когато Паспарту разбра колко ще струва това последно пътуване, той издаде едно продължително: „Оооо!“, което обхвана всички тонове на низходящата хроматична гама!
А инспектор Фикс си каза, че Банк ъф Ингланд няма да излезе невредима от тази история. И ако се допусне, че господин Фог не хвърли още няколко шепи за пътуване по море, то на пристигане повече от седем хиляди лири (175 000 франка) щяха да липсват от чантата с банкноти!