Пътешествие около света за 80 дни

Глава 23. Носът на Паспарту се удължава прекалено

На другия ден Паспарту, смазан от умора и от глад, си каза, че трябва да яде на всяка цена и колкото по-скоро, толкова по-добре. Той можеше да продаде часовника си, но по-скоро би умрял от глад. Сега или никога този смел младеж трябваше да използва силния, ако не мелодичен глас, с който го бе дарила природата.

Той знаеше няколко френски и английски песни и реши да ги изпее. Японците сигурно обичаха музиката, защото всичко при тях се прави под звуците на чинелите, на там-там57 и на барабаните и те със сигурност щяха да оценят таланта на някой европейски виртуоз.

Но може би беше още рано за концерт и ако събудеше сега любителите на музиката, те може би нямаше да му заплатят с монети с лика на японския император, а с нещо друго…

Паспарту реши да изчака няколко часа. Но както си вървеше, изведнъж се сети, че е твърде добре облечен за пътуващ певец, и му хрумна идеята да си смени дрехите за някои дрипи, които повече биха подхождали на положението му. Освен това тази размяна щеше да му донесе известна сума, с която той веднага щеше да задоволи глада си.

След като взе това решение, оставаше да го изпълни. След дълго търсене Паспарту откри един местен вехтошар и му изложи молбата си. Европейската дреха на Паспарту се хареса на вехтошаря и скоро Паспарту излезе оттам със стара японска роба и избеляла с времето чалма на главата. Но в замяна на това в джоба му подрънкваха няколко дребни сребърни монети.

„Добре — помисли си той, — ще си представя, че съм на карнавал!“

Първото, което Паспарту направи, след като заприлича на японец, беше да влезе в една скромна чайна и да обядва с малко пилешко и няколко шепи ориз, като човек, който все още не е решил въпроса с вечерята.

„Сега — каза си той, след като добре си хапна — трябва добре да помисля. Вече не мога да продам тези дрипи срещу още по-японски. Следователно трябва да измисля как да напусна час по-скоро Страната на изгряващото слънце, от която ще запазя само горчив спомен!“

Помисли си да обиколи заминаващите за Америка кораби. Смяташе да си предложи услугите като готвач или прислужник, без да иска заплата, а само да му подсигурят пътя и храната. А когато пристигне в Сан Франциско, щеше да му мисли. Важното беше да прекоси тези четири хиляди и седемстотин мили в Тихия океан, които разделят Япония от Новия свят.

Паспарту не беше от тези, които много умуват какво да направят, и се отправи към пристанището на Йокохама. Но колкото повече приближаваше, идеята, която в момента на хрумване му се бе сторила толкова проста, започна да му се струва все по-неизпълнима. За какво щеше да им е на американските кораби готвач или прислужник и какво доверие щеше да вдъхне, облечен така? На какви препоръки да разчита? Какво да каже?

И така както си мислеше върху тези въпроси, изведнъж погледът му попадна на един огромен афиш, носен от клоун по улиците на Йокохама.

Текстът беше написан на английски и гласеше следното:

„Съединените американски щати! — извика Паспарту. — Точно това ми трябва!…“

Той последва човека с афиша и скоро навлезе в японската част на града. Четвърт час по-късно се спря пред обширна сграда, накичена с много знамена. Върху фасадата й в ярки цветове, но не в перспектива, бяха изобразени цяла група жонгльори.

Тази сграда принадлежеше на почитаемия Батълкър. Това беше американският Барнум58, ръководител на цяла трупа от фокусници, жонгльори, клоуни, акробати, еквилибристи, гимнастици, които според афиша даваха последни представления в Страната на изгряващото слънце, преди да отпътуват за Съединените щати.

Паспарту мина под една колонада пред сградата и попита за господин Батълкър. Господин Батълкър се появи лично.

— Какво желаете? — каза той на Паспарту, като в първия момент го помисли за местен.

— Имате ли нужда от прислужник? — попита Паспарту.

— Прислужник ли? — извика Барнум, като поглади сивата си брада. — Имам двама, покорни, верни, които никога не са ме оставяли и които ми служат просто така, само срещу храна… Ето ги — добави той, показвайки двете си силни ръце с изпъкнали вени, приличащи на струни на контрабас.

— Значи не мога да ви бъда полезен с нищо?

— С нищо.

— По дяволите! Така ме устройваше да замина с вас.

— А! — извика почитаемият Батълкър. — Вие сте японец, колкото аз съм маймуна! Защо сте се облекли така?

— Човек се облича така, както може!

— Така е наистина. Вие сте французин, нали?

— Да, истински парижанин.

— Значи трябва да умеете да правите гримаси?

— Боже мой — отговори Паспарту, обиден, че националната му принадлежност е предизвикала такъв въпрос. — Ние, французите, умеем да гримасничим, но не по-добре от американците!

— Точно така. Е, добре, ако не ви взема за прислужник, ще ви взема за клоун. Схващате ли, драги? Във Франция се представят чужди комици, а в чужбина — френски комици!

— А!

— Силен сте, нали?

— Особено след като съм се нахранил.

— Можете ли да пеете?

— Да — отговори Паспарту, който някога бе участвал в няколко улични концерта.

— Но можете ли да пеете с главата надолу и въртящ се пумпал върху стъпалото на левия крак и едновременно с това държейки изправена сабя върху стъпалото на десния крак?

— Иска ли питане! — отговори Паспарту, като си припомни упражненията от своето детство.

— Защото, нали разбирате, точно това ми трябва! — отговори почитаемият Батълкър.

Споразумението беше сключено на момента.

Най-накрая Паспарту си беше намерил работа. Бе нает да прави какво ли не в известната японска трупа. Това не беше особено ласкателен факт, но след по-малко от осем дни щеше да е на път за Сан Франциско.

Представлението, шумно обявявано от почитаемия Батълкър, трябваше да започне в три часа и много скоро чудните инструменти на един японски оркестър, различни видове барабани, загърмяха на входа. Ясно е, че Паспарту не беше разучил никаква роля, но трябваше да помага със здравите си рамене за „човешкия грозд“, изпълнен от Дългоносите, на бог Тингу. С тази голяма атракция завършваше поредицата от упражнения.

Още преди три часа зрителите вече се бяха настанили в голямата зала. Европейци и туземци, китайци и японци, мъже, жени и деца бързаха да седнат на тесните скамейки и в ложите, които бяха точно срещу сцената. Музикантите бяха вътре и оркестърът в пълен състав, гонгове, барабани, кастанети, флейти, огромни тъпани, свиреше, та пушек се вдигаше.

Това представление беше като всички други акробатични демонстрации. Но трябва да признаем, че японците са най-добрите еквилибристи в света. Единият от тях, с ветрилото си и късчета хартия, изпълняваше много грациозно номера с пеперудите и цветята. Друг пък, с благоуханния дим на лулата си, рисуваше във въздуха поредица от синкави думи, представляващи приветствие към публиката. Един от тях жонглираше със запалени свещи, които гасеше последователно, когато минават пред устните му, и които после отново запалваше една от друга, без и за миг да прекъсва изкусното жонглиране. Друг актьор представяше най-невероятни номера с въртящи се пумпали. Те издаваха шум и под ръката му сякаш оживяваха в непрестанното си въртене. Въртяха се върху лули, върху остриета на сабя, върху тънки като косъм жици, изпънати от единия до другия край на сцената. Въртяха се по ръба на големи кристални вази, изкачваха се по бамбукови стълби, разпръскваха се из всички ъгли, като отделните им тонове се сливаха в странни мелодични съчетания. Жонгльорите жонглираха с пумпалите и те се въртяха във въздуха. Хвърляха ги като перце с дървени ракети и те пак се въртяха. Слагаха ги в джобовете си и когато ги изваждаха, те пак се въртяха. И така, докато с отпускането на една малка пружина те се пръсваха като снопчета искри на бенгалски огън!

Излишно е да описваме удивителните номера на акробатите и гимнастиците от трупата. Изпълненията на стълба, на прът, върху топка, бъчва и т.н. бяха забележително прецизни. Но това, което най-много привличаше публиката, беше демонстрацията на Дългоносите, удивителни еквилибристи, все още непознати в Европа.

Те са особено сдружение под покровителството на бог Тингу. Облечени като средновековни вестители, те носеха на раменете си величествени криле. Но това, което особено ги отличаваше, бяха дългите им носове и най-вече целта, с която ги употребяваха. Носовете им всъщност бяха бамбукови пръчки, дълги пет, шест или десет стъпки. Някои от тях бяха прави, други — криви, едни — гладки, други — грапави. Впрочем точно върху тези здраво закрепени пръчки се изпълняваха всичките им еквилибристични номера. Около дванадесет от тези последователи на бог Тингу лягаха по гръб, а другарите им играеха върху носовете им, приличащи на гръмоотводи — скачаха, премятаха се от един на друг и изпълняваха най-невероятни упражнения.

За финал бяха обявили човешката пирамида, в която около петдесет от Дългоносите трябваше да представят „Джагернатската колесница“. Но вместо да построят тази пирамида, опирайки се на раменете си, артистите на почитаемия Батълкър щяха да се подпират на носовете си. Всъщност единият от участниците, който стоеше в основата на пирамидата, беше напуснал трупата и тъй като бе необходимо само да си силен и сръчен, Паспарту беше избран на негово място.

Несъмнено почтеният младеж се почувства много нажален — тъжен спомен от времето, когато облече средновековната си одежда, украсена с многоцветни криле, и му сложиха нос, дълъг шест стъпки! Но в крайна сметка този нос беше прехраната му и той се примири.

Паспарту излезе на сцената и се подреди при тези от колегите си, с които трябваше да построят основата на колесницата. Всички легнаха на земята с носа нагоре. Втора група еквилибристи легна върху тези дълги носове, а над тях — и трета група, после — и четвърта, и така само върху носовете, които се докосваха с върховете си, скоро се вдигна цял паметник от хора на височината на сцената.

Ръкоплясканията се удвоиха и оркестърът загърмя, когато пирамидата се разклати, равновесието се наруши, един от носовете в основата й не издържа и паметникът се срути като замък от карти…

Беше по вина на Паспарту, който напусна поста си, прескочи парапета без помощта на крилете и се покачи от дясната страна на балкона, където се свлече в краката на един зрител и извика:

— Ах! Господарю мой! Господарю мой!

— Вие?

— Аз!

— Е, добре! В такъв случай на парахода, момчето ми!

Господин Фог, госпожа Ауда, която го придружаваше, и Паспарту набързо излязоха от залата. Но там те се озоваха срещу почитаемия Батълкър, който беше побеснял и искаше обезщетение за нанесените вреди. Филиас Фог го успокои, като му хвърли шепа банкноти. И в шест и половина, точно при тръгването на парахода, господин Фог и госпожа Ауда стъпиха на борда му, следвани от Паспарту, с криле на гърба и дълъг шест стъпки нос, който още не бе успял да махне от лицето си!