Речният бог (Книга първа)

Като отчаяно дете, изгубило се сред тълпата, сега тя стоеше сама срещу морето от лица, загърбила величествената река-закрилница. Носеше дълга ленена риза, спускаща се чак до глезените. Платът предварително беше накиснат в сок от изстискани скариди, за да придобие цвета на розово-бяло вино — знак, че девойката ще встъпи за пръв път в брак. Косата й блестеше на слънцето и закриваше раменете й. Върху черните й къдрици беше сложен брачният венец, изплетен от цветчетата на водни лилии, всичките в ослепително небесносиньо с оттенъци на чисто злато.

Лицето й беше бледо. Черните й, уплашени очи бяха широко разтворени и болезнено ми напомняха за онова момиченце, което толкова често бях разбуждал от кошмарите му и успокоявал, докато се унесе отново в сън. Но този път не можех да й помогна, защото кошмарът беше самата действителност.

Не можех да се доближа до нея, защото жреците и царските стражи я бяха обградили отвсякъде и не биха ме допуснали за нищо на света. Моето момиченце беше завинаги изгубено за мен, а самата мисъл за това ми се струваше непоносима.

Жреците бяха опънали сватбения балдахин върху папурени стъбла на самия бряг на реката и сега господарката Лострис чакаше пред него да се появи годеникът й. Баща й, окачил около врата си Златото на възхвалата, не се отделяше от нея, усмихвайки се на околните като отровна змия.

Най-сетне под тържествените звуци на рогове и барабани се зададе и младоженецът. Празничният марш, който свиреха в негова чест, в моите уши звучеше като траурна музика.

На главата си фараонът носеше немеса, а в ръката си — царския скиптър; но въпреки цялата си натруфеност той си оставаше един нисък и възпълничък възрастен мъж с вечно тъжно лице. Затова не можех да не си помисля за истинския избраник на господарката ми и как би изглеждал той под балдахина, ако боговете се бяха оказали по-милостиви.

Царските служители и гостите се бяха струпали около младоженците и аз почти не можех да виждам господарката си. Въпреки че бях подготвил всичко необходимо за брачната церемония, не ми беше съдено да видя нищо от нея.

Главният жрец на Озирис изплакна ръцете и краката на младоженците с прясно докарана вода от Нил, символ на чистотата на тяхната връзка. Тогава фараонът отчупи парче от обредния хляб и го подаде на бъдещата си жена си като израз на своята вярност. Докато той провираше хапката през устните на господарката ми, аз се надигнах на пръсти и успях за миг да уловя изражението на лицето й. Сякаш в устата й бяха сложили някакъв камък — тя нямаше сили нито да сдъвче, нито да погълне хляба.

След това тя отново се скри зад множеството и аз не знаех какво става под балдахина. Най-накрая трябваше да чуя как младоженецът разсича с меча си празната делва, след като двамата с Лострис са отпили от обредното вино, и да си кажа, че с мечтите на Танус всичко е свършено.

Множеството мигом се отдръпна и фараонът изведе новата си съпруга на откритото, за да я покаже на народа. Онези, които искрено обичаха Лострис, радостно я заприветстваха. Възгласите заляха целия бряг и продължиха толкова дълго, че най-накрая от непоносимия шум ушите ми започнаха да бучат, а главата ми се замая.

Искаше ми се да се махна и да потърся Танус. Знаех, че е свободен, но също така знаех, че за нищо на света не би дошъл на церемонията. Навярно в цяла Тива той беше единственият човек, който не желаеше да удостои фараона с присъствието си. Но където и да се намираше сега, сигурен бях, че се нуждае от мен, както всъщност и аз от него. И за двама ни единственото утешение в този трагичен ден би било да споделим нещастието. Ала не можех да се измъкна. Трябваше докрай да проследя всичко, което имаше да се случва.

Най-сетне господарят Интеф излезе напред, за да се сбогува с дъщеря си. Наведе се да я прегърне и всички наоколо се умълчаха, за да чуят прощалните му думи.

Лострис се беше отпуснала в прегръдките му. Ръцете й висяха безпомощно около тялото, а лицето й беше пребледняло като на мъртвец. Баща й я хвана за ръката и се обърна към множеството, за да оповести според обичая своя подарък за младоженката. По традиция е редно бащата да подари нещо на дъщеря си отделно от зестрата, която отива единствено за зетя. Смисълът на този обичай е да се осигурят на младоженката собствени доходи, обаче само заможните семейства могат да си го позволят.

— Сега, когато напускаш убежището на моя дом, за да търсиш закрила у своя съпруг, аз ти поднасям дара на раздялата, за да ме запомниш завинаги като любящ баща.

С горчивина трябваше да си кажа, че в тези думи няма и капчица истина. През целия си живот господарят Интеф не бе обичал друг, освен себе си. Но за добро или за зло той трябваше да изрече традиционните думи, предавани от поколение на поколение в продължение на векове, и да се държи така, сякаш в словата му се съдържа самата истина:

— Каквото и да поискаш от мен, дете, ще ти бъде дадено. В такъв радостен ден не мога да ти откажа нищо.

Обикновено бащата и дъщерята се споразумяват предварително за размера на родителския подарък, за да не се превърне брачната церемония в пазарлък. В случая господарят Интеф съвсем недвусмислено беше казал на Лострис какво би трябвало да очаква от него. А още преди да поговори с нея, ми беше оказал честта да сподели плановете си с мен:

— Не желая да бъда прекалено щедър, а, от друга страна, не бих искал да изглеждам в очите на фараона твърде стиснат. Да речем пет хиляди златни пръстена и петдесет акра земя — разбира се, не край реката. Това е добре, не мислиш ли?

В крайна сметка успях да го убедя, че пет хиляди златни пръстена и сто акра напоявана земя ще са най-подходящият подарък за една царска съпруга. По негово нареждане вече бях изготвил акта за преотстъпване на земята и бях отделил сумата в злато от тайните му спестявания, за които естествено не подозираше никой данъчен чиновник.

Всичко беше готово. Оставаше само Лострис да назове своето желание пред съпруга си и официалните гости. Но тя не продумваше, сякаш не разбираше какво става около нея.

— Кажи, дете. Какво желаеш да получиш от мен? — Под привидната доброжелателност в гласа на господаря Интеф се усещаха неспокойни нотки. Той нервно раздруса ръката на дъщеря си, за да я върне на земята. — Хайде, кажи на баща си какво може да направи той, за да бъде този ден истински щастлив за теб.

Господарката Лострис се размърда, сякаш се събуждаше, и се огледа. В очите й напираха сълзи. Отвори уста, но нищо не можа да изрече. Като ранена птичка тя жално изписука, а сетне печално поклати глава.

— Хайде, дете, говори — подкани я господарят Интеф, комуто ролята на грижовния баща започна да омръзва. — Назови подаръка, който желаеш, и ще го имаш — какъвто и да е той.

Явно бе, че на Лострис й коства огромни усилия да му отговори. Но когато най-сетне се реши, медният й гласец прозвуча тъй, сякаш нечия невидима ръка удари по струните на вълшебна лира.

— Нека моят подарък бъде робът Таита!

Господарят Интеф неволно отстъпи, сякаш го бяха жегнали с ръжен в корема. Ако видеше човек очите му, би се ужасил; устните му трепереха и не бе в състояние да изрече и дума. Само двамата с него знаехме истинската стойност на подаръка, който Лострис току-що си поиска. Дори той, с цялото несметно богатство, което беше натрупал с годините, не можеше да си позволи подобна щедрост.

Но господарят ми бързо се окопити. След миг лицето му отново излъчваше предишното спокойствие, макар устните му нервно да потрепваха.

— Много си скромна, дъще. Някакъв си роб не може да бъде достоен подарък за една царска съпруга. Никога не бих приел да се покажа толкова стиснат пред хората. Би ми било по-драго да те даря с нещо наистина ценно, например с пет хиляди златни пръстена и…

— Татко, ти винаги си бил щедър с мен, но сега аз искам само Таита.

Господарят ми широко се усмихна, показвайки на всички ослепително белите си зъби, но в очите му се четеше безсилна ярост. Както не изпускаше Лострис от поглед, трескаво обмисляше някакъв изход.

Аз бях най-скъпото нещо, което той притежаваше. И не ставаше дума само за моите необикновени дарби, с които толкова често му бях услужвал — не, аз бях много повече. Бях запознат подробно със заплетените му планове, познавах всичките му шпиони и информатори, всички онези, които го бяха подкупили или които той беше подкупил. Знаех кому колко е платено и колко още трябва да се плати. Помнех наизуст дългия списък на враговете му, както и на всички онези, значително по-малко на брой, които му се пишеха приятели и съюзници. Знаех къде са скрити и последните трошички от баснословното му съкровище; кои са му кредитори, кои — платени агенти и кои — подставени лица. Знаех до последни подробности хитростите, с които прикриваше сделките за огромните си поземлени владения и залежите благородни метали и скъпоценни камъни. Знаех как умееше да използва безбройните си титли, привилегиите и връзките, които си беше извоювал с безбройните си услуги към фараона и приближените му. Огромната информация, която бих могъл да извадя наяве, не само че щеше да ощастливи всеки данъчен чиновник, но и непоправимо би накърнила престижа на великия владетел пред фараона.

Съмнявам се дори, че без моя помощ господарят Интеф можеше сам да се оправи с купищата тайни сметчици, в които бе разпределено богатството му. Без мен империята, която той бе съумял да изгради с годините, можеше да рухне за броени мигове, защото само аз бях способен да наблюдавам всяко нейно тъмно кътче. Той самият винаги бе предпочитал да не се занимава с мръсната работа, която можеше да го злепостави, и с течение на времето много неща започнаха да зависят единствено от мен.

И така, аз бях в течение на хиляди малки тайни, на хиляди ужасни злодеяния; толкова време ушите ми бяха слушали за злоупотреби и изнудване, за пладнешки обири и кървави убийства, че ако кажех и малка част от тях на фараона, дори един велик владетел не би се спасил от неговия гняв.

Аз бях жизненонеобходим на господаря си. Той не можеше да се раздели с мен. Но в същото време сега, пред фараона и цялото население на Тива, той не можеше да откаже на Лострис.

Господарят Интеф е човек, изпълнен с гняв и омраза. Виждал съм го да изпада в такава умопомрачителна ярост, че дори и самият Сет, богът на гнева, би се стреснал, ако го видеше. И сега омразата, с която гледаше собствената си дъщеря, беше страшна.

— Нека робът Таита излезе напред! — нареди той и по тона му разбрах, че се опитва да печели време. Затова побързах да се хвърля в краката на младоженците, преди господарят Интеф да е намислил някое ново зло.

— Ето ме, господарю — извиках аз и отровният му поглед се впи дълбоко в сърцето ми. Толкова дълго време бяхме прекарали заедно, че можехме да разговаряме без думи само със силата на същия този поглед, който аз разбирах по-добре от всеки. Сърцето ми запрепуска бясно, пръстите ми затрепериха от ужас и едва след като реши, че ме е сплашил достатъчно, той заговори с присъщия си нежен, едва ли не бащински глас:

— Таита, ти си живял при мен още от дете. С времето аз самият свикнах да гледам на теб като на свой брат, забравяйки понякога, че си ми роб. Ти чу молбата на дъщеря ми. Знаеш, че винаги съм се стремял да бъда честен и справедлив. Но въпреки своето обещание никога не бих могъл да се разделя с теб без съгласието ти. Знам, че не е прието господарите да се обръщат за съвет към робите, чиято съдба трябва да решат, но с теб винаги съм се отнасял като с близък човек. Изборът е твой, Таита. Ако ти пожелаеш да останеш в своя дом, в единствения дом, който си познал през целия си живот, тогава не бих могъл да те отпратя. Дори и заради родната си дъщеря.

През цялото време, докато говореше, той не откъсваше поглед от лицето ми. Докато съм жив, няма да забравя ужасните му жълти очи, с които искаше да ме пречупи в онзи миг. Не мога да твърдя, че съм страхливец, но винаги съм се грижил за своята безопасност. И сега си давах сметка, че разговарям със собствената си смърт.

Все пак успях да отклоня погледа си от неговия и да се обърна към господарката Лострис. В очите й се четеше такъв отчаян зов, толкова уплаха, толкова самота, че за сетен път реших да се жертвам за нея. Не можех да я изоставя точно сега, независимо от цената, която трябваше да платя за своята преданост.

— Как би могъл един роб да не изпълни желанието на една царска съпруга? Отсега нататък ще съм винаги на разположение на своята нова господарка.

Надявам се никой наоколо да не е усетил ужаса в гласа ми, когато изричах тези слова.

— Ела тогава, робе! — заповяда ми Лострис. — Заеми мястото си в моята свита.

Като се качвах на площадката, трябваше да се размина с господаря Интеф. Бледите му устни едва-едва се разтвориха и само аз можах да го чуя как процеди:

— Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв.

Изтръпнах, сякаш между краката ми се беше шмугнала някоя отровна змия, и побързах да заема мястото си зад новата си господарка, като че ли тя щеше да ме защити от гнева на баща си.