Речният бог (Книга първа)

С Танус дълго мислихме как да постъпим с разбойническите главатари, които бяхме заловили, както и с онези Свраки, които бяха пристъпили клетвата си и ние уж бяхме приели в редиците си.

Знаехме, че Свраките имат влияние из всички обществени среди в Египет и че в цялата страна няма място, където те да не са способни да достигнат. За никой затвор не можехме да сме сигурни, че Ах-Сет и кучетата му няма да проникнат отвъд дебелите му стени. С подкуп или сила те все щяха да освободят събратята си, а ако не успеят, лесно щяха да им затворят устата я с отрова, я по друг начин. Ах-Сет беше като октопод, чиято глава стои скрита от всеки, но чиито пипала достигат до всички нишки на властта, до всички брънки на обществения живот.

Тогава се сетих отново за своя приятел Тиамат, търговеца от Сафага.

Вече като войскова част, а не като керван с робини, Сините крокодили се завърнаха в пристанището на Червено море. Пътуването ни отне двойно по-малко време, отколкото ни беше нужно, за да стигнем Галала. Пленниците ни бяха натоварени на една от Тиаматовите лодки, която незабавно отплава към арабския бряг. Точно срещу него, на малкото островче Джез Бакан, Тиамат имаше имение, в което пазеше робите си, преди да ги пусне на пазара в Египет, и където естествено разполагаше със собствена охрана. Около острова гъмжеше от кръвожадните сини акули. Той ни увери, че досега никога не се е случвало някой беглец да излъже едновременно и пазачите, и акулите.

Само един от пленниците не беше откаран на острова. Това бе Хюи от братството на Басти Жестокия, който пръв проговори в оазиса. По време на похода ни към морето Танус държеше момчето постоянно при себе си и упражняваше върху него цялата си притегателна сила. Когато пристигнахме в Сафага, то вече му беше като роб. Тази невероятна способност на младия мъж да си спечелва предаността на всеки, дори на бившите си врагове, винаги ме е удивлявала. Сигурен бях, че момчето, тъй както се беше изплашило от екзекуцията, тъй занапред би жертвало живота си за приятеля ми.

Като омагьосан от Танус, подробно ни разказа всичко за братството, на което навремето бе дал кръвна клетва. Приятелят ми го разпитваше, а аз слушах и записвах всичко с четчицата си върху папируса.

Така научихме, че крепостта на Басти Жестокия се намира насред ужасната пустиня Гебел-Ум-Бахари на върха на малко плато и че стръмните скали я правят непристъпна отвсякъде. Така скрита и защитена от всички, крепостта била само на два дни път от източния бряг на Нил и всички търговски пътища, които следват реката. Наистина прекрасно гнезденце за такъв кръвожаден хищник.

— До върха има една-единствена пътека, изсечена в скалите като стълба — обясни ни Хюи. — Толкова е тясна, че по нея двама души не могат да се разминат.

— И няма никакъв друг път? — зачуди се Танус, но момчето съучастнически се усмихна и докосна с пръст с носа си, за да ни покаже, че това, което сега ще чуем, малко хора го знаят дори сред разбойниците.

— Има и друг път. Аз самият често съм го използвал, за да не ме види някой как напускам поста си и слизам от планината. Ходех при любимата си, а Басти щеше да ме убие, ако разбереше. Пътят е доста стръмен и опасен, но за дузина добри катерачи е напълно възможно да се изкачат на скалите и да прикриват останалите, които ще ги последват по пътеката. Ще ти го покажа, Ах-Хор.

За пръв път чувах това име. Ах-Хор, сиреч братът на великия бог Хор. Това прилягаше на Танус. Разбира се, нито Хюи, нито останалите можеха да знаят истинската самоличност на приятеля ми. Но за тях той бе някакво божество. Беше красив като бог, беше силен като бог, а насред сражението бе призовал самия Хор за помощ. За всички беше повече от ясно, че Танус е брат на Хор.

Ах-Хор! Име, което цял Египет щеше да научи. Щеше да се носи от връх на връх, от кръстопът на кръстопът, от лодка на лодка, от град на град, от царство в царство… Около него щяха да се раждат легенди, а подвизите на героя щяха да се разказват от всеки и всеки щеше да добавя по нещичко от себе си към тях.

Ах-Хор щеше да се превърне в могъщия воин, който се появява навсякъде, където имат нужда от него, изпратен от брат си Хор да продължи вечната борба със злото. Героят, който трябваше да унищожи Ах-Сет, властелина на разбойниците.

Ах-Хор! Колко често жителите на Египет щяха да повтарят това име с надежда.

Но всичко това беше в бъдещето, а засега ние седяхме в двора на търговеца Тиамат и разговаряхме. Знаех, че Танус изгаря от нетърпение отново да поведе на поход войниците си, този път в пустинята Гебел-Ум-Бахари — срещу Басти. Знаех как кръвта му кипи от омраза и коя беше причината за тези смъртна ненавист. Не ставаше дума само за това, че Басти е най-могъщият и най-жестокият от всички разбойнически главатари. Имаше нещо повече. Той имаше лични сметки за разчистване.

От мен беше научил, че именно Басти е бил оръжието, което Ах-Сет е използвал, за да унищожи богатствата на баща му Пианки, господаря Хараб.

— Ще те заведа до крепостта — обещаваше Хюи. — Ще предам Басти в ръцете ти.

Танус не отговори. Седеше в мрака, обмисляйки своето отмъщение. А ние слушахме славея, който се обаждаше от другия край на градината. Песента му бе чужда на насилието, което ни обграждаше и не ни оставяше дори и в съня ни. Най-накрая Танус въздъхна и пусна Хюи да си върви.

— Ти постъпи добре, момчето ми — рече му той. — Изпълни обещанието си и ще ти се отблагодаря, както подобава.

Хюи се просна в краката му, сякаш той беше някакво божество, и приятелят ми гневно го срита с крак, за да се изправи.

— Стига с тия глупости. Хайде, бягай!

Това неочаквано обожествяване дразнеше младия мъж. Не че бе скромен или без излишно честолюбие, но поне мислеше прагматично и не си правеше илюзии относно човешката си същност; никога не се е стремил да става фараон или божество, пък и никога не е изисквал от околните да му се кланят заради неща, които не притежава.

Щом момчето си отиде, той се обърна към мен:

— Всяка нощ дълго не мога да заспя и за сетен път премислям онова, което чух от устата ти. И душата, и тялото ми плачат за отмъщение на онези, които са довели баща ми до просешка тояга и са го преследвали до смъртта му. Едва се въздържам да не се втурна в някое опасно начинание, което би утолило жаждата ми за мъст. Иде ми да изоставя коварните ти планове и да се изправя сам срещу Ах-Сет, за да изтръгна с голи ръце престъпното му сърце.

— Ако го направиш, ще изгубиш всичко — напомних му. — Знаеш добре. Следвай съветите ми и ще защитиш не само собственото си име, но и това на баща си. Ще си възвърнеш богатствата, които са ти били отнети. Ще доведеш отмъщението си докрай и ще се събереш отново с господарката Лострис. Само така и видението ми за двама ви ще се изпълни. Имай ми вяра, Танус. За твоето добро и за благото на господарката ми, имай ми вяра!

— Ако не вярвам на теб, то на кого бих вярвал? — възкликна той и сложи ръка върху рамото ми. — Знам, че си прав, но винаги ми е липсвало търпение. Прекият път винаги ми се е струвал най-лесният.

— Затова най-добре е за известно време да забравиш Ах-Сет. Мисли само за следващата стъпка, която ни очаква. Мисли за Басти Жестокия. Именно той унищожаваше керваните на баща ти при завръщането им от изток. В продължение на пет сезона никой от керваните на господаря Хараб не пристигна в Карнак. До един бяха нападнати и ограбени по пътя. Същият този Басти унищожи медните мини на баща ти в Сестра, изби всички, които работеха в тях. От тогава богатите залежи са останали недокоснати. Пак той плячкосваше именията на баща ти покрай реката, избиваше робите му и изгаряше реколтата, докато накрая из обширните ниви на господаря Хараб останаха само плевели, а той бе принуден да продаде земите си на смешни цени.

— Всичко това може да е вярно, но нали Ах-Сет е нареждал на Басти?

— Никой няма да ти повярва, ако го кажеш на висок глас — прекъснах го. — Особено фараонът, освен ако не го чуе от устата на самия Басти. Защо си винаги толкова упорит? Сто пъти сме говорили за това. Първо да свършим с отделните главатари и най-накрая ще се разправим и със самия Ах-Сет.

— Знам, че ти винаги говориш разумно и трябва да се вслушвам в словата ти. Но ми е трудно да чакам. Жадувам отмъщение. Искам да изтрия петното, което сам сложих върху името си със своето безразсъдство. Копнея и… ох, как копнея за Лострис.

Наведе се през масата и ме потупа по рамото.

— Ти вече си свърши работата тук, приятелю. Без теб никога не бих могъл да постигна всичко това. Ако не бе дошъл да ме намериш, може би още щях да лежа мъртвопиян в прегръдките на някоя смърдяща курва. Дължа ти повече, отколкото бих могъл някога да ти дам, но ще трябва да те отпратя. Други се нуждаят от теб сега. Басти е само за мен и няма нужда и ти да присъстваш на кървавата ми разправа с него. Няма да идваш с мен в Гебел-Ум-Бахари. Ще заминеш обратно там, където ти е мястото, където щеше да е и моето, ако боговете се бяха показали по-благосклонни — при Лострис. Завиждам ти, приятелю. Бих се отказал дори от задгробния живот, ако можех да отида при нея вместо теб.

Разбира се, опитах се да му възразя. Дори бях готов да се закълна, че единствената ми мисъл е как по-скоро да се разправим с разбойниците и как аз самият да спомогна за това. Стигнах дотам, че му напомних за старото ни приятелство, намеквайки, че ако не ми позволи да го последвам в по-нататъшните сражения, ще се чувствам лично засегнат. Но вътрешно се надявах, че въпреки цялото си красноречие няма да успея да го разубедя. Знаех, че щом вземе веднъж някакво решение, повече нищо не може да го накара да го промени. Много рядко се е случвало вечният му съветник Таита да му вдъхне малко разум, но сега и сам гледах да не настоявам много.

Мисълта, че извършвам подвизи и разни врагове ми желаят смъртта, ме ласкаеше, но нито по душа бях войник, нито по природа притежавах необходимата издръжливост за това. Животът в пустинята ме съсипваше. Имах чувството, че за нищо на света не бих понесъл още една седмица сред нажежените пясъци далеч от благотворните води на майката Нил. Копнеех за мига, в който ще се изкъпя, ще се намажа с благоуханни масла и ще се облека в чисти дрехи. Освен това тъгата по господарката ми отнемаше от радостта от победата и докато преброждахме надлъж и нашир пустинята, често си мислех за спокойния живот при нея и уютния дом, който си бяхме направили в Елефантина; за музиката и безконечните ни разговори, за животните и папирусовите свитъци, които само чакаха да напиша нещо върху тях.

Всичко това неудържимо ме теглеше към дома, пък и разбирах, че Танус наистина няма повече нужда от мен. Мястото ми беше отново край моята господарка. Но, разбира се, да покажа радостта си от предложението, би накърнило сериозно славата, която си бях извоювал през последния месец — а това също не трябваше да допускам.

Най-накрая се оставих да бъда убеден и като се опитвах да прикрия задоволството си, започнах да се готвя за път.