Речният бог (Книга първа)

Като част от годишния си данък царят-васал на аморитите беше изпратил на фараона от далечното си царство отвъд Червено море двойка ловни леопарди. Господарят изгаряше от желание да пусне тези изящни създания подир стадата газели, населяващи пустините на запад от реката. Целият двор, включително и господарката ми, беше поканен да присъства на лова.

И така, бързоходните лодки с бели платна и шарени знамена върху мачтите се насочиха към западния бряг. Навсякъде се носеше весела глъч, съпроводена от звуците на лютни и дайрета. След броени дни щеше да започне новият разлив на Нил и това, както и благотворните промени, извършващи се в страната, само правеше настроението още по-празнично.

Господарката ми беше най-весела от всички и радостно поздравяваше приятелките си от съседните лодки, докато нашата пореше вълните толкова бързо, че около носа й водата се пенеше, а подире ни оставаше дълга, блестяща следа.

Изглежда, само аз не се присъединявах към всеобщото веселие, ами стоях погълнат от грижите и тревогите си. Вятърът брулеше лицата ни и имах чувството, че не ни вещае нищо добро. Непрекъснато гледах небето на запад. Не се виждаха никакви облаци, но небесата бяха озарени от необичайно червеникаво сияние. Сякаш някакво друго слънце искаше да се покаже откъм хоризонта.

Опитвах се да не мисля за това и да обръщам повече внимание на веселието около себе си. Но ми беше невъзможно. Времето далеч не беше единственото, за което се тревожех. Ако само нещо не се получеше, както го бях предвидил, излагах живота си на истинска опасност, а може би и не само своя.

Явно безпокойството ми е било изписано на лицето, защото господарката игриво ме побутна с мъничкото си краче и попита:

— Защо си намръщен, Таита? Всеки, който те види, ще разбере, че замисляш нещо. Усмихни се! Нареждам ти да се усмихнеш.

На западния бряг ни очакваше армия от роби. От царските обори бяха изкарани прекрасни магарета, всички до едно покрити с коприна. До тях послушно чакаха други, които трябваше да носят палатките, чергилата, огромните кошници с храна и вино и всичко останало, необходимо за царския лов. Голяма част от робите трябваше да носят грамадните ветрила, с които да пазят сянка на дамите, а останалите бяха на разположение на благородните им съпрузи. За развлечение на поканените бяха предвидени изпълнения на клоуни, акробати и музиканти, а докато дворът безгрижно се забавляваше, стотина ловджии трябваше да се грижат за всичко останало.

Клетката на леопардите беше донесена върху отделна кола, теглена от двойка бели волове, и всички я наобиколиха, за да погледнат непознатите животни. Бяха от вид, който не се среща в страната ни, тъй като е свикнал на просторите на саваните и из тясната ни долина не би се чувствал добре. Аз самият за пръв път виждах подобни зверове. Любопитството ме накара да забравя за миг своите тревоги и като внимавах да не настъпя някоя важна особа, си запробивах път сред множеството, за да погледна по-отблизо животните в клетката.

Това бяха най-красивите котки, които можех да си представя. Бяха по-високи и по-слаби от тукашните леопарди, с дълги, източени крайници и стегнати кореми. Опашките им сякаш имаха способността да говорят — толкова изразителни бяха движенията им. Златистата им кожа беше изпъстрена с тъмнокафяви петна, докато от очите им надолу се проточваше като сълза плътна черна линия. Към това се прибавяше и царствената им походка и аз бях запленен. Прииска ми се да имам такова животно в дома си и дори ми мина през ума да намекна за това на господарката. Досега фараонът нищо не й беше отказвал.

Още не се бях нагледал на леопардите, когато към брега се приближи царската ладия и всички трябваше да хукнем да я посрещаме.

Фараонът беше в леко ловджийско облекло и изглеждаше весел и усмихнат. Спря се пред господарката ми и докато тя му се покланяше, любезно я запита за здравето й. Изведнъж се уплаших да не му хрумне да я задържи при себе си през целия ден, което би провалило плановете ни. За щастие вниманието му беше привлечено от леопардите и той отмина.

Скоро съвсем се изгуби сред тълпата и ние се насочихме към магарето, предвидено за господарката Лострис. Докато й помагах да се качи, тихичко се разговорих с роба, който държеше животното за поводите. Чух, каквото ми се искаше да чуя, и скришом пуснах един сребърен пръстен в ръката му.

Придружени от двамата роби, от които единият водеше магарето, а другият правеше сянка на господарката ми, последвахме фараона и клетката с леопардите навътре в пустинята. Заради многото почивки стигнахме Долината на газелите едва към обед. Пътят ни минаваше покрай древния некропол в Трас, където са били погребани първите фараони. Някои мъдри хора разправят, че изсечените в черните скали гробници са отпреди три хиляди години, но как стигат до това заключение, не ми е ясно. Като се опитвах да не привличам вниманието върху себе си, огледах зеещите входове на гробниците. Поне от там, където се намирах, не се забелязваха никакви признаци на живот. Това също ме обезпокои — съвсем неоснователно, както щях да разбера по-късно. Продължих да хвърлям погледи зад гърба си, но напразно.

Долината на газелите открай време е била едно от местата за лов на фараоните, където простосмъртните нямат право дори да пристъпят. Много пазачи се грижат за сигурността на животните, които никой, освен самия фараон няма право да лови. Всеки, който престъпи тази забрана, го чака смърт чрез удушаване.

Излязохме на билото на един от хълмовете около долината и всички благородници слязоха от магаретата. Робите бързо разпънаха палатките и навсякъде се заотваряха делви с шербет и бира, които да утолят жаждата на уморените от пътя.

Гледах двамата с господарката ми да излезем на такова място, откъдето бихме могли спокойно да наблюдаваме лова и в същото време незабелязано да се измъкнем, щом стане време. В далечината сред маранята, трептяща над долината, се виждаха стада газели. Щом ги зърнах, веднага ги посочих на господарката си.

— Че с какво се хранят? — зачуди се тя. — Не виждам никаква зеленина. Трябва да ядат камъни, защото освен тях друго няма.

— Много от камъните всъщност са растения — обясних й аз.

Тя се засмя, сякаш й разправях смешки, но аз пообиколих и скоро събрах цяла шепа от тези необикновени растения.

— Това са камъни — държеше на своето господарката ми, но най-накрая взе едно от тях в ръката си и го смачка. По пръстите й протече гъста течност, а тя зяпна, чудейки се кой ли бог е измислил подобна заблуда. — И искаш да кажеш, че газелите живеят от това? Струва ми се невероятно.

Нямаше как да продължим с разговора си, защото ловът започваше. Двама от царските ловджии отвориха клетките на леопардите и те грациозно скочиха на земята. Мислех, че ще се опитат да избягат, но те се заумилкваха в краката на пазачите си като някакви домашни котенца, а тихото им мъркане повече приличаше на птиче чуруликане, отколкото на хищен рев.

По отсрещните склонове на долината бавно заслизаха викачите, а силуетите им се губеха сред маранята. Дългата им редица се приближаваше към нас, а газелите започнаха разтревожено да се оттеглят в ниското.

Без да се бави, и царят се заспуска по сипеите, следван от двамата ловджии, водещи леопардите за каишките им. Тримата бяха още на средата на склона, когато царедворците започнаха да се обзалагат за крайния изход от лова и ако господарката ми сега не я занимаваха други мисли, сигурно и аз с интерес бих проследил какво ще стане.

— Кога ще тръгваме? — прошепна тя на ухото ми. — Кога ще можем да избягаме в пустинята.

— Почакай да започне ловът. Всички ще насочат погледи натам и незабелязано ще се измъкнем.

Изведнъж прохладният вятър, който от сутринта духаше насреща ни, спря. Сякаш някой отвори пещ — обля ни такава горещина, че едва дишахме.

Отново погледнах към хоризонта на запад. Небето беше пожълтяло като сяра. Имах чувството, че надвисналият облак се разтяга пред очите ми и обхваща в задушливата си прегръдка цялата синева. Започнах да се безпокоя. Но, изглежда, никой друг сред тълпата не забелязваше странното явление.

Ловците бяха слезли ниско в долината, но все още можех добре да наблюдавам леопардите. Вече бяха забелязали газелите, които викачите насочваха към тях. За броени мигове котенцата показаха хищническата си природа и сега, надигнали носове и наострили уши, заопъваха каишките в желанието си по-скоро да се спуснат след жертвите си. Коремите им се бяха свили, всеки мускул бе стегна в очакване на мига, когато леопардите ще полетят към целта.

Господарката ми ме задърпа и властно ми нареди да тръгваме. Колкото и да изгарях от любопитство как ще протече ловът, трябваше да й се подчиня. Бавно, почти незабележимо се запромъквахме към издадените скали, които щяха да ни послужат като прикритие. Точно зад тях ни чакаше магарето, заради което бях дал сребърния пръстен на роба. Първата ми работа беше да проверя дали всичко е изпълнено. Бях поръчал да ни осигурят мях с вода и пълна торба с храна. За щастие нарежданията ми бяха изпълнени и нямаше какво повече да чакаме. Обаче аз горях от желание да хвърля последен поглед на леопардите.

— Само минутка — помолих господарката си и преди тя да успее да ме спре, се изкатерих на най-високата скала, за да погледна към долината.

Първата газела се беше приближила на не повече от двеста-триста крачки от фараона. Той беше поел каишките на леопардите от слугите си и в същия миг, когато главата ми се показа над ръба на хълма, разтвори пръсти и пусна двата звяра срещу газелите. Отначало те бяха доста спокойни, сякаш имаха намерение първо да поразгледат отдалеч и да си набележат жертвите, и чак след това да ги нападнат. Газелите обаче ги усетиха и като по даден сигнал всички се впуснаха в луд бяг. Като ято врабчета, подплашени от сокол, панически се пръснаха из цялата долина.

Леопардите хукнаха подире им. Разгъваха красивите си тела, после едва-едва докосваха земята с предните си крака, прибираха тялото си, свиваха се за миг и отново литваха напред. Само след секунди летяха с такава бързина, с каквато никога не съм предполагал, че едно животно е способно да се движи. В сравнение с тях газелите сякаш бяха затънали в блато — краката им едва се надигаха от земята, а телата им тежко се придвижваха напред. Двете големи котки лесно застигнаха стадото и дори задминаха една-две, преди да решат коя точно да нападнат.

Ужасените животни всячески се опитваха да избягнат смъртоносния сблъсък. В последния миг се отлепяха от земята и още във въздуха променяха посоката си с надеждата да излъжат леопардите. Но пъргавите хищници се спускаха след жертвите си и неотклонно ги следваха. Краят беше неизбежен. Най-сетне всеки се хвърли върху гърба на своята жертва, събори я сред облаци прах и впи безмилостно зъби в гръкляна й. Краката на газелата подрипваха във въздуха в предсмъртна агония, сетне смъртта я заковаваше на място.

От вълнение бях останал без дъх. Трябваше господарката ми да ми извика, за да се освободя от опиянението.

— Таита! Слизай веднага. Ще те видят.

Бързо се изпързалях по сипея. Мисълта ми все още бе при леопардите. Помогнах на господарката си да се качи на магарето и бързо се насочихме навътре в пустинята, преди някой да ни е видял. Известно време тя ми се сърдеше. Но щом й споменах, уж съвсем случайно, името на Танус, забрави лошото си настроение и пришпори магарето да върви по-бързо.

Скрихме се зад билото на един висок хълм и едва когато се уверих, че никой не ни е проследил, свърнахме към гробниците в Трас. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от стъпките на магарето, което така тропаше с копитата си по камъните, сякаш ходеше по стъкло. Никакъв ветрец не полъхваше и от убийствената горещина скоро се облях в пот; Въздухът над главите ни натежаваше и все повече ме обземаше чувството, че наближава буря. Далеч, преди да са се показали гробниците, за всеки случай се обърнах към господарката си:

— Въздухът е изключително сух. Трябва да пипнеш малко вода…

— Не спирай! Като стигнем, ще имаме достатъчно време за вода.

— Аз само се грижа за теб, господарке — заоправдавах се.

— Не бива да закъсняваме. Колкото повече се бавим, толкова по-малко време ще бъда с Танус.

Разбира се, тя беше права, защото нямаше да мине много време, преди другите да усетят, че сме изчезнали. Както знаете, господарката ми беше всеобща любимка и щом ловът свършеше, все щеше да се намери кой да потърси компанията й.

Колкото наближавахме скалите, толкова и нетърпението й нарастваше. Струваше й се, че магарето върви прекалено бавно, затова скочи от гърба му и се затича напред. Изкачи дюната пред нас и сочейки с пръст напред, високо се провикна:

— Ето, почти стигнахме мястото!

Господарката ми заподскача от радост върху дюната, когато внезапно задуха силен вятър. Той ни грабна изотзад като в прегръдка, а в същото време из хълмовете и каньоните се разнесе ужасният му вълчи вой. Косата на господарката ми се развя като знаме над главата й, полата й се надигна, за да разкрие стройните й бедра, а тя самата, обзета от луда страст, се развъртя в буен танц, сякаш не друг, а вятърът беше любимият, когото чакаше. Но аз не споделях настроението й.

Над Сахара се надигаше буря. Сред навъсените жълтеникави небеса се виеше злокобният вихър на пясъците. На талази се придвижваше към нас, поглъщайки всичко пред себе си като огромна вълна, заливаща кораловите рифове, за да ги скрие от погледите ни. Песъчинки, изпълнили въздуха, зашибаха по голите ми крака. Хукнах с всички сили напред, влачейки магарето след себе си. Вятърът в гърба ми се усилваше и всеки миг можеше да ме повали.

— Трябва да побързаме — изкрещях на господарката си, за да надвикам бурята. — Трябва да стигнем гробниците, преди бурята да ни е връхлетяла.

В небето се надигаха облаци пясък, които затъмниха слънцето. Всичко потъна в сивкавата им сянка, а небесното светило заприлича на оранжева топка, която дори не дразнеше окото. Пясъкът ни заслепяваше и аз свалих вълнения си шал, за да увия с него главата на господарката.

Поведох я за ръка из мъглата, обгърнала ни отвсякъде. Накъдето и да погледнех, бяхме обградени от плътна стена пясък. Вече се питах дали не съм сбъркал посоката, когато изведнъж точно пред нас зейна черният вход на една от гробниците. Водейки с едната си ръка господарката си, а с другата магарето, забързах към закрилата на скалата. Галерията стигаше до самия хълм, където правеше остра чупка и излизаше пред погребалната камера с мумията. Всъщност в гробниците вече нямаше дори мумии. Още преди векове крадци бяха отнесли всичко, оставяйки голи стени и потъмнелите фрески по тях, изобразяващи призрачните фигури на богове и чудовища, които да плашат любопитните.

Господарката ми се облегна уморено на каменната стена, но мислите й отново бяха насочени към любимия.

— Но така Танус никога няма да ни намери — отчаяно възкликна тя, с което естествено дълбоко ме засегна след всичко, което бях направил да я скрия от бурята. Разтоварих магарето и прибрах всичко в един от ъглите. От една от торбите извадих меден съд, напълних го с вода от меха и го подадох на господарката си.

— И какво ще стане сега с фараона и приятелите ни? — попита тя между две глътки. Винаги е мислила за другите, дори когато сама се намира в опасност.

— Ловджиите ще се погрижат за тях — успокоих я аз. — Те са опитни мъже и познават добре пустинята.

„Но не чак толкова, че да предусетят бурята“ — мрачно си помислих. На жените и децата никак нямаше да им е леко.

— Ами с Танус? — продължаваше да се тревожи тя. — Какво ще стане с него?

— Ти за Танус не се тревожи. Той винаги ще се оправи. Толкова време е живял в пустинята, че е станал същински бедуин. Навярно е усетил бурята навреме и се е скрил.

— А ние ще можем ли да се върнем на реката? — господарката ми се замисли най-накрая и за собствената си сигурност. — Ще успеят ли да ни открият?

— Тук сме в безопасност. Имаме достатъчно вода за няколко дни. Щом бурята отмине, ще се върнем на реката.

И като стана дума за водата, за по-сигурно преместих меха навътре, за да не стъпи магарето върху него. Беше настанал непрогледен мрак и затова започнах да ровя в торбите, за да извадя маслената лампа, която бях поръчал на роба да ни осигури. За миг тънкият фитил не искаше да се запали, но когато раздухах по-добре пламъка, гробницата се озари от игривата жълтеникава светлина.

Бях застанал с гръб към входа на галерията и още се занимавах с лампата, когато господарката ми нададе такъв сърцераздирателен писък, че се вледених от ужас. Сърцето ми силно затуптя и мигновено посегнах към камата. Но когато зърнах чудовището, изправило се над главите ни, замръзнах. Каквото и да представляваше това страховито създание, с един нож надали щях да му направя нещо.

Светлината на лампата беше твърде слаба, за да успея да го различа. Стоеше изправено като човек, само дето беше прекалено едро, а със странната си глава ми заприлича на онзи крокодилоподобен звяр от Отвъдното, който чака под везните на Тот, за да разкъса сърцата на грешниците. Главата му блестеше със змийски люспи, а отпред имаше огромен клюн — като на орел или на костенурка, и аз не знам. Очите му представляваха две дълбоки дупки, които ни гледаха без капчица милост. Над раменете му се размахваха мощни криле, които макар и прибрани наполовина, гневно пляскаха по огромното туловище. Имах чувството, че всеки миг чудовището ще полети към господарката ми и ще я сграбчи с металните си нокти. Сигурно и тя си е помислила същото, защото преди още звярът да е помръднал, из гробницата отново се разнесоха писъците й.

Чак след известно време установих, че създанието изобщо няма крила, ами това около него са полите на дългата му дреха, които се развяват от вятъра. Пред изумените ни погледи бедуинът — какъвто най-вероятно щеше да се окаже човекът насреща — свали позлатения си боен шлем, чийто предпазител имаше формата на орлова глава, и разтърси златистите си къдрици, спускащи се до широките му рамене.

— От върха на скалата ви видях да бягате от бурята — отбеляза той и по гласа му вече можехме да сме сигурни кой е неочакваният гост.

Господарката ми изпищя отново, този път от радост, и се втурна с разтворени обятия към Танус. Той я грабна в прегръдките си, сякаш тя беше мъничко дете, и я вдигна високо. После я свали и я притисна към гърдите си. Тогава тя поднесе устните си към неговите и двамата потънаха в страстна целувка.

Аз останах сам и забравен. Колкото и да бях рискувал, за да ги събера заедно, мисля, че не ще ми стигнат силите да опиша всички чувства, които ме обзеха, докато ги чаках да се уморят от страстните си прегръдки. Знам, че ревността е най-долното от всичките ни чувства, но обичах Лострис не по-малко от самия Танус, а пък и в любовта ми към нея нямаше нищо тъй бащинско и братско, както й се искаше на нея. Може да съм евнух, но винаги съм изпитвал към нея такава любов, каквато би изпитал и всеки друг. Уви, това, че ме бяха лишили от моята мъжественост, само правеше чувствата ми по-горчиви и болезнени.

Повече не можах да издържа и тихомълком, като прогонено псе, заслизах към дъното на галерията. Танус най-после благоволи да ме забележи. За миг се съжали над мен, откъсна устни от Лострис и извика подире ми:

— Таита, не ме оставяй сам с царската съпруга. Ако ти не останеш, кой ще ме пази от това ужасно изкушение? Честта ни се излага на опасност. Знаеш, че не можеш да ми довериш току-така своята господарка. Ако сега не останеш, голям срам ще се лепне на името на фараона.

— Моля те, върви си — на свой ред се обади господарката Лострис. — Остави ни сами. За никаква чест не искам да слушам сега. Любовта ни вече чака твърде дълго. Не мога да търпя толкова, колкото се казва във видението ти. Остави ни сами, мили Таита.

Избягах от гробницата, сякаш си спасявах живота. Можех да попадна насред бурята и да загина. Така поне щях да сложа край на мъката си, но както винаги страхливецът проговори у мен и вятърът ме накара да се върна обратно. Довлякох се до някакво местенце, защитено от бурята, и се отпуснах безпомощно на земята. Увих си главата с дебелия шал, за да не виждам и да не чувам нищо, но дори и воят на вятъра не можеше да заглуши звуците, които се носеха от погребалната камера.

В продължение на два дни ураганът не престана. Голяма част от времето прекарах в сън, опитвайки се да намеря успокоение. Но когато и да се събудех, ушите ми дочуваха едно и също — как Лострис и Танус се любят — и мъчението започваше отново. Странно, че никога не бях изпитвал подобна мъка, когато господарката ми отиваше в леглото на фараона, но пък и старецът никога не беше значел нещо за нея.

Това, което сега бях принуден да слушам, беше съвсем различно. Сърцето ми се късаше при всеки вик, при всяка, въздишка, при всяка нежно прошепната дума. Една млада жена плачеше и стенеше, но не от болка, и това можеше да ме съсипе. Виковете им всеки път, когато двамата достигнеха екстаза, ме горяха повече от ножа на Расфер преди години.

Най-накрая бурята утихна и като се сбогува жално с хълмовете наоколо, вятърът си замина надалеч. Навън отново стана светло и си дадох сметка, че вече три дни, откакто съм затворен в гробницата. Изправих се и извиках високо на двамата влюбени. Страхувах се дори да сляза долу, да не би да ги зърна какво правят. Известно време никой не ми отговори, докато най-накрая господарката ми се обади с дрезгав глас:

— Таита, това ти ли си? Аз пък сънувах, че съм загинала в бурята и тя ме е отнесла далеч на запад, в рая.