Речният бог (Книга първа)

Беше времето на големите наводнения и обширни земи се губеха в прегръдката на Нил. Както всяка година, така и сега могъщата река вдъхваше животворната си сила на нивите ни, наторявайки ги с черната си тиня. Когато водите й се оттеглеха, за да се приберат в коритото си, на тяхно място отново щеше да се появи буйна зеленина, в която се крие самата душа на нашия Египет. А до следващия разлив на Нил плодородната почва и слънцето на три пъти щяха да ни дарят с жадуваната реколта.

Между нивите се издигаха пясъчни диги, които едновременно усмиряваха прииждащата река и служеха за пътища. Именно по една от тях поех и аз. Така вървях на изток, докато не стигнах подножието на скалистите хълмове, след което свърнах на юг. По пътя си често се отбивах встрани от пътеката, за да обърна с крак някой по-голям камък, и така докато не намерих, каквото търсех. Прибрах го в торбата си и закрачих бодро напред.

През цялото време не изпусках от поглед каменистите склонове вдясно от пътя, защото зад всяка скала можеше да дебнат разбойници. Тъкмо прекосявах една долчинка, когато съвсем отблизо чух някои да вика подире ми:

— Моли се за мен, любимецо на боговете!

Толкова бях напрегнат, че от страх извиках и дори подскочих.

Точно над главата ми, на ръба на склона, седеше някакво пастирче. Навярно нямаше и десет години, но очите му бяха като на старец. Знаех, че Свраките често използват за съгледвачи деца. А това мърляво хлапе насреща ми изглеждаше твърде подходящо за целта. Косата му бе мазна, а на гърба си носеше дреха от лошо ощавена козя кожа, която смърдеше толкова силно, ме миризмата стигаше мак до мен. Детето ме огледа от главата до петите, за да ме оцени колко струвам, и отдалеч лакомите му очи заблестяха като на гарван.

— Накъде си тръгнал, жрецо, и по каква работа? — попита момчето и в същото време наду малката си свирчица, с което най-вероятно даваше знак на някого, скрит сред скалите.

Трябваше ми малко време да се окопитя, но и така гласът ми прозвуча леко задъхан:

— Не си ли малко нахален, момчето ми? Какво ти влиза в работата кой съм и накъде съм тръгнал?

Овчарчето веднага смени ролята си и ме замоли с жален глас:

— Умирам от глад, твоя святост. Ей на, виж ме, нещастен сирак, оставен сам на произвола. Нямаш ли малко хляб в тази голяма торба да ми дадеш?

— Изглеждаш ми добре охранен — опитах се да избягам от него, но то скочи на пътя и ме последва.

— Дай да погледна в торбата ти — не ме оставяше момчето. — Моля те, дай ми нещо да ям! Бъди добър, господарю.

— Добре, хлапако, щом толкова настояваш — съгласих се аз и извадих най-узрялата фурма от торбата си. Пастирчето посегна към нея, но аз затворих шепата си и щом я отворих, фурмата се беше превърнала в яркочервен скорпион. Той заплашително махаше с отровната си опашка и момчето изпищя от ужас, хуквайки нагоре по склона.

Чак като стигна до края на долчинката, то се обърна и ми извика:

— Ти не си жрец, а пустинен дух.

Бързо направи знака за предпазване от злото и се изплю три пъти на земята, след което избяга и се скри сред скалите.

Именно такъв скорпион търсих край пътеката. Разбира се, още щом го улових, откъснах отровния край на опашката му, след което го прибрах в торбата си с мисълта да го използвам при подобни нежелани срещи.

Останалото го дължах на същия онзи стар роб, който ме беше научил да разчитам думите по движенията на устните. Освен всичко друго той ми показваше и разни хитрости, а една от тях беше да подменям всякакви предмети.

Щом заизкачвах следващия хълм, се обърнах. Пастирчето стоеше на отсрещното възвишение, но вече не беше само. До него стояха и двама едри мъже. Тримата ме наблюдаваха, а момчето оживено жестикулираше. Като разбраха, че и аз ги гледам, всички се обърнаха на другата страна и се скриха зад билото на хълма. Съмнявах се, че ще посмеят да нападнат някакъв си дяволски жрец.

Не след дълго и в далечината забелязах нещо да се движи. Заковах се на място и заслоних очите си с ръка, за да не ми блести слънцето. За мое успокоение насреща ми се задаваше малка и наглед безобидна групичка. Продължих предпазливо, за да я пресрещна, и щом непознатите приближиха, изведнъж ми се стори, че единият от тях е Танус. Водеше някакво магаре. Дребното животно носеше доста тежък товар. Освен големия самар на гърба му се беше качила и жена с дете, но това не му пречеше да върви в крак със стопанина си. Забелязах, че и на жената не й е никак леко, защото по големия й корем се познаваше, че чака дете. Зад нея върху магарето се поклащаше по-голямо момиче.

За малко да извикам Танус по име и да се втурна насреща му, когато разбрах, че съм се припознал. Бях се заблудил от високата, плещеста фигура на мъжа, от гъвкавата му походка и златните къдрици над челото му. Явно присъствието ми го тревожеше, защото още отдалеч беше извадил меча си и не ме изпускаше от погледа си. Когато се разминавахме, той отклони магарето встрани и застана до ценния си товар.

— Боговете да те благословят, добри човече — опитах се да изиграя ролята си на жрец, но в отговор непознатият само изсумтя и продължи да държи оръжието си насочено към мен. Никой никому нямаше доверие в Египет.

— Не излагаш ли на опасност семейството си, като вървиш така сам по пътя? Трябваше за по-сигурно да тръгнеш с някои керван. Из хълмовете бродят всякакви разбойници.

Наистина се тревожех за тези хора. Жената имаше благо изражение и ми изглеждаше свястна, докато момичето едва не се разплака при думите ми.

— Върви си по пътя, жрецо! — махна с ръка мъжът. — Пази си съветите за онези, които имат нужда от тях.

— Много си мил, господарю — тихо се обади жената. — Цяла седмица напразно чакахме да мине керван през Кена. Майка ми живее в Луксор и отиваме при нея да ми помогне при раждането.

— Мълчи, жено! — сгълча я съпругът й. — Нямаме си работа с непознати, дори да са облечени като свещеници.

Позамислих се дали не мога да им помогна с нещо. Като гледах дълбоките, тъмнозелени очи на момичето, не можех да не изпитам умиление. Но баща й дръпна рязко поводите на магарето и отмина нататък. Можех само да изпратя с поглед непознатите и да се надявам, че нищо зло няма да им се случи. „Не можеш да мислиш за всички — рекох си. — Нито да даваш съвети насила.“ И без повече да се обръщам, продължих пътя си.

Отдавна беше превалило, когато най-сетне излязох над тресавището. Някъде долу, сред буйната зеленина се показваше и скалистото островче, на което се надявах да намеря приятеля си. Но дори от високото, където се намирах, не можех да различа колибата. Тя се гушеше сред тръстиките и понеже и покривът й беше от тръстика, отдалеч беше съвсем незабележима. Подскачайки от камък на камък, забързах надолу по пътеката, за да изляза на брега.

Старата ни лодка още стоеше на мястото си. Беше пълна до половината с вода, която трябваше да изгреба, преди да се кача и да се оттласна навътре. Предпазливо си запроправях път сред гъстите тръстики. Прибереше ли се Нил в коритото си, до колибата можеше да се отиде и по суша, но сега, ако паднех от лодката, като нищо можех да се удавя.

До колибата беше привързана друга лодка, доста по-здрава от моята. Притеглих се до нея и бързо се изкатерих по дървената стълба, за да погледна в колибата. Тя се състоеше от едно-единствено помещение, осветявано от широките пролуки в покрива. В Горен Египет никога не вали.

Откакто двамата с Танус открихме изоставената колиба, никога не съм я виждал в такъв безпорядък. Дрехи, оръжия и кухненски съдове бяха разхвърлени по пода, сякаш в стаята е имало истинско сражение. Миришеше на пот и развалена храна, но особено нетърпима бе миризмата на вкиснало вино.

В ъгъла две голи и мръсни тела се бяха проснали едно до друго върху още по-мръсното легло. Прекосих стаята, за да се уверя, че са живи, и в този момент жената силно изсумтя и се обърна на другата страна. Беше млада, с приятна фигура и пищни форми, а буйните къдрици под корема й представляваха предизвикателство за всеки мъж. Но дори и сега, докато си почиваше, лицето й бе намусено и не можех да я нарека красива. Без съмнение Танус я беше прибрал от пристанището.

Винаги е бил човек с изтънчен вкус, а и не се сещам някога да е пиел. Това създание до него и изпразнените делви вино край стените говореха, че приятелят ми наистина е паднал, и то твърде ниско. Ако не бях сигурен, че е той, може би дори нямаше да го позная. От многото пиене лицето му беше подпухнало, а голяма част от него се губеше под гъста, неподдържана брада. Сигурно не се бе бръснал, откакто го видях за последен път.

Жената се събуди. Очите й се спряха върху мен и само за миг скочи с котешка пъргавина от леглото, за да грабне камата, висяща над главата ми. Успях да я изпреваря и насочих оръжието срещу нея.

— Махай се! — тихо й изсъсках. — Махай се, преди да съм те набучил на ножа.

Тя събра набързо дрехите си и ги навлече, като през цялото време не преставаше да ми хвърля убийствени погледи.

— Не ми е платил.

— Сигурен съм, че вече си си взела предостатъчно — срязах я аз и й посочих с ножа вратата.

— Беше ми обещал пет златни пръстена — започна да хленчи жената. — Повече от двадесет дни съм тук и всичко вършех: готвех, пазех къщата, обслужвах го като господар, а след като се натряскаше му бършех повръщаното. Трябва да си получа дължимото. Ако не ми платиш, няма да си тръгна…

Сграбчих я за черната коса и я изблъсках през вратата. Без да я изпускам, с другата ръка притеглих към себе си по-разнебитената от двете лодки и натиках жената в нея. Щом проститутката се почувства в безопасност, от устата й забълваха такива гнусотии, че чак птиците се изплашиха и тревожно закръжиха над тръстиките.

Прибрах се в колибата. Танус не беше помръднал. Проверих всички делви с вино — повечето бяха празни. Чудех се откъде ли е намерил толкова вино, но после ми мина през ум, че сигурно жената е ходила до Карнак, за да намери някой лодкар, който да го докара наведнъж. Като гледах празните съдове, имах чувството, че с толкова вино цялата дружина на Сините крокодили не би изтрезняла в продължение на месеци. Нищо чудно, че Танус беше в такова окаяно състояние.

Седнах за малко край леглото му, опитвайки се да му вляза в положението. Явно, че целта му беше да се самоунищожи. Това можех да го разбера и не ми даваше сърце да го съдя за слабостта му. Любовта му към господарката ми беше толкова силна, че ако бях на негово място и на мен не би ми се живяло повече.

Но и не можех да си затворя очите пред начина, по който той сам се подиграваше със себе си в желанието си да се откъсне завинаги от земните грижи. Все пак дори и сега вътрешно го оправдавах. Не беше единственият, който постъпваше така. Господарката ми също искаше да се самоубие. А нея я бях разбрал и й бях простил. Защо да не простя и на Танус? Въздъхнах дълбоко. Тези двама нещастни младежи бяха всичко, на което истински съм държал през живота си. После станах и се залових за работа.

Известно време стоях надвесен над Танус, чудейки се дали да се държа грубо с него или не. Най-накрая го хванах за краката и започнах да го влача по пода на колибата. Той се поразбуди и ме наруга с пресипнал глас, но аз не му обърнах внимание. Стигнах до вратата и го блъснах навън. Той полетя с главата напред и цопна тежко в блатото, изпръсквайки всичко наоколо с вода. След малко се показа на повърхността и без да се е съвзел още от пиянството си, започна да размахва ръце, мъчейки се да стъпи на дъното.

Тогава и аз скочих във водата, сграбчих го за косата и го натиснах. В началото Танус почти не се съпротивляваше и ми беше лесно да го задържа така. После обаче инстинктът му за самосъхранение заговори и като насъбра някогашната си сила, той така здраво ме разтърси, че изхвръкнах от водата и като прекършена клонка полетях назад.

Танус изскочи над повърхността и шумно си пое въздух, като в същото време раздаваше удари наляво и надясно, опитвайки се да докопа невидимия си нападател. С тези си удари можеше да убие дори хипопотам и затова предпочетох да се отдалеча на безопасно разстояние.

Приятелят ми зашляпа из водата и заслепен от косата си, се отпусна на дървената стълба. Беше нагълтал толкова вода, че сега се давеше в болезнена кашлица. За миг дори се уплаших, да не би да съм прекалил с лечението си. Тъкмо се канех да му се притека на помощ, когато той отвори широко уста и започна да повръща вода и вино.

Остана известно време върху стълбата, опитвайки се да успокои дишането си, след това отново повърна. Аз се бях вкопчил за един от коловете на къщурката и използвах момента най-сетне да му заговоря:

— Как ще се гордее с теб господарката Лострис, ако те види!

Той се огледа и най-накрая успя да ме разпознае изпод мокрите кичури коса.

— Проклет да си, Таита! Ти ли се опита да ме удавиш? Идиот такъв, щях да те убия.

— Като ти гледам исполинската сила, най-много да строшиш някоя кана вино. Погледни се само на какво си заприличал! — отвърнах му аз и влязох вътре, оставяйки го да си говори сам в блатото. Все някой трябваше да изчисти всичката мръсотия в колибата.

По някое време Танус се изкатери по стълбата и седна засрамено пред вратата. Аз обаче продължих работата си, без да му обръщам внимание. Най-накрая на него му дотегна да мълчи и шумно се провикна:

— Как си, стари приятелю? Липсваше ми.

— И ти ни липсваше, ама кой ни пита? Как постъпи с Кратас например? Оставил си го сам да командва сраженията по реката. Ами господарката Лострис? По цял ден говори за теб и се мъчи да ти бъде вярна. Чудя се какво ли би казала, ако видеше тази хубостница, която изхвърлих от леглото ти.

Той изръмжа и ме изгледа едва ли не с омраза.

— Таита, да не съм чул името на господарката ти. Неприятно ми е да си спомням за нея…

— Затова побързай да отвориш още някоя делва вино!

— Вече съм я загубил завинаги. Какво очакваш да направя?

— Да запазиш вяра и сила на духа, така както ги е запазила тя.

Той ме изгледа внимателно.

— Кажи ми нещо за нея, Таита. Как е тя? Сеща ли се за мен?

— И още как — изсумтях аз недоволно. — Почти не мисли за друго. Готви се за деня, когато ще се събере отново с теб.

— Само дето това няма да стане никога. Вече съм я загубил завинаги и повече не ми се живее.

— Ами добре тогава! — ядосах се аз и като го прескочих, излязох от колибата и седнах в лодката. — Нямам аз време за губене. Ще кажа на господарката си, че дори не си пожелал да чуеш посланието й.

— Чакай, Таита! — извика той подире ми. — Върни се!

— Защо? Нали искаш да се самоубиеш? Ами хайде, направи го. По някое време ще пратя балсаматорите да се погрижат за тялото ти.

Той се усмихна смутено.

— Добре, държа се като глупак. От пиенето главата ми съвсем се е размътила. Хайде, върни се! Моля те! Искам да чуя какво ми праща Лострис.

Направих възможно най-киселата си физиономия, но благоволих да се върна в колибата.

— Господарката ми нареди да ти предам, че любовта й към теб е останала непокътната въпреки всичко, което е била принудена да върши. Тя винаги е била и ще си остане твоя жена.

— Кълна се в боговете, тя ме прави за срам!

— Не. Ти сам се правиш.

Той грабна ножницата, която висеше над леглото, извади меча си и обхванат от дива ярост, започна да удря с него по амфорите край стената. Те се разхвърчаха на парчета, а виното се изливаше на пода, преди да протече през пролуките между дъските.

Най-накрая Танус се спря и се върна при мен. Като го гледах, не можах да се сдържа и язвително му се изсмях:

— Ама погледни се! Уморяваш се като престарял жрец, който никога не е хващал оръжие…

— Престани, Таита! Достатъчно. Да не си посмял повече да ми се смееш, защото ще съжаляваш.

Беше започнал истински да се ядосва, а точно това ми беше целта. Обидите, които слушаше от мен, можеха само да му вдъхнат повече твърдост.

— Господарката ми смята, че ще е най-добре да отговориш на предизвикателството на фараона, така че след пет години, когато тя се освободи, ти да си още сред нас и да живееш с чест.

Сега вече го стреснах.

— Пет години? Какво искаш да кажеш, Таита? Дали наистина нашето страдание ще има край?

Отговорих му кратко и ясно:

— Гледах в бъдещето на фараона. До пет години той ще умре.

Моят приятел ме погледна с широко отворени очи и само за няколко секунди лицето му смени поне стотина пъти изражението си. Танус така и не се научи да прикрива чувствата си.

— Гледал си му в бъдещето! — промълви той най-сетне. — С плочките, нали?

Отначало не вярваше в пророческите ми способности и винаги ми се смееше, когато отворех дума за плочките. Но след като имаше доста случаи да се увери в истинността на моите видения, накрая промени изцяло отношението си към тях.

— Способен ли си да изчакаш? — попитах го. — Господарката ми се кълне, че ако трябва, ще те чака цяла вечност. А ти няма ли да изтърпиш няколко години заради нея?

— Заклела се е, че ще ме чака? — не вярваше Танус.

— Цяла вечност — повторих и за миг се уплаших той да не вземе да се разплаче. Не бих понесъл мъж като него да бъде победен от чувствата си и затова веднага смених темата: — Не искаш ли да чуеш точно какво видях?

— Да, разбира се, че искам! — съгласи се на драго сърце той, преглъщайки сълзите си.

Двамата се разговорихме и понеже имахме много неща да си кажем, така и не разбрахме нито кога се стъмни, нито кога отново се развидели.

Разказах на приятеля си всичко онова, което бях споделил и с господарката Лострис. Не пропуснах и най-малката подробност. Докато му обяснявах как господарят Пианки е бил съсипван ден след ден от скрития си враг, той не можеше да се сдържи на едно място, крачеше неспокойно, като размахваше юмруци и сипеше безброй закани. А на сутринта с радост видях, че пред мен стои не онзи жалък пияница от предния ден, а истинският смел и решителен Танус — такъв какъвто винаги съм го познавал.

— Тогава да се заемаме още отсега с плана ти — заяви той, — защото по всичко изглежда той е най-правилният!

Скочи на крака и препаса меча си. Съветвах го все пак да почака малко и да си почине след толкова месеци, прекарани в пиянство, но той не щеше да чуе и повтаряше непрекъснато:

— Трябва да се върнем в Карнак незабавно! Кратас ни чака. А желанието ми да отмъстя за баща си и да видя отново своята любима е толкова силно, че жив ще изгоря, ако не го изпълня.