Речният бог (Книга първа)

Бурята беше отминала и ни оставаше съвсем малко време. Навярно царските ловци бяха започнали да ни търсят. За щастие бурята щеше да ни послужи за извинение, че сме изчезнали, защото най-вероятно оцелелите, ако такива изобщо имаше, се бяха пръснали на всички посоки и никой не би ни държал сметка как сме се появили точно при гробниците. Но и никой не биваше да ни открие в компанията на Танус.

От друга страна, тези два дни с него не си бяхме казали думичка, а трябваше да обсъдим доста въпроси. Седнахме на входа на гробницата и набързо нахвърлихме плановете си за бъдещето.

Господарката ми се беше умълчала и изобщо в поведението й имаше нещо доста необичайно. Вече не бъбреше непрестанно, както навремето, а само гледаше в очите Танус и от изражението й се излъчваше истинско благоговение. Напомняше ми на жрица, която се моли пред образа на своето божество-покровител. Очите й не се откъсваха от лицето му и от време на време я виждах да го докосва, колкото да се увери, че е от плът и кръв.

Щом усетеше ръката й, Танус прекъсваше разговора и потъваше в дълбоките й, зелени очи. Налагаше се да му напомням, че имаме работа да вършим. Колкото и да се насилвах, трудно ми беше да споделя щастието им и възхищението, с което двамата се гледаха, ме изпълваше с още по-тежка горест.

Докато се разберем за всичко, се забавихме повече, отколкото трябваше, но най-накрая се сбогувах с Танус и с бърза крачка поведох магарето към реката. Макар слънцето да се беше показало, въздухът все още беше изпълнен с жълтеникав прах, който хвърляше неестествена сянка над пустинята. Забързах напред, а господарката ми остана да се сбогува с Танус. Аз се спрях да я изчакам в подножието на хълма.

Най-сетне двамата се показаха от гробницата. Изгледаха се продължително, без да се докосват, сетне той се обърна и тръгна по пътя си. Господарката ми го изчака да се скрие зад билото на съседния хълм и слезе при мен. Вървеше като замаяна.

Помогнах й да се качи на магарето и докато затягах ремъка на седлото й, тя се наведе и ме хвана за ръката.

— Благодаря ти — изрече просто.

— Няма за какво — отвърнах й.

— Затова, че съм най-щастливият човек на света. Всичко, което ти си ми говорил за любовта, се оказа вярно. Моля те, радвай се за мен, дори ако… — не довърши тя думите си.

Изведнъж осъзнах, че е отгатнала болката в душата ми. Дори и на върха на щастието господарката ми усети, че ме е засегнала, и й стана тъжно заради мен. В този миг я обичах повече от всякога.

Обърнах се напред, хванах магарето и се насочих към Нил.