Речният бог (Книга втора)

Както бяхме предсказали на церемонията на водите в Елефантина, разливът това лято бе голям. Когато водите се отдръпнаха, полетата блестяха от новите наноси черна кал. Те скоро се покриха с буйна растителност. Когато принцът направи първите си крачки, хамбарите на Египет бяха препълнени, а килерите дори на най-бедните поданици изобилстваха от храна. На западния бряг дворецът на Мемнон постепенно започваше да придобива очертания, а войната на север се очертаваше победна за нас. Боговете се усмихваха на фараона и неговия народ.

Единствено двамата любовници не бяха доволни — въпреки че бяха достатъчно близо, за да се докосват, те бяха разделени от бездна, по-широка от долината, в която живееха. Всеки от тях ми напомняше за пророчествата от плочките на Амон Ра, като че ли бях лично отговорен за изпълнението на виденията си. Напразни бяха протестите ми, че съм само огледало, в което се отразява бъдещето, и че не съм аз този, който мести камъчетата по дъската за игра на бао на съдбата.

Старата година измина и реката започна отново да се надига, завършвайки безкрайния цикъл. Това бе четвъртият разлив, който плочките на Амон Ра бяха предрекли. Както всички останали и аз очаквах моето видение да се сбъдне преди края на този сезон. Когато това не се случи, и двамата, моята господарка и Танус, сурово ме обвиниха.

— Кога ще съм свободна да бъда с Танус? — въздъхна царица Лострис. — Трябва да направиш нещо, Таита.

— Не мен, боговете са тези, които трябва да питаш. Мога да се моля, но това е всичко.

Сетне измина още една година без никаква промяна и дори Танус стана мрачен.

— Толкова надежди бях възложил на теб, че съм поставил цялото си бъдещо щастие в ръцете ти. Кълна ти се, Таита, че ако скоро не направиш нещо…

Той млъкна и се втренчи в мен. Заплахата бе по-страшна, защото не бе доизказана.