Речният бог (Книга втора)

Би трябвало да бъда доволен и преситен, но неспокойната ми натура ме теглеше да изследвам непознатото. Когато не работех в гробницата на фараона, планините ме примамваха.

Започнах да правя къси разходки из клисурите, сам или с Хюи.

С него за пръв път видяхме стадо кози високо над нас в планината. Досега не бяхме срещали такава порода. Бяха два пъти по-високи от тези, които бяхме виждали в поречието на Нил.

Хюи занесе новината за тези огромни кози до корабите ни, разположени при Кебуи. След месец господарят Танус, преметнал лък през рамо и придружен от Мемнон, пристигна в долината на гробницата. Принцът се бе превърнал в ревностен ловец като баща си и нямаше търпение да тръгне след козите. Що се отнася до мен, бях много доволен, че ще имам възможността да проуча по-подробно тези планински земи.

Имахме намерение да се изкачим само до най-близките върхове, но когато се изкатерихме на един от тях, пред нас се разкри невероятна гледка. Издигаха се планини, чиито върхове опираха в небето. Те правеха върха, на който бяхме застанали, съвсем нищожен и ни мамеха да продължим нагоре.

Нил също се изкачваше през стръмни долини и мрачни клисури, които пенеха водите й. Невинаги можехме да следваме курса на реката и на места бяхме принудени да се движим по шеметните кози пътеки през неприветливите планини.

Когато навлязохме навътре в планините, те вече не изглеждаха толкова страшни.

Бяхме стотина мъже и водехме десет коня, натоварени с провизии. Лагерувахме в едно от онези бездънни дефилета. Трофеите от последния лов на Танус и Мемнон лежаха на камъните, очакващи нашите оценки и възхищение. Бяха две глави на козли, по-големи от всичко, което бяхме виждали в нашите пътешествия. Рогата им бяха толкова тежки, че два роба едва повдигаха една глава. Внезапно заваля.

В нашата египетска долина вали веднъж на двадесет години. Никой от нас не бе виждал дъжд като този, който се изля върху нас.

Първо, плътен тъмен облак закри небето над скалите, така че ние се потопихме от слънчева светлина в дълбок мрак. Студен вятър се втурна надолу към долината и смрази телата и духа ни. Струпахме се уплашени на едно място.

Светкавица се стрелна като копие от мрачния облак и разтресе скалите наоколо, изпълвайки въздуха с миризма на сяра. Над нас изтрещя гръмотевица, а земята под краката ни се разлюля.

Тогава заваля. Не бе обикновен дъжд, приличаше на водопад. Не можехме да дишаме, водата запълваше ноздрите и устата ни и имах чувството, че се давя. Водната струя бе толкова плътна, че едва различавах човека, застанал до мен. Побягнахме да се скрием под близката скала.

Беше студено. Не познавах такъв студ, бяхме се покрили единствено с нашите тънки ленени шалове. Студът проникваше до костите ни и ние треперехме така, че зъбите ни тракаха.

През шума на дъжда дочух още един. Това бе вода, падаща от скала на скала като ненаситно чудовище, повличайки всичко по пътя си.

Пороят ме повлече — помислих си, че умирам, докато се премятах, и студена вода изпълни гърлото ми. Обгърна ме мрак и реших, че съм мъртъв.

Смътно си спомням как нечии ръце ме изтеглят от водата, а сетне ме отнасят на някакъв бряг. Чувах принцът да ме вика. Преди да отворя очи, усетих мириса на горящи дърва. Почувствах топлина да се разлива по тялото ми.

— Таита, събуди се! Кажи ми нещо! — Гласът бе настоятелен и аз отворих очи. Лицето на Мемнон плуваше пред мен, той ми се усмихна. Сетне викна:

— Той отвори очи, господарю Танус.

Открих, че се намираме в пещера, а навън бе паднала нощ. Танус се приближи и приклекна до принца.

— Как си, стари друже? Надявам се да не си си счупил кокалите?

С усилие седнах и внимателно се опипах, преди да отвърна:

— Всяка става ме боли, освен това съм страшно гладен.

— Значи ще оживееш — засмя се той, — въпреки че преди малко се съмнявах, че някой от нас ще се спаси. Трябва да се махаме от тези проклети планини, преди нещо още по-лошо да ни е сполетяло.

— Какво стана с останалите? — попитах аз.

Танус поклати глава.

— Всички се удавиха. Ти си единственият, когото успяхме да изтеглим от водата.

— А конете?

— Удавиха се. Всичките.

— Храна?

— Никаква — отвърна Танус. — Дори лъкът ми бе отнесен. Останаха ми само мечът и дрехите на гърба.