Реликвата

Глава петнадесета

Лиз изчака Грей да напусне библиотеката и къщата, слезе в пълната с книги стая и запрелиства сутрешния вестник. Като намери това, което търсеше, тя се отпусна на един стол и внимателно прочете поредната реч на мъжа си, в която той отново искаше да се ускори процеса за прекратяване на ужасната търговия с бели робини.

Когато слезе на закуска, тя с изненада откри, че Грей е все още там. В момента, в който тя влезе, той стана и с леден поглед я остави сама с шунката, намазаните с масло препечени филийки и мармалада. Този единствен миг й бе достатъчен, за да види тъмното петно върху силната му челюст. Очевидно той е бил нападнат и тази реч потвърждаваше теорията на Тимъти, че нападенията неизменно следват всяко действие, предприето от Грей за спиране на отвратителното престъпление.

Лиз бе не по-малко бясна от него. Но въпреки, че не можеше повече да обича очевидно безразличния към нея съпруг, тя не можеше да потисне растящата тревога от опасностите, които го заплашваха. Лиз бе твърдо решена да продължи опитите си да свали маската на врага му, за да го предпази.

Тя прехвърли вниманието си от вестника върху най-долното чекмедже на бюрото и бързо откри папката, която все още бе под платените сметки. Към старите парчета хартия бе прибавено ново: „Този път само двама от моите любимци. Другия път — повече и няма да се отървеш“

— Ваша светлост… — повика я тихо Ани от открехнатата врата.

Лиз погледна нагоре и по възбудения поглед на камериерката си разбра, че има нещо важно.

— Влез — каза тя.

Ани пристъпи в библиотеката и затвори тихо вратата, докато Лиз с не по-малко внимание прибра обратно папката на мястото й.

— Както ме помолихте — започна Ани, — аз слушах внимателно разговорите на слугите, навсякъде, където ходихме. Те обсъждаха предимно глупави слухове за настоящите изневери на господарите си, но вчера, докато бяхте в градината, а аз в стаята на прислугата, чух нещо странно, което мисля ще ви заинтересува. Добре, че ме оставихте там, когато се прибрахте, защото иначе нямаше да го разбера.

Лиз почувства леката обида, но не искаше да прекъсва словесния поток на Ани с извинения, които по-късно щяха да бъдат също толкова искрени както сега. Тя кимна окуражително. Явно тази заран щеше да научи още нови неща.

— Говори се за един тъмен субект, който често посещава Хейтън Хол късно през нощта. Последния път, той е водил със себе си един уличен хлапак.

— Твоят бърборко знае ли името на този тъмен субект? — Лиз чакаше отговор със затаен дъх.

Ани тъжно поклати глава:

— За съжаление източникът в дома на графа не може да си спомни, но твърди, че става дума не точно за име, а за някакъв прякор, май името на някакво животно.

Тази информация, която според Ани бе недостатъчна, зарадва Лиз и тюркоазните й очи заблестяха, въпреки че тя все още гледаше разсеяно отворения вестник. Явно „тъмния субект“, който посещаваше графа нощем бе Язовеца. Въпреки тренираната любезност на Лорънс предния ден, Лиз от известно време подозираше, че той има нещо общо със заплахата за Грей. Сега вече бе сигурна, но това не бе достатъчно. Трябваха доказателства.

— Благодаря ти, Ани — Лиз се обърна отново към почтената млада прислужница. — Ти още веднъж много ми помогна. Освен това, искам да те уверя, че имах причини да си тръгна от градинското увеселение, без да те извикам да ме придружиш. Извини ме, задето не ти оставих съобщение.

Ани прости бързо и сърдечно се усмихна. После, след като каза това, за което бе дошла, тя направи бърз реверанс и се измъкна от стаята.

Докато Лиз връщаше внимателно вестника на лъскавата месингова поставка, умът й бързо прехвърляше възможните начини да се сдобие с необходимите доказателства. Тя излезе от библиотеката изправена и с вдигната глава. Трябваше да намери Дру и с помощта на скромното момиче да осъществи един смел план.

— Не мога да повярвам, че ме въвлече в това.

— Дру шепнеше драматично на Лиз, сякаш някой можеше да чуе разговора, който провеждаха в затворената карета.

— Ще бъдем в безопасност, ваше благородие. — Ани грижовно успокои благородното момиче, с което бяха почти връстнички, но разликата в общественото положение бе огромна — Джеръми знае какво да направи, за да изглежда като произшествие, без да ни нарани.

Дру се усмихна на прислужницата си, приятна на вид и склонна към решителни действия, също като своята господарка. По молба на Лиз момичето бе накарало приятеля си да вземе униформата на все още отсъстващия помощник-кочияш и по нареждане на херцогинята да докара каретата, за да излязат трите на следобедна разходка.

— Как може да си сигурна в това, когато твоят Джеръми дори не е кочияш? — Притеснителна по природа, Дру бе искрено загрижена и освен това й харесваше да дразни момичето.

— Той е преминал обучение — Ани започна пламенно да защитава близкия си приятел и селския акцент започна да прозира през стриктно спазваната дисциплина на гласа й — и откак Бийтън остана заедно със семейството в Ашли за повече от три седмици и не му се връща в града, сигурно Джеръми скоро ще го назначат официално за помощник-кочияш.

Докато другите две момичета разискваха първия етап на опасния план, Лиз гледаше навън и в същото време трепереше вътрешно. Невинното изказване на Ани за способностите на нейния хубавец „да направи така, че да изглежда като произшествие“ й припомни, че те щяха да използват същия трик, който невидимия враг използва срещу нея и Грей още от първия ден в Лондон. Лиз не искаше да мисли, колко слаб е планът й и за да успокои нервите си, прокара ръка по сивия костюм, чиито цвят така напомняше очите на Грей. Това бе любимата й дреха и съвсем не я интересуваше, че не е прието да се появява с един и същ тоалет повече от един път по време на Сезона.

След като си възвърна смелостта, Лиз се опита да вдъхне на Дру кураж, какъвто притежаваха героите на евтините приключенски романи, с които младата дама тайно се развличаше.

— Дру, помниш ли, колко впечатлена бе, че съм се сблъсквала с крадци на добитък в ранчото си в Уайоминг? Тимъти те обвини, че четеш много булевардни книжлета.

Дру отвори уста, за да се защити, но не можа да каже нищо, а Ани зяпна смаяно, защото за първи път чуваше за тези страшни преживявания.

Лиз се усмихна бързо на Ани и се обърна към Дру, като я погледна твърдо в очите:

— Сега имаш шанса да се изправиш срещу още по-опасен противник.

— Признавам, че се забавлявам, като чета възбуждащи истории и че се възхищавам на приключенията ти, но никога, дори в сънищата си, не съм твърдяла, че съм безстрашна или способна по някакъв начин да извърша подобни подвизи. — Дру бързо допря пръсти до устните си, без да мисли за следите, които червилото щеше да остави върху белите ръкавици.

— Глупости — реагира Лиз. — Ти се изправи срещу мащехата си и срещу Грей в историята с бала у Кардингтън.

— Това е съвсем различно. Едно е да рискуваш да направиш малък гаф, като да те върнат от бал или да те изпратят на село заради опит да се противопоставиш на нечия воля, а съвсем друго, да те отхвърлят от обществото, защото си загубила почтеното си име, като си посетила ергенски дом. Освен това, тогава Тимъти беше с нас.

— А, да, Тимъти. Значи в това е целият проблем? Скъпо момиче, ти знаеш не по-зле от мен, че Тимъти ще те обича, без значение какво се е случило.

Деликатна руменина покри страните, обрамчени с тъмни къдри.

— Освен това — продължи Лиз, докато Дру мълчеше отдадена на щастливи мисли, — както ти казах, Лорънс няма да бъде в дома си! Вчера ми каза, че ще ходи в хижата си за няколко дни, за да работи с полицията по разследването на инцидента, в който пострада Грей. Така че очевидно ние не отиваме при него. Ние сме просто благоприлични дами, които са претърпели злополука.

— Дали графът е там или не — каза Дру, като демонстрираше вродено упорство, не по-малко твърдо от това на Лиз — страхувам се, че тази визита ще остави петно върху репутацията ни.

Лиз понечи да отговори, но Дру вдигна ръце в знак, че иска да каже още нещо.

— Кой може да каже, какви хора работят за него? Няма ли риск, последствията да са още по-тежки? — последните думи бяха изречени почти шепнешком от страх пред неясните, но със сигурност противни значения на термина „търговия с бели робини“.

Това бе една опасна възможност, която вече бе минала през ума на Лиз. В името на мъжа, когото обичаше и без оглед на чувствата му, тя щеше да поеме този риск, но отговорността за въвличането на двете момичета в това начинание й тежеше. Ако се наложеше, щеше да промени плана си и да отиде сама.

— Дру, ще накарам Джеръми да те закара до къщи, ако наистина няма да ме придружиш в търсенето на доказателства за съучастието на Хейтън.

Въпреки че допреди малко Дру искаше да се откажат, това предложение, направено в последната минута я сепна, но след миг тя се засмя и престана да се колебае:

— Какво? И да изпусна възможността да изживея мечтите си? Няма да позволя да се забавляваш само ти. Само моля те, бъди търпелива и ми кажи плана още веднъж, за да съм сигурна, че съм разбрала всичко правилно.

Лиз започна, без да се замисли, тъй като бе повтаряла тези думи няколко пъти преди и след следобеда, който прекара с лейди Юфемия.

— Каретата ни ще се повреди недалеч от лондонската къща на Хейтън. Единственото, което ще ни остане е да отидем там и да потърсим подслон, докато кочияшът ни изтича обратно до Брант Хаус, за да вземе друга карета. Ще ни приемат със сигурност. Когато влезем, ще ти стане лошо и ще припаднеш. Това ще ги накара, да се надяваме, да те отнесат в някоя спалня в онази част на къщата, където са личните стаи на Лорънс. Разбира се, аз, като твоя приятелка, ще те придружа и когато ни оставят сами, за да потърсят помощ, ще започнем да търсим доказателства.

— Все още мисля, че сценарият ти е трудно осъществим. Но аз ще се направя на Виолета от операта, която гледахме онази вечер, и ще припадна така истински, че ще изпълня сърцата на прислугата със съжаление. — Дру се поизправи, намести бонето си, което се бе изместило леко встрани и вещо добави: — Според мен е доста по-вероятно една припаднала жена да бъде положена на най-близката кушетка, докато слугата намери ароматни соли.

— Ароматни соли в дома на ерген? — бронзовите вежди се извиха невярващо.

— Да, наистина, малко вероятно. Но тогава те ще отидат за лекар, а аз ще остана върху кушетката.

— Да — Лиз знаеше колко слаб е планът, — но това е единственото, което успях да измисля, а вие не предложихте нищо друго.

— Така е — усмихна се Дру. — Поне ще бъдем вътре двете заедно.

— И аз — добави обидено Ани.

Лиз погледна топло смелата прислужница, която бе поела още по-голям риск. Ани бе тази, която накара Джеръми да ги доведе тук. И докато Лиз и Дру рискуваха да бъдат отблъснати от висшето общество, ако нещо се случеше на младите благородни дами, за това щеше да бъде обвинена камериерката. Елизабет бе прочела достатъчно тукашни вестници, за да знае, че слугите, уволнени без препоръки нямат бъдеще и твърде често завършват краткия си живот в някой приют за бедни. Богатото й въображение изрисува още по-страшни картини. Тя си представи слугите на Хейтън не като почтителен и добре обучен отбор, каквито сигурно бяха, а като груби типове, готови по негова заповед да извършат престъпление. Те щяха да се страхуват по-малко да продадат една прислужница, или да я използват, за да покажат на дамите, какво може да се случи на самите тях.

Лиз отхвърли тези мисли, достойни за булевардните книжки, към които двете й спътници бяха така привързани и кимна към прозореца:

— Почти стигнахме. Пригответе се.

Изведнъж каретата се наклони. Лиз се почувства като при предното изживяване, но този път всички бяха подготвени за сътресението и необичайния наклон, под който спря каретата. Никой не пострада, до голяма степен благодарение на предпазните мерки, които тя взе, като предупреди спътниците си и настоя да се подготвят. Лиз се молеше да бъдат също толкова невредими и в края на това приключение.

Вратата, която бе застанала почти над главите им, се отвори и Джеръми погледна вътре. Униформата му на помощник-кочияш не бе пострадала видимо, за разлика от тази на Елисън при първото произшествие. Макар и не много висок, Джеръми бе достатъчно силен. Той повдигна първо дукесата, после лейди Друзила от преобърнатата карета и чак тогава се обърна към Ани. Джеръми й намигна и незабелязано вдигна разхлабената чивия на оста докато се преструваше, че оглежда щетите. Изобличаващото доказателство бе прибрано в джоба на униформата, където нямаше опасност да бъде намерено от любопитни хора и да издаде истинската причина за произшествието.

Ани се усмихна на своя приятел, но веднага върна заученото си изражение на почтителна скромност, докато той я изваждаше от каретата.

Трите жени се запътиха към къщата на графа. Вратата се отвори още преди да почукат.

— Страхувам се, че претърпяхме незначителна злополука — започна Лиз. — Господарят ви е мой приятел, който неотдавна ми предложи помощта си. Бихме ли могли аз, компаньонката ми и моята прислужница, да отдъхнем вътре, докато кочияшът ни изтича до Брант Хаус и уреди връщането ни.

Икономът не каза нищо, но отстъпи и с поклон ги покани в мраморното предверие. Щом затвори вратата след тях, той ги поведе към гостната. Лиз бе доволна. Нещата вървяха много по-лесно, отколкото си представяше. Наистина, всичко вървеше като по ноти, докато…

— Лизи, за мен е чест, че приехте предложението ми да ви помогна — Лорънс стоеше в средата на стаята, елегантно обзаведена с мебели от идеално полирано черешово дърво, сиви плюшени килими и изящни канапета и столове. — Заповядайте, дами. Моля, настанете се удобно.

Лорънс бе видял дамите да се приближават и направи всичко, което бе по силите му, тяхното посещение да остане незабелязано от минувачите. Икономът бе инструктиран да ги въведе възможно най-бързо в къщата. Графът бе любопитен да узнае причината, която ги водеше тук, но най-важното в случая бе да ги изпрати, без да възникне скандал, засягащ, която и да е от тях. Въпреки че бе взел участие в не една деликатна ситуация и определено нямаше нищо против да създаде още една с участието на пламенната Лиз, той реши, че моментът не е подходящ. Нещата отиваха към завършване и не биваше точно сега да оплесква всичко, заради няколко часа забавна игра.

Когато Хейтън се обърна, за да им посочи с жест удобните места, веждите на Дру се повдигнаха с шеговито възмущение. Лиз долови нежния укор и отвърна с печална гримаса.

Елизабет определено не бе очаквала това. Тъй като се бяха оказали сами с мъж в неговия дом, те решиха да не рискуват, като симулират припадък, защото не знаеха до какви последствия ще доведе това. Трябваше да изоставят плана си и да съсредоточат усилията си да се измъкнат незабелязано. Лиз знаеше, че докато посещение в дома на отсъстващ мъж можеше да бъде извинено, макар една дама никога да не влизаше в къщата на ерген, то обществото като цяло, и в частност Грей, никога не биха й простили това, ако то станеше известно. Това не трябваше да се случи!

Лорънс прехвърли вниманието си от лейди Друзила, която седеше вдървена на ръба на една софа и от прислужницата, заела стол с висока облегалка към все още правата Лиз.

— Лизи, моля ви, седнете, докато наредя да подготвят каретата ми, за да ви откара в Брант Хаус.

Докато графът даваше инструкции на иконома си, Лиз седна на красиво тапицирания стол, който й бе посочен и се опита да обмисли ситуацията, която засега се очертаваше като фиаско. Тя си каза, че това е просто провал на плана й за откриване на уличаващи доказателства, причинен от присъствието на графа. В следващия миг осъзна, че това ще задълбочи пропастта между нея и Грей. Лиз се страхуваше, че ако той видеше или дори чуеше, че се е прибрала с карета, която носи герба на Хейтън, ще приеме това за отговор на въпроса си, къде е била в онази нощ, когато я завари в стаята на прислугата. Тази мисъл добави още мъка към страданието й от връзката на Грей с друга жена.

Въпреки това, когато домакинът им се върна, тя го дари с ослепителна усмивка.

— Радвам се, че сте тук, Лорънс. Когато каретата ни се повреди и видях, че се намираме недалеч от дома ви, се поколебах дали да потърсим помощ тук, защото мислех, че сте в ловната си хижа.

Лорънс отвърна на Лиз с една също толкова блестяща и също толкова фалшива усмивка. Явно не е забравила извинението му за дългото отсъствие по средата на Сезона. Тогава той бе останал с впечатлението, че е прекалено разстроена, за да обърне внимание на това. Фактът, че тя бе запомнила неговите думи, засилиха любопитството му и породиха ново съмнение.

— Съвсем скоро ще тръгна за хижата. Определени обстоятелства забавиха пътуването, което възнамерявах да предприема.

Прекалено сърдечната му усмивка се премести от безучастното изражение на Лиз към учтивата светска усмивка на Дру.

— Последните колебания на борсата разтревожиха посредника ми и той ме помоли да отложа заминаването си. Освен това, принцът поиска съвета ми за една кобилка, която иска да вземе в конюшните си. Знаете, че никой от нас не може да откаже на кралското желание.

Лиз слушаше внимателно. Мъжът изглеждаше странно притеснен. Дали причината бе тяхното неочаквано посещение? Може би. А може би още нещо. Въпросите, които предизвикваше неговото притеснение, събудиха ловния й инстинкт.

Странно, помисли си Лиз, може би, ако не беше много по-силния образ на Грей, тя сигурно би намерила този слаб, бледен мъж за привлекателен. Сега, когато го познаваше по-добре, трудно можеше да си представи, че той притежава достатъчно сила, за да бъде източника на заплахата за нейния съпруг. Въпреки това, тя бе твърдо убедена в това.

Икономът се появи в стаята учудващо скоро. Странен израз на облекчение премина през лицето на Лорънс, когато той кимна към вратата:

— Ваша светлост, лейди Друзила, — той преиграваше с галантността си — каретата очаква вашето благоволение.

Така още един от смелите планове на Лиз претърпя неуспех. Тя бе загубила тази битка, но не и войната и нямаше да се оттегли или да се предаде, докато любимия й бе в опасност.