Реликвата

Епилог

Късният септември на 1886 г.

— Татко е организирал лов през първата седмица след пристигането ни — Лиз седеше на плюшения диван във всекидневната на Ашли Хол и се усмихваше на мъжа, който току-що беше влязъл. Усмивката, вече обичайна за съпруга й, го правеше още по-красив, отколкото когато се запознаха. — Страхувам се, че ловът на фазани, в който той участва тук, не го впечатли, също като мене първия път.

— Все още е така — промърмори Грей и се наведе да я целуне, преди да продължи. — Когато Самуел прие поканата за Шотландия, аз го предупредих какво го очаква. Той се оказа упорит като теб и настоя. Можем само да бъдем благодарни, че му бе спестен заблуденият куршум, който прекъсна първата ти британска стрелба по птици.

— Да, но той не прекъсна британската стрелба по птици, а американския начин на ловуване, който принудих останалите да приемат — тя се изправи и му хвърли поглед, изпълнен с шеговита уплаха. — Надявам се, това няма да доведе до подобно покушение.

— Не мисля, че това е проблем, защото се съмнявам, че имаш скрити врагове в Уайоминг, които искат да те изплашат. — Дяволита усмивка изви устните на Грей. Той се намести до нея на дивана и леко я чукна с пръст по носа. — Или се опитваш да намалиш радостта ми от предстоящото посещение, като знаеш колко харесах предишните ни пътувания?

— В никакъв случай — заяви Лиз тържествено.

Той обгърна раменете й и тя още веднъж мислено призна, че свободата, която според нея можеше да се намери само в широките открити пространства, в действителност може да се окаже капан на самотата. Тя се наслаждаваше на посещенията им в ранчото, но то вече не я привличаше. Може би някое от по-малките им деца ще поиска да живее там, може би…

— В никакъв случай този път — прибави тя многозначително — след като знам, че следващата есен няма да съм в състояние да пътувам.

Очите на Грей се наведоха към стегнатата линия на кръста й.

— Да кажем ли на Тимъти и Дру, които, забравих да ти кажа, ще пристигнат всеки момент, или да оставим откритието на тях?

— Ние ще имаме цели месеци, за да споделим новината за увеличаването на нашето семейство, а днес е триумфът на Тимъти.

Грей бе оставил вратата на всекидневната отворена и разговорът им бе прекъснат от новопристигналите. Скоро двете двойки се настаниха удобно около запалената масивна камина във всекидневната. Топлината на усмивките придружаваше ясния звън на кристалните чаши, които се срещаха в тост за победата на Тимъти на неговите първи общонационални избори.

Облегната на Грей, който бе сложил ръка на раменете й, Лиз гледаше другата двойка. Бракът не бе намалил възхищението на Дру към Тимъти, както и неговото към нея.

— Сега, след като всичко премина успешно — каза Тимъти с облекчение, — мога да призная колко бях притеснен. Въпреки че спечелих мястото в частичните избори след ареста на сър Дейвид, аз се страхувах, че при по-задълбочен размисъл върху ролята ми в разобличаването на моя предшественик избирателите могат да решат, че съм замесен в същите отвратителни афери като него — той спря, за да погледне любящата си съпруга. — Радвам се, че това бе забравено.

— Бедният глупчо мисли — подигра се нежно Дру, като стискаше ръката на съпруга си, — че е успял да скрие напрежението си от мене, сякаш аз съм безчувствена.

— Безчувствена? — тъмните очи на Тимъти се разшириха с преувеличена невинност. — Не! Аз бях безчувствен, за да подложа жена в твоето деликатно положение на такъв стрес.

Срамежлива усмивка стопли естествено руменото лице на Дру и тя поглади заобления си корем.

— Бебето е добре и ако съдя по жизнеността му в момента, той одобрява победата на баща си.

— Той? — усмихна се Грей. Лиз отговори първа:

— Казаха ми, че бащата твърдо е заявил на бебето, че не трябва да разочарова важния мъж, какъвто смята да стане.

— Вярно е — засмя се Дру, — но има и още нещо. Откакто се роди Джефри, Тимъти настояваше, че първородното ще прояви достатъчно разум да бъде момче.

— Не е така — Тимъти изглеждаше обиден, — син или дъщеря, няма значение. Ще го обичам по един и същи начин — след многозначителна пауза той продължи. — Но ще бъде прекрасно Джефри да има другарче в игрите.

— Момче или момиче, то е твое. — Лиз с усмивка се подигра на политика за неговата недипломатичност.

— Като стана дума за това — Тимъти мъдро смени темата, — къде е мастър Джефри?

Точно в този момент вратата се отвори. Бавачката на момчето застана на вратата, но то я заобиколи и влезе в стаята. Черната му коса се развяваше, докато тичаше към майка си. То се хвърли в ръцете й и погледна с обич своя баща, преди да започне да разказва следобедното си приключение.

Грей се забавляваше от лудориите на сина си и с топлота гледаше огненокосата си жена, смееща се на фантазиите на Джефри, който описваше как е преследвал страшно чудовище в горите на имението. Неговата Лилибет бе стопила ледените му задръжки и бе отворила сърцето му за радостта и доволството, които намери в семейството си и които преди това не подозираше, че съществуват. Любовта му към нея се усилваше с всеки изминал ден.

Грей с нежелание прекъсна приятния унес и се обърна към братовчед си:

— Тъй като след седмица Елизабет, Джефри и аз потегляме през Атлантика, а зимната сесия започва почти веднага след нашето завръщане, днес е може би единствената възможност да обсъдим някои належащи въпроси.

Дру направи на Лиз гримаса на отчаяние. Херцогинята й отвърна с многозначителна усмивка. Бе ясно, че мъжът й и в бъдеще ще продължи политическата борба за нужните реформи. Тя се гордееше с това.

Лиз погледна Грей, който бе започнал да говори по проблема. Тя бе щастлива, че той ще иска и ще се вслушва в мнението й по тези важни въпроси. Сега изпитваше удоволствие от положението, което така глупаво искаше да отхвърли в Ню Йорк и Уайоминг. Лиз държеше с една ръка палавия си син, а с другата леко докосна черната камея на врата си. Това бе нейният талисман за щастие.

Лиз почувства погледа на Грей върху себе си и погледна сивите очи, които вече рядко се превръщаха в лед. Без да обръща внимание на другата двойка, той се наведе и долепи устни до нейните, а Джефри, седнал между тях, щастливо се смееше.