Реликвата

Глава осемнадесета

— Дукесата излезе тази сутрин преди всички в къщата да се бяха събудили — Елисън стоически отговаряше на въпросите на господаря си относно отсъствието на съпругата му.

— Тази сутрин — повтори раздразнително Грей. — А кога се върна?

— Все още я очакваме — икономът отговори спокойно, но една пукнатина в безстрастното му изражение позволи на искрената загриженост за американката да се покаже и той добави: — Каретата се върна един час след потеглянето си, но без нейна светлост.

— Боже мой — изръмжа Грей, — сега е доста след чая в пет.

— Да, ваша светлост — Елисън се мъчеше да запази невъзмутимия си вид.

— Каква муха е влязла в главата на кочияша, за да посмее да я остави без охрана, където и да е — съзнанието на Грей започна да гради ужасяващи образи. — Къде точно я е оставил?

Елисън посрещна непоклатимо буреносното изражение на дука.

— Дърст е оставил нейна светлост на авеню Тилтън, пред шапкарския магазин, който посещава лейди Юфемия. Той със сигурност не би я оставил там сама, ако тя не му бе наредила незабавно да върне каретата в Брант Хаус.

Грей посрещна тази новина с растяща тревога. Щеше да е безполезно да пита какво обяснение е дала за безразсъдната си постъпка. Една дукеса не е длъжна да се извинява за капризите си пред слугите, но Грей искрено се надяваше нетрадиционната му съпруга да е сторила това сега.

След като освободи Елисън, Грей остана сам в приемната. С нарастваща тревога той започна да кръстосва стаята от прозорците на фасадата до камината срещу тях. Грей се почувства, сякаш някой го е върнал назад във времето до вчерашния следобед. Сега бе сигурен във верността на жена си и не го гризеше ревност, но този факт, вместо да облекчи безпокойството, многократно увеличи страховете му за сигурността на Лиз.

Нещо се бе случило на неговата Лилибет. За Грей това не бе само възможност, а жестока действителност. Въпреки че бе импулсивна и непредсказуема, той бе сигурен, че тя не би го подложила нарочно още веднъж на вчерашното притеснение. Единственото обяснение бе онова, което подозираше и предната вечер. Враговете му бяха подли, но със сигурност не и глупави. Те явно бяха проумели, че ще предпазят „търговските“ си интереси много по-сигурно, ако прехвърлят към съпругата му заплахите, които той пренебрегваше.

Освен безпокойството за сигурността й, Грей страдаше за още нещо, нещо, което липсваше през предната нощ на щастливо обединение на тяло и дух. Той се измъчваше, че бе мълчал толкова дълго. Наистина, отварянето на стари рани, признанието за стари болки и настървението му в любовта бе показало обичта, която той не можа да изрази с думи. Въпреки че устояваше на всякакви физически и морални заплахи. Грей се огъна пред откритите чувства на една смела жена и не можа да каже нужните слова. Съзнанието за това срамно малодушие задълбочи страданието му.

Отново, също като вчера, шумът от отварянето на входната врата на Брант Хаус прекъсна хода на Грей. Но сега вместо шумолене на женски поли се чуха твърди мъжки стъпки. Но това не го забави и той стигна до вратата между антрето и приемната точно навреме, за да чуе любопитната размяна на реплики:

— Дукесата не е тук? — застанал неподвижно на една стъпка навътре от вратата, която Елисън държеше широко отворена, Тимъти обезнадеждено повтори думите на иконома. После го обзе нова надежда. — А лейди Друзила? С нея ли излезе? Дали не са се разминали в парка?

Грей отвърна преди непристъпният иконом да успее да отвори устата си:

— По настояване на Юфемия Дру е в стаите си и се подготвя за вечерта на Шекспир, след което ще отиде на соарето, организирано от сър Ендрю и лейди Соумс Хейлър.

Сериозно разтревожен, Грей не обърна внимание на съкрушеното изражение на Тимъти и продължи със своите въпроси:

— Знаеш ли къде е Елизабет?

Тимъти поклати тъжно глава.

— Знам само къде не е. Тази сутрин тя обеща, че ще се опита да доведе Дру в парка след чая, за да се срещнем. Аз донесох бонбоните, които бях обещал… — той вдигна една малка кутия, красиво опакована в цветна хартия и ярки панделки от известни сладкари, — но те не дойдоха.

— Ти си говорил с Елизабет тази сутрин? — пронизващите сиви очи се впиха в младежа. — Къде?

— Ами тук, разбира се — Тимъти се смути от странния въпрос, чийто отговор бе очевиден, и от черното настроение на братовчед си.

— Когато разговаряхте, тя каза ли ти къде смята да отиде?

Тимъти погледна неразбиращо.

— Не. Не спомена, че ще излиза от къщата — той не можеше да признае, че не й е дал възможност да каже каквото и да е, без да информира Грей за какво са разговаряли. — Но сега, като се замисля, тя бе облечена за излизане.

— Да, и е напуснала Брант Хаус тази сутрин, очевидно съвсем скоро, след като ти си тръгнал — Грей изучаваше неописуемо виновното изражение на Тимъти, — и оттогава не се е прибирала.

— Ужасно! — Тимъти изстена, уплашен от множеството опасности, породени от тайното им разследване.

— Съгласен съм, че е ужасно. Освен това обещанието й да доведе Дру в парка доказва, че е възнамерявала да се върне достатъчно рано, за да успее да направи това. — Грей отхвърли притеснението, че Елизабет участва или по-скоро стои зад план, който да провали решението на Юфемия да раздели младата двойка.

— О, Тимъти, щях да дойда, ако знаех — Дру нахлу в стаята и се хвърли към отворените обятия на своя любим. После се обърна към заварения си чичо и му каза онова, което току-що бе научила.

— Ани дойде да ми съобщи нещо веднага щом останах сама.

Грей настръхна. Значеше ли това, че прислужницата на Лилибет знаеше повече, отколкото призна, докато я разпитваше?

Тъмни къдри се разпиляха по розовите бузи, когато Дру поклати глава, за да отхвърли неизреченото обвинение.

— Не, Ани не знае къде е господарката й. Наистина не знае. Но е сметнала за нужно да ми каже за бележката, която Лизи е оставила за мен.

— Бележка? — двамата мъже запитаха едновременно. Грей веднага зададе втори въпрос: — Искаш да кажеш, че Ани ти е дала бележка, оставена от Елизабет?

— Не! — натъртено отрече Дру и стисна ръце с очевидно притеснение.

Мъжете едновременно изгубиха търпение и заприличаха на два буреносни облака.

— Ани ми каза, че мащехата ми я е избутала, за да влезе в стаята на Лизи. Щом е влязла, тя е взела бележката, адресирана до мен.

— Елисън! — изрева Грей.

Икономът се появи почти в същия момент и сведе глава пред разярения херцог.

— Кажи на лейди Юфемия, че желая да разговарям с нея. Веднага!

Елисън се изправи, вдигна глава и тихо отговори на заповедта:

— Нейно благородие излезе преди няколко минути.

Гневът на Грей се усили.

— Тогава, моля те, помоли Ани да дойде и да отговори на още няколко въпроса.

Елисън почувства облекчение, че може да изпълни тази заповед и бързо излезе. В следващия момент Ани правеше реверанс пред разгневения херцог.

— Ани — започна внимателно Грей, като потисна тревогата в гласа си, — лейди Друзила ми каза, че сестра ми е взела една бележка от апартамента на господарката ти. Вярно ли е?

Ани безмълвно кимна.

— Твоята господарка остави ли някакви нареждания във връзка с тази бележка?

Момичето отново кимна, докато събираше смелост да проговори.

— Тя каза да предам тази бележка на лейди Друзила, ако не успее да се върне за чая. — Ани спря, после честно добави: — Щях да го направя, ако бележката бе все още там, където я остави.

— Вярно ли е, че сега пликът е у лейди Юфемия?

Грей се взираше в светлокафявите очи в очакване на честен отговор.

— Видя ли я да го взема?

Ани усети, че се съмняват в думите й, и това я насърчи:

— Да! Тя ме бутна настрани, защото не мисля, че трябва да влиза в апартамента на нейна светлост, когато тя отсъства. Видях, че лейди Юфемия взе плика, отвори го и прочете бележката. После я прибра в джоба си и почти ме прегази на излизане, макар да знаеше, че съм видяла какво направи и че искам бележката обратно.

Грей кимна и се усмихна успокояващо на момичето. Малко слуги биха посмели да се противопоставят на някого от обитателите на дома, особено на непоносимата Юфемия. Той се учуди, че Ани е отишла толкова далеч, за да попречи на действията на сестра му.

Щом освободената Ани се измъкна тихичко от приемната, Грей спокойно изрече страшните думи:

— Елизабет е била отвлечена. Не знам кой го е направил, но се досещам защо.

Застрашително искрящите очи се присвиха. Най-странното в цялата работа според Грей бе, че престъпниците, които се бяха оказали майстори на мръсни дела в тъмните улички, сега се бяха осмелили да отвлекат една аристократка от оживена улица посред бял ден. Това тяхно странно поведение му даде надежда. Може би те бяха станали твърде самонадеяни, достатъчно, за да се покажат на повърхността и да оставят следи.

— Как бих искал нещо да ми подскаже къде ще е най-добре да започна да я търся — гневът накара Грей да свие силните си ръце в юмруци.

Той се сещаше за няколко оживени обществени места в бедните квартали, където се предполагаше, че се извършват сделки с бели робини, и за бордеите, където „настаняваха“ стоката, докато чакаше отплаването. Грей не искаше да мисли, че неговата Лилибет е попаднала в някое от тези места. Той не позволи на страшните образи да нахлуят в съзнанието му, за да може да се концентрира върху издирването на Лиз.

Тимъти и Дру, които стояха неподвижни и безмълвни, докато траеше разпитът на Ани и страшното съобщение на Грей, сега размениха многозначителни погледи.

— Ние знаем нещо, което може да е от полза — Тимъти спря, за да събере кураж и да признае нещо, на което чичо му със сигурност нямаше да се зарадва. — Сигурно знаеш колко се тревожеше Лизи за твоите злополуки. — Въпреки че пронизващите очи на Грей станаха ледени и се впиха в него, младежът продължи: — И тъй като ти не си искал да обсъдиш заплахата с нея, тя накара Дру и мен да се присъединим към онова, което наричаше „малък дискретен шпионаж“. Ние това и направихме.

— Направили сте какво? — макар да бе изречен въздържано, въпросът прозвуча като малка експлозия. Мисълта, че несериозният Тимъти, срамежливата Дру и непредсказуемата му жена са се забъркали в опасност, по-голяма отколкото биха могли да си представят, бе повече от тревожна.

— Чичо Грей — започна Дру. Тя все още бе в ръцете на Тимъти и усещаше сърцето му да бие така силно, сякаш ще се пръсне. Недоверието на Грей обиди нейната смелост, която храбрата Лиз накара да се изяви. — Предполагам, мислиш, че не сме наясно с делата, които разследваме? Виждаш ли, ние знаем, че става въпрос за търговия с бели робини.

— Какво!? — Грей се вкамени. След страшното изявление на Тимъти той бе решил, че по-лошо не можеше да бъде. Можеше.

Младежът въздъхна при ненавременното разкритие на любимата си и се опита да заглади нещата.

— Виж, Грей, знаеш, че никога не бих позволил благовъзпитани дами да… да… — затруднен да каже онова, което не биваше да казва, той безпомощно кимна към Дру.

Дру се засегна и реагира като разгневена кокошка.

— Като че ли имаше избор.

— Имах.

— Тогава как стана така, че преди няколко дена се оказа придружител на Лиз в Гейъти Хол? — попита Дру.

Сега вече се издадоха. Тимъти долови яростта в очите на Грей и се смали.

— Гейъти Хол? Каква лудост те накара да заведеш жена ми в един от най-долните мюзикхоли в най-опасния район на града?

След многогодишно разследване Грей познаваше прекалено добре порядките в лондонските предградия.

Като видя как настроението на чичо й се влошава все повече и повече, Дру позагуби кураж. Тя осъзна в какво положение е поставила Тимъти и се опита да го оправдае:

— Лизи каза, че ако той не я придружи, тя ще отиде сама.

Грей стисна очи, заслепен от гняв. Това звучеше точно като нещо, което „Лизи“ можеше да каже и да направи. Поне откри отговорите на два въпроса: кой е бил преди него в мюзикхола и къде е била Елизабет, когато я откри в стаята на прислугата.

— Отидохме там, не научихме нищо и аз изпратих Лизи невредима дотук — Тимъти привидно гледаше и говореше на Дру, но усещаше пронизващия поглед на Грей. Той бързо приключи с признанието, за да премине на друг, по-важен въпрос, който да измести вниманието от първия. — Прекарах няколко денонощия в търсене на следа за личността на нашия злодей и накрая открих нещо.

— И какво откри? — Грей остана неподвижен, но силата на волята му накара младежа да отговори веднага.

— Запечатан документ, който твърдо уличава Хейтън, като съучастник на Язовеца — отвърна гордо Тимъти.

— Къде го откри? — в сивите очи блесна скептична искрица. Успял ли бе младият му братовчед по някакъв начин да открие това, което той безуспешно търсеше от средата на миналогодишната парламентарна сесия? Или просто преувеличаваше слуховете, които се носеха месеци след написването на доклада?

Тимъти старателно повтори онова, което бе разказал на Лиз и приключи със същата тъжна констатация:

— Разбира се, както казах на Лизи тази сутрин и както естествено знаеш, защото ти си го писал, докладът не ни приближава до самоличността на Язовеца.

Дру погледна с укор младежа:

— Дори информацията, която ни даде Ани, бе по-полезна.

Като видя отчаянието на двамата мъже, които бяха работили упорито, единият, за да изготви, а другият, за да намери изгубения доклад, тя реши да обясни твърдението си.

— Ани каза на Лиз, че според слуховете сред прислугата един мъж с вид на престъпник доста често се вмъква в дома на Хейтън между полунощ и изгрев — слънце.

— Язовеца! — извика изненадан Тимъти. — Защо не ми каза?

— Не съм те виждала, за да ти кажа — Дру отхвърли обвинението с неопровержима логика, влюбена усмивка и ясен син поглед.

Като гледаше двамата си приятелски настроени противници, Грей поклати глава и си помисли колко лесно влюбените забравят всичко друго. Това го накара дълбоко да съжалява, че заради собствената си гордост не бе признал на жената, която рискуваше живота си заради него, че я обича.

Дру видя мъката в очите на чичо си. Това я накара да забрави топлите чувства на Тимъти и да се върне към съзнанието за опасността, която грозеше Лизи.

— Това, което каза Ани, ни накара да тръгнем за дома на Хейтън вчера. Лизи бе сигурна, че той ще отсъства и ще можем да извършим малко „дискретен шпионаж“. — Прехапала долната си устна, тя впери широко отворени лазурни очи в Грей с молба за прошка заради разсеяността й преди малко.

— И вие си помислихте, че можете просто да влезете в дома му и да излезете с доказателство, каквото не можа да открие официалното разследване на Камарата?

Дру отново се разгорещи:

— Ти влизаш през парадния вход, където те очакват. Ние решихме, че две благовъзпитани дами на светско посещение могат да влязат, така да се каже, отзад и да успеят да открият онова, което търсят, там, където не ги подозират.

— Това, което сте успели — думите на Грей прозвучаха като ледени висулки, които падат на паважа, — е да накарате злодея да извади ноктите си и да отвлече Елизабет.

Той се обърна и решително тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — Тимъти пусна Дру, настигна го и сложи ръка на рамото му.

— Да намеря жена си и да я върна вкъщи.

— Където и да е това, аз идвам с теб.

Тимъти застана пред братовчед си с решителност, каквато Грей не бе виждал у него. Последните пламъчета на гаснещия огън заиграха по сребристите кичури в косата на херцога, когато кимна, че приема.

Когато каретата на Ашли спря пред портала на дома Хейтън, Грей погледна предната градина, на която преди не бе обръщал внимание. Добре поддържана, тя не бе нещо особено и определено не бе нещо, което да събуди завистта на херцогинята на Етъртън. Ако се бе загледал при предишните си посещения, щеше да усети прозрачността на извинението на Лилибет, щеше да научи истината за посещението й, щеше да успее да предотврати днешното нещастие. Щеше, щеше, щеше… не безполезно съжаление, а само действия биха променили изхода на ситуацията.

Каретата бе карана от Джеръми, старшия коняр, тъй като Юфемия бе взела Дърст и другата карета. Грей слезе пръв, следван плътно от Тимъти. Когато наближиха вратата, тя се отвори и един безупречен иконом посрещна изненаданата двойка.

— Оттук, ваша светлост! Сър… — той кимна и ги поведе към една отворена врата.

— Грейсън, бих казал, че се отбиваш в доста необичайно време — щом влязоха в приемната, Лорънс ги посрещна с банална усмивка. — Тъкмо възнамерявах да се оттегля, за да се преоблека във вечерно облекло. Отивам на соарето на Соумс Хейлър, нали знаеш.

— Работата ни няма да отнеме много време — отвърна хладно Грей, без да се усмихва.

— Работа? — Лорънс се изсмя грозно. — Разбира се, че не, когато вечерта е започнала и има толкова много по-интересни неща, с които да се занимава човек. Преди беше много забавен, но сега си станал един прекалено сериозен член на парламента. Внимавай или, страхувам се, съвсем скоро ще отегчиш жизнената си и изключително приятна съпруга.

Грей усети безочливата подигравка в думите и трябваше да събере цялото си самообладание, за да не позволи на силните си ръце да изтрият насмешката от лицето на Хейтън.

— Къде е жена ми? — въпросът прозвуча като гръмотевица и Грей пристъпи, към дребния граф.

Хейтън избухна в подигравателен смях:

— Вече загуби очарователната Лизи? Не възлагах големи надежди на способността ти да я задържиш много дълго, но и не съм мислил, че ще я загубиш толкова скоро! — Огънят от камината се отрази в русата му коса, когато той подигравателно наведе глава в престорено съжаление. — Какво? Да не е избягала с кочияша? Или с някой от по-забавните приятели на принца?

Самообладанието на Грей мигновено се изпари под въздействието на огнения гняв. Мощният юмрук смаза прекалено блестящата усмивка на графа и го просна на пода.

Тимъти, който остана неподвижен през цялото време, бе шокиран. Той бе познавал Грей през целия си живот и никога не го бе виждал да губи контрол до такава степен. Когато дукът обърна гръб на стенещия си враг и тръгна към вратата покрай иконома, който гледаше с разширени от страх очи, Тимъти се забърза да го догони.

Младежът не посмя да се обади, докато не се качиха в каретата, но щом усети, че Грей се е овладял, попита колебливо:

— Къде отиваме сега?

— Ще започнем от мюзикхола, в който никой от нас не намери това, което търсеше, и в който и сега не очаквам да намерим това, което търсим… Просто това е най-вероятното от няколкото места, за които ми се щеше да не знам, че съществуват — Грей погледна разсеяно смрачаващите се улици. — Моля се на Бога Елизабет все още да не знае.