Републиката на крадците

Пролог Пазачът

Поставете стотина гладни сираци крадци в тъмна кухина от куполи и тунели под нещо, което някога е било гробище, и ги оставете под надзора на един отчасти сакат старец, и тогава бързо ще осъзнаете, че ръководенето им се е превърнало в деликатна работа.

Създателя на крадци, спотайващото се високопреосвещенство на царството на сираците под Хълма на сенките в стария Камор, все още не бе толкова грохнал, че който и да е от кирливите му малки повереници да се надява да му се противопостави сам. Въпреки това той беше бдителен за ориста, която се криеше в посягащите да сграбчат ръце и вълчите тласъци на тълпата — тълпа, която чрез обучението си се стремеше да направи още по-хищна с всеки отминаващ ден. Облицовката на реда, от която зависеше животът му, в най-добрия случай беше несъществена като влажна хартия.

Самото му присъствие можеше да наложи пълно подчинение, в определен предел, разбира се. Докъдето стигаше гласът му и собствените му сетива можеха да усетят непослушание, сираците му бяха питомни. Но за да удържа парцаливата си чета изправна, когато беше пиян или спеше, или куцукаше в града по работа, беше от съществено значение да ги направи нетърпеливи съдружници в тяхното лично подчиняване.

Той бе моделирал повечето от най-едрите, най-възрастни момчета и момичета от Хълма на сенките във вид почетна гвардия, гарантирайки им мизерни привилегии и случайни огризки от полууважение. От по-голямо значение беше, че се трудеше усилено да държи всеки един от тях в убийствен страх от себе си. Никой провал не беше посрещан с нищо друго освен болка или обещание за болка, а истински непокорните имаха навика да изчезват. Нямаше илюзии, че някой от тях е отишъл на по-добро място.

Затова той си подсигуряваше малкото избрани от него да пристъпват със страх, да нямат друг избор, освен да изливат неудовлетвореността си (и така да налагат равностоен страх) над следващите по възраст и по големина деца. Те на свой ред потискаха следващата най-слаба шайка жертви. Стъпка по стъпка страданието биваше разпръсквано, а авторитетът на Създателя на крадци се изливаше като геоложко налягане до най-смирената периферия на неговата камара сираци.

Системата, сама по себе си, бе достойна за възхищение, ако, естествено, не се случеше така, че да сте част от външната периферия — малките, чудаците, онези без приятели. В техния случай животът в Хълма на сенките бе като ритник в лицето на всеки час от всеки ден.

Локи Ламора беше на пет или шест, или на седем години. Никой не знаеше със сигурност, а и никой не се интересуваше. Той беше необичайно дребен, безспорно чудат и определено нямаше приятели. Дори когато се влачеше сред голяма смрадлива група сираци, един сред десетки, той вървеше сам и изключително добре си го знаеше, мамка му.

Времето за среща. То бе лошо време под Хълма. Движещият се поток от сираци обграждаше Локи като непозната гора, таяща беди навсякъде.

Първото правило, за да оцелееш през този стадий, бе да избягваш вниманието. Докато мърморещата армия от сираци се насочваше към големия купол в средата на Хълма на сенките, където ги бе привикал Създателя на крадци, Локи местеше поглед от ляво надясно. Трикът беше да забележиш познатите побойници от безопасно разстояние, без да ги поглеждаш очи в очи (нямаше нищо по-лошо, това бе най-голямата грешка на света), и тогава да се преместиш, така че между тебе и всяка заплаха да има неутрални деца, докато заплахата не отмине.

Второто правило бе да избегнеш да отговориш, когато първото правило се окаже недостатъчно, както често и ставаше.

Тълпата се раздели зад него. Както всяка плячка, Локи имаше силно развит инстинкт за приближаваща беда. Имаше достатъчно време да присвие глава, и после последва ударът — остър и силен, точно между лопатките му. Той се натресе в стената на тунела и едвам съумя да остане на крака.

Познат смях последва удара. Това беше Грегор Фос, с години по-голям и с петнайсет килограма по-тежък — толкова отвъд силите за отбрана на Локи, колкото и Херцога на Камор.

— Богове, Ламора, каква слаба и скапана ругатня си само! — Грегор сложи ръка на темето на Локи и почна да го бута напред, както главата му все още се опираше на влажната кална стена, докато челото му не се удари болезнено в една от старите дървени подпори на тунела.

— Нямаш сили да стоиш на собствените си крака. Мамка му, ако се опиташ да изчукаш някоя хлебарка, тя по-скоро ще се завърти и ще те оправи отзад.

Всички наоколо се засмяха, някои искрено развеселени, останалите — от страх да не бъдат забелязани, че не се смеят. Локи продължи да се препъва напред, кипящ от яд, но мълчалив, все едно, че бе съвсем нормално да имаш изцапано с кал лице и пулсираща цицина на челото. Грегор го избута още веднъж, но не с голямо настървение, после изсумтя и се придвижи напред сред тълпата.

Прави се на умрял. Прави се, че не те е грижа. Това беше начинът да предотвратиш няколкото мига на унижение да прераснат в часове или в дни на болка; да предпазиш натъртванията от това да се превърнат в счупени кости или нещо по-лошо.

Реката от сираци се вливаше в разпръснато голямо множество, почти целият Хълм бе там, а в големия купол въздухът вече не беше по-тежък и застоял от обикновено. Създателя на крадци седеше в стола си с висока облегалка, главата му едвам се виждаше сред масата от деца, докато най-възрастните му поданици си пробиваха път през тълпата, за да заемат обичайните си места около него. Локи се добра до далечната стена и се облегна на нея, правейки се най-успешно на сянка. Там, под приветстваното облекчение на предпазения си гръб, той докосна челото си и мигновено се отдаде на цупенето. Пръстите му бяха оцапани с кръв, когато ги отдръпна.

След няколко минути притокът на сираците спря и Създателя на крадци прочисти гърлото си.

Беше Денят за назидание през седемдесет и седмата година на Сендовани, ден за бесене, и извън мрачните пещери под Хълма на сенките хората на Херцога на Камор връзваха бесилки под светлото пролетно небе.

— Прискърбна работа е това — каза Създателя на крадци. — Така си е. Някои от братята и сестрите ни да бъдат сгащвани в непрощаващите ръце на правосъдието на Херцога. Тъжно е, че са били такива лентяи, че да ги хванат, мамка му! Уви. Както винаги съм се мъчил да ви припомням, любими мои, нашият занаят е деликатен, недооценен от онези, върху които го практикуваме.

Локи избърса калта от лицето си. Доста беше вероятно на ръкава на туниката му да беше натрупана повече мръсотия, отколкото избърса с него, но ритуалът му да се привежда в ред, бе успокояващ. Докато се стягаше, господарят на Хълма продължи да говори.

— Тъжен ден е това, любими мои, истинска трагедия. Но когато млякото се вкисва, е по-добре да се замислиш за сирене, нали? О, да! Благоприятната възможност! Навън времето е неуместно добро за бесене в този сезон. Това означава, че ще има тълпи с претъпкани кесии, а очите им ще бъдат втренчени в зрелището, нали така?

С два разкривени пръста (счупени отдавна и заздравели лошо) той изобрази човек, който пристъпва през ръба на пропаст и пропада. Накрая на падането пръстите взеха да се свиват спазматично, а някои от по-големите деца се засмяха.

Някои в средата на армията от сираци заплакаха, но Създателя на крадци не им обърна внимание.

— Всички ще гледате обесванията на групи — каза той. — И нека това влее страх в сърцата ви, скъпи мои! Неблагоразумието, непохватността, недостигът на увереност — днес ще видите единствената възможна награда за тях. За да живеете живота, дарен ви от боговете, трябва да сграбчвате здраво, после да бягате. Да тичате като адовите хрътки подир миризмата на грешник! Така избягваме бесилката! Днес ще хвърлите последен поглед на някои приятели, които не успяха.

— И преди да се върнете — каза той, понижавайки глас, — всеки един от вас ще е по-добър от тях. Върнете се с достатъчно монети или арго, тайния език, на всяка цена. Които от вас са с празни ръце, ще останат с празни кореми.

— Трябва ли да ходим?

Гласът беше безнадеждно стенание. Локи разпозна източника му като Там, нов улов, най-долен сред долните досадници, който едвам беше започнал да се учи на живота в Хълма. Той трябваше да е бил и този, който изхленчи.

— Там, агънце мое, нищо не трябва да правиш — каза Създателя на крадци с глас като плесенясала коприна. Той протегна ръка и се процеди през тълпата сираци, разделяйки ги като сухи стръкове пшеница, докато ръката му не се отпусна на обръснатия скалп на Там.

— Но тогава и аз не трябва да правя нищо, ако не работиш, нали? На всяка цена пропусни тази тържествена екзекуция. Безкраен запас от студена гробна кал ще те очаква за вечеря.

— Но… не мога ли например да правя нещо друго?

— Ами можеше да ми излъскаш хубавия сребърен сервиз за чай, само да имах такъв. — Създателя на крадци клекна, изчезвайки за малко от погледа на Локи. — Там, това е работата, която ми се падна, затова това ще е работата, която ще свършиш, нали? Добро момче. Яко момче. Защо текат тези рекички от очите ти? Само заради бесенето ли?

— Те… Те ни бяха приятели.

— Което единствено означава…

— Там, ти, малък и пропит с пикня парцал, наври си хленченето в тъпия гъз!

Създателя на крадци се извъртя и вторият заговорил отскочи от ударената по едната му страна плесница. Премина вълна сред наблъсканите сираци, когато злополучната мишена се катурна назад и бе изправена на крака, ръгана от своите хихикащи приятели. Локи не можа да сдържи усмивката си. Винаги стопляше сърцето му да види как някой по-голям побойник си го отнася.

— Веслин! — каза Създателя на крадци с плашещо радостно възклицание. — Ти обичаш ли да те прекъсват?

— Н-не… Не, господарю.

— Колко се радвам да разбера, че сме на едно мнение по въпроса.

— Разбира… се. Извинявам се, господарю.

Погледът на Създателя на крадци се върна на Там и усмивката му, която преди момент беше изчезнала като па̀ра на слънчева светлина, се върна на мястото си.

— Говорех за нашите приятели, нашите непрежалими приятели. Колко жалко. Но няма ли да ни изнесат голям спектакъл, докато се клатят? Не събират ли тълпа от узрели сливи? Какви приятели щяхме да бъдем, ако откажем да работим при такава възможност? Добри ли? Смели ли?

— Не, господарю — промърмори Там.

— Точно така. Нито добри, нито смели. Значи, ще уловим този шанс, нали така? И ще им отдадем честта да не извръщаме поглед, когато паднат, нали?

— Щом… Щом казвате, господарю.

— Казвам. — Създателя на крадци потупа небрежно Там по рамото. — Захващайте се. Бесенето започва точно на обед. Майсторите на въжето са единствените точни създания в този шибан град. Закъснейте за местата си и ще трябва да се трудите десет пъти повече, обещавам ви. И помнете! Повикайте досадниците и хващачите си. Дръжте новите ни братя и сестри на къси поводи.

Докато сираците се разпръскваха, а по-големите деца викаха имената на зачислените им партньори и подчинени, Създателя на крадци издърпа Веслин до една от ограждащите ги стени за личен разговор.

Локи се изхили и се зачуди с кого ли е бил зачислен за приключението на деня. Извън Хълма имаше джобове за пребъркване, номера за вършене, смели кражби за предприемане. Макар да осъзнаваше, че явният му ентусиазъм за кражби бе част от онова, което го правеше странен и отхвърлян от останалите, той имаше толкова самоконтрол върху това, колкото и крила на гърба.

Този полуживот на малтретиране под Хълма на сенките беше просто нещо, което трябваше да се изтърпи преди светлите моменти, когато да се захване за работа, тичайки бързо, с разтуптяно сърце, тичайки бързо и целенасочено, за да стигне на сигурно място, стискайки нечии чужди ценности в ръка. Доколкото го бяха научили петте или шестте, или седемте му години, това да обираш хората, беше най-великото чувство на целия свят и единствената истинска свобода, която Локи притежаваше.

— Сега пък си мислиш, че можеш да подобриш водачеството ми, така ли, момче? — Въпреки ограничения си захват Създателя на крадци все още имаше ръцете на възрастен мъж и бе приковал Веслин за калната стена като дърводелец, който се кани да закове декорация. — Мислиш, че са нужни знанията ти и мъдростта ти, когато говоря пред всички ли?

— Не, ваша светлост! Простете ми!

— Веслин, съкровище, не го ли правя винаги? — С лъжливо непреднамерено движение Създателя на крадци отмести малко единия ревер на износеното си палто и разкри дръжката на касапския сатър, който висеше на колана му. Съвсем малко от острието се показа и просветна в тъмнината зад него. — Аз прощавам. Аз напомням. Спомни ли си, момче? Спомни ли си най-старателно?

— Определено, господарю, да. Моля…

— Чудесно. — Създателя на крадци пусна Веслин и позволи на палтото си да покрие оръжието му отново. — Колко щастливо заключение и за двама ни, значи.

— Благодаря ви, господарю. Съжалявам. Аз просто… Там хленчи цялата шибана сутрин. Никога не беше виждал някой да увисне на въжето.

— Някога за всички ни е било нещо ново — въздъхна Създателя на крадци. — Остави момчето да плаче, стига да опразни някоя кесия. Ако не го направи, гладът е чудесен учител. И все пак го слагам в група за специално наблюдение с още няколко проблемни.

— Проблемни?

— Там, заради деликатността му. И Беззъбко.

— Богове! — възкликна Веслин.

— Да, плиткоумната малка фъшкия Беззъбко е толкова тъп, че не би могъл да си сере в ръцете дори и да бяха зашити за задника му. И въпреки всичко това ще са той, Там и още един.

Създателя на крадци хвърли многозначителен поглед към далечния ъгъл, където едно сърдито момченце се бе облегнало със скръстени ръце и гледаше другите сираци, разпределени в банди.

— Ламора… — прошепна Веслин.

— Специален надзор. — Създателя на крадци задъвка нервно ноктите на лявата си ръка. — Добри пари има да се изстискат от него, ако има кой да го накара да бъде благоразумен и дискретен.

— Той почти изпепели половината шибан град, господарю.

— Само Теснините няма да липсват на никого. А той си понесе тежкото наказание за това, без да трепне. Смятам въпроса за приключен. Има нужда от някого, на когото може да се разчита, за да го държи под око.

Веслин не съумя да прикрие изражението си на отвращение и Създателя на крадци се подсмихна.

— Няма да си ти, момко. Имам нужда от теб и малката ти маймунка Грегор за елемента на отвличане на вниманието. Накарай друг да върши тази работа, а ти го замести. И веднага се върнете при мен, ако заловят някого.

— Благодаря, господарю, много съм ви признателен.

— И трябва да си. Хленчещият Там… Малоумният Беззъбко… И един от истинските адови дяволи по къси панталони. Трябва ми светла свещ да наблюдавам тази банда. Отиди и ми събуди някого от Джамджиите.

— О… — Веслин прехапа устни. Участниците в Бандата на джамджиите, наречена така, защото бяха специалисти в традиционното взломаджийство, представляваха истинският елит сред сираците от Хълма на сенките. Спестени им бяха повечето задължения, по навик работеха по тъмно и им бе позволено да спят до късно следобед. — Това няма да им хареса.

— Хич не ми дреме какво им харесва. Така и така тази вечер нямат работа. Доведи ми някого с ум като бръснач. — Създателя на крадци изплю изгризано парченце мръсен нокът и избърса пръсти в палтото си. — Мамка му, доведи ми Сабета.

— Ламора!

Най-накрая го извикаха и при това го извика лично Създателя на крадци. Локи тръгна внимателно по калния под и стигна до мястото, където господарят на Хълма стоеше и шепнешком даваше указания на едно по-високо момче, застанало с гръб към Локи.

Пред Създателя на крадци чакаха и две други момчета. Едното беше Там. Другото беше Беззъбко, безпомощен глупак, чийто прякор произлизаше от боя, който бе получил от другите деца. Чувството за лоша поличба се прокрадна в стомаха на Локи.

— Е, ето ви! — каза Създателя на крадци. — Трима смели и обещаващи младоци. Ще работите заедно по специална задача, под специален надзор. Запознайте се с отговорника си.

По-високото дете, момиче, се обърна.

Беше мръсна като тях и макар че трудно можеше да се прецени на бледата сребърна светлина на алхимичните фенери на купола, изглеждаше малко изморена. Облечена беше с протрити кафяви бричове, дълга провиснала туника, която някога е била бяла, и кожено кепе над изпъната кърпа, така че нито кичур от косата ѝ да не се вижда.

И все пак безспорно това беше тя. За пръв път в съществуването на Локи мъжделиво се зароди някакво ново животинско чувство, което го осведоми за този факт. Хълма беше пълен с момичета, но никога дотогава той не бе разсъждавал върху мисълта за момиче. Той си пое дъх и осъзна, че усеща тревожно гъделичкане на върха на пръстите си.

Тя имаше преимуществото на поне година и почти петнайсет сантиметра над него и дори изморена, беше заела онази непресторена естествена поза, характерна за определени момичета, която кара младите момчета да се чувстват един вид като насекомо под нечия пета. Локи не притежаваше нито сладкодумието, нито опита, с които да се пребори с каквато и да е подобна на тази ситуация. Всичко, което знаеше, бе, че когато е в близост до нея, за разлика от близостта до другите момичета под Хълма на сенките, той се чувстваше като докоснат от нещо тайнствено и много по-значимо от него. Искаше му се да подскача нагоре-надолу. Искаше му се да повърне.

Изведнъж той се засегна от присъствието на Там и Беззъбко, засегна се от значението на думата „отговорник“ и закопня да направи нещо, каквото и да е то, за да впечатли това момиче. Бузите му се зачервиха при мисълта как ли изглежда цицината на челото му, както и че бе сложен в група с двама безполезни, хленчещи дръвници.

— Това е Бет — каза Създателя на крадци. — Тя ще ви наглежда днес, момчета. Приемайте всичко, което казва, все едно, че идва от мен. Стабилни ръце, пазете самообладание. Без офлянкване и без шибани лудории. Последното нещо, от което имаме нужда, е да ставате амбициозни. — Беше невъзможно да се пропусне леденият поглед, който Създателя на крадци отправи към Локи, докато изричаше последната фраза.

— Много ви благодаря, господарю! — каза Бет, без да изразява по какъвто и да е начин някаква действителна благодарност. Тя побутна Там и Беззъбко към един от изходите на купола. — Вие двамата изчакайте там. Трябва да си поговоря отделно с приятелчето ви.

Локи бе изумен — да си поговори с него? Дали бе отгатнала, че знаеше как да се оправя със сграбчването и закачането, че по нищо не приличаше на другите двама? Бет се огледа наоколо, после сложи ръце на раменете му и клекна. Някакво неспокойно животно в стомаха на Локи започна да подскача презглава, когато погледите им се изравниха. Старото безпокойство за избягването на пряк контакт не просто бе пренебрегнато, ами направо се изпари от главата му.

Тогава се случиха две неща.

Първо, той се влюби, макар че щяха да минат години, преди да осъзнае как се нарича това чувство и колко радикално ще затрудни живота му.

Второ, тя му заговори директно за пръв път и той щеше да запомни думите ѝ с яснота, която да усеща в сърцето си дълго след като другите събития от това време избледнеят до мъгла от полуистини в паметта му.

— Ти си момчето Ламора, нали?

Той взе да кима утвърдително.

— Е, виж сега, малко лайно! Чух вече всичко за теб, така че просто си затваряй устата и си дръж непохватните ръце в джобовете. Кълна се във всички богове, че ако ми създадеш каквато и да е неприятност, ще те хвърля от някой мост и ще изглежда, като шибано произшествие.

Беше много неприятно изведнъж да се почувстваш висок само няколко сантиметра.

Локи отнесено последва Бет, Там и Беззъбко извън мрака на сводовете в Хълма на сенките, под светлината на късното утринно слънце. Очите му смъдяха, но това бе само отчасти заради слънчевата светлина. Какво беше сторил (и кой ѝ бе казал?), за да заслужи презрението на човек, когото искаше да впечатли повече от всеки друг на този свят?

Обмисляше и премисляше, мислите блуждаеха неспокойно в главата му. Навън, в постоянно променящия се свят, имаше толкова много за гледане, толкова много неща за чуване. Инстинктите му за самосъхранение постепенно взеха превес. Мислите му бяха изцяло за Бет, но той насили очите си да наблюдават сегашната ситуация.

Днес Камор бе светъл и оживен, отдъхвайки си от тежките сиви дъждове на пролетта. Прозорците бяха широко отворени. По-преуспелите от множеството бяха сменили своето оперение, заменяйки гумираните си мушами с качулки с по-подходящо за лятото облекло. Бедните си бяха останали увити в същите пропити със зловония дрипи, които носеха през всички сезони. Също като тълпата от Хълма на сенките те трябваше да носят дрехите на гърба си или да рискуват да им ги отмъкне някой събирач на парцали.

Докато пресичаха моста над канала от Хълма на сенките към Теснините (за Локи бе източник на скъперническа гордост твърдото убеждение на Създателя на крадци, че един малък негов кроеж е успял да изгори целия този квартал), Локи видя поне три лодки на ловци на трупове, които използваха куки, за да вадят подути тела изпод пристани и развалини на пристанища. Понякога труповете оставаха недокоснати с дни, когато времето беше студено и неблагоприятно.

Бет водеше трите момчета из Теснините, нагоре по каменни стълбища и през разнебитените тесни дървени пешеходни мостове, като избягваше най-тесните и криви улички, където можеше да се крият пияници, бездомни псета и по-незабелязващи се опасности. Там и Локи вървяха точно зад нея, но Беззъбко непрекъснато тръгваше в друга посока или забавяше ход. Докато напуснат Теснините и преминат през обраслите градински пасажи на Мара Камораца, древния градски парк за разходки, Бет вече влачеше Беззъбко за яката.

— Проклета да е пъпката, която имаш вместо мозък — каза тя. — Върви ми по петите и не създавай проблеми!

— Да не създавам проблеми — измънка Беззъбко.

— Искаш да прецакаш това и да си легнеш гладен довечера? Искаш да дадеш на някой гад като Веслин извинение да изкърти и малкото ти останали зъби, така ли?

— Неее — Беззъбко разтегна думата в отегчена прозявка, огледа се наоколо, все едно виждаше света за пръв път, и после се отскубна от хватката на Бет. — Искам да си сложа твоята шапка — каза той и посочи коженото ѝ кепе.

Локи преглътна нервно. Беше виждал Беззъбко да изпада в подобни внезапни неразумни пристъпи и преди. Нещо не беше съвсем наред с главата на момчето. Често страдаше от това, че привлича внимание върху себе си — в Хълма да се отличаваш, без да си силен, означаваше да те боли.

— Не може — каза Бет. — Дръж се прилично.

— Искам. Искам! — Беззъбко наистина започна да рита земята и стисна юмруци. — Обещавам, че ще се държа прилично! Дай ми шапката си.

— Ще се държиш прилично, защото аз ти го казвам!

Отговорът на Беззъбко бе да подскочи и да грабне кожената шапка от главата на Бет. Той я сграбчи толкова здраво, че свали и кърпата, и рошавият водопад от червено-кафеникавите ѝ къдрици се спусна до раменете ѝ. Ченето на Локи падна.

Имаше нещо толкова необяснимо прелестно, толкова правилно в това да виждаш тази коса да се вее на светлината на слънцето, че той веднага забрави, че магията е изрично едностранна и че това беше всичко друго, но не и подходящо по отношение на задачата им. Докато Локи зяпаше, той забеляза, че само долната част от косата ѝ бе в действителност кестенява. Над ушите ѝ тя бе ръждивочервена. Беше я боядисала някога, а оттогава косата ѝ беше израснала.

Бет бе дори по-бърза от Беззъбко. Веднага щом потресът ѝ се изпари и преди той да може да направи каквото и да е с шапката ѝ, тя бе обратно в ръцете ѝ. Момичето го удари злобно през лицето с нея.

— Ау!

Неудовлетворена, тя го удари отново и той раболепно се дръпна назад. Локи си възвърна съобразителността и си придаде вид с празен поглед, използван под Хълма от незамесените, когато пердашеха някого наблизо.

— Спри! Спри! — плачеше Беззъбко.

— Ако някога докоснеш отново тази шапка — прошепна Бет, докато го размяташе за яката, — кълна се в Аза Гуила, която събира мъртъвците, че ще те пратя право при нея. Скапан тъпчо!

— Обещавам! Обещавам!

Тя го пусна и като се мръщеше, след няколко мига на сръчност отново скри червените си къдрици под опънатата кърпа. Когато си сложи кожената шапка и ги скри съвсем, Локи бе обзет от пристъп на разочарование.

— Имаш късмет, че никой друг не видя — каза Бет, бутайки Беззъбко напред. — Боговете те обичат, малък охлюв такъв, имаш страшен късмет, че никой друг не видя. Бързо сега! Вие двамата, следвайте ме по петите.

Локи и Там тръгнаха подире ѝ, без да обелват дума, съвсем наблизо — като малки плашливи патенца, следващи майка си по перата на опашката.

Локи се тресеше от превъзбуда. Беше се ужасил от неумелостта на зачислените му партньори, но сега се чудеше дали техните проблеми няма по-скоро да го издигнат в очите на Бет. О, да. Нека хленчат, нека изпадат в истерии, нека се приберат вкъщи с празни ръце. Мамка му, нека градската стража ги забележи и почне да ги гони из улиците под пронизителни свирки и вой на кучета. Тя би предпочела всичко пред това, включително и него.

Най-накрая излязоха от Мара Камораца сред вихрушка от дандания и безредие.

За сезона времето наистина беше хубаво за бесене и обикновено мрачният квартал около Старата цитадела — съдебната зала на Херцога, беше оживен като на карнавал. Простолюдието се тълпеше по улиците, тук-таме каляските на богаташите се провираха през тълпите, а наетите им пазачи подтичваха около тях, отправяйки заплахи и разбутвайки околните. Локи вече знаеше, че по някои неща животът под Хълма си прилича с този във външния свят.

Четиримата сираци направиха жива верига, за да си пробият път през тълпите. Локи се бе хванал здраво за Там, който на свой ред се държеше за Бет. Тя изпитваше такова нежелание да изпусне Беззъбко от очи, че го ръгаше пред всички тях като стенобойна машина. От своята перспектива Локи мярна няколко лица на възрастни; светът се превърна в безкрайна върволица от колани, шкембета, опашки на сака и колела на карети. С равни дози късмет и упорство те си пробиваха път на запад към Виа Джустика — канала, който се използваше за бесене от половин хилядолетие.

На края на улицата покрай канала имаше ниска каменна стена, предотвратяваща директното падане във водата, която беше на половин-един метър по-долу. Тази стена се ронеше, но все още оставаше достатъчно здрава, та на нея да седят деца. Бет нито веднъж не изпусна Беззъбко от ръка, докато помагаше на Локи и Там да се измъкнат от притискащата ги тълпа. Локи се опита да седне до Бет, но Там беше този, който се промъкна до нея, като не допусна Локи да го помръдне, готов да направи сцена. Локи се опита да прикрие раздразнението си, като си придаде целеустремен вид и започна да оглежда наоколо.

Оттук Локи поне имаше по-добър изглед към случващото се. И от двете страни на канала се бе събрала тълпа, а амбулантни търговци продаваха хляб, наденици, светла бира и сувенири от лодките си. Използваха кошници, прикрепени към дълги прътове, за да прибират даваните им монети и да доставят стоките на тези, които седяха отгоре.

Локи различи групички от дребосъци, които се промъкваха през гората от палта и крака — другари от Хълма на сенките, излезли на работа. Също така виждаше тъмножълтите жакети на градските стражи, движещи се на отряди сред тълпата, с щитове, преметнати на гръб. Беше възможно да настъпи бедствие, ако тези противостоящи си съставни части се срещнеха и смесеха като лоша алхимия, но за момента нямаше крясъци, не се чуваха свирките на стражите, нямаше признаци нещо да не е наред.

Движението по Черния мост беше спряно. Лампите, които осейваха издигащата се каменна арка, бяха покрити с парчета черен плат, а малка група жреци, затворници, пазачи и чиновници на Херцога стояха зад платформата за екзекуции, която стърчеше от едната страна на моста. Две лодки с жълтодрешковци бяха хвърлили котва от двете страни на канала, за да не влиза никой във водата, където щяха да падат затворниците.

— Не трябва ли да си вършим работата? — каза Беззъбко. — Не трябва ли да гепим някоя чанта или пръстен, или нещо…

Бет, която го бе пуснала от ръце за половин минута, сега отново го хвана и прошепна строго:

— Не обелвай дума за тези неща, докато сме сред тълпата. Затваряй си плювалника! Ще седим тук и ще запомняме. Ще работим след обесването.

Там потрепери и заизглежда по-нещастен от всякога. Локи въздъхна, смутен и нетърпелив. Беше тъжно, че някои от другарчетата им от Хълма на сенките трябваше да увиснат на въжето, но пък си беше тъжно и че жълтодрешковците изобщо са ги хванали. Хора умираха навсякъде в Камор, по улички, канали и бардаци, при пожари, от чумата, която покоси цели квартали. Там също бе сирак; не беше ли осъзнал всичко това? Умирането изглеждаше почти толкова нормално за Локи, колкото да яде на вечеря или да пикае, и той не можеше да се застави да се чувства зле, че това ще се случи с дете, което познава бегло.

Колкото до момента, поне изглеждаше, че ще започнат скоро. От моста се разнесе равномерно биене на барабан, отекващо във водата и камъните, и постепенно възбуденото мърморене на тълпата замлъкна. Дори църковните служби не можеха да заставят каморци да присъстват толкова почтително, колкото публичното увисване на въжето.

— Верни жители на Камор! Ето че идва пладне на този седемнайсети ден от месец Тирасим от седемдесет и седмата година на Сендовани. — Тези думи извика от Черния мост глашатай с огромно шкембе, наконтен с копринени траурни одежди. — Престъпниците са осъдени за углавни престъпления срещу закона и обичаите на Камор. По волята на Негово благородие херцог Никованте и според решението на неговите почитаеми съдии от Червената камера те са доведени пред вас, за да бъде раздадено правосъдие.

До него на моста настъпи раздвижване. Седем затворници бяха издърпани напред, всеки — от двойка стражи с червени качулки на главите. Локи видя, че Там нервно гризе кокалчетата на ръцете си. Ръката на Бет се появи на рамото на Там и Локи изскърца със зъби. Той да си свърши работата, да се държи добре, да не става за смях, а Там да е този, който да получи нежността на Бет?

— Свиквай, Там — каза тихо Бет. — Сега им отдай почит. Стегни се.

На платформата на моста Майсторите на въжето затегнаха примките около вратовете на осъдените. Въжетата за бесене бяха горе-долу толкова дълги, колкото беше висок всеки затворник, и хванати за халки точно зад краката на всеки осъден. Нямаше някакви сложни механизми на платформата за бесене, нямаше напилени трикове. Това не беше Тал Верар — тук, на изток, затворниците просто бяха избутвани от ръба.

— Джеревин Тавасти! — извика глашатаят, гледайки списъка. — Палеж, заговор за придобиване на крадени стоки, нападение над офицер на Херцога! Малина Контада — фалшификация и съпътстваща я злоупотреба с името и добрия образ на Херцога. Каио Веспаси — обир, злонамерена политическа пропаганда, палеж и взлом! Лорио Веспаси — заговор за придобиване на крадени стоки.

Толкова относно възрастните; глашатаят премина към трите деца. Там изхленчи, а Бет прошепна: „Шът!“. Локи забеляза, че Бет беше изключително спокойна, и се опита да подражава на незаинтересованото ѝ изражение. Да погледне точно така, с изправена брадичка, с почти намръщена уста. Със сигурност, ако го погледнеше по време на церемонията, тя щеше да забележи и да одобри…

— Мариабела, фамилия неизвестна — извика глашатаят. — Кражба и необуздано неподчинение! Зилда, фамилия неизвестна. Кражба и необуздано неподчинение!

Майсторите на въжето завързаха допълнителни тежести за краката на последните трима затворници, тъй като слабичките им телца можеше да не допринесат за достатъчно мимолетен край на тяхното падане.

— Ларс, фамилия неизвестна. Кражба и необуздано неподчинение.

— Зилда беше мила с мен — прошепна Там, като заекваше.

— Боговете знаят — каза Бет. — Тихо сега.

— За тленните си престъпления сте наказани с телесна смърт — продължи глашатаят. — Ще бъдете вързани за врата и провесени над течащата вода, докато не умрете, а неспокойните ви души не бъдат отнесени от водите до Желязно море, където да не могат повече да навредят на никой човек или жилище във владенията на Херцога. Дано боговете скоро приемат душите ви с милост. — Глашатаят остави списъка и се обърна с лице към затворниците. — Осъждам ви в името на Херцога!

Барабаните биеха. Един от Майсторите на въжето извади меч, в случай че някой от затворниците се опита да се бори с държащите го. Локи беше гледал бесене и преди и знаеше, че осъденият има последен шанс да запази малкото си останало достойнство.

Този ден бесенето премина гладко. Ударите на барабаните замлъкнаха. Всяка двойка закачулени жълтодрешковци пристъпи напред и избута затворника си от ръба на платформата за бесене.

Там се извърна настрани, както Локи си беше помислил, че може да направи, но дори и той бе неподготвен за реакцията на Беззъбко, когато седемте въжета рязко се изпънаха с плющене, което можеше да е от конопа, от вратовете или и от двете.

— Ааа! Ааа! Аааааа!

Всеки вик бе все по-висок от предишния. Бет захлупи с ръка устата на Беззъбко и започна да се бори с него. Над водата четири големи тела и три по-малки се полюшваха като махала, в дъги, които бързо се смаляваха.

Сърцето на Локи заби лудо. Сигурно всички наоколо бяха вперили погледи в тях — той чу кикотене и неодобрителни коментари. Колкото повече внимание привличаха, толкова по-трудно щеше да е да се заемат с истинската си задача.

— Шът! — прошепна Бет, опитвайки се да задържи Беззъбко под контрол. — Тихо, да ти се не види. Тихо!

— Какво има, момиченце?

Локи с ужас видя, че двама жълтодрешковци бяха излезли от тълпата точно зад тях. Богове, това беше възможно най-лошото! Ами ако търсеха сираци от Хълма на сенките? Ако задаваха сложни въпроси? Той обузда инстинкта да скочи във водата долу, и застана на място, с широко отворени очи.

Бет беше хванала с ръка лицето на Беззъбко и все пак някак успя да се извърти и да се поклони на стражите.

— Малкият ми брат — произнесе тя, задъхвайки се. — За пръв път вижда обесване. Не искахме да предизвикваме бъркотия. Запуших му устата.

Беззъбко престана да се бори, но започна да реве. Жълтодрешкото, който беше заговорил — човек на средна възраст с лице, набраздено от белези, го изгледа отгоре с отвращение.

— Вие четиримата сами ли сте дошли тук?

— Мама ни изпрати — каза Бет. — Искаше момчетата да видят обесване. Да видят последствията от безделието и лошата компания.

— Мъдра жена. Нищо не може да се сравни с доброто бесене, що се отнася до прогонването на пакостите от дребосъците. — Мъжът се намръщи. — Тя защо не е тук с вас?

— Оо, мама обича бесенето — каза Бет, понижавайки гласа си до шепот. — Но… тя има диария. Лоша. Цял ден не е станала от…

— Аха. Добре тогава — жълтодрешковецът се изкашля. — Боговете да ѝ пратят добро здраве. По-добре ще е да не водиш отново този на церемония за Деня за назидание известно време.

— Съгласна съм, сър — Бет отново се поклони. — Мама ще му одере кожата за това.

— Хващайте пътя тогава, момиченце. Нямаме нужда от повече сцени.

— Добре, сър.

Стражът отмина в тълпата, която отново оживяваше. Бет се плъзна по каменната стена — по-скоро го направи тромаво, защото Беззъбко и Там се спуснаха заедно с нея. Единия тя все още държеше здраво, а вторият отказваше да пусне ръката ѝ. Там не се бе развикал като Беззъбко, но Локи видя, че очите му се напълниха със сълзи, а и изглеждаше още по-блед от преди. Локи прокара език по вътрешността на устата си, която бе пресъхнала под критичните погледи на жълтодрешковците.

— Хайде! — каза Бет. — Да се махаме оттук. Видяхме всичко, което имаше за гледане.

Още едно преминаване през гората от палта, крака и кореми. Локи усети, че отново се развълнува, внимателно хванат за края на туниката на Бет, за да не я изгуби. Беше едновременно развълнуван и разочарован, когато тя изобщо не реагира. Бет отново ги поведе през зелените сенки на Мара Камораца, където властваше тихото уединение, на няма и петдесетина метра от многолюдната тълпа, и щом веднъж се прикриха на сигурно място, в една скрита ниша, тя бутна Там и Беззъбко на земята.

— Ами ако някоя друга банда от Хълма беше видяла това? Богове!

— Съжалявам — простена Беззъбко. — Но тях… но тях… Тях ги убиха…

— Хората умират, когато ги обесват. Затова ги бесят! — Бет изстиска предната част на туниката си с две ръце, после си пое дълбоко въздух. — Съвземете се. Така. Всеки от вас трябва да задигне кесия или нещо друго, преди да се върнем.

Беззъбко отново започна да плаче, обърна се на другата страна и взе да хапе кокалчетата на ръцете си. Там, който звучеше по-изтощен, отколкото Локи си беше представял, че е възможно, каза:

— Не мога, Бет. Съжалявам. Ще ме хванат. Просто не мога.

— Ще си легнеш гладен довечера.

— Добре — каза Там. — Върни ме обратно, моля те.

— Мамка му! — Бет разтри очи. — Трябва да ви върна обратно с нещо, което да покажете, или ще имам също толкова неприятности, колкото и вие, ясно ли е?

— Ти си джамджия — промълви Там. — Няма да имаш неприятности.

— Де да беше така — каза Бет. — Вие двамата трябва да се стегнете…

— Не мога, не мога, не мога!

Локи надуши славната възможност. Бет ги беше спасила от неприятностите на крайбрежието и ето че сега беше идеалният момент той да направи същото. Усмихвайки се при мисълта за нейната реакция, той се изправи толкова, колкото можеше и прочисти гърлото си.

— Там, не бъди гаден — каза Бет, напълно игнорирайки Локи. — Ти ще задигнеш нещо или ще отвличаш вниманието, за да може някой друг да свие нещо. Няма да ти дам друг избор.

— Извинявай… — каза Локи колебливо.

— Какво искаш?

— Те и двамата могат да получат по една от моите — каза Локи.

— Какво? — Бет се извърна към него. — За какво говориш?

Изпод туниката си Локи извади две кожени кесии и красива копринена кърпичка, почти без лекета.

— Три откраднати неща — каза той. — И ние сме трима. Само кажи, че всеки един от нас е свил по едно, и може още сега да се приберем вкъщи.

— Откъде, в името на всички адове…

— В тълпата — каза Локи. — Ти държеше Беззъбко… Обръщаше му толкова много внимание, че явно не си видяла.

— Още не ти бях казала да задигаш каквото и да е!

— Е, да, но и не ми беше казала да не задигам.

— Но това е…

— Не мога да ги върна — каза Локи много по-сприхаво, отколкото имаше намерение.

— Не ми отговаряй! О, в името на боговете, не се цупи! — добави Бет. Клекна, сложи ръце на рамената на Локи, а той затрепери неконтролируемо от допира и близостта ѝ. — Какво има? Какво ти става?

— Нищо — каза Локи. — Нищо ми няма.

— Богове, какъв странен дребосък си ти! — Тя отново погледна към Там и Беззъбко. — Цяла напаст сте вие тримата. Двама, които не искат да работят. Един, който работи без разрешение. Предполагам, че нямаме избор.

Бет взе кесиите и кърпичката от Локи. Нейните пръсти докоснаха неговите и той потрепери. Бет присви очи.

— Да не си ударил главата си?

— Да.

— Кой те удари?

— Просто паднах.

— Ама разбира се, че така е станало!

— Честно!

— Изглежда, че те притеснява. Или може би си болен. Трепериш.

— Аз… Аз съм добре.

— Както искаш. — Бет затвори очи и ги разтърка с върховете на пръстите си. — Предполагам, че ми спести доста главоболия. Искаш ли да… Виж, има ли нещо, което те тревожи и искаш да го няма?

Локи се ошашави. По-голямо дете, не кое да е, а това по-голямо дете, а и член на Джамджиите, му предлагаше закрила. Можеше ли да я приеме? Можеше ли да сложи Веслин и Грегор на място?

Не. Локи се насили да отмести поглед от напълно очарователното лице на Бет, за да се върне на земята. Винаги щеше да има други Веслиновци или Грегоровци. А какво, ако те го намразеха още повече заради намесата ѝ? Тя беше Джамджия, той беше Уличкар. Дните и нощите им бяха наопаки. Той никога не я бе виждал до днес; какъв вид евентуална защита можеше да получи от нея? Щеше да продължи да се прави на умрял. Да избягва да привлича вниманието върху себе си. Правило номер едно, правило номер две. Както винаги.

— Просто паднах — каза той. — Добре съм си.

— Хубаво — отговори тя малко студено. — Както желаеш.

Локи отвори и затвори уста няколко пъти, опитвайки се отчаяно да си представи нещо, което да каже, за да очарова това същество от друг свят. Прекалено късно, прекалено късно. Тя се обърна, издърпа Там и Беззъбко отново на крака и каза:

— Не мога да повярвам. Но вие, двамата идиоти, дължите вечерята си на подпалвача на Теснините. Разбирате ли точно какъв ад ще ни се изсипе върху главите, ако някога гъкнете и думичка на някого?

— Разбирам — каза Там.

— Много ще се ядосам, ако някога чуя каквото и да било. — Бет продължи. — Каквото и да било! Чу ли ме, Беззъбко?

Горкият окаяник кимна и отново започна да смуче кокалчетата си.

— Да се връщаме в Хълма тогава. — Бет притегна кърпата и нагласи шапката си. — Ще задържа нещата и ще ги предам на господаря лично. И нито дума за станалото. На никого.

Тя продължи да стиска Беззъбко за ръка, вече по навик, през целия път обратно до гробищата. Там я следваше по петите, изглеждайки изтощен, но и облекчен. Локи вървеше последен, правейки планове в пълния размер на абсолютно недостатъчния си опит. Какво беше казал или направил погрешно? Какво не бе преценил правилно? Защо тя не беше възхитена от него за това, че ѝ спести толкова много главоболия?

Бет не му каза нищо повече през остатъка от прибирането им. И тогава, преди да може да намери извинение да я заговори отново, тя си тръгна, изчезвайки в тунелите, които водеха към личното царство на Бандата на джамджиите, където той не можеше да я последва.

Тази нощ Локи бе начумерен, изяждайки малко от вечерята, която пъргавите му пръсти бяха спечелили, мръщейки се не на Бет, а на себе си, че я беше отблъснал по някакъв начин.

Изминаха дни, дни, по-дълги от всички, които Локи някога бе преживявал, защото сега имаше и нещо друго, което да поглъща вниманието му отвъд краткото вълнение от ежедневните престъпления и неизменните правила за оцеляване.

Бет не напускаше мислите му. Той сънуваше нея и начина, по който косата ѝ се бе разстлала изпод шапката и бе уловила светлината, процеждаща се през гъстата растителност на Мара Камораца. Странно, в сънищата му тази коса бе напълно червена от краищата до корените, недокосната от багрила или дегизировка. Цената на тези сънища бе, че се събуждаше с ледено, сурово разочарование и лежеше в тъмнината, борейки се със загадъчни емоции, които никога преди това не го бяха измъчвали.

Трябваше да я види отново. Някак.

Отначало питаеше надеждата, че заточението му в бандата от размирници може да е постоянно, че Бет може да им е отговорник по-продължително. За съжаление, Създателя на крадци, изглежда, нямаше такива планове. Локи бавно започваше да разбира, че ако иска да има още един шанс да я впечатли, ще трябва да се напъне.

Беше трудно да наруши правилата, които сам си създаде, да не говорим за тези, които се изискваха от някого в неговата нисша позиция. И все пак той започна по-често да се скита из кухините и тунелите на своя дом, излагайки се на малтретиране и подигравки от страна на по-големите, отегчени деца, защото нямаше търпение да зърне Бет. Правеше се на умрял. Не реагираше. Правило номер едно и правило номер две. Чувстваше се почти добре, че си докарва натъртвания поради искрена причина.

По-долните сираци от Хълма (а това ще рече — почти всички от тях) спяха заедно на пода на подобните на сиропиталище странични кухини, по няколко дузини във всяка. Когато сънищата му го стряскаха през нощта, Локи се опитваше да остане буден, да си отваря ушите, за да чува повече от шумоленето и мърморенето на тези около себе си, да засече влизането и излизането на Бандата на джамджиите, тръгнали по тайните си задачи.

Преди това той винаги спеше на сигурно място в средата на хъркащите си другари или до някоя хубава, всяваща спокойствие стена. Сега рискуваше с място във външния край на сгушените деца, откъдето можеше понякога да вижда хора из тунелите. Всяка сянка, която преминаваше, и всяка стъпка, която чуваше, все пак можеше и да е нейна.

Успехите му бяха малко. Той няколко пъти я видя на вечерното хранене, но тя нито веднъж не му проговори. Ако наистина изобщо го забелязваше, справяше се изключително добре с това да не го показва. А за Локи да се опита да я заговори по своя собствена инициатива, докато бе обградена от приятелите си Джамджиите, а те, от своя страна, от по-големите побойници от Уличкарите… Нямаше нищо по-фатално. Затова той правеше всичко по немощните си възможности да се спотайва и да я шпионира, попивайки удоволствието от пърхането в стомаха си, когато успееше да я погледне дори и за секунда. Тези мимолетни погледи и усещания изплащаха дългите дни на разочароващи копнежи.

Още дни, още седмици преминаваха в мъгливата вечност на детското чувство за време. Светлите кратки моменти, прекарани в присъствието на Бет, когато той наистина ѝ говори, а тя му отвръща, биваха излъсквани до блясък в паметта на Локи, до степен, че самият му живот все едно бе започнал тогава.

В един ден през същата пролет Там умря. Локи дочу разнеслите се слухове. Хванали момчето, докато се опитвало да открадне кесия, а евентуалната му жертва смазала черепа му с бастун. Тези неща не бяха рядкост. Ако мъжът имаше свидетели на опита за кражба, на Там вероятно щяха да му отрежат пръст от по-слабата ръка. Ако никой не подкрепеше версията на Там, той щеше да увисне на въжето. Все пак Камор бе цивилизован, имаше приемливи и неприемливи причини да се убиват деца.

Беззъбко си замина малко след това, смазан под колелата на една каруца посред бял ден. Локи се чудеше дали така не е станало по-добре. Беззъбко и Там бяха нещастни в Хълма и може би боговете бяха намерили някаква по-добра роля за тях. Така или иначе това не беше работа на Локи. Той си имаше своя собствена фикс идея за преследване.

Няколко дни след като Беззъбко си го отнесе, Локи се прибра след дълъг, мокър работен следобед в района на Северния край, където бе разузнавал и обирал сергиите на по-заможните амбулантни търговци по тамошните пазари. Той изтръска дъжда от импровизираното си наметало, което беше същото отвратително смрадно парче кожа, което му служеше като одеяло всяка вечер. После отиде да се срещне с бандата на по-големите, предвождана от Веслин и Грегор, която ошушкваше по-малките деца всеки ден, щом се приберяха с печалбите си.

Обикновено те изразходваха повечето от енергията си да се подиграват и да заплашват другарите на Локи, но днес говореха превъзбудено за нещо друго. Локи долови откъси от разговора им, докато очакваше да дойде неговият ред да бъде тормозен.

— Точно така, хич не е доволен от това… Една от големите печалбарки.

— Знам, че беше, а и дали не го правеше на голям въпрос?

— Но за теб не са ли всички Джамджии такива? Не са ли всичките такива? А ето и нещо, което няма да им се хареса. Доказва, че и те са смъртни като нас. И те могат да се издънят.

— Беше доста кофти месец. Горкият тъпчо, дето му сцепиха главата… Малкото лайненце, на което му избихме кастанетите с шутове… А сега и тя.

Локи усети студенина и изтръпване в стомаха.

— Коя? — попита той.

Веслин спря по средата на изречението и зяпна Локи, все едно се изненада, че малкото създание от Уличкарите има дар слово.

— Какво „коя“, малък гъзобръчко такъв?

— За какво говорите?

— Дали не ти е интересно, мамицата му?

— КОЯ?

Ръцете на Локи сами се бяха стиснали в юмруци и сърцето му биеше лудо, когато изкрещя с цяло гърло:

— КОЯ?

Веслин трябваше да го ритне само веднъж, за да го свали на земята. Локи видя какво ще стане, видя крака на побойника да се вдига към лицето му, нараствайки неизмеримо, и пак не можа да го избегне. Подът и таванът размениха местата си и когато отново можеше да вижда, се оказа паднал по гръб, а Веслин бе стъпил на гръдния му кош. Топла кафеникава кръв се стичаше по вътрешната част на гърлото му.

— Откъде накъде се осмелява да ни говори така? — каза Веслин благо.

— Де да знам. Не е ли тъжно, мамицата му? — каза Грегор.

— Моля… — опита Локи. — Кажете ми…

— Какво да ти кажем? Какво право имаш да знаеш каквото и да е? — Веслин коленичи на гръдния кош на Локи, претършува дрехите му и извади нещата, които беше успял да свие днес. Две кесии, сребърна огърлица, кърпичка и няколко дървени съда с козметика от Джерещи. — Знаеш ли, Грегор? Не мисля, че си спомням Ламора да се е прибрал с нещо тази вечер.

— И аз така, Вес.

— Да. Стъжни ли ти се сега, малък пикльо? Ако искаш вечеря, можеш да ядеш собствените си лайна.

Локи отдавна беше свикнал със смеха, който се разнасяше в тунела, за да му обръща внимание. Опита се да се изправи и заради това отново бе ритнат в гърлото.

— Просто искам да знам — опита се да си поеме дъх той. — Какво е станало…

— Какво ти пука?

— Моля… моля…

— Е, щом ще се държиш прилично. — Веслин пусна плячката на Локи в една мръсна платнена торба. — Джамджиите са имали лоша вечер.

— Яко са се преебали — каза Грегор.

— Хванали са ги да обират една голяма къща. Не всички от тях са избягали. Загубили са една в канала.

— Коя?

— Бет. Била се удавила.

— Лъжеш — прошепна Локи. — ЛЪЖЕШ!

Веслин го изрита отстрани в стомаха и Локи се сви.

— Кой казва… Кой казва, че тя…

— Аз казвам, мамка ти.

— На теб кой ти каза?

— Получих писмо от Херцога, шибан малоумнико. Господарят ми каза, ето кой! Бет се е удавила снощи. Няма да се върне в Хълма. Да не би да си я харесваш, а? Това ще е голям смях.

— Върви по дяволите — прошепна Локи. — Върви по…

Веслин го прекъсна с нов силен ритник точно на същото място и каза:

— Грегор! Имаме си истински проблем тук. Този не е наред с главата. Забравил е какво може и какво не може да говори на такива като нас.

— Имам точно каквото му трябва, Вес. — Грегор изрита Локи между краката. Устата на Локи се отвори, но нищо не излезе от нея освен мъчително сухо свистене.

— Дай на малкия лайномаз да се разбере! — Веслин се захили, когато двамата с Грегор започнаха да обработват Локи с внимателно прицелени силни ритници. — Харесва ли ти така, Ламора? Харесва ли ти какво отнасяш, като си позволяваш да важничиш?

Само забраната на Създателя на крадци да се извършват явни убийства сред неговите сираци, спаси живота на Локи. Без съмнение, момчетата щяха да го направят на пестил, ако нямаше после да заплатят за забавлението със собствените си вратове, но дори и сега почти прекрачиха границата.

Изминаха два дни, преди Локи да може да се движи достатъчно добре, за да работи отново, а през този интервал, поради лисата на приятели, които да се грижат за него, беше измъчван от глад и жажда. Но не бе доволен от възстановяването си и нямаше радост в завръщането му към работата.

Отново се зае с това да се преструва на умрял, пак започна да се крие по ъглите, пак се върна към правило номер едно и правило номер две. Отново бе съвсем сам в Хълма.