Републиката на крадците

Интерлюдия Хвърчене на искри

Когато Локи се събуди с чувството, че някой се е вторачил в него, в елдерглаското леговище на Джентълмените копелета беше хладно, тъмно и много по-тихо от обикновено. За миг той затаи дъх, после наподоби дълбокото, бавно дишане на заспал човек. Присви очи и огледа сивия мрак в стаята, зачуден къде са всички останали.

По коридора откъм кухнята се стигаше до четири стаи, или, по-точно казано — килии. Тъмни завеси им служеха за врати. Едната беше на Окови, втората — на Сабета, третата — на братята Санца, а четвъртата — на Локи и Джийн. Джийн трябваше да се намира на койката до отсрещната стена, точно след малката библиотечка с книги и свитъци, но от тази посока не долиташе нито звук.

Локи се ослуша, като се напрегна да чуе нещо въпреки силните удари на сърцето си. Долови шепота на гола кожа по пода, пърхането на дреха. Приседна с протегната лява ръка и веднага усети, че в пръстите му се сплитат други топли пръсти, а опряна в средата на гърдите му длан го натиска надолу.

— Тихо — каза Сабета и леко се намести на койката.

— Къде… Къде са другите?

— В момента ги няма — прошепна тя в ухото му. Усети върху бузата си топлия ѝ дъх. — Нямаме много време, но пак е нещо.

Улови ръцете му и ги насочи към гладките, изпънати мускули на корема си. После ги плъзна нагоре, докато дланите не покриха гърдите ѝ; беше влязла в стаята, облечена с туника.

Едно от нещата, на които телата на шестнайсетгодишните момчета (а Локи беше горе-долу на толкова) не са способни, е да реагират спокойно на провокации. Той в миг усети, че се е втвърдил и изпъва тънкия плат на бричовете си, което го накара да издиша въздух със смесица от изненада и доволство. Сабета отметна одеялото и плъзна лявата си ръка между краката му. Локи изпъна гръб и издаде звук, които далеч не беше изискан. За щастие, на Сабета той явно се бе сторил трогателен. Тя се изкиска и прошепна:

— Ммм, чувствам, че наистина съм оценена.

Със сила и лекота се зае да го стиска според ритъма на тяхното дишане, което ставаше все по-шумно. Същевременно плъзна другата му ръка надолу по гърдите и по корема си, докато не спря между краката ѝ. Бричовете ѝ имаха ленена препаска от онези, които могат да паднат с едно умело дръпване. Притисна ръката му между бедрата си върху загадъчната топлина под плата. Той погали мястото и в продължение на няколко невероятни мигновения двамата изцяло бяха погълнати от наполовина споделени, наполовина противопоставящи се усещания. С всеки дъх, поет на пресекулки, те все по-малко се владееха, когато реагираха един на друг, а предположението кой ще се предаде пръв, носеше сладостно напрежение.

— Подлудяваш ме — прошепна той.

Топлината на кожата ѝ беше толкова силна, че той си представяше, че е призрачно видение в мрака. Сабета се наведе и дъхът ѝ отново погъделичка лицето му; той вдъхна аромата на косите ѝ, потта и парфюма и се засмя от удоволствие.

— Защо още сме с дрехи? — попита тя и двамата се търколиха на различни страни, за да променят това положение — бързаха непохватно, бореха се, смееха се, но сега меката топлина на нейната кожа чезнеше, а сивите сенки на стаята ги обгърнаха още по-плътно. После Локи риташе с крака, цялото му тяло бе обзето от рефлекторен спазъм, а тя се изплъзна от ръцете му като полъх на вятъра.

Най-жестокият властелин — реалността на студената сутрин — приключи с прогонването на топлата фантазия, която за кратко се беше настанила в главата му. Като мърмореше и ругаеше, Локи се опита да се справи с омотаното одеяло, усети, че койката се отмества от стената, и изобщо не успя да се подготви за срещата си с пода. Има три точки на сблъсък, за които нито един романтично възбуден тийнейджър не мечтае да се срещнат с твърда повърхност. Локи успя да се приземи и на трите.

Отметнатата му дясна ръка не успя да свърши нищо полезно, но поне смъкна тъмния капак на алхимичния глобус до леглото му и килията бе обляна от мека златиста светлина, на която той пъшкаше и се гънеше. Небрежно струпан куп книги шумно се прекатури на пода, после още няколко такива купчини се присъединиха към него в една братоубийствена каскада.

— Богове на земята! — промърмори Джийн, като се отмести от светлината. Джийн със сигурност се намираше където трябва, а килията им отново олицетворяваше по-скоро бъркотията и хаоса на всекидневието, отколкото мрачния скрит етап от съня на Локи.

Локи изръмжа. Това обаче не му помогна много, затова отново изръмжа.

— Знаеш ли — каза Джийн, като се прозина с отегчение, — трябва да запалиш благовония като благодарност за това, че не говориш насън.

Отново се чу ръмжене, последвано от въпрос:

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Сабета има много остър слух.

— Ммм…

— Защото, боговете са свидетели, според мен е очевидно, че не сънуваш калиграфски писания.

Чу се силно почукване по стената на килията им, а после завесата се отмести и видяха, че на входа стои единият Санца. Дългата коса влизаше в очите му, а той се опитваше да си обуе бричовете.

— Добро утро, слънца! — поздрави ги той. — Какъв е тоя шум?

— Локи падна от леглото — промърмори Джийн.

— Толкова ли е трудно да спиш на койка като нормален човек, краставо псе такова?

— Цункай ми гъза, Санца!

— Здрааасти на всички! — Кало крещеше и едновременно с това удряше по стената. — Знам, че можем да спим още половин час, но Локи смята, че всички трябва веднага да ставаме! Я си сложете на лицата щастливите изражения, копелдашки джентълмени! Настъпи чисто нов ден и трябва да започнем отрано!

— Кало, какво ти става? — чу се как Сабета вика някъде от края на коридора.

Локи опря лице на пода и простена. Това ставаше в разгара на безкрайното влажно лято на седемдесет и осмата година на Прева, Дамата на Червената лудост, когато всичко се скапа и отиде по дяволите.

Сабета се спусна, парира усилието на Локи да се защити, и го плесна по сгъвката на лявото коляно с палката от кестеново дърво.

Локи изохка и взе да подскача насам-натам, докато парещата болка не намаля. Избърса челото си, направи още няколко стъпки, като че се дуелираше, и докосна Сабета с върха на своята палка. Използваха светилището на храма на Переландро като място за тренировки под зоркия поглед на Джийн.

— Голям диамант, малък квадрат! Започвайте! — каза Джийн.

Това беше по-скоро упражнение за бързина и точност, отколкото истинска техника за водене на бой. Двамата сблъскаха палките си по начина, определен от Джийн, и след последния допир вече имаха право да замахват и да печелят точки, ако улучат ръка или крак.

Прас! Прас! Прас! Звукът от удрящите се палки отекваше в каменните стени на залата.

Прас! Прас! Прас!

Прас! Прас! Бух!

— Ау! — извика Локи и разтърси лявата си китка, на която веднага се появи червена ивица.

— По принцип си по-бърз, Локи — каза Сабета и се върна на изходна позиция. — Какво ти отвлича вниманието тази сутрин?

Тя беше облечена с широка бяла туника и черен копринен клин до коленете, който не оставяше нищо от стройните ѝ мускулести крака на въображението. Страните ѝ бяха поруменели, косата ѝ беше опъната и вързана с ленена лента. Ако беше чула нещо по-специално за бъркотията, с която Локи започна деня си, поне не казваше много по въпроса.

— Повече от едно нещо ли има? Засяга ли ме? — попита тя.

Дотук с безличния комфорт на несигурността.

— Знаеш, че съм привързан към теб — каза Локи, като се опитваше да звучи бодро, когато отново сблъскаха палките си.

— Или че би искал да е така, а?

— Среден квадрат — извика Джийн. — Среден квадрат, среден диамант! Започвайте!

Двамата се заеха с плетеницата от удари и контраудари; палките им отскачаха при сблъсък, докато не стигнаха до края на серията, когато Сабета изби оръжието от ръката на Локи и му нанесе болезнен удар по десния бицепс. Единственият ѝ коментар за тази победа беше да върти небрежно палката, докато Локи разтрива ръката си.

— Пригответе се — каза Джийн. — Ще опитаме ново упражнение. Локи, застани там със спуснати до тялото ръце. Сабета, ти ще го удряш, докато не се умориш. Гледай да се съсредоточиш върху главата му, за да не усети нищо.

— Много смешно — каза Локи и зае мястото си. — Готов съм за още.

Но изобщо не беше готов. В края на следващата серия Сабета отново го удари по десния бицепс. И повтори, следвайки същия модел, с точност, несъмнено преднамерена.

— Виж ти! А през повечето дни поне успяваш да отвърнеш на удара — каза тя. — Да не искаш да се откажеш, понеже не те бива?

— В никакъв случай — каза Локи, като се опитваше тайно да избърше появилите се в ъгълчетата на очите му сълзи. — Тепърва започвам.

— Както желаеш.

Сабета отново зае позиция и Локи не можа да не забележи хладнокръвието в стойката ѝ. О, богове! Когато Сабета усетеше, че с нея си играят, тя излъчваше същото хладно спокойствие, каквото според Локи изпраща екзекуторът към осъдената жертва. Той знаеше твърде добре какво е да си обектът на подобно отношение.

— Голям диамант — предпазливо каза Джийн, усетил промяната в настроението на Сабета. — Среден квадрат, ниско кръстосване. Започвайте!

Двамата ожесточено преминаха бързо през фигурите — Сабета налагаше темпа, а Локи се мъчеше да ѝ бъде достоен противник. В мига, когато беше нанесен последният удар от задължителния комплекс, Локи зае гардова позиция, която щеше да отклони всеки набег към доста пострадалия му десен бицепс. Сабета обаче се прицели в точка малко над сърцето му и силният жилещ удар едва не го повали.

— Богове на небесата! — Джийн застана между двамата. — Знаеш правилата, Сабета. Без наранявания, никакви такива. Само удари по ръцете или краката.

— Да не би да има правила в кръчмарските свади или уличните сбивания?

— Това не е улично сбиване, а тренировка за укрепване.

— На единия от нас не върши работа.

— Какво те прихваща?

— А тебе какво те прихваща, Джийн? Така ли ще стоиш пред него до края на живота му?

— Стига, стига! — намеси се Локи, заобиколи Джийн и се опита да скрие доста силна болка зад привидна усмивка. — Всичко е наред, Джийн.

— Не е — каза Джийн. — Някой приема нещата прекалено сериозно.

— Отдръпни се, Джийн! — каза Сабета. — Ако той иска да си пъха ръката в огъня, ще се научи и сам да си я вади оттам.

— Той е тук, благодаря много, и е добре — каза Локи. — Няма нищо, Джийн. Давай следващото упражнение.

— Първо Сабета да се успокои.

— Да не би да не съм спокойна? — попита Сабета. — Локи може да бъде признат за победен всеки път, когато сам го поиска.

— Засега нямам намерение да се предам — каза Локи с усмивка, която се надяваше да е очарователна и напълно безгрижна. В отговор лицето на Сабета потъмня. — Обаче ако се безпокоиш за мен, можеш да отстъпиш до онази степен, до която предпочетеш.

— А, не! — Сабета изобщо не беше спокойна. — Не, не и не! Аз няма да отстъпя, ти се предай! Изрично. Иначе ще продължим, докато престанеш да се държиш на крака!

— Това може да отнеме известно време — каза Локи. — Да видим дали ще имаш търпение…

— По дяволите, кога ще разбереш, че да не признаеш, че си изгубил, не е същото като да си победител?

— В известен смисъл зависи колко дълго отказваш, нали?

Сабета се намръщи — изражение, което нарани Локи по-дълбоко от всяко удряне с палка. Като го гледаше втренчено, тя хвана своята палка с две ръце, опря я на коляното си и я счупи; двете парчета отскочиха от пода.

— Извинете ме, господа — каза тя. — Изглежда, не съм състояние да отговоря на очаквания за това упражнение дух.

След това се обърна и излезе. Когато изчезна в задната зала на храма, Локи въздъхна обезсърчен.

— Богове! Какво става с нас? Какво стана току-що?

— На нея ѝ е присъща жестокост — каза Джийн.

— Не повече, отколкото на всички ни — каза Локи по-разгорещено, отколкото може би възнамеряваше. — Е, между нас със сигурност има някои… някои философски различия.

— Тя е перфекционистка. — Джийн вдигна двете половини от счупената палка на Сабета. — А ти си истински идиот от време на време.

— Какво толкова направих, освен че се провалих като майстор на палката при дуел? — Локи масажира някои от по-чувствителните спомени, оставени му от техниката на Сабета, превъзхождаща неговата. — Дон Маранцала не ми е бил треньор.

— И на нея не е бил.

— О, я стига, защо това да ме прави идиот?

— Не се казваш Санца, обаче и ти си досаден до немай-къде — каза Джийн. — Виж какво, готов беше да се изправиш тук и да я оставиш да те направи на пестил, стига да се намираш в една стая с нея. Знам това. И ти го знаеш. И тя го знае.

— Е, ами…

— Това не буди умиление, Локи. Човек не сваля едно момиче, като се оставя да бъде тормозен от него от изгрев до залез.

— Сериозно? Това звучи почти като свалките във всеки разказ, който съм прочел…

— Имам предвид „тормозен“ в буквалния смисъл, като това да те разпердушини с една дървена тояга. Такова нещо нито умилява, нито впечатлява. Само те прави да изглеждаш глупак.

— Е, на Сабета не ѝ харесва да я победя в каквото и да е. И със сигурност ще ме презре, ако се предам! Какво, по дяволите, мога да направя тогава?

— Представа нямам. Вероятно виждам някои неща по-ясно от тебе, защото не съм болен от любов, но какво всъщност мога да направя с двама ви, само боговете знаят.

— Ти си направо непресъхващ извор на увереност!

— Погледнато от добрата страна — каза Джийн. — Сигурен съм, че в момента тя те слага по-високо от братята Санца.

— Мили богове, ама че противна похвала! — Локи се облегна на една стена и се протегна. — Като говорим за братята, видя ли лицето на Окови, когато го събудихме тази сутрин?

— По-добре да не го бях видял. Ще пречупи двамата на коляното си като че са палката на Сабета.

— Къде мислиш, че се понесе толкова сърдит?

— Представа нямам. Никога не съм го виждал да тръгва ядосан преди изгрев-слънце.

— Какво, дълбоки адове, става с нас? — попита Локи. — Цялото лято беше безкрайно усилие да объркаме всичко.

— Преди няколко вечери Окови ми прошепна нещо за особените години — каза Джийн, като си играеше с парчетата от палката. — Каза, че може би ще трябва да направи нещо по въпроса, че всички ние се намираме в един затвор.

— Надявам се това да не означава допълнително чиракуване. Изобщо не съм в настроение да изучавам ритуалите на още един храм, а после да се престоря, че се самоубивам.

— Представа нямам какво значи това, обаче…

— Ей, вие двамата! Тантурестият и тренировъчното чучело! — От задния коридор се появи Галдо Санца, изцяло копие на Кало с тази разлика, че беше с бръсната глава, без косъмче, останало по нея. — Окови се върна, иска да се явим светкавично в кухнята. Какво стори на Сабета този път?

— Съществувам — каза Локи. — През някои дни това е достатъчно.

— Трябва да си намериш приятели в „Позлатените лилии“, душко! — каза Галдо. — Защо да падаш ничком в усилията си да обяздиш един кон, когато можеш да имаш десетина коне, вече оседлани?

— Значи, сега предпочиташ да чукаш коне — каза Джийн. — Браво, плешивко!

— Смей се колкото си щеш, там ни предпочитат — каза Галдо. — Любимите им гости сме. Диктуваме забавленията.

— Сигурен съм, че си падат по вас — прозина се Джийн. — Та кой не обича да му плащат за бързо свършена лесна работа?

— Ще се помоля за теб следващия път, когато го правя с две едновременно — каза Галдо. — Може боговете да ме чуят и топките ти да окапят. Обаче… Не, сериозно, Окови влезе през входа откъм реката и според мен всички сме на път да умрем.

— Ура! — извика Локи. — При това лошо време да не би на някого наистина да му се живее?

Отец Окови, който ги чакаше в стъклената кухня на леговището, не беше облечен с някоя от обичайните си одежди и не носеше помощни средства. Нито бастун или тояги, на които да се подпира, нито роба, а на изпитото му брадато лице не се виждаше изражението на лукава добронамереност. Беше облечен за излизане в града, просмукан от пот заради усилието, а всички бразди на челото му сякаш се срещаха в една зловеща долина над свирепо гледащите черни очи. Локи се притесни — рядко беше виждал Окови да е толкова вбесен на враг или непознат, да не говорим — на някого от чираците си.

Забеляза, че всички инстинктивно гледат да са на определено разстояние от него. Сабета седеше, кръстосала ръце, на един плот, доста далече от когото и да е. Братята Санца седяха един до друг по-скоро по навик, отколкото от чувство за близост. Външният им вид се различаваше: Кало имаше грижливо сплетени и намазани с балсам плитки, а Галдо беше с бръсната глава като на боксьор. Близнаците не си споделяха шеги, не правеха еднакви жестове, не водеха светски разговор.

— Предполагам, че заслужавате да започна с извинението, че не отговорих на очакванията ви — каза Окови.

Локи пристъпи напред и попита:

— И как по-точно е станало това?

— С моето менторство. Отговорен съм да не позволя нашият щастлив дом да се превърне във вулкан от противоречия, което… всъщност става. — Окови се изкашля, сякаш гърлото му се беше раздразнило дори само от изричането на подобни думи. — Реших, че мога да облекча режима от предишните лета. По-малко уроци, по-малко задачи, по-малко изпитания. Надявах се, че ако не бъдете ограничавани, ще преуспеете. Вие обаче просто пуснахте надълбоко корени, но цвят няма.

— Почакай — обади се Кало. — Не е чак толкова неприемлив период всъщност. А и минаваме обучение. Джийн положи всички усилия да не преставаме да се пердашим.

— Едва ли това може да е основната ви форма на упражнения тия дни — каза Окови. — Подочух някои неща от „Лилиите“. Вие двамата прекарвате в леглото повече време от инвалидите. Със сигурност повече, отколкото използвате, за да правите планове или да работите по ангажиментите ни.

— Е, няколко седмици не сме забъркали никого в играта си — каза Кало. — Да не би шибаният елдренски огън да пада от небето? Кой дава пет пари дали правим нещо друго? Какво очаквате от нас, сър — да усъвършенстваме вадранския? Да се въртим в повече танци? Да научим седемнайсетия начин, по който да държим ножа и вилицата?

— Сополиво и нахално князче! — избухна Окови, като изговаряше всяка следваща дума на по-висок глас. — Невежо посрано пале с жълто около устата, дето се мори за дребни пари! Имаш ли някаква представа какво ти беше дадено? За какво работеше? Какво представляваш?

— Представлявам човек, на когото му е писнало да му крещят и…

— Десет години под моя покрив! — каза Окови и се извиси над Кало като крачеща планина, изпълнен с благочестивото възмущение на свръхестествена сила. — Десет години под моята закрила, ядеш на масата ми, направляван от ръката ми и от парите. Дали те бих, дали те тормозих, дали те гоних навън на дъжда?

— Не — каза Кало и се сгуши от страх. — Не, разбира се, защото…

— Тогава, богове, би могъл да понесеш един никакъв укор, без да ставаш хлевоуст!

— Разбира се — съгласи се съвсем покорно Кало. — Моля за извинение.

— Вие сте образовани крадци — каза Окови. — Колкото и да си мислите, че би било от полза за вас да не е така, вие не сте обикновени. Можете да минете за слуги, фермери, търговци, благородници. Имате държание и обноски, подходящи за всяко съсловие. Ако не ви бях оставил да загрубеете толкова много, щяхте да разберете каква безпрецедентна лична свобода притежавате.

Локи автоматично отвори уста, за да замаже умело положението, но Окови светкавично го стрелна с очи, което беше повече от достатъчно, за да млъкне.

— За какво си мислите, че беше всичко? — попита Окови. — Какво предполагате, че улесняваше? Да мързелувате и понякога да извършите някоя дребна кражба? Да пиянствате, да блудствате и да шмекерувате с другите Точни хора, докато не ви повикат или не ви обесят? Виждали ли сте какво става с такива като нас? Колко от малките ви приятели с грейнали очи доживяват да навършат двайсет и пет? Ако докретат до трийсет, направо са скапани старейшини. Мислите си, че са скътали пари? Че имат къщи сред природата? Крадците могат да преуспяват нощ подир нощ, но когато дойдат лошите времена, не разполагат с нищо, разбирате ли?

— Но нали някои са гаристи, има и капи, а и разни други възрастни типове в Плаващия гроб… — започна Галдо.

— Така е — съгласи се Окови. — Те обаче не остават гладни, защото използват остатъци от храната на братята и сестрите си. А и как си мислите, че се остарява, ако служиш като капа? Вие пазите портите им с оръжие, като че сте полицейски патрули. Виждате как бесят приятелите ви или как приятелите ви умират в канавките, но получавате упреци, защото те не били казали каквото трябва на масата или се случило да не предадат някакви шибани сребърни монети. Свеждате глави и завинаги млъквате. Така човек само може да започне да побелява… Няма справедливост — с горчивина продължи той. — Няма истинско другарство. Клетви на тъмно, това е всичко и остава така до първия път, когато някой огладнее или има нужда от малко пари. Защо според вас ви възпитах да презирате Тайния мир? Ние сме като болни кучета, които дъвчат собствените си черва; такива са Точните хора. Но ви се дава шансът да живеете с истинско доверие и другарство, да бъдете крадци според замисъла на боговете — бич за богатите и верни на себе си. Проклет да съм, ако ви позволя да забравите какъв дар сте получили, като сте заедно.

Не съществуваше каквато и да е умна мисъл, която да противостои на вихъра от прочитането на такъв вид конско. Локи забеляза, че не е единственият, внезапно изпитал неудържимо желание да гледа втренчено в пода.

— Ето защо трябва да се извиня за собствения си неуспех — каза Окови и измъкна сгънато писмо от палтото си. — За това, че допуснах да стигнем до това прекрасно положение, като се караме и се самозабравяме. За всички вас това е лошо време. Превърнали сте се в оплетени кълба от нерви и страсти, затворени тук, където можете да навредите в максимална степен на взаимното си уважение. Несъмнено за мен вие се оказвате една неприемлива компания. Затова реших, че имам нужда от почивка.

— Хубаво — каза Джийн. — А къде ще отидеш?

— Къде ще отида ли? Май ще се заеме с пиене. Може да ида на гости на стария Маранцала. Решил съм и да си потърся камерна музика. Ще ме извините, че не бях достатъчно ясен. Искам да си почина от всички вас, но няма да напускам Камор. А вие петимата ще предприемете пътуване до Еспара. Намерил съм ви там работа, която ще ви ангажира за няколко месеца.

— Еспара ли? — попита Локи.

— Да. Не е ли вълнуващо? — В стаята настъпи тишина. — Така и си мислех, че ще отговорите. Вижте, забодох карфичка на сакото си точно заради този момент.

Окови извади сребърна карфица от ревера си и я подхвърли във въздуха. Тя се удари в пода, като едва чуто издрънча.

— Винаги съм искал да проверя как става това — каза Окови. — Сега — сериозно. Оставате навън. Всички. Изгонени сте. Керван с каруци тръгва от портата Сенца в Деня на херцога. Имате два дни да станете част от него. След това ще пътувате седмица и половина до Еспара.

— Но ние не искаме да ходим в тъпата Еспара! — каза Кало.

— Тогава си тръгвайте и не се връщайте в храма — каза Окови. — Откажете се от всичко. Всъщност напуснете Камор. Не желая да ви виждам отново където и да е.

— Защо е толкова важно какво се върши в Еспара? — попита Сабета.

— Заради партньорството ви. Крайно време е то да бъде подложено на истинско изпитание далече извън моя обхват. Съберете годините си на обучение и ги използвайте някак. Обединете хитростите си, разчитайте един на друг и се върнете живи. Докажете, че ние тук не сме си губили времето. Докажете ми го… Докажете го и на себе си. — И Окови вдигна сгънатото писмо. — Отивате в Еспара, за да направите кариера на сцената.

— Като ми свърши военната служба — продължи Окови — и преди да се върна в Камор, аз се наслаждавах на няколко порока, като актьорството не беше на последно място. Присъединих се към трупа в Еспара, ръководена от най-пропадналия дебелоглав кучи син, изпълзял някога от утроба. Джасмер Монкрейн. Аз спасих неговия живот преднамерено, а той моя — по случайност. Продължихме да поддържаме връзка през годините.

— О, богове! — възкликна Сабета. — Пращаш ни да върнем дълга ти.

— Не, не. Двамата с Джасмер сме начисто. Ползата е взаимна — необходимо ми е вие петимата да сте ангажирани другаде. Джасмер отчаяно се нуждае от играчи и не по-малко отчаяно се нуждае да избегне да им плати.

— Значи, обстоятелствата са несигурни.

— О, не се съмнявайте в това. От писмата му получих впечатлението, че той е на крачка да бъде окован за дългове. Ще се радвам, ако го предотвратите. Той иска да постави „Републиката на крадците“ от Лукарно. Вашата легенда ще е, че сте банда амбициозни и предприемчиви лицедеи от Камор; изпратих писмо, предхождащо появата ви, с указания да играе по правилата. Другото изцяло оставям на вас.

— Можеш ли да ни покажеш копие от писмото? — попита Локи.

— Не.

— Ами тогава какво ще трябва да направим, за да…

Окови хвърли към главата на Локи дрънчаща торба. Локи едва успя да я улови, докато летеше, преди да удари носа му.

— Виж, това е торба с пари. Ето цялата помощ, която ще получиш от мен, момчето ми.

— Ами прозвищата ни, уреждането на пътуването…

— Ваш проблем, а не мой.

— Но ние нищо не знаем за театъра!

— Знаете да се предрешавате и да се гримирате, да бъдете красноречиви и да се държите с достойнство. Всичко друго може да научите, когато стигнете там.

— Обаче…

— Виж какво — започна Окови, — не възнамерявам да прекарам останалата част от деня, като прекъсвам твоите въпроси, затова временно ще забравя как от устата ми могат да излизат думи. Ще се наслаждавам на бутилка охладено вадранско бяло вино в Обърнатата къща, докато не получа вести. Не забравяй кервана. След два дни. Можете да станете част от това или да напуснете Джентълмените копелета. Оттук нататък времето е ваше.

И Окови излезе от кухнята, самодоволен до немай-къде. Малко по-късно Локи чу как проскърца и се затръшна скритата врата на бърлогата, вратата към реката. Той и неговата кохорта си размениха искрено озадачени погледи.

— Ще ни разкатаят и ще ни опържат — каза Кало.

— Има ли някой от вас, който ще предпочете да напусне бандата пред това да отиде в Еспара?

— По-добре да няма такъв — каза Галдо.

— Тиквата в случая има право — отсъди Кало. — Не че съм обзет от въодушевление за Еспара, но всеки, който иска да напусне, може да го направи, като скочи надолу с главата от покрива на храма.

— Хубаво — каза Локи. — Хубаво! Тогава се налага да поговорим. Донесете мастило и пергамент.

— Преброй парите — обади се Сабета.

— Ще донеса вино — рече Джийн. — Силно вино.

Далеч не се чувстваха удобно заедно. Братята Санца седяха един срещу друг на масата, а Сабета се беше облегнала на стол, дръпнат настрани. При все това обаче, изглежда, всички схващаха колко напечено е положението, в което се намираха: докато изпразнят две бутилки от лимоновото вино на Верари, те си разменяха напълно цивилизовани доводи и съставяха списъци с припаси и задължения.

— Добре тогава — каза Локи, когато чашата му се изпразни, а бележникът се напълни със записки. — Сабета ще се опита да намери някакви части от „Републиката на крадците“ от магазините и писарите, за да можем да надзърнем в нея, докато пътуваме.

— Ще сложа в багажа си и други пиеси на Лукарно, които имам — каза Джийн. — И някои боклуци от Меркалор Ментецо, които не ми харесват особено, но трябва да ги проучим и да отбележим някои реплики.

— Двамата с Джийн ще намерим каруца и ще се видим с човека за кервана — каза Локи и даде единия от списъците на Галдо. — Братята Санца ще приготвят багажа — обичайните вещи и припасите.

— Трябват ни прякори — каза Сабета. — Може да уточним легендата си по пътя, но трябва да сме готови с игровите си имена, за да ги използваме.

— Коя ще си ти тогава? — попита Джийн.

— Ами… Наричайте ме… Верена. Верена Галанте.

— Лукаца — каза Локи. — Аз ще съм Лукаца… де Бара.

— Нужно ли е? — попита Сабета.

— Нужно ли е какво?

— Винаги си избираш прякор, който започва с буквата „л“, а името на Джийн съответно винаги започва с „дж“.

— За да не усложняваме нещата — каза Джийн. — И точно защото го каза, аз ще бъда… Джовано. Така. А двамата с Локи може да бъдем първи братовчеди. Аз ще съм Джовано де Бара.

— Фалшивите имена са много забавни — каза Кало. — Наричайте ме Говедин Малокурски.

— Става въпрос за прякори, а не за биографични описания — каза Галдо.

— Добре тогава, помогнете ми — помоли се Кало. — Нали името „Сабета“ има мъжки вариант?

— Сабацо! — щракна с пръсти Галдо.

— Да, Сабацо. Ще се казвам Сабацо.

— Как пък не! — възпротиви се Сабета.

— А, сетих се — каза Галдо. — Аз ще съм Джийн, а ти може да се наречеш Локи.

— Като ви накарам вас двамата да изядете тази маса, после цял месец ще серете трески! — заплаши ги Джийн.

— Щом поставяш така въпроса — рече Кало, — защо да не използваме презимената си? Аз ще съм Джакомо, а ти — Кастелано.

— Може и да стане — с неохота се съгласи Кало. — Обаче ни трябва фамилия.

— Асино — каза Кало. — „Магаре“ на тронов терински.

— Дайте ми сила, богове! — възкликна Сабета.

— Мастер Де Бара — каза Анатоли Виреска две вечери по-късно, като вдигна нагоре глава с усмивка, разкриваща всяка празнина в редицата на зъбите му, приличащи на бойници в рушаща се крепостна стена. Когато Джийн дръпна юздите на четирите запрегнати коня, за да спрат, високият и слаб вадран на средна възраст, занимаващ се с керваните, приятелски потупа голямата пътна каруца на Джентълмените копелета. — Вие и приятелите ви сте избрали подходящо време, за да се появите.

— Виждал съм това място, когато има много хора. — Локи погледна назад към квартал „Воденични язове“ и Улицата на седемте колела, разпрострели се под многоцветната мараня на гаснещата фалшива светлина. По калдъръмения път нямаше оживено движение, тъй като с падането на мрака малко от пътуващите по бизнес влизаха или излизаха през портата Сенца. — Помислихме си, че можем да се откъснем от хаоса.

— Така си е. Можете да спрете където и да е на моравата под стената. А ако искате да подслоните повече от половината си задник, идете в конюшнята на Андраци — по уличката вдясно, или в конюшнята на Умболо ей там, където са всички мулета. Андраци ми дава по няколко медни монети на седмица, за да упътвам хората, но аз нямаше да вземам парите, ако не бях убеден, че тя предлага по-изгодната сделка, нали така?

— Ще го имаме предвид — каза Джийн.

— Да пратя ли едно момче, за да помогне с конете? Може също така моят доставчик да провери в какво състояние е багажът ви.

— Сигурни сме, че всичко е наред, благодаря — каза Локи.

— Радвам се. Да сме наясно обаче: моите стражи поемат задълженията си едва когато подредим всичко утре сутринта. Щом още сме зад стените, вие оставате отговорни за сигурността си. Като се има предвид, че ще спите на двайсет метра от наблюдателния пост, според мен няма от какво да се притеснявате.

— И ние така смятаме.

Джийн махна с ръка за довиждане и настоя конете да бъдат отведени на сянка под стените на Камор. На стотина метра гола земя в завета на стената се виждаха окачени паянтови прегради, където спираха онези, които не желаят или не могат да платят за престой в частните конюшни. Сабета, Кало и Галдо се изсипаха от задната част на спрялата каруца.

— Четвърт миля по-малко; остават само двеста — каза Локи.

Влажният въздух беше натежал от миризмите на угнило сено, животинска пот и фъшкии. Други пътници си светеха с фенери, лежаха на постелки или палеха огньове, за да готвят; до стената бяха спрели поне пет-шест групи хора. През ума на Локи мина въпросът колко ли от тях бяха на път за Еспара като част от кервана на Виреска.

— Да ви приготвим за нощуване, момчета! — Джийн скочи от каруцата и потупа окуражително най-близкия кон от впряга. Преди две години в продължение на няколко месеца той беше изучавал ролята на помощник-коняр, затова на драго сърце се съгласи да бъде кочияш, а и да се грижи за животните. За впряга отиде една значителна част от парите, дадени им от Окови, но можеха да го продадат в Еспара, за да увеличат временно намалелите си финанси.

— Нали ще изметеш под каруцата, Джакомо? — каза Галдо. — Не искам фъшкии за възглавница.

— Сам си измети, шибано копеле! — каза Кало на „Кастелано“. — Никой не те е правил наш началник.

— Вземи се в ръце — хвана Сабета Кало за рамото. — Имаме още десет дни път. Трябва ли без причина пътуването да става мъчително?

— Не съм му някакъв скапан прислужник! — каза Кало.

— Прав си. — Локи застана между братята, като трескаво мислеше. — Никой от нас не е слуга. Ще се редуваме за чистенето, всички без изключение. Кало започва тази вечер.

— Казвам се Джакомо.

— Правилно, извинявай. Джакомо започва тази вечер. Като спрем утре — другият брат. Следващата вечер работата ще поема аз и така нататък. Да се редуваме, ще е справедливо. Става ли?

— Не е кой знае какво — промърмори Кало. — Не ме е страх да си изцапам ръцете. Просто не искам той да си придава важност.

Локи стисна зъби. Братята Санца бяха прекарали последните няколко месеца в усърден стремеж да се отърват от старите си навици да действат в синхрон и да изглеждат еднакво. Положиха усилия да се различават и разликата в това как изглеждат, беше просто външната изява на това явление. Локи никога не би се противил близнаците да минат през индивидуалистична фаза, но едва ли можеше да се избере по-неподходящо време за това, а непрекъснатите им пререкания бяха точно като хвърляне на нови дърва във вече разгарящ се пожар.

— Вижте какво — каза Локи, като си даде сметка, че механизмите на другарство в групата имаха неотложна нужда от смазване, — при толкова много кръчми наоколо не виждам причина да се измъчваме с варено говеждо и вода от мехове. Ще ида да донеса нещо по-приятно.

— А пара̀та за този лукс? — попита Сабета.

— Може и да съм бръкнал в една-две кесии, когато излязох тази сутрин. В името на финансовата приспособимост. — Локи пристъпи от крак на крак и прочисти гърлото си. — Искаш ли да дойдеш?

— Трябвам ли ти?

— Ами… Бих искал да дойдеш.

Сабета се взира в него няколко минути, през което време Локи преживя любопитното усещане, че сърцето му потъва с няколко сантиметра по-дълбоко в гърдите. После тя сви рамене.

— Добре, може.

Оставиха Джийн с конете, а Галдо да пази припасите им, докато Кало припряно чистеше под каруцата. В края на пътя покрай стената имаше добре осветена кръчма, веднага след конюшнята на Андраци, и по негласно споразумение двамата тръгнаха натам в сгъстяващия се мрак. Докато вървяха, Локи крадешком погледна Сабета.

Опънатата ѝ и вързана коса беше скрита под плътно прилепнало ленено кепе, а дрехите ѝ бяха дълги и свободни, прикриващи извивките на тялото. Облекло, което би избрала за пътуване една разумна, кротка и сговорчива млада жена, и по тази причина изобщо не подхождаше на Сабета. Доколкото обаче Локи виждаше, тя носеше тези дрехи без проблем, както би ги носила всяка друга.

— Ами аз… Надявах се да поговорим — каза той.

— Лесна работа — каза тя. — Отвори си устата и остави думите да излизат.

— Аз… Виж, не би ли могла… Може ли да не се заяждаш с мене?

— Сега пък искаме да има чудеса, така ли? — Сабета погледна надолу към земята и ритна едно камъче. — Виж какво, извинявай. Като мисля, че десет дни ще сме заедно на път… А братята са… Знаеш как е. Цялата работа ме кара да се чувствам като таралеж с настръхнали бодли. Не мога да се овладея.

— Последното нещо, с което бих те сравнил, е таралеж — засмя се Локи.

— Интересно — каза Сабета. — Спомена ли чувствата си, ти решаваш, че имам предвид да бъдат потвърдени собствените ти възприятия.

— Но… — Локи усети нова топка в гърдите си. Разговорите със Сабета явно винаги привличаха вниманието му към проблеми с функционирането на тайни, които дотогава не знаеше, че съществуват. — Чакай, стига, трябва ли винаги да правиш дисекция на всичко, да го вадиш на показ като анатом и да се ровиш в него?

— Първо се заяждам, а сега пък съм дребнава. Не е възможно да не те радва, че получаваш толкова внимание за онова, което говориш.

— Ти знаеш — започна Локи и ръцете му се разтрепериха при мисълта какво ще каже открито… — Знаеш, че когато съм край тебе, много лесно правя гафове. Понякога правя само гафове. Добре го разбираш.

Сабета измънка нещо.

— И още: ти се възползваш от това предимство.

— Така е. — Сабета го погледна с изненада. — Ти ме харесваш?!

— Всъщност… — Локи имаше чувството, че го е ударил гръм. — Всъщност аз не бих казал точно…

— Не блестиш с красноречие така, както там, горе? — И Сабета почука по челото си.

— Сабета, аз… Ценя мнението ти повече от всичко на света. Смърт ми е да не го зная. Смърт ми е и да не зная дали съм го получил. Толкова години живеем заедно, а между нас всичко е замъглено. Не знам какво съм направил, за да е така, но съм готов да се хвърля под препускащи коне, за да се изясним, повярвай ми.

— Защо смяташ, че е нещо, което си направил ти, което можеш да промениш по желание? Не съм някаква алгебрична задача, която просто чака правилния отговор, като бъде решена от тебе, Локи. Да не би някога да си мислил, че аз… Богове, накара ме да заеквам. Да си мислил, че аз може усилено да допринасям за това… за това неловко положение?

— Усилено да допринасяш ли?

— Да, като че имам собствени неудържими мотиви, понеже не съм портрет, нарисуван с маслени бои, или някакъв друг декоративен предмет на желания…

— Харесваш ли ме? — попита Локи, шокиран, че се е осмелил да изтърси въпроса. Това беше покана да сложи сърцето си на наковалнята и то да бъде размазано с чук. Хиляди бяха нещата, които Сабета можеше да каже, за да свършат работата на чука. — Поне малко? Приятно ли ти е някога в моята компания? Поне не ме ли предпочиташ пред една празна стая?

— Има моменти, когато празната стая е голямо изкушение.

— Обаче…

— Разбира се, че те харесвам — каза тя и вдигна ръце, сякаш за да го докосне окуражително, но не завърши жеста. — Можеш да бъдеш умен, изобретателен и чаровен, макар че рядко виждам и трите едновременно. А и… Понякога наистина ти се възхищавам — дано ти помогне това, че го чуваш.

— Това, че го чувам, е всичко за мен — каза Локи и усети, че тежестта в гърдите му се превръща в приятна топлина. — Това, че го чувам, си струва хилядите притеснения. Защото… Защото и аз изпитвам същото. Към тебе.

— Не изпитваш същото — каза Сабета.

— Напротив, изпитвам — каза той. — Дори когато не правиш квалификации с обратния смисъл.

— Но това е…

— Ей, вие!

Рамото на Локи беше докоснато от огладена тояга — тупна го леко, но нямаше как да не ѝ обърне внимание. Към тоягата бе прикрепен набит мъж с кожен портупей и жълто-зелената куртка на градски страж, придружен от по-млад свой колега, носещ фенер на края на един прът.

— На средата на пътя сте — каза едрият жълтодрешковец, — а не в някоя гостна. Чупката.

— Веднага, сър — каза Локи с един от своите гласове на почтен градски жител; понеже полицаят не беше ядосан, от Локи не се изискваше да направи нещо повече. Двамата със Сабета се махнаха от пътя и тръгнаха в сянката под стената, където светулките рисуваха бледозелени дъги на фона на мрака.

— Никой не мисли за друг човек, без да прави квалификации — каза Сабета. — Много обичам Окови, но въпреки това ние сме… разочаровани един от друг. Винаги ще бъда привързана към братята Санца, но в момента ми се иска да изчезнат за година. А пък ти…

— Аз те обърквам, зная го.

— А аз ти се отплащам със същото. — Сабета го докосна нежно по лявото рамо и Локи трябваше да използва почти целия си самоконтрол, за да запази самообладание. — Никой не се възхищава от другия, без да прави квалификации. Ако това не се случва, значи, преследва химера, а не жив човек.

— Е, ако това е така, и ти в много случаи будиш възмущението ми, караш ме да се съмнявам в тебе и да изпитвам известни подозрения. Това носи ли ти по-голяма радост? — попита Локи.

— Отново се опитваш да бъдеш чаровен — каза тя тихо, — но аз предпочитам да не се поддавам на чара ти, Локи Ламора. Не и докато сме в това положение.

— Мога ли да компенсирам случаите, в които съм те объркал?

— Това е… сложно.

— Иска ми се да вярвам, че разбирам от намеци колкото всеки човек — каза Локи. — Защо не запратиш някой и друг намек към главата ми?

— Струва ми се, че ще имаме много време на разположение оттук до Еспара.

— Може ли… Може ли отново да поговорим утре вечер? Когато спрем?

— Господинът желае да бъде възнаграден с лична среща утре вечер, така ли?

— Ако дамата се съгласи; преди танците и виното с лед, непосредствено след голямото чистене на поредните фъшкии под каруцата.

— Може и да се съглася.

— Значи, си струва да се живее.

— Не бъди глупак — каза тя. — Да си свършим работата в кръчмата и да се върнем, преди братята Санца да се опитат за последен път тайно да се замъкнат в „Позлатените лилии“.

Тръгнаха си от кръчмата със студено варено пиле, маслини, черен хляб и два мяха с жълто вино, на вкус нещо средно между терпентин и пикня на оси. Колкото и просто да беше, яденето се превърна в царско пиршество в сравнение с осоленото месо и сухарите, насипани в каси, в задната част на каруцата. Храниха се в мълчание, отвличани само от Петте кули, просветващи в настъпващата нощ, и от гладни насекоми.

Джийн се нагърби да поеме първата стража (нито един истински каморец, най-малкото от тези, които са се измъкнали от Хълма на сенките, можеше безгрижно да разчита на Провидението дори ако се намираше буквално в сянката на градския стражеви пост). Като изразиха своята признателност за благородната му жертва, останалите четирима се наместиха да преспят под каруцата — потни и тормозени от комари.

Локи се сети, че фактически това не е първият път, когато двамата със Сабета спят заедно в буквалния смисъл, макар че са разделени не от друго, а от близнаците Санца в цялата им красота.

„Пълзим, преди да проходим — каза си той и въздъхна. — Вървим, преди да се затичаме.“

— Ей — прошепна Галдо, сгушил се до гърба му, — ти нали не пърдиш насън?

— Как би различил пръдня от естествената си миризма, Санца?

— Засрами се, тук няма никакви Санца, забрави ли? Казвам се Асино.

— Да, ти си магаре — прозя се Локи. — Със сигурност.

1.

— Сабета е в Картейн — каза Локи.

— Тя едва ли би свършила работата от другаде — каза Търпение.

— Сабета. Моята Сабета…

— Смаяна съм от такова уверено потвърждаване на едно притежание.

— Нашата Сабета тогава. Единствената Сабета. Как хора като вас знаят толкова много за моя живот? Как я откри?

— Не я открих аз. Нито пък зная как се прави това. Единственото, което ми е известно, е, че инструкциите, които изпълнява, и източниците, които използва, са огледален образ на твоите.

— Само че тя има преднина — каза Джийн и побутна Локи отново да седне.

Изражението върху лицето на Локи беше като на боксов шампион, току-що получил заслужен гръмотевичен удар по брадичката.

— Обаче тя работи сама — каза Търпение, — докато вие разчитате един на друг. Така че да се надяваме, че позиционното ѝ превъзходство ще бъде само временно. Или пък е чак толкова страховита, та двамата да се разтреперите като лист?

— Аз не треперя — тихо каза Локи. — Просто боговете са свидетели, че… всичко е много неочаквано.

— Винаги си се надявал отново да сте заедно, нали?

— Но при моите условия — каза Локи. — Тя знае ли, че се бори против нас? Знаеше ли го, преди да поеме задачата?

— Да — потвърди Търпение.

— И вашата опозиция не ѝ е сторила нищо?

— Доколкото зная, не е имало нужда от принуда.

— Трудно ми е да го повярвам — каза Локи. — Като Джентълмени копелета, вярно, че при обучението се борехме един с друг; известно е, че се карахме, но никога, ама наистина никога не сме били един против друг, не и в действителност.

— Като се има предвид, че тя напълно се е откъснала от компанията ви от толкова много години — каза Търпение, — как можеш да смяташ, че продължава да е част от вашата банда?

— Благодаря ти за тия думи, Търпение! — изръмжа Джийн. — Имаш ли нещо друго за нас? Ако нямаш, според мен ние трябва…

— Да, не се и съмнявам. Спокойно разполагайте с каютата.

Търпение се оттегли. Локи опря глава на ръцете си и въздъхна. След малко каза:

— Не очаквам от живота да има смисъл, но несъмнено ще ми бъде приятно, ако престанем да получаваме ритници в топките.

— Не искаш ли да я видиш отново?

— Разбира се, че искам да я видя отново — каза Локи. — Винаги съм искал да я намеря. Възнамерявах да го сторя в Камор, възнамерявах да го сторя и след като направихме големия удар в Тал Верар. Просто… Знаеш, че всичко си е отишло. Тя няма да бъде впечатлена.

— Може би тя иска да те види — каза Джийн. — Може да е разчитала на този шанс, когато Вързомаговете са я уговаряли. Възможно е вече да се е опитала да ни открие.

— Богове! Ами ако го е сторила? Чудя се как ли се е справила с бъркотията, която оставихме след себе си в Камор. Просто не мога да повярвам в това… тя да ни е противник. Ама че копелета!

— Ей, от нас се очаква само да уредим изборите — каза Джийн. — Никой няма да ѝ навреди, най-малкото пък ние.

— Надявам се — каза Локи и лицето му светна. — Надявам се… По дяволите, нямам представа на какво да се надявам!

И в продължение на няколко минути той унесено и нервно чоплеше храната, докато Джийн отпиваше от евтиното и топло червено вино.

— Едно знам със сигурност — каза накрая Локи. — От гледна точка на работата вече сме потънали в лайна.

— До лактите — рече Джийн.

— Ако имах тази възможност, нямаше да ѝ дам и десет минути преднина, да не говорим за няколко дни.

— Напомня ми на времето, когато Окови ви изправяше един срещу друг — каза Джийн. — Само какви спорове, какви патови ситуации. После — нови спорове.

— Не мисли, че съм забравил — каза Локи и разсеяно почука с парче сухар по масата. — Е, майната му. Минаха пет години. Може и да се е научила да губи с финес. Може вече да не е на ниво.

— Може от гъза ми да изскочат дресирани маймунки и да ми налеят чаша остершалински коняк — каза Джийн.

2.

На следващата сутрин — зора над Амател. Мъглива златистооранжева лента се издигна от източния хоризонт, а кобалтовото небе се отразяваше в спокойните тъмни води. Десетина рибарски лодки минаха покрай „Достигащ звездите“ като ято, белият триъгълен килватер подире им придаваше на малките съдове вид на връх на стрела — движеха се бавно, сякаш насън. Самият Картейн се появи откъм бакборда на не повече от половин миля от тях.

От квартердека Джийн виждаше в сребристата утринна мъгла яркобелите тераси на града, оградени с гъсти редове маслини, кипариси и вещерски дървета, което го накара да изпита необичайна болка за Камор. Висок каменен фар доминираше над градския бряг, макар в момента големите му златисти фенери да бяха с намалена светлина, така че сияеха като топъл ореол, увенчаващ кулата.

Локи се облегна на перилата и впери поглед в приближаващия бряг, докато ядеше студено говеждо и твърдо бяло сирене, стиснал ги непохватно в дясната си ръка. През по-голямата част от нощта той обикаля из просторната каюта — не можеше или не искаше да заспи и полягаше на хамака само за да си отмори краката, които се подгъваха.

— Как се чувстваш? — попита загърнатата в дълго палто и шал Търпение, която предпочете не да изникне от въздуха, а да се приближи по палубата.

— Злоупотребен — каза Локи.

— Поне си жив и можеш да го изпитваш.

— Няма нужда от намеци. Това ще ти осигури запомнящо се представление, не се безпокой.

— Не се безпокоя — мило отвърна тя. — Идат подробностите по акостирането ни.

— По акостирането ни? — Локи погледна зад Търпение и видя дълга и ниска лодка с два реда гребци, около двайсетина на брой, да приближава подир последната рибарска лодка.

— За да влезем в пристанището с „Достигащ звездите“, като се погрижим за такелажа и платната, и другите досадни неща.

— Не си в настроение да размърдаш пръсти и да подредиш всичко, а? — попита Локи.

— Едно от нещата, за които и необичайните, и консерваторите са на едно мнение, е, че уменията ни не са, за да се използват като швабри за миене на палуби.

„Подробностите по акостирането“ се изравниха с кораба; лодката стигаше до половината на корпуса — хората на нея имаха вид на обикновени моряци. Търпение даде знак на Локи и Джийн да я последват, докато двама от новодошлите застанаха на кормилото.

— Надявам се, че носиш брадвичките, Джийн? Както и всички документи, които ти дадох?

— Разбира се.

— Тогава не би имал нищо против веднага да слезеш на брега.

И тя го поведе към средата на „Достигащ звездите“, от където Джийн видя четирима моряци, все още чакащи в лодката. Лесно слезе по въжената стълба, дълга само седем-осем стъпки. Дори Локи се справи без произшествие, последван от Търпение, която очевидно имаше нужда от скрипец само когато земното притегляне не беше на нейна страна.

— Наши хора чакат на кея — каза тя, като седна на една от пейките за гребците. — До един усещат колко напрегнато е положението.

— „Наши“ хора ли? — попита Локи.

— От този миг нататък те са изцяло ваши хора. От вас зависи да определите какво да вършат.

— И са готови да изпълнят каквото кажем? В каква степен?

— В разумна степен, Локи. Никой не би се хвърлил в езерото заради капризите ви, но вие двамата сега де факто сте начело на изборния апарат на партия Дълбоки корени. Функционерите ще изпълняват вашите заповеди. Кандидатите ще ви целуват краката.

Моряците ги отблъснаха от „Достигащ звездите“ и се насочиха към осветения с фенери бряг.

— Това е Понта Корбеса — посочи нататък Търпение. — Градският вълнолом. Да разбирам ли, че никой от двама ви не знае много за това място?

— Предишният ни план беше да избягваме Картейн… завинаги — каза Джийн.

— Новите ви съдружници ще ви запознаят с всичко. Потърпете няколко дни, а после ще се чувствате много удобно, сигурна съм.

— Хм — измънка Локи.

— Като казах „удобно“, има едно последно нещо, което трябва да спомена.

— А именно? — попита Локи.

— Вие, естествено, имате право да общувате със Сабета по начина, по който тя ви позволи, но съглашения няма да бъдат приемани. Защото сте противници. Безпощадно ще се изправяте срещу нея и тя ще се изправя срещу вас. Плащаме ви, за да видим съперничество; ако ни разочаровате в този смисъл, уверявам ви, че това да останете без заплащане, ще е най-малкото ви безпокойство.

— Престани със заплахите — каза Локи. — Ще получиш проклетото съперничество.

Голямата лодка спря край каменен кей. Джийн се измъкна от нея и издърпа Локи подире си, после с неохота предложи ръка на Търпение. Тя я пое, като му кимна.

Сега бяха в сянката на фара, на участък от брега, застлан с калдъръм, отзад със складове и магазини със спуснати ролетки. Рядка гора от мачти се издигаше зад сградите; Джийн си помисли, че сигурно това е нещо като лагуна, където корабите могат да останат необезпокоявани. Странно, но мястото беше безлюдно; само малка група хора стояха до една карета.

— Търпение — каза Джийн, — ние какво трябва да… О, дявол да го вземе!

Търпение беше изчезнала. Моряците мълчаливо отблъснаха корабната лодка и потеглиха обратно към „Достигащ звездите“.

— Кучката знае как да напусне сцената — каза Локи, подхвърли последните парчета месо и сирене в устата си и избърса ръце в туниката.

— Извинете! — От групата край каретата се отдели мъж със сиво сако с брокат. — Вие трябва да сте господата Калас и Лазари.

— Трябва да сме — каза Джийн и на лицето му изгря приятелска усмивка. — Моля да ни дадете минута.

— О, разбира се — каза мъжът с неподправено картейнско произношение, наподобяващо по нещо лашейнския говор след няколко силни питиета.

— Е — каза тихо Джийн, като се обърна към Локи, — кои сме ние?

— Два плъха, които всеки миг ще си пъхнат носовете в голям и гаден капан.

— Имаме си имена, дребосък. Лазари и Калас. Трябва да решим основните въпроси, преди да започнем да разговаряме с хора.

— Ами добре — съгласи се Локи. — Нямаме време да упражняваме картейнското произношение, така че, по дяволите, няма да крием, че не сме местни.

— Приемам да имаме по-малко работа — каза Джийн.

— Добре. Тогава трябва да решим кой ще бъде железният юмрук и кой — кадифената ръкавица.

— Създаваш усещането, че ще наемеш да ти помагат две проститутки.

— Ако мислех, че ще е от полза, щях да те цапардосам, Джийн. Знаеш какво имам предвид.

— Именно. Да я караме открито. Аз съм звярът, а ти — мошеникът.

— Съгласен съм. Ти, чаровният умник, си звярът. Няма обаче смисъл да насилваме нещата, преди да знаем пред какво сме изправени. Бъди звяр, който се държи мило, докато не го предизвикат.

— Значи, тогава изобщо няма да влизаме в роли, така ли?

— Майната му, една подробност по-малко, която да осерем. А и нали Търпение каза, че тези хора ще ни гледат в очите. Дай да направим експеримент.

— Хайде, започвай отново да говориш — обърна се Джийн към корпулентния млад мъж.

— Радвам се, че ви виждам живи и здрави, господа! — Непознатият се приближи и Джийн забеляза, че е топчест и червендалест, с изражението на човек, който иска да угажда и да му угаждат. При все това очите му зад изящните оптикали гледаха умно и изпитателно. Косата му не успяваше да се задържи ни най-малко на място около ушите, но пък мъжът имаше дебела и добре оформена плитка, която висеше като черно гарваново крило и стигаше до кръста му. — Когато чухме за корабокрушението, много се притеснихме. Напоследък езерото Амател е толкова спокойно, трудно е да се повярва, че…

— Корабокрушение? — учуди се Локи. — А, да, онова толкова удобно корабокрушение! Какво друго би могло да ни принуди да се появим тук без хубави дрехи и средства? За съжаление, всичко се случи много бързо, ужасно бързо, но ми казаха, че сме оцелели.

— Ха! Прекрасно. Не се страхувайте от нищо, господа. Аз съм тук, за да оправя положението по отношение на всичко. Казвам се Никорос.

— Себастиан Лазари — протегна ръка Локи и Никорос се здрависа с изражение на учудване върху лицето.

— Таврин Калас — каза Джийн; ръката на Никорос беше суха, стисна ръката му здраво.

— Е, какво да кажа, господа? Благодаря ви! Каква неочаквана проява на доверие. Много ми е приятно.

— Проява на доверие ли? — каза Локи. — Прощавай, Никорос, не познаваме Картейн. Не съм сигурен, че разбирам какво сме направили.

— О, много глупаво от моя страна! — каза Никорос. — Моите извинения. Така е, защото… Е, вие сигурно ще ни вземете за наивни мамини синчета, но искам да ви уверя, че… това е въпрос на традиция. Тук, в Картейн, ние сме близо, извънредно близо до имената, които са ни дали. Заради Присъствието, както се сещате.

Джийн веднага усети, че Никорос произнася думата с главно „п“.

— Искаш да кажеш, че Вързо…

— Именно, заради маговете от Исас Схоластика. Когато говорим за Присъствието, просто се опитваме да проявяваме уважение. Всъщност ние напълно сме свикнали с тях. Не са обект на любопитство така, както би било другаде. Всъщност аз ви уверявам, че изглеждат като обикновени хора. Ще се изумите!

— Не се и съмнявам — съгласи се Локи. — Е, това са полезни сведения. Да разбирам ли, че трябва да пазим имената си в тайна, когато ни запознават с картейнци?

— Ами да. Това е много древно суеверие, което се превърна в обичай след падането на стария Трон. Повечето от нас използват титли, получени при раждането, или прякори. На мен ми казват Никорос Виа Лупа, тъй като кантората ми е на Вълчото авеню. Но и само „Никорос“ върши работа.

— Задължени сме ти — каза Джийн. — Всъщност с какво точно се занимаваш?

— Търговски застраховател съм. На кораби и кервани. Но в случая връзката е, че съм в изборния комитет на партия Дълбоки корени. Нещо като координатор на партийната дейност.

— Наистина ли имаш влияние върху партийната дейност?

— О, несъмнено. Фондове, операции — в определени граници. Но след като става въпрос за това, господа, най-важното ми задължение е да действам според вашите инструкции. Щом ви помогна да се настаните, разбира се.

— Значи, разбираш естеството на нашата задача — каза Локи. — Имам предвид, истинското естество.

— О, да, напълно. — Никорос потупа няколко пъти носа си отстрани с пръст и се усмихна. — Онези от нас, които са на върха, разбират, че половината от борбата е, така да се каже, неконвенционална. Много държим на това! В крайна сметка от партията Черен ирис се готвят да постъпят по същия начин с нас. Ние смятаме, че дори може да доведат специалисти, каквито сте вие.

— Не се съмнявай, че са го направили — каза Локи. — От колко време се занимавате с това?

— С партийна работа ли? Ами от десетина години. В социален аспект това е най-голямото начинание. По-забавно е от играта на билярд. На последните избори работих с един специалист. Осигурихме девет места и почти спечелихме! Този път имаме големи надежди.

— Е, колкото по-бързо се настаним, толкова по-скоро ще подхраним тези надежди! — каза Джийн.

— Именно! Да се качваме на каретата. Ще намерим по-подходящо облекло за двама ви. — И той даде знак на една стройна жена с черно кадифено сако, която ги пресрещна на половината път към каретата. — Позволете ми да ви представя Втородъщерната Морена от „Шивачи Морена“.

— На вашите услуги. — Жената се поклони и в ръцете ѝ много бързо, като че бе нож на убиец, се появи шивашки метър с месингови тежести. — Разбрах, че имате неотложни проблеми с облеклото.

— Да — съгласи се Локи. — Обстоятелствата ни запратиха на земята и танцуваха върху ни.

— Първо дрехите — каза Никорос, като подкани Локи и Джийн да влязат в затворената отвсякъде карета, — а после и средствата.

Морена влезе последна. Никорос затвори вратата и потропа от вътрешната страна на тавана на каретата. Когато тя потегли с дрънчене, Морена хвана за яката моряшката куртка на Локи и здраво го издърпа, докато не се поизправи, макар че остана леко прегърбен.

— Извънредно много се извинявам — каза тя, като взе мерките на врата и раменете му. — Обикновено в работилницата имаме специален човек, който взема мерките на господата, които са клиенти, но той е болен. Уверявам ви, че намесата ми ще бъде професионална, все едно съм физикер.

— Не би ми хрумнало да се обиждам — каза замаян Локи.

— Чудесно. Ако позволите, господине, трябва да ви свалим куртката.

И тя някак успя да накара Локи да се приведе, да се извърти и да се изхлузи от дрехата в затвореното пространство; накрая получи куртката му, а върху пода на каретата се изсипа дъждец от твърдите трохи на корабните сухари. — О, представа нямах, че…

— Не е ваша вината — каза Локи и притеснено се изкашля. — Аз… Обичам да храня птиците.

Дължината до под мишниците, гръдната обиколка, външната дължина на панталона… Морена вземаше мерките на Локи с бързината на фехтовач, отбелязващ точки. Скоро дойде редът на Джийн.

— По същия начин, сър — каза тя, докато се мъчеше да свали куртката му.

— Няма нужда, ако ме почакате една минута… — започна Джийн, но беше твърде късно.

— Небеса! — възкликна Морена, като измъкна брадвичките от импровизираното скришно място отзад на кръста му. — Тези брадвички доста са видели.

— Налага се понякога да разрешавам възникнали неразбирателства.

— Така ли предпочитате да ги носите — скрити под жакет или палто?

— Това е най-доброто място за тях.

— Тогава ще ви покажа как на връхната ви дреха може да се пришият връзки. Имаме и кожени ремъци за под мишницата, платнени калъфи или метални скоби — всички са сигурни и дискретни. Ако желаете, можете да напълните с боеприпаси панталона си или жилетката.

— Вие ставате моята любима шивачка — каза Джийн и с доволство се остави на светкавичните набези на шивашкия метър, докато каретата се носеше напред.

3.

Пътуването отне около десет минути, а междувременно слънцето се извиси и потопи в топла светлина стените и уличките наоколо. Джийн се възползва, че седи до прозореца, за да получи впечатления от Картейн по време на пътуването.

Преди всичко това беше град, разположен на различни височини — когато се движеха от брега към сушата покрай пълната с кораби лагуна, той видя, че най-вече в северната си част градът се извисяваше със своите тераси и хълмове над нещо като плато, което сигурно беше на няколкостотин стъпки над Понта Корбеса. Нямаше нищо чак толкова екстремно като стръмните падини на Тал Верар, но изглежда, че след като първоначално го бяха разположили там, боговете или елдрените бяха наклонили града с около четирийсет и пет градуса към водата.

И още: това се оказа необичайно добре поддържано място. Може би Никорос беше избрал да минат по път, който да представи града в най-добра светлина? Какъвто и да беше случаят, Джийн нямаше как да не забележи чистите улици, светлия бял камък на по-новите къщи, старателно оформените корони на дърветата, кроткото бълбукане на фонтаните и водопадите, както и декоративните емайлови мозайки на въжените кабини, плъзгащи се между по-високите сгради.

Най-силно впечатление в града правеше елдергласът. Мостовете от елдерглас над широката Карвану (която се изсипваше в пет отделни водопада с бяла пяна, преди да стигне центъра на града) не представляваха солидни арки, а по-скоро бяха висящи конструкции от хиляди пластини матов черен елдерглас, свързани с безброй дебели колкото пръст стъклени кабели, крепящи кули, жалки вретеновидни подобия на островърхите човешки кули.

Първият мост, по който минаха, доста обезпокоително се отклоняваше с няколко десетки сантиметра и пружинираше, но и най-малкото пружиниране беше от непосредствен интерес за намиращия се в карета над водата.

— Няма страшно — каза Никорос, забелязал еднаквите изражения върху лицата на Локи и Джийн. — За нула време ще свикнете. Това е елдерглас! Каквото и да става, кабелите от елдерглас не се протриват.

Джийн се вгледа в другите огромни мостове, прехвърлящи реката — приличаха на мрежи, изплетени от умопобъркани исполински паяци, или на арфи, чиито струни да дърпат ръце с размерите на дворци. При това той за пръв път чу странно мелодично жужене и проскърцване, които според него беше песента на кабелите.

— Добре дошли в Исас Салвиеро — приветства ги Никорос след няколко минути, когато каретата спря, за щастие, отново върху твърдо забитите камъни. — Бизнес район, едно от пулсиращите сърца на града. Офисът ми е малко по̀ на север оттук.

Малката група се изсипа от каретата; влязоха в „Шивачи Морена“ и попаднаха на просторен етаж от работилница, заобиколена от веранда на втория етаж. Втородъщерната Морена заключи вратата зад тях.

— Не е обичайното ни работно време — обясни тя. — Вие сте спешен случай.

В ателието се разнасяше силната миризма на кафе и Джийн усети, че преглъща. Стените на долното помещение бяха като тапицирани с топове плат в стотици различни цветове и от различни материи, а в средата имаше няколко дървени стойки с палта и жакети.

— Позволете ми да ви представя Първодъщерната Морена — каза Втородъщерната, като посочи по-висока от нея и по-корпулентна блондинка на горния етаж, която издърпваше лъскав метален конец от въртяща се с тракане макара. — И разбира се, нашата скъпа Третодъщерна Морена.

Най-младата от сестрите шивачки беше дребна колкото Втородъщерната Морена, косата ѝ беше с една идея по-тъмна и само тя от трите носеше оптикали. Заета да реже с потъмняла желязна ножица плат от някаква купчина кадифе, тя само кимна за поздрав.

— Слагайте напръстниците, момичета, време е за битка — каза втората дъщеря.

— Охо! — обади се първата, отдръпна се от машината си и слезе на първия етаж. — Имало е корабокрушение, така ли? Господа, вие изглеждате като след военни действия. Да не би в Лашейн да има някакви проблеми?

— Лашейн е прекрасен както винаги, мадам — каза Локи. — Преживяхме лични премеждия.

— Дошли сте където трябва. Обожаваме предизвикателствата. И възнаграждаваме предизвиканите! Втора, ти взе ли им мерките?

— Всички, при спазване на приличието. — Втородъщерната Морена грабна една плоча и със скърцащо парче тебешир изписа две колони цифри. Хвърли плочата на Първата сестра. — Само не взех мярка за вътрешната страна на бричовете. Нали ще бъдеш така любезна?

Първата дъщеря материализира шивашки метър в свободната си ръка и без да се поколебае, тръгна към Локи и Джийн.

— Е, господа, чиракът ни не е на работа, болен е, така че ще трябва за малко да изтърпите критичния ми поглед. Радвайте се, повечето съпруги не удостояват мъжа си с подобно внимание нито от любов, нито за пари.

И като се изсмя, тя бързо и свръхпрофесионално измери дължината от слабините до глезените и на двамата мъже, а после добави някакви ченгели в края на плочата.

— Да разбирам ли, че подменяме целия гардероб? — попита третата сестра, като остави кадифето.

— Да — каза Локи, — целият ни сегашен гардероб е като парцали за бърсане на чинии.

— Акцентът ви е на човек от Изтока — каза третата дъщеря. — Дали ще желаете да се придържаме към стила, с който сте свикнали, или ще желаете нещо по-скоро…

— Нещо местно — каза Джийн. — Абсолютно местно. Облечете ни като местни жители.

— Чак след няколко дни — каза втората сестра, вдигна кафяво на цвят парче плат към врата на Джийн и се намръщи — ще доставим цялата уговорена поръчка, както разбирате, и то имайте предвид, че го караме бавно, като водни помпи. Но докато станем готови, можем да ви предоставим достатъчно прилични дрехи.

— Ботуши обаче не изработваме — каза Първодъщерната Морена, като смъкна куртката на Джийн и брадвичките с дрънчене паднаха на пода. — О, богове. Трябва ли ви нещо, в което да ги прибирате?

— Задължително — каза Джийн.

— Има хиляди начини за това — каза първата дъщеря, вдигна Проклетите сестри и с уважение ги остави на масата. — Но както казах, Никорос, през последните няколко часа ние не сме се превърнали в обущари, нали го имаш предвид?

— Разбира се — каза Никорос. — Вие сте първата ни спирка. До обед ще ги наглася като членове на кралското семейство.

В следващия половин час се развихри буря от проби, подмени, опити, мерене веднъж, а после — втори път, предложения, контрапредложения и сестрински препирни, докато постепенно не смъкнаха моряшките дрехи от Локи и Джийн и двамата не се превърнаха в доста добро подобие на джентълмени. Копринените ризи с кремав цвят им бяха малко големи, елеците и бричовете с известна припряност бяха отпускани или стеснявани. Дългото палто на Локи висеше прекалено свободно, а палтото на Джийн го стягаше на гърдите. Въпреки всичко беше постигнат изумителен ефект, поне от глезените нагоре. Вече можеха да влязат в някоя счетоводна къща, без да предизвикат охраната да се хване за оръжието.

Щом приключиха с мигновеното преобразяване, трите жени си записаха какъв ще е целият гардероб: палта за вечер, жакети за сутрин, официални и неофициални жилетки, пет-шест модела бричове, кадифени сака, копринени ризи по тялото и всякакви украшения.

— Вие казахте, че възнамерявате преди всичко да се забавлявате — каза третата сестра на Локи, — затова предполагам, че ще имате нужда от по-голямо разнообразие от сака, отколкото приятеля си мастер Калас.

— Точно така — потвърди Джийн, като размахваше ръце и се радваше на възстановеното положение да бъде елегантен дори палтото му да е тясно. — При това аз пазя облеклото си, така че и по-малко дрехи ще ми свършат работа. Обърнете по-голямо внимание на приятеля ми.

— Както желаете — каза третата сестра, която внимателно, но здраво придърпа левия маншет на Джийн. Вниманието ѝ бе привлечено от дълъг увиснал конец. С грациозен замах тя извади ножицата и светкавично отряза конеца. — Ето. Готово. Според мен тогава като начало ще ушием седем палта за мастер Лазари и четири — за вас.

— Ще ги пратим в странноприемницата веднага щом ги приготвим — каза първата дъщеря, която правеше сметки на нова плоча. Числата нямаха нищо общо с мерките на Локи и Джийн. Тя даде плочата на Никорос и когато той леко кимна, си пролича колко е доволна.

— Чудесно — каза Локи. — Само че още не знаем къде ще отседнем.

— Но партия Дълбоки корени го знае — каза Никорос с лек поклон. — Сега ние ще се грижим за вас, господа. Нищо няма да ви липсва. Мога ли да ви помоля да дойдете малко по-нататък по уличката? С тези боси крака няма да можете нито да обядвате, нито да вечеряте.

4.

Следващите два часа от сутринта преминаха, както предрече Никорос, в ходене нагоре-надолу по улиците на Исас Салвиеро в търсене на ботуши, обувки, накити и всичко до последната подробност, което да създаде впечатлението, че Локи и Джийн са хора с висока цена. Няколко от магазините още не бяха отворили за купувачи, но големите връзки на Никорос и кесията му отключваха всяка врата.

Когато списъкът с неотложно необходимите неща намаля, Локи все повече и повече започна да се взира в уличките, прозорците и покривите наоколо.

„Положението е много очевидно“ — сигнализира той. „Заплахите са дяволски сериозни“ — беше отговорът.

Без да може да се удържи, независимо от личния си опит, според който едно от най-малко интелигентните неща, които човек може да направи, когато се бои, че го шпионират, е да протяга врат във всички посоки и да показва подозренията си, Джийн стори тъкмо това. И когато каретата с потракване се понесе към счетоводната къща на Тиволи, той крадешком поглеждаше през прозореца.

Сабета. Богове на земята, той не можеше да си представи по-обезпокоителен враг. Не само че двамата с Локи бяха пристигнали в град, където присъствието им беше очаквано, но и Сабета знаеше как точно работят. И обратното беше вярно в някаква степен, но въпреки всичко Локи имаше чувството, че току-що са се включили в надбягване, което известно време се е провеждало без тяхно участие.

— Мислиш ли, че ще ни удари отрано? — попита Джийн.

— Тя и в момента, докато говорим, ни удря — промърмори Локи. — Просто още не знаем къде.

— Господа — каза Никорос, зает на всеки завой да крепи куп пакети на седалката до себе си, за да не паднат на пода, — какво ви безпокои?

— Нашата опозиция — каза Локи. — Хората на Черен ирис. Да сте чували за някаква жена, за нова жена, пристигнала тук неотдавна?

— За червенокосата ли питаш? Тя важна ли е? — поиска да разбере Никорос.

— Тя… — Локи реши да премълчи каквото се готвеше да каже. — Тя е нашият проблем. На никого не казвай, че сме питали, но бъдете нащрек.

— Още не сме разбрали откъде е — каза Никорос. — Не е от Картейн.

— Не, не е — потвърди Локи. — Имаш ли представа къде се намира?

— Мога да ви покажа кафенета и кръчми, държани от членове на Черен ирис. Както и самия „Знакът на Черен ирис“. Те са взели името си от това място. Ако аз трябваше да гадая, щях да започна с него.

— Ще ми е необходим списък на тези места — каза Локи. — Ще посочиш как се казва всеки бизнес, всяка странноприемница, всяка дупка в стената, свързана с хората на Ириса. Запиши ги. Ще ти изпратя хартия, докато сме в счетоводната къща.

— Предполагам, че мога да ви кажа нещо полезно и веднага. Искаш ли по-късно да получите по-подробни сведения? Имам списъци на членове, на собственици…

— Всички ми трябват — каза Локи. — Направи копия. Имаш ли писар, на когото можеш да се довериш, ама наистина?

— Имам доверен писар, когото използвам открай време — каза Никорос. — Той гласува за Дълбоки корени.

— Накарай нещастното копеле да забрави за ден-два личния си живот — каза Локи. — Плати му колкото поиска. Предполагам, че можеш да развързваш партийната кесия според желанията си?

— Ами… Да.

— Хубаво, защото от тази цицка ще се бозае. Накарай писаря да препише всичко важно. Всичко! Свързаното с изборите се представя на нас. Свързаното с лични въпроси отива в хранилищата на твоята счетоводна къща.

— Но защо…

— През следващия месец и половина очаквам от теб да се държиш така, сякаш кантората ти всеки миг може да изгори.

— Но те със сигурност не биха…

— Нищо не е изключено. Нищо! Ясно ли ти е?

— Щом така смяташ…

— Може би рано или късно ще имаме среща с опозицията — каза Локи. — За да уточним някои правила. Дотогава е почти сигурно, че ще се случи произшествие. Зная, че ако можех да привлека хора като теб на страната на Черен ирис и да попилея написаното от тях, много щях да се изкуша да го направя.

— Мога да ти дам имена…

— Направи списък — каза Локи. — Всичките ги запиши. Боя се, че когато обядваш, ще трябва да сложиш на масата си и мастилница.

5.

Счетоводната къща на Тиволи беше от класически вид — съвършена кръстоска на екстравагантност, която привлича, и строгост, която плаши.

Сградата възхити Локи. Тесните прозорци, като амбразури на крепост, бяха с железни решетки, а под тях имаше перваз от цимент, в който бяха набодени парченца стъкло. Външните стени (и четирите, тъй като триетажната сграда се издигаше самотно в двор с твърда, отъпкана пръст) бяха украсени с добре изрисувани фрески на дебелите, излъчващи безкрайно самодоволство благословени счетоводни книги на Гандоло, с везни и купчини монети. Алхимичната смола, използвана, за да пази тези рисунки от времето, придаваше на стените леко сияние, а Локи знаеше от собствен опит, че ги прави и дяволски трудни за катерене.

Вътре миришеше сладостно на тамян. В нишите имаше окачени златни фенери, хвърлящи топла, приветлива светлина навсякъде освен където колоните и завесите успяваха да създадат не по-малко гостоприемни езерца от сянка. Отстрани на главните входове, в ниши с врати, седяха охранители и бързият поглед потвърждаваше, че има и умело прикрити охранителни огради, готови всеки миг да бъдат спуснати — ако не от охранители или банкери, то от скрити зад стените наблюдатели.

На прима виста нямаше начин подобно място да бъде ограбено, или пък това да стане с по-малко от десетина въоръжени и готови за това типове, а дори и в този случай беше по-вероятно да последва кървава баня, а не сдобиване с богатство. Неприкосновеността на подобни наподобяващи светини сгради всъщност вършеше работа колкото на почтените граждани, толкова и на занимаващите се с престъпления. Няма смисъл да си преуспял и хитър крадец, ако плячката ти не може да бъде прибрана на сигурно място.

— Виждам, че в каретата отвън е Никорос — каза една жена, появила се иззад рисуван параван. Беше около четирийсетгодишна, мургава и с кестенява коса, вързана под черна копринена шапчица. Дясното ѝ око беше мътно, а от оптикалите ѝ липсваше съответстващото стъкло. — Вие сигурно сте политическите господа.

— Калас и Лазари — каза Джийн.

— Единствено Тиволи, господа. На вашите услуги.

— Единствено ли?

— Според мен е по-изискано от „само Тиволи“ и звучи по-приятелски от „Самата Тиволи“. Носите ли някакви документи?

Локи ѝ връчи книжата, дадени му от Търпение. Тиволи само бегло ги погледна и кимна.

— Личен кредит, по три хиляди на всеки — каза тя. — Самата аз ги подготвих преди няколко дни. Искате ли да теглите от тях?

— Да — каза Джийн. — Може ли всеки да получи по петдесет?

Това са добри джобни пари, помисли си Локи. По половин фунт картейнски дукати на всеки. Той превърна наум сумата в каморски крони и безцелно се замисли за какво би могла да му стигне: за малка група наемници в течение на няколко месеца; за пет-шест отлични коня и два пъти повече обикновени коне; за проста храна и подслон в течение на години… Не че би имал причини да купува такива ненужни неща. Но пък винаги можеше да си осигури прекрасна вечеря. При тази мисъл усети как червата му къркорят.

— Мога ли да предложа на господата нещо, докато въпросът бъде решен? — Тиволи погледна Локи. Дали слухът ѝ беше чак толкова остър? — Тъмна бира? Вино? Сладкиши?

— Да — каза Локи, презиращ проявата на слабост, но неспособен да я овладее. — Да, няма да е… няма да е лошо да е нещо по-солидно. — Богове на небесата, малко остана да каже „съществено“.

— Също така — обади се Джийн — дали ще ви затрудним да изпратите хартия, мастило и пачи пера в каретата? Никорос има да пише.

Тиволи настани Локи и Джийн в една от нишите, на столове, подходящи за жилището с фалшиви мебели, което предоставиха на Рекин. Един прислужник влезе с поднос ронливи кафяви курабии по западен образец, пълнени със сирене и кълцани гъби. Толкова великолепно нещо Локи не беше хапвал от седмици. Джийн и Тиволи отпиваха от халби с тъмна бира и гледаха с еднакво доволство как Локи ликвидира курабиите ред по ред.

— Извинете ме — каза по едно време той с пълна уста. — Боледувах. Стомахът ми сякаш беше под ключ на друг континент. — Стана му ясно, че далече не проявява учтивост, но алтернативата беше да продължи да дъвче корабните сухари, които беше прехвърлил във вътрешен джоб на новото си палто.

— Не се притеснявайте — каза Тиволи. — Обноски, заради които човек остава гладен, не заслужават уважение. Да донесат ли още?

Локи кимна и само след миг оцелелите курабии получиха подкрепления. Те бяха последвани от прислужник, понесъл дървена дъска с прилежно разграфена повърхност, на която бяха наредени ниски купчини от златни и сребърни монети. Джийн раздели монетите в две нови кожени кесии, докато Локи продължи да яде.

— В момента според мен няма какво повече да се каже за личните ви средства — обади се Тиволи. — Другият въпрос, върху който трябва да се спрем, е определена сума, оставена на моите грижи с изричните указания да не бъде вписвана. Преди да обсъдим как ще се използва, трябва да ви помоля по никое време и по никой начин да не споменавате името ми във връзка с нея, освен ако не е на четири очи между двама ви. Естествено, никога не и в писмен вид.

— Уверявам ви, мадам, че за всички въпроси, изискващи предпазливост, несвързана с храната, пред нас преподавателите по етикет изглеждат прости варвари — каза Джийн.

— Чудесно. — Тиволи стана от стола си. — Тогава нека ви представя стоте хиляди дуката, които пазя за вас.

6.

Невписаната сума се намираше в стаичка без прозорци близо до подземен ходник, защитен с кръгли врати, всяка сигурно с тегло от половин тон. Край външната стена имаше струпани сандъци с метален обков и когато Тиволи отвори един от тях, се видя лъскавото му съдържание.

— Това са около седемстотин и петдесет фунта злато — каза тя. — Когато поискате, мога да превърна сравнително голяма част от него в сребро без особен проблем.

— Аз… Ами да, може да се окаже необходимо, преди да сме свършили — каза Локи и усети особено свиване на сърцето. Толкова дълго беше приемал за даденост огромното богатство на Джентълмените копелета, а ето че сега имаше друго, оставено на негово разположение, сякаш първото никога не е било изгубено.

— Искате ли някой освен вас — попита Тиволи — да има достъп до тези пари?

— В никакъв случай — каза Джийн.

— И това не подлежи на промяна — добави Локи. — Никога. Няма кой да ни замести. Ако някой твърди друго, значи, лъже. Ако ви бъдат представени доказателства в обратния смисъл, те трябва да бъдат скъсани и натъпкани в гащите на представилия ги.

— От опит сме научили много начини да се справяме с измамници — каза Тиволи.

— Може ли двамата със съдружника ми да разговаряме насаме? — попита Локи.

— Разбира се. — Тиволи излезе от стаичката, като остави вратата открехната. — Вратата може да се отвори от вътрешната страна с докосване на сребърното лостче. Използвайте колкото време ви е необходимо.

Когато вратата с тракане се затвори докрай, Джийн върна капака на сандъка, седна отгоре му и попита:

— Дали и твоите черва не се премятат както моите?

— Никога нямаше да го повярвам — каза Локи, докато галеше хладното дърво на друга каса. — През всичките тия години крадяхме все по-големи и по-големи суми. За мен парите бяха като нарисувани на театрален декор. Обаче сега, когато на два пъти ни отмъкват истински съкровища…

— Да — съгласи се Джийн. — Изглеждат от още по-голямо значение. А тази Тиволи… Доколко можем да ѝ се доверяваме?

— Според мен в нейния случай можем да предполагаме най-доброто — каза Локи. — Тук бяхме пратени от Търпение. Сигурно може да се каже, че няма начин Сабета да се докопа до нашите пари от този източник, а нейните пари също са не по-малко далече от нас. Това са боеприпасите за играта. Ако ти беше маг, щеше да пазиш тези средства за нужната цел, нали така?

— С това ми спести обясненията — прозвуча плътен, обработен глас с безизразен картейнски изказ точно иззад Локи, който бързо се обърна.

На вратата се беше облегнал мъж горе-долу на възрастта на Локи и висок колкото него, с дълго палто с цвят на сухи листенца на роза. Косата и късата му брада бяха светлоруси.

Ръкавиците, бричовете, ботушите и шалчето на врата му бяха черни, без украса по тях.

— Богове! — възкликна Локи, като дойде на себе си. — Ако беше почукал, щях да отворя вратата.

— Предпочетох да не чакам — каза мъжът.

— Е, няма нужда да те карам да ми показваш гривните на своята китка — каза Локи. — Кой си тогава? С Търпение или против Търпение?

— Със. Дойдох да поговорим на четири очи от името на всички нас, които ще разочаровате.

— Работим във ваш интерес вече от около четири часа — каза Локи. — Не можеше ли да почакаш ден-два, преди да се проявиш като пълен тъпак? Ти как смяташ, Джийн?

— Джийн е зает — каза непознатият.

Локи се обърна и видя, че очите на Джийн не гледат на фокус, а устата му е леко отворена. Ако не беше гръдта му, която леко се повдигаше и спускаше, можеше да мине за добре облечена статуя.

— Кълна се в боговете — каза Локи, — че не ме е грижа кой си. Писна ми да говоря с шибани копелета като вас, и то при обстоятелства, които…

И преди да изрече всичко докрай, той замахна. Без да покаже каквото и да е безпокойство, магът улови юмрука на Локи с едната си ръка, с ръкавица на нея, и отвърна на удара, като улучи Локи в стомаха. Краката на Локи омекнаха и той се свлече зяпнал. Магът отново го хвана за ръката и я дръпна, за да го метне встрани, докато той не падна на колене с гръб към противника си.

— Дишай, докато болката не премине — подхвърли му магът. — Беше арогантно дори за човек като тебе. В това състояние не представляваш заплаха за никого.

— Т… т… Тиволи — простена Локи. — Тиволи…

— Стига детинщини. — Магът клекна зад него, опря едната си ръка на челюстта на Локи, а с другата му приложи задушаваща хватка. Локи взе да рита и да се съпротивлява, но мъжът без усилия му попречи да мърда глава и още по-силно го стисна. — Тиволи не може да те чуе.

— Търпение — просъска Локи… — Търпение ще…

— Този разговор никога няма да стигне до нея. Тя не се рее над вас като някакво облаче. Има хора като мене, които да ѝ вършат работата.

— Ш-ш-шибано к-к-копеле т-т-такова!

— Да — каза магът и най-после отслаби хватката си. Локи се закашля и напълни с въздух парещите си дробове. — Да, липсват ми обноски, така е. А пък ти си толкова мил и внимателен, направо си светец. Готов ли си да ме чуеш?

Локи, изпитващ облекчение, че отново диша, а и дълбоко засрамен от проявата на слабост, не каза нищо.

— Посланието е следното — продължи магът, приел мълчанието като знак за съгласие. — Искаме надпреварата да бъде истинска. Искаме да видим как работите в продължение на шест седмици. Ако постигнете мир с тази жена и замислите някакво тъпо изпълнение…

— Търпение вече ме предупреди — каза Локи, като кашляше. — Богове на небесата, това трябва да ти е било известно, миризливо лайно такова!

— Едно е да ти кажат нещо, друго е да го проумееш. Ти си много забъркан с тази жена от противниковата страна. Трябва да сме идиоти, ако си мислим, че няма да изпиташ изкушение.

— Аз вече обещах…

— Обещанията ти струват колкото плюнката на мъртвец, каморецо. Ето ти нещо реално: уговориш ли се с червенокосата си приятелка да ни изиграете в надпреварата, в чиято и полза да е, ние ще я убием.

— Ах, ти, кучи… Не можете…

— Разбира се, че можем. С приключването на изборите. Ще отделим достатъчно време, а вие ще гледате.

— Другите магове…

— Мислиш ли, че дават за нея и пукната пара? Приятелите на Соколаря? Наели са я, за да правят мръсно на вас. Свърши ли петгодишната игра, няма да има защита.

Локи се опита да се изправи на крака и миг подир това магът го вдигна за гърба на палтото. Локи се обърна, изгледа го ядно и с театрален жест взе да се чисти от праха.

— Няма нужда да ме урочасваш, Ламора. Приеми присърце предупреждението. Би трябвало да си поласкан, че ни е ясно колко безполезни по отношение на тебе са половинчатите мерки.

— Поласкан — повтори Локи. — Поласкан, значи. Тъкмо думата на върха на езика ми. Благодаря.

— Жената е заложничка на доброто ти държание. Повече няма да ти го напомняме. И не си прави труда да казваш и за това на Търпение. Иначе ще си получиш заслуженото.

— Нещо друго?

— Нямам какво повече да ти кажа, приятел.

— Тогава събуди Джийн.

— Щом изчезна, ще спре да сънува.

— Голям пъзльо си, не смееш да кажеш това пред него, нали?

— Не ти ли е хрумвало — каза магът, — че последното, от което партньорът ти се нуждае, е някой като мен да му показва колко е безпомощен, когато се събуди и трябва да понесе унижението?

— Аз…

— Не съм лишен от симпатии, Ламора. Просто не е задължително те да имат връзка с тебе. А сега си гледай работата, за която сме те наели.

И като махна с ръка, мъжът изчезна. Локи размаха ръце във въздуха, където се беше материализирал образът, после потупа близката стена и накрая провери дали вратата все още е здраво затворена. Изсумтя отвратен и примирен, след което разтърка врата си.

— Локи? Каза ли нещо?

Джийн отново беше на крака и изглеждаше в цветущо здраве.

— Ами… Не, Джийн. Извинявай, просто се закашлях.

— Добре ли си? — Джийн надникна над рамките на оптикалите си. — Потиш се като прасе. Случило ли се е нещо?

— Просто… Няма нищо. — Богове на небето, копелето с червеното палто беше право. Джийн нямаше нужда отново да му се напомня колко лесно маговете могат да го превърнат в кукла. И понеже самият Локи току-що беше поел пътя да се оправи, имаше нужда от цялата увереност и цялата енергия на Джийн, без те да бъдат отклонявани. — Със сигурност се дължи на многото обикаляне. Скоро отново ще свикна с това.

— Да накараме тогава Никорос да ни заведе в квартирата ни? — предложи Джийн. — Имаме си дрехи, разполагаме с пари. Да се погрижим за комфорта си, преди да започнем сериозната борба в името на Търпение и нейните съмишленици.

— Точно така — каза Локи. — Последните хора на света, които бих искал да разочаровам.

7.

— Никорос, всъщност кой, по дяволите, гласува на това място? — попита Локи, докато каретата подскачаше и лъкатушеше по пътя си по един от висящите мостове от елдерглас към район, който Никорос нарече Паланта.

— Ами… Три са начините да получи човек това право: може да представи документ за собственост на стойност най-малко шейсет дуката; може да служи в полицията за срок от двайсет и пет години; или да получи правото на глас срещу кръглата сума от сто и петдесет дуката, внесена по всяко време освен в деня на изборите.

— М-да — каза Локи. — Създава впечатлението на процес, забележително податлив на корупция. Това може да се окаже от полза. Е, какво е населението на Картейн и колко души имат правото на глас?

— В града живеят седемдесет хиляди — каза Никорос, който всъщност седеше доста неудобно — с едната ръка крепеше купчината пакети, а с другата развяваше все още неизсъхналия пергамент. — Горе-долу пет хиляди имат право да гласуват. Щом започнат изборите, ще разполагам с по-точни данни.

— Ще рече, около двеста и петдесет гласуващи за място в Съвета? — каза Джийн. — Или греша?

— Горе-долу са толкова. Позволява ти се да избереш единия от двамата крайни кандидати в зависимост от местоживеенето си. Бюлетините са написани на ръка, а човек също така трябва да може да се подпише.

— Значи, що се отнася до гласуването, пред нас няма една голяма битка; по-скоро става дума за деветнайсет по-малки битки.

— Именно. Аз… Ако е възможно… Струва ми се, че този лист изсъхна…

Джийн взе пергамента. Прегледа колоните, изписани с дребни букви (не напразно Никорос беше общувал толкова дълго с доверен писар) — по-кратък списък с различните бизнеси и по-дълъг списък с имена.

— Това ли са хората, които дават живот на Черен ирис? — попита той.

— Да, това са противниците ни. Наричат се Тръстът, а ние говорим за себе си като за Комитета.

— Как можем да се срещнем с Комитета? — попита Джийн.

— Всъщност аз се надявах, че няма да имате нищо против едно малко събиране тази вечер. Само Комитетът и подбрани поддръжници на Дълбоки корени…

— Колко на брой?

— Не повече от сто и петдесет.

— Богове на земята… — каза Локи. — Сигурно рано или късно ще трябва да го направим. Къде ще бъде това стълпотворение?

— При вас, във „Всичко при Джостен“. Нямам търпение да го видите. Най-хубавото място в града, храмът за дейността на Дълбоки корени.

Предвид размерите можеше да се нарече и храм. Спряха пред „Джостен“ точно когато слънцето стигна до кроткия си зенит в небе, постепенно посивяващо от облаци. От заслонения преден вход на сградата се появиха носачи и поеха покупките според указанията на Никорос. Джийн изскочи от каретата преди Локи и впери очи в странноприемницата.

Тя представляваше нашироко построена триетажна сграда с фронтони и поне девет комина (толкова се виждаха), както и няколко десетки прозореца. Пред нея можеха да спрат поне десетина файтона и пак да остане място.

— Страхотна странноприемница — каза Локи, когато стъпи на калдъръма.

— Не е само странноприемница — уточни Никорос. — Това е прекрасно място за вечери, има също бар от класа и сладкарница. Рай на земята за всякакви търговци, симпатизиращи на партията. Една четвърт от търговските сделки на града се извършват тук.

Интериорът съответстваше на ентусиазма на Никорос. Най-малко петдесетина мъже и жени пиеха и разговаряха на дълги маси край солидни, боядисани в тъмен цвят дървени стълбове. Почти навсякъде имаше закачени шапки и палта, колкото в един магазин, а келнери с черни сака и панталони чевръсто се суетяха наоколо, като че бяха организирали обсада и готвеха атака. Според Джийн мястото изглеждаше като при Мераджио, но всичко бе обърнато наопаки, а пируването и пиенето съставляваха по-скоро съсредоточие на делови отношения, отколкото скрит лукс.

— Там горе — посочи Никорос високите балкони с лъскави месингови парапети — се намират запазените места. Един балкон е за най-големия синдикат от онези, за които работя. Друг — за писарите и адвокатите; те плащат на странноприемницата такса, за да остават близо до търговската дейност. А има и балкон за срещите на Дълбоки корени.

Джийн усети вперените в него няколко чифта очи и макар че гледащите махаха с ръка на Никорос или му кимаха, беше очевидно, че двамата Джентълмени копелета привличат любопитството просто защото вървят заедно с него. Джийн вътрешно въздъхна и си помисли, че може би щеше да е по-умно да влязат през някоя задна врата, но жребият беше хвърлен. Дори досега Сабета да не беше научила, че двамата се мотаят по улиците на Картейн, трудно можеха да си представят, че поне един от присъстващите тук не работи за нея и не чака тяхното пристигане.

Зад добре уредения бар в далечната част на помещението стоеше тънък като върлина висок, чернокож мъж, облечен с по-скъп вариант на келнерската униформа под широка бяла вратовръзка и кожена престилка. В мига, когато съзря Никорос, той остави счетоводната книга, която преглеждаше, и прекоси стаята, като внимаваше да не се блъсне в някой келнер.

— Добре дошли, господа, във „Всичко при Джостен“, в инклузивната зала! — каза той и отправи дълбок поклон към Локи и Джийн. — Аз съм Усърдния Джостен, съдържател на заведението. Очакваме ви. С какво бих могъл да облекча живота ви?

— Готов съм да извърша публично убийство за чаша кафе — каза Джийн.

— Дошли сте в единственото място в Картейн, където кафето си струва човешки жертви. Имаме няколко забележителни смески, от ароматното сирести до гъстото…

— Предпочитам кафе, за което да не мисля.

— То е най-доброто. — Джостен щракна с пръсти и един от келнерите, които бяха наблизо, се забърза. — Сега… Стаите ви са в западното крило, на втория етаж. Два съединени апартамента, а вещите ви ще…

— Добре, добре! — прекъсна го Локи. — Извинете, но ще трябва да изчакате един миг.

Той хвана Джийн и Никорос за реверите и ги замъкна в един празен ъгъл.

— Този съдържател… — прошепна Локи. — До каква степен може да му се доверим, Никорос?

— Той е с Дълбоки корени, откакто на това място имаше само три тухли и няколко дупки за колове в калта. Богове на небето, Лазари — може да му се вярва колкото и на мене.

— Защо мислиш, че ти имаме доверие?

— Ами аз… Аз…

— Поеми си дъх, пошегувах се. — Локи потупа Никорос по гърба и се усмихна. — Ако грешиш, разбира се, ще ни се разкаже шибаната игра. Джостен! Скъпи ми приятелю! Добре, прати боклуците ни в апартаментите. Сигурен съм, че ще са съвършени, с точно толкова стени и тавани, колкото е необходимо. По-късно ще ги преброя. Знаеш ли защо сме тук?

— Как защо? За да сритаме ония от Черен ирис в зъбите. И за да се насладиш на кафето си.

Появи се келнер, застана до Джийн и му предложи димяща керамична чаша, която носеше на месингов поднос.

Джийн я пое и изпи половината на една глътка, като потръпна от удоволствие, когато горещината заля като водопад каленото му в битки гърло.

— О, да. Точно каквото ми трябва. Сладка течна смърт с лек дъх на джинджифил.

— Кафето е оканти — каза Джостен. — Едно време родителите ми отглеждаха този сорт на нашите острови, преди да се преместим на север.

— Почувства ли се отново човек? — попита Локи.

— Това питие може да накара мъртъв евнух да пикае светкавици! — отвърна му Джийн и обърна втората половина от чашата. — Искаш ли да се качиш горе и да си починеш?

— Богове, не! — каза Локи. — Времето е скъпо, сигурността не съществува, общият ни задник се вее на вятъра и направо се моли някой да прати стрела по средата. Джостен, боя се, че се налага да те използвам по жесток начин.

— Само кажи какво имаш предвид. Ще го изпълня точно както искаш.

— Добри ми човече, много скоро ще се научиш да си държиш езика зад зъбите, докато не свърша да говоря. И тогава вероятно ще се научиш също така изобщо да не ръсиш любезности. Кажи ми: от келнерите, носачите и други помощници дали сте наемали нови хора през последната седмица?

— Петима или шестима.

— Запиши имената им. И предай списъка на него, на мастер Калас — и Локи изви палец към Джийн. — Нареди на най-верните си служители да не изпускат от поглед новоназначените. Нищо не предприемай, но изискай подробен доклад за дейността им. Писмен.

— И да го предам също на мастер Калас?

— Точно така. След това ще се заемеш с всяка врата в сградата, която по принцип се заключва. Освен с вратите на гостите. Ще смените всички ключалки, всички до една. Направете го утре, в работно време. Никорос ще покрие разходите с партийни пари.

— Но аз… — започна Никорос.

— Никорос, работата ти този следобед е да казваш „да“ на всичко, което излиза от устата ми. Колкото повече го практикуваш, толкова по-скоро то ще се превърне в гладък механичен процес, неоставящ време за болезнени размишления. Ще се опиташ ли заради мене?

— Да.

— Подхождаш за тази работа. Джостен, доведи утре тук ключари дори ако се наложи да им обещаеш месечно възнаграждение. И направи така, че новоназначените да не получат от новите ключове! Създай впечатлението, че изглежда, не са били извадени достатъчно ключове. Кажи им, че ще получат ключове до няколко дни. Ще видим дали някой от тях няма да предприеме нещо интересно впоследствие. Ясно ли е дотук?

Джостен кимна и почука с пръст по дясното си слепоочие.

— След това намери ковач, който да изработи прости метални верижки за всичките ви служители. Изискани, но евтини. Желязо с покритие, нищо, което някой да поиска да заложи. Това е важно. Не искаме някой предприемчив шпионин да си скалъпи облекло, наподобяващо дрехите на келнерите, и да се мотае наоколо; всеки, който е на работа, ще носи верижка. Онзи, който е без верижка, ще бъде замъкнат отзад за един неучтив разговор. Никой няма да взема верижката със себе си, когато си тръгва, иначе ще бъде уволнен. Схвана ли? Верижките ще предават лично на теб и на най-доверените ти лица и те ще се използват пак, когато започне новата смяна. Уредиш ли това, ще съобщиш на служителите си, че удвояваш заплатите им до деня след изборите. Никорос ще покрие разходите ти с партийни средства.

— Ами… Да — каза Никорос.

— Спомени също така колко е важно да има сигурност по време на изборите, и че всеки, съобщил за каквото и да е — подчертано необичайно или не на място, ще получи компенсация за усилията си. Ако във винарската изба пръдне паяк, искам да си чул за това.

Очите на Джостен се разшириха, но той кимна както преди.

— Какво друго… Ами, телесната сигурност! Трябва ни груба сила. Мъже, на които може да се разчита — търпеливи, готови да влязат във въргал, но не да им текат лигите да започнат пердах. Не идиоти. А и жени, които не се открояват в тълпата. Ловки, красиви момичета с ножове под полите. Къде може да намерим такива?

— В Прашния двор — каза Никорос. — Там, където се събират или пристигат керваните. Винаги може да се наемат хора за охрана. Е, сещаш се, че не са точно учени глави като в Колегиума.

— Стига да не си смучат палците в приличното общество — каза Локи. — Погрижи се утре за това, Никорос, и вземи със себе си мастер Калас. Той отличава каймака от утайката. Нека новонаетите са чисти, дайте им прилични дрехи и ги оставете тук за необходимото време. Платете за стаите им с партийни пари. Също така нека им бъде ясно, че всеки, нает за бияч, отговаря само пред мен или Калас. Няма да изпълняват ничии нареждания, без ние да го разрешим.

— Ами… Разбира се — каза Никорос.

— Е, Никорос, на теб остава да опазиш пълния с документи офис. Тичай и дай работа на своя писар. Кога ще ни организираш парада?

— В девет вечерта.

— Добре, добре. Мамка му, почакай! Дали всички ангажирани знаят, че ние с Калас правим това шоу?

— Знаят го само членовете на Комитета. Нали ние ви наехме, забрави ли?

— Е, това е добре — каза Локи. — Хайде сега, чупката оттук, ще се видим довечера.

Никорос кимна, ръкува се с Джостен и излезе през главния вход.

— Какво друго… — Локи отново се обърна към Джостен. — Да. Стаите. В тези, които са до нашия апартамент и срещу него, няма да настаняваш хора. Да останат празни. Нека Никорос ти плати от партийната каса наема за месец и половина. Но ключовете за тези празни стаи ще дадеш на мен, ясно?

— Лесна работа.

Джийн изпитателно гледаше Локи. Такова бързо преминаване в състояние на бодрост и енергично правене на планове той беше виждал много пъти дотогава. В настроението на Локи обаче се забелязваха изнервеност и припряност, каращи Джийн да прехапе устни от безпокойство.

— Какво друго…

— Може би обяд? — прекъсна го Джийн възможно най-любезно. — Храна, вино, кафе? Няколко минути, в които да седим насаме, за да си поемем дъх?

— Храна може. Но да се смесват вино и кафе, е отвратително. Или едното, или другото — все едно кое. Но не и двете — каза Локи.

Джостен опита да се намеси:

— Колкото до храната, сър…

— Всичко можеш да сложиш в чинията, освен жив скорпион, и аз ще го изям. Както и… — Локи щракна с пръсти. — Сетих се какво забравих. Джостен, дали в последните няколко дни не са се появили нови клиенти? И то такива, които да виждаш за първи път? А клиенти, които остават тук дълго време?

— Сега, като го казваш… Не се вторачвай, но погледни отдясно на теб в далечния край на стаята, на третата маса пред задната стена, под портрета на дамата със забележителните „очи“… със забележителното колие…

— Виждам — каза Локи. — Да, странно място да виси там колие. Тримата мъже ли?

— Започнаха да идват от три дни насам. Ядат и пият достатъчно много, за да са си на мястото, но понякога това продължава с часове, а се случва и да се редуват, като на смени. Има и четвърти, който в момента не е тук.

— А дали са си взели стаи?

— Не. А и не сключват сделки с обикновените посетители. Понякога играят на карти, но най-често… Не зная какво правят. Нищо неприемливо.

— Би ли казал, че са джентълмени? Заради начина, по който се обличат, или заради себелюбието си?

— Е, не са без пари. Но не бих стигнал дотам да ги нарека джентълмени.

— Наемници са — каза Локи, като свали едно от по-ярките украшения, осигурено му от Никорос, и го прибра в джоба на палтото си. — Слуги. Професионални използвачи, ако не греша. Аз съм малко по-натруфен от необходимото, но иде го компенсирам, като туширам леко обноските си.

— Натруфен за какво? — попита Джийн.

— За да обиждам напълно непознати — каза Локи и разхлаби кърпата на врата си. — Човек трябва да се придържа към деликатните социални нюанси, когато осведомява някой нещастник, че е скапано копеле.

8.

— Почакай — спря го Джийн. — Ако си наумил да започнеш разправия, то аз…

— Мислих по въпроса — каза Локи. — Ти най-вероятно би ги уплашил. А аз искам да се почувстват обидени, но не и уплашени. Значи, това е моя работа.

— А искаш ли да се намеся, преди да са ти избили зъбите, или това влиза в плана ти?

— Ако съм преценил правилно, няма да има нужда — каза Локи. — Ако ли пък греша, давам ти пълното право да се насладиш на думите си „Нали ти казах!“, когато дойда на себе си, с възможност да избереш и „Тъпо копеле такова!“, ако решиш.

— Ще се възползвам от тази привилегия.

Чевръстият келнер се появи с втора чаша кафе за Джийн, който я грабна и на нейно място изсипа няколко медни монети. Келнерът кимна.

— Джостен — каза Локи, — ако се окаже, че забъркам в някаква каша уважавани клиенти, ще ти покрия загубите.

— Ще бъде страшно интересен месец и половина — промърмори Джостен.

Локи пое дълбоко въздух, издърпа пръстите си и кокалчетата им изпукаха, след което отиде до масата с тримата. Джийн остана на известно разстояние зад него, зает с кафето си. Присъствието му успокояваше, беше нещо познато, като собствена сянка.

— Добър ден! — поздрави Локи. — Казвам се Лазари. Вероятно ви досаждам.

— Извинявайте — каза мъжът най-близо до Локи, — но ние сме се…

— За съжаление, пукната пара̀ не давам — прекъсна го Локи, намести се на един свободен стол и огледа непознатия: млад, спретнат, добре облечен, без да е със скъпи дрехи. На масата имаше бутилка бяло вино и кана с вода.

— Разговорът ни е личен — осведоми го мъжът вдясно от него.

— Нищо. Дойдох, за да ви направя една услуга — каза Локи и даде знак на двамата мъже, седнали срещу него. — Става въпрос за приятелчето до мен. На бара приказват, че може да го вдигне само ако е върху друго приятелче, от което се възползва със сила или с измама.

— Какво, по дяволите, става? — изсъска мъжът отдясно.

— Казано по-деликатно — каза Локи, — ако все така сте сдушени с този добре известен мошеник, той ще ви върже и ще ви направи нещо много мръсно, докато не плувнете в кръв, а после дори няма да ви развърже.

— Недостойни приказки — каза един от седналите отсреща мъже. — Недостойни! И ако веднага не си тръгнеш…

— Повече бих се тревожил, ако приятелят ви не си тръгне веднага — каза Локи. — Не се слави с бързина.

— Какво означава тази инфантилна намеса? — Мъжът вдясно от Локи удари с юмрук по масата — достатъчно силно, за да се раздрънчат бутилката и чашите.

— Милостиви богове! — възкликна Локи, като се престори, че едва сега забелязва виното. — Надявам се, че вие, шибани тъпаци, не се пили от това, нали?

Той бързо свали шапката си и я използва, за да запрати чашите на мъжете отсреща в скутовете им.

— Кучи син! — извика единият.

— Само почакай… Аз… — взе да ломоти другият.

— Е, всъщност може и да няма дрога вътре. — Локи грабна бутилката и отпи дълга глътка. — Не е нужно за картейнците. Пикливите сукалчета могат да се почувстват пияни и от миризмата на празна бутилка.

— Аз… Ще повикам собственика! — рече мъжът отсреща вляво, като вдигна празната чаша от скута си.

— Много ме уплаши — каза Локи. — Страшен си като коте на цицка. Я кажи чувал ли си вица за богатия картейнец или пък за картейнеца, който знаел коя е майка му? Мамка му, чакай! Казах картейнец, нали? Обърках историята.

— Махай се — каза мъжът вдясно от него. — Веднага се махай!

— А знаете ли как един картейнец разбира, че жена му е с месечното си неразположение? Намъква се в леглото на сина си, а оная работа на сина му вече е мокра. Ами да! А чухте ли онзи за картейнеца, който твърди, че може да брои до петст…

Мъжът отдясно на Локи избута стола си, за да се отдалечи от масата, и се изправи. Локи го сграбчи за ревера. Мъжът се спря и сърдито го изгледа. Локи не притежаваше силата да го повали, ако мъжът го нападнеше, а съдбоносната обида от нежеланото докосване вече беше нанесена.

— Къде така? — спря го Локи. — Не съм приключил с деликатния културен обмен.

— Махни си ръката от палтото ми, отвратителен…

— И какво, ако не я махна?

— Ще занимаем с това господаря на къщата.

— Аз съм господарят на къщата — каза Локи. — И вие вече го знаете. Изпратили са ви, за да изчакате пристигането ми. А виждате ли якия господин на десетина крачки зад мен? Добре го огледайте, недоносчета. Не се съмнявам, че господарката ви очаква подробен доклад.

Мъжът се отскубна.

— Я стига! — отново отпи от виното Локи. — Няма мъже, поне малко самоуважаващи се, които да понесат обидите, с които току-що ви засипах. Ако бяхте джентълмени, щяхте да ме накарате да изляза да се бием навън; ако бяхте нехранимайковци, щяхте да ме ударите с юмрук в зъбите. Работата е там, че са ви платили добри пари да седите тук и да ме шпионирате, и бяхте шашнати и не знаехте как да постъпите, когато ви препиках достойнството.

Двамата мъже отсреща понечиха да станат, но Локи рязко им направи знак да седят.

— Не правете нищо глупаво сега, господа. Не можете да промените положението си. Гарантирам ви, че пръст да помръднете за нещо гадно, половин година ще зарастват костите ви. И ще разполагам с петдесет свидетели, които да се закълнат, че сте си го изпросили.

— За какво сме ти притрябвали? — промърмори мъжът вдясно.

— Измъкнете торбите си с кокали навън. Бързо и любезно. Ако ви видя отново да се мяркате около Джостен, ще дойдете на себе си в някоя уличка, а всичките ви зъби ще са натикани в гъза. Това се отнася и до отсъстващия ви приятел.

Локи отново си сложи шапката, изправи се и с небрежна походка се отдалечи. Запази усмивка за Джийн, който вдигна в знак на поздрав чашата с кафе, а зад гърба му стърженето на краката на столовете по пода го осведоми, че мъжете бързат да се махнат. Двамата с Джийн ги гледаха как си отиват.

— Когато те прихване, наистина се държиш като едно тъпо животно — каза Джийн.

— И по-лошо може да е — каза Локи. — Скрито е на някоя висока полица в съзнанието ми, както алхимическите отрови. Повечето неща заимствам от Кало и Галдо.

— Е, доста отрова пусна за нашите очевидни „приятели“.

— Да. Очевидни. Хубаво е човек да изпъди едни явни шпиони. А сега дойде време всички ние да се безпокоим за същинските си приятели.

9.

Локи провали един отличен обяд за шестима (Джийн се задоволи с частица от пиршеството и се оттегли много благодарен, че ръцете и краката му са си на мястото); после спа на пресекулки в техния двоен апартамент, редувайки задрямването в шезлонга с промеждутъци на ожесточено крачене.

Когато слънцето залезе и късчетата небе, които се виждаха около завесите на прозорците, станаха черни, мъжете от „Морена“ доставиха първите дрехи от обещания гардероб. Локи и Джийн претърсиха новите палта, жилетки и панталони за скрити игли с алхимичен прах, преди да ги окачат в масивните палисандрови гардероби в стаите.

В осмия час на вечерта се появиха камериерки и носачи, понесли ведра с вряла вода. Локи опита с пръст водата във всяко ведро и като видя, че плътта му не се отделя от костите, обяви, че вероятно не представляват опасност за целта, за която са донесени.

Когато четирийсет минути по-късно на вратата почука Никорос, двамата Джентълмени копелета бяха чисти и облечени с удобни дрехи, които им прилягаха напълно.

— Господа — каза Никорос, който също си бе сложил значително по-хубави дрехи, — донесох ви някои, надявам се, полезни неща.

И той предаде кожена папка на Локи, който я разгърна и видя, че вътре има поне сто страници. Някои бяха гъсто изписани, несъмнено с почерка на Никорос, а други бяха безупречни и значи, със сигурност не бяха писани от него.

— Финансовите отчети на Дълбоки корени — каза Никорос. — Важни списъци на членове; планове и дневен ред от последните избори; списъци на имущество и активисти; съответстващи списъци на онова, което ни е известно за Черен ирис; преписи на избирателния закон на града…

— Прекрасно — каза Локи. — И си предприел всичко, за което говорих по-рано?

— Моят писар все още работи, но за останалото се погрижих. Ако земята зейне и погълне офисите ми, кълна се, че няма да изгубя нищо незаменимо.

— Хубаво — каза Локи. — Искаш ли питие? Имаме бюфет с алко… Не, почакай, всъщност още не съм проверил с какво е пълен, съжалявам.

— Не се съмнявам, че всичко, осигурено от Джостен, е напълно безопасно — повдигна вежди Никорос.

— Притесненията ми не са за това дали Джостен е лоялен.

— Е, нека ви уверя, че в Картейн не организираме празненства, за да стоим на сухо. — Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и измъкна оттам две богато украсени сребърни значки за ревер, прикрепени към зелени ленти; на собствените му гърди отляво имаше такава значка, само че златна. — В този смисъл не бива да забравям отличителния знак.

— Официално белязани за Дълбоки корени, а? — попита Джийн, като протегна ръка за своята значка.

— Да. За събирането довечера комитетските членове ще носят златни значки, членовете на Консейла — нефритени, а привилегированите — сребърни. Така ще бъдете отличени като хора, към които трябва да се проявява уважение, но не и като хора, на които да ходят по петите и които да обсъждат, ако не го желаете.

— Хубаво — каза Локи, след като украси ревера си. — А сега, щом вече се накичихме както трябва, нека се сервираме на фамилията.

10.

За целите на вечерта главната зала в странноприемницата на Джостен беше придобила съвсем различен вид. Броят на пазачите на вратите към улицата се беше удвоил, а униформите им бяха много по-внушителни. На гредите имаше тъмнозелени знамена, които се спускаха по варакосаните колони. Непрекъснато се чуваше как пристигат и си заминават файтони, а Локи мерна отвън още слуги, уловени за ръце, за да спрат група добре облечени мъже без зелени ленти. Ясно беше, че събирането не е за широката публика. Дали хората без специално облекло на тротоара бяха обикновени клиенти, дошли за късна вечеря, или опозицията бе намислила да им напакости? Нямаше време да се уточни.

На един от по-горните балкони изискано се поклониха музикантите от струнния квинтет, а навсякъде по откритите огнища бяха окачени огромни котли за чай и кафе, в които водата кипеше. На скрити зад завеси маси имаше хиляди стъклени бутилки и достатъчно декантери, различни видове чаши и кани, за да бъдат ослепени всички очи в града от силата на светлината, която отразяваха. Локи примигна на няколко пъти и насочи вниманието си към мъжете и жените, които нахлуваха в залата.

— Вече са много повече от сто и петдесет — каза той.

— Случват се такива работи — засмя се Никорос шумно, сякаш чу някакъв изключителен виц. — Правим планове да ги ограничаваме, но има толкова много хора, които не можем да си позволим да обидим!

Локи се вгледа в него. За няколкото минути, докато стигне от стаята им до залата, Никорос сякаш се беше променил. Потеше се обилно, страните му бяха поруменели, очите му се стрелкаха като животинчета, затворени зад стъклени стени. Но не беше нервен, беше обзет от блаженство. Богове!

Техният прехвален търговски застраховател, връзката им с каймака на Дълбоки корени, смъркаше акадрисов прах! Локи усети острия боров мирис на праха. По дяволите! Акадрис, муза на огъня, убийца на поети. Алкохолът успокояваше и разхлабваше съзнанието, но прахът правеше точно обратното: запалваше огън в главата, докато надрусаният се тресеше от възбуда без някаква основателна причина. Навикът беше скъпо удоволствие и все по-често водеше до самоубийство.

— Никорос — каза му Локи, като го улови за ревера, — двамата с теб ще трябва да си поговорим съвсем откровено за…

— Виа Лупа… Виа Лупа, мило момче! — Едър възрастен мъж с лице като напукан розов пудинг ги връхлетя, като развълнувано почукваше по пода с бастуна си от вещерско дърво. Белите му вежди потрепваха като струйки дим, а на ревера си имаше значка от полиран нефрит. — Никорос Вълчи, наричан така заради печалбите от разликата в цените. Здрасти!

— Д-д-добър вечер, Ваша чест! — Никорос използва прекъсването, за да се измъкне от хватката на Локи. — О! О! Господа, позволете да ви представя Първосин Епиталус, член на Консейла на Исас Тедра в продължение на четирийсет и пет години. Някои биха го нарекли фигурата на носа на нашия политически кораб.

— Бил съм фигура на носа на кораб, така ли? Като безпомощна жена, която се плацика в морето и няма достатъчно мозък, та да си прикрие гърдите? Да пратя ли тук някой приятел, който да ти поиска обяснение за тези думи, млади момко?

— Остави горкото момче на мира, Първо. Няма съмнение, че ти наистина имаш достатъчно мозък, за да си прикриеш гърдите.

Една слаба жена с прошарена коса улови приятелски ръката на Епиталус. На Локи му се видя най-малкото на шейсет, макар че имаше жив поглед и дяволита усмивка. И тя беше с нефритена значка. Двамата с Епиталус избухнаха в смях, а Никорос нервно се присъедини, като се смееше по-високо от всекиго от тях.

— Позволете ми също така да ви представя… Хм…

Сбърка само за миг, но жената се вкопчи в станалото.

— О, кажи как се казвам, Никорос, няма да ти опари езика!

— Хм. Така. Ето: Проклето суеверие Декса, представителка в Консейла на Исас Мелия и президент… И президент на Комитета на Дълбоки корени.

— Проклето суеверие ли? — неволно се усмихна Локи.

— Точно такова съм — каза Декса, — обаче ще забележиш, че въпреки това без изключение играя по правилата. Лицемерието и боязливостта са толкова обични братовчеди.

— Дълбокоуважаеми — каза Никорос, — много, много ви моля за позволение да ви представя господата Лазари и Калас.

Поклони, ръкостискане, кимане и любезности се размениха със скоростта на развихрило се меле и щом бе приключено с подходящото гладене по посока на косъма, тяхна чест тутакси се върнаха към формалностите.

— Значи, вие сте господата, за които говорим толкова много напоследък — каза Декса. — Научих, че сте прогонили с дим няколко змии от дупките им още днес следобед.

— Не бих ги нарекъл така, Ваша чест. Просто бяха лайна на пътя ни, хвърлени от опозицията, за да провери дали си гледаме в краката — каза Локи.

— Продължавайте в същия дух — каза Епиталус. — Имаме голямо доверие във вас, младежи, голямо доверие.

Локи кимна и усети как сърцето му се свива. Тези хора явно не бяха прочели и един ред от художествено обработените подвизи на Лазари и Калас. Сърдечността и ентусиазмът им бяха повлияни от магиите на Вързомаговете. Дали това можеше да продължи завинаги, или щеше да се изпари, подобно на случайно хрумване, след края на изборите? А дали заради някаква случайност нямаше да се изпари и преди това? Обезпокояваща мисъл.

Локи успя да придвижи малката им група към грейналите планини от алкохол. И макар че конфиденциалният му разговор с Никорос беше отложен поради стеклите се обстоятелства, щом си осигури питие, той се почувства по-добре. Чаша в ръката изглеждаше задължително изискване за всички, участващи в това начинание, заедно със зелените ленти на гърдите.

Епиталус и Декса скоро се отдалечиха, за да се заемат със задачата си да демонстрират колко са важни. Никорос обиколи няколко пъти залата заедно с Локи и Джийн, като ги запознаваше и им сочеше някои забележителни хора, любопитни неща, членове на Комитета, приятели, братовчеди, братовчеди на приятелите и приятели на братовчедите.

Едно време Локи беше свикнал да общува с каморската аристокрация и макар че каймакът на Картейн си имаше всичко, що се отнася до остроумие и помпозност, изглежда, съществуваха отчетливи разлики в душевността, стигащи по-дълбоко от обикновени вариации в обичаите на Изтока и Запада. Отне му половин час разговор, за да разбере най-накрая естеството на контраста: на картейнските благородници липсваше войнствеността, която присъстваше навсякъде в повечето други благоденстващи градове държави.

Не се виждаха белези от битки, нямаше липсващи ръце и забодени с карфици прегънати ръкави на жакети; не се виждаха мъже и жени, крачещи отмерено като ветерани пехотинци или полюшващи се като кавалеристи. Локи си спомни, че армията на Картейн била разпусната, когато Вързомаговете се заселили там. В продължение на четири века зловещото Присъствие се беше оказало единствената (и напълно достатъчна) защита срещу външна намеса.

Запознанствата и любезностите продължиха.

— А кой е оня мъж там? — попита Локи, като отпи от втората си остершалинска ракия с вода. — Човекът със смешната шапчица?

— Господинът с оная шапка-шляпка? Дявол го взел… В момента не се сещам за името му. — Никорос отпи на воля от виното, като че ли това можеше да му помогне; но евентуалното получаване на някаква помощ не ставаше мигновено.

— Съжалявам. Но поне познавам онзи приятел, който е до него. Той е един от областните организатори. Първосин Чолмонд. Непрекъснато говори, че пише книга.

— Каква по-точно? — попита Джийн.

— Историческа. Величествено историческо проучване на град Картейн.

— Дано боговете го дарят с пътно произшествие с файтон и той се парализира — каза Джийн.

— Симпатизирам на идеята. Повечето историци според мен генерират досада — каза Никорос. — Но той се кълне, че книгата му не е такава. Въпреки всичко…

Ако Никорос каза още нещо, то потъна в изригналия шум. Първосин се беше качил на един от балконите и махаше оттам с желанието нещо като ред да се възцари сред тълпата, която до този момент беше погълнала голяма част от собственото си тегло в алкохол.

— Добър вечер, добър вечер, добър вечер! — извика Епиталус.

— Добър вечер! — Подир което, сякаш някой от присъстващите можеше да остане в неведение относно това какъв ден и кое време е, той отново извика: — Добър вечер!

От струнния квинтет престанаха да се разнасят бръмчене и звук от дърпане на струни, а общият фон се сведе до пиянско мърморене.

— Добре дошли, скъпи съмишленици и привърженици, верни приятели на Седемдесет и деветия сезон на избори в Република Картейн! Моля ви да отделите време, за да изразите своето съжаление, че са останали твърде малко от нас, спомнящи си първите…

През тълпата премина добродушен смях.

— Дори онези от вас с жълто около устата сигурно си спомнят героичните усилия през последните пет години, когато въпреки ожесточената опозиция ние запазихме нашето влиятелно мнозинство с девет места в Консейла!

Известно време в залата отекваха странни хрипливи възгласи. Локи присви очи. Влиятелно мнозинство ли? Да не би да пропускаше нещо от картейнските шеги или пък картейнци наистина не бяха в състояние да си признават загубите?

— Затова несъмнено тежестта да защитават старите си постижения, сериозно потиска нашите врагове и ще ги направи извънредно уязвими за онова, което им се готви този път!

В отговор на тези думи хората изреваха с цяло гърло; прозвънтяха чаши, чуха се ръкопляскания, както и звукът, издаден от поне един смотан гуляйджия, пострадал от въздействието на безплатния алкохол. За щастие, дрънканицата от балкона беше прекъсната от тълпа мекушави гости, потънали достатъчно дълбоко в чашите си, за да не ги обижда внезапното пристигане на този човек; келнерите дискретно отведоха нещастника, а Епиталус продължи.

— Мога ли тогава да ви помоля да вдигнете чаша в чест на нашата скъпа опозиция, за свръхсамоуверените младежи и девойки в този град? Е, какво да им пожелаем? Да се объркат? Да станат безсилни?

— Те вече са объркани — извика Проклето суеверие Декса някъде напред в тълпата. — Нека станат безсилни!

— Безсилието на Черен ирис! — прогърмя гласът на Епиталус, вдигнал чаша. Викът му отекна във всяко ъгълче на тълпата, след което, обърнали чашите, няколкостотин души имаха нужда да им бъде налято отново. Келнери, понесли по две бутилки в ръце, нагазиха в гъмжилото. Когато Епиталус получи поредната порция вино, той отново вдигна чаша.

— Богове, благословете Картейн, големия скъпоценен камък на Запада!

И на този тост откликнаха с въодушевление, но подире му Локи забеляза нещо любопитно. Много от хората край него докоснаха с лява ръка очите си, склониха глави и прошепнаха: „Да е благословено Присъствието!“.

— Боговете ни отреждат благословията на една дългоочаквана победа — каза Епиталус, — а и са ми предоставили честта да се ползвам от извънредно любезното ви внимание. Няма да ви задържа и миг повече! Имаме много работа за вършене през следващия месец и половина, но тази вечер е отредена за удоволствия, затова настоявам да им се посветите с жар!

Епиталус слезе от високия балкон под аплодисментите на присъстващите, които разтърсиха гредите. Музикантите отново засвириха.

— Как ти се струва старото момче? — попита Джийн.

— Той има странна безоблачна преценка на десетте години поражения — каза Локи, — но ако ме убият идната седмица, искам да държи реч на моето погребение.

— Не искам да прецаквам веселбата — каза Джийн много по-тихо, — но дали забеляза, че нашият добър приятел Никорос…

— Ами да — въздъхна Локи. — По-късно ще се занимаем с него.

Масата добре облечени първи синове, втори синове, трети дъщери и така нататък се беше върнала към предишните групички на разговарящи; обсаждаха сребърните плата с храна, сега оставени открити в задната част на залата. От кухните наизлязоха наети за празненството алхимици с ярки копринени костюми. Някои правеха коктейли, други жонглираха със студен огън или превръщаха сияеща пара в многоцветна дъга.

— Поздравления, Никорос! — каза Локи. — Вечерта се очертава като страхотно успешна. Нещо обаче ми казва, че няма да свършим никаква шибана работа до утре преди пладне.

— А, Джостен е човекът ти по въпроса — каза Никорос. — Той… Ами той приготвя отвара против препиване, която направо изхвърля изпаренията от мозъка! В нея няма никаква алхимия. Затова според мен спокойно можем да се почерпим с още една-две чаши с чиста…

Точно тогава Локи долови ново жужене откъм тълпата до главния вход — не тихото мънкане на пиянско доволство, а разпростиращ се сигнал за неприятност. Мъже и жени със зелени ленти се отдръпваха като облаци пред изгряващо слънце и в отворилото се пространство се появи набит къдрокос мъж с бледосиньо палто и четириъгълна шапка в тон с палтото. Носеше огладена тояга, дълга близо три стъпки, отгоре със сребърна фигура на изправен на задните си лапи лъв. Жезъл с метален накрайник, доколкото виждаше Локи.

— Пратеникът Видалос — приятелски го представи Никорос. — Скъпи п-п-приятелю, в подходящо време идваш! Непременно, непременно си вземи нещо, с което да се стоплиш! Заповядай!

— Дълбоко съжалявам, Никорос! — Човекът, когото нарекоха Видалос, имаше неочаквано нежен глас и си личеше, че изпитва известно неудобство. — За съжаление, тук съм по поръчение на Магистратурата.

— Така ли? — Никорос се стъписа. — Е, може би аз бих могъл да ти помогна да проявиш дискретност. С кого искаш да се видиш?

— С Усърдния Джостен.

В този момент около Видалос се беше разчистил широк кръг. Джостен си проби път през тълпата и излезе на освободеното място.

— Какво ново, Видалос?

— Нищо, което да ми доставя някакво удоволствие — леко докосна с жезъла си Видалос лявото рамо на Джостен. — Усърдни Джостен, връчвам ти пред свидетели заповед от Магистратурата на Картейн.

Той отдръпна жезъла и връчи на съдържателя на странноприемницата свитък, запечатан в калъф. Докато Джостен чупеше печата и разгръщаше списъка, Локи небрежно се придвижи, застана до него и прошепна:

— Неприятности ли имаш?

— Кълна се в Десетте шибани свещени имена, че това не може да бъде! — каза Джостен, докато очите му пробягаха по множеството четливо изписани параграфи в свитъка. — Платил съм изрядно всичките си данъци…

— Лицензът ти за продаване на силен алкохол е отнет — каза Видалос. — В Магистратурата няма опис за внесена сума тази година.

— Но аз платих. Платил съм със сигурност!

— Джостен, господине! Искам да ти повярвам с цялата си душа, но ми е възложено да ти връча заповедта и трябва да го направя, иначе ще ми одерат кожата в Деня за назидание!

— Можем да уредим въпроса за описа по-късно — каза Джостен, — а сега ми кажи какво дължа и веднага ще платя.

— Добре знаеш, че ми е забранено да приемам такси или глоби на ръка, сър — спря го Видалос. — Ще трябва да се явиш на следващото публично заседание на Магистратурата.

— Но то е след три дни. А дотогава…

— А дотогава — тихо каза Видалос, — за съжаление, ще трябва да прекратя събирането. След което по твой избор или ще запечатаме входа, или ще отнесем алкохола. Става въпрос само за няколко дни, сър.

— Само за няколко дни ли? — изсъска изумен Джостен.

„Ох, Сабета! — промърмори си Локи. — Проклета актриса! Приеми поздравите ми!“

Интерлюдия Копелета в чужбина

На третата сутрин от пътуването си, когато се намираха на четирийсет мили от границата на голям Камор, те минаха край първия труп, люшкащ се под извития клон на едно крайпътно дърво.

— Я гледай! — рече Кало, седнал до Джийн в предната част на каруцата. — Радостите на родния дом.

— Така постъпваме с бандитите, когато имаме подръка въже — каза Анатоли Виреска, който вървеше редом с тях и дъвчеше късната си закуска от сушени смокини. Тяхната каруца водеше кервана. — На разстояние от една-две мили има по един обесен. Ако примката е вече затегната или причинява неудобство, просто им режем гърлата и ги бутаме встрани от пътя.

— Наистина ли има толкова много бандити? — попита Сабета, седнала отгоре на каруцата и опряла крака о тялото на хъркащия Галдо, стоял на стража до зазоряване. — С извинение, изобщо не изглежда някой да дебне наоколо. — В гласа ѝ личеше отегчение.

— Е, има и добри, и лоши времена — каза водачът на кервана. — В лято като сегашното можем да видим такъв човек веднъж в месеца. Увесихме нашия приятел тук горе-долу преди месец. Оттогава насам цари затишие. Обаче ако реколтата е лоша, боговете да са ни на помощ — горите са пълни с тях като коса — с въшки. А след война с беладжиите идва ред на наемниците и дезертьорите. Удвоявам стражата. И ми плащат двойно, м-да!

Локи не беше сигурен, че нищо не ги дебнеше. Провинцията създаваше усещане за призрачност, както си спомняше, че беше през месеците, прекарани едно време в изучаване на основите на фермерския живот. Само колко нощи лежа буден, слушаше непознатите шумове от шушнещи листа, копнееше да чуе познатото тракане от колела на каруци, от стъпки по камък и лодки по вода.

Старият имперски път, направен добре, вече беше разбит на отдалечените места между седалищата на основните сили. Празни фортове на гарнизони, в които цари тишина като в мавзолей, изчезваха зад мъгливи горички с кипариси и вещерски дървета, а градчетата, изникнали около тях, се бяха смалили и представляваха обрасли с мъх развалини и силуети в калта.

Локи вървеше редом с каруцата, от другата страна на Виреска, като се мъчеше да оглежда околността, без да спира очи на Сабета. Тя беше махнала подхождащата на матрона качулка и косите ѝ се развяваха на топлия бриз.

Сабета не спази уговорката им за „среща“ на втората вечер. Всъщност тя почти спря да разговаря с Локи, погълната от пиесите, които беше взела, и отклоняваше всички опити за общуване така умело, както парираше неговите удари с палка.

Керванът, който се състоеше всичко на всичко от шест каруци, се тътреше в надигащата се утринна горещина. По пладне минаха през гъсталак, приличащ на тъмен тунел. Временно празна примка висеше от висок и тъмен клон като самотно махало.

— Ще си призная, че отначало ми се видя нещо ново — каза Кало, — но вече започвам да си мисля, че за това място можеше да се намерят по-ведри пътни маркери.

— Бандитите смъкват истинските пътни табели — каза Виреска, — но се боят да пипат примките. Казват, че ако човекът не е обесен над течаща вода, безпокойната му душа остава във въжето. Много лоша поличба е човек да го докосне, ако не е за да обеси нова жертва.

— Хм… Ако аз бях закъсал тук и пътувах ту с един, ту с друг керван насред шибаната пустош, щях да реша, че няма по-лош късмет от това — каза Кало.

Спряха да пренощуват в Тресанкон — селце с около двеста души, изградено върху заобиколени с мочури хълмове, защитени с огради от остри колове. Според Виреска само такова селище би могло да процъфтява там — достатъчно голямо, за да не го завземат бандити, и достатъчно отдалечено, за да не си струва групи войници от Камор да го посещават и да събират данъка за поддържане на пътя.

Не олицетворяваше провинциалната идилия. Селяните бяха намусени и подозрителни, по-доволни от чуждите стоки, отколкото от доставящите ги чужденци. Въпреки това стръмното възвишение, което предоставяха на керваните, беше за предпочитане пред легло, което чака някъде в лишената от осветление влажна пустош.

Беше ред на Локи и той измете под каруцата, докато Джийн се погрижи за конете. Близнаците Санца, с неохота приемащи да са близко един до друг, отидоха да огледат селото. Сабета остана да седи нависоко в каруцата и да пази багажа им. На Локи му бяха необходими само няколко минути, за да се увери, че пространството, в което ще разгънат постелките си, не е срам за цивилизацията, след което се усети, че двамата са повече или по-малко сами.

— Аз… Съжалявам, че нямаше начин да говоря с теб снощи — каза той.

— Така ли? А нима това представлява някаква загуба за когото и да е от нас?

— Ти ми… Е, всъщност май не го обеща. Но каза, че поне ще помислиш по въпроса.

— Точно така, не обещах.

— Ами… Ама че работа. Явно не си в настроение.

— Нима? — Гласът ѝ прозвуча заплашително. — Наистина ли? И защо това да е нещо необичайно? Едно момче може да проявява несъгласие както си иска, но когато едно момиче отказва да сере слънчева светлина по заповед, светът мрачно обсъжда настроенията ѝ.

— Имах предвид само защото… всъщност няма значение. Просто го казах да се намирам на приказки. Виж, наистина е гадно… наистина е странно да търся поводи, за да говоря с теб, като че сме напълно непознати.

— Ако не съм в настроение — каза Сабета, след като помълча, докато размишляваше, — то е защото нашето пътуване протича горе-долу според предвижданията ми. Досада, изровени пътища и кръвожадни насекоми.

— Виж ти — каза Локи. — А аз дали не съм част от досадата или от кръвожадните насекоми?

— Ако не знаех как стоят нещата — тихо каза Сабета, — щях да се закълна, че метачът на фъшкии се опитва да ме очарова.

— Задължително можеш да приемеш — каза Локи, без да е сигурен дали проявява храброст, или просто иска да се почувства храбър, — че винаги ще се опитвам да бъда чаровен, щом става дума за теб.

— Излагаш се на риск — каза Сабета, свлече се настрани, скочи и застана до него. — Това откровение изисква отговор, но какъв ли може да бъде той? Дали да те окуража за подобни приказки, или да те спра на секундата?

Сабета пристъпи напред с ръце на хълбоците и Локи неволно се облегна назад и се опря на каруцата в последния миг, за да избегне евентуалното си падане — най-безславното нещо в историята на теринската цивилизация.

— Имам ли право на глас? — смирено попита той.

— Ако не те окуража, ще приемеш ли да те спра на секундата? — Сабета докосна с пръст брадичката му. Това не беше нито покана, нито наказание. — В момента братята Санца може и да ни подлудяват, но поне това не мога да им отрека: когато заявиха исканията си и им беше отказано, те повече не поставиха този въпрос.

— Кало и Галдо са те сваляли?

— Обаче не и по едно и също време — отвърна тя. — Защо толкова се изненадваш? Положително си забелязал, че не си единственият идиот с гореща кръв и действащи парчетии в малката ни банда.

— Да, само че те…

— Те разбират, че чувствата ми към тях се намират на границата между сестринската привързаност и святата търпимост. И макар понякога да си мисля, че може да чукат и дървета, ако смятат, че никой наоколо не ги вижда, те уважиха безпрекословно желанията ми. Ти способен ли си толкова добре да се справиш с разочарованието?

— Ако ще се разочаровам — каза Локи с разтуптяно сърце, — наистина бих предпочел да прескочиш въведението и просто направо да ме разочароваш.

— О, най-после малко плам. — Сабета скръсти ръце под гърдите си и се премести по-близо до него. — Я ми кажи откъде си сигурен, че не харесвам момичета?

— Аз… — За щастие, Локи успя да изплюе една сричка точно преди умението му да говори членоразделно да вдигне бяла кърпа и да се предаде. Богове на небесата…

— Никога не си мислил за това, нали? — попита тя, като лукаво шепнеше.

— О, адове… Това ли… Искам да кажа, дали ти…

— Дали предпочитам стриди пред охлюви? Ама че неясно нещо за някого с твоето положение. О, кълна се в Переландро, че приличаш на човек, на когото предстои екзекуция. — Тя се наведе и прошепна в дясното му ухо: — Благодаря, всъщност предпочитам охлюви, и още как!

— Ох! — възкликна той, чувствайки как земята под краката му отново се втвърди. — Никога… Никога не съм се радвал толкова много на такова сравнение.

— Шампион сред метафорите — каза тя, едва видимо усмихната. — Толкова на място.

— А сега, след като се позабавлява с мен, ще трябва ли да се присъединя към Кало и Галдо в техния ексклузивен малък клуб?

— Те все още са ми приятели. — Сабета сякаш истински се обиди. — Те са мои братя, положили клетва. Няма нищо за присмех, особено за… за бъдещ жрец от твоя орден.

— Сабета, ти наистина ми харесваш. Плаши ме до смърт това, че ти го признавам, но си го казвам направо, както го каза и ти онази вечер. Само че не го казвам между другото. Аз… Аз се възхищавам от тебе от мига, когато се запознахме, разбери, от този миг, когато излязохме от Хълма на сенките, за да видим обесванията. Спомняш ли си?

— Разбира се — прошепна тя. — Странното момченце, което не искаше да напусне Улиците. Колко жалка картинка беше. Но какво има за възхищаване, Локи? Бяхме потънали в прах гладни човечета. Ти едва ли имаше шест години. Какви чувства си можел да изпитваш?

— Знам само, че ги изпитвах. Когато научих, че си се удавила, имах усещането, че някой е стъпил върху сърцето ми.

— Съжалявам за това. Беше необходимо. — Сабета дълго се взира встрани от него, преди да продължи. — Според мен ти гледаш на нашето минало в светлината на сегашните си чувства и ти се привижда някакво сияние, което по-скоро е отражение, отколкото нещо съществено.

— Сабета, аз и собствения си баща не помня. Имам също един-единствен спомен за… игли за шиене; майка ми е преди всичко загадка. Не помня къде съм роден, не помня и огнената чума, нито как съм оцелял; не помня нищо, което съм вършил, преди Създателя на крадци да ме купи от градската стража!

— Локи…

— Чуй ме! Всичко си е отишло! Но моментите, които прекарахме заедно, независимо дали си знаела, че съм при тебе, или не, те продължават да бъдат с мен и ме парят като въглени. Мога да ги докосна и да усетя как горят.

— Четеш прекалено много от любовните романи на Джийн. Каква основа за сравнение си имал някога, Локи? Всички тези години ние сме заедно, защо да не развиеш някаква фиксация? Това е просто… Напълно е естествено… Очаквана близост…

— Кого се опитваш да убедиш? — Предприемащ атака, той се включи в нейната игра и пристъпи напред. — Не ми се струва, че това е замислено в мой интерес. Ти се опитваш да разубедиш себе си да не ми се доверяваш! Защо…

С всяка изречена дума той говореше все по-високо, но Сабета го спря, като запуши с длан устата му.

— Превръщаш нещо много лично в реч пред целия лагер — каза тя на безупречен вадрански.

— Извинявай! — прошепна той на същия език. — Виж, Сабета, това не е някаква проклета фикс идея. Ако беше в състояние… Ако можех да те накарам да го видиш през моите очи, гарантирам, че вече нямаше да вървиш, а щеше да летиш!

— Има магии с полезно приложение — каза тя замечтано. — Стига да се реши човек да го направи. И стига аз… да реша точно сега да бъда очарована от теб.

— Добре, но ако не сега, то…

— Казах, че изпитвам към теб сложни чувства; всичко, свързано с теб, е сложно, с което нямам предвид, че съм объркана, че ми е завъртяна главата или пък че… че се страхувам. Имам предвид, че съществуват действителни, истински обстоятелства за нас и около нас, които създават затруднения. По дяволите, има пречки!

— Тогава ми ги кажи. Кажи ми какво бих могъл…

— Сега пък на вадрански ли говорим? — попита Кало, доскоро потънал в мълчание нависоко в каруцата, на освободеното от Сабета място.

— О, Санца, дано ослепееш! — изсъска Сабета. — Сърцето ми направо изскочи от тялото!

— Приемам го за похвала — каза Галдо, който се изтърколи изпод каруцата. — Не е лесно да те изненада човек. Със сигурност си била завряла главата си…

— В гъза — довърши Кало.

— Вие двамата върнахте ли си обичайния ритъм? — подразни се Локи.

— Нее — каза Галдо. — Просто ми е любопитно, нищо повече.

— Бива ли те с вадранския?

— Бива вадранския мой! — каза Кало на този език, като нарочно изопачаваше думите. — Нещо като перфектно и без да е грешка, аз понеже умен Санца съм!

— Според мен обаче ни липсва практика — каза Галдо, — така че, ако просто повториш всички изречения, които не схванахме…

— Свиквайте, ако в знанията ви има празноти — каза Сабета. — Останалите от нас със сигурност го правят.

— Не си струва да се обръща внимание на селото — въздъхна Локи.

— Тъкмо обратното — каза Галдо. — Мислехме, че може да отмъкнем малко сребро. Някои от тези смрадливи планински копелдаци играят карти на място, което минава за тяхната кръчма.

— Няма да отиде много от каморския блясък, за да ги заслепим — каза Кало, докато едно камъче ту се появяваше, ту изчезваше в ръката му. — На сутринта може да потеглим като собственици на половината от това място.

— Не мисля, че идеята е разумна — каза Сабета.

— И какво биха направили те, ще обявят война, така ли? — попита Галдо. — Вижте, ако се върнем след няколко месеца и открием, че стотина селяндури са съборили Петте кули, ще напишем искрено извинение.

— Пък и бездруго ще стане само с няколко монети — каза Кало, като покри с платнището припасите им. — За да се включим като участници. После ще приемаме, а няма да даваме дарения.

— Я почакай! — спря го Локи. — Откога вие двамата сте престъпници?

— Откакто… — Кало присви очи и се престори, че смята.

— Сигурно някъде от времето, когато се отделих от майка си и тупнах на земята между краката ѝ.

— С главата надолу — добави Галдо.

— Знам, че братята Санца имат кривини като змии в машина за огъване на влечуги — каза Локи, — но братята Асино са артисти, а не измамници на карти.

— А знаеш ли с какво се занимават артистите между два ангажимента? — попита Кало. — Повярвай ми: някои от тях са шибани измамници на карти. Най-добрите номера научих от…

— Имам предвид — каза Локи, — че сега трябва да бъдем актьори, само актьори. Размишлявах по въпроса. По пътя ни няма хазартни игри. Няма пребъркани джобове. Ще теглим черта между хората, които са в Камор, и хората в Еспара. Когато се върнем у дома, всеки, който смята да ни проследи до истинския ни живот, не бива да намира нищо. Никакви доказателства, никакви следи.

— Изглежда… разумно — каза Галдо.

— И започва оттук — продължи Локи. — Означава, че няма да правим нищо, с което да ни запомнят. Наистина ли си мислиш, че ония тъпи приятелчета ще позволят да ги оберете и ще ни оставят да си тръгнем по живо, по здраво утре сутринта? Някой ще бъде накълцан, братлета! Цялото село ще хукне да ви дере кожите и охраната няма да ви спаси. Седмици наред са уточнявали този маршрут. Тези хора са им необходими.

— Прав е — каза Кало. — Знаех си, че планът ти е скапан, плешив дегенерат такъв!

— Идеята беше твоя, лаком лайновоз!

— Е, във всеки случай този замисъл няма да бъде изпълнен — каза Кало на Локи.

— Тогава защо да не си сготвим вечеря? Или, още по-добре, ако искате да оставите някоя и друга монета в селото, вижте няма ли да откриете месо, което да не е с формата на тухла.

Братята Санца приеха това предложение без ентусиазъм и отново изчезнаха по лъкатушещата пътека, която минаваше за главната улица на Тресанкон. Останали сами, Локи и Сабета се спогледаха и той откри внезапно появила се студенина в държанието ѝ.

— Това тук е именно една от пречките, които споменах — каза тя.

— Кое?

— Наистина ли не забеляза?

— Какво да забележа? Какво се очаква да разбера?

— Помисли си — каза тя и отново скръсти ръце, този път свела напред рамене. Неприятна, отбранителна поза. — Сериозно говоря. Ще ти дам малко време. Помисли си.

— За какво да си помисля?

— Преди години — каза Сабета — аз бях най-голямото дете в една малка банда. Наставникът ме прати да се науча да танцувам и да имам обноски. Когато се завърнах, открих, че едно по-малко дете е заело мястото ми.

— Но аз съвсем не…

— Кало и Галдо, които преди това се отнасяха към мен като към земна богиня, бяха прехвърлили предаността си към новодошлото дете. След време новодошлият се сдоби с трети съюзник, още едно момче.

— Това е чиста проба… Та Джийн ти е толкова предан приятел!

— Но не по специален начин — каза тя. — Не ми е такъв приятел, какъвто е на тебе!

— Това ли ти е пречката? — Локи изпита чувството, че от тъмнината току-що е излетял някакъв тежък предмет и го е хласнал по главата. — Моето приятелство с Джийн? То те кара да завиждаш?

— Толкова те бива в слушането, колкото и да наблюдаваш — каза Сабета. — Нима досега не си забелязал, че ако аз направя предложение, то се приема като предложение, докато на дадените от теб предложения се гледа като на свещени заповеди? Дори ако моето и твоето предложение съвпадат?

— Струва ми се, че си много несправедлива — едва чуто каза Локи.

— Та ти току-що го видя! Използвайки силата на здравия разум, аз не бих успяла да разубедя братята Санца да не пият арсеник, но те дават мило и драго да приемат твоите указания. Това е твоята банда, Локи — още от мига, когато пристигна, и с благословията на Окови. Оформят те и те пригаждат да станеш гариста след неговата смърт. И също… Ами да, жрец. Да го наследиш.

— Но аз… Нито понятие съм имал… нито намерение…

— Не, разбира се. От пристигането си насам не си се усъмнил в нищо. Приемаш да бъдеш на първо място, човек лесно свиква това да е даденост… Докато накрая тихичко не бъде избутан настрани. Открих, че впоследствие този въпрос никога не напуска изцяло мислите на изместения.

— Но аз работих и бях подлаган на жестоки изпитания не по-малко от тебе — каза Локи, като се мъчеше да не повишава глас. — На жестоки изпитания не по-малко от останалите! Забрави ли колко време ми отиде, за да се разплатя за това? — Той бръкна в пазвата си и измъкна зъба от акула, прибран в малката си кожена торбичка. — Богове на небесата, можех да имам къща в града и да превозя с файтон парите, които изсипах в тази проклета работа. И чиракувах на толкова много места като…

— Не говоря за обучението, през което премина, Локи — зная какво направи Окови за всички нас. Говоря за начина, по който ти прие всичко като своя втора кожа. Като нещо естествено, което не буди размисъл. Е, нека те уверя, че единствената жена в къща, пълна с мъже, често има причини да размишлява.

— Това страшно ме изненадва — изуми се Локи.

— Зная — тихо каза тя. — Което е проблем.

Тя погледна към небето, където една от луните тъкмо изплува от ниските мъгливи облаци, а на Локи изобщо не му хрумна как да реагира.

— Остава седмица — каза накрая Сабета. — Дълга, бавна седмица за всичките удоволствия, които изброих досега. Докато стигнем Еспара, ще бъдем уморени, разбити, смрадливи и изпохапани почти до смърт. Аз бих… Искам отново да си поговорим, Локи, но поради тези обстоятелства не съм в състояние нощ подир нощ да превръщам това в обнадеждаващо очакване. Нито аз, нито ти ще бъдем в най-добрата си форма.

— А сега сме — каза заядливо той.

— Мисля, че е така. Е, не може ли нещата да си останат прости, докато пътуваме? Очи, втренчени в земята, задници на седалките, а всички тези въпроси да се включат в дневния ред на една по-късна дата?

— Смяташ, че е честно да стовариш всичко това отгоре ми, а после да поискаш примирие за разговорите?

— Не мисля, че в крайна сметка е честно — каза тя, — но просто е необходимо.

— Добре тогава. Ако не друго, поне изглежда, че ще имам достатъчно време да обмисля какво обяснение да ти дам…

— Обяснение ли? Смяташ, че онова, което искам от теб, е някаква защита? Положително схващаш каквото вече ти обясних. Онова, което следва…

— Да?

— Няма да ти кажа. Имам нужда ти да го кажеш на мене.

— От тебе се иска само…

— Не — рязко го прекъсна тя. — Казах ти всичко необходимо, за да се досетиш какво следва. Ако думите ми наистина са като неугаснали въглени, Локи, нека и от сегашните ми думи да излиза дим. Пресей ги и ми представи отговор, след като вече сме пристигнали в Еспара. Представи ми добър отговор.

Град Еспара, някога престижно място, от което Терим Пел беше само на крачка по-високо, беше изпаднал от имперските си години така, както някои мъже и жени изпадат в летаргията на средната възраст, изоставяйки жизнеността и амбицията на младостта като дреха, която вече им е отесняла.

Локи получи първото си впечатление от града точно след пладне на десетия ден, когато керванът пое по завоя между два хълма, покрити с развалини, и навлезе в познатите несиметрични водовъртежи в кафяво и зелено на фермерския пейзаж. На южния хоризонт се виждаха бледите очертания на кули под къдравите сиви петна от пушек.

— Еспара! Точно където я оставих — каза Анатоли Виреска. — Край на спирките за почивка, млади мои приятели. Преди слънцето да залезе, вие ще бъдете в града и ще търсите приятелите си актьори.

— Браво, водачо! — поздрави го Локи, който държеше поводите, докато Джийн кротко похъркваше под платнището в дъното на каруцата. — Не бих определил това като живописно пътешествие, но ти ни преведе дотук, без косъм да падне от главите ни.

— Когато бандитите оредеят, това е спокойна малка разходка. Но сега отново има засади на каруци, дишаме дима от пожари и плащаме наем за леглата, в които спим, така е.

— Слава на боговете — каза Локи.

— По-странни от селяците няма — приятелски поклати глава Виреска и тръгна да обиколи и останалите каруци.

Както беше предрекла Сабета, всички Джентълмени копелета, повече или по-малко с подбити нозе и неизмита, засъхнала кръв, тази сутрин се бяха отказали да вървят. Кало и Галдо, облегнати един на друг, наблюдаваха как пейзажът край тях бавно се разстила, като че крачеха, докато Сабета бе погълната от „Републиката на крадците“, която беше взела, преди да напуснат Камор.

— Става ли пиесата? — попита я Галдо.

— Така мисля — отвърна Сабета, — само че последното действие е откъснато от този екземпляр и на половината страници има петна, зацапали някои редове. Непрекъснато си представям, че в края на всяка сцена героите се замерват с чаши с кафе.

— Изглежда като пиесите, които харесвам — каза Кало.

— Има ли прилични роли? — поинтересува се Галдо.

— Всички роли са прилични — каза Сабета. — Повече от прилични. Според мен са изпълнени с романтика. Да можеше нашите имена да са като на героите от тези пиеси — все известни бандити, магьосници и императори.

— На повечето хора им е през оная работа дали носят императорско име — каза Галдо. — Те искат богатство и власт.

— Исках да кажа, че можехме да бъдем с имена като от старите истории. С тежки, величествени титли, като например Десет честни фурнаджийски лопати. Или Червената Джеса, Херцога на разбойниците, Амадин — Кралицата на сенките.

— Според мен Верена Галанте е хубаво име — каза Локи.

— Не, имам предвид да са внушителни, важни и необичайни. Не имена, които да ни казват право в лицата, а имена, които хората шепнат, когато се случи нещо необикновено: „О, богове, това може да е работа само на Херцога на разбойниците!“

— Небеса! — възкликна Галдо с плътен, драматичен глас. — Има само един жив човек, който може да е изсрал толкова бляскав кафяв скъпоценен камък. Това е дело на Клечащия Кало, Среднощния посерко!

— На вас двамата ви липсва въображение — каза Сабета.

— Нищо подобно — възрази Галдо. — Колкото по-долнопробно е начинанието, толкова повече се разпалва огънят на нашата изобретателност!

— Да не си леко откачила от дългия път, Сабета? — попита Локи, който тайно се радваше, че усеща енергия в гласа си след толкова много дни на мрачна досада.

— Не е изключено. От седмица седя в тая каруца и броя пръдните на братята Санца, така че може малко от мозъка ми да се е изпарил. Не мислите ли, че би било страхотно, ако една легенда се разраства, докато човек е жив, за да изпитва той радост от това? Да седиш в кръчмата и да слушаш как хората наоколо разказват за направеното от тебе, без да имат представа, че ти си сред тях от плът и кръв?

— Винаги мога да си седя в кръчмата, без някой да ме знае кой съм — промърмори Кало.

— Искам един ден да видя Кралството на същините — каза Сабета. — Умело да се придвижвам от град на град… подръка с благородници, като опразвам джобовете им по пътя и ги очаровам така, че да си загубят ума. Ще бъда като природна стихия. Те, покорени до един, ще ми измислят някакво изискано прозвище: „Това беше тя… Това беше… Беше Розата!“.

Сабета произнесе името бавно — явно му се наслаждаваше.

— Ще казват: „Розата на същините“ „Розата на мозъците ме разори!“. И ще си скубят косите, докато разправят всичко на съпругите си и на банкерите, а аз вече ще препускам към следващия град.

— Дали тогава не ни трябват тъпи прозвища? — попита Кало. — Можем да се наречем… Храстите на Севера.

— Плевелите на Винтила — подхвърли Галдо.

— И ако ти си роза, то и Локи трябва да получи някакво име — каза Кало.

— Той може да е лале — предложи Галдо. — Нежно малко лале.

— Тц, ако тя е розата, то той може да бъде нейният трън — щракна с пръсти Кало. — Тръна на Камор! Е, в това вече има известен блясък.

— По-шибана глупост през живота си не бях чувал! — каза Локи.

— Можем да го направим веднага щом се приберем у дома — каза Кало. — Да се предрешим. Да правим намеци по баровете. Тук-таме да разказваме истории. Само след месец всички ще говорят за Тръна на Камор. Дори ония, които хабер си нямат, ще разпространяват още повече лъжи, та да си мислят останалите, че са в течение на станалото напоследък.

— Ако направиш нещо такова някога — каза Локи, — кълна се във всички богове, че ще ти светя маслото.

Точно след четвъртия час на следобеда, когато от просивяващото небе падаше лек и топъл дъждец, тяхната каруца напредваше през калта под каменната арка на портата на река Джалан в източната част на Еспара. Джийн, отново поел поводите, накара конете да спрат заради ескадрон от въоръжени мъже с пелерини.

— Какво става, Виреска? — попита един от въоръжените, явно техният водач, един от онези грациозни тежки мъже, които винаги правят впечатление, че са в състояние да танцуват менует, макар да имат шкембе, което може да се нареже на пържоли. — По точността ви можем да сверим воден часовник. Досадно пътуване, а?

— Каквото и трябва да бъде — отвърна водачът на кервана, докато се ръкува с началника на стражата. Подкупът, който мигновено потъна в джоба на здравеняка, беше щедър; още в Камор Виреска беше обсъдил това и събра вноска от всеки собственик на каруца. — Е, като се ровиш навсякъде, сержанте, особено много ще внимаваш за дрогата и скритите оръжия, нали така?

— Обещавам този път да не ви държа повече от десет часа — засмя се едрият еспаранец.

Хората му проверяваха каруците отгоре-отгоре, явно по-скоро заради някого, който може би ги следеше, отколкото за да прилагат митническите закони на града.

— Добре дошли — поздрави един от стражите Сабета, която отново беше облякла всичките си по-скромни дрехи. — За първи път ли сте в Еспара?

— Може да се каже — отвърна тя.

— Имате ли нужда от помощ, да не търсите някого? — попита едрият сержант, като се примъкна до войника си.

— О, колко мило от ваша страна — каза тя, излъчваща момичешко очарование. Локи прехапа езика си, за да не се изсмее. — Търсим човек на име Джасмер Монкрейн. От трупата „Монкрейн“, от актьорите.

— Защо? — попиша сержантът. — Да не сте кредитори?

Мъжете зад гърба му избухнаха в смях.

— А, не — каза тя. — Ние сме актьори от Камор, дойдохме да се присъединим към неговата трупа.

— Да не би да има театри в Камор, госпожице? — попита един от охраната. — А аз си мислех, че вие по-скоро сте като… като акули, които прехапват жените на две.

— Ще ми се да видя това — промърмори друг страж.

— Това е много разпространено там, откъдето идваме — каза Сабета. — Но ние всъщност прекарваме повече време по турнета, отколкото у дома. Монкрейн ще ни наеме до края на лятото.

— Е, в такъв случай желая ви голям успех — каза сержантът. — Можете да намерите някои хора от трупата в… Как се казваше онова място с маслиновото дърво, изкоренено от двора, където растеше?

— Стаи под наем „При Глориано“ — каза друг страж.

— Да, именно. „При Глориано“ — каза сержантът. — Така че поемете по този път, водещ право до храма на Венапорта, и веднага след това завийте наляво, разбрахте ли? Ако поемете по пътя през реката, ще се озовете в място, което се нарича Хълма на утехата. Къщата на Глориано се пада отдясно. Ако се окаже, че от три страни сте заобиколени с надгробни камъни, значи сте отишли твърде далече.

— Много сме ви задължени — каза Локи, докато го глождеше известно предчувствие, че в грандиозния замисъл на нещата това можеше да не се окаже точно така.

Разделиха се с кервана на Виреска и тръгнаха към Еспара напряко, според указанията на сержанта от стражата. На Локи му се стори, че тонусът на всички доста се повиши, когато се озоваха отново в познатия свят на високи каменни стени, влажен от дъжда дим, засипани с боклук улички и хора, скупчили се рамо до рамо в сухите участъци на булевардите.

— Три пъти „ура“ за един истински ел — с копнеж в гласа каза Галдо. — В истинска кръчма, около която няма шибана ограда от колци, за да предпазва от ужасното блатно чудовище.

— Мисля, че това е Хълма на утехата — каза Джийн, когато навлязоха в квартал, където се отдалечаваха от благоденствието с всяко завъртане на колелата. Сградите ставаха по-ниски, прозорците — по-мръсни, осветлението — по-рядко. — Гледайте, това е гробище. Значи, къщата на Глориано е наблизо.

Намериха я още преди следващата пресечка — най-осветената сграда на известно разстояние наоколо, макар че осветлението може би не беше най-разумното нещо, защото разкриваше в какво състояние са стените и покривът. Двама градски стражи, които изглеждаха мокри зад мъждивото сияние на своите фенери, стояха на завоя за вътрешния двор, препречили пътя на каруцата на Джентълмените копелета.

— Има ли проблем? — викна Джийн на полицаите.

— Нали всъщност не възнамерявате да влизате тук? — попита с уморен глас единият от полицаите, сякаш подозирайки, че го вземат на подбив.

— Мисля, че имаме — каза Джийн.

— Но оттук се влиза в двора на хана на Глориано! — каза полицаят още по-предпазливо.

— Радвам се да го чуя!

— Доставяте ли нещо?

— Само себе си — отвърна Джийн.

— Богове на небесата, наистина ще го направите! — каза полицаят. — Познах, че не сте оттук дори без да чуя гласа ти. — Той и другарят му се отдръпнаха от пътя с престорена любезност и продължиха нататък, като клатеха глави.

Локи първи чу виковете, когато Джийн ги вкара под един снишаващ се навес, чието платнище беше сякаш само от дупки, в близост до тъмна конюшня само с един кон. Животното ги гледаше като че ли с надежда, че ще бъде спасено.

— Адове, какъв е този шум? — попита Сабета.

Не беше дандания, която Локи можеше да определи. Юмручен бой, кражби, убийства, семейни разправии — всички те имаха познат ритъм и звук, шумове, които Локи можеше да познае в миг. Но това бе нещо по-особено и изглежда, че се разнасяше точно иззад десния ъгъл на сградата.

— Джийн, Сабета, елате тихо с мен — подкани ги той. — Братята ще пазят конете. Ако имат поне малко мозък, конете може да опитат да избягат.

Едва когато ботушите му потънаха в калта, той се сети, че отново е направил именно онова, в което го беше обвинила Сабета — пое лидерството, без да се поколебае. Но дявол да го вземе, не беше сега времето да поставя живота си под лупа; беше време, в което да се уверят, че всички те няма да бъдат избити.

— Ще те режа къс по къс — изрева мъж със силен, привличащ вниманието глас, — а писъците ти ще поглъщам като хубаво вино; все повече ще се разпалва моят екстаз с всеки… заглъхващ… хленч от устата на страхливеца!

— Мамка му! — изруга Локи. — Не, почакайте. Това… Това е от някоя пиеса.

— От „Каталинус — последният принц на Амор Пет“ — прошепна Джийн.

Един до друг, Локи, Джийн и Сабета предпазливо завиха покрай ъгъла. Озоваха се пред вътрешен двор, заобиколен от трите двуетажни крила на хана, с огромна грозна дупка в средата, където нещо е било изкоренено.

В единия край, далече от светлината, седяха мъж и жена и наблюдаваха друг мъж, застанал в края на пълната с кал яма с бутилка във всяка ръка. Вторият мъж представляваше изумителен физически екземпляр с обиколка и големина на корема, надхвърлящи тези на Отец Окови, и слегнала се от дъжда гъста бяла коса, залепнала за сбръчканото му лице. Беше облечен само с широка сива роба.

— Ще стрия на прах костите ти — изрева той, като фиксираше тримата с блеснали очи. — А с този прах ще приготвя цимент за павета, така че следващите сто години ти няма да намериш мира под тракащите каруци на чужденци и тропота на техните ботуши! Пияници ще леят нечистата си вода върху тебе, а аз ще избухвам в смях всеки път, когато се сетя за това, Каталинус! Ще се смея до смърт и ще умра с непокътнато тяло, напълно възмезден!

Мъжът размаха ръце — може би нарочно, може би случайно, но когато осъзна, че държи бутилки, отпи от всяка от тях.

— Извинете — обади се Локи, а над главата му изтрещя гръмотевица. — Ние… Ние търсим трупата на Монкрейн.

— Монкрейн! — ревна белокосият, пусна едната бутилка и разпери ръце, за да запази равновесие в края на дупката. — Монкрейн!

— Ти ли си Джасмер Монкрейн? — попита Джийн.

— Аз да съм Джасмер Монкрейн?! — Мъжът скочи в ямата, стигаща му до кръста, и изплиска кална вода. Покатери се от другата страна и тръгна към тях, сега с напълно оплескани крака. — Аз съм Силванус Оливиос Андрасус, най-великият актьор в радиус от хиляда мили, в продължение на хиляда години! В най-успешните си дни Джасмер Монкрейн не струва дори колкото капка от… МОЯТА ПИКНЯ!

Силванус Оливиос Андрасус се дотътри при тях и сложи ръката, с която не държеше бутилка, на рамото на Джийн.

— Млади глупако — каза му той, — трябва да ми дадеш пет рояла… само до Деня за назидание. О, богове…

Той падна на едно коляно и повърна. Джийн беше с доста бързи рефлекси и спаси всичко освен едната си обувка.

— Да си го начукам! — изруга той.

— О, не, уверявам те, че този въпрос не е на дневен ред — каза Силванус.

На няколко пъти се опита да се изправи на крака, после отново забеляза бутилката в едната си ръка и започна с наслада да пие.

— Вижте, извинявам се за това — обади се жената, която ги беше наблюдавала и сега се измъкна от сенките. Беше висока, мургава и с шал на главата. Нейният другар, който също гледаше, беше млад и слаб теринец, с няколко години по-възрастен от Джентълмените копелета. — Може да се каже, че Силванус е рядко амбициозен в областта на самобичуването.

— Вие от трупата „Монкрейн“ ли сте? — попита Локи.

— Кой иска да знае? — поколеба се с отговора жената.

— Аз съм Лукаца де Бара — каза Локи. — А това е братовчед ми Джовано де Бара. Това пък е нашата приятелка Верена Галанте. — Когато не последва отговор, Локи се изкашля. — Ние сме новите актьори на Монкрейн. Актьорите от Камор.

— О, милостиви богове на небесата! — възкликна жената. — Вие действително съществувате.

— Да — каза Локи. — При това сме мокри и притеснени.

— Ние си мислехме… Ами вижте какво, ние не мислехме, че съществувате. Смятахме, че Монкрейн ви е измислил.

— Десет дни пътувахме с каруца, за да стигнем дотук. — Уверявам ви, че никой не ни е измислял.

— Аз съм Дженора — представи се жената. — А това е Алондо…

— Алондо Рази — обади се младият мъж. — Не се ли очакваше да сте повече?

— Братята Асино наглеждат каруцата зад ъгъла — осведоми го Локи. — Е, виждате ни от плът и кръв. Предполагам, че следващият въпрос трябва да бъде „А съществува ли Джасмер Монкрейн?“.

— Монкрейн… — промърмори Силванус. — Не бих срал върху главата му дори за да му прави сянка…

— Монкрейн е причината Силванус да… да се откаже от трезвеността в момента… — каза Дженора.

— Монкрейн е в Кулата на плача — добави Алондо.

— Това пък какво е? — попита Джийн.

— Най-строго охраняваният затвор в Еспара. На входа пазят драгуните на графинята, не градски стражи.

— О, адови топки с мехури! — изруга Локи. — Значи вече са го затворили за неплатени данъци?

— За данъци ли? — учуди се Дженора. — Не, изобщо не се стигна дотам да го прибират за тази бъркотия. Сутринта той цапардоса някакво пикливо лордче в зъбите. Ще го съдят, че е нападнал човек с благородна кръв.

1.

— Четвъртосин Видалос! — каза Джостен. — Де да се бяха спрели родителите ти до третото дете! Колко вечери седиш, облегнат на бара ми, а? Колко пъти съм те прибирал на чаша, за да не стоиш на дъжда? Двуличен кучи…

— Кълна се в боговете! — възкликна Видалос. — Мислиш ли, че съм го искал? Та това е мой дълг!

— Пред половината Съвет и всички членове на Дълбоки корени…

— Джостен — каза Локи, като застана между съдържателя и Видалос, — да поговорим. Пратенико, приятно ми е! Аз съм Себастиан Лазари, съветник.

— Чий съветник?

— Съветник на всички. Аз съм адвокат от Лашейн, нает за широк обхват от дейности. Настоявам за няколко минути насаме с мастер Джостен, за да обсъдим с какви възможности разполага.

— Не мисля, че има такива — каза Видалос.

— Имаш ли заповед да не ни позволиш да размишляваме няколко минути? — попита Локи.

— Естествено, че нямам.

— Тогава ще ти бъда благодарен да не изпълняваш заповеди, които не са ти били давани. — Локи силно прегърна през раменете Джостен и отдръпна заекващия ханджия от пратеника, като прошепна: „Джостен, един въпрос. Напълно ли си сигурен, че си платил за лиценза?“.

— В документите си пазя подписана разписка. Мога да я донеса и да я набутам в посинелия задник на тоя сводник! До днес бях готов да се закълна в честта си, че този копелдак ми е добър приятел. Никога не бих помислил…

— Не мисли — спря го Локи. — Плащат ми, за да върша това вместо тебе. Пратеникът Видалос не ти е враг; враг ти е онзи, накарал го да свърши тази работа и връчил му заповед, която кой знае защо трябва спешно да бъде изпълнена в десет и половина вечерта, разбра ли?

Джостен простена.

— Не бива да обвиняваме горкия клетник, който удря крак по паважа — каза Локи. — Бедите ни идват от по-високо място. Никорос, ела тук! Погледни печата и подписа!

— Талантливата Пералис — каза Никорос. По челото му проблясваха бразди от течаща пот. — Втори секретар в Магистратурата. Чувал съм за нея.

— А тя не се ли е нуждаела от действащ магистрат, който да подпише? — попита Локи.

— Не — отвърна Никорос. — Магистратите подписват само при арести.

— Значи, това е просто ритник в задника. Жената от Черен ирис ли е? Или началниците ѝ са от тази партия?

— Не и според моите списъци — каза Никорос. — Повечето хора в Магистратурата гледат да не обявяват в коя партия са.

— Е, някой я е заставил да му направи услуга — каза Локи и изведнъж забеляза, че повечето от събралите се, кой от кого по-насвяткани, ги следят внимателно, да не би наистина да ги разделят с планината от качествен алкохол по нареждането на някакъв изнервен функционер. — Допускам, че не е възможно някой от членовете на Консейла просто да е наредил на Видалос да се махне оттам.

— Ами… Магистратурата и Съветът са равни — каза Никорос. — Пратениците им не изпълняват ничии други заповеди.

— Ако не се намеся, пияните ни приятели ще обесят клетника на някоя греда — обърна се Локи отново, широко усмихнат, към пратеника Видалос. — Всичко изглежда наред.

— Това изобщо не ме удовлетворява — каза Видалос.

— Мислех си, че ще те направи щастлив, след като няма никаква причина да прекратяваш празненството — възрази му Локи.

— Понеже вече връчих заповедта, с прискърбие ви уведомявам, че възнамерявам да изпълня нарежданията. Трябва да се уверя, че мастер Джостен отменя празненството и затваря врати за нови клиенти.

— С извинение, не ти се позволява да направиш нищо подобно! — каза Локи. — Това е ненавременно възпрепятстване на търговията, което е забранено от картейнското законодателство. Който и да е подписал заповедта, трябва да е бил наясно, че Джостен има законното право да обори обвиненията в съда…

— Но аз…

— … преди да се прекрати търговията! — завърши Локи. — Вижте какво, това са сравнително основни положения от поправките за бизнеса отпреди… Сигурно отпреди двайсет години.

— Аз… Наистина ли? — Лицето на Видалос изгуби част от цвета си на синя слива. — Напълно ли си сигурен? Тези неща не са ми добре познати. А вече изпълних няколко подобни…

— Разрешено ми е изцяло да практикувам в Картейн. Заради прилагането на наказателни мерки без изискуемото доказване на обвиненията можеш да бъдеш уличен в небрежност, а присъдата за това да бъде… Е, всъщност ти знаеш каква може да бъде. Да не се спираме на този въпрос.

— Ммм… Да, разбира се — съгласи се Видалос.

— Така че ти връчи дадената ти заповед пред възможно най-достойните за доверие свидетели, които може да се намерят в този град. Приемам заповедта от името на Джостен и отправям официално искане обвиненията да бъдат потвърдени от магистрат. И тъй като потвърждението може да бъде получено не по-рано от утре сутринта, празненството трябва да продължи.

— Аха! Така ти се пада! — изкрещя на разсилния някой от тълпата. — Разкарай се!

— В никакъв случай! — извика Локи. — Срамота! Този човек е добър приятел на къщата и са му възложили ужасната задача да връчи тази заповед против волята си. А дали той се поколеба? Не! Изпълняващ задълженията си, влезе в леговището на лъва!

— Послушайте го! — извика Първосин Епиталус. Независимо дали разбра колко глупаво би било без нужда да превръщат Видалос в свой враг, или искаше неговият глас да прозвучи най-силно сред акламациите, Локи му беше благодарен. — Картейн трябва да се гордее, че му служи толкова честен и храбър човек!

Събралите се мигновено последваха указанията на Епиталус. Започналото дюдюкане беше заменено с надигаща се вълна от аплодисменти.

— Извинявам се за грубите думи — каза Усърдния Джостен, когото Локи побутна енергично с лакът към Видалос, и той тутакси разбра намека. — Приеми извинението ми и изпий една чаша с нас.

— О, но аз… — Видалос изглеждаше едновременно доволен, облекчен и притеснен. — На работа съм…

— Нищо подобно — каза Джостен. — Връчи заповедта, значи, приключи и със задълженията си.

— Е, от тази гледна точка…

Джостен и няколко негови съучастници потънаха заедно с пратеника в тълпата и замъкнаха Видалос при запасите от алкохол.

— О, да благодарим на боговете! — промърмори Никорос. — Нямах представа, че си получил толкова знания по картейнските закони, Лазари.

— Не съм получил — каза Локи. — Когато небето се продънва, аз се крия и под перушина. Някой ще се досети още утре какво стана.

— Значи, няма такава поправка, така ли?

— Измишльотина е както човекът с трите хуя.

— Така ли? Дявол го взел! Прозвуча с-с-смислено. Да измамиш съдебен служител, може да доведе до…

— Не си струва да се безпокоим за това. Ако ме притиснат, ще се оправдая с безотказното универсално извинение.

— И какво е без… безотказното универсално извинение?

— „Дезинформираха ме, дълбоко съжалявам за грешката, начукайте си тази торба с пари!“ Но не бива да се стига дотам — първото, което ще направим утре сутринта, ще е да стигнем до тази Талантлива Пералис. Ако по някакво чудо се окаже, че документите на Джостен са били „преместени не където трябва“, тогава цялата история ще приключи, преди да привлече повече внимание към себе си.

— А ако тя не си мръдне пръста за нас? — попита Джийн, който се навърташе наблизо.

— Ще потърсим някой друг. Първия секретар или някой истински магистрат. Утре ще си купим едно кътче от Магистратурата, дори да настъпи ад или да пада елдренски огън. Кога започва работа съдът?

— В деветия час на сутринта.

— Ела пред вратата ни в осем.

— О, но аз…

— В осем — каза Локи, чийто глас се превърна в безизразен шепот. — Така че тази вечер не си пъхай в гърлото повече от тия лайна.

— Ама… Как… Представа нямам какво…

— Не, имаш представа. Пукната пара̀ не давам, дори да си изгубил ума си от тоя боклук; ще сложа каишка на врата ти и ще те помъкна. Заедно ще угасим този пожар, преди да се разпространи.

2.

— Никорос! — промърмори Локи, докато отваряше вратата в отговор на лудешкото думкане; очите му бяха кървясали, мозъкът — като в мъгла. — Какво те прихваща, човече? Много преди осем е.

— Часът е пет и нещо. — Никорос изглеждаше така, сякаш банда препили вещици го бяха газили с ботушите си. Не си беше вчесал косата, беше облечен криво-ляво, а в торбичките под очите му можеха да се прибират монети. — Докопали са се до кабинета ми, Лазари. Точно както каза.

— Какво? — Локи примигна, за да отлепи очите си, и накара Никорос да влезе. — Опожарили са кабинета ти?

— Не, не е палеж. — Никорос кимна на Джийн, който влезе през свързващата двата апартамента врата, облечен с черен копринен халат и небрежно понесъл в дясната си ръка две брадвички. — Отделът на мастер Плъхолов сложил кордон около цялата скапана сграда за борба с нахлули паяци сукалчета. Голям късмет, че не съм бил там при идването им, иначе щях да мина през алхимична баня и да бъда под карантина.

— А писарят ти?

— И той ги е избегнал. Почти всичко е било преписано или изнесено оттам навреме, но предстои да обгазяват с жупел в продължение на три дни. Не мога да използвам мястото, докато не приключат.

— Предполагам, че не си виждал и косъм от задника на паяк сукалче?

— Сградата е отпреди две години! Чиста като детска душа!

— Още един поздрав от приятелите ни от другата страна на града. Колко хора работят за този Плъхолов?

— Около десетина. Алхимици, съгледвачи по канализацията, събирачи на трупове. Занимават се с всички вредители и с хигиената.

— Как се отнасят към тях?

— Мастер Билецо е герой! Адове, та и аз си мисля горе-долу същото. Благодарение на него градът е страхотно чист за разлика от много други места. Четирийсет години в Картейн не е имало чума, не е имало дори холера. Подобни неща правят впечатление на хората.

— Значи, въпросът е деликатен — каза Джийн. — Не бива да пипаме с желязна ръка, иначе веднага ще ни се върне. Само… Само някой от опозицията може да използва такива фини инструменти, за да ни ръчка.

— И ние имаме нужда от фини инструменти — обади се Локи. — Няма да разполагаме с време, за да се занимаваме с изборите, ако трябва да тичаме насам-натам и да препикаваме онова, което ни отвлича вниманието.

— Мислите ли, че може да ми върнете офиса?

— Хм… — Локи почеса наболата си брада. — Не. Виж, Никорос, не се обиждай, обаче ако разполагаме с теб и с папките ти, нямаме нужда от твоя офис. Остави да го опушат. Работата ни с мастер Билецо е да бъдем сигурни, че странноприемницата на Джостен няма да бъде затворена за подобно мероприятие.

— Чудесно — каза Никорос. — Но след като моите стаи… Предполагам, че ще трябва да отседна няколко дни тук.

— Може да се окаже лоша идея. Мястото е нашата крепост, а обсадата започна. В този смисъл, след като се оправим с магистратите, намери ми истински адвокати. Доверени хора. Предполагам, че има такива в партията?

— Разбира се.

— Накарай ги да се присъединят към тукашната менажерия в най-добрите апартаменти, останали на Джостен. Следващия път, когато някой донесе призовка, заповед или не знам какво си, искам да има подръка истински спецове по бълване на документи, способни да произвеждат автентични глупости.

— Не изглежда началото да е добро — каза Никорос.

— Не изглежда.

— Дължа ви извинение за моето… Нали се сещате… Да знаете, че е само от време на време. Помага ми да съм работоспособен през дългите нощи. Мога… да спра… ако вие…

— Спри. Изхвърли тия лайна. Трябваш ни стабилен и сигурен. Който се тъпче с прах, не е такъв.

— Аз не се тъпча…

— Спести ни приказките. Отраснал съм край такъв боклук. Виждал съм повече смъркащи, блещещи се, огнегълтачи и лизачи на камъни, отколкото можеш да си представиш. Един-два пъти и аз самият се напъхвах в някое шише. Не се опитвай да ме омилостивиш, просто направи добро на всички ни и не вземай. Отрязвай се с пиене както обикновените членове на Дълбоки корени.

— Бих могъл… Както кажеш. Мога да го направя.

— И не утежнявай положението ни. До довечера ще бъдем зазидани заедно с биячи и адвокати, повечето брави ще бъдат сменени, Джостен ще провери сигурността на работниците си… Щом основните защитни механизми са на мястото си, ще се почувстваш по-добре. Наеми си стая и хубаво се наспи, доколкото можеш. Двамата с мастер Калас щяхте да ни вземете в осем. А, и кажи на дежурния, че искаме толкова кафе, колкото може да убие кон.

След няколко минути кафето дойде, а камериерката, която го донесе, имаше на врата си лъскава месингова верижка.

— Бърза работа от страна на Джостен — каза Джийн, докато наля в две чаши димящото кафе. — Имам предвид верижката. Нали не вярваш, че това ще попречи на истинските пакости? Такова нещо не би спряло нас двамата, мисля.

— Друга е целта — каза Локи. — Това е проста пречка за малоумни и загубеняци. Колкото по-малко време отделяме на идиотите, толкова повече можем да се посветим на всичко друго, което върши Сабета.

3.

През хладната, потънала в мъгла сутрин по прозорците се стичаше вода и паважът беше хлъзгав. Малко преди осем Локи и Джийн натикаха Никорос, който изглеждаше недоспал, в един файтон. Локи гризеше дивашки половин самун хляб и студено месо от празненството. С тази закуска се приключи, когато направиха първата си спирка за сутринта в Тиволи, за да подсилят монетите в кесиите си с няколкостотин техни другаря.

После с трополене се понесоха на север, към Каста Гравина, старата цитадела на Картейн, чиито стени и порти бяха срутени преди години, за да се разшири пространството за едно правителство, което няма нужда да се страхува от нещо толкова прозаично като враждебна армия на прага. Площадите и градините бяха така красиво разположени, че мъглата изглеждаше като допълнителна украса, артистично създадена и оформена от тълпи свръхамбициозни специалисти по ландшафта.

— Магистратурата! — каза Никорос, като насочваше файтона. — Мястото ми е познато. Ако искате да спечелите пари в моя бизнес, ще свършите като ищци или ответници, или като свидетели в полагащия ви се брой съдебни дела.

Локи и Джийн го последваха, пресякоха кръглия площад и навлязоха в лепкавата сребриста мъгла, изникнала на няколко стъпки от тях и погълнала файтона им на същото разстояние в обратна посока. В мъглата се разнасяше слабото ехо от шума на събуждащия се град — отварящи се врати, конски тропот и трополене на каруци, хора, които си подвикват.

— Канцеларията на чиновниците е точно оттатък — каза Никорос.

„Пуууф!“ От мъглата изникна жена вляво от Локи, преди той да може да реагира. Сблъскаха се, после тя се изправи, като се опря на него, и едва тогава Джийн я отмести доста безцеремонно.

— Богове на небесата! — извика тя. Скърцащият глас беше на картейнка на средна възраст.

— Няма нищо, мастер Калас, няма нищо! — каза Локи, опипа кесията и документите си, за да се увери, че са непокътнати. Сблъсъкът може и да беше, и да не беше случаен, но жената не приличаше на джебчийка.

— Хиляди извинения. Стреснахте ни, госпожо — каза Джийн, като пусна жената.

Тя беше десетина сантиметра по-ниска от Локи, набита и пълна, облечена с грозни, но скъпи модни дрехи. Кестенявата ѝ прошарена коса беше прибрана под елегантна четириъгълна шапка, а по лицето ѝ личаха следите от грижите, които я бяха преследвали в живота. Локи безмълвно отправи молитва да не са разстроили тъкмо някоя от чиновничките, които биха искали да ангажират.

— Вие ме стреснахте! Извисихте се от мъглата като банда разбойници!

— Не бих казал, че се извисихме, госпожо. Някои от нас просто нямат размери, подходящи за извисяване — каза Локи.

— Ти може би не се извисяваш, но едрия ти приятел бих могла да побия на улицата, за да пази сянка на покрива на къщата ми! — Жената си оправи палтото, като силно го дърпаше, и намръщена продължи пътя си. — Довиждане, изроди!

— Никорос, това да не беше някоя важна персона? — попита Джийн.

— За пръв път я виждам.

— Е, да влизаме, преди да се сблъскаме с някого, дето не можем да си позволим да обидим — каза Локи.

Канцеларията на чиновниците не беше особено голяма, но беше уредена с удобства. Чистилището с тихи коридори и празни столове пред стаите изглеждаше подходящо място да си дремне човек. Когато Локи, Джийн и Никорос влязоха в стаята ѝ, Талантливата Пералис, закръглена и привлекателна жена с късмета все още да не е навършила четирийсет, седеше зад бюрото си и дращеше по някакви листове.

— Съжалявам — каза тя и с раздразнение отмести от очите си гъсти черни къдрици, когато погледна нагоре. — Не приемам преди десет. Къде е секретарката на ведомството?

— Секретарката беше омагьосана от моя изключителен природен и финансов чар — каза Локи, който я беше пленил с музиката на една месечна заплата. — Сигурен съм, че ще проявите съчувствие.

Локи се разположи спокойно на едно от креслата пред бюрото на Пералис, а Джийн небрежно затвори вратата. Никорос остана встрани и се правеше, че се възхищава на стените.

— Представа нямам за кого се мислите, сър…

— Снощи — започна Локи — в този офис е била подписана и изпратена заповед; заповед, отнасяща се до странноприемницата на Джостен.

— Ако сте адвокат на Джостен, вие знаете твърде добре къде е мястото за завеждането на обществени дела!

— Онова, което зная — каза Локи, — е, че е станало чудо, при което разписката за платения лиценз на Джостен за силни напитки, която е съвсем редовна, е била забутана някъде. Искам това чудо да се обезсили. Зная, че чудесата струват скъпо.

Като въздъхна вътрешно за безхитростния си подход (нямаше за кога да губи време за тънкости), Локи плъзна ръка по бюрото и остави следа от златни монети като опашка на комета.

— С това искате да ме впечатлите, така ли? — попита Пералис тихо и свирепо. Е, нейното изпълнение на „обидената честна чиновничка“ заслужаваше аплодисменти! — Опит за подкупване на държавен служител! Ще изгубите храбростта си, когато ви приковат към стената в килията за разпити!

— Всемогъщи богове, това е прекрасно! — каза Локи. — Истински съжалявам, че не разполагам с време, за да участвам в играта ви. На бюрото е годишната ви заплата. До приключването на изборите предлагам да ви платя същото още шест пъти, по едно плащане на седмица. Единственото, което искам, е да няма по-нататъшни усложнения от страна на вашите служители за партийните дела на Дълбоки корени. Само това.

— Добре, ами ако друг благодетел пожелае да даде допълнителни средства в обратната посока? — попита тя, отказала се от изразяващата възмущение фасада.

— Уведомете ни — каза Локи. — Ще отговорим със същото. Изобщо не искам да предприемате действия срещу другия благодетел; просто се въздържайте от действия против нас. Намирайте си извинения. Намеквайте, че ви следят, че по-нататъшни услуги за момента не са възможни. Несъмнено вие сте в състояние да разберете кое е най-изгодното за вас!

— Звучи изкушаващо — замислено каза тя.

— Стига преструвки. Кажете „да“ и ще имате цяло състояние.

— Добре тогава, да!

— Значи, ми давате дума, че заповедта за Джостен е недоразумение, че въпросната разписка ще бъде намерена, по щастливо стечение на обстоятелствата, веднага щом си тръгна от офиса ви?

— Смятайте, че въпросът е уреден със сигурност.

— Добре. Ако и през следващата седмица остане уреден, ще се отбия с нова украса за бюрото ви. А сега, ако ме извините, имаме тежкото задължение да бутаме камъни по нанагорнището.

— Нали разбираш — не го правя, за да критикувам — каза тихо Никорос, когато напуснаха офиса на Втория секретар на Магистратурата, — но ако за тая работа не се изисква някакъв специален такт, имаме стотици мъже и жени от Дълбоки корени, които могат да се отбиват тук като официални…

— Не — възпротиви се Локи. — Когато става дума за пари, нека официалните ни приятели да не участват. Запази ги за области, където има нужда от техния авторитет. Няма нужда да използваме инструментите си за неподходяща работа, за да не се изтъпят.

— Мастер Лазари, направо е невъзможно да се спори с теб! — каза Никорос.

— Не само невъзможно, а е и непосилно както за костенурка с подпален задник — кротко уточни Джийн.

— Щом трябва да настигнем опозицията, трябва храбро да предприемаме мерки на всеки…

— Ето го! Този човек ми открадна кесията! — прозвуча познат глас, когато Локи отново се появи на забуления в мъгла площад.

Жената на средна възраст стоеше там, между двама мъже с бледосини куртки, напомнящи дрехата на Видалос. Под куртките обаче те бяха с кожени елеци с метални кръгчета, а от поясите им висяха сопи.

Богове. Значи, все пак това не е било невинно сблъскване.

— С извинение, господа, трябва да видя какво имате в джобовете си! — пристъпи напред единият страж.

— Черна копринена кесия с инициалите „Г. Б.“ в единия ъгъл. Вътре има седем дуката. Поне имаше.

Локи побърза да се опипа — да, имаше нещо ново, малко и тежко в долния ляв вътрешен джоб на доста хубавото му ново палто. Не беше забелязал попълнението; задоволил се бе да установи, че нищо не му е взето. Глупаво, недомислено, непрофесионално…

— Да знаете, че това е нетърпимо обвинение! — изломоти той. — Как си позволявате, госпожо, как?! И как си позволявате вие, господине, да искате един джентълмен да бъде обърнат наопаки и разтърсен като прост джебчия?

— Бъдете благоразумен, сър — спря го стражът. — Дамата разполага с точно описание на взетото, затова, ако отделите малко от времето си, за да докажете, че то не е при вас, със сигурност…

— Позволявате си нещо недопустимо! Намираме се в Картейн, а не в беззаконната пустош! — И като жестикулираше ожесточено, Локи успя да даде набързо с ръце няколко сигнала на Джийн. — Аз много… Аз най-вече… Аз ще предприема… ще предприема…

Локи извика, сви се от болка и заговори нечленоразделно. Обели очи и залитна напред, стенейки, като се улови за приближаващия страж. Уплашен, мъжът посегна към сопата си. Докато Никорос наблюдаваше безмълвен и озадачен, Джийн скочи между Локи и охранителя.

— Имай милост! — викна му той. — Не си вади оръжието, той получи припадък!

Локи сумтеше, пръскаше слюнки и ожесточено въртеше глава.

— Той е прокълнат — каза другият страж, като направи с ръце знака на злото. — Обладан е от дух!

— Не е обладан, проклети глупако, болен е! — каза Джийн. — Винаги, когато много се развълнува, има вероятност да получи припадък, и ще си позволя да кажа, че вие, госпожо, го докарахте до това състояние!

По начин, който изглеждаше напълно случаен и естествен (намесата на Джийн беше намеса на истински експерт), Локи се отскубна от него и стража. Люшкайки се като кукла на конци, чийто кукловод умира от предизвикваща конвулсии отрова, той, хлипайки, се стовари върху жената, която изпищя и го отблъсна. Локи падна по гръб, докато Джийн клечеше край него и го пазеше; пускаше мехури, гърчеше се и риташе във въздуха.

— Отдръпнете се! — помоли Джийн. — Оставете му въздух! Припадъкът ще отмине. След малко ще се успокои.

Локи, усетил накъде бие, постепенно овладя тежките симптоми, докато накрая само потръпваше и мънкаше.

— Ако наистина ви се налага да се държите толкова непочтително с един джентълмен — каза Джийн, — предлагам ви да пребъркате джобовете му сега, докато още не е дошъл на себе си.

Стражът, в когото Локи се беше блъснал първоначално, приклекна до него и внимателно, сякаш Локи можеше всеки миг да скочи, пребърка джобовете на палтото му.

— Лични документи и кесия, която не отговаря на вашето описание — каза той и се изправи. — Госпожо, излиза, че не намирам нищо.

— Сигурно я е хвърлил вътре! — извика тя. — Претърсете сградата!

— Това вече минава границите на приличието — каза Джийн. — Приятелят ми е джентълмен и адвокат, а вие го обиждате с някакви нелепи обвинения!

— Той е крадец — каза жената, — който ме блъсна, за да ми отмъкне кесията!

— Този човек страда от гърчове! — изрева Джийн. — Има припадъци по пет-шест пъти на ден! Според вас какъв крадец става от такъв човек?! Който трепери, тресе се и пада на земята? Богове!

— Госпожо — каза надвесилият се над Локи страж, — не намирам кесията ви в него и би трябвало да си признаете, че един джентълмен с пристъп на гърчове едва ли е джебчия.

— Проверете приятеля му — каза жената. — Проверете бабанката.

— С удоволствие ще ви предоставя палтото си — каза Локи бавно и студено, като се преструваше, че е дошъл на себе си. — Но настоявам и вие да направите същото, госпожо!

— Аз ли?

— Да — каза Джийн. — Сега разбирам какво става. Чудно ми е, че не го схванах преди. Някой краде, господа, но е с женски дрехи, а не с мъжки бричове.

— Чуждоземна отрепка! — извика жената.

— Господа полицаи, несъмнено вие не сте се разделяли с тази жена, откакто ви е съобщила обвинението си… На ваше място бих проверил къде са собствените ви кесии.

Стражите опипаха дрехите си и изправеният над Локи ахна.

— Торбичката ми с монети! Беше закачена на колана ми!

— Можеш да ме пребъркаш на воля — каза Джийн и разпери ръце с дланите нагоре. — Но ще продължа да твърдя, че по-ползотворно ще бъде да пребъркате обвиняващата.

Стражът най-близко до жената сложи ръка на рамото ѝ, промърмори някакви извинения и енергично пребърка джобовете на палтото ѝ, докато тя пискаше и се съпротивляваше. След миг измъкна кожена торбичка и черна копринена кесия.

— Избродирана с инициалите „Г. Б.“! — каза той.

— Но я нямаше! Никъде не можах да я открия! — извика жената.

— Ами моята торбичка за монети, а? — Първият страж грабна кожената торбичка от партньора си и я размаха пред нея. — Какво прави тя в джоба ти?

— Много съм объркан — промърмори другият страж.

— Точно това се очаква — каза Джийн. — Извинявайте, че го казвам, но съм виждал и преди този театър. Нашата наглед безобидна приятелка чопка кесии. Ясно е, че искаше да сложи клопка на моя приятел за собствените си дела, като същевременно практикуваше занаята си върху вас, господа. Така че, когато вие и други жертви открият, че джобовете ви са олекнали, лесно можете да заловите виновника и той да поеме обвинението. Мисля си, че жената неуспешно се е опитала да подхвърли кесията на приятеля ми. Да не би възрастта ви да оказва влияние, госпожо?

— Подло копеле! — извика тя, като се опита безуспешно да се отскубне от здраво хваналия я страж. — Лъжлив джебчия, крадлив чужденец!

— Ей, стига! — каза първият страж и я улови за другата ръка. — Не обичам да злоупотребяват с мене! Господа, искате ли да дойдете вътре с нас и също да подадете оплакване?

— Всъщност — каза Джийн — предпочитам да отведа приятеля си у дома, ако не и при физикер. Допускам, че тая жена ще си има достатъчно неприятности и само заради твоята кесия. Това ми стига.

— А ако имате нужда от нас по-нататък — каза Никорос, като подаде на единия от стражите бяла картичка, — аз се казвам Никорос Виа Лупа, от Исас Салвиеро. Тези мъже са мои гости.

— Благодаря, сър — каза стражът и прибра картичката. — Извинете ни за безпокойството. Надяваме се, че господинът ще се оправи.

— С времето и чистия въздух — каза Джийн, издърпа Локи, за да стане, и го подхвана под дясната мишница.

— Времето е единственото, с което той не разполага! — изкрещя жената, докато стражите я влачеха към съда. — И вие двамата го знаете! Знаете го! До нови срещи, господа!

Щом тримата мъже бяха вече в безопасност в своя файтон, който с трополене се понесе по улицата, Локи се „съживи“ и избухна в смях.

— Благодаря ти, Никорос! — каза той, като бършеше пръски слюнка от брадичката си. — Последната нотка на проявено уважение в края беше тъкмо нужното на тази сцена, за да си дойде всичко на мястото.

— Адски се радвам да го чуя — каза Никорос, — но какво, по дяволите, се случи всъщност?

— Когато жената се блъсна в мен, е пъхнала кесия в джоба на палтото ми. Очевидно ми заложи капан, за да ме обвинят в джебчийство — каза Локи. — Тогава проверих дали не ми липсва нещо, но като пълен дръвник не потърсих дали няма неочаквани подаръци. Жената без малко да успее.

— А коя е?

— Представа нямам — отвърна Локи. — Очевидно работи за противниците ни. И е безценна… Всеки, доживял до нейната възраст, като омагьосва палта, за да се прехранва, си знае работата. Пак ще се срещнем с нея.

— Тя ще бъде в студена тъмна килия.

— О, не, до пет минути жената ще се изплъзне на тия идиоти — каза Джийн. — Ще се споразумеят. Вярвай ни.

— Срам ме е да си призная, че за миг имах чувството, че ти наистина си болен, Лазари — каза Никорос.

— Нямаше време да те предупредим. Разиграването на припадък е доста груб театър, но за учудване, много често върши работа.

— Как се досети, че е задигнала парите на стража?

— Не се досетих — каза Локи и доволно се ухили. — Аз взех парите му, когато се блъснах в него.

— А после се блъсна в нашата приятелка и ѝ ги прехвърли, заедно със собствената ѝ кесия — уточни Джийн.

— Богове на небесата! — възкликна Никорос.

— И не си мисли, че тя не го разбра веднага — каза Джийн. — Но не са чак толкова много начините една жена да блъска с цомби непознати мъже, без това да стане подозрително.

— Умни сме, нали? — каза Локи, като небрежно проверяваше отново джобовете си. — Почти съм сигурен, че всичко си е… на мястото. Свещени адове!

Намери сгънато парче пергамент с восъчен печат в левия си вътрешен джоб. Извади го и впери очи в него.

— Когато излязох от сградата, това не беше в мен — съобщи им той. — Тя… Тя ми го е пробутала, докато ѝ слагах в джоба торбичката и кесията!

Джийн тихо подсвирна, а Локи счупи печата и бързо разгъна пергамента. Прочете съдържанието на глас:

— Верена Галанте — прошепна с прегракнал глас Локи. Сърцето му сякаш се уголеми и гръдният му кош се изпълни с туптене. — Тя иска… Тя иска да види… О, богове!

Той яростно протегна врат през прозореца, за да погледне във вихрещата се сребриста мъгла зад тях, където, разбира се, не можеше да се види нищо значително.

— Какво има? — попита Никорос.

— Не е била непозната жена на средна възраст — каза Локи. — Била е тя.

— Коя „тя“? — не разбра Никорос.

— Опозицията — отвърна Локи и зашеметен, се намести отново на седалката. — Нашата противничка. Жената, за която говорихме.

— Верена Галанте?

— Изглежда, сега се подвизава с това име.

— Ами да — каза Джийн. — Инициалите на копринената кесия… Много дръзко!

— Само дето ние от голяма тъпота не го забелязахме веднага — добави Локи.

— Не разбирам как „Верена Галанте“ става на „Г. Б.“ — каза Никорос.

— Въпросът е личен — каза Локи. — Отдавна… Отдавна се познаваме с тази жена.

— Какво ще правим сега? — попита Никорос.

— Сега можеш да насочиш кочияша към офиса на мастер Плъхолов, където и да е това място, и след като го убедим да не върши глупости, двамата с мастер Калас може да идете да съберете биячите, за които говорихме вчера.

— А ти?

— А аз… Аз трябва да намеря бръснар.

4.

Необявеното им посещение при мастер Билецо Плъхолов отне по-малко време от продължилата дълго среща в съдебната канцелария. След първоначалната размяна на поздрави и внезапната поява на куп дукати върху бюрото на Билецо на Локи и Джийн веднага им стана ясно, че Билецо е гламав, опърничав и самодоволен мъж, който много се забавлява с възможността да участва в безобидни пакости, притежавайки стигаща далече гражданска власт.

Двамата Джентълмени копелета решиха да коригират отношението му по традиционен каморски начин. Локи удвои сумата на предложения подкуп, докато Джийн улови Билецо за реверите, остърга тавана с главата му и весело предложи да го закачи с пирон в езика в задната част на една каруца и да шибне конете, за да хукнат из града.

Никой държавен служител на средна възраст на хубава служба не може лесно да устои на подобни увещания, така че се споразумяха и се разделиха взаимно доволни. Хората на Билецо щяха да продължат (за да замажат очите) безсмисленото обгазяване на сградата на Никорос; Локи щеше да осигури магически купища злато, за да гарантира това да не се случва отново там или където и да е, ако мястото е ценно за партия Дълбоки корени, а Джийн щеше да спести на Билецо нежеланото пътуване с каруца.

Никорос излезе от срещата, научил няколко нови думи, както и разделянето с тирета на някои познати думи; усвои шеметен похват на изкуството на преговорите, дотогава пропуск в неговото образование.

5.

Локи се прибра сам при Джостен точно преди втория час на следобеда, усещащ хладния есенен въздух върху току-що обръснатото си лице, като дъвчеше последната от десетината сладки, които си беше взел за обяд.

В странноприемницата цареше едва ли не прекрасна суматоха — виждаше се как ключари правят хирургични операции на поне три врати, докато обичайната тълпа от делови люде шаваше насам-натам — ядяха, викаха, пазаряха се или просто си придаваха важност. В същото време продължаваше обичайната и законна дейност на Дълбоки корени — Локи и Джийн бяха постигнали съгласие, че няма нужда да следят всяка подробност от работата на Комитета, за да не се побъркат, докато побъркват останалите наоколо според замисъла си.

Всички необикновени събития и провали обаче оставаха тяхна работа. Локи беше направил не повече от пет крачки покрай входа, когато пратеници и помощници на Никорос го връхлетяха, размахващи листове хартия. Локи се промъкна през малката група и тръгна през тълпата към определения специално за партията балкон.

Полицията беше задържала няколко важни поддръжници на партията за пиянство на обществено място. Един от областните организатори беше избягал от града по неизвестни причини, пъхнал в торба всичките си спестявания. Кандидат за място в Исас Вадраста щеше да участва утре в дуел и нямаше човек с подходящи качества, с когото да бъде заместен, ако го надупчеха. Локи въздъхна. Докладваха му за произшествия, богове, като че беше военачалник на бойно поле! Във всеки от случаите може би имаше пръст Сабета, а може би нямаше. Несъмнено списъкът с усложненията щеше да нараства с течение на времето.

— Мастер Лазари дойде — каза Джийн, когато Локи изкачи последните стъпала към партийния балкон.

Той и Никорос стояха пред група от осем души. На Локи му се видя, че повечето са подходящи — градски побойници, бивши полицаи (очевидно), както и няколко водачи на кервани с почернели от слънцето обветрени лица. Всички кимнаха или промърмориха нещо за поздрав.

— Проучихме и няколко жени — прошепна Джийн на ухото на Локи. — Охрана. Никорос ги намери и ще ги доведе утре.

— Добре — каза Локи и размаха листове хартия под носа на Джийн. — Видя ли това?

— Ако са бележки по днешната досада, да. Имаш ли да кажеш нещо на новите ни приятели?

— Ние искаме да сте доволни — каза Локи на събралите се. — Искаме да знаем, че към вас се отнасят справедливо. Ако не е така, съобщете ни. Ако някой ви заплаши или ви предложи нещо — знаете какво имам предвид, — осведомете ни. Без да вдигате шум. Гарантирам ви, че ще сключите по-добра сделка.

Нямаше смисъл да говори за последствия или да отправя заплахи. Направено публично, това би показало несигурност. Ако се явеше нужда от заплаха, щяха да са конкретни. Ако тези мъже наистина имаха качества, щяха да оценят, че с тях не се държат като с идиоти.

— Потърсете Джостен — каза им Джийн. — Хапнете нещо. Като се нахраните, ще ви кажа кой коя смяна ще бъде.

Когато мъжете напуснаха балкона, Джийн се обърна към Локи:

— Къде ходи да се бръснеш, в Лашейн ли се върна?

— Не възнамерявах да се бавя толкова. Просто… Помислих си, че кочияшът може да ме откара до някои от местата на Черен ирис от списъка на Никорос. Да проверя няма ли нещо интересно.

— Нея търси, нали?

— Ами… да. Но не я видях по улиците. — Локи прокара длан по брадичката си за двайсети път. — Как е?

— Кое?

— Добре ли съм обръснат?

— Бръснене като всяко друго. Добре е.

— Сигурен ли си?

— Кълна се в Переландро! Смъкнали са ти някакъв прасковен мъх с бръснач, не си се договорил да ти направят бюст от мрамор!

Локи смачка бележките, които му бяха дали, и ги прибра в джоба на палтото си.

— Виж какво, ако дошлите биячи са ти подръка и вече си чул новините, аз… Ще се кача в стаята… да се приготвя.

— Има поне четири часа, докато тръгнем.

— Да, но ако не започна веднага да крача нервно, никога няма да ми стигне времето.

6.

— Как ти се вижда?

Около четири часа по-късно Локи стоеше пред огромно огледало в апартамента им и показваше една лека промяна в начина, по който си беше вързал черната кърпа на врата.

— Прилично облекло — каза Джийн, който беше готов от близо час и седеше отпуснат на стол с висока облегалка, като застрашително подмяташе брадвичка с една ръка.

— Не е ли много претенциозно? И много източно?

— Нали си даваш сметка, че вече нагласи проклетата кърпа поне десетина пъти?

— Все не ми изглежда както трябва.

— Нали си даваш сметка, че довчера дори не притежаваше и една от тези дрехи? Защо се безпокоиш за дълбоките внушения на одежди, които са по-нови от някои от лайната, втасващи в нищожните ти черва?

— Защото не мога да се въздържа и зная, че не мога да се въздържа — каза Локи, — но това не ми помага, чат ли си?

— Чат съм — тихо каза Джийн. — Всичко е наред. Но няма да съм ти от полза, ако те потупвам по гърба, защото си нервен. По някое време трябва да изправиш глава и да обявиш, че си готов.

— Нервен съм бил — рече Локи. — Де да бях нервен! Нервен съм, когато въоръжени хора се опитват да ме убият. Въпросът е друг. Богове, та това са пет години! Тя може… Аз просто… Дори не зная… — Той затвори очи и се облегна на рамката на огледалото.

— Не е зле да се поупражняваш да си довършваш изреченията — каза Джийн. — Чувал съм, че жените не могат да устоят на подобно нещо.

— Пет години — повтори Локи, вдигна поглед и уплашеното изражение в огледалото сякаш лично го обвиняваше. — Ще трябва да ѝ кажа за Кало и Галдо.

— Може и да знае вече.

— Съмнявам се — каза Локи. — Тя си играеше с нас тази сутрин. Просто не си мисля, че… Че би го направила. На нейно място не бих го направил.

— Пет години сте били разделени, а ти смяташ, че настроенията на двама ви ще съвпадат? Ставаше ли това някога, когато бяхте заедно?

— Ами…

— Двамата с теб имаме късмет, че останахме живи, за да я видим — каза Джийн. — Не забравяй това. А за случилото се, докато я нямаше, нейно беше решението да замине, както наше беше решението да останем.

— Зная — каза Локи. — В главата ми е. Но посланието още не е стигнало до сърцето. А там сякаш има някакво човече, което ме мушка с пера. Сега… Украшенията. Би трябвало…

— Милостиви богове! — каза Джийн и стана от стола. — Мислиш ли, че тя ще се хвърли през прозореца, ако на обувките ти има прекалено много катарами?!

— Чувството ѝ за мода може да е станало екстремно, откакто бяхме заедно за последен път.

— Престани да се правиш на хленчещ нервак и намери пътя към вратата!

Стъпка по стъпка излязоха от стаята и отидоха в главната зала; минаха покрай бара и масите, пълни с хора на Никорос с техните списъци, планове и рутинни задачи. Богове, той наистина отиваше! Краката му бяха като от мокър памук, пулсът в ушите — като океански прибой.

Новодошли адвокати наблюдаваха от балкона на Дълбоки корени, новодошли биячи го гледаха изучаващо от входа, нови верижки блестяха на шиите на келнерите. Толкова много кордони за подсигуряване, готови за всякакви изненади, а те с Джийн възнамеряваха да посетят леговището на Сабетината власт.

На глас той щеше да внимава и да каже „опозицията“, но в уединението на собствените му мисли нямаше как да се скрие от нея.

Никорос ги пресрещна и ги изпрати до вратата.

— Прав беше за охраната и адвокатите — прошепна той. — Наистина се чувствам по-добре!

— Ами… хубаво — каза Локи, засрамен, че се беше замислил.

— След като имаме известна сигурност — обади се Джийн, който тутакси пое бремето да окаже доверие и да бъде авторитет, докато Локи пропусна това, — време е с наша помощ някои от собствените затруднения на нашите неприятели да стигнат до самите тях. Моля те, помисли по въпроса вместо нас. За слабости, които можем да използваме бързо и лесно.

— С удоволствие — каза Никорос. — Признавам, че само за два дни стана по-интересно от всичко, което се случи последния път. Ще ви чакам, така да знаете. И ще се радвам да разбера що за жена е… хм… опозицията.

— Ние също — каза Джийн.

7.

Пътуването с файтон през мокрите завеси на вечерната мъгла не помогна на нервите на Локи, но той си помисли, че с минаването на времето се чувства достатъчно добре, за да се справя с прости изречения и да се движи. Вел Веспала — Вечерната тераса — беше един от по-модните квартали на Картейн; по площадите имаше кръчми, игрални къщи, кафенета и публични домове. В мъглата всички тези места представляваха размазани кехлибарени и аквамаринени светлини. Файтонът на Локи и Джийн спря през „Знакът на Черен ирис“ — мястото, за което Никорос и приятелите му говореха като за „вражеската кръчма“.

— Добре — каза Локи. — Ето че ние…

— Няма да се изнизвам от файтона четвърт час! — каза Джийн. — Или излез през вратата с крака, или ще излезеш с глава през прозореца! Бързо решавай!

Локи се справи с първия вариант.

„Знакът на Черен ирис“ беше място с удобства, не толкова голямо, колкото странноприемницата на Джостен, но затова пък сякаш по-луксозно — с малко по-богата дървена ламперия и може би с по-лъскав мрамор на външната облицовка. Несъмнено съперничеството между двата хана приятно пълнеше джобовете на много картейнски майстори.

Нервната разсеяност на Локи намаля, когато се съживи един стар уличен инстинкт. Портиерът на вратата не будеше никакво безпокойство, но двамата мъже в дъното на затъмненото фоайе изглеждаха интересни. Не се чувстваха удобно във фините си дрехи, а и какво съвпадение беше само, че двама слаби мъже с толкова белези и криви носове прекарват времето си заедно! Биячи, със сигурност! И Сабета беше сложила улични псета да пазят леговището ѝ.

— О, господа! — Съвсем друга твар се появи във фоайето, за да ги посрещне. Мъж с посребрени коси, слаб като ножница, с увехнало черно цвете в илика на десния ревер на сакото. — Аз съм Първосин Вордрата, доверен секретар на госпожа Галанте. Вие, господа, наистина не си правите труда да бързате. Тя очаква двама ви вече от доста време, да, наистина от доста време.

— Нека отбележа — каза Джийн, като посочи механичния часовник на стената на фоайето, — че още не е дори седем без пет.

— Именно. Но аз не мисля, че отбелязах дали часовникът е точен. — Бръчките в крайчетата на устата на Вордрата се мръднаха нагоре с няколко сантиметра. Значи, такъв беше този човек — повърхностен и заядлив, неспособен да се удържи и да не се забавлява с тъпи, никакви смешки. Локи се съсредоточи и се постара да се овладее, още повече, когато усети непреодолимо желание да блъсне главата на мъжа във вратата. — Елате, тя веднага иска да ви види. Насаме.

Локи и Джийн го последваха по коридора на втория етаж. Провряха се покрай изумителен брой мъже и жени на прекия пък към личната аудиенция… Е, разбира се, всички гледаха изпитателно Локи и Джийн, като се преструваха на незаинтересовани. Да запомнят крадешком лицата, фигурите и обноските им, в случай че двамата направят нова визита без покана. Всъщност това ги ласкаеше.

В края на коридора Вордрата държеше една врата отворена. Пространството зад него беше слабо осветено от златистото сияние на малки лампи, оставени на множество маси. Лична стая за вечеря с високи прозорци, гледащи към вечерната мъгла.

В далечния край на стаята стоеше жена с разпусната дълга коса — водопад от тъмна мед, спускащ се в средата на гърба ѝ. Жената бавно се обърна и преди Локи да разбере какво става, двамата с Джийн вече бяха минали през вратата, вратата се затвори с прещракване, а Сабета идваше към тях по тъмния проход между редовете лампи.

8.

Беше облечена с кадифен жакет с цвят на кръв, малко по-тъмен от косата ѝ. Дрехите ѝ напомняха на костюм за езда — тесни, за да подчертаят тънката ѝ талия, а под дългата тъмна пола носеше подходящи за сезона кожени ботуши. Шал с белия цвят на гълъбови пера беше увит плътно около врата ѝ. Освен един ирис на ревера, какъвто имаше и Вордрата, по нея не се виждаха накити; виждаше се само контраст — хармонията на кожа, шал, коса и жакет. Беше се превърнала в палитра на художник, като подчертаваше красотата, разцъфнала през петте години, в които живяха разделени.

Локи мина пред Джийн и с треперещи ръце си свали ръкавиците. Петте години на мечти и планове за този момент мигновено се изпариха и той остана само с глуповат поглед, като хипнотизиран, и заседнал въздух в гърлото. Заекна.

— З-здравей!

— Здравей, Локи!

— Да… Сабета, здравей.

— Искаше да кажеш нещо по-величествено и по-остроумно, нали?

— Ами… — Звукът на нейния глас, на обичайния ѝ глас, непроменен и непресторен, беше като чаша бренди на гладен стомах. — Каквото и да имах предвид, явно то има работа другаде.

— Ще изникне в съзнанието ти, когато най-малко го очакваш — усмихна се тя. — Тогава го запиши и ми го прати. Ще се отнеса благосклонно към него.

Сега бяха само на няколко крачки един от друг и той видя на лицето ѝ следи от особената алхимия: всички очертания си бяха на местата, но момичешката мекота и източената фигура бяха изчезнали. Тялото и чертите ѝ бяха по-налети. Очите ѝ се бяха променили, някогашният весел лешников цвят сега се бе превърнал в по-често срещаното и по-тъмно кафяво — оттенък, който леко се отразяваше и в косата ѝ.

— Хвани ръцете ми — каза тя и нежно пренасочи пръстите му, когато той се опита да ги сплете с нейните. Опрели длани, двамата стояха, докато Сабета отговаряше на погледа му. Неговите ръце бяха меки и сухи. В един миг, завладян само от очакването, Локи си помисли, че тя може да го привлече в прегръдка, но Сабета запази приличното разстояние между двама им. — Богове, много си отслабнал — каза тя, изгубвайки малко от хладнокръвието, с което правеше впечатление.

— Болен бях.

— Те ми казаха, че си бил отровен.

— Кои „те“?

— Знаеш кои. И не си се показвал на слънце. Усеща се вадранският ти.

— Изглежда, че и двамата сме се върнали към корените си.

— Имаш предвид косата ми?

— Не, петите на краката ти. Косата, разбира се.

— Странно. Била съм всеки нюанс на черно, кафяво и русо през последните няколко години, така че мога да се предреша най-добре, като се върна към естествения си цвят. Това харесва ли ти?

— Знаеш, че дяволски ме разстройва — каза Локи и усети, че се изчервява. — Поставя ме в ужасно неравностойно положение.

— Зная — каза тя и отново си позволи едва-едва да се усмихне. — Може би искам да сме в позната обстановка тази вечер.

Тя пусна ръцете му, игриво му отправи лек поклон и го заобиколи.

— Здравей, Джийн! Струва ми се, че шкембето ти е намаляло, а си натрупал маса в раменете — отбеляза тя.

— Здрасти, Сабета! — протегна Джийн лявата си ръка. — Доколкото виждам, ти си натрупала много, а не си изгубила нищо.

— Милият ми той! — Тя срещна ръката му със своята ръка, а веждите ѝ се повдигнаха, когато Джийн я улови за рамото и учтиво я разтърси. — Какво става? Пет години не сме заедно и изведнъж аз се превръщам само в контакт за бизнес?

Локи ухапа устната си отвътре, когато тя прегърна Джийн и сложи глава на ревера на сакото му. След нищожна пауза Джийн също я обгърна с ръце, които с лекота се събраха на гърба ѝ.

— Трябва само да се уверя дали всичко все още е в джобовете ми — каза той, когато се разделиха, а тя се засмя.

— Какво, да не мислиш, че се шегувам? — И Джийн внимателно опипа сакото си. Не понечи да се ухили, за да разведри обстановката.

— А, да! — каза Сабета, отстъпи от двамата и скръсти ръце. — Колко време ви отне да се досетите?

— Около минута — отвърна Локи.

— Не е зле.

— Дълга минута. Инициалите на кесията бяха проява на голямо нахалство, но костюмът беше отличен.

— Хареса ли ти? Хубаво, защото не беше лесно. Наложи се да се престоря на по-ниска с десетина сантиметра от нормалния си ръст.

— Едно от най-трудните неща в дегизирането — кимна Локи. — Но ти преиграваше.

— Не повече от вас, докато не приключихме. Още симулираш болест на публични места.

— В известен смисъл това свърши работа — каза Локи. — И понеже си го виждала преди, не беше изненадана.

— Да, а и не бива да забравяте, че все още мога да чета повечето от сигналите, които си давате с ръце.

Локи погледна Джийн; фактът, че не само той беше допуснал този пропуск, не му донесе голяма утеха.

— Този път ви се размина — каза тя.

— И защо ще го правиш? — попита Локи.

— Исках да видя и двама ви — каза Сабета и погледна встрани. — Открих, че нямам търпение. Но все още не бях готова за… за това.

— Щяхме да закъснеем малко за тази среща, ако ни бяха хвърлили в някоя яма — каза Локи.

— Пфу, с това обиждаш всички ни. Като че нямаше да можете да се отскубнете с хитрост от тези имбецили преди обед. В крайна сметка приятелят ви Джостен все още притежава лиценз за силен алкохол. Ясно е, че двамата не сте забравили как да не падате по гръб.

— Много мило — съгласи се Локи.

— А и контраударът ви… Чудно ми е как така толкова хора все още искат да вярват, че живеят при едни извънредно добри закони.

— Не са били привилегировани като нас. Както и да е. За тази работа не трябваше да изпращаш онзи добродушен дебеланко — каза Локи. — По-добре беше да дадеш заповедта в ръцете на някой кльощав мъж, какъвто е твоят Вордрата.

— Истинско бижу, нали? Само какъв ухилен скапаняк! Допускам, че сигурно не е прекарал повече от минута с вас, но ви се е приискало да лазите през натрошени стъкла, за да го сритате в скъпоценните части.

„Кажи къде са стъклата!“ — промърмори Джийн.

— Може да стане, след като поработи здраво месец и половина — каза Сабета, отметна косата си и срещна погледа на Джийн. — Джийн, мога ли да те помоля… да ни оставиш с Локи насаме за няколко минути? Накарах Вордрата да сложи стол отвън, точно до вратата.

— Не съм сигурен, че ще е удобно.

— Тогава не сядай на стола.

В отговор Джийн си прочисти гърлото.

— Позволявате ли ми да изтъкна, че последният истински шанс, който имахте, за да проявите предпазливост, беше, когато слязохте от файтона? Можех да скрия двайсет въоръжени мъже в съседната стая. Ако го бях направила, дали щях да искам да останем насаме?

— Е — въздъхна Джийн, — мога да се правя на любезен с най-добрите от тях.

И след миг той изчезна. Вратата щракна зад гърба му, а Локи и Сабета останаха сами, с четири стъпки тъмнеещ под помежду им.

— Обидих ли го? — попита Сабета.

— Не.

— За малко сякаш се зарадва, че ме вижда, а после се вкисна.

— Джийн си имаше… Джийн се запозна с едно момиче и го изгуби по възможно най-лошия начин. Затова не си мисли, че… Просто не може да се очаква, че ще е напълно спокоен, що се отнася до нещата между мен и теб.

— И какви неща имаш предвид?

— Моля те, не прави това.

— Кое?

— Не ме карай да изричам на глас какви неприятности имам, сякаш нямаш представа за тях.

— Онова, с което ме бъркаш, се нарича огледало, Локи. Аз не отразявам твоите чувства толкова добре, колкото май си въобразяваш, така че може и да ги изречеш, ще е от полза за всички.

— Пет години, Сабета. Пет години!

— Мога да броя. И какво от това? Не се хвърлям в прегръдките ти? Не късам дрехите ти, за да те съблека под една от тия маси? Може и да си забелязал, че прекарах тези пет години, без да допълзя до Камор, за да те потърся. А и не съм забелязала ти също да тичаш по петите ми!

— Имах… Имах намерението…

— „Имал“ си… Това е монета без стойност, Локи. Миналото не е нещо, което подлежи на преговори. Може и да не дойдох да те потърся, но и ти със сигурност не хукна подире ми.

— Имаше затруднения.

— А, значи ти си човекът, в чийто живот са се появили усложнения! Нямах търпение да те видя. За съжаление обаче, останалите от нас на този свят, изглежда, си живеят безгрижно.

— Кало и Галдо са мъртви — каза Локи.

Сабета се облегна на най-близката маса, скръсти ръце и известно време гледа през прозорците. Накрая каза:

— Имах такива подозрения.

— Когато двамата с Джийн дойдохме сами в Картейн?

— Преди близо година минах през Камор. Реших, че е най-добре да не обявявам присъствието си. Там е както едно време, преди Барсави. Трийсет капи и никакъв Таен мир. Чух някои объркващи неща… Че сте били натирени от узурпатора на Барсави и от времето на тази бъркотия никой не ви е виждал.

— Чукът се стовари върху всички — каза Локи. — Капа Раза ни използва, а после ни предаде. Беше намислено всички да умрем, но хванаха само братята. Братята Санца и един по-млад приятел, беше ни чирак. Щеше да ти допадне.

— Е — каза тя, — който и да е бил, ти със сигурност си му обръщал голямо внимание в ролята на гариста, нали?

— Готов бях да умра, Сабета, готов бях да умра, ако това можеше да ги спаси! Но нямах никакъв шибан шанс. А и ти с какво помогна, след като замина някъде, по дяволите, в…

— А как можех да остана? — попита тя. — Как можех да ти съдействам за преструвките, че въртиш всичко? Ти искаше всичко да си остане същото: същата стъклена бърлога, същият храм, същите кроежи, а сега научавам, че си вземал и чираци. Момчета, разбира се.

— Толкова гадни и несправедливи…

— Корените са за зеленчуците, Локи, не за престъпниците. И Окови си имаше достатъчно слепи петна, много благодаря. Последното, което някога бих направила, е да се перча редом, хванала ръката на бледото ти подражание! Можех евентуално да живея с теб като с партньор — продължи тя, — но като с жрец, гариста, заместител на баща — не. Нито за миг! Богове, скапаният куп пари, оставен ни от Окови, се оказа най-голямото проклятие, което е можел да измисли, дори ако за това беше използвал целия си живот. Ще ми се да беше хвърлил парите в морето. Ще ми се самите ние да бяхме подпалили храма!

— Сами го подпалихме — каза Локи. — А аз хвърлих парите в морето.

— Какво говориш?

— Цялата гадост потъна в старото пристанище на Камор. Като жертвоприношение за смъртта на Кало и Галдо.

— Наистина ли не останаха пари?

— Всичко отиде при акулите и боговете, до последната медна монета.

— Благодаря ти за това — прошепна Сабета, протегна дясната си ръка и докосна с нея лицето му.

Локи пое дълбоко въздух, което го разтърси, протегна ръце нагоре и усети как топлината нахлува в кръвта му, защото Сабета не отдръпна своите ръце от ръцете му, които ги притискаха.

— За това, че всичко беше изгубено? — попита той.

— За братята.

— А…

— Откакто се видяхме последния път, имаш няколко бръчки — каза тя.

— Отравянето беше тежко — каза Локи. — И не ми се случи за първи път.

— Не мога да си представя как човек, очарователен и сговорчив като тебе, може да предизвика някого да го отрови — каза Сабета. — Съжалявам за Кало и Галдо. Съжалявам, че не съм била там, за да помогна. Независимо дали щях да успея.

— Може би аз съжалявам, че съм такъв скапан гариста — каза Локи.

— Може би в един по-добър живот щях да остана и да гледам как ти се появяват тези бръчки. Или аз да бъда причината да се появят — каза тя, леко усмихната. — Но не е като да не те въоръжих с най-ясния възможен израз на моите чувства, преди да реша да се махна.

— Честно казано, понякога се чудя, че остана при нас толкова дълго.

— Не се осмелих да замина само подир една нощ. — Тя отпусна ръката си и я измъкна. — Когато Окови умря, ти смяташе, че всичко трябва да се запази каквото е било. Да останем препарирани в кехлибар. Може би това беше твоят израз на скръб. Но не можеше да бъде моят.

— Е, аз… Проследих пътя ти до Ашмиър — каза Локи. — Казвал съм го само на Джийн. Там имаше човек, който ми беше задължен. А подир това…

— Ела тука — каза тя и примъкна най-близкия стол. — Седни. Крачим, като че сме слуги.

— Да не би под стола да има скрит капак?

— О, не говори глупости. Избери си който стол искаш.

Локи взе стол от онези край масата в единия край на стаята и го сложи до стола, предложен му от Сабета. Даде ѝ знак да седне първа, и когато тя седна, отпусна се на своя стол с лице към вратата. Двамата не бяха един срещу друг, а обърнати под ъгъл навътре, като коленете им почти се докосваха.

— Изпълних плана си — каза Сабета. — Обикалях из Кралството на същините. Започнах от Емберлен и се придвижих на запад, като се целех в богати ергени и някой и друг женен лорд, чиито очи шарят.

— Измислиха ли ти легендарно прозвище?

— Сигурна съм, че са ми измислили много прозвища — ухили се тя. — Но когато попаднах вътре в нещата, реших, че е по-добре да остана анонимна, отколкото да изградя мит.

— Знаеш, че не съм започвал оная дивотия, Тръна на Камор?

— Спокойно, Локи, това не беше укор.

— Защо тогава си напуснала Същините? Доскуча ли ти?

— В Същините вече става опасно. Емберлен прави опити да се откъсне от останалите. Всички кантони точат мечове. Добро време човек да бъде другаде.

— Това го чувам от години — каза Локи. — Открай време Емберлен иска да се отдели. Тронът непрекъснато се клати. Аз дори използвах тази глупост в един от плановете си. Адовете го взели, направо очаквам мирът в Същините да ме надживее.

— Значи, планираш да умреш до месец-два — каза тя. — Довери се на човек, който е бил там, Локи. Старият крал няма наследник и е умопобъркан. На всички е известно, че е наредил на личния си съветник да избере кой да заеме мястото му, когато дойде време да умре.

— А как това обуславя една война?

— Това означава, че има десетина благороднически семейства, които ще получат глас, и стотина, които няма да получат. Мислиш ли, че те не биха предпочели да се хванат за оръжията и да действат? Докато наистина започне споделянето на мнения, те ще са до коленете в трупове.

— Ясно. От това си бягала и си приела предложение да пребиваваш временно в Картейн?

— Тъкмо си заминавах от Винтила. В един миг бях сама в каруцата, а в следващия разговарях с един Вързомаг.

— Имам представа какво значи това. — Локи пое дълбоко въздух, преди да зададе следващия въпрос. — И са ти казали, че ние с Джийн вече сме поели тази работа? Имам предвид, че ще те изправят срещу нас.

— Казаха ми го.

— Преди…

— Да, преди. И аз се съгласих да поема работата въпреки всичко. Искаш ли да спрем, за да помислиш усилено, много усилено, преди да продължим с този въпрос?

— Аз… Права си, няма причина да казвам каквото и да е.

— Ние не сме врагове, Локи. Съперници сме. Несъмнено ситуацията е позната и на двама ни. Кажи ми сам — а как щеше да реагираш, ако местата ни бяха разменени?

— Ако не бях казал „да“, сега щях да съм мъртъв.

— Е, ако пък аз не бях казала „да“, сега щях да съм някъде в Същините, а хората на граф Кул Дарос да ме следват по петите. Трябва да си призная, че не успях да се отскубна с толкова пари или анонимност, както се надявах. Всъщност… Подцених кашата, която оставих зад гърба си. Съжалявам.

— И ние с Джийн… не идваме след някое от печелившите си начинания.

— Значи, никой от нас не е имал разумна причина да откаже тази поръчка. — Сабета се наведе напред. — Магът предложи да ме измъкне. Да заличи следите ми, да ми помогне да изчезна в пълна безопасност. Това беше тяхната част от уговорката. Но за мен шансът да видя теб и Джийн, беше приемлив.

— Приемлив ли?

— Несъмнено смяташ, че това е меко казано. Но нашият разговор е в самото си начало, за да се връщаме назад по стъпките си. Аз ти казах моите факти, а сега ти ми кажи своите. За да науча какво е станало в Камор.

— Ами… Добре. — Локи усети, че опитва да се почеше по брадата, вече изчезнала от лицето му. — Изпълнявахме един свой замисъл, добър — щеше да добави прилична сума към съкровището, което ти презря.

— Когато Сивия крал беше дошъл в града?

— Сивия крал или капа Раза, все едно. Да, оказана ни беше съмнителната чест да помогнем на кучия син във войната му против хората на Барсави. За него работеше един Вързомаг.

— Моите… Моите възложители ми казаха за него — каза Сабета.

— Този лайнян убиец не прави чест на възложителите ти, каквото и да си мислят те. Както и да е. Той, изглежда, беше проследил и нас, и парите в нашата съкровищница. Разполагах с доста време, за да размишлявам над тази ситуация, и това е единственото смислено обяснение. Изпълнихме задачата си — продължи той, — а после се оказа, че Сивия крал искал да се сдобие с парите ни. Имал да плаща много сметки. Така че ни посече… Това беше…

Всяка фибра от тялото на Локи, вече разтърсена от неотдавнашната болест, се възпротиви на спомена за моментите, когато се давеше в бъчва, пълна с нечистотии.

— Беше на косъм.

— Дали някои от хората на Барсави не са оцелели?

— Не, съвсем не. Назка беше убита, за да бъде изкаран от кожата си баща ѝ. С наша помощ Сивия крал подлъга Барсави, че е отмъстил за нея. Той направи пиршество в Плаващия гроб и тъкмо там беше накълцан, заедно със синовете си. Страхотен театър. Помниш ли сестрите Беранджия?

— Как бих могла да ги забравя?

— И те бяха в играта. Оказа се, че всъщност са сестри на Сивия крал. Всички тия години служили на Барсави и чакали подходящия момент.

— Богове, и какво стана с тях?

— Джийн им видя сметката.

— А така наречения Сив крал?

— Ами… — Локи прочисти гърлото си. — Той остана за мене. Кръстосахме мечове.

— Е, признавам си, че това вече е приятна изненада — каза Сабета и Локи усети ново затопляне в областта на сърцето при проблесналия в очите ѝ интерес. — Да не би най-после да си обърнал внимание на работата с меча?

— О, не се заблуждавай. За съжаление, той ме наряза като лекар, който оперира. Наложи се да го подлъжа, за да забия кама в гърба му.

— Виж ти — каза Сабета. — Радвам се, че си го убил. И все пак е жалко, че продължаваш да си тромав с дългото желязо.

— Е, за разлика от други, аз — за жалост — никога не съм бил способен мигновено да правя безпогрешна преценка във всички сфери на човешкото поведение без изключение.

— Нищо мигновено няма в случая. Ти можеше да се заемеш с усилени тренировки не по-малко от мене, стига да не живееше с очакването, че Джийн Танен ще ти пази гърба до края на живота.

— Не. Богове, с радост ще слушам как ме рендосваш до изгрев-слънце, но не и по този въпрос. Джийн не е куче, което съм вързал на каишка. Той е мой верен и специален приятел. Той е твой верен и специален приятел, макар че и на двамата ви трябва известно време, за да си го припомните.

— Прости ми — каза Сабета. — Казах го единствено в твой интерес.

— За човек, чийто основен принцип в живота е винаги да го приемат открито и без фалш, без да се съобразява с капризите на околните, ти имаш странно влечение да промениш положението, в което се намирам аз.

— Ох! — изпъшка тя.

— Мамка му! — Локи удари с юмруци бедрата си. — Прости ми. Зная за добрите ти…

— Не, прав си — каза тя. — Аз съм една изключително завършена лицемерка. Вземам си назад всички думи, които са те обидили. Моля те, продължи да разказваш.

— Ами… Добре. Хубаво. Не остана да се каже много още за Камор. В нощта, когато Сивия крал умря, ние се качихме на кораб за Вел Вирацо. А, да! И срещнах Паяка.

— Какво? И кога стана това?

— Когато историята със Сивия крал стигна до края си, хората на Херцога нямаха друг избор и се намесиха. След първоначалното недоразумение двамата с Паяка действахме заедно. За кратко време.

— Милостиви богове, да не са те оневинили за извършените престъпления?

— Адови мъки, не. Щом като Сивия крал умря, двамата с Джийн хукнахме като зайци.

— А научи ли истинската самоличност на Паяка?

— Да, ние с нея на няколко пъти си говорихме.

— Значи Паяка е жена? Както винаги съм смятала.

— Как се досети?

— Години наред имаше слухове — каза Сабета — и единствената ясна подробност в цялата мъгла беше, че Паяка е мъж. Никой не изпитваше съмнения. Е, ако това лице можеше да упражни контрол върху всяка друга дреболия на своята самоличност, защо бяха позволили наяве да излезе такава фундаментална истина? Явно ни насочваха погрешно.

— М-да. Така е било.

— И коя се оказа тя?

— Аха. Виждам, че разполагам с нещо, което истински те заинтригува — каза Локи. — Мисля за известно време да ти го спестя.

— Нима? Ще запомня това, мастер Ламора. Помни ми думата. Та така, качихте се на кораб. А после?

Ангажиран от темата, Локи прекара около десет минути да представи резюме на двете години, които бяха прекарали в Тал Верар и околностите му; разказа за същността на плана за Кулата на греха на Рекин, безразличието на Максилан Страгос, времето, прекарано на Островите на призрачните ветрове, морските битки, загубата на Езри, загубата почти на всичко.

— Невероятно — каза Сабета, когато историята приближи своя край. — Чух за безредиците в Тал Верар. Вие сте били причината за всичко това. Вие сте свалили проклетия владетел! Вие — тъпи и наивни малки нищожества с късмет!

— Толкова за нашата гениалност. Тръгнахме си от Тал Верар без любовта на Джийн, без съкровище и без противоотрова!

— Съжалявам, че е станало така. Особено с Джийн.

— Бих искал да кажа нещо утешително — например, че ще превъзмогне това с времето, но зная, че не е възможно. — Локи замълча, после сниши глас. — За мен поне не беше.

— Е… — каза Сабета; един напълно неутрален звук. — Така че стигнахме дотук.

— Дотук стигнахме, да си разказваме истории — каза Локи.

— Получих… указания от моите възложители — каза тя. — Не ми е забранено да разговаряме, но по отношение на изборите… Да знаеш, че ще се борим докрай. Истината казвам. С всичките си хитрости и умения. Последствията, ако съм искрена, ще са жестоки. Толкова жестоки, че никога не бих могла…

— Разбирам — каза той. — И аз имам подобни указания от моите… възложители.

— Богове, иска ми се да си говорим цяла нощ.

— Защо да не го направим?

— Защото не очаквам от теб да бъдеш особено откровен — каза тя и стана. — А ако не направя това, за което всъщност те накарах да дойдеш, може да се пръсна.

— Чакай, какво имаш…

В отговор Сабета го привлече в прегръдките си. Той инстинктивно се съпротивлява за миг, но силата на прегръдката го укроти.

— Радвам се, че си жив — прошепна тя. — Моля те, повярвай ми. Каквото и да се случи, сега съм щастлива, че се срещнахме.

— Не мога да повярвам, че имам две причини да съм благодарен на Вързомаговете — каза Локи. Богове, тя излъчваше сила и топлина и той веднага разпозна уханието ѝ под лекия парфюм със сладък аромат на ябълка. Прокара ръка през меките къдрици на косата ѝ и въздъхна. — Кретени. Готов съм да работя без пари, стига да имам шанс да бъда близо до тебе. Те ми предлагат цяло състояние, а аз бих го хвърлил в Амател. Бих…

— Локи — прошепна Сабета. — Направи ми това удоволствие…

— Какво?

— Целуни ме.

— С всяка…

— Не, не така, а по начина, който предпочитам. Знаеш какво имам предвид. Както едно време, когато бяхме…

— Аха! — засмя се той. — На вашите услуги, мадам.

Сабета имаше една особена слабост — гъдел, който той откри случайно, когато станаха любовници преди много години. Локи нежно сложи лявата си ръка под брадичката ѝ и наведе назад главата ѝ, а после впи устни в шията ѝ, малко под ухото.

Начинът, по който тя помръдна в прегръдките му, мигновено накара притесненията му да се оттеглят в едно далечно, тъмно място.

— Значи, всъщност за това ме повика тук?

— Не спирай — каза тя, останала без дъх — и ще стане ясно.

Той я целуна още няколко пъти и когато реши, че ласките му са били достатъчно, прокара език по същите няколко сантиметра топла кожа. Сабета ахна и още по-силно се вкопчи в него.

— Богове! — възкликна той, засмя се и примлясна. На няколко пъти преглътна, за да прогони странния вкус от изсъхналия си език. — Парфюмът ти. Май облизах част от него. Надявам се да не е бил скъп.

— Със специални съставки в твоя чест — прошепна тя.

Продължи да се притиска към него и да забива нокти в раменете му. Още един миг Локи остана с чувството, че в целия свят цари спокойствие.

Подир това най-напред върхът на езика му започна да изтръпва, а след няколко секунди изтръпването се разпростря, гъделичкайки го, около устата и стигна до върха на носа му.

— Не — прошепна той, потресен до немай-къде, че сигурно е погълнал нещо. Опита да се отдръпне, но Сабета беше прекалено силна в сравнение с него; вече не можеше да контролира безчувствените си крайници. — Не, не! Дж… Джи…

— Ш-т! — прошепна Сабета, която вече не потръпваше и не се задъхваше както него в очакване. — Специални съставки. Най-напред засягат гърлото и гласа. Джийн не може да те чуе.

— З-з… З-з-защо?

— Прости ми — каза Сабета и го прегърна, а краката му омекнаха. Тя коленичи бавно, като го местеше със себе си, и го положи непряко върху коленете си. — Не бях сигурна, че наистина ще го направя. Ако това може да ти послужи за утеха, разказът ти за Тал Верар натежа на везните. Бива те по-малко от мен, Локи, но си прекалено добър, за да те оставя да се мотаеш наоколо и да водиш честна борба. Трябва да те победя в името и на двама ни.

— Н-н-н…

— Не говори. Само слушай, защото не ти остава много време. Има и втора причина. Сега виждам, че си бил тежко болен и че трябва да се насилваш, за да се мериш с мене. Не мога да ти го позволя, Локи. Не мога да те гледам как го правиш. Ще умреш, докато се опитваш да ме надвиеш; не можеш да ме накараш да ти го позволя. Не и когато съм способна да го прекратя. Едно време много те обичах. И сега те обичам. Не забравяй това.

Тя го целуна нежно по челото, но той почти не го усети.

— Помни това и ми прости.

9.

— Н-н-н… — стенеше Локи, изплувайки от слоеве тъмнина, сякаш завит с погребален саван. — Н-н-н… Сабе… Н-не, моля те!

Локи се задъхваше и изпитваше невероятната благодарност на човек, който най-после с усилия се е върнал към съзнание след безкраен кошмар, в който се е задушавал. Подуши собствената си пот, както и познатите миризми на мокро дърво и свеж езерен въздух.

Очите му постепенно и с мъка се отвориха. Лежеше по гръб в голямата каюта на някакъв непознат кораб; толкова луксозно обзаведена каюта досега не беше виждал никога, по-хубава дори от каютата на Замира Дракаша. Меки оранжеви алхимични глобуси обливаха закрепените неподвижно мебели и труфила с приветлива светлина. От някъде наблизо се чуваше крясъкът на чайките, а светът около него скърцаше.

— Тъп съм, тъп, тъп… — мърмореше Локи, напълно възвърнал способността си да говори. Седна и мигновено усети свиреп, непоносим глад. — Само колко съм тъп, тъп, тъп…

— Не бива да се обвиняваш — каза Джийн.

Локи се обърна и видя, че Джийн седи облегнат на отсрещната стена, върху висящо легло, застлано с бродирани чаршафи. На голите му ръце и около очите имаше пресни синини.

— Богове! Какво, по дяволите, ти се е случило? — попита Локи.

— Спомняш ли си шегата на Сабета за двайсетте въоръжени мъже в съседната стая? — отвърна Джийн с пораженческа въздишка и остави книгата, която четеше. — В съседната стая имаше двайсет въоръжени мъже.

— Да си го начукам странично с люти чушки и малко сол! — каза Локи. — Колко време бях в безсъзнание?

— Половин ден.

— Къде сме?

— На езерото Амател, пътуваме на запад. Към морето.

— Шегуваш ли се?

Джийн посочи нещо зад Локи и Локи се обърна. Задните илюминатори на каютата, отворени, за да се разкрие гледката на сивата сутрин над сините води, бяха покрити от външната страна с мрежата на желязна решетка от дебели пръти. Дупките в решетката бяха твърде малки и дори Локи не би могъл да се промъкне през тях.

— Тя ни качи на луксозен кораб — затвор — каза Джийн. — Ние сме единствените пасажери. Чартърно плаване, приятно и бавно, до морето и около континента.

— Ебаваш ли се с мене?

— Ако всичко върви по плана ѝ, ще стигнем до Картейн седмица-две след като са преброили всички гласове.

Прекъсване (II) Общуване на магове

Да ти кажа, досега не сме особено впечатлени от момчетата.

Според нас те се справяха много добре, докато не се срещнаха с вашия изпълнител.

Срещата с нашия изпълнител в някаква степен предизвика липсата на предчувствие от наша страна.

Много скоро ще се върнем.

Те пътуват оковани кът морето.

Знаеш ли кой едно време не ги прие сериозно? Соколаря.

Много забавно.

Около Ламора стават интересни неща, приятелю. Само гледай; не бива да откъсваш и за миг очи от него.

Интерлюдия Трупата „Монкрейн“

— Арестували са го, защото е ударил благородник? — попита Локи.

— Отведоха го в окови — отвърна Дженора.

— От всички проклети… Тук това лошо провинение ли е? Нали няма да го обесят?

— Затвор от една година и един ден — каза Алондо. — После му режат ръката, с която е ударил.

— Монкрейн има късмет, че не е сритал тоя човек — каза Джийн.

— Със сигурност има късмет — повтори Силванус, като вдигна поглед от бутилката. — Намира се на единственото място в града, където кредиторите не могат да му отрежат топките и да ги мариноват! Трябва да ни позволят да вземем ръката, като я отрежат… Да я балсамираме с катран… Ще стане много хубав реквизит, особено когато съм в ролята на таумата… таумур… На магически герой.

— А как да си го върнем? — попита Сабета.

— Да си го връщате ли? — учуди се жена, изникнала от сенките зад Алондо и Дженора. Наближаваща средна възраст, тя беше доста мускулеста и яка, с махагонова кожа и коса, сива като дървесна пепел. — Защо някой би искал Джасмер Монкрейн да се завърне, след като толкова лесно сме се отървали от него? И какво правят тези чужденци в моя двор?

— Предполагам, че са клиенти, лелче — каза Дженора. — Нали помниш, че едно време са идвали тук и по своя воля?

— Да, аз изучавам древна история — каза по-възрастната жена. — Ализана Глориано, собственичка и полупрофесионална мъченица, на вашите услуги. Наистина ли търсите Джасмер Монкрейн?

— Той ни е работодател — каза Сабета. — Или поне така трябваше да бъде.

— Богове на небесата! — възкликна госпожа Глориано, като прегърна през рамо Алондо и Дженора. — Това са каморците. И са истински!

— Шокирани сме не по-малко от теб, лелче — каза Дженора.

— Приятно е, че ни смятате за някакви перверзни чудеса — каза Локи, — но ни е нужно да се свържем с Монкрейн.

— В такъв случай — каза госпожа Глориано — остава ви само да изчакате да бъде осъден вдругиден. После да изчакате още година и един ден, след което да отидете пред Кулата на плача. Човекът, който излезе и е без една ръка, ще е той.

— Има ли защитник?

— Не може да се каже, че разполагаме с такива хора — каза Алондо.

— Тогава ни кажи какво можем да направим. Как да го видим? — попита Локи.

— Ето как, скъпо момче — каза Силванус. — Проверете кой джентълмен или коя дама най-близо до вас са от благороден произход, и ги ударете в зъбите. Ще бъдете в една килия с Джасмер.

— По дяволите — каза Локи. — Ще ме простите, но вие и четиримата сякаш бихте предпочели да прережете гърлото на Монкрейн, вместо да проявите уважение… Съществува ли изобщо трупата „Монкрейн“? Ще поставите ли пиеса това лято? Положението ни изисква да бъдем наети, така че, в името на Переландро, изяснете ни въпроса.

— Все още сме трупа — каза Дженора, — макар и с някои несъвършенства. Алондо, Силванус и Джасмер останаха като пълноправни актьори. Още един-двама можеха да се завърнат, ако Джасмер имаше начин да се покаже пред хората.

— Вие не сте ли актриса?

— Аз съм сценичен помощник — каза Дженора. — Костюми, декори, реквизит. Ако нещо не ходи с крака, аз отговарям за него.

— Ако предположим, че се е случило чудо и самите богове са извадили Монкрейн от панделата, щяхме ли да имаме работа през лятото?

— Изгубихме от времето за репетиции — каза Силванус и с въздишка се отпусна възнак.

— Това сякаш намеква за „да“ — каза Локи.

— Истинският въпрос са парите — каза госпожа Глориано. — Преди две години направих вложения в групата заради племенницата си и Монкрейн още ми дължи дванайсет рояла. При това аз създавам най-малко грижи в сравнение с онези, които той трябва…

— Паричните затруднения може да се оправят — каза Локи.

— Не можем да получим кредит — каза Алондо. — Никой от нас не може да купи и зърно ориз на вересия. Намираме случайна работа, за да не стоим гладни, и дори разиграваме нравоучителни пиеси по улиците, но компанията няма средства за суфльори, костюми, маски, осветление…

— Нямаме място за работа, нито превоз до такова място — добави Дженора. — Имаме две стаи със стар реквизит и дрехи, които може да се използват, складирани тук, но ще станем за смях, ако вземем да ги мъкнем насам-натам на ръце.

— За повече от смях — промърмори Алондо.

— Ние разполагаме с каруца — каза Локи. — Момент! — И той дръпна Джийн и Сабета настрани от парцаливите останки на трупа „Монкрейн“.

— Каруцата и конете струват много пари — каза Джийн.

— Зная — потвърди Локи. — Ами ако продадем два коня, а два запазим?

— Грижата за тях ще изисква повече време и пари, отколкото бяхме планирали да похарчим — каза Сабета.

— Да, само че ако не върнем трупата на работа, по-добре да се прибираме веднага в Камор — подхвърли Локи. — Ако това е планът, със сигурност ще получим затруднения в говора, когато обясняваме на Окови какво е станало.

— Едва ли е наша вината, че Монкрейн е ударил някакво конте — каза Джийн.

— Окови ще очаква повече от нас, отколкото да подушим наоколо и да се откажем — напомни Сабета. — Пратени бяхме тук експресно, за да възстановим средствата на Монкрейн. Трябва някак да го измъкнем от тази каша.

— Ами ако не успеем? — попита тихо Джийн.

— Поне ще сме се опитали — отвърна Локи. — Сабета е права. Едно е да се завърнем у дома, след като сме изчерпали доводите си, а друго — да подвием опашки при първото неблагополучие.

— Имаме нужда от още пари — каза Сабета. — Засега не виждам голям шанс да правим дълбокомислени планове, но джобовете са си джобове, а кесиите — кесии. Ако ние…

— Не — възрази ѝ Локи. — Не можем да крадем, забрави ли? Преживяхме повече неприятности, отколкото очаквахме, като се преструваме на актьори.

Изражението върху лицето на Сабета беше толкова заплашително, че Локи го усети като топлина от маслена лампа, преди още да се обърне и да го види. Протегна ръце с дланите нагоре.

— Сабета, зная какво си мислиш… Повярвай ми, още ме занимават думите ти. Не настоявам да изпълняваш моите заповеди, но те моля да обърнеш внимание на основанията, които изтъквам, и да ми позволиш да те убедя.

Изражението ѝ се смекчи и тя каза:

— Може би в крайна сметка има някаква надежда за тебе. Е, обясни гледната си точка.

— Това място не ни е известно — каза Локи. — Не познаваме полицията, бандите или скривалищата. Какво бихме си помислили, ако някой гадняр от периферията се опита да се прояви в Камор като изпечен хитрец? Ще се присмиваме на селяндура и ще оставим да го обесят. Е, в Еспара ние сме селяндурите. И ако допуснем грешка, няма Таен мир, където да се върнем. Не казвам, че няма да ни се наложи да прилагаме никакъв натиск или да правим номера. Но още е рано. Първо трябва да се ориентираме.

— Разбирам основанието ти — каза Сабета. — Всъщност съм убедена, че си прав. Може би прекалено много съм свикнала с удобствата у дома.

Тя протегна ръка и след миг Локи се усмихна и силно я стисна.

— Кои сте вие, хора, и как успяхте да се предрешите така умело на Локи и Сабета?! — възкликна Джийн.

— Стига си зяпал, Джийн. Бързо да се придвижим — мило се намеси Сабета. — Имаме нужда едни коне да бъдат продадени, други — прибрани в конюшнята, Монкрейн да бъде освободен, парите да бъдат сменени и да наемем стаи. Това — на първо време.

— Мадам Глориано! — извика Локи, като се обърна към жената. — Не искаме да ви създаваме затруднения, но веднага се нуждаем от квартира, за да разтоварим каруцата.

— Значи, наистина ще останете?

— Разбира се — отвърна Локи. — И да бъдем на отделна сметка от другите актьори. Ще плащаме с истински пари.

„Поне за няколко дни“ — помисли си той.

— Е, стаи имам достатъчно — каза госпожа Глориано с глас, сякаш излизаше от транс.

— Джакомо, Кастелано! — извика Сабета.

Кало и Галдо дойдоха едва ли не тичешком и се заковаха пред Силванус.

— Това са братята Асино — представи ги Сабета. — Е, вие двамата ще видите къде ще ни настани госпожа Глориано, и ще пренесете багажа ни от каруцата възможно най-бързо.

— Значи, първо сме скапани пазачи на каруца, а после — шибани носачи? — рече Кало. — Имаш ли нужда от масаж на стъпалата и изстудено бяло вино, докато ни гледаш как работим?

— Всеки със задълженията си — каза Сабета, — но ако докоснете нозете ми, ще ви отрежа ушите! Мърдайте!

През следващите петнайсет минути всички се включиха в трескава дейност с изключение на Силванус, за когото те бяха станали размазана картина. Джийн отдели време да издигне малък навес над проснатия актьор, за които използва платнището от каруцата и няколко пръта, а после Джентълмените копелета качиха багажа си в двете стаи, избрани от госпожа Глориано. Стаите бяха сполучлив пример как средната възраст, която крие известен чар за някои човешки същества, не буди такова умиление, ако става въпрос за дървена ламперия и гоблени по стените, за които не са полагани грижи. Близнаците поискаха едната стая, Локи и Джийн — втората, а Сабета прие поканата на Дженора да се настани в нейната стая по-надолу по коридора.

Щом каруцата се изпразни, Джийн отдели двата коня, които бяха по-болнави, и с помощта на Дженора ги прибра в конюшня. Алондо твърдеше, че има братовчед, който работи като коняр в хан близо до Джаланската порта, затова Джийн ангажира по-младия актьор да отведат заедно двата по-хубави коня до лагера на керваните, за да ги препродадат.

— А сега трябва да върнем Джасмер — каза Локи на госпожа Глориано. — За тази цел имаме нужда от адвокат.

— Предполагам, че няма друг начин — каза тя. — През последните години бях повече от благосклонна към Джасмер с надеждата моите вложения отново да намерят път към джоба ми.

— Дайте му още аванси — каза Локи. — Вече сме тук, каквото и да означава това. И ни е нужна пиеса на Монкрейн. У дома сме безработни.

— Чудех се какво е естеството на вашата преданост. Знаете, че Джасмер е от Сирести, капризен и мрачен. Трудно може да се разчита на него! Не е оканти с кротък нрав като мен и Дженора. Ще ти кажа, момче, че ако знаех навремето, че ще хвърлям парите си в дупка…

— Сигурен съм, че имате пълно право — каза с примирение Локи, — но един адвокат…

— Има такъв човек в началото на авенюто, по което дойдохте — каза госпожа Глориано. — Наричат го винаги будния Салвард заради малкото време, в което спи. Подготвял ми е документи. Не бих стигнала дотам да го обвинявам, че е джентълмен. Работи за… най-различни живописни типове.

— Това е добре — каза Локи. — Страхотно! И ние сме живописни типове.

— „Етиен Деланкаре Доминго Салвард — прочете на глас Сабета осветената с фенер табела на входа на сградата откъм улицата. — Мастер адвокат, доверен съдебен писар, заклет нотариус, изпълнител на завещания и разпоредби с имущество, преводач от вадрански и четец на стенограми. Подсигурено благосъстояние, раздадено правосъдие, осъдени врагове. Приемливи такси.“

Локи и Сабета сами бяха дошли по тази работа, след като измиха миризмата от пътуването от своите по-достъпни части и смениха мръсните си каруцарски дрехи с не чак толкова неподходящи одежди. Кантората на Салвард беше кацнала в края на настъпващата пустош по пътя към Хълма на утехата, междинна станция между хубавите и лошите квартали на града.

Неудобните дървени мебели и голите стени вътре според Локи показваха известно желание да не се предлагат на клиентелата от грубияни предмети, подходящи за вандализъм. Слаб мъж седеше на стол с гладка облегалка зад малка въртяща се поставка, а близо до стълбите в отдалечения край на стаята се беше разположила невероятно едра жена. Черната ѝ туника очевидно имаше броня във ватената подплата.

— Добър вечер! — поздрави слабият мъж. — По уговорка ли идвате?

— Нужно ли е? — попита Сабета. — Дошли сме по неотложен въпрос.

— Два копина е таксата за консултация плюс още един копин за спешно заключение.

— Току-що пристигнахме от Камор. Още не сме обменили парите си — каза Локи.

— Приемаме каморски барони — каза слабият мъж. — Един барон за един басис плюс барон за смяната.

Локи изтръска кесията си и от нея паднаха четири медни монети. Чиновникът потопи перодръжката в мастилото и започна да дращи по някакво картонче.

— Как се казвате?

— Верена Галанте и Лукаца де Бара — каза Сабета.

— Граждани на Камор?

— Да.

Чиновникът остави перодръжката, дръпна една вратичка зад гърба си, прибра картичката в нишата и завъртя една ръчка. Миниатюрен асансьор се качи до горе и миг по-късно от шахтата се чу приглушено издрънчаване на звънец.

— Горе оръжията са забранени — каза чиновникът, като почука с кокалчетата на ръката си по кръглата поставка. — Тук се охранява старателно. Протегнете ръце, за да бъдете претърсени.

Едрата жена старателно ги опипа. Възможно беше да се пренесе гарота или ножче за плодове, но все пак Етиен Деланкаре Доминго Салвард несъмнено много държеше да не допуска нищо по-смъртоносно до себе си.

— Чисти са — каза жената с нещо като усмивка. — Сиреч нямат оръжия.

— Вървете — посочи чиновникът към стълбите. — Приятна консултация!

Винаги будния Салвард седеше зад бюро, което разполовяваше офиса му и така гарантираше, че всеки, който иска да скочи върху му, ще има да се справя с едно последно препятствие, докато самият той се измъкне или се въоръжи. Локи се почуди дали естеството на клиентелата, или качеството на съветите му го бяха направили толкова предпазлив.

— Седнете. Вие двамата сте малко млади, за да сте попаднали в лапите на закона, нали? — Салвард беше жилест мъж, надхвърлил четирийсетте, с лъвска грива прошарена коса, зализана назад, като че беше галопирал на кон поне двайсет минути. Носът му беше създаден, за да крепи тежестта на оптикали, много по-обемисти от онези с обичайните тънки рамки, които използваха. На дървени поставки върху разхвърляното му бюро имаше две лули, от които се издигаха сиви стълбчета ароматен пушек като рамка около него. — Или пък да не става дума за женитба?

— Ни най-малко — каза Сабета. — Един приятел е закъсал.

— Да чуя подробностите.

— Ударил е господин с по-високо положение — обясни Сабета.

— Задържан ли е бил? Или е избягал?

— Затворили са го в място, което наричат Кулата на плача — каза Локи.

— Сложно е. За съжаление, тежестта на закона е против него, затова трябва да очаква, че ще го подкастрят като жив плет — каза Салвард. — Но понякога е възможно произшествията да бъдат описвани в будеща съчувствие светлина. Какво друго трябва да зная?

— Той си пийва — каза Локи.

— Много от клиентите ми търсят утеха в бутилката. Не е необичайно преживяване.

— И е член на черна като нощта раса — добави Локи. — Чернокож сирестиец е.

— Сирестийците са благороден народ, древен като нашия, с много почитатели в съда.

— И… Приятелят ни е останал почти без пари.

— Но очевидно има съмишленици — каза сърдечно Салвард, като посочи Локи и Сабета, — на които може да се разчита да защитят интересите му. Разбирането ми за хонорар е съвсем разтегливо. Нещо друго?

— Той е собственик и управител на театрална трупа.

Салвард престана да се усмихва. Отдели време да си дръпне от лулата, сложена вляво, после я остави и се зае с другата лула. На няколко пъти редува лулите, докато гледаше изпитателно Локи и Сабета. Накрая каза:

— Значи, говорим за Джасмер Монкрейн, нали?

— Познавате ли го? — попита Локи.

— Трябваше да се досетя и преди да чуя подробностите, но ми попречи фактът, че вие, изглежда, наистина искате да го освободите. Това ме отклони от следата. Какъв е интересът ви към този случай?

— Ние сме актьори, ангажирани от него за лятото — каза Сабета. — Току-що пристигнахме в града.

— Моите съболезнования. Мога да ви дам един-единствен подходящ съвет.

— Всеки съвет е подходящ — каза Сабета.

— Много от мъжете от по-низши съсловия свикват със загубата на ръката си и използват вместо нея кука. В случая на Джасмер суетата няма да му го позволи. Ако сте още в Еспара идното лято, когато чуканчето му заздравее, направете му просто кожено калъфче и…

— Той ни трябва сега — каза Сабета. — Налага се да бъде освободен.

— Е, няма да го получите, поне не и с усилията на човек с моята професия. Стига, стига, мила моя, сърцето ме боли, като виждам изражението на лицето ти, както и ми е болно, че ще откажа тази работа, затова позволете да ви обясня. Въпрос е на голям късмет, но той не е ваш. Сигурно сте чували за Амилио Басанти.

— Всъщност не сме чували — каза Локи.

— Явно току-що сте пристигнали, така е. Басанти е импресарио на другата голяма актьорска трупа в града, стабилен и преуспяващ. След две седмици госпожица Амилин Басанти, най-малката му сестра, ще стане госпожа Амилин Салвард.

— О! — възкликна Сабета.

— Ако ще ставам адвокат тъкмо на съперника, който бъдещият ми шурей славно мрази, със сигурност можете да си представите, че ефекта, който това би оказало върху семейните ни отношения, може да бъда единствено… смразяващ.

— Можете ли да ни препоръчате някой с противоположните интереси? — попита Локи.

— В Еспара има още петима адвокати — каза Салвард, — но никой от тях няма да поеме случая. Разберете, ако не се женех, с удоволствие щях да се съглася. Обожавам да ядосвам съдиите и поемам случаите и на най-долнопробните и трудни клиенти. Наистина. Колегите ми обаче предпочитат да печелят делата си, а това дело не може да бъде спечелено.

— Но извиненията, които току-що изложихте…

— Възможно е ситуацията да се смекчи… Положително знаете, че хората с по-скъпоценна кръв не са създали закони, според които могат да приемат обиди от по-нискостоящите от тях. Няма да цитирам закона, ще се моля за милост! Ще разтягам локуми за бедстващи приятели и деца. Но понеже не искам да направя тези неща, делото на Монкрейн ще продължи колкото нашия разговор.

— Имаме ли някакви други възможности? — попита Локи.

— Обърнете се към трупата на Басанти — тихо предложи Салвард. — Във „Венчето на Колумбина“, на север, в Сивия сектор. Там пият. Мога да ви спомена на Амилин. Ще ви намерят работа дори ако ще е да бъдете копиеносци. Не се свързвайте с Монкрейн.

— Много сте любезен — каза Сабета, — но ако искахме да бъдем част от пейзажа, щяхме да си останем вкъщи. При „Монкрейн“ можем да си избираме роли, а в една уредена трупа дълго време ще ни държат настрани.

Салвард отново си дръпна поред от лулите, после разтърка очи.

— Предполагам, че няма как да се противопоставя на вашата амбиция дори ако накрая има сълзи. Но няма начин Монкрейн да се измъкне от капана, деца. Не и ако не се случат две чудеса.

— Чудеса ли? — поинтересува се Локи. — Ние си падаме по чудесата. Какви именно?

— На първо място, графиня Антония може да го амнистира. Разрешено ѝ е да прави каквото си пожелае. Но тя няма да го спаси. Монкрейн е далече от благоволението ѝ. Пък и във всеки случай напоследък тя се интересува повече от съветите на сомелиера си, отколкото от Тайния съвет.

— Друго?

— Благородникът, когото Монкрейн е нападнал, може лично да му опрости извършеното, като откаже да внесе оплакване в съда. Делото няма да се гледа. Но аз съм сигурен, че знаете колко много хората със синя кръв обичат да показват слабост пред ближните си.

— Така е — каза Локи. — Адова работа! А ще можем ли поне да говорим с Монкрейн?

— По този въпрос ще предложа нещо по-добро — каза Салвард. — На всеки, който има кръвни или търговски връзки с един затворник, може да бъде разрешена една аудиенция преди процеса. Говорете каквото си искате, само не се опитвайте да му доставите нещо. Ако ви хванат, ще си поделите присъдата.

— Аудиенция, значи — каза Локи. — Добре. Добре! И… къде?

— В сърцето на Еспара, най-горе на Легионерското стълбище. Търсете черна каменна кула с ров наоколо и сто много сериозни стражи. Няма начин да не я намерите дори ако вали дъжд.

Хиляда умрели войници страховито изникнаха от мъглата под настъпващата нощ, когато Локи и Сабета се изкачваха до горната площадка на Легионерското стълбище.

Маршируващите воини, напукани и олющени от продължаващата шестстотин години стража, бяха с доспехите на легионери от Теринския трон. Локи позна облеклото от картини и ръкописи, които беше виждал в Камор. Той дори помнеше част от тяхната история: как някой си император, разочарован, че в Еспара липсват внушителни монументи от елдерглас, поръчал това произведение на човешкото изкуство, за да украси центъра на града.

Казваха, че всяка фигура изобразява истински съществувал войник от тогавашния легион, и част от тяхното меланхолично очарование се състоеше в това, че те не бяха заели победоносни пози от битка, а стояха с наведени глави и свалени щитове, както са можели да ги виждат да се мъкнат по пътищата, някога свързвали падналата империя. Сега маршируваха на място, завинаги в строй, наредени в колони, равномерно разположени по дългата двеста ярда арка на стълбището.

— Трябва да намерим обвиняващия го и да уредим да му прости — каза Локи.

— Това, изглежда, е единственият ни останал шанс — каза Сабета.

— Богове, ще ми се да имахме повече пари — изпъшка Локи. — Уреждането на светски срещи с жалки огризки няма да е лесно.

— Изкушаваш се да преразгледаш плана си за въздържане от кражби?

— Да — призна си Локи. — Но няма да го направя.

— Стига и това, че се изкушаваш — усмихна се тя.

— Честността не подхожда на никого от нас — каза Локи.

— Зная. Не е ли странно? Не спирам да се питам как хората издържат да живеят по този начин.

Онова, което Салвард бе нарекъл „ров“ около кулата от тъмен на цвят камък, по-скоро представляваше зейнала яма с ръбести краища, дълбока поне трийсет стъпки, в която отходните канали насочваха потоци сива вода. Можеше да се премине единствено по покрит, издигнат нависоко мост с добре осветена стражница в началото. С приближаването на Локи и Сабета четирима стражи се наредиха на разстояние един от друг пред входа.

Локи веднага схвана колко важно е онова, което тези стражи не носеха: палки, тояги. А тези оръжия може да се използват непретенциозно, стига да го пожелае онзи, който ги размахва. Стражите носеха само мечове, които имат по-целенасочена употреба.

— Не мърдайте! — каза жена почти на средна възраст, с белези по врата и загрубяло от вятъра лице. Тежката служба си личеше по вида на всички стражи. Кулата на плача не беше шега работа, разбра Локи; опитът да бъде подкупен или подлъган някой от тия ветерани, беше равен на самоубийство. — Каква работа имате тук?

— Добър вечер — каза Сабета и мигновено зае поза, изразяваща увереност, но не и високомерие. Локи и друг път беше виждал това. — Дошли сме да говорим с Джасмер Монкрейн.

— Монкрейн дълго време няма да приема гости — каза жената страж. — Какво имат да му кажат едни каморци?

— Ние участваме в трупата „Монкрейн“ и се налага да направим някои делови уточнения, след като сега той не е на разположение. Според нашия адвокат ни се полага една аудиенция преди процеса.

Богове, колкото до Локи, за него да наблюдава как Сабета се справя с различни хора, беше не по-малко хубаво от това някой да гледа момиче, което си сваля дрехите някъде по света. Само как избираше думите — „полага ни се“, а не нещо по-безлично, като „разрешава ни се“ например. А конкретното споменаване на една аудиенция — сигнал за стражата, че правилата са били проверени — щеше да бъде отбелязано. Сабета беше обявила всичките им искания, докато демонстрираше твърда подкрепа на представата, че двамата с Локи са в пълен унисон със силата на закона и с тези стражи, които му служат.

Излезе, че жената с удоволствие ще ги пусне вътре. Не, разбира се, без срамното обискиране на цялото тяло, оставяне на отпечатъците им върху пергамент, преглед на кесиите им и четирийсетминутно чакане. Но според Локи всичко беше за добро. Само осъдените стигат лесно до затвора.

За втори път този ден Локи и Сабета се озоваха в стая, разделена наполовина от физическа бариера, но сега за това служеше черна желязна решетка. Стаята за свиждания на Кулата на плача имаше гладки каменни стени и груб каменен под, без прозорци, украса или мебели. Стражите заключиха вратата след влизането им и останаха на пост отпред.

Накараха ги да чакат още няколко минути, преди плъзгащата се врата на отсрещната страна на стаята да се отвори. Други двама стражи доведоха мъж с оковани ръце и крака и закачиха веригата му за болт на пода. Веригата, свързана с окованите крака на затворника, му даваше възможност свободно да се движи, но той можеше да стига само на две стъпки от желязната преграда. Охраната на затворника се оттегли до позиция, огледална на мястото, заето от Локи и Сабета в другата част на помещението.

Окованият мъж беше висок, с кожа като на лъснати ботуши и коса, пригладена до положението на сива сянка. Беше едър, но не и тромав. Товарът на годините и апетитите му сякаш се бяха разпрострели равномерно, настанили се в ставите и гънките, и в тялото му все още се долавяше опасна виталност. Светлите му очи се открояваха върху тъмното лице и той прикова поглед в Локи и Сабета, сякаш да примигва, не представляваше интерес за него.

— Само каква възможност: слизаш два етажа по-долу и те оковават отново! — каза той. — Ура. Вие пък кои сте?

— Новите ти актьори — каза Локи. — Твоите много изненадани нови актьори.

Стиснатите челюсти на Монкрейн се раздвижиха, сякаш беше вкусил нещо гадно.

— А не трябваше ли да сте петима?

— А не трябваше ли ти да си на свобода? — вместо отговор попита Сабета. — Другите трима се опитват да запазят трупата ти от разпадане в хана на Глориано.

— Жалко, че не дойдохте по-рано — каза Монкрейн. — Опасявам се, че не ви очаква друго, освен да си съберете багажа и да се върнете. Кажете на господаря си, че ценя направения жест.

— Не стига — каза Локи. — Пратиха ни, за да се качим на сцената. За да се учим от тебе!

— Да ти дам ли един урок, момче? Ако установиш, че си се родил, бързо гледай да се върнеш обратно, защото животът е безкраен лайнян празник!

— Можем да те измъкнем оттук — каза Сабета.

— Ако ни съдействаш — добави Локи.

— О, значи можете да ме измъкнете, така ли? — Монкрейн коленичи и прокара едната от окованите си с белезници ръце по пода. — Разположили сте армия от близо хиляда души на подстъпите към града? Осведомете ме, когато щурмуват кулата, за да не ме заварят случайно без гащи.

— Познаваш господаря ни — сниши глас Локи. — Със сигурност можеш да се досетиш що за ученици има.

— Познавах господаря ви — каза Монкрейн. — Преди години. Но си мислех, че ми изпраща актьори. А вие актьори ли сте? Това ли е целта, с която боговете са протегнали ръка и са докоснали каморските ви душички, а? Дарили са ви със сребърни езици?

— Можем да играем на сцената — каза Сабета.

— Нима? Но дали сте лъвове? В моята компания няма място за други освен за лъвове! — И Монкрейн обърна глава към охраната на вратата. — Нали сме лъвове, момчета?

— Само ако шибаният ти глас все така гърми — рече единият страж.

— Видяхте ли? Това са лъвове! А вие можете ли да надавате рев, деца?

— И на сцената, и извън сцената — хладно каза Сабета.

— Хм. Това е смайващо, защото от моето място тук изглеждате на… на шестнайсет? На седемнайсет? Друго освен мокри сънища не ви се е случвало, познах ли? Е, всъщност ти може и да ставаш за сцената, сладур, като си пуснеш косата и развееш циците си като знамена; със сигурност публиката няма да заспи. Обаче ти — обърна се той към Локи — на какъв се правиш? Костите ти са като на врабче. В торбичките, където мъжете имат зрели плодове, ти имаш смокинови семенца, нали? Дали изобщо се бръснеш? Какво, по дяволите, правиш, като идваш тук и веселяшки ми го завираш отзад?

— Ние сме единственият ти шанс да се освободиш — кипна Локи, който насмалко щеше да изрази поредица от не толкова продуктивни мисли.

— Да се освободя ли?! Та тук ми харесва. Хранят ме, а кредиторите няма да ме докопат поне до идната година. Държавата Еспара ще се ограничи с една ръка. Та това си е успешна сделка, като се има предвид какво може да ми се случи, ако ми скроят шапката на улицата.

— Как се казва благородникът, когото си ударил? — попита Сабета.

— Какво ви пука? — попита Монкрейн. — Каква полза за вас, след като ще се понесете обратно натам, откъдето сте дошли, мамицата му?

— Или говори по-тихо, или утре ще те внесат на носилка в съда! — каза единият от стражите.

— Признавам, че това може и да е приятно — каза Монкрейн. — Защо не опитате?

— Джасмер — рязко го спря Сабета. — Погледни ме, тъпако!

И Джасмер я погледна.

— Не ми пука какво си мислиш за нас — прошепна тя. — Знаеш що за човек е нашият господар. И от каква организация идваме. Ако не спреш да ревеш като магаре, ето какво ще стане. Ще си тръгнем.

— Планът ви ми харесва — каза Монкрейн. — Докарайте го до край!

— Ще останеш, както ти се полага, година и един ден в тази кула. После ще ти отрежат проклетата ръка и ще те изхвърлят навън. А знаеш ли какво ще те чака там? Повече каморци, отколкото си виждал през скапания си живот. Не само нас и тримата, които в момента се трепят заради тебе в другия край на тоя гноясал град. Имам предвид зли, малоумни и кривогледи шибаняци, пръкнали се от адови утроби — те ще ти видят сметката. Ще изкараш десет дни заключен в сандък на път за Камор, потънал в собствената си пикня!

— Я почакай! — каза Монкрейн.

— Нямаш никакви скапани кредитори, ясно ли ти е? Ние сме на първа линия сега. Само за нас трябва да се притесняваш. Имаш споразумение с нашия гариста. Знаеш ли какво значи тази дума?

— Разбира се, че…

— Очевидно не знаеш! Учителят ти прати петима от нас, безплатно и безусловно, с готовност да изправим на крака трупата ти. Оставаше само да усвоим от теб занаята. Но ти предпочиташ да не спазиш уговорката и да обидиш един гариста. Е, дано си прекараш добре годината, тъп смешнико! Но щом годината свърши, отново ще ни видиш. Да вървим, Лукаца.

Сабета рязко се обърна и Локи, който с увлечение одобряваше нейната сценка, възнагради Монкрейн с леко ухилване, преди и той да му обърне гръб.

— Почакайте! — просъска Монкрейн.

— Името на благородника, когото си ударил? — Сабета не му остави повече време да се моли или да се настройва; завъртя се и го връхлетя толкова бързо, колкото и се бе престорила, че си тръгва.

— Булидаци — каза Монкрейн. — Барон Булидаци от Палацо Корсала.

— А защо го направи?

— Бях се запил — каза Монкрейн. — Той искаше… Той дойде в хана на Глориано. Искаше да изкупи дълговете ми и да заеме мястото на шеф на трупата.

— И заради това си го фраснал в зъбите? — попита Локи. — А на нас какво се каниш да направиш, като се измъкнеш оттук — ще се опиташ да ни изтръгнеш сърцата ли?

— Булидаци е тъпунгер! Задръстен малък тъпунгер! Едва ли е по-голям от тебе, а мисли, че може да ме купи и да ме продаде, като че съм скапан стол. Театрална трупа и навсякъде да пише неговото име — много яко ще е, нали? Отидоха ми двайсет години, за да създам собствена трупа. Няма вече да ставам наемен работник на никого. Вместо това предпочитам Кулата на плача — ден след ден, година след година.

— По кой начин е било за предпочитане да го нападнеш пред това да спасиш своята трупа? — попита Сабета, в чийто глас звучеше толкова скептицизъм, колкото усещаше Локи.

— На него не му пука за трупата — каза Монкрейн. — Иска да си я окачи на стената като скапан ловен трофей! Трябва да разполага с благотворителен проект, който да размахва в лицето на всяка лъскава путка, подир която тича, за да показва какъв чувствителен и артистичен човек е! Отказвам да продавам доброто си име, за да помагам на богати младоци да си го турят на мокро!

— Какво добро име? — попита Локи. — Дори членовете на твоята трупа мечтаят да видят как те изяжда мечка.

— С радост ще доставя мечката — каза Сабета. — За нещастие на всички, ние все така искаме да те спасим. Затова искам да си седиш тихо в килията и да си прехапеш езика.

— Утре въпросният барон Булидаци ще ти прости обидата и ще се откаже от подаването на оплакване.

— Какво? — извика Монкрейн. — Чуй ме, момче. Дори ако Булидаци има хиляда кура в гащите си и ти духаш на всеки, като че е флейта, от сутрин до залез…

— Той ще ти прости обидата — каза Сабета, стиснала зъби, — защото това е единственото възможно спасение, което сме в състояние да ти осигурим. Разбра ли? Само с тази карта разполагаме, затова ще стане именно така. Щом излезеш, ще обсъдим какво ти трябва, за да продължиш да подготвяш своята „Република на крадците“.

— Едно е трудното в тази фантазия, момиче — нужно е и двамата да бъдем с всичкия си — тихо каза Монкрейн.

— Нужно е да си затвориш устата и да се овладееш — каза Сабета. — И моето име не е Момиче. През повечето време можеш да ме наричаш Верена Галанте. Ако обаче съм на сцената, ще ме наричаш Амадин.

— Сериозно? — изсмя се Монкрейн. — Това предположение изпреварва с няколко крачки моето разбиране.

— Връщай се в килията си — каза Сабета. — Гарантирам, че утре ще разговаряме отново.

— Дори ако го измъкнем — каза Локи, — ще се наложи да го водим на каишка.

— Той е заплаха и за себе си, и за всички нас — съгласи се Сабета. — Когато го притиснем, няма да го оставим да диша. Да му е ясно, че ще бъде наблюдаван и преценяван непрекъснато.

— Между другото, коя е Амадин?

— Най-хубавата роля в „Републиката на крадците“ — ухили се Сабета.

— Не съм чел нищо от пиесата.

— А трябва, защото добрите роли ще се разграбят.

— Не знам кой пазеше екземпляра само за себе си по целия път дотук!

— Монкрейн сигурно има още екземпляри някъде независимо от хаоса, в който е трупата. Дженора ще е наясно. Но най-напред ще трябва да направим нашето чудо.

— Чудо и още как! — рече Локи. Слизаха по Легионерското стълбище през застиналите фигури на наредените мраморни войници. Вече не ръмеше толкова, но се чуваше приглушен тътен на гръмотевици в небето. — Ще трябва да намерим този Булидаци, докато сме горе-долу в същия състав, и да го убедим да прости на един от най-откачените гадняри, които съм виждал, за това, че е бил напълно незаслужено нападнат от пиян човек.

— Някаква идея?

— Ами… може би.

— Изплюй я. Успях да накарам Джасмер да млъкне за достатъчно дълго време, та да обясня позицията ни. Изкарала съм си парите за деня.

— А и беше удоволствие да те гледа човек — каза Локи. — Но бездруго ти винаги…

— Ти в момента нямаш време да ме очароваш — каза Сабета и лекичко докосна рамото му и го побутна. — А пък аз със сигурност нямам време да бъда очарована.

— Правилно. Така си е — съгласи се Локи. — Нужен ни е подход, с който да се приближим. Кое може да го накара да ни отвори вратата? Какво ще кажеш, ако сме каморски благородници, които пътуват инкогнито?

— И се крият в Еспара — добави тя, защото идеята явно ѝ хареса. — Защото у дома има размирици?

— Хм… Не. Не, ако имаме неприятности у дома, нищо не можем да му предложим. Възможно е дори да представляваме риск за него.

— Прав си. Добре. Двамата с теб сме… братовчеди — каза Сабета. — Първи братовчеди.

— Братовчеди… — повтори Локи. — Има толкова много проклети въображаеми братовчеди. С теб сме братовчеди, а ако се наложи да представим братята Санца, те са от семейните слуги. Ние сме… Внуци сме на стар граф, който не се появява много в обществото.

— На Черното копие — каза Сабета. — На граф Енрико Боталио, Черното копие. Преди няколко години работих като миячка на съдове в къщата му — през лятото, което ти прекара във фермата.

— Семейство от Петте кули — каза Локи. — Самите ние в кула ли сме живели?

— Да, по-голямата част от семейството живее там. Графът не се е появявал в града от двайсет години; на годините на херцог Никованте е. Аз съм дъщеря на най-големия му син… А ти си син на най-малкия. Графът няма други деца. И между другото, баща ти е починал. Преди две години, при падане от коня.

— Добре е, че го научих. Ако се яви нужда от подробно описание на домакинството, при възможност винаги ще ти прехвърлям топката — каза Локи и щракна с пръсти. — Ние сме в Еспара, защото ти искаш да задоволиш желанието си да бъдеш на сцената…

— Което никога не бих могла да направя под истинското си име в Камор!

За пръв път Сабета довършваше негова мисъл — нещо, което Джийн правеше непрекъснато. Топла вълна обля Локи.

— Страхотно — продължи тя, без да усети това. — Значи сме тук инкогнито, но с разрешение на семействата ни.

— Така че, който ни помогне, ще си осигури властен и заможен приятел в Камор. — Локи не можеше да спре да се усмихва при невероятната мисъл, че в крайна сметка са намерили изход. — Сабета, това е страхотно. И е най-тънкото лайняно въже, на което сме увисвали някога.

— А сме тук по-малко от ден.

— Трябва да си измислим имена.

— Няма да се напъваме. Аз съм Верена Боталио, а ти — Лукаца Боталио.

— Адови огньове, да! — Локи се огледа, за да се увери, че все още се намират в ограниченото пространство на Еспара, с което беше успял да се запознае. — Трябва да се върнем в хана и да видим какво са направили с конете. После може да посетим Булидаци и да го помолим да не разсъждава прекалено много за това откъде сме се появили.

— Братовчедът на Алондо беше както се очакваше — каза Джийн и махна с ръка на млад мъж с брада и по-тежък от Алондо, но иначе негово подобие, който седеше опрян на стената в края на общата зала в хана на Глориано заедно с Алондо, Силванус, братята Санца и няколко полупразни бутилки. В стаята нямаше други хора, непознати или нови. — Уговори да вземем малко над роял на кон. Струваше ни само две бутилки вино. А, обещах му също и роля в пиесата.

— Какво?

— Без реплики. Просто иска да е в костюм и да го намушкат, така каза.

— Стига да не му се плаща — каза Сабета.

— Иска само да се напива — каза Джийн. — Забелязвам, че не сте помъкнали със себе си някой едър сирестийски импресарио.

— Играта почна — осведоми го Локи. — Развързвай кесията си! Братя Асино! Станете за момент, трябва да поговорим относно финансите.

— О, остави ги! — каза Силванус. — Веселбата е в нашия край на стаята, а младият коняр тъкмо щеше да иде за още вино.

— Не сте изпразнили трите бутилки, които имате — напомни Локи.

— Те вече пишат писма за сбогом до семействата си — каза Силванус. — Гробчетата им вече са изкопани. Ох, сигурно първо ще трябва да стана, а после ще мога да пикая, нали? — И той се извъртя настрани горе-долу по посока на вратата, водеща към наводнения вътрешен двор. — Подай ръка, конярю, подай ръка! Ще вървя на четири крака, само и само да ми помогнеш!

— Чудничко — каза Локи и издърпа Кало и Галдо, за да станат. — Прекрасно. Вие двамата ще последвате ли Силванус по оповръщаната пътека?

— Може да ни виждат малко в мъгла — каза Кало.

— Да сме леко размити в краищата — добави Галдо.

— Сигурно ще е за добро. Искам от вас да дойдете тук и да изсипете съдържанието на кесиите си.

— Какво искаш да направим?

— Трябва ни суперкесия — каза Сабета.

— Какво, по дяволите, е суперкесия? — попита Дженора, навъртаща се там в точно пресметнат миг, за да подслуша какво замислят скупчилите се Джентълмени копелета.

— Щом питаш, ето какво е: кесия с монети, която ще приготвим, за да изглежда, сякаш носим със себе си огромни суми — обясни Джийн.

— О, сигурно е хубаво човек да си има такова нещо — каза Дженора.

Като използваха отделна маса, петимата каморци изсипаха личните си средства, към които Джийн добави полученото от продажбата на конете, а Локи смеси парите с останалото от онова, което им даде Окови. Каморски барони, тайрини и солони издрънчаха сред еспарански фифти и копини.

— Махнете медните монети от купа — каза Локи. — Струват колкото един от братята Асино.

— Цункай ми гъза — каза Кало.

Пет чифта ръце взеха да се ровят в купа и да отделят настрани медните монети, докато в средата на масата не остана намаляла бляскава купчина.

— Делим медните монети на пет, така че всеки да получи по нещо — каза Локи. — Златото и среброто отиват в кесията.

— Искаш ли леля да смени някои от каморските пари? — попита Дженора, която надничаше през рамото на Локи.

— Не — отвърна Локи. — За момента да ги има, е точка в наша полза. — Какво се събра в кесията?

— Пет крони и три тайрина — каза Сабета. — Заедно с два рояла и един фифт.

— Това са повече пари, отколкото гостите на леля ми са виждали от дълго време — каза Дженора.

— Не е колкото исках — каза Локи, — но може да бъде убедително. Няма пътуващ актьор, който да носи със себе си заплатата си за година и половина.

— Особено ако не взема пукната пара — каза Дженора.

— С този въпрос ще се заемем утре — каза Локи и здраво върза суперкесията. — Надявам се, в присъствието на Монкрейн, който да слуша много внимателно.

— А сега къде отиваш? — попита Джийн.

— Да види крушата за боксиране на Монкрейн — каза Сабета. — И ако кучият син, сирестиецът, може да ни научи да станем по-добри актьори, отколкото сме в момента, когато очакваме да ни мине номерът, той всъщност ще е заслужил спасението си.

— Искате ли ескорт? — попита Джийн.

— Като имаш предвид видяното тази вечер, кой според теб има по-голяма нужда от ескорт: Сабета, аз или близнаците? — попита Локи в отговор.

— Имаш право. — Джийн избърса оптикалите си с яката на туниката и отново си ги сложи. — Ще пазя да не се забъркат в нещо и ще се опитам да подлъжа Силванус да преспим вътре.

— Къде се намира Палацо Корсала? — попита Сабета.

— В северната част, богат квартал — отвърна Дженора. — Веднага ще го забележите. Чисти улици, красиви къщи, пердашат хора като Силванус и Джасмер само като ги мернат.

— Ще си наемем карета — каза Локи. — Няма да изглеждаме достатъчно порядъчни без карета.

— Значи, ще направим визита на барон Булидаци? — попита Сабета.

— Да — каза Локи. — Не, почакай. Забравихме нещо страшно важно. Да се върнем при Винаги будния Салвард и да се надяваме, че продължава да ни съчувства.

— Търговците минават през задния вход — изрева приличащият на вековно дърво мъж, който отвори входната врата на Булидаци. — А приемното време за търговците е…

— Да си виждал търговци, които наемат карета с четири коня, за да правят посещенията си? — попита Локи и посочи с палец зад гърба си.

Наетата от тях карета чакаше зад редицата алхимично миниатюризирани маслинови дръвчета, които засланяха имението на Булидаци от улицата. Кочияшът не беше харесал дрехите им, но сребърните им монети се оказаха напълно адекватна гаранция.

— Ако обичаш, предай това на господаря си — каза Сабета и подаде на слугата бяла картичка. Бяха я отмъкнали от офиса на Винаги будния Салвард, който с доволство се съгласи да им вземе за нея и за мастилото няколко копини.

Слугата се взря в картичката, изгледа ги сърдито и отново се взря в картичката. Каза: „Чакайте тук!“, и затвори вратата.

Минаха няколко минути. Тихото капане на вода от платнения заслон над главите им се превърна в кротко, непрекъснато потропване, когато дъждът отново се засили. Най-после вратата проскърца, отвори се и правоъгълник от златна светлина от къщата падна върху тях.

— Елате — покани ги едрият слуга.

Зад него чакаха още двама мъже и за миг Джийн изпита опасението, че е засада. Тези слуги обаче не размахваха нищо по-страшно от кърпи, с които избърсаха мокрите обувки на Локи и Сабета.

Къщата на барон Булидаци не се отличаваше от подобните на нея къщи, които Локи бе виждал. Беше достатъчно удобна и мебелирана, за да демонстрира налично богатство, но нямаше нищо величествено или специално; във фоайето не се виждаше „акцент“, както често наричаха разните скулптури, та новодошлите гости да се изумят.

Слугата ги поведе през всекидневната, после влязоха в топла, осветена стая със стени, тапицирани с филц. Донякъде хубав наглед мъж на около двайсет години с дълга до раменете черна коса и черни очи, близко едно до друго, се беше облегнал на билярдна маса с щека в ръце. Бялата картичка беше на масата.

— Почитаемата Верена Боталио с придружител — каза без въодушевление слугата и тутакси напусна залата.

— От Исла Зантара? — попита малко по-приветливо Булидаци. — Току-що видях визитката ви. Това не е ли част от Алчегранте?

— Да, лорд Булидаци — каза Сабета, като леко кимна и се поклони, както беше прието в Камор при неофициални приеми във висшето общество. — Били ли сте някога там?

— В Камор ли? Не, не. Винаги съм искал да го посетя, но не съм имал тази чест.

— Лорд Булидаци — каза Сабета, — позволете да ви представя братовчед си, почитаемия Лукаца Боталио.

— Братовчед, значи? — каза Булидаци и кимна, когато Локи му се поклони.

Еспаранският лорд му подаде ръка. Докато се здрависваха, Локи отбеляза, че Булидаци е със солидно телосложение, горе-долу като на кочияша, братовчед на Алондо, и здраво стисна ръката му.

— Благодаря ви, че ни приехте — каза Локи. — И двамата щяхме да ви пратим визитки, но за съжаление, само Верена си е взела.

— Така ли? Надявам се, че не сте били ограбени? Да не би затова да идвате, облечени с такива дрехи? Прощавайте, че го споменавам.

— Не, към нас не са проявявали лошо отношение — каза Сабета. — И няма нищо за прощаване; ние пътуваме не както обикновено, а инкогнито — само с телохранител и двама слуги, макар че в момента не са с нас.

— Инкогнито? — повтори Булидаци. — Да не би да ви заплашва някаква опасност?

— Ни най-малко — засмя се Сабета, а после се обърна и се престори на изненадана (Локи беше сигурен, че само защото я познаваше толкова добре, разбра, че промяната е по нейно желание) от сабята, сложена за украса на полица от вещерско дърво. — Дали правилно си мисля какво е това?

— И какво по-точно си мислите? — попита Булидаци, а на Локи му се стори, че говори малко по-рязко от преди.

— Това със сигурност е ДиВорус… Печатът на дръжката…

— Така е — каза Булидаци, чийто тон мигновено изгуби бликналото нетърпение. — Едно от по-късно изработените оръжия, но все пак…

— Аз използвах ДиВорус — каза Сабета и постави ръката си на дръжката на сабята. — Рапира Воалантебона. Не ме разбирайте погрешно, не беше моя, а на инструктора ми. Още не съм забравила баланса ѝ, украсата по стоманата… И вашата дръжка изглежда достойно потъмняла. Предполагам, че я използвате за подготовка?

— И то често — каза Булидаци. — Тази се нарича Драковелус. От три поколения е в семейството. Подхожда на стила ми… Не съм най-бързият на арената, но когато се движа, зад движението ми има сила.

— Сабята награждава онзи, който умело я използва — каза Сабета.

— Пренебрегваме братовчед ви — каза Булидаци. — Простете ми, Лукаца, не позволявайте на моите увлечения да ви изключат от разговора.

— Няма нищо, лорд Булидаци. И аз имах години наред учители по фехтовка, разбира се, но в нашето семейство Верена е познавачът.

Едрият слуга на лорда се появи отново и прошепна нещо на ухото на барона. Докато свърши, Локи успя да преброи до десет наум. Мъжът излезе, а баронът впери поглед в Локи.

— Знаете ли, току-що си спомних — каза той — за Боталио… Не е ли това един от родовете на Петте кули?

— Точно така е — потвърди Сабета.

— Но вие сочите за адрес Исла Зантара — каза Булидаци.

— Обичам дядо — каза Сабета, — но положително разбирате, че всеки на моята възраст предпочита да си има собствено малко имение.

— А дядо ви е… — подкани я с очакване Булидаци.

— Дон Енрико Боталио.

— Повече известен като граф Черно копие? — все така предпазливо продължи лорда.

— Бащата на Верена е най-големият син на графа — каза Локи. — А аз съм син на най-малкия.

— Така ли? Мисля, че съм чувал за баща ви, Лукаца — каза баронът. — Надявам се, че е добре?

Локи усети прилив на облекчение, че решиха да се представят за членове на семейство, което Сабета познаваше. Булидаци явно имаше достъп до някакъв справочник за знатните каморци. За кратък миг Локи се престори, че унива, но после на лицето му се изписа една явно насилена усмивка.

— Съжалявам — каза той, — но трябва да ви съобщя, че баща ми почина преди няколко години.

— О! — възкликна Булидаци и видимо се успокои. — Простете ми. Сигурно съм имал предвид друг. Но защо вие двамата просто не казахте името на графа, когато…

— Благородни братовчеде — каза Сабета, като мигновено премина на своя отличен благороднически терински, — в Камор името Черно копие веднага привлича вниманието, ала едва ли сте си помислили, че можем да се държим толкова просташки, та да се опитаме да ви изумим с него в Еспара, след като се познаваме толкова отскоро и сме гости на дома ви?

— Как така „просташки“? Не, никога! — каза Булидаци на същия език. Предполагаше се, че всеки, който има знатен произход, изтърпява да учи такъв терински дълги години и баронът със сигурност беше изтърпял наказанието си в чистилището на спрежения и времена. — Нямах предвид да проявявате грубост.

— Лорд Булидаци — започна Локи, като върна разговора към обикновения терински, — ние ви дължим извинение за това, че ви се натрапихме в този си вид. Имаме своите причини, но не бива да съжалявате за проявената предпазливост.

— Радвам се, че го разбирате — каза лорда. — Тимон!

Едрият слуга, който очевидно се навърташе край вратата, влезе.

— Всичко е наред, Тимон — каза баронът. — Струва ми се, че гостите ще останат известно време. Донеси столове.

— Разбрано, милорд — каза слугата и мигновено престана да излъчва студенина и заплашителност, сякаш това бе шапка, която свали.

— Надявам се да не възразявате да поговорим тук — каза Булидаци. — Моите родители… Само година мина оттогава. Още не мога напълно да приема, че кабинетът е мой.

— Познато чувство — каза Локи. — Наследяваш спомените на къщата заедно с изграждащите я камъни. Месеци наред не се докоснах до нищо в библиотеката на баща ми.

— Да ви наричам ли тогава дон и дона Боталио? — попита баронът.

— Само ако искате да ни поласкаете — усмихна се Локи.

— Дядо носи титлата, а към баща ми, като към пряк наследник, се обръщат с „дон“. Но тъй като сме две поколения след титлата, в момента ние сме просто двама „почитаеми“.

Тимон се върна, придружен от бърсачите на обувки — носеха три стола с високи облегалки, които сложиха до билярдната маса.

Булидаци изглеждаше достатъчно убеден в тяхната автентичност и Локи усети болка, смесена със страхопочитание и безпокойство. Един от лордовете на града, който само с една дума можеше да ги хвърли в затвора (или да им стори нещо още по-лошо), приемаше фалшивата им самоличност, като че беше прост бакалин, страж или партиен активист. Окови имаше право. Подготовката им беше осигурила забележителна свобода на действие.

Въпреки това му се видя разумно да затвърди, доколкото е възможно, впечатлението.

— Богове на небесата! — възкликна той. — Ама че съм глупак! Простете, лорд Булидаци! По дяволите, в Еспара е обичайно да се дава поощрение на домашните слуги!

И Локи извади кесията си, след което разигра, както смяташе, прекрасна сценка как се спъва подир оттеглящия се Тимон. Падна върху билярдната маса и сукното бе залято от поток дрънчащо злато и сребро.

— Добре ли сте?

Баронът мигом отиде до Локи и му помогна да се изправи, а Локи беше доволен, че той видя много добре монетите.

— Добре съм, благодаря. Толкова съм несръчен; виждате, че цялата грация на рода е отишла при Верена — каза той, загреба с ръка монетите и ги прибра в кесията.

— Беше нищожно отклонение — каза Булидаци, като помогна на Сабета да се разположи на стола. — Е, по празници наистина раздаваме подаръци, но организираме малка церемония, а има и някакви храмови глупости. Няма за какво да се безпокоите.

— Много сме ви задължени — каза Локи с облекчение, че е успял да се измъкне, без да намали с нещо парите в кесията. Просто Булидаци трябваше да повярва, че парите не са истинската им цел.

— Предполагам, че сега бихте искали да научите защо дойдохме при вас — каза Сабета.

— Разбира се — каза Булидаци. — Но преди това ми кажете как желаете да се обръщам към вас, ако не е с „дона Боталио“?

— Въпросът е лесен — каза Сабета и Локи усети грейналата ѝ усмивка като ритник с ботуш в гърдите, макар че не беше застанал така, че да му въздейства изцяло. — Наричайте ме Верена.

— Значи, Верена — повтори баронът. — Моля ви тогава вие да ме наричате Генаро, нека „лорд Булидаци“ вече не сгъстява въздуха между нас.

— С удоволствие — каза Сабета.

— Генаро, ние дойдохме, за да обсъдим положението на мъж на име Джасмер Монкрейн — обади се Локи.

— Какво?

— Нека аз го кажа без увъртания: дойдохме, за да ви помолим да оттеглите оплакването си и той да не бъде съден — намеси се Сабета.

— Искате да му простя?!

— Или поне така да изглежда — мило уточни Сабета.

— Това арогантно нищожество ме удари пред свидетели — каза Булидаци. — С опакото на ръката си! Нали не очаквате да повярвам, че един каморец би понесъл нещо такова, ако например някой от вас беше на мое място?

— Ако нямаше какво да спечеля от проявата на милосърдие — каза Локи, — щях да превърна лицето на тъпото копеле в кървава пихтия. А пък ако в момента никой от нас няма да има полза, ще ви придружа в съда просто заради удоволствието да чуя произнасянето на присъдата.

— Ние познаваме Монкрейн — каза Сабета. — Посетихме го в Кулата на плача…

— И защо?

— Моля ви, просто ме чуйте — каза Сабета. — Знаем какъв глупак е Монкрейн. Не сме тук, за да обсъждаме по-ярките фасетки на неговия характер, защото знаем, че той не притежава такива, нито молим за милост от негово име. Искаме да предложим едно взаимноизгодно споразумение.

— Каква може да ми е изгодата, ако бъда унижен пред целия град? — попита Булидаци.

— На първо място, кажете ни дали имахте сериозни намерения да финансирате трупата на Монкрейн и да му изкупите дълговете — каза Локи в отговор.

— Имах — каза баронът. — Със сигурност имах, докато той не реши да ми благодари, като се хвърли като маймуна върху ми.

— А защо му направихте предложение?

— Израснах с неговите спектакли — каза Булидаци. — Мама обичаше театъра. Едно време Монкрейн наистина беше голяма работа, още преди… Преди много години.

— И поискахте да станете негов покровител — уточни Локи.

— Всичките ни семейни пари са на сигурно място в хранилища, събират прах и плюят лихви. Реших за разнообразие да направя нещо смислено. Да вдигна Монкрейн на крака, да организирам работата както трябва, да свържа името си с нещо. — Булидаци започна да барабани с пръсти по един от подлакътниците на стола. — Лукаца, бихте ли обяснили?

— Разбира се — каза Локи. — Братовчедка ми Верена винаги е обичала театъра, доколкото в Камор има театър. Дядо на няколко пъти кани актьори заради нея. Но тя винаги е искала да бъде на сцената. Да играе. А това просто няма как да стане.

— Щеше да е приемливо да се посветя на алхимията, градинарството, рисуването или инвестирането. Или дори да участвам с кавалерията във война, ако имаше войни. Но наследниците с благородно потекло не се качват на сцената, не и в Камор.

— Не и ако искат да останат наследници — каза Локи. — А и дядо няма да бъде вечно с нас. След него е ред на чичо, а след чичо — на Верена.

— Графиня Черно копие, така ли? — каза Булидаци.

— От Херцога ще зависи дали прозвището да бъде запазено, той ще се разпорежда с Петте кули. Но земите ни ще си останат. Ако прозвището отпадне, аз ще бъда графинята на старите семейни имения.

— Значи, тук се представяте като актриса, за да избегнете скандал в Камор.

— Отлично го схванахте — каза Сабета. — Верена Галанте може да изкара едно-две лета на сцената в Еспара, а после Верена Боталио може да се върне към приличието у дома. Така се договорих с баща си, а освен това Лукаца и няколко доверени негови хора ме придружават, за да се грижат за мен.

— Това ни беше споразумението с Монкрейн: ние ще му осигурим няколко актьори, а той ще ни използва в своя пиеса — каза Локи. — Представете си изненадата ни, когато днес следобед пристигнахме и заварихме сегашното положение.

— А вие си представете изненадата ми, когато Монкрейн ме нападна! — каза Булидаци. — Печете ме на два огъня, приятели. Мога да защитя достойнството си според законите и обичаите на Еспара или пък мога да удовлетворя искането ви, към което в друг случай щях да бъда извънредно благоразположен. Но не мога да направя и двете.

— Ако се откажете да търсите сметка на Монкрейн поради страхливост или безразличие — каза Сабета, — тогава ще се съглася, че поведението ви е неприемливо. Но какво толкова, ако другите благородници разберат, че сте му простили заради един по-важен замисъл?

— Милост — каза Локи, като бавно приближи длани, сякаш изстискваше думите, за да се смесят, — амбиция, артистичност и добрият старомоден финансов усет. Всичко — наведнъж.

— Монкрейн не желае да има нищо общо с мене — каза Булидаци — и аз с радост му отвръщам със същото. Нека копелето да гние година и един ден. Може да поумнее, като му отрежат едната ръка.

— Не разполагам с година и един ден, Генаро — каза Сабета.

— Тогава защо не се срещнете с Басанти? Той преуспява. Дори си построи собствен театър. Сигурен съм, че докато мигнете, и вече ще бъдете на сцената. Защото сте…

— Да?

— Извинете ме за дързостта, но със сигурност безброй погледи няма да се откъсват от вас.

— С радост ви извинявам. Но ако Басанти наистина е онова, което е необходимо, защо, вместо към Монкрейн, не се обърнахте към него за партньорство?

— На Басанти не му е нужно някой да подхранва финансите му. И по отношение на Басанти няма какво да се изгражда. Трудно е да се хвали човек с нещо, вече постигнато от друг.

— Ако щете, вярвайте, но ние изпитваме горе-долу същото към Монкрейн — каза Сабета. — Той е средство за постигането на една цел. Простете му. Нека бъде освободен, а аз гарантирам, че ще приеме да бъдете негов патрон.

— Защо си въобразявате, че все още искам да му направя това предложение?

— Стига, Генаро! — каза Сабета, като надебели малко гласа си и тонът ѝ стана леко закачлив. — Не наказвайте себе си заради глупостта на Монкрейн! Планът ви е бил добър.

— Ако ни помогнете с това — каза Локи, — Монкрейн ще стане напълно зависим от вас. Финансов дълг, морален дълг, а ще разполагате и с нас, за да го слагаме на мястото му.

— Трупа „Монкрейн-Булидаци“ — каза Сабета.

— Или трупа „Булидаци-Монкрейн“ — каза Локи.

— Ще се приеме за слабост — каза баронът, но гласът му стана треперещ като на човек, почти готов да скочи в бездната, към която го тикаха.

— А вас ще сметнат за хитър — каза той. — Адове, ще решат, че поначало може да сте планирали всичко, за да ви забележат!

— Прекрасно! — възкликна Сабета. — В края на лятото, след като сме избили доволството от главата на Монкрейн, вие ще се изпуснете да кажете, че цялата работа е била номер за привличане на вниманието. Това ще е отплатата за малкото неудобство в съдебната зала утре! Басанти ще бъде забравен мигновено, а направеното от вас ще предизвика възхищението на всички в града.

— Ще им изглеждате направо гений — каза Локи, невероятно доволен от себе си.

— Трупа „Булидаци-Монкрейн“… — повтори баронът. — В названието има определена… тежест. Звучи някак благородно.

— Помогнете ми да бъда в светлината на прожекторите един-два сезона — каза Сабета, — а после уредете трупата с гастрол в Камор. Ще ви представим на дядо, на всички графове и графини, на Херцога…

— Може да играят поред във всяка от Петте кули — каза Локи. — В градините на покрива. Естествено, двамата с Верена ще изчезнем като актьори, но с радост ще гледаме спектаклите като ваши домакини.

— Нима това не си струва временното неудобство? — попита Сабета с усмивка, от която ледът би се изпарил.

— Имам нужда… от време да помисля — каза баронът.

— Да ви оставим ли сам? — попита Сабета и се надигна от стола.

— Да, за малко. Тимон ще ви донесе каквото пожелаете, в приемната зала.

Локи също стана от стола, но Булидаци му даде знак, като вдигна ръка.

— Ако обичате, вие останете, Лукаца. Ще съм ви благодарен да разменим някоя дума.

Локи седна отново на стола, крадешком погледна Сабета и видя, че тя почти незабележимо му кима. Оттегли се по същия път, по който бяха дошли.

— Лукаца — каза баронът, като се наведе напред и сниши глас, — надявам се да ми простите това своеволие. Известно ми е, че за каморците семейната чест не е шега работа, но не целя да ви обидя.

— Честно казано, Генаро, ние помолихме да ни направите утре услуга в замяна на обещания, които ще отнемат месеци или години, за да бъдат изпълнени изцяло. Съмнявам се, че можете да намерите двама души в Еспара, които да е толкова трудно да бъдат обидени, колкото ние с Верена в този миг.

— Вие и двамата сте толкова красноречиви — каза Булидаци, — че разбирам защо искате да бъдете на сцената. Но нека ви доверя нещо. Ако човек не мести погледа си, вашата братовчедка сякаш направо разцъфва. Когато влезе в тази стая, тя беше просто красива, но след като я гледах и слушах… Имам чувството, че дробовете ми направо са останали без въздух.

Локи имаше чувството, че неговите дробове направо са останали без въздух.

— Кажете ми, моля, тя наистина ли обича театъра? — попита баронът, явно забелязал промяната в държанието на Локи, докато Локи се мъчеше да се овладее. — И турнирите?

— Те са смисълът на живота ѝ — каза Локи.

— Сгодени ли сте?

В Локи нахлу поток от мигновени реакции: неудържимото желание да се изправи, да каже „да“, да удари шамар на Булидаци, да го сграбчи за косата и зъбите му да оставят широки бразди по билярдната маса… Последвалите пресмятания обаче му подействаха като кофа студена вода. Булидаци щеше да го убие, Сабета с радост щеше да му помогне, а включването на лична ревност в професионалния му образ щеше да обрече Джентълмените копелета на пълен провал.

— Не — каза той почти спокойно, — за мен е предназначена друга… Още откакто съм проходил. Ще се оженим, когато тя стане пълнолетна.

— А Верена? — попита Булидаци.

(Във въображението на Локи нахлу друга картина, която далече не му помагаше и се противопоставяше на нещо, което по-задълбочената му преценка намираше за неизбежно: Джийн Танен разбива задната врата и влиза, вдига Булидаци над главата си и го тръшва на билярдната маса — откъде накъде имаше такива пагубни фантазии за тази маса, която с нищо не му беше навредила? Все едно, по дяволите! Това никога нямаше да се случи!)

— Не е обвързана — отвърна Локи, намразвайки думата в мига, когато я изрече. — Татко и дядо винаги са смятали, че Верена… Че Верена е плод, който е по-добре да бъде откъснат едва когато си изяснят кой е най-изгодният начин… да го оберат.

— Благодаря, благодаря ви! — каза баронът. — Приветствам тази вест. Надявам се да не решите, че превишавам правата си, Лукаца. Произхождам от стар и почтен род. Притежавам няколко имения със сигурни приходи. Мога да предложа много при едно… сватосване.

— Не се и съмнявам — бавно каза Локи. — Стига това да я зарадва, а и граф Черно копие да се съгласи.

— Да, да! С благословията на семейството и ако това я зарадва. — Булидаци прокара ръка през косата си и без нужда нервно оправи белия копринен шал на врата си. — Ще го направя, Лукаца. Ще простя на Монкрейн и ще разчитам на вас да го държите под око. Ще осигуря нужното, за да бъдат платени дълговете му и омиротворени членовете на трупата. Само моля…

— Да?

— Да ми помогнете. Да ми помогнете, за да разкрия на Верена способностите си. Почтените си намерения. Да ме научите кои са начините да ѝ доставям радост. Да говорите благосклонно за мен.

— Ако Монкрейн бъде освободен…

— Ще бъде — каза Булидаци. — Няма да остане в Кулата на плача нито миг повече от необходимото.

— Тогава аз съм на ваше разположение — тихо каза Локи, като отхвърляше нови видения как Генаро Булидаци плюе парчета от билярдната маса. — На ваша страна съм, приятелю.

1.

— Какво, по дяволите, става с нас, Джийн? — Локи разтърка очи и усети дискомфорт в корема и глезените — в този ред. — Тя ни сгъна като две стари палатки. Мамка му, какво е това на краката ми?

Точно над стъпалата, върху тънките му бледи глезени имаше железни пранги. Оковите бяха достатъчно хлабави, за да не спират кръвообращението, но всяка тежеше към три килограма.

— Предполагам, че искат да ни откажат от плуването — каза Джийн. — Само колко са предвидливи! Достойни противници.

— Решетките на прозорците не им стигат, така ли? Богове на небесата, имам чувството, че стомахът ми иска да изяде останалата част от тялото ми!

Локи разгледа по-подробно обстановката. Възглавници, полици, коприна и фенери — каютата беше обзаведена като за Херцога на Камор. До Джийн дори имаше етажерка с книги и ръкописи.

— Виж само какво ни е оставила! — каза Джийн и подхвърли на Локи книгата с кожена подвързия, която четеше. Беше стара книга куарто — печатана по осем страници на лист, после сгъван, — с позлата, алхимично използвана за три реда на корицата:

— О — тихо каза Локи, като остави настрани книгата. — Красавицата има жилка на кучка, широка колкото десет реки.

— А как те упои?

— По доста срамен начин.

На вратата на каютата се почука. Малко по-късно тя се отвори и по стъпалата слезе чевръст дългокрак мъж, чието изпито лице беше загоряло от дълги години на открито.

— Здравейте, момчета! — каза непознатият с едва доловим акцент на верарец. — Добре дошли на борда на „Смелия Волантин“. Солус Волантин, на вашите услуги. Казвам го сериозно: вие, момчета, сте първото и единственото ми задължение в това пътуване.

— Каквото и да ти плащат — каза Локи, — можем да го удвоим, ако веднага корабът тръгне в обратна посока.

— Нашата обща приятелка ме предупреди, че това сигурно ще е първото, което ще кажеш, мастер Лазари!

Локи изпука с пръстите си и го погледна сърдито. Трябваше да е благодарен на Сабета, че поне е запазила фалшивата им самоличност, но в момента изобщо не искаше да мисли каквото и да е за нея.

— Склонен съм да се съглася с предположението ѝ, че има много по-голяма вероятност да постигна успех и да получа добро заплащане в партньорство с жена, която все още е на свобода, отколкото с двама мъже, които тя ми доведе оковани.

— Ще утроим каквото е платила — каза Локи.

— Мъж, които е готов да размени гарантирана голяма печалба срещу обещанията на един гневен затворник, би бил прекалено глупав да е капитан на собствения си кораб — каза Волантин.

— По дяволите! Като не искаш да обърнеш лопатата, може ли поне да ми донесеш корабни сухари или нещо такова? — попита Локи.

— Общата ни приятелка каза, че храната ще е второто, за което ще си помислите. — Волантин скръсти ръце и се усмихна. — В тази част от пътуването си обаче няма да ядем сухари. Ще ядем току-що изпечен хляб с черен пипер и гъска, пълнена с глазирани с мед маслини, както и варени в бренди и сметана езерни жаби.

— Сигурно са ме ударили по главата — каза Локи. — От години не ми се е явявал по-глупав сън.

— Не е сън, приятелю. Предоставили са ни толкова добър готвач, че съм готов да го чукам шест дни от седмицата само и само да не слезе от кораба, стига да харесвах мъже. Но готвачът е още един дар, за който плати общата ни приятелка. Елате на палубата и позволете да ви обясня условията на вашето пътуване. Вие сте кучи синове с голям късмет!

На палубата Локи установи, че „Смелия Волантин“ е двумачтова бригантина с такелаж на добро равнище; платната ѝ не изглеждаха чисто нови, но и не приличаха на парцали. Около двайсетина мъже и жени се бяха наредили да зяпат как Локи и Джийн излизат от голямата каюта. Повечето имаха почернели, обветрени лица както моряците, но някои от по-снажните — несъмнено сухоземни зверове с едър кокал — изглеждаха като наскоро назначени биячи.

— Това е най-лекото пътуване, за което са ме наемали — каза Волантин. — Ще плаваме на запад по река Кавендрия до открито море. Един месец ще си правим есенна екскурзия, после ще завием и бавно-бавно ще се върнем в Картейн. Вие, господа, ще се наслаждавате на луксозна каюта, книги за четене и изискана храна. Вината, които сме приготвили за вашето пътуване, ще ви накарат да си мислите, че сте кралски роднини. И всичко това при едно условие: да се държите добре.

— Мога да платя три пъти повече от онова, което всеки от вас получава сега! — Гласът на Локи се извиси до вик. — И то само за да ни върнете в Картейн! За два дни, а не за два месеца работа!

— Стига, господине, опитайте да се държите добре! — отвърна Волантин, който за пръв път, изглежда, си изгуби доброто настроение. — Всякакви разговори от този род ще ви пратят обратно в трюма. Два са начините да извършите това пътуване: със свободни крайници и пълни стомаси или оковани в тъмното, извеждани навън да ядете и пикаете веднъж на ден. Ще пазя най-грижливо живота ви, но свободата ви може да потъне в морето, ако създавате неприятности.

— А какво е това на глезените ни? — попита Локи.

— Защита от изкушения — отговори Волантин.

— Пфу! А къде е тази храна… — промърмори Локи.

— Господи, хиляди извиненства! — извика мъж с лекьосана кафява роба, който с препъване се изкачи на палубата по главния люк. Беше блед, с пепеляворуса коса, понесъл прост метален супник и няколко самуна хляб. — Храна аз носи!

— Вашият известен готвач е вадран?! — учуди се Джийн.

— Да, така е — потвърди Волантин, — но трябва да ми се доверите. Адалрик е обучаван в Талишам и си знае работата.

— Сварява стриди и в сосове от ел — каза готвачът и подаде подноса на Локи; ароматът на прясната храна беше като нокаут.

— Хм, обсъждането на ситуацията може да се възобнови след около половин час — каза Локи.

— Уважаеми пасажери, стига да не се опитате да подкупите екипажа, можете да говорите каквото си искате! — уведоми ги Волантин.

2.

Когато отминаха първите два дни, стана ясно, че положението им е много комфортно, но и че обитават най-притеснителния затвор, който можеше да си представи Локи.

Поднасяха им великолепни ястия в изобилие, а виното се оказа дори по-хубаво от обещаното; елът беше пресен и сладък, а исканията им се изпълняваха без колебания и възражения.

— Копелетата са направили цяло състояние с тази поръчка — каза Джийн над остатъците от обяда на втория ден. — Не съм ли прав, момчета? Това е единственото обяснение защо се държат така с нас. Във всеки джоб има купчинка злато.

Всяко хранене ставаше в присъствието на четирима слуги — тихи, любезни и изцяло нащрек. Ножовете и вилиците бяха под брой; събираха всеки остатък и всеки кокал. Локи можеше да задигне безброй полезни неща, но нямаше смисъл да го прави, не и докато не премахнеха другите трудности на своето положение.

Спалното бельо се сменяше всеки ден с ново, а докато това ставаше, двамата обикаляха палубата. Локи виждаше достатъчно от вършеното в каютата, за да се чувства потиснат. Изтръскваха всичките им книги, отваряха шкафовете и ги преравяха, проверяваха хамаците, преглеждаха педя по педя дъските на пода. Докато двамата се върнат, всичко бе заело предишното си място и каютата изглеждаше много чиста, сякаш никога не е била използвана. Изглеждаше безсмислено да крият каквото и да е.

Претърсваха ги по няколко пъти на ден и не им позволяваха дори да бъдат с обувки. Всъщност единственото нещо от вън, което притежаваха, беше стегнато вързания кичур от косата на Езри, който пазеше Джийн. Локи отбеляза това с изненада сутринта на третия ден.

— Размених няколко думи със Сабета, след като хората ѝ ме повалиха — рече Джийн, който лежеше в хамака и безцелно въртеше кичура в ръце. — Тя каза, че на любезна молба не може да бъде отказвано.

— А каза ли нещо друго? Относно мене или да ми бъде предадено?

— Мисля, че беше казала всичко за казване, Локи. Този кораб играе ролята на прощално писмо.

— Сигурно е връчила на Волантин и екипажа десет страници с указания за нас.

— Дори малката им лодка е по-здраво вързана от обикновено, да не би някой бог да се пресегне от небесата и да я грабне от палубата — подметна Джийн.

— Сериозно? — Локи се измъкна от хамака, дотътри се до онази част на каютата, в която се бе разположил Джийн, и попита тихо: — Върху бакборда на главната палуба ли е? Мислиш ли, че може да ни влезе в работа?

— Никога няма да разполагаме с време, за да я спуснем на вода по правилата. Но ако разхлабим въжетата и ако има вълнение…

— Мамка му! — каза Локи. — Тръгнем ли по река Кавендрия, и чаша чай няма да се изплиска, докато не стигнем до другия ѝ край. Според теб с колко от тези приятелчета можем да се справим наведнъж?

— С колко ли бих могъл да се справя наведнъж? Ще бъда прагматичен и ще кажа — с трима. В общи линии съм сигурен, че мога да обработя целия екипаж по един, по двама, ако никой не обяви тревога, но ти видя как действат. Никой не работи сам. Не съм убеден, че с груба сила ще стигнем много далече.

— Знаеш ли, несъмнено ще бъде приятно, ако нашата благодетелка Търпение ни направи неочаквана визита — каза Локи. — Или дойде друг, свързан с нея. И горе-долу сега. Или… Точно сега!

— Мисля, че са ни изоставили — каза Джийн. — Сигурен съм, че някой или нещо ни наблюдава, но тук сме пратени от Сабета. Това ми се вижда според правилата — такива, каквито ги описа Търпение.

— Чудя се дали нейните Вързомагове биха поели такъв риск.

— Е, има и хубава страна. Храним се доста добре. Ти вече не приличаш на усукан макарон.

— Прекрасно е, Джийн. Не само че съм пратен в изгнание, но и ме угояват за колене. Дали има някакъв шанс да попаднем на Замира, ако стигнем Пиринчено море?

— И какво, по дяволите, би правила тя отново тук, толкова скоро след всичко, което се случи? — Джийн се прозина и се протегна. „Отровна орхидея“ ще се появи на хоризонта, за да ни спаси, колкото аз ще родя жив албатрос.

— Просто ми хрумна — каза Локи. — Едно много приятно и безцелно хрумване. Е, значи, ще се молим за лошо време.

— И ще се безпокоим за срязването на няколко въжета — добави Джийн. — Някаква идея?

— За нула време мога да пригодя нещо за нож, стига да знам, че ще се използва преди обиска на каютата ни на следващия ден.

— Добре. Ами оковите ни? Ти винаги си се справял по-добре от мен с подобни работи.

— Механизмът е сложен. Мога да използвам парчета от кост, но костта е прекалено трошлива. Счупи ли се, механизмът ще остане заключен завинаги.

— Тогава може да се наложи да ги търпим, докато не стигнем сушата — каза Джийн. — Е, едно по едно. Трябва да се намираме достатъчно близо до брега, имаме нужда палубата да се люлее, а и не бива да се окажем вързани в трюма, когато се е явила удобна възможност.

3.

Тази нощ небето отново посивя, заплашителни облаци къкреха на хоризонта, но лекото вълнение на Амател почти не накланяше палубата на „Смелия“ нито насам, нито натам. Локи прекара няколко часа облегнат на парапета на главната палуба, като се преструваше на спокоен, но тайно се взираше, за да не изпусне някоя пробягала светкавица или приближаваща гръмотевица. Единственият светлик, който виждаше обаче, беше призрачното блещукане в тъмните дълбини на езерото, като припламване на огнени съзвездия.

Напредваха бавно. През голяма част от времето духаха насрещни и необичайни есенни ветрове и при липсата на магове, които да оформят времето по свой вкус, им се наложи да лавират и след дълго и бавно придвижване поеха на югозапад. Волантин и екипажът, изглежда, изобщо не се вълнуваха. Дали прекосяваха половината свят, или плаваха само половин миля, щяха да вземат все същите пари.

През четвъртата нощ Локи забеляза да просветват жълто-бели илюминации на южния хоризонт, но възбудата му стихна, когато разбра, че вижда Лашейн.

На петия ден увеличиха скоростта, а капризните ветрове се засилиха. Цялото небе беше накъсано от изпълнени с обещание облаци и точно след пладне паднаха първите капки хладен дъжд. Джийн и Локи се оттеглиха в каютата си, като се мъчеха да изглеждат невинни. Заровиха се в книги и в безцелни разговори, но на всеки няколко минути надничаха от илюминатора на каютата и със споделено доволство гледаха как браздите между отделните вълни се задълбочават и пяната на гребените става все по-плътна.

В третия час на следобеда, когато дъждът валеше непрестанно, а вълнението на езерото отместваше кораба с един-два метра, Адалрик дойде на вратата, за да получи указания за вечеря.

— Мога телешка супа, господи?

— Задължително! — каза Локи. Ако се задаваше шанс за спасение, той искаше да го посрещне, натъпкал се с поне още едно от ястията на вадранския готвач-чудо.

— А какво ще кажеш за пиле? — попита Джийн.

— Веднага убива пиле!

— А и десерт — добави Локи. — Нека довечера десертът да е голям. Бурите ме карат на глад.

— Прави торта с медове и джинджифил — каза Адалрик.

— Само така, човече! — зарадва се Джийн. — Нека пием и вино. Две бутилки искрящо ябълково вино, става ли?

— Две бутилка — повтори готвачът. — Ще донася на вас.

— Почтен човек, макар че прави езика на нищо — каза Локи, когато готвачът затвори вратата. — Не ми е приятно да се възползвам от него.

— Едва ли ще му липсваме, ако се измъкнем — каза Джийн. — Има си цял екипаж да му се възхищава. Знаеш каква помия щяха да лочат, ако той не беше на кораба!

Няколко минути по-късно Локи излезе на палубата и остави дъжда да го намокри до кости — стоеше до фокмачтата и се преструваше, че не му прави впечатление как палубата леко се люшка ту на едната, ту на другата страна. Засега отместването едва се усещаше, но ако времето продължеше да се влошава, това щеше да стане многообещаваща тенденция.

— Мастер Лазари! — Солус Волантин слезе от квартердека; вятърът развяваше мушамата му. — Няма ли да се чувствате по-уютно в каютата си?

— Може би общата ни приятелка е пропуснала да ти каже, капитан Волантин, че и аз, и мастер Калас сме пътували по море. В сравнение с преживяното край Призрачните ветрове това е просто забавно.

— Знам част от историята ти, Лазари, само че отговарям за твоята безопасност.

— Е, докато някой не свали тия железа от краката ми, не би било възможно да доплувам до брега, нали така?

— Ами ако настинеш?

— Докато Адалрик е на кораба?! Той сигурно разполага с питие, което може да прогони и самата смърт.

— Поне няма ли да се съгласиш да си облечеш мушама, та да не приличаш толкова на полудял пътник?

— Няма да е зле.

Волантин повика един моряк да донесе мушама, Локи се наметна с нея и затегна връзките, после продължи:

— Ще простиш невежеството ми, но къде всъщност се намираме?

— На шейсет мили западно от Лашейн, с точност до милимунда във всяка посока.

— Аха… Струва ми се, че снощи забелязах града.

— Придвижваме се успешно на запад. Ако трябваше да спазвам разписание, щях да бъда в отвратително настроение, но благодарение на вас не бързаме, нали така?

— Точно така. А това на юг по-тежки бури ли са?

— Сянката ли? Това е брегът откъм подветрената страна, мастер Лазари. Проклет залив на завет. Намираме се на осем-девет мили от южния бряг на Амател и се мъчим да не се приближаваме повече. Ако можем да изплаваме от тая каша и да се довлечем още двайсет-трийсет мили на запад-северозапад, ще стигнем право до Кавендрия, а оттам чак до Пиринчено море има само един плитък басейн.

— Радвам се да го чуя — каза Локи. — Бъди спокоен, нямам никакъв интерес да се удавя.

4.

Вечерята беше отлична и продуктивна. Четирима от моряците на Волантин наблюдаваха от ъглите на каютата, докато Локи и Джийн ометоха супата, пилето, хляба, тортата и искрящото ябълково вино. Точно след като отвори втората бутилка обаче, Локи даде знак на Джийн, че ще се прояви като много несръчен.

Като се пригоди към лашкането на кораба, той събори новата бутилка от масата. Бутилката падна лошо, счупи се и плисна студеното пенливо вино по босите му нозе. Като разбра, че от счупената бутилка няма парчета, които да може да се използват вместо нож, както се беше надявал, Локи успя да пусне на пода и чашата си, с по-задоволителни резултати.

— Мамка му, хубава работа! — изруга той на висок глас, смъкна се от стола си и клекна до парчетата. Прокара ръка над тях, сякаш се чудеше как да постъпи, и след миг едно дълго и здраво парче стъкло беше прехвърлено от дланта му в ръкава на туниката. Направи го предпазливо — петно кръв по ръкава положително щеше да привлече вниманието.

— Остави — обади се един от моряците и даде знак на друг моряк да иде до палубата. — Нищо не пипай. Ние ще го оправим.

Локи отдръпна ръката си и внимателно отстъпи няколко крачки.

— Ще поискам още вино — каза Джийн, вдигнал предизвикателно чашата си, но може би пи достатъчно.

— Заради люшкането на кораба стана — рече Локи.

Охранителят се върна с четка и метална лопата. Бързо събра счупеното.

— Ще измием пода утре, когато оправяме каютата, сър — каза един от моряците.

— Поне мирише хубаво — подхвърли Локи.

Охранителите не го претърсиха. Локи, който гледаше през илюминатора и се наслаждаваше на сгъстяващия се мрак, си позволи лукса едва видимо да се ухили.

Когато остатъците от вечерята бяха отнесени (като преброиха ножовете, вилиците и лъжиците) и каютата отново остана на него и на Джийн, Локи внимателно измъкна парчето стъкло и го сложи на масата.

— Не изглежда кой знае какво — каза Джийн.

— Трябва да се увие единият му край — рече Локи. — И знам точно с какво ще го направя.

Докато Джийн остана облегнат на вратата на каютата, Локи използва парчето стъкло, за да отдели внимателно вътрешната част от предната корица на „Републиката на крадците“. След няколко минути рязане и белене той се сдоби с парче от кожената подвързия с неправилна форма, както и с част от конците, използвани за гръбчето на книгата. Нагласи единия край на парчето стъкло върху кожата и здраво го уви, като направи нещо като миниатюрен трион. Увитият с кожа край можеше без проблеми да се хване с ръка, а режещият край да се движи по въжето, което искаха да прережат.

— А сега — тихо каза Локи, като вдигна произведението си на светлината на фенера и го разгледа със смесица от гордост и трепет — няма ли да се качим на палубата и да се насладим на времето?

За тяхна радост, времето се беше влошило и валеше силен есенен дъжд. Вълните в езерото достигаха два метра, а светкавиците проблясваха зад непрестанно движещите се облаци.

Локи и Джийн, и двамата с мушами, се разположиха от вътрешната страна на корабната лодка, захлупена и вързана на главната палуба. Лодката беше дълга около два метра и половина, като онези, които обикновено са окачени на кърмата на корабите. Локи предположи, че спешната необходимост да сложат метални решетки на илюминаторите на каютата, беше принудила екипажа да премести лодката. Бяха я вързали на палубата с въжета, прекарани през халки — един екипаж можеше да се справи с тях за минути, но ако той и Джийн се опитаха да освободят лодката по обичайния начин, щеше да им е нужно много повече време, за да не ги забележат. Решението беше да се прережат въжетата — да се отслабят най-важните от тях и да се изчака случайно люшване на кораба, при което да пуснат на вода лодката, а после по някакъв начин да влязат в нея.

Джийн кротко си седеше, докато Локи действаше с незаменимото парче стъкло — пет, десет, двайсет минути. Мушамата на Локи се оказа от голяма полза: криеше каквото върши, но понеже трябваше да не мърда рамото и ръката си над лакътя, цялата тежест падаше върху китката му и останалата част от ръката. Той спря едва когато всичко го заболя, после внимателно предаде стъклото на Джийн.

— Странно, но на вас двамата времето сякаш изобщо не ви влияе — каза Волантин, минавайки покрай тях с фенер. Погледна ги изпитателно, очите му шареха насам-натам да видят дали всичко е на мястото си. Накрая се успокои и сърцето на Локи се върна към обичайния си ход.

— Още сме загрели от вечерята, капитане — каза Джийн. — Пък и сме виждали бури в Пиринчено море. Това е приятно разнообразие на монотонното ни обитаване на каютата.

— И да е монотонно, поне е безопасно. Може да останете още тук, стига да не се пречкате на другите. Скоро ще трябва да опънем платната. Ако се озовем много близо до брега, ще ви накарам да слезете в трюма.

— Да няма проблеми? — попита Локи.

— Досаден вятър от север и северозапад, обръща се както най-малко ни е от полза. На пет мили от брега сме, а трябваше да сме на десет.

— Ние сме най-лоялният ти и предан баласт, капитане — каза Локи. — Нека храната се смели още малко и може би ще хукнем да се прибираме.

Щом Волантин се отдалечи, Локи усети, че Джийн се е върнал към работата.

— Нямаме много време — промърмори Джийн. — Едно-две несрязани въжета са равни на двайсет; някои неща не се късат, каквато и сила да се използва.

— Доста прокъсах въжетата от моята страна — каза Локи. — Просто трябва да продължим да го правим, докато можем.

Минутите се нижеха. На палубата се появиха моряци, които проверяваха навсякъде дали всичко е наред, а точно зад тях двамата мъже отчаяно се мъчеха да създадат проблем. Корабът непрестанно се люшкаше настрани, на хоризонта проблясваха светкавици, а Локи установи, че с времето все повече се изнервя. Ако не успееха, той не се съмняваше, че заплахата на Волантин да ги затвори в трюма, ще се осъществи светкавично.

— Адове проклети! — промърмори Джийн. — Това усети ли го?

— Какво да усетя? О, по дяволите! — Корабът се беше наклонил надясно и лодката опираше с по-голяма тежест върху гърба и раменете на Локи. Но крепящите я въжета започнаха да сдават по-рано от очакваното. — А сега какво ще правим, адове?!

— Почакай! — промърмори Джийн. Корабът се наклони наляво и чуха скърцащ звук по палубата. Локи се молеше шумът на вятъра да го заглуши за всички освен за опрелите се на лодката.

Подобно на махало корабът отново се люшна надясно и този път скърцането премина в стържене. Натискът върху гърба на Локи стана заплашителен и нещо се скъса с трясък точно зад него.

— Мамка му! — прошепна Джийн. — Ставай и скачай!

Двамата Джентълмени копелета се прекачиха през задната част на корабната лодка в мига, когато въжетата изцяло се скъсаха. Отдръпнаха се бързо и макар да се мъчеха да паднат плавно, се сгромолясаха, а лодката със стържене се затътри по палубата към десния парапет.

— Ха! — извика Локи, неспособен да се сдържи. — Потегляме!

Лодката се блъсна с трясък в парапета и се закова на място.

— Друг път — каза той, вече не толкова високо.

Миг по-късно бригантината се наклони наляво и Локи забеляза, че двамата с Джийн са на единствения път, който лодката може да поеме, когато се плъзне обратно по наклонената палуба. Той силно блъсна Джийн наляво и се претърколи в обратната посока. След секунда лодката със стържене се понесе по палубата между двамата, като набираше инерция. Локи се обърна, сигурен, че тя ще прехвърли парапета навреме. Чуха се скърцане и трясък. Лодката със сила се стовари върху перилата на бакборда. Перилата поддадоха, но не докрай и обърнатата наопаки лодка остана все така извън водата.

— Клати му се на Переландро! — извика Локи и с олюляване се изправи на крака.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Солус Волантин с чевръсти подскоци прекоси главната палуба, все още с фенер в ръце.

— Лодката ти се отвърза! Ела ни помогни! — викна му Джийн.

Миг по-късно той се изхитри и заби дясно кроше в челюстта на Волантин, и докато капитанът падаше, му взе фенера.

— Джийн! Зад тебе! — изрева Локи и за втори път избегна лодката, когато палубата отново се наклони.

Зад Джийн се беше появил моряк, стиснал в ръка къса пръчка за връзване на корабните въжета. Джийн се отмести встрани при първото му нападение и счупи фенера в главата на моряка. Стъклото се разхвърча, бяла алхимична слуз покри горкия човечец от челото до кръста. Поначало тази смес беше безвредна, стига да не ти влезе в очите. Като стенеше и сияеше като призрак от някоя приказка, мъжът се стовари върху фокмачтата.

Лодката пред Локи се плъзна с висока скорост към щирборда, удари перилата, мина с ужасен трясък на чупещо се дърво през тях и ги прехвърли.

— Слава на боговете! — промърмори Локи, който дотича към дупката в перилата точно навреме, за да види как лодката потъва във водата с носа напред, като че е връх на стрела, и тутакси бива погълната от разбилата се върху ѝ вълна. — О, я стига!

— Скачай! — изрева Джийн, като избегна удара с гребло на замахналия срещу него член на екипажа. Нанесе два удара с юмруци в ребрата на нещастния моряк, който изпълни убедително танца на марионетка със срязани конци. — По дяволите, скачай във водата!

— Лодката потъна! — извика Локи, който напразно се взираше в тъмнината с надеждата да я зърне. От квартердека се чуха свирки, както и от вътрешността на кораба. Още малко и целият екипаж щеше да се изправи срещу тях. — Не я виждам!

— Не те чувам! Скачай! — Джийн хукна по палубата и с най-добри намерения блъсна Локи през дупката в парапета.

Локи нямаше време за нищо, освен да ахне от изумление; мушамата му се развя, докато той падаше като ранен прилеп в тъмните води на Амател.

Усети студа като удар с чук. Въртеше се в кипящия мрак, затрудняван от мушамата и тежките железа на глезените. Те не го принудиха да потъва право надолу, но щяха много да ускорят времето, в което да се изтощи, докато рита, за да задържи главата си над водата.

Лицето му се показа на повърхността; задавено пое глътка въздух и пръски от сладководното езеро. „Смелия Волантин“ се извисяваше над него като чудовищна сянка на треперливата светлина от десетки клатещи се и подскачащи фенери. От някакво меле до близкия парапет се откъсна позната тъмна фигура и полетя към него.

— Джийн — изломоти Локи, — няма…

Изчезналата лодка се появи на повърхността като обърнала се напряко акула, изплюта от плиснал се бял порой. Джийн пльосна ничком във водата с ужасен удар и остана да се полюшва безжизнено до лодката.

Локи го извика по име, хвана се за един от планширите на лодката и отчаяно започна да търси с поглед своя приятел. По-едрият мъж не се виждаше на повърхността. Върху главата на Локи се изсипа вълна и го откъсна от лодката. Той взе да плюе вода и продължи да търси отчаяно. Ето! На шест-седем стъпки под нозете си Локи забеляза неясна сянка, осветена изотдолу от тайнствено синьо-бяло сияние. Той се гмурна тъкмо когато друга вълна се разби с плющене върху лодката.

Хвана Джийн за яката, разтърси го и усети, че се смразява от липсата на реакция. За миг му се стори, че двамата висят един сив несъществуващ свят между бягащите гребени на вълните и призрачното сияние, и чак тогава разбра какъв е източникът на светлина около тях. Не беше от запалени фенери, а от странни огньове, пламтящи на дъното на Амател.

Огньовете губеха успокоителната прилика със скъпоценни камъни, когато човек ги виждаше под водата, сякаш я размътваха, пулсираха и се мержелееха. Локи усети, че очите му парят, а кожата му настръхна с непривично и инстинктивно чувство, че нещо изцяло враждебно се намира наблизо; че е наблизо и още повече се приближава. Подпъхна ръце под мишниците на Джийн и взе да рита с всичка сила, за да се издигнат двамата към повърхността и бурята.

При издигането нагоре лодката ожули бузата му. Той пое дълбоко въздух и отново повдигна Джийн, та главата на едрия мъж да остане над водата. Студът беше физически натиск, правещ пръстите на Локи безчувствени и бавно пълнещ крайниците му с олово.

— Събуди се! — ядосано каза Локи. — Събуди се, събуди се, Уродливи пазителю, събуди се! — Взе да дърпа Джийн, докато се държеше с другата ръка за планшира на подмятаната от вълните лодка, но каквито и усилия да правеше, нищо не постигна, освен че без малко не преобърна отново лодката.

— Мамка му!

Трябваше Локи първо да се качи вътре, но ако го направеше, сигурно Джийн отново щеше да потъне. Забеляза ключ — чугунена подложка с формата на подкова, на която се слага греблото. Беше смазан от търкалянето на лодката по палубата, но можеше да послужи за нова цел. Локи върза грубо края на мушамата на Джийн към изкривения ключ, така че Джийн висеше от лодката, увесен на врата и гърдите си. Не беше разумно решение да го остави така, но поне водата нямаше да го отнесе, докато той се качва в лодката.

Нова вълна блъсна лодката и главата на Локи се удари отстрани в нея. Пред очите му затанцуваха черни петна, но болката го накара да прояви ожесточението си. Той се гмурна в тъмнината под корпуса, после се издигна на повърхността до планшира на отсрещната страна. Връхлетя нова вълна, Локи се измъкна от пяната ѝ и с усилие се прехвърли в лодката. Удари се лошо в пейката на гребците и пльосна в дълбоката до глезени вода, плискаща се на дъното.

Пресегна се и сграбчи Джийн. Опитът му да го издърпа, беше отчаян, объркан и безуспешен. Малката лодка се лашкаше по вълните и се клатеше при всяко направено усилие; подскачаше нагоре-надолу като буталото на някаква кошмарна машина. Накрая съзнанието на Локи си проби път през стените на изтощението и паниката му. Той обърна Джийн настрани и го дръпна едновременно за едната ръка и единия крак, като използва мушамата за допълнителна опора.

— Ох, Джийн, мразя елдрени! — Локи лежеше задъхан до Джийн на дъното на подхвърляната от вълните лодка, заливана от вълните и дъжда. — Мразя ги. Мразя каквото са правили, мразя лайната, които са оставили подире си, мразя това, че нито една от техните шибани тайни никога не се оказва приятна и с добри последици за другите!

— Хубави светлинки — промърмори Джийн.

— Да, хубави светлинки. — Локи се изплю. — И приятелски настроени моряци. Всичко се намира в Амател.

Локи побутна Джийн настрани и приседна. Подскачаха като тапа от винена бутилка във врящ котел, но сега, когато тежестта им беше в средата на малката лодка, сякаш лашкането стана по-поносимо. Бяха отнесени към брега, далече от кърмата на „Смелия Волантин“, а сега бригантината се намираше на повече от петдесет метра от тях. Чуваха се объркани викове, но не изглеждаше корабът да се готви да тръгне подире им. Локи можеше само да се надява, че след като Джийн беше пратил в несвяст Волантин, това щеше да попречи на екипажа да се организира, преди да стане прекалено късно.

— Видя ли някакви гребла, Джийн?

— Не, митля, че калотах моряка с креблата. — Джийн внимателно опипа лицето си. — О, бокове, митля, че пак си тупих нота!

— Омекоти с носа си падането върху лодката.

— Тагупих тъгнание.

— Да, посрах се от страх.

— Ти ме тпати!

— На всеки две години е мой ред да те спасявам — каза Локи.

— Плакотаря ти.

— Просто спасих собствения си задник четири-пет пъти за това време — рече Локи. — И те прихванах при това страхотно падане. Ако течението продължи да ни отнася на юг, само след няколко мили ще стигнем до брега, но понеже няма гребла, за да владеем положението, може да ни е трудно да излезем на сушата.

Вълните свършиха своята работа, понесли малката лодка на юг от страшния кораб, и когато накрая брегът се появи, акостираха трудно точно както предвиди Локи. Амател ги изхвърли върху черен вулканичен пясък като чудовище, което повръща глътната играчка, към която е изгубило интерес.

5.

Крайбрежният път западно от Лашейн се наричаше Дълги тъмни пясъци и във ветровитата есенна утрин представляваше безлюдно място за придвижване. Една-единствена пътна кола, с впряг от осем коня, подскачаше по старата каменна настилка, а подире ѝ се разпръсваха струи мокър чакъл вместо облаци от прах както в по-сухи сезони.

Безопасната пътна служба от Салон Курбо и от по-южни точки беше за богати пътници, за които е непоносима мисълта да стъпят на палубата на кораб. С обковани с желязо врати, с щори на прозорците и ключалки отвътре колата представляваше крепост за богаташите, страхуващи се от разбойници.

Кочияшът беше с броня под жакета, както и седящият до него на капрата охранител, на скута с арбалет, способен сякаш да пробие голяма колкото храмов прозорец дупка в мишената си.

— Ей, почакайте! — извика един слаб мъж, застанал край пътя. Беше с мушама, отметната назад, за да освободи ръцете му, а на земята до него лежеше друг, по-едър мъж. — Умоляваме ви да ни помогнете!

Друг път кочияшът щеше да удари с камшик конете, за да продължат, и да прелети покрай всеки, който се опитва да ги спре, но по нищо не си личеше това да е засада. Земята наоколо беше равна в радиус от стотина метра, така че, ако двамата мъже бяха примамка, можеха да имат съюзници на не по-малко от половин миля. А и изглеждаха наистина закъсали — без броня, без оръжия, без перченето на истинските мародери. Така че кочияшът дръпна поводите.

— Какво си мислиш, че правиш? — ядоса се стрелецът.

— Не си го връзвай на възел — рече кочияшът. — Нали работата ти е да ми пазиш гърба? Ей, човече, какво става? — викна той на непознатия.

— Корабокрушение — отвърна мъжът. Изглеждаше опърпан, среден на ръст и със светлокестенява коса, вързана криво-ляво на тила. — Снощи. Вълнението ни изхвърли на брега.

— От кой кораб?

— „Смелия Волантин“, плаващ от Картейн.

— Приятелят ти пострадал ли е?

— В несвяст е. За Лашейн ли пътувате?

— Да, дотам има двайсет и шест мили. Ще пристигнем утре. Какво искате?

— Да продължим с вас на коне или отзад на капака. Синдикатът на нашия господар има корабен агент в Лашейн. Ще ви плати за услугата.

— Кочияшо! — чу се груб, тънък глас от колата. — Не ми е работа да спасявам разни малоумници, дето са се изложили на опасност не къде да е, а в Амател. Ако се налага, помоли се за доброто им здраве, но продължавай!

— Господине, мъжът, които лежи на пътя, изглежда зле. Носът му е син като грозде — възпротиви се кочияшът.

— Това не ми влиза в работата.

— Има определени правила как да се държи човек на пътя, сър, и съжалявам, че няма да изпълня нареждането ви, но скоро ще продължим пътуването — рече кочияшът.

— Няма да платя, за да се нахранят! Нито ще платя за изгубеното заради спирането време.

— Отново ви се извинявам, сър, но трябва да го направя.

— Прав си — обади се стрелецът. — Тия хора не са разбойници.

Кочияшът и охранителят се смъкнаха от капрата и отидоха при Локи, изправен до Джийн.

— Ако ми помогнете да го вдигна — помоли Локи стрелеца, — ще се опитаме да го свестим.

— Ще прощаваш, страннико — рече стрелецът, — но е чиста глупост да се остави заредено оръжие. Може случайно да се задейства. Ако човек неволно стъпи върху…

— Ами тогава го насочи настрани — промърмори кочияшът.

— Да не си си побъркал? Веднъж в Тамалек видях един стрелец да си оставя арбалета само за…

— Не се съмнявам, че си прав — заядливо го прекъсна кочияшът. — Докато си жив, не си оставяй оръжието. Може погрешка да улучиш някого в Тамалек.

Охранителят се изплю, въздъхна и внимателно насочи арбалета към събрал се край пътя пясък. Нещо силно и глухо изпращя, след което стрелата се заби в пясъка чак до перата.

Когато това стана, Джийн по чудо се върна към живота, размаха набързо юмруци и красноречиво убеди кочияша и охранителя да лежат на земята и известно време да останат в безсъзнание.

— Много, много съжалявам за това — каза Локи. — Но трябва да знаете, че станалото не е типично за нас.

— Е, а сега как сте, милозливци? — извика мъжът от колата. — Пролича си колко сте наясно, а? Ако имахте малко мозък, щяхте да се возите, а не да карате такива коли!

— Не могат да те чуят — осведоми го Локи.

— Мародери! Измет! Безродни копелета! — изсмя се мъжът в колата. — На мен обаче ми е все едно. Не можете да проникнете тук. Откраднете каквото успеете, от страхливите ми слуги, господинчовци, но нищо мое няма да получите!

— Богове на небесата! — възкликна Локи. — Я ме чуй, шибан и безсърдечен мухльо! Крепостта ти е на колела. На около миля на изток има скали, надвиснали над Амател. Там ще те откачим от впряга и ще бутнем колата в пропастта.

— Не ви вярвам.

— Все пак най-добре вземи да се учиш да летиш. — Локи скочи на капрата и пое юздите. — Готово, а сега да повозим лайнаря на най-краткото пътуване в живота му!

Джийн се покатери и седна до Локи. Локи подкара добре обучените коне напред и колата започна да се тътри по пътя.

— Ей, почакайте! — изрева внезапно възпротивилият се пътник. — Спрете, спрете, спрете!

Локи го остави да пищи в продължение на стотина метра, преди да спре конете.

— Ако искаш да живееш — рече му Локи, — отвори…

Вратата с трясък зейна. Мъжът, който излезе навън, беше на около шейсет, нисък, с кръгъл тумбак и с очи на стреснат заек. Шапката и връхната му дреха бяха от тъмночервена коприна, украсени със златни копчета. Локи скочи на земята и го изгледа свирепо.

— Я сваляй тази нелепа дреха! — изръмжа му той.

Мъжът побърза да се съблече и остана по долната си туника. Локи взе скъпата дреха, вмирисана на пот, и я хвърли в колата.

— Къде има храна и вода?

Мъжът посочи сандъчето, закрепено отвън, точно над задния капак на пътническата кола. Локи го отвори, избра си разни неща, после хвърли няколко от старателно увитите дажби в мръсотията край пътя.

— Иди събуди приятелите си и се наслади на разходката — каза Локи, покатери се отново горе и седна до Джийн. — Сигурно след не повече от ден-два ще стигнете до крайните квартали на Лашейн. Или пък може някой да мине по пътя и да се смили над вас.

— Копелета! — извика мъжът, останал без дреха и без превоз. — Крадливи копелета! Ще увиснете на бесилото за това! Няма да ви се размине!

— Съществува подобна възможност, обаче е малка — каза Локи. — Но знаеш ли какво е сигурно? Следващия път, когато трябва да запаля огън, ще използвам дрехата ти, тъпако!

И той весело махна за довиждане, след което бронираната пътническа кола набра скорост, но не по посока на Лашейн, а към Картейн, само че по дългия път, обикалящ Амател.

Интерлюдия Орин и Амадин

— Адови мъки, защо се унижаваш толкова? — попита Джийн, докато двамата с Дженора седяха на чаша кафе на втората сутрин след пристигането на Джентълмените копелета в Еспара. — Да се занимаваш с Монкрейн, с дълговете, с цялата…

— Ние сме акционерите — каза Дженора. — Имаме акции в общата собственост и дялове от печалбата, ако по някакво чудо има печалба. Някои от нас са спестявали години наред, за да направят тези вложения. Ако изоставим Монкрейн, губим всичко.

— Ясно.

— Погледни Алондо. Една вечер страхотно му провървя на карти и той използва спечеленото, за да си осигури място в трупата. Това стана преди три години. Тогава играехме „Десет честни мошеници“, „Хиляда меча за Терим Пел“ и „Бала на убийците“. Правехме по десетина пиеси годишно, маскаради за графиня Антония, спектакли за фестивали и имахме гастроли на запад, където пейзажът не е такава проклета пустош, както оттук до Камор. Искам да кажа, че имахме планове, не бяхме откачили.

— Не казах такова нещо.

— Проблемни бяха само наетите отвън актьори и временно участващите. Крепят се само на седмичното заплащане, но това го имат и при Басанти. Дявол го взел, те с радост са готови да вземат по-малко пари от него, защото участието им е осигурено.

— Какво се случи?

— Не зная — отвърна тя, вперила поглед в чашата си, сякаш там можеше да се крият нови отговори. — Вероятно всеки преживява мрачни периоди. Но човек се надява, че мракът ще се разсее.

— Имаш предвид Монкрейн.

— Ако можеше да го видиш в ония дни, според мен щеше да разбереш. Чувал ли си за Четирийсетте трупа?

— Хм… Ако отговоря отрицателно, ще стана ли четирийсет и първият?

— Ако убивах хора, стъклооки, Монкрейн нямаше да остане жив и да го арестуват. Четирийсетте трупа наричаме четирийсет известни пиеси, оцелели след падането на империята. Големите пиеси на всички известни имена на Теринския трон, като Лукарно, Вискора и така нататък.

— М-да.

— Наричат ги „трупове“, защото са си все същите от четири-пет века. Не че не ги обичаме, поне повечето от тях обичаме, но все пак са малко мухлясали. Рецитират ги като храмови песнопения, сухо и безжизнено. Да, обаче когато Монкрейн се заемеше, когато беше на висота, той караше труповете да изскачат от гробовете. Беше като искра, която подпалва всички актьори. А види ли човек такова нещо, стане ли част от него… Казвам ти, Джовано, че човек е готов да се примири с всичко, стига отново да го преживее.

— Завърнах се от изгнанието, в което ме бе заточила гордостта ми! — прогърмя глас от вътрешния двор.

— О, богове под земята, вие наистина сте успели! — рече Дженора и скочи на крака.

В общата стая влезе мъж — едър и тъмнокож сирестиец с мръсни дрехи, който извика, когато я видя.

— Дженора, моя мургава мечта, знаех си, че мога…

Каквото и да знаеше той, се изгуби, когато Дженора замахна и го зашлеви. Джийн примигна — ръката ѝ описа бледокафява дъга. Мислено обърна внимание, че когато е ядосана, тя действа бързо.

— Джасмер! — изрева тя. — Глупав, инатящ се инфантилен шибаняк с лой вместо мозък! Без малко да ни погубиш! Не гордостта ти те прати в затвора, там те пратиха юмруците ти!

— Идвам с мир, Дженора — измънка Монкрейн. — Ох, май това беше реплика от пиеса…

— Ай! Ааа… — пищеше госпожа Глориано, която влетя от един страничен коридор. — Не вярвам на очите си! Каморците са те измъкнали! Това е повече, отколкото заслужаваш, скапан нещастнико! Скапан сирестийски пияницо!

— Всичко е наред, лелче, вече го цапардосах и заради двете ни! — каза Дженора.

— Адови гладнишки котета! — промърмори Силванус, като се промъкна зад госпожа Глориано. Кървясалите очи и слепналата от съня коса му придаваха вид на човек, който е бил изложен на буреносен вятър. — Виждам, че стражите в Кулата на плача в крайна сметка са подкупни.

— Добро утро и от мен, Андрасус! — каза Монкрейн. — Сърцето ми до дъно се стопля, като чувам толкова много възможни обяснения за освобождаването ми освен мисълта, че може да съм невинен.

— Толкова си невинен, колкото убедихме Булидаци да се прави, че си — каза Сабета, влизайки от улицата. Тя и Локи бяха излезли рано сутринта, за да се навъртат край Кулата на плача, готови да отмъкнат Монкрейн още щом го освободят след заседанието на съда.

— В действителност той каза някои неочаквани и хубави неща — сподели Монкрейн.

— Ти ли ще обявиш началото на събранието, или да го сторя аз? — попита Сабета.

— Мога да съобщя новините, моми… Верена, много благодаря! — Монкрейн се изкашля. — Отделете ми малко от времето си, дами и господа от трупа „Монкрейн“. И за теб се отнася, Андрасус. Както и за нашата благодетелка и търпелива кредиторка госпожа Глориано. Скоро предстоят… известни промени.

— Милостиви богове! — рече Силванус. — Провалило живота ни копеле с въглищен цвят на кожата, нима наистина идеш да ни кажеш, че алчните власти пак ще ни хванат за гърлото?

— Силванус, обичам те така, както собствената си сирестийска кръв — каза Монкрейн, — само че си затвори плювалника. — За ваше сведение, Еспара ще получи своя спектакъл „Републиката на крадците“ на трупа „Монкрейн“.

Сабета се закашля.

— Принуден съм обаче да спазя определени уговорки — продължи Монкрейн. — Лорд Булидаци се съгласи да преразгледа моя… моя отказ да ни стане патрон. Щом Салвард подготви документите, ставаме трупа „Монкрейн-Булидаци“.

— Патрон, значи — със съмнение повтори госпожа Глориано. — Това означава ли, че може да ни бъде платено за нашите…

— Да — каза Локи, който се върна от вътрешния двор с няколко кесии в ръце. — Ето парите ви.

— На Гандоло топките! Момче, просто не го вярвам! — И госпожата улови дрънчащата торба, хвърлена ѝ от Локи.

— Счетоводната ви къща ще повярва вместо вас — каза Локи. — Възмездени сте с дванайсет рояла. Лорд Булидаци купи дълговете на мастер Монкрейн, за да го освободи от страданията, причинени от тяхното обсъждане.

— За да стегне с въже краката ми и да ме пусне в небето като хвърчило — каза през стиснати зъби Монкрейн.

— За да не те намушкат в някоя забутана уличка! — каза Сабета.

— Не че това не е равно на чудо — каза Дженора, — но онези от нас с акции в трупата имат решителната дума за всяка уговорка, предложена от Булидаци. Нищо, че е благородник; ние пък разполагаме с документи, които не може да пренебрегне.

— Давам си сметка за това — каза Локи. — Не сме дошли, за да грабнем акциите от ръцете ви. Булидаци дава на Монкрейн средствата, нужни му като аванс, срещу бъдещия дял на Монкрейн от печалбата на трупата. Вложенията ви са гарантирани.

— Може и така да е — обади се Дженора, — но ако трупата отново е платежоспособна, аз искам още едни очи да гледат разходните книги. С извинение, Монкрейн, но преди печалбата да стигне до акционерите, понякога се случват странни неща.

— Кралят на цифрите е Джовано — каза Локи. — Той е направо гений по отношение на сметките.

— О, благодаря, че доброволно ме предложи — каза Джийн. — Тъкмо се чудех кога ще спра да правя интересни неща и ще се заровя в счетоводните документи.

— Казвам го като комплимент! Освен това, ако имаше избор, дали щеше да се довериш на мен, или на братята Асино…

— По дяволите, ще видя счетоводните книги! — изпъшка Джийн.

— Между другото, мастер Монкрейн — каза Локи, — това е братовчед ми Джовано де Бара.

— Третият от тайнствените каморци — подметна Джасмер. — А къде са номер четири и номер пет?

— Братята Асино още спят — каза в отговор Джийн. — А когато се събудят, според мен ще се чувстват зле. Смесили са пиенето ето с това! — Той посочи Силванус. — Друго не успях да предприема, за да останат живи.

— Добре, нека проявим милосърдие — рече Монкрейн. — Аз гласувам за баня и чисти дрехи. Нека някой се разтърси за Алондо — ще направим истинска среща за спектакъла, след като похапнем. Какво ще кажете?

— Монкрейн!

Вратата към улицата се отвори навътре с трясък от ритника на неприятен на вид мъж. По скъпите му дрехи имаше лекета от вино и сосове, както и някакви зловещи тъмни петна, които нямаха връзка с храната. Подире му в стаята влязоха още петима-шестима души — явно от биячите, чупещи крака. На сцената се бяха появили Точните хора на Еспара.

— О, добро утро, Овчарю! Мога ли да ти предложа нещо освеж…

— Монкрейн! — извика мъжът, наричан Овчаря. — Ти, торба със сушени курвенски путки! Дали не си се отбил в счетоводна къща, след като си се измъкнал от Кулата на плача?

— Нямах време. Обаче…

— Идва момент, Монкрейн, когато сложната лихва става от по-малко значение за моя шеф, отколкото да те напъхам в задника на умрял кон и да те оставя да потънеш в едно шибано блато.

— Извинете — тихо се обади Локи.

— О, съжалявам, дето не съм разбрал, че тази седмица е Детският фестивал — каза Овчаря. — Искаш да ти сритам задника или нещо друго?

— Мога ли да попитам колко дължи мастер Монкрейн на твоя шеф?

— Осемнайсет рояла, четири фифти и трийсет и шест копина, ни повече, ни по-малко!

— Така си и мислех. Тук има деветнайсет рояла — каза Локи и му подаде кожена кесия. — От Монкрейн са, разбира се. Нали знаете, че обича да протака подобни неща. За драматичен ефект.

— Това да не е шибана шега?

— Деветнайсет рояла, каква шега? — рече Локи.

Овчаря отвори кесията, опипа монетите вътре и изненадано изсумтя.

— Странно време настана — затвори той кесията. — Поличби и чудеса. Джасмер Монкрейн си плаща дълга. Довечера ще си кажа молитвите, ще си ги кажа.

— Разплатихме ли се? — попита Монкрейн.

— Дали сме се разплатили? — попита Овчаря. — Да, този въпрос е приключен. Но не се влачи за още, Монкрейн! Изчакай поне няколко месеца. Докато шефът забрави какъв скапан задник си!

— Разбира се. Както кажеш.

— Естествено, ако имаше поне малко мозък, никога нямаше да се изложиш на риска отново да се срещнем! — И Овчаря се престори, че отдава чест, обърна се кръгом и излезе заедно с групата биячи, които в по-голямата си част изглеждаха разочаровани.

— За момент — каза Монкрейн и поведе Локи към единия край на стаята. — Макар да се радвам като сукалче на майчината гръд, че този товар беше махнат от раменете ми, започвам да се чудя дали отсега нататък не се очаква да бъда ням свидетел на собствения си живот.

— Ако беше станало твоето, днес щеше да започнеш да излежаваш присъдата си — каза Локи. — Не можеш да ни обвиняваш, че искаме да те предпазим от нови неприятности.

— Не ми харесва да се отнасят към мен, като че не съм в състояние да се справям с дреболии. Дай ми останалите кесии, за да се разплатя лично за дълговете си.

— С шивача, обущаря, писаря и актьорите, които са напуснали, за да получат заплата при Басанти? Благодаря, но и сами можем да ги открием.

— Момче, това не са твои сметки, за да ги приключваш!

— Нито пък това са твои пари, за да бъдат у теб! — каза Локи.

— Джасмер — обади се Сабета, която се появи зад тях, последвана от Джийн, — не ми се ще да си мисля, че се опитваш да приклещиш един от нас и да го заплашиш насаме.

— Ние просто обсъждахме как мога да поема отговорност за собствените си несполуки — възрази Монкрейн.

— Ще се придържаш към споразумението — каза Сабета. — И не забравяй кой те измъкна от Кулата на плача и ти осигури нов патрон. Работата ти е да ни представиш пиеса. По отношение на това ние сме ти подчинени, но когато става въпрос за твоята сигурност, ти ще се подчиняваш на нас.

— Е, направо съм потънал в прегръдките на любовта — рече Монкрейн.

— Просто се опитай да не сговниш още нещо — продължи Сабета — и животът ти няма да е толкова труден.

— Тогава отивам да се изкъпя — каза Монкрейн. — Вие тримата искате ли да гледате, за да сте сигурни, че няма да се удавя?

— Направиш ли го, никога няма да изпиташ удовлетворението да ни командориш на сцената — каза Локи.

— Самата истина. — Монкрейн почеса наболата си тъмносива брада. — Тогава ще се видим след обяда. А, понеже ще става въпрос за неща, свързани с пиесата… Лукаца, изнеси десетина стола от общата стая на двора. Верена, ти пък изрови от общите вещи всички екземпляри на „Републиката на крадците“. Дженора може да ти помогне.

— Дадено — каза Сабета.

— Хубаво. А сега, ако не ви трябвам за още нещо, ще отида в стаята си, за да се съблека гол.

Точно преди обед слънцето мина зад плътна камара облаци и неговата пържеща мозъка горещина се намали до поносима температура. Калта във вътрешния двор, неотдавнашно място за отдих на извънредно спиртосания Силванус Оливиос Андрасус, беше засъхнала и се превръщаше в мека корица под нозете на изумените членове на трупата „Монкрейн-Булидаци“.

Всички Джентълмени копелета дойдоха, макар че Кало и Галдо, с тъмни сенки под очите, отказаха да останат заедно и седнаха от двете страни на Локи, Джийн и Сабета.

Алондо мързеливо прелистваше скъсан и мърляв екземпляр от „Републиката на крадците“. Всички книжки, намерени от Сабета и измъкнати от малката купчина с пиеси, имаха различен формат и нямаше дори две на един и същи писар. На някои беше отбелязано „Трупа Монкрейн“ или „Препис за Дж. Монкрейн“, докато други бяха собственост на различни актьори. На задната корица на една дори беше написано: „Басанти“.

Силванус — трезвен или поне не активно пиещ, седеше редом с Дженора. Братовчедът на Алондо стоеше със скръстени ръце, опрян на стената.

Това, значи, беше трупата в пълен състав. Локи въздъхна.

— Здравейте отново! — Появи се Монкрейн, който изглеждаше почти прилично във ватиран сив жакет и черни бричове. — Нека сега заедно установим кои исторически важни личности седят с нас, а кои ще трябва да се молят, да вземат назаем или да крадат. Ей, ти!

— Аз ли, сър? — попита братовчедът на Алондо.

— Да. Кой, по дяволите, си ти? Каморец ли си?

— О, богове на небесата, не, сър. Братовчед съм на Алондо.

— Имаш ли си име?

— Джункар Кърлин. Но всички ми викат Донкер.

— Шибан късмет. Актьор ли си?

— Не, сър, аз съм коняр.

— Защо тогава шпионираш срещата на хората от трупата?

— Защото желанието ми е да бъда убит на сцената, сър.

— Заеби сцената. Ела тук и ще изпълня веднага желанието ти.

— Той иска да каже, че му обещахме малка роля в замяна на услугата, която ни оказа, за продажбата на излишната конска плът.

— А, ентусиаст, значи — каза Монкрейн. — С голяма радост ще ти помогна да умреш на сцената. Гледай да не ме дразниш, за да не стане това наистина.

— О, благодаря, сър.

— А сега ни трябва Орин — продължи Монкрейн. — Орин е млад мъж от Терим Пел, в общи линии добросърдечен и неуверен. Той също така е единственият син и наследник на императора. Май имаме излишък от млади мъже. В следващите няколко дни мелетата може да решат въпроса. Ще ни трябва и Амадин…

— Ей, прощавай, че те прекъсвам — каза Кало. — Чудя се само, преди да ни вземат мерки за дюкяните на бричовете и така нататък, къде, по дяволите, се очаква да играем тази пиеса? Чух, че Басанти си има собствен театър. А ние с какво разполагаме?

— Ти си един от братята Асино, нали? — поинтересува се Монкрейн.

— Да, Джакомо Асино.

— След като си от Камор, Джакомо, сигурно си чувал за „Старата перла“. Това е обществен театър, построен от някакъв граф…

— От Полдарис Справедливия — прошепна Силванус.

— От граф Полдарис Справедливия — повтори Монкрейн, — в знак на огромната му благодарност към народа на Еспара. Голям каменен амфитеатър на около двеста години.

— На сто осемдесет и осем години — поправи го Силванус.

— Извинявай, Силванус, и аз като теб не съм бил свидетел. Трябва да знаеш, Джакомо, че можем да го използваме, стига да платим една дребна сума на графиня Церемониалмайсторката.

— Щом това място е толкова хубаво, защо Басанти си е построил собствен театър?

— „Старата перла“ е напълно подходящо място. Басанти построи своя театър, за да повдигне самочувствието си, а не да пълни кесията си.

— Бизнесмените обичат да хвърлят средства за нови сгради, вместо да използват напълно подходящите за целите им почти без пари, нали?

— Виж какво, момче — каза Монкрейн, — нямаше да има значение, ако в новия театър на Басанти кучешките лайна се превръщаха в платина, докато стъпилите в „Старата перла“ хващаха проказа. Само „Старата перла“ става. Няма пари, нито време за друго.

— Така ли? — учуди се Кало. — Наистина ли хващат проказа?

— Иди да оближеш сцената и ще разбереш. А сега да поговорим за Амадин. Амадин е крадла във времена на мир и изобилие. В Терим Пел са се развъдили бандити, в старите катакомби под града. Подиграват се на обичаите на горните хора, на императора и благородниците. Някои дори наричат своя малък свят „република“. Водач им е Амадин.

— Ти трябва да си нашата Амадин, Джасмер — каза Силванус. — Само си помисли какви красиви поли може да ти ушие Дженора!

— Верена е нашата Амадин — каза Монкрейн. — В трупата има известен дефицит на цици и макар че твоите, Силванус, може да са по-големи от нейните, съмнявам се, че за да ги видят, ще платят толкова хора, колкото биха платили за нейните. Не, понеже нашата предишна Амадин ни напусна, Верена… Верена ще свърши тази работа.

Доволна, Сабета леко кимна.

— А сега нека всеки си вземе екземпляр от пиесата. Дръжте ги за справка. Актьорите научават една пиеса, както човек се научава да се чука, да се препъва и да се боричка, докато накрая всичко не си дойде на мястото.

Локи усети, че страните му леко се зачервяват, макар че слънцето беше скрито зад висока стена от летни облаци.

— И така, Орин се влюбва в Амадин и двамата имат много затруднения. Всичко е много романтично и трагично, а публиката непрекъснато ще ни плаща добре, за да го види — каза Монкрейн. — Но за да стигнем дотам, ще трябва да изкусурим докрай нещата, да клъцнем известен баласт от текста. Ще ви кажа по-късно всички съкращения, а засега може да пропуснете сцените с куриера Маролус. Със сигурност ще махнем също Авункуло и Туич, крадците смешници.

— Ами да, със сигурност — каза Силванус. — Само какво смело решение е това, като се има предвид, че и тримата — Маролус, Авункуло и Туич — тичаха из града подир парите на Басанти, докато ти направи от държавната измяна свое ново хоби.

— Благодаря ти, Андрасус — каза Монкрейн. — Ще разполагаш с много седмици, в които да омаловажаваш всеки мой избор; не се хаби да го правиш в един следобед. А ти, Асино…

— Кастелано — прозина се Галдо.

— Кастелано, стани. Почакай. Ти можеш да четеш, нали? Предполагам, че всички вие можете да четете?

— Четенето беше да се рисуват картини с тебешир или да се удря с палки по барабан? — попита Галдо. — Обърках се.

— Първото нещо, което се случва — смръщи се Монкрейн, — първото действащо лице, което среща публиката, е Хорът. На сцената излиза Хорът. Кастелано, прочети репликите на Хора.

Галдо изсумтя, вперил поглед в книжката в ръцете си.

— Какво, по дяволите, ти става, момче? — извика Монкрейн. — Кой сумти, когато държи пиеса в ръце? Ако изсумтиш пред петстотин души, гарантирам, че някоя мръсна и вмирисана на вино крава от простата публика ще хвърли нещо по тебе. Правят го при всеки повод.

— Прощавай. — Галдо се изкашля и зачете:

— Не — каза Джасмер.

— Как така „не“?

— Ти не държиш реч, а рецитираш. Хорът е действащо лице. По своята същност той е от плът и кръв. Хорът не чете реплики от някакво книжле. Той изпълнява мисия.

— Добре тогава — каза Галдо.

— Сядай — подкани го Монкрейн. — Да стане другият Асино. Е, дали ти се справяш по-добре от брат си?

— Ами попитай момичетата, с които е бил — отвърна Кало.

— Представи ни Хора.

Кало стана, изправи рамене, изду гръд и започна да чете високо и ясно, наблягайки на думи, които Галдо беше прочел безизразно:

— Достатъчно — прекъсна го Джаспър. — По-добър си. Внасяш ритъм, подчертаваш правилните думи, произнасяш репликата сравнително добре. Но все пак рецитираш, като че с думите е описан ритуал в книга.

— Но това са просто думи в книга — каза Кало.

— Те са човешки думи! — избухна Монкрейн. — Човешки! Не са някаква тъпа формула. Дай им плът и кръв, иначе защо някой ще плаща да види на сцената нещо, което може да си чете тихичко сам?

— Защото шибаняците не могат да четат? — предположи Галдо.

— Стани пак, Кастелано. Не, не, Джакомо, ти не сядай. За целта ми трябвате и двамата. Ще ви обясня гледната си точка така, че и едни каморски задръстеняци да я харесат. Кастелано, иди при брат си. Дръж текста в ръка. Ти си сърдит на брат си, Кастелано. Сърдит, че е такъв тъпунгер. Той не разбира този текст. Затова сега ти ще му дадеш да разбере! — Гласът на Монкрейн все повече се извисяваше. — Поправи го! Изиграй го за него така, сякаш той е ИДИОТ!

— „Ако с очи ни гледаш, ще ни прецениш погрешно — каза Галдо, презрително посегна към своето лице със свободната си ръка и заплашително направи две крачки към Кало. — Ако напрягаш слух, лъжи ще чуеш само.“

Той се пресегна и щракна с пръсти до ухото на Кало. Дългокосият близнак се дръпна и Галдо отново пристъпи нападателно към него.

— „Крадци на чудеса са сетивата, дето шепнат… — продължи Галдо, който почти съскаше, обзет от презрение. — … че сцената е дървена, а хората са прах — прах са делата им от… хиляди… прах върху топките им…“ — О, мамка му, обърках се.

— Няма нищо — каза Монкрейн. — Все пак го усети, нали?

— Забавно беше — заяви Галдо. — Мисля, че схващам какво имаш предвид.

— Думите са мъртви, докато не ги сложиш в контекст — каза Монкрейн. — Докато зад тях няма действащо лице, на което да дадеш основание да ги произнесе по определен начин.

— Мога ли сега аз да го направя, все едно, че той е глупакът? — попита Кало.

— Не. Позицията ми ви стана ясна — отвърна Монкрейн.

— Вие, каморците, имате известни похвати и изобретателност. Просто трябва да се събудите и да работите истински. Е, какво прави тук Хорът?

— Моли се — каза Джийн.

— Моли се. Именно. Най-напред на сцената излиза Хорът и се обръща с молба към тълпата. Към разгорещената, потна, пияна и скептична тълпа. Чуйте, нещастни, скапани помияри! Гледайте пиесата, която се разиграва пред очите ви! Млъквайте и я удостоете с вниманието, което заслужава!

След миг Монкрейн вече беше заел друга поза и говореше с друг глас. Почти без да поглежда текста, той каза:

Монкрейн прочисти гърлото си.

— Ето. Това беше моята молба. Овладях положението, накарах зяпналите усти да се затворят, а нахалните очички да се приковат в сцената. Аз акуширам на чудесата. Привличам вниманието на хората и им предлагам история. Връщаме се назад във времето на Теринския трон, на Салериус Втори. Император, който предприема походи и си отмъщава. Точно както ще направим може би и ние всички с изключение на Силванус.

Силванус се изправи и хвърли своя екземпляр от пиесата. Дженора успя да го хване, преди да падне на земята.

— Хор се наричаш, значи — каза Силванус. — Присъствието ти се усети като миша пръдня при силен вятър. Отдръпни се и гледай да не се запалиш, когато от мен започнат да хвърчат искрите на гения.

Ако Локи беше впечатлен от промяната в поведението на Монкрейн, то той направо се изуми от промяната у Силванус. Състоянието на непрекъснато недоволство, на подпомогнато от алкохола размазване изчезна и неочаквано старият човек заговори ясно, приканващо и обаятелно:

— Добре си го запомнил, признавам ти го — каза Монкрейн. — Но що се отнася до теб, всичко над три реда е добре запомнено.

— Помня го напълно както последния път, когато го играхме — каза Силванус. — Преди петнайсет години.

— От нас двамата ще стане добър Хор — каза с въздишка Монкрейн. — Но ни трябва Салериус, както и магьосник, който да го съветва и да играе във всички страшни моменти, иначе представлението ще се спихне.

— Аз ще бъда Хорът! — каза Галдо. — Това ми е по силите. Ще събудя всички в началото, а после ще си седя и ще гледам вас, останалите, как играете. Такава работа много ми допада.

— Как не — рече Кало. — С тая бръсната глава си като кур на лешояд. За тази работа трябват изискани хора.

— Грешно виждаш нещата — рече Галдо — и ще ти сритам шибания задник!

— Млъкнете, идиоти! — Монкрейн сърдито се вторачи в близнаците, докато не се успокоиха. — Ще бъде от полза, ако Силванус и аз останем свободни за други роли, така че да, един от двама ви може да играе Хора. Само че не искам да се въргаляте в калта. И двамата ще научите репликите и всеки ще се опита да бъде по-добър от другия. Известно време няма да вземам окончателно решение.

— А който загуби, какво ще получи? — попита Кало.

— Загубилият ще остане дубльор на победителя, в случай че победителят бъде отвлечен от диви кучета. Не се безпокойте, има и други незаети роли. А сега — рече в заключение Монкрейн — нека се разделим и да заведем Алондо и останалите наши каморци на някои други места, за да проверим къде се крие силата им.

Слънцето вървеше по своя, а облаците — по техния си път. Преди да мине час, вътрешният двор на хана отново беше залят от светлината и дневната жарава. Монкрейн си нахлупи на главата шапка с широка периферия, но иначе не си личеше високата температура да го притеснява. Силванус и Дженора се бяха залепили за вътрешните стени, а Сабета и момчетата ту влизаха, ту излизаха на открито, понеже ги караха да разиграват сцени.

— Орин, нашият млад принц, живее в сянката на баща си — каза Монкрейн.

— Тогава сигурно се радва, че не е на слънце — каза с пъхтене Галдо.

— Не може да се прослави, защото Салериус Втори се е увенчал с цялата възможна слава — продължи Монкрейн. — Няма войни за водене, нито земи, към които да прояви претенции, а трябва да мине времето на още един-двама императори, докато вадраните започнат да се месят в живота на север. Сякаш това не е достатъчно лошо, та Орин има и пръв приятел, наречен Ферин. Ферин е дори по-жаден за слава от Орин и непрекъснато говори за това. Да го направим… Второ действие, втора сцена. Алондо, ти ще играеш Орин, а Джовано да ни представи Ферин.

Алондо седеше на стол, лениво облегнат. Джийн се приближи до него и започна да чете от екземпляр на пиесата:

Алондо се засмя и отвърна:

— Достатъчно — спря го Монкрейн. — По-малко рецитирай, Джовано. Бъди по-естествен.

— А, добре! — съгласи се Джийн, очевидно чувствайки се не на място. — Както кажеш.

— Алондо, поеми Ферин. Лукаца, да видим какво можеш да постигнеш с Орин.

Локи трябваше да си признае, че Джийн се чувства най-зле от петимата по отношение на ставащото. Макар че винаги беше готов да играе роля във всеки измамнически кроеж, ако се искаше от него, той обикновено оставаше в по-тесни граници от Локи или Сабета, а дори и от братята Санца. Джийн беше ненадминат, когато се представяше не за крадец, а за ядосан телохранител, изпълнителен чиновник или почтен слуга. Беше като каменна стена за жертвите на техните игри, от които те отскачаха като топки, но не съумяваше да тича назад-напред между отделните роли.

Локи остави тези мисли настрани и се помъчи да си представи, че е Орин. Припомни си как самият той губеше всякакво чувство за хумор, ако го събудят рано от сън, най-често заради някоя беля на братята Санца. Паметта му служеше добре и той каза:

Алондо се престори на по-енергична персона, по-самоуверен и настойчив в речта си:

— Добре — каза Монкрейн. — Достатъчно добре. Приятелска препирня, крият тайна. Ферин съзира пред себе си пътя към славата, но не постига нищо. Двамата имат нужда един от друг и не им е приятно, когато трябва да крият това зад разни остроумия.

— Монкрейн, в името на боговете, няма да има пиеса за гледане, нито сцени за репетиране, ако обясняваш всичко при първа възможност — каза Силванус.

— Аз нямам нищо против — обади се Алондо.

— Аз също — присъедини се Локи. — Мисля, че е от полза. Поне за мен.

— Монкрейн ще ви научи да играете всяка роля, като че сте Монкрейн — ухили се Силванус. — Помнете това.

— Няма жив актьор, който не би правил любов със звука на собствения си глас — каза Монкрейн, — стига да беше възможно. И ти не си изключение, Андрасус. А сега да намерим мечове. Ферин придумва Орин да се упражняват в градината и тъкмо там сюжетът ги хваща в лапите си.

Минаха часове на пот и усилия. Преструваха се, че се сражават напред-назад под слънцето с прашни, отдавна захвърлени дървени мечове. Локи, Джийн и Алондо се редуваха за ролите, а Монкрейн дори пускаше братята Санца за разнообразие, докато всичко не се превърна във вихреща се пантомимна битка. Нападение, париране, връщане на позиция, изричане на реплики. Париране, избягване на удара, реплики; париране, реплики…

Силванус измъкна бутилка вино и сложи край на собствената си жажда. Цял следобед окуражава дуелиращите се, но не мръдна от мястото на сянка до Сабета и Дженора, което си беше избрал. Когато слънцето бавно започна да се спуска на запад, Монкрейн най-после обяви, че са приключили.

— Стига, момчета, това е достатъчно за едно умерено начало.

— Умерено ли? — едва си пое дъх Алондо. Той не се намеси достойно за уважение дълго време, но се присъедини към останалите, когато разправията и боят с мечове напреднаха.

— Ами да, умерено. Не си във форма, Алондо. От вас, палетата, се очаква да скачате насам-натам и да изприказвате почти всичкия текст. Ако публиката те види да зееш за въздух като риба, хвърлена на дъното на лодка…

— Да, ще ме замерят с какво ли не — съгласи се Алондо. — Преди ме замерваха със зеленчуци.

— Не е ставало в моята трупа — изръмжа Монкрейн. — Добре, сядайте всички, докато не сте почнали да повръщате.

Предупреждението дойде твърде късно за Кало, който вече плетеше крака от препиването и шумно се освободи от останалото в стомаха му в един отдалечен ъгъл на двора.

— Музика за ушите ми — отбеляза Монкрейн. — Виждаш ли, Андрасус? Докато мога да вдъхновя храбрите младежи за такава реакция, смятам за успешно твърдението си, че още имам качества.

— Какви са очакванията ти за нас тогава? — попита Силванус.

— Ако кожата на императора на Теринския трон е с прекрасния наситен кафяв цвят на моята кожа, публиката може и да забележи, че синът ми няма как да е обикновен розовобузест теринец — отвърна Монкрейн. — А пък ролята на магьосника изисква по-голяма подвижност, затова ще я поема аз. Така че на теб остава да седнеш на трона.

— Ще бъда величествен — въздъхна Силванус.

— Хубаво — рече Монкрейн. — А сега имам нужда от чаша ел, преди да се опека като сладкиш.

— Значи император, а? — подхвърли Локи, като седна до стената редом със Силванус. — И защо си толкова мрачен? Вижда ми се добра роля.

— Добра е — съгласи се Силванус — за малкия брой реплики. Това не е пиеса за бащата, а за сина. — Възрастният мъж отпи от бутилката, но не направи усилие да я предложи и на другите. — Завиждам ви, малки посерковци. Наистина. Макар че никой не може да ви обвини, че познавате занаята из основи.

— Какво му е за завиждане? — попита Алондо. — Ние се топим на жегата, а ти си седиш на сянка.

— Как не — рече Силванус. — Говориш като истински млад човек на двайсет и няколко. На моята възраст човек не седи на сянка, момче. Пращат го на сянка, за да не се пречка на никого.

— Яд те е — каза Алондо. — Въпросът за гроздето както винаги.

— Това е първата бутилка, до която се докосвам, откакто паднах и си ударих главата снощи — рече Силванус. — За мен това е все едно, че съм новородено бебе. Не, господа, аз зная нещо, което вие не знаете. Прочетете която и да е пиеса от нашата обща собственост и ще откриете извънредно много роли, подходящи за вас: войници, принцове, любовници, шутове. Не бихте могли да изиграете всичките дори ако живеете два пъти повече от моите години, което е страховито число. На двайсет ставате за всяка роля. На трийсет правите каквото си искате. На четирийсет само няколко врати се затварят, но на петдесет? Ами на петдесет получавате ужилване, както със сигурност го е усетил Монкрейн. На петдесет ставате напълно чужди на всички онези роли, които някога са ви прилягали както кожата към собствения ви кур.

Локи нямаше представа какво може да отговори, затова просто гледаше как Силванус допива бутилката и я запраща върху твърдата като гьон кал на двора.

— Обирах каймака на тези пиеси и получавах всички прекрасни роли на млади мъже, отговарящи на амбицията ми — каза той. — А сега гледам разни половинчати роли — на болни мъже, на самотни мъже — и се чудя коя ли от тях ще получа. Нали чухте защо ще трябва да играя императора? Защото императорът няма нужда да мърда дебелия си задник. Да съм тронясан, е все едно да съм погребан.

Силванус се изправи на крака; ставите му проскърцаха.

— Не искам да ви угнетявам, момчета. Потърсете ме след час-два и вече ще бъда весел. Да, сигурен съм, че ще съм забравил напълно казаното тук.

След като Силванус се прибра, Локи се изправи, протегна се и го последва. Нямаше представа дали изобщо трябва да казва нещо — за един кратък следобед свикна с предимството да получава лист хартия, на който са записани всичките му реплики.

— Така… — каза Джасмер на третия час от петия ден на репетициите под враждебното слънце. — Джовано, не се съмнявам, че си свестен, но не ставаш да произнасяш реплики пред хора. Мисля, че с бой ще докарам приятелите ти да приличат на актьори, но ползата от тебе е колкото от змия с ръкавици.

— Къде сгафих? — попита Джийн, вдигнал очи от текста.

— Ако имаше поне малко усет за тая работа, щеше да знаеш — каза Джасмер. — Мамка му, седни някъде да ни броиш парите или си намери някаква друга работа.

— Почакай — обади се Локи, който партнираше като Орин на Джийн в ролята на Ферин. — Не си позволявай да говориш така на Джовано.

— Пиесата ми го позволява — каза Монкрейн, — а в моето кралство аз представлявам всички богове на небесните им тронове, говорещи с един глас, затова му казвам да млъква и да се маха.

— Съгласен съм, че можеш да му даваш нареждания, но внимавай как се държиш.

— Момче, изобщо нямам време да…

— Имаш, имаш — прекъсна го Локи. — Винаги имаш време да бъдеш любезен с Джовано, а ако не го правиш, ще си съберем партакешите и ще се върнем в Камор! Ясен ли съм?

— Ей, нищо не е станало! — взе да дърпа Джийн туниката на Локи.

— Обаче е станало — намеси се Сабета, като се присъедини към Локи и Джийн насред двора. — Лукаца е прав, Джасмер. Ние ти слугуваме, както се очаква, но няма да ядем лайна без причина.

— Върнете ме в затвора — промърмори Монкрейн. — Начукайте ми го и ме върнете в затвора.

— Няма да удовлетворим нито едно от тези искания — каза Сабета.

— На мен може да ми свърши работа — обади се появилата се на вратата на хана Дженора. — Имам предвид Джовано. Ако няма да участва в пиесата, може да ми помогне с реквизита и алхимията.

— Ами… Всъщност май нямам избор? — попита Джийн.

— А като говорим за общата собственост, трябва да знаете, че е нападната от мишки и червени мушици — каза Дженора. — Всички посмъртни маски и одежди са прекалено съсипани, за да се използват, а повечето костюми стават само да бъдат нарязани на парчета.

— Ами направи го тогава — каза Джасмер. — Зает сам тук да превръщам кучешки лайна в диаманти, така че би било справедливо и ти да го направиш в работата си.

— Имам нужда от средства — каза Дженора. — Трябва да съберем всички акционери и да решим откъде ще дойдат тези средства, как да постъпим с дяловете на нашите приятели, които напуснаха и избягаха…

— Милостиви богове! — рече Монкрейн.

— Както и при какви условия да стане това. А и трябва да се наеме човек, който се справя с иглата и конеца.

Джийн вдигна ръка.

— Можеш да шиеш? — попита Дженора. — Да закърпиш скъсана туника и така нататък? Имам нужда от…

— Различавам подгъв от набор — рече Джийн. — Както и реприз от плисе. Имам мазоли на палците си като доказателство.

— Да му се не види! — възкликна Дженора и улови Джийн за рамото. — Ще ви го върна, ако решите, че наистина имате нужда от още един актьор.

— Няма да имам — кисело каза Монкрейн.

— В почивка ли сме? — попита Кало и се тръшна на земята.

— Разбира се, сладур, седи си на задника. Онези, които още имат сили, ще играят, за да те забавляват — каза Галдо и ритна пръст върху бричовете на брат си.

Кало дори не губи време да го изгледа мръсно, а направо протегна крака, стисна краката на Галдо около колената и го събори на земята. Галдо се претърколи на гръб, стиснал лявата си китка. Ревеше от болка.

— По дяволите! — скочи на крака Кало. — Зле ли си? Без да искам, честно… Ау… Оу… А…!

Последните изключително неприятни звуци се изтръгнаха от него заради ритника, който запрати Галдо в слабините му, като му каза:

— Спокойно, добре съм. Просто репетирам.

Локи, Джийн, Алондо, Дженора и Сабета се спуснаха към близнаците и ги разтърваха, преди Монкрейн да се включи в мелето. Последва бъркотия от сочене с пръст и тежки думи, с които интелигентността, родният град, артистичните способности, работните навици, цветът на кожата, вкусът за обличане и личното достойнство на всеки участник бяха засегнати поне веднъж. През цялото това време слънцето безжалостно прежуряше, а докато относително възстановят реда, главата на Локи вече се въртеше. Той забеляза, че някаква жена се бе появила иззад ъгъла, едва когато новодошлата шумно се изкашля.

— Какво великолепие — каза високата, около трийсетгодишна жена. — Наистина съм впечатлена, Джасмер, макар и не точно според очакванията си.

С черти на теринка, но чернокожа, макар че беше по-светла от Джасмер и госпожа Глориано, тя беше облечена с тясна сива туника и размъкнат панталон. Къдравата ѝ черна коса беше подстригана точно над ушите. Излъчваше хладнокръвие, което Локи свързваше с гаристите на Камор.

— Шантал — каза Монкрейн, призовал на помощ достойнството си със скоростта на преждевременно еякулиращ. — И аз те поздравявам с добър ден, опортюнистична подлярко!

— Бил си в Кулата на плача — рече жената, — а аз наистина обичам да ям повече от веднъж месечно. Не ти дължа извинение.

— Какво, да не би Басанти да е престанал да дава подаяние на моите блудни овце?

— При Басанти има работа колкото си щеш, но подочух някои интересни неща. Че вече имаш покровител.

— Да, оказа се, че в Еспара все пак не е бил заличен изцяло добрият вкус.

— Научих също, че в крайна сметка не си лъгал за обещаните от теб каморци.

— До един са тук. Можеш да ги преброиш — каза Монкрейн.

— Още ли не си се отказал да поставиш „Републиката на крадците“?

— Държа на това като на двете си ръце.

— Ще се качи ли най-после Дженора на сцената?

— Богове на небесата, не! — извика Дженора.

— Аха! — Шантал тръгна към Монкрейн. — По мои сметки тогава вие имате поне една жена по-малко.

— И така да е, не те засяга.

— Виж какво, Джасмер! — усмивката на Шантал, напомняща на котка, преследваща мишка, изчезна. — Басанти поставя „Виното на женската почит“, а аз не искам да прекарам лятото, като се кикотя и кривя в ролята на Чаровна слугиня номер четири. В състояние сме да си помогнем взаимно.

— Хм, зависи — каза Монкрейн. — Дали си довлякла тук и съпруга си?

Като по даден знак иззад ъгъла се появи теринец с кестенява коса. Беше с разкопчана туника, разкриваща грубо тяло, украсено с вдлъбнатини и белези. Това, както и фактът, че дясното му ухо наполовина липсваше, накара Локи да мисли, че пред себе си вижда или бивш хандбалист, или застаряващ фехтовач, който е прозрял края си.

— Довлякла си го, разбира се — отбеляза Монкрейн. — Е, мои нови млади приятели, позволете ми да ви представя Шантал Куза, доскорошен член на трупата ни, както и нейния съпруг Бертран Масовката.

— Масовката ли? — учуди се Локи.

— Няма равен да се облича в различни костюми за различните сцени — каза Алондо. — Замества дузина актьори.

— Него бих могъл да използвам — каза Монкрейн, — но какво те кара да си мислиш, че съм простил на двама ви?

— Стига глупости, Джасмер — каза Шантал. — Аз искам добра работа, а ти искаш доволна публика.

— А откъде да знам няма ли да последва ново бягство?

— Няма, дори и за кошница с рубини, големи колкото самоуважението ти, Джасмер — каза Алондо. — Те се безпокоят повече да не ги сметнат за съучастници в нападение и бунт, отколкото да загубят местата си в трупата ти. Според мен трябва да приемеш обратно Берт и Шантал.

— И аз така мисля — обади се Дженора. — Имаме незаети роли, а не разполагаме с време за капризи. Да измъкна ли Силванус от леглото, за да разберем мнението му?

— Не — рече Монкрейн. — Той ще се съгласи само защото не може да откъсне очи от нея. Добре! Имате късмет и двамата, но ще бъдете на заплата. Не на процент от печалбата. Чели сте документите. Когато се махнахте, загубихте.

— По въпроса може да се спори — възрази Шантал. — Във всеки случай обаче си струва да бъде избягната Чаровна слугиня номер четири. Повярвай ми, много повече предпочитам да бъда Амадин, Кралицата на сенките.

— Ужасно съжалявам — каза Сабета. Ако изведнъж зад нея се бяха появили думите „Това е лъжа“, три метра високи, ефектът едва ли би допълнил тона на гласа ѝ. — Ролята вече е заета.

— Това шега ли е? — Шантал прекоси двора, накрая спря и се вгледа отвисоко в Сабета, с педя по-ниска от нея. — Ти пък коя си?

— Амадин — осведоми я Сабета невъзмутимо. — Кралица на сенките.

— Скапана каморка. Толкова си млада, че може и аз да съм те снесла, но не си достатъчно красива! Сигурно се шегуваш.

— Не е сигурно — каза Локи. Горещината и притеснението се смесваха по лош начин с изострената му чувствителност, като чуваше как една непозната обижда Сабета.

— Джасмер, ти си се побъркал! — каза Шантал. — Тя не става за Амадин. Нямам нищо против да ѝ дадеш ролята на Пентра, но на Амадин?! На колко е, на шестнайсет ли? На шестнайсет, с момчешко дупе и посредствена на вид!

— Посредствена ли? — повтори Локи. — Посредствена?! По кой начин ходиш из града с тия очи от стъкло на тъпата си глава, жено? Сигурно си…

Преди Локи да успее да довърши изречението си с една цветиста, но недотам мъдро избрана дума, Бертран Масовката, верен на външния си вид, сграбчи с едната си ръка яката на туниката на Локи и го прати на среща с юмрука на другата ръка, готов да замахне светкавично. Светът се движеше ужасяващо бавно. Локи, когото не биеха за първи път, беше прокълнат със свръхестествената способност да идентифицира един побой точно в мига, когато преставаше да бъде на теория.

С ъгълчето на окото си забеляза чудо с размерите и облика на Джийн Танен. Миг преди Бертран да го цапардоса, Джийн го удари с рамо в корема и го запрати в прахта.

— Берт! — извика Шантал.

— Небеса! — извика Дженора.

Локи усети, че държи нещо. Погледна надолу и откри, че Джийн по някакъв начин е запратил скъпоценните си оптикали в ръцете му, докато е разтървавал него и Бертран.

Джийн беше едно ненатрапващо се почтено момче на около шестнайсет, с коремче. Дори и сегашната му старателно отглеждана новопокарала брада не му придаваше истински заплашителен вид. Бертран беше по-голям от него поне с десет години, да не говорим, че го надминаваше на ръст поне с петнайсетина сантиметра и сигурно тежеше с десетина килограма повече; изглеждаше така, сякаш, само да го пожелаеше, можеше да разкъса надве половин теле. Онова, което стана, изуми дори Локи.

Крошетата следваха едно подир друго. Джийн и Бертран се въргаляха по земята, свирепо преплели ръце и крака, замахваха, блъскаха и се напъваха. На всеки няколко секунди надделяваше другият. Джийн стисна гърлото на Бертран, а по-възрастният мъж взе да го удря в ребрата. После Бертран затисна с тяло Джийн, но момчето някак си успя да подкоси краката му и отново да го събори на земята.

— Богове на небесата! Спрете, спрете, стига толкова! — извика Шантал. — Нека да поговорим!

Джийн успя да затисне с ръка врата на Бертран. Бертран реагира така бързо и хитро, че хвърли Джийн през рамо. Когато обаче се опита да затвърди предимството си, Джийн предприе също толкова бърз и хитър ход, при който запрати Бертран върху стената. После двамата отново се сбиха, отчаяно си прилагаха хватки, ту се вкопчваха един в друг, ту се пускаха, докато най-после Джийн не се изплъзна и освободи. Това се оказа грешка. По-възрастният мъж използва пространството между двамата, за да замахне с все сила, улучи Джийн в брадичката и най-после го остави. Миг по-късно загуби равновесие и падна ничком, изтощен не по-малко от младия си противник.

— Шантал — каза Монкрейн, — с радост щях да ти обясня, че по няколко причини ролята на Амадин не подлежи на преговори. Ама че лайняна история! Не може да ме накарате да повярвам, че това момче е способно на всичко, което видях, а същевременно използва и напръстник!

Дженора и Джентълмените копелета наобиколиха Джийн, докато Алондо, Шантал и Монкрейн се заеха с Берт. Сбилите се скоро дойдоха на себе си; помогнаха им да седнат, опрени на стената на хана.

— Оптикалите ми! — закашля се Джийн. Когато Локи му ги подаде, той внимателно ги закрепи на носа си и въздъхна с облекчение.

— Пушило! — промърмори Бертран.

Шантал му подаде навит лист тютюн и щракна с малка запалка. Когато тютюнът се запали, Берт скъса пурата на две, запали втората половина от огънчето на първата и я подаде на Джийн. Момчето кимна в знак на благодарност и двамата съперници пушиха спокойно известно време, докато другите слисани ги гледаха.

— Играеш ли хандбал, хлапе? — попита Бертран. Гласът му беше плътен, но имаше силен верарски акцент.

— Разбира се — каза Джийн.

— Ела да играеш с моя отбор следобеда в Деня за назидание. Който падне, купува ел. Вземаме по два копина на човек за участие.

— С удоволствие — каза Джийн. — Само спести крошетата на приятелите ми.

— Разбира се, хлапе! — каза Бертран и размаха пръст на Локи.

— А ти няма да говориш така за жена ми!

— Тогава кажи на жена си да не обижда Верена! — отговори му Локи.

— Виж какво, кльоща такава, и двамата говорим терински — каза Шантал и заби пръсти в гърдите на Локи. — Ако имаш да ми казваш нещо, кажи ми го лично!

— Добре — съгласи се Локи и двамата с Шантал кръстосаха погледи. — Недей да обиждаш Верена…

— Извинявайте — обади се Сабета и без хумор или деликатност побутна Локи да се отмести. — Да не би да съм станала невидима? Аз не се крия зад него, Шантал.

Локи примигна, като чу неласкавото обяснение за себе си.

— Искаш сама да си водиш битките, кучко? — попита Шантал. — Добре. Всеки път, когато поискаш наистина да го правиш, ти се опитваш да хвърлиш…

— Достатъчно! — изрева Монкрейн с глас, от който се разтърсват греди, и раздели двете жени. — Да ви вземат мътните, плиткоумни прахосници! Или се оправяйте, или ще цапардосам някой друг благородник, кълна се в топките и в костите си!

— Шантал, сладост моя — рече Бертран и издиша дим, — когато гласът на Джасмер става глас на разума, трябва да си признаеш, че е време да се успокоиш.

— Верена е Амадин — повтори Джасмер. — Това е положението! Или ще играеш Пентра, или Чаровна слугиня номер четири и цяло лято ще тресеш цомби за Басанти.

Шантал се намръщи, но после предложи ръката си на Сабета.

— Тогава — мир. Надявам се само, че когато си на сцената, слънцето ще изгрява от задника ти, момиче!

Сабета пое ръката на Шантал.

— Когато свърша, няма да си в състояние да си представиш никоя друга в ролята на Амадин за вечни времена.

Бертран подсвирна и се ухили.

— Ха! Това си го биваше! Дай на жена ми два дни да свикне с теб, Верена. Тя ще те накара да я харесаш.

— Много пъти в живота си имах възможност да се уча на търпимост — каза Сабета, леко усмихната.

— Е, ако ти си Амадин — каза Бертран, — кой е Орин? На кого се пада да целува, да въздиша и да зяпа?

Сърцето на Локи сякаш смени ритъма си.

— Тъкмо този въпрос изяснявахме, когато вие се появихте — каза Монкрейн, разтърка с ръка челото си и въздъхна. — Може би трябва да взема решение. Ще потвърдя очакванията. Лукаца, ти ще бъдеш Ферин.

— С удоволствие ще… Почакай, какво? — стъписа се Локи.

— Чу ме. Ролята на Орин изисква повече нюанси. Ще я възложа на Алондо…

— Как така?

— Точка по въпроса — каза Джасмер. — За днес приключихме. Боговете да са ми на помощ, но и аз мога да цитирам правилника на трупата не по-зле от Дженора. Следващият от вас, който пипне с пръст друг актьор, ще бъде уволнен. Пет пари не давам за работата му, акциите му, работното време — ще ви пошляпвам като недоволен баща. А сега — вървете!

— Пентра — промърмори Джийн, като четеше от пиесата в ръцете си. — Западнала благородничка от Терим Пел. Веселата приятелка на Амадин.

— Четох скапания списък на действащите лица, Джийн — Локи и Джийн седяха в един ъгъл на общата стая на госпожа Глориано, най-отдалечения от бара, на който Бертран, Джасмер, Алондо, Шантал и Силванус превръщаха в питиета важна част от бъдещата печалба на трупата. Току-що бяха приключили с вечерята. — Чакай, да не би да се опитваш да ме пренебрегнеш?

— Да. — Джийн затвори с въздишка своя екземпляр от пиесата. — Ребрата ме болят, изхвърлиха ме от пиесата, сега съм пишман счетоводител, а ти правиш нещата още по-досадни с цупенето си.

— Но аз…

— Не се шегувам — ако толкова ти се иска да я целунеш на сцената, кажи го на Джасмер.

— Той не желае да говори по въпроса. — Локи отпи от топлия тъмен ел, но почти не усети вкуса му. — Заяви, че е творческо решение и не подлежи на обсъждане.

— Тогава говори с Алондо.

— Той играе за хляба си. Защо ще се отказва от най-хубавата роля?

— Знам ли? Защото ще го подлъжеш? Или ще го убедиш? Според слуховете взел си някой и друг урок как да мамиш убедително.

— Да, но той е… Той е напълно почтен. Не е като да будалкам Джасмер. Не ми се вижда редно.

— Тогава ме чуй, приятелю. Не съм оракул и няма да се превърна на оракул, колкото и дълго да седим тук и сълзите ти да капят в бирата. Нали си спомняш как си мислех, че по-големи досадници от братята Санца не може да има? Е, грешах. Докато вие със Сабета не се разберете, близнаците са най-малкото възможно зло.

— Тя е непредвидима на ента степен.

— Нали преди говорихте?

— Да, всичко вървеше добре. Сега стана много особено.

— Дали не си мислил за екстремни, отчаяни мерки, като например отново да разговаряш с нея?

— Ами да, но…

— Дотук си стигнал с това „да, но…“ — каза Джийн. — Ще викаш „да, но…“, докато не дойде време да си ходим, но не се съмнявам, че така ще я прогониш от живота си. Престани да обикаляш от разстояние. В името на Прева, иди да говориш с нея.

— Къде е тя?

— Промъква се на покрива, докато ние, останалите, се правим на идиоти тук, долу.

— Тя няма… Не знам, не че това е…

— Пипни между краката си — изръмжа Джийн — и виж дали имаш топки. В противен случай няма да ми говориш по въпроса до края на лятото.

— Съжалявам — каза Локи. — Просто мразя мисълта, че може да сговня нещата още повече. Знаеш, че имам дарба в тази насока.

— Хм. Вярно. Опитай се да бъдеш прям и да казваш истината. Не мога да ти дам друг, по-специален съвет. По дяволите, та самият аз никога не съм се уреждал да бръкна под нечия рокля, нали? Знам само, че ако двамата със Сабета не постигнете разбирателство, за всички ще бъде лошо. Но най-вече за тебе.

— Прав си — каза Локи и пое дълбоко въздух, за да се съвземе. — Прав си!

— Както обикновено — въздъхна Джийн. — Ще идеш ли?

— Непременно.

— Само че не с тая бира. Дай я насам.

Локи разсеяно му подаде питието и Джийн пресуши чашата на един дъх.

— Добре. Върви! Преди да се появи някаква вероятност да размислиш. Чакай, не се минава оттук за горе. Къде отиваш?

— Отивам до бара — отвърна Локи. — Хрумна ми блестяща идея.

Над Еспара се спусна вечерно мъртвило с гъст въздух, а градските светлини се събудиха за живот под небе с цвета на узряло грозде. Под кривите стрехи на госпожа Глориано имаше балконче с изглед на запад, на което двама души можеха да седнат редом, ако са в добри отношения. Локи внимателно отвори капака към балкончето, надникна и видя Сабета, която гледаше право в него с вдигнати вежди и държеше своя екземпляр от „Републиката на крадците“.

— Здрасти! — поздрави я Локи с много по-малка увереност, отколкото си беше представял, докато се качваше по тясното стълбище от втория етаж. — Може ли за малко да остана и аз на твоя балкон?

— Преглеждам си ролята.

— Очакваш да повярвам, че все още не си запаметила всичко?

Сабета сякаш не можеше да реши дали от това ѝ става приятно, или то я притеснява. След миг остави книгата и го покани да се присъедини към нея. Той седна и също кръстоса крака; бяха обърнати един срещу друг.

— Какво криеш зад гърба си? — попита тя.

— Едно малко удоволствие. — Локи ѝ показа торбата с вино и двете малки глинени чаши, които носеше. — Или пък подкуп. Зависи от гледната точка.

— Не съм жадна.

— Ако се безпокоях за жаждата ти, щях да донеса вода. Безпокоя се за ножовете.

— Какви ножове?

— Ами тия ножове, които размахваш от няколко дни. Надявах се, ако е възможно, да притъпя остриетата им.

— Измама ли целиш? Искаш да напиеш едно момиче?

— По-скоро в случая става въпрос за самоотбрана. Пък и си мисля, че може би просто би искала… да пиеш чаша вино.

— А после може би и втора чаша? И трета, и така нататък, докато задръжките ми не започнат да се изпаряват?

— Не съм заслужил тия думи.

— Да, ами… Може и да не си.

— Богове! Бях забравил, че който иска да се държи добре с тебе, трябва да получи предварително позволение и да е облечен с тежка броня. — Локи прехапа устни, внимателно наля от светлото вино и побутна едната чаша към нея. — Виж, можеш да се престориш, че виното се е появило с магия, ако това ще те направи щастлива.

— Това анджанско вино от портокали ли е?

— Ако е анджанско, значи задникът ми е от злато — каза Локи и отпи от чашата си. — Но едно време е било нещо от портокали.

— И за какво чудо по-точно искаш да склоня?

— За обикновен разговор. Какво става, Сабета? Преди си говорехме, наистина си говорехме. Беше… Беше наистина хубаво. И работехме добре заедно! Сега обаче ми се сопваш без причина. Намираш си оправдания да ме мачкаш. Непрекъснато издигаш стени, а когато изкатеря някоя от тях, откривам, че от другата страна си изкопала ров, в който има вода…

— Изкарваш ме изключително изобретателна — каза тя и Локи се зарадва, че забеляза подобие на усмивка на устните ѝ, макар че то изчезна между две поемания на дъх. — Може би пък съм прекалено ангажирана с пиесата?

— О, не. Сега ровът е пълен с копия нагоре с върховете. Пък и не ти вярвам.

— Това си е твой проблем.

— И какво печелиш, като не разговаряш с мен?

— А може би просто не искам…

— Но ти го правеше. Правеше го и бяхме стигнали донякъде. Наистина ли искаш през останалата част от престоя ни тук да изпълняваме този глупав танц — ту напред, ту назад? Аз не го искам.

— Не е обаче кой знае какъв танц, нали? — тихо каза тя.

— Не е. Ти си тази, която непрекъснато прави крачка назад. Защо?

— Не е лесно за обяснение.

— Ако беше лесно, идиот като мене досега щеше да го е проумял. Мога ли да седна до тебе?

— Слагаш каруцата пред коня.

— Конят е уморен и има нужда от почивка. Хайде, ще ти е по-лесно да ме удариш, ако не ти допадат думите ми.

След пауза, продължила сякаш десет години, Сабета обърна поглед към града и потупа с ръка камъка до себе си. Локи се плъзна на него нетърпеливо, но внимателно, докато лявото му рамо не докосна нейното дясно рамо. Около тях вееше топъл вятър и той долови лъхащия от косата ѝ лек аромат на мускус и масло от салвия. В стомаха му запърхаха хиляди пеперуди и веднага си намериха причина да полетят из цялото му тяло.

— Трепериш — каза тя и се обърна, за да го погледне.

— И ти не си напълно вкаменена.

— Какво, ще ме караш да съжалявам ли, или само искаш да седиш и да гледаш втренчено?

— Обичам да те гледам втренчено — каза Локи, едновременно шокиран и зарадван на собствения си отказ да не избегне погледа ѝ.

— Е, аз пък обичам да хвърлям момчета от покривите. Не ми се случва често подобно удоволствие.

— Това няма да те отърве от мен. Умея да се приземявам леко.

— По дяволите, Локи, ако имаш да казваш нещо…

— Имам — каза той и се изправи, сякаш очакваше удар с дървена палка по време на тренировка. — Омръзна ми да говоря, прикрил уста, да правя намеци и да се опитвам да измъкна някаква реакция от тебе. Слагам картите си на масата. Според мене ти си красива. Изпитвам чувството, че съм идиот с кал по лицето, седнал до момиче от картина. Мисля… Мисля, че съм направо глупав в сравнение с теб. Давам си сметка, че това не са приятни реплики от пиеса. Признавам, че съм готов да целувам сянката ти. Да целувам земята, на която има следи от обувките ти. Харесва ми да се чувствам така. Пукната пара не давам какво си мислите — ти и другите. Това изпитвам всеки път, когато те погледна… При това ти се възхищавам — продължи той, като се молеше тя да не го прекъсне, преди да е изредил всичко. Отчаяното му красноречие беше като изпуснат от кочияш впряг: ако конете спрат, после не могат да продължат. — Възхищавам се на всичко у теб. Дори на темперамента ти, дори на твоите настроения, на това как, по дяволите, се обиждаш, когато аз сбъркам, дори като дишам наоколо. Предпочитам да се чувствам объркан относно тебе, отколкото да съм с увереността на мумия за някоя друга, разбираш ли? Възхищавам се на начина, по който вършиш всичко, дори ако ме караш да се чувствам толкова нищожен, че да мога да се удавя в това вино.

— Локи…

— Не съм приключил. — Той вдигна чашата, за да илюстрира предишния си довод, и мигновено глътна съдържанието. — И последното… Най-важното… То е, че съжалявам.

Сабета го гледаше с изражение, от което той изпита чувството, че нозете му вече не се докосват до каменния под на балкона.

— Съжалявам, Сабета. Ти ми каза, че искаш от мен нещо важно, но не беше защита или оправдание… Значи, би трябвало да е това. Ако съм те измествал, ако съм те приемал за даденост, ако съм бил лош приятел и съм скапал нещо, което е било твое по право, аз ти се извинявам. Нямам оправдание и бих искал да ти кажа колко се срамувам, че трябваше ти да ми го посочиш.

— Проклет бъди, Локи — прошепна тя, а ъгълчетата на очите ѝ блестяха.

— За втори път ме ругаеш. Виж, ако сбърках с нещо, което казах…

— Не — каза Сабета и избърса очите си, като се опита да го направи с безразличие, но не успя. — Не, бедата е там, че ти каза каквото трябваше да кажеш.

Сърцето на Локи сякаш се блъскаше напред-назад в гърдите като лошо уравновесена алхимична везна. Каза:

— Ох… Да знаеш, че звучи объркващо дори когато го обяснява момиче.

— Не схващаш ли? Лесно беше да се общува с тебе, когато се държеше като идиот. Лесно беше да бъдеш отблъснат, когато беше сляп за всичко, което не е в собствената ти глава. Но когато започна да се държиш като възрастен, аз не можех, просто явно не можех да се насиля да продължа в същия дух. — Тя взе чашата си, изпи по-голямата част от виното в нея и се засмя някак дрезгаво. — Страхувам се, Локи.

— Не, не се страхуваш — разпалено рече той. — Теб нищо не те плаши. Всичко може да чувстваш, но не и да изпитваш страх.

— Светът ни е ей толкова голям. — Сабета показа разстояние около три сантиметра между палеца и показалеца си. — Точно както твърди Окови. Богове, та ние живеем в дупка! Спим на пет метра разстояние. Познаваме се повече от половината си живот. Какво сме видели от други мъже и жени? Не искам да… Не искам нещо такова да се случи, понеже е нямало как да не стане. Не искам да бъда обичана, защото това се смята за неизбежно.

— Не всичко неизбежно е лошо.

— Би трябвало да харесвам някой по-висок — каза тя. — Да бъда с някой по-висок, по-хубав и по-сговорчив, и още… Знам ли? Но не е така. Ти си чепат, объркващ и особен, но това ми харесва. Харесва ми как ме гледаш. Харесва ми как седиш и гледаш втренчено, как потъваш в размисъл и се безпокоиш за всичко. Никой не се препъва нарочно така, както го правиш ти, Локи. Никой друг не жонглира като тебе със запалени факли, докато сцената наоколо гори. Обожавам това. И то… То ме плаши.

— А не би трябвало! — Локи се протегна и я хвана за рамото, а сърцето му сякаш щеше да счупи гръдния му кош, когато Сабета пъхна ръката си в неговата ръка. — Защо да нямаш право на тези чувства? Защо да не харесваш каквото искаш да харесваш… Защо да не можеш да обичаш…

— Иска ми се да знаех защо. — Внезапно се оказа, че двамата са на колене един срещу друг, сплели пръсти, а лицето на Сабета е смесица от тъга и облекчение. — Иска ми се да бях като тебе.

— Не, не ти се иска — каза той. — Ти си красива. И във всичко си по-добра от мене.

— Зная това, глупчо — каза тя и широко се усмихна. — Но това, което знаеш ти, е как да теглиш майната на целия свят. Готов си да препикаеш лицето на Аза Гуила дори ако за това си докараш милион години в ада, а след тези милион години ще го направиш отново. Затова Кало, Галдо и Джийн те обичат. Затова… Затова аз… Точно това бих искала да зная как да направя.

— Сабета — каза Локи. — Не всичко, което е неизбежно, предизвиква съжаление. Нали знаеш — неизбежно е, че дишаме. Аз например предпочитам да ям акула пред сепия. Ти предпочиташ цитрусово пред червено вино. Това не е ли неизбежно? Защо, по дяволите, такива неща да бъдат от значение? Харесваме каквото харесваме, искаме каквото искаме, и не се нуждаем от ничие разрешение да се чувстваме така.

— Виждаш ли колко ти е лесно да го кажеш?

— Сабета, чуй ме. Наричаш това глупаво, но аз наистина си спомням, когато живеехме в Хълма на сенките и те видях за първи път. Спомням си как ти си изгуби шапката и как червеният цвят се виждаше в корените на косата ти. Бях смаян, не разбираш ли? Представа нямам защо, но се чувствах и доволен.

— Какво?

— Откакто се помня, ти си моята фикс идея. Никога не съм тичал подир друго момиче, дори не съм ходил в компанията на близнаците да… да видя „Позлатените лилии“. Мечтая за теб и само за теб, защото ти наистина си… червена. Не маскирането…

— Какво?

— Нещо лошо ли казах?

— Видял си един път цвета на червената ми коса — каза тя и измъкна ръцете си от неговите. — Само веднъж, когато си бил едва ли не бебе, и не можеш да го преживееш. Нима това трябва да ме ласкае?

— Почакай, моля те…

— Такава, каквато съм сега? Боядисвам си косата кестенява от десет години! ТАКАВА съм всъщност! Богове, само колко съм глупава… Аз не съм ти фикс идея, ти просто искаш да чукаш червенокосо момиче точно както го иска всеки похотлив перверзник отсам Джерем!

— Нищо подобно! Искам да кажа, че…

— А знаеш ли защо цял живот бягам от ловците на роби? Знаеш ли защо Окови ми повери носенето на отровна кама, докато на Кало и Галдо едва разреши да използват сирашки торбички с обелки от люти чушки, събрани в някоя алхимична работилница? Да си чувал приказките за червенокосите каморки, на които не са им откъснали листенцата?

— Чакай, чакай, честна дума, не съм…

— Как мога да съм чак толкова глупава! — Сабета го блъсна назад и празната му чаша се счупи, защото той седна отгоре ѝ. Заболя го. — Трябваше да се сетя. Трябваше. Възхищаваш ми се? Уважаваш ме? Как не. Не мога да повярвам, че бях готова да… Аз просто… Махай се! По дяволите, махай се!

— Почакай, моля те! — Локи се опита да избърше мъглата, от която изведнъж му залютя на очите. Не съм искал…

— Какво искаш, е съвсем ясно. Махай се!

Тя го замери с празната си чаша, не го улучи, но ускори бързото му бягство по тясното стълбище към втория етаж. Докато тромаво се опитваше да се изправи на крака, две силни ръце го сграбчиха изотзад и го повдигнаха.

— Джийн — промърмори той. — Благодаря ти, но аз…

Същите ръце го хванаха, завъртяха го и го притиснаха към стената на стълбището. Локи се оказа лице в лице с новия патрон на трупа „Монкрейн-Булидаци“.

— Лорд Булидаци! Генаро! — изломоти Локи.

Добре сложеният еспаранец задържа Локи на място с едната си желязна ръка, а с другата бръкна под прашните си дрехи. Оттам измъкна дълго трийсет сантиметра стоманено острие, което блестеше на светлината на отворената балконска врата — нож, изкован по-скоро за решаване на спорове, отколкото за изложбени зали. След миг острието бе опряно в лявата буза на Локи.

— Братовчеде! — изфуча лордът. — Реших да облека прости дрехи и да дойда, за да проверя какво става с инвестицията ми. Идиотите в бара казаха, че може да си тук. Водихте умопомрачителен разговор, братовчеде, но останах с чувството, че има някои неща, които всъщност не си ми казал. — Ножът потъна по-дълбоко в кожата на Локи и той простена. — Имам предвид всичко — рече Булидаци. — Защо за начало не ми кажеш всичко?