Републиката на крадците

1.

Слабата светлина, напираща през клепачите му, го извади от съня. Светлината се натрапваше, усилваше се, караше го да мига замаяно. Отворен прозорец пропускаше благия следобеден въздух и свежата миризма на вода. Не е Камор. Звуци на вълни, плискащи се по пясъчен плаж. Изобщо не беше Камор.

Отново се беше овъртял в чаршафите си, лекомислено. Чувстваше върха на езика си като изсушена на слънцето кожа. Напуканите устни се отделиха една от друга, когато попита дрезгаво:

— Какво правя…

— Тихо. Не исках да те будя. Стаята се нуждаеше от малко въздух.

Черно петно отляво, горе-долу с височината на Джийн. Подът скърцаше под местещата се фигура. Меко шумолене на плат, разтваряне на кесия с монети, дрънчене на метал. Локи се изправи на лакти, подготвен за замайването. То настъпи без закъснение.

— Сънувах я — промърмори той. — Времето, когато… когато се срещнахме за пръв път.

— Нея?

— Нея. Знаеш.

— Ах. Каноничната тя — Джийн коленичи до леглото и му подаде чаша вода, която Локи взе с треперещата си лява ръка и отпи с благодарност. Светът бавно идваше на фокус.

— Толкова ярко — каза Локи. — Мислех си, че мога да я докосна. Да ѝ кажа… колко съжалявам.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? Да сънуваш жена като тази и всичко, което си успял да измислиш за времето, което си имал с нея, е да се извиниш?

— Едва ли мога да контрол…

— Това са твоите сънища. Поеми юздите.

— Бях само едно малко момче, в името на боговете.

— Ако пак се появи, премести нещата с десет или петнайсет години напред. Искам да видя малко изчервяване и заекване следващия път, когато се събудиш.

— Отиваш ли някъде?

— Излизам за малко. Да си направя обиколката.

— Джийн, няма смисъл. Престани да се измъчваш.

— Приключи ли? — Джийн взе от него празната чаша.

— Съвсем не. Аз…

— Няма да се бавя. — Джийн остави чашата на масата и механично изтръска реверите на палтото си, отивайки към вратата. — Почини си.

— Няма ли да се вслушаш в здравия разум, мамка му?

— Знаеш какво казват за подражанието и ласкателството.

Вратата се затвори и Джийн изчезна навън, по улиците на Лашейн.

2.

Лашейн беше известен като град, в който всичко може да се купи и всичко може да бъде изоставено. По волята на Регио, най-висшия и изтънял орден на градската аристокрация (където титла, която можеше да се проследи повече от две поколения, ти даваше право да се смяташ за старата гвардия), почти всеки с пари на ръка и достатъчно пулс, за да се поддържа в полусвяст, можеше да трансформира кръвта си до разумно факсимиле на синьото.

Идваха от всяко крайче на теринския свят — търговци и престъпници, капитани наемници и пирати, комарджии, приключенци и изгнаници. Влизаха в пашкула на канторите като обикновени граждани, изсипваха огромни количества скъпоценен метал и излизаха на слънчевата светлина като новоизлюпени лашейнски благородници. Регио изковаваха полубарони, барони, виконти, графове и от време на време дори по някой маркиз, главно според собствените им измислици. Ордените се избираха от списък и струваха допълнително; „Защитник на Вярата на дванайсетте богове“ беше доста популярен. Имаше и още половин дузина безсмислени рицарски ордена, които изглеждаха прекрасно на реверите на палтата.

Поради новостта си те бяха закупувани главно от онези, които можеха сами да се застъпят за себе си. Лашейн беше най-войнствено настроеният град, който Джийн Танен някога бе посещавал. Без да имат аристократичен произход от столетия, който да ги уверява в собствената им стойност, лашейнските неофити компенсираха с церемониалност. Техните правила за старшинство бяха като алхимична формула, а вечерните пирове убиваха всяка година повече от тях, отколкото треската и нещастните случаи, взети заедно. Изглеждаше, че нищо не може да е по-вълнуващо за хората, току-що закупили семейните си имена, от това да ги рискуват (да не говорим за тленната им плът) заради маловажни обиди.

Рекордът, поне доколкото беше чул Джийн, бе три дни от кантората до поляната за дуелиране и погребалната каляска. Регио, разбира се, не предлагаше възстановяване на средствата на близките на споминалия се.

Като резултат от този абсурд беше трудно за хората без титли, независимо от цвета на монетите им, да се сдобият с достъп до най-добрите лекари на града. Те бяха превърнати в символи на статуса от благородните си клиенти и рядко им се налагаше да прибягват до злато от други източници.

Вкусът на есента бе в хладния ветрец, веещ откъм Амател, Езерото на скъпоценностите, сладководното море, което се разстилаше към хоризонта северно от Лашейн. Джийн бе консервативно облечен по местните стандарти, с кафяв кадифен редингот и коприни, струващи не повече от, да речем, тримесечната заплата на среден търговец. Това веднага го отличаваше като нечий човек и подхождаше на сегашната му задача. Никой уважаван господин не би чакал сам пред градинската порта на един лекар.

Ученият Еркемар Зодести бе смятан за най-добрия лекар в Лашейн, феномен с триона за кости и алхимическия тигел. И също така от три дни не показваше никакъв интерес към молбите за консултация на Джийн.

Днес Джийн още веднъж се доближи до оградата от метални прътове в края на градината на Зодести, зад която един слуга му хвърли поглед с влечугоподобна арогантност. В протегнатата си ръка Джийн държеше пергаментов плик и квадратна бяла картичка, точно както и предишните три дни. Джийн усети, че става раздразнителен.

Слугата протегна ръка между металните прътове и безмълвно взе всичко, което Джийн предлагаше. Кесията, съдържаща обичайното парично възнаграждение от (повече от нужните) сребърни монети, изчезна в сакото на прислужника. Старият мъж прочете или се престори, че прочита, бялата картичка, повдигна вежди към Джийн и си замина.

На картичката беше изписано точно каквото и винаги преди това: „Контемпла ва кора фрата еминенца“. „Премислете молбата на изтъкнат приятел.“ На езика на Теринския трон това бе любезната превземка за подобни жестове. Вместо да се казва името на аристократа, съобщението означаваше, че някой могъщ иска анонимно да плати, за да бъде прегледан някой друг. Това беше широко разпространен начин богатството да се справи с проблем от сорта на, да кажем, бременна любовница, без да се компрометира директно самоличността на важното лице.

Джийн изкара дългите минути на чакането, като изучаваше къщата на лекаря. Беше добро, солидно място, горе-долу с размерите на малко алчегрантско имение в Камор. Обаче ново и издокарано по подражание на талверарския стил, което целеше да оповестява публично важността на обитателите му. Покривът беше покрит с плочи от вулканично стъкло, а по прозорците имаше декоративна дърворезба, която повече би отивала на храм.

От сърцето на самата градина, скрита от погледа с триметрова каменна ограда, Джийн чуваше шума от оживено празненство. Звънтене на чаши, гръмогласен смях, а зад всичко това — песента на деветструнна виола и няколко други инструмента.

— За съжаление, трябва да ви уведомя, че ученият в момента не може да се съгласи с молбата ви за консултация. — Слугата се появи отново зад желязната порта с празни ръце. Кесията — олицетворение на добросъвестност — естествено, беше изчезнала. Дали в ръцете на Зодести, или на този прислужник, Джийн нямаше как да знае.

— Може би ще ми кажете кога би било по-удобно за учения да приеме молбата на господаря ми? — попита Джийн. — Явно вече повече от половин седмица средата на следобеда не е подходяща.

— Не мога да кажа. — Слугата се прозя. — Ученият е погълнат от работата си.

— От работата си! — Джийн се ядоса на прозвучалите аплодисменти, които се разнесоха от градинското празненство. — Действително. Случаят на господаря ми се нуждае от най-добрите възможни умения и от дискретност…

— Господарят ви винаги може да разчита на дискретността на учения — каза прислужникът, — но за жалост, уменията му са изисквани на друго място в момента.

— Боговете да те прокълнат, човече! — самоконтролът на Джийн се изпари. — Това е важно!

— Няма да позволя да ми се говори по този вулгарен начин. Довиждане!

Джийн премисли дали да не се пресегне през металната ограда и да хване стареца за гушата, но това щеше да доведе до обратен резултат. Не си беше сложил кожи за бой под финото облекло и с декоративните си обувки щеше да е по-зле от това да е бос по време на боя. Въпреки чифта брадвички, затъкнати под палтото му, той не бе оборудван дори за щурмуването на някое градинско парти.

— Ученият рискува да обиди значително един важен гражданин — изръмжа Джийн.

— Ученият го обижда, глупако! — Старецът се разхили. — Казвам ти, явно, че той няма интерес от работа, уредена по този начин. Не вярвам да има и един човек с положение в обществото, който дотам да не познава учения, че да го е страх да бъде приет на предния вход.

— Ще дойда отново утре — каза Джийн, напрягайки се да запази спокойствие. — Може би ще мога да измисля сума, която да изпари дори безразличието на господаря ти.

— Упорството ти е похвално, макар идеята ти да не е. Утре ще трябва да направиш това, което ти нареди твоят господар. За днес вече си взех довиждане.

— Довиждане! — изръмжа Джийн. — Нека боговете пазят грижливо къщата, в която вирее подобна доброта. — Той се поклони сковано и си замина.

Нямаше какво друго да направи в момента в този прокълнат от боговете град, където дори размятането на кесии с монети не беше гаранция за привличането на нечие внимание към даден проблем.

Като набиваше крак към наетата карета, Джийн проклинаше Максилан Страгос за хиляден път. Копелдакът беше излъгал за толкова много неща. Защо, в крайна сметка, проклетата отрова беше единственото, за което беше решил да каже истината?

3.

Домът им за момента беше нает апартамент във „Вила Сувела“ — обикновен, но педантично чист пансион, предпочитан от пътници, дошли в Лашейн, за да се насладят на водите на Амател. Смяташе се, че тези води лекуват ревматизъм, макар че Джийн все още не бе видял някой къпещ се да излезе с подскоци и танци. Пансионът се издигаше над плаж с черен пясък на североизточния край на града, а другите наематели не им се пречкаха.

— Такъв копелдак! — рече Джийн, като отвори вратата на вътрешната стая на апартамента. — Шибано лашейнско влечуго. Алчен син на нощно гърне и кофти пръдня.

— Твърдото ми разбиране на нюансите говори, че може би си разочарован — обади се Локи. Той се беше изправил и изглеждаше съвсем буден.

— Пак ни отсвириха — каза Джийн, мръщейки се. Въпреки свежия въздух от прозореца във вътрешния апартамент все още миришеше на застояла пот и прясна кръв. — Зодести няма да дойде. Поне не днес.

— Да гори в ада тогава, Джийн.

— Той е единственият прочут физикер, до който все още не съм се добрал. С някои от другите ми беше трудно, но с него е направо невъзможно.

— Бях щипан и обезкървяван от всеки проклет от боговете умопобъркан в този град, който някога е навирал хапче в нечие гърло — каза Локи. — Още един лечител надали ще има значение.

— Той е най-добрият. — Джийн захвърли палтото си на един стол, остави брадвичките и извади бутилка синьо вино от един шкаф. — Експерт алхимик. А също и истински самодоволен ебач на плъхове.

— Значи, всичко е за добро — заключи Локи. — Какво щяха да си кажат съседите, ако се консултирах с човек, който чука гризачи?

— Трябва ни мнението му.

— Изморих се да бъда медицинска рядкост — каза Локи. — Ако няма да дойде, значи, няма да дойде.

— Ще ида пак утре. — Джийн наля две чаши до половината с вино и ги разреди с вода, докато не станаха с приятния цвят на следобедно небе. — Ще докарам надутия чеп тук по някакъв начин.

— Какво ще направиш, ако не ме консултира, да не би да му счупиш пръстите? Може да направи нещата деликатни за мен. Особено ако иска да отреже нещо.

— Може и да намери отговора.

— О, богове! — Обезсърчената въздишка на Локи се обърна на кашлица. — Няма отговор.

— Повярвай ми. Утре ще бъде един от необикновено убедителните ми дни.

— Както го виждам аз, струва ни само няколко жълтици да открием колко неблагосклонно сме приети в обществото. Повечето социални поражения излизат доста по-скъпо, мисля.

— Някъде там трябва да има болест, която да прави хората, които страдат от нея, смирени, добродушни и благосклонни. Някой ден ще я намеря и ще разбера, че ти страдаш от най-лошия възможен случай.

— Сигурен съм, че съм роден имунизиран. Като заговорихме за благосклонност, дали това вино ще стигне до ръцете ми по някое време тази година?

Локи изглеждаше достатъчно буден, но с отпаднал глас, по-слаб дори от предишния ден. Джийн приближи смутен до леглото, вдигайки чашите вино като предложение за мир с някое непознато и потенциално опасно създание.

Локи беше изпадал в това състояние и преди, прекалено отслабнал и блед, с многоседмична набола брада по бузите. Този път нямаше очевидна рана, за която да се грижи, нямаше намушквания, които да превързва. Само коварното завещание на Максилан Стагос безмълвно се изпълняваше. Чаршафите на Локи бяха изцапани с кръв и тъмни петна от потта заради високата температура. Очите му светеха в насинените очни кухини.

Джийн изчиташе куп медицински текстове всяка вечер, но все още не намираше адекватно обяснение за това, което се случваше с Локи. Локи отслабваше отвътре; вените и сухожилията му се разпадаха. От него се лееше кръв като поради някаква демонска приумица. В един час можеше да я изкашля, в следващия течеше от очите или носа му.

— Дяволите да го вземат — прошепна Джийн, когато Локи се пресегна за чашата с вино. Лявата ръка на Локи беше почервеняла от кръв, все едно пръстите му са били натопени в нея. — Това пък какво е?

— Нищо необичайно — Локи се подсмихна. — Започна, докато те нямаше… От под ноктите ми е. Ето, мога да държа чашата с другата си ръка…

— Опитваше се да го скриеш от мен, така ли? Че кой друг ти сменя проклетите чаршафи? — Джийн остави чашите на пода и отиде до масата под прозореца, на която имаше купчина ленени кърпи, кана с вода и купа за миене. Водата в купата беше с ръждив цвят от стара кръв.

— Не ме боли, Джийн — прошепна Локи.

Без да му обръща внимание, Джийн вдигна купата. Прозорецът гледаше към вътрешния двор на пансиона, който, за щастие, беше безлюден. Джийн изхвърли старата кървава вода, напълни купата от каната и натопи парче лен в нея.

— Ръката! — каза той. Локи изсумтя намусено и Джийн уви мокрия плат около пръстите му. Платът веднага стана розов. — Дръж я вдигната известно време.

— Знам, че изглежда зле, но наистина не е толкова много кръв.

— Малко ти е останала за губене!

— Все още искам виното.

Джийн отново донесе чашите им и внимателно постави една в дясната ръка на Локи. Локи не изглеждаше да трепери много в момента, което беше приятно. В последно време му беше сложно да държи нещо.

— Тост — каза Локи. — За алхимиците. Дано всички ги поразят пищящи огнени лайна. — Той отпи от виното си. — Или да ги задушат в леглата им. Което е по-удобно. Не съм придирчив.

На следващата глътка се изкашля и във виното му се отрони рубиненочервена капчица, оставяйки тъмна спирала, докато се разтваряше.

— Богове! — възкликна Джийн. Той преглътна остатъка от собственото си вино и остави чашата настрана. — Отивам да доведа Малкор.

— Джийн, нямам нужда от още един шибан кучи врач в момента. Той идва вече шест или седем пъти, защо…

— Нещо може да се е променило. Нещо трябва да е различно. — Джийн грабна палтото си. — Може да помогне за кървенето. Може най-накрая да намери някаква следа…

— Няма никаква следа, Джийн. Няма шибана противоотрова, която да бликне от Малкор, Кепиря, Зодести или който и да е измамен резач на циреи в целия този досаден насран град.

— Ще се върна скоро.

— Мамка му, Джийн, запази парите! — Локи отново се изкашля и почти изпусна виното си. — Това казва здравият разум, дебела главо. Ти, твърдоглав… твърдоглаво, ох, нещо… нещо си… язвително и остроумно и съвсем убедително! Ей, ако сега излезеш, ще пропуснеш да разбереш колко съм убедителен, наистина! Мамка му.

Каквото и да се готвеше да каже Локи след това, Джийн му затвори вратата. Небето навън сега бе обагрено в цветовете на полумрака, оранжевото по хоризонтите даваше път на сребърното, а после ставаше лилаво в дълбочината на небесата. Лилаво като цвета на кръвта, разтваряща се в синьо вино.

Ниска сива стена, приплъзваща се на север, откъм Амател, изглежда, обещаваше предстояща буря. Това напълно устройваше Джийн.

4.

Шест седмици бяха изминали, откакто напуснаха малкото пристанище на Вел Вирацо с дванайсетметрова шхуна, непосредствено след серия повече или по-малко абсолютни бедствия, които ги бяха оставили с малка част от огромната сума, която се бяха надявали да си възстановят след две години, вложени в сложен заговор.

Докато вървеше по лашейнските улици, Джийн прокарваше през пръстите си кичур тъмни, къдрави коси, здраво вързан с кожени въженца. Винаги го държеше в джоба на палтото си или затъкнат в колана. От всичко, което загуби напоследък, парите бяха последната му грижа.

Локи и Джийн бяха обсъждали да отплават на изток, обратно към Тамалек и Еспара… Обратно към Камор. Но по-голямата част от света, който познаваха, беше пометена, а повечето от старите им приятели бяха мъртви. Вместо това поеха на запад. На север и запад.

Следвайки бреговата линия, използвайки непохватните си умения до краен предел, те бяха заобиколили Тал Верар, бяха профучали край обгорелите останки на някога луксозния Салон Курбо и обмисляха да се насочат далеч на север, към Балинел, в Кралството на седемте същини. И двамата говореха вадрански достатъчно добре, за да се занимават с каквото и да е, докато търсеха някаква нова възможност за престъпни занимания.

Изоставиха морето и се насочиха към вътрешността, нагоре по река Кавендрия, която беше покорена от елдрените и бе подходяща за океански плавателни съдове. Кавендрия течеше западно от Амател, Езерото на скъпоценностите, вътрешното море, което разделяше древните градове — сестри, Картейн и Лашейн. Локи и Джийн някога се бяха надявали да си закупят титли и да се присъединят към лашейнската аристокрация. Резервният им план беше просто да натоварят корабчето си с провизии за пътешествието до Балинел.

Симптомите на Локи се проявиха в деня, в който навлязоха в устието на Кавендрия. В началото не бяха нищо повече от пристъпи на виене на свят и замъглено зрение, но с отминаването на дните, когато бавно се изкачваха срещу течението, той започна да кърви от носа и устата. Докато стигнат Лашейн, Локи вече не си прекарваше времето в смях и шеги и не можеше да скрие засилващата се слабост. Вместо да се заредят с провизии, двамата си наеха стаи и въпреки че Локи протестира, Джийн започна да харчи почти всичко, с което разполагаха, за удобства и лекарства.

В подземния свят на Лашейн, който беше приемливо колоритен, макар и много по-малък от този на Камор, той се консултира с всеки отровител и черен алхимик, когото успя да подкупи. Всички клатеха глава и изразяваха професионалните си предположения за причиненото на Локи; беше отвъд силите им да противодействат на въпросното вещество. Накараха Локи да изпие сто различни очистителни, чайове и еликсира, всеки по-противен и скъп от предишния, всеки в края на краищата безполезен.

След това Джийн се беше облякъл добре и бе започнал да посещава всепризнати физикери. За Локи казваше, че е „доверен служител“ на богаташ, което можеше да означава всичко — от таен любовник до личен наемен убиец. Лечителите също бяха изразили съжаление и до един се бяха впечатлили от отровата. Повечето се отказаха да го лекуват, а вместо това предлагаха палиативи за облекчаване на болките. Джийн напълно разбираше значението на това, но не обръщаше внимание на песимизма им. Той просто изпращаше всеки от тях до вратата, плащаше безбожните им хонорари и отиваше да търси следващия физикер в списъка.

Парите не им стигнаха за дълго. След няколко дни се наложи Джийн да продаде шхуната им (заедно с пребиваващата на нея котка, крайно нужна за добрия късмет в морето) и беше щастлив, че получи половината от това, което бяха платили за нея.

Сега дори и тези средства бяха на привършване, а Еркемар Зодести може би беше единственият физикер в Лашейн, който не беше казал на Джийн, че положението на Локи е безнадеждно.

5.

— Няма нови симптоми — каза Малкор, закръглен старец със сива брада, която се къдреше на брадичката му като приближаваща гръмотевична буря. Малкор беше кучи врач, уличен лекар, без официално обучение или разрешително, но от всички от неговия вид в Лашейн той най-често беше трезвен. — Само ново проявление на познатите симптоми. Не губи надежда.

— Вероятно няма да се получи — рече Локи. — Но ти благодаря за ръката.

Малкор беше сложил лапа от царевично брашно с мед на върховете на пръстите на Локи, после ги беше увил със сухи ленени превръзки, превръщайки лявата му ръка в безполезна маса.

— М-да. Боговете обичат хората, които се смеят на затрудненията.

— Затрудненията са ужасно скучни. Човек трябва да се смее, ако не може постоянно да е пиян — каза Локи.

— Значи, кървенето не е нищо ново? Не е по-зле от преди? — попита Джийн.

— Ново неудобство е, да. — Малкор се поколеба, после сви рамене. — Ами, като се има предвид цялостната загуба на жизнени течности… Не мога да кажа. Може би по-задълбочено проучване на отделителните…

— Искаш купа, пълна с пикня — уточни Локи. — Можеш да си отвориш бутилка от собствените запаси. Дадох доста от моята, откакто дойдох тук.

— Добре тогава. — Малкор се изправи и колената му изпукаха като ръждиви панти. — Щом няма да гадая по пикнята ти, няма да гадая и толкова. Мога обаче да ти оставя хапче, което би трябвало да ти донесе прекрасно облекчение за дванайсет до двайсет и четири часа и може би дори ще насърчи намалелите течности в тебе да потекат…

— Прекрасно — каза Локи. — Дали отново ще е състоящо се главно от тебешир? Или другото, което е от захар? Бих предпочел захарта.

— Ей! Я чакай малко! — Грозното старо лице на Малкор почервеня. — Може и да не нося робата на Колегията, но когато отида при боговете, те ще знаят, че наистина ми е пукало за облекчаването на мъките на пациентите ми!

— Мир, старче. — Локи се закашля и разтри очи с ръката си, която не беше бинтована. — Знам, че правиш всичко възможно. Но ми спести плацебото.

— Нека приятелят ти свали превръзките след няколко часа — сопнато каза Малкор, навличайки отново износения си редингот, осеян с тъмни петна. — Ако пиеш, пий умерено. Разреждай виното си с вода.

— Бъди спокоен, приятелят ми разрежда виното както нервна дойка — за девствена принцеса.

— Извинявай — каза Джийн, докато извеждаше Малкор. — Труден характер е, когато е болен.

— Остават му два-три дни — каза старецът.

— Не можеш да си…

— О, да, мога. Кървенето се влошава. Отслабването му става по-ясно изразено. Равновесието на течностите му е непоправимо нарушено и съм сигурен, че изследване на водите му ще покаже наличие на кръв. Опитах се да го окуража, но приятелят ти явно не се залъгва.

— Но…

— А и ти не трябва да се залъгваш.

— Трябва да има някой, който да може да направи нещо!

— Боговете.

— Ако можеш да убедиш Зодести…

— Зодести? — Малкор се изсмя. — Само какво прахосничество на дарба има в него! Зодести лекува само две болести: богатството и известността. Никога няма да се замисли да направи нещо повече за приятеля ти от това да му провери кръвното.

— Значи, нямаш други идеи? Нямаш други предложения?

— Повикай свещеници. Докато е още с бистър ум. — Джийн се намръщи и възрастният кучи врач нежно го хвана за рамената. — Не мога да назова отровата, която убива приятеля ти. Но това, което убива теб, се нарича надежда.

— Благодаря ти за отделеното време — изсумтя Джийн и взе няколко сребърни монети от кесията си. — Ако отново се яви нужда от твоите изумителни проникновения…

— Една-единствена дувеста ще е напълно достатъчна — каза Малкор. — И въпреки сегашното ти настроение знай, че ще се отзова, когато и да се нуждаеш. Преди края дискомфортът на приятеля ти по-вероятно ще нарасне, вместо да се разсее.

Слънцето беше залязло, а покривите и кулите на града оживяваха от точици светлина, борещи се със задълбочаващата се нощ. Като гледаше как Малкор изчезва надолу по улицата, Джийн повече от всякога искаше да има кого да удари.

6.

— Хубав ден желая — каза Джийн, приближавайки се отново към портата на градината. Беше вторият час след пладне на следващия ден, а небето над него представляваше вряща смесица от сиво. Дъждът все още не беше завалял, но предстоеше със сигурност, и при това скоро. — Тук съм с обичайната си молба.

— Колко напълно неочаквано! — каза старецът зад железните решетки.

— Дали времето е удобно? — Джийн отново можеше да чуе смях от вътрешността на градината, а също така и поредица от отекващи плясъци, все едно хвърляха нещо срещу каменна стена.

— Или ако ученият е зает…

— С работа. Страннико, да не би разговорът, който водихме вчера, да е напуснал спомените ти?

— Трябва да те помоля, господине! — Джийн вложи в гласа си страстна искреност, доколкото успя. — Един добър човек лежи на смъртен одър и отчаяно се нуждае от помощ. Господарят ти не е ли положил лекарската клетва на Колегиума?

— Клетвите му не са твоя работа. А и много други добри хора лежат на смъртен одър, нуждаейки се отчаяно от помощ, в Лашейн и Картейн, и навсякъде другаде по света. Да виждаш учения да оседлава коня си, за да ги търси?

— Моля те… — Джийн разтърси нова кесия и монетите в нея зазвъняха. — Поне отнеси съобщението, в името на боговете.

Наполовина намръщен, наполовина усмихнат, слугата се пресегна през металните пръти. Джийн пусна кесията, хвана мъжа за яката и го дръпна здраво към вратата. Секунда по-късно Джийн размаха нож в свободната си ръка.

Беше кама-мушкач, от вида, с който по-скоро се борави със стиснат юмрук, отколкото с фехтовъчен захват. Острието, опиращо се в кокалчетата на Джийн, беше дълго петнайсет сантиметра и извито като животински нокът.

— Има само един начин, по който можеш да използваш такъв нож — прошепна Джийн. — Виждаш ли го? Ако се опиташ да извикаш или да се дръпнеш, ще носиш коремните си мазнини вместо престилка. Отвори портата.

— Ще умреш заради това — изсъска прислужникът. — Ще те одерат и ще те сварят в солена вода.

— И каква утеха ще е това за теб, а? — Джийн го мушна с ножа в стомаха. — Отвори портата или ще взема ключовете от трупа ти.

С трепереща ръка старецът отвори вратата. Джийн я бутна настрани, отново хвана слугата и го обърна. Сега ножът опираше в долната част на гърба на стареца.

— Заведи ме при господаря си. Дръж се спокойно. Кажи му, че се е появил важен случай и че ще иска да изслуша предложението ми.

— Ученият е в градината. Но ти си луд… Той има високопоставени приятели… О… Ох!

Джийн отново го бодна с острието, подтиквайки го да върви напред.

— Естествено — каза той. — Но ти имаш ли приятели по-близко от ножа ми?

В средата на градината един нисък, набит мъж на около трийсет и пет години се заливаше от смях заедно с жена, която още нямаше и двайсет. И двамата бяха облечени в светли панталони, копринени ризи и подплатени кожени ръкавици. Това обясняваше ритмичния звук, чут преди. Използваха разчистена част от каменната стена за пърсава, „партньорска гонка“, аристократичен братовчед на хандбала.

— Господарю, мадам, хиляди извинения! — каза прислужникът, след като Джийн отново го мушна.

Джийн остана на половин крачка зад слугата и така нито Зодести, нито гостенката му можеха да видят истинската причина за влизането му в градината.

— Въпросът е от голяма важност, господарю.

— Важност? — Зодести имаше гъсти черни къдрици, сега пригладени от потта, и останки от характерен за висшето верарско общество акцент. — За кого е дошъл да говори този човек?

— За изтъкнат приятел — каза Джийн. — По обичайните причини. Няма да е уместно да обсъждаме това пред вашата млада…

— В името на боговете, аз ще реша дали е уместно, или не в собствената ми градина! Този господин е дързък, Лоран. Знаеш предпочитанията ми. Дано това да е сериозно.

— Въпрос на живот и смърт, господарю.

— Нека остави подробностите. Ако ги намеря за отговарящи на условията, може да ме потърси отново след вечеря.

— Сега ще е по-добре — каза Джийн, — за всички ни.

— За кого, всички адове, се мислиш? Сера на крайната ти нужда! Лоран, изхвърли този…

— Отказът ви е отбелязан и сърдечно отхвърлен. — Джийн избута Лоран на тревата. Половин секунда по-късно се беше нахвърлил на Зодести; обви месестата си ръка около гърлото на физикера и извади острието си така, че младата жена да може да го вижда. — Извикате ли за помощ, аз ще го използвам, мадам. Би ми било особено неприятно някоя рана на учения да ми тежи на съвестта.

— Аз… Аз… — опита се да му отговори тя.

— Заеквайте колкото желаете, стига да не викате. Що се отнася до теб — Джийн стисна мъжа за трахеята, за да покаже силата си, и физикерът изпъшка. — Опитах да се държа любезно. Щях да платя добре. Но сега ще те науча на нов начин на работа. Имаш ли комплект, който да носиш в случаи на отравяне? Материали, които ще са ти нужни за преглед?

— Да — каза Зодести. — В кабинета ми са.

— Спокойно ще влезем в къщата ти, всички. Изправи се, Лоран. Имаш ли карета и кочияш, Зодести?

— Да — каза ученият.

— Да влизаме, значи, все едно, че всичко е наред. Ако някой от вас ми създаде неприятности, кълна се в името на боговете, ще започна да упражнявам вратна хирургия.

7.

Сложната част беше да вкара всички в кабинета на Зодести под любопитните погледи на готвача и помощника му. Но никой от заложниците на Джийн не направи сцена и скоро вратата на кабинета беше между тях и всяка възможна намеса. Джийн пусна резето, усмихна се и каза:

— Лоран, би ли…

В този момент старецът намери кураж за последна отчаяна съпротива. Дори и както се беше ядосал, на Джийн сърце не му даваше да наръга горкия идиот, затова заби ръката, с която държеше ножа, в челюстта на Лоран. Прислужникът тупна в безсъзнание на пода. Зодести се хвърли към бюрото в ъгъла и отвори едно чекмедже, преди Джийн да го хване за яката и да го захвърли до Лоран. Джийн погледна в чекмеджето и се засмя.

— Щеше да ме отблъснеш с нож за писма? Седнете и двамата. — Джийн посочи две кресла до задната стена. Докато Зодести и приятелката му сядаха, опулени като ученици, очакващи наказание от учител, Джийн дръпна едно от пердетата, които висяха до притворения прозорец на кабинета. Наряза го на ленти и ги хвърли на Зодести.

— Не съм сигурен, че разбирам…

— Младата ти приятелка представлява проблем — каза Джийн. — Без да искам да ви обидя, мадам, но с един заложник е достатъчно трудно да се оправи човек, да не говорим за двама. Особено когато те са тромави, неопитни заложници, които не са свикнали с ролята си и с оправдаването на надеждите. Затова ще ви оставим в този хубав голям килер, където няма да ви намерят прекалено късно или прекалено скоро.

— Как се осмелявате? — каза младата жена. — Искам да знаете, че чичо ми е…

— Времето е безценно, а ножът ми — остър — каза Джийн. — Когато някой слуга най-накрая отвори килера, как да ви намери — жива или мъртва?

— Жива — преглътна тя.

— Запуши ѝ устата, учени! — каза Джийн. — После я вържи с хубави здрави възли. Сам ще ги проверя, като свършиш. След като тя бъде вързана, направи същото и с Лоран.

Докато Зодести връзваше партньорката си по пърсава (ако това наистина беше пределът на партньорството им), Джийн дръпна още едно перде и наряза и него на ленти. Очите му се обърнаха към шкафовете със стъклени витрини из стаята. Те съдържаха колекция книги, стъклени съдове, образци от билки, алхимически прахове и странни хирургически инструменти. Джийн се окуражи — ако езотериката на Зодести отговаряше на реалните му способности, той все пак можеше да има отговор.

8.

— Тук е добре — каза Джийн.

— Мишел — каза Зодести, показвайки се през прозореца от своята страна на каретата, — спри.

Каретата спря с тропот и кочияшът слезе, за да отвори вратата. Джийн, скрил наполовина ножа в широкия маншет на жакета си, даде знак на Зодести да излезе пръв. Ученият го направи, понесъл голяма кожена чанта и вързоп с дрехи.

Започна да ръми лек дъждец, за което Джийн бе благодарен. Това щеше да изгони зяпачите от улиците, а облачното небе придаваше на града по-скоро вечерен, отколкото следобеден вид. Един похитител не можеше и да мечтае за нещо по-добро.

Джийн беше наредил да спрат на около две пресечки от „Вила Сувела“, пред уличка, която щеше да ги отведе там с криволичене и завиване, разклоняваща се към десетина други възможни дестинации по пътя.

— Ученият ще се забави няколко часа — каза Джийн, подавайки сгънато парче пергамент на кочияша. — Изчакай ни на този адрес.

Адресът, написан на пергамента, беше на кафене в търговската част на Лашейн, на около половин миля. Кочияшът се намръщи.

— Това устройва ли ви, господарю? Ще изпуснете вечерята…

— Няма проблеми, Мишел — каза Зодести с нотка на раздразнение. — Просто следвай нарежданията.

— Разбира се, господарю.

След като каретата се отдалечи с трополене, Джийн издърпа Зодести в уличката и каза:

— Все още можеш да се измъкнеш жив. Преоблечи се, както се разбрахме.

Купът дрехи се състоеше от шапка, измокрено от дъжда наметало и сетре, принадлежащи на Лоран, чиито размери съвпадаха с тези на господаря му. Зодести се загърна с наметалото, а Джийн извади от джоба си ивица от отрязаното перде.

— Сега пък какво, по дяволите, е това? — попита Зодести.

— Наистина ли си помисли, че ще премина през всички тези премеждия и ще ти позволя да видиш къде те водя? Предположих, че ще предпочетеш да си с превръзка на очите пред това да си в безсъзнание.

Зодести остана неподвижен, докато Джийн сложи превръзката на очите му, сложи му и качулката, а отгоре ѝ нахлупи шапката. Ефектът беше сполучлив. На повече от няколко крачки превръзката на очите нямаше да се вижда заради шапката или щеше да се загуби в сянката на качулката.

Джийн извади бутилка вино от лекарската чанта на Зодести. Отпуши я (Джийн я беше намерил в кабинета на Зодести, наполовина празна), напръска малко върху физикера, изля останалото на земята и пъхна празната бутилка в дясната ръка на Зодести. От миризмата, която се разнесе около тях, Джийн прецени, че е прахосал изключително ценното вино „Камелеона“.

— Сега — каза Джийн — ти си моят пиян приятел, когото изпращам на сигурно място. Дръж главата си наведена. — Джийн натика лекарската чанта на Зодести в лявата му ръка.

— Придържам те, така че да не паднеш, а ножът ми е по-близко, отколкото би желал.

— Ще бъдеш сварен жив заради това, кучи сине.

— Нека не намесваме майка ми в това. Внимавай къде стъпваш.

Отне им около десет минути да докуцукат до пансиона. Нямаше оплаквания. Малкото хора навън в дъжда явно си имаха по-важни неща от двама явни пияници, на които да обръщат внимание.

Щом веднъж се озоваха на сигурно място — в апартамента им, Джийн заключи входната врата, побутна Зодести към един стол и каза:

— Сега сме достатъчно далече от всички. Ако се опиташ да избягаш, да повишиш глас или да привлечеш внимание към себе си по какъвто и да било начин, ще те нараня. Лошо.

— Престани да ме заплашваш и ми покажи проклетия пациент.

— След минута. — Джийн отвори вратата към вътрешния апартамент, видя, че Локи е буден, и бързо каза на тайния им език със знаци: „Не използвай никакви имена.“

— Аз да не съм… — промърмори Локи — идиот? Знаех, че няма да дойде тук по собствена воля.

— Как…

— Обу си ботушите за бой и остави официалните си обувки до гардероба. А и всичките ти оръжия ги нямаше.

— Ясно. — Джийн махна превръзката от очите на Зодести и свали маскировката му. — Настани се удобно и се хващай на работа.

Физикерът вдигна чантата си и хвърляйки изпълнен с омраза поглед на Джийн, се премести до постелята на Локи. Гледа Локи няколко минути, след което си придърпа един дървен стол и седна.

— Надушвам вино — каза Локи. — „Камелеона“, мисля. Предполагам, че едва ли сте донесли малко със себе си?

— Само това, с което ме изкъпа приятелят ти — каза Зодести и щракна с пръсти пред очите на Локи няколко пъти, после премери пулса и на двете му китки. — Боже мой, в плачевно състояние си. Мислиш ли, че си бил отровен?

— Не — каза Локи, кашляйки. — Паднах по едни шибани стълби. На тебе на какво ти прилича?

— Можеш ли да се държиш възпитано с поне един от лечителите си? — попита Джийн.

— Ти си този, който го отвлече, мамка му.

— След като явно нямам избор — каза Зодести, — ще ти направя пълен преглед. Това може да предизвика дискомфорт, но не се оплаквай. Няма да те слушам.

Първото изследване на Зодести отне четвърт час. Като не обръщаше внимание на недоволството на Локи, той го мушкаше и ръгаше по стави и крайници, от раменете му до стъпалата.

— Крайниците ти изтръпват — каза накрая Зодести.

— Как можа да го прецениш?

— Току-що прободох с ланцет палците на краката ти.

— Пробил си дупки в шибаните ми стъпала?

— Добавих капчици в реката, ако се има предвид загубата на кръв от други места.

Зодести вдигна чантата си, извади копринен калъф, а от него — чифт очила с огромни лещи. Слагайки си ги, той дръпна нагоре устните на Локи и прегледа венците и зъбите му.

— Не съм шибан кон — възпротиви се Локи.

— Тихо! — Зодести задържа чистата част на една от захвърлените превръзки на Локи на венците му за няколко секунди, извади я и започна да ѝ се мръщи.

— Венците ти кървят. Виждам, че ноктите на ръцете ти са изрязани — каза Зодести.

— И какво от това?

— В Деня за назидание ли ги изряза?

— Как, по дяволите, да си спомня?

— Рязането на ноктите във всеки друг ден отслабва кръвта. Кажи ми, когато започнаха симптомите, погълна ли аметист?

— Да не би да имам аметист подръка?

— Свинското ти невежество относно основната медицина си е твой проблем. Акцентът ти е източен, така че не съм изненадан.

Останалата част от работата на физикера отне около час, в който Зодести направи задълбочаващи се езотерични тестове, докато Джийн се суетеше зад него, бдителен за признаци на измяна. Накрая Зодести въздъхна и се изправи, бършейки окървавените си ръце в чаршафите на Локи.

— Имаш злочестата съдба — каза му той — да си отровен със субстанция, която е отвъд възможностите ми. Като се има предвид, че имам магистърски пръстен по алхимия от теринския Колегиум…

— Майната им на бижутата ти! — каза Джийн. — Не можеш ли да направиш нещо?

— В началните стадии на отравянето може би… Но сега… — Зодести сви рамене.

— Гнида такава! — Джийн сграбчи Зодести за реверите, завъртя го и го заби в стената до леглото на Локи. — Надменен малък измамник! Ти ли си най-доброто, което може да предложи този град? НАПРАВИ НЕЩО!

— Не мога — каза Зодести с нова твърдост в гласа си. — Мисли каквото си искаш, прави каквото искаш. Това е пряко силите ми. И мога да кажа, то е пряко силите на всекиго.

— Пусни го — каза Локи.

— Трябва да има нещо…

— Пусни го! — Локи се повдигна, изплю още кръв и получи пристъп на кашлица.

Джийн пусна Зодести и физикерът се измъкна, гледайки кръвнишки.

— Малко след като отровата е била приложена — каза Зодести, — можех да опитам очистително. Или да напълня стомаха му с мляко и каша от пергамент. Или да му пусна кръв, за да разредя отровата. Но това нещо е било в него прекалено дълго. Дори с познатите отрови — продължи той, прибирайки инструментите си обратно в чантата — идва момент, в който щетите, нанесени на органите и течностите, не може да се поправят. А с тази непозната отрова? Кръвта му изтича от него. Не мога просто да я върна обратно.

— Мамка му! — прошепна Джийн.

— Въпросът вече не е дали, а кога — каза Зодести. — Виж, грозно копеле такова, въпреки начина, по който ме вкара в тая каша, аз му отдадох пълното си и безпристрастно внимание.

— Виждам. — Джийн бавно отиде до нощната масичка, взе една чаша и наля в нея вода от каната. — Носиш ли нещо, което може да потопи човек в дълбок сън? В случай че болките му се усилят?

— Разбира се. — Зодести извади малка хартиена торбичка от чантата си. — Накарай го да изпие това, разтворено във вода или вино, и няма да може да задържи очите си отворени.

— Я чакайте една шибана минута! — обади се Локи.

— Дай го насам — каза Джийн. Взе пакета, изсипа съдържанието му във водата и разклати чашата няколко пъти. — Колко време ще трае?

— Часове.

— Добре. — Джийн подаде чашата на Зодести и я посочи с кинжала. — Пий.

— Какво?

— Не искам да избягаш при първия страж, когото намериш, щом те зарежа на улицата.

— Не мисля, че ще се държа толкова глупаво, че да се опитам да бягам от теб…

— Не си мисли, че ми пука. Изпий всичко или ще ти счупя ръцете.

Зодести бързо изгълта съдържанието на чашата.

— Как ще се смея, когато те хванат, кучи сине! — Той захвърли чашата небрежно на леглото на Локи и седна, облягайки се на стената. — Всички съдии в Лашейн са ми пациенти. Приятелят ти е прекалено болен, за да бяга. Ако все още е жив, когато ви хванат, ще го изкарат напред и ще го разчленят само за да имаш какво да гледаш, докато чакаш собствената си екзекуция.

Няколко секунди по-късно оброни глава и започна да хърка.

— Мислиш ли, че се преструва? — попита Локи.

Джийн ръгна с върха на кинжала си прасеца на изпънатия крак на Зодести. Лекарят не помръдна.

— Не ми се иска да казвам: „Казах ти!“ — рече Локи, облягайки се отново на възглавниците, скръстил ръце. — Почакай, не, не искам. Бутилка вино би ми дошла добре и не я разреждай този…

— Ще доведа Малкор — каза Джийн. — Ще го накарам да остане през нощта. Постоянно наблюдение.

— Мамка му, Джийн, опомни се. — Локи се изкашля и взе да се удря по гръдния кош. — Как се промениха нещата, а? Исках да умра във Вел Вирацо и ти ме върна към здравия разум. Сега наистина умирам, а ти си загубил своя.

— Има…

— Без повече лечители, Джийн. Без повече алхимици, без повече кучи врачове. Стига си търсил под вола теле.

— Как можеш просто да си лежиш като риба на сухо, без изобщо да се бориш?

— Мисля, че мога да се мятам малко, ако мислиш, че ще помогне.

— Сивият крал те наряза като парче телешко и ти оживя, ставайки два пъти по-досаден.

— Рани от меч. Ако не позеленеят, можеш да очакваш да се изцерят. Такива са нещата. С черната алхимия — кой, по дяволите, знае?

— Ще ти дам вино, но искам да го пиеш двойно разредено с вода, както каза Малкор. И искам да хапнеш тази вечер, всичко, което можеш да поемеш. Трябва да си пазиш силите…

— Ще хапна, но само колкото да дам малко отпор на виното. Няма друг смисъл, Джийн. Няма лек за предстоящото.

— Ако може да бъдеш излекуван, ще трябва да изтраеш. Да го надживееш, докато се пречупи като треска.

— По-скоро отровата ще ме надживее. — Локи се закашля и забърса уста с един от чаршафите си. — Джийн, навлякъл си ни малко неприятности, като си измъкнал тази малка невестулка от къщата ѝ. Определено разбираш това.

— Бях много внимателен.

— Трябва да си по-предпазлив. Той ще запомни лицето ти, а Лашейн не е много голям. Виж, трябва да вземеш останалите пари. Вземи ги и се измъкни от града още тази вечер. Можеш веднага да се заемеш с някой от поне дузината познати ти занаяти, говориш четири езика, ще забогатееш отново за…

— Неразбираеми брътвежи. — Джийн седна на края на леглото и нежно отметна изпотения перчем на Локи от очите му. — Не разбирам и думичка от това, което казваш.

— Джийн, познавам те. Ще избиеш половин градски квартал, когато си ядосан, но никога няма да прережеш гърлото на спящ човек, който в действителност не ни е сторил зло. Това означава, че стражите рано или късно ще разбият вратите ни. Моля те, не бъди тук, когато дойдат.

— Сам си навлече това, когато ме измами и сипа цялата противоотрова в чашата ми. Сам трябва да се пребориш с послед…

— Как ли пък не. Ти щеше да ме лишиш и от този избор. Богове, всички тези маневри за етично надмощие! Човек би си помислил, че сме женени. — Локи се закашля и изви гръб като дъга. — Боговете наистина трябва да са ти ядосани, за да те направят моя болногледачка — каза той тихо. — Не за първи, а вече за втори път.

— По дяволите, те ме направиха твоя болногледачка, когато бях на десет години. Ти можеш да събаряш кралства по прищявка. Това, от което имаш нужда, е някой, който да внимава да не те прегази карета всеки път, когато пресичаш улицата.

— Това обаче вече приключи. И може би щеше да е по-добре за тебе, ако ме беше прегазила някоя карета…

— Виждаш ли това? — Джийн извади прилежно овързания кичур тъмна къдрава коса от джоба на сакото си и му го показа. — Виждаш ли това, проклето копеле? Знаеш откъде го имам. Приключих със загубите. Чу ли ме, мамицата му? Приключих със загубите. Спести ми безценното си самосъжаление, защото това не е сцена, а аз не съм платил два медника, за да си изплача очите на нечия предсмъртна реч. Не ти се полага такава, разбра ли? Не ми пука дори и да изкашляш кофи с кръв. Тях мога да нося. Не ме интересува дори да виеш като куче с месеци. Ще се храниш и ще пиеш, и ще продължиш да се бориш.

— Е… — започна Локи след известно време, прекарано в мълчание. — Е, щом ще се държиш като упорит копелдак… — Той се усмихна кисело. — Защо не отвориш това вино, за да можем да започнем частта с пиенето?

9.

Джийн остави Зодести в една уличка на около три пресечки западно от „Вила Сувела“, като се постара да го прикрие добре и засипа чантата му с боклуци. Щом се събудеше, изобщо нямаше да е щастлив, но поне щеше да е жив.

Състоянието на Локи не се промени много тази вечер; той спа на пристъпи и сепвания, пийна вино, неохотно дъвка студено говеждо и мек хляб и продължи да кърви. Джийн заспа прав и успя да разлее бира върху един ненужен трактат на тема отрови. Напоследък повечето им вечери бяха такива.

Ако Джийн беше мислил трезво, щеше да осъзнае, че последиците от отвличането на Зодести можеше да ги застигнат и от други посоки освен от лашейнската стража.

Дъждът продължи да вали и на следващата вечер, обвивайки града в мрак. Точно преди невидимия залез Джийн излезе за пресни провизии. Имаше търговска странноприемница на няма и десет минути от „Вила Сувела“, която служеше за алъш-вериш в късните часове.

Когато Джийн се върна, по нищо не личеше входната врата да е била отваряна. Нямаше причина да подозира, че нещо не е наред, докато не погледна надолу пред входа и не видя мръсотията от водата, която наскоро беше преминала през прага.

Раздвижване от двете страни — прекалено много нападатели, прекалено добре подготвени. Кошницата с храна и вино изобщо не ставаше за оръжие. Джийн падна под натиска на телата. С отчаян пристъп на сила той смаза нечий нос, ритна нечий крак, опита се да си проправи достатъчно място, за да извади и използва брадвичките си…

— Достатъчно — каза властен глас. Джийн погледна нагоре. Вратата на вътрешния апартамент беше отворена, а около леглото на Локи имаше надвесени мъже.

— Не! — извика Джийн, спирайки да се бори. Четирима мъже го хванаха и го издърпаха във вътрешната стая, където той преброи поне още петима видими противници. Един от тях взе кърпа от нощната масичка и я притисна към кървящия си нос.

— Съжалявам — каза Локи дрезгаво. — Дойдоха веднага след като излезе…

— Тишина! — Говореше строг мъж горе-долу на възрастта на Локи и Джийн, с брадичка, украсена от кавгаджийски сбивания, и нос, които изглеждаше все едно, че е бил използван да спре тежко падане. Косата му беше подстригана до четина и носеше качествени кожени бойни доспехи под дългото си черно палто. — Как ти е главата, Леон?

— Счупи ми шибания нос — каза мъжът, притиснал кърпа до лицето си.

— Изгражда характера. — Мъжът в черното палто вдигна един стол, постави го пред Джийн, после го ритна в стомаха точно и бързо, като почти не му остави време да се стегне, преди болката да настъпи. Джийн изстена и четиримата, които го държаха, го натиснаха със силата на цялото си тяло, за да не си помисли да направи нещо глупаво.

— Почакайте — изкашля се Локи, — моля…

— Ако трябва да кажа „тишина“ още веднъж — рече мъжът в черното палто, — ще ти отрежа шибания език и ще го забода на стената. Сега млъкни. — Той седна на стола и се усмихна. — Името ми е Кортеса.

— Шепота — каза Джийн.

Това беше много по-лошо от стражата. Шепота Кортеса беше високопоставена фигура в подземния свят на Лашейн.

— Така ме наричат. Ти трябва да си Андолини, предполагам.

Това беше името, което Джийн беше дал, когато наеха стаите, така че кимна.

— Ако името е истинско, тогава аз съм кралят на Седемте същини — каза Кортеса. — Но никого не го е грижа. Можеш ли да ми кажеш защо съм тук?

— Свършили са ти овцете за ебане и си излязъл да си потърсиш?

— Богове, обичам каморците. По природа са неспособни да правят нещата по лесния начин. — Кортеса зашлеви Джийн достатъчно силно, че очите му да се насълзят. — Опитай отново. Защо съм тук?

— Чул си — изпъшка Джийн, — че най-накрая сме измислили лек за това, че си се родил с лице като гъз на улично куче.

— Не. Ако това беше истина, щеше да си го използвал. — Следващият удар на Кортеса беше не плесница, а с опакото на ръката, водещ до синини. Джийн примижа, докато стаята се въртеше около него.

— Така, би ми било изключително приятно да боядисам пода с кръвта ти. На Леон вероятно би му харесало дори повече. Но мисля, че мога да спестя на всички ни доста време. — Кортеса кимна и един от мъжете, надвесени над леглото на Локи, вдигна сопа. — С какво да се прости първо приятелят ти? Коляно? Няколко от пръстите на краката? Мога да бъда изобретателен.

— Не… Моля ви! — Джийн щеше да склони глава пред краката на Кортеса, ако не го задържаха. — Аз съм този, когото искате. Няма да губя повече от времето ви. Моля.

— Изведнъж ти стана този, когото търся? Защо да те търся?

— Нещо, свързано с един физикер, предполагам.

— Ето. Не беше толкова трудно все пак. — Кортеса изпука кокалчетата на ръцете си. — Какво си мислеше, че може да се случи, когато някой като Зодести се прибере вкъщи след лайната, които си натворил вчера?

— Със сигурност щеше да е по-добре, ако изобщо не беше казвал каквото и да е.

— Не се дръж глупаво. Така, знам, че си приятел на приятели. Чувам разни неща. В началото, когато си дошъл в Лашейн, си знаел какво вършиш. Не си нарушавал мира, направил си даренията, държал си се прилично. Със сигурност разбираш как работят нещата в нашия свят. Мислиш ли, че Зодести е тичал нагоре-надолу по улицата, викайки, че е бил отвлечен, като някакво дете? Или е пратил няколко поверителни съобщения на хора, които познават други хора — ти как мислиш?

— Мамка му! — каза Джийн.

— Да. Така че ми възложиха задачата, а аз си казах… Нямаше ли някакъв едър пор, издирващ алхимици и кучи врачове точно миналата седмица? Какво ли могат да ми кажат те за него? О? Лошо натравяне? Мъж, кървящ до смърт, в легло във „Вила Сувела“? — Кортеса разпери ръце и се усмихна блажено. — Някои проблеми просто сами се разрешават.

— Как мога да оправя нещата? — попита Джийн.

— Не можеш. — Кортеса се изправи, смеейки се.

— Моля ви, не причинявайте нищо на приятеля ми. Той нямаше нищо общо с физикера. С мен правете каквото искате. Ще ви съдействам. Само…

— Леле, от корав стана кротък, големецо. Ще ни съдействаш? Разбира се, че ще съдействаш, четирима от хората ми седят отгоре ти.

— Имам пари — каза Джийн. — Пари или пък мога да работя за тебе…

— Нямаш нищо, което да искам — каза Кортеса. — И това си е твой проблем. Но и аз си имам сериозен проблем.

— Така ли?

— Обикновено това е моментът, в който щяхме да сварим супа от топките ти и да те гледаме как я пиеш. Обикновено. Но тук съществува нещо, което можеш да наречеш конфликт на интереси. От една страна, си чужденец, докоснал лашейнец, който има точните приятели. Това ще рече да те убием. От друга страна обаче, ясно се вижда, че си човек с връзки в Камор. Големият Барсави вече може и да не е сред нас, боговете да се смилят над уродливата му душа, но никой, който е с всичкия си, не иска да се ебава с капите. Може да си братовчед на някого, знам ли? След година или две може някой да дойде да те търси. Да разпита из града. Опа! Някой му казва да потърси на дъното на езерото. И кой ще бъде изпратен в Камор в ковчег, за да плати дълга? Лично аз. Това ще рече да не те убиваме, мамицата му.

— Както казах, имам малко пари — каза Джийн. — Ако това може да е от полза.

— Вече не става въпрос за парите ти. Но това, което е от полза, е, че приятелчето ти тук умира… И като го гледам, ще му е адски драго да си замине.

— Вижте, ако само го оставите тук, той има нужда от почивка…

— Знам. И точно затова ще ви изритам задниците от Лашейн. — Кортеса размаха ръце към хората си. — Съберете всичко. Всичката храна, всичкото вино. Одеялата, превръзките, парите. Вземете дървата от камината. Изхвърлете водата от каната. Пратете вест на съдържателя, че тези двамата шибаняци са под забрана.

— Моля… — обади се Джийн. — Моля ви…

— Млъкни. Може да задържите дрехите и оръжията си. Няма да ви отпратя съвсем голи. Но искам да се разкарате. До изгрев-слънце да сте извън града или Зодести сам ще ви отреже ушите. Приятелят ти може да си намери някое друго място, където да умре. — Кортеса потупа Локи по крака. — Мисли си добре за мен в ада, нещастно копеле.

— Може и ти лично да се довлечеш там скоро — каза Локи. — Ще те чакам с разтворени обятия.

Хората на Кортеса оголиха апартамента до основи. Внимателно струпаха оръжията на Джийн на пода, всичко друго взеха или счупиха. Оставиха Локи да лежи на леглото по изцапаните с кръв бричове и туника. Личната кесия на Джийн и онази, която съдържаше по-голямата част от средствата им, бяха изпразнени. След малко един от хората на Кортеса напъха и празните кесии в джобовете си.

— О! — каза Кортеса на Джийн, докато врявата се пренасяше навън. — Още нещо: Леон печели минутка насаме с теб в ъгъла. Заради носа си.

— Жив да си, шефе — промърмори Леон, предпазливо ръчкайки подутите синини, които се бяха разпрострели до устните му.

— И трябва да го изтърпиш, чужденецо. И пръста си да помръднеш, ще изкормя приятелчето ти. — Кортеса потупа Джийн по бузата и се обърна да си ходи. — До изгрев-слънце дим да ви няма от Лашейн. Или следващия разговор, който ще проведем, ще е в мазето на Зодести.

10.

— Джийн — прошепна Локи веднага след като и последният от биячите на Кортеса излезе. — Джийн! Добре ли си?

— Добре съм. — Джийн се беше свил на мястото, на което преди това беше нощната масичка, преди хората на Кортеса да я махнат. Леон беше действал просто, но ентусиазирано и Джийн се чувстваше, все едно са го хвърлили надолу по каменист склон. — Просто… се наслаждавам на пода. Той беше достатъчно мил да ме хване, когато падах.

— Слушай, Джийн. Взех част от парите, когато дойдохме тук от лодката… Скрих ги. Разхлабих една от дъските под леглото.

— Знам. Аз оправих дъската. Прибрах парите обратно.

— Змиорка такава! Исках да имаш нещо, с което да се измъкнеш, когато…

— Знаех, че ще се опиташ, Локи. Нямаше много скришни места около леглото, до които да можеш да докуцукаш.

— Аах!

— Аах и на тебе. — Джийн се обърна по гръб и зяпна в тавана, дишайки бавно. Не чувстваше да има нещо счупено, но ребрата му и всичко, прикрепено към тях, се редяха на опашка да подават оплаквания. — Дай ми няколко минутки. Ще изляза и ще ти намеря някакви одеяла. Мога да намеря карета. Може би лодка. Ще те изкарам оттук някак, преди да се зазори. Останал е много мрак, който да използваме.

— Джийн, ще те наблюдават, докато не заминеш. Няма да ти позволят… — Локи се закашля няколко пъти — да откраднеш нещо голямо. А аз няма да ти позволя да ме носиш.

— Няма да ми позволиш да те нося? С какво ще ме отблъснеш, със сарказъм?

— Сигурно имаше няколко хиляди солария, Джийн. Можеше да отидеш навсякъде… Можеше да постигнеш всичко с тях.

— Направих с тях точно това, което исках. Така, идваш с мен. Или ще остана тук, за да умрем заедно.

— С теб човек не може да излезе наглава.

— А пък ти си образец на разбирателството. Проклет от боговете егоист със свински мозък.

— Това не е честен спор. Имаш повече енергия за големи приказки от мен — Локи се засмя.

— Богове, погледни ни. Можеш ли да повярваш, че взеха и дървата за огрев?

— Много малко неща ме учудват в последно време. — Джийн се изправи бавно, потрепвайки постоянно от болка. — Така, да видим инвентара. Нямаме пари. Само с дрехите на гърба си сме. Главно на моя гръб. Малко оръжия. Нямаме дърва за огрев. Тъй като се съмнявам, че ще ни позволят да задигнем нещо от града, изглежда, че ще трябва да поработя на главния път.

— Как смяташ да спираш карети?

— Ще те хвърля на пътя и ще се надявам да спрат.

— Престъпен гений. От прочувствена симпатия ли ще спират?

— По-скоро от отвращение.

На вратата се почука. Локи и Джийн се спогледаха тревожно и Джийн взе една кама от малката купчина оръжия, която му бяха оставили.

— Може да се връщат за леглото — каза Локи.

— Те пък защо биха чукали?

Джийн почти изцяло се скри зад вратата, докато я отваряше, и държеше камата зад гърба си, така че да не се вижда.

Не беше Кортеса или някой кучи врач, нито дори съдържателят на „Вила Сувела“, както предполагаше Джийн. Беше жена, облечена в богато извезана промазана мантия, от която капеше вода. Жената държеше алхимичен глобус в ръце и на бледата му светлина Джийн видя, че не беше млада.

Джийн внимателно проучи тротоара зад нея. Нямаше карета, нито носилка, нито какъвто и да било ескорт — само мъглява тъмнина и ромоленето на дъжда. Може да беше местна? Или пък гостенка на „Вила Сувела“?

— Хм… Мога ли да ви помогна, мадам?

— Смятам, че можем взаимно да си помогнем. Дали мога да вляза? — Жената имаше мек и приятен глас с акцент, много доближаващ се до лашейнския. Доближаващ се, но не съвсем.

— Не е… Ами, съжалявам, но в момента сме изпаднали в малко затруднение. Приятелят ми е болен.

— Знам, че взеха мебелите ви.

— Знаете ли?

— И знам, че вие с приятеля ти поначало нямахте много.

— Мадам, изглежда, ме поставяте в неудобно положение.

— А вие, изглежда, ме държите навън в дъжда.

— Ами… — Джийн завъртя камата и я накара да изчезне в ръкава на туниката му. — Е, приятелят ми, както казах, е смъртно болен. Трябва да сте наясно…

— Не ми пречи. — Жената влезе веднага след като решителността на Джийн го напусна, и елегантно се премести от пътя, докато той затваряше вратата зад нея. — В крайна сметка отровата е заразна само на вечерни забави.

— Как, по дяволите… Дали пък не сте лечителка?

— Надали.

— От хората на Кортеса ли сте?

Жената само се изсмя на думите му и махна качулката на промазаната си мантия. Беше около петдесетте, с добре поддържания вид на петдесетте, който само богатството може да направи възможен, а косата ѝ имаше цвета на суха есенна пшеница със сребърни кичури над слепоочията. Имаше ъгловато лице и смущаващо големи тъмни очи.

— Ето, вземи това. — Тя хвърли алхимичния глобус на Джийн, който инстинктивно го хвана. — Знам, че останахте и без осветление.

— А, благодаря ви, но…

— Леле, леле! — Жената разкопча мантията и я смъкна от раменете си при влизането си във вътрешната стая. Палтото и полите ѝ бяха обшити със сребърни нишки, а богата сребърна дантела, зашита под маншетите, покриваше ръцете ѝ до половината. Тя погледна Локи. — Изглежда, съм била омаловажаващо осведомена.

— Простете ми, че не се изправям — каза Локи — и че не ви предлагам да седнете. И че не съм облечен. И че… — той се изкашля. — И че не ми пука ни най-малко.

— Достигнали сте до последните си капки чар, забелязвам.

— На последните си капки от всичко съм. Коя сте вие все пак?

Жената изтръска промазаната си мантия и я метна върху Локи като одеяло.

— Б-благодаря ви.

— Трудно е да се проведе сериозен разговор с някого, чието благоприличие е компрометирано, Локи.

Следващият звук в стаята бе, когато Джийн хлопна резето на входната врата. След миг той се върна във вътрешната стая с нож в ръка. Захвърли светещия глобус на леглото, където Локи го хвана, за да не падне на пода.

— Божичко! — рече Джийн. — Търпението ми към загадъчните глупости се изпари през вратата заедно с парите и мебелите! Затова обясни откъде знаеш това име, и няма да трябва да се чувствам виновен за…

— Съмнявам се, че ще преживееш случилото се, ако действаш импулсивно, Джийн Танен. Знам, че гордостта ти няма да го преживее. Отдръпни острието.

— Как пък не!

— Горките Джентълмени копелета — каза жената нежно. — Толкова далече от дома. Но никога извън кръгозора ни.

— Не! — изумен прошепна Джийн.

— О, богове! — каза Локи. Изкашля се и затвори очи. — Това сте вие. Очаквах да нахлуете през вратата ни рано или късно.

— Звучиш разочарован. — Жената се намръщи. — Все едно току-що не си успял да избегнеш неудобна светска визита. Наистина ли предпочиташ смъртта пред кратък разговор, Локи?

— Кратките разговори с вас никога не завършват добре.

— Вие сте причината да сме тук — изръмжа Джийн. — Вие и игричките ви в Тал Верар. Проклетите ви писма!

— Не съвсем — каза жената.

— Не ни уплашихте на Нощния пазар. — Джийн стисна дръжката на ножа по-силно, а болката от наскорошния бой забрави напълно. — И сега не ни е страх от вас, мамка му!

— Тогава изобщо не ни познавате.

— Мисля, че ви познавам. И не давам и пукната пара за проклетите ви правила!

Той вече се движеше, а тя бе с гръб към него. Нямаше шанс да проговори или да направи жест с ръце; лявата му ръка обви врата ѝ и той заби камата с все сила точно между лопатките ѝ.

Интерлюдия Неудавеното момиче

Светът на Локи Ламора се разшири през седемдесет и седмата година на Сендовани, в лятото, след като Бет изчезна — в лятото, когато беше продаден от Създателя на крадци и оставен на грижите на Отец Окови — известния Безок жрец от храма на Переландро. Внезапно старите му притеснения и страдания изчезнаха, макар да бяха заменени от най-различни всекидневни затруднения.

— А какво трябва да направиш, ако се случи жрец или жрица от някой друг орден да минат покрай теб? — попита Окови, нагласяйки качулатата бяла роба, която близнаците Санца току-що бяха метнали на главата на Локи.

— Правя нашия знак… на общата вяра. — Локи обгърна дясната си ръка с лявата и наведе глава, докато почти докосна палците си. — И не говоря, освен ако не ме заговорят.

— Добре. Ами ако се засечеш с някой посветен от друг орден?

— Благославям го бедите да странят от него. — Локи изпъна дясната си ръка с длан нагоре и замахна, все едно хвърля нещо зад лявото си рамо.

— И?

— Е, поздравявам, ако ме поздравят… Ако ли не, не казвам нищо.

— Ами ако срещнеш служител на Переландро?

— Винаги да поздравявам?

— Пропусна нещо.

— Ами… О, да. Знака на общата вяра. Винаги да поздравявам. Да говоря… приветливо с посветените и да си държа устата затворена пред всеки по-високо в йерархията.

— А сменящите се сигнали, когато вали в Деня за назидание? — каза един от близнаците Санца.

— Ами… — Локи се изкашля нервно в шепите си. — Аз не… Не съм сигурен…

— Няма променящи се сигнали за валежи в Деня за назидание. Или в който и да е друг ден — промърмори Отец Окови. — Е, на вид го докарваш. И мисля, че можем да ти се доверим с външния ритуал. Не е зле за четиридневно обучение. Повечето посветени се обучават няколко месеца, преди да им се доверят да броят над десет, без да са се събули.

Окови се изправи и оправи собствената си бяла роба. Той и момчетата му бяха в светилището на храма на слугите на Переландро — усойна, подобна на пещера стая, която доказваше не само смирението, но и явното безразличие на послушниците на Переландро към миризмата на плесен.

— Добре тогава — каза Окови. — Щъкайте надясно и щъкайте наляво; донесете ми знаците на името ми.

Кало и Галдо долазиха до леглото, където стояха церемониалните букаи на господаря им, прикрепени към железен винт в камъка. Двамата се състезаваха помежду си, влачейки веригите по пода, и щракнаха оковите на единия мъж.

— Аха — каза приключилият първи. — По-бавен си от пръдня под вода!

— Много смешно — каза вторият. — Ей, ама какво е това на брадичката ти?

— А?

— Прилича ми на юмрук!

Само за миг в пространството пред Локи се изви лудешката вихрушка от крайниците на двамата Санца и за стотен път за няколкото му дни под опеката на Окови той изгуби представа кой брат кой е. Близнаците хихикаха лудешки, бореха се и се извиваха в унисон, докато Окови не се протегна с невъзмутима прецизност и не хвана всеки от тях за ухото.

— Вие, двамата „учени“ — каза той, — можете да си сложите робите и да изнесете чайника, след като Локи и аз заемем местата си.

— Каза, че няма да седим на стъпалата днес! — извика един от братята.

— Няма. Просто не съм в настроение да мъкна чайника. След като го изнесете, можете да слезете долу и да се заемете със задълженията си.

— Задачи ли?

— Помните ли митническите документи, които вчера ви казах, че подправям? Не бяха митнически документи, а задачи по аритметика. По две страници за всеки от вас. Има въглен, мастило и пергамент в кухнята. Постарайте се.

— Ооо! — Едновременно издаденият от разочарованите братя Санца звук бе любопитно мелодичен. Локи вече бе чувал как близнаците се упражняват, пеейки; бяха много добри и случайно или поради усърдие често звучаха в хармония.

— Сега отвори вратата, Локи. — Окови сложи и последната и най-важна част от костюма си, превръзката на очите, точно нагласена, за да осигурява абсолютна безпомощност и все пак да му позволява да не се препъва в края на робата си. — Слънцето изгря, а всичките пари навън няма да се откраднат сами.

Локи се зае с механизма, прикрит зад един от мухлясалите гоблени в стаята, и се чу слабо изпукване иззад стените на храма. На западната стена се появи вертикална линия от пламтящо злато, вратите се открехнаха и светилището бързо се обля с топлата сутрешна светлина. Окови протегна ръка и Локи притича, за да я подхване.

— Готов ли си?

— Щом казваш, готов съм — прошепна Локи.

Ръка за ръка мнимият сляп свещеник и най-новият му мним послушник излязоха от мнимия си каменен затвор и попаднаха в сутрешната жега, която беше толкова жестока, че Локи можеше да надуши как напича камънаците на града, и да я усети на езика си.

За първи път, последван от хиляди, те излязоха заедно, за да обират минувачите — бяха крадци, въоръжени само с по няколко думи и празен меден чайник.

През тези няколко първи месеци с Отец Окови Локи започна да се отучва от град Камор, който някога бе познавал, и на негово място откриваше нещо съвсем различно. Като момче от Хълма на сенките бе виждал само проблясъци от дневната светлина, докато изучаваше горния свят, и после се връщаше, бягайки към познатата тъмнина на гробищата като гмурец, който се показва на повърхността, преди да му е свършил въздухът. Хълма бе изпълнен с опасности, но те бяха познати опасности, докато градът горе бе пълен с безкрайни загадки.

Сега слънцето, което някога му се бе струвало като голямо око, изгарящо го осъдително, не правеше нищо друго освен да напича главата му, докато той седеше на стълбите на храма, облечен в късата си бяла роба. Някое по-щастливо момче можеше да се отегчи от дългите часове просене, но Локи се бе научил на търпение по най-сигурния начин — криейки се, за да може да оцелее. Да прекара половината вечер, прегърнал една и съща сянка, не беше нещо неестествено за него и той се наслаждаваше на идеята да мързелува, докато хората всъщност му носеха пари.

И изучаваше ритъма на всекидневието в Храмовия квартал. Когато наоколо нямаше никого, който да може да подслушва, Окови тихо отговаряше на въпросите на Локи и голямата част от каморците му се разкриваха. Това, което някога беше море от тайнствени дреболии, се разкриваше малко по малко, докато Локи вече можеше да разграничи свещениците на дванайсетте ордена и да различи наистина богатите от просто заможните, заедно с още дузина полезни отличителни черти.

Все още сърцето му подскачаше, когато видеше патрул на жълтодрешковците да минава до стълбите на храма, но възпитаното им безразличие към него си беше истинска наслада. Някои от тях дори отдаваха чест. Локи се изумяваше как тънката бяла роба може да му осигури такава защита срещу власт, която преди това му се струваше толкова тиранична и безусловна.

Стражите. Да му отдават чест, на него! Богове.

Вътре в храма, в тайната бърлога, която се простираше под бедняшката фасада, го очакваха още превъплъщения. За първи път Локи се хранеше добре, изпробвайки всички кухни на Камор под възторжените инструкции на Окови. Макар че започна като несръчна пречка за по-опитните Санца, той бързо се научи как да отделя гъгриците от брашното, как да реже месо и как да различава нож за филетиране от вилица за змиорки.

— Всички да бъдем благословени — каза Окови една вечер, потупвайки Локи по корема. — Вече не си дрипавият малък труп, който дойде сред нас преди няколко седмици. Храната и слънчевата светлина извършиха некромантско чудо. Все още си малък, но сега изглеждаш, като че можеш да устоиш на един умерен бриз.

— Отлично — каза един от братята Санца. — Скоро ще стане дебел и ще можем да го заколим като всички останали и да го изпечем за Деня за назидание.

— Това, което брат ми искаше да каже — поде другият близнак, — е, че всички останали умряха по съвсем естествени причини и няма защо да се боиш от нас. Сега си вземи още хляб.

Животът под грижите на Отец Окови осигуряваше на Локи повече комфорт, отколкото Хълма на сенките някога му бе предлагал. Имаше много за ядене, нови дрехи и собствена постеля, където да спи. Нищо по-опасно от номерата, които близнаците Санца се опитваха да му погодят, не го заплашваше вечер. Но колкото и да беше странно, Локи никога не би нарекъл живота си по-лек от онзи, който бе напуснал.

Още в първите дни от пристигането започна обучението му като „послушник на Переландро“ и уроците ставаха все по-трудни. Окови по нищо не си приличаше със Създателя на крадци — той не позволяваше на Кало и Галдо истински да тормозят Локи и не наказваше провала с изваждане на месарския сатър. Но Окови можеше да бъде разочарован. О, да. На стъпалата на храма той можеше да използва тайнствените си сили, за да влияе над минувачите, да моли разумно или да проповядва яростно, докато те не се разделят с къртовски спечелените си монети, а в обучението си използваше същите тези сили върху Локи, така че да му се струва, че разочарованието на Окови е порицание, по-тежко от побоя.

Това със сигурност беше странна съвкупност от нови усещания. Локи се страхуваше, че Окови може да го набие, ако бъде провокиран (кожената кесийка със зъба от акула в нея, която Локи бе принуден да носи около врата си, постоянно му го напомняше), но в действителност той не се страхуваше от Окови. Едрият брадат мъж изглеждаше толкова искрено удовлетворен, когато Локи се справяше с уроците си, че все едно излъчваше вълни от одобрение, които топлеха като слънчевата светлина. С двете си крайни настроения — остро разочарование и светло удовлетворение — Окови възпитаваше всичките си момчета с постоянни изпитания.

Дневното обучение на Локи се състоеше от нормални неща — учеше се да готви, да се облича, да поддържа разумна хигиена. Научаваше още за Ордена на Переландро и мнимото си място в него. Изучаваше значенията на знамената по каретите, на гербовете на табардите на пазачите, на историята на Храмовия квартал, на неговите отличителни белези.

В началото най-трудно му бе да се научи да чете и да пише. Прекарваше с тази цел по два часа на ден, преди и след седенето на стълбите. Той започна с фрагментарно изучаване на трийсетте букви на теринската азбука и можеше да решава лесни аритметични задачи, като броеше купчини монети. Но Окови го караше да рецитира и да пише букви, докато те не затанцуваха в сънищата му, след това започна да си блъска главата над кратки думи, после — над по-дълги, и накрая — над цели изречения.

Окови започна да му оставя записани инструкции всяка сутрин и на Локи не му бе позволено да закусва, преди да ги е дешифрирал. Някъде по времето, когато кратките абзаци спряха да бъдат върхът на битката с разума му, Локи се намери изправен пред аритметиката на дъска с тебешир. Тогава да достига до отговорите в главата си, вече не бе достатъчно.

— Двайсет и шест без дванайсет — каза Окови една вечер през ранната каморска пролет.

Беше необикновено приятно време в Камор, с топли дни и меки вечери, които нито изпълваха небето с дъждовни облаци, нито го попарваха. Окови бе потънал в игра на „Хвани херцога“ срещу Галдо, като едновременно местеше пионките си и даваше математически задачи на Локи. Тримата седяха на масата в кухнята, под златната светлина на прекрасния алхимичен полилей на Окови, а Кало седеше на един тезгях отстрани и свиреше на тъжен малък инструмент, наречен Арфата на пътника.

— Аа… — Локи взе да драска по дъската, като старателно внимаваше да не показва работата си. — Четирийсет.

— Браво — поздрави го Окови. — Добави двайсет и едно и тринайсет.

— Върви напред — каза Галдо, плъзгайки една от пионките си по квадратите на дъската за игра. — Върви и умри за крал Галдо.

— По-добре рано, отколкото късно — каза Окови, контрирайки хода веднага.

— След като двамата сте във война — каза Кало, — как ви харесва това?

Той засвири мелодия на простата си арфа и запя с мек, висок глас:

Галдо прочисти гърлото си, докато си играеше с пионките по дъската, и когато близнакът му продължи, се присъедини към него. В миг братята Санца достигнаха съвършената хармония:

— Похвално свирене — прошепна Окови, — похабено за нищо и никаква песен, разнасяна от парфюмирани контета, за да оправдаят глупостта на един старец.

— Всички по кръчмите я пеят — каза Кало.

— Очаква се от тях. Това са просто бездарни стихове, с които да се прикрие вонята на едно безсмислено клане. За кратко бях част от тези три хиляди мъже и почти всички, които познавах тогава, още лежат там. Бъдете добри и изпейте нещо по-весело.

Като прехапа бузата си, Кало настрои арфата и запя:

— Къде може да сте научили това? — извика Окови. Кало избухна в истеричен смях, но Галдо подхвана песента с мъртвешки сериозно изражение:

Разнесе се безпогрешно различимото затръшване на тайната врата към бърлогата в тунела от елдерглас до кухнята, затворена от някого, който не се притесняваше, че ще бъде чут. Окови се изправи на крака. Кало и Галдо изтичаха зад него, заставайки така, че лесно да могат да стигнат до кухненските ножове. Локи се изправи на стола, хванал аритметичната си дъска като щит.

В мига, в който той видя кой се показа иззад ъгъла, дъската се изплъзна от пръстите му и изтропа на пода.

— Мила моя — каза Окови, — завръщаш се при нас по-рано!

Тя беше дори по-висока, отколкото я помнеше Локи, с коса, боядисана в наситен светлокафяв цвят. Но беше тя. Без съмнение, беше Бет.

11.

В един момент плътта на жената бе топла и твърда под ръката на Джийн, а в следващия острието му се заби само във въздуха.

Джийн се беше изправял пред много бързи противници през живота си, но никога — срещу нещо, което да се стопи веднага щом го докосне. Това не беше човешка бързина, беше магия.

Беше пропуснал шанса си.

Той тежко пое въздух и по гърба му преминаха студени тръпки — познатото старо усещане за допусната грешка и предстоящ удар. Пулсът отекваше като барабан в черепа му и той зачака болката на каквото и отмъщение да последваше.

— О, да! — тихо каза посетителката им някъде зад него. — Това би било много умно от моя страна, Джийн Танен. Да се оставя на милостта на един насилник и на яда му.

Джийн се обърна бавно и видя, че сега жената стои вляво от него, на около шест крачки, до прозореца, където някога бе масата с превръзките.

— Държа истинското ти име като птица в кафез — каза тя. — Ръцете и очите ти ще ти изменят, ако се опиташ да ми навредиш.

— Богове! — възкликна Джийн, ненадейно обхванат от чувство на изпълнено с досада безсилие. — Трябва ли да си играеш с храната си? — Той седна на ръба на леглото на Локи и хвърли ножа си на пода, където острието се заби с трептене в дървото. — Просто ме убий като нормален човек, мамка му. Няма да стана ваша марионетка.

— Какво ще направиш?

— Ще стоя мирно и ще бъда отегчителен. Хайде, приключвай.

— Защо продължаваш да мислиш, че съм тук, за да ви убия?

— Ако не е, за да ни убиеш, то е за нещо по-лошо.

— Нямам намерение да убивам нито единия, нито другия. Никога. — Жената скръсти ръце. — Какви други доказателства трябват освен това, че сте живи? Би ли могъл да ме спреш?

— Вие не сте богове — каза немощно Локи. — Може сега да разчитаме на твоята милост. Но и един от вашите веднъж разчиташе на нашата.

— Нима чувам някакъв жалък опит за заплаха? Напомняне за това, че просто сте били на точното място, когато ужасните преценки на Соколаря най-накрая го пребориха?

— Как е милият Соколар тези дни? — попита Локи.

— Грижат се добре за него. В Картейн. — Жената въздъхна. — Както беше, когато агентите на Камор го доведоха у дома. Обезумял и коматозен.

— Май болката не му действаше добре — каза Джийн.

— Не се съмнявам, че според вас вашите мъчения са го подлудили.

— Няма как да е от разговорите ни.

— Сам си е докарал истинския си проблем. Ние можем да заглушаваме разсъдъка си за всяка болка на плътта. Но това умение изисква предпазливост. Много е опасно да се използва прибързано.

— Възхитен съм да го чуя — каза Локи. — Мъчиш се да ни обясниш, че когато се е опитал да избяга от болката…

— Разсъдъкът му е потънал в мъгла, създадена от самия него — каза жената. — И затова не можахме да подобрим състоянието му.

— Чудесно — каза Локи. — Не ме интересува как или защо се е случило, но съм щастлив, че е станало. Всъщност пожелавам и на другите от вас да използват тази дарба прибързано.

— Отнасяш се несправедливо към много от нас — каза жената.

— Кучко, ако притежавах силата, бих изтръгнал сърцето ти от гръдния кош и бих го използвал за топка за хандбал — каза Локи, кашляйки. — Бих го направил с всички ви. Вие убивате когото си искате и прецаквате живота на онези, които ви го връщат тъпкано.

— Тогава сигурно да ни презираш, е като да гледаш в огледало.

— Презирам ви — каза Локи. — Заради Кало и Галдо и заради Дървеницата, и заради Назка и Езри, и за всичкото време, което пропи… пропиляхме… В Тал Верар. — Той се закашля и с почервеняло лице падна, треперейки, обратно в празното легло.

— Вие сте убийци и крадци — каза жената. — Откъдето и да минете, след вас остават само безредие и безчинства. Свалили сте поне едно управление и сте предотвратили падането на друго поради сантиментални причини. Лицата ви може ли наистина да не трепват, когато ни проклинате, защото правим каквото пожелаем?

— Може — каза Джийн. — А аз приемам въпроса с Езри много лично.

— Щеше ли изобщо да срещнеш жената, ако не се бяхме намесили в делата ви? Щеше ли да тръгнеш по море?

— Никой от нас не може да знае…

— Значи, носим вина за всичките ви беди, но не получаваме признание за по-щастливите събития?

— Аз…

— Може да сме се намесили тук-таме, Джийн, но се ласкаеш, ако си мислиш, че сме оплели толкова сложни нишки около вас. Жената загина в битка и ние нямахме нищо общо с това. Съжалявам за загубата ти.

— Имате ли способността да изпитвате съжаление за каквото и да е?

Жената пристъпи към Джийн, като протегна лявата си ръка, и му беше нужна всяка капка самоконтрол, който притежаваше, за да не се отдръпне. Изправи се на крака и се вгледа свирепо надолу към нея, докато тя нежно го докосна по бузата с топлите си пръсти и каза:

— Времето е безценно. Вдигам забраната си от теб, Джийн Танен. Докосвам те с истинската си плът. Може и да успея да те спра, ако се опиташ да ме нараниш, но сега това далеч не е толкова сигурно. Така че какво смяташ да направиш? Трябва ли да се бием, или можем да поговорим?

Джийн потрепери; желанието да повярва на думите ѝ, да я смаже, се надигаше топло и буйно в него. Трябваше ударът му да е най-бързият в живота му, толкова бърз, колкото му позволяваха мускулите и сухожилията. Да счупи черепа ѝ, да я задуши, като я натисне с цялата си тежест, и да се помоли на боговете да нанесе достатъчно вреда, за да предотврати всяка нейна дума или жест, появили се в отговор.

Стояха така един дълъг напрегнат момент, напълно неподвижни, като нейните тъмни очи се взираха в неговите, без да мигат. Тогава дясната му ръка се стрелна, хвана я за лявата китка и свирепо я стисна. Усети тънките ѝ кости под кожата и знаеше, че с едно хубаво рязко извъртане…

Жената се сепна. В дълбините на очите ѝ само за миг просветна истински страх, преди пълното ѝ самообладание да се завърне като живителна вода, която да удави човешката ѝ слабост. Но той го беше видял, неподправен като плътта под пръстите му. Джийн отслаби хватката си, затвори очи и издиша бавно.

— Проклет да съм — каза той. — Не мисля, че лъжеш.

— Това е много важно — прошепна тя.

Джийн задържа дясната си ръка на китката ѝ и се пресегна с лявата, за да отмести сребърната дантела, която тръгваше от маншета на сакото ѝ. Около китката ѝ бяха татуирани черни гривни, изящни линии върху бледата кожа.

— Пет гривни — каза Локи. — Единственото, което съм чувал, е, че колкото повече са, толкова по-добре. Колко най-много може да има някой от вашите?

— Толкова — каза жената с намек за самодоволна усмивка.

Джийн освободи ръката ѝ и отстъпи една крачка. Жената постави лявата си ръка до главата си и нежно докосна татуировките на другата си ръка. Тъмният цвят на татуировките стана сребърен, искрящо сребърен, все едно, че носеше гривни от чиста лунна светлина.

Докато зяпаше тайнствения блясък, Джийн почувства студен сърбеж зад очите си и тежък натиск на върха на пръстите на дясната си ръка. Немеейки, той видя картини да преминават през съзнанието му — гънки и още гънки бяла коприна, игли, които потъваха и излизаха от фината дантела, грубия кант на плат, който се разбридва на нишки — натискът върху пръстите в действителност беше игла, която се движи нагоре-надолу в безкраен равномерен танц по плата…

— Ох! — промърмори той, слагайки ръка на челото си, след като чувството изчезна. — Какво, по дяволите, беше това?

— Аз бях — отвърна жената. — Така да се каже. Някога запомняли ли сте някого по миризмата на тютюн или парфюм, или по чувството от допира до кожата му? Дълбоки спомени без думи?

— Да — каза Локи, докато масажираше слепоочията си. Джийн предположи, че по някакъв начин и той е изживял краткото видение.

— В моя орден си говорим телепатично. Ние… се представяме, като използваме такива следи. Съставяме картини от определени спомени и страсти. Наричаме ги гербове. — Тя заметна дантеления си ръкав обратно върху китката си, на която черните гривни напълно бяха изгубили призрачния си блясък, и се усмихна. — Сега, след като споделих моя герб с вас, е по-вероятно да не излезете извън кожите си, ако някога ми се наложи да си говорим мислено, а не устно.

— Какво, по дяволите, си ти? — извика Джийн.

— Ние сме четирима — каза жената. — В един съвършен свят — най-мъдрите и най-могъщите от петте кръга. Ако не друго, то поне живеем в най-големите къщи.

— Вие властвате над Вързомаговете — каза Локи недоверчиво.

— „Властвате“ е прекалено силна дума. Понякога успяваме да предотвратим абсолютния хаос.

— Имаш ли си име?

— Търпение.

— Какво, да не би да имате някакво правило, заради което да не можеш да ни кажеш сега?

— Не, така се наричам. Търпение.

— Без майтап? Равните ти трябва да са много впечатлени от способностите ти.

— Не означава нищо, както и момиче, което се казва Виолета, не е нужно да е виолетово. Това е титла. Архидама Търпение. Е, значи решихме, че никой няма да убива никого тук, нали?

— Предполагам, че това зависи от това за какво искаш да говорим — каза Джийн.

— За вас двамата — каза Търпение. — Занимавам се с делата ви от известно време. Започвайки с частиците, които успях да изкопча от спомените на Соколаря. Нашите агенти прибраха притежанията му от Камор след неговото… осакатяване. Сред тях имаше нож, който преди това е принадлежал на сестрите Анатолиус.

— Нож с моята кръв по него — прекъсна я Джийн.

— От ножа лесно прихванахме следите ви.

— А впоследствие се заехте да скапете живота ни.

— Трябва да разберете — каза Търпение — точно колко малко осъзнавате. Спасих живота ви в Тал Верар.

— Странно, не си спомням да съм те видял там — подхвърли Джийн.

— Соколаря има приятели — каза Търпение. — Отряди последователи, инструменти. Въпреки всичките си недостатъци той беше много популярен. Видяхте приветствените им трикове на Нощния пазар, но това бе всичко, което позволих. Без моята намеса те щяха да ви убият.

— Ти може и да наричаш тази бъркотия „приветствен трик“ — каза Джийн, — но намесата ви в Тал Верар все пак ни докара дяволски проблеми.

— По-добре е от това да умрете, със сигурност — каза Търпение. — И бях много по-любезна от възможното, като се имат предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— Соколаря беше арогантен, зъл, заблуден. Той действаше в съответствие с договор, който смятаме за свещен ангажимент, но аз не отричам, че прекали с бруталността при изпълнение на задачата, премина границите.

— Той щеше да спомогне за превръщането на стотици хора в празни обвивки. В счупени мебели. Това не е ли достатъчно брутално? — попита Джийн.

— Те са били част от договора. Вие и вашите приятели не сте били.

— Е, ако това е някакъв вид извинение, върви по дяволите! — каза Локи, кашляйки. — Не ме интересува колко човечна стара вещица си, и не ме интересува как и защо Соколаря мръдна в главата. Ако имах повече време, щях да използвам всяка секунда, за да му източа кръвчицата. Той получи само малка частица от онова, което наистина заслужаваше.

— Това е по-вярно, отколкото можеш да си представиш, Локи. О, просто не знаеш колко по-вярно. — Търпение скръсти ръце и въздъхна. — И никой не го разбира по-добре от мен. Все пак Соколаря беше мой син.

Интерлюдия Неудавеното момиче

— Не може да си тук — каза Локи. — Ти си мъртва!

— Определено може да съм тук. Живея тук. — Бет пусна кафявата кожена торба, която носеше, и развърза косата си, като я остави да падне до раменете ѝ. — Кой ли пък си ти?

— Аз… Ами… не знаеш ли?

— Трябва ли да зная?

Изумлението на Локи се примеси с горчиво разочарование. Докато механизмите на ума му се въртяха яростно, за да измислят отговор, Бет го изучаваше. Очите ѝ се облещиха.

— О, богове! Ти си момчето Ламора, нали?

— Да — потвърди Окови.

— И него ли купи?

— Плащал съм повече за обяд, но да, взех го от стария ти господар. — Окови разроши косата на Бет с бащина привързаност и тя целуна ръката му.

— Но ти беше мъртва — не отстъпваше Локи. — Казаха, че си се удавила!

— Така беше — тихо каза тя.

— Но защо?

— Нашата Сабета има сложно минало — каза Окови. — Когато я взех от Хълма на сенките, организирах малък театър, за да прикрия следите.

Бет. Сабета. Чу да споменават Сабета поне десетина пъти, откакто беше дошъл да живее тук. Изведнъж Локи се почувства като идиот, че не бе свързал двете имена преди… Но тогава той си мислеше, че тя е мъртва, нали? Отвъд удивлението, смущението и чувството му за безизходност в стомаха му се надигаше топлина. Бет беше жива… И живееше тук!

— Е, къде… Къде беше? — попита Локи.

— На обучение — каза Сабета.

— И как мина? — попита Окови.

— Госпожа Сибела каза, че не съм толкова проста и несръчна, колкото са повечето каморци, които обучава.

— Значи ти си… Ами… — обади се Локи.

— Голяма хвалба за една позлатена сушена слива — каза Окови, игнорирайки Локи. — Да видим дали е права. Галдо, застани срещу Сабета за танц в четири стъпки. Complar entant.

— Трябва ли?

— Добър въпрос. Трябва ли да продължа да те храня?

Галдо забързано излезе иззад Окови и се поклони на Сабета толкова пресилено, че носът му почти забърса пода.

— Омагьосахте ме, госпожице. Може ли да ви помоля за удоволствието да танцувам с вас? Покровителят ми няма да ме гощава повече, ако не се преструвам, че харесвам тези лайна.

— Каква смела малка маймунка си! — каза момичето и двамата се преместиха в най-широката свободна част на стаята, между масата и тезгяха.

— Кало! — обади се Окови. — Ще бъдеш ли така добър?

— Да, да, ей сега! — Кало се заигра с арфата си за момент, преди да започне да свири бърза, ритмична мелодия, по-сложна от песничките, които беше свирил дотогава.

Галдо и Сабета се движеха в унисон, изпърво бавно, но набирайки увереност, и танцуваха по начин, по-овладян от всичко, което някога бе виждал по кръчми или задни улички. Ключовият момент в танца, изглежда, беше, когато двамата силно удряха земята с токовете си, по четири удара между всяко по-значително движение на ръцете. Те се хващаха за ръце, въртяха се, пускаха се, сменяха местата си и през цялото време поддържаха почти перфектен ритъм с крака.

— Популярен е сред контетата — каза Окови и Локи разбра, че говори на него. — Всички танцьори се събират в кръг и водещият танците призовава дамата и кавалера. Избраната двойка танцува по средата, в центъра на всичко, и ако се изложат… Е, тогава има наказания. Закачки. Осуетяване на романтиката, предполагам.

Локи слушаше само с половин ухо, а очите и мислите му бяха изгубени в танца. В Галдо той виждаше неспокойната прибързаност на събрата сирак, грацията, породена от нуждата, която отделяше живеещите под Хълма на сенките от такива като Беззъбко. Но в Сабета имаше и нещо друго, не само скорост, но и плавност. Колената и лактите ѝ сякаш изчезваха, когато танцуваше, и за очите на Локи тя се превръщаше в извивки, префучавания и безкрайни завъртания. Бузите ѝ се зачервиха от усилията и златното зарево на полилея така осветяваше кафявата ѝ коса, че Локи почти можеше да си я представи червена… Окови плесна с ръце три пъти, слагайки край на танца, но не и на магията над Локи. Ако Сабета знаеше, че я зяпа така, беше или твърде вежлива, или достатъчно безразлична, за да не отвърне на погледа му.

— Виждам, че не съм изсрал всичкото това злато напразно — каза Окови. — Браво, момиче. Дори това, че Галдо ти бе партньор, сякаш не те затрудни.

— Все едно някога ме е затруднявало! — Сабета се усмихна, като все още се държеше така, сякаш Локи не бе в стаята, и се приближи обратно към масата, на която Галдо и Окови бяха играли. Гледа наредените по дъската фигури няколко секунди и каза:

— Обречен си, Санца.

— Колкото е обречен магарешкият кур, друг път!

— Всъщност мога да го победя след три хода — каза с усмивка Окови, като се върна на стола си. — Но щях да го оставя да се пържи малко по-дълго.

Докато Галдо се мъчеше над позицията си на дъската, Локи, Кало и Сабета подхванаха въодушевен разговор с Окови на теми, непознати за Локи — танци, обичаите във висшето общество, хора, за които никога не бе чувал, градове, които за него бяха само имена. Окови ставаше все по-весел и след няколко минути посочи към Кало и каза:

— Донеси ни нещо сладко. Ще вдигнем тост за завръщането на Сабета.

— Черен херес от Лашейн? Винаги съм искал да го опитам. — Кало отвори шкафа и внимателно издърпа зеленикава стъклена бутилка, която беше пълна с нещо, тъмно като мастило. — Богове, изглежда толкова отвратително!

— Прозвуча, сякаш го е казала акушерката, която ви е изродила вас двамата — рече Окови. — Донеси чаши за всички ни и една церемониална чаша.

Четирите деца се събраха около масата, докато Окови подреждаше чашите и отваряше бутилката. Локи стратегически постави близнаците Санца между себе си и Сабета, което му предостави по-добър ъгъл, от който да продължи да я зяпа. Окови напълни чашите до ръба с херес, който се пенеше в черно и златно под светлината на полилея.

— Тази чаша е за повелителя и защитника, за Уродливия страж, нашия Баща на нужните извинения. — Окови внимателно побутна чашата настрани от останалите. — Тази вечер се завърна нашата приятелка, неговата служителка Сабета. — Окови вдигна лява ръка до устните си и издума в дланта си: „Моите думи. Моят дъх. Тези неща обвързват моето обещание. Сто златни монети, надлежно откраднати от честни мъже и жени, ще бъдат хвърлени в морето под тъмнината на Луната на сирака. Благодарни сме за благополучното завръщане на Сабета.“

Сирашката луна, както знаеше Локи, се падаше веднъж в годината, през късната зима, когато двете най-големи луни на планетата бяха в тъмните си фази едновременно. В Деня на средилетието обикновените граждани, които знаеха рождените си дати, се смятаха с година по-възрастни. Сирашката луна означаваше същото нещо и за онези като него, чиято точна възраст беше забулена в тайна.

После Окови напълни чашите и ги раздаде. Локи с изненада забеляза, че за разлика от другите деца, които получиха по четвърт чаша от стряскащо тъмния херес, неговата беше почти пълна. Окови му се ухили и надигна чашата си.

— За дълбоките джобове, които не се пазят добре — каза той.

— За заспалите на постовете си стражи — каза Сабета.

— Градът да ни закриля и нощта да ни прикрива — каза Кало.

— За добрите приятели, които да помагат с харченето на плячката! — Веднага след като Галдо завърши тоста, който Локи вече бе чувал много пъти, откакто дойде при Джентълмените копелета, пет чаши се вдигнаха към пет усти. Локи държеше чашата си с две ръце от страх да не я разлее.

Черният херес се изля в гърлото на Локи с взрив от сладки вкусове — сметана, мед, малини и още много други, които не можеше и да се надява да назове. Топлите бодливи изпарения сякаш се мушваха и промъкваха в носа, долавяха се зад очите, докато накрая той не се почувства, сякаш от вътрешността на черепа му едновременно го гъделичкат дузини пера. Като знаеше колко невъзпитано би било да провали церемониалния тост, Локи впрегна всяка частица от волята си в това да изгълта пълната чаша.

„Къх!“, каза той, когато приключи. Това бе нещо между вежливо покашляне и последния писък на умираща птица. Локи се потупа по гърдите. „Къх, къх, къъх!“

— На същото мнение съм — каза Галдо, шепнейки рязко. — Обожавам го.

— Притежава всички външни признаци на течните лайна — каза Окови, замислен над празната си чаша, — а вкусът му е като на чистото щастие, изпикано от щастливи ангели. Както и да е, не се среща често по широкия свят. Не пийте нищо друго, което изглежда по този начин, освен ако не искате бързо да се освободите от житейските си грижи.

— Чудя се — рече Локи — дали не правят вино с цвят на вино в нашите градове? — Той се загледа в собствената си чаша, която, както и пръстите, които я държаха, треперейки, започваше да придобива неясни очертания по ръбовете.

— Някои неща стават много по-интересни, когато алхимиците се заемат с тях — каза Окови. — Като главата ти например. За черния херес е известно, че хвърля къч по тебе като магаре.

— Да, известно е — каза Локи, глупаво ухилен. Стомахът му се загря, главата му сякаш не тежеше повече от десетина грама, а движенията му бяха забавени. Беше наясно, че и все още да не е пиян, се е насочил натам със скоростта на стреличка, метната към стената.

— Виж сега, Локи! — започна Окови, а гласът му сякаш идваше отдалече. — Трябва да обсъдя някои неща с тези тримата. Може би ще искаш да си легнеш по-рано тази вечер?

Остра болка прониза балона от топло доволство, който беше обградил Локи. Да си легне по-рано? Да остави компанията на Сабета, в чиято мъглява прелест се беше потопил, като едвам успяваше да си позволи дори да мигне?

— Ами… — каза той. — Как така…

— Това не беше молба, Локи — дружелюбно каза Окови. — Утре те очаква натоварена вечер, уверявам те, и ще ти е нужен целият сън, който можеш да си позволиш.

— Утре?

— Ще видиш. — Окови се изправи, мина покрай масата и внимателно взе празната чаша от ръцете на Локи. Локи погледна надолу учудено, защото беше забравил, че държи чашата.

— Хайде, чупката.

Една малка частица от мозъка на Локи, хладната предпазливост, която беше негов страж в Хълма на сенките, осъзна, че Окови отдавна е планирал да го прати щастливо замотан да си легне рано. Въпреки омарата на виното това го жегна. С всеки ден той се чувстваше все повече у дома, но ето че със самото завръщане на Сабета отново всичко се връщаше към Уличкари и Джамджии и него веднага го отпращаха в някой тъмен ъгъл, без преимуществата, на които се радваха по-големите деца.

— Аз… — промърмори той, сваляйки очи от Сабета за първи път през последните няколко минути, но насочвайки гласа си към нея. — Ще си легна. Но… Щастлив съм, че си тук. — Почувства порив да каже още нещо, нещо впечатляващо и остроумно, което да я накара да обърне прекрасната си глава към него и да привлече трайно вниманието ѝ, огледално на неговото внимание. Но дори и пиян, знаеше, че има по-голям шанс да извади рубини от задника си от това да заговори, както говорят по-възрастните, с думи, които са някак внимателно преценени, впечатляващи и точни. — Сабета… — едвам отрони той.

— Благодаря — каза тя с поглед, втренчен в масата.

— Имам предвид, знаех си… нали разбираш, мислех, че си… Сабета… извинявай. Аз просто… Радвам се, че не си се удавила.

В момента искаше повече от всичко просто да я чуе да произнася името му, да го нарече както и да е, освен просто да казва „той“ или „момчето Ламора“. Да признае съществуването му… тяхното партньорство в бандата на Окови… богове, би отивал на ранно заточение в леглото всяка вечер, ако можеше само да чуе името си да излиза от нейните тънки устни.

— Лека нощ — каза тя.

На следващия ден Локи се събуди с чувството, че съдържанието на мозъка му се е преобърнало наопаки.

— Ето — каза един от близнаците Санца, който седеше до леглото на Локи с книга в скута. Близнакът (Локи не можа точно да различи кой от двамата е, защото още беше объркан) му подаде дървена чаша с вода. Водата бе хладка, чиста и Локи я излочи без капка изтънченост, чудейки се колко пресъхнало чувства гърлото си.

— Колко е часът? — изграчи той, когато приключи.

— Трябва да минава дванайсет.

— Дванайсет?! Но… задълженията ми…

— Днес сме без истинска работа. — Близнакът се протегна и се прозя. — Без аритметика. Без „Хвани херцога“. Без да учим езици. Без танци.

— Без да просим на стълбището — подвикна другият Санца от съседната стая. — Без упражнения по фехтовка. Без изучаване на възли и въжета. Без монети.

— Без уроци по музика — продължи близнакът с книгата. — Без уроци по етикет. Без шибана хералдика.

— Какво ще правим тогава?

— Кало и аз трябва да се убедим, че ще можеш да стоиш на крака — каза близнакът, които държеше книгата. — Ако се налага, ще те заковем с пирони за пода.

— И когато си готов, трябва да измиеш всички съдове.

— Сабета… — Локи разтри очи и се изтърколи от постелята си. — Тя наистина ли е една от нас?

— Разбира се — каза Санца с книгата.

— Тя тук ли е… сега?

— Не. Излезе с Окови. Да огледат обстановката за довечера.

— Какво ще става довечера?

— Нямам представа. Уведомени сме само за следобеда, а що се отнася до теб, той се състои в миене на съдове.

Макар да изпълняваха задачите си енергично, Кало и Галдо бяха виртуози на мързела, когато никой не ги наглеждаше. С помощта на едвам доловими закачки и откровени палячовщини успяха да удължат трийсетте минути, които по принцип щяха да са нужни на Локи да се погрижи за чиниите, почти до три часа. Когато тайната врата към храма се затръшна зад завръщащия се Отец Окови, пръстите на Локи бяха гъбясали и побелели от алхимичния лак, който ползваше за среброто.

— Аха! — каза Окови. — Добре, добре. Изглеждаш полужив. Съвзе ли се?

— Предполагам — каза Локи.

— Довечера ще сме заети. Взлом. Джамджийска работа и по-голямата част от тази задача ще падне върху твоите рамене. — Окови потупа огромния си корем и се подсмихна. — От известно време пътят ми ме раздели с катеренето и бягането.

— Джамджийска работа ли? — попита Локи, като веднага забрави за продължителния къртовски труд в кухнята през следобеда. — Аз… с удоволствие. Но си мислех, че… такова… не се занимавате с такива работи.

— Слава на боговете, обикновено не се занимаваме. Но трябва да разбера някои неща за теб, Локи.

— Ами добре. — Локи почувства как вълнението му леко се поуталожи. — Още един изпит. Кога ще се свърши?

— Когато те закопаят, момчето ми. — Окови коленичи и приятелски стисна врата на Локи. — Когато си под пръстта и си станал по-студен от рибешка цица. Тогава ще свърши. А сега ме слушай. Светна ме един приятел от Мераджио. — Окови се раздвижи из кухнята, грабвайки тебешир и една от дъските за писане, които децата ползваха за уроците си. Взе да драска бързо по дъската. — Разбра се, че един търговец на маслини възнамерява да ожени иначе безполезния си син за благородна девойка. За да подслади значително сделката, ще му се наложи да използва отново семейните благини.

— Какво означава това? — попита Локи.

— Означава, че ще трябва да продаде накити и разни други работи — каза Кало.

— Умен момък. Преди около час слугата на търговеца напусна кантората с множество стари хубави вещи, натъпкани в една торба. Отседна във вила в Разона сам, с двама пазачи. Старецът и по-големият кортеж ще пристигнат там от имението му утре. Така че тази вечер ни се отваря възможност.

— Защо на нас? — Възбудата на Локи се поохлади поради искреното му озадачаване. — Ако има само двама пазачи, всеки, който би поискал, може да нахълта там с банда.

— Не и в този живот — каза Окови, хилейки се. — Барсави няма да го позволи. Разона е спокоен квартал, където през вратите не се влиза с взлом. Това е Мирът. Ако някой нахлуе там, може да очаква да му резнат най-милото и да му го натъпчат в очните ябълки. Затова, вместо да изпращаме касапи през вратата, ще качим някого тихичко през прозореца.

Окови обърна дъската към Кало, Галдо и Локи. Горната половина беше заета от груба диаграма на къщи и обграждащите ги улици. Под нея имаше скица на един голям пандант с яйцевидна форма, висящ на дебела огърлица. Окови потупа скицата с пръст.

— Ето това бижу — каза той. — Само то ни трябва. Едно от двайсет или повече, а ние няма да можем да си губим времето с тях. Златна огърлица с пандант от девет смарагда. Ще махнем скъпоценните камъни и ще ги разпратим в девет различни посоки, а златото ще разтопим. Печалбата не може да бъде проследена.

— Как ще го направим? — попита Локи.

— В това се състои половината от забавлението. — Окови се почеса по брадичката. — Както сам каза, това е изпит. Ти ще работиш със Сабета, тъй като тя е с повече опит в тези неща. Кало и Галдо ще са вашите очи и уши, демек, ще се озъртат наоколо и ще ви пазят задниците. Аз ще съм на земята някъде наблизо, но няма да се намесвам пряко. Моите малки уродливи прелести ще ви трябват само за да се оправите по-нататък.

Сърцето на Локи препускаше. Изпит или не, това беше шанс да работи със Сабета по нещо интересно. Боговете го обичаха!

— Къде се намира къщата?

— Тук — Окови посочи към един квадрат, надраскан на горната част на дъската.

— На Виа Селайн. Четириетажна, с градина на покрива. Това с нашата цел. Тя ще е наблизо, щом луната изгрее, и ще ви чака на тази алея. — Окови раздвижи пръста си нагоре-надолу по две тебеширени линии и ги размаза. — След като близнаците Санца са на позиция, така че да могат да наглеждат улицата, останалото ще зависи от теб и Сабета.

— Само толкова ли?

— Само толкова. И запомни, искам смарагдовата огърлица. Не искам две украшения или нотариалния акт на къщата на търговеца в града, нито шибаните кралски бижута на Камор. Тази вечер със сигурност не трябва да се престараваш.

След като прекараха полумрака в неспокойно спотайване в една уличка, най-накрая настъпи истинската каморска нощ и Сабета се свърза с тях. Сега Локи беше с нея на покрива на сградата, съседна на онази, която беше целта им, приклекнал сред старите дървени рамки и празните саксии, останали от отдавна занемарена градина. Точно след като изгря втората луна, ширналото се небе бе озарено от звездите — десет хиляди блещукащи бели очи, втренчени в Локи, нетърпеливи да го видят захванат за работа.

На парапета, на метър от него, се бе снишила Сабета. Единствените ѝ думи към него, когато се срещнаха, бяха: „Мълчи, стой близо до мен и бъди тих.“ Той я бе послушал, следвайки я нагоре по задната стена на къщата, на чийто покрив седяха в момента, като за по-лесно бе използвал первазите на прозорците и дълбоките декоративни извивки. Впоследствие желанието му да говори с нея, бе отстъпило място на ужаса да не я ядоса, и затова се радваше, че от момента, в който пристигнаха, беше издал звук колкото един труп. Когато най-накрая Сабета заговори, мелодичният ѝ глас го сепна.

— Мисля, че най-накрая заспаха.

— Ка-какво? Кой?

— Трите старици, които живеят тук. — Сабета опря глава на камъните на покрива и се заслуша за няколко секунди. — Спят на втория етаж, но никога не вреди да си внимателен.

— Аха. Разбира се.

— Никога досега не си работил по покривите, нали, момче? — Сабета се движеше едва-едва и бе толкова тиха, че Локи не можеше да чуе дори шумоленето на черната ѝ туника и на панталона. Тя надникна през парапета само за няколко мига, след което отново приклекна долу.

— Аз… такова… Не, не и така.

— Е, мислиш ли, че можеш да се ограничиш и да откраднеш само това, за което сме изпратени? Или да строявам жълтодрешковците с кофи да гасят, в случай че подпалиш хълма Разона?

— Аз… аз ще направя всичко, което кажеш. И ще внимавам.

— Каквото кажа? — Сребристосива сянка бе легнала на лицето ѝ, но когато се обърна към него, в очите ѝ проблесна звездната светлина, така че той можеше да ги види съвсем ясно. — Наистина ли го мислиш?

— О, да. — Локи кимна няколко пъти. — Честна дума. И проклет да бъде Елдренският огън!

— Добре. Може този път да не оплескаш работата. — Сабета посочи към парапета. — Движи се бавно. Повдигай се само колкото да виждаш над парапета. И се огледай добре.

Локи надзърна отвъд южния парапет на градската къща; сградата, която бе тяхна цел, с гъста градина на покрива, се намираше отдясно. А четири етажа по-долу се простираше озарен от лунна светлина празен калдъръмен път. Разона изглеждаше достолепно, спокойно място — без пияници, лежащи в канавките, без постоянно отварящи се и затварящи се с трясък врати на кръчми, без движещи се на взводове жълтодрешковци с щитове и извадени палки. Десетки алхимични глобуси блестяха зад прозорците и над вратите по улицата — като гроздове от огнени плодове. Само пресечките и покривите бяха покрити с нещо като същинска тъмнина.

— Виждаш ли Кало и Галдо? — попита Сабета.

— Не.

— Добре. Това означава, че те са където трябва. Ако нещо се обърка, да речем, на улицата се появи взвод жълтодрешковци, двамата ще започнат да викат: „Господарят иска още вино, господарят иска още вино!“

— И тогава какво?

— Те започват да тичат, ние — също. — Сабета изпълзя над него и Локи почувства как дъхът му заседна в гърлото. Следващите ѝ думи бяха изречени в ухото му. — Първо правило на работата по покривите: знай как се слиза долу. А ти знаеш ли?

— Ами… Така, както сме дошли.

— Твърде бавно. Твърде рисковано. Бързото пълзене надолу е по-опасно от качването, особено през нощта. — Тя посочи тънка сива връв по средата на покрива и Локи видя, че въженцето се е проточило до място с разхвърляни гърнета и летви. — Закрепих въжето, когато се качих. Полукоприна, би трябвало да ни спусне до два метра над земята. Ако ще бягаме, хвърляш го от покрива, спускаш се максимално бързо и го оставяш. Чат ли си?

— Чат съм.

— А сега погледни натам. — Тя пак надникна над парапета и посочи към една напречна уличка. — Това е пътят за бягство. Ще трябва да пресечеш пътя, но един от братята Санца ще бъде там под прикритие и ще те пази. Окови ще бъде на пресечка или две оттам. Така че, ако нещата се объркат, търси Санца. Ясно?

— Ясно. Но какво правим, ако не ни усетят?

— Планът остава същият, момче. Просто я караме по-бавно. Готов ли си?

— Абсолютно. Само кажи. Но как ще преминем оттатък?

— С помощта на тази талпа. Използва се в случай на пожар. — Сабета пропълзя към парапета, гледащ към отсрещната къща, до която трябваше да се доберат. Тя нежно потупа дълга здрава дъска, лежаща до стената. — В случай на пожар в сградата под краката ти, прехвърляш талпата на отсрещния покрив и се надяваш съседите да те харесат.

Като действаха много тихо и бавно, двамата повдигнаха дългата петнайсет стъпки дъска до ръба на парапета и я извъртяха над уличката. Сабета движеше талпата, чийто долен край Локи бе натиснал с цялата си тежест. Той се чувстваше неудобно, като заряд в катапулт, готов да излети. Другият край на дъската на няколко пъти наистина без малко да падне и да го изхвърли, но Сабета в края на краищата успя да го намести на парапета отсреща. Скочи грациозно върху дъската, заставайки след това на четири крака.

— Един след друг — прошепна. — Наведи се и не бързай.

Тя премина отсреща, като в това време сърцето на Локи биеше неспокойно. Обзело го бе вълнението, което предшества началото на всяка престъпление. Въздухът бе изпълнен с мириса на поля, носен от Вятъра на палача. Топлият бриз се заигра с косата на Локи. На североизток като невъзможно дълги сенки се мержелееха Петте кули със своите корони от сребро и златни фенери. Топлата светлина на изкуствените съзвездия се сливаше със студения блясък на звездите.

Бе дошъл редът на Локи. Талпата изглеждаше обезкуражаващо тясна за възрастен човек, но някой с големината на Локи можеше спокойно да се обръща на нея, без да се изправя. Момчето премина отсреща с лекота, изтърколи се от края на талпата и се сви на земята сред влажната миризма на свежа градина. Над него шумоляха клони с тъмни листа и той без малко да подскочи, когато Сабета се протегна от мрака и го сграбчи за рамото.

— Не вдигай шум — прошепна тя. — Влизам да намеря огърлицата. Ти наблюдавай покрива. И внимавай талпата да си остане там. Може пак да ни потрябва.

— Ами ако нещо се обърка?

— Потропай по земята четири пъти. Ако си забелязал нещо, което аз не съм видяла, няма да имаме друг изход, освен да бягаме. Но да не си ме извикал по име.

— Няма. Е, късмет.

Тя обаче вече бе тръгнала и след миг се чу поредица от потраквания. Някъде в градината Сабета се опитваше да отвори заключена врата. В следващия момент вече бе успяла — все така тихо се чу скърцането на пантите.

Минутите, прекарани от Локи на пост край талпата, му се сториха безкрайни. Непрекъснато се оглеждаше. Макар да съзнаваше, че в тъмнината на клоните и листата оттатък можеше да са се скрили десетина мъже, той от време на време показваше главата си над парапета и се взираше оттатък импровизираното мостче. Отсрещният покрив обаче изглеждаше успокоително празен.

Локи тъкмо се бе отпуснал след четвъртото или петото надничане, когато усети някакво движение под краката си. Коленичи и притисна ухо към топлия камък на пода. Дочу неясен говор. Първо говореше един човек, след това — друг. Говорът постепенно премина в хор от гласове на възрастни. И тогава се чуха викове.

— По дяволите — прошепна Локи.

Чу се поредица от глухи изтрополявания от посоката, в която Сабета бе изчезнала. След това се тресна рязко отворена врата. Сабета изскочи към него от сенките, сграбчи го за раменете и го повдигна върху мостчето.

— Бягай, бягай, бягай! — каза задъхано. — Колкото можеш по-бързо!

— Какво се случи?

— Просто върви, бързай. Аз ще държа дъската.

Локи светкавично претича петнайсетте стъпки, делящи го от сигурността. Никога в живота си не се бе движил толкова бързо. Толкова бързо, че като стигна отсреща, се строполи тромаво от парапета, а за да не падне на зъбите си, се бе свил на кълбо. После, макар че главата му се въртеше, бързо подскочи и се обърна към Сабета отсреща.

— Хайде! — подвикна ѝ той. — По-бързо!

— Въжето! — изсъска Сабета. — Спусни шибаното въже!

— Ще крепя дъската, за да минеш. — Стискайки зъби и напрягайки всичките си сили, Локи хвана здраво талпата с ръце, осъзнавайки колко абсурдно трябва да изглежда отстрани подобна демонстрация на сила от едно малко момче. Защо тя не идва?

— ВЪЖЕТО! — извика тя. — ДАВАЙ!

Поглеждайки нагоре, Локи видя как зад нея от градината изникнаха няколко дълги и тъмни сенки. Възрастни. Ръцете им се протягаха към Сабета, но тя не се опитваше да избяга. Дори не се обърна към тях. Вместо това хвана с ръце талпата и…

— Не! — изврещя Локи. — НЕ!

Сабета бе хваната изотзад и повдигната във въздуха. Но както я вдигаха, тя успя да извърти своя край на дъската от парапета в празното пространство. Локи с цялото си тяло усети как талпата се отлепя от неговата страна и литва към уличката надолу. Тежестта ѝ бе прекалено голяма, за да се опита да я задържи. Неговият край на дъската подскочи и го перна по брадичката, отблъсквайки го назад. И както падаше на задните си части, чу оглушителния трясък от сблъсъка на талпата със земята четири етажа по-долу.

— Бягай! — изкрещя Сабета отново. Възгласът ѝ премина в приглушен вопъл и Локи с мъка се изправи на крака, плюейки кръв.

— На другия покрив. — Непознат глас на мъж. — Слезте на улицата.

Локи искаше да остане, да не изпуска Сабета от поглед, да направи нещо за нея, но краката му действаха по-бързо от разума и вече го отнасяха оттам. Препъвайки се, той хвана въжето, преметна го през парапета и без колебание се прехвърли през ръба. Камъните от зидарията прелитаха покрай него, а триенето от въжето върху дланите му бързо прерасна в гореща, изгаряща болка. Локи изстена и пусна въжето, стигайки земята. Последните два метра се бе мятал на него и без малко просто да скочи.

Не беше си счупил нищо. Брадичката го болеше, дланите му пареха, сякаш бяха драни с тъпа брадва, а главата му още се въртеше, но поне не беше си счупил нищо. Залитайки, той започна да тича. Босите му стъпала запляскаха по калдъръма на пътя, но в това време вратата на къщата, тяхна цел, рязко се отвори и на фона на ярка светлина се очертаха силуетите на двама мъже. Миг след това те вече викаха и го преследваха.

Локи спринтира в тъмнината на уличката, карайки краката си да се вдигат и спускат като буталата на хидравлична машина. Осъзнаваше, че за да избяга, ще му е нужен всеки сантиметър от преднината, която вече имаше. Неясни черни форми се очертаваха в сенките като в някакъв кошмар. Докато той тичаше покрай тях, те се трансформираха в реални обекти — празни варели, купчини отпадъци, счупени каруци.

Зад него се чу трополене на обувки. Локи рязко пое въздух и се помоли на пътя му да няма чирепи или стъкла. Босите стъпала бяха добри за катерене, но при бясно тичане обутият имаше всички предимства. Мъжете се приближаваха…

Нещо се блъсна в Локи толкова силно, че първата му мисъл бе, че се е ударил в стена. Издиша всичкия въздух от гърдите си и следващото нещо, което изпита, бе, че тялото му полита. Някой го бе сграбчил за туниката и го бе хвърлил долу на земята. След това някой друг изскочи от тъмнината и спринтира в посоката, в която той бе тичал. Някой с неговия ръст или малко по-висок.

— Шъът! — прошепна в ухото му единият от братята Санца. — Преструвай се на мъртъв.

Локи лежеше с буза, прилепнала към мокрия паваж. Очите му виждаха тясна ниша, намираща се в облицован с тухли пасаж. Осъзна, че го бяха дръпнали в малка пресечка на уличката, по която се опитваше да избяга. Галдо, държейки го да не мърда, бе примъкнал някакво тежко, влажно и вмирисано прикритие, оставяйки само тясна пролука, за да могат да виждат какво става. Само част от секундата по-късно двамата преследвачи на Локи изтрополяха покрай тях, пъшкайки и ругаейки. Те продължиха след фигурата, която бе заела мястото на Локи, и дори не погледнаха няколко стъпки настрани към мястото, където двете момчета се бяха прикрили.

— Кало ще им организира едно хубаво преследване и след като им се изплъзне, ще ни намери — рече Галдо след няколко секунди.

— Галдо… — каза Локи. — Хванаха я. Хванаха Бет.

— Знаем. — Галдо избута камуфлажа им настрани. Беше нещо като старо кожено палто, гризано от животни и покрито с всякаква мръсотия, която може да се намери на улицата. — Когато чухме крясъците, изтичахме веднага натам и се приготвихме да те прихванем. А сега бързо да тръгваме и пази тишина.

Галдо повдигна Локи на крака, обърна се и тихо запристъпва надолу по малката напречна уличка.

— Те я хванаха — повтори Локи, осъзнавайки внезапно, че бузите му горят от стеклите се сълзи.

— Зная това дяволски добре. — Галдо улови ръката му и го задърпа. — Окови ще ни каже какво да правим. Хайде, върви.

Както Сабета бе обещала, Окови беше недалеч. Галдо замъкна Локи в западна посока, към доковете, към редиците евтини складове покрай канала, маркиращ най-далечния западен край на Разона. Окови ги чакаше в празен, миришещ на гнило и камфор склад, облечен в обикновени дрехи и дълга кафява роба. Когато двете момчета пристъпиха несигурно през вратата, Окови изтръска малко слаба светлина от алхимичния глобус и отиде бързо към тях.

— Нещата се объркаха — каза Галдо.

— Хванаха я — добави Локи, без да го е грижа, че вика. — Хванаха я, съжалявам. Те… Те просто я хванаха. — Локи се хвърли към Отец Окови и човекът без колебание го прегърна и го стисна здраво, галейки го по гърба, докато сърцераздирателните му стенания не престанаха.

— Спокойно, момче — каза Окови. — Сега си тук с нас. Всичко е наред. Кой я хвана? Можеш ли да ми кажеш?

— Не знам… Мъжете в къщата.

— Не жълтодрешковците?

— Аз не… Не мисля, че бяха жълтодрешковци. Съжалявам, не можах да направя нищо. Опитах се да измисля нещо, но…

— Не е имало какво да направиш — каза с твърд глас Окови. Свали Локи на земята и избърса сълзите от очите му с пеша на сакото си.

— Не можахме да вземем… огърлицата.

— По дяволите огърлицата! — Окови се обърна към присъстващия от братята Санца, който бе довел Локи. — Къде е Галдо?

— Аз съм Галдо.

— А къде е…?

— Кало се опитва да се отърве от мъжете, които ни преследваха.

— Как изглеждаха мъжете? С униформи? Носеха ли оръжие?

— Според мен не бяха жълтодрешковци. Може би бяха от онези със стария пич, когото искаше да обереш.

— Мътните ме взели! — Окови грабна бастуна си (добър реквизит за дегизиране, но и чудесно оръжие, което бе винаги подръка), след това измъкна отнякъде кама в кожена ножница и я хвърли на Галдо. — Стойте тука. Угасете светлините и се скрийте. И, Галдо, гледай да не намушкаш Кало, ако се върне преди мен.

— Къде отиваш? — попита Локи.

— Да разбера с кого си имаме работа.

Окови излезе през вратата със скорост, която нагледно разобличаваше честите му преструвки, че едвам крета с бастуна. Галдо вдигна малкия алхимичен светилник и го подхвърли към Локи, който го скри в дланите си. Сами в тъмнината, двете момчета се приготвиха да чакат, без да знаят какво им предстои.

Окови се върна след по-малко от час, като влачеше пребледнелия Кало. Локи откри светлината, когато те влязоха в склада, изтича към тях и попита:

— Къде е тя?

Окови изгледа трите момчета и въздъхна.

— Трябва ми най-малкият от вас.

— Аз ли?

— Разбира се, че ти, Локи. — Окови се протегна и сграбчи двамата братя Санца. Клекна пред тях и започна да им шепне. Указанията му бяха твърде кратки и тихи, така че Локи нищо не можа да чуе. Кало и Галдо, изглежда, се колебаеха.

— По дяволите, момчета! — каза Окови. — Знаете, че нямаме друг изход. А сега се върнете вкъщи. И не се отделяйте един от друг.

Те изтичаха навън от склада, без да кажат и дума. Окови се изправи и се обърна към Локи.

— Ела — каза той. — Тази вечер времето не е наш приятел.

— Къде отиваме? — попита Локи, подтичвайки след Окови.

— Не е далеч. Къща на една пресечка на север от мястото, където си бил.

— Не е ли… Трябва ли да отиваме там отново?

— Няма никаква опасност, като си с мен. — Верен на думите си, Окови се бе отправил на изток, вървейки бързо по улица, която в никакъв случай не беше малка и скрита. Те се запътиха към квартала, от който Локи току-що бе избягал.

— Кой я е заловил? Жълтодрешковците?

— Не. Те щяха да я заведат в стражева станция, не в частен дом.

— При мъжете, които… се опитахме да ограбим?

— Не. По-лошо от това. — Локи не виждаше лицето на Окови, но му се струваше, че усеща как той се мръщи при всяка дума, която казва. — Агенти на Херцога. Неговата тайна полиция. Командвани от човека без име.

— Без име?

— Наричат го Паяка. Хората му вършат работата, която е твърде деликатна за жълтодрешковците. Те са шпиони, убийци, подставени лица. Опасни хора, толкова опасни, колкото който и да било от Точните хора.

— Защо бяха в къщата?

— Да кажа лош късмет, би било твърде утешително. Смятам, че информацията, която ми би дадена за огърлицата, е била капан.

— Но това означава, че… боже… сред нас има доносник.

— Ужасен грях е дума като тази да бъде произнесена с лекота от устата на някой като нас. — Окови се извъртя и Локи се олюля назад от изненада. Лицето на Окови бе по-мрачно от когато и да било друг път в спомените на Локи и той размаха пръст, за да подчертае думите си. — Това е най-лошото нещо, което един Точен човек може да каже или да помисли за друг Точен човек. Преди да обвиниш някого, по-добре е дяволски сигурно да знаеш, че си прав. Ако просто така използваш тази дума, то по-добре е да си въоръжен, за да можеш да посрещнеш последствията.

— Да. Съжалявам.

— Моят човек в Мераджио е железен. — Окови се обърна напред и с Локи по петите си отново забърза по улицата. — Моите деца са отвъд всякакво съмнение, всички до едно.

— Не исках да кажа, че…

— Знам. Така че информацията е била просто примамка. Те дори не са знаели кой ще падне в капана. Пуснали са въдицата и са чакали кой ще клъвне.

— Защо?

— В техен интерес е — измърмори Окови. — Крадци с контакти в Мераджио, крадци, желаещи да работят в приятно тихо място като Разона… Такъв тип човек заслужава по-внимателно проучване. Или пък да му бъде даден урок.

Локи се държеше за ръкава на Окови, докато двамата напредваха по пътя към луксозната част на града, където настоящият мир и спокойствие изглеждаха нереални на Локи предвид суматохата, която бяха предизвикали със Сабета. Накрая Окови доведе Локи в обраслите с ниска растителност и добре поддържани градини, зад които се намираше редица от триетажни постройки. Той посочи към една къща, след което двамата се свиха зад някаква порутена каменна стена, откъдето огледаха хубаво мястото.

Оттам, където бяха, зад къщата се виждаха наполовина някаква карета без постройка за нея и двама охранители. Светлините в къщата бяха запалени, но на всички прозорци от дебели мозаечни стъкла без един имаше спуснати пердета. Единственото изключение бе на задната стена. То представляваше полуотворено малко прозорче на втория етаж, от което идваше мътна оранжева светлина.

— Тя там ли е? — прошепна Локи.

— Там е. Където е отвореният прозорец.

— Как ще стигнем до нея?

— Няма да правим подобно нещо.

— Но ние сме тук… Ти ме доведе тук, за да…

— Локи… — Окови положи ръка на дясното рамо на момчето. — Тя е завързана в стаята горе. Те имат четирима мъже вътре в къщата и още двама при каретата. Това са хора на Херцога, които не ги лови никакъв закон. Ние с теб не можем да им излезем насреща.

— Тогава защо ме доведе тук?

Окови бръкна в туниката си, развърза кордата, с чиято помощ държеше малък предмет окачен на врата си, и подаде нещото на Локи. Беше малко стъклено мускалче с големината на малкото пръстче на Локи.

— Вземи това — каза Окови. — Ти си достатъчно малък, за да изкачиш задната стена по пълзящите растения. И като стигнеш прозорчето…

— Не! — Локи щеше да повърне, узнавайки какво съдържа мускалчето. — Не, не, не!

— Чуй ме, момче, чуй ме. Губим време. Не можем да я измъкнем. Те скоро ще започнат да я разпитват. А ти знаеш как го правят. С нагорещено желязо. С ножове. И когато свършат, ще знаят всичко за теб, мен, Кало, Галдо. Какво правим и къде действаме. Вече никога няма да се чувстваме сигурни в Камор и дори людете от нашата черга ще бъдат по петите ни, заедно с хората на Херцога.

— Не, тя е умна, ще…

— Ние не сме от желязо, момче. — Окови сграбчи дясната ръка на Локи и я стисна здраво, поставяйки топлото мускалче в дланта му. — Ние сме от плът и кръв и ако ни измъчват достатъчно дълго, ще си кажем всичко, което искат.

Окови нежно затвори пръстите на Локи около мускалчето и след това бавно махна ръката си.

— Тя знае какво да прави — каза той.

— Не мога — каза Локи, а по бузите му отново започнаха да се стичат сълзи. — Не мога, наистина.

— Тогава ще я измъчват — каза Окови. — Знаеш, че тя ще им се противопоставя, докато може. Така че те ще го правят с часове. Може би с дни. Ще ѝ чупят костите. Ще ѝ дерат кожата. И ти си единственият, който може да се покатери до това прозорче. Ти… Ти губиш ума и дума, когато си близо до нея. Харесваш я, нали?

— Да — каза Локи, загледан втренчено в тъмнината, опитвайки се отчаяно да измисли някакъв по-смел и по-умен план от това да се изкатери до прозорчето и да подаде на едно красиво момиче шишенце, с помощта на което то да се убие. Но не измисли нищо.

— Не е честно — проплака той. — Не е честно, не е честно.

— Не можем да я измъкнем, Локи. — Негата и тъгата в гласа на Окови впечатлиха Локи повече, отколкото ако му се бе скарал и го бе изкомандорил. — Всичко вече зависи от теб. Ако не се добереш до нея, тя ще живее. Известно време. В ада. Но ако не се изкачиш до този прозорец… ако не ѝ предадеш шишенцето…

Локи поклати глава в знак на съгласие и се намрази за това.

— Смело момче — прошепна Окови. — Не се бави. Тръгвай. Бързо и тихо като бриза.

Не бе кой знае какво постижение да се промъкне трийсет крачки през тъмната градина, да напипа буйната растителност по стената, да открие в нея опорни точки за краката си и да се изкачи бързо нагоре. Но секундите, които това отне, му се сториха по-дълги от часове и когато Локи се намери под прозорчето на втория етаж, той така се тресеше, че му се струваше, че всички в къщата го чуват.

По волята на Уродливия страж обаче не прозвучаха предупредителни викове, не се тряскаха отварящи се прозорци, въоръжени мъже не тичаха из градината. Все така внимателно Локи повдигна глава до пролуката от пет сантиметра в основата на повдигащия се прозорец. След това премести главата си надясно, колкото да надзърне в стаята.

Потисна порива си да се разридае, виждайки Сабета, седнала в тежък стол с висока облегалка. До нея имаше някакъв шкаф. Не. Бе човек в дълъг черен шлифер, много едър човек. Локи приклекна и вече не виждаше нищо. Боже, Окови бе прав поне за едно нещо. Те не биха могли да се справят с мутра като тази, дори къщата да бе пълна с техни помагачи.

— Аз не съм твой враг. Честно. — Мъжът имаше дълбок глас с хубава дикция, в който се долавяше странен акцент. — Това, което искаме от теб, е толкова малко. Просто трябва да осъзнаеш, че приятелите ти не могат да те спасят. Не и от нас.

Мъжът многозначително замълча. След това въздъхна.

— Може би смяташ, че не бихме могли да направим нещата, за които ти говорих. Не и на малко хубаво момиче като теб. Но ти все едно, че вече си мъртва. Не си утежнявай положението. Рано или късно ще проговориш. Дори ако трябва да говориш, викайки. Ще те оставя за малко. Да можеш да помислиш. Но помисли сериозно, момиченце. Търпението ни си има граници.

Чу се хлопване от затварянето на тежка врата, а след това изщрака и ключалка. Мъжът бе завъртял ключа след себе си.

Сега бе моментът. Да се вмъкне в стаята, да предаде шишенцето и да изчезне колкото се може по-бързо. След това Сабета щеше да се самоубие и Локи щеше да… щеше да…

„Тая няма да я бъде“ — прошепна той.

Локи побутна нагоре прозорчето, разширявайки отвора отдолу. Плъзгащите се нагоре и надолу прозорци бяха сравнително нови за Камор. Толкова нови, че дори крадец като Локи ги смяташе за специални. Настоящият механизъм бе много добре смазан, така че прозорецът се повдигна с лекота. Сабета изви глава в посока на шума и видя Локи да се пъха през прозореца и да скача в стаята. Очите ѝ се опулиха от изумление.

— Здрасти — прошепна Локи с глас, излъчващ по-малко драматизъм, отколкото бе искал. Изправи се на дебелия три сантиметра килим и започна да проучва стола, на който бе завързана Сабета. Сърцето му се сви. Дървото му бе твърдо и здраво. Бе по-висок от прозореца и вероятно тежеше много повече от Локи. Пък и макар ръцете на Сабета да бяха свободни, краката ѝ бяха оковани.

— Какво правиш? — изсъска тя.

— Опитвам се да те измъкна оттук — прошепна Локи.

Огледа стаята, мислейки усилено. Намираха се в библиотека, но полиците и отделенията за свитъци бяха празни. Не се виждаше нито една книга. Нито пък някакъв остър предмет, оръдие или лост. Огледа и вратата, надявайки се да открие някаква вътрешна ключалка или резе, с които да заключи отвътре. И тук надеждите му не се оправдаха.

— Не мога да се измъкна от този стол — каза Сабета. Гласът ѝ бе отпаднал и напрегнат. — Те може да се върнат всеки момент. Какво е това, което държиш?

Локи изведнъж си спомни за мускалчето, което стискаше в ръката си. Преди да измисли как да отговори, го скри с глупаво движение зад гърба си.

— Нищо не е — отговори.

— Знам, че Окови те е изпратил тук. — Сабета притвори очи, както говореше. — Всичко е наред. Говорили сме си с него за това по-рано. Това е…

— Не. Ще измисля нещо. Помогни ми.

— Не се притеснявай. Дай ми го.

— Не мога! — Локи вдигна ръце умолително. — Помогни ми да те измъкна от този стол.

— Локи… — каза Сабета и това, че тя най-накрая произнесе името му, го удари като с чук в сърцето. — Ти се закле да правиш каквото ти казвам. Ако ще да настъпят адове или огънят на Елдрен да се изсипе. Беше ли искрен тогава?

— Да — прошепна той. — Но ти ще умреш.

— Няма друг начин. — Тя протегна ръка.

— Не! — Той разтърка очи, чувствайки, че сълзите му потичат отново.

— Значи, не държиш на думата си, Локи.

Някаква студенина започва да се намества в дъното на стомаха на Локи. Всички провали, които бе претърпял през последните години, когато го хващаха или надиграваха, всички наказания, които бе получавал под формата на глад заради грешките си, всички тези моменти, смлени и едновременно преживени наново, не можеха да се сравнят с ужасната тежест на провала, която изпитваше с цялото си тяло си сега.

Той постави стъкленото мускалче в ръката ѝ и за миг пръстите им се срещнаха. Топлина с топлина. Тя леко стисна ръката му. За малко Локи бе спрял да диша, предавайки ѝ шишенцето. Пръстите ѝ се увиха около него и сега той вече не можеше да си го вземе обратно.

— Върви си — прошепна Сабета.

Той я гледаше втренчено, не можейки да повярва, че го бе направил. В края на краищата се обърна към прозореца. От него го деляха само три стъпки, но краката му бяха сковани и не го слушаха. Хвана се за перваза на прозореца — не толкова за да го прескочи, колкото да се подпре.

В стаята се чу шумно прещракване на ключалката и вратата започна да се отваря.

Локи се прехвърли оттатък перваза, потърси опора за краката си в увивните растения по облицованата с плочи стена и се помоли да стигне до земята достатъчно бързо, та да не го забележат, или поне да спечели достатъчна преднина…

— Локи, чакай! — чу се дълбок, познат глас.

Локи се задържа несигурно за перваза и напрягайки се, повдига главата си достатъчно високо, та да може да надзърне обратно в стаята. Вратата бе широко отворена и на входа стоеше Отец Окови.

— Не! — прошепна Локи, изведнъж осъзнавайки каква бе целта на цялото занятие тази нощ. — Но това означава… това означава, че Сабета не трябва да…

Той така се сепна, че се пусна от перваза и със силен вик падна назад и полетя във въздуха над тъмната градина.

— Казах ви, че не е мъртъв. — Това бе един от братята Санца, чийто глас идваше от тъмнината — Като физикер го казвам. Трябва да ви таксувам за това, че ви давам мнението си.

— Със сигурност. — Това бе вече другият Санца, говорещ близо до дясното око на Локи. — Надявам се, че приемаш за плащане под формата на ритници в главата.

Локи отвори очи и откри, че лежи върху маса в добре осветена стая, стая, в която също липсваха каквито и да било неща, подобно на библиотеката, където бе завързана Сабета. Освен масата имаше още само няколко стола. Никакви гоблени, никаква украса. Нищо, което да създава впечатлението, че тук живее някой. Локи примигна, пое дълбоко въздух и приседна на масата. Усещаше тъпа болка в тила.

— Спокойно, момче. — Окови за секунда се озова до него. — Хубаво падане демонстрира. По дяволите. Ако не се бе свестил толкова бързо, щях да…

Окови нежно се протегна, побутвайки го да си легне. Локи обаче замахна и отблъсна ръцете му.

— Ти ме излъга — изръмжа той.

— Прости ми — много нежно каза Окови. — Просто само това оставаше да научим за теб, Локи.

— Ти ме излъга. — Самият Локи бе изумен от дълбочината на своя гняв; не си спомняше някога да бе изпитвал нещо подобно, дори по отношение на мъчители като Грегор и Веслин. А тях той бе убил, нали така? — Нищо от това не е било истина.

— Бъди разумен — каза Окови. — Би било твърде рисковано да се организира отвличане с истински агенти на Херцога.

— Но аз иначе не бих… не бих го направил! — каза Локи. — Истинските охранители биха действали различно. И тогава бих могъл да я измъкна.

— Не можеш да се бориш с възрастни мъже — каза Окови. — Направи най-доброто, което бе по силите ти, с оглед на ужасната ситуация.

— Не, това нищо не доказва. — Локи се опита да се концентрира, за да може да изрази това, което чувстваше дълбоко в себе си. — Те… една истинска охрана може би щеше да направи нещата различно. Да не я оковават към стола. Всичко е било подготвено с оглед на мен. За да нямам аз изход.

— Да — потвърди Окови. — Това бе игра, която не би могъл да спечелиш. Положение, в което всички рано или късно се озоваваме.

— Не — избухна Локи, целият пламнал от гняв. — Това нищо не доказва.

— Той този номер го спретна веднъж и на нас — каза Кало, хващайки го за дясната ръка. — Бог е свидетел, искаше ни се да умрем тогава. Толкова лошо бе положението.

— На всички ни го е правил — каза Сабета. Гласът ѝ стресна и замая Локи. Тя стоеше със скръстени ръце в единия ъгъл на стаята, изучавайки го с интерес, но и с известно неудобство. — Той е прав. Трябваше да знаем дали си в състояние да го направиш.

— Но ти се представи върховно — каза Окови. — Никой от нас не би се представил по-добре в тази ситуация.

— Обаче не беше честно да ме караш да го правя — изкрещя Локи. — Изпитанието не беше честно. Нямаше начин да успея.

— Такъв е животът — каза Окови. — Никой не печели всеки път. Всички го разбираме рано или късно.

Локи се отърси от хватката на Кало около ръката си и седна на масата. Сега вече гледаше Окови право в очите.

Богове! Случило му се бе веднъж да изгуби Сабета, но след това я бе намерил жива и здрава. След това обаче бе изпратен да я убие. Тъкмо това стана причина, както осъзнаваше сега, за гнева, изгарящ като огън сърцето му. За няколко ужасни минути Окови го бе накарал да смята, че ще трябва да я загуби още веднъж. Сведе целия му свят до един ужасен избор и го накара да се чувства безпомощен.

„Никога повече няма да загубя нищо“ — каза си той и решително тръсна глава, сякаш думите му бяха дълго търсеното решение на някаква математическа загадка. А след това го извика с пълни гърди, без да го е грижа дали възгласът му се чува из цяла Разона:

— Чувате ли ме? НИЩО ПОВЕЧЕ НЯМА ДА ГУБЯ.

1.

— Богове милостиви! — каза Локи. На Джийн му се стори, че бе истински изненадан. — Значи, той наистина е твой син. Твоя плът и кръв, зачената по традиционния начин от край до край.

— Във всеки случай не съм го забъркала в казан — каза Търпение.

— Я стига… Не ме будалкай! — каза Локи. — Сякаш можем да установим дали казваш истината, или не…

— Тези неща стават само по традиционния начин.

— По дяволите — каза Локи. — А аз някога смятах подобни разговори за неудобни.

— Сърцето на Соколаря все още бие. Няма от какво да се опасявате по отношение на мен.

— И ти очакваш от нас да повярваме в това? — попита Джийн. Защитният му инстинкт, изострен с годините на редуващи се триумфи и провали, се бе събудил. Дори Търпение да нямаше точно сега лоши намерения, механизмът в главата ѝ със сигурност цъкаше. — Приятелите му щяха да ни убият, но ти това можеш просто с тъжна усмивка да го подминеш.

— Вие двамата не сте се разбирали — каза Локи.

— Много меко казано — уточни Търпение. Погледна в краката си. Тази нейна реакция изненада Локи, тъй като не се връзваше с характера ѝ. — Соколаря бе мой… философски, магичен и във всеки друг смисъл… антагонист още преди да спечели първата си гривна. Ако ролите ни бяха разменени, той със сигурност щеше да иска да отмъсти заради мен.

Търпение бавно надигна глава, докато черните ѝ очи не срещнаха погледа на Джийн, и той за пръв път можа да се взре в нея. Тя имаше това, което Джийн наричаше очи на стрелец — непоклатимата хладина, дистанцираната прецизност. Хората с такъв поглед превръщаха света около себе си в цели и знаеха какъв ще бъде първият им изстрел, преди още другите да са разбрали, че времето за разговори е минало. Подобни очи бяха очи на убиец и Търпение със сигурност имаше чифт от тях.

— Ние с него живеем с последствията от решенията, които взехме, преди той да поеме поръчката в Камор — каза тя с твърд глас. — А дали ще дам, или няма, обяснение на тези решения, си е моя работа.

— Така си е честно — рече Джийн, правейки инстинктивно половин стъпка назад и вдигайки примирено ръце.

— Наистина. Значи, спокойно. — На Локи му се прииска да се изкашля, но се овладя. — Е, ти би могла да ни убиеш, но приемаме, че не искаш. Синът ти си е размътил мозъка, но ти казваш, че ти е все едно. Така че какво всъщност става, Търпение? Защо си в Лашейн и защо ми даваш наметалото си?

— Дошла съм да ви възложа една поръчка.

— Поръчка? — Локи се разсмя, а след това и конвулсивно се разкашля. — Поръчка? Надявам се, че искаш някой да ти сложи хастар на шапката, бедна вещице от Картейн. Защото понастоящем това е единствената услуга, за която имам някаква квалификация.

— Докато все още имаш сили за сарказъм, ще знам, че си жив и че още няма нужда да викам оплаквачките.

— Да, скоро няма да съм тук. — Локи се удари в гърдите няколко пъти, за да се изкашля по-добре. — Повярвай ми, макар че по-рано съм успявал да се измъкна от плащането на тази сметка, този път заведението ще ме накара да си платя. По дяволите. Трябваше да се опиташ, знам ли, да не издаваш шибаните ми планове на омразния на боговете владетел от Тал Верар, така че той да не тръгне да ме трови! Може би тогава програмата ми за непосредственото бъдеще щеше да бъде… — изкашляне — … малко по-свободна.

— Аз мога да махна отровата от тялото ти.

Думите ѝ бяха последвани от няколкосекундно мълчание. Джийн стоеше безмълвен, Локи просто се мръщеше. Търпение бе оставила думите си да висят без никакви пояснения в пространството. Само дървеният покрив изскърца на вятъра.

— Глупости! — Локи най-накрая каза нещо.

— Ти си готов да признаеш силата на моите способности само когато става дума за неща, които не желаеш да се случат. Но защо не допуснеш, че аз също така съм способна да помогна? — Търпение скръсти ръце на гърдите си. — Сигурна съм, че някои от черните алхимици, с които си се съветвал, вече са ти отказали помощ…

— Не говоря за проклетото ти магьосничество. Искам да кажа, знам каква игра играеш. Всичко това е една лъжа. Действие първо. Лашейнските копелета опустошават мястото. Действие второ. В нощта изниква тайнствен спасител и ние се съгласяваме на всичко, което той предлага. А зад цялата работа си стояла ти.

— Нямам нищо общо с историята на Кортеса. Лашейнците ви бяха натресени от Джийн, който обърка работата с физикера вчера.

— Милостиви богове. Колко убедително, какво забележително извинение. Жено, с кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш? — Локи избухна в кашлица, но с очевидно усилие на волята бързо овладя пристъпа. — Възможно ли е да не се усетя, че работата е нагласена, след като всичко бе съшито с бели конци?

— Локи, успокой се. — Джийн сякаш чуваше ударите на сърцето му. — Помисли за момент. Наистина, би могло да бъде някакъв трик, план или измама, но богове, какво е то, сравнено с абсолютната неизбежност на смъртта? — Джийн мислено се примоли на Уродливия страж да даде на Локи миг просветление.

— Нямам никакви пари — каза Локи. — Никакви средства. Никакво богатство. А и ми е толкова лошо, че дори не мога да стоя изправен. Така че ми е останало едно-единствено нещо, което би могла да поискаш от мен.

— Можем да обсъдим въпроса.

— Искаш името ми, нали? — Гласът на Локи бе грубоват и заядлив. Заядливостта му произтичаше от нуждата да подхранва с нещо аргументите си. Очевидно боговете на крадците в този момент нямаха излишен здрав разум за раздаване. — Първо избиваш цялата почва под краката ми, а след това се появяваш в дванайсет без една минута и ми предлагаш спасение. И всичко, което искаш в замяна, е истинското ми име. Нали така? Едно нещо е сигурно. Имаш с какво да ме притиснеш. И не си простила никому за това, което се случи на Соколаря.

— Ти умираш — каза Търпение. — Мислиш ли наистина, че бих положила целия този труд да организирам смъртта ти, само и само да мога да те притисна? Милостиви богове, какъв по-голям натиск от това да изправиш някого пред лицето на смъртта?

— Смятам, че би направила всичко, за да ме закачиш на ченгела си. Желание за това не ти липсва. — Локи избърса устни с опакото на ръката си. Джийн видя как вследствие на това на ръката на Локи остана кървава следа. — Дори аз знам не един и два начина за отмъщение, а ти имаш сили, за които бих могъл само да си мечтая. Така че, да. Ти си способна на всичко.

— Но защо да си давам целия този зор, след като мога да се сдобия с името ти, когато поискам?

— Това е такава арогантна глупост, че…

— Можех просто да те оставя да гледаш как карам Джийн Танен да страда — продължи Търпение. — Тогава ти щеше да ме молиш да престана.

— Ти не си по-различна от Соколаря — каза Локи. — Имаш същото шибано…

— Локи! — почти изкрещя Джийн.

— … отношение… — изкашляне. — Нали знаеш към какво?

— Би ли бил така любезен да млъкнеш, по дяволите! — каза Джийн, изричайки отчетливо думите, сякаш фразата бе предназначена за деца, които се учат да я произнасят. Все пак с доволство видя, че Локи се загледа слисано, отпускайки долната си челюст. — Тя е права — продължи той, като гласът му издаваше нарастваща възбуда. — Ако истинското ти име е единственото, което ѝ трябва, тогава защо всъщност да не бъда подложен на мъчения? Аз съм компрометиран и абсолютно безпомощен. Всичко ще стане бързо и просто. Чудя се защо вече не съм започнал да крещя.

— Защото, ако тези хора наистина го вършеха „бързо и просто“, Соколаря щеше да ни е убил в Камор.

— Не е така, по дяволите. Помисли и ще видиш, че съм прав.

— Защо? Защото имаш сладко и невинно лице?

— Не. Защото, ако не иска да научи името ти по лесния начин, като ме…

— Тя има някакъв друг мотив. Например да гепи някое сладко танцуващо магарешко лайно. — Локи се извъртя назад към Търпение. След това затвори очи и ги разтърка. — Тя иска да си завра главата в примката. Да направя това по свое собствено желание. Чат ли си? Иска да направя стъпка напред от скалата. Да си прережа сам вените, така че тя да може да злорадства… Да ме унижи. — Локи изпадна в нов пристъп на жестока кашлица, така че Джийн приседна на леглото до него и го потупа нежно по гърба. Ритмичното движение само засили все още усещаните болки и натъртвания на Джийн, но имаше успокоително въздействие върху Локи.

— Това, което обсъждаме тук, е възможността да бъдете наети да свършите нещо, а не да бъдете принудени да го направите — каза Търпение. — Не ме мислете за толкова тъпа, та да съм забравила какво се случи с Лучано Анатолиус и Максилан Страгос. Принудителните методи никога не са имали ефект при вас. Това, което ви се предлага тук, е услуга за услуга.

— Търпение… — каза Джийн. — Наистина ли можеш да отстраниш тази отрова? И можеш ли да го направиш, без да използваш истинското му име?

— Стига да побързаме, да.

— Ако лъжеш, ако скриваш нещо от нас, аз — каза Джийн — отново ще опитам да те убия. Ясно ли ти е? Ще се посветя на тази цел, та дори това да те накара сега да ме убиеш.

С поклащане на главата Търпение даде да се разбере, че всичко ѝ е ясно.

— Тогава нека да говорим по същество.

— А, не! — изръмжа Локи. — Според мен нека откажем да бъдем марионетки и да покажем вратата на вещицата.

— Млъквай! — Джийн натисна надолу раменете на Локи, проваляйки опита му да се изтърколи от леглото. — Кажи ни сега за поръчката, която искаш да изпълним.

Локи пое с мъка глътка въздух, канейки се да избълва нова порция дивотии. Джийн обаче, осланяйки се на безпогрешните си рефлекси от боя с хладно оръжие, го хвана здраво през устата и натискайки главата му във възглавницата, не му позволи да каже каквото и да било. — Аз не мога да се съглася за нищо от името на Локи, но искам двамата да чуем твоето предложение. Кажи ни каква е поръчката.

— Работата е политическа.

— Мам… ммм… ка… му… — каза Локи, безуспешно опитвайки се да надвие ръката на Джийн.

— Той иска да чуе повече по въпроса — каза Джийн. — Казва, че гори от желание да научи всички подробности.

2.

— Интересува ме уреждането на едни избори.

— Колко трябва да бъдат уредени?

— Приблизително ли? — Търпение се обърна към прозореца и се загледа в падащия дъжд. — Искам ги фалшифицирани от начало до край.

— Нас обаче хич ни няма по въпросите на управлението — каза Джийн.

— Глупости. Ще ви дойде отръки, сякаш цял живот сте се занимавали с това. Какво е управлението, ако не кражба по взаимно съгласие? Ще си имате работа с ваши сродни души.

— С какъв вид избори бихме си имали работа тука?

— На всеки пет години гражданите на Картейн избират събрание, наречено Консейл — каза Търпение. — Деветнайсет представители за деветнайсетте района на града. Тази благородна сбирщина от хора управлява града и аз искам да стане така, че повечето места в събранието да отидат при определена фракция.

— Значи, за това ти трябваме. — Локи най-после се бе измъкнал от хватката на Джийн и бе проговорил. — Разправяй ги тия на задника ми! Като се имат предвид силите, които владееш, боговете би трябвало да са те лишили от разсъдък, та да… — изкашляне — … искаш от простосмъртни като нас подобно нещо. Само да шавнеш с пръсти, и би могла да ги накараш да изберат в събранието дори шибани котки и кучета.

— Не е така — възрази му Търпение. — Работата е там, че официално маговете са абсолютно отделени от управлението на града, а неофициално им е забранено да прилагат каквито и да било свои способности в тази сфера. Дори и по отношение на най-бедния жител на Картейн, дори и с цел получаването на един-единствен глас.

— Ти не използваш уменията си на маг по отношение на жителите на Картейн, така ли? — каза Джийн. — Ама изобщо?

— Е, откъдето и да го погледнеш, Картейн е нашият град. Всичко е организирано така, че да отговаря на нуждите ни. И това се отнася и до жителите. Но в тази надпревара ние не можем да се месим. Изборите са неприкосновени.

— По дяволите, колко неудобно. И защо са всички тези ограничения?

— Виждал си някои от нашите умения, нали? Когато си се борил със Соколаря. Или пък когато си оцелял след Тал Верар.

— В известен смисъл.

— Така че си представи общество от мъже и жени с такива способности, които не са ограничени от никакви правила — каза Търпение. — Представи си, че… Че си седнал на вечеря с четиристотин сътрапезници, всеки от които има зареден арбалет до чашата си с вино. Разбираш, че всички тези хора не биха чакали спокойно до последното блюдо, ако не бяха в сила някакви много строги правила.

— Мисля, че разбирам какво ни казваш — каза Джийн. — Един вид, придържате се към правилото да не серете, където ядете.

— Маговете никога не бива да правят магии едни на други — каза Търпение.

— Ние сме не по-малко човеци от вас. Объркани сме, несигурни и склонни да спорим помежду си. Единствената разлика е, че всеки от нас може с един жест да направи така, че някой да се изпари, превърнат в дим… Не се дуелираме — продължи тя. — Гледаме да не се предизвикваме с нашите умения. Стараем се да се дистанцираме от всяка ситуация, в която противоположните ни цели биха могли да ни накарат да го направим.

— Ситуация като тези избори.

— Да. Трябва да контролираме Консейла. По един или друг начин. След като изборите приключат, новото управление започва да движи нещата. Но по време на самите избори, когато страстите са разгорещени, трябва да държим уменията си под контрол. И да бъдем просто наблюдатели.

Търпение вдигна ръце, извивайки длани нагоре. Сякаш представяше и претегляше два невидими предмета.

— Сред моите хора има две основни фракции. С други думи, в политиката на Картейн съществуват две основни партии. Но ние не се борим едни с други директно. Имаме си хора за тая работа. На всяка партия ѝ е разрешено да използва свои агенти. Това са свръхактивни индивиди, но никога — магьосници. Пускаме ги на арената да се бият от наше име. В миналото залагахме на оратори, политически организатори и демагози. Този път обаче убедих нашите хора да наемем хора с по-различен набор способности.

— Защо? — каза Джийн.

— Някои хора играят хандбал — каза Търпение, усмихвайки се. — Други пък играят на „Хвани херцога“. Това е нашият спорт. Накратко, изборите облекчават голяма част от напрежението, което съществува между нашите две фракции, донасяйки същевременно престиж на партията, стояща зад победителя. Това като цяло превръща упражнението в уважавана от всички традиция.

— За мен не е изненада, че маговете стоят зад много от нещата в Картейн — каза Локи. — Но никога не съм подозирал, че контролът, който упражнявате, е толкова голям. Каква подигравка с бедните будали, на всеки пет години редящи се на опашка, за да гласуват!

— Факт е, че гражданите получават един уреден град независимо от това кой излиза победител — каза Търпение. — Никой в Картейн не може просто да изпразни хазната и да изчезне. Не се организират разточителни маскени балове, вместо да се чистят улиците от изпражнения и мъртви животни. Ние сме поели отговорността това да не се случва.

— И какво, ако беше обратното? Дали би трябвало на един град от марионетки да му пука от това? — каза Локи, хъхрейки. След това прочисти гърлото си. — Искаш от нас да осъществим една измама в името на реда и обществената хигиена. Какъв абсурд!

— От друга страна обаче, не е ли кражбата кражба? Не са ли лъжите лъжи? Не е ли това точно онзи вид възможност, която вие винаги преследвате, стига идеята да е ваша? При това поръчката обслужва не само нас, но и вас. Ако я поемете, ще спасите живота си.

— За колко време искаш да ни ангажираш? — попита Локи.

— Изборите са след шест седмици.

— С какви средства ще разполагаме? Като дрехи, пари, настаняване.

— Осигуряваме ви нова идентичност. Специално за вас. А също така пълен комфорт плюс всички необходими за работата ви средства и ресурси.

— Само за работата ни ли?

— Осигуряваме ви шест седмици лукс. Какво още ви трябва?

— Топките на Переландро! Щяха да бъдат чудесен допълнителен стимул.

— Какъв допълнителен стимул? Запазването на собствения ви живот не е ли достатъчен стимул? При това ще бъдете добре облечени, ти ще възстановиш здравето си, а след като всичко приключи, ще подновите… кариерата си… от много по-добра позиция. Ако успеете, нашата благодарност може лесно да стигне дотам, че да ви предложим превоз до място по ваш избор.

— А ако се провалим?

— Не бива да очаквате от нас да възнаградим провала ви. Ще можете необезпокоени да си тръгнете. Но ще трябва да го направите пешком.

— Мога да говоря само от мое име — каза Локи и сърцето на Джийн се сви. — Аз наистина мисля за вас онова, което казах. Не знам какви са истинските ви възможности. И не ви вярвам. Цялата ситуация е много съмнителна и аз няма как да знам дали не ме лъжете. Ако ме будалкате, значи всичко казано е един капан. Ако ли пък казвате истината, това, което по някаква странна причина ми предлагате, е просто секс от съжаление.

— Добре, а защо не помислиш за годините, в които би могъл да си жив, ако се съгласиш? За всички неща, които би направил, но няма да можеш, защото ще си мъртъв?

— Спести ми съжалението си. Не си тоя майка. Джийн обаче може да поеме поръчката. Няма да намериш по-добър от него. Той може всичко, което и аз мога. И е по-предпазлив, така че няма да има фалове. Иначе благодаря, че си изминала целия този път само за да ме позабавляваш. Но сега ме остави на мира.

— Чакай, чакай! — понечи да заговори Джийн.

— Много съм разочарована — каза Търпение. — Мислех си, че имаш поне една причина да искаш да живееш. Кажи ми честно — не се ли надяваш понякога, че може отново да се събереш със Сабета? Независимо къде и кога.

— Да ти го начукам! — изръмжа Локи. — Пет пари не давам какво си въобразяваш, че знаеш за нас двамата. Това е тема, по която ти… — изкашляне — няма начин да си наясно.

— Както искаш. — Търпение сви дясната си ръка и Джийн забеляза, че между пръстите ѝ проблясва навита сребърна нишка. — Изглежда, съм си губила времето. Мога ли да се надявам да те видя в Картейн, след като приятелят ти умре, Джийн?

— Моля те, Търпение. Почакай — каза Джийн. — Дай ни известно време да поговорим. Насаме.

Търпение отсечено кимна в знак на съгласие и раздвижи кокалчета на дясната си ръка. Между пръстите ѝ проблясваха нишките, с които си играеше. Джийн попримигна и в този миг проблясъците изчезнаха заедно с вещерката.

— Страхотно — каза Джийн. — Шибана магия. Мисля, че този път наистина успя да я ядосаш.

— Колко хубаво, че все още го мога! — каза Локи.

— Ама ти наистина ли откачи? Богове. Та тя може да спаси живота ти!

— Тя би могла да направи много неща.

— Моля те, Локи. Възползвай се от шанса.

— Не. Тя е намислила нещо.

— Какво прозрение. Каква забележителна дедукция. Но моля те, припомни ми. Какви други възможности имаш?

— Тя иска нещо от мен, по дяволите, и то повече, отколкото ѝ се иска да личи. Но същевременно от тебе лично е взела вече всичко, което би могла да получи. Нали така? Самият ти го каза. Ако си е наумила да те докопа, ще те докопа. Но ако пък е принудена да се отнася добре с тебе, това прави положението ти много по-добро.

— Всичко това обаче засяга и двама ни.

— Аз няма да бъда играчка в ръцете на тази вещица — каза Локи, — пък ако ще да ми предлагат всички пари в Картейн. Тя не е човек. Никой от тях не е.

Джийн го изгледа със студен поглед. Локи лежеше, завит с наметалото на Търпение, като ужасният му външен вид не се връзваше с хубавия промазан плат, от който то бе направено. Бе се сгушил под фината материя, чието изтъкаване бе отнело няколко години от живота на някой майстор-тъкач, и имаше вид на притиснато в ъгъла животно, което се готви да умре. Бялото на очите му постепенно придобиваше розов цвят.

— Търпение бе права — каза Джийн. — Тя ни загуби времето. Ти се давиш в кръвта си. И скоро ще умреш. Без значение дали днес, или утре. И ще бъдеш много доволен от себе си. Защото смъртта ти ще бъде един вид постижение.

— Джийн, чакай… Чакай, чакай, чакай… — В гласа му избиваха насъбралите се през последните няколко седмици гняв и отчаяние. Старото, добре познато му чувство на гняв го превърна в изпъната струна, заплашваща да го пререже отвътре, и пулсираше диво от мозъка до върховете на пръстите му. Само дето чувството бе още по-ужасно от обикновено, защото нямаше как да го облекчи, като фрасне някого. Например Зодести или Кортеса. Джийн би им изпотрошил костите, както се чупи лошо изпечена глина. Дори и Търпение би намачкал. Би я хванал за гърлото, без да го е страх от магиите ѝ. Но сега за Локи беше различно. Мереше си приказките. Но не можеше да скрие яда си.

— По дяволите, та аз само това правя. Чакам, чакам, чакам. Стоя на кораба и гледам дали няма да ти прилошее. Ден и нощ, седмица след седмица. Но ти въпреки това умираш. Опитвам се да намеря изход. Все трябва да има някакъв лек в този шибан град. А ти сега…

— Джийн, повярвай ми, това е капан. Чувствам го с всяка фибра на тялото си.

— Сериозно? Какво откритие. Но след като знаем, че те ще ни използват, нима не можем и ние да се възползваме от тях?

— Откажи се, Джийн. Остави ме да си отида. Нека не им доставяме удоволствието, което те искат. Пък тогава може и да се охлади желанието им да правят другите на идиоти.

— О, чудесно. Та ти си бил цял шибан гений. Ти ще си мъртъв, но те ще се намерят в небрано лозе. Може би дори ще бъдат малко разочаровани. Страхотна сделка. Като да си прережеш гърлото малко преди опонентът ти да те победи в „Хвани херцога“.

— Но…

— Млъквай. Просто си затвори устата. И знаеш ли какво? Ако беше здрав, нямаше да се поколебаеш да предизвикаш боговете. Но сега, по дяволите, когато си болен, се държиш като някое жалко нищожество.

— Никога не съм отричал, че…

— Не ме прекъсвай. Ето какво не можеш да отречеш, Локи. Ти не си в състояние да стоиш мирен. Съгласих се с теб в Тал Верар, когато решихме да се оттеглим и заживеем от парите си. Но това бяха пълни глупости и двамата го знаехме. Хора като теб никога не се оттеглят. Те дори не си взимат почивка. Затова живееш от един удар до друг. Затова обикаляш наоколо като паяк край горещ тиган. И когато си принуден да стоиш мирен, когато нямаш хиляда неща, за които да мислиш и които да те отвличат от собствените ти проблеми, ти се иска просто да умреш. Сега това ми е съвсем ясно. Колко тъп съм бил, по дяволите, че чак сега ми се изяснява.

— Какви ми ги говориш, богове?

— Спомни си как бяхме в лодката, след като подпалихме стъклената бърлога. След като ликвидирахме убиеца на Дървеницата. Спомняш ли си за какво говорехме тогава? За това какво представляваш. А помниш ли Вел Вирацо? Опита се да приключиш работата със Сивия крал, като се удавиш във вино. А сега това. Така че ти нямаш нужда да си болен, за да откачиш. Ти просто имаш… казват му ендликтгелабен. Това е чудесна вадранска дума. Научих я, когато се готвех за послушник при Аза Гуила. Означава любов към смъртта, желание за смърт. Трудно е да се преведе буквално. Както и да е, смисълът е, че понякога човек с цялото си същество иска да се унищожи. Но не от самосъжаление или нещо подобно. А от необходимост.

— Кълна се в Переландро, Джийн! Не бих искал да умра, ако имах някакъв избор.

— Не го искаш с това тук — каза Джийн, посочвайки главата си. — Искаш го с нещо, което се намира по-дълбоко в теб. Толкова дълбоко, че ти дори не осъзнаваш наличието му. Мислиш си, че имаш някакво логично, благородно оправдание, задето показа вратата на Търпение. Но това, което наистина те мотивира, е една тъмна сила дълбоко в теб, която се опитва да те прецака веднъж завинаги. Тази проклетия те кара да се плашиш от нещо, а това ти пречи да гледаш напред.

— Е, като си толкова умен… Какво е това нещо?

— Не знам. Но може би Търпение знае. Сигурно чете мислите ти като книга. Докато аз със сигурност нямам тази способност. Мога обаче да ти кажа от какво се страхувам. Страхувам се да не остана сам. Да не бъда последният, останал жив от нас. И всичко това, защото ти си твърдоглаво егоистично копеле!

— Няма да е честно — изхъхри Локи.

— Наистина няма да е. Много свестни хора дадоха живота си, за да стигнем където сме сега. Но ако продължаваш в същия дух, скоро ще можеш отново да ги видиш. И какво ще кажеш тогава на Кало и Галдо? А на Дървеницата? Окови? Назка? — Джийн се надвеси над Локи и почти шепнешком изрече следващите думи, които бяха на езика му. — А какво ще кажеш на жената, която обичах? Жената, която изгоря, за да можеш ти да бъдеш тук сега? Кажи ми, по дяволите.

От лицето на Локи се бяха изцедили последните остатъци от някакъв цвят. Движеше устните си, но думите, които се опитваше да произнесе, не успяваха да стигнат по-далеч от гърлото му.

— Ако аз съм в състояние да стана сутрин и да изживея шибания ден, който предстои, то и ти можеш същото, кучи сине такъв! — Джийн се отдалечи от леглото. — И ти можеш същото. Ще бъда отвън. Изборът е твой.

— Джийн… Извикай я.

— Схванал си това, което ти говорих. Така ли?

— Моля те, извикай Търпение.

— Засрамих те. Нали?

— Да. Да, разбира се, глупак такъв.

— И ще го направиш? Каквото и да ти струва това, за да те остави Търпение жив, нали?

— Кажи ѝ да дойде в стаята. Извикай я да се върне! Богове, имам нужда от нея, за да ме оправи, та да мога да ти фрасна едно кроше в корема.

— А така те искам! Търпение! — Джийн изкрещя с лице към вратата на стаята.

— Търпение. Тук ли…

— Разбира се, че съм тук.

Джийн бързо се извърна. Тя беше вече в стаята, точно зад него.

— Не съм казвала, че ще ходя някъде надалеч — каза тя, отговаряйки на въпроса му, преди още да е бил изречен.

— Е, добре. Ние…

— Ще има обаче някои условия — прекъсна го Локи.

— По дяволите, Локи! — каза Джийн.

— Имай ми доверие. — Локи се изкашля и премести погледа си от Джийн към Търпение. — Първо, искам да сме наясно, че задълженията ни към теб започват и свършват с тези избори. Нашата част от сделката засяга само изборите и нищо друго. Да няма никакви подли двулични маговски недоразумения.

— Моля те! — възпротиви се Търпение.

— Чу ме добре. — Гласът на Локи бе все още прегракнал, но на Джийн му се стори, че е укрепнал. Издаваше сила и решителност. Или пък гняв, което също бе добре с оглед на обстоятелствата. — Не искам след пет години да ми се появи някой от твоичките и да ми каже, че съм ви длъжен, тъй като сте ми спасили живота. Искам да го чуя от теб лично. Кажи го. След като работата свърши, няма да ви дължим нищо.

— Какво изумително нахалство, издигнато в ранг на изкуство! — каза Търпение. — След като така разбираш играта, нека бъде по твоему. Услуга за услуга и когато всичко свърши, се разделяме по живо, по здраво. Както и обещах.

— Добре. Имам обаче още едно условие.

— Нима нашата оферта не е вече достатъчно щедра?

— А ти с кого мислиш, че се пазариш? С някой продавач на пайове? По-скоро бих изгубил твоите избори, отколкото да…

— Кажи си другото искане.

— Искам да получа някои отговори. Искам да ми отговориш на всеки въпрос, който задам. Без да скриваш или извърташ каквото и да било. Иначе казано, не искам да кършиш ръце и да ми обясняваш колко сложно и неразбираемо е нещо.

— Какви въпроси?

— Всякакви въпроси. Засягащи магията, Картейн, Соколаря, теб самата. Всичко, каквото ми хрумне. Писнало ми е от театъра, който разигравате, когато разговаряте. Ако ще работя за вас, искам да ми обясните някои неща.

Търпение обмисля известно време искането му.

— Аз имам частен живот и професионален живот — каза тя накрая. — Готова съм да обсъждам втория. Но ако проявиш незачитане към първия… за теб ще има последствия.

— Съгласен съм. — Локи изтри кървящата си уста с края на туниката, вече изцапана със стара кръв. — А ти, Джийн? Все още ли искаш поръчката?

— Да.

— Хубаво — каза Локи. — Сега аз също я искам. Така че, Търпение, вече си ни наела. А сега изпълни своята част от сделката. Отърви ме от тази отрова.

— Тук не мога да работя — каза Търпение. — Ще трябва да се преместим. И то бързо. На пристанището чака кораб, който ще ни прекара от другата страна на Амател. Всичко, от което се нуждая, за да си свърша работата, е на борда му.

— Добре — каза Джийн. — Излизам да извикам…

Търпение обаче щракна с пръсти и вратата рязко се отвори. Вън на улицата вече бе спряла карета. Впрягът от четири коня търпеливо чакаше. Ръмеше и идващата от жълтите улични лампи мека светлина осветяваше дъждовните капчици.

— Не прекаляваш ли малко с театралността? — попита Локи.

— Загубихме достатъчно време, опитвайки се да опитомим твоята гордост, Локи. Така че сега трябва да използваме всяка възможност, ако искаме да преживееш това, което предстои.

— Чакай, чакай! — прекъсна я Джийн. — Не те разбрах. Какво идва, та ще трябва да го преживява?

— Грешката е отчасти моя. Чаках удобен момент, да ви го кажа. Но трябваше да го научите по-рано. Преди да почнете да отвличате физикери. А сега състоянието на Локи е толкова лошо, че изпитанието би било опасно дори за човек с идеално здраве.

— Но ти…

— Спокойно, Джийн. И ние така пробутваме сделките си — каза Локи. — Първо умопомрачителни обещания, после отрезвяващи уточнения и разяснения. Така че давай, Търпение. Покажи най-лошото, на което си способна. Толкова ми е причерняло пред очите, че мога да понеса всяка твоя магия.

— Виждам, че отново си се сдобил с кураж, Локи. Джийн сигурно много те е засрамил, за да те нахъса така. — Търпение плесна с ръце и през входната врата влязоха двама високи мъже. Бяха облечени с дълги кожени палта, с широкополи шапки на главите. Държаха походна носилка. — Пази чувството за този срам живо, ако искаш да живееш.

Търпение положи за миг ръка върху челото на Локи и след това даде знак на кочияша. Той помогна на Локи да се прехвърли върху носилката. Джийн гледаше отстрани с недоверие, но ги остави да свършат всичко сами. Така или иначе, всички действаха спокойно и внимателно.

— Едно нещо мога да ти обещая с абсолютна сигурност, Локи — каза Търпение, наблюдавайки целия деликатен процес отстрани. — Онова, което ще трябва да направя, когато стигнем до кораба, ще бъде от най-ужасните неща, които някога са ти се случвали.

Интерлюдия Момчето, което тичаше подир червени рокли

— Все още те е яд на мен — каза Окови.

Думите му не бяха въпрос. И тухла от клозет би могла да види, че е разстроен. Не бе необходима кой знае каква способност за емпатия.

Вече се бяха прибрали в храма на Переландро. Само ден след историята с „пленяването“ на Сабета, макар че бързо бе овладял последствията от падането си в градината, Локи бе сприхав и мрачен. Категорично отказа да помогне в приготвянето на вечерята. По-късно се опита да хапне, но бързо спря. Тогава Окови стана от масата и го издърпа на покрива на храма.

Там двамата седнаха. Под умиращата аура на Измамната светлина. В часа, в който елдергласът в Камор започва да излъчва свръхестественото си сияние. Сякаш слънцето залязва за втори път. Всички мостове и авенюта са обвити в призрачен светлик. А градът представлява тъмен килим, прошарен от десет хиляди блещукащи светлинки, разпрострял се под стоманеносивото небе.

Парапетът, обграждащ неохраняваната градина на покрива на храма, ги предпазваше от нежелани погледи. Бяха седнали на няколко крачки един от друг, сред чирепите от някакви разбити съдове, и се гледаха. Окови дърпаше нервно от свитата на ръка пура. Огънчето от горящия тютюн се разгаряше с всяко вдишване.

— Виж ме — каза Окови. — Заради тебе пуша черен анакасти. А това е блендът ми за празнични дни. Разбира се, още си ми ядосан. Но ти си едва седемгодишен и твоят възглед за света е ей толкова широк. — Окови разтвори палеца и показалеца на лявата си ръка и разстоянието между тях бе наистина малко. Но думите му най-накрая накараха Локи да наруши мълчанието си.

— Това, което направи, не беше честно.

— А да не би това, че ни се върза, да беше честно? Че се съгласи да направиш това, което искахме? А, момче? — Окови си дръпна от угасващата пура и хвърли остатъка в тъмнината. — Всички от Подпалването умряха с изключение на теб и на другите вълчета. Това честно ли е? В Хълма на сенките ти избегна смъртта, въпреки че направи два грандиозни гафа, които щяха да са пагубни за възрастен човек. Още ли искаш да говорим за…

— Не — каза Локи. — Докаченото му изражение се бе сменило с объркване. Сякаш някой го бе обвинил, че се е напикал. — Не, не, не съм казвал, че всичко това е честно. Знам, че животът не е честен. Просто смятах… мислех… че ти си честен.

— А, така значи — каза Окови. — Слушай тогава. Аз се смятам за изключително честен човек. Дори за прекалено честен. Но кажи ми откровено — какво повече те мъчи? Фактът, че аз лъгах за истинското положение на Сабета, или фактът, че изпитанието, което бях стъкмил, не ти даде възможност за импровизация, както би желал?

— Не знам. Може би и двете неща.

— Локи, ти може би си твърде малък, за да притежаваш реторични умения. Но можеш поне да се опиташ да разделяш проблемите си едни от други и да ги обясняваш един по един. Нека обаче те попитам нещо важно. Добре ли се чувстваш в храма?

— Да.

— Наистина. Храниш се добре и спиш хубаво. Дрехите ти са чисти и имаш много развлечения на разположение. И дори се къпеш веднъж в седмицата.

— Да, да. Всичко много ми харесва. Струва си въпреки къпането.

— Хм — каза Окови. — Ако живееш достатъчно дълго, за да видиш как топките ти увисват, и почнеш да забелязваш, че младите жени наоколо имат гърди, тогава ще разбереш, че къпането не е никакво изпитание, а си е направо удоволствие.

— Какво? Когато ми увисне какво?

— Няма значение. Този въпрос е достатъчно объркващ и за възрастен човек. Значи, тук ти харесва. Чувстваш се удобно и защитен. Но да не би аз да се държа понякога лошо с теб? Случвало ли ти се е да се отнасям с теб така, както са те третирали в Хълма на сенките?

— Е, не… Съвсем не.

— И въпреки това ти не си склонен да разбереш моята гледна точка с оглед на случката снощи. Не вярваш, че съм действал от добра воля. Дори не допускаш възможността да съм невинен.

— Аз… ъъъ… Не е… Мамка му. — Локи се опитваше да каже нещо убедително, но както обикновено се запъна и успя само да каже: — Нямах предвид… Не твърдя, че не оценявам…

— Спокойно, Локи, спокойно. Поведението ти бе малко дебелашко. Но това не значи, че не си имал своите основания. Чуй ме сега обаче… Храмът е нашият малък дом. И макар да изглежда великолепен в сравнение с местата, където сте спали, струпани с десетки накуп, той все пак е едно ограничено място. Работата е там, че стените рано или късно започват да притискат хората, които живеят между тях.

— Стените на мен не ми пречат — каза Локи бързо.

— Не става дума за стените, Локи, а за хората. Ако боговете нямат нищо против, храмът ще бъде твоят дом през идните години. А това значи, че ти, Сабета и братята Санца ще бъдете нещо като семейство. Но близкото съжителство понякога поражда препирни. Особено ако човек трябва да се съобразява с другите. Затова няма да ти позволя да си бъркаш отзад и да се правиш на тухлена стена всеки път, когато не си на кеф. Трябва да можем да си говорим. Уродливия страж да ни е на помощ, ако отказваме да разговаряме. Тогава една нощ ще се събудим и ще си изпорежем гърлата.

— Аз… Аз съжалявам.

— Не исках да те засрамвам. Не си и някое пале да те наритам. Просто имай предвид това, което ти казах. Ако ще живееш тук, знай, че приличното държание е задължение също както храмовите ритуали и миенето на чинии. А сега задръж аплодисментите си. Не съм приключил с фехтовалната си реторика. Имам още една проповед, на която да се погрея. И тя се отнася за снощи. Ти си разстроен, защото инсценировката целеше да те накара да избереш единствения възможен начин на действие. Алтернативата беше да изпаднеш във вцепенение и да си изплачеш очите.

— Да! Нямах голям избор. Но всичко щеше да бъде иначе, ако охранителите бяха истински, ако не знаеха, че ще се появя.

— Прав си. Ако мъжете бяха истински агенти на Херцога, някои от тях можеше да са некомпетентни или подкупни. Или пък можеше да не вземат много сериозно задължението да пазят едно малко момиче. Нали така?

— Ами да.

— Разбира се, ако бяха истински агенти на Херцога, те също така можеха да я заведат на някое действително непристъпно място, като Двореца на търпението. И вместо шест там можеше да има дванайсет, двайсет охранители. Дори цялата рота на Нощното стъкло можеше да обикаля улиците и да те търси, за да си поговори с теб за нещо много важно. — Окови се наклони напред и натисна с пръст челото на Локи. — Така че всичко е въпрос на късмет, мойто момче. Ядосвай се колкото си искаш за това, че обстоятелствата са могли да се стекат по-добре за теб, но бъди сигурен, че нещата винаги могат да бъдат и по-лоши. Винаги. Ясно ли е?

— Да, съгласен съм с това, което казваш — каза Локи с неутралния тон на ученик, с известна несигурност приемащ уверенията на учителя си по отношение на нещо, което човек няма как лично да провери. Като например за броя на ангелите, които могат да играят хандбал в розово венчелистче.

— Дано съм те накарал да се позамислиш. Това би била малка победа за мен, като се има предвид възрастта ти. Нали не се обиждаш? — Окови взе да чупи пръстите си. — В края на краищата ти публично се закле никога повече да не губиш. А осъществяването на тази закана е толкова вероятно, колкото възможността аз да започна да сера златни кюлчета, когато пожелая.

— Но…

— Тури му пепел. Познавам темперамента ти, момче. При това съм твърде умен, за да почна да ти го натяквам. Най-много от време на време да те измайтапя. А сега за другото. Разстроен си, защото те излъгах относно Сабета. И за това, което трябваше да се направи с нея.

— Да, така е.

— Я ми кажи. Ти изпитваш ли нещо към нея?

— Аз… Аз не… Ами…

— Стига си шикалкавил. Въпросът е важен. Та ти наистина имаш чувства към нея. Така че не става дума само за накърнено достойнство. Нека си поговорим за всичко. Ти познаваше ли я в Хълма на сенките?

На Локи му се искаше да стане и да избяга. Но макар и с неохота, започна бавно и мърморейки, да разказва на Окови за първата си среща със Сабета и за последвалото ѝ изчезване.

— По дяволите — каза Окови тихо, след като Локи приключи неравния си разказ. В това време небето и градът под него вече бяха потъмнели. — Сега разбирам защо откачи тогава. Просто сме ти издърпали килимчето изпод краката за втори път. Прости ми, Локи. Изобщо нямах представа, че вече сте се срещали в Хълма на сенките.

— Няма нищо — измърмори Локи.

— Мисля, че си хлътнал.

— Така ли смяташ? — Локи имаше само най-обща представа за значението на думата, но въпреки това тя не му се стори подходяща. В смисъл, не звучеше достатъчно силно.

— Използвам тази дума не за да подценя чувствата ти, момче. Хлътването може да бъде силно и тежко като болест. Познавам това състояние много добре. Имаш още години, преди тялото ти да узрее за онова, което мъжете и жените правят. Но сърцето ти пет пари не дава. Хлътването си има своя собствена логика. Това е лошата новина.

— А коя е добрата новина?

— Увлеченията отслабват и отминават. И това е толкова сигурно, колкото и фактът, че ти и аз седим тук. Те са като искрите, хвърчащи от някой огън. Горещи са и ярки за миг, но бързо изгасват.

Локи се намръщи. Изобщо не бе сигурен, че иска да се избави от чувствата си към Сабета. Тези чувства бяха един непознат свят за него. Опитваше се да ги проумее, но безуспешно. Докарваха го до такова трепетно състояние, че той просто не можеше да мисли.

— Но ти не ми вярваш. Всъщност не искаш да ми вярваш. Което си е в реда на нещата. Важното обаче е, че си принуден да живееш на едно място със Сабета. Всеки божи ден ще бъдеш с нея с изключение на времето, когато единият от вас ще отсъства заради тренировки. Това, което бих могъл да кажа, е, че през следващите няколко години тя ще ти бъде нещо като сестра. И тази близост ще позаглади остротата на болката ти, свързана с нея. Един ден ще разбереш, че съм бил прав за всичко.

Времето минаваше, дните се превръщаха в месеци, а месеците — в години, и Джийн Танен в края на краищата се присъедини към Джентълмените копелета. През лятото на седемдесет и седмата година на Переландро, две години след пристигането на Джийн, градът държава Камор бе връхлетян от ужасна суша. Подобно нещо се случваше крайно рядко. Река Анджевин бе десет нива под нормалното си равнище. Каналите се превърнаха в сиви тинести клоаки. Течността в тях се сгъсти като кръвта в отдавна мъртво тяло.

Някога извисяващите се дървета, чиито корени пиеха вода край каналите из целия град, сега изглеждаха смалени и сиви. Зеленината се оттегли към реката и Плаващия пазар. Но и тук листата бяха загубили от лъскавината си, а на земята падаха все повече и повече изсъхнали клонки. Спадането на речното ниво откри жадни за вода корени, проточили се като пипала на морско чудовище. А над всичко това се носеха талази пушек. Жителите на Храмовия квартал от всички вероизповедания правеха жертвоприношения, горейки каквото им падне, та дано завали прочистващ живителен дъжд.

В Казана и Утайката, където спяха най-бедните от бедните, натъпкани по десетина в стая, в къщи без прозорци, и бездруго непрекъснато извършваните убийства зачестиха невероятно много. Търсачите на трупове на Херцога, на които се плащаше на труп, си свирукаха, докато вадеха разлагащи се тела от боклукчийски кофи и помийни ями. Градските професионални престъпници, по принцип по-съзнателни от импулсивните непрофесионални убийци, правеха най-доброто за въздуха в Камор, като си даваха зора да изхвърлят труповете край пристанището, където хищниците на Желязното море се хранеха с останките на погубените хора.

Летните вечери бяха горещи, което правеше носещия се над града пушек и смрадта от стотиците гниещи тела още по-непоносими. При този тежък въздух и дума не можеше да става срещите да се провеждат на покрива на храма. Затова Отец Окови позволи на своите петима млади стражи да се съберат в мрачната хладна кухня на стъклената бърлога. По нареждане на Окови храната, която приготвяха тук напоследък, бе от типа студени ястия. Ако искаха някакво топло ястие, носеха им го от лавките край Плаващия пазар.

Тази седмица за пръв път от половин година петимата бяха дошли заедно, в пълен комплект. Индивидуалната тренировъчна програма, която Окови бе наложил на всеки от тях, изключваше събирането им. Младите стражи бяха лашкани от едно място на обучение до друго и обратно. Специалните умения се усвояваха в храмове и занаятчийски цехове, а това бяха работни навици, специфичен жаргон, различни ритуали и други банални, но необходими неща. Специализациите в различните чужди и отдалечени места бяха уредени от Безокия жрец чрез една уникална мрежа от контакти, простираща се далеч отвъд Камор и излизаща извън рамките на братството на крадците. Всичко това в голямата си част се плащаше от малък благотворителен фонд, който жителите на града бяха събирали с години.

С времето Джентълмените копелета бяха започнали забележимо да се променят физически. Кало и Галдо трябваше да се справят със своя рязко увеличил се ръст, който ги лишаваше от присъщата им грациозност и придаваше унизителна тромавост на походката им. Джийн Танен все още приличаше на херувимче, но раменете му вече се разширяваха, а ръкопашните схватки, както във Войната с Половин кроните, му бяха придали самочувствието на някого, който може лесно да ти натрие носа.

При всички тези свидетелства за физически прогрес наоколо Локи бе дълбоко неудовлетворен от собственото си телесно и душевно състояние. Гласът му бе прекалено писклив и макар да бе пораснал, той все още си оставаше едно средно на ръст дете, заобиколено от по-високи и по-едри момчета. И макар да знаеше, че другите гледаха на него като на душата и ума на всичко, което предприемаха, това бе слаба утеха в периода, когато Сабета се бе прибрала вкъщи след дълго отсъствие.

Сабета (която не се смяташе като част от Джентълмените копелета, но никога не го бе изричала на глас) току-що се бе върнала от кратко едноседмично чиракуване за дворцов писар. Но и у нея бяха налице признаци на физическо развитие. Все още бе по-висока от Локи, а естественият цвят на плътно сплетените ѝ боядисани коси оставаше скрит под кафявата алхимична боя. Стройната ѝ фигура обаче вече леко напираше да се оформи под тънката рокличка, а движенията ѝ из стъклената бърлога разкриваха и други извивки, които набитото око на Локи не можеше да не забележи.

Естественото ѝ чувство за достойнство се бе развило с годините и макар Локи с лекота да контролираше другите три момчета, със Сабета това не беше така. Тя представляваше независима самостоятелна сила и макар да не поставяше под съмнение положението на Локи в бандата, също така и не се престараваше да му засвидетелства уважение. В нея имаше нещо особено сериозно, което дълбоко импонираше на Локи, може би защото той и останалите в групата го нямаха. Тя бе вече отчасти възрастна, пропуснала в развитието си някои детски фази, като например неудържимото майтапчийство, което характеризираше братята Санца. На Локи му се струваше, че Сабета повече от останалите иска да постигне нещо чрез обучението си.

— Млада госпожице, млади господа, вие сте именно такива — каза Окови, когато влезе в кухнята. — Благодаря ви, че дойдохте незабавно, след като ви извиках. Любезността ви обаче ще бъде възнаградена, защото ще ви докарам до състояние на отчаяние и злоба. Работата е там, че вие почти не се биете и не се карате помежду си.

— Моля? — учуди се Сабета. — Та Кало и Галдо само това правят, ако се позамисли човек.

— Не. Това е просто техният начин на комуникация — каза Окови. — Така, както твоят и моят начин на комуникиране е да свързваме думи в изречения. За близнаците Санца естественото интимно общуване са пърденето и жестокото млатене. Та това, което искам от вас петимата, е да застанете един срещу друг и да заемете поза за бой.

— Искаш да започнем да… се налагаме един друг? — попита Локи.

— О, тогава аз искам да удрям Сабета, а на мен Локи да ми бие крошета — каза Кало.

— Аз също бих искал да се боксирам с Локи — обади се Галдо.

— Тишина, безмозъчни маймунки такива! — рече Окови. — Не искам да се боксирате един с друг. Не и ако няма нужда. Ето какво имам предвид. Досега съм ви давал най-разнообразни задачи, които обаче ви противопоставяха на света като индивиди или група. И в повечето случаи вие надминавахте очакванията ми. Сега обаче мисля, че е дошло време да ви извадя насила от удобния ви малък съюз и да видя как ще се справите, ако трябва да се съревновавате един с друг.

— И какво ще бъде това състезание? — попита Джийн.

— Ще бъде много забавно — каза Окови, повдигайки вежди. — Поне от гледната точка на възрастен човек като мен, стоящ отстрани. Повечето от вас са прекарали вече три или четири години на усилено обучение. Така че искам да видя какво ще стане, ако всеки от вас се нахъса срещу противник със сходни престъпни умения.

— Значи, нека сме наясно — намеси се Кало. — Никой от нас няма да се изправя срещу Джийн.

— Не и ако не е някой особено глупав и некадърен.

— Хубаво — каза Кало. — Какъв е планът?

— Всички ще останете тук до края на лятото — каза Окови. — Ще прекъснете временно чиракуването си. Ще се наслаждаваме заедно на уникално хубавото време, а същевременно ще се преследвате един друг из града. И започваме веднага със… — Повдигна показалеца си и посочи Локи. — Ти и… — бавно премести пръста си към Сабета — … ти!

— А сега какво? — попита Локи. В стомаха му пърхаха и започнаха да се стрелкат обичайните за такива случаи пеперуди, а гадните копеленца бяха тежковъоръжени.

— Ще се поупражнявате в елементарно дебнене и измъкване от дебнене. На Улицата на целувачите на монети утре по обед.

— Заобиколени от стотици хора — каза Сабета хладно.

— Точно така, мила тоя. Лесно е да следиш кой какво прави, когато си се скрил в нощта. Мисля, че ти си готова за нещо, което изисква по-прецизно изпълнение. Ще тръгнеш от самия южен край на Улицата на целувачите на монети, носейки ръчна чанта с отворен капак. Вътре в чантата ще има четири малки парчета коприна, всяко с различен цвят. Ще се виждат лесно от двайсет стъпки разстояние. Ще започнеш да се разхождаш безцелно по цялата дължина на улицата в рамките на квартала. Някъде след теб ще се намира Локи, облечен в жакет с определен брой месингови копчета, също лесно преброими от недалечно разстояние. Правилата на играта са прости. Локи печели, ако може да ми каже цветовете на парчетата коприна. Сабета печели, ако успее да пресече Извития златен мост от Улицата на целувачите на монети до Двата сребърника, без да позволи четирите цвята да бъдат разкрити. Но тя също така може да спечели, ако Локи бъде достатъчно невнимателен и позволи да бъдат преброени копчетата на жакета му. Всеки от вас ще има право само на едно съобщение, така че ще трябва да бъде точен и няма да може просто да налучка верния отговор.

— Чакай! — обади се Локи. — Аз имам само един начин да спечеля, а тя — два.

— Можеш например да подпалиш Извития златен мост — каза мило Сабета.

— Така няма да мога да мина по него и ти пак ще спечелиш.

— Да. Тя има два начина да спечели — каза Окови. — И за късмет на Камор, мостът е от камък. Работата е там, че Сабета ще пази това, което носи, и трябва, както казах, да се движи със спокойна крачка и с достойнство. Не ѝ е разрешено да тича или да се катери. А на теб, Локи, не ти е разрешено да правиш каквито и да било сцени. Но свободата ти на движение ще бъде доста по-неограничена.

— Аха.

— Няма да се докосвате физически един друг. Нямате право просто да покриете с нещо коприната или копчетата. Не можете да нараните или по какъвто и да било начин да ограничите противника си. И нито един от двамата няма правото да повика на помощ някой от останалите Джентълмени копелета.

— А ние къде ще бъдем в това време? — попита Галдо.

— На сигурно място вкъщи — каза Окови. — Ще си седите на стъпалата.

— Топките ме болят от това седене. Искам да гледам какво става.

— А това е тъкмо нещото, от което състезанието няма нужда — каза Окови. — Не е нужно група зяпачи да наблюдават всичко от начало до край, блъскайки се в участниците. Аз обаче ще бъда наблизо и ви обещавам, че след завръщането си ще ви разкажа всичко с най-големи подробности. А сега… — той измъкна отнякъде две кожени торбички и хвърли по една на Локи и Сабета. — Това са парите ви за мисията.

Локи отвори кесията си и преброи в нея десет сребърни солона.

— През нощта хубаво трябва да обмислите стратегията си на действие — каза Окови. — Можете да отидете и да се върнете както си поискате. Не се чувствайте задължени да купувате каквото и да било. Но ако ще купувате нещо, парите, които съм ви дал, са вашият абсолютен лимит.

— И защо е всичко това? — поинтересува се Локи.

— За да ви постави в центъра на събитията и по този начин да…

— Мисля, че той попита за друго — каза Сабета. — Какво печели от всичко това победителят?

— А, това ли? — каза Окови. — Разбира се. Е, освен че ще получи дълбоко чувство на лично удовлетворение, победителят ще прехвърли за три вечери задълженията си за вечеря на победения. Съгласни ли сте?

Локи погледна към Сабета и когато тя кимна, той стори същото. Момичето вече изглеждаше потънало в мисли и под нарастващата възбуда Локи започна да изпитва опасения. Вярваше на собствените си способности, тъй като те с лекота му бяха доставяли всичко — от портмонета до трупове. Но нямаше пълна представа за уменията на Сабета. Отсъствията ѝ от храма бяха по-дълги от тези на момчетата, а по широкия свят тя можеше да е научила безброй неприятни трикове.

След няколко минути Сабета се извини и изчезна в нощта, за да направи нужната според нея подготовка. Локи я последва бързешката, като си облече белите дрехи на послушник на Переландро, но докато достигна горещия, опушен въздух на централния площад на Храмовия квартал, тя отдавна беше изчезнала в сенките. Може би го причакваше някъде, гледаше го; надяваше се тя да проследи него и да разбере какво мисли да прави. Тази мисъл го накара да спре за малко, но лошата новина беше, че нямаше какъвто и да е конкретен план, така че в действителност нямаше значение дали тя ще ходи по петите му цяла нощ.

Понеже му липсваха каквито и да е по-добри идеи, Локи реши да обиколи Улицата на целувачите на монети и да си опресни паметта относно отличителните белези на района.

Той се забърза, притичвайки пъргаво, с пръсти, скрити в ръкавите на робата си, замислен. Разчиташе свещеническата маскировка да го предпази от това да го безпокоят и някой да му навреди (защото се придържаше към по-добрите квартали), и така остана заплетен в собствените си мисли, докато краката му го водеха по цялото продължение на Улицата на целувачите на монети, а после — обратно.

Главните банкерски кантори бяха затворени за през нощта, баровете и кафенетата бяха почти празни, а по зловонния канал имаше по-малко трафик на пияни гуляйджии от обикновено. Локи се загледа в паметниците, баржите, дългите опустели площади, но от небето не му падна никакво свежо вдъхновение. Когато се завърна вкъщи, някак обезсърчен, Сабета още не се беше прибрала.

Докато чакаше да я чуе как се прибира по тунела от елдерглас под храма, той заспа.

По пладне Улицата на целувачите на монети се препичаше под знойното бронзово слънце, но по-висшите каморски класи имаха да поддържат богатства и имидж. Празните предишната нощ площади се бяха изпълнили с пъстрото шествие на натруфени тълпи, към които Локи и Сабета се подготвяха да се присъединят.

— Представям ви бойното поле — каза Окови, — където вие двамата ще проведете голямата си битка, след която единият ще се изправи като достоен победител, а другият ще трябва да мие чинии. — Окови се беше изтупал с черно кадифено палто и риза, обшита с перли, а шкембето си беше препасал с три колана със сребърни токи. Върху къдравата си кестенява перука бе нахлупил широкопола черна шапка, а от лицето му се стичаше толкова пот, че можеше да напълни поне един от каналите на града.

Локи беше облечен далеч по-удобно, с проста бяла риза, черни бричове и сносни обувки. Окови държеше якето на Локи с неясния брой копчета, докато не изпратиха Сабета по пътя ѝ. Сабета от своя страна беше облечена с ленена рокля и обикновено сако, и двете тъмночервеникави, почти с цвета на канела. Косата и лицето ѝ бяха скрити под четириъгълна шапка с падащи сиви воали — мода, която наскоро се бе завърнала стремглаво заради жегите и смрадта на последните седмици. Окови внимателно бе проучил и одобрил тези одежди — Локи и Сабета можеха да минат за семпло облечени прислужници или за небрежно облечени богаташки деца и щяха да могат да разиграят борбата си, без да привличат внимание, ако се държаха прилично.

— Е, денят напредва — каза Окови, приклякайки и придърпвайки двете деца към себе си. — Готови ли сте?

— Разбира се — каза Сабета, а Локи само кимна.

— Първа ще тръгне младата дама — каза Окови. — Ще имаш преднина от двайсет секунди, а после ще отвориш торбата си, както се разбрахме. Аз ще се движа в тълпата около вас и ще следя представянето ви като безмилостен бог. Маменето ще се наказва с особено запомнящ се урок. Давай, тръгвай.

Окови хвана здраво Локи за дясното рамо, докато Сабета си проправяше път сред тълпата. След няколко секунди Окови обърна Локи, повдигна ръцете му и му навлече палтото. Локи прокара пръстите си по десния ревер и преброи шест копчета.

— Ще изпъна ръка и ще те подхвърля във въздуха. — Окови побутна леко Локи. — А сега ловувай и нека разберем дали си ястреб, или папагалче.

Локи се остави на силата на тласъка да го избута в тълпата. Първоначалната му позиция изглеждаше добра. Сабета беше на около трийсет крачки, вървеше на север, а канелената ѝ рокля се различаваше лесно. Освен това Локи не можеше да не отбележи, че посетителите на Улицата на целувачите на монети представляваха идеално прикритие за този тип задача — движеха се заедно, на малки спретнати групички, вместо да създават още по-голям хаос. Предстоеше да преследва Сабета из малки улички, които щяха от време на време да се разтварят и изчезват по пътя ѝ, и дори да бързаше, тя нямаше да успее да му избяга, без той да я забележи.

Но Локи все още беше толкова притеснен, колкото и превъзбуден, чувствайки се много повече като папагал, отколкото като ястреб. Нямаше план, освен да се довери на уменията си и ситуацията, а Сабета можеше да е организирала какво ли не… или просто се беше измъкнала в нощта, за няколко часа, само за да го накара да мисли, че е организирала нещо? „Пфу!“ — промърмори с раздразнение той, успявайки поне да осъзнае опасността да се паникьоса, преди тя дори да е направила номера си.

Първите няколко минути от преследването не бяха изпълнени с премеждия, но все пак бяха напрегнати. Локи успя да скъси разстоянието с няколко разкрача, немалък подвиг, като се имаше предвид, че краката на Сабета бяха по-дълги. Докато се движеше, специфичната глъчка на улицата го обгърна от всички страни. Мъже и жени си бърбореха за търговски синдикати, за заминаващи и завръщащи се кораби, размери на лихви, скандали, времето. Разговорите им не бяха особено различни от тези в някой от по-бедните квартали всъщност, с изключение на компетентността за неща като цените на акциите на търговските сдружения. Не липсваха разговори за хандбал и кой с кого се чука.

Локи бързаше сред глъчката. Сабета може би беше забелязала, че се приближава към нея, но не ускори крачка. Може би не можеше, защото трябваше да се прави на „достоен гражданин“, и макар че понякога стъпваше накриво, се придвижваше все по-напред от страната на канала, към частта на канторите, които се падаха отляво на Локи.

Локи виждаше вързопа ѝ от време на време, поклащащ се небрежно на дясното ѝ рамо, но тя сякаш успяваше съвсем невинно да придържа отвора му откъм левия си хълбок, удобно скрит от погледа му. Значи, това беше игричката ѝ, а? Без да използва дланите или ръцете си, за да скрива медните си копчета, Локи започна да завива и да се смесва с тълпата, като внимаваше да е обърнат напред с лявото рамо. Ако Окови (който от време на време се забелязваше като огромна спотаена фигура отдясно на Локи) имаше нещо против това леко изкривяване на правилата, той не го показа — не изскочи от тълпата и не спря надпреварата. Оглеждайки се, Локи отдели няколко секунди, за да се огледа за неочаквани опасности, и после върна погледа си върху Сабета точно навреме, за да види как тя предизвика суматоха.

С плавен фалш, което вече бе видно за очите на Локи, Сабета се „препъна“ в един огромен търговец, отскачайки леко от масивното, облечено в коприна полукълбо на задните му части. Докато мъжът се извърти, Сабета вече беше обърната в профил към Локи — покланяйки се за извинение, прикривайки торбата от другата страна на тялото си, като, без съмнение, се взираше право в Локи изпод воалите. Предугаждайки това, той се обърна в унисон с нея, предоставяйки ѝ прекрасна гледка към лявата страна на сакото си, на която липсваха каквито и да е копчета, и се направи, че гледа нещо изключително важно вдясно. Перфектен пат.

Локи беше прекалено далеч, за да чуе какво казва на дебелия търговец Сабета, но думите ѝ явно го задоволиха и тя отново забърза на север, преди той дори да се е върнал към работата си. Локи веднага я последва, потейки се не само от изгарящата жега. Той осъзна, че са извървели почти половината южна част на Улицата на целувачите на монети, а четвърт от терена на двубоя вече беше измината. И което беше по-лошо, осъзна той, Сабета му показваше, че дори не ѝ трябваше особено да преброи копчетата му. Всичко, което трябваше да направи тя, в крайна сметка бе да го забаламоса, докато успее да прекоси последния мост към Двата сребърника. Тя продължи, променяйки посоката си наляво, приближавайки се все повече до една висока кантора — многоетажна постройка с квадратни колони откъм фасадата, които бяха изсечени с десетки различни изображения на закръгления Гандоло, Пълнителя на трезорите, бог на търговията. Сабета се отправи към стъпалата на сградата и се скри зад една от колоните.

Дали това беше още един капан в опит да види сакото му? Нащрек, внимателно прикривайки скъпоценните си копчета, така че Сабета да не може да ги види от последната си позиция, той се забърза към колоните. Може би тя щеше да се опита да влезе в кантората? Не, там тя щеше да…

Имаше две Сабети! Две идентични фигури, облечени с рокли с цвят на канела и дълги тъмни воали, с малки торби, преметнати на дясното рамо, излязоха под светлината на слънцето.

— Не може да го е направила — прошепна Локи. Но явно го беше сторила. През нощта, докато той обикаля тъмните улици, тя си беше осигурила помощ и еднакви одежди. Сабета и двойничката ѝ се отдалечиха от гравюрите на дебелия бог и тръгнаха на север към Моста на седемте фенера, който се намираше в средата на трасето на малката им надпревара. Макар да бе имал много възможности през краткия си живот да изучи всяка черта на Сабета, двете момичета му изглеждаха напълно еднакви.

— Хитро — измънка Локи под носа си. Трябваше да има някаква разлика, само трябваше да я забележи. Вероятно торбите бяха най-добрият му шанс — със сигурност това беше най-трудната за синхронизиране част от маскировката им.

— Кръв да завали! — избумтя дълбок глас, когато Локи отново се присъедини към тълпата. Срещу него се носеше шествие от мъже, облечени в сиви и черни одежди. Наметалата им бяха окичени с емблеми, изобразяващи кръстосани чукове, което ги отличаваше като свещеници на Морганте, Бащата на градовете, бога на реда, йерархията и тежките последствия. Макар никой от теринските богове да не бе считан за враг, Морганте и последователите му бяха безспорно най-неравнодушни към полуереста на Безименния тринайсети. Морганте властваше над палачите, стражите и съдиите и никой крадец не би стъпил доброволно в негов храм.

Облечената в черно процесия, наброяваща около дузина мъже, буташе пред себе си талига, върху която имаше метална клетка. В нея бе окован слаб мъж с тяло, покрито с червени рани. Зад клетката стоеше свещеник в ръка с дървена пръчка, на чийто връх имаше извито като нокът острие, голямо горе-долу колкото пръст.

— Кръв да завали! — изрева водачът на свещениците още веднъж и послушниците зад него вдигнаха кошници към преминаващата тълпа. Значи, това беше подвижното жертвоприношение — за всяка монета, подхвърлена в кошовете, окованият затворник щеше да получи по още един болезнен, но внимателно преценен разрез. Този мъж сигурно пребиваваше в Двореца на търпението, опитващ се да изплати вината си за някакво тежко престъпление (вероятно бе неправомерно обвинен), като подлагаше няколко седмици тялото си на жестокости. Локи не можеше да отдели повече мисли за окаяния човек, защото двете момичета с тъмночервените рокли изчезваха в далечния ляв ъгъл на процесията. Той се спусна бързо на другата страна, в случай че го очакваше още някаква невидима засада.

Момичетата не се напрягаха — бяха се запътили право към Моста на седемте фенера и се намираха толкова близко, че Локи не смееше да се доближи до тях. Макар мостът да беше достатъчно широк, за да се разминат две каруци, без да си остържат колелата една в друга, той бе много по-тесен от площадите и Локи нямаше къде да се свие или скрие, ако момичетата опитаха нещо хитро. Той хвана техния темп и ги следваше като хвърчило, носейки се подире им на разстояние около трийсет метра. Стигна до средата на маршрута на състезанието, а в действителност не беше напреднал дори и с една крачка!

Мостът на седемте фенера беше направен от обикновени големи камъни, вместо да е някоя изнервяща играчка, останала от отдавна изчезналия Елдрен. Парапетите му бяха ниски и докато Локи се движеше стъпка по стъпка към красивата арка, му се предложи гледка към десетки лодки, които се движеха бавно по канала отдолу — гледка, която той пренебрегна, фокусирайки се върху формите на двете стройни съпернички. В този момент не се движеха каруци и докато Локи гледаше, двете червени рокли се разделиха, тръгвайки към различните страни на моста. Там те се спряха — всяка обръщайки тяло, все едно се заглеждат към реката.

— Мамицата му шибана! — промърмори Локи, опитвайки се за първи път в живота си да подражава на псувните, усвоени от малкото му възрастни модели за подражание. — Пикаещи лайна маймуни!

Каква беше играта им сега? Да го забавят за неопределено време, докато слънцето не опечеше всички? Търсейки вдъхновение, той се огледа, а после се върна по пътя, по който бе дошъл.

Трето момиче, облечено с червена като канела рокля и сив воал, вървеше право срещу му, на няма и двайсет метра от него, там, където паветата на площада се съединяваха с дигата на моста. Стомахът на Локи подскочи така, че всеки дворцов акробат би му завидял.

Той се извърна настрани от новодошлата, като се опитваше да не изглежда много изненадан. В името на Уродливия страж, как бе могъл да е толкова глупав да не провери навсякъде около мястото, където към Сабета се бе присъединила първата ѝ двойничка? И сега, о, да, очите не го лъжеха — двете момичета, които бяха далече, бавно, спокойно и уверено напредваха към него. Той бе приклещен на моста, в центъра на стесняващия се около него триъгълник от червени рокли. Освен ако не побегнеше като луд, което щеше да покаже на Окови и на Сабета, че е излязъл от образ и се е предал, едно от момичетата със сигурност щеше да успее да преброи копчетата му.

Мили богове, Сабета го беше надхитрила още преди да се събуди тази сутрин.

„Все още не — промърмори той, отчаяно оглеждащ района за нещо, което да може да му помогне. — Не, не още.“ Лекото му притеснение да не изгуби, бе прераснало в пропит с пот ужас не просто да не изгуби, а да не се провали чак в такава поразителна степен в първия двубой с момичето, заради което, в желанието си да го впечатли, би погълнал нажежени пирони. Това не просто щеше да го смути, това щеше да убеди Сабета, че той е просто едно малко момче, което изобщо не струва. Завинаги.

В крайна сметка това, което го спаси, не бе неподражаемото му вдъхновение — спасиха го старите му рефлекси на „дразнител“, подмолните, груби методи, които бе използвал, за да създава неразбории на улицата още в дните си в Хълма на сенките. Едвам осъзнавайки какво прави, той се хвърли на колене към близкия парапет на моста, а бронзовите му копчета бяха само на няколко сантиметра от камъка. Напрегна всички сили и се направи, че повръща.

Локи се закашля — малка прелюдия преди отвратителната симфония.

Звуците бяха изпипани, никога не е бил толкова убедителен. След това се изправи на парапета с трепереща ръка. Това винаги работеше; възрастните винаги се хващаха. Тези, които бяха отвратени, отстъпваха с още три крачки встрани, а тези, които му съчувстваха, почти се разтреперваха.

Той хвърляше бързи погледи наоколо, докато стенеше, трепереше и се правеше, че му се гади. Възрастните минувачи го заобикаляха отдалече с типичната за богаташите бързина — нямаше полза да помогнеш на нечий болен слуга или момче за всичко. А що се отнася до облечените му в червено противнички, всички те бяха спрели, колебливи като забулени привидения. Да се приближат към него сега, би било подозрително и опасно, а ако седяха там като статуи, със сигурност щяха да привлекат нежелано внимание. Локи се зачуди какво ли ще направят, знаейки, че едвам е успял отново да излезе от патова ситуация, но това със сигурност беше по-добре, отколкото да позволи капанът им да щракне.

„Просто продължавай да се правиш, че ти се гади“ — прошепна той и така и направи — дотук планът сигурно беше най-лошият, който някога бе измислял, но някой друг трябваше да направи следващата крачка.

— Какво става? — прозвуча властен женски глас. — Обясни ми, момче!

Жената, притежателка на другия глас, както се оказа, беше с жълто наметало с цвят на горчица, каквото носеха градските стражи.

— Не можа да задържиш закуската си, а? — тя подритна Локи с върха на ботуша си. — Виж, просто се премести и продължи да си повръщаш в края на моста.

— Помогнете ми! — прошепна Локи.

— Не можеш да се изправиш сам, така ли? — Кожената ризница на жената изскърца, когато тя приклекна до него, а палката, окачена на колана ѝ, тупна на земята. — Почини си малко…

— Всъщност не съм болен… — Локи се облегна на нея с една ръка, прикривайки жеста от всички останали с тялото си. — Наведете се към мен, моля. В опасност съм.

— За какво, по дяволите, говориш? — Жената изглеждаше бдителна, но се приближи.

— Не реагирайте. Не говорете силно. — В същия момент Локи извади малката си кесийка със сребърни монети, непипнати до момента, пъхна я в лявата ѝ ръка и внимателно затвори пръстите на жената около кесията. — Това са десет солона. Господарят ми е богат човек. Помогнете ми и той ще ви се отблагодари.

— Мили богове! — прошепна жената. Локи знаеше, че съдържанието на кесията се равнява на няколко месечни заплати на жената. Дали щеше да се върже? — Какво става?

— В опасност съм — прошепна Локи. — Следят ме. Един човек иска съобщението, което нося за господаря си. На площада, на юг оттук, се опита да ме хване два пъти.

— Тогава ще те съпроводя до участъка си.

— Не… няма нужда. Само ме преведете до северната страна на моста. Вдигнете ме и ме пренесете, все едно, че ме арестувате. Ако види това, той няма да ме последва. Ще иде да каже на господаря си, че стражата ме е задържала, а вие, след като изминем малко разстояние, може просто да ме пуснете.

— Да те пусна?

— Да, просто ме оставете на земята, пуснете ме с предупреждение, говорете ми строго.

— Това ще изглежда много нередно.

— Вие сте от стражите, можете да правите каквото си пожелаете, и никой няма да каже нищо!

— Не съм сигурна…

— Вижте, няма да нарушите закона. Просто ще ми помогнете. — Локи знаеше, че почти я е убедил. Вече бе взела парите му, сега само трябваше да разкаже за предстоящата награда. — Просто ме преместете от моста и господарят ми ще удвои това, което вече ви дадох. Със сигурност.

Жената страж сякаш размисля няколко секунди, след това се изправи и хвана Локи за яката на сакото.

— Не си болен! — развика се тя. — Само правиш сцени, мамичката му!

— Не, умолявам ви! — проплака Локи, молейки се на боговете да участва в платена постановка, а не жената да е размислила внезапно. Жената страж го вдигна, сложи го под лявата си мишница и тръгна на север. Някои от добре облечените зяпачи се засмяха, но всички се отместиха от пътя, когато импровизираният транспорт на Локи го отнесе от мястото, където почти се бе провалил.

Той риташе и се опитваше да се придържа към своята част от сценката. Не беше нужно да се преструва особено, че се гърчи, защото дръжката на палката на жената го ръгаше в ребрата, разваляйки това, което иначе си беше почти удобно придвижване. Поне докато тя го носеше, всичките му толкова важни копчета бяха от нейната страна.

Локи огледа внимателно наклоненото си полезрение и видя, за свое щастие, че двете червени рокли, които бяха напред, се стрелнаха към левия край на моста, като се държаха на разстояние от него и временно опитомената му жълтодрешковка. Дали Сабета щеше да повярва, че наистина са го задържали? Вероятно не, но сега ѝ се налагаше да измисли нов план как да го атакува със съучастничките си, които и да бяха те.

Неговите собствени планове се развиваха стремглаво, докато се правеше, че се бори с жената страж. Щом веднъж набереше преднина пред момичетата, можеше да пресече пътя им до крайната точка на състезанието, Моста на златната арка. И макар отново да се окажеше, че го превъзхождат с три към едно, там поне щеше да има повече време да си играе на „Познай истинската Сабета“.

Ритайки, ръмжейки и размахвайки юмруци, Локи бе пренесен до другата страна на моста, на северния площад. Тук бяха ситуирани истинските силни на Улицата на целувачите на монети, кантори като „Мераджио“ и „Бонадурета“, чиито мрежи от пари и кредити се простираха на континента.

— Не ме карай да ти избия зъбите — изръмжа неговата жена страж, докато една особено голяма група зяпачи ги подминаваше. Локи можеше да аплодира усещането ѝ за театралност; жълтодрешковка или не, жената имаше добри инстинкти. Сега просто трябваше да намерят удобно място, на което да го освободи, и той можеше да…

— О, стража, стража, моля ви, почакайте! — Локи чу мекия звук на тичащите крака още преди да чуе гласа на Сабета, и се извъртя като обезумял, опитвайки се да я разгледа, преди да ги достигне. Твърде късно — тя вече бе от другата страна на жената страж, с омотан около четириъгълната си шапка воал. Държеше черна кесийка в ръка. — Изпуснахте си това, страж!

— Какво съм изпуснала? — жената се обърна към Сабета и извърна Локи така, че да гледа точно в нея. Бузите на Сабета се бяха зачервили и необяснимо защо тя беше оставила отворената си торба просто да виси. Локи зяпна, когато видя вътре четири парчета коприна — червено, зелено, черно и синьо.

— Трябва да си се объркала, момиченце.

— Не, съвсем не. Видях с очите си. Сигурна съм, че е ваша. — Сабета постави кесийката в свободната ръка на жената страж точно както и Локи бе направил преди минути, след което каза:

— Това са четири солона. Моля, моля ви, пуснете малкия ми брат.

— Какво? — жената звучеше съвсем озадачена, но Локи забеляза, че прибра кесийката в палтото си с плавно движение. Започваше да си мисли, че жълтодрешковката имаше опит с прибирането на подкупи.

— Сигурна съм, че не е искал да създаде проблем — каза Сабета, като си позволи да вкара лека нотка на отчаяно притеснение в гласа си. — Той не трябва да броди сам навън. Не е наред с главата.

— Ей! — каза Локи, който изведнъж осъзна, че знанието му за цветовете на парчетата коприна няма да значи много, ако позволи ситуацията да излезе още повече извън контрола му. Какво, по дяволите, правеше Сабета? — Чакай малко…

— Той е кръгъл идиот — прошепна Сабета, стискайки свободната ръка на жената. — Просто не е добре за него да се движи сам навън! Измисля си истории, разбирате ли. Моля… позволете ми да го прибера вкъщи.

— Аз не… Аз просто… Вижте сега…

Едно или повече колела бяха на път да се счупят и да развалят гладко работещата допреди малко машина на мисловния процес на жълтодрешковката и Локи се сви. Внезапно едра тъмна фигура се вмъкна между жената и облечената в канеленочервено Сабета, внимателно отмествайки момичето настрана.

— Ах, госпожо страж, толкова се радвам да видя, че сте намерили двата пакета, които бях загубил! — каза Окови. — Вие сте образец на ефикасността, прекрасна жена, дар от небесата. Моля, позволете да ви стисна ръка.

За трети път в рамките на няколко минути монети бяха изсипани в ръката на вече напълно онемялата жена страж. Размяната беше по-бърза и гладка от тези на двете деца, Локи я видя само защото го държаха в правилната позиция, но видя и нещо малко, скрито в ръката на Окови.

— Ами… аз, такова, господине, аз…

Окови се наведе към жената и бързо прошепна няколко изречения в ухото ѝ. Още преди да е свършил, жената внимателно остави Локи на земята. Без да знае какво друго да направи, той се премести и застана до Сабета, придобивайки често упражняваната физиономия, която целеше да излъчва пълна невинност.

— Аха! — рече жената страж и попълнението на Окови се присъедини към първите две, които вече бяха в дрехата ѝ.

— Точно така — каза Окови, усмихвайки се. — Дванайсетте да ви посветят и добрите дъждове да ви следват, мила госпожо. Тези двамата няма да ви притесняват повече.

Окови ѝ помаха жизнерадостно (а жената страж му отвърна също толкова весело), после се обърна и насочи Локи и Сабета към източния край на площада, водещ към широка платформа, от която можеше да се наемат пътнически лодки.

— Какво се случи с малките ти помощнички? — прошепна Окови.

— Казах им да изчезват, когато тръгнах след жълтодрешковката — отвърна Сабета.

— Добре. Сега млъкнете и се дръжте нормално, докато наема лодка. Най-добре ще е да сме навсякъде другаде, но не и тук.

Всички гондоли наблизо отплаваха или преминаха край тях с изключение само на една, която бе завързана на кея. В нея искаше да се качи богаташ на средна възраст, който вече вадеше монети от кесията си. Окови спокойно го подмина и махна на гребеца някак странно, като каза:

— Ами… Съжалявам, че се забавихме. Страшно бързаме да стигнем до приятел на наш приятел, а мисля, че тази лодка е точно такава, каквато ни трябва за целта.

— Най-добрата лодка, господине! — Гребецът беше млад и слаб, с кафяв тен с цвета на конски фъшкии, а брадата му бе пясъчноруса и стигаше до средата на оцапаната му туника. В брадата бяха вплетени толкова много талисмани от сребро и слонова кост, че когато мъжът мърдаше главата си, дрънкаха. — За голямо съжаление, господине, това е джентълменът, когото чаках.

— Как така си го чакал? — Мъжът се спря да брои монетите и го изгледа втренчено. — Та ти току-що акостира!

— И все пак имам по-раншен ангажимент и това е той. Сега ви моля да…

— Не, не, аз ще взема тази лодка!

— Съжалявам, че се налага да ви поправя — каза Окови, показвайки, че в крайна сметка той наема гондолата, защото качи Сабета на борда. — И все пак трябва да ви обърна внимание, че тази лодка е собственост на младежа с греблото.

— Така си е и за ваше нещастие, в момента е заета — каза мъжът.

— Ах ти… Ти, рижава и непочтителна купчина от крайморски лайна! Аз бях тук първи! Не смей да се качваш на тази лодка, момче!

Локи беше понечил да последва Сабета и мъжът на средна възраст го хвана за ревера на сакото. Не по-малко бърз, Окови го удари с опакото на ръката си толкова силно, че той веднага пусна Локи и се препъна назад, като почти падна в канала.

— Ако докоснете което и да е от децата ми отново — каза Окови с тон, който Локи никога не бе чувал, — ще ви натроша на толкова малки шибани парченца, че никоя курва в града никога няма да разбере кое от тях е за лапане.

— Псе! — изкрещя бизнесменът, опипвайки с ръка кървящите си устни. — Шибан негодник! Ще разбера името ти, господинчо, името ти и мястото, където моят човек да може да те намери. Ще те докопам, само…

Окови хвана мъжа за врата. Изви злочестия човек към себе си и прошепна нещо в ухото му — отново каза само няколко изречения. След това го избута настрани и Локи с изумление забеляза колко блед е станал мъжът.

— Аз… Ами, аз… разбирам — каза мъжът. Изглежда, изпитваше трудности да накара гласа си да звучи нормално. — Ами, извинявам се, най-искрено се извинявам. Аз просто…

— Разкарай се веднага оттук.

— Разбира се!

Мъжът побърза да последва съвета на Окови и отецът помогна на Локи да се качи в лодката. Локи седна на пейката на носа, до Сабета, а когато кракът му докосна нейния, той почувства топлина по бузите си, която нямаше нищо общо със слънцето. Докато Окови се наместваше на пейката пред двете деца, гребецът отблъсна гондолата от каменния кей и тръгнаха по спокойната слизеста вода на канала.

В момента Локи беше толкова впечатлен от Окови, колкото и от близостта си до Сабета. Да омайва жълтодрешковка, да командва лодка и да накара богаташ да се напикае от страх — всичко това, като не броим подкупите, само с няколко прошепнати на ухо думи тук-там. Кого и какво познаваше Окови? Каква беше реалната му длъжност в йерархията на капа Барсави?

— Накъде? — попита лодкарят.

— Към квартала на храмовете, пристанището на Венапорта — отговори Окови.

— От коя банда сте?

— Джентълмените копелета.

— Ясно, чувал съм ви. Изглежда, добре се справяте, щом се мешате с богаташите.

— Достатъчно добре сме си. Ти от момците на Кариеса ли си?

— Набито око имаш. Наричаме се Достатъчно умните, от западните Теснини. Някои от нас имат това, което бихте нарекли рентабилни поръчки, оглеждаме се за възможности из каналите. Напоследък обаче почти няма шибана работа.

— Ето ти образа на Херцога заради доброто плаване! — Окови плесна един златен терин на пейката зад себе си.

— Довечера ще пия едно за твое здраве, приятел, хич не те лъжа!

Окови остави лодкаря да се занимава с работата си и се обърна към Локи и Сабета, навеждайки се към тях. Скръсти ръце и им каза тихо:

— Сега ми обяснете какво, по дяволите, се случи на Улицата на целувачите на монети? Може ли някой от вас да ми преведе това шибано малоумие на някакъв поне смътно познат за мен език?

— Той има шест копчета — каза Сабета.

— Червено, зелено, черно, синьо — изплю Локи.

— А, не — каза Окови. — Надпреварата приключи. Обявявам ви за равни. Няма да излъчим победител поради технически проблеми.

— Е, трябваше да се опитам — каза Сабета.

— Може би това беше урокът — прошепна Локи.

— Не сме приключили всъщност — каза Сабета. — Както и да е. Знаеш какво имам предвид.

— Най-добри ми ученици — каза Окови, — понякога състезанието да се преследвате един друг по претъпкания площад, наистина си е просто състезание. Да започнем с теб, Локи. Какъв беше планът ти?

— Ами…

— Трябва да знаеш, че вярва ли ти се, или не, „да става каквото ще“ не е никакъв шибан план, момко. Имаш жесток талант да импровизираш, но когато това те подведе, подвежда те жестоко. Трябва да знаеш какво ще е следващото ти действие, като в „Хвани херцога“. Помниш ли как се справи със задачата с трупа? Знам, че можеш да се справиш по-добре от това, което видях днес.

— Но…

— Ред е на Сабета. Доколкото видях, Сабета, ти почти го хвана. Ти беше тази отзад, тази, която се появи, след като той тръгна след двете момичета на север, нали?

— Да — каза Сабета предпазливо.

— Откъде намери двойничките си?

— Момичета, които познавах при Джамджиите. Сега са втори по ранг в две по-големи банди. Откраднахме роклите и избистрихме плана снощи.

— Аха! — каза Окови. — Това е пленителната идея, за която сега ти обяснявах, Локи. Стратегия. Какво имаха приятелките ти в торбите си?

— Оцветена вълна — каза Сабета. — Най-доброто, което успяхме да намерим.

— Не е зле. И все пак успя да постигнеш само равенство с господин Непланиране. Беше го хванала натясно… Какво точно се случи?

— Ами той се направи, че повръща. И тогава жълтодрешковката дойде и го хвана, и аз… реших, че по-важно от всичко е да го последвам и да го освободя.

— Да ме освободиш ли? — възкликна учудено Локи. — Какво искаш да кажеш с това „да ме освободиш“? Дадох на жената десет солона, за да ме вдигне и да ме отнесе на север!

— Мислех си, че наистина те е хванала! — Меките кафяви очи на Сабета потъмняха и бузите ѝ се покриха с червенина. — Ти, малък тъпчо, мислех си, че те спасявам!

— Но… защо?

— Нямаше нищо по земята, когато тръгнах след теб! — Сабета свали шапката с воала и започна ядосано да маха лакираните фиби от косата си. — Не видях повръщано и реших, че така жената страж е разбрала, че се преструваш!

— Помислила си, че са ме арестували наистина, защото не съм повърнал наистина?

— Знам как можеше да повръщаш още когато беше уличен „дразнител“. — Сабета тръсна косата си — алхимически боядисана или не, това беше гледка, която накара сърцето на Локи да заблъска силно в гръдния му кош. — Не видях повръщано и предположих, че са те арестували! Дадох на жената всичките си останали пари!

— Виж сега, може и да… може и да съм си бъркал с пръст в гърлото като малък, но… но няма винаги да го правя!

— Работата не е в това! — Сабета кръстоса ръце и се загледа в другата посока. Сега се движеха на изток през дългия, лъкатушещ канал на Виденца и зад Сабета Локи различи тъмните, ръбати форми на Двореца на търпението, които се издигаха над плочите на покривите. — Знаеше, че ще загубиш, нямаше план, така че реши да се направиш, че получаваш пристъп, и да оплескаш всичко! Дори не се опитваше да спечелиш, просто беше небрежен. И аз постъпих небрежно, като ти се вързах!

— Опасявах се, че това може да се случи рано или късно — каза Окови с нотка на размисъл в гласа. — Мислех си, че имаме нужда от по-подробен език на жестовете, повече от няколкото знака, които си разменяме с другите Точни хора. Някакъв вид личен шифър, за да можем да сме наясно какво правим, когато изпълняваме задача.

— Не, Сабета, виж сега! — каза Локи, който почти не чу Окови. — Ти не беше небрежна, беше брилянтна, заслужаваше да победиш…

— Така е — каза тя. — Но ти не загуби, затова аз не спечелих.

— Признавам те за победител. Давам ти победата. Аз ще върша всички кухненски задължения за три дена, точно както…

— Не искам да ме признаваш за победител, мамка му! Няма да приема съжалението ти.

— Не е… не е от съжаление, наистина! Аз само… Ти наистина си мислеше, че ме спасяваш? Задължен съм ти! Искам да поема задачите ти, ще е удоволствие за мен. За мен ще е привилегия.

Тя не се обърна към него, но го изгледа с ъгълчето на окото си за един дълъг, изпълнен с мълчание миг. Окови не каза нищо — беше станал тих като камък.

— Небрежен идиот! — промърмори накрая Сабета. — Опитваш се да си очарователен. Е, аз избирам да не съм очарована от теб, Локи Ламора.

Тя се изправи на пейката, хвана планшира на лодката с две ръце, за да може напълно да му обърне гръб, и тихо добави:

— Поне не днес.

Ядът на Сабета ужили Локи, като че бе погълнал пчела, но тази болка се смеси с друго, по-топло чувство, което така издуваше черепа му, че сякаш щеше да се пръсне като яйце.

Въпреки привидното ѝ безразличие, въпреки цялата ѝ непроницаемост и неудовлетвореност на Сабета ѝ пукаше достатъчно за него, че да зареже надпреварата в момента, в който беше решила, че го заплашва истинска опасност.

През остатъка от това привидно безкрайно, отвратително горещо лято на седемдесет и седмата година на Переландро Локи остана вкопчен в тази констатация като в талисман.

Прекъсване (I) Гориво

В мисълта, която е без време и без място, конспирацията не може да има свидетели. Съзнанието на стареца се прехвърли през сто и двайсет мили от въздух и вода. Детска игра за човек, носещ четири гривни. Неговото допълнение отговори тутакси.

— Значи, се свърши?

— Каморците са приели нейните условия. Както ти казах, че ще стане.

— Никога не сме се съмнявали в това. Тя е повече от убедителна.

— Сега сме на ход.

— Толкова ли е болен Ламора?

— Архидамата го отлага твърде дълго. Несъмнена грешка.

— Не ѝ е за първи път. Ами ако Ламора умре?

— Твоят любимец ще трябва да разбие Танен сам. Той всява страх, но вече носи скръбен товар.

— А ти не можеш ли да помогнеш на Ламора да… да си иде по-рано?

— Казах ти, че няма да стигна толкова далеч. Не и пред очите ѝ! Животът ми още не е загубил целия си смисъл.

— Разбира се, братко. Беше недостойно предложение. Прости ми.

— Освен това тя не избра Ламора само за да те вбеси. Има в него нещо, което все още не разбираш.

— Защо сменяш информацията с намеци?

— Не мога да рискувам да го споделя. Не и това. Бъди сигурен, че то е нещо повече от петгодишната игра, а Търпение възнамерява да узнаеш всичко достатъчно скоро.

— ТОВА вече ме притеснява.

— А не би трябвало. Просто участвай в играта. Успееш ли да спасиш Ламора, твоят любимец ще бъде плътно зает месец и половина.

— Подготвили са се да ни приемат.

— Хубаво. Тогава се грижи за себе си. Каквото и да се случи, утре ще сме в Картейн.

От началото до края този разговор продължи колкото три удара на сърцето.

1.

Небето над лашейнското пристанище беше увенчано с гънещи се облаци с цвета на въглищна слуз, запечатали всяко петънце светлина от звездите и луните. Джийн остана редом с Локи, докато прислужниците на Търпение свалиха леглото му от каретата и го понесоха под тихия плискащ се дъжд към доковете и десетките закотвени кораби, чиито рейки проскърцваха и се полюшваха на вятъра.

Макар че наоколо се мотаеха лашейнски стражи и служители от всякакъв вид, никой от тях не искаше да има нещо общо с образувалото се около Локи шествие. Той бе отнесен до края на каменен пристан, където чакаше голяма гребна лодка с окачен на носа червен фенер.

Прислужниците на Търпение оставиха леглото напряко на пътеката, между пейките за гребците и хванаха веслата. Джийн седна в краката на Локи, докато Търпение се разположи сама на носа. Отвъд нея Джийн виждаше морето, което сякаш потръпваше с ниските си черни вълни. На Джийн, вече свикнал с мириса на солената вода и утайките в нея, му се струваше, че в по-свежите миризми на Амател, кой знае защо, липсва нещо.

Бяха се насочили към бригантина, носеща се на стотина метра по-нататък в морето, в северния вход за пристанището. Фенерите на кърмата хвърляха сребриста светлина върху името на кораба, изписано над големите илюминатори на каютите: „Достигащ звездите“. Доколкото Джийн виждаше, беше нов плавателен съд. Когато спряха откъм подветрената му страна, Джийн забеляза между палубата на кърмата и бака мъже и жени, които закрепваха клуп към въжетата на скрипеца.

— Само колко е обидно — каза със слаб глас Локи. — Търпение, дали ще ме уредиш… да доплавам дотам или нещо такова?

— Мога да пречупя волята си за безброй светски номера — рече тя и хвърли поглед назад, без да се усмихва. — По-скоро обаче си мисля, че би ме усмъртил заради онова, което ще се случи.

Товароподемното съоръжение представляваше прост клуп от подсилена кожа, от който висяха въжета. С тяхна помощ Джийн завърза Локи за кожените ремъци, а после даде знак на хората горе. Увиснал като кукла, Локи беше измъкнат от лодката и след като един-два пъти се удари в корпуса на бригантината, беше изтеглен успешно в средата на кораба от няколко чифта ръце.

Джийн се изкатери по висящата мрежа и се качи на палубата тъкмо когато развързваха Локи. Той разбута хората на Търпение, измъкна Локи от ремъците и остана да го държи на ръце, докато спускаха скрипеца, за да вземат Търпение. За миг обходи с поглед „Достигащ звездите“.

Първото впечатление от видяното от лодката се потвърди. Корабът беше нов, от него се носеше приятна миризма, беше добре потегнат. На палубата обаче се виждаха твърде малко хора — само четирима, и всичките работеха със съоръжението. Освен това цареше неестествена тишина. Чуваше се шумът на вятъра, водата и дървото, но липсваше човешкият елемент: тътрузене на крака, кашляне, мърморене и хъркане от спалното помещение.

— Благодаря — каза Търпение, когато я прехвърлиха на палубата. Ловко се измъкна от кожения клуп и потупа Локи по рамото. — Приключихме с лесната част. Скоро ще пристъпим към работа.

Помощниците ѝ се качиха горе, отново разгънаха походното легло и помогнаха на Джийн да положи Локи на него.

— Тръгнете към открито море — каза им тя. — А гостите отведете в голямата каюта.

— А лодката?

Въпросът към архидамата бе зададен от набит мъж с побеляла брада, наметнат с мушама, но смъкнал качулката, очевидно доволен, че дъждът се стича по плешивата му глава. На мястото на дясното му око имаше грозни зараснали белези, скриващи кухината.

— Остави я — каза Търпение. — Доста добре подредих нещата.

— Далече съм от мисълта да напомням на архидамата, че снощи предложих тъкмо това, а през нощта…

— Да, Студеносъщни, нека това не те занимава.

— Най-доброволният ваш окаяник, мадам! — Мъжът се обърна, прочисти гърлото си и изрева: — Към открито море! Север-североизток! Дръж курса!

— Курс север-североизток, ест! — отегчено прозвуча гласът на жена, която се откъсна от групата, демонтираща подемното съоръжение.

— Няма ли да наемем още екипаж? — попита Джийн.

— И защо? — поинтересува се Търпение.

— Ами… Вятърът е от север-североизток… Доколкото виждам, ще се наложи да лавираме като луди, за да напредваме, а ти имаш само седем-осем души за платната… Толкова едва смогват дори ако корабът е акостирал…

— Лавиране… Ама че странно понятие! — рече Студеносъщни. — Помогни ни да пренесем приятеля ти в кабината на кърмата, каморецо!

Джийн го стори. Кърмовата част на „Достигащ звездите“ не беше на равнището на главната палуба; наложи се да носят Локи по тесен ходник с измамни за нозете стъпала. За каквото и да бе построен този кораб, не е било, за да улеснява придвижването на немощни хора.

Каютата беше с размерите на помещението, с което Локи и Джийн разполагаха на „Червеният вестоносец“, но много по-празна — без оръжия, окачени по преградите, без разхвърляни из нея карти или дрехи, без възглавници и хамаци. Дъски върху моряшки сандъци посред стаята служеха за маса под меката светлина на жълти фенери. Върху илюминаторите към кърмата имаше плътно затворени щори. Най-силно впечатление правеше миризмата на необитавано място, уханието на кимион, кедрово масло и други подправки, слагани от хората в дрешниците, за да прогонят дъха на застояло.

Докато Джийн помагаше на Локи да седне на масата, Студеносъщни измъкна отнякъде тънко сиво одеяло, вълнено, и му го подаде. Джийн избърса мокрото от дъжда лице на Локи, след което го зави.

— По-добре стана — прошепна Локи. — Умерено, кротко, мизерно по-добре. А… Какво по…

От сенките в ъгъла на каютата се отдели малка тъмна фигура, тихо се приближи и скочи върху гърдите на Локи.

— Богове, Джийн, имам халюцинации! — възкликна Локи. — Наистина имам халюцинации.

— Не, нямаш — каза му Джийн и погали копринената козина на черния котарак, който от доста време трябваше да е напуснал живота им. Според Джийн Царствен си беше все същият, със същото бяло петно на шията. — И аз виждам гадинката.

— Няма начин да е тук — промълви Локи, а котката изви глава и взе да мърка звучно. — Не е възможно.

— Колко късогледо отношение имаш към великолепието на съвпаденията — намеси се Търпение, която слизаше по стълбите. — Вашата стара шхуна беше купена от мой агент преди няколко седмици. Остана за малко на рейд редом с „Достигащ звездите“ и злодейчето е използвало възможността да смени местообитанието си.

— Не разбирам защо — каза Локи, който лекичко подръпваше козината на врата на Царствен. — Та аз дори не обичам кой знае колко котките.

— Положително си даваш сметка, че котките не уважават особено човешкото мнение — изтъкна Търпение.

— Роднини на Вързомаговете, а? — рече Джийн. — Е, какво ще правим сега?

— Сега — каза Търпение — ще говорим без увъртания. Трудно ще ти бъде да гледаш онова, което ще се случи, Джийн. Може би дори твърде трудно. За някои ненадарени е непоносимо да бъдат в голяма близост до нашите дела. Ако искаш, качи се на средната палуба — там ще намериш хамаци и други удобства, а…

— Ще остана — прекъсна я Джийн — за цялата проклетия. Не подлежи на обсъждане.

— Тогава бъди решителен, но ме чуй. Не можеш да се намесваш, каквото и да се случи или ти се струва, че се случва. Не бива да го прекъсваш. Последствията може да бъдат фатални, и то не само за Локи.

— Ще стоя настрани — каза Джийн. — Ако се наложи, ще си отхапя кокалчетата на ръцете.

— Прощавай за напомнянето, но знам какъв нрав имаш…

— Виж — каза Джийн, — ако престана да се владея, просто ме извикай по име и ме застави да се успокоя. Зная, че си в състояние да го направиш.

— И дотам може да се стигне — съгласи се Търпение, — стига да знаеш какво да очакваш, ако създадеш проблем. В този смисъл махни оттук нашето приятелче и го отнеси някъде.

— Да вървим, дребосък!

Джийн взе Царствен още преди котката да усети, че предстои да бъде изведена навън. Гладката топка козина се прозина и се сгуши, прегърната от дясната ръка на Джийн.

Той отнесе пасажера на главната палуба, където с учудване забеляза, че корабът вече плава с издути марсели, макар да не беше чул от каютата викове или суетене, докато опъват платната. Изтича по стълбите до квартердека, откъдето се виждаше, че замъглените от дъжда светлини на Лашейн вече чезнеха зад подскачащите тъмни форми в пристанището. Лодката, която изоставиха, едва се забелязваше — като очертания на дъсчица върху вълните.

Жената от подемното съоръжение сега беше на щурвала, точно зад гротмачтата, бележеща границата с квартердека. Под качулката на мушамата лицето ѝ едва се виждаше; изглеждаше потънала в размисъл и Джийн забеляза, че всъщност не докосва щурвала. Лявата ѝ ръка бе вдигната нагоре, пръстите — почти свити в шепа, а от време на време тя ги разгъваше и местеше ръка напред, сякаш буташе някакъв невидим предмет.

Над главите им пробяга светкавица и на внезапния проблясък Джийн видя пръснати по палубата, също с мушами с качулки, останалите членове на екипажа, неподвижни и смълчани, вдигнали ръце по същия начин.

Докато гръмотевицата отекваше по Амател, Джийн отиде и застана до жената на кормилото.

— Извинете, можете ли да говорите? — попита я той. — В каква посока се движим в момента?

— На север-североизток — отвърна в унес жената, без да се обърне с лице към него, докато говореше. — Право към Картейн.

— Но това е право срещу вятъра!

— Ние използваме… свой вятър.

— Тури ми го отстрани! — промърмори Джийн. — Трябва да оставя някъде тая котка.

— През люка на главната палуба… в главния трюм.

Джийн понесе рошавия си другар към средата на кораба, намери люка за влизане, плъзна вратата и го отвори. Тясна стълба водеше към слабо осветено помещение шест-седем стъпки по-долу; Джийн видя на пода слама и палети от някакъв мек материал.

— Топките на Переландро, дребосък! — прошепна Джийн. — Как така ми хрумна, че мога да надвия хора, които сами си правят шибаното време?

— Мърр! — обади се котаракът.

— Прав си. Направо съм отчаян. А съм и тъп. — Джийн остави Царствен да си върви и котката леко скочи на един палет в полумрака долу. — Не си надигай главата, коте. Според мен навсякъде тук ще се разхвърчат лайна.

2.

— Хубаво затвори вратата — рече Студеносъщни, когато Джийн се завърна.

— Да пусна ли резето?

— Не. Просто остави времето да си е там, където е.

Докато Джийн слизаше по стълбите, Търпение наливаше бледожълта течност в глинена чаша от кожена торба.

— Е, Джийн, ако не друго, поне едно питие мога да получа, преди да тръгна — каза Локи.

— Какво е?

— Няколко грама нещо си за болката — каза Търпение.

— Така че Локи да спи, докато това става?

— Съвсем не — отвърна Търпение. — Не, за жалост, той и за миг няма да заспи.

Тя вдигна чашата до устните на Локи и с нейна помощ той успя да изгълта съдържанието. Изсумтя и поклати глава.

— С вкус като пикнята на умрял продавач на риба, източена от него няколко седмици след погребението!

— Буламачът върши добра работа — рече Търпение. — Отпусни се сега. Ще видиш, бързо ще те смотае.

— Ох — изпъшка Локи, — не грешиш!

Студеносъщни остави купа с вода до масата. После свали туниката на Локи и разкри бледата кожа и белезите по горната част на тялото му. Личеше си, че жизнеността е напуснала всяка частица от отпуснатите мускули. Студеносъщни намокри един парцал и внимателно избърса мръсната гръд на Локи, ръцете и лицето му. Търпение сгъна надве сивото одеяло и го зави от кръста надолу.

— А сега — някои нужни неща — рече Търпение и взе от един ъгъл на каютата украсена кутия от вещерско дърво.

Прокара ръка над кутията, ключалката прещрака и се отвори, а вътре се видяха няколко полици с малки предмети, като в чанта на лечител. Извади отвътре фин сребърен нож. Отряза с него няколко кичура от мократа коса на Локи и ги сложи на глинения поднос пред Студеносъщни. Когато брадатият се помръдна, ръкавите му се вдигнаха нагоре достатъчно, за да забележи Локи, че на лявата си китка има четири гривни.

— Само няколко дедукции — каза Търпение. — Наглед всичко е тип-топ. Обаче ще се погрижа за порасналите му нокти.

Студенокръвни подложи една купа под дясната ръка на Локи, а Търпение изряза парченца от ноктите му. Локи промърмори, наведе назад глава и въздъхна.

— И кръв — продължи Търпение. — От колкото може да се лиши.

Прободе с ножа два от пръстите на Локи, а той изобщо не реагира. Джийн обаче все повече се притесняваше, докато Студеносъщни събираше червените капки в трета купа.

— Надявам се, че не възнамерявате да запазите нищо от това, след като приключите… — каза той.

— Джийн, моля те! — възпротиви се Търпение. — Дано има късмета да остане жив, когато всичко това свърши!

— Няма да предприемаме нищо необичайно — каза Студеносъщни. — Приятелят ти е с висока цена.

— Така ли се получи? — сопна се Джийн. — Висока цена, а? Високата цена е нещо, което можеш да изпишеш върху етикета на стока, сложена на полицата, или да вкараш в разходната книга, призрачно копеле такова! Недей да говориш за Локи, като че ли…

— Джийн! — рязко го прекъсна Търпение. — Или се овладей, или ще бъдеш овладян!

— Ей, та аз съм спокоен. Застинал като дим от лула — каза Джийн и скръсти ръце. — Виж ме само, изобщо не помръдвам. В момента какво правите?

— Последното, от което имам нужда, е малка глътка издишан въздух — каза Търпение и подържа известно време до устата на Локи едно керамично шише, после му сложи запушалка и го остави настрани.

— Изумително, няма що! — каза замаяният Локи. — Сега махни от мене тоя боклук!

— Не става просто така — рече Търпение. — По-лесно е да унищожиш живота, отколкото да премахнеш несъвършенствата. Това не се променя с магия. Всъщност изобщо не бива да го възприемаш като лечебна процедура.

— Какво, по дяволите, е тогава? — попита Джийн.

— Изместване в неправилната посока — каза Търпение. — Можеш да оприличиш това на неугаснал въглен. Ако от него пламне огън, Локи ще умре. Необходимо е да се изразходва някъде другаде, да унищожи нещо друго. Обезсилим ли го, въгленът угасва.

През следващия четвърт час Джийн наблюдаваше с притеснение, докато Търпение и Студеносъщни използваха странно миришещо черно мастило, за да изрисуват мрежа от преплетени линии върху лицето, раменете и гърдите на Локи. И макар от време на време той тихо да роптаеше, не изглеждаше да изпитва по-голямо неудобство от преди.

Докато съхнеше мастилото, Студеносъщни отиде да донесе висок железен светилник, който постави между масата и илюминаторите със спуснати щори, а Търпение извади три бели свещи от своята кутия.

— Восъчни са, направени в Камор — каза тя. — Заедно с желязната поставка за свещи, пак от Камор. Всичко е крадено, за да може да установим по-силна връзка с клетия ти приятел.

Тя взе да върти в ръце една свещ, чиято повърхност помътня и започна да искри. Студеносъщни използва сребърния нож на Търпение, за да прехвърли кръвта, кичурите и изрязаните нокти на Локи върху восъчната повърхност. Там, вместо да се плъзнат надолу и да се смесят, както очакваше Джийн, няколкото „нужни неща“ потънаха без следа в свещта.

— Давам ти име, вещо подобие! Сътворявам те, носителю на кръв! Сянка на душата, лъжовен съсъд, аз ти давам плътта на жив човек, но не и името на сърцето му. Ти си и не си този човек — каза Търпение и постави свещта в светилника. После двамата със Студеносъщни повториха същата процедура и с останалите две свещи. — А сега трябва да останеш неподвижен — предупреди го Търпение.

— Бездруго не се нося в някакъв шибан танц — напомни ѝ Локи.

Студеносъщни взе парче въже. С негова помощ двамата с Търпение завързаха Локи за масата, като увъртяха десетина пъти въжето между кръста и глезените му.

— Още нещо — каза Локи — преди да започнете. Искам за малко да остана насаме с Джийн. Ние сме… последователи на божество, с което може би не искате да се свързвате.

— Можем да покажем уважение към вашите тайнства — съгласи се Търпение, — но не се помайвайте и не разваляйте нищо от подготвеното.

Двамата със Студеносъщни излязоха от каютата и затвориха вратата, а Джийн приклекна до Локи.

— Търпение е мърлячка и известно време бях в мъгла, но мисля, че част от мозъка ми се завърна — рече Локи. — Та така, да съм изглеждал някога по-нелепо?

— Дали пък се е случвало да не изглеждаш нелепо?

— Я го духай! — засмя се Локи. — Говореше за енд-ликт-ге… нещо си…

— Ендликтгелабен.

— Да, като отвори дума за шибания ендликтгелабен, дали искаше само да ме вбесиш, или говореше сериозно?

— Ами… Исках да те вбеся — направи гримаса Джийн, — но дали пък нямах друго предвид? Сигурно имах. Дали обаче не греша по този въпрос? Не зная. Наистина се надявам да не греша. Когато обаче реших да се чувстваш виновен за всичко, ти стана едно проклето нещастно копеле. Искам това да бъде документирано.

— Ще ти призная, Джийн… Всъщност не искам да умирам. Може би това ме прави долен страхливец. Не се отричам от думите си за маговете — по-скоро съм готов да им пикая в лицата, отколкото да вземам злато от тях, обаче въпреки това не искам да умирам… Не искам!

— Спокойно, спокойно! Единственото, което трябва да направиш, за да го докажеш, е да не умираш!

— Подай ми лявата си ръка! — каза му Локи.

Ръцете на двамата се докоснаха, опряха длани. Локи прочисти гърлото си.

— Уродливи пазителю! Неназовани тринайсети, слугата ти те зове! Зная, че съм човек с толкова много недостатъци, че ако ги изброим тук, ще се забавим. — Локи се закашля и от устата му покапа ясна кръв. — Но аз не се отричам от думите си… Не искам да умра, не и без истинска борба, не и по този начин. Затова нека сърцето ти позволи да наклониш везните в моя полза още веднъж. По дяволите, ако не за мен, направи го за Джийн. Може неговите заслуги да са по-големи от моите.

— Отправяме тази молитва с надежда в сърцата — каза Джийн и отново се изправи на крака. — Още ли те е страх?

— Лайното ми се дръпна.

— Е, в такъв случай едва ли ще оцапаш масата.

— Кучи син! — Локи затвори очи. — Повикай ги. Да започваме.

3.

Малко по-късно Джийн видя, че Търпение и Студеносъщни застанаха от двете страни на Локи.

— Освободи съностоманата! — каза Търпение.

Студеносъщни бръкна в пазвата си и извади скрит под туниката сребърен медальон на верижка. Прошепна разпореждането си, при което и медальонът, и верижката се превърнаха в ярка на цвят бълбукаща течност, която потече на струя по пръстите му и се втвърди във формата на топка, потрепваща в шепата му.

— Живак ли е? — предположи Джийн.

— Не мисля — каза Търпение. — Живакът отравя мозъка на онзи, който го пипа. Металният полусън си е наш. Приема форма според мислите ни и е безвреден като водата. Или почти безвреден.

Маговете разпериха ръце над масата. Тънки нишки се появиха в блещукащата топка полусън в ръката на Студеносъщни и се провряха между пръстите му. Спряха се върху гърдите на Локи, но не се плиснаха небрежно, а паднаха неестествено тежко. Макар че субстанцията беше течна, движеше се на забавен каданс като човек в унес.

Тънките сребърни струйки се обединиха с черните линии върху торса на Локи. Неотклонно и криволичейки, нишките черен метал плъпнаха по рисунката, през всяка извивка и завъртулка. Когато най-после деликатната работа приключи и последната капка полусън падна от ръката на Студеносъщни, всяка линия по кожата на Локи беше точно покрита с тъничък слой от сребърни вълни.

— Усещането ще е доста странно — каза Търпение.

Двамата със Студеносъщни стиснаха юмруци и мигновено сложната плетеница от съностомана изпъкна и на хиляди места се взриви върху кожата на Локи. Локи изви гръбнак, но ръцете на маговете го натиснаха надолу. Полусънят застина във формата на гора от игли.

Като превърнат в жертва на някакъв метален таралеж, сега по Локи имаше безброй тънки колкото косъм стрелички, наместили се в кожата му, без да причинят кървене, следващи нарисуваните линии.

— Клинчар! — каза Локи. — Гаден, проклет студ!

— Съностоманата е на мястото си — рече Търпение, взе съда, който бе използвала, за да улови издишания от Локи въздух, и отиде до светилника.

— Сега те запалвам, вещо подобие! — изрече тя, като отвори съда и обиколи с него трите свещи. — На теб, споделящото дъха, аз давам диханието на живия човек, но не и името на сърцето му. Ти си и не си този човек.

И по знак, който Търпение даде с дясната си ръка, фитилите на трите свещи лумнаха с треперлив бял пламък.

После тя се върна на мястото си редом с Локи. Двамата със Студеносъщни събраха десниците си с опрени върхове на пръстите над гръдта на Локи. Сребърната нишка, използвана по-рано от Търпение, се появи отново, но поради бързите движения Локи едва успя да проследи как двамата магове свързаха ръцете си с нишката както при играта „Прихващане“. Локи потрепери, като си припомни какво беше направил самият Соколар със своята сребърна нишка.

После Търпение и Студеносъщни сложиха свободните си ръце на раменете на Локи.

— Каквото и да се случи сега, Локи — каза Търпение, — не забравяй срама и яда си. Продължавай да ми се ядосваш, ако е необходимо. Мрази и мен, и моя син, и всички Вързомагове от Картейн с все сила, иначе няма да станеш жив от тази маса.

— Престани да ме плашиш — обади се Локи. — Щом всичко свърши, ще те видя.

Джийн тихо се обърна към Уродливия страж: „Уродливи пазителю, ти чу молбата на Локи, а сега чуй моята молба. Гандоло, Баща на богатството, роден съм от търговци и моля да бъда запомнен. Венапорта, Двулика жено, несъмнено ти си се забавлявала с нас и преди. Усмихни ни се сега. Переландро, всеопрощаващ и състрадателен, може и да не сме ти служили вярно, но благодарение на нас всички усти в Камор мълвят твоето име… Аза Гуила — прошепна той и усети как по челото му от нерви се стича струйка пот, — най-добросърдечна сред дамите, надникнах за миг под полите ти, но ти знаеш, че сърцето ми си беше на мястото. Умолявам те да си неотложно заета някъде другаде тази вечер.“

Джийн усети нещо като сърбеж по врата — същото зловещо усещане, което беше изпитал по-преди в присъствието на Соколаря, както и когато Вързомаговете бяха измъчвали него и Локи в Нощния пазар на Тал Верар. Търпение и Студеносъщни бяха дълбоко съсредоточени.

Локи изпъшка и ахна.

Джийн усети в устата си вкуса на метал и се задави, но установи, че гърлото му просто е пресъхнало. Усещаше небцето си като гласпапир, а къде ли беше изчезнала слюнката му?

— Мъки адови — рече Локи и изви гръбнак. — Това… Това е по-лошо от студа.

Дървото на преградите в каютата проскърцваше, сякаш корабът се люшкаше, макар че всички сетива на Джийн свидетелстваха, че „Достигащ звездите“ напредва бавно, но сигурно, както и досега. После се чу дрънченето — отначало слабо, но скоро жълтите алхимични фенери вече се клатеха и сенките в стаята се местеха.

Локи простена. Търпение и Студеносъщни се наведоха напред, все още притиснали раменете му, докато техните докосващи се ръце със сложни движения сплитаха и разплитаха сребърната нишка. В една спокойна обстановка гледката щеше да омагьосва, но сега Джийн далече не беше спокоен. Стомахът го свиваше, сякаш беше ял развалени стриди, които правеха опит да се освободят.

„По дяволите!“ — прошепна Джийн и захапа кокалчетата на ръцете си, както беше обещал. Болката накара надигащата се вълна на гадене да се отдръпне, но атмосферата в стаята ставаше все по-странна. Сега фенерите дрънчаха като чайници, в които водата е кипнала, а белите пламъци на свещите горяха и потрепваха от ветрец, който не се усещаше.

Локи отново простена, по-силно от преди, а докато опъваше въжетата, хилядите връхчета сребърна светлина, забити в торса му, придобиваха зловещ вид.

Чу се пращене, после нещо изплющя като удар с камшик. Алхимичните фенери се натрошиха и стъкълцата се пръснаха из каютата заедно с изпарение, миришещо на сяра. Джийн потрепери, а Вързомаговете започнаха да се олюляват, когато парчетата от фенерите прозвънтяха по пода край тях.

— Много са ме тровили — рече Локи без някаква особена причина.

— Помощ… — просъска Студеносъщни с неестествен глас.

— Как така? Какво ти трябва? — попита вкопченият в една преграда Джийн, обзет от нов пристъп на гадене.

— Не… Не ми трябваш ти…

Вратата на каютата рязко се отвори. Един от помощниците, пренесли Локи с леглото, изтрополи надолу по стълбите, като по пътя свали мократа си мушама. Опря ръце на гърба на Студеносъщни, а краката си разположи така, сякаш помагаше на стария мъж срещу физическа сила. Из каютата бясно се носеха сенки, докато пламъците на свещите трептяха, а на Джийн все повече му се гадеше; той падна на колене.

Разнесе се неестествена вибрация — във въздуха, по палубата и преградите, в костите на Джийн — той имаше усещането, че се е облегнал на огромен часовников механизъм, чиито чаркове се въртят. Досадната вибрация прерасна в болка зад очите му. Джийн си представи, че в черепа му е затворено подлудяло насекомо, което пляска с крила, дращи и хапе всичко, което се намира вътре. Това му дойде в повече; съсипан от ужасните усещания, той наведе глава напред и повърна върху палубата.

Когато свърши, до повръщаното се появи тънка тъмна линия — кръв от носа му. Той изкашля поредица от ругатни заедно с киселините от последната храна, която беше погълнал, и макар че не намери сили да се изправи на крака, успя да извие главата си назад достатъчно, че да види какво става по-нататък.

— Това е твоята смърт, вещо подобие! Ти си този човек! — извика Търпение с треперлив глас. — И не си!

Чу се хрущене като от чупенето на кости, а пламъците на трите свещи ярко припламнаха и се разгоряха толкова бурно, че можеха да погълнат ръцете на Джийн. После почерняха, станаха с цвета на дълбока нощ — една неестествена окраска, чийто вид направо причиняваше болка. Джийн трепна и отмести поглед, а в очите му бликнаха горещи сълзи. Светлината на черните огньове беше бледосива и потопи каютата в багрите на застояла гробищна вода.

Корабното дърво отново потрепери и младият Вързомаг зад гърба на Студеносъщни изведнъж се отскубна от масата, а от носа му рукна кръв. Когато се прекатури, жената от квартердека влезе през вратата, вдигнала ръце, за да заслони очи от неземния блясък. Препъна се в една преграда, но остана права и бързо започна да реди напеви на някакъв груб, непознат език.

„Кой, по дяволите, е на щурвала?“ — помисли си Джийн, докато болнавата сива светлина пулсираше със скорост, съответстваща на ударите на сърцето му, а дори въздухът сякаш се сгъсти от трескавата горещина.

— Вземи тази смърт. Ти си този човек — изпъшка Студеносъщни — и не си този човек. Тази смърт е твоя!

Чу се звук като от нокти, драскащи по плочи на покрив, а после стенанията на Локи се превърнаха в писъци — в най-пронизителните и най-неспирни писъци, които Джийн беше чувал някога.

4.

Болката не беше нещо ново за Локи, но думата „болка“ не съответстваше точно на случващото се, когато двамата Вързомагове го натиснаха надолу и го държаха, докато правеха магиите си.

Около него в помещението настъпи вихрена бъркотия — бяла светлина, ромолящ въздух. Очите му се замъглиха от сълзи, докато дори лицата на Студеносъщни и Търпение кървяха в краищата си като топящ се восък. Нещо се строши и горещи иглички взеха да парят главата и челото му. Видя странно въртящи се жълти изпарения, после изохка и простена, а сребърните иглички, забити в тялото му, изведнъж се сгорещиха, прогонвайки всяко безпокойство, причинено му от обстановката. Сякаш хиляди прашинки като живи въгленчета запълниха неговите пори.

„Пронизан съм! — помисли си той, стисна зъби и преглътна напиращия вик. — Няма нищо. И преди ми се е случвало. Пробождан съм в рамото. В китката. В ръката. Бил съм кълцан, мачкан, удрян с тояга, ритан… Давен. Почти се удавих. Тровиха ме.“

Порови се назад в паметта си в дългия списък от травми, съзнавайки, с една по-дълбоко разположена и все още сравнително чувствителна част от съзнанието си, че изброяването на травмите, за да престане да мисли за причиняването на болка, е както глупаво, така и много смешно.

„Често са ме тровили“ — каза си той и потрепери в пристъп, породен от борбата между смеха и болката от горещите игли.

Подир това чу шум — гласовете на Вързомаговете и Джийн, последвани от скърцане, стонове, затръшване на врата и удари. Докато Локи се мъчеше да овладее положението си, всичко се замъгли. После, след неподозирана по продължителност пауза, най-накрая в мизерното му състояние проникна глас, който бе повече от глас. Представляваше мисъл, оформена от Търпение, чието присъствие той инстинктивно разпозна сега по формите на думите, които се натрапваха в центъра на неговите възприятия: „Ти си… и не си този човек.“

Под жилещите като стършели иглички на съностоманата нещо в Локи се размърда — усети как червата му се напрягат. Качеството на светлината и на въздуха около него се промени; бялото сияние на свещите почерня. Силата в Локи се разгъна като змия и се плъзна нагоре — под ребрата му, зад белите дробове, опря в пулсиращото му сърце.

— М… Мамка му — опита се да каже той, до такава степен обездвижен, че въздухът край устните му не потрепна. После онова нещо в него се надигна, кипна, започна да го прояжда — като врящ катран, който изгаряше всеки орган и всяка кухина между носа му и слабините. Всички досега пренебрегвани кътчета в тялото му изведнъж оживяха в неговото съзнание; изведнъж бяха обзети от чисто вулканична агония.

„Спри! Моля те, спри! Просто направи така, че болката да изчезне — помисли си той, напълно убеден, че предишното му решение е било забравено, скрито под напълно животинския страх на молбата. — Спри болката, спри болката…“

— Ти си… и не си този човек.

Гласът в главата му представляваше слабо ехо над извисяващия се прилив на вътрешния огън. Студеносъщни ли говореше? Или Търпение? Локи вече не можеше да прецени. Ръцете и краката му бяха изтръпнали, разтварящи се в безсмислена чувствена мъгла, надхвърляща ядрото на неговите мъки. Изпаренията заличиха Вързомаговете и всичко, свързано с тях. Масата сякаш пропадна под него, а мракът се надигна като оборващ го сън. Клепачите му потрепнаха и се спуснаха, а остатъкът от благословената безчувственост се разпростря по стомаха, гърдите и ръцете му, задушавайки ада, изригнал там.

„Така да бъде. Не искам да умра, но — богове! — нека тази болка бъде последна.“

Външният свят беше замрял, но в тъмнината все още имаше някакъв шум, негов собствен шум. Слаби удари на сърце. Треперлив сух дъх. Ако беше умрял, със сигурност всичко това щеше да е приключило. Усети тежест в гърдите. Чувство за натиск, като че някой блъскаше сърцето му, но докосването му носеше хлад. Локи се насили да отвори очи, изумен колко много воля се искаше за това.

Ръката върху сърцето му принадлежеше на Дървеницата, а очите, които го гледаха от лицето на мъртвото момче, бяха наситеночерни.

— Болката няма край — каза Дървеницата. — Винаги боли. Винаги.

Локи отвори уста, за да изкрещи, но от устата му не излезе нито звук, чу се само едва доловимо сухо съскане. Направи усилия да помръдне, но крайниците му бяха като от олово. Дори вратът му отказваше да изпълнява нареждания.

„Това не става в действителност“ — опита се да каже Локи, но неизречените думи отекнаха само в главата му.

— Кое ли става в действителност?

Кожата на Дървеницата беше бледа и необичайно отпусната, сякаш плътта под нея се бе сгърчила. Къдрите на косата му се бяха изпънали и висяха безжизнени и отпуснати над помътнелите му черни очи. От гърлото му все още стърчеше стрела от арбалет, покрита с изсъхнала кръв. В каютата беше тъмно и нямаше никого. Дървеницата сякаш беше надвиснал над него, но единствената тежест, която Локи усещаше, беше от студената ръка, натискаща сърцето му.

„Всъщност ти не си тук!“

— И двамата сме тук — каза Дървеницата и докосна стрелата, като че беше вързана на врата кърпа, която го дразни. — Знаеш ли защо все още съм тук? Когато човек умре, неговите грехове се изписват върху очите му. Погледни ме отблизо!

Неспособен да се удържи, Локи се вторачи в ужасните тъмни сфери и видя, че тяхната чернота не е нарушена; изглеждаше груба и на слоеве, сякаш съставена от безброй мънички редове с текст, събрани в плътна маса.

— Не виждам изхода от това място — тихо каза Дървеницата. — Не намирам пътя към онова, което следва.

„Майната му, та ти си бил на дванайсет години — колко ли грехове би могъл да има един…“

— Греховете от пропуснати неща. Греховете на учителите и приятелите ми.

Локи усети още по-голяма смразяваща тежест върху сърцето си.

„Това са глупости, зная го по-добре от теб. Последовател на Уродливия страж съм!“

— И каква работа ти върши това? — попита Дървеницата и избърса браздулиците от стеклата се по врата му кръв, а по белите му пръсти тя остана като кафяв прах. — Май и двамата не видяхме много добро от това!

„Аз съм жрец и би трябвало да зная каква работа върши; не би трябвало да става така! Аз съм жрец на Неназованият тринайсети!“

— Ами… Мога да ти кажа докъде ще стигнеш, ако се доверяваш на хора, чиито истински имена не знаеш.

Отново натискът върху гърдите на Локи се увеличи.

„Аз сънувам, сънувам. Това е само сън.“

— Ти сънуваш. Ти умираш. Може би това е едно и също.

Ъгълчетата на устата на Дървеницата потрепнаха за миг в слабо подобие на усмивка. От усмивките, помисли си Локи, с които награждаваш хора, според теб безкрайно закъсали.

— Е, ти си взел всичките си решения. Нищо не ти остава, освен да провериш кой от двама ни е прав.

— Стой, почакай, недей да…

Болката в гърдите на Локи отново се засили и бързо се разпространи от сърцето навън, като този път беше студена, мъртвешки студена — една непоносима ледена тежест, стегнала го като менгеме. Зад нея се прокрадваше мракът и съзнанието на Локи отново се разби в него като кораб, изхвърлен върху скали.

Интерлюдия Сирашката луна

Най-после те му позволиха да напусне тъмнината и след час на задушаваща безпомощност студеният въздух докосна кожата му. Където и да се намираше мястото на ритуала, пътят дотам бе тежък. Мъжете, които го носеха, не се бяха затруднили особено с относително лекото му тяло, но пък бяха извървели много стълбища по тесни, лъкатушещи ходници. Местен неспирно насам-натам в тъмното, той слушаше пъшкането и шепота на възрастните, както и звука от собственото си дишане в бодливия плъстен чувал, покрил главата му.

Накрая смъкнаха качулката. Локи примигна в полумрака на стаята с висок кръгъл свод, слабо осветена от бледи глобуси, поставени в свещници. Стените и стълбовете бяха от камък, а тук-таме той забеляза украсяващи ги рисунки, олющени от времето. Някъде наблизо капеше вода, но това едва ли бе необичайно за постройка в по-южната част на Камор. Важното беше, че това е човешка обител от каменни блокове и хоросан, без някъде да се вижда дори късче елдерглас.

Локи лежеше по гръб на ниска плоча насред сводестата стая. Ръцете и краката му не бяха вързани, но свободата на движенията му беше силно ограничена. Един мъж коленичи и опря нож в гърлото му. Локи усети острието върху кожата си и тутакси разбра, че с такова острие шега не бива.

— Заречен си и си принуден да пазиш мълчание по всякакъв начин и по всяко време от сегашния момент до претеглянето на душата ти, като се има предвид какво ще правим тук тази вечер — рече мъжът.

— Заречен съм и съм принуден — повтори Локи.

— Кой те зарича и те принуждава?

— Аз сам се заричам и се принуждавам — отговори Локи.

— Да престъпиш това заричане, ще означава да бъдеш осъден на смърт.

— С радост съм готов да бъда осъден, ако се проваля.

— Кой ще те осъди?

— Сам ще се осъдя.

Локи протегна десницата си и докосна кокалчетата на ръката на непознатия. Мъжът се дръпна и остави Локи сам да държи ножа, опрян в гърлото му.

— Ставай, малки братко! — каза му той.

Локи се подчини и върна ножа на непознатия — дългокос, мускулест гариста, водач, когото бе виждал, но чието име не знаеше. Светът, над който господстваше капа Барсави, беше голям.

— Защо дойде тук тази вечер?

— За да бъда крадец сред крадците — отвърна Локи.

— Тогава научи нашия знак. — Мъжът вдигна лявата си ръка с леко разперени пръсти и Локи направи огледалния образ на неговия жест, като плътно притисна длан към дланта на гаристата. — Лява ръка до лява ръка, кожа до кожа — така братята и сестрите ти ще научат, че не идваш с оръжие, че не избягваш да ги докоснеш, че не се смяташ по-горе от тях. Върви и чакай.

Локи се поклони и се премести в сянката на една колона. Пресметна, че помещението е достатъчно голямо, за да побере няколкостотин души. В момента обаче се виждаха само няколко мъже и жени. Изглежда, го бяха довели рано като един от първите послушници, които да положат клетвата за пазене на тайна. Той наблюдаваше, усещайки как стомахът му се присвива от вълнение, докато в стаята внасяха все повече момчета и момичета, сваляха им качулките и ги подлагаха на същото, през което премина той. Кало… Галдо… Джийн… Един по един те се присъединяваха към него и наблюдаваха непрестанното шествие. Другарите на Локи бяха необичайно мълчаливи и сериозни — всъщност той можеше дори да твърди, че и братята Санца проявяват истинско безпокойство. Не че ги винеше.

Под следващата свалена качулка се оказа Сабета. Прекрасните ѝ коси с лъжекестеняв цвят се пръснаха като облак и Локи ухапа едната си буза отвътре, когато ножът докосна гърлото ѝ. Сабета бързо и хладнокръвно се закле с глас, който бе станал малко по-дрезгав през изминалия сезон. Не го удостои с поглед, а отиде при Джентълмените копелета, макар в продължение на няколко секунди той да се бе надявал, че може да предпочете да застане до него. Но Кало и Галдо се дръпнаха встрани да ѝ направят място между двамата, което тя прие. Локи отново ухапа бузата си отвътре.

И петимата гледаха как с помощта на изтръгващото клетва острие към тях се присъединяват още възрастни и още деца горе-долу на тяхната възраст. В потока видяха и познати лица.

Първият беше Тесо Воланти от Половината крони с черната си като катран намазана с гел грива. Бандата на Локи изпитваше към него голямо уважение независимо от факта, че Джийн Танен преди няколко лета безапелационно беше сритал задника му (или точно поради този факт). Следваха го Дебелия Саулус и Още по-дебелия Саулус от резачите на Измамна светлина. Копелдака Доминалдо. Амели Отмъквачката, откраднала достатъчно, за да плати чиракуване при Позлатените лилии. Две момчета и две момичета, сякаш излезли от леговището на Създателя на крадци горе-долу по времето на Локи. А подир всички тях — последната послушница, чиято качулка свалиха: най-малкото дете и единствена дъщеря на абсолютния властелин на каморския подземен свят, Назка Белона Дженавес Анджелиза Барсави.

След като Назка повтори клетвите, тя извади чифт оптикали от кожена торбичка и ги закрепи на носа си. Макар че никой нормален не би ѝ се присмял, че го прави, Локи подозираше, че Назка не би се побояла да ги носи на публични места дори ако не беше дъщерята на капа Барсави.

Локи виждаше по-големите ѝ братя — Пачеро и Анджаис — в редовете на по-възрастните послушници, макар мястото им да беше сред новаците. Усмихната, тя дойде при Локи и леко го побутна, за да спре да се обляга на стълба.

— Здрасти, Ламора! — прошепна момичето. — Искам да застана до някое грозно момченце, за да изглеждам по-добре.

Тя със сигурност няма такава нужда, помисли си Локи. С десетина сантиметра по-висока от него, Назка вече приличаше много на Сабета — по-скоро жена, отколкото момиче. По някакви причини тя също така имаше слабост към Джентълмените копелета. Локи беше започнал да подозира, че „дребните услуги“, правени някога от Отец Окови на капа Барсави, не са били толкова дребни, колкото той разправяше, а на Назка бе известна поне част от историята. Не че тя някога говореше по въпроса.

— Радвам се, че те виждам на евтините места като нас, Назка — каза Сабета, като грациозно избута Джийн, застанал зад Локи. Локи усети тръпки по гърба си.

— В нощ като тази няма такива работи — каза Назка. — Просто сме крадци сред крадците.

— Жени сред мъжете — допълни я Сабета, като престорено въздъхна.

— Бисери сред свинете — добави Назка и двете се разкискаха, а страните на Локи пламнаха.

Беше ранна пролет през седемдесет и седмата година на Аза Гуила, месец Маринел, времето на празното небе. В нощта, наричана Сирашката луна, когато според древния терински обичай Локи и всички, подобни нему, ставаха с една година по-големи.

В тази нощ веднъж в годината младите крадци бяха изцяло посвещавани в тайнствата на Уродливия страж някъде в тъмните ронливи дълбини на стария Камор.

Доколкото Окови можеше да прецени, това стана в нощта, в която Локи навърши тринайсет години.

Дневните занимания започнаха с уреждането на подходящо приношение.

— Да хвърлим тортата по ей онзи човек! — предложи Джийн.

Следобедът преваляше и двамата с Локи дебнеха в една уличка точно до Авенюто на петимата светци в Арката на фонтана, богаташкия район.

— Изглежда подходящ — съгласи се Локи и премери на ръка тежестта на извънредно важния пакет — ленена хартия, увита около дървена рамка с формата на куб върху здрава дървена основа; всяка страна — с дължина петдесетина сантиметра. — Ти откъде ще се появиш?

— От дясната му страна.

Двамата тръгнаха в противоположни посоки — Джийн — право на изток към авенюто, а Локи — към западния край на уличката, откъдето да се насочи на север по успоредното Авеню на лаврите и като заобиколи по дългия път, да пресрещне набелязаната цел.

Арката на фонтана несъмнено беше квартал с качества; човек можеше да направи този извод дори само от броя на слугите по улиците, както и от начина, по който жълтодрешковците се разхождаха спокойно по градини и авенюта — с идеално излъскани портупеи, ботушите им блестяха, мундирите и шапките им изглеждаха неподвластни на времето. Назначаване в подобни райони получаваха само наблюдатели с връзки, а онези, които го постигаха, веднага вземаха мерки да имат освен функционална и декоративна роля, за да не бъдат преместени на място, където цари по-голямо оживление.

Зимата в Камор можеше да бъде приятна, стига небето да не пикаеше върху ти като старец, изгубил контрол над пикочния си мехур. Днес топлото слънце и прохладният ветрец връхлитаха кожата едновременно, така че лесно можеше да се забравят хилядата и един начини, по които градът задушаваше, запарваше, смърдеше и караше да те избива пот. Локи бързо извървя на север разстоянието между две пресечки, после зави надясно и излезе на Булеварда на изумрудената стъпка. Както беше облечен — с дрехи на слуга, беше напълно приемливо момче като него да се носи с недостойна скорост из града заедно със странния си товар.

Там, където булевардът се пресичаше с Авенюто на петимата светци, Локи отново зави надясно и веднага откри набелязания обект. Беше стигнал с петдесет метра по-близо до пресечката от него, така че разполагаше с достатъчно време да забави ход и да преоцени положението. Край на бързането — на тази улица той се превърна в олицетворение на предпазливостта: изпълнителен млад слуга, носещ чуплива пратка с благоразумен темп. Четирийсет метра… трийсет метра… Ето го и Джийн, приближаващ жертвата отзад.

Когато останаха двайсет метра, Локи леко се отклони, за да стане ясно, че не е възможно да има сблъсък, ако той и непознатият продължат по пътя си. Десет метра… Джийн почти се беше изравнил с лакътя на мъжа.

Преди последните пет метра Джийн побутна жертвата изотзад, като така го засили точно в нужната посока с достатъчно инерция, за да се блъсне право в пакета, увит с ленена хартия. Локи се постара чупливият куб да се строши веднага, заедно с осемкилограмовата торта с есенции и глазура, която беше в него. Голяма част от съдържанието падна на паважа със звук като плясъка от месо, хвърлено на касапски тезгях, а останалото се изсипа върху Локи, който мигом изкусно падна на задните си части.

— О, богове! — извика той. — Ти ме съсипа!

— Почакай, аз… Съвсем не… По дяволите! — извика жертвата, отскочи назад, за да не стъпи в размазаната торта, и провери дали има петна по дрехите. Беше охранен тип със заоблени рамене, облечен прилично, с гладка кожена поставка за мастило на десния маншет, което говореше за живот зад писалище. — Блъснаха ме изотзад!

— Самата истина — намеси се Джийн, облечен не по-зле от жертвата и също толкова широкоплещест, въпреки че беше три пъти по-млад. Джийн носеше пет-шест калъфа за свитъци. — Спънах се във вас съвсем случайно, господине, и ви дължа извинение. Обаче ние двамата съсипахме тортата на горкия слуга.

— Едва ли вината е моя — каза жертвата и грижливо изчисти няколко капки глазура от бричовете си. — Аз просто се оказах по средата. Стига, момче, стига! Няма защо да плачеш.

— Има защо, господине — каза Локи, който подсмърчаше така умело, както по времето, когато беше в Хълма на сенките. — Господарят ще ми одере кожата и ще я използва за подвързия!

— Горе главата, момче! Всеки е гощаван с камшика от време на време. Ръцете ти чисти ли са? — попита жертвата и неохотно подаде ръка на Локи, за да се изправи. — Голяма работа, някаква торта!

— Не е „някаква торта“ — хлипаше Локи. — Направена е за рождения ден на господаря, поръчана беше преди месец. Царска торта от „Закаста“. Цялата е алхимия и есенции.

— От „Закаста“, значи — повтори Джийн и възхитително показа колко е впечатлен. — Дявол го взел, ама че късмет!

— Струва колкото годишната ми заплата — измънка Локи. — Подир това още две години няма да ми дават заплата на възрастен. И кожата ми ще одерат, и джоба ми ще изпразнят!

— По-полека — взе да го утешава Джийн. — Ние не можем да ти намерим нова торта, но поне можем да върнем парите на господаря ти.

— За кои „ние“ говориш? — обърна се жертвата към Джийн. — Да му се не види! Кое си ти, момче, та да говориш от мое име?

— Джотар Тратис, стажант-адвокат — осведоми го Джийн.

— Нима? На кой адвокат?

— На госпожа Донатела Вирикона — отвърна Джийн с едва забележима усмивка. — При Мераджио.

— Ох! — изпъшка жертвата, сякаш Джийн току-що беше насочил арбалет към интимните му части. Госпожа Вирикона беше сред най-известните адвокати в Камор и служеше за рупор на няколко от най-могъщите благороднически родове. Всеки, който разнася свитъци, за да преживява, знаеше нейния печат. — Ясно… Обаче…

— Дължим крона на клетото момче — каза Джийн. — Хайде, ще си поделим сумата. Дори да съм се спънал във вас, вие със сигурност можехте да го избегнете, стига да внимавахте повече.

Локи скри усмивката си, която иначе щеше да бъде от ухо до ухо.

— Само че…

— Ето, аз имам достатъчно джобни пари — каза Джийн, сложил два златни тайрина на дясната си длан. — Положително това не би затруднило и вас.

— Обаче аз…

— Откъде сте, да не сте верарец? Толкова ли сте стиснат, че даването на два тайрина да ви се вижда непосилно? Ако е така, кажете ми името си, за да съобщя на господарката си кой не желае…

— Добре — съгласи се мъжът, протегнал ръце към Джийн. — Ще платим за проклетата торта. Наполовина.

Той даде два златни тайрина на Локи и видя, че Джийн направи същото.

— Благодаря ви, господа! — каза Локи с треперещ глас. — Ще имам известни неприятности заради станалото, но те далеч няма да са такива, каквито можеха да бъдат.

— Разбираемо е — каза Джийн. — Нека боговете бъдат с вас, нека бъдат и с двама ви!

— Добре, добре! — сопна се по-възрастният мъж. — Следващия път, когато носиш торта, момче, внимавай повече!

И той си тръгна, без да каже друго.

— Чувството за вина е нещо прекрасно — въздъхна Локи, като събираше пръснатия боклук от падналата „торта“ — ужасна смесица от старо брашно, стърготини и бял хоросан, струващи една стотна от онова, което му даде набелязаната жертва. — Тази вечер всеки ще представи по един истински тайрин.

— Мислиш ли, че Окови ще бъде доволен?

— Да се надяваме, че в крайна сметка Благодетеля ще бъде доволен — ухили се Локи. — Чакай да събера боклука и ще намерим място, където да го оставим, иначе жълтодрешковците ще ми строшат главата. Вкъщи ли се връщаме?

— Да, по заобиколен път — каза Джийн. — Ще се видим след половин час.

— И тогава тоя тип се отдръпна, сякаш Джийн жонглираше с пет скорпиона — разказваше Локи около половин час по-късно. — А Джийн взе да го нарича скръндза, талверарец и какво ли не, така че горкото копеле с радост му даде двете жълтици.

Локи щракна с пръсти, а близнаците Санца любезно му изръкопляскаха. Кало и Галдо седяха един до друг върху масата в кухнята на стъкленото леговище, презрели използването на нещо толкова тривиално като столове.

— Това ли е вашата дан? — попита Кало. — По тайрин на човек?

— Сумата е впечатляваща — отвърна Джийн. — И смятаме, че положихме известни усилия, за да го постигнем. Въпрос на артистични заложби и така нататък.

— Отне ни два часа да направим тортата — обясни Локи. — А да бяхте видели актьорската игра! Сякаш бяхме на сцената. Сърцето на мъжа направо се сви, толкова тъжен и самотен изглеждах.

— В такъв случай изобщо не е било изпълнение — каза Галдо.

— Я вземи да ми излъскаш камата, Санца! — рече Локи и направи сложен жест, какъвто каморците правеха на публично място, само ако искаха да започне въргал.

— Дадено, само да донеса едно парцалче от кухнята, а през това време ти ми начертай на карта къде си я крил всички тези години.

— О, бъди справедлив — намеси се Кало. — Забелязваме я лесно, стига Сабета да е в стаята.

— Както в момента? — попита Сабета, появила се иззад завоя на тунела, през който се влизаше в леговището.

Фактът, че Локи не умря мигновено, може да бъде сметнат като доказателство, че човек от мъжки пол остава жив и когато всяка капка топла кръв в тялото му тутакси се събере в областта на бузите му.

Сабета беше положила много усилия. Лицето ѝ беше поруменяло, няколко кичура се бяха измъкнали от здраво вързаната ѝ на опашка коса, а през отвореното деколте на бежовата ѝ туника потта по кожата ѝ проблясваше. Обикновено очите на Локи щяха да са вторачени в Сабета, сякаш свързани с гореспоменатата туника посредством невидими въжета, но сега той се престори, че нещо невероятно важно току-що се с появило в празния ъгъл на кухнята.

— Кога ли вие двамата ще престанете да дразните Локи? — попита Сабета. — Ако някой от вас изобщо има косми по топките, то те сигурно са нарисувани с четка.

— Много ни засегна — каза Кало. — Но добрият тон ни пречи да ти отвърнем със същото.

— Обаче — обади си Галдо, — ако разпиташ наоколо някои от Позлатените лилии, ще разбереш, че твоето…

— Значи, сте посещавали „Позлатените лилии“? — възкликна Джийн.

— Ами — закашля се Кало… — по-скоро се канехме да посетим… Хм… Позлатените лилии и хипотетично…

— Хипотетично — повтори Галдо. — Чудесна дума. Хипотетично!

— О, знам ли? Типично за вас двамата е да накарате някой друг да свърши цялата работа, нали? — завъртя очи Сабета. — Каква е тогава вашата дан?

— Червено вино — каза Кало. — Две дузини бутилки. Взехме ги назаем от полуслепия стар копелдак точно до Пътя на въжарите.

— Влязох, облечен като франт — каза Галдо, — и докато му ангажирах вниманието из магазина, Кало, безшумно като паяк, влизаше и излизаше през задния прозорец.

— Много лесно беше — каза Кало. — Нещастникът не е в състояние да различи кучи гъз от кофа с помия дори ако му позволиш да отгатва до три пъти.

— Във всеки случай Окови каза, че може да ги използват за тостове след церемонията — каза Галдо. — Понеже целта бездруго е да се освободим от донесеното.

— Хубаво! — рече Джийн и почеса едва различимия тъмен мъх по тежката си челюст. — А ти, Сабета, какво направи?

— Да, ти какво предложи? — попитаха едновременно близнаците.

— Отне ми по-голямата част от деня и не беше лесно, но тези ми харесаха — каза Сабета и измъкна иззад гърба си три гладки палки от вещерско дърво. Едната палка беше нова, по втората имаше умерен брой вдлъбнатини, а третата изглеждаше така, сякаш са я използвали да чупят глави през цялото време, докато са съществували Джентълмените копелета.

— Шегуваш се — каза Галдо.

— Майната ти, не говориш сериозно! — рече Кало.

— Очите не ви лъжат — каза Сабета, като въртеше палките с ремъците им. — Няколко от наблюдателите в този известен с бдителността си град несъмнено са оставили кой знае къде своите добре убеждаващи палки.

— О, богове! — възкликна Локи, а възхищението и смайването свиха на объркана топка червата в корема му. Самодоволството му, че е измъкнал половин крона от клетия глупак в Арката на фонтана, изчезна. — Та това… Та това е произведение на изкуството!

— О, благодаря! — каза Сабета и престорено се поклони на присъстващите. — Ще си призная, само две успях да сваля от коланите. Третата се въргаляше в наблюдателния пункт. Прецених, че нямам право да се откажа от подобно изкушение.

— Но защо не ни каза какво правиш? — попита Локи. — Сама да гониш стражи…

— А ти казвал ли си някога на някого какво възнамеряваш да правиш?

— За всеки случай обаче можеше да използваш нечии силни очи или да отвлечеш вниманието — каза Локи.

— Да, но вие бяхте заети. Видях ви с Джийн, докато печахте тортичката си.

— Хвалиш се — обади се Кало. — Опитваш се да направиш впечатление.

— Мислиш си, че ще има избор — свенливо додаде Галдо.

— Окови твърди, че всяка година има такава възможност — каза Сабета. — По-добре е да се откроявам. Вие двамата никога ли не сте мислили по въпроса?

— За пълен жречески сан? — Кало се изплези. — Не е в нашия стил. Не ни разбирай погрешно, обичаме Уродливия страж, но ние двамата…

— Това, че пием, не означава, че искаме да станем кръчмари — заключи Кало.

— Ами ти, Джийн? — попита Сабета.

— Интересен въпрос — каза Джийн, свали оптикалите си и ги избърса с ръкава на туниката, докато говореше. — Бих се изненадал, ако Уродливия страж иска някой като мене да бъде посветен. Моите родители положиха клетва пред Гандоло. Аз предпочитам да си мисля, че съм добре дошъл там, където съм бил поставен от боговете, но не смятам, че изобщо съм предопределен за жрец.

— А ти, Локи? — тихо попита Сабета.

— Аз май не съм мислил по въпроса. — Това беше лъжа. На Локи винаги му бяха правили силно впечатление намеците на Окови за жреческото съсловие на Уродливия страж, но не беше сигурен какво очаква да чуе от него Сабета. — А ти, изглежда, си мислила?

— Мислих. — На лицето ѝ се изписа онази нейна усмивка, която приличаше на слънце, надничащо иззад облак. — Искам го. Искам да зная защо Окови непрекъснато се подсмихва. И искам да победя. Искам да стана най-добрата…

Беше прекъсната от отекващо дрънчене, идващо от входния тунел. Това можеше да бъде само Окови, връщащ се в леговището, след като е подготвил необходимото за вечерта. Той се подаде иззад ъгъла и се ухили, когато ги видя събрани заедно.

— Добре, добре! — промърмори Окови и каза на близнаците: — Виното ще бъде внесено от хора, по-свободни от вас. Вярвам, че всички останали носят дарове, нали? — Той изглеждаше доволен, като видя, че му кимат. Локи долови блясъка на необичайна възбуда в очите му въпреки черните кръгове под тях. — Отлично. Тогава да вечеряме набързо, преди да тръгнем.

— Трябва ли да се обличаме специално или да се къпем за случая? — попита Сабета.

— О, не, мила моя, не. Нашият храм е от прагматичните. Пък и няма полза да се разкрасявате, след като ще ви слагат чували на главите. Престорете се на изненадани. Това е единствената малка тайна, която ви издавам предварително.

Когато няколко мъже и жени, използвайки сгъваема дървена рамка, окачиха завеси върху вратата, през която бяха внесли послушниците, през събралите се крадци премина шепот. Като изключим няколко отдушника на тавана, доколкото Локи виждаше, вратата беше единственият вход към стаята. Край завесите застанаха на пост стражи — сериозни биячи с дълги кожени палта, приготвили сопи и секири. Окови беше обяснил, че целта им е да осигурят спокойствие за ритуала. Отвън сигурно имаше още стражи — цяла система от хора, дебнещи край всеки път, които би могъл да използва външният човек, за да шпионира ритуалите на Сирашката луна или да им попречи.

В сводестото помещение имаше около стотина души — една малка част от жителите на Камор, за чийто живот се предполагаше, че е управляван от бога със скритото име, но това според Окови съставляваше естеството на предаността. Лесно е да се мънкат молитви и проклятия в решителни мигове, а далеч по-неудобно е да се спотаиш неизвестно къде в единствената нощ от годината, когато послушниците наистина се събират.

— Това е храмът на църквите, които нямат храмове — каза жена със сива пелерина с качулка, като пристъпи в средата на залата. — Това е церемония на орден, който няма церемонии.

— Отче на нашата орис, ние посвещаваме тази зала на твоята цел, за да се съединим с милосърдието ти и да узнаем твоите тайнства. — Това каза Окови с плътния си и звучен глас. Той застана редом с жената, облечен в одежди като нейните. — Ние сме крадци сред крадците, споделяме една съдба. Пазители сме на знаци и думи за приобщаване; дошли сме без злоба или лоши помисли.

— Това са нашето призвание и нашият занаят, дадени ни с любов от вас. — Третият говорещ беше заклелият послушниците да пазят тайна гариста, облечен сега със сиви одежди. — Отче на сенките, ти, който ни учиш да вземаме онова, за което ни стига смелостта, приеми нашата вяра.

— Ти ни научи, че можем да си осигурим и да споделим един добър живот — каза жрицата.

— Крадците благоденстват! — скандираше тълпата.

— Ти ни научи на силата на нашите умения и на нуждата от тях — каза Отец Окови.

— Богатите помнят!

— Ти ни даде мрака за щит — каза третият жрец. — И ни научи колко благословено е другарството.

— Ние сме крадци сред крадците!

— Благословени да са бързите и смелите — каза Окови, като се придвижи към предната част на залата, където имаше каменен блок, покрит с черна копринена драперия. — Благословени да са търпеливите и бдителните. Благословени да са помагащият на крадеца, криещият крадеца, отмъщаващият за крадеца и помнещият крадеца, защото тяхна ще е нощта.

— Да наследим нощта! — скандира тържествено тълпата.

— Събрали сме се в мир, в името на нашия Благодетел, Тринайсетия принц на Земята и Небесата, чието име се пази — каза жрицата и зае място отляво на Окови. — В тази нощ, нощта на Сирашката луна, той предявява своето право да си спомним за него.

— Има ли между нас готови да постигнат тържествено споразумение с този храм и да положат клетвата на присъединяването? — попита третият жрец.

Това беше най-важният момент. Всеки крадец, както и всеки, дори бегло свързан с живота на престъпник, беше добре дошъл в тази компания, стига да положеше клетва за пазенето на тайна. Но онези, предприемащи следващата стъпка с клетвата за присъединяване, обявяваха, че са избрали Неназования тринайсети за свой властелин. Те със сигурност нямаше да обърнат гръб на другите богове от теринския пантеон, обаче до края на живота си щяха да отправят най-пламенните си молитви и най-хубавите си жертвоприношения към властелина. Дори децата, подготвяни за жреци, не полагаха официално клетва за членство, докато не навършеха дванайсет, а пък много хора никога не полагаха клетвата, защото предпочитаха да проявяват известна почит към всички богове, вместо по задължение да почитат само един бог.

Назка беше първата, която пристъпи напред, а после, притеснени, я последваха като прииждащи води всички останали. Щом послушниците се наредиха с цялото достойнство, на което бяха способни, Окови вдигна ръце нагоре.

— Веднъж взето, това решение не подлежи на отменяне. Боговете ревностно държат на клетвите и няма да позволят да се отречете от вашата. Затова или вземете премислено решение на трезва глава, или стойте настрани. Не е срамно, ако в момента все още не се чувствате готови.

Никой от послушниците не се отказа. Окови плесна три пъти с ръце, а ехото обиколи свода.

— Приветствайте Уродливия страж! — изрекоха едновременно тримата жреци.

— Спрете!

В далечната част на помещението отекна нов глас и иззад хората, които гледаха, се появиха трима мъже с черни одежди и маски, следвани от жена с червена рокля. Нахлуха в пътеката посред залата, като разблъскваха послушниците, и застанаха в редица между тях и олтара.

— Веднага спрете! — Говореше мъж, чиято маска представляваше стилизирано бронзово слънце с релефни лъчи, излизащи от зловещо, смръщено лице. Той хвана Галдо за врата и го повлече напред. — Сега Слънце ви заповядва! Аз изгарям сенките ви, прогонвам нощта и изкарвам на светло вашите грехове! Честните стават с изгрева ми и си лягат, когато залязвам! Аз съм господар и владетел на почтеността. Кой си ти, та да ми се противопоставяш?

— Крадец сред крадците съм.

— Приеми моето проклятие. Нощта ще бъде твоят ден, а бледата луна — твоето слънце.

— Приемам проклятието ти като благословия на небесния ми господар — каза Галдо.

— Дали той говори от името на всички ви?

— Да, от името на всички ни говори! — извикаха послушниците. Слънце хвърли Галдо на земята — при това грубо — и обърна гръб на останалите.

— А сега чуйте думите на Правосъдие — каза жената с червената рокля, която беше къса и с цепка. Беше с кадифена маска като онези, използвани от магистратите на Херцога, за да крият своята самоличност. Правосъдие улови Назка за раменете, дръпна я към себе си и я принуди да коленичи. — Аз всичко претеглям, а златото струва най-скъпо, но ти нямаш злато. Изреждам всички имена и най-много се радвам на имената с титли, но ти си от най-долен произход. Коя си ти, та да ми се противопоставяш?

— Аз съм крадла сред крадците.

— Приеми проклятието ми. Всички, които ми служат, ще бъдат нащрек за твоите грешки, слепи за добродетелите и глухи за молбите ти.

— Приемам проклятието ти като благословия на небесния ми господар — каза Назка.

— Дали тя говори от името на всички ви?

— Да, от името на всички ни говори!

Правосъдие запрати Назка в тълпата и им обърна гръб.

— Аз съм Наемника — каза мъж в черни одежди, с кафява кожена маска. Преметнал беше щит и палка на гърба си. Той сграбчи Джийн. — Залоствам всяка врата, вардя всяка стена. Водя на каишка по-добрите. Пълня канавките с вашата кръв, за да си изкарвам хляба. Писъците ви са музиката, която слушам. Кой си ти, та да ми се противопоставяш?

— Аз съм крадец сред крадците.

— Приеми проклятието ми. Ще те преследвам на слънце или под звезди. Ще те използвам и ще те накарам да предадеш братята и сестрите си.

— Приемам проклятието ти като благословия на небесния ми господар — каза Джийн.

— Нима? — Мъжът силно разтърси Джийн. — Дали той говори от името на всички ви?

— Да, от името на всички ни говори!

Наемника пусна Джийн, изсмя се и се обърна с гръб. Локи се промъкна между няколко послушници, за да бъде първият, който ще помогне на Джийн да се изправи на крака.

— Аз съм Възмездие — каза последният от новодошлите — мъж, по чиято черна маска нямаше украса. Той размаха клуп от въже на палач, спусна го върху главата на Тесо Воланти и дръпна момчето към себе си. Тесо направи гримаса, улови въжето и се помъчи да запази равновесие. — Добре ме чуйте! Аз съм отказът от милосърдие. Олицетворявам целесъобразността. Аз съм подпис върху късче от пергамент. И от това се умира: чиновници, гербови марки, восъчни печати. Вземам малко, сговорчив съм и винаги съм гладен. Кой си ти, та да ми се противопоставяш?

— Аз съм крадец сред крадците — прошепна Тесо.

— А дали те ще увиснат заедно с теб на въжето заради другарството ви, за да разпределите смъртта поравно между всички, както плячката?

— Не са ме хванали още — изрева момчето.

— Приеми проклятието ми. Ще те чакам.

— Приемам проклятието ти като благословия на небесния ми господар — каза Тесо.

— Дали той говори от името на всички ви?

— Да, от името на всички ни говори!

— Всички сте родени за бесилото! — Мъжът освободи Тесо от примката и се обърна с гръб. Воланти се олюля назад, но Кало и Галдо му попречиха да падне.

— Тръгвайте си, фантоми! — извика Окови. — Тръгвайте си с празни ръце! Кажете на господарите си колко малко ни е страх от вас и колко силно ви презираме!

Четиримата облечени в роби опоненти се придвижиха по пътеката, докато не изчезнаха от погледа на Локи някъде зад тълпата в близост до входа на залата.

— А сега се пригответе за клетвата си — каза Окови.

Жрицата остави на олтара книга с кожена подвързия, а жрецът сложи редом с нея тенекиен леген. Окови посочи Локи. Скован от вълнение, Локи се качи до олтара.

— Как се казваш?

— Локи Ламора.

— Дали си верен и предан слуга на нашия Тринайсети бог, чието име е запазено в тайна?

— Да.

— Дали в служба на бога ти посвещаваш мисъл, слово и дело, от сега до времето, когато претеглят душата ти?

— Да.

— Ще подпечаташ ли тази клетва с кръв?

— Ще я подпечатам с кръв върху знак за моя занаят.

Окови подаде на Локи церемониален нож от закалена стомана.

— Какъв е знакът?

— Жълтица, открадната от собствените ми ръце — отвърна Локи.

Използва ножа, за да прободе левия си палец, а после изстиска кръв върху златния тайрин, спечелен от номера с тортата. Сложи монетата в легена и върна ножа на Окови.

— Това е законът на човеците — посочи Окови книгата с кожена подвързия, — според който не бива да се краде. Какво е за теб този закон?

— Думи върху хартия — каза Локи.

— Значи, не признаваш и отхвърляш този закон?

— От дъното на душата си — каза Локи, наведе се и плю върху книгата.

— Нека сенките знаят, че си един от тях, братко. — Окови допря хладна лъскава монета до челото на Локи. — Благославям те със сребро, което е светлината на луните и звездите.

— Благославям те с прахта по паважа, по който вървиш — каза жрицата и мазна малко кал по дясната буза на Локи.

— Благославям те с водите на Камор, носещи богатството, което ти се надяваш да откраднеш — каза следващият жрец и докосна с мокри пръсти лявата буза на Локи.

И така, без суетене и без да изгубят ритъма, те преминаха през клетвата за приемане. Разгорещен от гордост, Локи се присъедини към останалите момчета и момичета, макар че остана на няколко крачки от тях.

Ритуалът продължи. Следващите бяха Назка, после Джийн, Тесо и Сабета. Отвсякъде се понесе одобрителен шепот, когато Сабета предложи своя дар от крадени палки. Оттам нататък нещата продължиха гладко, докато единият от братята Санца не беше привикан да излезе напред. Двамата се качиха заедно на олтара.

— Един по един, момчета! — предупреди ги Окови.

— Ще го направим заедно — каза Кало.

— Смятаме, че Уродливия страж не би искал да стане другояче — каза Галдо и двамата се уловиха за ръце.

— Добре тогава — ухили се Окови. — Ваш ще е проблемът, ако той би искал това, младежи. Как се казвате?

— Кало Джакомо Петруцо Санца.

— Галдо Кастелано Молитани Санца.

— Дали вие двамата сте предани слуги на Тринайсетия бог, чието име се пази?

— Да!

— Посвещавате ли своята мисъл, своите слова и дела, за да му служите от сега до претеглянето на вашите души?

— Да!

Щом братята Санца приключиха, останалите послушници положиха клетвите си без по-нататъшни усложнения. Окови се обърна към събралото се множество, докато другарите му жреци отнесоха пълния с дарове леген. По-късно същата нощ щяха да предоставят съдържанието му на тъмните води на Желязно море.

— Сега остава едно: възможността за избор. Ние, жреците на Уродливия страж, не сме много на брой и са малко онези, които са призвани да влязат в нашите редове. Внимателно помислете дали ще предложите себе си за третата и последна клетва — клетвата да служите. Нека онези, които не го желаят, застанат до другарите си отстрани. А онези, които държат да направят избора, нека останат там, където са.

Тълпата от послушници бързо се разпръсна. Имаше колебаещи се, но върху лицата на повечето, сред които бяха Джийн и братята Санца, беше изписано пълно доволство. Локи безмълвно се замисли… Дали наистина желаеше това? По този начин ли ставаше? Не се ли очакваше да има знаци, поличби, някакъв вид напътствия? Може би най-добре да отидеше встрани…

Той изведнъж осъзна, че единственият човек, останал редом с него, е Сабета.

В позата ѝ нямаше колебания — със скръстени ръце и леко вирната брадичка, тя сякаш стоеше в очакване физически да се противопостави на всеки, поставящ под въпрос чувствата ѝ. Гледаше Локи косо и с очакване.

Това ли беше знакът? Какво ли щеше да си помисли тя за него, ако той се откажеше от дадения шанс? Мисълта, че няма да прояви кураж колкото Сабета, докато стои точно пред нея, беше като нож, забит в корема му. Локи изправи рамене и кимна на Окови.

— Две храбри души — тихо каза Окови. — Коленичете и безмълвно наведете глави. Ние тримата ще се помолим за напътствие.

Локи падна на колене, допря длани, затвори очи и мислено помоли Уродливия страж да не го кара да допусне някоя ужасна грешка пред Сабета. После осъзна, че да отправя в такъв момент молитва за собствените си проблеми, може да се сметне за богохулство. „Мамка му!“ — това бе следващата му мисъл, а това, разбира се, беше още по-лошо.

Опита се от уважение да не мисли за нищо и се заслуша в шепота на възрастните. Известно време Окови и неговите хора разговаряха настрани. Най-после Локи чу стъпки, които се приближаваха.

— Един ще бъде избран — каза жрицата — и ще трябва да отговори направо. Откаже ли този шанс, никога вече няма да го получи.

— В това ни ръководят някои дреболии — каза дългокосият гариста. — Знаци от миналото. Доказателства за деянията ви. Неуловими поличби.

— Но Благодетеля не взема трудните решения вместо нас — каза жената. — Ние се молим нашият избор да отговаря на неговите, а по този начин — и на нашите интереси.

— Локи Ламора — тихо каза Отец Окови, сложил ръце на раменете на Локи. — Призован си да служиш на Тринайсетия принц на Земята и Небето, чието име се пази. Какъв е твоят отговор на неговия зов?

С разширени от вълнение очи Локи погледна първо Окови, после — Сабета.

— Аз… — прошепна той, но после се изкашля и заговори по-ясно. — Аз… Аз трябва… Съгласен съм.

В сводестата зала се разнесоха приветствени викове, но изражението на Сабета в този миг пресече вълнението на Локи. Беше добре познато му изражение, каквото самият той използваше: лицето по време на игра, пълна безизразност, маска на безразличие, която цели да скрие по-дълбоки чувства.

Като имаше предвид държанието ѝ по-рано, Локи лесно се досети кои са тези по-дълбоки чувства.

1.

Всичко, което не беше наред, мигом достигна своя апогей: писъците на Локи, убийственият световъртеж на Джийн и бълващите сажди пламъци на светилниците, изпълващи помещението с мъртвешка липса на светлина като вода, напълнила гроб.

В горещия въздух се усети разтърсващо костите вибриране — усещане, че нещо огромно и невидимо минава с висока скорост край тях. После черните пламъци на светилниците угаснаха и стаята потъна в истински мрак. Писъците на Локи заглъхнаха в хрипливи вопли.

Силите напуснаха Джийн. Притиснат от гаденето като от тежък хамут, той се прекатури и брадичката му се удари в палубата със сила, достатъчна, за да му навее спомени за някои от по-неуспешните му участия в улични побои. Реши да си поеме дъх само докато сърцето му отброи няколко удара, но тези мигове се превърнаха в минути, докато не се съвзе.

Най-после някой от свитата на Търпение блъсна вратата на каютата, за да я отвори, и слезе по стълбите с фенер в ръка. Треперливата жълта светлина позволи на Джийн да види картината.

Търпение и Студеносъщни все още стояха на крака в пълно съзнание, но се бяха вкопчили един в друг, за да се крепят. Двамата млади Вързомагове лежаха на пода, но Джийн не беше в състояние да си наложи да се безпокои дали са живи, или мъртви.

— Архилейди! — каза новодошлата с фенера.

Търпение отпрати жената с трепереща ръка.

Джийн се опря на едното си коляно и изстена. Гаденето все още беше като след десетократно по-голямо от обичайното препиване, носещо усещането за ритник в главата, но мисълта, че Търпение е на крака, жегна достатъчно гордостта му, за да усети прилив на сили. Той примигна. Все така чувстваше дразнещо възпаление в ъглите на очите си и се закашля. Свещникът, почернял от сажди, бе обвит от смрадлив пушек. Жената с фенера със замах отвори илюминаторите към кърмата и благословен свеж езерен въздух разпръсна част от миазмите.

След още малко Джийн най-после с олюляване се изправи на крака. Застанал редом със Студеносъщни, той се вкопчи в масата и разтърси лявата ръка на Локи.

Локи простена и за голяма радост на Джийн, изви гръб. От бледата му кожа се стичаха мастило и съностомана на стотици сребристочерни ивици и всичко бе потънало в мръсотия, но поне дишаше. Джийн забеляза, че пръстите на Локи са свити и притиснати към дланите, и внимателно ги разтвори.

— Стана ли? — тихо попита той. Когато никой от маговете не отговори, Джийн докосна Търпение по рамото. — Търпение, ти можеш…

— Почти — отвърна тя и бавно отвори очи, като примигваше. — Алхимикът на Страгос си знаеше работата.

— Но Локи е наред, нали?

— Разбира се, че не е наред. — Тя се освободи от сребърната нишка, с която бе привързана към Студеносъщни. — Погледни го. Можем само да гарантираме, че вече не е отровен.

Нощният ветрец повя в стаята и Джийн усети, че вече не му се гади толкова. Избърса част от сребристочерната мръсотия от врата на Локи и усети пулса му.

— Джийн — прошепна Локи, — изглеждаш ужасно.

— Ти пък изглеждаш, сякаш те е напердашил пиян продавач на мастило!

— Джийн! — каза Локи малко по-рязко и улови Джийн за лявото рамо. — Богове, та това се случва наистина, Джийн! О, богове, а аз си мислех… Видях…

— Успокой се — прекъсна го Джийн. — Вече си в безопасност.

— Аз… — Очите на Локи загубиха фокуса си и главата му клюмна.

— Проклятие! — промърмори Търпение, избърса още от сребристочерната цапаница по лицето на Локи и докосна челото му. — Толкова далече се е отнесъл…

— Сега пък какво има? — попита Джийн.

— Онова, което ти и аз изтърпяхме — каза тя, — беше само частица от шока, на който бе подложен той. Напрежението е достигнало жизнените граници на тялото му.

— И какво следва от това? Още магия?

— Нямам лечебни умения. Локи има нужда от питателна храна. Трябва да се тъпче, докато спре да поема повече. Подготвихме се за това.

Студеносъщни простена, но кимна и залитайки, излезе от каютата.

Завърна се с поднос. На него имаше куп кърпи, кана с вода и няколко чинии, отрупани с храна. Остави подноса на масата точно над главата на Локи, после избърса с кърпите лицето и гърдите му. Джийн взе парченце печено месо от подноса, натисна надолу брадичката на Локи и го пъхна в устата му.

— Хайде! — подкани го той. — Няма да заспиваш.

Локи измънка нещо, помръдна челюсти, започна да дъвче и отново отвори очи. Промърмори:

— Х… ф… г… иг… хъгх… Хъгх…

— Глътни! — подкани го Джийн.

Локи се подчини, после даде знак, че иска вода. Джийн го остави да се опре на лакти и поднесе каната до устата му.

Студеносъщни продължаваше да бърше мастилото и съностоманата, но Локи не го забелязваше. Поемаше водата на неприлично големи глътки, докато каната не се изпразни.

— Още! — каза той, насочил вниманието си към храната. Влязлата жена остави фенера, взе каната и излезе.

Храната върху подноса беше проста: печен свински бут, черен хляб от обикновено брашно и ориз със сос. Локи я нападна, сякаш беше първата храна, създадена от боговете на земята. Джийн му държа чинията, докато той, отмествайки хляба с треперещи ръце, загреба и напъха всичко останало в устата си, като почти не спираше, за да дъвче. Докато каната с вода отново се появи, той беше омел първата чиния.

„Ммм!“ — мънкаше нещо той заедно с други едносрични звуци с ограничена философска полза. Очите му блестяха, но гледаше като замаян. Сетивата му като че бяха сведени до каната и чинията. Студеносъщни приключи с чистенето, а Търпение протегна ръка над краката му. Въжето, с което Локи беше завързан към масата, се развърза, преметна се в ръката ѝ и старателно се нави.

Първият поднос с храна, която можеше да засити четирима-петима гладници, скоро беше празен. Когато прислужващият маг донесе втори поднос, Локи се нахвърли върху него с неотслабващ темп. Търпение внимателно го наблюдаваше. А Студеносъщни междувременно се погрижи за младия маг, припаднал по време на ритуала.

— Те живи ли са? — попита Джийн, най-после открил ако не друго, поне някаква утайка от някогашна любезност. — Какво ще стане с тях?

— Опитвал ли си се някога да вдигнеш прекалено тежък товар? — Студеносъщни леко докосна челото на изпадналата в безсъзнание млада жена. — Ще се оправят и това ще им бъде полезен опит. Младите умове са крехки. А ние, дъртаците, преживяваме някои разочарования. Оставяме настрани мисълта, че сме центърът на Вселената, така че умовете ни се изкривяват от усилието, вместо да го посрещат челно.

Докато Студеносъщни се изправяше, коленете му изпукаха.

— Ето — като капак на всичкото ни служене тази вечер, малко философия — рече той.

— Джийн… — промърмори Локи. — Джийн, къде, по дяволите… Какво правя аз?

— Опитваш се да запълниш една дупка — каза Търпение.

— А бях ли… Имам чувството, че в момента не съм на себе си. Богове, чувствам се много странно.

Джийн постави ръка на рамото на Локи и се намръщи.

— Започваш да се затопляш — каза той, сложи длан на челото на Локи и усети високата температура.

— От моя гледна точка със сигурност не изглежда така — каза Локи. Трепереше и се пресегна за одеялото, завило краката му. Джийн му помогна, като придърпа одеялото и наметна Локи с него.

— Значи, вече си дошъл на себе си, така ли? — попита Джийн.

— Дали? Ти ми кажи. Аз просто… Просто никога не съм изпитвал такъв глад. Никога. Богове, та аз още щях да ям, но май вече не съм в стаята. Не зная какво ми стана.

— Пак ще го изпиташ — каза Търпение.

— Прекрасно. Е, може би ще задам тъп въпрос — продължи Локи, — но това свърши ли работа?

— Ако не беше свършило, щеше да си мъртъв от двайсет минути — каза Търпение.

— Значи, не е вече в мен — промърмори Локи, вперил поглед в ръцете си. — Богове. Само каква каша! Имам чувството, че… Не знам. Като оставим настрани стотината тона, които натъпках в стомаха си, не бих могъл да кажа, че се чувствам по-добре.

— Аз пък със сигурност се чувствам по-добре — каза Джийн.

— Студено ми е. Ръцете и краката ми са изтръпнали. Като че съм се състарил със сто години. — Локи се смъкна от масата, като се загърна по-плътно с одеялото. — Според мен обаче съм в състояние да се изправя!

И той демонстрира съмнителния оптимизъм на това изявление, като падна ничком.

— Дявол да го вземе! — изруга Джийн, докато го вдигаше. — Сигурна ли си, че не можеш да направиш нещо по въпроса, Търпение?

— Мастер Ламора, олицетворение на неблагодарността, малко ли чудеса направих в твое име за една нощ?

— Една чисто делова инвестиция — каза Локи. — Но предполагам, че въпреки това ти дължа благодарност.

— Да, въпреки това. Колкото до силата ти, всичко отстъпва пред природата. Нуждаеш се от храна и почивка както всеки, възстановяващ се от болест.

— Ами… Ако е възможно, бих искал да говоря насаме с Джийн — каза Локи.

— Да опразня ли каютата?

— Не. — За миг Локи спря поглед върху изпадналата в несвяст. — Не, нека чираците ви, или както ги наричате, спят, за да се възстановят от чувството за махмурлук. Една разходка по палубата ще ми се отрази добре.

— Те всъщност имат имена — каза Търпение. — Щом ще работиш за нас, хубаво е да приемеш това. Наричаме ги…

— Достатъчно — каза Локи. — Страшно съм ти благодарен за направеното от теб тук, но не ме мъкнете в Картейн, за да ставам нечий приятел. Прости ми, ако не проявявам сърдечност.

— Предполагам, че трябва да приема връщането на обичайната ти грубост като доказателство за уменията ми — каза Търпение с въздишка. — Ще дам указания да ти осигурят още храна и вода.

— Съмнявам се, че мога да поема и хапка повече — каза Локи.

— О, почакай няколко минути — увери го Търпение. — Била съм бременна. — Повярвай на думите ми: за определен период от време ще те води лакомията.

2.

— Казвам ти, Джийн, той беше там. Беше там и ме гледаше отвисоко; по-близо беше, отколкото си ти сега.

Локи и Джийн, облегнати на хакборда на „Достигащ звездите“, наблюдаваха кротката игра на призрачните светлинки, заради които водното пространство носеше името Езеро на скъпоценностите. Взираха се в черните дълбини, в петънца, приличащи на студен рубинен огън или с бялата мекота на диаманти, наподобяващи потънали под водата звезди далече от човешка ръка. Естеството им оставаше неизвестно. Според някои това бяха душите на хилядата бунтовници, удавени от лудия император Ориксанос. Други се кълняха, че сигурно са съкровища на Елдрен. В Лашейн Джийн дори беше прочел брошура, в която учен от Колегията на Терин твърдеше, че се виждат светещи риби, носещи алхимични следи, попаднали в езерото, преди да се усъвършенстват сферичните лампи.

Каквото и да представляваха, бяха достатъчно красиви, за да служат като развлечение, както лекичко се полюшваха под килватера. Сиви петна на хоризонта предвещаваха приближаването на зората, но ниският таван от тъмни облаци все още задръстваше небето.

Локи беше лабилен и трескав; беше се загърнал с одеялото като с шал. В паузите между две изречения нервно дъвчеше твърд корабен сухар, взет от малкия куп, който бе увил в кърпа.

— Предвид онова, което се случваше с тебе, Локи, според мен най-вярно е да се предположи, че е било плод на въображението ти.

— Той ми говори със собствения си глас — потрепери Локи. Джийн приятелски стисна рамото му, но Локи продължи. — А очите му… Неговите очи… чувал ли си нещо такова в храмовете, в които си влизал? За това, че греховете на човека са отпечатани в очите му?

— Не — отвърна Джийн. — Но всъщност ти знаеш повече от мене за тайните ритуали поне на един храм. Ще бъде ли нарушаване на някоя от клетвите ти да те попитам дали…

— Не, не — възрази Локи. — Нищо подобно не съм научавал в ордена на Тринайсетия.

— Значи, наистина си представяш цялата бъркотия.

— Защо, по дяволите, да си представям нещо такова?

— Защото си проклет идиот, обсебен от чувство за вина.

— Лесно ти е да дрънкаш.

— Не дрънкам. Виж, наистина ли мислиш, че животът подир живота е такъв фарс, че хората обикалят наоколо като духове с осакатени тела? Мислиш си, че душите имат по две очи на главите си? Или че са им нужни?

— Виждаме определени истини, проявяващи се в ограничени форми заради собствените ни опасения — каза Локи. — Не виждаме живота подир живота такъв, какъвто е наистина, защото в нашите очи той се съгласува с механиката на нашата природа.

— Идва право от елементарната теология, точно както съм го учил. И то на няколко пъти — каза Джийн. — Както и да е. Ти откога стана специалист по откровенията? Дали някога в някой миг от живота си, преди да станеш жрец, не си бил поразен от светлината на небесната яснота, от сънища или видения, от знамения или нещо, което те е накарало да се разтрепериш като лист и да кажеш: „Мамка му, боговете проговориха!“?

— Знаеш, че в такъв случай щях да ти го кажа — рече Локи. — Освен това нещата не стават по този начин; поне в нашия орден така твърдят.

— Смяташ ли, че точно същото не го казват и във всяка секта? Или наивно смяташ, че съществува храм на вярващи, където непрекъснато удрят по главата с гръмотевици от нажежена до бяло истина, докато от вас, останалите, се очаква да се ориентирате пипнешком, с интуиция?

— Разширяваш дискусията, така ли?

— Ни най-малко. След толкова години, толкова сблъсъци и много кръв защо сега започваш да се занимаваш с истински откровения, получени след смъртта?

— Не мога да знам. Не можеш да очакваш, че ще говоря вместо боговете.

— Но ти правиш тъкмо това. Гледай сега, ако влезеш в бардак и се окаже, че ти духат, то ще е, защото си сложил пари на тезгяха, а не защото бог е пратил уста за твоя кур.

— Това е… една наистина невероятна метафора, Джийн, но според мене ще ми е нужна известна помощ, за да я разтълкувам.

— Имам предвид следното: наш дълг е да приемаме нещата на доверие, но също така наш дълг е да претегляме и да отсъждаме. Щом се е случило да твърдиш, че нещо обикновено всъщност е дело на чудодейните божии ръце, защо да не се отнасяш към всичко по същия начин? Когато започнеш да откриваш послания от небесата в кренвиршите си на закуска, значи, си се отказал от отговорността да използваш главата си. Ако боговете искаха да имат за жреци доверчиви идиоти, защо да не са те направили такъв, когато те избраха?

— Майната ти! Това не се случи, докато закусвах.

— Ами да, то се случи, когато ти оставаше ей толкова до смъртта! — Джийн почти допря палеца и показалеца си. — Чувстваше се зле, изтощен и дрогиран, под нежните грижи на нашите най-любими хора на света. Бих решил, че е странно, ако нямаше един-два кошмара.

— Обаче беше като наяве. А той изглеждаше толкова…

— Каза, че е студен и отмъстителен. Това на Дървеницата ли ти прилича? И наистина ли си мислиш, че той все още ще стои там, където си въобразяваш, че е; че кръжи там години след като е умрял само за да те уплаши за половин минута?

Локи натъпка още сухар в устата си и усилено се зае да дъвче.

— Отказвам да повярвам — каза Джийн, — че живеем в свят, в който Господарката на дългата тишина ще позволи на един момчешки дух да обикаля, лишен от покой, с години, за да уплаши някой друг! Дървеницата отдавна го няма, Локи. Било е само кошмар.

— Адски се надявам да е така — каза Локи.

— Безпокой се за нещо друго — посъветва го Джийн. — Имам предвид сега. Маговете изпълниха своята част от сделката. От нас ще се очаква по-нататък да бъдем полезни.

— Бива си го това възстановяване — подхвърли Локи.

— Адски се радвам, че пак те виждам кисел и на крака. Трябваш ми, братче. Не те искам в леглото като кучешко лайно, направено на туршия.

— Ще си запазя спомена за твоята нежност и съчувствие за времето, когато ти се разболееш — каза Локи.

— Нали не те хвърлих с нежност и съчувствие от някоя скала?

— Имаш право — каза Локи, обърна се кръгом и се взря отвъд осветените с фенер части на палубата. — Знаеш ли, мисля, че сетивата ми не са вече толкова задръстени. Току-що забелязах, че корабът няма капитан.

Джийн се огледа. Никъде по палубата не видя магове. Колелото на кораба не се движеше, сякаш задържано от призрачен натиск.

— Богове! — възкликна Джийн. — Кой, по дяволите, го прави?

— Аз! — обади се Търпение, застанала редом. Държеше димяща чаша чай и гледаше отвъд изпъстрените със скъпоценни камъни дълбини.

— Пфу! — Локи се отдръпна от нея. — Нервите ми са оголени докрай. Трябва ли да го правиш?

Търпение отпи от чая си с чувство на задоволство.

— Да бъде както искаш — каза Локи. — Какво стана с малките ти последователи?

— Всички са съсипани от ритуала. Пратих ги долу да си починат.

— А ти не си съсипана?

— Аз съм направо разнищена — каза тя.

— Но въпреки това движиш кораба срещу вятъра. Сама. Докато разговаряш с нас.

— Разнищена съм. Въпреки това се ловя на бас, че когато говориш с мен, все така в тона ти няма да има уважение.

— Архилейди, когато ме избра, ти знаеше, че съм отврат — каза Локи.

— А сега как си?

— Уморен. Страшно уморен. Като че ли някой е изсипал пясък в ставите ми. Но нищо не разяжда вътрешностите ми… Не и както преди. Адски съм гладен, но няма зла умисъл. Вече няма.

— А разсъдъкът ти?

— Става — отвърна Локи. — Освен това Джийн ще ме хване, ако взема да падам.

— Поръчах да изчистят за тебе голямата каюта. Има гардероб с моряшки дрехи. Ще ти държат топло, докато пристигнем в Картейн, а там ще паднеш в ръчичките на шивачите.

— Нямаме търпение — каза Локи. — Търпение, има ли опасност да заседнем и така нататък? Може ли да ти зададем няколко въпроса?

— На стотици мили наоколо няма място, където можем да заседнем. Само че сигурен ли си, че не искаш да си починеш?

— Скоро ще се скапя. Усещам го. Не искам да губя нито един миг на просветление, ако е възможно — каза Локи. — Нали помниш какво ни обеща в Лашейн? Имам предвид отговорите.

— Разбира се — каза тя. — Стига да не забравяш границата, която сложих.

— Ще гледам да не бъде много лично.

— Хубаво — каза Търпение. — Гледай да не хабиш много усилия и да не се палиш, ако търпението ми се изчерпи.

3.

— Хора, вие защо служите? — попита Локи. — Защо се споразумявате? За какво са Вързомаговете?

— Защо човек излиза с рибарска лодка? — Търпение взе да духа парата, вдигаща се от чая. — Защо мачкат гроздето, когато правят вино? Защо крадат от лековерните благородници?

— Толкова ли ти трябват пари?

— Да, със сигурност — като средство. Лесно се използват и навсякъде осигуряват успех.

— Това ли било?

— Да не би да не се отнася и за собствения ти живот?

— Просто ми се струва…

— Просто ми се струва — каза Търпение, — че това, което всъщност искаш да попиташ, е защо ни е грижа да имаме пари, след като можем да вземем всичко, което пожелаем.

— Да — съгласи се Локи.

— А какво те кара да си мислиш, че бихме постъпили така?

— Независимо от вашия внезапен интерес към моето благополучие вие сте пресметливи шибани копелета — каза Локи, — а съвестта ви се е спаружила като топките на старец. Да започнем с Терим Пел. Вие изпепелихте цял град и го заличихте от картата.

— Всеки няколкостотин души, достатъчно мотивирани, можеха да унищожат Терим Пел. Магьосничеството не беше единственото средство, с което да се успее.

— Лесно ти е да го кажеш — рече Локи. — Да допуснем, че може би всичко, от което теоретично сте се нуждаели, са били градинарски инструменти и малко изобретателност, но вие всъщност пуснахте огнен дъжд от шибаното небе. Ако вашата пасмина не може да управлява света по друг начин…

— Ти по-умен ли си от една свиня, Локи?

— Понякога. Има и хора на противното мнение.

— А по-опасен ли си от една крава? От кокошка? От овца?

— Ще проявя великодушие и ще кажа „да“.

— Тогава защо не отидеш в най-близката ферма, не си сложиш корона на главата и не се провъзгласиш за цар на животните?

— Ами… Защото…

— Защото никога не ти е хрумвало да направиш нещо толкова нелепо?

— Сигурно.

— Но не би отрекъл, че е по силите ти да го направиш когато си поискаш, без вероятност новите ти подвластни да окажат съществена съпротива?

— Ами…

— Все още не е примамливо предложение, така ли? — попита Търпение.

— Това ли било всъщност? — обади се Джийн. — Всеки малоумен бандит, който преживява от курешки на сушата, при възможност би се провъзгласил за император, обаче вие — хора, които биха могли да го направят когато пожелаят, сте истински образци на здравия разум…

— Защо да седиш в стопанския двор с корона на главата, когато можеш да купиш колкото ти трябва шунка на пазара?

— Напълно сте се отказали от амбицията, така ли? — попита Джийн.

— Амбициозни сме до мозъка на костите си, Джийн. Обучението ни ни дава на мекушавите възможност да дишат. Обаче на повечето от нас ни изглежда меганелепо, че върхът на всички възможни амбиции за ненадарените е да се накичат с корони и да облекат царски одежди.

— Най-вече? — попита Локи.

— Най-вече — каза Търпение. — Вече споменах, че през годините е имало разкол. Няма да се изненадате, като узнаете, че се отнасяше до вас. — И тя сгъна два пръста от лявата си ръка, сочейки Локи и Джийн. — До ненадарените. Как да постъпим с вас. Да се държим настрани или да поставим света на колене? Благородният произход вече нямаше да бъде въпрос на белези и потекло; очевидно щеше да става дума за магьоснически умения. Несъмнено щяхте да бъдете превърнати в роби на сила, която никога нямаше да можете да притежавате, дори с всичките пари и знания на света. Нима би ви харесало да живеете в такава империя?

— Разбира се, че не би ни харесало — каза Локи.

— Е, и аз нямам желание да я изграждам. Нашите умения ни донесоха пълна независимост. Богатството ни превърна тази свобода в разкош. Повечето от нас си дават сметка за това.

— Не спираш да използваш тази дума — „повечето“ — каза Локи.

— В редовете ни има изключения. Магове, които гледат на вас като на завършени нещастници. Винаги са малцинство, държани под око от онези от нас, които са с по-консервативна и практична философия, но никога не са чак толкова малко, че да ги подминем със смях. Това са двете фракции, за които говорих по-преди. Онези, които са изключение, обикновено са млади, талантливи и агресивни. Синът ми имаше успех сред тях, преди да му излезете на пътя в Камор.

— Страхотно — каза Локи. — Значи ония тъпаци, които ни посетиха в Тал Верар с вашето мълчаливо съгласие, дори не трябва да напускат уюта на дома си, за да нападнат отново. Прекрасно.

— Дадох им този отдушник, за да се освободят от притесненията си — каза Търпение. — Ако бях заповядала да останете в пълна безопасност, те нямаше да се подчинят и щяха да ви убият. След това единственият отговор на тяхното неподчинение щеше да бъде гражданската война. Мирът в моето общество непрекъснато търси баланса при подобни въпроси. Вие двамата просто сте последните тресчици под ноктите на всички.

— А какво ще правят непокорните ти приятели, когато отидем в Картейн? Ще ни прегърнат, ще ни купят бира, ще ни погалят по главите? — попита Джийн.

— Няма да ви безпокоят — каза Търпение. — Сега вие сте част от петгодишната игра, защитени сте от правилата. Ако безогледно ви навредят, ще предизвикат жестоки наказания. Ако обаче избраните от тях изпълнители маневрират по-умело от вас, тогава те ще отнемат значителен обем престиж от моята фракция. Те имат нужда да бъдете фигури върху шахматната дъска не по-малко от мен.

— Ами ако спечелим? — попита Джийн. — Тогава те какво ще направят?

— Ако успеете да спечелите, естествено, ще можете да очаквате добронамереност от моя страна и от страна на приятелите ми, която да ви послужи за убежище.

— Значи, ние работим за добросърдечната, морална страна на вашата гилдийка, така ли да го разбираме? — попита Локи.

— Добросърдечна ли? Не ставай смешен — каза Търпение. — Но ще бъдеш глупак, ако не повярваш, че прекарахме много време в размисъл върху моралната страна на нашето уникално положение. Дори фактът, че си тук, жив и добре, е доказателство за това заключение.

— И въпреки всичко вие се наемате да завоювате царства и да убивате хора?

— Да — потвърди Търпение. — Човешките същества не се радват на силна памет. Налага се да им бъде припомняно, че имат основателни причини да изпитват страхопочитание към нас. Поради това след дълъг размисъл ние позволихме на маговете да приемат черни договори.

— Обясни какво разбираш под „дълъг размисъл“! — помоли Локи.

— Всяка поръчка за услуга, включваща смърт или отвличане, се гледа под лупа — каза Търпение. — Черната работа трябва да е одобрена от повечето членове. Но дори и когато процедурата приключи, трябва да има поне един маг, който желае да поеме задачата.

Търпение сгъна пръстите на лявата си ръка и зад тях проблесна сребърна светлина.

— Ама че сте любопитни — каза тя. — Предлагам ви отговори почти на всичко, споделям тайни, които хиляди са се опитвали да разкрият, а вие искате да знаете как си плащаме сметките.

— Не сме приключили с тормоза — каза Локи. — Какво правите тук?

— Припомняме си. — Сребърното сияние угасна и се появи тънка съностоманена пръчка, опряна на първите два пръста на ръката ѝ. — Проявявате смелост с въпроса си. Ще ви стигне ли смелостта, за да получите директен отговор?

— Какво предлагате? — попита Локи, който неусетно бе започнал да гризе сухара.

— Разходка из моите спомени. Поглед през очите ми. Ще ви покажа нещо смислено, стига да ви стигнат силите да го възприемете.

Локи побърза да преглътне.

— Това ще бъде ли забавно колкото последния ритуал?

— Магията не е за страхливите. Няма да повторя предложението си.

— Какво да направя?

— Наведи се напред.

Локи го стори и Търпение вдигна сребърната пръчка към лицето му. Пръчката изтъня, усука се и се изсипа през въздуха право в лявото око на Локи.

Локи зяпна. Изпусна сухара, а съностоманата се събра под формата на езерце в окото му, което се превърна в набраздено огледало. Миг по-късно в дясното му око се появиха сребърни капки, сгъстиха се и се пръснаха.

— Какво става, по дяволите?

Джийн се разкъсваше между силното желание да блъсне Търпение и да я отмести, и сериозното ѝ по-ранно предупреждение да не се намесва в нейното магьосничество.

— Джийн… почакай… — прошепна Локи.

Стоеше смаян, свързан с ръката на Търпение посредством сребърната нишка, а очите му блестяха. Трансът му продължи може би петнайсет секунди, а после съностоманата се отдръпна. Локи се олюля и се хвана за перилата, като неспирно мигаше.

— Свети адове! — рече той. — Ама че усещане.

— Какво се случи? — попита Джийн.

— Тя беше… Не знам точно. Но мисля, че сигурно искаш да видиш това.

Търпение се обърна към Джийн и протегна ръката си със сребърната игла. Джийн се наведе напред и се опита да не трепне, когато сребърният връх го доближи. Усети го да преминава край отвореното му око като студен въздух и светът наоколо се променя.

4.

Стъпки, отекващи по мрамор. Тих шепот — разговор на непознат език. Не, не е шепот. Не е дори шум. Тихо процеждане на мисли от десетина непознати, докосващи се едва-едва до съзнание, което Джийн дотогава не знаеше, че притежава. Пърхане на крила на мушица в предната част на разсъдъка му. Усещането плашеше. Той се опита да спре, но установи, че облачната маса на тялото му не се подчинява на неговите заповеди.

„Да, но това не са твои спомени“ — каза гласът на Търпение в главата му. — „Ти си пътник, опитай да се отпуснеш и скоро ще ти олекне.“

— Не тежа нищо — казва Джийн.

Думите му излизат от устата като слабия дъх на човек, който има мъртви камъни вместо дробове. Всяко усилие на волята е насочено към дишането.

„Ти си в моето тяло. Оставям някои неща неясни за ума ти. Тук си да изучаваш култура, а не анатомия.“

Върху лицето му — топла светлина, падаща отгоре. Мислите му се крепят изотдолу от усещане за сила, от облак призрачен шепот, който той, изглежда, не може да осмисли. Носи се по повърхността като кораб, който се спуска и изкачва по вълните на бездънен океан.

„Разумът ми. Дълбоко погребаните спомени, които, благодаря, са напълно безсмислени. Съсредоточи се. Правя те съпричастен на моите най-могъщи, най-целенасочени мисли още от мига, когато ти се разкривам.“

Джийн прави опит да се отпусне, да остане отворен за това преживяване и впечатленията го връхлитат едно по едно, все по-бързо и по-бързо. Сразен е от объркващия безреден поток информация — имена, места, описания и като нишка през всичко това — мислите, вълшебните знаци на още много магове.

Исас Схоластика… Остров на учените… Не е в стила на една архидама да ни кара да чакаме (лична цитадела на маговете в Картейн)… Това е, защото… Чувство на сдържана досада… Соколаря (по дяволите този очевиден и неизбежен въпрос)… Звук от стъпки по гладък мрамор… Добре разбирам… „Неговото присъствие няма нищо общо с моето протакане“… На твое място щях да се чувствам по същия начин… „Като че пренебрегвам задълженията си заради него“… Богове на небесата, нима спечелих пет гривни заради малодушието си?

Пред Джийн има проста дървена врата — вратата към Небесната зала, седалището на онова, което минава за правителство сред маговете в Картейн. Вратата не се отваря при докосване. Всеки, опитващ се да завърти топката, остава смаян, защото, колкото и да се мъчи, ръката му не може да я напипа, макар че ясно я вижда. Джийн усеща прилив на сила, когато тя (Търпение) праща своя знак към вратата. При тази невидима милувка вратата се отваря.

„Извинете, не исках да ви притеснявам… Топлият въздух на Небесната зала, вече изпълнен с… «Няма да пратя на стената собствения си син»… Няма защо да се дразните, просто исках… Там седи и чака… (Гледа, гледа, като че е проклетата си птица)…“

Небесната зала представлява илюзорен свод, който би накарал хитреците от Тал Верар да се попикаят от завист. Това е първият пример за самостоятелна, неопровержима магия, видяна от Джийн. Помещението е кръгло, с диаметър петдесет метра и Джийн знае от светлия кръг около знанията на Търпение, че сводът всъщност се намира на двайсет стъпки под земята. Независимо от това от край до край на безкрайния стъклен свод се вижда изкуствено небе като оживяла картина, съвършена във всеки свой детайл. Изобразява забележителна ранна вечер, когато слънцето се е скрило зад обточени със злато облаци.

Маговете очакват Търпение на столове с високи облегалки на терасовидни подиуми, както е било в Конгреса на лордовете в старата империя — място, отдавна превърнато в пепел от надпреварата на мъжете и жените. Облечени са в еднакви одежди с качулки, на цвят убиточервени като рози на сянка. Това са церемониалните им роби. Сиви или кафяви на цвят дрехи може би щяха да бъдат по-неутрални, по-малко дразнещи, но създателите на ордена не бяха поискали техните наследници да бъдат прекалено спокойни по време на обсъжданията.

Един мъж седи на най-предния ред столове, точно срещу Джийн/Търпение, докато вратата с плъзгане се затваря зад гърба му/й. Кацнал върху едната му ръка, върху ръкава, замръзнал като статуя, се вижда сокол, който Джийн веднага познава. Той и преди е гледал право в неговите студени и безжизнени очи, както и в очите на господаря му. („Гледа, гледа, като че е проклетата си птица.“)

Като разбиваща се вълна връхлита бомбардировката от поздрави и знаци, а после постепенно заглъхва. Призовават към ред и настъпва относителна тишина — облекчение за Джийн. А после…

Майката.

Поздравът закъснява с миг, за да е проява на учтивост. Той е рязък и ясен, каквито могат да бъдат само мислите на кръвни роднини. В него се крие нотка на емоционална благосклонност, умело туширана: безбрежно чисто небе, усещане за извисяване, за вятър, духащ в лицето. Абсолютната свобода на високия полет.

Знакът на Соколаря.

Спикерът — тя/Джийн, отговаря.

— Трябва ли да бъдем роби на формалностите, Майко?

— В случая има формалности.

— Но нали ние сме сами в мислите си?

— Ние с теб никога не сме сами.

— Но при все това никога не сме заедно. Нима е възможно да имаме едно и също предвид с това, което казваме?

— Не ми се прави на отворко. Не е сега времето за спикерски игрички, тази игра е колкото твоя, толкова и моя. Не позволявам да ме прекъсват.

Зад тази последна мисъл се крие сила, пулсиращ ментален мускул, с какъвто по-младите магове все още не могат да се похвалят. Просташки начин да се насочи един разговор, но Соколаря вече разбира какво се има предвид. Едва забележимо се кланя и соколът Вестрис — неговият бич — прави същото.

Посред Небесната зала се намира отразител — езерце от съностомана, чиято повърхност е огледална, без една гънчица. Заобиколен е от четири стола; три са заети. Маговете не си падат много по обичая на ненадарените да слагат най-високия по ранг така, че да се вторачва в по-нисшите от него. Когато толкова много бизнес се извършва мислено, физическите посоки започват да губят дори символичното си значение.

Джийн/Търпение заема свободното място и се насочва към другите трима архимагове. Лесно е колкото да се уловят ръце от плът и кръв. Архидоновете и архидамите събират енергията си, като изработват съвместен знак, идеограма, която за миг изпълва стаята с мисловната форма на четири имена: Търпение, Провидение, Прозрение и Въздържание.

Имената са лишени от смисъл, те са традиционни и нямат нищо общо с личните качества на своите притежатели. Съвместният знак слага началото на официалния бизнес. В отговор светлината в залата намалява; небето на ранната вечер е заменено от предхождащия зората виолетов купол, с топла ивица старо злато на хоризонта. Архидон Въздържание, най-старшият от всички, заявява следното:

— Връщаме се към въпроса за черния договор, предложен от Лучано Анатолиус от Камор.

Сетивата на Джийн претърпяват изкривяване и извъртане. Търпение — онази Търпение, която тогава е там, пригажда спомените си и ги прехвърля в контекст, който той разбира по-добре. Мислените гласове на маговете придобиват качеството на реч.

— Оставаме разединени по отношение на това дали последствията от предложението надхвърлят разрешеното от нашите ръководещи ни укази; на първо място е въпросът за самонараняването. На второ място стои въпросът за общата вреда.

Въздържание е слаб седемдесетгодишен мъж с кафява кожа, груба като ожулена от ветровете кора на дърво. Побелял е, а помътнелите му очи са като млечни ахати в тъмни, хлътнали орбити. Разумът му обаче е останал бистър; за половината си живот е спечелил пет гривни.

— Моите почитания, архидон. Искам да привлека вниманието на събралите се да обмислят и въпроса за един по-висок морал.

Това казва бледа жена от първия ред. Лявата ѝ ръка липсва, а робата ѝ е нагъната и събрана на рамото като тога. Жената се изправя и с другата ръка смъква качулката си; вижда се тънка руса коса, сплетена стегнато под сребърна мрежеста шапка. Този жест е привилегия на спикера — така тя обявява желанието си да вземе думата в опит да повлияе на започващата дискусия.

Жената е позната на Джийн от тайно прошепнатото от Търпение: Навигаторката, три гривни, родена на вадрански търговски кораб и заведена в Картейн като дете. Личното ѝ пристрастие е изучаването на морето; при това смятат, че е тясно свързана със съюзниците на Търпение.

— Спикер — започва Джийн/Търпение, — много добре ти е известно, че нито един предложен договор не изисква да бъде обоснован с каквото и да е, по-всеобхватно от собствените ни мандати.

Търпение изрича това на един дъх, за да създаде впечатление за неутралност — което не е съвсем честно — и за да наблегне на очевидното, преди някой с по-войнствени възгледи да използва възможността за по-свирепи упреци.

— Разбира се — съгласява се Навигаторката. — Нямам желание да се противопоставям на закона, създаден от нашите основатели благодарение на внушителната им мъдрост. Нямам предвид да проверим предложения договор според моите изисквания, но ние сме длъжни да проверяваме себе си.

— Разграничаването е безсмислено. — Това го казва Прозрение — най-младата от архимаговете, едва четирийсетгодишна. Двамата със Соколаря са съмишленици. Освен това тя е най-агресивната от петгривнените магове и волята ѝ е твърда като елдерглас. — Имаме различия по въпроса за ясния и обвързващ закон. Защо обърквате сегашния разговор с мъглява философия?

— Темата едва ли е мъглява — казва Навигаторката на архидамата. — Тя се отнася пряко до първия мандат, до въпроса как можем да си навредим. Само размахът на касапницата, предлагана от Анатолиус, крие рискове да си нанесем щети, ако дадем своето съгласие. Обсъждаме най-голямата кървава баня в историята на нашите черни договори.

— Преувеличаваш — казва Прозрение на спикера. — Анатолиус ясно излага плановете си за благородниците в Камор. Ако изобщо има убити, ще са малко.

— Честно казано, изненадваш ме с лицемерието си — заявява спикерът на архидамата. — Не сме чак такива деца, та да се залъгваме, че някой, превърнат в жива украса за градина от отравянето на Призрачен камък, не е бил убит при вземането на практически мерки.

Изкуственото небе се прояснява, когато слънцето наднича над хоризонта. Независимо дали доводът на Навигаторката е основателен, събранието одобрява начина, по който тя го излага. Таванът съответства на менталното лутане на присъстващите магове. Слънцето буквално осветява онези, които са обзети от всеобщото одобрение, и видимо избягва другите, които не намират подходящи доводи.

— Сестро спикер — казва Соколаря, като спокойно се изправя и сваля качулката си. Джийн отново се смразява, когато се разкриват познатите черти — оплешивяване над челото, живи, всяващи страх очи и лекота в налагането на заповеди. — Ти никога не си се свенила от факта, че по принцип се противопоставяш на черните договори, нали?

Джийн научава подробности от шепота на Търпение. По всяко време има около половин дузина спикери, популярни и откровени, избирани с тайно гласуване. Те не са овластени да създават или оспорват закони, но имат правото да се намесват в дискусиите в Небесната зала и да представляват пряко интересите на своите съмишленици.

— Братко спикер, не съм проявила свян за нищо.

— Тогава какъв е пълният размер на твоето несъгласие? За по-висок морал ли става въпрос?

— А нима това не би било достатъчно? Не става ли дума дали няма да усещаме липса, когато претеглят душите ни, не е ли това съответстващо основание за сдържане?

— Това единствената ти отправна точка ли е?

— Не. Поставям въпроса и за твоето достойнство. Не е възможно да не нанесем щети, щом падаме дотам, че да станем платени убийци на ненадарените!

— Не е ли това именно кредото, с което действаме? „Инципа вейла арматос де“ — „Ние ставаме оръдия“ — казва Соколаря. — За да осъществим замисъла на поръчителите, ние се превръщаме в оръдия. Понякога ставаме оръдия на убийство.

— Наистина оръжията са оръдия за убийство. Но не всички оръдия са оръжия, с които се убива.

— Когато евентуалните ни клиенти искат да открият свои изчезнали роднини или да докарат дъжд, нима не поемаме поръчките? Такова обаче е положението на света, че те са склонни да търсят помощта ни за неща, които, за съжаление, са много по-експанзивни.

— Ние не сме безпомощни в избора на договори, предвидени да…

— Сестро спикер, прощавай. Прекъсвам те, обезпокоен, че ненужно проточваме тази дискусия. Позволи ми да оставя настрани основанията ти, за да се върнем към разсичането на предишния възел. Твърдиш, че обсегът на въпросния договор предизвиква твърдия ти отпор. Как би предложила да намалим обсега, за да се стигне до една морално по-приемлива операция?

— Да намалим обсега? Цялото начинание е толкова кръвожадно и безотговорно, че едва ли бих могла да преценя как можем да го ограничим, като запазим живота на няколко души от тълпата.

— Колко на брой трябва да послужат за това намаляване, та да бъдеш доволна?

— Знаеш не по-зле от мен, братко спикер, че това не е въпрос на проста аритметика.

— Не е ли? През годините си чувала предложения за много черни договори — договори за премахването на индивиди, банди и дори семейства. Може да си се противопоставяла по принцип, но никога не си правила усилия да бъдат забранени.

— Договорът за единично убийство, макар по принцип да е нещо недостойно, поне е нещо по-конкретно, отколкото унищожаването без следа на управниците на един град държава!

— Ясно. Можем ли да постигнем съгласие в точката, в която „конкретното“ става „поголовно“? Какво намаляване ще доведе до равновесие? Дали петнайсет трупа са нещо морално, а шестнайсет — нещо прекалено? Или седемнайсет? Или двайсет и девет? Със сигурност трябва да стигнем до компромис. До по-малките трицифрени числа може би?

— Преднамерено омаловажаваш моите доводи и те стават повече от абсурдни!

— Грешиш, сестро спикер. Приемам доводите ти много сериозно. От векове отношението към тях в нашите закони и обичаи е сериозно! По-точно: като Инципа вейла арматос де! Ставаме оръдия. А оръдията не изказват съждения!

Соколаря разперва ръце. Вестрис размахва криле, скача на лявото му рамо и се настанява удобно, без да мърда.

— От векове постъпваме така тъкмо поради такива ситуации. Тъкмо защото не сме богове и защото не сме достатъчно мъдри, за да разделим значителното от незначителното, преди да предприемем действия в полза на клиентите си.

Джийн не може да не се възхити на наглостта на Соколаря — как призоваваше към смирение в подкрепа на довода, че маговете трябва да имат правото да убиват без угризения!

— Лудост е да се опитва друго — продължава Соколаря. — То би довело до извъртания и самодоволство. Основателите ни с право са ни оставили толкова малко укази, през които да претегляме предложенията, които получаваме. Щели сме да си навредим? Имаме отговор на това! Дали ще навредим на по-широкия свят до степен да накърним интересите си? Имаме отговор на това! Но дали мъжете и жените, които може да премахнем, се разкайват пред боговете? Дали те са добри родители на децата си? Дали са благонравни? Дават ли подаяние на просяците и ако дават, това задължава ли ни да не им посягаме? Как изобщо е възможно да започнем да отговаряме на подобни въпроси? Превръщаме се в оръдия. Предаваме на един по-мъдър от нашия собствен съд когото и да убием, докато сме оръдия. Ако ликвидирането е грях, той тежи на клиента, поръчал извършването му, а не на действащите, задължени да се подчинят!

— Добре казано! — одобрява думите на спикера архидама Прозрение, която не успява да скрие усмивката си. Докато Соколаря излага доводите си, слънцето се издига в небето и залата потъва в меко златно сияние. — Призовавам моите другари, архимаговете, да се свържат. Нямаме време да се развличаме с философия. Тази сутрин бяхме разделени от темата за един специфичен договор. Тя ни разделя и сега. По някакъв начин обаче трябва да заличим това разделение, като работим усилено в рамките на закона.

— Съгласна съм — казва Търпение. — Да се свържем.

— Съгласен съм, макар и неохотно — казва Провидение. — Да се свържем.

Джийн/Търпение усеща приятната топлина на благодарността. Провидение е изместил една точка от етикета, като изрича своята преценка, преди да говори по-старшата от него Търпение, но с това той потвърждава решението на трима срещу един. Търпение, каквито и да са били истинските ѝ мисли по въпроса, сега спокойно може да ги скрие и да направи едно малко добро на Навигаторката.

— Въздържам се — казва Джийн/Търпение.

— Да се свържем тогава — казва Въздържание. — Всякакви други обсъждания извън указите се оставят настрани.

Навигаторката си слага качулката, покланя се и сяда. Събранието се връща към задънената улица, в която е било преди. Провидение се отказва да отхвърли предложения договор, докато Прозрение го приема. Въздържание и Търпение тепърва ще споделят своето мнение.

— Имаш ли още нещо за нас, спикер? — Търпение насочва своя въпрос към Соколаря, който е останал прав.

— Имам — казва младият мъж, — стига да не злоупотребя с търпението ви, като продължа.

Джийн е поразен от двойственото си възприемане на случващото се. Възможно ли е да има игра на думи в мисловната реч? Това ли е замисълът на Соколаря? Или пък Търпение в тълкуването си набляга на нюанси, които синът ѝ не е имал предвид? Каквато и да е истината, никой от архимаговете не изказва несъгласие.

— Не питая особена любов към народа на Камор. Но и не им желая злото — казва Соколаря. — Да, предложеният договор е драстичен. Ще изисква сръчност и дискретност, както и премахването на много хора. Това ще има последствия, но искам да изтъкна, че никое от тях няма да ни засегне. Да разгледаме първия указ — въпроса, че можем да си навредим. Привързани ли сме специално към сегашните управници на Камор? Не. Притежаваме ли в града собственост или вложения, които не можем да защитим? Не! Носим ли злощастие на Картейн, като предизвикваме брожения на две хиляди мили оттам? Моля ви, та нашето присъствие не би могло да защити интересите на Картейн дори ако Камор беше само на две мили!

— Говорите за инвестиции. — Сега вече говори архидон Провидение, обезоръжаващо кротък човек горе-долу на възрастта на Търпение, неизменен неин съюзник. — С този свой замисъл Анатолиус хвърля надалече мрежата. Всяко празненство на Гарвановия обсег ще изисква да се харчат финанси на града с участието на Мераджио. Ние наистина пазим сметките в неговата бизнес къща, както и другаде.

— Проучвал съм ги — казва Соколаря. — Но дали тези хора въртят такъв бизнес, или представляват самостоятелни търговски синдикати? Всеки от тях има семейство, съветници, помощници. Способни и амбициозни последователи. Парите от трезорите няма да се преместят никъде другаде. Акредитивите няма да изчезнат. Организациите ще продължат да функционират под ново управление. Поне до това заключение стигам аз. Смяташ ли, архидон, че това е грешка?

— Не непременно.

— И аз така мисля — казва Прозрение. — Малкото ни връзки с Камор са сигурни, а задълженията ни към него — несъществуващи. Може ли някой да назове поне една конкретна вреда, която ще си нанесем, ако приемем договора на Анатолиус?

В залата настъпва тишина.

— В такъв случай смятам, че приключихме с първия указ — казва Соколаря. — Както му е редът, да извадим на показ и втория указ. Онова, което предлага Анатолиус, като възнамерява да плати отговаряща му — сиреч извънмерна — цена, е да му създадем условия да отмъсти на благородниците на Камор и на неговото най-престъпно семейство. Казвам това, за да съм точен. Не се опитвам да прикрия размаха на неговите намерения. По всяка вероятност с наша помощ Анатолиус ще успее, а стотици от най-могъщите мъже и жени в Камор ще бъдат Укротени. Нашата сестра Навигаторката е права да сочи колко глупаво е да увъртаме по този въпрос. Тези мъже и жени никога вече няма да имат дори една значителна мисъл. Няма да могат да избършат мръсотията от собствените си задници. Съдбата им ще се равнява на убийство. Със сигурност не бих пожелал това на никого, когото познавам и на когото държа, но както каза архидамата, събрали сме се тук, за да обсъдим вредата от нашите действия, а не да изказваме симпатия към далечни ни хора. Трябва да пресметнем дали разривът, който това ще предизвика, може да се разшири дотолкова, че да компрометира собствените ни интереси и свободата да действаме.

— Извини ме, че проявявам подозрителност — казва Джийн/ Търпение — за това, че спикерът е дошъл на събранието добре въоръжен със заключения, с които да подпомогне нашите преценки.

— Щях да съм лош застъпник — казва спикерът на архидамата, — ако се осмеля да говоря импровизирано по такъв важен въпрос. Много мислих за договора, откакто беше направено това предложение.

— Ако договорът бъде изпълнен — казва архидамата Прозрение, — какво ще стане с Камор?

— Според мен не е възможно буквално всеки благородник в Камор да падне в този капан — казва Соколаря. — Непременно ще има тежко болни хора, които няма да могат да присъстват, такива, които са в немилост пред двора, а и пътуващи в чужбина. Ще има и някои, които ще си тръгнат прекалено рано, и други, които ще отидат прекалено късно. Със сигурност десетки ще останат живи. Анатолиус разбира това. Но въпреки всичко държи на своето. Армията на Камор се състои от няколко роти; имат и полиция с доста лоша слава. В края на нощта оцелелите ще използват военна сила, за да запазят мира.

— За това ли ще бъдат използвани? — По гласа на архидон Провидение си личи, че се преструва на изненадан. — Да не би да разчистват стари сметки? Каморците са известни с дълбокото си убеждение, че трябва да се въздържат, когато става въпрос за тлеещи ежби.

— Не се опитвам да говоря безсмислици или да бъда оптимист без основание — казва Соколаря. — Но ние сме по-добре осведомени, отколкото Херцога на Камор и знаем, че войската на Херцога е относително лоялна към трона и към самия Камор. Разбира се, че по стените има кръв. Разбиват врати с ритници, бият се в задните улички — това е типично за Камор. Въпреки това смятам, че най-вероятно армията и полицията ще стоят настрани от това, което стане, докато най-силните сред оцелелите възстановят законната верига на управление.

— Сериозно ли твърдиш — казва Провидение, — че Камор, след няколко сбивания с ножове в тъмното, няма от това внезапно да изпадне в по-голяма нестабилност и по ужасен начин да изгуби няколкостотин от своите благородници?

— Не, разбира се. Архидон, излагаш ме на реторична несправедливост. Камор ще изгуби много: сегашните си амбиции, особените си отношения с другите градове държави, високата си култура. Ако Анатолиус постигне своето, той ще очисти повечето ветерани, победили в Хилядодневната война, и ще потуши Бунта на Лудия граф. Камор ще бъде подложен на сурово изпитание. Трябва да допуснем, че Тал Верар ще сипе сол във всяка видима рана. Но дали Камор ще рухне? Дали ще има бунтове по улиците? Дали войниците ще захвърлят своите копия и ще избягат в пустошта? Милостиви богове, това няма да стане. А дали ще има последствия? За кого? Анатолиус смята да разгласи навсякъде, стига планът му да успее, че станалото е акт на отмъщение от каморци за каморци. Няма да има чужди фантоми, които да бъдат преследвани.

— Ще се опитат — замислено казва Въздържание. — И ще преследват Анатолиус до края на света. На градските порти ще се наредят убийци, готови да действат.

— Съгласен съм — казва Соколаря. — Но това ще бъде проблем на Анатолиус, а той с нетърпение го очаква. При това знае как да се свърже с нашите хора, ако иска да обсъди цената, на която ще успее да изчезне.

В залата се разнася добродушен шепот. Слънцето се е издигнало още по-високо; топлото сияние е постоянно.

— Смятам, че хаосът, предизвикан от плана на Анатолиус, ще трае кратко, ще бъде локален и лесно ще се овладее — казва Соколаря. — Разбира се, работа на архимаговете е да преценят дали съм убедителен. Но нека кажа още нещо: решение, взето тук, е само първото изискване за изпълняването на един договор. То трябва да разполага и с маг, който иска да се превърне в негово оръдие. Не съм лицемер! Ако архимаговете го позволят, аз ще бъда първият, пожелал да му бъде оказана честта за тази поръчка.

Джийн усеща странен прилив на чувства, тръгнал някъде изпод повърхността на спомените, нахлуващи в него — това не е гняв, не е дори изненада. По-скоро може би е… задоволство? Или предчувствие? Мигновеното усещане бързо изчезва, пратено зад завесите на менталната сцена на Търпение. Въздържание пита:

— Има ли още доводи против предложението на Анатолиус, обосновани с втория указ?

В стаята е тихо.

— Ще гласуваме дали дискусията да продължи — казва Въздържание и вдига лявата си ръка с жест, при който ръкавът му се отмята малко, колкото да се видят петте гривни. — Дали тези доводи са променили изказаните досега от моите другари мнения?

— При все това не го смятам за приемливо — казва Провидение.

— Аз пък го смятам — казва Прозрение.

— Значи, дойде време с Търпение да представим своите декларации — мрачно подхвърля Въздържание, преди да продължи. — Съгласен съм, че това е безпрецедентно предложение. Съгласен съм, че изглежда особено и зловещо, но аз не съм враг на черните договори. Само че нашите обичаи изискват да се съобразяваме с фактите, а не с беглите впечатления. Не намирам основателна причина да отхвърля предложението.

Критичен момент. Въздържание оставя на Търпение най-значителното решение за това събрание. Ако тя откаже предложението, хора на Вързомаговете любезно ще осведомят Лучано Анатолиус, че искането му не е приемливо. Ако обаче позволи да се приеме договорът, Соколаря ще отиде в Камор и ще организира касапница.

— Споделям опасенията на почитаемата Навигаторка и на уважаемия архидон Провидение — казва най-накрая Джийн/Търпение. — Споделям също и уважението на архидон Въздържание към строгото спазване на нашите укази. И аз не намирам основателна причина да отхвърля договора.

Когато усеща, че това изявление излиза от неговата/на Търпение уста, студът пронизва Джийн до сърцевината на летливото му тяло. От всички странни привилегии, които се е случило да получи в живота, несъмнено тази привилегия е една от най-ужасните: шансът да изрече думите, изпращащи Соколаря в Камор, за да заколи семейство Барсави, да причини смъртта на Кало, Галдо и Дървеницата, да бъде на косъм от това да убие себе си и Локи.

— Предложението се приема — казва Въздържание. — Мисля, че е напълно заслужено задачата да бъде твоя, Соколарю. Знаем, че не се гнусиш от черни договори. Сега ще разберем дали твоето старание съответства на ентусиазма ти.

Соколаря получава двойна възможност — шанс да увенчае своя относително ранен успех с невероятен договор. Шанс да се провали зрелищно, ако не му стигне упорство да доведе нещата докрай.

— Обявявам събранието за закрито — казва Въздържание.

Възприятията на Джийн отново се лашкат — посред изречението гласът на най-възрастния архидон се видоизменя в усещане за мисъл. Търпение се е върнала към естествените си перспективи.

Като театрална публика, която не ръкопляска, маговете се изправят и един подир друг се изнизват от Небесната зала. Стотици дискусии между обикновените присъстващи продължават, но няма нужда разговорите да оформят възли и гроздове така, както става при бързо настъпилата тишина в мисълта.

Останалите архимагове също се надигат, но Джийн/Търпение се бави, взира се в езерцето съностомана в средата на залата. Той/тя усеща погледа на Соколаря от другия край на стаята.

„Не очаквах да допуснеш това, Майко!“

„Ако ти не проявяваш лицемерие, и аз не го проявявам.“

Джийн/Търпение размахва ръка над повърхността на езерцето; топли струи пулсират нагоре-надолу по призрачните пръсти. Сребристият метал се набръчква, ражда нежни форми. Скулптирането отнема няколко мигновения и е далече от съвършенството, но съвсем скоро Джийн/Търпение превръща съностоманата в карикатура на Каморския хоризонт: петте кули са надвиснали над острови, плътно застроени с по-ниски сгради.

„Да нямаш оправдание да не позволиш това, не е същото като да го извиниш.“

„Сложи го в каквато си искаш рамка.“

„Има ли смисъл да предложа някакъв съвет?“

„Ще се изненадам, ако наистина е съвет.“

„Не отивай в Камор. Този договор не е само сложен, той е и опасен.“

„Така си и мислех. Опасен ли? Не си спомням името ми да е включено в списъка от врагове на Лучано Анатолиус.“

„Не просто «опасно» за ненадарените. Опасно за тебе.“

„О, Майко. Не зная дали играта ти е твърде безхитростна, или твърде потайна за мене. Пак ли става въпрос за легендарната ти далновидност? Странно как си способна да го казваш винаги, когато намериш очевидна причина да ме спираш.“

Соколаря протяга ръка и петте кули потъват. За секунди скулптираните от течност сгради се разтварят в първоначалната си сребриста каша. Съностоманата се поклаща, после отново става огледална. Соколаря се ухилва.

„Някой ден, спикер, може да имаш причина да съжаляваш, че самолюбието ти е толкова изявено.“

„Е, вероятно ще можеш и занапред да проучваш своя доста изчерпателен списък с моите недостатъци, когато се завърна в Камор. А дотогава…“

„Съмнявам се някога да имам тази възможност. Сбогом, Соколарю!“

„Сбогом, Майко. Бъди сигурна, че с нетърпение очаквам да чуя последната ти дума, когато и да бъде това.“

И той тръгва към вратата. Докато върви, Вестрис леко накланя глава, гледа втренчено с очите си на ловец и кряска едва чуто. Равностойното на презрителен смях за една птица.

Два дни по-късно Соколаря заминава за мисията си в Камор. Ще се завърне едва след месеци и няма да бъде в състояние да се зарадва на каквито и да е думи.

5.

— Богове на небесата! — прошепна Джийн, когато усети отново под краката си истинската палуба на „Достигащ звездите“. Очите му сякаш бяха стояли отворени на силен вятър. Изпита голямо облекчение, че отново е заел познатата форма и маса на собственото си тяло. — Това беше лудост!

— Първия път не е лесно. Ти го понесе доста добре.

— Често ли го правиш? — попита Джийн.

— Не бих стигнала дотам да кажа „често“.

— Можеш просто да изпращаш спомените си напред-назад — поклати глава Локи. — Като стара шапка.

— Не е точно така. Техниката изисква подготовка и съзнателни напътствия. Не е възможно да ти предоставя накуп всичките си спомени. Или да те науча да говориш вадрански с финес.

— Ка спас вадрани анхолт.

— Да, известно ми е, че го знаеш.

— Соколаря — каза Джийн, като разтъркваше очи. — Соколаря! Търпение, ти можеше да го спреш. Беше склонна да го спреш.

— Бях — съгласи се Търпение и впери поглед в Амател, забравила за изстиващата утайка от чая си.

— Но Соколаря беше едно от изключенията ти, нали? — подхвърли Локи. — Заедно с онази, как се казваше… Прозрение. Беше въпрос на договор, на мисия, за да се отиде там и наистина да се сговнят нещата в стила на Терим Пел. Ако Соколаря наистина се беше отказал — а да знаеш, малко му оставаше, — нима това нямаше да донесе по-голям престиж на неговата фракция?

— Несъмнено.

— А ти въпреки това му позволи да отиде.

— Мислех да се въздържа при гласуването, докато той не декларира желанието си да изпълни задачата. Когато го стори, разбрах, че завръщането му от Камор няма да бъде безопасно.

— Да не би да си имала някакво предчувствие?

— В известен смисъл. Това е един от талантите ми.

— Търпение — започна Локи, — бих искал да ти задам един съвсем личен въпрос. Не за да ти се опълчвам. Питам, защото твоят син помогна да бъдат убити четирима мои близки приятели, затова искам да зная… струва ми се…

— Искаш да знаеш защо не се разбираме.

— Да.

— Той ме мразеше — взе да кърши ръце Търпение. — И все още зад мъглата на неговата лудост има такава омраза. Мрази ме не по-малко, отколкото когато се разделихме в онзи ден в Небесната зала.

— И защо?

— Просто е. И въпреки това… Трудно може да бъде обяснено. Първото, което трябва да знаеш, е как избираме имената си.

— Соколаря, Навигаторката, Студеносъщни и тъй нататък — подхвърли Джийн.

— Да. Ние ги наричаме сивите имена, защото те са като лека мъгла. Несъществени са. Всеки маг си избира сиво име, когато татуират първата гривна на китката му. Студеносъщни например си избра името в чест на северното си наследство.

— А ти как се казваше, преди да станеш Търпение? — попита Джийн.

— Шивачката, така се наричах. — Тя леко се усмихна. — Не всички сиви имена са величествени. Има обаче и други имена. Наричаме ги червените имена, имената, които живеят в кръвта, истинските имена, които не може да бъдат отхвърлени.

— Като моето — каза Джийн.

— Именно. А второто, което трябва да разбереш, е, че магическият талант няма отношение към наследствеността. Не може да се повтаря в действителност. Много десетилетия на будеща съжаление намеса в личния живот на маговете направи това пределно ясно.

— И как постъпвате с ненадарените си деца, които сте родили? — попита Джийн.

— Треперим над тях и ги отглеждаме, идиот такъв. В крайна сметка повечето остават да работят за нас в Картейн или някъде другаде. Какво си мислеше, че ги правим? Че ги горим на клади?

— Забравѝ, че те попитах.

— А надарените деца? — попита Локи. — Те откъде се появяват, щом не растат у дома?

— Опитният маг усеща самородния талант — каза Търпение. — Обикновено се залавяме с тях още докато са много малки. Довеждат ги в Картейн и ги отглеждаме в нашето уникално общество. Понякога първоначалните им спомени биват потиснати за тяхно собствено удобство.

— Не и при Соколаря — обади се Локи. — Ти каза, че е твоя плът и кръв.

— Да.

— А това, че той притежава силата… Колко често се случва?

— Той е петият за четиристотин години.

— Баща му маг ли беше?

— Беше главен градинар — тихо каза Търпение. — Удави се в Амател шест месеца след раждането на сина си.

— Съжалявам.

— Разбира се, че не съжаляваш. — Търпение леко размърда пръсти и чашата ѝ за чай изчезна. — Сигурно щях да полудея, ако не беше Соколаря. Той ми послужи за утеха. Станахме много близки — аз и малкият ми син. Заедно проучвахме талантите му. В крайна сметка обаче ако един маг има за родител маг, това по-скоро е проклятие, отколкото благословия.

— И защо? — попита Джийн.

— Ти цял живот си Джийн Танен. Така са те наричали майка ти и баща ти, когато си проговорил. Това е издълбано в душата ти. Приятелят ти също има червено име, но за свой огромен късмет, още в ранна възраст попада на сиво име. Нарича се Локи Ламора, ала дълбоко в душата си, когато мисли за себе си, мисли с друго име.

Локи леко се усмихна и загриза един сухар.

— Първата самоличност, която приемем и разпознаем като наша, е това, което се случва с червеното име. Тогава, когато надраснем голите инстинкти на детството и открием, че съществуваме съзнателно и отделно от всичко около нас. В голямата си част ние получаваме червените имена от родителите си, които ги шепнат безспирно, докато не се научим да ги повтаряме и в собствените си мисли.

— Хм — каза Локи и миг по-късно изплю някакви трохи. — Свети крепки! Ти знаеш истинското име на Соколаря, защото ти си му го дала!

— Опитах се да избегна това — каза Търпение. — О, наистина се опитах. Но само се залъгвах. Не може да обичаш едно бебе и да не му дадеш име. Ако мъжът ми не беше умрял, щеше да даде на Соколаря тайно име. Това беше процедурата… Можеше да се намесят и други магове, щяха да се намесят, ако не ги бях измамила. Но аз не бях на себе си. Толкова силна беше нуждата ми да запазя личната си връзка с момчето ми, че накрая… Накрая му дадох име.

— И затова той те е намразил — каза Джийн.

— Най-голямата тайна за един маг — каза Търпение. — Тя не се споделя нито с учители и ученици, нито с най-близките приятели, дори със съпруг или съпруга. Магът, който научи истинското име на друг маг, притежава абсолютна власт над него. Синът ми започна да изпитва голямо презрение към мен от мига, когато осъзна с какво го държа, независимо дали щях да реша да го използвам, или не.

— Уродливия страж… — каза Локи. — Според мен би трябвало да намеря в сърцето си известно съчувствие към клетото копеле. Но не мога. Дявол да го вземе, ще ми се да имаше нормален син.

— Мисля, че засега казах достатъчно. — Търпение се отмести от хакборда и обърна гръб на Локи и Джийн. — Вие двамата си починете. Може да се заемем с още някои въпроси, когато се събудите.

— Бих спал — призна си Локи. — Струва ми се, че бих спал седем или осем години. Ако в края на месеца още не съм се появил, нека някой разбие с ритник вратата. И… Търпение… Ще кажа, че съжалявам за…

— Ти си чуден човек, мастер Ламора. Хапеш по рефлекс, а после съвестта те хапе. Питал ли си се някога къде си придобил такива противоречиви черти на характера?

— Не съжалявам за никоя своя дума, Търпение, но понякога помня, че подир това трябва да опитам да се държа любезно.

— Както сам каза, няма да те замъкна в Картейн, за да станеш нечий приятел. Най-малкото — мой приятел. Върви си почини. Ще говорим по-късно.

6.

Джийн не си беше дал сметка колко изтощен го бе оставила дългата нощ, и след като се настани в хамака, потъна в сън, който изцяло смазваше съзнанието му, сякаш върху главата му бяха паднали няколкостотин килограма тухли.

Събуди се замаян и дезориентиран от миризмата на печено месо и свеж езерен въздух. Локи седеше на една по-малка по размери сгъваема маса от онази, върху която бе положен за пречистващия ритуал, и бе усърдно зает с нова малка планина от корабна храна.

Джийн със замах се изправи на крака и чу как ставите му скърцат и пукат. Нараняванията му от сблъсъка с Кортеса щяха да го болят с дни, но раните са си рани. Не му беше за първи път.

— Кое време е?

— Петият час от следобеда — отговори Локи с пълна уста. — Казват, че трябва да сме в Картейн точно преди зазоряване.

Джийн се прозина, разтърка очи и огледа обстановката. Локи беше облечен с прости, широки и чисти дрехи, явно взети от отворения сандък, опрян на преградата зад него.

— Как се чувстваш, Локи?

— Умирам от глад. — Локи обърса уста с опакото на ръката си и отпи голяма глътка вода. — Това е по-зле от Вел Вирацо. Където и да отидем, аз губя все повече от теглото си.

— Мислех, че ще спиш още.

— Имах такова желание, но стомахът ми се възпротиви. Ти, да ме простиш, изглеждаш като човек, който отчаяно се нуждае от кафе.

— Не усещам миризмата на кафе. Да не си изпил всичко?

— Я стига, дори аз не съм чак такъв злодей. А и никой не се е качвал на кораба. Търпение, изглежда, си пада по чая.

— По дяволите. Чаят не помага да се събудиш цивилизовано.

— Какво се ражда в размътения ти мозък?

— Да речем, че съм изумен. — Джийн седна на единия от двата празни стола, взе нож и с негова помощ отряза парче шунка и го сложи върху една порязаница. — И замаян. Нашата Дама на петте гривни е обработила ситуацията много повече, отколкото очаквах.

— Направила го е. Струва ти се странно от мястото, където си…

— Така е. — Джийн ядеше и гледаше изпитателно Локи. Локи вече беше чист, избръснат, събрал порасналата си гъста коса на къса опашка. Липсата на брада ясно подчертаваше признаците на възстановяването му. Беше блед и за разлика от преди приличаше много повече на вадран, отколкото на теринец; гънките в крайчетата на устата му бяха станали малко по-дълбоки, а бръчките под очите му изпъкваха повече. Невидим скулптор се беше трудил през последните няколко седмици и издълбал първите истински намеци за стареене по лицето, познато на Джийн от почти двайсет години. — Да му се не види, къде слагаш всичката тая храна, Локи?

— Ако знаех, щях да бъда физикер.

Джийн отново огледа каютата. До илюминаторите откъм кърмата беше поставена медна вана, а до нея имаше купчина кърпи и шишета с мазила.

— Чудиш се за ваната ли? — попита Локи. — Водата е чиста, смениха я, след като се изкъпах. Не очакват от нас да се гмуркаме в езерото, за да станем представителни.

На вратата на каютата се почука. Джийн погледна Локи, а Локи кимна.

— Влизай! — изрева Джийн.

— Знаех, че сте будни — каза Търпение, слезе по стълбите, направи нехаен жест и вратата зад гърба ѝ се затвори. Тя се разположи на третия стол и скръсти ръце в скута си. — Наетите домакини подходящи ли са?

— Бих казал, че за нас се грижат добре — прозя се Джийн, — само че има варварска липса на кафе.

— Потърпи още ден, мастер Танен, и ще разполагаш с всичката гадна черна вода, която можеш да изпиеш.

— А какво стана с последния човек, когото нае, за да организира твоята игричка, Търпение? — попита Джийн.

— Направо към бизнеса, а? — рече Локи.

— Нямам нищо против — каза Търпение. — Затова съм тук. Какво обаче имаш предвид?

— Правиш това на всеки пет години — подхвърли Джийн. — Предпочиташ да работиш чрез посредници, които не могат да бъдат Вързомагове. Е, какво се случи с последните двама, които нае? Къде са? Може ли да говорим с тях?

— А, чудиш се дали, когато всичко свърши, не сме вързали тежести за краката им и не сме ги хвърлили в езерото?

— Нещо такова.

— В някои случаи си правехме взаимни услуги. В други предлагахме заплащане. Всичките ни предишни образцови изпълнители независимо от компенсацията приключиха работата си по своя воля и в добро здраве.

— Значи, вие безогледно защитавате своята независимост в продължение на векове, но на всеки няколко години подбирате специален приятел, отговаряте на всички зададени ви въпроси, показвате шибаните си спомени и когато свършите, просто го отпращате, като весело му махате?

— Никой от предишните посредници не е осакатявал Вързомаг, Джийн. На никого от тях не е било показвано кои сте вие. Не бива да се ласкаете, че сте станали съпричастни на някаква поразителна тайна, която може да бъде запазена само с най-строги мерки. Когато това свърши, очакваме конфиденциалност до края на живота ви. И ако тази добронамереност липсва, и двамата знаете, че никога не ни е било трудно да открием поне единия от вас.

— Сигурно това върши работа — кисело се съгласи Джийн.

— Е, кой спечели медала последния път, когато го направихте?

— Приобщени сте към една печеливша традиция — каза Търпение. — И макар че две поредни победи не стигат, за да се създаде династия, това е една добра основа, която предполага и трета победа. Сега ще обсъдим работата ви в Картейн, но аз дадох едно необикновено обещание — да заведем и двама ви там. Непременно и безусловно ще го изпълня. Имате ли още въпроси за хората или за уменията ни?

— „Попитайте сега или завинаги прехапете езиците си“, а? — рече Локи.

— Предложих за кратко една възможност, а не научен трактат.

— Всъщност има едно последно нещо, на което бих искал да получа истински отговор. Джийн те попита за договорите, които поемате. Попита „Защо?“, а ти отговори със „Защо не?“. Според мен обаче това не стига до същността на въпроса. Не мога да си представя, че вие продължавате да имате нужда от пари, не и след четиристотин години. Греша ли?

— Не. Час след като поискам, мога да получа суми, достатъчни за купуването на град държава — каза Търпение.

— Защо тогава продължавате да сте наемници? Защо това изгражда света ви? Защо се наричате Вързомагове, без да трепнете? Защо да е Incipa veila armatos de?

— А… — каза Търпение. — Нагазвате в по-дълбоки води, отколкото бихте искали.

— Нека аз преценя.

— Както желаеш. Кога започнаха вадраните набезите си по северните брегове, където сега е Кралството на същините?

— Какво общо има това, по дяволите?

— Позволи ми да ти кажа. Когато те за първи път идват от окаяната си пустош, какво е названието, което…

— Кристалвасен — каза Джийн. — Стъклената земя.

— Преди около осемстотин години — каза Локи. — Така ни учеха.

— А колко време е минало, откакто теринците са прекосили Желязно море и са се заселили на този континент?

— Може би две хиляди години — каза Локи.

— Осемстотин години вадранска история — каза Търпение. А сирестрийците и златните братя са още по-древни. Нека щедро им дадем три хиляди години. Ами… Ами ако ви кажа, че имаме причини да смятаме, че някои от елдренските развалини на този континент са от сгради, построени преди двайсет хиляди години? Дори преди трийсет хиляди?

— Доста развинтена фантазия — каза Локи. — Как би могла…

— Имаме си начини — увери го Търпение и махна презрително с ръка. — Те не са важни. Важно е следното: никой от влезлите в летописите никога не споменава достоверни данни, че се е срещал с елдрени. Каквито и да са били те, толкова отдавна са изчезнали, че прадедите ни не са ни оставили никакви разкази да са ги срещали на живо. По времето, когато сме се заселили в безлюдните им градове, само боговете са можели да знаят преди колко време са били напуснати. И от един поглед върху тези градове става ясно, че елдрени са се занимавали с магия, пред която нашите магии изглеждат като фокуси с карти за идиоти. Правели са чудеса и те са оставали да съществуват стотици хиляди години. Елдрени са възнамерявали да се грижат за градината си тук дълго, много дълго време.

— Кое ги е накарало да се махнат? — попита Локи.

— Когато бях дете, представях си страхотии по въпроса — каза Джийн.

— Да, страшно е човек да мисли за това — каза Търпение. — Всъщност, Локи, какво ли ги е накарало да се махнат? Две са възможностите. Или нещо ги е заличило от лицето на земята, или са се уплашили до такава степен, че в желанието си бързо да изчезнат, са изоставили градовете и съкровищата си.

— Да напуснат света? — учуди се Локи. — Че къде биха отишли?

— Нямаме ни най-малка представа — каза Търпение. — Но независимо от факта, че техните прекрасни градове са били предварително опразнени, преди да се заселим ние, това се е случило. Там е имало нещо, което го е предизвикало. И трябва да допуснем, че това нещо може да се завърне.

— Аха — рече Локи и опря глава на ръцете си. — Знаеш ли, Търпение, че не спираш да се усмихваш?

— Предупредих те, че може и да не бъде весело.

— Този свят с всичките си души е суверенно владение на Тринайсетте — каза Локи. — Те го управляват, защитават и следят за природните механизми. По дяволите, може би те са изритали оттук елдрените!

— Странно е тогава защо изрично не са ни го споменали — каза Търпение.

— Търпение, нека споделя нещо от личния си опит — каза Локи. — Боговете ни казват онова, което имаме нужда да знаем, но когато започнем да питаме за неща, които просто искаме да научим, най-добре е да очакваме дълги паузи в разговора.

— Причинява неудобство — каза Търпение. — Разбира се, възможно е боговете да си мълчат за станалото с елдрените. Или не са могли да се намесят, за да го спрат. Или не са искали да се намесят… Векове наред разглеждаме възможностите. Единственото смислено заключение е, че сами трябва да се погрижим за себе си.

— Как? — попита Локи.

— Използването на магия за дълго време, със замах и съгласувано, когато много магове работят заедно, оставя незаличим отпечатък върху света. Хора и сили, чувствителни към магията, забелязват това явление — точно както ти, когато гледаш една река, се ориентираш накъде тече, а дали е бърза и топла, разбираш, като потопиш ръка във водата. Великите дела са като маяци в тъмна нощ. Трябва да допускаме, че не е в наш интерес да се разкриваме пред неща, намиращи се някъде в тъмнината. Затова сме си оставили малко на брой места, като Небесната зала, и предпочитаме да не прекарваме времето си в построяването на петдесететажни стъклени кули. Предполагаме, че елдрените са платили цената за това, че не са проявили коварство. Разкрили са се пред някаква сила, с която не е било необходимо да кръстосват шпаги.

— Дали аз… Дали ритуалът, който ти използва, за да премахнеш тази отрова…

— О, едва ли. Тази работа наистина беше важна. Всеки маг на двайсет мили оттам би го почувствал, но това, за което говоря, изисква много повече време и усилия. И в крайна сметка тъкмо по тази причина направихме договорите фокус на живота си. Да се работи по разнопосочните цели на десетки хиляди други хора в течение на години, разсейва магическите последствия от съсредоточаването на нашата мощ. Мисли за нас като за няколкостотин светлинки, лумнали в нощта. С припламването им произволно, по различно време и в различни посоки се избягва опасността да горят едновременно като огромен видим пожар.

— Поздравявам те — каза Локи. — Мозъкът ми направо се запали. Но си мисля, че донякъде те разбирам. Малката ти гилдия… Ако казаното от теб е истина, вие не сте се събрали заедно, за да поддържате мира, не става дума за такива глупости. Историята на елдрените наистина ви плаши.

— Да — призна си тя. — Дворцовите магьосници от последните няколко години на Теринския трон не са подлежали на контрол. Били са кръгове от чиста амбиция и всеки е целял да разруши другия. Били са несъстоятелни. Основателите на нашия орден са изложили безпокойството си пред император Талатри, но са им се присмивали. Ние обаче знаем истината по въпроса. Ако човешкото магьосничество изобщо може да съществува, то трябва да бъде ненатрапливо и да се подчинява на ред, иначе рискуваме да научим от първа ръка каква е била съдбата на елдрените.

— Прости ми, че не разбирам докрай какви сили притежаваш — каза Джийн, — но онова, което направихте с Терим Пел, съвсем не беше потайно.

— Или съобразено с ред — уточни Търпение. — Да, беше тъкмо онзи вид фокусирано използване на волята в голям мащаб, което не бива да си позволяваме. Но в този единствен случай това беше необходим риск. Имперското седалище, неговата инфраструктура, архивите му — всички унаследени капани на властта трябваше да бъдат унищожени. Без Терим Пел всеки, желаещ да възстанови империята, откриваше, че лесен път към узаконяването не съществува. В ранните си години имахме нужда от тази сигурност.

— А същевременно преследвахте всеки магьосник, който не се присъедини към вас — каза Локи.

— И то безжалостно — каза Търпение. — Прав си, че не ни смяташ за алтруисти. Няма съмнение, че можем да проявяваме твърдост. Но сега сигурно ще се съгласиш, че мотивите ни са ако не филантропски, то поне… сложни.

Локи изсумтя и загреба от овесената каша.

— Удовлетворен ли си по този въпрос?

Локи кимна и преглътна.

— Боя се, че ако ми кажеш още, никога вече няма да мога да заспя в тъмна стая.

— Дали да не поговорим за работата ни в Картейн? — попита Джийн, усетил, че и двамата с Локи са склонни да обсъждат не толкова тревожна тема.

— Петгодишната игра — каза Търпение. — Готови ли сте вие двамата да научите подробностите?

— Бойният ми дух се завърна — каза Локи. — От седмици съм на легло. Пуснете ме да действам със списък от закони, които държите да бъдат нарушени.

— Сигурен ли си, че не искаш чай, Джийн? — попита Търпение.

— Сигурен съм — каза Джийн. — Няма да си развалям постите. Но не бих отказал червено вино. Силно питие, което разяжда боя. Вино с пясък в него. Това е доброто вино за пиене.

— Ще се погрижа.

— Е, значи, работим за твоята фракция — каза Локи. — Предполагам, че в нея сте ти, Студеносъщни, Навигаторката — всякакви възвишени личности, които убиват хора само когато те са непослушни дечица. А приятелите ви с по пет гривни? Тяхната роля каква е?

— Провидение и Въздържание ще ви окуражават. Прозрение — но това според мен не е изненадващо — ще се надява да се подхлъзнете и да си строшите вратовете.

— Пасмината на Прозрение и Соколаря — това ли е другият отбор? Само две фракции, без отцепнически групи, без дебнещи изненади? — рече Локи.

— Боя се, че големите ни разногласия стигат само за две фракции.

Вратата се плъзна и се отвори. Влезе Студеносъщни, понесъл поднос. Остави отворена бутилка червено вино, няколко стъклени чаши и керамичната чаша на Търпение от предишната вечер. После подаде на Търпение два свитъка и се оттегли толкова безшумно, както беше влязъл.

Търпение взе чаената чаша в ръце. Чу се звук като от кипяща вода и от чашата се издигна облак пара. Джийн наля вино в две чаши и остави едната пред Локи. Отпи от своята. Имаше острия вкус на танин.

— О! — каза той. — За миене на демонски гъзове! Точно това ми трябваше.

— Не съм сигурна, че се използва за пиене — каза Търпение. — Може с него да тровят пътниците.

— Миризмата подхожда на целта — каза Локи и добави вода в чашата си.

— А тези — каза Търпение и побутна със свободната си ръка свитъците към Локи и Джийн — са за вас.

Джийн взе своя свитък, счупи печата и откри, че вътре всъщност има няколко стегнато навити документа. Погледна ги и видя лашейнски разрешителни за транзитно преминаване.

— За Таврин Калас — каза той и се намръщи.

— Според мен сигурно са като стари и удобни дрехи — подсмихна се Търпение.

Под разрешителните за транзитно преминаване, които представляваха сравнително обичайно средство, с което пътуващите доказват, че не са съвсем истински вагабонти, имаше и акредитив за една от счетоводните къщи — на Тиволи — за сумата три хиляди картейнски дуката. Ако пожелаеше да претендира за тези пари, на Джийн, разбира се, щеше да му се наложи отново да приеме някогашното си прозвище.

— Горе главата, Джийн! — каза Локи. — Излиза, че аз съм Себастиан Лазари. За пръв път чувам за такъв човек.

— Дължа ви извинение, ако изборът на собствените ви фалшиви прикрития е наслада за вас — каза Търпение. — Наложи се да отворим тези сметки и да придвижим още някои неща, преди да ви измъкнем от Лашейн.

— Чудничко — каза Локи. — Не си мисли, че не бихме могли да започнем да работим по въпроса, след като нервите ми сега са малко по-добре, но се надявам, че сученето от златната цицка няма да се ограничи с това.

— Това са само средствата ви да се организирате, да се оправите през първите няколко дни. Тиволи ще ви позволи да контролирате средствата, с които да работите. Сто хиляди дуката — колкото и на вашата опозиция. Добра сума за подкупи и за други нужди, но не и дотам, та да заринете Картейн в пари и да победите, без да използвате хитрост.

— Ами… Ако си оставим малко пари за после? — попита Локи.

— Ние ви насърчаваме да използвате тези средства до последната медна монета на самите избори — каза Търпение, — защото всичко, което остане, когато резултатите бъдат потвърдени, ще изчезне като с магическа пръчка. Ясно ли е?

— Пределно и гадно ясно — каза Локи.

— Как се провеждат тези избори на най-ниското равнище? — попита Джийн.

— В града има четиринайсет района и пет, представляващи господарските имения. С деветнайсет места в управляващия Консейл. Всяка политическа партия издига по един кандидат за място и определя реда на следващите го, ако се случи той да се забърка в скандал или му бъде попречено по друг начин. Това обикновено става в странна последователност.

— Я стига! Какви са тия политически партии? — попита Локи.

— В Картейн господстват два главни интереса. На първо място е партията Дълбоки корени — старата аристокрация. Всички те по законен път са били лишени от титлите си, но парите и връзките са останали. На второ място е партията Черен ирис — занаятчии и по-млади търговци. Стари срещу нови пари, може да се каже.

— Ние за кои ще се погрижим?

— За Дълбоки корени.

— Как? Искам да кажа, какво общо имаме ние с тия хора?

— Вие сте лашейнски консултанти, наети да ръководят кампанията зад кулисите. Повече или по-малко ще разполагате с абсолютна власт.

— Кой е казал на тези хора да ни слушат?

— Те бяха приспособени, Джийн. Ще ви се подчиняват с въодушевление, поне по отношение на изборите. Подготвили сме ги за вашето пристигане.

— Богове!

— Нищо повече от онова, което правите, като разправяте грубиянски или префърцунени истории. Ние просто действаме по-бързо.

— Разполагаме с шест седмици, нали така? — попита Локи.

— Да. — Търпение отпи от чая. — Официално изборните враждебни действия започват вдругиден вечерта.

— А тази партия… Дълбоки корени… Нали каза, че са спечелили последните и предпоследните избори? — попита Локи.

— Не, не съм го казвала — отвърна Търпение.

— Каза го — повтори Джийн. — Каза, че ни е поверена една побеждаваща традиция.

— А… Пардон. Имах предвид, че моята фракция от магове подкрепи победилата партия два пъти поред. Нали разбирате — въпрос на шанс е коя партия от кое крило се приема. През последните десет години Дълбоки корени позападна, но пък за това време съдбата ни даде Черен ирис. Сега, уви…

— Богове, свята е пикнята ви! — промърмори Локи.

— Какви са границите на поведението ни? — попита Джийн.

— Не много, що се отнася до ненадарените. Ще работите с хора, готови да нарушат всеки изборен закон на света, стига да не направите нещо кърваво или просташко.

— Без насилие? — попита Локи.

— Спречкванията са естествена последица от въодушевлението — каза Търпение. — Всички обичат да слушат разкази за хубави юмручни боеве. Но се ограничавайте до юмруци. Без оръжия, без трупове. Може да отупате няколко картейнци и да отправите каквито си искате заплахи, но не може да убивате. Нито да отвличате картейнски граждани или да лишаваше града от физическото им присъствие. Тези правила са определени от моите хора. Смятам, че причините са очевидни.

— Ясно. Не ни плащате, за да избием всички от Черен ирис и да отпрашим към залеза.

— Вие сте в по-неопределено положение — каза Търпение. — Джийн и ти, заедно със съответните ви опоненти от Черен ирис, трябва да очаквате всичко, включително отвличане. Пазете си гърбовете. За вас е забранено само открито извършеното убийство.

— Яко — каза Локи. — А какво можем да научим за тези опоненти?

— Вече знаете доста.

— Какво искаш да кажеш?

— Информацията е неприятна, но научихме, че поне едно лице от моето крило предава сведения на архидама Прозрение.

— Много безотговорно го давате!

— Работим по въпроса. Във всеки случай преди няколко седмици Прозрение и нейните съмишленици узнаха за намерението ми да ви наема. И предприеха съответната контрамярка.

— А именно?

— Вие с Джийн имате уникален опит в измамите, предрешванията и манипулацията. Такива като вас не се раждат често. Всъщност на света е останал само още един човек, който има сериозни познания за вашите методи и за обучението ви…

Локи скочи на крака, сякаш столът му беше опънат лък, пуснал стрела. Чашата му отхвърча и разреденото с вода вино се разля по масата.

— Не! — извика той. — Не! Ти се шегуваш. Не!

— Да — каза Търпение. — Съперниците ми са наели старата ти приятелка Сабета Белакорос за свой съветник. Намира се в Картейн вече от няколко дни, за да се подготви. Няма да сгреша, ако кажа, че в момента тя подготвя изненади за двама ви.