Републиката на крадците

Епилог Криле

Момчето е на шест години, момчето е на единайсет, момчето е на седемнайсет. Взира се в Амател, вдишва езерния въздух, здравословните благоухания на живота и свежестта. Взира се в проблясващите светлини, в скъпоценните камъни в тъмнината, в тайните на елдрените, разпръснати в дълбините. Докерите твърдят, че рибарите, излезли с лодките си нощем, полудявали от светлините, гмуркали се, за да ги достигнат, и плували като обезумели надолу, все едно, че се носели обратно към повърхността, докато не се удавели. Или изчезвали.

Момчето не се страхува от светлините. Момчето има сили, за които докерите могат само да предполагат. Чувства напрежение в слепоочията си, когато се взира във водата. Чува нещо по-ниско и възхитително от ритмичното вълнение на водата и повика на птиците. Силата на скритите неща призовава силата на момчето.

Момчето знае, че Амател е прибрало баща му. Казано му е, но не помни нищо. Било е твърде малко. Няма спомен, за който да скърби. Езерото на скъпоценните камъни означава само живот, красота, успокоителна близост.

Всички тези неща. И силата, която очаква неговата сила да се изравни. Да се разкрие.

Момчето е на четири години, момчето е на десет, мъжът е на двайсет. На това място тялото му се променя. Понякога е цял, понякога — доволен, понякога спомените му са ярки и живи като картини, чиято боя сияе с огъня на боговете.

Понякога говори с плътен отекващ глас. Понякога движи ръцете си и чувства пръстите си, чувства как докосват повърхности и как вдигат различни предмети. Не знае защо му харесва това, защо чувства нещо като горещ прилив на сълзи в очите си, защо радостта е толкова горчива.

Понякога ходи в мъгла. Мислите му са обгърнати от сив памук. Понякога е на улицата и е объркан. Вързан е с въже, болката пулсира, а ръцете и устата му са пропити с кръв. Неговата собствена. Дъждът вали, докато хората го гледат втренчено и го изучават изплашени.

Понякога гледа отвъд Амател и за първи път усеща как живеят птиците. Чайка, красиво бяло създание, кръжаща в тесни кръгове. Момчето чувства нуждите ѝ, глада ѝ, изящната простота на нещото в центъра на всичко. Момчето си го представя като колело, часовников механизъм, логичен кръг, който се върти без триене или угризение. Нападни, яж, живей по вятъра. Нападни, яж, живей по вятъра.

Момчето раздвижва пръсти, за да призове своята сила, която не е придобило с уроци. Протяга се и поема живота на птицата като трептяща струна в ръцете си, която никой друг не може да види, ръцете на силата, която майка му го е научила да използва.

Птицата се сепва.

Крилете ѝ се сгъват непохватно. Гмурва се двайсет стъпки надолу и отскача от скала, след което цопва във водата, пляска и кряска възбудено, но за щастие, крилете ѝ не са счупени.

Момчето трябва да се упражнява.

Момчето е на десет години. Момчето е тичало през хълмовете и горите на север от Картейн цяла нощ с кръв в устата. Момчето се е свивало в средата на мрежа, неподвижно като камък, с отрова в зъбите; усеща и най-лекото движение по козината си и въздушния поток от плячката, която се приближава. Момчето се е реело високо в небето, преследвало е слънцето, научило се е да напада, да яде и да живее по вятъра.

— Не бива! — настоява майка му. Майка му е могъща, майка му го учи на дарбите си, но няма да му позволи той да я научи на своите.

— В средите ни не гледат с добро око на това — казва тя. — Ти си човек! Ще мислиш като човек! Няма място за човек в тези мънички умове!

— Аз споделям — казва момчето. — Нареждам. Не се чувствам малък. Ако наистина са нищожни, може би аз ги правя по-големи, когато съм в тях!

— Ще ставаш все по-чувствителен — казва майка му. — Ще се обвързваш все повече и повече с тях, разбираш ли? Животът им ще стане твой, чувствата им — твои. Ако бъдат наранени, ще изпитваш тяхната болка. Ако бъдат убити… може и ти да изчезнеш!

Момчето не разбира. Майка му говори за тези неща, все едно нищо не се връща. Момчето знае, че е единствен сред маговете, на които майка му го е представила; само той споделя живота на животните.

Момчето не може да бъде разубедено. Вкусило е живота без съжаление, живота без угризения, дивия живот. Той е като него. Всеки път, когато се връща в себе си след сливане, носи част от небето да живее в него.

Майка му успява да го спре. Дори и на десет години момчето знае каква сила има тя над него, и срамът го изгаря. Но изглежда, че майка му няма да я използва. Успокоява го, моли и заплашва, но не би изрекла думата, която ще заключи волята му с железен катинар.

Не може или не желае, но това не кара момчето да ѝ прости. То отправя съзнанието си на тайни места и търси сови, гарвани и ястреби. Хвърля се в небето, понесло гнева от земята, а по ноктите му струи топла кръв. Рее се, за да забрави, че има крака. Убива, за да забрави, че има правила и очаквания. Никога не споделя преживяното с друг. Отива само в горите и мъртви пойни птички валят като дъжд. Когато се е посрамило в учението или е наказано заради отношението си, то си спомня кръвта по ноктите си и изтърпява всичко с усмивка.

Момчето го няма, мъжът е на двайсет и пет години, мъжът е… изгубен.

Понякога е в мъртва сива точка. Краката му отказват да се движат. Чувства ръцете си като сакати парчета месо. Езикът му е удебелен и пулсира с фантомна болка, с електрическо гъделичкане. В капана на леглото е, все едно, че е закован за леглото. Не може да си спомни как се е озовал на това място. Ридае, паникьосва се, опитва се с нокти да издере пътя към свободата си, без да има пръсти.

Единствено уханието на езерото го успокоява, хладният свеж аромат на водата със случайна нотка мъртва риба или курешка на чайка. Когато вятърът довява тези неща до него, понякога чувства объркването и мъчението на мъртвото място.

Когато вятърът духа в грешната посока, сенките около него изливат студена и горчива течност в гърлото му и той потъва в тъмнината, докато ги проклина без думи.

Езерният въздух се носи през мъртвото място. Поема го, все едно никой друг въздух няма да поддържа живота му. Навън е нощ. Тъмнината дава път на светлината от една-единствена лампа. Всичко е странно. Чувства плаваща сила в гърдите си, нещо, което се издига като мехурчета в извор. В стаята просветлява, все едно, че слой подир слой от очите му падат марли.

Светлината пари очите му, новата яркост го обезкуражава. В близост до светлината се движат сенки, две на брой.

Мъжът се опитва да говори, но се стряска от приглушено влажно стенание. Трябва му секунда, за да осъзнае, че звукът идва от самия него, че езикът му е просто парче обгорено чуканче.

Ръцете му! Спомня си Камор, спомня си спускащата се стомана, спомня си как фантомната болка от крилете на Вестрис го залива с непоносими вълни. Спомня си Локи Ламора и Джийн Танен. Спомня си Лучано Анатолиус.

Той е Соколаря и въздухът в стаята е наситен с миризмата на Амател. Той е жив и е отново в Картейн.

Колко дълго? Чувства се вдървен, лек, слаб. От тялото му е изчезнало значително тегло. Седмици ли са минали, месеци ли?

„Почти три години“, прошепва тих глас в главата му. Познат глас. Омразен глас.

— К-х-х-х! — издава той стържещ звук, доколкото му е възможно. Безсилието го връхлита като физическа тежест. Усеща магическите потоци в стаята, чувства наблизо силата на майка си, но инструментите му ги няма. Силата е там, за да бъде овладявана, но се изплъзва от пръстите му като пясък от гладко стъкло.

Ще се погрижа и за двама ни.

Студени пръсти се плъзгат в съзнанието му и за щастие, безсилието го напуска. Чувства думите, докато ги оформя, чувства как достигат до нея, ум до ум, първото му адекватно общуване… след три години?

ТРИ ГОДИНИ!

Както казах.

Камор…

Да, договорът на Анатолиус.

Лошо ли бях наранен? Какво ми направиха?

Не достатъчно, за да причинят сегашното ти състояние.

Соколаря разсъждава върху смисъла на думите и отчаяно прехвърля спомените си като страници на книга.

Макет на град от съностомана потреперва, кули се разпадат в плоското сребърно нищо.

Архидама Търпение, в Небесната зала, го предупреждава, че се е запътил към опасност.

Вдигаща се и падаща стомана. Изкушаваща горещина, бели мълнии от болка в съзнанието му, различни от всичко, което някога си е представял. Вестрис, мъртва. Преди острието да достигне езика му, той се опитва да изговори магията за притъпяване на болката, стара и позната техника, но от другата ѝ страна… не следва очакваното облекчение. Мъгла, лудост, затвор.

Сега разбираш всичко.

Търпение произнася нова дума и нещо в съзнанието му се освобождава. Патината върху стария спомен се напуква и под черупката се разкрива истината.

Архидама Търпение. Нощта на заминаването му, кратка лична аудиенция. Отново го предупреждава. Той отново се присмива на прозрачните ѝ маневри. Тя изговаря още една дума, важна и неустоима. Думата е името му, истинското му име, произнесено като крайъгълен камък на магия. Магия, с която е обвързан, а след това — накаран да забрави.

Ти… ти си го направила.

Лек тласък. Капан. Неотменима заповед, залегнала в съзнанието му до следващия път, когато да използва умението за притъпяване на болката.

ТИ СИ МИ ПРИЧИНИЛА ТОВА!

Ти сам си го причини.

ТИ СИ МИ ПРИЧИНИЛА ТОВА!

Дадох ти възможност да го избегнеш.

НЕ. ДАДЕ МИ ВЪЗМОЖНОСТ ДА ИЗПЪНА ШИЯТА СИ.

Отново тази твоя арогантност. Не разбираш ли, че ти представляваше проблем, който трябваше да бъде решен? УБИЙСТВО ДАЛЕЧ ОТ ДОМА…

Предполагам, че това е единствената честна гледна точка. АЗ СЪМ ПРОКЛЕТИЯТ ТИ СИН!

Нося пет гривни. Ти заставаш от погрешната им страна.

ЗНАЧИ, ТАКА. Насилва се да смекчи гласа в главата си, да мисли трезво. Трябва да има някаква опасност. Защо ще казва това, защо ѝ е да го разкрива след три години? Със сигурност си прецакала нещата, нали?

Единственото, което предвиждах, беше, че си се запътил към огромна болка. Затова предположих, че ще си в голяма опасност… че ще направиш най-очевидното нещо.

Имаш предвид сам да се парализирам? Тогава всичко е щяло да приключи за секунда.

Само че противниците ти имаха скрупули.

Ах. Така ли се чувства човек, пострадал от скрупули? Какъв късмет съм имал!

Казах ти, че не е онова, което исках.

Ти и проклетите ти предсказания. И лъжливите дребни намеци. Как се опитваше да контролираш с тях всички около тебе. Каква полза е имало, щом не си разбрала, че това ще ни сполети? Кажи ми, Майко, имала ли си някога видения за СОБСТВЕНОТО си бъдеще?

Не.

Е, значи това сигурно ти е приятно. Да си единствената в собствения си проклет свят, а останалите да сме кукли за твоята лична сцена. А СЕГА как се чувстваш?

— Свърши се — казва Търпение, превключила на реална реч. Вече е до леглото му, надвесена над него. — Всичко свърши. Другарите ти са мъртви. Архидама Прозрение е мъртва.

Как?

— Няма значение. Ти си единственият оцелял от фракцията си. Всички въпроси помежду ни са решени. Напускаме Картейн, за да влезем във времето на тишината, както беше планирано. Ти си последната работа, която трябва да свърша, преди да си тръгна.

Най-накрая си дошла да ме убиеш? Дошла си да сложиш край на три години малодушие?

— Част от мен желае да беше умрял — казва тя. — Желае да беше умрял бързо и без усложнения. Не мога да си представя да живея в твоето… състояние. И ще те убия, ако го желаеш. Чувствах обаче, че трябва да те попитам. Поне толкова ти дължа.

Посочва другата фигура в стаята, широкоплещест оплешивяващ мъж с черни мустаци, спускащи се до ревера на кафявата му туника. По ръцете му не се виждат пръстени.

— Това е Еганис, който се грижи за теб. — Търпение му предлага картини и впечатления, разкриващи на Соколаря как са стояли нещата през последните три години.

Еганис го мести, обръща го от страна на страна, за да избегне рани от залежаването.

Еганис го храни с каша, попара и мляко.

Еганис изпразва нощното му гърне.

Еганис разхожда изкуфелия Соколар, като го води на каишка около врата.

Картейнски маг на каишка?

Беше необходимо, за да запазим здравето ти.

КАТО КУЧЕ!

Беше необходимо!

КАТО ПРОКЛЕТО КУЧЕ!

Ти си този, който винаги искаше да познава по-отблизо душите на животните.

Той изпраща не думи, а монотонен изблик на омраза, толкова жлъчна и гореща, че вижда как Търпение се разтърсва, преди да може да защити съзнанието си.

— Ще разбереш, когато се успокоиш — казва му тя. — Ще оставя тази къща и средства, с които можете да се издържате с Еганис. След като ти е отрязан достъпът до магия, никога вече няма да видиш някого от нас. Ако намериш някаква причина да живееш, можеш да го направиш. Ако намираш мисълта за неприятна, тогава аз ще… ще приключа нещата бързо и без болка.

Няма да приема нищо от теб, докато съм жив. Нито къщата. Нито Еганис. Нито благотворителност. И със сигурност не и смърт.

— Тогава нека ти се стовари на главата — промърмори тя. — Еганис ще остане. Ти си ням инвалид с три татуирани гривни на китката и скоро Картейн може да бъде… много интересно място за теб.

За теб, Майко, няма достатъчно дълбок ад, за да е по вкуса ми.

Амбициите и изследванията ти бяха заплаха за всяко живо същество на този свят. Помисли за това и след това лей сълзите си.

Боязливостта ти! Пред лицето на тайните, очакващи да бъдат разкрити навсякъде, където са стъпили елдрените… ти искаш ние да останем безпомощни и невежи… Е, върви в адовете! Цялата истинска сила на човешката раса е прахосана по хора като теб… своеволно нищожни. Пет гривни! По-скоро пет окови!

Щеше свободно да си пъхаш ръката в огъня само ако останалите не трябваше да изгорим с теб. Сбогом, Соколарю!

Тя си тръгва и магията, оформяща мислите, изчезна в нейно отсъствие. Той е сам и безгласен с Еганис. Мъжът поглежда Соколаря, след това отмества леко поглед, все едно, че му е неудобно да го вижда отворил очи.

— Ако някога решите, че теглото на живота ви е… твърде непоносимо — мърмори мъжът, — наредено ми е… да ви предложа милосърдие. Имам прахове, които може да се изпият с вино.

Соколаря се взира в него, докато той свива рамене и напуска стаята.

Сега Соколаря усеща есенния студ. Чувства го като болка в твърде слабото си тяло. Отвратен, обръща се наляво и се опитва да се изправи на краката си.

Успех, но само малък. Богове, движи се като старец на деветдесет! Тазобедрените стави го болят, а краката му са като клечки, твърде слаби да понесат тежестта му, но все пак успяват несръчно да го правят. Соколаря се киска с погнуса на скрибуцащото подскачане, което минава за походка.

Няма нищо полезно в тази затворническа килия. Легло, стол, лампа, нощно гърне. Следващата стая е по-голяма, обзаведена с библиотека с няколко десетки тома и малък дълбок съд. Соколаря с копнеж подскача до него, защото знае какво ще открие. Съностоманата е навсякъде в домовете на маговете, декорация и развлечение. За него басейнът е инертен, мъртъв като вода и ядът му го кара да се разтрепери толкова, че едва не пада вътре.

С трепереща устна смушква сребърния басейн с чуканчетата на дясната си ръка. Нуждае се от пръсти, гъвкави пръсти, а стоманата може да приеме всяка форма само със силата на мисълта. Когато беше на пет години, можеше да движи метала с махване на ръката и една-единствена дума. По бузите му се надига нова топлина и за секунда той намразва с такова ожесточение това, в което се е превърнал, че наистина си мисли за прахчетата, предложени му от гледача.

Повърхността на съностоманата образува вълнички на мястото, където той не я докосва.

Соколаря отскача назад, ударите на сърцето му са плачевно оглушителни в слабите му гърди. Богове! Ако очите му са го излъгали… ако всъщност не е видял това, казва си, че ще настоява за прахчетата. Зъбите му тракат от вълнение, докато се навежда отново над съда. Докосва течността с чуканчетата на отрязаните си пръсти и се взира в купата, като събужда цялата сила на волята си от дълбокия ѝ сън. Капки пот се стичат по челото му.

Тънки като косми нишки съностомана полазват по остатъка от десния му показалец. След това стават на едри капки, а после — на осезаема извиваща се линия. Чувства сила като вибрация по сребърния ръб. От бузите му се стичат сълзи, а гърдите му се издигат като мехове.

След минута е изградил един-единствен сребърен пръст, но процесът набира скорост. След първия пръст е лесно да направиш втори и още по-лесно — трети. Преди да може да повярва, Соколаря се взира с изпълнена с благоговение радост в полуметалната ръка, поддържана с незначителни усилия на волята му: четири сребърни пръста и един сребърен палец.

Стенанието му, изпълнено с облекчение и радост, е толкова силно, че Еганис притичва отдолу. Очите на мъжа се разширяват.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Старият уред повече не е необходим, сребърната нишка вече е фокус на волята му. Ръката на Соколаря ще свърши работата сама. Сгъва нечовешките си пръсти, замахва в посока на Еганис и гледачът пада без дъх на колене, с въздух, изкаран от дробовете с невидим удар.

Соколаря се нуждае от глас. Взема съда със съностомана в новата си ръка и го накланя към устата си. Металът е хладен и странно солен. Натрупва се под остатъка от езика му, спуска се на пипала в гърлото му и ето го — не точно като език, но тънка резонираща повърхност, вибрираща наполовина със звук и наполовина — с магия.

— ЕГАНИС! — прокънтява гласът. Той е студен, думите се изливат като спускащи се метални решетки. — Е, щеше да ми предложиш милосърдие, Еганис? Защото така са ти ЗАПОВЯДАЛИ?

— Моля ви — кашля гледачът, — не исках да ви навредя!

— Отказах да ми бъдеш дар. — Соколаря сграбчва съда и го хвърля към Еганис, заливайки го с останалата съностомана. — Трябваше да намериш вратата.

Премества сребърната си ръка и проговаря със сребърния си глас. Съностоманата полазва върху Еганис и се търкаля към врата му.

— Не! Моля! ЗАЩО?

— Мисли за себе си като за доказателство на теза.

Соколаря свива юмрук и свободната съностомана се стича в ушите на Еганис. Червени линийки вървят паралелно със сребърните, а след това се превръщат в реки. Еганис изкрещява, вкопчил се в черепа си, докато той не се разцепва със звука на отделена от зърното плява. Черепът се пръсва като глинен съд и сребърни фонтани бликват зад топла кръв и мокър мозък.

Резултатът пада на пода в различни части на стаята. Соколаря привиква съностоманата обратно и я оформя като огърлица около врата си. По някакъв начин трябва да си осигури още, за да изгради втора функционална ръка. И все пак наличната ръка би трябвало да е повече от достатъчна, за да му върне неговото безумно небе.

До библиотеката има тесен прозорец. Един жест от Соколаря и стъклото се превръща в пясък, плъзга се от рамката и излита в черното облачно небе. Още един жест и пантите на рамката ръждясват. Соколаря с лекота я изтръгва от стената и я запраща с трясък на мокрия под.

Вижда, че е някъде в Понта Корбеса, само на пресечка-две от пристанището. Изпраща съзнанието си леко и незабележимо напред, осъзнаващ добре, че никой от маговете, които все още са в града, и за миг няма да прояви милост, ако го открие. Само секунда му трябва, за да намери онова, което иска — една от мършоядните врани с опашки като ветрила от Северен Амател, хитри общителни птици с остри очи, остри клюнове и остри нокти.

Соколаря нежно поема първата птица и я изстрелва в нощта, използвайки тънка нишка съзнание, докато потиска удоволствието от реенето във въздуха. Секунда или две потвърждават неговото влечение към тази работа и той разширява контрола си до половин дузина спящи наблизо врани.

Откраднатите убийци на Соколаря кръжат над Понта Корбеса, ловувайки други врани, но търсят да зърнат и една определена закачулена жена. Все още би трябвало да е някъде в Картейн, той ще я познае от каквото и да е разстояние, поне докато не е скрита от магия.

Седемте врани стават трийсет. Соколаря ги насочва с точността на хореограф, докато изпраща все по-голяма част от съзнанието си към пернатия облак. Вече вижда не през различни очи, а през вълнуващ гещалт, въртящо се съчетание от тъмни улици, покриви, тракащи карети и бързащи хора.

Трийсетте врани стават шейсет. Шейсетте стават деветдесет. Вият се в подредена спирала на север и запад и търсят неуморно.

Не им отнема дълго време да я открият на западния край на Понта Корбеса. Върви сама към някаква среща и Соколаря я разпознава без всякакво съмнение. Кръв кръвта привлича.

Ятата му от врани, черни на фона на черното небе, се разпръсват и кръжат тихо на десетина метра над земята. След секунди е събрал сто и петдесет, най-големия брой живи същества от който и да е вид, който някога е контролирал. Умът му гори с тръпката на силата. Сега трябва да е бърз и сигурен, преди Търпение да приложи страховитите си умения, преди друг маг да забележи случващото се.

Една врана плясва с криле и се спуска надолу в нощта. Останалите я последват след миг.

Търпение е на тротоара до някакъв склад и тъкмо минава под люшкаща се алхимична лампа. Първата врана се спуска покрай качулката ѝ изотзад, рязко кряскаща и гракаща, като се отърква в нея.

Търпение се обръща, за да види откъде е дошла. Следващите десетина птици влетяват право в лицето ѝ.

Очи, нос, бузи, устни — няма време за милост. Топката от подлудени от магия врани кълве и дере всичко меко, всичко уязвимо. Търпение почти няма време да изкрещи, преди да е ослепена и просната по гръб, докато още врани се изливат от небето като черен облак, придобил плът.

Търпение си спомня своята магьосническа дарба и успява да направи половинчата магия. Десетина птици стават на въглен, но още толкова заемат мястото им в търсене на врат и чело, китки и пръсти. Соколаря натиска Търпение към тротоара, ятото е истинско продължение на волята му, мачкаща тъмна ръка. С усмивката на безумец предава мисъл към нея и хвърля знака си срещу разбитите ѝ умствени защити. Тогава пита:

Слабост ли е това, Майко?

Никога не си разбирала талантите ми.

Истината е, че те никога не са ме правили слаб. ИСТИНАТА Е, ЧЕ ТЕ МИ ДАДОХА КРИЛА.

Клюновете и ноктите на мършоядите са водени от човешки разум. За секунди са разкъсали китките на Търпение, направили са ръцете ѝ на пихтия, обелили са кожата на врата ѝ, изтръгнали са очите и езика ѝ. Безпомощна е много преди да умре.

Соколаря разпръсва облака от крилати слуги и се свлича задъхан до рамката на прозореца. Толкова сила е изцедил… Нуждае се от храна. Трябва да прерови къщата и да намери всичко полезно. Трябват му дрехи, пари, обувки… Трябва да изчезне веднага след като се нахрани, далече от това гнездо на врагове, далече, за да се възстанови.

— Времето на тишината, Майко? — той изрича тихо думите на самия себе си като тананикане, вкусвайки странното усещане на вибриращата в гърлото му съностомана. — О, мисля, че последното шибано нещо, на което приятелите ти ще се наслаждават, е време на тишина.

Като накуцва и се клатушка, смеещ се сам на себе си, той слиза внимателно по стълбите. Първо — храна, после — дрехи. А след това ще събере сили за предстоящата работа. За дългата, кървава работа, която предстои.