Републиката на крадците

1.

— Ще ни разпознаят — каза Локи.

— Изглеждаме отвратително — отговори Джийн, използвайки майсторски изкуството на омаловажаването. — Просто още двама пътници, покрити с прах и лайна.

— Волантин вече трябва да се е върнал. Сабета със сигурност е оставила хора да наблюдават портите — потупа се Локи по челото. — Ние с теб бихме го направили.

— Много благосклонна оценка на предвидливостта ни.

Четирите дни обратен път към Картейн бяха трудни. На втория ден взеха всичко ценно от фургона, след което го засилиха надолу по клисурата, тъй като се нуждаеха от всичката допълнителна скорост, която можеха да изцедят от разпрегнатия екипаж. Стражите на Лашейн не представляваха заплаха, но предишният наемател на пътната кола спокойно можеше да им прати наемници. По древния дълъг път между градовете държави законът нямаше сила. Устремяващият се нагоре в небето зад тях пясъчен стълб най-вероятно означаваше, че някой скоро ще умре.

А сега и градът, който най-после се появи в далечината, ги дразнеше вече половин ден с обещанието си за относителна безопасност. Бяха вървели по крайбрежния източен път, бяха прехвърлили хълмове и разположени на тераси фермерски селца, докато телата им постоянно понасяха наказанието на аварийните седла, които успяха да изтарашат от фургона.

— Може би си прав все пак — каза Джийн. — Ако нямаме шанс да се скрием, трябва да разчитаме на скоростта. Може би имаме ход преднина, преди тя да успее да реагира.

— Нека отидем право при нея — каза Локи. Намръщи се и това олющи спечена прах от гънките на лицето му.

— И какво ще направим?

— Ще довършим разговора си.

— Бързаш да се върнеш обратно в морето? Мога да се оправя с двама от хората ѝ наведнъж. Но тя има повече от двама.

— Не бери грижа за тях — каза Локи. — Имам приятел, който с удоволствие ще ни прекара покрай стражата.

— Наистина ли?

— Не забеляза ли, че Вордрата предпочита тесните панталони?

— И какво общо, по дяволите, има това?

— Всяка малка подробност е от значение — каза Локи. — Само почакай. Изненадата ще е забавна.

— Е, какво пък, мамка му! — каза Джийн. — Не е като да съм вършил нещо умно през последните няколко месеца. Защо да започвам сега?

2.

Шмугнаха се в трафика и обичайния организиран хаос на митническите инспектори, стражи, кочияши, пътешественици и фъшкии. За разлика от чистия като цяло Картейн някой спокойно можеше да изстърже Прашния двор с павираните му камъни и да го сложи на мястото на който и да е друг градски площад в Терин, без това да направи особено впечатление.

Локи не изпускаше от поглед тълпата, докато отегчените стражи претърсваха него и Джийн. Съгледвачите на Сабета най-вероятно работеха по двама в екип, като единият наблюдаваше, а другият беше според очакванията зает с някаква банална дейност. След като преброи петима възможни двойки съгледвачи, Локи разтърси глава. Какъв беше смисълът?

Почувства обаче, че се случва нещо друго. Някаква трескава дейност на Площада, нещо, различно от всекидневните задачи. Твърде много часове беше прекарал в джебчийство сред тълпи като тази, за да не усети, че нещо не е наред.

Джийн също беше на нокти.

— За какво е цялото въодушевление? — попита той минаващата жена страж.

— Същините. Не сте ли чули? — Тя посочи към тълпата, образуваща се около очуканата статуя на благородничка от Теринския трон. — Глашатаят ей сега ще започне отново.

Локи видя, че млада жена, малко по-висока от четири стъпки, се е качила върху основата на статуята. Беше със синия плащ на Картейн, а под нея стоеше мъж, облечен в регалиите на вестоносеца Видалос, с жезъл и всичко останало.

— МОЛИМ ЗА ВНИМАНИЕ, граждани и приятели на Картейн — провикна се жената. Локи беше впечатлен. В нея трябваше да има въздух като за два бели дроба. — Чуйте вести за ФАКТИТЕ, предоставени и одобрени от КОНСЕЙЛА! Лъжите НЯМА да бъдат толерирани! Разпространителите на слухове ще бъдат ЗАТВОРЕНИ на Баржите ЗА ПОКАЯНИЕ! Венцесла Валгаша, Крал на Седемте същини, е МЪРТЪВ! ЗНАЕ СЕ, че е починал в град Винтила ПРЕДИ ШЕСТ ДНИ. Починал е ОТ ЕСТЕСТВЕНА СМЪРТ и не е оставил законен наследник! В момента се води война за отцепване! Кантон ЕМБЕРЛЕН, най-източната от Седемте същини, е пратил в изгнание управляващия го граф и се е обявил за СУВЕРЕННА РЕПУБЛИКА! Съветът на Картейн на този етап ОТКАЗВА да признае формално Емберлен и категорично съветва гражданите на Картейн да се ВЪЗДЪРЖАТ от пътуване на север, преди ситуацията да се нормализира!

— Хиляди адове! — каза Локи. — Сабета беше права! Същините най-накрая се разделиха. Богове, каква бъркотия само ще настане.

— Няма да можем да прилагаме измамата с остершалинската ракия повече — каза Джийн. — Не и за доста дълъг период от време.

— Ще изскочат други възможности — замислено рече Локи. — Ако има война, ще има и отчаяни хора, преместващи много ценни вещи. Но както и да е, трябва самите ние да тръгваме.

Насочиха уморените си коне по широка улица на запад, преминаха нестабилния и стенещ стъклен мост и замъгления от тамян Площад на боговете и стигнаха Вечерната тераса. Беше почти сюрреалистично отново да стъпват по чисти улици, да се разхождат сред тучни градини и искрящи фонтани, все едно, че Картейн беше по-скоро повтарящ се сън, а не реално място.

Мигновено предизвикаха интерес пред „Знакът на Черен ирис“. Поне двама, със сигурност реални, пазачи отправиха сигнали с ръце към тъмни фигури върху покривите. Бързоного дете изтича по алеята до щаба на Сабета. Локи поведе изнурените им коне към място за почивка встрани от пътя, най-често използвано за файтони, след което скочи на земята и изтупа облака прах от обувките си. Олюля се и почти падна, преди да успее да се овладее. Краката му бяха като от желе. Конят му, който съвсем не му харесваше, потръпна с уши и изщрака със зъби.

— Тези животни са лична собственост на Верена Галанте — съобщи Локи на притеснения слуга. — Тя желае да се погрижите добре за тях.

— Но господине, ако не възразявате…

— Възразявам. Отведете ги в конюшня. — Локи отмести мъжа и се протегна да отвори входната врата, но Джийн избута ръката му и влезе първи.

Вътре откриха двамата улични биячи, които Локи видя и последния път.

— О, мамка му! — каза по-близкият.

Джийн вече беше минал под гарда му. След това последва разнообразие от бързи, шумни и болезнени действия, от които не пострадаха нито Локи, нито Джийн. Докато първият пазач падаше на пода, Джийн използва другаря му като таран, за да разбие входната врата. След това беше ред на Джентълмените копелета.

Ето го Вордрата, облечен безукорно, със закачен на ревера свеж черен ирис, в компанията на четирима пазачи с метални палки. По-добре облечените клиенти се забързаха към вратите и стълбищата зад тях.

— Господа — каза икономът, поглеждайки току-що падналия в краката му пазач, — това учреждение е само за членове, със строги правила да не се докарва до безсъзнание помощният персонал.

— Твой ред е, Себастиан — каза Джийн.

— Благодаря, Тав — Локи протегна ръце, за да се види, че в тях няма оръжие. — Моля, незабавно ни отведете при госпожа Галанте.

— И как да направя това, господа, след като предстои да бъдете насочени навън със синини по главите?

— Наистина бихме искали да я видим.

Преди пазачите да могат да им се нахвърлят, Локи стигна Вордрата, посегна към бричовете му, сграбчи топките му през коприната и усърдно ги завъртя.

— Или бихме искали да видим изражението на лицето на лечителя ти, когато види появилите се синини.

Вордрата простена, а лицето му придоби цвят, който рядко можеше да се види извън винарните по време на гроздобер. Пазачите се приближиха, но Локи вдигна свободната си ръка.

— Спри приятелите си — каза той. — Не съм особено силен, но и не ми трябва, нали? Ще завъртя това нещо толкова здраво, че ще пикаеш на спирали следващите двайсет години!

— Правете каквото ви казва, дяволите ви взели! — задъхано каза Вордрата.

— Просто ни заведете при Верена — каза Локи, докато пазачите бавно се отдалечаваха — и ще ти върна ценната собственост без дълготрайни щети.

Влачеха се странно, докато Вордрата се тътреше заднешком, а Локи не пускаше силната си усукана хватка върху надеждите на иконома за потомство, но това успяваше да държи пазачите настрана.

— Е, как е сега, тъпако? — каза Локи. — Нещо ти свършиха остроумията? Никога досега не бях насочвал някого, докато го стискам за топките. Все едно да се управлява лодка с румпел…

— Каморско куче… майка ти… лапаше…

— Ако довършиш мисълта си — каза Локи, — ще опъна скъпоценностите ти по-силно от тетива на лък.

Вордрата поведе Локи и Джийн по стълбите, водещи до личната тайна банкетна зала, където по-рано се бяха срещнали със Сабета. Пазачите се придвижваха на почтително разстояние, но броят им все пак не намаляваше. Вордрата отвори вратата на залата със задни части, а Локи видя, че Сабета вече ги очаква.

Черните бричове и късото кафяво жакетче, с които беше облечена, и ботушите за езда бяха подходящи за всичко — от подписване на документи до скачане през прозорци. В косата ѝ, навита около лакирани фиби, несъмнено се криеха хитрости, оръжия или и двете. Зад нея стояха още трима пазачи, въоръжени с палки и щитове.

— Здравей отново, Верена — каза Локи. — Бяхме в квартала и решихме да проверим настойчивите слухове, че господин Вордрата няма топки.

— Това не е ли малко грубо, дори и по твоите разпуснати стандарти? — попита Сабета.

— Предполагам, че отпечатъкът от обувката ти на моя задник ме прави малко сприхав — отговори Локи. — Кажи на приятелите си да се разкарат.

— О, но това звучи прекрасно! Искаш ли и да се вържа сама, за да ти е по-удобно?

— Просто искаме да поговорим.

— Освободи Вордрата и ще говорим колкото време искаш.

— В момента, в който го освободя, целият ад ще се стовари върху главите ни. В случая не съм глупав, което е нещо ново.

— Обещавам…

— Ха! — извика Локи. — Моля ти се.

— Значи, нямаме основа за доверие.

— Ти не си ни дала основа за доверие. Не аз бях този…

— Започва да става лично.

Сабета го погледна с искрено раздразнение. Винаги ѝ е било трудно да се контролира, когато е притисната, а огненият ѝ гняв контрастираше на студената ярост на Джийн. Локи беше прекарал години в отчаяни опити да я разбере, и сега видя, че не е измислила план, с който да сложи край на настоящата патова ситуация. Изведнъж Локи остана поразен от нелепостта на собственото си положение, в което безопасността му се крепеше единствено от хватката му върху нечии интимни части.

— Искам да говоря с теб — бавно каза той. — Нищо повече. Няма да те нараня и няма да се опитам да те отведа оттук. Заклевам се абсолютно в душите на двамата, които и аз, и ти обичахме.

— Какво имаш…

Локи използва свободната си ръка, за да покаже два от старите им тайни сигнали.

Кало. Галдо.

Сабета се взря в него, след което нещо в нея се пречупи. Облекчение? Каквото и да беше, кимна.

— Всички вън — каза. — Никой да не посяга на тези двамата без моя заповед. Освободи Вордрата.

Локи го стори. Икономът се свлече на земята и от болка се сви в ембрионална поза. Пазачите на Сабета бавно и заднешком излязоха от стаята, а Джийн се наведе над Вордрата.

— Ще го изведа оттук. Мисля, че двамата имате нужда от малко време насаме.

Само след секунда Джийн вече водеше крехкия вадран по обратния път, а Локи отново се озова лице в лице със Сабета в празна стая.

— Не можем да използваме тези имена, все едно са магически думи, всеки път, когато се озовем един срещу друг — каза тя.

— Знам, но не е моя вината, че въобще трябваше да… НЕ! — Локи трепереше от гняв, адреналин и вълнение. — Няма да позволя да ме пренебрегваш! Няма да позволя чувствата ми да бъдат игнорирани заради позата, която си решила да заемеш в момента.

— Твоите чувства! В Картейн работим за Вързомаговете, по дяволите, не сме деца, които си играят в задната част на някоя каруца!

— Ти ме използва.

— Това е, което правим — рече тя. — Това е професията и на двама ни. Изиграх те, да, и исках да те изиграя. Съжалявам, че боли, но това ни е занаятът.

— Не е това. Ти не просто ме изигра. Използва най-съкровените чувства, които някога съм изпитвал към друг човек, и го знаеш много добре! Възползва се от слабост, която съществува само когато съм около теб!

— Жена убеждава мъж да се наниже на собственото си желязо. Ето ти история, стара като света. Светът не е спрял да съществува само защото това отново се е случило.

— Не съм дете, Сабета. Не говоря за секс, а за доверие.

— Пратих те на онзи кораб за твое собствено проклето добро, Локи. Знаех, че ще стане така! Не исках просто да ми се махнеш от пътя и не ме беше грижа за здравето ти. Знаех, че ще си напрегнеш мозъка, за да преодолееш глупавата си фикс идея.

— О, прекрасно. Чудесен шибан план, защото определено не се сетих нито веднъж за теб през деветте дни, които ми отне да се върна в Картейн.

Тя поне благоволи да отвърне поглед.

— И какво, по дяволите, е това в крайна сметка? Първо не трябваше да се оправдаваш пред никого, а сега всичко е било за мое добро? — Изгарящ, Локи ядно разкопча лекьосания, твърде широк жакет за езда, който бе взел от отвлечената пътна кола. — И ти НЕ си глупава фикс идея!

— Аз съм зряла жена, която ти казва, че не можем да върнем часовника пет години назад само защото нямаш смелостта да се пробваш с някоя друга.

— Смелост? За коя, по дяволите, се мислиш, че да ми говориш за смелост? Смелост е това, което беше нужно, за да тръгна след теб! Смелост е това, което е нужно, за да се примиря със самодоволното ти проклето мъченичество!

— Ама че нахакан, самодоволен и наперен малък тъпак!

— Кажи ми, че никога не си ме харесвала — каза Локи, приближавайки се стъпка по стъпка. — Кажи ми, че никога не си смятала, че си заслужавам! Кажи ми, че нямахме хубави години заедно! Само това е нужно!

— Упорит, вманиачен…

— Кажи ми, че не ти стана приятно, че ме виждаш!

— Предположения…

— Престани да ми говориш неща, които вече знам — изведнъж се бяха озовали на по-малко от една стъпка разстояние.

— Спри да си търсиш оправдание. Кажи ми, че не можеш да ме понасяш. Иначе…

— Ти… ти… Ох, Локи, да ти кажа честно, вониш.

— И това те изненадва? Какво се предполагаше, че трябва да направя, да стигна до Картейн с плуване?

— Трябваше да останеш на проклетия кораб! За сведение, дадох много ясни инструкции как да се ползват баните.

— Ако искаше да остана на кораба — каза той, — трябваше и ти да бъдеш на него.

— Изглеждаш нелепо — Локи с мъка се овладя, докато Сабета бавно прокара два пръста по лявата му буза. — Краката ти са се огънали. Богове, остави ли въобще някакъв прах по пътя насам?

— Не можеш, нали?

— Не мога какво?

— Не можеш да ми кажеш да се разкарам. Не и в лицето ми, не и сега, след като те предизвиках. Не искаш истински да си тръгна.

— Не съм длъжна да ти се обяснявам!

— По-добре си закопчай жакета, Сабета, мисля, че съвестта ти прозира.

— Ние сме слуги на Вързомаговете — прошепна гневно тя. — Дойдохме тук по собствена воля и двамата толкова прецакахме нещата, че повече не може да бъде. Положението ни е несигурно. Ако станем твърде добри приятели, поне единият от нас ще умре.

— Знам — отвърна той. — Не казвам, че не трябва да сме внимателни. Просто отбелязвам, че нищо не ни забранява да имаме личен живот.

— Всичко лично при нас е и работа — обърса тя праха от бузата му с жакета си. — И всичката ни работа е лична.

— Вечеряй с мен.

— Какво?

— Вечеря. Ядене. Мъжете и жените често го правят заедно. Попитай наоколо, ако не ми вярваш.

— Затова ли усука топките на иконома ми?

— Ти самата каза, че не сме деца, играещи в задната част на някоя каруца, и си права. Управляваме собствените си проклети съдби, независимо колко силни удари понасяме. Можем да върнем времето назад с колкото си години искаме. Ние го определяме.

— Това е лудост.

— Не. Преди две седмици се молех да умра. Това е лудост. Преди две седмици бях ето толкова близо, ето толкова — допрени, палецът и показалецът му стърчаха пред лицето ѝ. — Ударих се в черната стена между този и онзи свят, повярвай ми. Приключих с шибаното мотаене. Може би това дяволски ще усложни нещата. И какво? Ти си усложнението, което желая повече от всичко. Ти си любимото ми усложнение. Без значение колко пропасти в доверието ми отваряш.

— Знаеш ли, самосъжалението е единственото нещо, което вони повече от четиридневната пот на човек, който е пътувал.

— Самосъжалението е единственото, за което човек може да се хване, след като се е сблъскал с ТЕБ — каза Локи. — Можем да имаме това, ако и двамата го искаме. Но трябва и ти да го искаш. Не искам да те убеждавам в нищо, освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако част от теб вече не е убедена.

— Вечеря — тихо каза тя.

— И възможност да се договорим за последващи усложнения. По твое усмотрение.

Тя не можа или не пожела да срещне погледа му по време на тишината, изпълнила следващите няколко секунди. Локи чувстваше, че кръвта му се сгъстява.

— Къде отиваме? — най-накрая каза тя.

— Откъде, по дяволите, да знам? — Облекчението го връхлетя толкова силно, че краката му се разтрепериха.

Сабета протегна дясната си ръка и го прегърна през кръста. За един безкраен миг двамата се взираха в ръката ѝ, а след това тя я отдръпна.

— Добре ли си? — нежно попита тя.

— Аз… Ами, мисля, че просто много ми допадна отговорът ти. Но стига, колко време, мислиш, ми остави да разбера кое къде е в този проклет град? Морално задължена си да избереш място. За утре вечер.

— Нека бъде по залез — каза тя. — Ще ми позволиш ли да изпратя карета?

— С Джийн няма да сме заедно — отговори Локи. — Ще се подсигурим. Ако не се върна в обозрим диапазон от време, ще отговаряш пред него, както ще е ядосан и неудържим. Как ти се струва като гаранция?

— Не е беда, която бих си навлякла, ако зависеше от мен — сложи тя ръце зад гърба си и го погледна изпитателно. — И сега какво?

— Зависи. Все още ли имам странноприемница, в която да отседна?

— Оставих Джостен на мира като цяло.

— Е, тогава ще отида да утеша децата си и… ще измисля как точно, по дяволите, ще те надвия.

— Самоуверено, вбесяващо лайно — каза тя без злоба.

— Арогантна кучка — отговори той, хилейки се, докато излизаше през вратата. — Арогантна, упорита, разкошна кучка. А, и ако уловя дори един полъх от парфюма, с който беше последния път…

— Ако усетя дори да ми лъхне на коне и пот, връщаш се в морето.

— Ще се изкъпя.

— Изкъпи се два пъти. И… ще се видим утре тогава.

— Със сигурност — отвърна Локи.

Стигна вратата и се поздрави за здравия разум да не ѝ обръща гръб, поне не толкова скоро. Тъкмо щеше да си тръгне, но го осени нова мисъл.

— А, знаеш ли, наехме няколко коня, за да стигнем дотук. Доста зле се отнесохме с тях. Имаш ли нещо против да вкараш горките животни в конюшните?

— Ще разчистя след вас, спокойно. И…

— Да?

— Джийн добре ли е? Лицето му…

— Счупи си носа, докато слизаше от кораба ти. Ще се оправи. Знаеш какво наистина е нужно, за да го забави. Струва ми се обаче, че Проклетите сестри все още са в теб.

— Ще му ги върна… скоро — усмихна се тя едва-едва. — Мога да ги задържа като гаранция за доброто ти поведение.

— Ако ти трябват пленници, винаги можеш да опиташ по-нежен вариант на това, което току-що направих на Ворд…

— Разкарай се оттук — каза тя, едва сдържайки смеха си.

3.

— Е, какво ни спечели? — попита Джийн.

— Ами среща с вечеря — отговори Локи. — Мисля, че е уместно да обсъдим поставянето на някакви разумни граници, така че никой от нас да не трябва да се притеснява, че отново ще се събуди на половината път към морето.

След безгрижна разходка бяха наели първата свободна карета, която в момента ги отвеждаше към по-приятелска територия през издължените късни сенки на градските кули.

— Предполагам, че си споменал сестрите ми.

— Ще ги върне, ако се държа прилично.

— Добре тогава.

Гласът на Джийн все още звучеше притеснително носово, затова Локи си отбеляза наум да го прати на лечител, независимо дали иска, или не.

— Не си ядосан? — попита Локи.

— Не, разбира се. Предполагам, че вие, каквито сте идиоти, сте си намекнали нещо за разпалване на стария огън.

— Определено останах с такова впечатление.

— Е, ако не ѝ позволиш да те упои отново, ще кажа, че се гордея с теб. Аз съм последният, който ще те разубеждава да спреш да преследваш жената, която обожаваш. Повярвай ми. Свърши си работата, а след това го направи колкото се може по-лично.

Локи се ухили и за кратък миг почувства, че истински се е отпуснал. Това продължи, докато не осъзна, че Търпение седи точно срещу него с нацупени устни и намръщени, черни като нощта очи.

— Бих казала, че отдаваш притеснително много внимание на удоволствието, вместо на отговорностите, не мислиш ли? — попита тя.

— Богове! — Локи инстинктивно отскочи назад и видя, че Джийн също потрепери. — Не можеш ли да се появиш на улицата като обикновените хора?

— Не ме бива да бъда обикновена. Напоследък поведението ти беше загадъчно забавно, но трябва да призная, че с колегите ми започваме да се притесняваме за ефективността на плана ти за съпротива. Ако въобще съществува такъв, де.

— Трябваше да го оставим настрана няколко дена — отвърна Локи. — Успяхме да избегнем пълното унижение, но не и благодарение на теб.

— Откъде знаеш на кого трябва да благодариш?

— Не си спомням да си ми предлагала резервна лодка и топло ястие, докато гледахме да не се удавим — каза Джийн.

— Необичайно силни за сезона ветрове ви отклоняваха от курса повече от седмица и ви докараха на една плюнка разстояние от брега, а ти така и не се попита какви са причините?

— Чакай — каза Локи, — мислех, че ви е изрично забранено да…

— Няма нито да потвърдя, нито да отхвърля догадките ти — отвърна Търпение с насладата на току-що наяла се котка. — Просто отбелязвам, че твоето така превъзнасяно въображение блещука доста вяло. Разбира се, че е възможно да сме ти помогнали. Възможно е противниковата страна да е променила правилата и да си е навлякла леко порицание. Никога няма да разбереш със сигурност.

— По дяволите, Търпение — каза Локи, — положи доста усилия да ни увериш, че правилата на тъпото ти състезание са непоклатими!

— А ти положи доста усилия да твърдиш, че ми вярваш само дотам, докъдето може да стигне тази карета.

— Защо, по дяволите, изобщо си тук? Съобщение ли носиш?

— Ето го съобщението — „Не забравяй задачата си, Локи Ламора. Тук си, за да спечелиш, а не за да ухажваш.“

— Тук съм и за двете. Сделката включваше картбланш. Отмятате ли се?

— Просто предавам…

— Интересът ми към глупостите ви е толкова осезаем, че можеш да си построиш къща с него. Картбланш, да или не?

— Да — отвърна тя. — Но трябва да си много, много внимателен докъде предизвикваш търпението ни. Когато яздиш кон, който не бърза достатъчно, използваш камшика, нали?

— Каза ми, че много обичате да седите отстрани, докато вашите посредници ви забавляват. Така че, ако обичаш, седни отстрани, млъкни и се забавлявай.

— Точно това смятам да направя — отвърна тя. Сърцето му не беше изтуптяло и два пъти, преди Търпение да изчезне по-тихо от шумоляща дреха.

— По дяволите — каза Локи. — Кажи ми, че нямаше да бъда толкова досаден, ако имах магически умения.

— Щеше да си по-зле — въздъхна Джийн. — Самият аз щях да те убия преди много време. И знаеш ли какво друго?

— Хм?

— Търпение може да ближе скорпиони в ада. Отделете време със Сабета и изчистеше всичко, което ви причиниха последните пет години. Аз ще се грижа за работата, докато те няма.

4.

— О, богове! — възкликна Никорос, седнал на бара на Джостен пред наполовина изпито питие, твърде голямо за този час на деня. — О, благодаря на боговете! Къде се бяхте дянали?

— На път бяхме, скъпи приятелю — отвърна Локи, докато хващаше Никорос под мишниците и го вдигаше на крака. Изскърца със зъби, защото усети някаква алхимия в дъха на Никорос и забеляза разширените му зеници, но сега нямаше време да го гълчи. — Бяхме заети с ужасно важни дела! Какво е положението?

— Ами появиха се неочаквани усложнения — отвърна обърканият Никорос. — Скъсват ни задниците. Букмейкърите предвиждат мнозинство от четиринайсет места за Черен…

— Чудесно — прекъсна го Локи, окрилен от неудържимото вълнение от това да имаш абсолютната свобода да се прецакаш абсолютно. — Това е отлично, именно такава е целта на цялото упражнение! С мастер Калас внимателно се погрижихме да създадем погрешното впечатление за пълен разпад от наша страна. Схващаш ли?

— Ами… наистина ли? — Надеждата скорострелно върна цвета на лицето на Никорос, а Локи въздъхна. Каквото и да пиеше, прибавено към „настройките“ на Вързомаговете, свеждаше свободната воля на Никорос до тази на гъба. — Звучи страхотно!

— Нали? — каза Локи. — Сега извикай някой физикер. След това събери всеки читав слуга и писар, до който можеш да се докопаш, и ми ги доведи на частния балкон на Дълбоки корени. Давай, давай, давай! Джостен!

— На вашите услуги, мастер Лазари!

— Храна за петима гладни дебелаци, на частния балкон, колкото се може по-бързо.

— Дадох нарежданията в момента, в който влязохте.

— Благословен да си. Мастер Калас ще желае и кафе. Горещо като за сваляне на боя от стената. Имаше ли някакви проблеми, докато отсъствахме? Проблеми със сигурността?

— Хората ви хванаха половин дузина взломаджии. Отпратиха ги с лошо главоболие. Също така ми казаха, че ни наблюдават от няколко места в квартала.

— Съвсем скоро ще се погрижим за това — Локи даде знак на Джийн да го последва, и двамата се сляха със следобедната тълпа от търговци и делови хора, и размениха приятелски кимвания с поддръжниците на Дълбоки корени, които бегло си спомняха от нощта на банкета на Никорос.

— Имаш ли наистина план в главата си? — изхриптя Джийн.

— Да сера искри, докато нещо се запали. — Локи седна на стола с висока облегалка и отупа мръсната си туника от прахта. — Шум и екшън, за да объркаме Сабета, докато измислим истинската схема. Започваме с детински майтапи и постепенно ескалираме. Богове, иска ми се да имах подходящи сираци, няколко Точни хора, които знаят какво вършат.

Каморските разбойници никога не са имали особено добро мнение за братята си по занаят в другите градове, но в Картейн ситуацията беше най-лоша. Локи не беше чувал за картейнска банда с каквото и да е влияние, за някоя, славеща се със суровата гордост или изобретателност, които каморските, верарските или дори лашейнските организации приемаха за даденост.

— Заради Присъствието е — каза Джийн. — Вързомаговете са опитомили всички.

Кафето и храната бяха първите пристигнали ресурси. Локи погълна някакво месо и хляб, които така и не се задържаха достатъчно дълго пред погледа му, за да може да ги идентифицира по-добре. Джийн си наля кафе и почти изтънчено изяде една кифла, но дискомфортът му беше очевиден.

Секунди по-късно по стълбите се качи тъмнокожа жена с пригладена сива коса, носеща кожена чанта.

— Аз съм лечителката Триаса — каза, поглеждайки намръщено Джийн. — А този нос разказва доста интересна история.

Докато тя започваше прегледа, като тактично избегна да спомене нещо за това, че Локи и Джийн миришат като пръчове, по стълбите се качи Никорос, придружен от половин дузина писари и помощници.

— Чудесно — каза Локи, поглъщайки последното парче храна. — Време е да изнесем приятелски урок по вбесяване на ония мижитурки от Черен ирис. Пригответе перата си. Напишете всичко точно както го казвам. След като приключите, дайте бележките си на Никорос, а той ще разпредели същинската работа.

— Искам веднага да бъде изготвено писмо до началника на стражите на Лашейн, който и да е той. Известете го, че четири коня, откраднати от охраняван керван, насочил се към Лашейн, са забелязани в конюшните на „Знакът на Черен ирис“ в Картейн. Всеки кон има ясно забележимо клеймо на врата си. Конете са получени като открадната стока и не са докладвани на картейнските власти. Подпишете го „От приятел“ и го изпратете по следващия кораб, прекосяващ Амател.

Джийн се ухили, след което изгрухтя, защото лечителката Триаса продължаваше работата си. Локи вървеше напред-назад из стаята, докато говореше.

— Утре ще подсигуря допълнителни средства за партията. Искам хиляда дуката да бъдат разпределени между доверени членове на Дълбоки корени, като всеки да получи между пет и двайсет дуката. Искам тази седмица всички да излязат и да заложат при всеки възможен букмейкър за победа на Дълбоки корени на изборите. Искам рязък подем в доверието към партията, така че противниците ни сериозно да се зачудят дали случайно ние не знаем нещо, което те не знаят.

— Искам още хиляда дуката да бъдат похарчени за торти и вино, сложени в кошници със зелени панделки. Подаръците трябва да стигнат до домовете на търговците на едро и дребно, алхимиците, писарите, физикерите… До всеки уважаван човек, който все още не е член на семейството на Дълбоки корени. Нека поухажваме нови гласоподаватели.

— Хм… Това може да предизвика проблеми сред някои от по-старите членове на партията — каза Никорос. — По традиция сме много придирчиви в избора си на нови членове. Имаме частни салони, в които се влиза само с покана. Не се мотаем по улиците да набираме поддръжници.

Локи си наля чаша кафе и отпи голяма глътка. „И заради този изтънчен вкус, идиоти такива, ви размазаха при последните два избора“, помисли си той.

— Аз ли командвам тук, Никорос?

— О, богове, абсолютно, сър. Не исках да намекна нищо друго…

— Ще овършеем улиците за поддръжници, ако се стигне дотам. Ще сложа торба злато в ръцете на всеки тъпоглав, кривоглед овцечукач, който може да сложи знак върху пергамента. Всеки път, когато ти се прииска да поставиш под въпрос решенията ми, спомни си, че опозицията не споделя проклетите ви деликатни традиции. Интересува ги единствено победата.

— Ами да, разбира се.

— Кошниците тръгват. Без изисквания, без задължения, поне не още. Искаме хората просто да ни споменават с добро. Извиването на ръцете ще дойде на по-късен етап. С необходимата дискретност — продължи той — изловете членовете на партията ни, които имат дългове, проблеми със съда и така нататък. Дайте ми списък с малките им проблеми и ще изпратим хора, които да ги разрешат. В замяна задниците им ще са наши и ще ги пратим да действат. Сега — обратното. Членовете на Черен ирис и техните слабости. Дългове, афери, скандали, пристрастености, проблеми със закона. Искам този списък! Искам да отворя всяка рана, да сипя сол в нея, да откъсна всеки нискорастящ плод. Постоянен, тотален тормоз, възползваме се от всяка възможност и започваме преди изгрев-слънце.

— Както желаете — каза Никорос.

— За това… ми трябва доверен алхимик. Трябва ми и каруца… няколко дузини клетки за малки животни… и всички живи змии, до които можем да се докопаме.

— Живи змии? — попита един от писарите. — Имате предвид…

— Да — отвърна Локи, — имат люспи, плъзгат се наоколо, змии. Продължавайте. Искаме ги само ако не са отровни! Това означава смоци, кафяви водни змии, слепоци. Всичко подобно ще свърши работа. Използвайте наемници — момчета, момичета, всички… Предложете подходящо заплащане, но по дяволите, не вдигайте шум. Не искам да се разчуе твърде много за нашия малък замисъл. Поставете клетките в мазето и дръжте змиите в тях до следващо нареждане. Как е носът на мастер Калас?

— Лошо наместен — отговори лечителката. — Вашият неподправен аромат ми подсказва, джентълмени, че не сте имали време за почивка през последните няколко дни.

— Печално правилно предположение — каза Локи.

— Трябва да бъде счупен наново. Очевидно това не е първата ти подобна контузия, мастер Калас, и дишането ти вече се влошава.

— Направи го тогава — каза Джийн.

— Ще са ми необходими две чаши бренди, няколко помощници и въже.

— Няма време за това — изръмжа Джийн. — Искам съзнанието си ясно за работа. Направи го просто тук и сега.

— Извинете, мастер Калас, но не ми допада мисълта човек с вашия ръст да ме нападне…

— Госпожо физикер — каза Локи, — по-скоро тази сграда ще падне, отколкото приятелят ми да изгуби контрол.

— Ще ви струва двойно — строго каза жената.

— Направи го тройно — отвърна Джийн. — Хайде, намести проклетото нещо. И по-лоши неща съм преживявал, и то без предупреждение.

Триаса постави внимателно ръцете си, все едно главата на Джийн беше на глинена статуя, чийто нос лечителят се кани да махне и извае наново. Натисна с плавно движение. Джийн остана мирен, но все пак издаде дълго, дълбоко и подходящо театрално стенание. Звукът на каквото там се местеше или чупеше във вътрешността на носа, накара Джийн да потрепери, все едно, че току-що са потопили слабините му в ледена вода, а от групата на писарите се чу общо ахкане.

— Може би само едно малко бренди — простена Джийн, едвам движейки устните си. Сълзи се стичаха по страните му. Локи посочи една от писарките. Жената кимна и забързано излезе от стаята.

Триаса сръчно намаза носа на Джийн със сметанов на цвят алхимичен мехлем и превърза главата му с ленена превръзка.

— Дръж го неподвижно — каза тя. — Танцувал си този танц и преди, затова не прави глупости. Дръж главата си обездвижена, докато спиш. Ела утре да те прегледам — кабинетът ми е отсреща.

— Благодаря — каза Джийн. Секунда по-късно услужливата писарка се върна с чаша карамеленокафяв алкохол, който Джийн внимателно изля в гърлото си.

— Е — каза Локи, — след като вече всички осъзнахме, че никога няма да бъдем особено здрави, нека разгледаме какво имаме. Дайте списъците си на Никорос и той ще изглади подробностите.

— Господа — каза Никорос, докато ръцете му бързо се запълваха с документи, — за мен е удоволствие, че се върнахте и поемате по-активна роля в нашите дела, но този обем работа…

— Стига мрънка, Никорос. Има достатъчно време, ако никой от нас не спи до съмване. — Локи хвана окуражаващо ръката на Никорос, а след това сниши глас и му прошепна: — Освен това, ако те видя отново да гълташ черна алхимия, работното ти място ще бъде освободено. Ясно ли е?

— Мастер Лазари, сър, какво мога да кажа… Срам ме е… но вас ви нямаше… всичко беше толкова объркано.

— Всичко вече е необъркано. Отиваме да се изкъпем и да се върнем обратно в цивилизацията. Две определени дами очакват да видят какво можем да предложим, и е време нещата да се забързат.

— Ама разбира се, мастер Лазари!

— НИКОРОС!

— Да, сър?

— Току-що ми хрумна вълнуваща идея. Намери ми списъка, както и алхимик, а след това и някой от градската стража. Някой добре обработен. Някой, който мисли с кесията си и не се срамува да го признае.

— Ами… Разбира се, но може да отнеме…

— Тази вечер, Никорос, тази вечер!

5.

В отредения им апартамент Локи и Джийн откриха вани, пълни с вряла вода, придружени от още храна и кърпи, кисета и буркани с ароматни масла, достатъчни за един задоволително чист харем. След като се освежиха и премениха в прилични дрехи, двамата се върнаха на частния балкон на Дълбоки корени, където откриха очакващия ги с нови документи в ръка Никорос. Локи ги прегледа възможно най-бързо предвид неразбираемия почерк, с който бяха написани.

— Добре, добре — измърмори под носа си той. — Дългове, много дългове. Малки амбициозни комарджии са нашите приятели от Черен ирис… на кого дължат най-много?

— Повечето от дълговете, които не са между джентълмени, касаят Петосин Лусидус във Вел Верда… е, той притежава игралните домове във Вел Верда, но живее някъде на Исас Меро.

— Прекрасно — каза Локи. — Дребен херцог на заровете. Той не е голям играч в никоя от партиите, нали?

— Доколкото знам, въобще не му пука за изборите.

— Става все по-добре — каза Локи. — Точно такъв човек трябва да посетим с мастер Калас в малките часове на нощта, подобно на отдадени лечители, пристигнали на домашно посещение.

— Лечители?

— Абсолютно. Искаме да го убедим, че ако пренебрегне съвета ни, здравето му ще бъде застрашено. Сега, къде са ми алхимикът и стражата?

— На път са, мастер Лазари, на път са…

6.

Луните бяха срамежливи точно както ги предпочитаха крадците — скрити зад облаци като черна вълна, а пъргавият южен вятър носеше уханието на езерна вода и пушек от ковачницата. Струпаните накуп пещи изглеждаха като приглушени червени и оранжеви петна, сгушени в сенките на Острова на чуковете, а от прозореца в спалнята на третия етаж на Петосин Лусидус гледката се разкриваше доста приятно.

Локи отдели няколко секунди, за да отдаде подходящо внимание на изгледа, преди да събуди Лусидус с шамар през лицето.

— Ммм — измуча добре сложеният картейнец. Възклицанието му беше заглушено от застаналия зад леглото Джийн, който запуши устата му с едната си ръка, докато го повдигаше да седне с другата.

— Шшш — каза Локи, който седна в краката на Лусидус. Настрои отвора на фенера така, че тънък лъч да освети брадясалия джентълмен със замъглен поглед, чието лице носеше белега на допълнителните години, излели се от бутилките вино. — Първата ти мисъл ще е да се съпротивляваш, така че ще те помоля да си помислиш къде и колко дълбоко мога да те порежа, докато в същото време те оставям напълно способен да провеждаш разговор.

Локи извади дълго, току-що полирано стоманено острие и се увери, че оръжието е отразило светлината на фенера, преди да удари краката на Лусидус с плоската му част.

— Втората ти мисъл — продължи Локи през импровизираната си сива ленена маска — ще бъде да извикаш мъжагата, който се предполага, че стои на стража пред вратата. Страхувам се обаче, че го приспахме за малко. Сега сътрудникът ми ще махне ръката си от устата ти, а ти ще внимаваш колко силно говориш.

— Кои, по дяволите, сте вие? — прошепна Лусидус.

— По-важното е какво сме. Ние сме по-добри от теб. Няма защита, която можеш да измислиш, нито пък дупка, в която да се скриеш, та да ни попречиш да повторим когато си поискаме, това, което правим в момента.

— Какво… какво искате?

— Погледни много внимателно тези имена — Локи прибра оръжието и извади скъсан пергамент, върху който имаше кратък списък. Имената в него бяха извадени от по-дългия списък, който Никорос им беше дал. Тези хора не бяха просто гласоподаватели на противниците, а брънки с различна важност в политическата верига на Черен ирис. — Някои от тези мъже и жени ти дължат пари, нали?

— Да — отговори Лусидус, взирайки се в пергамента. — Да, всъщност повечето от тях.

— Добре — каза Локи, — защото ще те сполетят финансови проблеми, разбираш ли? Ще изискаш борчовете на всички тези многоуважавани граждани.

— Почакай за мо…

Последното възклицание дойде в резултат от това, че Джийн самоволно напомни за присъствието си чрез внимателно приложение на предмишницата си върху трахеята на Лусидус.

— Не събирам мнения — каза Локи, докато даваше знак на Джийн да се успокои. — Давам заповеди. Стегни каишката около вратовете на въпросните хора или ще последва лоша игра. Игралните домове могат да горят. Хубавите къщи като тази могат да горят. Сухожилията на краката ти могат да се късат. Ясно ли е?

— Да… да…

— Относно финансовите проблеми… — Локи вдигна кесия, пълна почти до пръсване с около десет фунта монети, което накара очите на Лусидус да се разширят. — Скривалище в пода? Сериозно ли? Научих се да забелязвам такива неща, когато бях на шест години. Ще изцедиш тези лица здраво, разбра ли? Събери дълговете. Дай най-доброто от себе си и ще си получиш кесията обратно заедно със сто дуката допълнително. Не е нещо, на което да се подиграе човек, нали?

— Н-не…

— Прецакаш ли нещата — каза Локи с нисък гърлен глас, — парите изчезват. Пресечи пътя ми и ще те нарежа като празнично блюдо. Започвай работа утре и не се мори да ни търсиш. Ние ще те намерим, когато искаме да говорим отново.

7.

— Сега ни кажи — рече Джийн, взирайки се в подробна карта на Картейн с всички улици и острови — кои райони обикновено се смятат за абсолютно сигурни за някоя от партиите?

Беше късна вечер, ден след среднощното им посещение в дома на Петосин Лусидус. С Локи се намираха на частния балкон заедно с Проклето суеверие Декса и Първосин Епиталус. Никорос, работил като часовников механизъм доста по-дълго, отколкото предвиждаше Локи, беше припаднал на стол с висока облегалка. Независимо дали умората му беше естествена, или алхимично предизвикана, за момента Локи му позволи да похърка.

— Овладяхме всички важни места, скъпо момче — каза Декса, сочейки югоизточната част на картата. — Исас Мелиа, Тедра и Джонкин. Трите сестри, старите богаташки квартали. В Сребърно дуло и Ворхала Дълбоки корени редовно печелят с осем от десет.

— Колкото до противниците ни — добави Епиталус, — Островът на чуковете е техен, както и околните му квартали. Бареста, Меро, Лакор, Агаро, занаятчийските и търговски райони, нали разбираш. — Епиталус издиша две струи бял дим от ноздрите си и краткотрайните облаци се понесоха над нарисувания град. — Нови мъже и жени. Мастилото върху пропуските им за гласуване още не е изсъхнало, а?

— Значи, е пет на пет — каза Локи, — а другите девет района са в играта?

— Повече или по-малко — отговори Декса. — Настроенията из града…

— Могат да се обесят — каза Локи. — Ето го основния план, поне доколкото мога да го разкрия в момента. Като цяло не влагаме парите си в решените райони. Нямаме време да преобърнем крепостите на Черен ирис, а не трябва да се притесняваме, че и те могат да превземат нашите. Ще поизлъжем малко и ще изиграем няколко детински номера, но ще използваме по-голямата част от влиянието си върху другите девет района, които са на кантар. Колко заети сте двамата със задълженията си в Консейла?

— Почти никак — отговори Декса. — В частично прекъсване сме по време на изборния сезон. Картейн като цяло се управлява сам с изключение на извънредните ситуации.

Епиталус промълви нещо под носа си, но според Локи със сигурност беше „Благословено да е Присъствието“.

— Добре — каза Локи, — искам да ми направите услуга. Свържете се с гласоподаватели извън вашите райони, които не са решили за кого да гласуват. Направете го лично. Важни хора, каймака на средната класа. Сигурен съм, че можете да се сетите за стотина кандидати. Ухажвайте гласоподавателите един по един там, където всеки глас има значение. Звучи ли ви разумно?

— С цялото ми уважение, мастер Лазари — каза Епиталус, — в Картейн нещата просто не се вършат по този начин.

— Съмнявам се, че съответстващите ни лица в йерархията на Черен ирис ще толерират подобно начинание.

— Просто нещата не се вършат по този начин, когато са засегнати състоятелни хора — деликатно добави Декса, все едно обясняваше на много малко дете, че огънят пари.

— Очакванията ни са по-високи от тези на Черен ирис — добави Епиталус. — По-строги стандарти. Не обикаляме да ухажваме всекиго, мастер Лазари. Със сигурност разбирате, че така бихме изглеждали като просяци.

— Съмнявам се, че който и да е от получателите на настоятелни молби, които отправям — отговори Локи, — ще възприеме визитата на някого от вашия ранг като нещо друго освен дълбоко ласкателство.

— Нямаме предвид тях — отвърна Декса. — По-скоро ставаше дума за другите членове на Дълбоки корени. Такова поведение не би срещнало подкрепа.

— Разбирам — каза Локи. — Няма значение, че тези скрупули ви доведоха до унизителна загуба на последните два избора. Няма значение, че ще прилагате „строгите стандарти“ върху все по-свиващ се кръг от съмишленици с все по-свиващо се влияние, ако за пореден път нехайно оставите Черен ирис да ви победи.

— Стига, стига, скъпи мастер Лазари — каза Декса. — Със сигурност няма причина за…

— Натоварен съм с извоюването на победа на тези избори — прекъсна я Локи. — За да успея, ще променя всеки обичай, който се налага да бъде променен. Ако не разполагам с пълното ви доверие, тогава приемете остав…

— О, не — сепна се Епиталус, — моля ви, не…

Локи отново стана свидетел на странното изкуство на Вързомаговете, докато вродените предразсъдъци на картейнци се сблъскваха с наложения им рефлекс да го възприемат като нещо средно между висш шпионин и пророк. Беше нещо, видимо за очите им, и макар да изглеждаше, че нещата отиват в желаната от него посока, той реши, че е най-добре да добави нещо, за да е сигурен.

— Нямаше да искам това от вас — каза той меко, — ако не вярвах, че ви извеждам на пътя на сигурния успех. Качеството и изяществото ви веднага ще привлекат тези личности в нашия лагер, а след като вие самите ще сте ги избрали, те няма да донесат на Дълбоки корени нищо друго освен доверие. Докарайте ни около стотина. Победата ще си струва, уверявам ви.

Декса и Епиталус се примириха. С неохота, разбира се, но Локи беше доволен, че му кимнаха искрено.

— Чудесно — каза той. — Сега имам уговорка за вече… За среща. Среща по работа. Нещо, което наистина ще подпомогне каузата ни. Мастер Калас ще е тук, ако се нуждаете от нещо.

— Помислих си, че сте твърде добре облечен за съвещание, на което да планираме — каза Декса.

— Ами горкият Виа Лупа? — попита Епиталус.

— А, Никорос… Нека поспи още малко. Утре ще е потънал до ушите в кошници и зелени ленти.

Локи подръпна ненужно няколко пъти тъмносиньото си палто и изтупа несъществуващ прах от черното си копринено шалче.

— И ако не се върна… — промълви той на Джийн.

— Ще срина „Знакът на Черен ирис“ до основи, а Сабета ще кача на кораб до Талишам.

— Успокоително — прошепна Локи. — Така. Трябва да чакам каретата. Моля те, закачи бележка на ревера на Никорос. Все още чакам проклетия алхимик и стража.

8.

Каретата дойде навреме и беше удобна, но Локи пътуваше нащрек, отворил прозорците на купето, с ръка в джоба на палтото. Така можеше веднага да извади шперц, кама, палка или малка стоманена пръчка в зависимост от ситуацията.

Преди обаче да се наложи да използва който и да е от триковете, каретата спря под меко осветена каменна кула някъде в района Силвърчейс, поне според преценката на Локи. Забелязваха се поне дузина привидно спокойни, добре облечени джентълмени. Лакей с червена копринена ливрея му отвори вратата и се поклони.

— Добре дошли в Наблюдателницата, мастер Лазари — каза лакеят, докато Локи стъпваше на бордюра. — Компанията ви вече ви очаква, последвайте ме, моля.

Позволявайки си надеждата, че го очаква истинска вечеря, а не засада, Локи погледна нагоре и се удиви. Най-високото ниво на кулата беше оградено от сферични медни клетки с алхимични фенери в тях. Те висяха с помощта на някакъв сложен механичен апарат и образуваха нещо като блестящ ореол около седемдесет стъпки над земята.

Докато лакеят го превеждаше около кулата по заобикалящата я пътека, Локи дочу приглушен грохот над главата си. Клетката, разположена точно срещу парка за каретите, се спусна плавно и спря върху широк около пет метра кръг на паважа. Лакеят хвана два лоста и вдигна вратата на клетката, разкривайки луксозния ѝ интериор… и Сабета.

Под жакета с цвят на гъсто тъмно бренди тя бе облечена с дълга рокля с цвета на маслен крем, а косата ѝ падаше свободно върху раменете ѝ. Седеше с кръстосани крака върху възглавница зад висока до коленете масичка, както бе обичайно в Джерещи. Омагьосан от вида ѝ и от странното място, Локи плахо влезе в клетката и коленичи на своята възглавница. Лакеят запечата отново вратата и само след секунда клетката започна да се изкачва нагоре, управлявана от някакъв механизъм, който, без съмнение, беше маниакално смазан от уважение към слуха на вечерящите.

— Ако искаше да съм готов по-рано — каза той, — с удоволствие щях…

— О, не. Как бих могла да бъда подходящо тайнствена и очарователна, ако не те очаквах спокойно, когато се отвори вратата?

— Ти можеше да го постигнеш някак си. — Локи се вгледа по-внимателно в клетката. Въпреки че масата беше оградена от прозрачни завеси, в момента те бяха вдигнати до тавана и застопорени на място. Клетката беше изработена от тънки пръчки, разположени във формата на решетка с разстояние около три сантиметра от всяка страна, което даваше на Локи изглед към североизточната част на Картейн, осветена от последните златисточервени отблясъци на залеза. — У дома наказват престъпниците с подобни уреди.

— Е, в Картейн престъпниците си плащат за привилегията да бъдат издигани — отвърна Сабета. — Някой ми каза, че Наблюдателницата всъщност е вдъхновена от Двореца на търпението. Нещо за това как Западът облагородява и усъвършенства източните обичаи.

— От няколко години съм тук, но не чувствам да съм се облагородил или усъвършенствал — каза Локи.

— Наистина е така, все още дори не си предложил да налееш виното — отвърна Сабета с престорена надменност.

— О, по дяволите — отвърна Локи и неуверено скочи на крака. Бутилка с някаква течност стоеше на масата до три чаши. Той изпълни задължението си с изящество и напълни две чаши, като предложи едната на Сабета с пресилен поклон.

— По-добре, но забрави някои от нас — каза тя, сочейки празната чаша.

— Хм? — близостта до Сабета беше като пясък в чарковете на ума му. Представяше си как буквално се мъчат да се задвижат, докато се взираше в празната чаша. След това го обля топла вълна срам. — Ад и кастрация! — промълви, докато наливаше отново, и продължи: — Чаша, напълнена догоре за отсъстващите приятели. Нека Уродливия страж благослови уродливите си слуги. Окови, Кало, Галдо и Дървеницата…

— Нека се смеят вечно в по-добри светове от този — каза Сабета, докосвайки чашата на Локи. И двамата отпиха малки глътки. Виното беше добра реколта, пивко и силно, с вкус на сливи и горчиви портокали. Локи седна отново на възглавницата си и между двамата настана неловка тишина.

— Извинявай — каза тя, — не исках да придам меланхолична нотка.

— Знам — Локи си наля вино отново, като си помисли, че ако беше отровено, всичките му надежди и предположения така или иначе биха били излишни. Миниатюрният арсенал в палтото му изведнъж му се стори комичен. — И така, хареса ли ти цветето, което ти донесох?

— Невидимото цвете? Хипотетичното цвете?

Локи повдигна вежди и потупа дясната част на сакото си. Сабета погледна надолу, потупа припряно собствения си жакет и извади разцъфнал розов цвят с тъмновиолетови листенца с пурпурни връхчета.

— Само каква умна невестулчица си — каза тя. — Докато си наливал виното…

— А ти гледаше бутилката вместо кавалера си — каза Локи с театрална въздишка. — Няма нищо. Гордостта ми изцяло омекна. Надявам се обаче, че цветът ти харесва. От картейнска оранжерия е. Имаше стъбло, но с него беше твърде неудобна за носене или криене в ръката.

— Изобщо не ми пречи. — Тя внимателно постави розата в центъра на масата. — Разбира се, при положение че не избухне, не ме приспи или нещо друго.

— Отказал съм се от отмъщение по този въпрос — каза Локи. — Но трябва да поговорим, за да можем да приключим нещата.

— За какво има да си говорим?

— Отвличане — отговори Локи. — Нападение. Изгнание. Алхимия. Мръсни номера от този род, насочени срещу теб, мен или Джийн.

— Научихме дузина начини да извадим някого от строя, още преди десетата си година — каза Сабета. — За нас е рутина. Съгласих се на примирие тази вечер…

— Трябва да направим примирието постоянно — прекъсна я Локи. — Взаимен имунитет срещу пряка лична атака. Ако ще водим тази битка, нека бъде ум срещу ум, а не да спим под леглата си, защото ни е страх да не се събудим на кораб на следващия ден.

— Не ме е страх да се събудя на кораб.

— Продължавай да насилваш късмета си, прекрасна, и в крайна сметка той ще те насили. Може да съм достатъчно глупав да се съглася да вечерям с теб в метална клетка, но помисли за Джийн. Ако е свободен да действа както той си знае, ще смаже малката ти армия като варен гъши дроб, а ти ще си на път за Талишам в ковчег.

— Толкова е страховит, а?

— Напомни ми колко хора изпрати да го заловят, докато ти беше заета с упояването ми.

— А ако Вързомаговете приемат за сблъсък…

— Нищо подобно. По дяволите, това само би повишило стойността ни като забавление за глупавите ни господари. Те искат да вършим това дело по познатия ни начин. Хитрости и измами, а не счупени глави. И не ми казвай, че не би погъделичкало гордостта ти.

— За да сме ясни, предлагаш ми да зарежа подход, който вече ми донесе значителен успех, и да продължа борбата на ниво, което е по-подходящо за ограниченията на твоята собствена… неадекватност, и трябва да сторя това, защото ще ме накара да изпитам топлото чувство на добродетелта?

— Предполагам, че ако пренебрегнеш прелестната емоционална реакция на предложението и вникнеш в студения рационален смисъл…

— Колко странно. Звучиш като човек, който манипулира доверието. Не възразявам да прекратим малката си игра, докато ти водя с една точка — каза тя с тънка усмивка. — Примирие, както го обсъдихме, простиращо се стриктно до теб, мен и Джийн, така че да разполагаме с повече време да се тревожим за същинското състезание. Ще пиеш ли за това?

— Пълната чаша е празно обещание — отвърна Локи. Чашите им звъннаха при срещата си, а след това и двамата ги опразниха до последната капка.

— Двойно или позор — каза Сабета, докато бързо ги пълнеше повторно. Отново се състезаваха кой първи ще пресуши чашата си, а след като приключиха, смехът ѝ звучеше достатъчно искрен, за да накара Локи да почувства, все едно свеж полъх е преминал през онова, което тлее в сърцето му.

— Изобщо не можеш да си представиш — каза той, докато топлият облак на виненото опиянение постепенно се изкачваше от гърдите към главата му — колко тегоби съм готов да изтърпя, за да чуя отново този смях.

— О, мамка му! — каза в отговор тя, въртейки очи, без да сваля усмивката от лицето си. — От работата направо към флирта.

— Ти си тази, която ме налива с вино!

— Всяка разумна жена предпочита мъжете си пияни и послушни.

— А сега говориш, все едно съм твоя собственост. Богове, продължавай.

— Това е далечен отзвук от прашния вихър, който нахлу в моя хан и ме обвини в жестоко дърпане на любовните му струни.

— Опитай да прекараш четири дни на седлото без подготовка и ще видим в какво настроение ще бъдеш.

Разговорът им беше прекъснат от металната греда, която се спусна от кулата и се закрепи до клетката. Появи се келнер, който отвори врата в медната решетка, през която на няколко пъти донесе прясно вино и аперитиви в златни съдове.

— Надявам се, не възразяваш, че поръчах и за теб — каза Сабета.

— Осланям се на милостта ти — отвърна Локи, чийто стомах вече болезнено къркореше. За щастие, Сабета, изглежда, разбираше неудобството от неговия новопоявил се апетит и унищожи блюдата с неделикатна бързина, напълно отговаряща на неговата.

Ястието се състоеше от прозрачни подводни гъби от Амател, сварени, докато придобият ефирна текстура, гарнирани с черни като въглени трюфели в сос от малц и горчица. Имаше и студени маслени сирена и крехки, страшно люти златни чушлета. Пикантният пържен хляб със сладък лук беше поръсен с тръпчиво жълто кисело мляко, вариация на блюдо, което Локи познаваше от сайрунийската кухня. Всяко ястие беше придружено от още и още вино. Въпреки че Локи чувстваше как умът му се замъглява, той беше окуражен от засилващата се червенина по бузите на Сабета и от все по-широката ѝ усмивка, появяваща се все по-лесно с напредването на вечерта.

Виолетовият здрач премина в плътна нощна тъмнина, а Картейн се превърна в море от полусенки, застинали между мрака и алхимичните искри.

Основното ястие беше костенурка в пълен размер, изработена от частично оцветени хлебчета. Горната част на черупката на нишестеното същество беше тънка като хартия, а след като я пробиха с черпака за сервиране, отвътре се разкри езеро от рагу от костенурка и стриди. Костенурката беше подложена на ентусиазирана обсада и от двата края на масата.

— Досега имал ли си някога възможност да погледнеш Исас Схоластика от птичи поглед? — попита Сабета, връщайки част от женската си деликатност, като избърса брадичката си с копринена кърпичка. — Отдолу зад гърба ми е, точно оттатък канала. Островът на учените. Домът на маговете или поне така твърдят.

— Твърдят? Не, никога не съм имал шанса да го видя. И сега не виждам особено предвид мрака и виното.

— Изглежда, не възразяват хората да строят кули на границата на малкото им светилище. Ходих да видя няколко от тях. Казвам „твърдят“, защото не съм сигурна дали вярвам, че живеят щастливо заедно като студенти от Колегиума в стаите си. Мисля, че са навсякъде… Мисля, че просто искат всички да се взират в Исас Схоластика.

— Всички тези паркове, сгради и така нататък не са истински?

— Не, почти съм сигурна, че използват мястото, просто не им е единствената резиденция. — Тя пое последна дълга глътка вино и отмести чашата си. — Въпреки че не мисля, че съм виждала дори и един там. Нито един.

— Какво, не искаш да имат отличителни знаци? Смешни шапки? Доста е лесно да ги забележиш, ако видиш китките или маниерите им, но отдалече изглеждат като всички останали хора.

— Виждала съм слуги — отвърна Сабета. — Хора, подкарали файтони, разтоварващи разни неща, но те със сигурност не са Вързомагове. Не съм виждала никой да се разхожда из острова, нито пък да дава заповеди или дори да си приказва с някого. Няма стражи, няма господари и господарки, само прислуга. Ако са долу, значи, се крият. Дори и от очи, разположени на няколкостотин метра разстояние.

— Особняци са — каза Локи, загледан в бледооранжевите остатъци на собственото си вино. — И казвам това като напълно квалифициран, професионален особняк първа степен. Щеше ми се да не бяха толкова арогантни, но предполагам, че особените хора имат особени навици.

— Чудя се — каза Сабета — дали мислиш… Мислиш ли, че възложителите ти са били напълно искрени с теб по отношение на мотивите си за това тяхно състезание?

— По дяволите, не — отвърна Локи. — Но това е лесен въпрос. Може би не си се срещала с моята линия от семейството на маговете. Защо, мислиш ли, че твоите са…

— Не знам — рече тихо тя, загледана в нощта. — Предоставиха всички инструменти, които обещаха. Изглеждат доволни от работата ми и мисля, че обещанията им за последствията със сигурност са искрени. Но тайнствеността им и това, че заблуждават, са нещо толкова привично за тях…

— Наистина не си свикнала да се чувстваш като фигура на дъска за игра — каза Локи.

— Не — отговори тя, а след това сложи край на краткия момент на копнеж, като му се изплези, — не съм имала толкова много възможности като тебе да свикна с усещането.

— О, не! Змия в рокля. Е, ако не бях такъв джентълмен, щях да пречупя духа ти с остроумен и смазващ отговор, мадам, и щяхте да сте… напълно… и моментално остроумно затапена.

— Ако приличаше на какъвто и да е истински джентълмен, нямаше да е толкова забавно да се вечеря с теб.

— Признаваш, че се забавляваш?

— Признавам, че е точно толкова забавно, колкото се притеснявах, че ще бъде — погледът ѝ се сведе към масата, преди да продължи. — Присъствието ти е… все по-малко задължение и все повече — утеха.

„Е — подсмихна се Локи, — винаги съм бил доволен да не бъда чак такова бреме, каквото си очаквала.“

— Десерт?

— Ще ми простиш ли, ако пропусна? — Локи потупа корема си, който беше благосклонно достигнал физическия лимит на лакомията. — Натъпкан съм като торба с жито.

— Чудесно. Все още си твърде слаб.

Келнерът вдигна чиниите им и остави плоча със сгъната върху нея бележка. Сабета я вдигна и небрежно я погледна.

— Какво е това?

— Сметката блюдо по блюдо — отговори тя. — Тук ти я носят на масата. Голяма мода е. Тези, които четат, могат да се хвалят пред другите.

— Странно — каза Локи. — Но това е Западът. И сега какво, господарке Галанте? Разходка пеша или с карета, а може би…

— Сега почиваме на старите си лаври. — Тя се изправи и се протегна, разкривайки колко точно прилягаха дрехата и жакета към извивките ѝ — Виж, не че не оценявам почивката, но някои неща… трябва да стават бавно.

— Бавно — повтори Локи, наясно колко ужасно се проваля в опита да прикрие разочарованието си. — Разбира се.

— Бавно — повтори и тя. — Имаме пет и повече години остри ръбове за изглаждане. Може и да съм готова да поработя върху тях, но не мисля, че ще се справя за една вечер.

— Разбирам.

— О, не ми излизай с погледа на нещастно кученце — докосна кръста му и го целуна по бузата така, че да не е твърде страстно, но все пак — по-продължително от обичайна любезност. — Да го направим отново. След три нощи. Ще избера друго интересно място.

— Три нощи — каза Локи, докато все още чувстваше допира на устните ѝ върху кожата си. — Три нощи. Добре. Само опитай да ме спреш.

— Не мога. Изглежда, обещах да се бия честно — тя извади чифт кожени ръкавици от жакета си и си ги сложи.

— Може ли поне да те изпратя до каретата ти?

— Ами… не мисля — палаво отвърна тя. — Ще се опитам да следвам главното правило на професията ни, а именно — винаги оставяй лапнишарана да иска още.

Посегна под масата и извади намотано полукопринено въже, скрито предварително там. Локи гледаше озадачен как в другата ѝ ръка се появи тънка метална пръчка, която тя прикрепи към механизма за вратата на келнера. Отвори я за секунди.

— Ей, почакай малко…

— Беше, в случай че опиташ някакъв трик. Дали щях да я използвам за бягство, или за да те обеся, въпросът остава открит.

— Сериозно ли говориш?

— Не бих се изразила така — с усмивка отговори тя. — Но със сигурност съм искрена. Благодаря за цветето. Оставила съм ти нещо в замяна.

След това изчезна. Въжето беше закачено за клетката под масата. Сабета го ритна през вратата и го изстреля в нощта. Без никакво усилие се плъзна по него, използвайки триенето на обувките и ръкавиците си, а робата ѝ се развя като листенца на брулено от вятъра цвете.

— По дяволите — прошепна Локи, докато я гледаше как се приземява безопасно и изчезва в далечината под него. След секунда последните ѝ думи най-накрая пробиха завесата от вино, обгърнала ума му, и той се потупа припряно. В левия джоб на жакета му имаше лист хартия — бележка? Любовно писмо?

Отвори го бързо и откри сметката за вечерята.

9.

— Движение! Движение! Ако ви е мил животът, махнете се от пътя!

Портиерите се разпръснаха пред двата почти изпуснати коня, влачещи паянтова талига, управлявана от кочияш с безумен поглед. В задната част на превозното средство бяха натоварени чували и варели, един от които изпускаше пътека от сив пушек по цялата улица. Едно от колелата закачи тротоара, счупи се и талигата се преобърна, а съдържанието ѝ се изсипа пред вратите на „Знакът на Черен ирис“.

— Алхимия! — Кочияшът — слаб, белобрад мъж с обемисто, проядено от плъхове палто, скочи на земята, докато димът се виеше около него. Освободи обезумелите коне, а от разсипания товар се стрелкаха и изскачаха искри. — Купища алхимия! Донесете вода и пясък или спасявайте проклетия си живот!

Клиенти, слуги и стражи изскочиха от странноприемницата, за да видят какво се е случило, само за да се върнат ужасени обратно, докато димът вече влизаше в сградата. От маранята застрашително се чуваха пукащи звуци, а започнаха и да пламват огньове със странни цветове. Кочияшът на катастрофиралата талига поведе конете по улицата, където откри няколко момчета в униформи на „Знакът на Черен ирис“ да гледат случващото се.

— Дрън! — извика кочияшът, хвърляйки юздите на едно от децата. — Пази животните ми! Ей сега се връщам!

Брадатият мъж се стопи в надигащия се мрак на улицата. Зелен, червен и жълт като горчица дим се надигаше от разгорелия се огън, а езиците му се стрелкаха като зловещи змии във въздуха. Новата мараня носеше ухание на чесън, сяра и умъртвена плът. Цялата страна откъм улицата на „Знакът на Черен ирис“ беше потопена в живописен алхимичен кошмар.

Повече или по-малко прикрит от бълвания пушек, почти изцяло скрил следобедното слънце, кочияшът се затича по улицата зад кръчмата. Хвърли палтото и шапката си зад купчина празни сандъци, след това свали размъкнатите панталони и обувките, разкривайки прилепнали по тялото му черни панталони и лъснати обувки. Брадата си отиде последна. Прясно обелен като човешки плод, обръснат и добре облечен, Локи Ламора тръгна бавно към края на задимената улица и стигна до площада зад кръчмата.

— Мастер Лазари. Добър… оф… ден!

Сабета се изтъркаля от най-ниската стряха от задната страна на „Знакът на Черен ирис“, приземи се тежко, изправи се грациозно и направи полуреверанс на около десет стъпки разстояние. Последваха я трима души от охраната ѝ, които се приземиха неумело и направиха дъга около Локи. Прозорецът, от който изскочиха, остана отворен, с кепенци, поклащащи се на лекия бриз.

— О, здравейте, госпожо Галанте! — развеселено каза Локи. — Проблеми със странноприемницата ви?

— Нищо, което да не може да бъде поправено с малко помощ, сигурна съм.

— Ще ми се да можех да помогна — каза Локи. — Тъкмо съм наблизо. А! Сега си спомням! Днес имаше някакво голямо събиране на партията Черен ирис, нали? Моите съболезнования! Пушеците, пламъците… Мога само да си представя ужаса!

— Сигурна съм, че си го представяш в подробности — Сабета се приближи достатъчно, за да може да говори с понижен глас. — Брадат селянин влиза в единия край на улицата, а от другия излиза току-що обръснат джентълмен? Нима?

— Класика!

— Виждат ѝ се паяжините. Можеше да заблудиш човек, който не те е виждал да го правиш преди. Сега, как искаш да дойдеш с мен — елегантно или на раменете на приятелите ми?

— Напомням ти, скъпа, че персоната ми е неприкосновена.

— Не ме наричай така, когато сме сложили деловите си маски. И ничия персона няма да бъде наранена. Но нали не мислиш, че ще те пусна да си тръгнеш ей така, докато талига, пълна с алхимични глупости, гори на прага ми?

— Разбира се, че мисля. Всичко е напълно безопасно — каза Локи. — Е, може да мирише ужасно и част от товара да не взаимодейства толкова добре с вода, а и да не се знае кое какво е, преди да се изпробва, но му дай няколко часа, след което проветри кръчмата за ден-два. Няма да има никакви остатъчни проблеми.

— Все едно. Мисля, че трябва да поседиш в една стаичка и да се отегчаваш, докато се оправям с кашата.

— Стига, стига — каза Локи. — Би трябвало да знаеш, че имам резервен план, в случай че искаш да постъпиш така.

— И разбира се, ти би трябвало да очакваш, че и аз имам план, в случай че искаш да играеш по трудния начин — каза тя.

— О, абсолютно.

— Е, добре — тя прокара пръст по дължината на ревера на жакета си. — Ще ти покажа моето, ако ти ми покажеш твоето.

— ТИ! СПРИ НА МЯСТО!

Викът проехтя на площада, последван от трима стражи в туники, появили се от разнасящия се дим. Водачът им, мъж с брада с цвета на пшеница и с естетическите качества на свинска мас, докосна Локи по рамото с дървена палка.

— Като страж на Картейн, сър, се налага официално да ви задържа — каза той.

— Колко ужасно! — престорено се прозя Локи. — Какво е обвинението?

— Приличате на заподозрян, издирван за разпит по конфиденциален въпрос. Трябва да дойдете с нас.

— Колко жалко! — Локи позволи на стражите да го обградят небрежно и свали въображаемата си шапка към Сабета, докато се отдалечаваше с тях. — Верена, бих искал да продължим разговора си, но изглежда, недостатъците на личността ми са станали официален повод за притеснение. Пожелавам ти късмет със справянето с малкото… пожарче.

Точно преди димът да го погълне отново, Локи бързо направи тайни знаци: „С нетърпение очаквам утрешната вечер.“

Нейният отговор също представляваше знак, но не произхождаше от кодираните сигнали на Джентълмените копелета. И все пак Локи се почувства успокоен от факта, че тя се усмихваше, докато го правеше.

Улицата пред „Знакът на Черен ирис“ беше смрадлива бъркотия. Добре облечени мъже и жени с черни цветя на реверите си търсеха изход, докато добронамерени хора с кофи вода се блъскаха един в друг като билярдни топки. Алхимичните огньове си горяха щастливо, а в миазмата се появи дъга от магически светлини. „Похитителите“ на Локи го преведоха през улицата, преди да се отклонят в празен двор без прозорци към него.

— Отлично избрахте момента, сержант — каза Локи, изваждайки три еднакво големи кесии. — Достойно за аплодисменти.

— Гордеем се с изпълнението на гражданския си дълг — каза брадатият мъж. Със съмишлениците му приеха кесиите с широки усмивки — докато наблюдаваха Локи, за да се включат в случай на нужда, бяха изкарали три месечни заплати само за няколко минути. Направо е приятно, помисли си Локи, да вървиш по старите познати пътеки на алчността, след като е трябвало да се оправяш със зловещата отстъпчивост на „приспособилите се“ хора от Дълбоки корени.

— Е, нищо от това не е наистина опасно, нали? — попита сержантът, вдигнал една от косматите си вежди.

— Безвредно е като бебешка плюнка — отвърна Локи. — Освен ако някой не е достатъчно глупав, за да бръкне с ръка в огъня.

Стражите си тръгнаха доволни. Локи трябваше да изчака само няколко минути, преди Джийн да дойде по улицата, откъдето идваше димът, нарамил няколко празни торби.

— Как минаха нещата на горния етаж? — попита Локи, когато ходът им се изравни.

— Перфектно, че и повече — отвърна Джийн. — Бяха толкова заети, че промъкването ми си беше чиста загуба на време. Трийсет и седем змии, изсипани в студените комини.

— Възхитително детинско, макар че го казвам аз. — Локи почеса брадичката си, за да махне последните упорити остатъци от фалшивата брада. — Да се надяваме, че това ще ги държи заети през следващите няколко дни.

— А ако тя отговори с още от същото?

— Уредил съм работните групи да извършат някои ненужни дейности върху калдъръма около кръчмата на Джостен тези дни. Каруца няма да може да припари на по-малко от двайсет метра. Приятелите ни ще мрънкат, но това би трябвало да държи огромно количество бели на разстояние.

Докато вървяха, Локи забеляза за първи път, че на балконите и прозорците са започнали да се появяват знамена. Тук-там имаше няколко зелени смелчаци, но този квартал като цяло си беше черен. Интересът на гражданите нарастваше, половината от позволените шест седмици бяха изтекли. Изнервящите шегички бяха добър гамбит, но вече дойде време да започне истинското ограничаване на възможностите на Сабета.

— А шпионите, които продължават да наблюдават мястото ни… — каза Локи. — Искаш ли да направим едно приятелско посещение след залез-слънце?

10.

Втората нощ от работата им на горните етажи премина също толкова гладко, колкото и първата. Прочистиха пряката около кръчмата на Джостен точно след полунощ, като се промъкваха през покривни градини и добре поддържани застлани с плочи покриви, използвайки комините и парапетите за прикритие.

Не всеки, пресякъл пътя им, беше на заплата при Сабета. Пияна жена, сгушена в ъгъла на терасата си, тихо плачеше над малка картина и не ги забеляза как се промъкват край нея. Няколко градини по-натам двама млади мъже с гъвкави тела, потънали в прегръдките си, бяха също толкова заети. Локи пропълзя покрай техните хвърлени настрани дрехи, достатъчно близо, за да ги освободи от кесиите им, но импулсът му беше потиснат от угризения и съчувствие. Да пакости на щастливи любовници, можеше да донесе жестоко възмездие върху собствените му надежди.

Първата им реална цел беше хваната неподготвена, а принадлежностите ѝ опростиха работата им. Мъжът беше с пъстра сиво-кафява пелерина, идеална за сливане с градските сенки, имаше далекоглед, а в скривалището му се търкаляха остатъци от студено ястие. За секунда Джийн го просна по корем и застана отгоре му, а след това изви ръцете на горкия човек зад гърба му. Локи коленичи до главата на мъжа, изумен колко бяха свикнали с Джийн на стария номер със Заплашителния глас и Мълчаливия бияч.

— Опитай да викнеш — прошепна Локи — и ще ти откъснем ръцете. Едната ще пъхнем в гърлото ти, а другата — в задника, и ще изглеждаш като мръвка на шиш. Колко от вас наблюдават Джостен?

— Не знам — просъска мъжът.

Локи го шибна по врата, от което лицето на шпионина се отмести от керемидите. Силно, но не твърде силно.

— Не си струва — каза Локи. — Работодателят ти със сигурност не очаква лоялност до смърт. Но ще те нараним, за да изпратим послание.

— Има още един — изплю отговора си пленникът им. — Поне за един знам. Може да има и други. Погледнете през парапета. През четири редици, покрива на аптеката. Там някъде е. Кълна се, това е всичко, което мога да ви кажа.

— Става — каза Локи. Извади камата си и наряза пелерината на мъжа на ленти. Когато устата на агента на Сабета беше запушена, а самият той — прилично овързан, Локи го потупа по гърба. — Не се муси. След като приключим с прочистването на приятелчетата ти, ще кажем на някого от тях къде си, и ще те приберат. Надали ще отнеме повече от няколко часа. Не прави нищо глупаво.

Вторият агент се беше скрил на покрива на аптеката, както им бяха казали, но беше малко по-внимателен и ги посрещна с извадена палка. Последва прилична схватка, при която Локи се вкопчи в краката на мъжа, докато Джийн се опитваше да го обезоръжи, възспиран от необходимостта да не го убива. Бойният дух на човека беше толкова силен, че се наложи да го изпратят в безсъзнание, преди да могат да си поговорят.

Когато наближиха края на обиколката си из квартала, може би десет минути по-късно, откриха трети и най-вероятно — последен наблюдател, който, за щастие, не беше по-внимателен от първия.

— Всичките ти приятели са обезвредени — каза весело Джийн, провесил мъжа за ревера от задната стена на сградата — Навързани като заклани за празненство пилета.

— Велики богове, друже, нищо лично! — проплака мъжът, взирайки се в сенките четири етажа по-долу. — Просто си вършехме работата.

— Намерете си друга работа — отвърна Локи. — В момента ни виждаш в най-добрата ни светлина. Следващия път, когато открием шпиони в този квартал, ще ги осакатим. В момента това не е Картейн, а суверенната държава Заеби и се прибирай вкъщи.

— Но…

— Погледни много внимателно тази уличка — прекъсна го Локи. — Представи си допира до тези студени, твърди камъни, когато те хвърлим от покрива. Ако дойдеш тук отново, най-добре да имаш криле. Така, другарите ти са завързани на обичайните им места. Събери ги и бягайте здраво.

— Не можем ли да обсъдим…

— Изкарай си кучешките лайна от ушите, тъпа мърша такава! — изръмжа Джийн. — Искаш ли да направиш това, което ти се казва, или предпочиташ да целунеш паважа?

Оказа се, че иска да направи това, което му се казва.

11.

— Мислил ли си някога колко кофти Окови прецака всички ни?

— Богове! — Локи за малко да се задави с бирата си. — Колко си пияна?

— Ни най-малко. — Сабета задържа чашата си във въздуха абсолютно неподвижно за няколко секунди в подкрепа на твърдението си.

— Разбирам, че си ядосана на това как се развиха някои неща — каза Локи. — Знаеш, че те слушах.

— Знам.

— И знаеш, според мен беше права за някои неща. Но Окови беше щедър човек. Щедър и грижовен човек независимо от недостатъците си.

— Не говоря за това. Той отчаяно искаше семейство. Осъзнавал ли си това някога?

— Разбира се. Никога не съм го смятал за недостатък.

— Често си мисля, че искаше семейство повече, отколкото банда.

— Отново…

— В нашата професия съвестта е баласт — каза тя, взряна в кехлибарената празнота на полупълната си чаша. — Не се заблуждавай, той окова всеки един от нас. Дори Кало и Галдо, мир на душите им. Колкото и да мислеха предимно с ония си работи, иначе казано — с топките си, дори и те в крайна сметка бяха посвоему мили. Окови накрая хвана всички ни, здраво и непреклонно.

Втората им вечеря, ден след алхимичното „произшествие“ в „Знакът на Черен ирис“, се провеждаше на „Веселия скитник“, плоска баржа-ресторант с градини и лакирани паравани. Баржата беше плавала кратко през сърцето на Картейн, под странната музика на моста от елдерграс, преди най-накрая да пусне котва в река Амател, точно преди Понта Корбеса. Докато небето потъмняваше и алхимичните фенери светваха, малки лодки прекарваха други гости до брега и обратно, но Локи и Сабета така и не напуснаха избраната маса на кърмата на баржата.

— Не мога да повярвам, че чувам това от някого, излязъл от Хълма на сенките — каза Локи. — Това ли би предпочела? Да те бият и да те оставят да гладуваш? Може би и да ляга с теб тук-там, когато му е удобно?

— Разбира се, че не…

— Сабета, знаеш колко много те уважавам, но ако не разбираш какъв проклет късмет извадихме, когато Окови ни избра, трябва да оставиш бирата моментално.

— Не съжалявам за удобствата на образованието. Нямаше грешка в грижите си. Освен за едно… Запали в нас искрата на нежността и ни остави да се преструваме, че няма да ни коства нищо.

— Мислиш, че трябваше да сме по-жестоки? Готови да се нахвърлим един върху друг като акули на кръв както всяка една проклета банда около нас? Не знам какво те прихваща, но това, което Окови възпита в нас, не беше слабост. Беше преданост. А предаността е страхотно оръжие.

— Можеш да си позволиш лукса да смяташ така.

— О, не отново! Ситуацията с Джийн, нали? Най-просто казано, прекрасна, не смей да седиш тук и самодоволно да ми завиждаш за приятелство, което аз запазих, а ти изостави.

Тя сложи бирата си на масата и го погледна студено. След това, точно когато сърцето на Локи се сви в очакване на още едно от обичайните им недоразумения, ледът се стопи и Сабета опита да се усмихне. Свирна, имитирайки свистенето на стрела, и хвана въображаемата стрела току пред сърцето си.

— Извинявай — казаха двамата в унисон, достоен за братята Санца, и се засмяха.

— Нещо те мъчи — рече Локи, протегна се през масата и сложи свободната си ръка върху нейната. — Остави го. Просто бъди тук. Просто бъди Сабета, която вечеря, докато плава по Амател. Нека светът извън тази баржа изчезне.

— Наистина ме мъчи нещо.

— Е, не гледай толкова лошо на възпитанието ни. Стига. Работата ни е да лъжем, но не е полезно да лъжем самите себе си.

— Но какво друго правим, ОСВЕН да лъжем самите себе си, Локи? Не би ли трябвало да сме богати? Не би ли трябвало да управляваме съдбите си, да сме свободни да ходим където и когато си поискаме, докато глупаците по света хвърлят парите си в краката ни? А ето ни тук, на другия край на света, работещи за проклетите Вързомагове само за да останем живи.

— Знаеш ли, Джийн ми изби от главата много настроения, подобни на твоето — Локи отпи дълга глътка от бирата си. — Възприемаш света ужасно лично. Окови никога ли не ти е разказвал за Златния теологичен принцип?

— Какво?

— Единственият сходен принцип на всяка позната религия. Единственото споделено, универсално допускане за човешкото състояние.

— И какъв е той?

— Окови каза, че животът се свежда до това да се наредиш на опашка, за да ти се излеят лайната на главата. Всеки си има място, не можеш да се измъкнеш и точно когато се поздравиш, че си изтърпял своята доза лайна, разбираш, че в живота всъщност има цикли.

— Достатъчно голяма съм, за да оценя колко смущаващо вярно е това.

— Виждаш ли? Универсално е — каза Локи. — Разбира се, изключително лицемерно от моя страна е да ти казвам да не го приемаш лично. Лесно е да предписваш лекове за собствените си слабости, когато ги забелязваш у другите.

— Не обичам да съм кукла на конци, на каквито и да е конци, дори и на моите собствени. Опитах се… да проследя някои от тях, предполагам. Да видя докъде стигат.

— Аха — Локи завъртя безцелно чашата си. — Опитваш се да помириш противоречивите си мисли относно моя милост. Чудиш се какво решение би взела, ако я нямаше общата ни история.

— Богове, проклятие! — Сабета подчерта възклицанието си, като замери Локи с подплатената си копринена кърпичка. — Не прави това, чувствам се, все едно мислите ми са изписани на челото.

— Я стига. Така е честно. Четеш ме като лист пергамент.

— Опитах се да те премахна.

— Половинчато — каза Локи. — Много половинчато. Признай си. Направи го трудно, но част от теб искаше да види как с Джийн слизаме от кораба и се връщаме в града.

— Не знам. Исках да те видя, но след това исках да си тръгнеш — отвърна Сабета. — Опитах се да откажа поканата за вечеря. Не можах. Не искам… не искам някой да ми се превръща в навик, Локи. Ако обичам някого, искам изборът за това да е мой… Искам да е правилният избор.

— Никога не съм чувствал, че имам избор. Още от първите часове, когато се запознахме. Спомняш ли си, когато ти го казах за първи път? Почти ме изхвърли от покрива.

— Мислех, че го заслужаваш. Знаеш ли, понякога се връщам към този вариант, независимо дали имам покрив подръка.

— Трудна жена си, Сабета. Но така или иначе само в трудните жени си струва да се влюбваш.

— Ти пък откъде знаеш? Не е като да си ухажвал някоя друга…

— Това е лесно. Започнах с възможно най-трудната жена, така че да не трябва да търся повече.

— Опитваш се да си очарователен. — Сабета стисна ръката му веднъж, след което я отдръпна. — Избирам да не бъда изцяло очарована, Локи Ламора.

— Не изцяло?

— Не изцяло. Не още.

— Е… — въздъхна Локи. Вечерта можеше и да не приключва така, както се надяваше, но това не беше причина да бъде по-лоша компания. — Предполагам, че все още имам две амбиции, които да осъществя, докато съм в Картейн. Десерт?

— Какво ще кажеш да се върнем на брега?

— Беше ми любопитно какво ще стане, когато предложиш това. С катапулт ли ще напуснеш? С огромно хвърчило?

— Един ефектен изход е забавен, но втори би бил неловък. Не трябва да оставяме западняците да си мислят, че каморци нямат никакво чувство за такт.

Превозното им средство до брега беше плоскодънна лодка с кадифени възглавници, управлявана от възхитително мълчалив старец, гребящ на кърмата. Локи и Сабета се возиха един до друг в приятна тишина, а водата около тях беше осветена в бяло и синьо от фенерите на баржата-ресторант. Въздухът беше наситен с бледи, потреперващи ивици, блещукащи като светулки, добавящи меки нотки светлина към водното платно.

— Светулкови суверени — прошепна Сабета. — Картейнски нощни пеперуди. Казват, че се излюпват по здрач и умират със зората.

— И ние с теб сме родени от нощта — каза Локи. — Доволен съм, че някои от нас оцеляват по-дълго.

На кея ги очакваха две карети.

— За него и за нея, предполагам? — попита Локи.

— За да ни върнат обратно към панделките, задълженията и изсипването на талиги с горяща алхимия пред входните врати. — Заведе го до първата карета и задържа вратата. — Брадвичките на Джийн са у кочияша. В чудесно състояние са и ще ти бъдат предадени, когато пристигнеш.

— Благодаря. И така… след още три нощи? — Той хвана ръката ѝ, когато стъпваше на стълбичката, и захапа бузата си, за да не се ухили, когато ръката ѝ не се отдръпна. — Хайде! Знаеш, че искаш да кажеш „да“.

— Три вечери. Ще изпратя карета. Този път обаче натоварвам теб със задачата да намериш място. Мисля, че си скитал из града достатъчно, за да имаш няколко идеи.

— О, пълен съм с идеи — Локи се поклони, целуна ръката ѝ и се качи в каретата. — Може ли да ти предложа нещо за последно?

— Можеш. — Тя затвори вратата и го погледна през решетката на прозореца.

— Не бъди толкова строга към себе си. Ние сме това, което сме, обичаме това, което обичаме. Няма нужда се оправдаваме пред никого… нито пред самите себе си. Спомням си, че и преди съм ти го казвал.

— Благодаря ти. — Тя направи нещо и вратата на каретата се заключи. — Ние сме такива, каквито сме. Слушай сега, кочияшът ще те пусне, когато пристигнете. Не се опитвай да ръчкаш вратата, заключила съм механизма отвътре.

— Как… Почакай малко, какво пра…

— Приятно пътуване! — махна му тя. — Искам да знаеш, че номерът със змиите беше много сладък. Всъщност постарах се никоя да не пострада, защото бях сигурна, че би искал да си получиш обратно тези очарователни малки твари.

Потупа два пъти каретата отстрани. В тавана на кабината се отвори люк, от който се изсипа дъжд от змии, докато каретата се заклатушка по калдъръма.

12.

— Опиши ми картинката — каза Локи, докато стоеше на частния балкон на Дълбоки корени два дни по-късно. Откакто се беше върнал от вечеря в карета, пълна с безобидни, но ядосани змии, беше погълнат от търсене на документи, гледане на карти, разпределяне на средства, проверка и повторна проверка на списъци, което не му оставяше възможност да се занимава с по-подмолна работа.

— Никорос току-що отиде да вземе последните доклади — каза Джийн, издишвайки дим от ароматна сирестийска пура, която струваше колкото дневната надница на общ работник. — Но членовете ни на Консейла се раздадоха в разговорите си в най-хубавите части на града.

— Успешно също така, предполагам. — Проклето суеверие Декса отпи от брендито и посочи картата на Картейн с пурата си. Добродетелта на аскетизма не беше на почит в партия Дълбоки корени. — Получихме много обещания в районите Плаца Гандоло и Паланта. Предимно от неутрални. Както и от някои стари приятели, които върнахме обратно в стадото.

— По-скоро купихме обратно — каза Първосин Епиталус. — Проклети неблагодарници.

— Какво давате, за да подкрепите решението им? — попита Локи.

— О, намеци за данъчни облекчения — отвърна Декса. — Всеки обича мисълта да задържи малко повече от собствените си пари.

— От Черен ирис могат да направят същите намеци — каза Локи. — Не искам да ви казвам как да си вършите работата, но проклет да съм, ако нещо толкова скучно като данъчни облекчения е достатъчно да осигури гласове; на тези хора няма да им дреме коя партия ще ги извърши. Трябва да ги мотивираме с нещо различно от прагматични причини. С нещо емоционално. Това означава разпространяване на слухове. Искам да окаляме всеки, който подкрепя Черен ирис в тези райони, с нещо отвратително. Всъщност искам да избягваме да хвърляме кал в някои други райони, за да изпъкне още повече. Какво със сигурност ще отблъсне добрите гласоподаватели на Картейн?

— Зависи от това колко вулгарност си готов да изтърпиш, скъпо момче! — Декса пое дълбоко дима, докато размишляваше. — Третосин Йовиндус е техният човек за район Паланта. Политиката му към съдържанието на бричовете му е доста отворена, а и е достатъчно дързък, за да не го отнесе.

— Втородъщерната Виракоис ги представлява в Плаца Гандоло — каза Епиталус. — Чиста е като пресен гипс.

— Хм… — Локи почука с кокалчета по масата с картата. — „Чиста“ означава, че можем да нарисуваме каквото си искаме върху нея. Но нека не бъдем директни. С мастер Калас ще организираме екип. Опасни хора, които ще държим на къса каишка. Ще посетят някои от неутралните в Плаца Гандоло и ще ги заплашат. Гласувайте за Виракоис и Черен ирис или лоши неща ще сполетят хубавите ви домове, красивите градини и скъпите карети…

— Е, не искам да ви казвам как да си вършите вашата работа, мастер Лазари — каза Епиталус, — но не трябва ли да сплашваме хората да гласуват за нас?

— Не ми трябват сплашени. Искам ги раздразнени. Хайде, Епиталус, как би се почувствал, ако десетина отровни змии се изсипят в дома ти в опит да бъдеш сплашен? Надувките не са свикнали да ги притискат. Дяволски ще се възмутят. Ще говорят за това на всичките си приятели и ще са първите, които ще гласуват срещу Черен ирис просто от злоба.

— Да, да — отвърна Епиталус, — може и да има хляб в това. Ами Йовиндус?

— И за него ще измисля нещо подходящо. Нека тенджерата да покъкри малко. — Локи се потупа отстрани по главата. — Къде е Никорос?

— Идвам, господа, идвам! — дългата черна плитка на Никорос се удряше във врата му, докато той бързо се качваше по стълбите на галерията и подаде комплект документи на Джийн. — Свежи като времето: всички доклади, които поискахте и нещо, хм, злополучно…

— Злополучно? — Джийн прехвърли документите, преди погледът му да се задържи върху един. Бръчките на челото му ставаха по-изразителни с всеки прочетен ред, а щом приключи, дръпна Локи настрани.

— Какво има?

— Официалният доклад на градската стража за ареста на Петосин Лусидус на Исас Меро — каза Джийн.

— Какво?

— Казва, че по сигнал на лашейнския легат Лусидус бил посетен от екип стражи, които открили в личната му конюшня два откраднати лашейнски коня за теглене на карета, разпознаваеми по клеймото…

— Кастрирани синове на джеремитски лайномети! — Локи взе доклада и го прегледа — Коварна кучка! Красива коварна кучка. Не може да ни остави да изпитваме гордост дори и за няколко дни. О, виж, поради притеснения за дипломатическата страна на ситуацията Лусидус ще бъде задържан в самостоятелна килия до приключването на изборите.

— Нима?

— Някое пиленце от Черен ирис трябва да се е оплакало на квачката си от големия лош събирач на дългове. Толкова с тази схема.

— Трябва да отвърнем бързо и твърдо.

— Съгласен съм — Локи затвори очи и на няколко пъти пое дълбоко дъх — Продължавайте да работите върху списъка със слабости. Изпратете куртизанки и красиви момчета след всички членове на Черен ирис, чиито очи шарят. Уверете се, че комарджиите са получили покани за игри с високи залози. Навсякъде разпръснете изкушения за тези с кофти навици. Подръпвайте плътските слабости, все едно са струни на лира, всички и отвсякъде.

— Предполагам, че в банката има пари, които нямате търпение да похарчите — въздъхна Джийн.

— Точно така. Ще ги харчим, докато не остане само прахът под последната медна монета. След това ще избършем праха и ще видим какво можем да получим за него.

— Хм, още едно нещо, господа — каза Никорос. — Джостен ми каза, че отново имаме наблюдатели по околните покриви.

— Остави това на мен — каза Джийн. — Предупредихме ги честно. Този път ще създам малко работа на физикерите.

13.

Хладни сиви воали от ситен дъжд и мъгла покриваха като завеса квартала, когато Джийн излезе час след полунощ, за да посети новите съседи. Движеше се по покривите колкото се може по-внимателно, използвайки маршрути, които беше запомнил по време на последната си екскурзия. В такова време нямаше пияници и любовници и беше сигурен, че се движи толкова тихо, колкото винаги го бе правил.

Първата му цел си личеше — дотолкова си личеше, че Джийн го наблюдава почти четвърт част, напъвайки сетивата си да забележи някаква засада или капан. Наблюдателят седеше (седеше!) в сгъваем стол от дърво и кожа до парапета, завит в наметало и одеяло. Ако седящата фигура не се движеше от време на време, Джийн би се заклел, че е примамка.

Тънък лъч светлина освети сенките до стола и разкри оборудване и удобства, включително бутилки вино, копринен чадър и няколко различни далекогледа. Това беше или шега, или капан… И все пак наоколо нямаше никого. Джийн се възползва от възможността. Беше детска игра да се промъкне зад седналия шпионин и да сложи ръка на устата му.

— Извикай и ще ти счупя ръцете! — изсъска Джийн. Съгледвачът понечи да го стори, но само след секунда стана ясно, че е слаб и немощен, неспособен на сериозна съпротива. Озадачен, Джийн потърси източника на светлина, който се оказа затъмнен фенер с отвор, настроен на най-ниската степен. Джийн леко го разшири и вдигна фенера, за да види пленника си.

Богове, беше старица. Престаряла жена на седемдесет или повече години и това не беше някоя от ролите на Сабета. Жената беше истински лека и крехка, лицето ѝ — долина от линии, а едното ѝ око — сиво като облачно небе. Другото обаче се взря в него с игрива жизненост.

— О, здравей скъпи! — прошепна тя, щом Джийн свали ръката си. — Няма да викам, обещавам. Стресна ме, въпреки че тя ме предупреди, че рано или късно ще дойдеш.

— Тя?

— Работодателката ми, скъпи.

— Значи признаваш, че си…

— Шпионка. О, да — закиска се старата жена със сух и недотам здрав основен звук. — Шпионски шпионираща шпионка. Седнала удобно тук, за да видя каквото мога да видя. То не е много, за жалост. Затова са ми тези прекрасни далекогледи. Е, какво ще правиш с мен, скъпи? Ще ме пребиеш ли жестоко?

— Какво?… Не!

— Тогава ще ме грабнеш и ще ме хвърлиш от покрива? Ще ме вържеш и ще ме оставиш тук за няколко часа? Ще ми избиеш зъбите?

— Богове, жено, разбира се, че не!

— О, точно това ми каза и тя — грейна старицата. — Каза, че не си човек, който би вдигнал ръка на безпомощна стара жена. В каквато, ако сме честни, ме превърна времето.

Джийн наведе глава над студения камък на парапета и въздъхна.

— Е, стига, синко, скрупулите не са нещо, от което да се срамуваш.

— Всичките ѝ нови шпиони ли са… Хм…

— Стари като мен? О, не се притеснявай да го кажеш. Да, скъпи, оградени сте от стари жени. Всички увити в одеяла, стиснали слънчобраните си. Имаме апартаменти и хора, които да ни донасят разни неща, но от тук нататък ние ще гледаме. Освен ако не ни пребиеш.

— Стига — каза Джийн. — Знаеш, че няма да го сторя.

— Да, зная!

— Предполагам, че няма смисъл да те помоля учтиво да слезеш от този покрив и да се махнеш?

— О, богове, не! Извинявай, скъпи, но с парите, които получавам за това… Е, не мисля, че ще живея толкова дълго, та отново да имам някога финансови проблеми.

— Мога да ти направя по-добро предложение.

— О, не. Боговете да те благословят за предложението ти, но не. Ти имаш своите скрупули, а аз — моите.

— Мога да те вдигна и да те сваля до улицата.

— Разбира се, че можеш. Аз пък ще ритам и викам, а ти ще трябва да се справиш някак си с това. А когато приключиш, ще допълзя обратно колкото бързо ми позволяват ставите, и тъй като ти няма просто да ме пребиеш, ще трябва да повториш упражнението. — Тя подсили думите си, като леко потупа гърдите му с много тънкия си пръст. — Отново и отново. И отново.

— Е, мамка му! — Джийн се подпря на парапета, чувствайки се заслужено засрамен. — И да не… ъм, да не долазиш при нас за помощ, ако хванеш жълта треска или нещо друго.

— Не се притеснявай, скъпи. Уверявам те, че ни гледат чудесно. Също както ние гледаме кръчмата ви.

14.

Докато Джийн Танен откриваше старици по покривите, Никорос Виа Лупа чукаше по осветена от лампа врата в мъглива уличка зад Авенюто на нощните певци на остров Ворхала. В гърлото си усещаше топъл, нервен сърбеж, който вече не можеше да облекчи.

Аптеката на братя Фараджер беше осигурила врата към улицата като дискретно удобство за нуждаещите се в необичайни часове. Това включваше клиенти, които търсеха субстанции, забранени от закона на Картейн.

Широкоплещият пазач зад вратата, загърнат с дебело черно палто, беше непознат за Никорос, тъй като дотогава винаги го бе посрещал възрастен и по-слаб човечец. Така или иначе пазачът го пусна и с гърлено сумтене му посочи тесните стъпала, оставяйки Никорос сам да намери пътя до кабинета. Там той откри Третосин Фараджер, свит зад гишето, призрачно обвит от дим с цветен аромат, докато небрежно смесваше прахове върху мерителна дъска.

— Никорос — каза мрачно алхимикът, — мислех си, че ще те видя по-скоро рано, отколкото късно. Какво ще обичаш?

— Знаеш защо съм тук — отвърна Никорос. Единствено Третосин Фараджер беше снабдявал Никорос с праха му… Всъщност именно той го запозна с него.

— Огнената муза — изсумтя Фараджер, оставяйки настрани стъклената пръчка, която използваше. — Трябва ти малко светкавица за облаците в главата ти, а?

— Както винаги. — Никорос облиза устни и се опита да пренебрегне усещането, че в черепа му е кухо и сухо. Искаше да отложи с дни следващата покупка, искаше да се подчини на Лазари и Калас… Но нуждата ставаше все по-силна. Първоначално обикновената разходка го доведе тук с такава сигурност, както водата тече надолу по склона.

— Акадрис — каза Фараджер. — Е, ако наистина това е, което искаш, да видим монетите ти.

Никорос хвърли кесия сребро на гишето. Кесията още не беше докоснала плота, когато той усети болезнен удар отляво в тялото си. Потрепервайки, той се обърна и видя, че широкоплещият пазач се е промъкнал в кабинета подире му с лакирана дървена палка в ръка. Широкото черно палто вече беше откопчано, разкривайки отдолу светлосинята униформа на градската стража.

— Това е разочароващо, Виа Лупа. Трябва да поназнайваш нещо за законите, касаещи черната алхимия — ухили се стражът. — Работещите на гишето стоят десет години в Баржата на покаянието. Конфискува се имуществото им. Отнемат се лицензите и гражданството им. И следва изгнаничество, ако човек оцелее през десетте години.

— Но моля ви — каза Никорос, докато страхът пропълзяваше във вътрешностите му, — трябва да е станала някаква грешка…

— Да, и ти си този, който я допусна.

— Съжалявам — промълви Фараджер, избягвайки погледа му. — Притиснаха ме миналата седмица. Нямах избор. Вече щях да съм на баржата, ако не се бях съгласил да им помогна.

— О, богове, моля ви! — прошепна Никорос.

— Оказа се умно споразумение — каза жена, излизайки от вратата зад Фараджер. Беше с тъмно наметало с качулка, което Никорос щеше да сметне за театрално, ако картейнският страж не беше заплашил да отнеме всичко в живота му. — Третосин Фараджер се споразумя, за да бъде оневинен. Ти би могъл да направиш същото.

Жената свали качулката си и се показа дългата ѝ тъмночервена коса. Очите ѝ проблеснаха, докато обясняваше на Никорос какво ще се иска от него.

15.

Картейн беше най-култивираният и поддържан град, който Локи беше виждал, а Вел Верда, Зелената тераса — може би неговият най-култивиран и поддържан район. Именията и алеите бяха обградени с дебели тополи, маслини, вещерски дървета, светъл дъб имериншейд, отвъд които беше надвиснала разпадащата се сянка на старите градски стени. Всеки друг терински град би осветил, поддържал и поправил стените с усърдие, но картейнци не се бяха грижили за своите повече от три века.

— Това е частно имение, не ресторант — каза Сабета, докато Локи я водеше по виещото се стълбище от черно желязо. — Ако си намислил някаква идиотска засада, мастер Ламора, предупреждавам те, че дълбоко ще ме разочароваш…

— Празно е. Една от дамите в Дълбоки корени го е наследила от починал братовчед. Не се е постарала да го продаде, защото не е като да ѝ трябват парите, но с удоволствие ми позволи да го наема за една вечер.

— Ще ми изсипят ли кофа змии върху главата?

— А! Не, но ти благодаря за тях, между другото. Толкова се притеснявах, когато тези приятелчета бяха далеч от мен. Не, Господарке на съмненията, доведох те до този отдалечен край на града с престъпната цел аз самият да ти сготвя вечеря.

Стигнаха до втория етаж на тъмното празно имение и Локи с драматичен жест отвори плъзгащата се дървена врата в северната стена. Разкри се теракотен под с мраморна балюстрада, надвиснала над тъмните върхове на безброй дървета, поклащащи се нежно на есенния бриз. Всичко беше потънало в меката златна светлина на фенери с полупрозрачни хартиени стени.

— О! — възкликна Сабета. Позволи на Локи да дръпне един от столовете около кръгла маса от вещерско дърво в средата на балкона. — Това вече е обещаващо.

— Не само избрах обстановката — каза Локи. — Днес аз съм готвач, сомелиер, алхимик, всичко това в удобен комплект. И разбира се, на удивително незначителна цена за улеснение на госпожицата.

— Не съм сигурна, че съм донесла достатъчно дребни монети, за да ти свършат работа.

— Практикувам избирателна глухота за болезнени забележки, млада жено. Въпреки че съм длъжен да попитам: наблюдавани ли сме в момента от някоя от глутниците ти стари жени?

— Не, не тук. Колкото и да бих имала полза от придружител, в момента те са заети на друго място.

— Голям късмет са извадили, че точно Джийн се натъкна на тях. Аз не споделям задръжките му да удрям старици в зъбите.

— Е, тогава защо ти самият не им надви?

— Някои форми на поведение — въздъхна Локи — просто не изглеждат разумни.

— Не думай! Можеше да ги упоиш тогава.

— О, да — отвърна Локи, — да хвърляш алхимия срещу стари дами с кой знае какви болежки и оплаквания! Ако не мога да ги убия нарочно, няма да позволя да стане и случайно.

— Мина ми тази мисъл — ухили се Сабета.

— И така, как е кандидатката ти за Плаца Гандоло? — попита Локи. — Как ѝ беше името… Втородъщерната Виракоис? Отведена от стражите с много тежко обвинение, както чувам. Получаване на крадени стоки? Откраднати от домовете на поддръжници на Дълбоки корени? Доста шокиращо.

— И доста тъпо — каза Сабета, имитирайки широка прозявка. — Адвокатите ѝ ще оправят нещата за ден-два.

— Е, със сигурност няма за какво да се притесняваш. В крайна сметка имаш цял куп резервни кандидати, ако я задържат в съда. Вълнуваща колекция от нули и нищожества, които да подтикнат избирателите към безразличие.

— Виж, Локи — каза тихо Сабета, — да си подаваме топката, преди да са отчетени крайните резултати, е все едно да надничаме в подаръци за празник, преди да са ги отворили. Не за тази игра съм дошла тази вечер.

— За мен е удоволствие да го чуя! Гледай тогава и се чуди, докато извършвам най-елементарната част от удивителен алхимичен процес и обирам всички лаври.

На масата стояха две сребърни кофички една в друга, като между тях имаше разстояние около един пръст. Във вътрешния съд, пълен с вода, беше поставена бутилка бледооранжево вино.

Локи отвори две покрити с кожа гарафи. Изля безцветното им съдържание между двете кофички, а след това няколко пъти прехвърли празните гарафи от ръка в ръка.

На външната страна на съдовете се появи патина от скреж, която постепенно се втвърди в стена от пресен бял лед. От процепа между тях се издигнаха кълба белезникава пара и се чуваше накъсан пукащ звук. Локи тихо отброи петнайсет секунди, сложи си кожена ръкавица и внимателно наклони кофичките към Сабета. Бутилката вино, замъглена от скрежа, беше потънала в ледена каша.

— Виж! Охладих виното. Аз съм истински господар на стихиите. Вързомаговете из целия град подават оставките си в момента.

Сабета му се отплати с аплодисмент, като потупа безшумно дланта си с пръст. Локи се ухили, вдигна бутилката от полутвърдата ѝ среда, махна тапата и наля в две чаши.

— Вдигам първия тост за вечерта! — Локи взе чашата си и леко докосна нейната. — За престъпленията, за объркването и за всички коварни изкуства. За най-очарователната майсторка, която някога ги е практикувала.

— Странно е да ме караш да пия в моя чест.

— Сигурен съм, че с твоето самолюбие ще можеш с лекота да преодолееш чувството.

Отпиха. Сладкото вино от портокал и джинджифил беше студено като северна есен. Локи им наля отново.

— Мой ред е — каза Сабета. — За странните момченца и нетърпеливите момиченца. Нека истинските им грешки… бъдат деликатни и малобройни.

— Лъжа ли се, или си в доста по-добро настроение, отколкото преди три вечери? — попита Локи, докато довършваше второто си питие.

— Биваше си го настроението, нали?

— Разбра ли нещо?

— Само това, че няма да открия истински отговори за една нощ цупене. Освен това винаги се развеселявам, като те уловя в някой добре измислен капан.

— Ако продължиш с неприличното си злорадство, може отново да видиш онези змии, госпожо. А сега, мисля, че ти обещах вечеря.

До терасата беше разположена дълга дъбова маса с тлеещ на нея мангал. Локи хвърли още късове ароматно дърво в мангала и ги разбърка. Заоглежда купчината продукти и съдове, които беше подготвил предварително, приближавайки се до опиянението от виното в почти празния си стомах. Някой го потупа по рамото.

— Не се прави така — каза Сабета. Беше свалила черния си кадифен жакет, разкривайки копринена туника и хлабаво изплетен шал в малко по-тъмен от косата ѝ цвят.

— Дори не съм започнал да готвя!

— Там, откъдето идваме, никой не готвеше на другия, помниш ли? Всички готвехме заедно.

— Е…

— Е, да видим каква бъркотия имаме — леко го побутна с бедро тя. Двамата сортираха съставките на ястието, които беше подготвил — стръкчета копър, лук, нарязани червени портокали, белезникави маслини, бадеми и лешници, предварително обезкостено пиле с подправки, както и достатъчно ароматни масла за сотиране на всичко, по-дребно от кон.

— Колко странно — каза тя, — но изглежда, че си подбрал любимите ми продукти.

— Животът ми е низ от странни съвпадения — рече Локи.

— Предполагам, че трябва да оценя постоянството ти в едно отношение, Локи Ламора. През всичките тези години все още надминаваш себе си в опити да вкараш червенокоска в леглото си.

— Така ли? — усмивката му изчезна заедно с част от жизнерадостта, дължаща се на виното. Протегна се и докосна кичур от изгорената ѝ медна коса. — Знаеш ли, ако си обидена, показваш го по дяволски странен начин.

— Объркване и всички коварни изкуства — каза тя, отмествайки погледа си.

— Наистина ли си върна този цвят само за да ме изкараш от равновесие? Да съм по-лесен за игричките ти?

— Не — отвърна тя. — Не изцяло.

— Не изцяло — погледна я Локи, опитвайки се да накара мускулите на лицето си, по принцип толкова предани и гъвкави, да се изкривят в нещо като усмивка. — Знаеш ли, мразя как някой казва нещо… Ние се забавляваме известно време, но само една грешна дума и изведнъж все едно не сме в същата стая.

— „Ние“ е тактичен начин да кажеш „аз“, нали?

— Само този път — отговори Локи. — Чуй ме, Сабета. Знаеш какво целя. Картите ми са на масата, както винаги са били. Вманиачен ли съм? Да. Абсолютно. Съжалявам ли? Не. Стоя тук с намерения, ясни като изгряващото слънце, чакайки да се убедиш сама по един или друг начин. И ще чакам. Ще чакам, докато остарея и се прегърбя, и не мога да си напиша сам името. Но за твое сведение, ако можех да запазя каквото и да е самоуважение, когато се касае за теб, бих се обидил от идеята, че голямата ми крайна цел е да те убедя да си разтвориш краката.

— Съжалявам — каза тя. — Знам. Знам, че искаш повече от това, и въпреки всичките ти недостатъци, отдаваш…

— Дяволски правилно. Имам предвид, кой знае, сигурно можем да преспим два пъти. — Той се изправи, изпъчи гърди и се изплези. — Безкрайни амбиции, жено! Безкрайни!

— О, копеле такова! — удари го тя, въпреки че ударът беше от тези, придружени с топла усмивка. — И така, как… е… От колко време не си? Знаеш, откакто…

— Вече знаеш отговора — отвърна Локи. — Много точно. Спомни си деня, в който си тръгна. Върни две нощи назад и ето.

— Нито веднъж?

— Предполагам, че е шибано абсурдно, нали? Но не. Опитах. Опитах и с малко помощ. Една от черешките, пребиваващи в „Позлатените лилии“. Излиза, че червенокоската не е червенокоска, ако не си ти, нали знаеш, двойно по-умна от мен и три пъти по-вбесяваща.

— Три пъти по-умна — каза Сабета. — Два пъти по-невбесяваща. И… съжалявам.

— Недей. Не беше толкова зле. — Локи търкулна глава лук по дължината на масата и той отскочи от шише със зехтин. — Беше приятелка, близка с Окови и с мен. Знаеше за проблема ми и че решението не е в притискането. Получих масаж, който си струваше цената на пропуска.

— Предполагам, че трябва да ти кажа… Не така стояха нещата с мен през последните няколко години. По ред причини.

— Разбирам. — Почувства как стомахът му се свива на студена топка, но се пребори с усещането. — Няма да лъжа. Чувствата ми към теб са дяволски егоистични. Не ми харесва да си те представям с някого другиго, но… не съм бил там. Зряла жена си и не ми дължиш нищо. Очакваше ли да се разгневя?

— Да.

— Някога щях. Може би единственото предимство на остаряването е това, че имаш време да си извадиш главата малко повече от задника си. Не искам да ми пука, разбираш ли? Сега си тук. С малко късмет… Наистина се надявам, че ще си тук и по-късно. Освен това, изглежда, мога безопасно да предположа, че не са ти омекнали краката пред някой млад вадрански лорд с един или два замъка…

— Утешиха ме един-два пъти — протегна се Сабета и докосна ръката му, не нежно, а все едно, че Локи изведнъж може да реши, че иска да е някъде другаде. — А през останалото време беше, за да изпразня някой и друг джоб. Или сейф. Знаеш как е.

— Определено знам. — Локи се протегна почти неосъзнато и започна да си играе с глава лук, все едно, че беше пумпал. — Всъщност заради теб всекидневно изпразвам един банков сейф.

— Чудесно. Защото никой никога не би ме определил като лесна и със сигурност не съм евтина — протегна се тя и хвана другата му ръка.

— Сабета, какво…

— Вземам решение. Сега ще спреш ли да си играеш с шибания лук, за да видиш какво ще стане, ако ме целунеш, или трябва да допра меча си до врата ти?

— Обещаваш ли, че няма да се събудя на кораб?

— Разочаровай ме, Ламора, и не давам никакви обещания за това къде и кога ще се събудиш.

Локи сложи ръцете си под нейните, завъртя я във въздуха и я вдигна върху масата. Сабета засмяна го обгърна с крака и го придърпа по-близо. Устните ѝ бяха топли и все още ухаеха на джинджифил и портокали. Нямаше представа колко дълго продължи целувката им с ръце, обгърнали вратовете им, но докато траеше, Локи напълно изгуби представа за това, че е изправен.

— Яко! — каза Сабета, когато в крайна сметка с нежелание се отделиха един от друг, и сложи пръст на устните си. — И все още си в съзнание. Ти си уникален, когато става дума за целуване в Картейн.

— Мисля да подобря този рекорд… Сабета? Сабета, какво има?

Беше се вцепенила в ръцете му. Докато главата му все още се въртеше от комбинацията от вино и жена, Локи бавно се обърна и погледна през рамо.

Търпение стоеше до малката кръгла маса, облечена в роба с цвят на карнеол, с широка качулка.

— О, я стига — изръмжа Локи. — Не сега! Със сигурност имаш по-добри неща за вършене, отколкото да ни притесняваш в момента.

— Коя си ти? — попита Сабета спокойно и с уважение.

— Архидама Търпение. Работиш за съперника ми.

— Търпение — каза Локи, — ако не е нещо важно, кълна се в Уродливия страж, ще…

— Важно е. Всъщност жизненоважно е. Време е да поговорим. Тъй като никой от вас не може да бъде разубеден от тази глупост, и двамата имате право да знаете.

— И двамата? — попита Сабета. — Имаме право да знаем какво?

— Откъде всъщност е Локи. — Търпение им посочи да се отместят от масата за храна. — И какво всъщност е Локи.

Интерлюдия Случки в спалнята

— Почтени… братовчеде — просъска Локи, — имам нужда от…

— Моля те, достави ми удоволствие с нуждите си — каза Булидаци.

— Въздух!

— Ах. Аха! — Железният натиск върху врата на Локи намаля точно толкова, колкото да му позволи да вземе глътка въздух.

— Не е каквото си мислиш — изпъшка той.

— Може би бях идиот — прошепна Булидаци, — но ще откриеш, че не съм склонен да повторя ролята.

— Генаро!

Сабета стоеше на вратата на терасата, а гласът ѝ беше способен да укроти обезумял кон. Булидаци наистина сниши острието си.

— Верена, аз, извинявам се, но поведението ти…

— Твоето поведение изисква обяснение, братовчеде!

— Слушах и двама ви…

— Спотайвал си се като крадец!

— Обяснихте се в любов един на друг! Чух караницата ви!

Булидаци, изглежда, се сети твърде късно, че не е обявил собствения си интерес към Верена на самата нея. Смут се разля по лицето му като боя върху бяло платно и Сабета не пропусна възможността.

— Беше актьорско упражнение, простак такъв! Импровизация! И какво те интересува, ако не беше така?

— Импро… Импровизация?

— Помолих Лукаца да ме следва и да импровизираме сцена! — тя решително избута ръката на Булидаци от гърлото на Локи. — Сцена, която ти прекъсна! Може ние да сме облечени като плебеи, барон Булидаци, но ти ни надмина по грубо поведение!

— Обаче…

Локи оцени находчивостта на схемата на Сабета, но може би отиваше твърде далеч — Булидаци им трябваше контролиран, а не смазан. Беше време да възобнови ролята си на адвокат. Потърка си гърлото, което го болеше.

— Братовчедке Верена — каза Локи, — Генаро има предвид, че му казах за моя годеж. Затова, когато е чул репетицията ни, е имал добра причина да заподозре измама.

— Нямаше причина да посегне на твоята персона!

— Братовчедке, бъди разумна. Обсъдихме това, когато започнахме. Знаехме, че животът под прикритие ще ни наложи да се откажем от някои от привилегиите на истинското си положение.

— Да, но…

— Освен това няма други свидетели, затова не изпитвам нужда да потърся възмездие.

Локи се опита да звучи максимално естествено и уверено, макар да подозираше, че Булидаци ще оцени заплахата му за дуел като физическа заплаха за трудно освобождаване на червата. Мисълта да отблъсне Верена, обаче…

— Изглежда, че съм направил грешка. — Булидаци прибра ножа си и гневът му отпреди малко изчезна също толкова бързо. — Верена, извинявам се за недоразумението. Моля те, кажи ми как да мога да възвърна доброто ти мнение?

Локи примигна при едностранното извинение и от бързата промяна към овладени, ласкателни маниери. Беше сметнал Булидаци за искрен и прям, дори за малко недодялан, но очевидно еспаранецът беше понижил „благородния“ Лукаца до ролята на инструмент в щенията си към Сабета. Това, заедно със склонността му към насилие, подсказваха за опасни дълбини.

— Като начало — каза Сабета — можеш да спреш с това промъкване из сенките. Ти си еспарански лорд и патрон на тази трупа. Бих предпочела да идваш и действаш открито, по начин, достоен за кръвта ти.

— Раз… разбира се.

— И ако искаш да си наистина полезен, можеш да ни осигуриш по-подходящо място за репетиции. Започвам да се уморявам от вътрешния двор на госпожа Глориано.

— Къде би предпочела…

— Известно ми е, че ще използваме театър, наречен „Старата перла“.

— О, естествено. Е, нужно е само да се отблагодарим подобаващо на церемониалмайстора на графинята.

— Погрижете се за това, барон Булидаци — каза Сабета с малко по-овладяна стойка и интонация. — Със сигурност за вас не би било проблем. За трупата ще е благодат да репетира на истинска сцена колкото се може по-скоро. Направете това и с удоволствие отново ще ви наричам Генаро.

— Смятайте го за сторено тогава. — Булидаци ѝ се поклони с галантно пресилена формалност, тупна небрежно Локи по рамото и забързано излезе. Стъпките му отекнаха по коридора, след което вратата на втория етаж на странноприемницата се затвори с трясък.

— Едва се отървахме — прошепна Локи.

— Патронът ни започва да има собственически чувства към благородните си братовчеди — каза Сабета. — По-лицемерен е, отколкото си мислех.

— Вратът ми е съгласен. — След като заплахата от Булидаци временно отмина, мислите на Локи се върнаха към разговора, който баронът прекъсна. — И виж, с теб имахме…

— Нищо — просъска Сабета. — Очевидно думите, които казах, и чувствата, които изпитвах, са били грешка.

— Глупости! — Ужилването от думите ѝ го накара да забрави болката в гърлото си и Локи, шокиран от самия себе си, хвана Сабета за ръката и я издърпа обратно на балкона. — Обърках нещо. Не знам какво е, но ми дължиш обяснение. След всичко, което си казахме един на друг, няма да ти позволя да ме отхвърлиш само защото си избухнала!

— Не избухвам!

— Братята Санца изглеждат като шибани дипломати пред това ти поведение. Ще изтичам и ще се сбия отново с Булидаци, преди да спра да се занимавам с това. Какво те ядоса?

— Не можеш въобще да не разбираш… знаеш ли колко плащат за червенокоски в Джерем? Знаеш ли какво правят с нас, ако сме непорочни? Създателя на крадци знаеше и го смяташе за толкова ужасно, че дори неговата съвест не можеше да го понесе. Разбираш ли? Тоя вампир би чукал и мъртъв плъх, ако можеше да спечели нещо от това, но продажбата на червенокоски беше твърде долна. Той беше този, който ме научи да си държа косата боядисана и прибрана.

— Чувал съм за тези неща, но никога, никога не съм си мислил за теб…

— Първо режат — каза Сабета. — От самите органи на момичетата. Сладостта, както го наричат, хълмчето. Достатъчно си бил около Кало и Галдо, чувал си дузина наименования. След това, докато раната все още не се е затворила, викат старото копеле с гниещ член или загноили рани, или каквото там иска да бъде чудотворно излекувано, и той си свършва работата. „Кръв от детето с кървава коса“, така го наричат.

— Сабета…

— А след това, въпреки че по-голямата част от чудото вече е използвана, водят другите сто мъже, чакащи да се изредят на кървавата дупка, защото носело добър късмет. Всъщност смята се за особено добър късмет, ако я яхаш, докато най-накрая умре!

— Богове.

— Да. Да гният десет хиляди години в най-дълбокия ад, докато ги поят със солени лайна, дано! — Сабета се подпря на задната част на балкона и впери поглед в захвърлените винени чаши и текстове. — Мамка му. Наистина избухвам.

— Имаш причина!

Тя нададе остър смях, изпълнена с отвращение към самата себе си.

— Как се предполагаше да знам това първия път, когато те видях? — попита Локи. — Спомням си този първи поглед, все едно, че беше вчера. Но това не беше единственото, за което си мислех… ако наистина толкова те притеснява.

— Косата ми не ме притеснява — троснато отсече тя. — Притесняват ме тъпите копелета, които биха ме оковали заради нещо, свързано с нея. Трябваше да мисля за косата си всеки ден, след като стъпих на Хълма на сенките. Всеки ден! Толкова часове, прекарани във вторачване пред огледалото, докато я мажех с алхимия… Някой ден ще бъда достатъчно голяма, за да не трябва да се притеснявам. Някои много скорошен ден.

— Ами преди Хълма на сенките?

— Нищо преди Хълма на сенките няма значение — тихо отвърна тя. — Бях защитена. След това бях сирак. Да оставим нещата така.

— Както желаеш. — Локи бавно и колебливо се опря на стената до нея. Звездите тъкмо бяха започнали да пробиват виолетовото небе над тях и нощта пристигаше с познатия си шепот, шума на насекомите, тракането на каруците, звуците от вечеря, смях и спорове.

— Съжалявам, Локи — каза Сабета след няколко секунди. — Беше глупаво и несправедливо да ти се ядосвам. Обидих те.

— Ни най-малко. — Той сложи ръка върху нейната и беше окуражен от това, че тя не си я дръпна отново. — Щастлив съм, че ми го каза. Твоите проблеми трябва да са и наши проблеми, а твоите тревоги — наши тревоги. Осъзнаваш ли колко рядко си правиш труда да се обясняваш?

— Ето това си е доза…

— Доза от самата истина! Можеш да даваш уроци по загадъчност на проклетите елдрени. Знаеш ли, малко е плашещо, че думите ти започват да придобиват смисъл.

— Това комплимент ли трябва да бъде?

— Може би и за двама ни — отвърна Локи. Настроенията ѝ, променливи като времето, кратките сезони на топлина, следвани от отдръпване и объркване, нуждата ѝ да контролира всичко в живота си с такава прецизност и предвидливост, поведение, които озадачаваха Локи с години, най-накрая си идваха на мястото. — Честно, не ме интересува какъв е цветът на косата ти, ако ти си под нея.

— Прощаваш ли ми, че бях… неразумна?

— Не ми ли прости и ти за същото?

— Можем отново да се озовем под сериозна заплаха от щастливо разбирателство — каза тя и начинът, по който усмивката достигна очите ѝ, накара сърцето на Локи да се разтупти. Изведнъж изглеждаше, че се опитват да видят кой ще успее да доближи устните на другия, без да изглежда така.

От коридора се чу шумът от бърза, небрежна походка и двамата инстинктивно се отдръпнаха един от друг едновременно. Вратата се отвори рязко и препъвайки се, влезе Алондо Рази, зачервен и потен.

— Алондо — каза Сабета с очевидно пресилена любезност, — смяташ ли, че си постигнал мир с боговете?

— Съжалявам — каза със задъхан и неясен глас Алондо, — не искам да се натрапвам, но не мога да намеря Джовано. Братята Асино имат нужда от помощ…

— Не ми казвай, че са се сбили — каза Локи, опитвайки се да изгони от съзнанието си картината на Санца, предизвикващ лорд Булидаци, и стълкновението на плът и метал, което щеше да последва.

— Не, богове, не! Силванус се обзаложи, че не могат да погълнат Пепелното копеле. Никой не може да погълне Пепелното копеле. Така че те опитаха и си го получиха. Да!

Локи хвана Алондо за омазаната с потни петна яка на туниката и за миг забрави, че еспаранецът е половин десетилетие по-голям от него.

— Рази — изръмжа, — какво, по дяволите, е Пепелното копеле?

— Успокой се — отвърна младият актьор, който едва се задържаше на крака, — най-добре сам да видиш.

Локи и Сабета го последваха до общата стая, където откриха трупата и вечерните пиячи още по-разхвърляни и разпуснати от обикновено. Кало и Галдо лежаха на страните си по изкусно симетричен начин в центъра на хлъзгава черно-червена локва. Миризмата, която се носеше, беше нещо средно между мокра животинска козина и непочистена мръсотия в стая за мъчения, но всички зрители, които не бяха Санца, се тресяха от смях. Госпожа Глориано беше единственото изключение.

— Казах да го изнесете в двора! Идиоти! Бледокожи терински инфантили! — тя забеляза Локи и Сабета и ги погледна намръщено. — Кой глупак опитва Пепелното копеле на закрито?

— За какво, по дяволите, говорите, хора? — попита Локи. Коленичи до Кало. Близнаците бяха живи, но натряскани до несвяст и очевидно бяха изгубили битката с двата силни противника — повърнатото и гравитацията.

— Пепелното копеле — каза Джасмер, облегнал се до почти изпадналия в кома Силванус — е онзи противен плювалник.

Локи погледна в посоката, посочена от Джасмер, и видя катраненочерно буре, две стъпки високо, полегнало настрани на пода. Нещото, което се изливаше от него, изглеждаше като пепел от лагерен огън след проливен дъжд.

— Един особен ритуал на къщата — ухили се Джасмер.

— Извършван на двора! — изкрещя госпожа Глориано.

— Така си е. Но в същността си, скъпи Лукаца, Копелето със седмици събира пепел от тютюн и плюнки, ако хората се сетят да не използват пода. Изпробваме колко струват новите ни пресни краставички като твоите приятели, като ги предизвикваме да погълнат Копелето, което означава, че го пълним до ръба с виното от черна хвойна, което госпожа Глориано внася право от ада. Разбъркваме сместа и ги караме да погълнат кашата.

— Това е идиотско — каза Сабета, докато се уверяваше, че Галдо все още има пулс.

— Напълно — засмя се Джасмер. — Никой в историята на трупата не е поглъщал Пепелното копеле, без да върне обратно всичко. И ето, Копелето отново е победител!

— Джасмер — снижи глас Сабета, — не че искам да го правя на голям въпрос, но тези двамата са ни необходими неотровени, за да продължат да репетират. Всъщност нужни са ни всички! Не можете ли да изтрезнеете малко, идиоти…

Силванус, който изглеждаше, все едно едва осъзнаваше съществуването на собственото си лице, камо ли на околния свят, изхърка слонски.

— Наквасена или не — каза Джасмер, — трупата винаги излиза на сцената, мила моя. Освен това ситуацията трудно може да бъде наречена разгулна предвид нашите високи стандарти. Проблемът е, че приятелите ти не носят на пиене.

— Съжалявам, че трябва да ви занимаваме с това — каза Алондо, като потъна в едно кресло, — но ни трябва малко помощ с пода и с преместването на братята Асино, а всички сме твърде пияни, за да ставаме за нещо, пък и не можем да намерим Дженора или Джовано… Ей, видяхте ли лорд Булидаци? И той беше тук.

— Знаем — отвърна Сабета. — Госпожа Глориано, нужни са ни кофи с вода. Лукаца, по-добре да извлечем тези двамата на двора и да се захващаме за работа. Ще залепнат за пода като повърнато, ако ги оставим така.

— Щях да ти благодаря отново, че ме измъкна от хватката на Булидаци — прошепна Локи, — но мисля първо да видя как ще приключи вечерта.

— Как мислиш, че се чувствам аз? — Сабета хвана ръката му и се усмихна като пътник в пустинята, споделящ ценната си вода. — Сега избери ръце или крака. Да преместим този тук навън.

— Къде, по дяволите, е Джовано? — промърмори Локи.

С мях вино в ръка и смесица от облекчение и раздразнение Джийн гледаше как Локи се качва по стълбите. Крайно време беше Локи и Сабета да се изяснят или да се хвърлят от някой висок прозорец. Спокойствието на Джийн щеше да бъде осигурено и в двата случая.

Затвори очи, подпря се и остави на стената да отнеме безпокойството му поне за момент. Явно си изкарваше чудесно, щом това да седи сам и да се преструва, че синините му не боляха, изглеждаше като прекомерна глезотия.

Щом отново отвори очи, видя ухилената Дженора само на две крачки от себе си.

— Открих скапаното момченце! — каза тя. — Дай да ти помогна да си отидеш до стаята.

— Какво, до стаята ли?

— Повярвай ми — каза тя, изправяйки го на крака, — когато другите от трупата са твърде пияни да се движат, не би искал да си заспал край тях. Кой знае в каква беда ще се събудиш.

По страните си той усещаше странна горещина като топлината от твърде много ел. Ръката на Дженора беше обгърнала кръста му, все едно, че беше най-естественото нещо на света, след което двамата излязоха заедно от общата стая.

— Какво криеш от мен, Джовано? — Тя леко затвори вратата към стаята на Локи и Джийн, след което постави ръце на раменете му.

— Какво да крия?

— О, моля ти се! — ръцете ѝ започнаха да масажират схванатите мускули на раменете му. — Можеш да четеш, да пишеш и смяташ, но писарите не правят такива мускули, като вдигат пера. Знам, че говориш вадрански и терински. Добър си с иглата и конеца. Сби се с голям мъж и никой не излезе победител… И то не с кой да е мъж, ами с Берт. Берт си е побойник и половина.

— Имах, ами, странно образование — каза Джийн, докато мускулите му удобно се отпускаха под манипулациите на Дженора.

— Всички каморци сте странни. И със странно образование.

— Нищо престъпно. Сега просто…

— Правите се на бедни, а? Нали така казват, когато някои се обличат с евтини дрехи и се представят за по-долни, отколкото са?

— Дженора! — Джийн се обърна, сграбчи ръцете ѝ и спря масажа. Успокоеното му съзнание неохотно реагира подобаващо. Ако ги беше подслушвала, директното отричане най-вероятно щеше да бъде излишно. — Виж, мисли каквото искаш, но те моля да ми повярваш… За всички ще е най-добре, ако приемат нещата така, както ги представяме.

— Опасно ли е по някакъв начин любопитството ми?

— Нека просто кажем, че няма никаква опасност в това да не си любопитна.

— Бъди спокоен. Беше информирано предположение, Джовано. Братовчед ти Лукаца… Е, той изглежда леко изненадан всеки път, когато забележи, че светът не се върти около него. А Верена не прилича на миячка на чинии, нали? Маниери, дикция, познания, държание. А и мазолите от меч върху ръцете ти… — прокара нежно пръсти по дланите му, което накара кръвта на Джийн да закипи на повече от едно място. — Боговете са ви направили от странни части. Ето ти история за разказване.

— Никаква история няма. Бих предал доверието на твърде много хора… Дженора, моля те.

— Хубаво — успокояващо отвърна тя, — мога да преживея малко тайнственост. Да се погрижим за болежките ти тогава.

— Какви болеж… нямам… О, ами, аз…

Тя бръкна под туниката му и прокара ръце по гърба му, след което започна нежно, но уверено да намества болезнените му мускули. Това ги сближи по естествен начин. Топлите ѝ гърди се бяха опрели в неговите, а устните ѝ застинаха раздалечени, в полуусмивка, току пред носа му.

— Дженора. — Тя игриво духна и замъгли очилата му.

— Не се страхуваш от по-възрастни и по-високи жени, а? — попита го тя.

— Аз, ами, не знам всъщност от какво да се плаша.

— А, значи си питие от класа, а?

— Дженора, не съм свикнал… Със сигурност разбираш, че не ме мислят за… Ами, знаеш…

— Знаеш ли какво не обичам, Джовано? — премести ръцете си и се заигра с тънката линия от косми под пъпа му. — Глупави мъже, слаби мъже, неграмотни мъже. Мъже, които не могат да различат пиеса от купчина подпалки.

Устните им се сляха и докато се целуваха бавно, ръката ѝ нарочно насочи неговата така, че да стигне до гърдите ѝ. Стисна и за двамата, тласкайки пръстите му, и Джийн усети как светът около него се сви до възхитителния тунел топлина, издигаш, се между тях.

— Лукаца — прошепна. — Той може да се…

— Имам чувството, че приятелите ти ще са на онзи покрив доста дълго — промълви тя. — Не мислиш ли?

Съвсем скоро, след нещо средно между жонгльорство и борба, дрехите им бяха свалени и двамата се озоваха в леглото. Джийн трудно можеше да каже къде свършва бялата кожа и започва черната. Лежеше, обгърнат от вкуса, уханието и топлината на Дженора, докато косата ѝ с цвят на дим се спускаше около него като закачлив покров. Изглежда, Дженора нямаше никакъв проблем да води — стоеше върху му, като редуваше бързия и бавния ритъм на съвкуплението им. Съвсем скоро той достигна до предела на нетренираната си издръжливост и с едно щастливо и леко болезнено изригване по-късно в живота на Джийн Танен остана едно тайнство по-малко.

Превъзбуден, изтощен и приятно учуден, той остана вкопчен в Дженора още няколко секунди, докато пулсът им се успокои и от бърз стана лек галоп. Болката от свадата с Бертран Масовката изглеждаше като отпреди сто години.

Дженора намери жакета си в разхвърляната купчина дрехи, извади дървена тръба и я напълни с тютюнева смес със странен и ароматен за Джийн мирис. Застанали около нестабилния алхимичен глобус в стаята, те си подаваха лулата в почти пълната тъмнина, докато разговаряха бавно на оранжевата кехлибарена светлина.

— Значи, наистина ти бях първата.

— Толкова ли очевидно беше? Щеше ли да разбереш, дори и ако не бях ти казал?

— Ентусиазмът е първата стъпка — отговори тя, — ловкостта идва по-късно.

— Надявам се, че не те разочаровах.

— Не се сърдя, Джовано. Адове, да имаш любовник, който е нов в занаята, означава, че можеш да си го обучиш подходящо. Дай ми няколко нощи и ще те вкарам във форма.

— Братята Асино… Те винаги, е, винаги са ме канили да ходя с тях, когато излизат нощем. Да си го купят, както се сещаш.

— Не е срамно. И не е срамно, ако не си го правил. Но тия двамата са хрътки, Джовано. Всяка жена може да ги подуши от мили. Понякога да потичаш с хрътките, е точно това, от което се нуждаеш, но в крайна сметка те винаги ще се въргалят в калта и ще серат на пода ти.

— О, те си имат и очарователна страна — каза Джийн. — Показва се веднъж месечно, при първата пълна луна. Като върколаци наопаки са.

— Е — отвърна тя, — когато взема някого в леглото си, предпочитам мозъкът и топките му да бъдат в по-равностойно съотношение.

— Харесва ми как звучи. Ей, има… Извинявай, под краката ти… Дали ние…

— А… Чирако мой, позволи ме да те запозная с понятието „мокро място“.

— Притеснява ли те?

— Е, не бих го нарекла идеално. Ей, какво…

С възторжен излишък от опипване и смях Джийн използва цялата си сила, за да смени позициите им. Няколко секунди по-късно вече я премести на сухата страна от леглото и зае нейното място.

— О, Джовано, не ти липсва галантност. Още една цигара?

— Непременно.

Тъкмо двамата внимателно приключваха със запалването на втората тръба, когато вратата се отвори с трясък.

— Джовано — изкрещя Локи, — братята Асино, няма да повярваш какво са… О, богове, мамка му!

Гледа втрещен секунда-две, след което рязко се завъртя.

— Съжалявам. Много съжалявам, не знаех…

— Братята идиоти в опасност ли са? — попита Джийн.

— Не — каза Локи с бързина, която не изглеждаше достоверна. — Не, не, не. Всъщност изобщо не е важно. Овладяхме положението. Ти просто, мамка му… Мога да спя в общата стая, а вие двамата изобщо забравете, че съществувам. Извинявам се. Приятно… приятно прекарване!

— Приятно е — каза Дженора, докато спокойно издишваше струйка дим.

— Страхотно! Е! Отлично! Аз… просто ще тръгвам!

— Слезе от покрива доста по-бързо, отколкото очаквах — каза Дженора, когато вратата се затвори отново.

— Да — каза Джийн, — трябва да се е случило нещо. Каквото и да са направили Асино…

— Приятелите ти… — каза Дженора. — Изглежда, че те се обръщат към теб, за да ги обединяваш, когато са в беда, а?

— Е, доста ласкателен начин да го кажеш, но…

— Нека една нощ се погрижат сами за себе си — прошепна му тя. — Сега да се насладим на уединението си. Ако Верена иска да изпробва Лукаца, винаги може да го заведе в моята стая.

— Може — каза Джийн. — Със сигурност може. Добре… Ами, твърде рано ли е да започнем лекциите за онази хитрост, за която спомена?

— „Дългото лято на Теринския трон! — извика Кало с протегнати ръце, обгръщащи вътрешния двор. — Време, отредено за строеж и растеж, докато земята и небето са благодатни. Тези години за принц Орин са като угар, разорани, но все още незасяти с чес-т-т-т-у-у-р-р-р-г-х“…

Кало се свлече на колене и завърши хубавата си, жизнена декламация с повръщане. Локи, който го гледаше от сянката на стената, сложи ръце на челото си и простена.

— Богове — каза Монкрейн, — виждал съм пойни птички с по-здрави хранопроводи от теб, каморецо. Един танц с Пепелното копеле и играеш, все едно си бил убит във войните. Дубльор!

Галдо, самият той с прилично зеленикав цвят, като никога изглеждаше незаинтересован от това да се подиграва на дискомфорта на Кало. Пристъпи напред и сложи ръце на раменете на брат си.

— Ще се справя… Добре съм… — с мъка промълви Кало. Изплю се и стана, клатушкайки се.

— Как не, идиот такъв! — каза Галдо. — Ето каква мисля. Да го направим заедно.

— Какво имаш предвид?

— Да си подаваме репликите. — Галдо се обърна към Монкрейн и заговори с точно същия тон и сила като близнака си, преди да засече. — „Безкръвни мечове почиват в неносените ножници, а привилегирован като слънцето, имперският двор хвърля величието си над света.“

— „Сладко лято на Теринския трон! — каза Кало, прекъсвайки го плавно, след като успя да си върне контрола над коленете и да изгони дрезгавината от гласа си. — Някои, които живеят като просяци в него, биха отхвърлили херцогска титла другаде, такава империя е, а някои пък носят откраднато великолепие с достойнството на крале по рождение. Под улиците кръшкачите, измамниците и платените вагабонти кроят дръзки схеми в кралства от катакомби, непознали честна дневна светлина.“

— „Ако крадците се преструват на благородници — каза Галдо — и се организират в дръзки групи, отхвърляйки закона и короната, нима това не подобава на духа на епохата? Толкова високи са приливите на богатство под Теринския трон, че престъпниците му отдават чест с равностойно нахалство!“

— Равностойни нахалници — прекъсна ги Монкрейн. — Точно като вас, Асино. Стойте, всички стойте. Това е много хубаво. Защо изцяло да не отхвърлим концепцията за роли? Можем да излезем като група на сцената и да изпеем репликите на всички роли. Адове, можем направо да се хванем за ръце, за да поддържаме духа си, докато вали дъжд от камъни и зеленчуци.

— На мен пък ми хареса — каза Шантал.

— Все едно, дре…

— Права е, Монкрейн! — намеси се Силванус, излизайки от сенките с обичайното си пиянско вцепенение. — Колко често виждаш близнаци на сцената? Трябва да се възползваме. Имаме на разположение малък безценен спектакъл сам по себе си.

— Когато ни трябва спектакъл, Андрасус, ще започна да се разхождам със свалени бричове.

— Безполезна сирестийска надувка! Помисли: близнаци като хор. Нещо невиждано досега, за да могат слугите да знаят, че не гледат възраждане на скуката с някаква старовремска пикня, а пиеса, достойна за трупата на Монкрейн!

— Всъщност в наше време е трупата „Монкрейн-Булидаци“ — вметна Шантал.

— Винаги, когато пожелаеш да се върнеш в старата си роля на подвижен чифт цици, предателко, можеш да заситниш към Басанти и да попиташ колко още похотливи камериерки предлага. — Локи забеляза, че Монкрейн сви рамене въпреки тона на гласа си. Колкото и импресариото да се подиграваше на Силванус, старият пияница имаше влияние над него. — О, богове, така или иначе от третия или четвъртия ред нататък кой ще разбере, че са близнаци?

— Важно е какво правят с гласовете си — каза Алондо. — Трябва да признаеш, че ги бива, когато не заливат с повръщано навсякъде.

— Трябва да направим нещо за косите им — каза Монкрейн.

— Да залепим перука на плешивеца — каза Кало.

— Да хванем контето и да го обръснем — промълви Галдо.

— Шапки — каза Сабета с учтиво заповеднически глас, — може и двамата да носят шапки. Въпрос на облекло.

— И за това ще ни трябват шивачи — избоботи Монкрейн. — Сигурен съм, че в същия този момент те се грижат за някакви дрехи, но дали ги обличат, или събличат, това е друг въпрос.

— Монкрейн! — Як теринец на средна възраст влезе във вътрешния двор. Брадичката му почти я нямаше, а дългата му коса беше толкова зле поддържана, че сякаш кафяв ястреб, кацнал на тила му, беше останал вкопчен в него, докато не е умрял. — Джасмер, ти, късметлийско копеле, не повярвах, когато ми казаха, че си се измъкнал. Колко кура трябваше да оближеш, за да ти махнат веригите?

— Мастер Калабаци — отвърна Монкрейн, — знаеш, че един джентълмен никога не върши мръсната работа сам. Просто дадох доста обещания, касаещи дъщерите ти. Или бяха синове? Боговете са ми свидетели, че не мога да ги различавам.

— Ха! Ако ти си джентълмен, значи аз пърдя тамян. Но си навън, а сега някой разпространява безумната измислица, че поставяш в „Перлата“. Това ли е представлението? Това малкото?

— Въпросът не е в размера, а в състава — каза Монкрейн, изгубил част от престореното си веселие. — Защо ми досаждаш?

— Е, знаеш от какво се нуждаем с момчетата ми.

— Говори с Дженора, тя движи работите.

— Аз пък мислех, че с новия ви лъскав собственик можете да дадете някаква гаранция…

— Патрон, Калабаци. Имаме благороден патрон, а не нов собственик. И не би получил гаранция дори и ако самият император Салериус изпълзи от гробницата си, за да гледа представлението. Ще ти бъде платено, когато се плати и на всички нас, след вечерните представления.

— Просто в ситуацията ти има… ами… несигурност и бихме искали да работим за нещо по-солидно от сърдечно обещание…

— Бях в панделата два дни, идиот такъв. Не съм се надишал с пушек от Призрачен камък, та да си изгубя ума. Ако искаш работата, ще бъде при обичайните условия, ако ли не — няма да лежа буден през нощта, чудейки се къде ще намеря трима-четирима полуидиоти, които да гребат лайна!

Двамата мъже се приближиха така, че брадичките им бяха една до друга, и продължиха да спорят тихо и безизразно. Локи направи знак на Алондо, който си почиваше наблизо, и прошепна:

— Какво беше това?

— Това са ровокопачите, Лукаца — прозя се Алондо. — Графинята има удоволствието да предоставя „Старата перла“ за представления, но тя не плаща, за да се поддържа мястото чисто. Това означава, че всяка вечер трябва да има празни ровове за няколкостотин пикаещи хора, за което се грижат маймуни като Калабаци.

— Цялата работа е по-сложна, отколкото някога съм си представял.

— Самата истина. А Джасмер мрази деловата страна на работата, знаеш ли? Преговаря, все едно му стържат топките.

От другата страна на вътрешния двор Джасмер прекрати разговора с Калабаци, като вдигна ръцете си пред лицето на грозния копач на ровове и се обърна.

— Мастер Монкрейн! — провикна се още един новодошъл, появил се откъм конюшните. Монкрейн рязко се завъртя.

— Мир на боговете, шибан глупак такъв, не виждаш ли, че работя… О, богове, барон Булидаци, не ви познах. Отново сте пременен.

— Ха! Исках да съм в тон с духа на начинанието ни! — Булидаци, облечен като за по-нисък от своя ранг, беше с широка шапка, която отчасти прикриваше чертите му. — И разбира се, да се бъркам колкото се може по-малко в делата ви.

— Разбира се! — каза Монкрейн и Локи беше сигурен, че чу скърцането на зъби от другата страна на вътрешния двор.

— А кой е това? Някой важен?

— Ами… аз съм Паца Калабаци, сър. Грижа се за…

— Не, не е важен, иначе щеше да знае, че правилното обръщение е „милорд“. Отивай да бъдеш незабележим някъде другаде.

— Ами… Добре, милорд.

Локи се намръщи, докато гледаше как Калабаци почти избяга. Първоначалното му впечатление за Булидаци изглеждаше по-наивно от всякога.

— Е, Монкрейн — младият лорд потупа силно импресариото по гърба, — знам, че този вътрешен двор притежава определен недодялан чар, но съм уредил по-добра обстановка.

— „Старата перла“? — Монкрейн видимо се опита да преглътне негодуванието си. — Наша ли е, милорд?

— Ексклузивно ваша, считано от утре. Церемониалмайсторът е семеен приятел. Дори ще поставя човек, за да е сигурно, че няма да ви притесняват други като Паца Калабаци.

— Това е… Е, струва ми се, че това е много щедро, милорд патрон. Благодаря ви.

— Нямай грижа. В мой интерес е, нали? А каква е сцената?

— Ами няма сцена, милорд. Мисля, че имаме нужда от почивка. Спорът с Калабаци…

— Глупости. Не си човек, който да се укроти заради един обикновен спор, Монкрейн. — Булидаци престорено удари брадата си с юмрук, жест, който очевидно накара Монкрейн да се почувства неудобно. — Какво репетирахте последно?

— Нищо особено важно…

— Коя сцена, проклет да си!

— Ами шеста. Първо действие, шеста сцена. Тъкмо изяснявахме… изяснявахме ситуацията с Хора.

— „Платените вагабонти кроят дръзки схеми в кралства от катакомби, непознали честна дневна светлина“ — каза Булидаци. — Харесва ми. Но това означава, че Амадин тъкмо ще излезе за първи път. Положително не можете да спрете сега.

— Е, може би не…

— Да. „Може би не…“ — Булидаци седна на стола, на който преди това от време на време си почиваше Монкрейн, докато гледаше сутрешната репетиция. — Мадам Верена, може ли да измоля да бъда няколко секунди с вашата Кралица на сенките?

— О, милорд Булидаци, вниманието ви винаги е добре дошло — отвърна Сабета с перфектен реверанс. Локи можеше да се закълне, че усеща как кръвта му се сгъстява, и изпита трудност да поддържа фасадата на спокойна удовлетвореност.

— Крадците по местата за шеста сцена! — извика Монкрейн. Берт Масовката се затича към средата на двора, където беше пресрещнат от Кало и Галдо, които трябваше да се присъединят към копиеносците за няколко общи сцени, след като приключат с репликите си. Монкрейн беше обещал да наеме и статисти, за да даде живот на тълпата, но изглежда, не искаше да започне да им плаща твърде рано и заради репетициите.

— Добра стига, благородни съмишленици и копелета. Добре дошли в Двора на босите крака! — Шантал излезе от своята страна на вътрешния двор с поклащащи се бедра и изпънати ръце, играейки пред малката публика. — Какво ви мъчи, опърпани ухажори, за да ви доведе тук, далеч от вино, зарове и топло внимание?

— Вярност, красива Пентра — каза Бертран. — Вярност, красива и паднала господарке, защото тази, която владее уважението ни, кара тези удобства да изглеждат като студени развлечения.

— Валедон, винаги си дявол с език като от вълна, а днес въздухът пропит е с коприна. Промяната какво е причинило? — Шантал палаво докосна брадичката на съпруга си.

— Моята и твоя господарка — каза Бертран. — Добротата ѝ жили съвестта ми. Имам неизпълнени дългове и трябва да предложа своята любезност.

— Както всички ние — каза Кало. — Пентра, нека господарката ти пристъпи напред. Тя ни приюти и запали приятелска преданост, така че дори клетници като нас трябва да ѝ се подчинят.

— Всички сме клетници в нашия запуснат двор и затова няма по-лошо сравнение — гласът на Сабета с лекота звучеше царствено, докато плавно излезе на сцената от мястото, което евентуално щеше да е сенките на реалната сцена.

Дори и отвличащият вниманието Булидаци не можеше истински да намали удоволствието на Локи от това да гледа как Сабета навлиза в желаната роля.

— Изящество като огнен пламък, срам ме е от приношението ми — каза Кало, падайки на колене. — Или си Амадин, наричана Кралицата под камъните, или аз не съм се раждал. Дарът е недостоен за името на такава красота. Бледнее, както и гордостта ми. Моля за втори шанс, за да открадна по-достоен дар!

— Наистина подаръкът му е нищожен както преходно увлечение — каза Бертран. — Повярвай в любовта ми, светла Амадин, и приеми първо моя дар.

— Нелюбезни Валедон, това не е надбягване, в което да превариш другите. Спокойно. Със сигурност няма да навреди на подготовката ти, ако изчакаш малко. — Бертран се поклони и отстъпи назад.

— Аз съм Амадин, наричана с много имена — каза Сабета, като даде знак на Кало да стане. — Няма по-голяма чест от тази — от дара на приятелството ти. Виждам, че си нов сред нас.

— Крадец от години, господарке, но твърде много време мина, преди добрият късмет да ме доведе до вашата банда. О, нека сменя тази дрънкулка с нещо по-подходящо или да увисна на въжето, докато се опитвам.

— Не споменавай повече такова зло — каза Сабета. — И никога не говори за срам, а давай каквото имаш.

Кало се престори, че неохотно ѝ подава нещо, а Сабета се направи, че го хваща между палеца и показалеца си.

— Сребърно пръстенче като зрънце — присмя се Бертран. — Изтерзано като слугински ръце.

— С по-голяма гордост приемам зрънце от човек с празни джобове — каза Сабета, — отколкото имане от друг, чиято кесия тежи. Какво добро може да излезе от такъв дар? Ще стане хляб и вино, дрехи и остра стомана. Ще затвърди мишците на задругата ни, защото е ценно за мен. Добре дошъл си в бандата ни, братко.

— С благоволението на боговете никога няма да я напусна!

— С благоволението на боговете — Сабета протегна другата си ръка, а Кало я целуна. — Сега, Валедон, покажи ни сърцето си. Доста месеци прекара сред нас, но все настрани, в гордост и в самота.

— Горд и самотен като вас, ловка Амадин, но признавам, че бях лош другар. Ето го лека! О, как насилих дарбата си, за да донеса достоен подарък!

— Гривна — каза Шантал, докато съпругът ѝ с престорен и пресилен жест показваше дара си. — Черни сапфири с обков от злато.

— Подобаващо за Кралицата на сенките — каза Бертран. — Моля се да ти се хареса, моля се да си я сложиш поне веднъж, въпреки че по-късно можеш получиш за нея кралски откуп.

— Голяма отговорност за една нежна ръка. Приеми благодарностите ни, Валедон. Потайната ти натура вече има обяснение. Как стигна до това съкровище?

— Три дни и три нощи болка — отговори Бертран — да наблюдавам един велик дом, докато не ми се удаде случай за удар.

— Ще я сложиш ли първо ти, за да видя как се закопчава?

— Няма защо, закопчалката е проста, любезна Амадин. Подай ми ръката си и аз ще я миросам.

— Бих искала да видя съкровището на твоята ръка, преди да украси моята. Или дълбокото ти уважение се изпари?

— Тази красота не е предвидена за толкова недостойна витрина!

— Недостойна наистина — по знак на Сабета Шантал сграбчи Бертран и се направи, че е опряла нож в гърлото му.

— Дами, моля ви, с какво ви обидих?

— Лицето ти е пергамент — каза Сабета, — на който ясно е изписано предателство. Ужасѐн си от допира на гривната и отровата от навитата игла! — Тя се престори, че хваща гривната и я отваря така, че всички да видят. — Мислиш, че сме глупци, че можеш с този детски трик да отнемеш живота ми? Моите шпиони ме известиха за твоя фалш!

— Кълна се, че когато откраднах гривната, не знаех какво се крие в нея!

— Открадна ли я? Не познавам ли всички рани и мазоли в занаята на крадеца? Всички са по мен, Валедон, като деца са ми близки. Ръцете ти са меки, а сухожилията — отпуснати. Тази гривна подарък е от твоите господари.

Кало и Галдо предадоха по възможно най-добрия начин всеобщото възмущение на тълпата и сграбчиха Бертран за ръцете.

— Виждам, че измамата ми е била обречена — прошепна той. — Сложете гривната на ръката ми и въздайте правосъдие.

— Бързата смърт е незаслужена милост. Ще получиш гривната си обратно, несполучил убиецо, след като помислиш. Завържете го! Разпалете огнище, а след това хвърлете в него тази отровна дрънкулка. Излейте разтопената смес в устата на предателя. Да, позлатете вътрешностите му с разтопеното съкровище, а след това го оставете на улицата, та господарите му да се замислят.

— Моля ви…

Молбата остана нечута, защото отново беше заглушена от повръщането на Кало. Берт и Шантал отскочиха с мисъл за краката си, а Галдо закри устата си с ръка и пребледня.

— Ха! — извика Булидаци. — Виж ти! Мисля, че един от близнаците ти има за какво да се чувства виновен, Монкрейн.

— Много се извинявам, милорд — простена Кало.

— Може би трябва да се опитате да живеете целомъдрено няколко дни, приятели. — Булидаци се изправи и протегна. — Много добра работа въпреки внезапния край. Особено вашата, дами. Богове, мисля, че имаме нещо тук. Всъщност ще се присъединя към вас в „Перлата“ за останалите репетиции.

Внезапната болка в слепоочията на Локи беше равностойна на изражението на лицето на Монкрейн.

— Ще имаме възможност да останем сами — многократно му прошепваше Сабета през следващите дни, но възможностите сякаш нарочно изчезваха, докато вървяха репетициите.

„Старата перла“ беше свидетелство за щедростта на отдавна починал граф, завещал я на града. Въпреки че не можеше да се сравнява с елдренската идея за дълголетие, театърът беше изграден така, че с векове да бъде приеман за даденост. Стените и високо построените балкони бяха от бял мрамор, получил с времето мек сив цвят, а сцената — от алхимично лакирана твърда дървесина, която можеше да издържи почти също толкова дълго.

Кръглият вътрешен двор беше с отворен покрив и въпреки че имаше стълбове, на които да се закачват сенници за защита от слънце и дъжд, самите сенници липсваха. Според Дженора удобствата за тълпата, каквито са септичните ями, бяха един от „безплатните“ скрити разходи на театъра, които графинята не беше склонна да поема.

Нямаше спор, че мястото беше по-подходящо от вътрешния двор на мадам Глориано. „Перлата“ излъчваше достойнство в излишък, при което дори по-опърпаните репетиции като тяхната и това, което можеше да изглежда като глупава пантомима на двайсет крачки от конюшнята, някак си се облагородяваше в сенките на безмълвните мраморни балкони.

И все пак всяко ново предимство, изглежда, беше съпроводено от не по-малко усложнение. Всеки ден започваше твърде рано: членовете на трупата, с махмурлук, събираха недовършените костюми, реквизита и останалите джунджурии в покритата каруца, предоставена от каморците. Разходката до „Перлата“ беше четири километра, а в края на всеки ден трябваше да връщат всичко обратно в каруцата и да повторят пътешествието в обратната посока. Беше им позволено да репетират в „Перлата“, но не и да остават на мястото. Градската стража щеше да ги прибере като скитници, ако по нещо си личеше, че са прекарали нощта там. Поради тази причина в пътуване бяха прахосвани безценни часове.

Въпреки че Локи и Сабета избягваха най-големите запои, превърнали се във вечерен ритуал (госпожа Глориано, при цялото си шумно морализиране, изглеждаше неспособна да откаже на всеки пияница, който успееше да хвърли монета в нейна посока), в странноприемницата имаше малко свобода или свободно време. Като начало, самото време ги притискаше, а сънят беше ценна стока след дългите репетиции и изнурителния път. За капак, там беше и Булидаци.

Верен на думата си, младият барон стана неотменна част от трупата, „дегизиран“ в обикновено облекло, и докато Локи всяка вечер си лягаше по-уморен, отколкото през месеците, когато работеше във ферма, Булидаци все едно притежаваше издръжливостта на десет мулета. Някак си се разчу, че трупата на Монкрейн се е възродила благодарение на предрешил се лорд, така че всяка вечер в общото помещение се присъединяваха опортюнисти, любопитни и безработни актьори, което разсейваше Монкрейн.

Булидаци обаче никога не се разсейваше. Бе фиксирал поглед върху Сабета.

— Каламаксис, стари съветнико — каза Силванус Оливиос Андрасус, седнал на сгъваемо столче в ролята на Негово Върховно Величество Салериус Втори, Император на всички теринци, — не минава ден, без да хвърлиш някой облак пред нашето слънце.

— Ваше Величество — Джасмер маркира поклон, който демонстрираше по-скоро толерантност, отколкото страхопочитание. — Великолепният Орин достигна гладна възраст и търси служба.

— Служба? Той е наследникът на нашия престол, това е неговият занаят.

— Иска да се различава, Ваше Величество. Меч неокървавен, очакващ битка — това е Орин.

— Своеволия си позволяваш, магьоснико. Казваш, че да е роден с кралска кръв, не е достатъчен знак за неговите качества?

— С извинения, господарю. Заклевам се в душата си, Орин е достоен наследник на достоен род. Казвам само, че той желае да достигне висотата на наследството си както неговият баща преди него и да дари величавия ви двор с нов триумф.

— И той — а и скъпият ни амбициозен Ферин — замислено каза Силванус.

— Напълно амбициозен и предан — каза Джасмер. — Не служиха ли и на теб за дълго време приятели и генерали?

— И магьосници.

— Ваше Величество!

— Е, не е наша вината, че старите ни врагове напоследък са станали толкова слаби!

— Враговете ви биха твърдели друго, Ваше Величество. Вие бяхте архитектът на техните мъки.

— Стига, стига. Някои змии ласкаят, преди да ухапят. Не щем отровните ти зъби.

— Ваше Величество, в Терим Пел гложди недоволство, все едно плъхове прегризват дървесина. По въпроса с крадците.

— Богове! Не сме ли виждали магиите ти в битката приложени, прострели враговете ни като след жътва? Не сме ли виждали светкавици и гръм пред волята ти да се подчиняват? Сега ни казваш да се преклоним пред вагабонти?

— Не преклонение, Ваше Величество, никога преклонение, а внимание, защото всяка болест се разпространява. Дочух слова за многобройни сборове, за непристойна смелост, за омраза, предвидена за вашия имперски трон.

— Всички крадци презират закона, иначе нямаше да са крадци. Защо да разгласяваме тази стара истина?

— Ваше Величество, те изграждат кралство под светлия Терим Пел и издигат суверен на своя измамен двор!

— На шега. С твърде много достойнство окичваме това безумие с нашите съображения.

— Ваше Величество, моля ви, ако търпите присмеха на долни претенденти, какъв пример ще е това за по-висшите ви конкуренти? Съгласен съм да се присмивате в уединение…

— Съгласен си?

— С извинение, Ваше Величество. Подчинявам се. Съветвам ви най-искрено. С право мислите това нахалство за нищожно, но и с право трябва да го убиете още в зачатък в името на трудно постигнатия мир! Иначе ще се разпростре сред онези, чийто дух по̀ приляга на вашия.

— Да убием първо нехранимайковците, а след това — придворните? Кой тогава е този суверен на крадците и как са станали толкова могъщи, че собствените ни слуги не могат да ни отърват от тях?

— Жена е, Ваше Величество, жена с достоен нрав, наричана от своите роби Кралицата на сенките. Справя се добре с по-простите ми слуги. Един от тях бе погубен снощи и оставен на улицата като предупреждение и предизвикателство.

— Ами магиите? — Силванус остави думата да престои, преди да продължи. — Не можеш ли, по наша заповед, да я погубиш безпроблемно, бързо като зимен вятър?

— Ако заповядате — каза Джасмер неохотно, — ще падне мъртва на мига, но така ще убия и възможността.

— Какво тогава съветваш и предлагаш с честност?

— Използвайте за инструменти Орин и Ферин, Ваше Величество. Лицата им са малко познати на крадците. Да влязат в тяхната бърлога, да спечелят доверието на въпросната жена и да въздадат справедливо правосъдие.

— Прахът от смъртта на предишния ти шпионин още не се е уталожил, а искаш синът ми да заеме мястото му?

— Спокойствие, Ваше Величество. Не е ли принц Орин майстор с меча? Не е ли Ферин като желязо, както подобава на името му? Аз ще съм душата на вашето благоразумие и ще разпростра делата и очите си над него отдалеч, без той да знае. Не би бил по-защитен и в собствените си покои… А може и да стори толкова добро.

— Странна самонадеяност, синът на императора да превърнеш в скрит убиец?

— За да се знае, че лъвът си има своята лисица, че проницателният ум се среща със сила, а личната обида намира отпор.

— Орин ли го желае? — меко попита Силванус.

— Изгаря ги желание за изпитание, Ваше Величество. Милосърдните богове ни дават тази възможност. Аз бих му го възложил.

— Дълго си ни служил, премъдри и предобри магьоснико, най-остър ум и най-бърз съветнико. Ако нещата с Орин тръгнат на зле, бъди сигурен, че ти непременно ще споделиш неговата участ, ако ще всички магове на империята да са нужни, за да те победят.

— Господарю, ако съветът ми се отклони така жестоко от моя план, аз не бих искал да живея.

— Тогава увери се, че го пазиш с магия, а ние ще уредим въпроса. Доведи ни Орин и Ферин.

Локи изпълзя от сянката на стълбовете на сцената и пристъпи в жегата. Западните балкони на „Перлата“ носеха сенките като маски, но центърът на сцената беше оставен на благоволението на късното следобедно слънце. Алондо влезе от другата страна и го срещна пред Джасмер и Силванус, за да продължат четиримата сцената.

Сцена по сцена, ден след ден драмата се разгръщаше на приливи и отливи, все едно, че капризните богове си играеха с живота на Салериус Втори и неговия двор. С препускане напред, връщане на времето назад, смяна на роли и места и изискване да се повтарят определени сцени, докато всеки участник не бъде подготвен да се хвърли в боя, Джасмер Монкрейн съгради грубия вариант на историята, а после започна да оглажда ръбовете.

За Локи дните се превърнаха в монотонно безсилие, докато Булидаци се тикаше край него и Сабета, а самият Локи покорно влизаше в роля, която не искаше да играе. Не беше много различно от ролите, които Окови го беше научил да играе, и при други обстоятелства щеше да е даже очарователно. Всеки път, когато виждаше Алондо да хваща Сабета за ръка, да докосва рамото ѝ или двамата да репетират целувки и прегръдки, Локи научаваше наново колко бавно можеше да минава времето, ако трябваше да изтърпява някаква злочестина.

— Не приличаш на себе си, Лукаца — каза Булидаци тихо, докато една прашна вечер трупата се връщаше у дома. Инкогнито или не, Булидаци и хората му не отиваха никъде без конете си, затова баронът забърза напред и изравни жребеца си с крачката на Локи. — Обърка някои реплики, които трябваше да са железни.

— Не са… не са репликите, милорд! — Локи беше толкова раздразнен, толкова уморен от репетициите и безоблачното еспаранско небе, че преди да се усети, вече се изповядваше на Булидаци. — Очаквах да съм Орин — украси споделената си мисъл с лека лъжа той, да не би Булидаци да го заподозре в търсене на по-голяма близост със Сабета. — Аз… Прочетох и изучавах репликите на Орин, докато пътувах насам. Упражнявах се за него. Всички добри реплики са негови. Просто… не се чувствам добре като Ферин.

— Мисля, че с теб имаме еднакъв вкус — каза Булидаци и показа проклетата си нахална усмивка.

„Само един вкус, който има значение“, помисли си Локи и се пребори с мисълта за нова кариера — като убиец на аристократи.

— И аз не те възприемам както Ферин — продължи Булидаци. — Ферин трябва да е по-възрастен от Орин, по-силният и по-увереният от двамата. Този Алондо е по-подходящ за ролята, прости ми за мнението. Сигурен съм, че ако изборът беше негов, щеше да предпочете потеклото и парите ти пред няколко сантиметра височина и мускули, нали?

— Със сигурност — промълви Локи.

— Кураж, благородни братовчеде! Горе главата! — Булидаци се огледа нехайно, за да се увери, че никой важен човек не може да ги чуе. — Късметът е променливо нещо. Я виж твоя човек Джовано! Само боговете знаят как е хванал на въдицата онази хубавичка шивачка с кожа като дим. Със сигурност не е подходяща да ѝ даде човек фамилията си, но е тясна и мокра там, където има значение. А и положително е страстна, това е абсолютно сигурно.

— Джовано има някои качества, който не са толкова очевидни — каза Локи, като се престори, че се шегува.

— Носи качествен меч, а? Добре охранените типове изпълват бричовете, поне така съм чувал. Е, както и да е… А как е Верена?

— Не може да сте я пропуснали на сцената! — Тя наистина се справяше добре и беше най-естествената актриса сред Джентълмените копелета и безспорно най-приятната за окото и романтичните стремежи. Дори и скептицизмът на Шантал беше отстъпил ред първо на толерантността, а след това — на уважението.

— Разбира се. Имам предвид свободните часове, нощите и сутрините. Със сигурност не може да има добро мнение за хана на Глориано, дори и на майтап. Боговете знаят, аз също обичам да се търкалям в калта, но не спя там. Може да ѝ се отрази добре малко отдих… дори и за една вечер. Хубава вечеря, баня, копринени чаршафи. Имам много празни стаи в къщата. Можеш да ѝ предложиш.

— Мога.

— А аз мога да поговоря с Монкрейн да смени ролите.

— Е, милорд, това ще е… Искам да кажа, че не съм сигурен дали Монкрейн може да бъде разубеден по този въпрос.

— Доста либерални разбирания имаш за каморец, приятелю. Аз не убеждавам, аз нареждам. Освен, разбира се, когато преследвам красивите ръце и сърца. — Булидаци се изкиска, но веднага отново стана сериозен. — Значи, ще говориш с нея?

— Ще направя каквото е нужно. — „Което е нищо“, помисли си Локи, абсолютно нищо. Сабета никога не би си позволила да се остави на прищевките на Булидаци, но баронът нямаше никаква представа за това. Но ако можеше да уреди Локи в ролята на Орин! В корема на Локи се надигна топло чувство. — Братовчедката Верена е много придирчива относно удобствата си, милорд. Сигурен съм, че ще е готова да… да посети дома ви за втори път.

— Ще ми направиш голяма услуга, Лукаца! — Ударът на Булидаци по гърба на Локи беше силен и небрежен, но Локи го понесе като нежно миросване от свещеник. — Не трябва да се страхува от недискретност и когато идва, и когато си отива. Хората ми са се справяли с такива неща и преди.

Несъмнено, помисли си Локи.

— Не че имам нещо против да използвам повторно старите ти боклуци — каза Джийн на следващата сутрин, докато прокарваше игла през подплата от спасено платно. — Просто съм любопитен защо толкова си против да изкрънкаш още малко пари от уважаемия ни патрон за нови материали.

— Защото ще си поиска изкрънканото двойно — отвърна Дженора, която шиеше купчина оръфана дантела. Двамата бяха седнали удобно в сянката зад сцената на „Перлата“, обградени от обичайното безредие от дрехи и реквизит. С усърден канибализъм превръщаха прашните останки от предишните постановки на трупата в подходящи и може би дори амбициозни украшения за сегашната. В момента правеха фантазма.

В теринския театър беше традиция актьорите, чиито герои са умрели, да витаят мълчаливо из сцената, докато трае остатъкът от представлението, облечени като фантазми в бледи смъртни маски и роби подобно на призрачни наблюдатели.

— Има два типа патрони — продължи тя. — Някои те засипват с пари, като че са бонбони на празненство, и не се притесняват, ако излязат на минус от сделката, поне докато постановката върви добре. Правят го, за да впечатлят някого или защото имат толкова пари, че им излизат и от ушите. Другите заемат, да го наречем, заинтересована позиция. Очакват пълна и стриктна възвращаемост.

— В този смисъл нашият лорд и господар не е този, който следи за разноските, но някой негов слуга го прави, и то до последната медна монета. Виждала съм документите. Имаме всичко необходимо, за да направим постановката грандиозна, това е сигурно, но ако похарчим повече от това, което получим от публиката, няма да има достатъчно приходи, за да покрием належащите си нужди, след като Булидаци си получи своето.

— Но ши каза, че имате някакво предимство като първоначални акционери…

— О, имаме гарантиран дял от печалбата, просто печалбите имат магическата способност да се превръщат в нещо друго, преди да бъдат отделени. Разходите на Булидаци са гарантирани съгласно еспаранския закон. Другите делим остатъците. Разбираш ли, ако досаждаме на благородния ни патрон за твърде много скъпи неща, само ще прахосаме собствения ни дял.

— Разбирам — каза Джийн. Камор не можеше да се похвали с подобни делово ориентирани благородници. Нямаше съмнение, че богатството на заемодателите и сарафите им даваха сила, с която обикновените хора в Еспара не можеха да се похвалят. — Виждам защо толкова много искаш да икономисваме.

— Малко болка в китките и лактите може да ни спести болката от силен удар по кесиите, когато всичко…

Нехарактерен шум от сцената прекъсна обичайния работен унес на Джийн и Дженора. Джасмер Монкрейн бе тропнал с крак, следван непосредствено от Булидаци, прекъсвайки репетираната сцена. Джийн вече много пъти беше ставал свидетел на това и се беше научил да го игнорира, но нямаше как да се игнорира случващото се в момента.

— Нямате право да се намесвате в творческите ми решения! — извика Монкрейн.

— Ничии твои решения не са защитени от споразумението ни, било то творчески или не — отвърна Булидаци.

— Въпрос на проклет принцип…

— Принципите ти гарантират любезности в който храм си си избрал, не и власт над мен.

— Проклети да са змийските ти очи, високомерен дилетант!

— Точно така — Булидаци пристъпи близо до Монкрейн, така че за импресариото да бъде невъзможно да скрие, ако избухне отново. — Обиждай ме. Забрави факта, че си чернокож селянин. Кажи нещо, което не мога да простя. Още по-добре — удари ме. Ще се върнеш в Кулата на плача като стрела, а трупата ще остане за мен. Мислиш, че си незаменим? Имаш пет сцени. Ще наема друг Каламаксис, ще го взема от Басанти. Пиесата ще продължи и без теб, а ти ще продължиш без една от ръцете си.

Джасмер стоеше ужасно скован, линиите и гънките на тъмното му лице се очертаха, докато челюстта му се стягаше все повече и повече и за кратко изглеждаше, че е загубен. Накрая отстъпи крачка назад, въздъхна рязко и извика гръмогласно:

— Алондо! Лукаца!

Двамата чевръсто се озоваха пред него.

— Разменете ролите си — изръмжа Монкрейн. — Отсега нататък Лукаца ще е Орин, а Алондо — Ферин. Ако не ви харесва, обсъдете естетическите усложнения с уважаемия ни проклет патрон.

— Но ние тъкмо оправихме костюма на Орин вчера, по мярка за Алондо — каза Дженора. Монкрейн се завъртя рязко и тръгна към нея с ясната идея да ѝ прехвърли част от оскърблението, което току-що беше изтърпял от Булидаци.

— Тогава го скъси — извика той — или сложи Лукаца на шибана диба и го разтегли с няколко сантиметра. Все тая, не ми пука.

Дженора и Джийн скочиха едновременно, но Монкрейн се беше обърнал и излязъл, преди да могат да реагират. Булидаци се усмихна самодоволно, поклати глава и даде знак на актьорите да продължат с репетициите.

Джийн бавно седна отново на стола си с широко отворени очи. Баронът никога не беше командвал или порицавал злочестия си „партньор“ толкова публично, а колкото и груб да беше Булидаци, изглеждаше, че не правеше нищо без умисъл. За какво му беше този номер?

— Аз… Извинявай за това, Алондо — каза Локи, нарушавайки твърде дълго продължилата тишина.

— А, не е като да е по твоя вина — отвърна младият еспаранец. — Джасмер ми казва да играя малко зайче и ставам малко зайче, нали знаеш. Все още съм в някои от най-добрите сцени. Ако трябваше да ходя да се моля за роля на Басанти, нямаше дори да ми даде да играя палавата камериерка, нали така?

Локи и Сабета разговаряха по време на редки, кратки моменти насаме, зависещи от променливата природа на очакванията на Булидаци. И променени, старите навици на еспаранския барон си бяха същите и беше твърде опасно да се опитват да си открадват по-многозначително уединение в хана на Глориано. Във всеки един момент можеше да се появи Булидаци или някой от сътрудниците му, да изскочат от някой ъгъл или да се спуснат по някое стълбище.

И все пак баронът беше изпълнил обещанието си да прехвърли ролята на Локи и трябваше да продължава да си мисли, че Лукаца де Бара е най-искреният му съюзник. Затова Сабета започна да играе по-близка и по-опасна игра на флирт с Булидаци. Въпреки че не позволяваше на барона да си мисли, че моментът е подходящ да се наслади на тайно посещение под неговия покрив, тя по-често се вдетиняваше около него, срещаше погледа му и се преструваше, че се забавлява на така наречените му шеги. Сабета също така вкара в употреба и по-голямата част от арсенала си от женски прелести, като внимателно оставяше ризата си да се смъкне сантиметър-два по-надолу на гърдите ѝ и като смени обувките си с евтини пантофки, разкриващи глезените и добре оформените ѝ прасци. Тези стъпки, съчетани с естествената лекота, с която Джийн и Дженора си тръгваха всяка вечер, поддържаха общия огън на разсеяността и ревността в гърдите на Локи.

Оказа се, че новата му роля на Орин не му помага в това отношение. Въпреки че всеки негов нерв се вълнуваше, че работи толкова близо до Сабета и ѝ се обяснява в любов на очарователно яркия език на Лукарно, ястребовият поглед на Булидаци подлагаше на проверка всеки израз на страст. Всъщност Локи беше толкова внимателен и целомъдрен, когато прегръщаше Сабета, че Монкрейн, чието търпение беше изгоряло до пепел, а пепелта — заровена в мръсотията на настроението му, скоро избухна.

— Пикня на боговете, дългурест глупак такъв, любовта е цялата същност на пиесата! Кой иска да плати добри пари, за да гледа трагична любовна история, ако любовниците се докосват, все едно, че са от порцелан? Берт! Шантал! Образовайте този идиот!

Съпрузите се приближиха с готовност, щом разбраха, че няма да споделят мъмренето. Шантал падна в ръцете на Бертран, който се обърна към Локи и Сабета.

— Преувеличавайте — каза той — и се наклонете. Наклонът прави добрата прегръдка. Целувката сте я докарали. Наклони я малко, когато е в ръцете ти. Изглежда добре за публиката. Това е най-лесният начин да покажеш страст така, че дори и пияниците на последния ред да разберат. Нали така, съкровище?

— О, Берт, ти не можеш да обясниш на риба как да плува. Но винаги си бил добър в практиката, нали? — Двамата успяха бързо да коригират проблемите в техниката на Локи как престорено да прегръща, докато хихикаха и се побутваха игриво. Дори Монкрейн изгрухтя със задоволство, а за Локи изведнъж стана възможно да бъде ръце в ръце, гръд в гръд и буза до буза със Сабета, без Булидаци да може ни най-малко да възрази. Всеки, който е трябвало да се преструва да държи наужким неустоим обект на желанието си, обаче знае колко малко облекчава това копнежа за истински контакт, за истинска капитулация, ето защо това малко подобрение не беше балсамът за настроението и желанията на Локи.

И така, ситуацията продължи да се развива, набирайки скорост като каруца, бутната от върха на хълм. Тълпата в хана на Глориано ставаше все по-голяма и по-необуздана. Кало и Галдо задоволяваха глада си за зарчета и карти, докато другите ги наблюдаваха отблизо, за да се уверят, че не задоволяват и глада си никога да не губят. Джийн и Дженора бълваха костюм след костюм, възстановяваха сценичните оръжия до пълния им блясък и правеха малки чудеса от прашни боклуци. Всекидневните репетиции станаха по-натоварени, текстовете и бележките биваха съкращавани, а костюмите и реквизитът станаха реалност. Най-накрая една вечер, когато бронзовият диск на слънцето се плъзгаше на запад, Монкрейн събра трупата на сцената.

— Не мога да твърдя със сигурност, че ставаме по-добри — изръмжа той, — но поне вече не ставаме по-зле. Мисля, че е време да обявим публично. Милорд Булидаци, вие и другите заинтересовани лица трябва да се съгласите.

— Съгласен съм — каза баронът, а Алондо, Дженора и Силванус кимнаха.

— Боговете да ни пазят — каза Монкрейн. — Това означава, скъпи каморци, че ще наемем статистите и копиеносците. След това обявяваме датите на представленията и ако не успеем да спазим сроковете, наша ще е проклетата вина. Пред ровокопачите, продавачите на бира и хляб, снабдителите с възглавници, пред церемониалмайстора и пред самата графиня, да не дават боговете.

— Предполагам, че ще ни трябват листовки? — попита Джийн.

— Листовки? Кой ще ги чете? Ако ги сложиш, в повечето квартали добрите граждани ще ги използват, за да си обършат задниците с тях. Изпращаме глашатай в по-бедните квартали и обявления — в най-хубавите. Може би няколко листовки по търговските улици, но на главната спазваме най-старата от старите традиции.

— Която е? — попита Галдо.

— Уморени ли сте от живота? — провикна се Галдо в опит да заеме най-динамичната възможна поза, докато стоеше върху старо буре на пазара. — За тъпи ли смятате спектаклите? Глухи ли сте за безсмъртната поезия на Каелиус Лукарно, майсторът летописец на Теринския трон?

Около него падаше лек топъл дъжд, който копаеше в калта на пазарния площад, където десетки еспаранци продаваха храна, джунджурии или предлагаха услуги изпод брезенти в различна степен на цялост. За Галдо беше естествено, че след безкрайните дни на безмилостно слънце небето натежа и започна да пикае в момента, в който той излезе и се опита да бъде внушителен.

— Защото дори да е така… — започна Кало, който беше застанал на земята до брат си.

— Майната ти! — провикна се най-близкият търговец.

— ДОРИ И ДА Е ТАКА — провикна се Кало, — няма да можете да устоите на романтиката, вълнението и великия ослепителен празник на откровено удивление, които ви очакват, когато трупата на Монкрейн и Булидаци започне ексклузивното представление на легендарната…

— Дръзката — добави Галдо.

— … кървавата и сърцераздирателна РЕПУБЛИКА НА КРАДЦИТЕ, в идните Ден на графа и Ден за назидание.

Галдо трябваше да признае, че състоянието на пълна трезвеност, което в повечето случаи беше доста по-безинтересно от която и да е степен на опиянение, поне беше полезно заради по-доброто действие на рефлексите. Раздразнен търговец ги замери с ряпа, която Кало хвана във въздуха точно преди да го удари по главата. Метна я на Галдо, който скочи от бурето, направи салто във въздуха, хвана ряпата и се приземи с артистично протегнати ръце.

— Репите не могат да спрат трупата на Монкрейн и Булидаци — провикна се той.

— Имам и картофи — извика в отговор търговецът.

— Денят на графа! Денят за назидание! Ограничени места! — викна Кало. — В „Старата перла“. Не пропускайте най-поразително вълнуващото преживяване, украсило някога живота ви! Мъртвите ще оживеят, ще дишат и говорят отново! Истинска любов, блясък на мечове, предателство на сърцето и тайните на имперската династия. Всичко това само за вас и ако го изпуснете сега, иде съжалявате вовеки!

Още една ряпа полетя в тяхна посока, но близнаците лесно я избегнаха.

— Пропусна ни сега и ще ни пропускаш винаги! — провикна се Галдо. Обърна се към брат си и снижи гласа си. — Както и да е, имаме още осем спирки. Може би достатъчно изтърпяхме тези тъпаци.

— Напълно вярно — каза Кало. Близнаците се поклониха на безразличието на пазарището и се забързаха през дъжда. — Сега накъде?

— Джаланската порта към реката — отвърна Галдо. — Там със сигурност ще ни очаква гостоприемна и търпелива тълпа, тъкмо пристигнала от път с кал в задниците.

— Да — каза Кало. — Богове, къде щеше да е тази шайка, ако не бяхме ние да вършим същинската мръсна работа?

— Ние, даровитите, сме нагърбени с всички всекидневни задачи. Погледнато от добрата страна обаче, би ли предпочел да се занимаваш със счетоводството?

— Мамка му, не. Обаче не бих имал нищо против да се занимая с помощничката на счетоводителя.

— Ей, заплюта е.

— О, знам. Браво на Шишко, че я забърса. Бях започнал да се притеснявам за него — каза Кало.

— Това оставя червената и гения. Около тях все още има повод за притеснения.

— Много ли е трудно да се нахвърлим един на друг и да оставим всички забавни моменти просто да се изяснят?

— Мисля, че не е въпросът във вършенето, а в това, че любимият ни патрон рядко изпуска Сабета от погледа си — нейният адов придружител.

— Мислиш, че трябва да им помогнем?

— Ей, ще прережа гърлото на тъпака, ако ти изкопаеш рова! — рече Галдо. — Но това ще провали всички танци и песни, които изпълняваме от името на компанията.

— Явно акълът ти е бил в косата, преди да я отрежеш, тъпоглавецо. Не говорех да се разправим с Булидаци. По-полезно ще е да намекнем на ухо на Сабета.

— Ще има повече публика, отколкото очаквах — каза Джасмер, наведен над пропукана халба, пълна с бренди и дъждовна вода.

— Колко щедро наблюдение! — Барон Булидаци стоеше срещу Монкрейн на ъглова маса в задната част на общата стая на хана на Глориано. — Повече, отколкото имаш право да очакваш, проклет глупако.

— Много вероятно, милорд.

Локи се беше облегнал на близката страна и ги слушаше, докато се опитваше усърдно да изглежда, все едно, че не го прави. Отпиваше от пълна до половината чаша ябълково вино. Беше в навечерието на представлението в Деня на графа и по традиция трупата вдигна четири поредни тоста — първо — Булидаци, след това — Монкрейн, трети — за трупата, и четвърти — за Бащата на града Морганте — молитва за мирни улици и тълпи. За щастие, Окови беше научил Локи на изкусния занаят да прави полуглътките да изглеждат като сериозни отпивания, и благодарение на това той бе успял да запази ума си от въздействието на субстанцията, без да нарушава духа на тостовете.

— Вероятно? Отново съм те надценил, Монкрейн — каза Булидаци, изоставил обичайното си лековато перчене. Той не се беше пазил по време на тостовете и в гласа му се долавяше напрежение. — Не мога просто да помоля приятелите си да се държат, все едно са платени клакьори, за боговете! Единайсет джентълмени с антуража си. И то на премиерата. Знаеш, че обикновено очакват да видят дали си струва разкарването. Така че най-добре наистина да си струва.

— Знаете качеството. Бяхте с нас на всички репетиции като гадна пиявица.

— Не ми трябва просто да е добро — каза Булидаци. — Искам да е гладко. Безупречно. Без инциденти, без глупости, без сгрешени реплики.

— Сгрешените реплики не може да се избегнат — каза Монкрейн. — Ако пиесата е добра, те просто отминават, на никого не му…

— На мен ми пука. — Локи забеляза, че Булидаци определено беше под влиянието на чашката. — Проклетата трупа вече е моя също колкото и твоя, а репутацията ми виси на косъм. Провалиш ли ме, ще съжаляваш за деня, в който си зърнал слънцето за първи път!

— С цялото ми старание да угодя на милостивия милорд — каза Монкрейн ядливо, — ако беше толкова просто да се заповяда на някого да се справи отлично, нямаше да има лоши пиеси. Или картини, песни, или…

— Прецакай всичко и ще накарам да ти счупят краката — каза Булидаци. — Това добра мотивация ли е?

— Вече бях достатъчно мотивиран — отвърна Джасмер, изправяйки се на крака. — Мисля, че ще се оттегля, милорд, защото вашата опияняваща компания напълно съкрушава селяшката ми чувствителност.

Джасмер отиде към тълпата и се смеси със Силванус и Шантал. Новите играчи и обичайните посетители на хана, нехранимайковци и паразити, вдигаха весел шум с чаши вино и ел. Мадам Глориано наливаше масло в огъня с още алкохол подобно на ковач, хвърлящ въглища в своето огнище.

— Андрасус, пръч такъв — провикна се Джасмер, — как е виното тази вечер?

— Средна работа — оригна се Силванус. — Ако не се е подобрило след седмата или осмата чаша, мога да прибегна до сурови форми на самонаказание.

Барон Булидаци се изправи, като се клатеше, и намръщен игнорира Локи. За късмет, Сабета тъкмо се беше озовала зад него, докато следваше привидно весел път през суматохата, като че беше сервитьорка. Чашата в ръцете ѝ беше също толкова декоративна, колкото и тази на Локи.

— Верена — тихо каза баронът, — със сигурност си изпълнила дълга си към трупата тази вечер. Нека ти осигуря част от комфорта, на който си свикнала, за да отдъхнеш преди представлението. Хубава гореща вана, удобно легло, ледено вино, може би дори…

— О, Генаро — прошепна тя, докато деликатно отстраняваше ръката му от своята, а след това преплете пръсти с неговите. — Толкова си учтив. Със сигурност знаеш, че е на лош късмет да празнуваш по този начин преди представление, нали? С удоволствие ще приема предложението ти, след като направим последния поклон.

Беше най-подходящият отказ предвид обстоятелствата, помисли си Локи, но също така беше притеснително. Сабета се ангажира да остане насаме с него, и то само след два дни, след края на второто им представление. След седмици на флирт и половинчати обещания Булидаци щеше да реагира лошо на допълнителни извинения.

— О, така да бъде — каза баронът. — Позволи ми да те отвлека от тези проклетници и да поживееш както ти приляга, дори и само за ден-два. Заради твоята компания останах инкогнито тук, а не от любов към промяната на Монкрейн. А когато всичко приключи, те искам… тоест, искам ти да помислиш какво искаш след това. Представи си ролята, която желаеш. Ще накарам Монкрейн да постави пиесата, каквато и да е тя…

— Знаеш точно какво да кажеш на една дама — каза Сабета и сложи пръст на устните му, карайки го умело да замлъкне. — Ще помисля върху предложението ти. Върху всичките ти предложения, Генаро. Мисля, че желанията ни за бъдещето може да се смятат за изключително близки.

— Сигурна ли си… — започна Булидаци, който очевидно трябваше да се справя с внезапния приток на кръв на място, по-лошо пригодено за разговори от мозъка му. — Абсолютно ли си сигурна, че тази нощ не би…

— Не бих — отвърна тя мило, но категорично. — Очакват ни два дълги дни, а след това — да прекараме заедно колкото време желаем. Да не слагаме каруцата пред коня. Или, по-скоро, пред жребеца?

— Добре — съгласи се той. — Добре. Както… както желаеш, винаги. И все пак…

Локи се насили да спре да слуша поредните любовни излияния на Булидаци. Очакваният отказ на барона да приеме учтивата покана на Сабета да се разкара за вечерта, означаваше, че тя ще трябва да се занимава с него, докато се умори толкова, че да е в състояние само да припадне, кисела и изтощена, някъде след полунощ. Всяка несигурна стъпка на Локи към Сабета, всеки ценен момент на разбирателство, който бяха откраднали един от друг, всичко отново изчезна. Локи се вторачи в чашата си, чудейки се дали да не спре да се преструва и наистина да гаврътне няколко чаши.

— Привет, Лукаца — каза Кало, изникнал отникъде, и го хвана под мишниците. Говореше доста високо. — С търпение чакаме да си поиграем на „Прееби другарчето“.

— Но аз не искам да хвърлям зарове…

— Глупости — отвърна Кало, дръпвайки го от Сабета и Булидаци. — Само висиш тука и се мусиш, докато можеш да си губиш парите като порядъчен човек. Хайде, ще хвърляш с нас.

— Но… Но…

Дърдоренето на Локи не постигна нищо. Кало го освободи от виното, като го изпи на две големи глътки. Завлече Локи на зигзаг през тълпата и го поведе по страничен коридор и нагоре по стълбите до стаята на Сабета и Дженора.

— Какво, по дяволите…

— Правя ти най-голямата услуга в живота, полуидиот — прекъсна го Кало. Дългокосият Санца ритна стената и за учудване на Локи, дървеният панел се плъзна назад с щракане. — Повярвай ми. В кутията.

Кало бутна Локи и го прати в уединението на скрита стая с големина може би метър и половина на три метра. Падането му беше смекчено от купчина одеяла, а пространството светеше с бледата червена светлина на миниатюрна алхимична лампа, поставена върху купчина бъчонки вино. Тайният панел се затвори зад него.

Озадачен, Локи се огледа и се зае да изследва малкото интересни характеристики на стаичката.

— Шибани Санца! — промълви той.

— Не мисля така — каза Сабета секунда по-късно, когато панелът се отвори отново. Тя затвори след себе си колкото се може по-бързо, и се пльосна на одеялата с въздишка на облекчение.

— О, богове — възкликна Локи, — всичко е било твоя…

— Близнаците ми казаха за мястото. Изглежда, мадам Глориано се е занимавала с контрабанда едно време. Кало попаднал на него случайно, когато се подпрял на стената една вечер.

— Какво ще правиш с проклетия барон?

— Нищо — отвърна Сабета. — Той не съществува.

— Гърлото ми не е съгласно.

Тя го сграбчи за туниката и нямаше нищо игриво или колебливо в начина, по който впи устни във врата му. Прошепна:

— Гърлото ти е мой проблем. Извън тази стая не съществува нищо. Нито в момента, нито докато сме тук.

— Булидаци ще забележи отсъствието ти, колкото, че някой му е откраднал бричовете — каза Локи.

— Нормално. Именно затова се уверих, че аз му подавам питието при последния ни тост.

— Не!

— Да! — Локи сметна самодоволната ѝ усмивка за изключително привлекателна. — Нещо леко, колкото да му размъти мислите. Скоро няма да иска нищо, освен да си легне в леглото, и като никога с жалкия задник ще сме на едно мнение.

— Но ако той…

— Вече ти казах, че той не съществува! — Сабета хвана главата му в ръце и разроши косата му с пръсти. — Уморих се всички освен нас да получават това, което искат. Да ходят където пожелаят, да спят където пожелаят, докато аз и ти живеем от прекъсване на прекъсване. — Тя лекичко изпърха с устни по неговите, след което го целуна по-дълго. Третата целувка постави Локи под сериозната заплаха да си забрави името.

— Значи, в крайна смешка наистина избра да бъдеш очарованата, а? — успя да прошепне той.

— Не — удари го Сабета в гърдите игриво, но категорично. — Не съм тук, защото си ме приласкал, глупако. Беше прав онази вечер на покрива. Искаме каквото искаме. Няма нужда да се оправдаваме. И когато имаме възможност да го вземем, трябва да го правим. Искам те. И те вземам.

Следващата ѝ целувка му подсказа, че за определено време е приключила с говоренето.

Вътрешната стая на хана на Глориано се въртеше около Генаро Булидаци, все едно беше закачена върху невероятно огромна халка, а светлините и цветовете на стаята бяха започнали да се сливат като в акварел. Тъпото напрежение в черепа му означаваше, че е преминал доста отвъд хоризонта на разумното угаждане, но как беше възможно? Помията на Глориано го беше повалила. Мисълта по-скоро смътно го развесели, отколкото го притесни. Много малко неща изобщо го притесняваха.

Виж, Верена, тя поне го смайваше. Съблазнителна кучка! Очевидно го желаеше и ако не беше толкова млада, той щеше да се закълне, че нарочно го размотава, само за да го ядоса. Трябваше да е плашлива, разбира се. Все още девица. Е, той можеше да поправи това. Богове, да го поправи и още как!

Самата мисъл накара картини на желанието му да изплуват в ума му, което още повече размъти сцената около него. Най-много на седемнайсет, с тяло, стегнато и твърдо като на танцьорка, с кръв на каморски род, простиращ се чак до старата империя. Беше негова, за да я оформи, както той желае. Благодарение на родителите си в гроба, щеше сам да си е сватовник, съдия и съветник. Ако не можеше или изпуснеше да грабне толкова сладка награда като Верена, трябваше сам да си отреже топките и да остави рода на Булидаци да пропадне. Не можела да се качи на сцена в Камор? Майната му на Камор. В Еспара можеше да прави каквото си поиска, поне докато започнеше да ражда деца.

— Милорд! — Един от хората му, Брего, с продълговато лице, шепнеше в ухото му, твърде респектиран или уплашен да го докосне. — Да ви извикам ли карета?

— Добре съм — измънка баронът, оглеждайки стаята като ударен. — Шибаните богове ме обичат. Прева ме обича! Само виж какво ми е изпратила.

Булидаци се съсредоточи, съпротивлявайки се срещу топлата мъгла, разстилаща се бавно между сетивата му и околния свят. Пияни актьори навсякъде, неговата трупа. А ето я и надутата шивачка, чернокожата, която имаше документ и отговор за всичко. О, беше апетитна, въпреки че важничеше, не беше девица и определено не беше момиче. Къдрава коса като черна коприна и гърди като тежки кесии под протърканото елече. Богове! Да, тя със сигурност знаеше какво да прави, когато краката ѝ са разтворени. Един мъж може да потъне в нея и да се почувства у дома си.

Мисълта го възбуди — внезапно изтънчено напрежение. Спъна се и трябваше да се отблъсне от някакъв случаен пияница, за да се задържи. Бедният човечец се строполи и изчезна от съзнанието на Булидаци още преди да беше паднал на земята.

Шивачката! Трябваше да се облекчи, да източи порива си точно толкова, колкото да си възвърне самоконтрола за следващите няколко дни. Дженора ще свърши работа… Най-вероятно ще бъде поласкана. Булидаци я гледаше внимателно и забеляза потайните ѝ шушукания с Джовано, дебеличкия каморец. Поради някаква причина беше взела момчето в леглото си. Имаше ли идея кои са Лукаца и Верена в действителност? Опитваше ли се по свой трогателен начин да изчука пътя си към по-добро положение, като спи с човека на Лукаца? Ето това беше страшно забавно.

Дженора напусна общата стая само секунда по-късно, ясно предала намеренията си за вечерта на момчето. Джовано обаче играеше на зарове с Алондо и близнаците. Щеше да е зает поне още няколко минути — този учтив, общителен Джовано щеше да им прави компания, докато се изредят всички. Е, тази вечер това щеше да му струва първия тек.

Верена никога нямаше да разбере. Кесията на Дженора, също както тези на другарите ѝ, беше празна и тя болезнено го осъзнаваше. Най-лесното нещо на света е да затвориш устата на обедняла жена.

— Имам нужда от малко уединение. Само няколко минути — промълви Булидаци на Брего. След това, призовавайки остатъците от съсредоточаването си, като слагаше единия си нестабилен крак пред другия, се запъти по стълбите след Дженора.

Всяка целувка беше по-дълга и по-страстна от предишната.

Ръцете на Локи трепереха с горещата тревожност на нетърпението и липсата на опит. Трябваше да разбере толкова много неща в кратките моменти между късите, отчаяни вдишвания. Лесно беше да подхвърляш момиче в сънищата си, където умът може да се откаже от неудобствата на физическата реалност, но истинските момичета имаха тегло, маса и желания, които измислените не притежаваха. Първата страст е сложен танц.

Странно, но помогна, че Сабета изглеждаше също толкова нетърпелива. Задържа го за момент, докато почти откъсна панделката и косата ѝ се разпиля по раменете ѝ. Беше пламнала, потна и също толкова напрегнато възбудена като него, захвърлила импозантната грация, която обикновено караше Локи да се чувства толкова малък и непохватен около нея. Никой от двамата не можеше да бъде грациозен на толкова близко разстояние и за Локи облекчението беше голямо.

Температурата в малката стая се покачваше, докато ръцете и краката им се увиха едни около други, а шокът от това реално да е с нея, най-накрая отстъпи на експлозията от натрупания копнеж. Езиците им се срещнаха, отначало колебливо, което накара двамата да се засмеят нервно и приглушено. След това заеха да изследват заедно новото усещане, все по-смело и по-смело. Ръцете им също изглеждаха освободени от оковите.

Редът и планирането бяха забравени. Локи откри, че е сторил неща, без дори да осъзнава, че изобщо ги е започвал. Дрехите им паднаха с безразсъдна скорост, сякаш разкъсани от призраци. Все едно бяха в битка… Същото боязливо оживление, същото чувство за време, разпадащо се в ярки, горещи, всепоглъщащи пламъци. Ръцете му на гърдите ѝ… Устните ѝ върху напрегнатите мускули на корема му… Последното им боричкане, за да се приготвят за нещо, което никой от двамата не разбираше.

Именно за това нещо се бориха, а „бориха“ е доста точно описание. Колкото и страстни да бяха, колкото дълбока и искрена да бе насладата от връзката им, в любенето им имаше нещо колебливо и недовършено. Бяха като две парченца от недовършена творба, все още неполирани и неизрязани така, че да пасват идеално. Най-накрая се отдръпнаха, изтощени, но не и задоволени. За Локи беше очевидно, че Сабета се опитва да прикрие разочарованието, неудобството си или дори и двете.

Това ли беше? Непотърсената мисъл, дошла от някакво кътче на ума му, беше отговорна за безполезния песимизъм. Това ли беше всичко? Това ли беше актът, преобръщащ целия свят, докарващ до лудост мъже и жени, тормозещ съня му, превръщащ близнаците Санца в хрътки?

— Виж — промълви той, когато успя да си поеме въздух и се повдигна на лакти, — аз… съжалявам…

Сабета го дръпна назад, прегърна го силно и гърдите ѝ се опряха в гърба му. Прокара собственически ръце по гръдния му кош и целуна врата му, като моментално отне цялата сила на волята, която той беше успял да събере.

— За какво се извиняваш? — прошепна тя. — Мислиш, че това беше всичко? Мислиш, че никога няма да опитаме отново?

— Е, просто си помислих, че ти…

— Какво, ще те отпратя като мимолетна тръпка? — Целувката ѝ се превърна в игриво ухапване и Локи изскимтя. — Прева да ми е на помощ, очарована съм от идиот!

— Ние… Нараних ли те току-що?

— Не бих казала точно, че си ме наранил. — Тя засили успокоително прегръдката си за секунда. — Беше… странно. Но не беше лошо.

От друга стая се чу приглушено тупкане, последвано от нещо като страстен изблик, който бързо утихна.

— Това може да сме ние след кратка почивка — каза тя. — Повярвай ми, имам абсолютното намерение да се упражняваме, докато го направим както трябва.

Останаха да лежат за кратко, мълвейки си сладки приказки, докато минутите изтичаха във възхитителна унесеност. Ръцете на Сабета тъкмо бяха започнали да шарят отново, изпробвайки нововъзпламенената страст на Локи, когато вратата на тайната стая се открехна съвсем леко. Някой се придвижи на фона на приглушената светлина на коридора и сърцето на Локи заби силно.

— Обличайте се! — просъска Кало.

— Какво, по дяволите… — рече Сабета. — Не е смешно!

— Дори никак. Лошо е.

— Какво може да…

— Не задавайте въпроси. Ако ми вярвате и ви е мил животът, облечете си проклетите дрехи. Нужни сте ни и двамата, и то веднага.

Облекчението на Локи от това, че не вижда Булидаци пред малката стая, беше мигновено смазано от студената мъртвешка тежест в гласа на Кало. Сериозен Санца беше дяволски зла поличба. Локи откри дрехите си с пределна припряност, но все пак Сабета го беше изпреварила.

В коридора, където излязоха, нямаше никого, въпреки че шумът от празненството все още продължаваше да се носи необезпокояван откъм общата стая. Кало, очевидно изнервен, ги съпроводи по краткия път до личната стая на Дженора. Ужасът на Локи нарастваше, докато Кало почука леко, с код три-две-едно.

Отвори Галдо, който ги вкара вътре и затвори вратата зад тях. Сцената в стаята накара Локи да почувства, че коленете му се разтапят, и трябваше да се хване за Сабета, за да не падне.

Дженора беше свита в ъгъла до преобърнато легло, трепереща и оцъклена, с туника, разкъсана на гърба. Джийн бе коленичил до нея с ръце на раменете ѝ.

Генаро Булидаци лежеше сразен, с пребледняло лице до отсрещната стена, а внушителната му фигура изглеждаше странно отпусната. Ножицата на шивачката, с гладки дръжки, загрубели и замърсени от дълги часове работа, беше забита дълбоко в разширяващото се червено петно от дясната страна на гърдите на барона.

Докато Локи гледаше с ужас, Булидаци изстена леко, намести крака и изкашля още кръв върху туниката си. Колкото и блед и безпомощен да изглеждаше баронът, колкото и смъртоносна да беше раната му, засега той беше напълно жив.

1.

— Локи всъщност е мъжът, който ще ми сготви вечеря — каза Сабета.

— Със сигурност и двамата сте прозрели отвъд това — каза Търпение.

— Не е твоя работа — Сабета се отскубна от ръцете на Локи, опасно напрегната, а всяка следа от предпазливо уважение беше се изпарила. — Локи може да отговаря пред теб, но не и аз. Най-добре помисли как биха постъпили висшестоящите ми, ако използваш магията си, за да ми попречиш да те изрина от тази къща.

— Внимавай, когато използваш правила срещу някого, който ги създава, мила — отвърна Търпение. — Провокирай ме отвъд границите на петгодишната игра и съм свободна да отговоря както желая. А тази вечер сте доста извън границите на играта, нали? Защото, ако не сте, значи, сте опасно близо до единственото нещо, за което и двамата се съгласихте…

— Наври си сблъсъка някъде, където е тъмно и боли — рече Локи. — Знаеш, че не си говорехме по работа, когато се появи. Единствено някой, който подслушва, може да се появи с такъв перфектен драматизъм. Защо, по дяволите, си тук?

— Въпрос на съвест.

— Наистина ли? — попита Локи — Твоята? Постоянно намекваш за съществуването ѝ. Някак си не съм убеден.

— Това прекъсване е изцяло по твоя вина! — Архидамата посочи с пръст към Локи. — Отправих ти възможно най-ясното и честно предупреждение. Казах ти да оставиш настрани личните си дела. Да се хващаш за работа, а не да ухажваш. И какво направи ти?

— Какво направихме и двамата? — попита Сабета. Скръсти ръце, но Локи все още можеше да усети къкрещото напрежение, познато му така добре, както гласа или уханието ѝ. Затегна хватката си, защото се съмняваше, че Сабета има неговия опит във физическото нападение над маг. Тя не се отпусна, но стисна успокоително ръката му за кратко. — Осветли ни, архилейди. И имам предвид именно нас.

— Оставете настрани безразсъдното преследване на старата ви любов — каза Търпение. — Върнете се към определените ви задачи. Не ме карай да изпълнявам това си задължение, Сабета. Локи е моя отговорност и има неща, свързани с него, които не разбираш. Неща, които няма нужда да разбираш, стига да спреш сега.

— Да спра какво? Живота си?

— Виждам, че си хабя въздуха. Запомни, че го предложих, дори и да няма значение. — Търпение направи небрежен жест и вратата на терасата се затвори зад нея. — Разбираш ли, Локи е уникален. Но аз не просто затвърждавам неговата себичност. Ако желаеш да продължиш да го преследваш, имаш правото да знаеш истинската му същност.

— Той не ми е непознат — каза Сабета.

— Той е непознат за всички. — Търпение обезпокоително втренчи тъмните си очи в Локи. — Най-вече за самия себе си.

— Стига потайни глупости! — изръмжа Локи. — Давай със същината на нещата.

— Преди двайсет и три години — рязко го прекъсна Търпение — Черният шепот сполетя Камор. Стотици загинаха, но карантината и каналите спасиха града. След като чумата отмина, ти изпълзя от Пожарището, без никой да те разпознае. Без дом, без възраст, без родители и приятели.

— Да, доста добре си спомням тази гадост — каза Локи.

— Приеми го за доказателство. Помисли върху него.

— Ето ти нещо, върху което ти да помислиш — ти…

— Знам защо нямаш истински спомени от времето преди чумата. — Търпение отново парира думите му с властния си тон. — Знам защо нямаш спомени за баща си. Всъщност знам защо си измисляш истории за това как си приел името Ламора. На някои казваш, че е дошло от продавач на месо. На други — от добър стар моряк.

— Ти… каза ми, че е бил моряк — намеси се Сабета.

— Виж — каза Локи, докато зловещ студ се плъзгаше по гърба му, — виж, ще ти обясня, просто… Търпение, как е възможно, по дяволите, да знаеш това?

— В нито едно преброяване на Камор не се споменава фамилията Ламора. В нито един век след разпада на империята. Ще откриеш, че имахме добра причина да проверим. Излезе от Пожарището с напълно оформено име в съзнанието, въпреки че така и не знаеше откъде идва. Аз знам. — Премести се към него със свръхестествено гладко плъзгане, подпомогнато от елегантната ѝ роба. — Знам, че имаш само един истински и неизменен спомен, светещ в мрака отпреди чумата в Пожарището. Спомен за майка ти. За занаята ѝ.

— Шивачка — промълви Локи.

— Да — каза Търпение и посочи себе си. — В крайна сметка аз ти казах какво беше сивото ми име. Онова, което бях избрала за себе си много преди да се издигна до архидама.

— Шивачката — каза Локи. — О, не. О, мамка му, не! Мамка му, не! Сигурно се шегуваш!

2.

Смехът ѝ допринесе за ужасния му потрес.

— Шегувам се колкото студена стомана — каза тя с усмивка, леко наподобяваща котешка. — Доста бързо обаче стигна до грешното заключение. Уверявам те, че Соколаря е единственото ми дете.

— Богове — каза Локи с въздишка на облекчение. — Тогава какво, по дяволите, имаше предвид?

— Казах, че споменът ти е неизменен и истински. Но няма нищо общо със занаята на майка ти. Всъщност изобщо няма нищо общо с майка ти. Спомняш си мен.

— Как е възможно това, в името на всички адове?

— Някога имаше необикновено надарен маг от моя орден, най-младия архидон от векове насам. Получи петата си гривна, когато беше два пъти по-млад, отколкото съм в момента, и зае поста на Провидение. Стана мой ментор и мой много истински приятел. Освен това беше благословен в любовта. За съпруга имаше картейнка, зашеметяваща жена с много рядка красота за теринка. Бяха омагьосани един от друг. Тя почина… твърде, твърде млада.

— Нещастен случай — продължи колебливо Търпение, все едно всяка дума ѝ причиняваше болка. — Срутил се балкон. Казвала съм ти, че изкуството ни може да причинява безгранична вреда, но има много малка сила, за да я развали. Можем да преобразуваме, можем да прочистваме. Отровата беше външно състояние, което можехме да отделим от тялото ти. Но срещу счупени кости и пролята кръв сме безпомощни. Обикновени сме. Обикновени като теб. — И тя погледна Локи с нещо като истински гняв, като тихо повтори: — Да. Обикновени като теб сега. Трагедията доведе до ужасна промяна у приятеля ми. Той направи фатална грешка в преценката. Превърна във фикс идея желанието да върне жена си сред живите. Горчивият опит ни е научил, че не можем да овладеем смъртта. И все пак той попадна в капана на скръбта и себелюбието. Повярва, че подобно умение е въпрос единствено на воля и знание. Воля, която никой преди него не беше притежавал. Знание, което никой преди него не беше показал. Започна да експериментира с най-забраненото безразсъдство в нашата професия — с намеса в духа след смъртта. Прехвърляне на духа в нова плът. Знаеш ли какъв ужас щеше да призове, ако беше успял?

— Боговете никога нямаше да позволят такова нещо — прошепна Локи, без да е сигурен, че вярва, но сигурен, че искаше да вярва. Картината на мъртвите сиви греховни очи на Дървеницата се мярна в съзнанието му.

— Един път да съм съгласна с теб — каза огорчено Търпение. — Но боговете са жестоки. Те не толкова забраняват тази амбиция, колкото я наказват. Животът се отдръпва от некромантията така, както възпалената кожа — от отровно ужилване. Използването ѝ води до неразположение, до болест. Не може да се запази в тайна. В крайна сметка беше разкрит, но конфронтацията пое в лоша посока. Той успя да избяга.

Търпение смъкна качулката си. Сабета изглеждаше също толкова поразена, колкото и Локи, затаила дъх, омагьосана от приказката.

— Преди да се издигне до архидон, той използваше сиво име от Теринския трон. Наричаше се Пел Акантус, Белия амарант. Легендарното неувяхващо цвете. Беше напълно естествено след лудостта и предателството да го наричаме…

— Не! — прошепна Локи. Силата напусна краката му. Сабета не успя достатъчно бързо да го хване, преди коленете му да се ударят в пода.

— Ламор Акантус — каза Търпение. — Черния амарант. Виждам, че името ти говори нещо.

— Няма как да знаеш това име — каза Локи, почти изгубил гласа си. Дори и в собствените му уши отрицанието звучеше жалко и детинско. — Няма начин.

— Има — каза Търпение не особено деликатно. — Пел Акантус беше мой приятел, Ламор Акантус — мой срам. Тези имена значат много за мен. Значат още повече за теб, защото са истинската ти същност.

— Какво му правиш? — попита Сабета. Локи се вкопчи треперещ в нея. Чувстваше гърдите си, все едно бяха стиснати с железни обръчи.

— Слагам край на загадките — каза Търпение, вече по-меко. — Давам отговорите. Този човек някога беше Ламор Акантус от Картейн, някога — архидон Провидение от моя орден. Маг, по-могъщ от мен самата.

Тя вдигна лявата си ръка и остави ръкава на робата да се смъкне, разкривайки петте татуирани гривни.

— Не съм шибан маг! — каза Локи дрезгаво.

— Вече не — потвърди Търпение.

— Измисляш си тези глупости! — каза Локи, натъртвайки всяка дума, превръщайки думите в нещо като емоционален талисман. — Значи, знаеш… едно име. Признавам, че съм впечатлен. Но аз съм на… Не знам на колко съм години, но не може да съм минал трийсетте. Трийсет! А човекът, за когото говориш, трябва да е по-възрастен от теб!

— Само първоначално — каза Търпение. — По един или друг начин ти все още си.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Преди трийсет и три години неизвестно сираче се появи след края на смъртоносна чума. Не ти ли казах току-що какво се случва, когато се практикува най-забраненото ни изкуство? Ужасяващ откат срещу самия живот. Болест. Черният шепот дойде отникъде. Ламор Акантус остана в Камор, скрит в копторите на Пожарището. Там ти продължи изследванията си, като използваше бедните и забравените в опитите си.

— О, глупости!

— Ние знаем — прекъсна го Търпение. — Нещо магическо се случи в Камор, преди да избухне чумата. Няколко мага от ордена ми бяха достатъчно близо, за да го усетят. Когато карантината падна, хората ни влязоха там със сила. Претърсихме Пожарището из основи, докато не открихме отговора, който търсехме. Магическо устройство. Документите и дневниците на Ламор Акантус заедно с тялото му, което можеше да се идентифицира лесно по татуираните гривни. Помислихме, че въпросът е приключен по ужасен начин, но в крайна сметка — за добро…

— Минаха години. След това се случиха неприятните събития около сина ми. Това привлече вниманието ни към теб. С Джийн бяхте внимателно проучени. Особено Джийн, защото фактът, че имахме червеното му име, направи нещата доста по-лесни. Представи си колко силно се изненадахме, когато той ни каза, че най-близкият му приятел, каморски сирак, му е признал, че тайното му име е Ламор Акантус.

— Ти… Казал си на Джийн истинското си име? — попита Сабета. Локи отчаяно си повтаряше, че само си въобразява болката, скрита зад изненадата ѝ.

— Аз, ами… Мамка му! — Смачканата му на пихтия съобразителност, изглежда, не искаше да извърши героичния подвиг, необходим, за да се върне обратно. — Винаги съм искал да ти кажа. Просто…

— Казал е на Джийн едно истинско име — каза Търпение. — Но има и друго, нали? Зад сивите имена имаш други сиви имена, Локи. Ламор Акантус не ми дава ключа към теб повече от Локи Ламора или Леоканто Коста, или Себастиан Лазари. Зад всички тях стои друго име, което менторът ми така и не сподели с друг маг. Затова не знам какво е то… Може би дори и ти не си го спомняш. Но и двамата знаем, че съществува.

— Не съм този, който твърдиш, че съм. — Паднал духом, Локи се свлече в ръцете на Сабета. — Роден съм в Камор.

— Тялото ти — да. Не разбираш ли? Ламор Акантус е успял в някакъв смисъл. Това е причината чумата да избухне толкова неочаквано и да е толкова заразна. Изтръгнал си духа си от старото тяло. Откраднал си ново. Втора младост, нови години, които да прекараш в усъвършенстване на уменията си. Но нещата не стават по този начин… Спомените ти са се разпаднали, личността ти е била изпепелена. Затворил си се в това тяло без дарбата, която ти е позволила да се прехвърлиш в него. Отне ни повече от двайсет години да наредим парченцата от пъзела, но със сигурност не можеш да отречеш, че те прилягат точно едно към друго.

— Мога — каза Локи. — Със сигурност мога да го отрека.

— Защо мислиш, че ти се доверих? — Търпение въздъхна с тихото раздразнение на учител, обучаващ особено бавен ученик. — Разказах ти каквото знам за магията, за маговете? Мислиш ли, че бях просто приказлива? Наистина ли си мислиш, че си толкова специален? В действителност се нуждая от теб като представител в петгодишната игра. Но също така използвах това, за да те доведа тук, така че да имаме повече време да те проучим. Да разполагам с време да стигна до този момент.

— Това е някаква твоя жестока, шибана игра — каза Локи.

— В известен смисъл ти все още си един от нас — каза Търпение. — Имаш задължения към нас и ние имаме към теб. Едно от тези задължения е истината. Ако вие двамата не бяхте разпалили отново любовните си отношения, можеше и да отложа това. Но при сегашните обстоятелства и двамата имате право да знаете, а аз съм длъжна да ви го разкажа. — Търпение нежно докосна Сабета по ръката. — Разбираш ли, аз знам причината, поради която той е мечтал за червенокоси жени през целия си…

— Спри! — Сабета се отскубна от Търпение, изправи се и се отдръпна и от Локи. — Не искам да го чувам! Не искам да слушам повече!

— Не ми казвай, че ѝ вярваш! — каза Локи.

— Съвпаденията се натрупват, докато доказателствата не станат твърде много, за да бъдат пренебрегнати — каза Търпение.

— Млъкни! — изръмжа Сабета. — Не… Не знам какво, по дяволите, да мисля, Локи, просто…

— Наистина го вярваш! — Шокът за секунда се превърна в яростен гняв. Объркан и замаян, Локи беше готов да стреля във всяка мишена, която му беше подръка. Преди да осъзнае какво върши, избра грешната. — Всички неща, които сме вършили заедно, цялото време, което прекарахме, за да изградим наново… А ти ѝ вярваш!

— Каза ми, че си взел името на някакъв моряк — каза неуверено тя. — Вярваше ли го? Вярваш ли го… сега? Как можеш да си сигурен, че не си запълвал просто някаква дупка или че някой друг не я е запълнил…

— Как можеш въобще да си го помислиш? — Гневните изблици следваха един след друг, парещи и остри като току-що изваден от огъня нож. — Ти ме изостави! Манипулира ме, мамка му, дрогира ме и аз все пак се върнах. Но само една приказка от тази… от тази картейнска вещица и ме гледаш, все едно съм паднал от проклетото небе! Чакай, не, мамка му!

Разкаянието и здравият разум се върнаха, закъснели, както винаги, като гости на празненство, пристигнали точно след като е избухнал светският скандал на сезона. Бузите на Сабета потъмняха, тя отвори няколко пъти уста, но в крайна сметка не каза нищо. Обърна се с цялата ужасна, решителна грациозност на женския гняв, отвори с трясък вратите на терасата и изчезна в тъмната къща.

Локи я гледаше слисан, заслушан в тъпия барабанен ритъм на пулса в слепоочията си. Секунда по-късно скочи на крака, грабна сребърната кофичка с изстудено вино и я удари със злоба в дъбовата кухненска маса. Разлетяха се продукти, стъклото се счупи, лед и вино се пръснаха и от мангала се вдигна мек облак съскаща пара.

— Благодаря ти за шибаната безпристрастна презентация, Търпение! — Той ритна парче стъкло и видя как то се плъзна през ръба на терасата. — Благодаря за всичките мили усилия в моя полза, ти… ти…

— Задължението ми беше да ти кажа истината, а не да те повия, като че си пеленаче. — Търпение вдигна отново качулката си, закривайки лице наполовина в сянка. — Нито пък да те защитавам от лошо насочения ти гняв. Един съвет от жена, спечелена, за да сключи щастлив брак, мастер Ламора. Стилът ти на ухажване не може да бъде по-умело пригоден, за да те доведе до самотен живот.

— Иди да се самозапалиш някъде — каза Локи, изведнъж съжалил, че е строшил единствената бутилка с алкохол, която се беше сетил да донесе на балкона.

— Ще говорим за това по-късно — каза Търпение. — А след като изборите приключат, ще обсъдим бъдещите ни действия.

— Не вярвам на нито дума от това, което каза — прошепна Локи, осъзнавайки колко неубедително звучи гласът му.

— Отказа да ми повярваш, че спасих живота ти в Тал Верар поради угризения на съвестта. Сега ти излагам егоистичния мотив, за който настояваше, и ти отказваш да ми повярваш. Толкова ли си арогантен, толкова ли избирателна е логиката ти? Със сигурност можеш да си повярваш, че бихме гласували на нормален човек дори малко от доверието, което ти демонстрирам. Или пък можеш да си отвориш очите. Приеми, че съм ти дала шанс да решиш загадката на миналото ти. Може би дори да изкупиш ужасно престъпление. Престъпление, което откраднатото тяло на първата жертва ще носи като маска до края на живота ти.

Локи не каза нищо, загледан в бъркотията, която направи от продуктите за пиршеството, които само преди четвърт час беше планирал да сготви.

— Муси се колкото си искаш — каза Търпение. — Цяла нощ се цупи. Имаш невероятен талант за това, нали? Но на сутринта очакваме да си трезвен, съсредоточен и да работиш неуморно от наше име. По-ентусиазираните ми млади съмишленици си представят, че цветистите им заплахи към теб са ми убегнали. Но сега подозирам, че разбираш колко малко според мен струва Джийн Танен по принцип и колко… избирателна може да бъде защитата ми за него. Безопасността на Джийн изцяло зависи от твоята дисциплинираност и от вдъхновението ти.

Търпение се обърна и бавно тръгна обратно към къщата.

— Боговете да са му на помощ! — извика тя през рамо.

Остави Локи сам на терасата и не си направи труда да затвори вратите след себе си.

Прекъсване (III) Искра

Старият мъж тихо премахна магията, която беше увил около архидама Търпение — най-сложната работа в живота му, и въздъхна с облекчение. Усилията да шпионира и да предава резултатите на сътрудника си в другия край на града, го бяха поставили на ужасно изпитание.

Не може да е истина! Можеше да почувства яростта зад мислите на наемника, която го заливаше в момента. Архидама Прозрение беше могъща, а гневът ѝ го заля като натиска от надигащо се главоболие. НИЩО не съм чула за това! ПОЛУДЕЛИ ли са другите трима?

Моля, успокойте се, архилейди. Имах трудна вечер. Не са луди… но стигнаха твърде далеч. Вече виждаш защо трябваше да ви кажа.

Как са го скрили от мен?

Търпение заяви правото си да изследва двамата каморци след осакатяването на Соколаря. Никога нямаше да знам какво е открила, ако не присъствах лично на разпита на Джийн Танен. Отведохме го в Тал Верар, месеци преди на приятелите на Соколаря да им бъде позволено да си поиграят с тях. Само Търпение, Въздържание и аз знаехме казаното от Танен. Така беше запазена тайната.

Ламор Акантус се е върнал! Въпросът е толкова важен, че дори не мога да започна да го обмислям. Това е въпрос за всички ни! Ще го поставя открито пред Небесната камара!

НЕ! Старецът почувства капките пот, стичащи се по бузите и веждите му. Интензивното им общуване беше далеч отвъд обичайния лек допир на мисловната реч. Търпение и Въздържание имат твърде много подкрепа в Камарата. Провидение ще заеме тяхната страна при всеки спор. И ти, и аз знаем, че отстраняването на Соколаря ти остави твърде малко високопоставени говорители. Последователите ти са предани, но са твърде малко, за да повдигнат въпроса без подготовка.

Ако Ламор Акантус е вселил духа си в друго тяло, дори и в ненадарено тяло, успял е да постигне нещо, което никой преди него не е правил.

Позорно и злополучно!

Да. Още една причина да го изследваме заедно, да проучим подробно процеса. Силата и умът на един човек не са били достатъчни да преодолеят трудностите. Но какво могат да сторят умовете и силите на сто магове? Или на всички, на всичките четиристотин? Ето ТАКА трябва да подходим!

Съгласен съм. Дължа много на Търпение. Мислиш ли, че ще се обърна срещу нея за нещо по-малко от наистина екзистенциален въпрос? Моля ви, послушайте ме, архилейди. Ако повдигнете въпроса в Небесната зала без подготовка, няма да мине добре. Трябва да нападнете от реална позиция на силата. А за да го сторите… смея да твърдя, че трябва да предприемем безпрецедентни мерки.

Със сигурност не можеш да предлагаш…

Никога. Не бива да се пролива кръв, поне не без провокация. Но трябва да приложите сила. Трябва за кратко да… да придобиете контрол над Търпение и някои от поддръжниците ѝ. Те разчитат, че везните са непреодолимо наклонени в тяхна полза. Ако демонстрирате обратното, можете да поставите въпроса в истински възприемчива среда. Само така ще гарантирате честната дискусия, която ситуацията изисква.

Това, което предлагаш, все пак може да се възприеме като преврат.

Само малък. Старецът се усмихна криво и предаде усещането в мислите си. И само за малко. Самото ни бъдеще е заложено на карта. Ако оставим петгодишната игра да се изиграе сама, ако оставим Търпение и поддръжниците ѝ да се разсейват, тогава… тогава, насочвани от мен, ще можете да действате светкавично и решително. В същата нощ, когато това приключи. Ако успеем да арестуваме другите архимагове, ще демонстрираме сила. Ако след това ги освободим невредими, ще покажем добрите си намерения. Тогава и само тогава смятам, че обстоятелствата ще бъдат подходящи, за да се изправим срещу бъркотията, направена от Търпение, и срещу тайните, които е открила.

Нощта на изборите, значи.

Да. Нощта на изборите.

Ако наистина можеш да бъдеш нашите очи, обещавам, че ще намеря способни ръце, които да свършат работата.

Архидама Прозрение изчезна от съзнанието му без сантименталност, както винаги правеше. Облекчен, той разтърка ръцете си, за да успокои тремора.

Беше решено, значи. Напомни си, че така трябваше да бъде за доброто на всички от вида му. Беше живял дълго и с удобства благодарение на гривните. Ако имаше някой, който да понесе напрежението и тежестта на това, което щеше да се случи, със сигурност бе той.

Въздухът в празната стая изведнъж стана твърде леден за кожата му. Студеносъщни реши, че много, страшно много се нуждае от питие.

Интерлюдия Неудобен патрон

— Джовано — попита Локи, — ти ли…

— Аз бях — каза Дженора с гърлен глас. — Опита се… опита се…

— Опита се да разкъса проклетите ѝ дрехи — каза Джийн, прегърнал Дженора. — Беше на земята, преди да дойда.

— Не исках да го нараня, но… беше пиян — каза Дженора. — Ръцете му бяха около врата ми, душеше ме…

Локи внимателно се наведе над Булидаци и изкара ножа на барона от ножницата му. Падналият и кървящ мъж не направи никакъв опит да го спре. Локи и преди беше виждал рани от нож в белите дробове от дуелите в двора на капа Барсави. Това беше почти сигурна смърт, но нямаше да бъде бърза. Булидаци все още беше достатъчно силен, за да им причини реална вреда. Защо тогава не се отбраняваше? Погледът му бе отнесен, а зениците му — неестествено разширени. Кръвта все още изтичаше от раната, нанесена с импровизираното оръжие, но това, изглежда, му носеше изумление, а не смъртна паника.

— Не е просто пиян — каза Локи. — Явно е от това, което си му дала.

— Мамка му — каза Сабета, свличайки се до вратата, — аз съм виновна за всичко.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Джийн.

— Питието на Булидаци — отвърна Кало. — Сложихме нещо в него. За да го държим настрани от… Верена и Лукаца.

— Мамка му! — повтори Сабета, а изражението на лицето ѝ дойде твърде много за Локи.

— Я стига, половината от проклетата трупа са пияни от седмици — рече той. — Близнаците изпиха съдържанието на всяка бутилка или бъчва. Дали опитаха да изнасилят някого? — Локи посочи Булидаци с пръст. — Шибаната вина е негова и на никого другиго!

— Прав е — каза Кало, докосвайки китката на Дженора. — Постъпи като каморка. Постъпи правилно.

— Правилно ли? — Дженора бутна ръката на Кало и сграбчи Джийн. — Пратих се на бесилото. Пролях благородническа кръв.

— Все още не е убийство — каза Галдо.

— Няма значение дали ще живее, или не — каза Дженора. — Ще ме убият заради това. Ще убият колкото могат от нас, но мен — със сигурност.

— Било е очевидна самозащита — изръмжа Джийн. — Ще докараме дузина свидетели. Цялата проклета трупа, ще изрепетираме историята перфектно…

— И ще я убият — каза Сабета. — Права е. Няма да е от значение и сто свидетели да имаме, Джовано. Тя е обикновена чернокожа поданичка, а ние — чуждестранни актьори, в момента сме съучастници в убийството на последния наследник на еспарански благороднически род. Ако ни хванат, ще ни смелят и ще ни разхвърлят по полето.

— Както брат ми отбеляза — каза Галдо, — все още нямаме труп.

— Напротив, имаме — тихо каза Локи. Ръцете му се движеха с решителна стабилност, която изненада и самия него. Махна мръсния пояс на Булидаци и запуши устата на барона с него. Раненият мъж се бореше да си поеме въздух, но все още явно не разбираше какво му се случва.

— Богове, какво правиш? — попита Дженора.

— Каквото е нужно — отговори Локи, невъзмутимо въодушевен, докато най-старите му рефлекси, каморските му инстинкти, не отхвърлиха обърканите му чувства на въздържание и съжаление. — Ако спомене дори и дума на някого, сме обречени.

— О, богове — прошепна Дженора.

— С радост ще го направя — каза Джийн.

— Не — каза Локи. Искаше му се да се яви такава необходимост, Окови не би очаквал от него да прехвърли отговорността. Ръцете му трепереха, докато разкопчаваше тънкия кожен колан на барона, а после го уви около ръцете си. След това мисълта за Джийн, Сабета и братята Санца, увиснали от еспаранска бесилка, премина през съзнанието му и ръцете му станаха непоклатими като храмови камъни. Сложи колана около врата на Булидаци.

— Почакай — каза Сабета. Коленичи пред Булидаци, който изглеждаше трагично нелепо, както осъзна Локи, със забита ножица в гърдите, с уста, запушена от собствения му пояс и слабичък юноша, притиснал трахеята му с колан. — Не можеш да му прекършиш врата.

— Само ме гледай — каза Локи през зъби.

— Един мъж може да бъде намушкан по ред причини — каза Сабета. — Но ако е намушкан и удушен, няма да изглежда като случайност.

С деликатно движение хвана ножицата. Очите ѝ бяха безсърдечни като нощния океан.

— Само го дръж — прошепна тя.

Локи свали колана от ръцете си и хвана Булидаци за мощните рамене. Сабета тласна силно ножицата на Дженора, нагоре и навътре. Булидаци простена и потрепери в ръцете на Локи, но без реална сила. Дори и в момента на смъртта си баронът беше далеч от реалността.

Свлече се, краката му трепереха все по-слабо, докато накрая не останаха неподвижни. Сабета застана отново на колене, въздъхна треперливо и вдигна окървавената си дясна ръка, все едно, че не беше сигурна как да я почисти. Локи отвърза пояса на барона и ѝ го подаде, след което пусна мъртвото тяло на Булидаци на земята. Ако внимаваха, помисли си Локи, можеха да задържат по-голямата част от кръвта в него или поне върху него.

Дженора отпусна глава на ръцете на Джийн.

— Сега можем да го направим да изглежда като всичко — каза Сабета. — Спор, убийство от страст, всичко. Ще го оставим на някое приемливо място и ще изградим история. Само трябва да измислим каква. И… да го направим в следващите няколко…

Някой почука силно на вратата на стаята.

Локи с мъка се удържа. В първия миг почувства, сякаш кожата му искаше да се отдели от тялото. Бързият поглед из стаята показа, че другите също не са овладели особено нервите си.

— Милорд Булидаци? — приглушеният глас принадлежеше на Брего, бодигард и момче за всичко на барона. — Милорд, там ли сте? Всичко наред ли е?

Локи се втренчи във вратата, от която Сабета се беше отместила, за да довърши Булидаци. Кало и Галдо бяха най-близо, но все пак на три-четири крачки. Вратата не беше заключена и ако Брего решеше да я отвори дори и леко, щеше да гледа право към трупа на Булидаци.

Сабета прелетя като стрела и първото нещо, което направи, беше да разкъса туниката си.

Челюстта на Локи още не беше паднала напълно, преди тя да достигне вратата, приземявайки се, лека като призрак, на босите си крака.

— О, Брего — каза тя задъхана, — о, само момент!

Посочи към трупа на Булидаци. Кало и Галдо скочиха да помогнат на Локи и след няколко секунди успяха да натикат тялото на барона под леглото. Джийн частично покри с одеяло алхимичната лампа в стаята, за да затъмни. След миг Кало, Галдо и Локи се опряха на стената точно зад Сабета, извън виждащото се от вратата, освен ако не я отвореха напълно, разбира се.

Сабета разроши косата си с отривисто отмятане на глава, след което открехна вратата, за да открие на Брего красивата гледка на заета млада дама. Едната ѝ ръка прикриваше изкусно минимална част от гърдите ѝ, притискайки туниката към тях.

— О, Брего — каза тя, перфектно имитирайки задъханост, — ах, ти, верен другарю!

— А, мадам Верена, аз… Милорд, той…

— Зает е, Брего — изкиска се тя. — Много е зает и ще бъде в това състояние дълго време. Според мен можеш да почакаш долу. Той е в най-добрите възможни ръце.

Без да му остави време да каже каквото и да било, Сабета с похотливо махване затвори вратата и я заключи отвътре.

След няколко мъчителни секунди Локи чу стъпките на отдалечаващия се по коридора Брего. Сабета отново намъкна туниката си, свлече се по вратата и въздъхна с облекчение.

— Всички ще сме с шибани бели коси преди изгрев-слънце — каза Галдо. С Кало бяха приготвили камите си. Сега тънките оръжия от потъмнена стомана отново бяха прибрани. Въздухът в стаята изведнъж натежа от миризмата на кръв и нервна пот.

— Можем ли вече да се махаме оттук? — попита Дженора.

— Къде искаш да отидеш? — попита я в отговор Джийн.

— В Камор! — прошепна тя. — Богове, зная, че можете да направите… нещо! Знам, че не сте истински актьори.

— Успокой се, Дженора! — Локи се беше втренчил в обувките на Булидаци, стърчащи нелепо изпод леглото. — Не е да не се набиваш на очи. Как мислиш, дали хората няма да забележат, че си се измъкнала часове преди началния час на пиесата? Как ще те крием, докато пътуваме?

— С кораб тогава.

— Ако избягаш — каза Сабета, — ще закопаеш каквато и история да измислим, за да обясним случилото се. И ще оставиш леля си да поеме цялата вина. Ако не успеем да изградим солидна и достоверна история, хората на графинята ще ни хванат за изкупителни жертви.

— Дори и ако успеете да изградите солидна и достоверна история — каза Дженора, — така или иначе, ние сме съсипани. Поели сме отговорност, помните ли? Към ровокопачите, сладкарите, доставчиците на ел, на възглавници. Без пиеса ще сме затънали в толкова дългове, че по-добре веднага да отидем да се предадем в Кулата на плача.

— Ами божиите дела? — попита Кало. — Със сигурност няма да носиш отговорност, ако удари ураган. Или „Старата перла“ се срути.

— Разбира се, че няма — отвърна Дженора. — Но каквито и възможности да имате, не мисля, че се простират толкова далеч.

— Не, не толкова далеч — каза Кало. — Но сцената е направена от дърво.

— Пожар! Добра идея! — каза Галдо. — Ние двамата ще се справим. Влизаме и излизаме като сенки. Не ще отнеме и два часа.

— Дъските на сцената са алхимично вкаменени — каза Дженора. — Няма да се възпламенят просто ей така. Ще са ви необходими няколко каруци дърва, все едно ще поставяте проклета обсада.

— Значи, не можем да унищожим „Перлата“ — каза Сабета.

— Не можем и да избягаме — допълни Джийн. — Ще ни докара всякакви проблеми, а е и малко вероятно който и да е от нас да стигне до дома жив.

— А ако останем и не изиграем пиесата, ще ни оковат за дългове — каза Локи. — Най-малкото за дългове.

— Значи, има само един разумен начин на действие — каза Сабета.

— Да ни пораснат криле? — попита Кало.

— Трябва да се правим, че всичко е нормално. — Сабета броеше нещо на пръсти, докато говореше. — Трябва да изкараме Брего от проклетата сграда, за да имаме поле за действие. Трябва да изиграем пиесата.

— Вие сте луди! — каза Дженора.

— А след като я изиграем, ще известим на света новината за смъртта на Булидаци при обстоятелства, които не инкриминират никого, за когото ни е грижа.

— Какво ще правим с трупа на кучия син? — Галдо ритна най-близката обувка, за да подчертае въпроса си. — Наясно си как ще замирише, ако си го пазим за спомен до утре вечер.

— И ще е страшно грозен — каза Кало. — Всеки идиот ще разбере, че раната не е прясна.

— Ето тук идва огънят — каза Локи. — Можем да го изгорим! Да го сготвим така, че никой да не може да каже дали е умрял преди час, или преди седмица.

— Как ще контролираме процеса? — попита Джийн. — Ако го изгорим до неузнаваемост…

— Нямай грижа! — Локи вдигна ножа, който беше взел от Булидаци, същия, опрян от барона в бузата му. Острието беше обикновено, но ефесът — инкрустиран с черни гранати и изящни фигури от бял емайл. — Това, заедно с другите му джунджурии, ще докаже ясно неговата идентичност.

— Къде ще скрием нещото… Имам предвид него? — попита Дженора.

— Не, имаш предвид нещото — каза Джийн със зловеща усмивка.

— Относно миризмата… Предполагам, че имам помади и малко розов прах, с които да покрием тялото. — Дженора все още беше далеч от спокойствието, но изглежда, решителността ѝ укрепваше. — Това би трябвало да помогне. Поне за ден.

— Добра идея — каза Кало. — А относно къде, предполагам, че би било прекалено лесно просто да го държим под леглото?

— Напълно изключено!

— Може Силванус да седи върху него цялата вечер — каза Локи. — Няма да забележи нищо, преди да е изтрезнял. За съжаление, всички други ще забележат. Да го скрием при дрехите и реквизита.

— Да го скрием като реквизит — каза Сабета. — Имаме пиеса, пълна с трупове. Да го покрием с нещо подходящо, да му сложим маска и за всички ще бъде просто част от пейзажа! Така ще може да е с нас…

— И няма да се притесняваме, че някой ще го открие, докато сме в „Перлата“! — допълни Локи. — Да. Това оставя един последен проблем… Куп джентълмени и придворни очакват да споделят компанията му по време на пиесата.

— Не че искам да наливам масло в огъня — каза Кало, — но това не е последният проблем. Какво ще кажем на останалите от трупата за това?

— Защо ще казваме на останалите от трупата за това? — попита Дженора.

— Не го казвам с огромно удоволствие, но трябва да ги включим — отвърна Сабета. — Те ще са навсякъде, и сред реквизита и костюмите. Ако не осигурим съдействието им, загиваме.

— Как ще ги накараме да ни съдействат? — попита Джийн.

— Ще ги направим съучастници — отвърна Сабета. — Ще се уверим, че осъзнават, че техните глави също са в примката, защото наистина е така.

— Сингуа солус — каза Галдо.

— Именно — Сабета сложи ухо на вратата и се заслуша за момент. — Сингуа солус.

— Какво е това? — попита Дженора.

— Стара каморска традиция за моменти, когато група хора планира нещо глупаво — отговори Локи. — Всъщност имаме доста традиции за това. Ще разбереш.

— Джакомо, Кастелано — каза Сабета, — колко сте пияни?

— Въобще не достатъчно — отвърна Кало.

— Доста дълго се задържахме тук — каза Сабета, — затова двамата слезте долу и съберете всички членове на трупата. Вземеше им пиенето, ако трябва. Сложете ги по леглата. Трябват ни възможно най-трезви и отпочинали, когато им сервираме изненадата.

— Да вземем пиенето на Джасмер и Силванус — въздъхна Галдо. — Добре. А като сме започнали, направо да изтичаме до Картейн и да изучим магьосническото изкуство от…

— Захващайте се — каза Сабета. — Ще надзърна, в случай че Брего все още се спотайва навън.

Мащабът на дълбините, в които бяха потънали, стана още по-очевиден, защото братята Санца не направиха повече саркастични забележки, нито се оплакаха. Сабета открехна вратата, проучи коридора и кимна. После каза:

— Дженора, има ли в документите на трупата нещо, подписано от Булидаци? Нещо, на което е драскал?

— Ами да… Да! — тя посочи кожената папка в далечния ъгъл. — Всички документи за купуване на акции в трупата и няколко инструкции. Той е… беше грамотен. Обичаше да се хвали с това.

— Знам. — Сабета взе папката и я хвърли на леглото до Джийн и Дженора. — Прегледайте документите вместо мен. Нямам много време да се упражнявам, но трябва да успея да наподобя донякъде почерка му. Така или иначе, предполага се, че е пиян. И… изтощен.

— Изглежда, мъртвите могат да говорят — каза Локи, засрамен, че не се беше сетил да фалшифицират бележките на барона.

— Достатъчно, за да се отървем от Брего — каза Сабета. — И за да изменим инструкциите на барона към домакинството, така че да не го очакват дълго след пиесата утре. Сега, Дженора, помадите ти при останалия реквизит ли са?

— Да.

— Да благодарим на боговете за малкото облагодетелстване. Тогава всичко, което трябва да направим, е да го преместим веднъж и да го парфюмираме, и би трябвало да сме в безопасност, докато съберем трупата утре.

Локи кимна. Имаше три врати разстояние между стаята, в която се намираха, и склада с реквизита. При положение че Джийн помагаше, можеха да преместят дори и грамада от мускули като Булидаци за някакви си секунди. Колко жизненоважни секунди обаче! Локи взе дрипаво одеяло от леглото, за да го използва като плащаница.

Джийн, изглежда, следваше мислите му. Прегърна Дженора и прошепна нещо в ухото ѝ.

— Не — каза тя. — Не, няма да бъда третирана като дете заради тази… тази шибана свиня. Нека ви помогна! — Изправи се с помощта на Джийн с треперещи крака и се опита да пооправи скъсаната си туника.

Няколко секунди по-късно предприеха хода си. Дженора водеше, Локи и Джийн влачеха покрития труп, а Сабета им пазеше гърбовете, движейки се леко, с очи на четири. От общата стая се чуваха виковете на пируващите. Джийн с лекота носеше тежкия Булидаци, но Локи се мъчеше и докато Дженора им отвори вратата на склада с реквизита, лицето му беше почервеняло от усилията.

Още една секунда и приключиха. Локи махна одеялото от трупа и го нави, преди да е попило твърде много кръв. Булидаци лежеше със застинало лице и странната вялост на пресните мъртъвци, като напълнен с пясък манекен.

— Един от нас трябва да остане — каза Локи неохотно. — Твърде опасно е да лежи тук без охрана. Някой от нас ще трябва да залости вратата и да прекара тук нощта.

— Виж — каза Джийн, — аз бих могъл, но…

— Разбирам — Локи простена, щом осъзна, че имаше само един кандидат за работата. — Трябва да си с Дженора. Махайте се оттук и двамата.

Джийн стисна рамото му. Дженора, която внимателно избягваше дори да се докосне до трупа на барона, се пресегна през Локи и изрови стар алхимичен глобус от купчина с дрехи. Разтърси го, за да изкара приглушена светлина, и му го подаде. След секунда двамата с Джийн бяха изчезнали.

— Благодаря ти — прошепна Сабета. Симпатията и възхищението в очите ѝ бяха твърде много за Локи. Обърна се и погледна навъсено трупа на Булидаци, но след това разбра, че няма сили да устои на Сабета, която го придърпа и силно го прегърна. За миг допря устните си до неговите.

— Трябва да пиша бележки — каза тя, — но не си се измъкнал. Това е само временно забавяне. Ще имаме и друга възможност. Друга някаква възможност.

Искаше да ѝ отвърне с нещо умно и успокоително, но остроумието му определено го беше напуснало, поради което успя само да ѝ махне вяло, преди тя да затвори тихо вратата. Локи заключи с въздишка.

Не му отне много време да открие запасите от розов прах и помади на Дженора, тъй като повечето костюми и боклуци в стаята бяха сортирани за лесно опаковане. Задави се и кихна, когато поръси няколко облачета приятно ухаеща алхимична пудра върху тялото на барона.

— Доволен ли си от себе си, торба с лайна? — прошепна Локи. Гневът му нарасна и той ритна трупа на Булидаци с ръмжене, което вдигна тънък облак розов прах. — Дори и мъртъв, пак се бъркаш в интимните ми въпроси!

Локи се опря на стената и се свлече бавно, а силата изчезна от краката му заедно с яростта. Само какво място да прекараш нощта! Дузина маски на фантазми го гледаха от стените. Дузина въображаеми мъртви, придворни на един много истински труп.

Локи затвори очи и се опита да прогони картината на смъртните маски от съзнанието си. Дори и сред наситеното розово ухание все още можеше да различи аромата на Сабета по устните, косата и кожата си.

С пъшкане той се подготви за най-лошата нощ на една така наречена почивка, каквато не беше имал от години.

— За какво, в името на всички лайнясали адове, ни изритахте от леглата ни, каморци?

Джасмер Монкрейн изглеждаше доста смачкан в десетия час на следващия ден. Силванус беше само отчасти човек, Донкер тихо се молеше да дойде смъртта, а Берт и Шантал се подпираха един на друг. От всички веселили се през нощта само Алондо изгледаше като цяло непокътнат.

Трупата се беше събрала в най-голямата стая на хана на мадам Глориано. Джентълмените копелета бяха прекарали повече от час в прогонване на безделници, проститутки, паразити и любопитни от кръчмата. Статистите бяха получили стриктни инструкции да се явят направо в „Перлата“. Благодарение на залостената врата и почти празната сграда сигурността им беше гарантирана за следващите няколко минути, поне доколкото беше възможно.

— Нашият лорд патрон направи нещо, което трябва да обсъдим — каза Сабета. Заедно с останалите каморци и Дженора тя беше издигнала нещо като стена между масата в стаята и другите. На масата имаше нещо увито и парфюмирано.

— Какво е направил, наредил е да посипем туниките си с рози? Срамотии божии, как само смърди! — рече Монкрейн.

— Това, което трябва да ви покажем — обади се Дженора с треперещ глас, — е най-важното нещо на света.

— Закълнете се в честта си — каза Локи, — в обещанията си един към друг и в душите си да не крещите и да не викате. Говоря много сериозно. Животът ви виси на косъм.

— Спести си драмата за сцената и за след пладне — прозя се Шантал. — За какво става дума?

Локи преглътна сухия въздух в изведнъж пресъхналата си уста и кимна. Стената от хора пред увития труп се отмести. Джийн и братята Санца разбутаха трупата и заеха нови отбранителни позиции пред вратата. Щом застанаха на местата си, Локи с отривисто движение разкри тялото на барона.

Настана мъртвешка, призрачна тишина, придружена от всепоглъщащия вакуум на ужаса.

Донкер се затътри към далечния ъгъл на стаята, опря се на стената и повърна.

— Какво сте направили? — прошепна Монкрейн. — Богове, богове на майка ми, свършено е с нас. Шибани каморски убийци…

— Беше нещастен случай — каза Дженора, извивайки ръцете си толкова силно, че Локи можеше да чуе как изпукаха пръстите ѝ.

— Нещастен случай? Какво, какво, той… се е намушкал сам в проклетото сърце?

— Беше пиян — каза Сабета. — Опитал се да изнасили Дженора и тя се защитила.

— Защитила си се? — Монкрейн зяпна с отворена уста Дженора, все едно, че се беше появила от нищото. — Малоумна путка, довърши всички ни. Трябваше да му се насладиш, доколкото е възможно, и да го оставиш да се затътри обратно!

Сабета погледна свирепо, Шантал мигаше, все едно, че някой я е шамаросал, а Дженора гневно пристъпи напред. За учудване на всички, юмрукът, който се заби в челюстта на Монкрейн секунда по-късно, беше на Силванус.

— Самозабравяш се! — викна старецът. — Ти самият можеше да убиеш безполезния простак преди седмица, ако имаше нещо освен въздух в ръцете си! Вероломен, шибан паун такъв!

Силванус мина през Джасмер, който държеше челюстта си с ръка и втренчено гледаше възрастния мъж. Събра храчка със слузест гъгнещ звук и изплю розовеещата маса върху гърдите на барона.

— Значи, смъртта ни лежи тук пред нас — каза той. — И какво от това? Приятелството на Силванус Оливиос Андрасус има малко предимства, но това е едно от тях. Ако казваш, че е трябвало да го сториш, Дженора, аз ти вярвам. Ако си убила жалкото лайно, за да запазиш честта си, гордея се с теб.

Дженора прегърна стария мъж. Силванус въздъхна замислено и я потупа по гърба.

— Дженора… — каза Монкрейн. — Аз… съжалявам. Андрасус е прав. Наистина се самозабравих. Боговете знаят, че не аз съм този, които трябва да призовава за сдържаност пред лицето на… провокацията. Но сега трябва да се разпръснем. Имаме най-много два-три часа. Стотици очакват да се появим в „Перлата“ този следобед.

— Не мога да бягам — изпъшка Донкер, като се отърси от мизерното си състояние и избърса уста с туниката си. — Не мога да напусна Еспара! Това е лудост! Аз дори… Нека обясним, нека кажем, че е било нещастен случай, ще ни разберат!

Локи пое дълбок, успокояващ дъх. Именно за Донкер се притесняваше. В неговия случай всичко се свеждаше до това колко обича братовчед си.

— Нищо няма да разберат — изръмжа Берт. — Имат си цяла купчина чужденци, актьори и чернокожи, които да наказват както си искат.

— Донкер, Берт е прав. Няма нужда да ги е грижа дали някой е невинен — каза Локи. — Затова никой няма да бяга или да признава. Имаме план и всички ще се закълнете в него, ако искате да сте свободни и живи след края на деня.

— Не и аз. Аз си тръгвам — каза Джасмер. — Облечен като свещеник, като кон, като шибана графиня, ако трябва. Има изходи от града, които не са охранявани от стража, и освен ако планът ви не включва Вързомаг, ще се пробвам с тях…

— Тогава ще трябва да лъжем за два трупа вместо за един — каза Сабета.

Кало и Галдо бръкнаха в ръкавите на туниките си, като се погрижиха да бъдат възможно най-ясни.

— Вие, кутрета, наистина обичате да давате шибани заповеди! — каза Монкрейн. — Това е лудост и фантазия! Няма да си играем игрички с този труп. Ще бягаме от него, докато все още можем.

— Ти си проклет страхливец, Джасмер — каза Дженора. — Дай им шанс! Кой те измъкна от затвора?

— Боговете! — възкликна Джасмер. — Та те всички са перверзници и явно аз съм последното им забавление.

— Достатъчно! Това вече е сингуа солус — каза Локи. — Означава „една съдба“. Всички ли разбират?

Само Монкрейн гледаше гневно. Шантал, Берт и Силванус кимнаха. Донкер поклати глава, а Алондо каза:

— Аз… Ами, трябва да призная, че не разбирам.

— Работи така — каза Локи. — Всеки от присъстващите тук е съучастник в убийство и измяна. Честито! Няма лесно измъкване. Или ще преминем през това с гордо вдигнати глави, или увисваме на въжето. Заклеваме се в плана ни, говорим едни и същи лъжи и отнасяме истината в гробовете си.

— А ако някой се отметне — каза Силванус бавно и неумолимо, — ако някой си помисли да признае или да изтъргува останалите, за да се измъкне, заклеваме се да отмъстим. Останалите дават обет да стигнат до него, независимо какво ще им коства.

— Милостиви Дванайсет — проплака Донкер, — просто исках да се позабавлявам на сцената, само един път.

— За забавленията се плаща, братовчеде — Алондо го хвана под мишниците и го изправи. — А явно цената стана твърде висока за нас. Нека покажем на боговете, че имаме някакъв кураж, а?

— Как можеш да си толкова спокоен?

— Не съм. Толкова ме е страх, че не мога да пикая в права линия — каза Алондо. — Но ако каморците имат план, това е много повече от това, което аз съм измислил, и ще се придържам към него.

— Планът е прост — каза Сабета. — Ще изисква малко нерви. Първото, което се налага да разберете, е, че все пак трябва да поставим пиесата довечера.

Реакциите им бяха очаквани от Локи: паника, крещене, ругатни и заплахи, и още паника.

— ТРИНАЙСЕТ БОГОВЕ! — извика Кало, заглушавайки врявата. — Има един изход и няма връщане назад. Ако не излезем на сцената, сякаш всичко е наред, не можем да избягаме. В момента сте в нашите ръце, а ние сме единственият ви шанс!

— Ще пикаем добродетели и ще серем щастлив край — каза Галдо. — Вярвайте ни и ще живеете. Чуйте отново Лукаца.

Локи вече говореше бързо, сбито, ожесточено и свирепо, като не обръщаше внимание на никакви въпроси и оплаквания. Изложи всяка подробност от плана точно както го бяха съставили предишната вечер, с някои промени, за които се беше сетил по време на нощното си бдение. След като приключи, всички освен Силванус изглеждаха с пет години по-стари.

— Това е дори по-зле от преди! — каза Донкер.

— За жалост, сега разбираш, че си незаменим — каза Локи. — Може и да си подписал договор да бъдеш убит на сцената, но ще умреш съвсем истински, ако не следваш плана.

— Какво… Какво, по дяволите, ще правим с тялото? — попита Шантал.

— Ще го изгорим — отвърна Сабета. — Ще го направим да изглежда като нещастен случай. Имаме план за след представлението. Ще го опърлим точно толкова, че да скрием истинската причина за смъртта, но не достатъчно, та да не могат да го разпознаят.

— А парите? — попита Джасмер със сух и напрегнат глас. — Няма да получим второ представление с мъртъв патрон. Дори и ако бъдем освободени от плащане на вредни на всички търговци, пак сме вътре. Надълбоко при това.

— Това е последната добра новина — отговори Локи. — Имаме копия от подписа на барона, както и неговия пръстен с печат. Събираме всички пари от първото представление, след което се връщаме тук. Ти, Джасмер, ще подпишеш фалшива бележка от барона за всичко, което дължи, все едно, че си го е взел първи, както му се полага. Верена ще фалшифицира подписа му. След това той умира в пожар, парите тихо отиват в джобовете ни, а ние се правим, че нямаме никаква представа какво е правил Булидаци, преди да умре.

— Ние събираме парите? — попита Монкрейн.

— Разбира се — каза Локи. — Решихме, че Дженора може да се погрижи за…

— Не можем да съберем парите — каза Монкрейн. — Това беше едно от нещата, за които с Булидаци спорихме снощи, преди да се напие толкова, че да не може да мисли! Някой друг изпълнява заповедите му и управлява всички финанси!

— Какво? — възкликнаха Локи и Сабета едновременно.

— Точно каквото казах, шибани всезнайковци. Булидаци може и да се е запътил към ковчега, но вече е наел някого, който да събере парите му. Никой от нас няма да може да се докопа и до една медна монета.

1.

— Добре дошъл си като скорпион в ясла — каза Вордрата, който посрещна Локи с блясък в очите и стена от добре облечени здравеняци зад гърба си. Вече беше традиция Локи да бъде спиран, преди да премине и половината от преддверието на „Знакът на Черен ирис“.

— Трябва да я видя — запъхтяно каза Локи. Бягството му през града не беше нито изискано, нито ловко. Беше откраднал кон, за да го осъществи, и най-вероятно докато разговаряха, сините плащове вече претърсваха Вел Верда.

— Защо, ти си последният човек в Картейн, който да бъде допуснат до нея! — Самодоволната усмивка на Вордрата раздели лицето му като рана от меч. — Заповедите ѝ бяха ясни и категорични.

— Виж, знам, че последната ни среща беше…

— Неприятна. — Вордрата даде знак. Преди Локи да успее да се обърне, за да избяга, стражите на Черен ирис вече го бяха приклещили.

— Спомнете си, мастер Вордрата, че вие признахте намеренията си да заповядате да ни пребият и хвърлят на улицата — каза Локи. — Затова, ако вариантите ни за обсъждане са били сведени до минимум, вината си е изцяло ваша!

— Господарката на къщата изобщо не желае да ви вижда — Вордрата се наклони към него, а дъхът му лъхаше на старо разлято вино. — И макар да ми е заповядано да не ви причинявам вреда, бих казал, че не нося отговорност за нищо, което може да ви сполети от момента, когато напуснете юрисдикцията ми, докато не се стоварите върху паважа.

Охраната на Вордрата блъсна Локи навън и го засили с впечатляваща парабола, която завърши с разтърсваща костите среща с калдъръма. Чувствата му горчиво лъкатушеха, докато преценяваше следващия си ход; гордостта и желанието се изправиха срещу благоразумието и уличните рефлекси, а последните победиха едва когато той осъзна колко опасно близо се намира до уличния трафик от карети и колко свидетели щяха да видят как го премазват. Стенейки, Локи пропълзя обратно на тротоара.

Откраднатият му кон го нямаше, а момчетата от конюшнята на „Знакът на Черен ирис“ го гледаха злобно и многозначително. Очакваше го дълга и болезнена разходка до квартал, в който някой кочияш би благоволил да го качи.

2.

— Е, това е цялата проклета каша — каза Локи, докато си играеше с чаша, в която допреди малко имаше умопомрачително количество бренди. — Намерих си карета, върнах се веднага и ето ни сега тук.

Беше след полунощ. След като се прибра, Локи се уедини с Джийн в стаята им и с помощта на големи блюда с храна и бутилка от най-скъпия дестилиран алкохол на Джостен му разказа цялата история.

— Наистина ли е нужно да ти казвам, че кучката те е излъгала? — попита Джийн.

— Знам, че лъжеше — отвърна Локи. — Някъде в историята трябва да има лъжи. Притесняват ме частите, които може и да са истина.

— Защо не приемеш, че ВСИЧКО е било лъжа? — Джийн разтри бързо слепоочията си в опит да махне тъпата болка, която все още идваше от гипсирания му нос. — Шибани глупости от начало до край! Богове, нали ние с теб причиняваме това на другите? Омайваме ги толкова, че да не могат да различат истината от безсмислиците.

— Знае името ми. Истинското ми име. Това, което…

— Да — каза Джийн. — И аз знам кой ѝ го е казал.

— Но аз съм го…

— Точно така! — Отвращението гореше като жлъчка в гърлото на Джийн и той потупа гърдите си с две ръце. — Казаха, че са ме отворили като книга в Тал Верар и са взели всичко, което са искали. Затова сигурно аз съм им казал името. Мисли! Остатъкът от историята на Търпение най-вероятно е изграден около това. Остава въпросът с третото име. Това, за което Търпение твърди, че е по-дълбоко дори и от онова, което аз знам. Дали въобще е там?

Локи разтри потъмнелите си очи.

— Не… не знам. То въобще не е име. Просто чувство може би.

— Както и очаквах — каза Джийн. — Наистина ли си спомняш да си имал това чувство преди тази вечер? Изглежда ми като блъф. В главата ми има всякакви странни и непознати чувства, при всички е така. Не ти е дала и частица веществено доказателство! Всичко, което е направила, е да посади съмнение в ума ти, което да те гложди вечно, ако му го позволиш.

— Ако му го позволя… — Локи остави чашата си настрана. — През целия си живот съм се питал откъде, по дяволите, съм се пръкнал. Сега имам на разположение възможности като стрела в корема, но нямам абсолютно никакво време да се суетя относно тях.

— Възможности — въздъхна Джийн. — Ако трябва да съм честен, дори и ако бяха истинските отговори, наистина ли би предпочел именно тях? Знам, че за мен е лесно да го кажа… знаейки кога и къде съм роден…

— Знам откъде съм — каза Локи. — От Камор. От Камор! Дори и всичко, което каза, да е било истина, само това наистина ме интересува. Това и Сабета. — Локи се изправи със застинало мрачно лице. — Да разгромя Сабета в тези идиотски избори. Сега…

На вратата се почука силно и настойчиво.

3.

Локи наблюдаваше как Джийн отключва вратата с присъщата си предпазливост. Беше Никорос, небръснат, с очи като пържени яйца и коса, все едно попаднала в спиците на каруцарско колело. В треперещата си ръка държеше парче пергамент.

— Току-що пристигна — промълви. — Само за очите на мастер Лазари от куриер на Черен ирис в ох, ох…

Възклицанието беше причинено от факта, че Локи се изстреля и сграбчи писмото. Отвори го веднага и забеляза познатия почерк на Сабета:

— Ах, мамка му на всичко! — промълви Локи, смачка пергамента и го пъхна в джоба на жакета си. — Мътните го взели! — Свлече се на стола, свъсил вежди, и позволи на погледа си да се рее отнесено по стената. Стаята потъна в страшно неловка тишина, докато Джийн не прочисти гърлото си.

— Аха, Никорос… Изглеждаш, все едно са те пребили дяволи — каза той. — Какво става?

— Работа, сър, работа. Толкова много. И аз… аз… извинете ме, карам без… субстанцията, за която говорихме.

— Спираш да поглъщаш проклетия прах! — Джийн потупа Никорос по рамото — жест, който накара дребния човек да се разтресе като желе. — Браво! Сам се вкарваше в гроба, нали знаеш.

— Чувството в главата ми някак си ме кара да желая да бях успял — отвърна Никорос.

Любопитството на Локи го върна в настоящето и той започна да изучава Никорос. Картейнецът със сигурност беше в абстиненция, не използваше черната алхимия. Локи беше виждал стотици такива случаи. Страданието щеше с дни да подхвърля Никорос както котка си играе с мишка. Може би щеше да е разумно да намали задълженията на горкия човек… Или направо да го окове за стената.

„Адове — помисли си Локи, — ако изляза още малко от кожата си, може да се наложи и мен да оковат до него.“

— Себастиан — каза Джийн, — ако писмото съдържа каквото си мисля… Това, как да го кажа, край ли е? Или просто прекъсване?

— Нож в корема е — отвърна Локи. — Но предполагам… Е, предполагам, че по-скоро мога да го разглеждам като прекъсване.

— Добре — каза Джийн. — Добре!

— Сигурно е така — промълви Локи. След това в гърдите му се надигна познатата горещина на нетърпението. — Да, сигурно наистина е така! Богове, имам нужда от шум и пакости! Имам нужда от врява и глупости, докато не мога вече да гледам! Никорос! Какво си правил цяла нощ?

— Ами… Тъкмо се върнах от огледа на голямата каша — каза Никорос. — Голяма е и става все по-зле. Не само за нас, имам предвид. За целия град.

— Губя способността си да различавам кашите тук — каза Локи.

— О! Имам предвид Северните порти, господа, и Прашния двор. Всички бежанци от север.

— О, богове, проклетата война! — каза Локи. — Почти я бях забравил. Какъв тип бежанци?

— На този етап най-вече от онези с парите. Които са напуснали, преди войната да ги застигне. И техните пазачи, слуги и прочее. Пълнят странноприемниците, докато не им разрешат да се заселят.

— Бежанци с пари, казваш — прекъсна го Джийн. — В търсене на нови домове. Тоест потенциални гласоподаватели, нуждаещи се от неотложна помощ.

— Адове, да! — провикна се Локи. — Коне, Никорос! Три коня, веднага! Да ни следват писар и адвокат. Ще намерим всеки, който може да си плати за политически права, след което ще им осигурим постоянно настаняване в районите, в които се нуждаем от най-много гласове!

— А те ще подкрепят Дълбоки корени до живот — каза Джийн с усмивка. — Или поне през следващите две седмици, а това е единственото, от което се нуждаем.

— Аз… Ами аз ще дойда, господа, просто… — Никорос преглътна и взе да кърши ръце. — Трябват ми само няколко минути усамотение, ако позволите. Аз… Ами ще се срещнем долу.

4.

Нощта бе хладна. Яздеха през белезникавите струйки мъгла, обвиващи калдъръма като неспокойни духове, покрай балконите, на които вяло се вееха черни или зелени знамена, и през тържествената тишина, докато не стигнаха до Прашния площад. Там откриха кашата, която Никорос им беше обещал.

Сините плащове бяха излезли в цялата си сила и Локи веднага забеляза колко са изнервени и колко необичайни за тях са истинските изненади. Каруците бяха наредени без каквато и да е организация, а конете пръхтяха и махаха с опашки, докато водачите им се пазаряха с работещите в конюшните. Лампите на всички странноприемници и кръчми около двора светеха, а навсякъде в развълнуваната тълпа можеше да се чуят разговори и спорове.

— И къде, по адовете, трябва да отидем тогава? — провикна се кочияш в дълго палто към уморен коняр. Теринският му беше приличен, но с очевиден акцент. — Всички кръчми са пълни, а сега ми казваш, че проклетата къща на Джостен е затворена за…

— Извинете, добри ми човече — каза Локи, като спря коня си до каращите се. — Ако има благородници, които искат да се настанят, мога да предложа незабавна помощ.

— Наистина? И кой, по дяволите, си ти?

— Казвам се Лазари. Доктор Себастиан Лазари. — Локи се ухили и превключи на отличния си вадрански. — Господарите или господарките ви получават много съчувствие за обстоятелствата, причинили тяхното преместване, но те скоро ще открият, че не им липсват приятели в Картейн.

— О, слава на дълбоките и плитките води! — отговори кочияшът на същия език. — Служа на благородната Ирина Варош от Стовак. На път сме от пет дни, откакто…

— Тук сте у дома си — каза Локи. — При Джостен е вашето място. „Всичко при Джостен“. Ще уредя покои, не обръщайте внимание на това, което са ви казали. Никорос, моят човек, ще се оправи с подробностите.

Никорос, който се мъчеше да укроти плашливия си кон, се приближи, след като Локи щракна с пръсти.

— Аз… Не съм напълно сигурен, че мога да ги настаня — прошепна той.

— Използвай покоите, които държа празни от съображения за сигурност — отвърна Локи. — След няколко дни ще им намерим нови места. Напъни си мозъка и се сети за всеки в партията, който разполага с празни стаи. Адове, едно имение във Вел Верда веднага ми изниква в съзнанието. Може проклетото място да донесе радост на някого.

Джийн вече използваше приятелския си вадрански с другите пазачи, пешаци и любопитни, и добре облечени непознати с прах от път по плащовете. Може би около двайсет минути двамата с Локи действаха любезно, насочвайки далечните братовчеди на благородниците и избрани търговци към Никорос, а оттам — към Джостен и цвета на партията на Дълбоки корени.

От южния край на Прашния двор се долови полъх на свеж въздух. Тежки копита изтропаха по камъните и две дузини мъже и жени в черни ливреи навлязоха на площада, водени от Вордрата и няколко от престъпниците, които Локи беше виждал да се навъртат покрай „Знакът на Черен ирис“.

— Това е болка в най-скъпите части — промълви Локи на Никорос. — Надявах се, че ще имам малко повече време за създаване на нови приятелства. Кой каза на тия тъпаци да се вдигнат от леглата?

— О… Сигурен съм, че е било просто въпрос на време — прокашля се Никорос.

— Може би си прав — Локи изпука кокалчетата си — Е, сега ще ухажваме наистина. Ето ги поне писарят и адвокатът, които пожелах. Ти язди като луд, иди при Джостен и му помогни да натъпче приятелите ни от Севера като книги в библиотека.

5.

Деветият час на деня беше минал, когато заядливото чувство за дълг на Джийн го върна към света на будните. Чувстваше се като тесто, печено само толкова, че да е подобие на хляб. Равнодушно направи сутрешния си тоалет, включващ единствено сресване и намазване на косата, преди да облече новия ансамбъл на сестрите Морена. Щом очилата бяха на място, а гипсът на носа му — наместен, той използва малкото огледало, за да потвърди, че изгарящата нужда от кафе беше очевидна. Уви. Предишната вечер свършиха добра работа, наградата за което беше още работа днес.

Джийн отвори вратата към главния апартамент и откри изглеждащия дори по-занемарен от него Локи, надвесен над бюрото за писане.

— Щях да те попитам дали си се наспал — каза Джийн, — но се научих да разпознавам глупавите въпроси, преди да съм ги задал.

Локи беше потънал в дебрите на лични и партийни дела: купчини документи с почерка на Никорос, малки лавини от бележки и квитанции, изливащи се от кожени папки, няколко чинии с полуизядени и вече изсъхнали бисквити и колекция от изгорели фитили и мъждукащи фосфоресциращи алхимични глобуси. Смачкани листове пергамент скриваха пода. Локи погледна Джийн като някакво подземно същество, чиито размишления върху скрити богатства са били нарушени от смъртен натрапник.

— Не ми се спи особено — измънка Локи. — Ако искаш, можеш да ми вземеш съня.

— Де да ставаха така нещата — каза Джийн, докато отиваше да вдигне една от завесите. — Богове, така си спуснал тия неща, че могат да спрат прииждаща вода, да не говорим за есенно утро.

— Моля те, не пипай това! — Локи разтърси перото си и Джийн забеляза, че то е доста по-късо, отколкото когато отиде да си легне. — Отвориш ли прозореца, ще избухна в пламъци.

— Какво те безпокои толкова? — Джийн остави завесите на мира и седна на стола. — Има ли нещо общо с новите ни приятели от снощи?

— Не. — Локи все пак го удостои с доволна усмивка. — Общата бройка, между другото, е седемдесет и двама възрастни с право на глас. Наредил съм на адвокатите да обсъдят условията с тях. Просто и лесно. Ще ги заведем до съответните служби на групи, ще подсладим таксите с малко допълнително пари и след това ще ги регистрираме. До залез-слънце ще имаме седемдесет и двама легални гласоподаватели, след което ще решим в кои райони да ги заселим.

— Колко нови лица си осигуриха от Черен ирис?

— Половината от нашите — няколко нови зъба украсиха усмивката на Локи. — Оставих комитет по посрещането в Прашния двор, за да поддържа огъня, и изпратих малка експедиция, за да наглежда пътя. Противниците ни също ще вземат няколко, разбира се, но мисля, че спокойно можем да кажем, че мнозинството от гласове от бивши вадрански граждани ще бъде за Дълбоки корени.

— Великолепно — каза Джийн. — Е, коя е дейността, отговорна за изхабяването на това перо?

— О, тя е, знаеш! — Локи посочи към купчината пергамент на земята — Писмо е. Моето писмо. До… нея. Отговорът ми. Все още трябва да се изгладят няколко сантименталности и подробности. Предполагам, че под „някои“ трябва да се разбира „всички“. Виж, може ли да те помоля да извършиш една дипломатическа мисия в „Знакът на Черен ирис“, когато е готово?

— О, абсолютно — каза Джийн, — защото наистина се надявах колкото се може по-скоро да се сбия отново с момчетата и момичетата на Сабета, благодаря ти.

— Няма да те наранят — каза Локи. — Нито пък ще те накарат ти да ги нараниш. Аз съм този, на когото има зъб Вордрата.

— Разбира се, че ще отнеса символа на манията ти на вражеската територия вместо теб — каза Джийн. — Но при едно условие. Легни си в леглото и го използвай по предназначение, и то веднага.

— Но…

— Торбичките под очите ти са като кроасани — каза Джийн с чувство, че се е изразил твърде мило. — В името на Уродливия страж, ти изглеждаш като Никорос. Все едно, че по̀ ти приляга да си сврян в някой канал и да хващаш и ядеш сурови малки животни. Нужна ти е почивка.

— Но писмото…

— Аз самият имам нагласа за сън, готова да се погрижи за въпроса. — Джийн сви пръстите на дясната си ръка в юмрук и се закани на Локи. — Освен това какво би направила една кратка дрямка за прочистване на главата, ако не да подобри епистоларното ти начинание?

— Ей — каза Локи, чешейки разсеяно наболата си брада с перото, — това звучеше подозрително като мъдрост, проклети да са очите ти. Трябва ли винаги да се перчиш с това, че си по-мъдър от мен?

— Не се изискват особено съзнателни усилия — Джийн посочи към стаята на Локи с престорена родителска строгост, но Локи вече се беше запътил с препъвания и прозевки натам. След секунди беше захъркал.

Джийн погледна останките от опитите на Локи в съчиняването на писмо, чудейки се какво е съдържанието на смачканите листове. Бръкна в левия джоб на палтото си и прокара пръст по кичура коса, скрит в него. След секунда размисъл събра хвърлените пергаменти, натрупа ги в малката камина на апартамента и ги запали с клечка алхимичен кибрит, която взе от богато украсена кутия на камината. Локи продължи да хърка.

Джийн се измъкна тихо и заключи вратата зад себе си.

Странноприемницата на Джостен беше прилично препълнена. Добре облечените нови лица се виждаха навсякъде из общата стая, а вадранският се чуваше наравно с теринския. Усърдният Джостен, жизнерадостен като генерал на неокървавени войници, четеше лекция на шестима от персонала. Плесна с ръце и ги разпрати по задачи точно преди Джийн да се присъедини към него.

— Мастер Калас — каза Джостен, — моят доставчик на странна клиентела! Изглеждате като човек в търсене на закуска.

— Имам само две желания — каза Джийн. — Първото е за силно кафе, а второто — за още по-силно кафе.

— Вижте моя джаск — Джостен посочи към богато украсен меден чайник с дълга дръжка върху светещ алхимичен камък зад плота на бара. — Всъщност джаска на баща ми. Тайната на окантското огнище. Вие, нещастни копелета, все още подгрявахте кафето си в легени, когато ви дойдохме на помощ.

Кафето, което Джостен преля от джаска, имаше пяна с цвят на канела. Джийн се почувства по-малко цивилизован заради начина, по който го погълна, но умът му се нуждаеше от пробуждане, а смесицата от аромат на смокиня и цикория се плисна в гърлото му като приятен горещ поток. Щом Джийн стигна дъното на малката чаша, стаята вече изглеждаше по-светла.

— Разгаря огньовете, нали? — попита Джостен, докато умело напълни отново чашата на Джийн. — От дни наливам Никорос с него, горкото копеле. Той… Той изгуби личната си опора.

— Знам — каза Джийн. — Нищо не може да се направи.

Джостен учтиво отказа да го пусне по работа само на едно кафе. Няколко минути по-късно Джийн се качваше по стълбите към стаите на Дълбоки корени, помъкнал купа с прясна аншоа, маслини, сушени домати, твърдо кафяво сирене и филийки хляб, пържени в олио и лук.

Никорос се беше проснал в стол с облегалки, обграден от документи и празни чаши, подобно на бъркотията, в която се беше заринал Локи. Брадата му изглеждаше подходяща за шкурене на морски жълъди от корпуса на кораб, а щом Джийн се приближи, клепачите му се вдигнаха, разкривайки кървясали очи.

— И насън подписвам бележки и сортирам документи — промълви Никорос. — След това се събуждам и подписвам истински бележки и сортирам истински документи. Мисля, че гробът ми ще бъде отбелязан с бюро за писане: „Тук почива Никорос Виа Лупа, без жена и наследник, но богове, как само подреждаше по азбучен ред!“

— Претоварихме те — каза Джийн. — И все още свикваш без онези лайна, които смъркаше! Трудното старо време. С мастер Лазари проявихме безразсъдство. Ето, хапни малко закуски.

Никорос първо се поколеба, но интересът му бързо нарасна и скоро с Джийн се надпреварваха кой първи ще довърши съдържанието на купата.

— Ти си движещата сила зад всичко — каза Джийн. — Не някакви си Декси или Епиталуси, не те държат нещата да не се разпаднат. Нито дори Лазари или аз. Ти беше човекът, ти си човекът и ти ще бъдеш човекът много след като приключи всичко.

— Много след като това бедствие ни отмине — каза Никорос, — и боговете да са ни на помощ да имаме поне едно място в Консейла след пет години.

— Виж какво — каза Джийн, — загазили сме здраво, така си е. Не можеш да видиш накъде отива битката, защото си в калта и бъркотията заедно с другите окаяни копелета, но посока наистина има. Трябва да приемеш уверенията ми, че виждам малко по-далеч от теб.

— Черен ирис… — каза Никорос, отвърнал поглед от Джийн. — Този път те, те… Те имат предимства. Поне на мен ми изглежда така.

— Имат някакви — Джийн кимна. — А ние — други. Пък и в последната игра с новодошлите северняци се представихме доста добре, нали? Шест дузини нови гласоподаватели, които да разпределим, както ни е удобно. Черен ирис могат да ни играят каквито си искат номера, но в крайна сметка всичко се свежда до имената на бюлетините.

— Не ви върша добра работа — каза Никорос почти без звук.

— Глупости — Джийн повиши глас и внимателно стисна приятелски рамото на Никорос. — Мислиш ли, че ако не отговаряше на очакванията ни, нямаше да те държим някъде настрана?

— Е, благодаря ти, мастер Калас — Никорос се усмихна, но беше вяла формалност.

— Богове, явно тази седмица съм изповедник на разбитите и уморени сърца — въздъхна Джийн. — Мисля, че няколко допълнителни часа сън ще ти дойдат добре. Но от тези, които не прекарваш свлечен на стола. Отивай в покоите си и да не съм те видял, докато…

По стълбите изтрополи жена с къса къдрава черна коса. Облечена с палто и пелерина за път и носеща куриерска раничка и кания с нож.

— Господа — каза жената, — съжалявам, че нахълтвам така, но не знаех къде другаде да отида.

— Това е Ава Алейн — съобщи Никорос, докато ставаше. — „Ава“ като „склонна към авантюри“. Тя е една от разрешаващите нашите спорове. Ава, сигурен съм, че знаеш кой е мастер Калас.

Джийн и Алейн си размениха възможно най-кратките поздрави, след което тя продължи.

— Мастер Виа Лупа ни изпрати по работа час преди съмване. Бяхме петима, на коне, на север от Прашния двор. Трябваше да следим за струпване на вадрани по пътя. Да се представим, да отправим предложенията си и да ги насочим към Дълбоки корени, преди още да са влезли в града. — Тя свали кожените си ръкавици и ги удари в крака си. — Планирахме да сме навън до ранния следобед, но малко след изгрев-слънце ни връхлетяха сини плащове, и то много, за които си личеше, че не са жалили конете си. Казаха, че е дошла спешна наредба от Комисията за обществен ред. Никой картейнски гражданин да не се допуска на сто метра северно от пътя поради „променливи условия“. Казаха, че можем да се върнем обратно в града или ескортирани, или арестувани. И така, ето ме тук отново.

— Сигурна ли си, че бяха истински стражи? — попита Джийн.

— Без съмнение — отвърна Алейн. — Носеха документите от Комисията, а и познавам няколко от тях.

— Добре си направила — каза Джийн. — Ако се беше опитала да спориш, най-вероятно сега щеше да се връщаш в града под стража. Закусете с приятелите си и оставете нещата на нас. — Джийн наблюдаваше жената, докато си тръгна, след което се обърна към Никорос. — Комисията за обществен ред?

— Тричленка на Консейла. Избирани с мнозинство от по-голямата институция. Нещо като комитет за управление на полицията.

— Мамка му. Предполагам, че би било глупаво да питам към коя партия е Комисията?

— Така е — съгласи се Никорос. — Съжалявам, сър.

— Просто ще трябва да продължим дипломатическите си усилия в рамките на града — каза Джийн. — Няма драма. Ще изпратя Алейн и екипа ѝ да се присъединят към другите, след като се нахранят. Колкото до теб — в леглото! Не казвай нито дума, просто отивай в покоите си и си лягай или ще те хвърля от тази тераса. И двамата с мастер Лазари се нуждаете от това. През следващите няколко часа аз ще свиря мелодията на този танц.

След като Никорос с благодарност запълзя към почивката си, Джийн прегледа оставените от него документи, отчитайки и развитието, и познатите проблеми. Написа няколко заповеди, предаде ги на куриерите, прие рутинни запитвания и изпи няколко различни вида прясно сварено кафе, докато бледите пръсти на есенното слънце шареха из стаята.

Малко след обед вратите се отвориха с трясък. Проклето суеверие Декса и Първосин Епиталус преминаха през тълпата и се качиха по стълбите, следвани от необичайно голяма група съмишленици. Джийн остави настрани кафето и документите и стана да ги посрещне.

— Ти! — просъска Декса, докато изкачваше последното стъпало, крачейки бързо към Джийн. — Ти и Лазари ни поставихте в позиция на огромно и непоносимо неудобство!

Джийн изпъна рамене, пое дълбоко въздух и разпери ръце обезоръжаващо.

— Виждам, че е станало недоразумение — каза той. — Е, аз съм тук, за да информирам и съчувствам. Всеки, който не е член на Консейла, може да си тръгва.

Някои от придружителите изглеждаха несигурни, но Джийн се усмихна, направи крачка напред и ги изрита, все едно се разправяше с деца. В момента, в който двамата съветници останаха насаме с него на частния балкон, усмивката на Джийн изчезна.

— Никога повече не се обръщайте към мен по този начин — каза той с тих и равен глас, но в него вече не се долавяше и частица учтивост.

— Напротив — отвърна Декса. — Възнамерявам да ти сваля кожата с помощта на вербална сярна киселина. Сега…

— Проклето суеверие Декса — каза Джийн, пристъпвайки така, че да се извиси над нея без капка финес, — ще промените тона. Няма да правите сцени. Няма да обърквате и деморализирате членовете на партията на долния етаж. Няма да удостоявате опонентите ни с удоволствието да чуят за безредие или разногласия тук!

Беше се втренчила в него, но след това, било защото прие неговите доводи или заради магьосническия условен рефлекс, а може би заради малко и от двете, овладя гнева си и кимна неохотно.

— Сега — каза Джийн — ще изслушам всичко, дори и най-злобния укор, стига да е изказан тихо и да успеем да запазим добрите си чувства за пред хората.

— Съжалявам — каза тя. — Напълно си прав. Но двамата с Лазари натоварихте достойнството ни на баржа и я потопихте в езерото с вашето събиране на клошари!

— Богати бездомници с добри връзки — каза Джийн. — Всички те ще са ни благодарни за подслона и ще се отблагодарят с гласуване.

— Там е проблемът! — прекъсна го Първосин Епиталус. — Няма да го направят. Покажи му, Декса.

— Преди около час ни извикаха на спешна среща на Консейла — каза Декса, извади няколко сгънати листа от жакета си и ги подаде на Джийн. — Черен ирис го свикаха и едвам успяха да спазят закона и да ни призоват навреме. Прокараха извънредна директива с обикновено мнозинство.

— „Предвид непредвидени обстоятелства — изрече на глас Джийн, докато четеше гъсто написаните правни разпоредби, — и притока на отчаяни и разнообразни бежанци… стъпки, необходими за запазване на светостта на изборния процес в Картейн… спешно и незабавно се забранява на всички бежанци да получават право на глас… за период от три години!“ О, само какви пълни с магарешки лайна торби!

— Именно — каза Декса. — Сега продължи с дребния шрифт.

— „Всички упълномощени стражи… — Джийн четеше, като прескачаше несъщественото и хвалбите — … затова настоящата заповед влиза в сила по обед на…“ Днес по обед! В сила е от няколко шибани минути.

— Да — каза Епиталус. — Изглежда, не е било толкова спешно и незабавно, та да не успеят да регистрират всички свои вадрански новопристигнали.

— Адове — каза Джийн, — изпратих само половин дузина от нашите. Мислех, че имаме цял ден. Колко гласоподаватели си купиха?

— Източниците ни казват четирийсет — каза Декса. — Цялото ви среднощно галопиране ни спечели шест гласа срещу четирийсет, а разполагаме с шейсетина от северните ни братовчеди, за да ги приберем като ненужни дрехи! Как предлагаш да се отървем от тях?

— Не предлагам.

— Но това е просто…

— Обещахме да им помогнем и да ги приютим в името на партия Дълбоки корени — каза Джийн. — Знаете ли какво ще стане, ако не изпълните подобно обещание? Колко доверие мислите, че ще ни гласуват гражданите на Картейн, ако ни видят как изритваме почитаемите си гости на студа пред очите на целия град?

— Вземам си бележка — въздъхна Декса.

— Ако не можем да ги използваме като гласоподаватели — каза Джийн, — все още можем да вземем парите им в замяна на нашата помощ. И можем да ги използваме, за да си спечелим симпатии. Ще разпространим малко преувеличени слухове как тези хора са били изгонени от домовете си. Избити семейства, изгорени домове, заграбени богатства и така нататък. С Лазари ни бива да сътворяваме истории.

— О, да, абсолютно! — каза Декса и в гласа ѝ вече не се долавяше никакво желание за разправия. — Обзалагам се, че вие в крайна сметка знаете най-добре.

Джийн се намръщи. Внезапната умора трябваше да е вследствие на някакво търкане между условния рефлекс на Декса и естествените ѝ нагласи. Беше време да върне нея и Епиталус в правия път.

— Нямаше да ни наемете, ако не искахте най-добрите в този необичаен бизнес — каза Джийн. — Сега, ако нямате други планове към настоящия момент, бих се възползвал от съветите ви относно ситуацията в града…

Всъщност Джийн не се нуждаеше от нищо подобно, но след няколко минути сладки измислици откри реални въпроси, върху които да ги остави да побърборят, а малко по-късно нареди да донесат кафе, бренди и тютюн, които бяха в изобилие през останалата част от следобеда. Съвсем скоро всички пукнатини във фасадата им бяха запълнени, а Джийн откри, че отново упражнява алкохолно жонгльорство, като гледа умът му да се замъгли.

Локи се появи около третия следобеден час и изглеждаше значително по-далеч от смъртта. Носеше току-що обточено със зелена лента черно палто и с обичайната си липса на стеснителност дъвчеше купчина бисквити и месо, които леко крепеше върху чаша кафе.

— Здравейте, приятели Корени — каза той с пълна уста. — До слуха ми стигнаха най-проклетите новини.

Джийн му подаде документите от Декса и обясни ситуацията колкото се може по-накратко. Локи ядеше ловко и ненаситно, така че тъкмо потапяше последната си бисквита в кафето, когато Джийн приключи с доклада, правейки тайни жестове. Двамата бяха ядосани. Използвах аргументи и пиене. Повече — от последното.

— Уви — каза Локи, — схемата, която подготвихме, беше грандиозна, но можем само да оставим цветя на гроба ѝ и да продължим нататък. През последните дни приятелите ни от Черен ирис, изглежда, са или по-умни от нас, или имат повече късмет. Е, оставете на мен. Трябва да отвърна.

Изпи кафето си на една голяма глътка, след което посочи на Джийн и двамата съветници да се приближат към него.

— Декса — каза тихо той, — Епиталус, двамата би трябвало да познавате останалите съветници добре. За кого от съветниците на Черен ирис бихте казали, че има най-… наемническа нагласа? С най-малко политическа или идеологическа вярност в сравнение с перата в собственото си гнездо?

— Най-подходящият и склонен към подкуп? — попита Епиталус.

— Да речем, най-отвореният към тайно убеждаване — отвърна Локи — с финансови или други средства.

— Със сигурност трябва да е такова убеждаване, че да напълни цял трезор — каза Декса. — Плъховете обикновено не напускат кораб, който не е тръгнал да потъва. Извинете, че сравнявам Черен ирис с такъв кораб, мастер Лазари, но така виждам нещата.

— Не се притеснявай — каза Локи. — Има ли такъв?

— Ако трябва да се обзаложа по въпроса — отвърна Декса, — бих заложила на Ловарис.

— Второсин Ловарис — кимна Епиталус. — Наричан още Предвидливост, въпреки че само боговете знаят откъде е дошло това. Няма реална политика в него, поне доколкото мога да кажа. Обича да чува собствения си глас. Обича да е един от избраните. Напълно се наслаждава на възможностите за… облагодетелстване, които мястото в Консейла често предлага.

— Аз съм възможност за облагодетелстване — каза Локи с усмивка. — Трябва незабавно да се срещна с това лице, колкото се може по-скоро и колкото се може по-тайно. Как предлагате да подходя?

— Чрез Никорос — отговори Декса. — Чрез него и застрахователното му дружество. Ловарис има акции в кораб на име „Лейди Смарагд“. Ако някой от контактите на Никорос му предостави запечатано писмо със скучновати морски въпроси, ще спечелите вниманието му и в същото време ще избегнете размахването на знамената на Дълбоки корени около него.

— Това звучи проклето превъзходно, Проклето суеверие — Локи я поздрави с празната си чаша. — Моята следваща мисия е ясна.

6.

Три дни по-късно слаб и размъкнат мъж в опръскана с боя туника излезе от мъгливите градини на Мара Картани, където висящи фенери се клатеха в дъжда, а статуи на Теринския трон в порутени беседки бавно отстъпваха на стихиите.

Имението на Предвидливост Ловарис, Съветник от партията Черен ирис и представител на район Бурсади, опираше в източния край на вековния парк. Размъкнатият мъж почука на входа за простолюдието и беше пуснат от тъмнокожо женище с посивяла коса, но с опасно лека походка. Палката от вещерско дърво, поклащаща се на колана на жената, изглежда, бе имала достатъчно запознанства с черепи.

Жената поведе мъжа, от когото капеше вода, през богато украсените коридори на къщата, докато не стигнаха до малка стая с висок таван, в която жълтата светлина падаше като благословия. Осветлението нямаше нищо общо с естествената светлина, разбира се, а беше постигнато с арка от алхимични лампи, разположени над стъклопис, изографисан с обичайните символи на Дванайсетте.

Жената опря слабичкия мъж в стената на стаята и за секунда той се усъмни, че има предателство. След това силните ѝ, умели ръце започнаха да се спускат по него по познатия начин. Претърсването за оръжие беше пълно, но жената явно не беше запозната със стария каморски трик за малката кама без дръжка, висяща на верижка, стигаща отзад до кръста.

Локи не си правеше илюзии да разбива врати и да оставя море от мъртви врагове зад себе си, ако възникнат усложнения, но да разполагаш дори и с малък арсенал, беше успокояващо.

— Не е въоръжен — каза жената, усмихвайки се за първи път. — Не че щеше да представлява опасност, ако беше.

В стаята влезе теринец на средна възраст с грубо розово лице. Размени мястото си с жената, все едно бяха актьори на сцена, а тя затвори вратата зад себе си.

— Можеш да махнеш тази глупост от главата си — каза мъжът. — Поне предполагам, че е глупост, ако си този, за когото се представяш.

Локи свали подгизналата перука с черни къдрици и декоративни оптикали със стъкла като дъна на алхимични буркани. Сложи ги на единствената маса в стаята, на която имаше само един стол, от страната на Ловарис.

— Себастиан Лазари — каза Ловарис, седна и леко изсумтя. — Лашейнско дете чудо без реална история в Лашейн. Доктор без акредитация. Адвокат без кантора или бивши клиенти.

— Оставянето на следи не отговаря на обичайните ми стандарти — рече Локи. — Нищо не губя, като го споделям, защото не свърших сам работата.

— С големия ти приятел сте интересни еквиваленти на прекрасната мадам Галанте — каза Ловарис. — Въпреки че очевидно не идвате от едно и също място.

— Очевидно — каза Локи.

— Мисля, че си на север от обичайното си местоживеене, мастер Лазари. Преди няколко месеца дочух слухове за времето, когато владетелят на Тал Верар е предприел дългото падане от тесния си пиедестал. Според слуховете няколко интелигентни военачалници са успели да избегнат бесилото и да изчезнат в суматохата.

— Моите комплименти — каза Локи, — но може би знаеш, че не съм оставил никого зад себе си с достатъчно интерес да ме преследва, дори и ако вашата… занимателна теория стигне до подходящите уши.

— Нито пък аз ще си губя времето да се договарям с тях. Изборите ще са приключили, преди писмото ми да стигне Тал Верар. Не, нищо, което си кажем тук, няма да бъде чуто от никой друг освен от предците ми. — Ловарис посочи богато резбовани ниши и скринове, украсяващи стените на стаята. — Това е мемориалната гробница на рода ми. Седемстотин години в Картейн. Тук сме отпреди Присъствието. Колкото до теб, е, доведох те тук в отговор на интересната ти бележка, защото искам да ти причиня неудобство.

— Сигурен съм, че фамилията ти не е оцеляла седем века, като е отказвала да проучва внимателно всички възможности — каза Локи. — В бележката не молех за нищо освен за тази среща. Нямаше представа какво ще ти предложа.

— О, напротив, имам — Ловарис се усмихна, без да показва зъбите си. — Искаш да помисля да обърна плаща си. По-точно, искаш да изчакам, докато гласовете бъдат преброени и отново съм в Консейла от квотата на Черен ирис. Тогава и само тогава да обявя, че съвестта ми ме е принудила да се присъединя към Дълбоки корени. Разбирам, че си обещал да съчините убедителна история, но все още не си казал на никого каква е тя.

Локи искаше да изкрещи. Вместо това предпочете да изучи ноктите на дясната си ръка и да прикрие следващия си дълбок, успокояващ дъх като отегчена прозявка.

— Ще ти предоставя удобно извинение — каза той. — А и ще откриеш, че преживяването ще те обогати лично.

— Така чух и аз — каза Ловарис. — Десет хиляди лъскави златни дуката. Аз осигурявам ковчежето, а ти го пълниш пред очите ми. В нощта на изборите ще се пази в неутрална счетоводна къща, охранявано от равен брой мои и твои хора, докато не осъществя публично своята метаморфоза. След това твоите хора си тръгват, а моите остават със златото.

— Елегантно, не мислиш ли? — Локи искаше да удари стената. Беше твърде много. Ловарис разполагаше с информация от най-конфиденциалните разговори с половин дузина от най-доверените хора на Локи, и то от последните два дни. Все пак Локи остана спокоен по време на най-лошото. — Стига, Ловарис, и двамата знаем, че не си идеолог. Целият град го знае. Никой няма да бъде особено учуден или наранен, а с десет хиляди дуката ще си купиш страшно много неща.

— Изглеждам ли, сякаш ми липсват пари? — попита Ловарис.

— Изглеждаш като човек на определена възраст — отвърна Локи. — Колко още приятни години на добро здраве са ти отредили боговете? Колко по-приятни и с добро здраве могат да бъдат те с още десет хиляди дуката, които да улеснят живота ти?

— Има и по-практически въпрос — каза Ловарис. — Технически, вземането на подкуп може да ти донесе ампутация, може би дори смърт, ако се докаже държавен интерес. Никой не обръща внимание на обичайните малки размени, но десет хиляди дуката са много странна купчина пари, която не пасва на обичайните модели. Ако направя това, ще бъда преследван от Черен ирис. Ще се превърна в единствения човек в Картейн, върху когото ще бъде приложено законодателството за подкупи! Единственото място, където може да изчезнат парите ми, е в собственото ми мазе. Няма да мога законно да ги внеса в счетоводната къща с години, а това е много неудобно. Нито ще мога да получа документ за сметката си поради още по-очевидни причини.

— Ако приемеш, че мога да осигуря десет хиляди дуката студен метал — каза Локи, — защо да не оставя на тебе да кажеш как най-добре да скрия прехвърлянето на средствата?

— Не мисля. — Ловарис се изправи и се протегна. — Най-важното нещо, на което трябва да обърна внимание, е, че малката ти схема има смисъл само ако Черен ирис спечели изборите точно с един глас в Консейла. Ако спечелите вие, няма да имате никаква нужда да ме купувате, а ако спечелим ние с две места или с повече, оттеглянето ми няма да промени мнозинството. Честно казано, това е без значение, защото не вярвам, че ще спечелите. Не вярвам, че ще изгубите само с едно място. Прав си, че не робувам на идеология, но ще бъде глупаво и досадно изведнъж да се озова на страната на малцинството.

— Много интересни неща може да се случат от днес до изборите — каза Локи.

— Неясна, изтъркана фраза. Със същия успех можеше да си вършиш работата по градските площади, Лазари. Разкрих ти докъде стига разузнавателната ни мрежа само защото исках да разбереш, че си безпомощен.

— Така си е — каза Локи. — Тогава това е моментът от разговора ни, когато казвам двайсет хиляди.

— Десет хиляди е достатъчно странно. Очакваш да съм ентусиазиран от това, че трябва да прикрия два пъти повече? Парите са примамливи само ако може да стигнат до джобовете ми незабелязано и ако все още съм фактор в картейнската политика, след като съм ги изкарал. Не, мастер Лазари, няма да се преструвам, че в крайна сметка не мога да бъда купен, но ти не ми предлагаш вида награда, от който се интересувам. Сега, преди да извикам да те изпратят, имаш ли нещо против да си сложиш отново дегизировката? Просто като формалност, ако не друго?

7.

Слаб и размъкнат мъж в опръскана с боя туника напусна имението на Предвидливост Ловарис през изхода за простолюдието и се забърза на запад, обратно към прохладния зелен лабиринт на Мара Картани. След последното му минаване оттам бяха сложили почти незабележими знаци: възли от кафяви конци на нивото на коленете по клонките на плета, и мъжът ги следваше бързо през извивките и завоите, през тухлените арки, обрасли с жълтеещи лози, докато не стигна до мраморната ниша, където го очакваше Джийн Танен.

Облечен благоразумно в мушама с качулка, Джийн седеше на пейка до изображението на някаква отдавна забравена жена учен и воин от старата империя — сурова фигура, изваяна в традиционния стил, държаща вдигнатия фенер на учението в едната си ръка и преметнала сноп ошипени копия на другото си рамо. Джийн извади още една мушама и покри раменете на Локи.

— Благодаря ти — каза Локи, докато сваляше перуката и очилата си. — Имаме сериозна пробойна в сигурността. Ловарис знаеше, че идвам.

— Проклятие — каза Джийн. — Искаш ли все пак да разхвърлям онези бабички, които Сабета е качила на покрива ни?

— Богове, те са безобидни. Там са само за да ни дразнят. Проблемът ни е някой при Джостен. Ловарис разполагаше с всички подробности на плана и предложението ми — неща, които споменавах само пред шепа хора насаме, и то през последните няколко дни. На частния балкон на Дълбоки корени има ли някакво място, откъдето може да се подслушва?

— Прекарал съм часове в изследване на всички мази, на всички дупки — отговори Джийн. — Няма нищо достатъчно близо, отгоре или отдолу. А и шумът от мястото… Не, залагам живота си. Ще приема, че е… магия.

— Тогава отивам да преследвам къртицата — каза Локи. — А тъй като първият ми подход улучи право в самодоволството на дебелото копеле, трябва ти да посетиш Ловарис и да опиташ втория.

— Втория подход, добре! — Джийн стана от пейката. — Сигурен ли си, че бюджетът ни ще понесе удара?

— Ще ни докара до просешка тояга и ще трябва да изхарчим и няколко хиляди от извънредните, както и даренията от вадранските бежанци — каза Локи. — Но на този етап вече няма за какво толкова да харчим като цяло, нали?

— Така да бъде — каза Джийн. — Ако клъвне, още тази вечер започвам да посещавам бижутерите. Избрал съм някои по-дискретни.

— Хубаво. Бих казал основно диаманти и изумруди, но имаш остър поглед. Вярвай на преценката си.

— Ще ни трябва лодка — каза Джийн.

— Вече мисля по въпроса! — Локи почука по челото си. — Но нека първо свършим първото, второто, третото и четвъртото, преди да започнем да гоним петото и шестото, а?

— Боговете да те пазят! — каза Джийн. — Не се спъвай в краката си на път за вкъщи. Какво ще правиш относно къртицата?

— Е, след като някой, на когото вярваме, съобщава за тайните ми инструкции на Сабета — каза Локи, — предполагам, че може да дам малко тайни инструкции на хората, на които имаме доверие.

8.

Същата нощ, докато навън валеше пороен дъжд, Локи прегърна Първосин Епиталус и зашепна на стареца на частния балкон на Дълбоки корени.

— Знаеш повече за Исас Тедра от мен — каза Локи. — Трябва ми някое тихо, скрито място в района ти, където мога да складирам варели с огнено масло. Колиба, мазе. Някъде, където никой няма да си вре носа, поне не и преди изборите.

— Огнено масло? За какво ти е, мастер Лазари?

— Ще осигуря един от имотите на приятелите ни от Черен ирис в район Бурсади да бъде сполетян от относително разрушителен пожар няколко нощи преди изборите. Ще се постарая никой да не пострада. Просто искам да изгубят няколко документа и удобства.

— Чудесно! — Епиталус одобрително удари с бастуна си по пода. — Е, в такъв случай имам пристройка в собствения ми имот. Стар навес за лодки. Въобще не го използвам.

— Добре. Само още нещо, Епиталус — това е абсолютна, жизненоважна тайна. Не казвай на никого. Ясен ли съм?

— Като празна чаша, мастер Лазари.

Сравнението накара и двамата да ожаднеят. Вдигнаха тост за проблемите на Черен ирис с малки чашки ободрително питие с дъх на лимон и канела, след което Джийн се появи след задачата си и се освободи от мушамата, лъскава от дъжда. Локи изпрати Епиталус, а после зашепна с Джийн.

— Вътре сме — каза Джийн. — Мисля, че Ловарис изпита перверзно удоволствие от идеята да изпълним ролята си тази вечер, на дъжда.

— Разбира се. Той си е мизерна торба самодоволство. Кога?

— Час преди полунощ.

— Нямаме много време, ако ще сме внимателни.

— Достатъчно време, за да се въоръжа с вечеря и кафе — каза Джийн.

— След това ще занеса необходимите неща в стаята ни — каза Локи. — А ти седни пред камината и хапни. Проклятие, ето ги Декса и Никорос, точно хората, които не мога да пропусна!

Двамата Джентълмени копелета се разделиха, Джийн се запъти към кухнята, а Локи отиде да пресече пътя на мишените си и да ги насочи към частния балкон. Първо помоли за секунда насаме с Никорос.

— Виж, мастер Лазари, ето ги последните доклади — каза Никорос, опипвайки непохватно чантата си, докато Локи го тикаше към тих ъгъл. — Снощи имахме влизане с взлом в офиса на Каврил в Понта Корбеса, нищо сериозно, но подозирам, че са се измъкнали с някои конфиденциални протоколи и списъци с гласоподаватели. Делегацията ни до храмовете плати за публично жертвоприношение за всеки един от Дванайсетте. Камшик и сребърен компас за Морганте, копринена плащаница за Аза Гуила, сърце на гълъб за Прева…

— Никорос — каза Локи. — Аз съм вярващ. Знам обичайните жертвоприношения. Просто ми кажи, че е нямало усложнения.

— Е, ами… Дъждът може би намали размера на тълпата, но всичко мина добре. Целият град знае, че сме изпълнили дълга си към боговете и сме помолили за благословията им.

— Ще съм доволен, ако никой не го удари мълния. Сега трябва да ми осигуриш нещо. Тайно място. Колиба, мазе, дупка, каквото и да е, за предпочитане изоставено и неизползвано. Толкова близо до Вел Веспала и до „Знакът на Черен ирис“, колкото позволява сигурността. Знаеш ли такива места?

— Аз… Ами нека помисля. — Никорос разтри очи и замърмори под нос. — На около три пресечки от „Знакът на Черен ирис“ има един затворен заради неплатена ипотека магазин за свещи, който все още си няма нов наемател. Какво трябва да направя с него?

— Само ми осигури мястото и аз ще свърша работата — каза Локи. — Ще повторя каскадата си в кръчмата на врага, ще я напълня с безвреден алхимичен дим, само че този път това ще продължи с часове и ще ги удари в най-неподходящия момент. Аз ще реша кога точно, но искам огненото масло и праховете да са ми подръка. Магазинът за свещи звучи чудесно.

— Както желаеш, разбира се.

— И Никорос — продължи Локи, — това е възможно най-голямата скрита тайна. Не си води записки или протоколи. Нека остане между мен, теб и боговете. Абсолютно никой друг. Разбрано?

— Напълно, мастер Лазари.

— Добре. Хайде, тръгвай по задачи и ми изпрати Декса.

— Мастер Лазари — каза Декса, махайки му с цигарата си, — изглеждаш зает. Не бих казала, че не одобрявам. За какво искаш да ме видиш?

— Това, което ще обсъдим, трябва да остане абсолютно конфиденциално — прошепна Локи, накланяйки се толкова близо, че се потопи във виещия се дим. — Познаваш Исас Мелиа по-добре от всекиго. Имам нужда да ми намериш барака, изба, каквото и да е местенце, където мога да съхраня известно количество…

9.

Час преди полунощ дъждът се изсипваше като сребърни струни на арфа на фона на тъмнината. Един строен и един едър мъж стояха под угаснал фенер в края на Мара Картани. Наблюдаваха имението на Предвидливост Ловарис и трепереха под мушамите.

— Ето я — каза Локи.

Тежка тъмна фигура, облечена разумно като тях, се появи от входа за простолюдието, подмина ги и се насочи на север към градските улици.

— Ами ако е капан! — попита Джийн.

— Взел съм предпазни мерки. — Локи коленичи, за да вдигне дървеното ковчеже на раменете си. Джийн взе другото. — Около една пресечка на север от имението трябва да чака карета със зелена алхимична лампа. Двама кочияши и двама пазачи от нашите следят за нередности. Ако ни видят да тичаме, ще ни качат и закарат вкъщи.

— Добре измислено — каза Джийн. — При положение че можем да бягаме. Надявам се, че това ще е последната рискована глупост, която ще направим, преди всичко да е приключило. Не мисля, че можем да бъдем по-предпазливи от това.

— Нека Уродливия страж ни благослови за това, че го забавляваме — каза Локи. — Да тръгваме. Какви взломаджии ще сме, ако не си спазваме часовете за среща?

10.

Две вечери по-късно времето утихна. Небето си прибра дъжда, а от Амател задуха мек свеж вятър като целувката на хладна коприна. По Вел Веспала се беше разстлала млечна лунна пътека, докато Джийн Танен спокойно и открито се приближаваше към „Знакът на Черен ирис“.

Пазачите във фоайето, които не си търсеха нови сътресения, всъщност му отвориха вътрешните врати. След това дойде Вордрата.

— Един от двама ни трябва да сънува — каза той, спирайки Джийн на третата му крачка във фоайето. — А аз съм абсолютно сигурен, че съм буден, така че те съветвам да върнеш сомнамбулския си тъп задник някъде, откъдето няма да подушвам миризмата ти.

— Идвам като посланик — каза Джийн. — Относно лични дела на мадам Галанте. Разбира се, нямам уговорена среща, но тя ще пожелае да ме види, така или иначе.

— Виж какво — каза Вордрата, — имаш позволение да коленичиш и целунеш една от обувките ми, след което може да помисля дали да уважа молбата ти.

— Приятелю Вордрата — каза Джийн с усмивка, — в качеството си на иконом на Верена и всестранно развит, безрадостен, прогнил шибаняк заслужаваш поздравления. В качеството си на каквато и да е значима съпротива срещу юмруците ми представляваш половин секунда лесна работа.

— Сурово копеле си, Калас.

— А ти все още предпочиташ жалки тесни бричове. — Джийн се прозя престорено. — Ще взема същите двама заложници като колегата ми. Каня те да обмислиш разликата в размерите ни и пропорционалната сила на захвата.

Вордрата придружи Джийн до вече познатата частна зала за хранене, предупреди го, че може да чака дълго, и затръшна вратата зад него.

Времето минаваше, а Джийн обикаляше тихо, нащрек за евентуална опасност. Прецени, че е минал четвърт час, преди вратата да се отвори отново и Сабета да влезе.

Беше облечена предимно в черно. Черна туника и бричове под тежко черно палто със сребърни копчета и релефни украшения. Косата ѝ беше пусната и разрошена, а белият ѝ шал висеше на дипли около врата ѝ. Обувките ѝ бяха покрити с прясна кал.

Джийн не за първи път усети странното чувство на преместване, когато спомените му за Сабета се преплетоха с жената пред очите му. Все едно гледаше някой призрак на обратно, реалност, която беше по-неосезаема от спомените му отпреди пет години. Той живя тези пет години съвсем постепенно, а за очите му тя ги беше понесла наведнъж и докато изучаваше новите гънки по лицето ѝ, нанесени от времето, почувства лекото потръпване от собствените си години като тежест в сърцето. Колко ли по-стар ѝ изглеждаше?

Пое дълбоко въздух, за да прогони мрачната мисъл. Въпреки че Джийн често се изумяваше от философските идеи, които свободно изпълваха сърцето и главата му, дългите часове обучение за използването на различни оръжия му бяха дали способността да избутва подобни идеи настрани, издигайки преграда между тях и съзнанието си, докато изпълняваше по-наложителните си задължения.

Сабета се опря на вратата, затвори я и скръсти ръце.

— Ако това продължи — каза, — Вордрата може да стане първият човек в историята на света, превърнал се в евнух поради самозащита.

— Честно казано — каза Джийн, — не мога да си представя, че горките неща някога са влизали в употреба.

— Той е предан баща на седем деца.

— Шегуваш се!

— Бях също толкова учудена. Изглежда, че е еднакво отдаден на децата си и на кариерата си на професионален задник. Моля те, всъщност не го наранявай отново.

— Кълна се в Уродливия страж! — каза Джийн. Извади плик от палтото си. — Сега относно това защо дойдох. Ето… Е, не искам да говоря вместо него. Но трябва да знаеш, че му отне няколко нощи, за да го напише. Много изгубен сън и много фалстартове.

— Както беше в началото, предполагам. — Сабета взе плика с ръка, която трепереше точно толкова, колкото Джийн да забележи, след което го пусна в палтото си. — И… значи, това е всичко?

Ако въпросът му бе досадил, Джийн щеше да приеме разговора за приключен, но Сабета изглеждаше тъжна, почти наранена. Прочисти гърлото си и каза:

— Дипломацията и любопитството невинаги се съчетават.

— Не сме си непознати, Джийн.

Джийн свали оптикалите си и демонстративно ги изчисти с ръкава на палтото си, докато обмисляше думите си.

— Всичко, което виждам — каза той най-накрая, — са двама души, разделени и ръководени от думите на непознат. Глупостите на Търпение! Извинявай. Не дойдох, за да ти чета лекции. Но със сигурност можеш…

— Ти достави писмото му — каза Сабета. — Сега се месиш в делата му. Джийн въобще тук ли е? С него мога да говоря, но… легатът на Локи в двора ми… Неговата работа е приключена, а вратата — отворена.

— Отново — съжалявам! — Джийн осъзна, че физическата им постановка изглеждаше като безизходен сблъсък. Докато и двамата оставаха прави, щеше да е трудно да бъдат непринудени и отпуснати. Седна на един стол. — Знаеш, че се тревожа за него. Тревожа се и за двама ви. И съжалявам, че не… ами… Не направих светска визита, след като се върнахме. Когато ни покани за първи път, се държах малко студено.

— Беше твърде зает.

— Много мило, че го казваш.

— След което изсипах двайсет наемници на главите ви и ви изпратих в морето. — Сабета седна и кръстоса крака. — Нямаше да помогне. Надявам се да не смяташ, че останах доволна, когато си счупи носа.

— Осигури ни удобен кораб — каза Джийн. — Напуснахме го посред нощ по свое решение. Тогава бях раздразнен, но знам, че беше просто работа.

— Може би твърде много „просто работа“. — Сабета стеснително си играеше с ръкавиците. — Задържах секирите ти като един вид гаранция, а след това — на шега, но после ги дадох на Локи, все едно, че си някакъв си… наемник. Не исках да изглежда така.

— Богове, Сабета. Не съм от порцелан! Виж, не сме… не бяхме лоши приятели, бяхме просто отсъстващи и раздалечени от дълго време. И ако има по-трудни обстоятелства за сближаване, ще си изям обувките. Студени. С горчица.

— Само колко си мил — каза тя. — Липсваше ми. В личен и професионален план.

— Ти ми липсваше — каза Джийн. — С всичките си остри ръбове. Животът винаги беше по-добър, когато беше наоколо. Всички около теб прихващат от светлината ти. И сега го правиш, дори и на другия край на града, работейки срещу нас. Не съм го виждал такъв… е, от доста дълго време. Поболял се е от притеснение, но е съвсем бодър.

— Разговорът ни отново се насочва към общия ни приятел.

— Да. Имам предвид… Виж, нека кажа поне това, моля те. — Джийн пое дълбоко въздух и продължи, преди тя да успее да го прекъсне. — С него имах неприятни недоразумения в Тал Верар. Гледахме едно и също нещо, но направихме погрешни предположения, които ни отведоха в противоположни посоки. Извадихме късмет, но погрешните предположения… те са възможност, за която трябва да се внимава, нали разбираш?

— Джийн… — Тя говореше колебливо, но всяка дума беше ясна и отчетлива. — Трябва да вярваш… Изглеждам ли ти спокойна? Изглеждам ли ти цяла? Трябва да повярваш, че има причини, важни причини за поведението ми и те ме мъчат също колкото и него.

— Спри! — омиротворяващо вдигна ръце Джийн. — Сабета, колкото и да мисля, че постъпваме гадно и неразумно, ти имаш право на собствена преценка. Не харесвам преценката ти, но ще уважавам правото ти до гроб. Казах каквото имах да казвам.

— Благодаря ти — каза Сабета, а усмивката ѝ го сгря като огън. — Изглежда, че с теб сме станали по-дипломатични, откакто се разделихме.

— Превърнахме във втори занаят това да откриваме извинения да не се убием. Има благотворен ефект върху обноските ни. — Джийн отново намери опората в краката си и подаде ръка. — Сестро копеле, бих желал да те задържа по-дълго и така да улесня задачата си, но предполагам, че ни наблюдават. Не мога да си позволя да изпитам търпението на работодателите ти.

— Братко копеле! — Тя пое ръката му и я стисна. — Иска ми се да не се налагаше да се съглася. Благодаря ти, че поговори с мен.

— Надявам се, че пак ще имаме възможност.

— Стъпка по стъпка — тихо каза тя. — Докато не открием какво има в края на всичко това. Но „надявам се“ е хубав израз. Надявам се, че си прав. За всичко.

— Има ли някакво съобщение, което искаш да предам от твое име?

— Не — отвърна тя. — Каквото имам, ще го кажа сама, когато аз преценя.

Прегърнаха се и Джийн я вдигна от земята. Тя се засмя, а той превърна действието в пълно завъртане, което приключи с елегантното ѝ поставяне върху масата. Той се поклони.

— Връщам мадам на обичайно заемания от нея пиедестал.

— Ти, нахална буцо! А аз тук почти съжалих, че ще те спукам от бой на изборите.

— Тц. Каквото и да чувстваш, със сигурност не е съжаление — каза Джийн, махайки ѝ, докато напускаше стаята. — Както каза — не сме си непознати.

11.

Стаята, толкова приятно осветена, толкова приканващо украсена, изглеждаше студена, след като вратата се затвори след Джийн. Странно как празните столове и неизползваните маси изведнъж съумяха да придадат на мястото атмосфера на изоставен храм. Никога преди Сабета не се беше чувствала толкова изолирана тук.

Тя скочи от масата и се приземи леко на върха на обувките си, а шалът и сакото ѝ прошумоляха. Пликът беше излязъл от джоба ѝ, преди да се усети, а ръцете ѝ се движеха по-бързо от мислите, на които обикновено бяха подчинени.

— Разбира се, че не съм сама — каза. — Ти си тук.

Стаята беше спокойна. Шумът от делата на Черен ирис можеше да се чуе приглушено през пода.

— Аз съм голяма жена, която води разговор с плик — промълви тя след няколко удара на сърцето.

Локи присъстваше като дим, като призрак в стаята, като аромат по дрехите ѝ. Беше минало толкова време, че бе забравила реалния дъх, помнеше само, че беше пропита от него. Помнеше, че копнееше за него, а след това — не, а после отново копнееше въпреки себе си.

Има двама Локи, помисли си тя, докато въртеше плика в ръцете си. Двама истински Локи под всички лица, които той носеше като част от игрите. Единият караше сърцето ѝ да стене от такава мека, сладка болка, че тя не можеше да повярва как една по-млада, по-сломима Сабета е успяла да притъпи чувствата си и да успее да си тръгне. Този мъж преминаваше всички бариери на законите и обичаите и предизвикваше света да го прокълне заради това.

Другият Локи… Мъжът, закотвен здраво в същите тези закони, техен абсолютен затворник. Той вършеше нещата така, защото това винаги са били каморските обичаи или така винаги са стояли нещата за всеки гариста или свещеник, за Точния човек, за Джентълмена копеле. Причините бяха безкрайни, а той се вкопчваше яростно и безразсъдно в тях, повличайки всички около себе си.

Дори очите му изглеждаха различни, когато беше онзи, вторият мъж. И в това се състоеше проблемът.

Ако имаше двама, защо да нямаше и трети? Модели зад моделите, тайни зад тайните, нови свирки, по които да играе, които водеха чак до Вързомаговете в Картейн. Друг Локи, непознат дори и за самия себе си. Какво щеше да стане с двамата Локи, които познаваше, ако странникът под тях беше истински? Ако се събудеше?

— Кой от вас е написал това? — нежно подуши тя плика, но уханието му не ѝ каза нищо.

Изведнъж всичко в стаята ѝ се стори не на място. Не искаше да е тук, в тази тиха цитадела, това подредено гнездо на временната ѝ власт. Делата между нея и Локи бяха дела между крадци, нуждаеше се от крадец, свободен, за да ги свърши. Най-подходящият покрив за един крадец беше нощното небе.

Пъхна в джоба на палтото си малък алхимичен глобус и свали обувките си, олющвайки засъхнала кал на пода. Останала боса, тя се подпря на един от високи прозорци на стаята и го открехна.

Сабета сама беше настроила механизма за заключване и беше репетирала измъкването си многократно. В паметта ѝ имаше отчетливи маршрути нагоре и надолу по покрива на „Знакът на Черен ирис“. Камъните под краката ѝ бяха хладни, но не непоносимо студени.

Тръгна нагоре, докато нощният бриз развяваше косата ѝ, а лунната светлина разкриваше пред нея всички възможни пътеки. Свят на улици, алеи, коне и лампи се беше прострял пред нея и тя се усмихна. Беше отново на петнайсет, на десет, висяща на старите камъни, разделена от падането само от уменията си.

Беше на покрива, тиха като сянка на врабче, със сърце, туптящо не от напрежение, а от тръпката от собствената ѝ умела вещина и вълнуващата тайнственост на плика.

Часовоят на покрива, свит в сянката на високия комин, без малко да експлодира, както си стоеше, когато ръката на Сабета леко го потупа по рамото.

— Направи си почивка — прошепна тя, като се помъчи от гласа ѝ да не си проличи, че се усмихва. — Изпий едно кафе и ме изчакай долу, аз ще дойда да те взема.

— А, както кажете, мадам Галанте! — Трябваше да му го признае, че беше приемливо тих по пътя си надолу. Не можеше изобщо да се сравнява с истински каморски разбойник, но поне се стараеше.

Сабета зае мястото му, извади алхимичната светлина от джоба си и отново взе да прехвърля плика в ръцете си.

„Направи го!“ — каза тя, осъзнавайки, че прави представление за пред публика от един човек. „Направи го!“

Минутите минаваха. Сребърни сенки на облаци се сливаха над тъмните покриви. Поне откри, че ръцете ѝ отново поемат инициативата от сърцето и ума ѝ. Печатът падна, преди да го осъзнае, и писмото се плъзна от плика. Познаваше този почерк както своя собствен. Изведнъж усети, че зъбите ѝ тракат.

„Проклятие, жено, уязвима си пред него, защото искаше да се оставиш да бъдеш уязвима! Направи го!“ После прочете:

Сабета ахна и рязко пое хладния въздух, изведнъж осъзнавайки, че е сдържала дъха си. Какво очакваше? Със сигурност не беше това.

Сабета обърна писмото и се почувства нелепо, защото търсеше още нещо написано, сантиментално или знак. Това беше всичко. Без молби, без извинения, изисквания или предложения. Всичко вече зависеше от нея и този факт повече от всичко друго ѝ причиняваше студена тежест в гърдите и я караше да трепери.

Да не е отговорил на очакванията ѝ? Вероятно това беше истина, макар и малко невеликодушна. Естественият процес на израстването включваше скачането от провал на провал, а всички Джентълмени копелета бяха феномени в оцеляването, не в чувствителността. Но да я е разочаровал? Проблемът беше, че стройното копеле с искрящи очи все така отказваше да го направи.

Писмото беше дело на по-добрия Локи, на учещия се и даващ Локи, на мъжа, който я слушаше. Слушаше я… Колко банално ѝ звучеше, но Сабета беше жена в този свят достатъчно дълго време, за да осъзнае колко рядко и привлекателно е това. Беше забавно да използва мъжете като фигури в „Хвани херцога“, но будалите надаваха ухо за крайната възможност, очакваха собствените им желания да им бъдат повторени. След годините в Същините и временното ѝ пребиваване сред настроените, в името на боговете, тя се пристрастяваше към компанията на Локи повече от всякога — към мъж, който е горд, непредвидим и се пригажда към желанията ѝ от любов и приятелство, а не заради собствените ѝ хитрини.

Ъгълчетата на полезрението ѝ се замъглиха. Разтърка не особено нежно очите си, изтри появилите се сълзи и подсмръкна надменно. Проклета да е цялата тъпа каша! Сърцето ѝ беше отворено като стара рана, но какво следваше? Какво искаха Вързомаговете да се случи с мъжа, когото обичаше?

От егоизъм ли го държеше настрани, или беше благоразумна да се защити от най-лошото, което можеше да се случи, и то скоро?

— Уродливи пазителю — прошепна тя, — ако сестра ти Прева има някои полезни разкрития, които да не са ѝ нужни в момента, ще ѝ кажеш ли, че съм готова да бъда преместена?

Сабета въздъхна. Да бъде преместена, но не и сама да се премести. Нека нощта бъде нейна още няколко минути. Нека делата на Черен ирис да тиктакат като часовников механизъм. Нека маговете да седнат на палците си и се завъртят. Прочете писмото на Локи отново, след което се вгледа в града, докато мислите бушуваха в главата ѝ.

Гобленът на покривите, изтъкан от лунна светлина, сенките и бавно димящият пушек от комините я успокоиха, но не ѝ предложиха отговори.

12.

Две вечери по-късно Локи и Джийн седяха заедно на балкона на Дълбоки корени в „При Джостен“, вечеряйки с „птици в гнездо“ (огромни късове от няколко вида диви птици върху легло от тесто, пълнени с пикантен ориз и праз и покрити с лук и заквасена сметана). За да прокарат всичко това, използваха кани със силен ел, а между хапките обсъждаха обичайната купчина бележки и доклади.

Оставаше по-малко от седмица и ситуацията вече излизаше извън контрол. Офиси и на двете партии бяха разбивани, функционери — тормозени или арестувани от сини плащове под смешни претексти, а глашатаи и памфлетисти се надвикваха по улиците. Локи беше изпратил облечен в черно екип на няколко от градските пазари, за да раздава възпоменателни питки с меласа от името на Черен ирис. Алхимичното слабително в тях действаше бавно, но в крайна сметка — много силно, и голяма част от получателите публично изразиха липсата си на признателност към щедростта на Черен ирис.

Независимо от това обичайните залози продължаваха да бъдат единайсет към осем в полза на Черен ирис. Колкото и на Локи да му се искаше да промени това с детински пакости, в града реално не остана никой, който да приеме печени сладкиши от непознат.

— О, господа, господа! — Появи се Никорос, все още изглеждащ като след седмица безсъние по време на пътуване. — Имам… съжалявам, че се натрапвам на вечерята ви, но имам неприятни новини.

— Първите за вечерта — каза небрежно Локи. — Давай тогава, шокирай ни.

— Става дума за магазина, мастер Лазари. Този, който ме помолихте да осигуря… във Вел Веспала, където с мастер Калас искахте да складирате всички… ами, нали знаете, алхимичните неща. Преди два часа хамали в облекло на Черен ирис влязоха вътре и прочистиха склада. Натовариха всичко на каруци и тръгнаха към място, което все още не съм открил.

Вилицата на Локи замръзна на половината път към устата му. Втренчи се в Никорос за момент, след което размени кратък, но многозначителен поглед с Джийн.

— А, проклятие! — каза най-накрая той и лапна хапката пиле. — Ммм. Проклятие. Доста скъпа загуба. И добър трик, отнет изпод носа ми.

— Моите най-искрени извинения, мастер Лазари.

— Ами не е твоя вината — каза Локи, докато се чудеше какво е накарало напълно раболепния като малко кученце Никорос да обърне плаща си. Нещо, свързано с това, че не бе взел акадрис? Някакъв провал в магията на Вързомаговете? Бедният стар Соколар, без език и пръсти и в кома, оставаше довод против тяхната непогрешимост.

— И все пак — продължи Локи — съперниците ни, изглежда, напоследък знаят много добре къде си крием хубавите играчки. Искам да ни осигуриш корабче.

— Корабче ли, мастер Лазари?

— Да. Нещо достойно. Баржа или малка яхта за разходки, ако някой член на партията разполага с такова корабче.

— Това е много вероятно. Може ли да попитам с каква цел?

— Взехме нещо от член на Консейла на Черен ирис — каза Джийн. — Семейни ценности със значителна… сантиментална стойност. Ще ги върнем, щом ни направи една услуга.

— И имаме нужда въпросните предмети да бъдат на абсолютно сигурно място до нощта на изборите — каза Локи. — Не съм убеден, че имам доверие в сегашните ни скришни места, затова нека ги оставим на вода, за да можем да ги местим.

— Ще се заема незабавно — каза Никорос.

— Браво, момче! — каза Локи, хапвайки още едно парче пиле. — Минимален екипаж от най-доверените хора. Няма нужда да знаят какво пренася корабчето. С мастер Калас сами ще натоварим предметите.

Никорос се разбърза и излезе.

— Не очаквах да е той — прошепна Джийн.

— Нито пък аз — каза Локи. — Но съм ужасно любопитен да разбера как го е постигнала. Поне знаем. Сега остава да се осланяме на корабчето.

— За корабчето! — предложи тост Джийн. Вдигнаха плоските бутилки с ел и ги изпразниха.

13.

В нощта преди изборите Локи се беше подпрял на стена на върха на най-високото укрепление на Плаца Гандоло, загледан оттатък леко вълнуващата се вода на реката и прекосяващата я линия от светлините на фенерите, наподобяващи хиляди пръски от четката на пиян художник.

От лявата му страна се издигаше Небесната дъга, клатушкащ се и пеещ висящ мост, чиито четири съединителни кули бяха осеяни с балкони със запечатани врати. Въпреки че не се виждаха от позицията на Локи няколкостотин стъпки по-долу, само допреди час той беше слушал описанието на Джостен.

Според съдържателя вратите не можеше да бъдат отворени с човешки умения, както е и с по-голямата част от елдренското наследство, но някога екип от учени и работници бяха изградили скеле в опита да ги проучат отблизо.

— Може би преди сто и петдесет години. Качили се осем души — измънка Джостен, след като обиколи с поглед бара. — Шестима загинали. Така и не открили тела и никой от оцелелите не могъл да каже какво се е случило. До края на дните им ги мъчили сънища. Лоши сънища. Никой освен една жена не искал да говори за преживяното. Преди да умре, се изповядала пред жрица на Сендовани. Умряла млада като всички останали. Казват, че маговете и Консейлът покрили всичко, записано от жрицата. Затова е много добре, че елдергласът не се нуждае от поддържане, приятелю, защото никой в Картейн не се е качвал до Небесната дъга оттогава.

— Направо очарователно — промърмори Локи, загледан нагоре в изящните тъмни силуети, закриващи небето и звездите.

Богове, разказваше сам на себе си ужасни истории. Не особено изискано или хладнокръвно поведение. Трябваше да се успокои, но не беше се сетил да си вземе четвърт буре силно вино.

По камъните зад него се чуха стъпки и той подскочи — нито изискано, нито хладнокръвно.

Сабета беше сама. С тъмноален жакет върху шоколадовокафява пола, с коса, плътно прибрана зад лакираните фиби.

— Изглеждаш така, сякаш си чувал историите за този мост — каза тя.

— Ами… Моят хазяин — каза Локи. — Когато получих бележката ти, попитах го дали знае нещо повече за мястото, което си избрала.

— Изглежда, че не е най-популярното място в района. — Тя се усмихна и се приближи. — Мислех, че малко усамотение ще ни дойде добре.

— Обитаваният от духове детрит на елдрените наистина осигурява усамотение. Коварна жена! Аз бих избрал място като частна зала в хубав ресторант, но предполагам, че съм безнадеждно обикновен. — Покрай тях премина карета, насочваща се към скърцащото платно на моста. — Какво си намислила?

— Оцених писмото ти — каза Сабета, приближавайки се с толкова лека танцова стъпка, че изглеждаше, сякаш се носи по вятъра. — И не го казвам като обичайното сладкодумно, учтиво признание. Оцених какво си казал и как си го казал. Започвам да си мисля, че начинът, по който се държах с теб, е бил… прибързан. Когато пристигна в Картейн за първи път.

— Ами… Дори и дрогирането и качването ми на кораб да беше малка лична погрешна стъпка, мисля, че можем да се съгласим, че беше адекватно поведение от професионална гледна точка.

— Възхищавам се на самообладанието ти. — Вече беше в обсега на ръцете му, а нейните обгръщаха кръста му. Не можеше да се защити, ако се наложеше. — Не се чувствам неловко край теб. Не си ти, а е…

— Знам — каза Локи. — Вярвай ми, разбирам те. Няма нужда да…

Тя сложи дясната си ръка зад врата му и го придърпа така, че и острие на нож да не може да мине между тях. След това дойде целувка от вида, който кара светът да се превърне във фонов шум и изглежда, че продължава цял месец.

— Е, това можеш да направиш — прошепна Локи най-накрая. — Ако чувстваш, че е нужно. Аз ще… Ами неохотно ще се въздържа от това да те спра.

— Почти полунощ е — каза Сабета, прокарвайки пръсти през косата му. — Не остана много освен гласуването и преброяването на гласовете. Планираш ли да присъстваш на последното голямо шоу в Картениума?

— Не мога да го пропусна — каза Локи. — Трябва да държа твърде много ръце. А ти?

— Над основната зала има частни балкони. След като си потупал всичките си деца по главичките, защо не се присъедините с Джийн, за да гледаме резултатите? Всеки адютант ще те упъти за Саблената зала.

— Саблената зала. Добре. И… Ти изглеждаш, сякаш си надянала маската „Има нещо забавно, което не казвам на Локи“.

— Всъщност наистина дочух извънредно очарователна новина. — Сабета хвана ръката му и го заведе до самия край на стената на укреплението. — Един от моите членове в Консейла ми се оплака лично, че някой е влязъл с взлом в имението му и вярваш или не, откраднал мощехранителниците от гробницата на предците му.

— Някои хора трябва да се научат да заключват вратите си през нощта.

— Открих, че размишлявам върху целта на подобна неортодоксална придобивка — каза Сабета. — Реших, че най-вероятно е опит да се окаже натиск върху човек, за когото кражбата на дреболии с по-малка лична стойност не би имала особено значение.

— Обезсърчен съм, че размишленията ти са поели в толкова цинична посока.

— Картейнските съветници не би трябвало да се притесняват за външна намеса в навечерието на изборите. Не си ли съгласен? Почувствах се длъжна да отправя запитвания и да издам заповеди на градската стража. Просто въпрос на обикновена гражданска отговорност, разбира се.

— Всеки познава дълбоката ти привързаност към гражданското здраве на Картейн, простираща се много минути назад — каза Локи.

— Ето го! Почти навреме. — Сабета посочи към водата, където покрита баржа за разходки се появи изпод Небесната дъга. До нея беше спрял дълъг черен катер на полицията, от който изскочиха сини плащове с фенери и полицейски палки. — Това е „Чиста радост“. Мисля, че принадлежи на един от твоите съветници — от Дълбоки корени. Също така мисля, че мощехранителниците, съхранявани на корабчето, ще бъдат отново в ръцете на истинския си собственик преди изгрев-слънце. Някакви коментари?

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека, че си подла, подла кучка! — каза Локи.

— Ти си любимата ми публика. — Сабета се наклони и го целуна отново, след което се отдръпна с усмивка. — Саблената зала, утре вечер. Нямам търпение да те видя. Планирала съм дискретен път за бягство, тъй като мисля, че много ядосани поддръжници на Дълбоки корени ще те търсят, след като гласовете бъдат преброени.

Интерлюдия Смъртни маски

Следващият звук в стаята дойде от Донкер, който се опитваше да се хвърли към вратата, само за да бъде хванат и върнат обратно благодарение на общите усилия на Алондо и братята Санца.

— Проклятие, коняр с тухла вместо мозък! — изръмжа Джасмер. — Ако останалите трябва да преминем през този фарс, значи, и ти си с нас!

— Как се казва този наемник на Булидаци? — попита Локи.

— Нериса Малория — отвърна Джасмер. — Беше лейтенант в стражата на графинята. В момента е нещо като наемен войник. Твърда като вещерско дърво и студена като оная работа на Аза Гуила.

— Откъде трябва да вземе парите след пиесата? — попита Локи.

— Откъде, по дяволите, да знам, момче. — Джасмер бавно прокара ръце през грубата си брада. — Негова светлост ме преебаваше, но любовта ни не беше от вида, при който си говорим след това, нали разбираш?

— Залагам живота си, че ѝ е казал да донесе парите в неговата счетоводна къща — каза Дженора. — Намира се в Двора на жеравите, недалеч от имението му.

— Не можем да ги вземем оттам — каза Сабета. — Трябва да изготвя още една бележка с почерка на Булидаци и да ги пренасочим някъде другаде.

— Тя ще очаква да остави парите на него — провикна се Монкрейн. — И ще очаква подписана разписка, както и ще очаква той да има ПУЛС, докато я подписва!

— Е, тя вече не работи за графинята — каза Сабета. — Не е служител на закона. Булидаци я е наел и тя трябва да се съобрази с ексцентричността му. От нас се иска само да измислим нещо, което да я накара да остави парите и да си тръгне доволна.

— Е, Амадин, Кралице на сенките, какво предлагаш? — Джасмер размаха ръце с престорено мистични жестове. — Магия? Колко жалко, че съм магьосник само на сцената!

— Достатъчно! — провикна се Локи. — Пясъкът в часовника ни изтича и нямаме време за глупости. Остави подробностите около размяната на парите на нас, Джасмер. Трупата трябва да се придвижи до „Перлата“ в добър ред и ще се правите, че пиесата е единственото нещо на света, за което ви е грижа. Решителни сърца и смели лица! Вън!

Членовете от трупата „Монкрейн-Булидаци“ излязоха от стаята в смесено състояние на шок, махмурлук и сурова решителност. Последваха ги братята Санца. Сабета беше предложила Кало и Галдо да се мотаят бдително след срещата, за да оставят възможно най-малко удобни случаи някой да се измъкне.

— Някакви идеи как да разделим тази Малория от парите? — прошепна Сабета.

— Имам една — каза Локи. — Но може да не ти хареса. Трябва отново да изиграеш кикотещата се проститутка.

— По-скоро ще направя това, отколкото да увисна на въжето!

— Тогава трябва да открием коя е най-хубавата баня в града, и да се уверим, че барон Булидаци има резервация за нея след края на пиесата — Локи разтри очи и въздъхна. — И моля те, помни, че съм те предупредил. Мисля, че това ще свърши работа, но няма да ти остане и капка достойнство.

— Госпожице Галанте, не разбирам… — Брего изглеждаше неудобно в по-хубави от обичайните си дрехи и жестикулираше със стиснати юмруци, докато говореше. — Къде, по дяволите, се е дянал? Защо просто не…

— Брего, моля те! — каза Сабета. — Знам къде ще бъде Негова светлост по-късно. Колкото до настоящето, знаеш също толкова, колкото и аз! Нямаше ли инструкции в бележките му?

— Да, разбира се, че имаше, но съм притеснен! Натоварен съм с личната сигурност на милорд и бих искал да мога…

— Брего! — Сабета изведнъж стана студена и сурова. — Учудваш ме. Ако имаш ясни инструкции от барон Булидаци, защо ти е трудно да ги следваш?

— Аз… Струва ми се, че не ми е трудно, госпожице.

— Добре. Моите собствени задължения скоро ще станат леко непреодолими. — Сабета целуна пръстите си и докосна бузата на Брего. — Бъди добро момче и си гледай работата. Съвсем скоро ще видиш каква игра играе нашият лорд.

Трупата напусна двора на хана на Глориано — подредили се бяха като на спектакъл. Булидаци беше наел три черни коня със сбруи в цветовете на рода му — червено и сребърно. Сабета беше яхнала първия на дамско седло, а Шантал вървеше до нея, хванала юздите. Зад тях яздеха Андрасус, воден от Донкер, и Монкрейн, воден от Алондо. Актьорите на коне носеха костюмите си, а Алондо беше покрит с качулата мантия и ленена маска, която позволяваше да се виждат единствено очите му. Твърде жестоко предвид жегата, но нищо не можеше да се направи.

Каруцата, управлявана от Джийн и Дженора, също беше покрита с червено и сребърно и натоварена догоре с реквизит и костюми. В самото дъно на купчината, увит и добре посипан с миризми и помади, лежеше трупът на патрона на трупата. Галдо вървеше отзад и жонглираше с болезнено горещи алхимични топки, които изпускаха червен дим, докато Локи и Берт водеха колоната с развети червени знамена.

Брего се забърза в изпълнение на задълженията си, докато Кало, качен отгоре на каруцата в задната ѝ част, започна да вика:

Кало скочи назад от колата, обърна се във въздуха и падна на крака, като умело пое жонглирането на димните топки, които Галдо му подаде, без да наруши ритъма. След това Галдо се намърда на мястото на Кало и обяви:

— НАЙ-НАКРАЯ, скъпи приятели, НАЙ-НАКРАЯ трупата на Монкрейн и Булидаци се завръща триумфално в „СТАРАТА ПЕРЛА“! Елате и вижте! Там е ВАШЕТО място този следобед! Не се лишавайте от това удоволствие! Не завършвайте деня, подигравани от приятелите си и изритани от леглото на любовниците си като прости глупаци! Чуйте легендарния Джасмер Монкрейн, НАЙ-ВЕЛИКИЯ В ЕСПАРА… ЖИВ… АКТЬОР! Вижте красивата госпожица Верена Галанте, ПОХИТИТЕЛКАТА НА ВСИЧКИ СЪРЦА! Вижте сочната Шантал Коза, жената, която ЩЕ НАПРАВИ МЕЧТИТЕ ВИ СВОЙ ДОМ!

И така продължиха в този и в близък до него тон, докато шествието се точеше по потъналите във влага улици на Еспара. Слънцето напичаше през тънки бели ивици облаци с обещание за представлението да има фантастична следобедна светлина, но малко милост за движещите се по сцената.

На стълба до „Старата перла“ се вееше гордо зеленият флаг на Еспара, а театърът беше потънал в шум и вълнение. Няколко дни по-рано Алондо обясни на Локи как големите представления привличат клоуни, шарлатани, менестрели, луди, бардове и средни търговци, но само онези, които успееха да сключат редовни договори с трупата и церемониалмайстора, биваха допускани на десет метра от стените на театъра.

— По-умни ли сте от пилето ми? — провикна се обрулена жена с подивяла коса, държаща слисано пиле над главата си. В краката ѝ имаше дървена дъска, покрита с числа и мистични символи. — Направете залозите си! Тествайте ума си срещу обучената птица! Една монета на опит! По-умни ли сте от пилето ми? Може би ви чака изненада!

Уви, Локи нямаше време да обмисли въпроса. Шествието на трупата трябваше да продължи напред. Подир жената с пилето можеше да бъдат открити обичайните продавачи на бира в дървени чаши, прикрепени към бъчонките, копачите на ровове с лопати и кофи и непохватни, както и талантливи жонгльори. Имаше свирачи на арфа, на обой, барабанисти и цигулари, всички с платнени ленти на главите, в които имаше затъкната хартия, указваща, че са платили таксата за улични музиканти. Там бяха и майсторите, поправящи съдове, обущарите и евтините шивачи с инструментите си върху дрехи и сгъваеми маси.

— Светотатство! Светотатство! Призоваващи духове и осквернители на гробове! Нека боговете отнемат гласовете ви! Нека боговете отпратят публиката от вратите! — Жилав мъж в кафява роба, с лице и ръце, белязани от издайническите знаци на самоумъртвяването, се приближи до шествието. — Салериус е живял! Орин и Амадин са живели! Смущавате неспокойните им духове с профанските си въплъщения! Подигравате се на мъртвите и техните духове ще вилнеят из Еспара! Нека боговете…

Така и не се разбра какво искаше мъжът от боговете, тъй като Бертран го изтика обратно в тълпата, по-голямата част от която, изглежда, споделяше мнението на Берт за разобличителя. Човекът не можа да се изправи скоро на краката си, а трупата продължи напред.

Най-накрая се показа простата дървена ограда, бележеща границата от десет метра, охранявана от градските стражи с тояги. Отвътре търговците, достатъчно богати, за да си позволят палатки, ги бяха опънали срещу стените на „Старата перла“. Входът за зрителите беше охраняван от сурова жена в кървавочервена защитна куртка и с шапка с широка периферия. Седеше на сянка, но местеше постоянно глава, за да следи тълпата, а на колана ѝ открито висяха палка и кортик. Самото събиране на парите се извършваше от двама здрави наемници.

Локи забеляза Брего да бърза към жената, стиснал сгънат пергамент в ръце. Потисна усмивката си. Това трябваше да са запечатаните заповеди от „барон Булидаци“, същите, които отклоняваха Малория и ценния метал, който пренасяше, от счетоводната къща към банята.

Трупата спря в северния край на „Перлата“, където наетите от Монкрейн половин дузина актьори се бяха изпънали под един сенник. Скочиха, почти препъвайки се един в друг в старанието си да изглеждат, все едно предлагат помощта си за костюмите и реквизита. Докато Джийн и Дженора им подаваха разни неща, внимателно отклонявайки ги от самата каруца, към тях се приближи жена, охранявана от двама стражи зад нея.

Беше млада, пълна и с остър поглед, облечена с кремав жакет и пола със сребърна дантела. От шапката ѝ с периферия висяха воали за предпазване от слънцето и Локи сметна, че е жена, свикнала тълпите по пътя ѝ да се разделят, а вратите — да се отварят. Джасмер и Силванус потвърдиха подозрението на Локи, като бързо слязоха от конете си и се поклониха. Само след секунда цялата трупа направи същото.

— Мастер Монкрейн — каза жената, — станете, моля ви. Приятно е да видя трупата ви отново жадна за печалба, макар и в по-намален състав.

— Милейди Езринтайм, благодаря ви за отношението — каза Джасмер, докато се изправяше и в същото време украсяваше думите си с дебел слой уважение. — Надяваме се, че неотдавнашната загуба на ненужни артисти ще се окаже подобрение.

— Предстои да видим. Очаквах патронът ви да дойде преди трупата. Можете ли да ме упътите къде мога да намеря барон Булидаци?

— О, милейди, колкото до това, лорд Булидаци не ми е споделил настоящото си местоположение. Уверявам ви, че определено възнамерява да присъства по някакъв начин този следобед.

— По някакъв начин?

— Милейди, ако може… Не мога да отговарям вместо него. Мога само да ви уверя, кълна се в честта си, че моят лорд работи усърдно дори и в момента за това днешният ден да не е просто запомнящ се, а и уникален.

— Разбира се, аз ще гледам внимателно от ложата си — каза жената. — Вие ще информирате патрона си, че е очакван след представлението, ако не преди него.

— Раз… Разбира се, милейди Езринтайм.

Монкрейн се поклони отново, но жената вече се беше обърнала и си отиваше. Един от пазачите отвори копринен слънчобран и го постави между нея и слънцето. Монкрейн запази поклона си за още няколко мига, след което се изправи, изтича до Локи и го хвана за ревера.

— Както виждаш — каза той направо в ухото на Локи, — церемониалмайсторката на графиня Антония вече очаква лична поява от много, много починалия лорд Булидаци, след като свършим поклоните. Какво предлагаш да направя, да пъхна ръка в задника му и да го управлявам като кукла?

— Ще се престориш на лорд Булидаци — отвърна Локи.

— Какво?

— Будалкам те. Защо продължаваш да се държиш, все едно, че това е твой проблем? Твоят проблем е пиесата. Останалото остави на нас. И си свали ръката от мен.

— Ако се изправя пред въжето заради това, ще гледам да завлека една весела дружинка за бесенето — каза Монкрейн и си тръгна, преди Локи да успее да отговори.

— Продължавам да се питам — прошепна Сабета, стиснала леко ръката на Локи, — по-умни ли сме от пилето на онази жена?

— Към момента въпросът остава отворен — отвърна Локи.

Зад сцената се намираха няколко коридора и малки офиси, както и две големи зони за подготовка, които се водеха съблекални. По стълбите се стигаше до мазе, откъдето актьорите можеха да се качват на сцената с хаспели през отвори на тавана. Въздухът беше наситен с миризмата на пот, пушек, плесен и грим.

В съблекалните бе шумно заради разговорите, повечето от които — на наетите актьори. Берт и Шантал изглеждаха строги, но готови, Алондо беше сложил ръцете си на раменете на Донкер, а Силванус освобождаваше бутилка вино от съдържанието ѝ. Близнаците си помагаха да се пременят за съвместната си роля на хор — единият — в червено, с шапка, украсена със злато, олицетворяващ имперския двор, а другият — в черно, със сребърна шапка, олицетворяващ седалището на крадците. Джийн и Дженора закачаха бели роби и маски на фантазми на куки по стените, за да могат членовете на трупата без късмета да приключат пиесата живи, бързо да ги грабнат и облекат.

Брего и двама слуги дойдоха, за да вземат конете и знамената на Булидаци. След като си тръгнаха, Джийн зае позиция на задната врата. Държеше под око каруцата и чувствителното ѝ съдържание и се включваше само за да помогне на Дженора при някои важни и сложни задачи.

— Започваме точно на втория час — каза Монкрейн. — Зад ложата на графинята има верарски часовник. Когато удари два пъти, знамето пада. Аз поздравявам графинята, а след това охраната ще трябва да усмири правостоящите. Богове, ще се нуждаят от усмиряване.

Локи чуваше мърморенето, подсвиркването, виковете и присмеха, изпълващи посипаната с пръст зона с най-евтините билети отвъд сцената, както и музикантите, опитващи се да изкрънкат монети от тълпата.

„На втория следобеден час“, помисли си Локи. Това оставяше двайсет минути за обличане и мислене. Първото беше много по-лесно. Костюмът на Орин се състоеше от опънати по тялото панталони, къса бяла туника и кафява жилетка. Омота червена лента точно над ушите си, за да не влиза пот в тях и да намеква за корона дори и когато е без корона. По време на началните сцени в двора на Салериус Втори Локи щеше да носи червена пелерина над дрехите си, по-скромен вариант на онази, с която Силванус щеше да бъде облечен през цялото време.

Гърлото на Локи се стегна, щом Сабета се приближи. Цветовете на Амадин бяха цветовете на нощта, затова носеше черни прилепнали панталони и подходящ сив жакет с дълбоко деколте. Косата ѝ, дело на майсторството на Дженора и Шантал, беше навита около сребърни фиби и вързана назад със синя лента, съответстваща на червената лента на Локи. По жакета ѝ блестяха фалшиви скъпоценни камъни и сребърни нишки, а на хълбоците си носеше две прибрани в каниите ками.

— Късмет и увереност — прошепна тя, докато го прегръщаше точно толкова, колкото да може да остави целувка на врата му.

— Блестиш по-ярко от слънцето — каза той.

— Нещо доста неудобно за крадец — стисна тя ръката му и му намигна.

Приближиха се Кало и Галдо.

— Надявахме се да ни отделиш секунда — каза Галдо.

— Ей там, при Шишко до вратата — каза Кало. — Мислехме, че една кратка молитва ще бъде на място.

Изведнъж Локи с нежелание почувства напрежението на отговорността. Това не беше нещо, което искаха от него като другар, но отвъд забраната; дори и неутралните жреци на Безименния тринайсети го чувстваха от време на време. Не можеше да откаже. Другите заслужаваха всяка утеха, която можеше да им предложи. Петимата каморци образуваха кръг до задната врата, хванаха се за ръце и приближиха глави.

— Уродливи пазителю! — прошепна Локи. — Наш… наш пазителю… Бащице… Ти ни изпрати тук със задача. Не позволявай да се посрамим. Не позволявай да се посрамим сега, когато сме толкова близо. Не позволявай да предадем доверието на хората, които разчитат на нас да ги отървем от въжето. Крадците благоденстват.

— Крадците благоденстват — прошепнаха другите.

Шантал дойде, за да ги повика за последните инструкции на Монкрейн. Нямаше повече време за молитви или планове.

Зеленият флаг на Еспара бе смъкнат до половината на пилона, след което отново го вдигнаха. Локи, който гледаше през резбованата решетка, даде сигнал на Джасмер, а той изправи рамене и пристъпи в шума и следобедната изгаряща светлина.

Местата бяха заети, а новодошлите все още нахълтваха откъм портата. Посещаемостта на представленията не беше точна наука, така че Нериса Малория и момчетата ѝ щяха да събират пари за билети почти до самия край на пиесата.

По-високите балкони изненадващо бяха пълни с представители на висшето общество заедно с малките им армии от прислужници, слуги с ветрила, гардеробиери и телохранители. Ложата на графиня Антония, украсена с цветовете на фамилията ѝ, беше празна, но съседната беше заета от баронеса Езринтайм и антуража ѝ. Обещаните от барон Булидаци приятели и съдружници изпълваха дългата арка на луксозните балкони и изглежда, те самите бяха довели свои приятели и съдружници.

Джасмер отиде до средата на сцената, където към него се присъединиха мъж и жена от публиката. Жената носеше роба на ордена на Морганте, както и железен церемониален жезъл. Мъжът беше облечен в робата на Кало Андроно и държеше благословено перо за писане. Боговете, отговорни за обществения ред и знанията, бяха призовавани публично преди началото на пиеса в който и да е терински град. Тълпата бързо утихна под взора им.

— Благодарим на боговете, че ни дариха с този хубав следобед — прокънтя гласът на Джасмер. — Трупата на Монкрейн и Булидаци посвещава днешния спектакъл на Антония, графиня на Еспара. Нека живее и властва дълго!

Тишината се задържа, докато свещениците извършваха ритуалите си, след което се върнаха сред публиката. Монкрейн се обърна и се насочи към стаите за преобличане, а тълпата отново избухна в разговори и викове.

Кало и Галдо плавно се появиха на сцената, минавайки от двете страни на Монкрейн. Локи трепеше от притеснение. Богове на небесата, нямаше повече втори шансове.

— Виж ги тия мършави позлатени пауни! — провикна се зрител — мъж, чийто глас беше силен почти колкото този на Джасмер. Приземният етаж избухна в смях, а Локи заблъска главата си в решетката.

— Я гледай, кой ли е това? — извика Галдо в отговор. — Познаваш ли го, братко?

— Как бих могъл да го забравя? Половината нощ учихме жена му на нови номера!

— Пфу! Пауни! — повтори майтапчията през смеха на другите около него. Хвана ръката на високия брадат мъж до себе си и я вдигна нагоре. — Попитайте когото искате тук, не съпруга имам вкъщи!

— Това вече обяснява всичко — провикна се Галдо. — Този приятел е толкова ненадарен, че го сбъркахме с жена!

Локи се напрегна. Мъжете в Камор се въздържаха да говорят за лягане с други мъже и също така бяха склонни да размахват юмруци и за по-малко. Изглежда, еспаранците проявяваха по-голяма благосклонност и в двата случая, защото майтапчията и любовникът му се смееха също толкова силно, както и останалите.

— Чух много странен слух — извика Кало — за пиеса, която ще се играе този следобед!

— Каква? Къде? — попита Галдо.

— Точно където сме застанали! Пиеса с участието на сочни млади дами и красиви млади момци. Не знам, братко… Предполагаш ли, че тия хора тук ще се интересуват да видят подобно нещо?

Зрителите избухнаха и заръкопляскаха.

— В нея има и любов, и кръв, и история! — провикна се Галдо. — Има актьори с приятна външност и красиви гласове! О, играе и Джасмер Монкрейн!

Смехът разтърси тълпата. Силванус, надничащ от собствена решетка наблизо, се изкиска.

— Бъдете с нас! — провикнаха се едновременно близнаците. След това събраха думите си, започвайки и спирайки съгласно някакви невидими сигнали, разменяйки си изречения и пасажи, така че бяха и един-единствен оратор, и двама оратори едновременно.

— На един дъх ще се върнем осемстотин години назад. Дайте ни сърцата и умовете си, за да ги моделираме като глина, и ще ви направим свидетели на убийство! Ще станете свидетели на истинска любов. Ще ви покажем тайните на императори!

— Гледате ни с очите си, но виждате грешно и чувате само лъжи, макар да напъвате ушите си! Какви крадци на чудеса са тези бедни сетива…

Докато декламираха, статисти в червени пелерини мълчаливо излязоха на сцената, държейки дървени копия пред гърдите си. Двама носеха ниската пейка, която щеше да служи за трон на Силванус.

— Предизвикайте ограниченията на слабото ни претворяване — казаха близнаците най-накрая — и заедно с нас създайте и вижте историята на Орин, син и наследник на стария Салериус! И ако наистина мъката е семето на мъдростта, научете сега защо никой император не е бил по-мъдър от него!

Кало и Галдо се поклониха на тълпата и се отдалечиха с ухилени лица, придружени от шумни аплодисменти.

Приблизително осемстотин души ги гледаха.

Сега очакваха да видят принц.

Локи се пребори със студеното треперене, загнездило се някъде между гръбнака и дробовете му, и се зави в червената пелерина. Внезапно и отчетливо изпита онова чувство, спохождащо го единствено когато го грозеше непосредствена опасност, и си представи, че може да чува всяко изскърцване на сцената под ботушите си и да усеща всяка капка пот, стичаща се по кожата му.

Дженора постави короната от извита тел и фалшиви скъпоценни камъни върху лентата на главата му. Силванус, Джасмер и Алондо вече бяха заели местата си и го очакваха. Локи застана до Алондо и заедно влязоха в белия блясък на деня и в пастта на публиката.

Беше почти като бойна тренировка — кратки взривове на пот и адреналин, последвани от мигове за възстановяване и размишление, преди отново да се хвърлиш в боя.

Първоначално Локи чувстваше отношението на публиката към короната на главата му като горещ ръжен, забиващ се във всеки негов нерв, нещо, противоречащо на всеки инстинкт за самосъхранение, който бе развил някога като разбойник в Камор. Постепенно осъзна, че във всеки един момент половината публика вероятно гледа друг актьор, някаква подробност от сцената, приятелите или бирата си също толкова, колкото и него. Осъзнатото беше съвсем като сянка, в която да се скриеш, но стигаше, за да му позволи отново да си пробие път до състоянието на самоконтрол.

— Справяш се достатъчно добре — каза Алондо, потупвайки го по гърба, докато пиеха вода с малко вино между сцените.

— Започнах слабо — отвърна Локи, — но чувствам, че вече му хванах цаката.

— Е, това е тайната. Завърши силно и ще ти простят всичко преди това заради тайнството на актьорската професия. Забелязваш ли, че Силванус се справя все по-добре с всяка погълната бутилка? Нека увереността е нашето вино.

— На теб не ти трябва увереност.

— Виж какво, разбрал си ме погрешно, Лукаца. Преструвай се на спокоен достатъчно дълго и накрая наистина ще изглеждаш спокоен. Няма друго такова чувство, уверявам те. При храносмилане ще получавам спазми, преди да навърша двайсет и пет.

— Поне си убеден, че ще доживееш до двайсет и пет!

— Я стига, какво ти казах току-що за привидното спокойствие? Хайде, Валедон отива да посрещне смъртта си. Пак сме ние.

И така, сюжетът се развиваше неумолимо като часовников механизъм. Орин и Ферин тръгнаха да изпълнят тайната си задача — да се внедрят сред крадците на Терим Пел; Орин беше омаян още първия път, щом зърна Амадин, а Ферин сподели предчувствието си за опасност с публиката, част от която се смееше, подвикваше пиянски и му даваше съвети.

Статист в бяла роба и маска се рееше на сцената под сенките на колоните, олицетворяващ Валедон, първи в хора на фантазмите. Орин и Ферин започнаха да печелят доверието на крадците, като нагло обраха Бертран Масовката, който почти беше изчезнал в робата на възрастен благородник. Алондо поиска кесията на Берт на свръхизтънчения език на двора, а докато публиката хихикаше, а Берт каза гръмогласно:

— Кой произнася тези думи, наподобяващи полирани камъни? Кой отправя своите крехки като коприна заплахи? Вие сте пияници, вие сте малки безделници, играещи си на бандити! Бързо се обърнете и намерете майките си, момченца, или ще ви сложа на коляното си и ще превърна задниците ви в ярки череши!

— Дали ще послушаш думи, или стомана, все едно е, ще можеш да избираш, но кесията ти ще е наша! — каза Локи, извадил камата си.

Алондо го последва, като показа неудобството на Ферин. Остриетата бяха затъпени, но лъснати до блясък, което предизвика одобрението на публиката. Берт се бори, след което се предаде и отвърза яркочервения плат от ръката си.

— Е, закърпихте ме, копелета — изръмжа Бертран, хвърли кесията си на сцената и падна на колене. — Благородна кръв проляхте!

— Само по случайност — извика Локи, размахал камата си в лицето на Берт. — Как ти харесват сега тези „крехки неща“, старче? Богове, нашия изобщо не го интересува разговорът ни, братовчеде. Намира забележките ни за твърде остри!

— Кесията е в мен — каза Алондо, оглеждайки се като обезумял. — Трябва да бягаме. Да бягаме или ще ни отведат!

— И ще ви отведат наистина — провикна се Берт, докато Локи и Алондо комично тичаха към съблекалните. — Ще ви отведат във вериги до място на скръб!

Ходът на събитията се ускори още повече. Орин и Ферин получиха достъп до най-доверения кръг на Амадин, а Орин започна да отправя първите си преки предложения към Амадин. Пентра, винаги подозрителна и за двете, последва двамата мъже и разкри истинската им същност, щом съобщиха напредъка си на магьосника Каламаксис.

Локи гледаше през решетката, докато Сабета и Шантал решаваха съдбата на Орин. Оцени договора на Шантал, че трябва да бъде взет за заложник или тихо убит. Двете със Сабета умело играеха заедно, подаваха си реплики и успяваха да се справят с мърморенето и грубите шеги на публиката, в каквато и сцена да участваха.

След това дойде конфронтацията между Орин и Амадин, по време на която синът на императора се пречупи и призна чувствата си. Зад тях Алондо и Шантал се бяха опрели като статуи на стълбовете на сцената, всеки взрян в тълпата със строго изражение.

— Ти властваш над сърцето ми изцяло! Виж ръцете си, то в тях е! — каза коленичил Локи. — Запази го като съкровище или го използвай като ножница за острие! Каквото и да поискаш от мен, вземи го, с цялата си душа ти го давам доброволно, ако ще и самата ми душа да пожелаеш!

— Ти си императорски син!

— Не съм свободен да избирам дори и иглата на пелерината си — каза Локи. — Облечен съм, обучен съм и охраняван, а пътят ми към трона е прав, без никъде да има завой. Е, сега правя завой, Амадин. По-свободен съм в твоето кралство, отколкото в бащиното. Затова се противопоставям на баща си. Противопоставям се на присъдата над теб. О, кажи, че ще ме приемеш! Откакто те зърнах за първи път, ти стана моята императрица — наяве и насън.

След това дойде целувката, в която Локи се хвърли с толкова силно туптящо сърце, че според него публиката щеше да го сбърка с барабан и да очаква да последва музика. Сабета му отвърна и пред осемстотин непознати двамата споделиха сладката тайна, че въобще не се преструват, когато се целуват. Продължиха доста по-дълго от заложеното от Джасмер. Публиката засвидетелства одобрението си с викове и крясъци.

Още една кратка почивка в съблекалните. На сцената Берт — старият благородник с превързана ръка, потърси аудиенция при императора и горчиво се оплака от безвластието по улиците на Терим Пел. Силванус, царствен и червенобузест, обеща да изпрати повече стражи в града.

Донкер, все още закачулен, предрешен и скрит, прие специален пакет от Дженора и тихо го отнесе в един частен кабинет. Джийн, опрян на задната врата, кимна на Локи, за да му даде знак, че никой не е бърникал по каруцата или товара.

Отново в светлината и жегата, за да участват в безотговорните гуляи на крадците, Орин и Амадин споделиха краткия миг предизвикателна радост, докато Пентра и Ферин се мусеха разделени зад гърбовете им. Амадин вече ставаше все по-невнимателна и самонадеяна, а Ферин безполезно напомняше на Орин да помни своето положение и задачата си.

На идилията беше сложен ужасен край под формата на статисти, влачещи Шантал от съблекалнята с червен плат, закачен на гърдите. Пентра беше излязла в Терим Пел, за да изчисти ума си с няколко незначителни кражби, неочаквано беше попаднала на войниците на императора и се беше върнала смъртно ранена.

Щом Шантал изрече последната си реплика, Сабета започна да ридае. След това, докато всички други главни актьори бяха замръзнали, Шантал се изправи и надяна зловещата си, красива смъртна маска и бялата роба. Сянката на Пентра се присъедини към тази на наблюдаващия Валедон.

Последваха взаимни обвинения. Амадин стоеше настрани в шок и мъка, докато в отчаяния си гняв Ферин първо сипеше ласкателства, а след това занарежда на Орин да я погуби.

— Сега, Орин, сега! Отнета ѝ е цялата власт! Виж как са се свили кучетата ѝ в страхопочитание. Нищо не ще те спре. Едно мимолетно деяние ще научи враговете ти да се страхуват вовеки.

— Няма да уча никого, че ще унищожавам красотата там, където я намеря, нито пък че ще предам любовта, която изповядвам — отвърна Локи. — Преглътни съвета си и го задръж, Ферин. Аз съм твоят принц.

— Не си принц, ако не се държиш като принц! Нашето Върховно Величество, твоят баща, ти възложи да въздадеш правосъдието му!

— Баща ми поливаше бойни полета с кръвта на армии. Няма да поя камъни с кръвта на невъоръжена жена. Това всъщност ще е екзекуция, а не правосъдие.

— Тогава отмести се и остави да бъде въздадено в твое име. — Алондо извади дългата си кама, като внимаваше да я плъзне рязко по ножницата, за да се получи възможно най-зловещият и внушителен шум. — Отвърни поглед, принце. Ще се закълна пред баща ти, че твоята ръка е нанесла удара.

— Вече втори път, Ферин, предизвикваш търпението ми — Локи постави ръка на дръжката на меча си. — Никога няма да стоя настрани, нито пък ти отново ще си го позволиш. Третият път ще затвори сърцето ми за теб и ще стопи приятелството ни.

— Ще стопи близостта ни, принце. Това е твое право и сила. Приятелството ни ще остане. В това дело ще действам като твой приятел. Затова се осмелявам отново, въпреки че реже като с нож душата ми, така че — отмести се.

— Обичах те, Ферин, но в името на любовта ще те погубя, ако трябва — Локи извади меча си с апломб. — Приближиш ли Амадин, ставаш мой враг.

— Ти си син на императора, а аз — негов слуга! — провикна се Алондо, извадил меча си на нивото на този на Локи. — Не можеш избяга от трона си повече, отколкото от изгряващото слънце! Върху тебе пада тежестта, принце! Животът ти… е… ДЪЛГ!

— ДЪЛГ нямам освен към нея! — Локи изръмжа и нападна. Хвана десния ръкав на Алондо, все едно Ферин не очакваше наистина удара му. — А ти друг дълг нямаш освен към мен!

— Вече виждам, че си мек като метала в името ти — каза студено Алондо, разтривайки „ранената“ си ръка. — Но аз съм истинско теринско желязо. Ще скърбя за теб. Вече скърбя за теб, нелюбезни приятелю и неестествени сине! Ето сълзи за любовта ни и стомана за предателството ти!

Гласът на Алондо се превърна в мъчителен писък, щом скочи напред. Звънтенето от удара на стомана в стомана проехтя сред публиката и всички шеги и разговори спряха в миг. Локи и Алондо бяха тренирали този танц многократно и му придадоха движенията на двама мъже извън себе си от ярост. Нямаше разговори, нямаше игра, просто жестока скорост, отчаяно обикаляне и брутален сблъсък на стомана. Публиката ги изпиваше с очи.

Ферин бе по-добрият и силен боец и налагаше Орин безмилостно, пускайки „кръв“, което накара Локи да падне на колене. В най-драматичния момент Ферин замахна с ръка за последния удар, но вместо това получи удар от Орин. Алондо пое острието под лявата си ръка, изпусна меча си и извади червен плат. Падането му на сцената беше толкова внезапно и убедително, че дори Локи потръпна от изненада. Публиката изръкопляска.

Локи и Сабета се прегърнаха и заспаха, докато Алондо бавно се надигна и отиде в задната част на сцената, за да си сложи бялата маска и робата.

Дойде ред за заключителните сцени. Слънцето вече стоеше като корона върху западната стена на театъра. Още врява и глъчка. Статисти в имперско червено напредваха с копията си срещу статисти в сивата кожа на крадците. Последва ги Каламаксис с черна роба, а зад него червени и оранжеви облаци алхимичен дим сочеха, че е използвал магьосничество. Най-накрая виковете утихнаха. Поданиците на Амадин бяха пометени. Погубените крадци и стражи се вдигнаха като един, наложиха робите и маските си и се присъединиха към хора от призраци.

Джасмер вдигна Локи и Сабета на крака, раздели ги и застана помежду им.

— Кралството на сенките е пометено — каза той. — Негово Величество, с оглед на безопасността ти, ми наложи да те гледам отдалеч и след това да те прибера. Виждам, че дългът ти почти е изпълнен, макар че това ти е коствало загубата на приятел.

— Много повече от това ми коства — каза Локи. — Не ще се върна с теб, Каламаксис. Нито сега, нито когато и да е.

— Животът ти не ти принадлежи, принце, а е залог за милионите души, над които ще властваш. Като наследник, ти гарантираш за мира им. Гибелта ти или увлечението ти във флирт ги обрича на бунт и гражданска война. Ти, който искаш трона, от него също си поискан.

— Амадин! — каза Локи.

— Тя трябва да умре, Орин, а ти — да властваш. Ще намериш сила да вдигнеш меча си или аз с магия ще я погубя. Каквото и да стане, аз ще те похваля в двора на баща ти, защото никой няма да е жив, за да ме опровергае.

Локи вдигна меча си, погледна Сабета и го хвърли на сцената.

— Не можеш да искаш да го сторя.

— Не искам, но насочвам — каза Джасмер с поклон. — А ако ти не можеш, магията тогава.

— Спри, магьоснико! — Сабета мина покрай Джасмер и пое ръцете на Локи. — Виждам, че силите, които те изпратиха, са в заговор срещу твоята воля не по-малко, отколкото срещу кралството ми. Кураж, любов, защото ти си любовта ми и аз не ще позная друга. Моето кралство си отиде, а твоето очаква наследника. Покажи му много доброта.

— Без радост ще властвам — каза Локи. — Цялата ми радост в теб живее, но е за кратко. След нея идва дългът.

— Ще ти дам урок за дълга, любов. Ето го дългът ми към самата мен! — Сабета извади кама от ръката си и я вдигна високо. — Аз съм Амадин, Кралицата на сенките, и съдбата ми е моя собствена. Никой мъж не може да ме прокълне или избави!

Тя заби ножа между лявата си ръка и гръдта си и бавно падна напред, осигурявайки на Локи достатъчно време да я хване и спусне на колене. Плачът беше лесен. Дори и гледката на преструващата се Сабета беше достатъчна, за да потече река в очите му, и той се зачуди дали този жест ще бъде разтълкуван като игра. Прегърна я силно и треперещ, я разтърси под строгото, спокойно лице на Джасмер.

Най-накрая я пусна. Сабета се изправи и с грациозен унес се присъедини към опашката от фантазми, които я приеха като придворни и я скриха в най-изящната пелерина и маска.

Вече овладял се, Локи се изправи лице в лице с Джасмер и каза:

— Щом получа короната, ще ти отнема всички бащини ми дарове от името и от наследството ти. Ще си отлъчен от Терим Пел и от моя взор, където и да попадне той.

— Така да бъде, принце мой! — Джасмер се протегна и сложи златната верига на раменете на Локи, последвана от короната. — Стига да се завърнеш на кралската власт с мен.

— Пътят към трона е прав и без завои — каза Локи. — Запази това, което имах, за скръбта ми. Ще се завърна.

Фантазиите се разделиха в шпалир, разкривайки седналия неподвижно на трона си Силванус. Локи бавно тръгна към него между призрачните редици, следван на крачки от Джасмер. Накрая коленичи пред Силванус и сведе глава.

Свръхестествена тишина господстваше на сцената в продължение на няколко мига. Докато Локи коленичеше примирен, двама фантазми махнаха робите и маските си и разкриха, че всъщност са Кало и Галдо в ролята на Хора.

Отидоха в края на сцената и заговориха в унисон:

— Републиката на крадците — истинска и трагична история от Каелиус Лукарно. Нека боговете да успокоят душата му, а ние всички да се разделим като приятели.

Публиката отговори с аплодисменти и одобрителни викове. Силванус си позволи да се усмихне и подкани Локи да се изправи. Във въздуха полетяха малки предмети, но всички бяха насочени към стените и балконите в двата края на сцената. Богове, бяха успели! Само доволната публика изхвърляше зеленчуците и боклуците си встрани от сцената — това беше върховният знак за уважение от теринското простолюдие.

Алондо и Сабета свалиха смъртните си маски и застанаха до Локи. Поклониха се заедно, а след това дадоха път на Берт и Шантал да направят същото. Последваха Силванус и статистите. Само Алондо остана облечен като призрак.

Монкрейн свали качулката си и зае мястото си в средата на сцената.

— Милостиви лордове и дами на Еспара! — започна той, докато виковете утихваха. — Господа и приятели! Ние, трупата на „Монкрейн-Булидаци“, се радвахме на огромната щедрост на нашия патрон. Всъщност милорд Булидаци е пламенно свързан с нашето начинание — дотолкова, че настоя да ни даде най-пряката възможна подкрепа. За мен е голяма чест да ви представя моя лорд и патрон барон Булидаци!

Монкрейн изпълни ролята си с отличен престорен ентусиазъм. Локи облиза устни и се помоли Донкер Кърлин да бъде достатъчно спокоен, за да стори същото.

Донкер остави пелерината на фантазма да падне свободно, разкривайки скъпия костюм на Булидаци, поръчан с една от фалшифицираните бележки на Сабета предишната вечер. Ставаше му, все едно беше направен по мярка за коняря. Съгласно стриктните указания на Локи Донкер тържествено зае мястото на Джасмер на сцената. Джасмер и другите членове на трупата сведоха глави като един. Статистите бяха изненадани, но бързо реагираха раболепно, последвани от правостоящите. От балконите, където бяха седнали приятелите и съдружниците на Булидаци, се дочуха изненадани викове, последвани от одобрителен смях и аплодисменти.

Донкер посочи към тях и триумфално вдигна ръце във въздуха. След това се обърна към ложата на баронеса Езринтайм, протегна ръце към нея и направи дълбок поклон, без да сваля фантазмената си маска.

След това, следвайки режисурата на Локи, се обърна и тръгна към съблекалнята. Докато останалите от трупата правеха последния си поклон, по-голямата част от публиката изглеждаше развеселена или поне объркана от случилото се, а след това последва шумната надпревара за изходите. Музикантите отново започнаха да свирят. Трупата слезе от сцената, следвана само от няколко мотаещи се пияници, които настойчиво молеха за целувки, най-вече Шантал, Сабета и Алондо.

Локи подмина статистите в съблекалнята и свали телената си корона. Джийн вдигна ръка и кимна отново, а последвалата вълна от облекчение почти накара коленете на Локи да се втечнят. Сабета също го забеляза и стисна ръката му.

Инструкциите за Донкер бяха бързо да стигне съблекалнята и за краткото време, в което статистите оставаха на сцената, да скочи в каруцата с реквизита, където Джийн да го скрие под одеяло. Локи знаеше, че предизвиква съдбата, като очаква Донкер да лежи тихо в потискащата тъмнина точно над трупа, но нямаше какво друго да се направи. „Булидаци“ трябваше да изчезне като мимолетен бриз, а Донкер не можеше да свали маската си, нито пък да промълви и една сричка, без да разруши крехката илюзия. Джийн беше напълно подготвен да го удари по главата, ако се отметнеше.

— Къде отиде баронът? — попита един от статистите.

— Приятелите на лорда го очакваха, за да го отведат — каза Джийн. — Можеш да си представиш колко зает е тази вечер.

— А сега — церемониалмайсторката — прошепна Локи на Сабета. — Бързо, преди да се е отегчила от чакане.

— Искаш да дойда с теб?

— Мисля, че така имаме най-голям шанс. — Той изложи плана си, а тя се усмихна.

— Не е по-глупаво от всичко друго, което направихме днес!

Съблекалнята беше пълна с изпитващи облекчение потни статисти, които връщаха робите и маските под взискателните напътствия на Дженора. Нямаше време за размотаване. Статистите трябваше да си получат парите и да бъдат изпратени без обичайното приятелско отношение и без пиене. Багажът на трупата трябваше да бъде събран и изпратен към мястото на срещата с Нериса Малория, преди самата тя да си тръгне от „Старата перла“. Това обаче беше работа на останалите. Локи и Сабета бързо свалиха бутафорните си оръжия (беше незаконно да ги показват извън сцената) и се забързаха към двора.

Вече отново на слънце, отвъд последните хора от простолюдието, които напускаха театъра, и през дебрите от обелки от плодове и разлята бира, те изтичаха към ложите и почти се сблъскаха с двамата стражи на пост пред ложата на баронеса Езринтайм.

— Молим за аудиенция при лейди Езринтайм — каза Локи, в ръка с личния пръстен на Булидаци, който бяха взели от него миналата нощ. — Идваме по спешност от името на барон Булидаци.

— Господарката няма да приеме актьори в личната си ложа — каза един от стражите. — Вие трябва…

— Нищо подобно — дочу се гласът на церемониалмайсторката. — Пуснете ги и се погрижете никой да не ни притеснява.

Локи и Сабета бяха допуснати до балкона, където откриха Езринтайм на парапета, загледана в сцената долу и в черноработниците, които чистеха двора (платени от Монкрейн). Баронесата се обърна, а двамата каморци се поклониха повече от необходимото.

— Е — каза Езринтайм, — благородният ви патрон наистина прави каквото си поиска, нали? За втори път очаквам него, но вместо това се срещам с част от трупата му.

— Милорд Булидаци изпраща своите най-искрени и жалки извинения, милейди, тъй като му е невъзможно да ви види, както сте пожелали — каза Локи. — Докато напускаше сцената, той се спъна и навехна глезена си много лошо. В момента не може да стои на краката си, камо ли да изкачва стълби. Сложи личния си печат в ръцете ни и поръча да го представим, ако искате да потвърдите…

— Виж ти, виж ти! Барон Булидаци не обръща голямо внимание на навиците си. Остави това, момче, няма нужда да пробвам със зъби пръстена на барона. Виждала съм го и преди. Тук ли е още лордът ти?

— Част от приятелите му настояха незабавно да го види физикер, милейди, но без излишна показност — каза Сабета.

— Лордът изпитваше непреодолима болка и не можеше адекватно да се противопостави на увещанията им.

— Устояването на изкушенията не е особена сила на лорд Булидаци — каза Езринтайм, гледайки Сабета по-съсредоточено, отколкото Локи би желал. — Но ако наистина се е контузил, няма да възразя, че приятелите му поне веднъж са демонстрирали разум.

— Той… Тоест милорд, се надява, че ще се съгласите да му гостувате в удобно за вас време след утрешното представление — каза Локи.

Схемата беше рискована, в случай че лейди Езринтайм намери нещо обидно в предложението, но ако това можеше да затвърди впечатлението, че Булидаци в момента е жив и планира активен светски календар, то щеше да е безценно за заблудата им.

— Разбирам. — Езринтайм допря върховете на пръстите си пред гърдите си. — Е, така ще е удобно, а колкото по-скоро, толкова по-добре. Предполагам, и вие двамата ще сте част от гостите.

— Милейди — каза Локи, — ако ни бъде наредено, разбира се, но ние сме само актьори в трупата на Булидаци, не разбирам…

— Лукаца — каза баронесата, — смятам, че може би трябва да те освободя от заблуждението, че не съм наясно какви са намеренията на лорд Булидаци към братовчедка ти Верена.

— Аз, ами… — Локи се почувства така, сякаш Езринтайм е заела бойна позиция шасон и го е ударила в главата.

— Знаете кои сме всъщност! — каза Сабета на гладък дворцов терински и по този начин спаси Локи от още безполезно заекване.

— Графиня Антония разчита на мен да изпълнявам ролята на нещо като социален арбитър в допълнение към задълженията ми на церемониалмайсторка — отвърна Езринтайм на същия език. — Генаро е добра еспаранска партия, но е изгубил близките насоки на по-възрастните. Наложих се над няколко членове на домакинството му да не докладват поведението му. Генаро е, да речем, доста откровен с тях по отношение на желанията си.

— Милейди, нашето присъствие в Еспара причинява ли ви неудобство? — попита Локи, опитвайки се да запази същото самообладание както Сабета.

— Бяхте достатъчно дискретни, макар че бих казала, че никой от вас не помисли за нуждите на по-големия свят — погледът ѝ падна върху Сабета. — Не мисля, че на Еспара ще навреди да заздрави отношенията си с Камор чрез брак. Ако, разбира се, това е било истинското ти желание.

— Не съм подвела Генаро — сопна се Сабета. — Той е… надменен и нахален, но във всички други отношения е напълно приемлив. И споделяме интереси в различни изкуства.

— Дали твоето семейство ти е наредило свободно да избереш бъдещия си съпруг по време на престоя си в Еспара, Верена? Бих го намерила за странно, ако е така. Мисля, че си си позволила да забравиш, че си на разположение на рода си. Източниците ми не са ми съобщили кой точно род е това, но изисквам поне толкова честност. Ти член на клана Петте кули ли си?

Сабета кимна.

— Тогава много добре знаеш, че служиш на Херцог, който може да ти наложи да се омъжиш на друго място по политически причини! Дори и да не го направи, трябва ти позволението на Никованте, за да се омъжиш, точно както Генаро ще трябва да получи това на графиня Антония. — Езринтайм разтри чело и въздъхна. — Ако почувстваш каквото и да е недоволство, защото съм се намесила във вътрешните дела на рода Булидаци, моля те да помниш, че имам специалните правомощия да предотвратявам безразсъдни залитания като това, което двамата с Генаро опитахте да ни скалъпите.

— Не планирахме да сключим прибързано брак — каза Сабета. — Искахме да изчакаме няколко години.

— Тук поне демонстрираш капчица мъдрост — каза Езринтайм. — Но премислените планове бързо се отхвърлят, когато коремът на жената се надуе.

— Мога да правя чай с „Утехата на беднячката“ като всяка друга жена — каза Сабета. — Подробно бях инструктирана за това как да предотвратявам… бремето на едно дете.

— Бъди сигурна, че ще бъде бреме — каза Езринтайм. — Ще приема всяко подобно събитие, независимо каква случайност твърдиш, че е било, за умишлен опит да си осигуриш бърз брак с лорд Булидаци. Никога няма да заплаша личната ти безопасност, но със сигурност ще заплаша щастието ти. Ясна ли съм?

— Абсолютно, милейди — отвърна Сабета.

— Добре. Нека не говорим повече за това, докато не сме под покрива на лорд Булидаци. Е, трупата ви се справи относително добре днес. Живо представление въпреки намалелия ви брой. Ще изготвя благосклонен доклад и очаквам, че утрешната посещаемост ще се повлияе положително от него. Смея да предположа, че лорд Булидаци вече е задоволил порива си да се перчи на сцената като статист.

— Страхувам се, че Генаро няма да се перчи дълго време — каза Сабета. — Присъствието му утре ще бъде доста по-традиционно.

— Също хубаво. Предполагам, че нямаш търпение да се върнеш при него.

Сабета кимна енергично.

— Отивай тогава. Моля, предай му пожеланията ми за бързо възстановяване. Както и че от тук нататък може да бъде по-разсъдлив в постъпките си.

Локи и Сабета се извиниха, след което тичешком отново прекосиха двора на „Старата перла“, за да стигнат до съблекалните. Главата на Локи го заболя, като осъзна какъв глупак е бил, че е пренебрегнал възможността еспаранските благородници също да имат източници на информация, както и свои собствени планове и очаквания. За едно нещо баронеса Езринтайм беше по-права, отколкото самата тя предполагаше. Локи арогантно беше пренебрегнал по-големия свят, когато пускаше в действие кроежите си.

— Мисля, че това беше най-странната и проклета лекция, която някой някога ми е чел — каза на Сабета.

— И на теб ли, а?

Аквапирията на Задрат на Хиацинтова улица беше еспаранската обществена баня с най-добро име, в която имаше на разположение топли и студени вани, парни стаи и различни услуги, рекламирани открито или уговаряни по-дискретно. Насред двора ѝ се издигаше висока сграда с декоративни колони, а около нея бяха разположени индивидуални пристройки, една от които — запазена за лорд Булидаци и антуража му.

В небето се оформяха дългоочаквани облаци, когато каруцата на „Монкрейн-Булидаци“ спря в двора на аквапирията по-малко от час след края на пиесата. Локи, Сабета, Джасмер, Кало и Галдо яздеха коне, докато нещастният Донкер лежеше скрит някъде сред багажа на каруцата. Локи и Галдо, облечени в износени, но здрави слугински жакети от реквизита на трупата, скочиха от конете, влязоха в запазената баня и изгониха облечените в сини панталони слуги с бронзови мускули.

— Лорд Булидаци ще пристигне всеки момент — провикна се Локи, докато изтикваше последния през вратата. — Той иска лично пространство! Контузи се и е в много лошо настроение!

Щом дворът беше чист, Локи и Галдо помогнаха на Донкер да слезе от вагона и да влезе в банята, което им отне само няколко минути. Джасмер и Сабета ги последваха. Кало откара каруцата в конюшнята, за да се погрижи за конете, и след това буквално седна върху трупа на Булидаци.

Всяка частна баня беше украсена различно, а в банята на Булидаци темата беше жаби. Всички каменни басейни бяха украсени със сребърни и железни жаби, а по стените имаше фрески на короновани жаби с бижута, изтегнали се в горещи вани. Над центъра на стаята доминираше квадратна вградена вана от бели и зелени плочки. Беше дълга около три метра, а от ароматизираната с лавандула вода се носеше пара. До нея, на ниска маса с напитки, бяха донесени няколко поръчани бутилки с вино и коняк, придружени със сладки и шишенца с ароматни масла.

Врата в лявата стена водеше към голяма парна стая, където водата можеше да се излива върху котел с въглени, за да задоволи нуждите на изтегналите се в нея.

Донкер веднага се свлече на стената; трепереше и се давеше. Беше ужасно блед.

— Спокойно, Донкер! — Локи сложи ръка на гърба му. — Справи се невероятно дотук. Спаси всички…

— Не ме пипай! — изръмжа Донкер, докато се опитваше да си вземе въздух и очевидно се стараеше да не повърне. — Остави ме на мира, по дяволите. По-лошо е, отколкото си го представях дори.

— Е, все още не е свършило — каза Локи. — Все още ни трябват дрехите ти.

Донкер криво-ляво им ги подаде. Локи придърпа параван по-близо до вратата и нареди гардероба на Булидаци върху него и наоколо, все едно наслуки. Провеси камата и жакета отгоре. Копринената туника, ботушите, жилетката и панталона разхвърля по пода.

Сабета свали обувките и костюма си на плочките в близост до банята. Остана само по чорапи и халат. Локи даде всичко от себе си, за да не изглежда, че я зяпа, а тя от своя страна се представи много добре в преструването, че не го окуражава. Когато бъркотията на пода беше достатъчно голяма, Сабета сграбчи Донкер за предната част на долната му туника и го замъкна към парната стая.

— Донкер е прав — промърмори последвалият ги Монкрейн. — Този план е като стар пергамент, изтънял на твърде много места.

— Не се справяме толкова зле — каза Локи. — Ако преминем през това, ще сме си у дома в безопасност с парите в ръце.

Донкер, Джасмер и Сабета се затвориха в парната стая. Локи използва някои от ароматните масла, за да залиже косата си, и си сложи чифт бутафорни оптикали, които Дженора му беше дала. Разположи се до вратата, докато Галдо хапваше сладки и проучваше бутилките с вино.

Две минути по-късно на вратата се почука.

Джасмер веднага започна да стене от нещо средно между болка и удоволствие. Бяха го ангажирали да изпълни тази част от плана поради една-единствена причина — само неговият глас беше достатъчно дебел и гъвкав, за да наподоби този на барон Булидаци.

Локи отвори предната врата на банята. Нериса Малория стоеше там с обкованото дървено сандъче в ръце, придружена от един от едрите наемници. Другият чакаше при каретата, с която бяха пристигнали.

— Ааах! — простена Монкрейн. — Ааах, богове!

— Мадам Малория — прокашля се в ръка Локи. — Влезте, моля ви. Милорд Булидаци ни уведоми да ви очакваме.

— Казах повече вино, да ви изсъхнат проклетите топки! — провикна се Джасмер. — Къде е?

Галдо се разбърза с бутилка вино и две чаши.

— Много интересно! — Малория прекрачи прага, като избягваше разпръснатите върху пода дрехи, а човекът ѝ остана навън и затвори вратата. — Тук съм, за да предоставя това на барона и да получа подпечатана от него разписка.

— Ах, баронът… Господарят се спъна и падна след пиесата — каза Локи. — Нарани глезена си доста лошо. Неговата… тоест, Верена… Верена Галанте го утешава, докато очакваме физикер.

— Утешава го! — изсумтя Малория.

— Ааах! — простена Джасмер и последва шум от пляскане. — Така, така, можеш да продължиш с това след минутка. Виното! Донеси проклетото вино!

Вратата на парната стая се отвори внезапно и сиви пипала пара се плъзнаха във въздуха на главната стая. Излезе Сабета с халат в ръка, гола от кръста нагоре. Направи се, че вижда Малория за първи път в живота си, изпищя и моментално се загърна с халата.

— Моите извинения! — изкиска се тя. — Милорд Булидаци се нуждае от грижи. И от вино! — Тя щракна с пръсти на Галдо, който ѝ подаде поднос с чаши и отворена бутилка.

— От грижи — усмихна се самодоволно Малория. — Сигурна съм, че точно от това се нуждае, за да се възстанови от каквато и да е… физическа немощ.

— Малория! Малория ли е? — Локи трябваше да отдаде на Монкрейн заслуженото за представянето му като Булидаци, въпреки че омразата на импресариото украсяваше играта му с малко повече раздразнителност от необходимото. — Добре, добре. Съжалявам, че не мога да те приема в момента. Изчакай бутилка или две, добра жено!

Сабета се пъхна обратно в парната стая заедно с бутилката. Последваха приглушени хихикания и смях.

— Махни проклетите чаши! — провикна се Монкрейн. — Дай направо бутилката. Така. Аз ще допра устните си до нея, а колкото до твоите…

Локи стоеше мирно до вратата и се опитваше да изглежда дълбоко скандализиран. Галдо се засрами и се върна на мястото си до далечната стена.

Одобрителните стенания на Джасмер продължиха да се носят дълго от парната стая. Мрачното забавление на Малория отстъпи на очевидно раздразнение.

— Ами… — каза Локи тихо — в мен е пръстенът с печат на милорд…

Малория повдигна едната си вежда.

— Тоест той ми го предостави, докато е… зает. Ако решиш, че…

— Защо не? — отвърна тя. — Ако лорд Булидаци няма време за мен, не е моя работа да си позволявам да ангажирам вниманието му.

Постави дървеното сандъче до бутилки с вино и коняк, след което го отвори с висящия на врата ѝ ключ. Подаде парче пергамент на Локи, който го проучи, докато загряваше восък над една от неалхимичните свещи в стаята.

Локи намастили перо и написа „ПОЛУЧЕНО“ в края на бележката. След това изля восък върху документа и го притисна с пръстена печат на Булидаци.

— Трябва да взема сандъчето обратно преди утрешното представление — каза тя, докато чакаха печатът да изсъхне.

— Заповядайте в хана на Глориано по всяко време след залез-слънце — каза Локи. — И… Милорд би желал… тоест, ако не беше… разсеян… — Локи извади две сребърни монети от кесия на колана си и ѝ ги подаде. — Нещо, изразяващо благодарност за усилията ти.

„И за мълчанието ти“ — добави мислено Локи. Можеше спокойно да заложи, че тук, както и в Камор, заможните хора разчитат на кесиите си, за да замажат лошото си поведение. Малория му благодари, като докосна за поздрав челото си с монетите.

— Оценявам го — каза тя. — Ще изпратя човек за сандъчето утре преди обед.

Локи залости вратата след нея, след което изтича до парната стая и отвори рязко вратата. Монкрейн излезе наперено, обръщащ бутилка, следван от Сабета по халат и от Донкер с напрегнато изражение на лицето. Всички се събраха около сандъчето с монети и се вгледаха в съдържанието му. Навсякъде сребърни монети светеха на фона на медта.

— Това са… повече пари, отколкото някога съм виждал — промълви Донкер. — Сигурно много тежи.

— Мамка му! — каза Сабета. — Донкер е прав. Сега, когато са при нас, къде ще скрием парите? Няма как членовете на трупата да ходят напред-назад с подрънкващи джобове. Ще противоречи на историята, че всичките ни пари са изчезнали с Булидаци.

— Може би мадам Глориано има как да ги скрие? — попита Донкер.

— Не бих поискал това от нея — каза Локи. — Ханът ѝ ще гъмжи от стражи, след като докладваме за трагично загиналия в пожар Булидаци. Някои от тях могат да обърнат мястото наопаки от скука или усърдност.

— Надявам се, че няма да предложиш да ти позволим да го изкараш извън града? — попита Джасмер.

— Разбира се, че няма — отвърна Локи. — Всички искаме само толкова, колкото да стигнем у дома. Останалото е твое, ако успеем да намерим начин да го изкараме на части така, че да не качат всички ни на бесилото.

Монкрейн се подпря на сандъчето и дълго остана втренчен в дълбините му. След това щракна с пръсти и се усмихна.

— Салвард! — каза. — Винаги будния Салвард! Добрият адвокат. Той ще го пази, без да задава въпроси. Една от по-дискретните услуги, които предлага на клиентите си, които не могат или не искат да се доверят на счетоводна къща. Ще има такса, разбира се, но какво ни пука? Аз самият ще я поема.

— А аз ще го придружа — каза Галдо, скръствайки ръце.

— Разбира се! — усмивката на Монкрейн почти стигна очите му. — Можеш да носиш сандъчето. А някой трябва да наеме и карета. Не можем да ходим из града с проклетото нещо на показ пред всички.

— Ще се погрижа за това — каза Локи, докато отиваше до входната врата. — Останалите можете ли да почистите тук?

— Трябва да оставим известна бъркотия — каза Сабета и хвърли чаша вино в горещата вана. — Да излеем няколко бутилки в отводнителния канал. Който и да почиства, ще може да докладва, че лорд Булидаци сигурно е изпил много, преди да претърпи… инцидента.

— Чудесна идея — каза превъзбуден Локи. — Добре. Оправете мястото. Аз ще намеря карета и ще кажа на служителите на банята, че Булидаци ще се забави още час или повече. Нека Кало си тръгне тихо, а след това всички останали ще се измъкнем и ще се срещнем на другата пресечка. След това — отново при Глориано за… Ами за последното действие на нашата пиеса!

Не беше изминал и половината шести час след обед, когато Кало, Локи, Сабета и Донкер вече вървяха, без да бързат, из кварталите на Еспара в обикновено облекло, докато собствеността на театъра беше на сигурно място. Никой не ги разпозна, нито пък им създаде някакви проблеми.

В хана на Глориано откриха останалата част от трупата в безопасност с изключение на опънатите нерви на няколко души. Следвайки плана, бяха изгонили всички приятели по чашка, разказвачи и паразити с мотива, че искат ред и трезвеност преди представлението в Деня за назидание, и им бяха обещали голям реванш след това. Локи се ухили, подир което веднага поде шепнешком съвещание с Джийн, Дженора, Алондо, Шантал, Силванус и Берт.

— Успяхме! — каза Локи — Винаги будния Салвард ще пази парите. Джасмер и Джакомо отидоха да му ги оставят. Ще трябва да ги харчите полека, малко по малко. И се уверете, че Донкер е получил целия си дял. Той може бъде определен като лабилен.

— Братовчед ми скоро ще си стъпи на краката — каза Алондо. — А аз ще се уверя, че със сигурност е получил дела си.

В стаята се възцари атмосфера на общо облекчение. Въпреки че Локи не забравяше задачата си да облече трупа на Булидаци, и знаеше, че никоя от жените Глориано няма да хареса единственото логично място за всепоглъщащия случаен пожар, най-лошото беше минало и останалите можеха да очакват падането на мрака. Лелята на Дженора започна да готви дълги ленти мариновано телешко над огнището с дърва. Силванус се запозна с нова бутилка долнокачествено вино, докато другите разпускаха с чаши ел.

Точно след като удари седмият час на вечерта, Галдо нахълта в стаята, потънал в пот и съвсем сам.

— Съжалявам! — задъхано изрече Галдо, щом всички се преместиха в изолираната стая, където по-рано им бяха показали трупа на Булидаци. — Толкова съжалявам! Той ме помоли да се уверя, че каретата ще ни чака. Звучеше толкова шибано разумно, съвсем като нас, нали разбирате? Каза, че ако трябва да ходи обратно до хана, ще ми одере кожата. Взе сандъчето… А след около петнайсет минути загубих търпение. Отидох да го потърся и когато попитах секретаря на Салвард за Джасмер Монкрейн, оня ме погледна, все едно съм пиян. Тогава разбрах.

— Монкрейн е взел парите и е прецакал всички — прошепна Алондо.

— Разорил е всички — каза Дженора. — Не знам дори… какво да кажа. Все едно боговете са си направили доста гадна шега за наша сметка.

Силванус хвърли бутилката на земята и зароби лице в ръцете си. „Няма нужда от никакъв остроумен коментар — помисли си Локи, — щом ситуацията кара Силванус Оливиос Андрасус да прахосва вино.“

— Аз съм жалък глупак! — каза Галдо. — Трябваше да се досетя.

— Той е актьор — каза Сабета. — И което е по-жалко, добър актьор.

— Да тръгнем след него — каза Кало. — Не може да е толкова тъп да излезе през портите откъм сушата, всички се охраняват! Ще е луд да излезе на пътя, когато знае, че само след няколко часа ще бъде вдигната тревога. Така че къде би отишъл?

— На пристанището — каза Шантал.

— Е, тогава да го намерим и да му отрежем проклетата ръка, която, така или иначе, трябваше да изгуби! Той е мотор, но стар, колко трудно би било?

— Нямаме думата тук — каза Локи. — Забрави ли? Нямаме право или претенция да се разпореждаме с никого. Докато сме в Еспара, сме просто актьори.

— А и никога няма да го откриете — каза Дженора. — Кастелано е прав, Джасмер няма да тръгне по земя. Пристанището е пълно с хора от Сирест и Окант. Ще си избере кораб и никой чернокож няма да обели и дума за него на стражите. Докерите нямат причини да обичат слугите на Графинята.

— Значи просто… просто ще го оставим да ни прецака? — попита Берт. — Това ли е планът?

— Не — каза Сабета. — Има едно нещо, което можем да сторим много лесно. Можем да направим да изглежда така, сякаш Джасмер Монкрейн е убил лорд Булидаци.

— Харесва ми как звучи това — каза Локи. — Със сигурност ще придаде на историята повече достоверност от това лорд Булидаци да се е напил и да е запалил конюшня.

— Конюшня… — проплака Дженора. — Не може да имаш предвид…

— Съжалявам, Дженора, знам, че трябваше да ти кажа по-рано. Но е очевидно. Не можем да изгорим хана и Булидаци не може просто да се е самозапалил на двора. Мисли не че губиш конюшня, а че по този начин спасяваш леля си от въжето.

— Джакомо, какво каза на кочияша, след като разбра, че Монкрейн е избягал? — попита Джийн.

— Дадох му две медни монети за усилията и му казах, че съм решил да остана за малко — отвърна Галдо. — Не знаех какво да мисля. Просто не исках да правя сцени.

— Е, самообладанието ти ни е спасило — каза Сабета. — Ето я новата история. След представлението съм отишла с Булидаци в банята. Булидаци е получил парите от Малория. Тя ще удостовери това и разполага с подпечатана разписка, за да го докаже. Можем да кажем, че не знаем какво е направил Булидаци с парите. Знаем само, че когато се е върнал дотук, за да говори с Джасмер, не ги е носил.

— Дотук е достатъчно просто — каза Шантал.

— Така и ще си остане — каза Локи, гледайки Сабета. — Ако мога да предположа… Мисля, че знам какво е намислила Верена по-натам. Всички сме видели как Булидаци пристига. Всички сме видели как Монкрейн пристига. Имали са дълъг личен разговор, прераснал в спор. Поради някаква причина са отишли заедно до конюшнята.

— Няколко минути по-късно сме забелязали, че конюшнята гори — каза Сабета. — Булидаци е умрял при произшествието, а Монкрейн е изчезнал в нощта. Вината му е ясна дори и за дете.

— Ще трябва да въвлечем и мадам Глориано — каза Джийн. — Съжалявам, Дженора, знам, че искахме да я държим настрана, но тя е най-важният човек, който трябва да каже на стражите, че Монкрейн и Булидаци са били заедно тук тази вечер.

— Няма какво да се направи, Джовано, прав си. — Дженора сложи ръка на рамото на Джийн. — На леля няма да ѝ хареса, но аз мога да я накарам да направи всичко, което кажа. Не се притеснявай за нея.

— Всичко все още е невъобразима каша — каза Шантал. — Хората на Булидаци все още могат да се опитат да вземат всяка медна монета, която имаме. Може би дори да разтурят компанията и да придобият имуществото ѝ. Адове, това е при положение че стражите не хвърлят всички ни в Кулата на плача като предполагаеми съучастници.

— Мисля — каза Локи, — че може би имаме достатъчно висшестоящ приятел. Или, ако не приятел, то поне някого, който има интерес да прикрива колкото се може по-усърдно скандалите.

— Не можеш да прикриеш шибаното убийство на еспарански лорд — каза Берт. — Може би вие, каморци, ще успеете да се спасите от въжето, но останалите…

— Не — каза Локи. — Изобщо няма да ви изоставим, никого от вас. Не направихме ли достатъчно, за да ви убедим в искреността си? И не постигнахме ли удивителни неща заедно?

— Донякъде — изръмжа Берт.

— Монкрейн прецака всички ни и затова ние всички ще го прецакаме — каза Локи. — Колкото до това, което направи, повярвайте ми… Превърна във враг всеки мастер в Камор. Трябва да го знае. Има достатъчно пари, за да живее няколко години, но никога няма да може да спре да бяга. Колкото до трупата… Сигурен съм, че можем да убедим мастера си да ни помогне и с това. Той разполага с ресурси, каквито не можете и да си представите.

— На този етап бих повярвал на абсолютно всичко — промълви Алондо.

— Ще репетираме историята си заедно — каза Сабета. — Почти като пиеса. След залез-слънце ще облечем Булидаци за последен път и ще уредим пожара в конюшнята. След като конюшнята пламне, членовете на трупата изрично трябва да са първите, които ще изтичат да викнат стражите. Всички трябва да се правите на изненадани и шокирани.

— Да сме шокирани, ще е лесно — каза Шантал.

В този момент се почука на вратата. Кало я открехна и видяха мадам Глориано да изтрива мазни ръце в престилката си.

— Месото е готово — каза весело тя. — Има и хубав варен ориз и кайсии… Какво? Защо всички сте ме зяпнали така?

— Най-добре влез и затвори вратата, лельо! — покани я Дженора. — Не само месо ще трябва да печем, преди да свърши вечерта.

— Не мога да повярвам, каморци! — мърмореше мадам Глориано, докато им помагаше да пренесат увития труп на Генаро Булидаци от каруцата до конюшнята малко след залез-слънце. — Да предположите, че това е първият път, в който помагам труп да изчезне!

— Откъде, по дяволите, да знаем? — изсумтя Локи.

— Работя в бизнеса със странноприемници в бедната част на града, момко. Обичам подредения си живот, но в стаите ми са умирали хора, когато е било доста по-удобно да бъдат открити в залива. Така че са отивали да поплуват.

Мадам Глориано определено се обезпокои, когато научи истината, но щом веднъж прие факта, че лорд Булидаци е бил прободен от племенницата ѝ по време на опит за изнасилване, прие загубата на конюшнята като вид отмъщение.

Кало и Галдо държаха трупа от единия му край, а Локи и Глориано — от другия. Сложиха тежкия товар върху купчина слама, а Глориано разклати и запали мъждукаща алхимична лампа. Джийн беше преместил каруцата и конете в другия край на двора и постройката беше останала празна.

— Богове, каква воня! — закашля се Галдо, докато разтовариха барона. — Зловонно месо и алхимичен прах!

— И по-добре е изглеждал — каза Кало. — Мамка му, колко е вкочанен! Ще е забавно.

Тримата Джентълмени копелета започнаха да се борят с вкочанения труп и да му слагат бижутата, обувките и камата, която бяха взели миналата нощ.

— Проклета срамота е да похабим такова хубаво острие! — каза Галдо.

— Още по-голяма срамота ще е да похабим двамата близнаци Санца — прошепна брат му. — О, пръстите му са започнали да се подуват. Ще ми трябва малко помощ да напъхам пръстена печат на мястото му.

Локи се чувстваше като идиот, докато помагаше както можеше, и в крайна сметка пръстенът печат на барона се озова на относително правилното място.

— Сега, момчета — каза мадам Глориано, — ако сте приключили с декорацията, отворете шишето с масло и ми позволете хубаво да накисна кучия син. Смея да кажа, че съм напълно готова да му драсна клечката.

Няколко минути по-късно оранжеви пламъци се издигаха на фона на еспаранската нощ и членовете на трупата, които не бяха изтичали да потърсят помощ, пълнеха кофи с вода с всички външни белези на припряност и искреност.

— Не така си представях да прекарам малките часове на нощта — каза баронеса Езринтайм, вече облечена с ботуши, лека пола, тъмен жакет и ясно виждащ се меч.

Локи и Сабета, все още покрити със сажди от битката с огъня, стояха напрегнати в една от стаите на мадам Глориано, предназначена за лични разговори. Беше след полунощ. Равен брой полицаи и войници бяха оградили мястото, а останалите от трупата на Монкрейн и Булидаци се намираха под стража в общата стая. Езринтайм беше повикана от командира на стражите, щом овъгленият труп бе идентифициран.

Локи си помисли, че лицето на Сабета отлично изразява мъка и примирение.

— Сигурно… Напълно сигурно ли е, че е той? — попита тя. — Тялото беше…

— Тялото беше купчина въглени, момиче, но разполагаме с пръстена и камата му. Знаем отлично, че там лежи Генаро. Разбирам, че не може да ти е лесно. — Езринтайм разтри очи. — И все пак това е реалността: мъртъв под чаршафа.

— Нека ви помогна в търсенето на Монкрейн — каза Локи, решил, че демонстрацията на войнственост ще контрастира добре с шока на Сабета. — Аз и хората ми. Ако открия копелето…

— Това не е Камор и сте тук инкогнито — отсече баронесата. — Нямате право да носите оръжие или да раздавате правосъдие, и изобщо не възнамерявам да ви дам правомощия, които след това да обяснявам на някого другиго!

— Извинявам се, милейди — каза Локи, — исках само да предложа каквото съдействие е възможно.

— Най-доброто съдействие би било да следвате изричните ми инструкции — каза Езринтайм. — Джасмер Монкрейн е убил еспарански благородник и преследването му е проблем на Еспара. Богове и светци, за това ще се говори през следващите десет години, и то ако ситуацията не ескалира още повече!

Обиколи стаята няколко пъти, като не сваляше поглед от тях.

— Очаквам да напуснете града — каза тя най-накрая. — Да, мисля, че така би било най-добре. Ще ви осигуря безопасен излаз и ще ви включа в керван. Добре дошли сте да се върнете в Еспара с истинските си самоличности след няколко години, но никога повече като актьори. Или като каквито и да е лица с такъв нисък ранг!

— Благодаря ви, милейди! — каза Локи.

— Ами трупата на Монкрейн и Булидаци? — попита Сабета.

— Какво очакваш, Верена? Булидаци е мъртъв, а Монкрейн е все едно мъртъв. Няма да има повече представления, разбира се. Всичко, миришещо на Монкрейн, ще бъде заметено под килима.

— Имам предвид актьорите — каза Сабета. — Те бяха… най-гостоприемни. Копелето Монкрейн ги постави в много незавидна позиция.

— Незавидната позиция на Генаро Булидаци ще е това, което най-много ще притесни графинята — каза Езринтайм. — Колкото до мен обаче, вината на Монкрейн е видима като бял ден. Ако показанията съвпадат и хората ми не открият нищо интересно в този хан, хората ви ще останат живи. Не се съмнявайте обаче, че трупата ще бъде разтурена.

— Повечето ще бъдат оковани за дългове, след като адвокатите приключат да ги измъчват — каза Сабета.

— И какво ме интересува това, скъпа моя?

— Грижеха се добре за нас, докато бяхме в Еспара — каза Локи. — Чувстваме се задължени да помолим за съдействие от тяхно име.

— Разбирам. — Езринтайм въздъхна и потупа с пръсти ефеса на рапирата си. — Е, лорд Булидаци загина, без да остави наследник. Нямаше и връзки извън Еспара, които да трябва да уважим. Затова графинята ще погълне имотите и активите на счетоводната му къща. Те са доста добро неочаквано наследство. Предполагам, че господарката ми може да си позволи да прояви щедрост. Трупата несъмнено ще изгуби името си и разрешителното си за работа, но мисля, че ще мога да се застъпя, за да ги защитя от нещо по-драстично. Надявам се, че това ще задоволи чувството ви за дълг.

— Напълно, милейди! — каза Сабета и кимна.

— Добре. Беше много безразсъдна, но имаше също така и много късмет, Верена, и се надявам, че ще си спомниш каква полза имаше от поредицата дипломатически любезности, оказани от името на цяла Еспара.

— В рамките на семейството си — каза Локи — ще бъдем абсолютно откровени относно безценната ви помощ. Ако ни се удаде възможност, ще предадем поздравите ви на Херцога.

— Това би бил приятен жест — отвърна Езринтайм. — А сега се почистете и се пригответе да напуснете града ми, за да мога да започна да се оправям с тази отвратителна купчина главоболия.

1.

Тъмни облаци, надвиснали от север, скриваха звездите. Картениумът — дворец на отдавна свалените Херцог и Херцогиня на Картейн — се издигаше над поддържаните градини и срутените стени на Каста Гравина — купол от накъдрен нефритен елдерглас, като скъпоценност сред морето от човешки камък и хоросан. Късният есенен вятър свистеше през назъбения и издълбан елдерглас, а в нощта се носеше зловещата музика на изгубено състезание с неясно значение.

На всяка пътека и във всеки двор се вееха зелени и черни знамена, а през портите на Картениума течеше река от факли и фенери, водеща към Големия салон, където на пръв поглед безкрайни черни железни стълби и коридори се виеха към вътрешността на нефритения купол. Всичко беше осветено от полилеи с големината на карети, за които се грижеха мъже и жени, застрашително висящи от опорни точки по коридорите.

Шумът от тълпата беше като плискане на вълни и шум на море в крайбрежна пещера. Локи и Джийн се движеха внимателно през хаоса, а зелените им ленти не ги защитаваха от блъсканицата и купищата бъбривци, ентусиасти и пияници. Поддръжниците на Черен ирис и на Дълбоки корени се смесваха и спореха свободно в разпрострялото се във всички посоки шествие на богатите и превъзбудени граждани на Картейн.

В средата на Големия салон се издигаше платформа с няколко каменни плочи и деветнайсет стълба от черно желязо върху ѝ, а на всеки стълб имаше матирана стъклена лампа. Стълбите, водещи до платформата, се пазеха от сини плащове, потящи се под допълнителната тежест на бяла наметка и мантия, обточена със сребърни ленти.

Беше деветият вечерен час. Последните гласове бяха дадени преди часове, а проверените и запечатани отчети от всеки район вече пътуваха към Картениума.

— Мастер Лазари! Мастер Калас! — Проклето суеверие Декса се появи, повлякла разпилян взвод от служители и подлизурковци подире си. Шапката ѝ с тройна периферия беше украсена с макет на един от елдренските мостове на Картейн с кули, изработени от втвърдена кожа, а върху всяка от тях се вееше малко зелено знаменце. Декса пушеше лула с двойна клада, а от носа ѝ излизаха струйки сив и смарагдов дим. — Е, момчета, след като свалихме цялото месо от костите на изборите, всичко се свежда до това! Да преброим гласовете, а след това да преброим сълзите.

— Няма да има сълзи във вашия район — каза Локи. — Ако греша, ще си купя шапка като вашата и ще я изям.

— Ще ми се да го видя, но предпочитам да запазя мястото си. — Декса издиша ароматен зелено-сив дим с ухание на жасмин покрай Локи. — Вие, джентълмени, ще бъдете ли в близост до сцената? Места на първия ред, докато пристигат резултатите?

— Ще сме на някое по-спокойно място — отвърна Локи. — Ще гледаме от един от частните балкони, след като направим едно кръгче. Трябва да се уверим, че всички са с изправени гърбове и закопчани жилетки.

— Колко предвидливо от ваша страна. Е, тогава, докато не сме изяснили въпроса, моите почитания на другарите по пътешествие!

Верни на думите на Локи, и двамата с Джийн заподскачаха из тълпата, разменяха ръкостискания и потупваха гърбове, смееха се на тъпи шеги и разказваха някои от своите, и добавяха разумен и логичен анализ, когато им го искаха. Повечето бяха красноречиви глупости, примесени с това, което слушателят им иска да чуе. „Какво значение има?“, помисли си Локи. По един или друг начин щяха да изчезнат от политическата сцена на Картейн още същата вечер и нямаше да носят никаква отговорност.

Огромни купи с пунш от бледо бяло и наситенолилаво вино се разпенваха от механизми с витла, управлявани от безупречно облечени деца, крачещи бавно в позлатени машини. Привлекателни слуги от двата пола се трудеха зад кадифени въжета, за да пълнят чаши и да ги раздават. Локи и Джийн се въоръжиха с пунш, допълнен от горещи хлебчета с осолено свинско и тъмен сос винегрет.

Джийн забеляза Никорос да се извисява с нещастен вид в периферията на група бележити имена от Дълбоки корени и го посочи на Локи. Виа Лупа се беше обръснал, което най-вече спомагаше да се видят нездравият му вид и новите бръчки по видимо по-слабото му лице. В сърцето на Локи се зароди неочаквано съжаление. Това не беше триумфиращ предател, а някой, разпънат докрай върху дибата на нещастието.

Е, каква беше ползата от това да можеш да лъжеш без угризения, ако не можеш да свалиш товара от плещите на толкова очевидно нещастно копеле?

— Виж, Никорос! — започна Локи, докато слагаше бокала си с недокоснат пунш в ръката на картейнеца. Говореше тихо, така че да го чуе единствено Никорос. — Според мен е време да ти кажа, че знам какво е някой да те притиска да действаш против съвестта си.

— Ах, мастер Лазари, аз… Тоест какво имаш предвид?

— Опитвам се да ти кажа — каза Локи, — че знам. И то отдавна.

— Ти… знаеш? — Веждите на Никорос се вдигнаха толкова високо и толкова бързо, че Локи се изненада, че не изскочиха от лицето му като изстреляни от катапулт. — Знаел си?

— Разбира се, че знаех — успокояващо кимна Локи. — Работата ми е да знам разни неща, нали? Единственото, което не можех да разбера, беше мотивацията ти. Очевидно не си истинска фурнаджийска лопата.

— Богове! Аз… Беше алхимикът ми. Моят… снабдител с прах. Да вземаш прах, е не по-лошо, отколкото да го продаваш. Хванаха ме и тази жена… Е, в крайна сметка се досетих коя е тя. Съжалявам. Предложи ми сделка. Иначе щях да загубя всичко. Десет години на Баржата на покаянието, а след това — изгнание.

— Ужасно нещо — каза Локи. — И аз бих се опитал да го избегна, ако е възможно.

— Ще си подам оставката след тази вечер — промълви Никорос. — Бих се обзаложил, че съм причинил повече вреда на Дълбоки корени от всеки друг член на комитета в тая отвратителна история.

— Никорос, не ме ли слушаш — каза Локи. — Казах ти, че знаех.

— Но как това…

— Беше повече мой агент, отколкото техен. До Черен ирис достигаше точно това, което исках да чуят, и от източник, който смятат за безупречен.

— Но… аз съм сигурен, че някои от нещата, за които им давах информация… бяха реални и вредни за нас!

— Естествено — каза Локи. — Нямаше да те слушат, ако не спомагаше за реални резултати през по-голямата част от времето. Жертвах истините за сметка на това, че ги снабдявах с изключително важни глупости. Затова не си и помисляй да подаваш оставка. Ако Черен ирис изгуби тази вечер, това ще бъде, защото ти беше моето оръжие срещу тях. Това ще ти помогне ли да спиш по-спокойно тази вечер?

— Аз… Ами не знам какво да кажа. — Смръщеното му лице се отпусна незабавно и видимо.

— Не казвай нищо, само пресуши бокала и се наслаждавай на шоуто. Разговорът ни ще си остане малката ни тайна. Дано имаш хубав и дълъг живот, Никорос! Съмнявам се, че ще ни видиш някога отново.

— Освен ако работодателите ни не искат да ни върнат за следващия кръг след пет години — промълви Джийн, докато се отдалечаваха.

— Може би, ако искат всичките да приключат в шибана кома като кофата лайна с птицата — каза Локи.

— И не че съм против това да успокоиш клетника, но как, мислиш, ще се почувства, ако Черен ирис победят?

— Богове проклети, просто се опитвах да направя каквото мога, за съсипаното копеле. Поне сега може да вярва, че съм избрал да го използвам като преценен риск. Хайде, да открием тази Саблена зала и да се отдалечим от хорските очи.

2.

Шест стълбища и три разговора с не особено полезни организатори по-късно откриха Сабета, очакваща ги в стая с балкон, издигнат над южната страна на Големия салон. От фреска на стената ги гледаше злокобно някакъв отдавна умрял благородник, втренчен в резбования метален параван с хубав изглед към тълпата и сцената по-долу.

Сабета отново беше облечена по-скоро за езда, отколкото за бал — прилепнал кадифен червен жакет с цепнати ръкави върху рокля от черни копринени квадрати, бродирани с червени астрономически знаци. Локи ги подреди в ума си и осъзна, че беше облечена с карта на Слънцето и Луната за конкретния ден, месец и календарна година.

— Харесва ли ти? — разпери тя ръце. — Съгласно инструкциите на възложителите се постарах да похарча всичко, което ми предоставиха, до последната монета.

— Изпълнила си дълга към властта, както винаги — каза Локи.

Сабета протегна ръка, а той не се посвени да я целуне. Тримата се настаниха на малка масичка с бадемови торти, коняк и четири червени кристални тумбести чаши. Локи пое инициативата и грабна бутилката.

— Чаша, напълнена догоре, за отсъстващите приятели! — каза той, когато наля четвъртата чаша и я отдели настрани. — Нека благодарение на уроците, които научихме от тях, да има страхотно шоу за всички тази вечер.

— Нека живеем достатъчно дълго, за да оценим каквото и да се случи — добави Джийн.

— Да пием за политиката! — завърши Сабета. — Нека никога повече не скачаме в едно легло с нея.

Чукнаха се и пиха. Питието имаше бледокарамелен цвят и погали гърлото на Локи със сладка, гостоприемна топлина. Не беше алхимичен коняк, а някоя от старомодните западни марки с нотка на праскова и орех в изпаренията.

— Ето я и присъдата — каза Сабета.

Тълпата долу се раздели, за да пропусне взвод сини плащове, ескортиращи облечени в тъмни дрехи официални лица, понесли дървени сандъци и големи медни говорни тръби, приличащи на цъфнали лалета. Закрепиха тръбите върху издатини на сцената, а до тях разположиха дървените сандъци. Дребничка жена с гъсти сиви къдрици, подрязани до началото на шията, пристъпи към една от говорните тръби.

— Първи магистрат Седелкис — каза Сабета. — Арбитърка на Промяната. Щом дойде време за избори, се превръща в нещо като четиринайсети бог.

— Няма ли представител на маговете? — попита Локи. — Дори не изпращат плато плодове и любезна бележка?

— Доколкото разбирам, те са благословили церемонията — отвърна Сабета, — така че боговете да са на помощ на онзи, който се опита да подмени вота. Никога обаче няма да позволят да ги видят.

— Не и ако не са се усамотили някъде с мишена за малтретиране — каза Локи.

На платформата по-долу няколко от организаторите отключиха сандъците, докато други заеха позиции до каменните плочи.

— Съграждани — прокънтя гласът на Първи магистрат Седелкис, — почитаеми членове на Консейла и служители на републиката, добре дошли! Имам честта да сложа край на седемдесет и деветия изборен сезон в Република Картейн, като прочета резултатите пред обществеността. Следват резултатите район по район, като започнем с Исас Тедра…

Един от организаторите извади плик от един от сандъците. Седелкис го отвори и издърпа украсен с печати и ленти пергамент.

— С резултат сто и петнайсет на шейсет, Първосин Епиталус от партия Дълбоки корени.

Половината публика в Големия салон избухна в шумни аплодисменти. Служител записа официалните резултати на дъската, докато други запалиха светеща зелено свещ и с помощта на дълъг прът я поставиха под първият матиран стъклен глобус.

— Желаете ли да признаете поражението си, мадам? — попита Локи.

— Мисля, че това беше един от предрешените резултати — отвърна Сабета.

— Проклятие — каза Локи, — твърде умна е за нас.

— За Острова на чуковете, с резултат двеста трийсет и пет на сто — обяви Седелкис, — Четвъртодъщерна Дулериан от партия Черен ирис.

Организаторите запалиха и поставиха още една свещ, която светеше с толкова тъмна лилаво-синя светлина, че се доближаваше до черната.

— Е, сега какво? — попита Сабета, докато наливаше по още по едно питие. — Май нямаш съдържателни забележки?

— Не бих си и помислил да правя такива в твое присъствие — отвърна Локи.

Имаше седем зелени светлини и четири черни, когато Седелкис обяви:

— За район Бурсади, с резултат сто четирийсет и шест на сто двайсет и две, Второсин Ловарис от партията Черен ирис.

Джийн въздъхна театрално.

— Бедният човечец! — каза Сабета. — Без малко да стане жертва на безскрупулни крадци на реликви.

— Радваме се на избавлението му — каза Локи.

— За Плаца Гандоло — гръмогласно съобщи Седелкис, — с резултат осемдесет и един на шейсет и пет, Втородъщерна Виракоис от партия Черен ирис.

— Ох, топки на Переландро, натъпкахме къщата ѝ с крадени вещи — каза Джийн. — Получи единайсет обвинения за влизане с взлом или присвояване! Как точно си успяла да замажеш това?

— Измислих, че Виракоис тайно е приютявала далечна братовчедка — каза Сабета. — И че въпросната братовчедка е изключително откачена. Имала истинска мания да краде. Дори наех актриса, за да играе ролята в продължение на няколко дни. Накарах Виракоис лично да се извини за това, че „братовчедката“ е успяла да избяга от опеката ѝ, и след като откраднатите вещи бяха идентифицирани и върнати, всички съчувстващи ѝ хора дискретно изтеглиха жалбите си. И също толкова дискретно казаха на приятелите и съседите си, разбира се.

— Оттеглили жалбите си — поклати глава Локи. — Нищо чудно тогава, че проклетият ни подкуп за магистрата не ни донесе нищо.

— За Исас Мелиа — обяви Седелкис, — с резултат седемдесет и пет на трийсет и едно, Проклето суеверие Декса от партията Дълбоки корени.

— Дори и не се старах особено с тази — каза Сабета.

— Е, все пак опита да подкупиш готвача ѝ — напомни ѝ Локи. — И портиера ѝ. И войниците ѝ. И адвоката ѝ. И кочияша ѝ. И личния ѝ снабдител на тютюн.

— Успях да подкупя портиера — потвърди Сабета. — Но изобщо не успях да намеря нещо полезно, което да свърша с него.

— Поне няма да ми се наложи да ям шапка — прошепна Локи на Джийн.

— За Силвърчейс — обяви Седелкис, — с резултат сто и осемдесет на шейсет и седем, Светлината на Амател Азалон от партия Дълбоки корени.

Това обаче дълго време остана последната запалена зелена свещ. Следващите три лумнаха в черно и общият резултат стана девет на девет.

— В крайна сметка всичко е театър, нали? — каза Сабета. Конякът беше оцветил бузите ѝ. — Цялото тичане в костюми, репликите ни. Сега хорът излиза на сцената, за да обяви поуката и да изпрати хората от публиката по домовете им.

— Половината от тях скоро ще искат да имат и плодове за хвърляне — каза Джийн.

— Шшшт! Ето, идва — каза Сабета.

— Последният отчет — обяви Седелкис, докато отваряше плика със замах. — За район Паланта, с резултат сто седемдесет и седем на сто петдесет и две, Третосин Йовиндус от партията Черен ирис!

Последната лампа заблестя с тъмна светлина.

3.

Смайване се възцари на долния етаж и радостни викове се смесиха с обвинения, недоверчиви възклицания и обиди.

Сабета скръсти ръце, облегнала се на стола си, и лицето ѝ се озари с широка, искрена усмивка.

— Момчета, притиснахте ме повече, отколкото очаквах — каза тя. — А имах предимството да пристигна първа.

— Доста благосклонно признание — каза Джийн.

— Трикът ви с Ловарис щеше да е изключително забавен за гледане — каза Сабета. — Почти съжалявам, че трябваше да го стъпча.

— Аз пък не съжалявам — отвърна Локи.

— ТИШИНА! — провикна се Първи магистрат Седелкис. — ТИШИНА!

Наметнатите с мантии сини плащове, застанали около сцената, започнаха да блъскат ритмично с тоягите си по пода, докато тълпата отново обърна внимание на Седелкис.

— След като бяха получени отчетите от всички райони, с настоящото обявявам резултатите за честни и валидни. Картейн има Консейл. Боговете да благословят Присъствието! Боговете да благословят Република Картейн!

— Първи магистрате — дочу се глас от тълпата, — моля за кратко време на сцената, за да изменя съвсем минимално записаните резултати.

— Ох, в името на всички адове, какво… — изненада се Сабета.

Гласът принадлежеше на Ловарис, който се отдели от група щастливи първенци от Черен ирис, премина през кордона от сини плащове около сцената и се намести до Седелкис зад една от тръбите.

— Скъпи приятели и съграждани — каза той, докато даваше знак на един от организаторите, отговарящи за стъклените глобуси, да се приближи. — Аз съм Второсин Ловарис, често наричан Предвидливост — почит, която ценя. От двайсет години съм представител на район Бурсади като предан член на партия Черен ирис. Признавам, че за съжаление, напоследък тази преданост беше помрачена от обстоятелства извън моя контрол. Скърбя, че трябва да обсъждам това публично. Скърбя, че се налага да предприема коригиращи действия публично.

— Някой друг на тази маса да халюцинира в момента? — попита Сабета.

— Ако халюцинираме, значи, споделяме прекрасен трескав сън — отвърна Локи. — Да видим как ще приключи!

— Най-вече скърбя — продължи Ловарис, — че трябва да обявя неохотното ми, но незабавно напускане на Черен ирис. Няма повече да нося техните символи или да изпълнявам роля в партията.

— Богове, наистина ли се оттегляш от Консейла? — провикна се някой от тълпата.

— Разбира се, че не — викна в отговор Ловарис. — Не казах нищо за освобождаване на мястото ми в Консейла! Аз съм съветник от район Бурсади, валидно и надлежно избран, както Първият магистрат току-що обяви.

— Фурнаджийска лопата! — провикна се мъж, който Локи разпозна като Третосин Йовиндус. — Кандидатира се под фалшив претекст! Изборът ти трябва да бъде анулиран в полза на заместника ти!

— В Картейн избираме мъже и жени — каза Ловарис и от гласа му стана ясно, че се усмихва, докато говори, а усмивката му може да обиди по-низшите духом с интензивността си. — Тези мъже и жени обявяват партийната си принадлежност по собствено усмотрение. Не съм длъжен да освобождавам каквото и да е. Почитаемият ми колега трябва по-добре да прочете съответните закони. Сега ми позволете да приключа с описанието на новата ситуация!

Ловарис взе прът от организатора, когото беше повикал, след което го използва, за да махне свещта от средния черен глобус. Между деветте черни и деветте зелени глобуса остана един бял, празен.

— Само защото изоставих Черен ирис, не означава, че задължително съм прегърнал позициите на Дълбоки корени. Обявявам се за партия от един човек, напълно независима, неутрален баланс между традиционните идеологии на Картейн. Напълно готов съм да бъда убеден във всяко разумно действие на Консейла. Всъщност напомням на почитаемите ми колеги, че вратата ми е постоянно отворена за сондажи и молби. Очаквам с огромно нетърпение да ги получа. Хубава вечер!

Това, което последва, може да бъде описано само като крещящия провал на обществения сезон в Картейн, защото половината съветници от Черен ирис, които технически имаха имунитет срещу арест, се опитаха да щурмуват сцената през стена от сини плащове, които нито можеха да ги наранят, нито да им позволят да наранят Ловарис. Първи магистрат Седелкис демонстрира равноправието на картейнското правосъдие, като ритна съветник от Черен ирис в зъбите, което накара дори и съветниците от Дълбоки корени да се включат в боя, за да потвърдят привилегиите на положението си. Пратеници на сините плащове тичаха за подкрепление, докато повечето зрители, които не бяха част от свадата, напълниха бокалите си с пунш и се заловиха да наблюдават правителството си в действие.

— Не мога да повярвам! — възкликна Сабета. — Как, по дяволите… Не мога да го кажа по по-завоалиран начин. Как, по дяволите?

— Ти беше предупредила Ловарис, че ще се опитаме да го убедим да смени цвета на лентата на ревера си — каза Локи. — Както знаеш, той дори и за секунда не се хвана на въдицата. Подъвка самоуважението ми за малко, след което ме измете като лайно.

— Бяхме подготвили втора атакуваща линия — добави Джийн, докато си наливаше още един пръст коняк. — Храна за егото. Нещо, което трябваше да погали чувството му, че ще бъде оста, около която се ще се върти светът.

— Тъпо нищожество! — продължи Локи. — Джийн предложи втория подход с теорията, че Ловарис би бил по-склонен да преговаря с пратеник, който не е опикал целият току-що. Оказа се добро предположение.

— И сега Ловарис е най-важният човек в Картейн — прошепна Сабета. — Сега всяка задънена улица в Консейла трябва да бъде решена от неговия глас!

— Възможност, която той намери за доста стимулираща. Другите съветници може да го намразят в червата — каза Локи, — но през следващите пет години ще цъфват на вратата му със свалени шапки, освен ако не го убият. Така или иначе, проблемът не е наш.

— Само това ли беше нужно? Приятелски съвет?

— Е, очевидно той се съгласи да премине през всичко само ако резултатите го позволяват — каза Локи. — Ако ти беше победила с повече, щеше да си замълчи. А и сделката беше подкрепена с адов подкуп.

— Съгласи се на двайсет и пет хиляди дуката — вметна Джийн.

— Как очаква да го скрие? — попита Сабета. — Черен ирис ще го изринат! Счетоводната му къща ще се наблюдава, сделките му ще се гледат под лупа, а всяка нова собственост ще бъде отупана като прашен килим за улики!

— Скриването не е проблем — каза Локи, — защото ти вече му достави всичко напълно безопасно вместо нас.

Сабета го гледа втренчено за секунда, след което прошепна:

— Мощехранителниците!

— Без много шум превърнах двайсет и пет хиляди дуката в скъпоценни камъни, най-вече в изумруди и перли „Паяково око“ — каза Джийн. — Лек товар, който да може да се побере в дъното на чекмедже. Полицаите ти бяха много по-гнусливи да бъркат в праха и костите на предците на Ловарис, отколкото самият той.

— Помислих си, че сте ги взели като залог за съдействието му — каза Сабета.

— Това беше разумното заключение — каза Локи. — Не ни беше комфортно сами да занесем тлъстия подкуп в имението му. Твърде голям шанс някой на заплата при теб да ни забележи. Може би дори някой, който работи в домакинството му.

— Опитай с половината му домакинство — каза Сабета. — Значи, ви трябваше някой, който да достави съкровището до Ловарис, а на мен да съобщи местоположението на лодката… богове! От колко време знаеш, че държа Никорос в ръцете си?

— За малко да го открием твърде късно — отговори Локи. — Почти всичко, което ти е казал преди информацията за корабчето, беше истинско и за наша сметка.

— Хм. За да му кажеш за корабчето… — тя разтри слепоочията си. — Аха! Онзи алхимичен магазин, от който те освободих във Вел Веспала, информацията дойде от Никорос. Ти… трябва да си предложил на всекиго, когото подозираш, различна примамлива цел!

— И целта, върху която стъпи, ни разкри коя е къртицата! — каза ухилен Локи. — Абсолютно си точна!

— Ама че невъзможни тъпаци! — Сабета скочи, обиколи масата, вдигна Локи и Джийн от столовете им, прегърна ги през раменете и се засмя. — О, вие двамата сте такива нетърпими лукави лайна! Та това е чудесно!

— И ти не се изяви толкова зле — каза Джийн. — Ако не беше милостта на боговете, все още щяхме да плаваме по Амател.

— И какво направихме? — попита Сабета с глас, пълен с искрено удивление. — Какво направихме? Може да се каже, че спечелих изборите, но… не съм сигурна, че победа, продължила трийсет секунди, изобщо е победа.

— Също както и аз не съм сигурен, че смекчавайки победа до равенство е същото като триумф за моята страна — каза Локи. — Нито пък е точно загуба. Голяма каша, нали? Каша за пияници и философи.

— Чудя се какво ще кажат маговете.

— Надявам се, че ще спорят за това, докато слънцето изстине — отвърна Локи. — Ние изпълнихме нашата част, борихме се искрено, изкривихме крайните резултати точно толкова, колкото да объркаме всички, какво повече може да искат?

— Предполагам, че сега ще разберем — отвърна Джийн.

— Дали… Дали Търпение ви е дала нареждания какво да правите, след като преброят гласовете? — попита Сабета.

— Нито дума — отговори Локи.

— Тогава защо не се махаме оттук, по дяволите, и не оставим на работодателите си да ни открият, когато пожелаят? — Сабета гаврътна останалия коняк в чашата. — Имам убежище точно край Прашния двор. Наемът е платен за един месец напред, има си дърва за огрев, спално бельо и вино. Бих казала, че е удобно място, за да си починем и да решим какво ще правим… след това. — Тя нежно прокара пръсти по лявата ръка на Локи.

— Имаш ли планове как да се измъкнем оттук, без да се замесваме в публичен скандал? — попита Джийн.

— Нови кожи — Сабета извади тънка като скалпел кама някъде изпод ръкава на жакета си и сряза един от трите пакета под изнервящия стенопис в стаята. — Колкото и да не ми се иска да сваля тази рокля, реших, че ще ни бъде много по-лесно да се измъкнем, ако сме облечени като врага.

4.

В десетия час на вечерта трима сини плащове си пробиха път през любопитната тълпа на главния вход на Картениума. Слаб страж и як страж, водени от жена със сержантски пагони на ревера. Освободиха се от последните хора на пътя си чрез комбинация от бутане и заплашително мърморене за официални дела.

Локи и Джийн последваха Сабета около петдесет метра на запад до страничен двор, където ги очакваше карета. Тъмнината се беше сгъстила значително и когато отваряше вратата на каретата, вниманието на Локи бе привлечено от оранжева светлина някъде на юг.

— Изглежда като пожар — каза той.

Пожарът бушуваше и позлатяваше с отблясъците си сенчестите сгради на онова, което трябваше да е район Паланта.

— И то доста голям пожар — потвърди Джийн. — Надявам се да няма нищо общо с изборите. Може би картейнците играят по-твърдо, отколкото съм им го признавал.

— Хайде, вие двамата, да не се застояваме толкова дълго, че да ни забележи някой с по-висок ранг! — подкани ги Сабета.

Качиха се заедно в каретата. Кочияшът, следвайки каквито заповеди му беше дала Сабета по-рано, тръсна юздите и те потеглиха, оставяйки резултатите от намесата си в избирателния процес на Картейн зад себе си. Истинските сини плащове продължаваха да прииждат с извадени палки и щитове, докато каретата трополеше по паветата и се отдалечаваше от Картениума.

Прекъсване (IV) Възпламеняване

— Първият магистрат току-що прочете отчета на последния район — каза един от младите мъже, зареял поглед. Студеносъщни знаеше от дългия си опит, че колкото по-слаби и незабележими са връзките между съзнанията, толкова по-трудно е да ги поддържаш. Всеки проклет глупак може да пръсне мислите си в нощта така, че магове наблизо и далеч да ги получат като жужащи насекоми. Разузнавателната мрежа, която в момента прехвърляше мисли през целия град, даваше всичко от себе си да остане съвсем тиха.

— Последният район е за Черен ирис… — прошепва младият маг.

— Победа за Черен ирис — казва някой друг. — Със съвсем малко.

— Изглежда, че прехвалените каморци на Търпение не могат да се сравняват с нашите — подсмихва се архидама Прозрение. Облечена е в кожена мантия с качулка, с тъмна ленена маска на лицето и подсилена с ризница броня. Както всички останали мъже и жени в дневната на втория етаж на Студеносъщни в район Паланта, и тя е облечена за битка. — Ще се справим с тях накрая, след като всички останали удоволствия за вечерта са изпитани.

— Нека кажем по-скоро необходимости — прокашля се Студеносъщни, докато поема дълбоки, равномерни глътки въздух, за да се успокои. Въздухът е тежък и наситен с миризмата на всички тези магове, техните роби и кожи, виното в дъха им, маслата в косите им и нервния им, потен дъх.

— Защо не и двете? — вметва архидамата.

— Настъпил е смут в Картениума — прошепва младият мъж, който докладва резултатите от изборите. — Някой си… Ловарис от район Бурсади. Някакво изявление. Може би… Ха! Може би обръща страните!

— Проклятие! — казва архидама Прозрение. — Но ми изглежда, че няма по-подходящо време от настоящото. Всичките ни мишени би трябвало да са ангажирани с този смут.

— О, ангажирани са — киска се Студеносъщни. — Не можеше и да стане по-добре. Заели ли са хората ти правилните позиции?

— Всички — отвръща Прозрение.

— Да пием тогава за необходимостта — казва Студеносъщни с изведнъж пресъхнала уста. — И за бъдещето на целия ни вид.

Студеносъщни изговаря някаква дума.

Думата става огън.

Искра проблясва в тъмната сърцевина на буркан с огнено масло, един от стотиците здраво запечатани буркани, поставени преди месец в пространството под пода на стаята. Бурканът е наполовина пълен и съдържа точно толкова въздух, че да може пламъкът да диша от изпаренията на маслото. Експлозията е нагорещена до бяло и раздробява глинените съдове, изсмуквайки въздух и масло в тътнещ, всепоглъщащ взрив.

Дори и маг не може да се движи по-бързо от това или да се защити за толкова кратко време. Подът под краката на Студеносъщни се раздвижва, а след това внезапно се появяват тъмна топлина, зашеметяващо налягане и внезапна тишина. Студеносъщни повлича четиринайсет магове в смъртта си, включително архидама Прозрение. Той няма време да изпита нито съжаление, нито задоволство; просто станалото трябва да му е достатъчно.

Войната трае девет минути. Тя е съвършено едностранна, единственият начин, по който маг може да води война с надежда за пълна победа срещу други адепти на същите традиции, обучавани по същите стандарти.

Хората на архидама Прозрение откриват, че собствената им засада е мъртвородена, а позициите им — готови капани. Винаги са били по-малко от по-голямата фракция магове, които са мислили за кротки, а сега противниците им използват броя си, за да опровергаят клеветата.

Никой не получава милост или възможност за честна битка. Срещу слабостта е приложена сила. Върху покривите, в осветените градини, в залите на Исас Схоластика и в личните домове на магьосниците атаката е бърза, тиха и абсолютна.

Докато подпийналите, объркани политици на Картейн се катерят един върху друг в комичната свада в сърцето на Картениума, седемдесет магове умират в тъмните кътчета на града, повличайки със себе си само няколко от убийците си.

Навигаторка открива Търпение да стои сама в Небесната зала, загледана в купола на изкуствените светила и наблюдаваща реалното небе над Картейн, в което тъмните облаци са били призовани да заличат светлината на луната и звездите. Над града е хвърлена сянка като пелерина, за да се скрият по-добре доказателствата.

— Свърши се! — казва Търпение. Говори с реални думи. Сребърните нишки на мисловната реч са се разстлали неприятно из Картейн — викове на болка и предателство, молби за помощ, която никога няма да пристигне. Търпение е затворила съзнанието си за по-голямата част от шума. — Сега ще трябва да живеем със самите себе си.

— Разкажи за тревогите ни на сенките на Терим Пел — казва едноръката жена. Изтрива сълза от бузата си.

— Всеки от нас е един на хиляда хиляди — казва Търпение. — Тази вечер унищожихме някои от най-редките и ценни неща на света. Далечните ни наследници може да ни прокълнат за стореното.

— Вече заслужаваме проклятията им, архилейди.

— Ако все още е останал свят, в който да ни прокълнат. Хайде, помогни ми да го направя.

Двете жени скланят глави, ръцете им се движат в съвършен унисон, а устните им редят думи, раздиращи гърлата им като пустинен въздух. Красивите магически призовани небеса в Небесната зала избледняват като спомен от сън, докато не остава нищо друго освен купол от обикновени камъни, избледнял от патината на стар пушек.

— Желаеш ли сега да видиш сина си? — пита Навигаторката.

— Не — отвръща Търпение, изведнъж усетила всяка една от годините си и зажадняла за докосването и смеха на мъжа, който потъна в Амател преди половин живот. — Ще говоря първо с Ламора. Но преди това искам да остана за малко сама.

Навигаторката кимва и се оттегля тихо, като оставя Търпение сама в мълчаливата необятност на стая, която никога повече няма да бъде използвана.

В края на дългата кампания остава само едно задължение, но Търпение все още не може да намери куража да се изправи срещу него.

Последна интерлюдия Крадците благоденстват

Останките на Генаро Булидаци, последен от рода си, бяха отнесени под знамената на рода. Ядният Брего свърши по-голямата част от работата, след като беше смъмрен от баронеса Езринтайм, че всява паника и недоверие. Тя обаче благоволи да нареди да има почетна стража.

Беше среднощ, когато всички полицаи и войници напуснаха лагера си в хана на Глориано и изгониха малобройната тълпа от местни и търсачи на сензации. Баронеса Езринтайм остави стража на пост и им заповяда да осигурят спокойствието на „благородниците“, за които тази нощ в Еспара ще е последна.

Джийн и Дженора си легнаха рано, за да прекарат нощта така, както решат. Близнаците Санца, които, изглежда, не искаха да се изпускат от очи, превзеха един от ъглите на общата стая и пиха с Алондо и Донкер. Това обаче не беше бурното пиене на празненството, а тихият ритуал на хора, облекчени, че все още имат гърла, в които да наливат ел.

Берт и Шантал бяха заспали един върху друг, завити със стара пелерина. Мадам Глориано обеща на Локи, че по-късно ще ги събуди и ще ги настани в нормална стая. Двамата със Силванус бяха заети с бутилка със скъп коняк, украсена с панделка, чието съществуване преди това не беше сведено до знанието на жадните неблагодарници, удрящи с юмруци по бара ѝ, за да бъдат обслужени.

Сабета беше ясна и категорична, без да се налага да казва нещо. Намери Локи в общата стая, вглъбен в мислите си, и ги прогони, като постави ръка на рамото му. Погледна нагоре към стълбите с въпрос, а щом той кимна, усмивката ѝ го накара да почувства нещо, което не усети дори и от аплодисментите на осемстотин непознати.

Присвоиха си празна стая. Сабета използва единствения стол в нея, за да залости вратата, и се наслади на работата си с неумолимо задоволство.

Чувстваха се уморени, косата ѝ беше пропита от миризмата на пушек и последното нещо, от което се нуждаеха, беше още пот без баня, но никой не го интересуваше. Чувстваха се като у дома си в тъмнината по начин, който само оцелелите от места като Хълма на сенките могат да разберат; живи за устните и ръцете си както никога дотогава. Все още бяха срамежливи, непохватни и неопитни. Но ако първата им нощ заедно беше объркваща и непълна, втората… ах, втората ги научи защо хората не спират да опитват.

1.

Уханието ѝ, вкусът ѝ. Локи се събуди в тъмнината, все още облян от тях. Неговата пот, тяхната пот, беше хладна и суха върху кожата му, а леглото… Прокара ръце по отсрещната страна и откри, че там няма нищо, а одеялото е отметнато настрана.

Спомни си къде е. Горната стая на къщата на Сабета до Прашния ѝ двор, тази със скъпите луксозни матраци и спално бельо от лашейнска коприна. Не можеше да е спал особено дълго.

Някой го наблюдаваше в тъмнината и само секунда по-късно Локи знаеше, че това не е Сабета. Знаеше с всяка фибра на интуицията си кой трябваше да е това, застанал на фона на тънките сиви лъчи светлина от прозореца.

— Какво си направила? — прошепна той.

— Говорихме — отвърна Търпение. — Показах ѝ нещо.

Мека сребърна светлина от студените алхимични глобуси изпълни стаята само с един жест на Търпение. Локи видя движението на ръцете ѝ, докато очите му се нагаждаха; видя, че е облечена с тежка пътна пелерина със свалена качулка.

— Къде е Джийн?

— Долу, където го остави — каза Търпение. — Скоро ще се събуди. Искаш ли да се облечеш, или нямаш проблем да говорим така?

Студът, който Локи чувстваше, нямаше нищо общо с факта, че беше гол. Измъкна се от леглото, без да се интересува, че не скрива нищо от Търпение, и се облече по начин, за който можеше само абсурдно да се надява, че е дързък. Намъкна панталона и туниката като броня и сложи отгоре прост тъмен жакет, все едно, че така можеше да изгони Търпение и думите ѝ.

Локи видя, че на стената зад Търпение беше подпряно нещо — плосък правоъгълен предмет, близо метър висок, покрит със сив плат.

— Опита се да ти напише бележка — каза Търпение. — Не ѝ беше… възможно. Тръгна си преди около половин час.

— Какво ѝ направи, Търпение?

— Нищо не съм ѝ направила. — Тъмните очи на Търпение срещнаха неговите и го пронизаха. Очите на ловец. — За дарбите ми Сабета Белакорос не е нищо повече от кукла, очакваща ръка, но щеше да е безсмислено, ако бях направила нещо. Тя трябваше да избира. Предоставих ѝ информация, която доведе до избор.

— Ти, абсолютна кучко…

— Освен това ти спасих живота тази вечер — каза тя. — За втори и последен път. Няма да имаме повече разговори, Локи Ламора, ако все още предпочиташ да се наричаш така. Дойдох, за да изпълня всичките си задължения и да приключа работата си с теб.

— За да ме убиеш лично, ли си дошла най-после?

— Ни най-малко.

— И… ще удържиш на думата си? Пари и превоз, за да се измъкнем?

— Нито пари, нито превоз — каза Търпение със смях, който не беше весел. — Нищо повече не ще получиш от нас. Познатите ти в счетоводната къща няма да се сещат кой си, а за сътрудниците ти от Дълбоки корени Себастиан Лазари вече не е нищо повече от сив призрачен спомен. Каквото и да решите да направите от тук нататък, джентълмени, подозирам, че ви очаква дълъг път.

— Защо ни причиняваш това? — попита Локи.

— Заради Соколаря — отвърна тя.

— Значи, в крайна сметка всичко се свежда до отмъщение — каза Локи. — Е, същество като Соколаря си заслужава всяка секунда болка, която му причиних, и мамка ти, ако очакваш да мисля противното!

— Не разбираш какво му отне — каза Търпение, като говореше разпалено, изпълнена с презрение. — Плътта ти е инертна, за теб магията не е нищо повече от повея на вятъра. Никога няма да го почувстваш — да почувстваш как думите те напускат като огън, като стрели от тетива! Да знаеш каква сила се съдържа в дълбините ти, и те носи като перце по вятъра. Мислиш, че съм себична заради това, което правя? Жестока? По-малко е, отколкото заслужаваш! Щеше да е милост, ако го беше убил. Убивала съм магове. Но ти открадна ръцете и гласа му. Отне му магическите инструменти и го направи на парчета. Смачка го като безценно произведение на изкуството. Архидама Търпение можеше и да ти прости. Майката и магът не могат.

— Насочвам те към предходното ми твърдение — каза Локи с треперещ глас.

Тежки стъпки се чуха към стълбите. Джийн нахлу в стаята, блъскайки вратата, без да почука.

— Не разбирам! — каза задъхано той. — Аз просто… Ти пак ми направи нещо шибано, нали?

— Кратка дрямка — каза Търпение. — Исках да остана насаме със Сабета, а след това — с Локи. Но можеш да чуеш всичко, което имам да казвам от сега нататък.

— Къде е Сабета? — попита Джийн.

— Жива е — отвърна Търпение. — Избяга по свое собствено желание.

— Защо, да ти…

— Не предлагаш нищо повече, което да искам, Джийн Танен — каза Търпение. — Прекъсни ме още веднъж и Локи ще напусне Картейн сам.

Джийн сви юмруци, но замълча.

— И аз напускам Картейн — каза Търпение. — Заедно с всички от моя вид. Тази вечер приключва последната от Петгодишните игри заедно с вековете ни пребиваване тук. Когато картейнците съберат кураж да влязат в Исас Схоластика, ще открият празни сгради, срутени тунели и липсващи библиотеки и съкровища. Премахваме всички следи от живота си в Картейн чак до праха под обувките ни.

— Защо, богове, ще правите подобно нещо? — попита Локи.

— Картейн е старата мечта — каза Търпение. — Изпълни целта си. Набрахме сили, усъвършенствахме уменията си и събрахме богатството, необходимо ни, за да сторим това, което трябва. Няма да има повече договори. Няма да има повече Вързомагове. Оттегляме се от явния живот на този свят. Никога вече няма да позволим издигането на подобна институция.

— А онази… Онази опасност, за която говореше? — попита Локи, обезкуражен и сепнат от величината на промените, които думите на Търпение предполагаха.

— Има неща, които се движат и сънуват в тъмнината — каза Търпение. — Отказваме да поемаме какъвто и да е по-нататъшен риск да ги събудим. Но човешката магия все пак трябва да оцелее, затова ние следва да се научим как да я направим възможно най-тиха.

— Защо беше нужно да преминаваме през тези проклети избори? — попита Локи. — Богове, защо просто не ни събра в стаята, за да ни разкажеш тези глупости и да ни спестиш всичките проблеми?

— Преди век някои мъдри членове на ордена ми — отвърна Търпение — са предвидили посоката ни отвъд всяка сянка на съмнение. Използвахме договорите си, за да забогатеем, но те също така ни направиха арогантни. Подклаждаха импулса ни да господстваме, да гледаме на силите си като на безгранични, а на света — като на глина в ръцете ни. Онези мъдри мъже и жени са знаели, че ще избухне криза, ще дойде кърваво време и единственият начин да спечелим, ще бъде чрез изненада. Те са си представяли много голям разрив в обичайния ни начин на живот, но в същото време — рутинен, така че да скрие подготовката за битка, щом ѝ дойде времето. Петгодишните игри се превърнаха в обичайна част от обществото ни, в показност и освобождаване на напрежението. На някои от нас обаче открай време беше известен първоначалният замисъл на игрите и знаехме, че може да се наложи да го използваме.

— Значи, всичко е било просто… грандиозна заблуда? — попита Локи. — Докато танцувахме за удоволствие на всички, ти си точила ножа си и си го забила в нечий гръб?

— Във всички магове, които някога описах като подкрепящи изключителността — каза Търпение. — Във всички тези братя и сестри. Скърбя за тях дори и като знам, че не можех да ги убедя. Те ще останат в Картейн завинаги. Другите ще продължат.

— Защо изобщо ни казваш това? — попита Джийн.

— Защото ценя неудобството ви — усмихна се Търпение, но в усмивката ѝ липсваше топлина. — Описах много стегнато условията на задачите ви. Не изчезваме от света, а само от погледите на обикновените хора. Споделете за делата ни с други и винаги ще сте в обсега ни.

— Обикновените хора — каза Локи. — Е, всъщност колко точно съм обикновен? Каква е истината за всички истории, които съчини за миналото ми?

— Трябва да видиш картината, която донесох на Сабета. — Търпение потупа покрития предмет, облегнат на стената зад нея. — Ще я оставя тук, въпреки че след ден-два от нея няма да е останало нищо освен бяла пепел. Това е единственият портрет на Ламор Акантус, рисуван приживе. Трябва да ти кажа, че приликата е поразителна.

— Дай ми отговор! — извика Локи. — Какво съм аз?

— Ти си човек, който няма да разбере отговора — каза Търпение, а усмивката ѝ вече беше искрена. Тресеше се, очевидно затруднена да сдържи смеха си. — Виж се само. Каморец! Манипулатор на чуждото доверие! Мислиш си, че знаеш какво е отмъщение? Е, ето го моето за теб. Преди да стана архидама Търпение, ме наричаха Шивачка. Но не защото обичам иглата, а защото нагаждам другите.

Локи можеше само да я гледа, студен и празен до дъното на душата си.

— Живей добър и дълъг живот без отговора си — каза тя. — Мисля, че ще откриеш, че доказателствата са балансирани. Ето, ще ти кажа още едно нещо и само него, защото знам, че ще те мъчи и тревожи. Синът ми предпочиташе да се подиграва на предзнаменованията ми, но само защото не искаше да приеме факта, че в тях винаги има нещо. Ще ти съобщя едно малко пророчество, Локи Ламора, доколкото съм го прозряла. Три неща ще получиш и три неща ще изгубиш, преди да умреш: ключ, корона и дете. — Търпение сложи качулката на главата си. — Ще умреш, когато завали сребърен дъжд.

— Измисляш си всичките тия лайна — каза Локи.

— Може би — отвърна Търпение. — Много е вероятно. И това е част от наказанието ти. Върви и живей, Локи Ламора. Живей в несигурност.

Тя направи още един знак с ръка и изчезна.

2.

Джийн остана до вратата, втренчил поглед в увития сив пакет. Най-накрая Локи събра смелост да вземе пакета и да махне плата.

Беше картина, нарисувана с маслени бои. Локи дълго се взира в нея, чувствайки как гънките на лицето му се опъват като тетива, а в ъгълчетата на очите му се събира влага.

— Разбира се — каза той. — Разбира се. Ламор Акантус. И съпругата му, предполагам.

Издаде звук, който беше нещо средно между сух смях и приглушено ридание, и хвърли картината на леглото. Мъжът на портрета, увит в черна роба, не приличаше въобще на Локи. Беше с широки рамене и притежаваше класическото мрачно, остро изражение на патриций от Теринския трон. Жената до него излъчваше същия дълбоко вкоренен надменен чар, но кожата ѝ бе много по-бледа.

Гъстата ѝ пусната коса беше червена като прясна кръв.

— Аз съм всичко, от което Сабета се е страхувала — каза Локи. — Нагоден, че да пасна.

— Аз… Съжалявам, че те въвлякох в това — каза Джийн.

— Мамка му! Не се разколебавай точно сега, Джийн. Бях все едно умрял и единственият начин да се измъкна, беше да премина през всичко това, чак до ендшпила на Търпение. Сега тя вече го изигра.

— Можем да тръгнем след Сабета — каза Джийн. — Има само половин час преднина, колко далеч може да е стигнала?

— Искам да го направя — каза Локи и избърса очи. — Богове, все още мога да усетя аромата ѝ в стаята. И, богове, искам я обратно. — Свлече се на леглото. — Но… ѝ обещах да ѝ вярвам. Обещах ѝ… да уважавам решенията ѝ, независимо колко шибано ме боли от тях. Ако е трябвало да избяга, ако е трябвало да бъде далеч от мен, тогава, докато има нужда от това, ще… ще го приема. Ако иска да ме открие отново, какво може да я спре?

Джийн постави ръце на раменете на Локи и сведе замислен глава.

— В следващите няколко дни ще бъдеш шибано нещастна компания — каза той най-накрая.

— Вероятно — отвърна Локи и горчиво се подсмихна. — Съжалявам.

— Е, трябва да претарашим това място и да приберем всичко полезно, до което можем да се докопаме — каза Джийн. — Дрехи, храна, инструменти. Няма нужда да тръгваме след Сабета, но трябва да сме си качили задниците на пътя, преди слънцето да се е появило на хоризонта.

— Защо?

— Картейн не е поддържал армията или стените си в продължение на триста години — каза Джийн. — След няколко часа градът ще се събуди и ще открие, че единственото нещо, което го е защитавало от света, е изчезнало през нощта. Искаш ли да си тук, когато избухне цялата бъркотия?

— О, мамка му! Имаш право.

Локи стана и огледа стаята за последен път.

— Ключ, корона, дете — промълви той. — Е, майната ти, Търпение. Три неща трябва да целунеш, преди да ти позволя да ме изплашиш наистина. Обувките, топките и задника ми.

Локи се обу и последва Джийн надолу по стълбите; нямаше търпение да остави Картейн, който бавно потъваше зад гърба му и зад хоризонта.