Рестарт

Пролог

Колко дълго би могла да издържи жертвата?

Това беше големият въпрос, когато изтезаваше някого. С течение на годините бе стигнал до няколко ориентировъчни извода: жените издържат по-дълго от мъжете, чернокожите — по-дълго от белите. Умните издържаха по-дълго от тъпите, богатите — по-дълго от бедните. Отдавна се бе отказал да търси обяснението на тези очевидни истини — дали богатите се съпротивляват по-дълго, защото имат повече за губене? Черните по-добре ли са в чисто физическо отношение от белите, както подсказват расистите? Нима мъжете са страхливци, а жените са силни?

Инструментите му се различаваха. Ножовете бяха ефикасни, особено за ампутация, и не така добри за промушване. Промушването цапаше, но по-лошото бе, че караше хората да губят самообладание и ги правеше неспособни да се концентрират над зададения им въпрос. За него самия изтезанието беше средство за получаване на отговори. А когато жертвата мисли единствено за ножа в корема си, няма начин отговорите й да са изчерпателни.

Затова предпочиташе да започне направо с отрязване на пръст — доказателство, че е сериозен, и да продължи със следващия, докато жертвата още не може да повярва, че се е простила завинаги с първия. Отрязаното оставяше на пода, пред погледа на изтезаваните — малки талисмани от кожа и кости, символи на неговата власт и на тяхната обреченост.

Но въпреки тези грубо формулирани правила имаше изненади. Онези, които смяташе, че ще се пречупят бързо, понякога издържаха най-дълго. Увереният в себе си мускулест мъжага — бивш полицай, бос на гангстерска банда, морски пехотинец в запаса — можеше да се предаде за минути само след загубата на око или тестис и да се превърне в хлипаща сополива дрипа. И обратното, слабичкият евреин, хилавият китаец, дори надрусаната до несвяст проститутка понякога бяха способни да го изумят и да издържат с часове без признаци на уплаха, стоически, с достойнство.

Колко ли щеше да издържи този? Жертвата бе завързана за дървения стол, поставен в средата на неугледно бунгало. До него фиксирана към триножник видеокамера записваше случващото се с тъмното си немигащо око. Прозорците бяха скрити зад окачени над тях одеяла от черна вълна, проядена от молци, която изглеждаше ужасно. В ръждясалия умивалник звучно капеше вода. Глезените на изтезавания бяха пристегнати с изолирбанд към краката на стола, а в устата му бе натъпкан чорап. Лицето му беше трескаво. Дишаше тежко… но още не се предаваше. Работата не беше приключила.

Мъчителят вдигна пръст пред устните си и каза:

— Шшш… — говореше тихо, както доктор разговаря с пациент: — По-спокойно. От нас зависи всичко това да свърши. Ние решаваме.

Жертвата изхлипа и кимна. Искаше това да свърши. Искаше го с цялото си сърце.

— Трябва да науча някои неща. Имам въпроси. Трябва да ми отговориш откровено, нали така? — Говореше с акцент, за който жертвата знаеше, че е руски.

Изтезаващият се пресегна и хвана чорапа в устата на жертвата.

— Сега ще го извадя. Недей да крещиш. Никой няма да те чуе? Ясно ли е…?

Изтезаваният пак кимна. По бузите му се стичаха сълзи.

Мъчителят издърпа чорапа. Жертвата тежко пое дъх през устата си, мъчително, но с облекчение, сякаш — поне през последния час големият проблем бе именно чорапът в устата му, а не фактът, че пет от пръстите му вече бяха отрязани с ловния нож.

— Така е по-добре, нали? — попита мъчителят.

— Да — измъчено се съгласи жертвата.

— Знаеш кой съм, разбира се.

Фразата прозвуча повече утвърдително, отколкото въпросително. Измъчваният подчертано не бе поглеждал мъчителя си в лицето с плахата надежда, че това по някакъв начин може да му спаси живота, и дори сега продължаваше да извръща погледа си. Но истината бе, че знаеше. Много добре знаеше името на своя мъчител.

— Смяташ — продължи мъчителят, — че ако не ме погледнеш, ще те оставя да живееш. Така смяташ, нали?

— Не — каза жертвата. Но беше объркан. Как този човек бе узнал мислите му?

От другата страна на дъсчените стени на бунгалото се долавяше ритмично повдигане и спускане, съпроводено от приглушеното плискане на океана по каменистия бряг.

— Пусни ме… моля те — каза изтезаваният. Но в шепота му нямаше надежда, защото вече бе разбрал, че никакви думи не могат да го спасят.

Жертвата е почти готова, усети мъчителят. Обезверяването бе ключът. Скоро щяха съвсем доброволно да потекат и отговорите. Изобилие от факти и подробности, водопад от информация, чието регистриране щеше дори да бъде трудна задача. Щеше да се стовари върху тях като дългоочакван дъжд над напукана от сушата земя, като придошла река през сухо дере и мъчителят щеше жадно да пие от този поток. Щеше да каже на жертвата да забави — „По-бавно, ако обичаш!“ — да се върне в началото и да му разкаже пак, като се концентрира върху конкретен момент. Първата среща с жена му например или лятната вечер, когато бяха слушали музика под звездите. „Моля те, върни се пак на това и ми разкажи с всички подробности, за които си спомняш!“ — как е била облечена, на какво е миришела, какъв е бил вкусът на устата й, когато са се целунали. Трябваше да знае всичко. Нямаше незначителни подробности, всичко случило се бе важно.

Разбира се, никой, който е видял лицето ми или чул гласа ми, не може да види слънцето отново. Знаеш това. Казвали са ти го за мен.

Мъжът в стола простена и кимна.

— Но има и други съображения. Семейство, съпруга, деца. Техните деца. Разбираш ли ме?

— Да.

— Имам толкова много въпроси — каза мъчителят и пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше за ново физическо усилие. — Повече въпроси, отколкото пръсти са ти останали, опасявам се. — Вдигна ножа си и докосна с острието му бузата на жертвата си. — Да изчовъркам ли очите ти?

— Не…!

— Ще отговориш ли на въпросите ми?

— Всичко… всичко, което искаш.

— Искам да мислиш, преди да ми отговаряш. Интересуват ме много факти! Ще бъдеш изкушен да игнорираш подробностите. Може да сметнеш, че някои от тях не са важни. Но мен ме интересуват именно дреболиите. Обожавам ги и искам да ги чуя. От първата до последната. Нали така…?

— Да.

— Добре. — И той отдръпна ножа от бузата на жертвата си.

Жертвата изпусна сдържания в гърдите си въздух, благодарен на дарения кратък отдих.

Когато се разнесе следващият писък, той беше толкова силен, че ако имаше някой отвън до бунгалото, щеше да го чуе. Дори някой в края на плажа би го чул, макар да идеше заглушен от дървените стени — протяжен отчаян вой на ужас, идещ на вълни, писък на болка, шок и неспособност да се повярва на случващото се.

Но никой не чу този писък. Никой не стоеше отвън до бунгалото. Никой не се разхождаше по плажа. Мъчителят и жертвата му бяха сами.

Когато воят затихна и се превърна в измъчено хлипане, мъчителят каза тихо, толкова тихо, че думите му прозвучаха като милувка:

— Да извадя ли и другото ти око?

— Не… не, моля те! — прошепна мъжът. — Ще ти кажа всичко. Всичко, което ме попиташ. Всяка подробност…

— Всяка?

— Всяка най-малка подробност. Обещавам!

Сега вече е готов, разбра мъчителят. Сега вече жертвата щеше да разкрие всичко.

А той щеше да научи онова, което трябва да знае. Щеше да работи бавно. Разполагаше с цялата нощ.

Не, разполагаше с всичкото време на света.