Рестарт

1

Понеделник сутрин е, 9.01 часът, а аз седя на паркинг във Флорида и броя колите.

Това е стар номер — най-лесният начин да се измери пулсът на дадена компания: цъфваш в началото на работния ден — но на секундата! — и проверяваш колко служители ще си причинят главоболието да се явят навреме на работа. Много неща могат да се разберат за компанията от паркинга й.

В този понеделник сутринта на паркинга има дванайсет коли.

Дванайсет коли е окуражително число за компания с петнайсет човека личен състав.

Би било приемливо дори за фирма с 30 40 служители.

Но „Тао Софтуер“ ООД — компанията, която ме бяха наели да спася — има 85 служители. Между другото, осемдесет и пет служители на пълен работен ден. Без да се броят подизпълнителите или тези на непълен работен ден — хора като масажистката, идваща два пъти седмично да мачка нечий гръб, или техника, поддържащ двете машини за капучино в кухнята.

Дванайсет коли… осемдесет и пет служители.

Още не съм минал през входната врата — преди да съм погледнал балансовия отчет или отчета за приходите и загубите — а вече разполагам с числата, които са ми нужни. Те са 12 и 85. Разследването е приключено.

Провеждам това разследване от предната седалка на нает „Форд“ с работещ на пълна мощност климатик. Изучавам колите около себе си. Различават се по цвят и степен на поддръжка, но носят признаците на безжалостно скърцащата икономика: един таурус, три хонди нисък клас, два нисана, очукан шеви пикап с вдлъбнатини по вратата за шофьора. Нищо показно и — по-важното — нищо, което да подсказва, че високоплатените мениджъри на компанията вече са по работните си места.

Проверявам часовника си още веднъж, за да се уверя, че не съм допуснал някаква тъпа грешка, като например да дойда тук в неделя или да подраня с един час. Защото съм правил такива неща, като онзи път, когато отидох за съвещание на борда на директорите в неделен ден и дори започнах възмутено да звъня по домовете на другите членове на борда, за да се осведомя защо, по дяволите, закъсняват толкова много. Но тогава бях надрусан до козирката с кокаин и всички го знаеха, така че само се посмяхме за моя сметка.

Само че — не, днес наистина си е понеделник, часът е наистина девет сутринта, на паркинга наистина има само 12 коли и това наистина е компанията, която са ме наели да рестартирам.

Вадя ключа на запалването и отварям вратата. Флоридската жега ме зашлевява през лицето. Костюмът ми направо повяхва. Финото вълнено райе магически се трансформира в тъмна влажна гюдерия като онези, използвани от мексиканците, когато се престарават над някое беемве в автомивката.

Тръгвам, влачейки се, през паркинга към ниската дълга сграда. Тя е от онези безлични индустриални постройки, осеяли цяла Америка — лишена от всякаква индивидуалност черупка, в която скрито се извършват мръсните биологически процеси на капитализма. Сградата не издава нищо за обитателите си. Само евтината пластмасова табела на вратата с надпис „Тао Софтуер“ ООД и емблема, наподобяваща въздушен порив, предполагам, търси да изобрази помитащ конкуренцията вятър. Или може би… пръдване? От онова, което бях научил за „Тао Софтуер“ ООД, по-скоро можеше да се допусне, че е пръдня, а не вихрушка.

Вътре обаче всичко е по-различно. Приемната е охладена до температурата на скъпо шардоне и обзаведена като шоурум на фирма за интериорен дизайн. Стените са покрити със скъп сив текстилен тапет. Стилни лампи с тънък лъч осветяват грижливо подбрани мебели: зелен диван „Камден“, полирана до блясък махагонова масичка за кафе, висок до гърдите плот на рецепцията, плавно извиващ се в просторното помещение във формата на небрежно S.

По време на командировките си съм се нагледал на рецепции. И съм си формулирал едно общо, но доста точно правило. Колкото повече пари и внимание са прахосани за рецепцията, толкова по-скапана е компанията и толкова по-некомпетентни директорите, които се крият зад нея.

Зад стилното и неоспоримо хващащо окото бюро седи стилна и привлекателна жена. На главата си носи лека като паяжина телефонна гарнитура. Има дълга червена коса, стегната в кок със сложна форма. Попрекалила е със сивите сенки за очи, с които изглежда като силно пристрастена към хероина, но все пак много шикозна наркоманка.

— Добро утро — казва ми с глас, зад който се крие крайно изтощение или мъчителна досада. — С какво мога да ви помогна?

Изражението й издава съмненията й по въпроса. Причината сигурно е смачканият ми костюм или избилата по лицето ми пот. А може би торбичките под очите ми. Или издутината под колана ми, която култивирам от пет години, когато навърших 42 и реших, че мъченията в залата за фитнес стават за хоби на по-млади мъже.

Навеждам се през бюрото, за да доближа лицето си до нейното:

— Казвам се Джим Тейн. — И когато забелязвам, че това нищо не й говори, допълвам: — Новият ви директор.

Тялото й се вдървява.

— Господин Тейн. Не знаех, че това сте вие.

Което означава: „Не ми приличаш на директор“.

Беше си самата истина. Онова, което хората си представят, като чуят „директор“ — сивокос джентълмен с царствено поведение и стоманен поглед — определено не се връзва с мен. Аз съм по-скоро от другите, дето ти иде да ги гушнеш като плюшено мече. От категорията на бившите алкохолици, бившите наркомани, бившите плюшени мечета, излезли от поправителното училище. Обзалагам се, че в никакъв случай не съм първото нещо, което ти иде на ум, като чуеш „директор“.

Прокарвам бързо пръсти по лицето си в подобие на Етел Мърман, изпълняваща стар шлагер.

— Изненадааа…! — изгуквам.

Изведнъж госпожица На-мен-ли-тия започва нервно да заеква.

— Божичко, господин Тейн. Нямах представа, че пристигате точно днес. Не съм подготвила офиса ви. Да го направя ли? Мога да се заема веднага.

Завърта стола си, забравяйки за телефонния кабел в ухото си. Става и повлича телефона след себе си по гумените му крачета през лъскавия плот. Кабелът рязко опъва ухото й надолу, сякаш го е дръпнал невидим гълчащ я учител.

— Ох! — казва тя, навежда се, хваща кабела и след малко го освобождава.

Накрая вдига поглед и се усмихва.

— А ти си…? — осведомявам се аз.

— Смутена.

— Здрасти, Смутена. Аз пък съм Джим — съобщавам и й подавам ръка.

— Аманда — казва ми тя.

— Имаш ли интерком, Аманда?

Кимва.

Направи обява до всички. Общо събрание. Къде ги провеждате обикновено?

— Не съм сигурна — признава ми тя. Това сигурно означава, че в тази компания няма такива събрания. От друга страна, как биха могли да ги провеждат, щом никой не идва на работа. Тя услужливо ми подсказва: — Може би в трапезарията?

— Прекрасно — одобрявам аз. — В такъв случай общо събрание в трапезарията.

— За кога го искаш, Джим?

— Сега.

Сега…? — Това я озадачава. — Дали да не… — Поглежда зад мен към главния офис. Помещението е още тъмно, зад бюрата няма почти никого. — Дали да не изчакаме да дойдат повече хора?

— Не.

Тръгвам през сградата, сякаш съм потенциален купувач, опитващ се да прецени разходите за освежителен ремонт. Уви, това е само преструвка. Няма път назад. А и вече съм преценил — само след десет метра зад линията на рецепцията — че предоставената ми компания е едно вдигащо топла пара корпоративно лайно.

Само че, разбира се, точно затова съм тук. Аз съм директорът спасител. Рестартер. Назначават ме само на места, които се разпадат. Няма да ме видите на кормилото на добре управлявана печатница на пари. Но ако работите някъде, където ръководството е излязло във виртуален дългосрочен отпуск, компанията пари като въглища в роман на Дикенс, а клиентите влизат с честотата на юлски снеговалеж, е, тогава може да видите човек като мен да влиза през входната врата. Впрочем, ако това се случи, не е никак преждевременно да актуализирате трудовата си автобиография.

Ето как става това на практика. Представете си, че сте рисков инвеститор, вложил 20 милиона долара във флоридска софтуерна компания. Минават месеци без никакви признаци на успех. Директорът й ви телефонира задъхано, за да ви съобщи, че зашеметяващи договори са пред сключване до няколко седмици. Само че преговорите така и не се материализират. Новата версия на софтуерния продукт на компанията е в перманентно състояние „готова до месец“. Старата версия е бъгава[1] и практически непродаваема. Междувременно наличните средства в компанията застрашително се топят. Какво да правите? Пускате кепенците, уволнявате всички и преглъщате загубата на инвестираното до момента? Или изсипвате още пари в компанията с надеждата на некомпетентния директор изведнъж да му порасне мозък?

Не. Избирате третия път. Обаждате се на такъв като мен. Аз влитам в компанията, преценявам състоянието й, уволнявам три-четвърти от персонала и се опитвам да спася малкото останало. Нарича се „рестарт“. Може да измисля начин да я продам на някой заинтересуван. А може да обединя няколкото мислещи служители и да организирам създаването на читава нова версия на продукта, която да става за продаване и да буди интерес. От гледна точка на рисковия инвеститор, каквото и да успея да направя, е по-добре от вдигането на ръце от цялата идея, обявяването й за тотална загуба и вписването на „геврек“ в последния ред на балансовия отчет.

Обикновено задачата за рестартиране е краткосрочна — не повече от дванайсет месеца. Получавам сносна заплата, но повечето от компенсацията ми е „според зависи“. Това е евфемизъм, използван от рисковите инвеститори, който означава: „Ако аз не спечеля пари, няма абсолютно никакъв начин да спечелиш ти!“.

Това е възнаграждението. Ако обърна досегашния ход на нещата и рестартирам успешно, ще направя милиони. Ако не успея, ще спечеля малко. Задачата е наполовина мисия за зелена барета, наполовина стрелба по теб с лайномета. С уточнението, че нямаш представа какво ще завариш, докато не минеш през вратата.

По интеркома се разнася гласът на Аманда:

— Внимание, до служителите на „Тао“ — казва тя. Говори с премалял глас, сякаш извършването на публична обява е изтощително до смърт. — Обявено е общо събрание в трапезарията с начало веднага. Повтарям, общо събрание в трапезарията, което започва незабавно!

Въпреки обявата не настъпва особено оживление — някъде зад мен изскърцва самотен стол. И действително, за компания, губеща ежемесечно по над милион долара в налични, липсата на оживление е повече от забележима. Виждам жена с латиноамерикански черти да си боядисва ноктите в клетката си. Минавам покрай друга клетка, в която младеж — той седи с гръб към мен — е сгърбен над бюрото си с телефон на ухото и обсъжда нещо, което по откъслечните думи, които долавям, е свързано с планове за вечеря в компанията на съпруга или приятелка.

Офисът е без преградни стени, разпределен на работни места чрез сглобяеми клетки „Стийлкейс“, оборудвани със столове „Хърман Милър“. По периметъра му има малки лични офиси. Всеки от тях разполага с прозорец, гледащ навън, и стъклена стена, гледаща навътре към „арената“, е очевидната идея ръководството да държи подчинените под око, или може би за да демонстрира „тежката артилерия“ достойните си за подражание работни умения на редовия персонал. Но тъй като всички тези офиси са празни в 9,05 часа в понеделник сутринта, възможното вдъхновяващо послание не може да има никакъв ефект върху персонала на „Тао“.

Откъм входа на сградата се разнася шум. Аманда говори с развълнуван — и вече явно обезпокоен — мъж. Той носи куфарче. Току-що е влязъл във фоайето. Не чувам думите им, но веждите на мъжа се извиват в драматична изненада, докато устните му явно изговарят „Сега?“. Аманда кимва, отговаря му нещо и ме посочва. Мъжът ме изглежда продължително и зарязва разговора си с нея, без да й каже довиждане. След което се отправя като куршум към мен. Протяга ръка от пет метра разстояние и на лицето му разцъфва широка усмивка.

Последните му крачки са почти на бегом.

— Здрасти! Ти трябва да си Джим. Аз съм Дейвид Перис. — Изрича това на един дъх, без пауза, като една дълга дума. И допълва: — Вицепрезидент по маркетинга.

Ръкостискането ми е подчертано вяло. Дейвид Перис е по-нисък от мен, е дребни кости и жилесто тяло, което би изглеждало добре в тренировъчно трико на рогозка за упражнения. Има тъмна коса, уши с размера на кроасани и извити нагоре в ъгълчетата клепачи. Външният му вид е резултат или на неуспешно генетично инженерство, или на сбъркан лифтинг, но каквато и да е причината, той изглежда като елф.

— Аз съм Джим Тейн — уведомявам го официално аз.

А той поклаща пръст към мен, сякаш съм се държал като непослушно дете:

— Общо събрание, а? Това ми харесва. Опитваме се малко да пораздрусаме нещата?

— Именно.

— Добре — той понижава глас до степен на драматичен шепот. — Радвам се, че си тук. Джим. Наистина. Крайно време беше тук да се появи компетентен мениджър.

— Ще направя каквото мога, Дейвид.

Трапезарията е квадратна стая 6 на 6 метра и в нея има три комплекта маси със столове. Нищо повече от типичната корпоративна кухня — мебелирана в период на корпоративен разкош и амбиция (микровълнова, машини за капучино, струпани до стената кашони с пликчета различно овкусени пуканки), но вече поизпразнена и занемарена вследствие на уморителното ежедневие. Няколко мръсни и влажни надписа, отпечатани на лазерен принтер, уговарят четящия да се държи прилично: да чисти плота, да бърше микровълновата, да изважда забравени пакети с обяд от хладилника. Всеки надпис завършва с по няколко удивителни. Съдейки по състоянието на това място в момента, молбите, независимо от изобилната им пунктуация, са били пренебрегвани.

Заставам в предната част на помещението. Служителите на „Тао“ — малцината, пристигнали на работа — се скупчват срещу мен. Наброяват към двайсетима. Всеки носи официалната униформа за софтуерна компания — панталони и тениска с къси ръкави. Явно съм единственият в целия щат Флорида, достатъчно глупав, за да облече костюм с вратовръзка през август.

Прочиствам си гърлото.

— Добро утро! — казвам със силен глас. Опитвам се да го докарам едновременно авторитетен и щастлив, но със закъснение усещам, че звуча като сержант по строева подготовка, на когото му правят свирка. Понижавам тона си и опитвам малко по-разговорно: — Казвам се Джим Тейн. Както може би сте се досетили, аз съм новият директор на „Тао Софтуер“.

Вглеждам се в групата хора пред мен. Нито едно лице не изглежда щастливо да ме види. Общият знаменател на израженията е лека развеселеност: я да видим колко дълго ще изкара пичът във вълнения костюм.

— Нает съм от инвеститорите на „Тао“. Работата ми е да обърна компанията с лице напред. — Решил съм да не споделям, че съм нает, след като старият им директор е изчезнал от лицето на земята, че съм последният от набелязаните, приел предложението, и че никой — включително аз самият — не вярва особено, че ще успея.

Вместо това казвам:

— Разбрах, че тук, в „Тао“, има значителен потенциал. Инвеститорите в компанията са много ентусиазирани. Те ми разказаха за прекрасните хора тук, както и за интересната нова технология.

Това беше истина наполовина. Инвеститорите наистина бяха развълнувани от технологията на компанията. Но прекрасно можеха да минат без хората. Всъщност, ако съществуваше нещо като капиталистическа неутронна бомба — устройство, което прави така, че хората да изчезнат, оставяйки непокътната интелектуалната собственост на компанията — рисковите инвеститори зад „Тао“ със сигурност щяха да я пуснат именно в тази трапезария.

Продължавам:

— Знам, че повечето от вас са неспокойни. Виждате новия директор. Не знаете какво да очаквате. Питате се дали „Тао“ ще оцелее. Чудите се дали сте лично застрашени.

Думите ми най-сетне започват да намират почва. Хората ме гледат очаквателно. Наистина се чудят.

— Е, няма да ви лъжа. Промени ще има. Трябва да има. Трябва да работим по-усърдно. Нужно е да работим по-умно. Налага се — няма да го увъртам — налага се да правим повече пари.

Изричам тези думи бавно, оставям пауза, за да стигне смисълът им до съзнанието на присъстващите. Не че съобщавам някаква новина — това, че бизнесът има за задача да прави пари, но ще се изненадате колко често това се пренебрегва. Задържали се на една работа по-дълго от две години, хората са склонни да забравят. Престават да мислят за компанията като за бизнес начинание и започват да гледат на нея като на дневна забавачница за възрастни — тя става място, където ходят да се занимават с нещо между уикендите. Напълно забравят, че бизнесът има само една цел — не да ги забавлява, не да им запълва ежедневието. А да прави пари. И то за някого другиго. Толкова!

— Но има и добри новини — продължавам аз. — Фактът, че съм тук, означава, че някои важни хора продължават да вярват в „Тао”. Ако не беше така, инвеститорите нямаше да ме назначат. Щяха да вдигнат ръце. Щяха да врътнат ключа на това място и да приключат с него.

Това не е самата истина. В действителност те почти бяха пуснали кепенците. Когато Чарлз Адамс, предишният главен изпълнителен директор на „Тао“, една сутрин не се явил на работа и след това се разбрало, че е изчезнал безследно, инвеститорите бяха дошли на косъм до решението да затворят компанията. И само благодарение на това, че случайно се бях натъкнал на Тад Билъпс в „Ил Форнайо“, където той не можеше да се скрие зад секретарката си и аз можех неотстъпчиво да го моля за работа — за каквато и да е работа — сега се намирах тук. Тад е председател на борда в „Тао“ и съсобственик на „Бедрок Венчърс“ — инвестиционната фирма, притежаваща повечето акции на компанията и наливаща капитал в нея. По-важното беше, че някога, като студенти в „Баркли“, с Тад бяхме съквартиранти. Познаваме се отдавна. И Тад ми е длъжник.

Изглежда обаче не в достатъчна степен. Защото тази работа беше дъното на ямата: почти без шанс за успех, на пет хиляди километра от дома ми в Силициевата долина, географски неприятна, и за всеки друг на мое място убиец в трудовата характеристика.

Предполагам, че за Тад, предвид пъстроцветния ми трудов стаж, проблемите ми с алкохола и наркотиците, с хазарта, 21-дневния ми престой в центъра за рехабилитация „Маунтън Виста“, назначаването ми в „Тао“ можеше да се разглежда като стъпка нагоре. Беше се оказал прав. Аз самият бях своеобразен обект за рестартиране.

Питам събранието:

— Има ли някой въпроси?

Никой няма въпроси.

Добре — казвам аз. — В такъв случай аз имам въпрос към вас. — Поглеждам часовника си. — В момента е 9,15, понеделник сутринта. На паркинга отвън преброих дузина коли. Въпросът ми е: къде, по дяволите, са останалите?

Никой не предлага отговор. Виждам в тълпата познато лице. Латиноамериканката, която бях забелязал да си прави маникюра на работното място. Привлекателна е, макар и възпълна. Фиксирам я с поглед и казвам:

— Вие… извинете. Не знам как се казвате.

— Розита.

— Приятно ми е да се запознаем, Розита. Какво правите в „Тао“?

— Обслужване на клиенти.

— Добре, Розита. Кажи ми сега, моля те, колко служители има в „Тао“.

— Не знам… — сви рамене тя. — Май към осемдесет.

Знам, че точният им брой е 85, но не я поправям.

Вместо това я питам:

— И колко има сега в тази стая?

Тя се оглежда и набързо ги преброява:

— Може би двайсетина.

— Може би двайсетина — повтарям аз. — Това означава, че макар работният ден вече да е започнал, шейсет души от персонала не са си направили труда да се явят. Дали това не е причината за нашите проблеми? Как смяташ, Розита?

— Може би — уклончиво отговаря тя.

Вдигам като козирка ръка над очите си и оглеждам стаята като човек, който търси колата си на паркинга на мултиплекс.

— Има ли някакви вицепрезиденти тук? „Тао“ има петима вицепрезиденти, ако си спомням правилно. Колко от тях са тук в момента?

Дейвид Перис, дребничкият вицепрезидент по маркетинга, размахва костеливия си пръст:

— Ето ме тук, Джим. Дейвид Перис, вицепрезидент по маркетинга…

Прекъсвам го:

— Да, известно ми е. Дейвид присъства. Друг?

Един мъж си пробива път в трапезарията. Носи кафяв хартиен плик, грижливо сгънат. Отправя се към хладилника, за да го остави в него. И в този момент осъзнава, че въпросът ми го засяга лично.

Казва:

— Аз съм Ранди Уилямс, вицепрезидент по техническите въпроси. — Гони четирийсетте, има кръглото лице на човек от Средния запад и торбесто шкембе. Русата му коса е подстригана на стърчащи кичури в стил, прекалено младежки за него, а кожата му е млечнобяла. Усмихва се, показвайки ми между предните си два зъба междина, достатъчно широка, за да мине през нея пони.

— Закъснял си — констатирам аз.

Наежва се. Не е очаквал да бъде сгълчан публично. Заеква:

— Съжалявам, да. Не знаех… Не съм мислил, че…

Прекъсвам го безжалостно. Това е моментът да покажа, че нещата са драстично променени. Време е да се запалят няколко пожара, които да изпепелят това място. Затова казвам:

— Ранди, очаквам от всекиго да пристига на работа точно в девет. Не в девет и една, не в девет и две и определено не в девет и петнайсет. Ако и когато тази компания излезе на печалба, тогава ще отпуснем малко дисциплината. Дотогава: девет нула нула. Без изключения! — Правя драматична пауза. Поглеждам го: — Ранди…?

Той още не може да повярва, че е обект на публично унижение. Лицето му става канеленочервено.

— Ясно — отговаря тихо.

— Добре — казвам аз. — В такъв случай къде е нашият вицепрезидент по търговските въпроси?

Оглеждам стаята. Първоначално никой не ми отговаря. После се разнася тъничкият глас на Розита. Тя се усмихва, явно наслаждавайки се на саморазправата с вицетата.

— Това е Дом Вандербек. Няма го.

Разнасят се смях и доволни въздишки. Хората очакват да скъсам задника на вицето по търговските въпроси. Няма да ги разочаровам.

Аманда се намира в далечния край на стаята, до вратата. Тя казва:

— В понеделниците и вторниците Дом работи у дома си.

— Такааа ли било? — проточвам аз. — Аманда дай ми го на телефона — и й посочвам телефона на близката стена.

— Този телефон ли? — иска да се увери тя.

— И на високоговорител, моля.

Тя свива рамене — изобщо не й пука — отива до телефона и чевръсто набира номера. След миг чуваме сигнала за повикване по високоговорителя. Отговаря ми глас — стакато, отсечени думи:

— Да, тук е Дом.

Чувал съм този тип глас хиляди пъти: бивш атлет, мачо търговец, пичът на компанията.

— Дом — казвам аз в слушалката, — обажда се Джим Тейн. Новият директор на „Тао“.

— Здрасти, Джим, как си. — Изрича го като констатация, а не като въпрос. Причината да не звучи като въпрос е, че не е въпрос. На него, ама хич не му пука.

— Да те предупредя, Дом, на високоговорител си. Ние сме в кухнята на общо събрание и се чудим защо те няма. Защото сигурно имаш подчинени. И понеже си вице по търговските въпроси.

Мълчание. В момента ме преценява и се опитва да реши това някакъв майтап ли е, или просто съм ненормален. Накрая решава да заложи на действието: ще се държи дружелюбно и търпеливо, като се надява да вкара новака в руслото без губене на време.

— Добре, Джим. Значи… в понеделник и вторник обикновено работя от дома. Оттук е по-лесно да се водят разговори на търговска тема.

— Работата, Дом, е в това, че екипът по продажбите все още не е подпалил света с оферти. Затова искам всички да работят в офиса. Всеки ден. Това включва и теб.

Ново мълчание. Разглеждам лицата в кухнята. Повечето присъстващи са служители от ниско ниво и досега не са чували препирня между мениджъри. Момиче се изкисква нервно.

— Добре — казва накрая Дом. — Утре при първа възможност ще бъда там.

Поклащам глава заради публиката около мен. И казвам:

— Сега.

— Какво?

— Сега, Дом.

— Виж, по това време трафикът е безумен. Не ми влиза в плановете да…

— Тогава започни да планираш. Искам те тук. Сега.

Поредна пауза в разговора ни. В кухнята цари гробна тишина. Хората са възбудени. Знаят, че има вероятност разговорът да излезе извън контрол, особено ако Дом Вандербек захапе стръвта ми.

Всички чакаме. За момент решавам, че Дом може да ми отговори остро, но вместо това той отстъпва. Сега вече имам по-пълна представа за него: хитър е и усеща кога да не се бори, ако е в неизгодна позиция. Ще изчака, докато обстоятелствата се подредят в негова полза.

— Добре, Джим — любезно ми отговаря той. — Потеглям до десет минути.

— Очаквам с нетърпение да се видим, Дом — уверявам го аз.

— И аз — отговаря ми той и затваря.

2

Рестартът на една компания е като разследване на убийство. Първата ти задача е да разпиташ заподозрените.

Питам Аманда кое е най-удобното място за провеждане на конфиденциални срещи. Тя ме насочва към заседателната зала отдясно на рецепцията.

В първия момент решавам, че гравираната табелка на вратата — тя гласи „Заседателна зала“ — е иронична шега, задявка от страна на една малка компания към големите й събратя. Но след като влизам, осъзнавам, че не може да става дума за ирония. Като всяко друго място в „Тао“, и тази стая е претруфена и замислена да впечатли. Тук има дълга черна маса, дванайсет стола „Аерон“, нещо като страничен бюфет, който може да крие, но може и да не крие в себе си мокър бар. Всичко в това помещение е последна дума: двата плоски видеоекрана на срещуположни стени, дистанционно управляемо халогенно осветление, вградени в ламперията тонколони, огромна бяла дъска с комплект цветни маркери.

Разполагам се в средата на масата, откъм дългата страна на овала. Посланието ми — не заемам едно от двете властови места на късите страни — е, че съм обикновен човек, който иска да побъбри неангажиращо. Което не е истина, разбира се, но един директор трябва да използва силата на визуалните внушения.

Всяка среща продължава по двайсет минути и протича горе-долу в един и същи формат. Първо, пет минути любезности. Малко приятелски смях от моя страна, колкото да демонстрирам, че не съм чудовище и дори имам сърце, или най-малкото, че съм способен да симулирам това достатъчно правдоподобно. Следва важният въпрос, който задавам нежно, сякаш се боя да не прозвуча оскърбително: „Всъщност какво точно правиш ти в „Тао“?“.

Може би не е изненадващо, че никой, който работи в този потъващ кораб, не е в състояние да ми даде прост и прям отговор. Ранди Уилямс, вицето по техническите въпроси, ми обяснява, че задачата му е да осигури предпоставки за „създаването на страхотен софтуер“. Понеже новата версия на „Тао“ е закъсняла с девет месеца и е далече от завършване, се изкушавам да го попитам дали не работи и на второ място, където вкарва в действие тези си умения.

Димитри Сустев, вице по качеството, ме информира с плътен български акцент през дебелите си като дъна на бутилки от кока-кола очила, че неговата работа е да направи всичко „много, много добро и много, много солидно“.

Катлийн Роси, вице по „Човешки ресурси“, ми казва, че длъжността й изисква да направи „Тао“ страхотно място за постъпилите на работа тук. Мисля си, но не го казвам на глас, че скоро работата й ще бъде да направи така, че „Тао“ да стане страхотно място за напускане.

А Дейвид Перис, дребничкият вице по маркетинга, отказва да отговори директно на въпроса ми, вместо което пита мога ли да му дам време да опише „стратегическата си визия за „Тао“. Когато го уверявам, че може да го направи, той става от стола си, заобикаля дългата маса и се приближава до мен. Започвам да се опасявам, че ще ми налети за прегръдка, но в последния възможен миг той сграбчва един от сухите маркери от поставката към бялата дъска зад мен и започва да чертае някаква схема. Когато свършва след ни повече, ни по-малко от петнайсет минути, на дъската или е изложена стратегическата му визия за нашата компания, или е скицирал тъпоумна защита за „Сан Франциско 49“[2]. Което и от двете да е, той е успял да ме убеди в пълната си безполезност, така че му благодаря и го изпровождам насила от стаята.

Най-важната ми среща за тази сутрин се оказва с Джоан Легет. Джоан (според организационната схема, която държа разтворена пред себе си) е ревизорът (и.д.) на „Тао Софтуер“. Това означава, че знае един критично важен факт, който ми предстои да науча: каква наличност е останала в банката.

Джоан е миньонче, облечена в един от модните комплекти на, Дона Каран“, които обикновено се носят от амбициозните жени, поели нагоре по стълбицата на кариерата. Но по лицето й има бръчки, които в комбинация с някога русата й — сега вече мишосива — коса и луничките, разтопили се в старчески петна, я издават: единственото място, към което се е запътила, е старостта.

И все пак Джоан е първата в „Тао“, която намирам за компетентна и подготвена. Тя ме поздравява стегнато, сяда срещу мен и плъзга пакета с информация, който е подготвила специално за нашата среща. И започва да ме води из него.

По същество това е бизнес презентация, но — докато Джоан описва финансовите проблеми на компанията — създава усещането за двучасов филм на ужасите. И то от онези, на които ти иде да си излезеш по средата и да поискаш да ти върнат парите.

— Увеличението на постъпленията за последните три тримесечия е пренебрежимо малко казва Джоан. — В началото на годината наехме много хора, за да сме готови за пускането на пазара на новия ни продукт. Само че продуктът закъсня. Затова сега имаме хората плюс съпътстващите ги разходи, но без продукта. Което ни излиза скъпо.

— Колко скъпо?

— Средномесечните ни разходи са 1,4 милиона долара. В банката разполагаме с три милиона. Никакви други ликвидни наличности.

— Значи имаме кеш за два месеца — резюмирам аз.

— Седем седмици — уточнява тя.

Ето ми го и отговора: кеш за седем седмици. Имам седем седмици, за да обърна курса на „Тао“. След изтичането на тези седем седмици или ще съм успял, или ще се върна обратно в Силициевата долина след поредния провал, доказал правилността на предсказанията на всички, включително и моите собствени.

Джоан се осмелява да предложи:

— Може би ще можеш да убедиш инвеститора да ни отпусне повече време.

Има предвид да поискам от Тад Билъпс и „Бедрок Венчърс“ още пари. Същата мисъл бе споходила и мен, но просъществува само пет секунди. Аз едва бях успял да уговоря Тад да ми плати самолетния билет, икономична класа, за „Еър Транс“. Шансът „Бедрок“ да загроби още пет или десет милиона долара в тази отходна яма е повече от минимален. Но казвам замислено:

— Да, тази възможност не е изключена.

— Осма страница — подканва ме тя и изчаква да обърна на страницата. Виждам на нея кръгова диаграма, надписана „Разходи по отдели“. Джоан продължава: — Като говорим за разходи, ето разбивката: четиристотин хиляди месечно за техническия отдел, двеста за „Продажби“, триста за административно-управленчески дейности, четиристотин за „Маркетинг“, сто за „Качество“…

— Спри! — нареждам й аз. — Я пак: четиристотин хиляди ежемесечно за маркетинг?

Джоан ме поглежда хладнокръвно. Дори и да не одобрява точно този разход, не го показва.

— Точно така.

— И за какво, по дяволите, харчим пари? Телевизионни реклами по време на финала на бейзболната лига?

— Дейвид има доста сложни планове за маркетинг — обяснява ми Джоан. В тона й липсва всякаква лична преценка. — Предполагам е успял да обсъди подробностите с теб.

— Не. Представи ми… визията си. — И й посочвам схемата на бялата дъска зад нас. Джоан я разглежда замислено. Има онова изражение на музеен куратор, опитващ се да прецени произхода на новополучен експонат. Накрая кимва и казва: — Ако искаш, мога да ти дам разпечатка по пера. Така сам ще разбереш къде изтичат парите.

— Това много би ми помогнало. — Усещам, че вече харесвам Джоан. Свръхкомпетентна, сдържана, авторитетна. Казвам й: — Добра си, Джоан. — Иска ми се да я попитам „Как попадна на място като това?“. Но това е въпрос, който може да ми бъде върнат със същата сила. А аз не бих желал да отговарям на него. Така че вместо това питам: — Защо си само „изпълняващ дейността ревизор“? Защо не си главен счетоводител? Или вицепрезидент по финансовите въпроси?

Тя стисва тънките си луничави устни и поглежда надолу. Темата явно е болезнена за нея. След малко ми отговаря:

— Имаше финансов директор. Елисън Джефрис. Напусна ни преди няколко месеца. Съвсем неочаквано. Така и не разбрах защо. Чарлз се готвеше да назначи заместник, но така и не намери време. Така че аз поех отговорностите без длъжността.

— Ами в такъв случай поздравления — казвам й аз. — Вече си новият финансов директор на „Тао Софтуер“.

Тя ме поглежда внимателно, опитвайки се да прецени дали не се шегувам. Когато разбира, че съм сериозен, лицето й просветва:

— Наистина ли?

Естествено, мисля си аз, защо, по дяволите, да не е истина? Наслаждавай се, докато можеш… цели седем седмици. Но на глас отговарям:

— Абсолютно. Още веднъж поздравления. Но без повишение на заплатата. Поне засега.

— Разбирам. Благодаря ти — казва ми тя и внезапно става. Накланя се през масата и малко непохватно ми протяга ръка: Благодаря отново.

Поемам ръката й.

— Работи усърдно — напътствам я аз, опитвайки се да звуча сурово и сериозно. Последното нещо, от което имам нужда, е някой в компанията да си мисли, че съм мекушав.

— Добре — съгласява се тя и кимва мрачно, — обещавам.

Събира си документацията, подрежда листата грижливо в купчинка и се обръща да излезе.

Когато стига до вратата, аз я спирам:

— Джоан?

С ръка на дръжката тя се обръща към мен.

Не съм съвсем сигурен какво ме кара да задам следващия си въпрос. Може би подмятането на Джоан по повод финансовия директор, на чиято длъжност в „Тао“ тя е назначена вследствие внезапното му напускане на компанията. Или може би повърхностната ми информация за предходния генерален директор и собственото му необяснено изчезване. Защото за една малка компания две мистериозни изчезвания са много.

В действителност знам много малко за компанията, която вече управлявам. Приех възложената ми работа с такова облекчение, че не зададох много въпроси. Задача за рестартиране в Западна Флорида? Разбира се, защо, по дяволите, не, отговорих.

Но каква алтернатива имах? Да прахосам за шест месеца остатъка от спестяванията ни с Либи? Да сключа трета ипотека за дома ни в Пало Алто? Да продължа с втръсналото ми ежедневие, състоящо се в това да прелиствам стари визитки, да звъня на забравили ме приятели и да моля за втори шанс? Не. Дори някой да ми предложеше да стана счетоводител на сатаната в седмия кръг на ада, пак бих се съгласил незабавно.

Но след като вече съм тук — и за зло или за добро работата е моя — защо да не науча в какво съм се забъркал? Затова питам Джоан:

— Какво се случи с Чарлз Адамс?

Реакцията й е изненадваща — усмивката й изчезва, погледът й се забива в пода, лицето й потъмнява и става угрижено, сякаш съм отворил тема табу като мастурбация или некрофилия.

Не знам почти нищо за Чарлз Адамс, нито за изчезването му. Знам само най-общи неща, разказани ми от Тад Билъпс в деня, когато подписах трудовия си договор: една сряда сутринта преди девет седмици Чарлз Адамс, генерален директор на „Тао Софтуер“, изчезва.

Точно така ми го описа Тад — „изчезва“.

— Изчезва? — поисках да се уверя, че съм чул правилно.

Да, изчезва, потвърди Тад. Оставил колата си да работи на празен ход на алеята за дома му с отворена врата от страната на шофьора. Къщата била незаключена. Не се явил на работа. Не написал бележка до жена си. Буквално изчезнал от лицето на земята.

И ето че сега всичката топлина, която бях събудил в сърцето на Джоан с повишаването й като финансов директор само преди трийсет секунди, се е изпарила, сякаш съм отворил прозореца за порив на леден декемврийски вятър. Тя ме поглежда внимателно.

— Какво значи това?

— Ами… — запъвам се аз. Мисля си „Не е ли ясен въпросът ми сам по себе си? Какво се случи с Чарли Адамс?“. Опитвам се да измисля различна формулировка, но не ми хрумва нищо по-добро от лаконичното: — Какво се случи с Чарли Адамс?

— Не дойде на работа.

— Добре — казвам й аз. — Тази част ми е ясна.

— Не знам — безпомощно ме поглежда тя.

Отделя се от вратата и прави една крачка напред, сякаш се готви отново да седне. Обаче се отказва и остава някъде по средата между вратата и нейната страна на масата — доста неудобна дистанция за интимен разговор. И може би го прави съзнателно. След малко продължава:

— Дойде полиция и разпитаха всички. Отговорих на въпросите им. Но оттогава не са се вясвали. Дори не знам дали още го издирват. Последното, което съм чула по този въпрос, е, че го смятат за избягал.

— Избягал ли? — повтарям аз. Мисля си: тийнейджърите бягат. Девойчетата, на които им забраняват да се виждат с гаджетата си, бягат. Малтретирани от вторите си бащи гимназисти бягат. Но генералните директори на високотехнологични фирми не бягат. — И от какво да бяга?

— Не знам — отново все така безпомощно отговаря Джоан. Но изражението на лицето й казва друго.

Опитвам различна тактика:

— Джоан, аз съм част от вас. Просто искам да знам какво става тук. Всяка информация, с която евентуално разполагаш, би ми била полезна, защото може да помогне да спасим компанията. — Правя къса пауза и допълвам: — Не ти ли демонстрирах вече, че ти имам доверие?

Последното неособено деликатно напомняне за прясното повишение изглежда свършва работа, защото Джоан въздъхва:

— Виж… — запъва се за кратко тя, — Чарлз Адамс имаше проблеми.

— И какви точно проблеми имаше той?

Тя поклаща глава и отново въздъхва, сякаш за да ми каже: „Какви ли проблеми нямаше той?“.

Но на глас обяснява:

— Беше слаб човек. Дълбоко в себе си много свестен, със златно сърце, но… слаб. Имаше лична семейна трагедия и след това… — дълга пауза.

— След това какво? — подканвам я аз.

Поглежда ме замислено, сякаш се мъчи да реши дали да ми се довери. Накрая отговаря:

— След това нещата бързо тръгнаха надолу. Забърка се с някакви много лоши хора. — Гледа ме и чака да види дали съм разбрал. Изглежда съм останал безизразен, защото пояснява: — Не програмисти.

— Аха… — проточвам аз.

— Корави типове — продължава тя. — Нали се сещаш, хора, на които мястото им не е в компания като тази. Стоят на рецепцията и го чакат да се появи. Облечени са в костюми, които видимо не им стоят добре. Появява се Чарлз, поздравява ги и излиза с тях навън, на паркинга. После потеглят за някъде. Той се връща след, примерно, два часа.

Познато звучаща история. Нещо, което съм имал удоволствието да изживея от първа ръка по времето на увлеченията ми по хазарта и наркотиците.

— Нараняваха ли го по някакъв начин?

— Не съм забелязвала. Връщаше се пребледнял и някак… притихнал. Заключваше се в офиса си и до края на деня повече не се показваше. Понякога си тръгвах в осем вечерта, а той все още беше тук. Веднъж му чукнах и го попитах през вратата добре ли е. Не ми отвори. Извика ми отвътре, че бил добре. Имал работа.

— В какво се е забъркал?

— Наистина не знам.

Вярвам й. Вижда се.

— Добре, благодаря ти, че сподели с мен.

Тя се обръща към вратата. Отново спира с ръка на дръжката и ме поглежда.

— Мой ред е да задам въпрос.

— Казвай.

— Какви са шансовете да се измъкнем от тресавището?

Замислям се. Първият ми инстинкт е да се направя на супергерой — да се облегна с изправен гръб, да изпъча гръдния си кош и убедително да заявя: „Отлични! Ще се справим!“. Точно това трябва да прави един директор рестартер: да демонстрира увереност — винаги, навсякъде, пред всекиго. Да накара хората да му вярват. Да ги хипнотизира със силата на своята воля.

Но не мога да го направя. Не и пред нея. Затова й отговарям по-тихо, отколкото ми се иска:

— Не са много добри. Но ще се опитаме. Лично съм заинтересуван от успеха. И трябва да се справя. Просто нямам избор.

Благодарен съм й, че не ме пита какво означава това. Тя кимва и простичко прошепва:

— Да — сякаш онова, което съм й казал, е абсолютно очевидно.

3

Останалата част от деня прекарвам в обикаляне, за да почувствам мястото. Представям се на хората, където ги срещна — по пътеките покрай клетките, отбивайки се без предупреждение на работните им места, и дори — в един-единствен случай — спирайки служител, след като беше свършил работата си пред писоара. Представянето ми винаги е едно и също: „Здрасти, аз съм Джим“, с усмивка на лицето и протегната ръка (последното пропускам с хлапето в тоалетната). „А ти как се казваш? С какво се занимаваш тук?“ И те ми обясняваха. След това аз ги уверявам, че ми е било приятно да се запознаем, че за мен е удоволствие да съм в „Тао“ и че заедно ще осигурим успеха на компанията.

Въпреки ентусиазма ми реакцията на хората е в спектъра от безразличието до страха. Безразличните по правило са по-възрастните — корпоративните ветерани. Външно те се държат абсолютно приятелски, по лицата им мога да прочета, че вече са виждали опити за спасяване, директори парашутисти, грандиозни обещания и надежди за светло бъдеще, така и останали нереализирани. Това несъмнено са същите хора, които „дялкат“ трудовите си автобиографии по работните станции в „Тао“ и следят с едно око да не мине някой от управата зад гърба им. Не ги виня. Самият аз имам ниско мнение за компетентността на мениджърите изобщо и на тяхно място вероятно щях да се оглеждам за друга работа. Но задачата ми беше да им докажа, че не са прави.

Около обяд се отбивам в клетката на Ранди Уилямс. Бюрото му е откъм „инженерната“ страна на сградата, до джагата и шкафа с играта „Пак Ман“. Моля го да ми организира демонстрация на продукта

— Какво? — не ме разбира Ранди.

— Демонстрация. На нашия продукт.

Той ме гледа с подозрение. Изглежда се пита дали не съм наясно с бедственото положение на компанията, или съм измислил коварен начин да го подложа на изпитание.

Отговаря ми предпазливо, сякаш върви на пръсти из минно поле:

— Продуктът… още не е завършен.

— Знам, че още не е завършен — непринудено го уверявам аз. — Ако беше завършен, аз нямаше да съм тук. Нали така?

Ранди се усмихва на този необоримо логичен отговор, но след това осъзнава, че под въпрос е поставена собствената му компетентност и усмивката му е малко неуместна. Затова малко помръква.

— Да — съгласява се той.

— Но все пак бих желал да видя с какво разполагаме. Дори да не е завършено.

Ранди въздъхва. Избутва стола си назад и става от него. Извиква през стената на някого, който седи в съседната клетка. Помощник?

— Даръл — вика той.

Няма отговор. От мястото, където стоя, не виждам в клетката на Даръл. На лицето на Ранди се изписва объркване. Той се пресяга през преградната стена и започва да рови с ръка. Когато я прибира, стиска в нея чифт слушалки.

— Ей! — разнася се безтелесен глас. — Защо не си го начукаш?

Ранди произнася в посока на съседната клетка:

— Джим иска да види демо. Можеш ли нещо да скалъпиш?

Изсумтяване.

— Демо? На скапания ни продукт? Този пич с всичкия ли си е?

Усмивката на Ранди се свлича от лицето му като напукана стара боя.

— Джим е до мен — тихо съобщава той.

— О… — изскърцват колелца на стол. Над хоризонталната преграда се показва глава като на прерийно куче, изпълзяло от дупката. Хлапе — няма начин да е на повече от 23 — с дълга коса на кичури и бледа кожа, издаваща, че не е виждала слънце, ме поглежда и се усмихва.

— Искаш демо?

— Би било добре — обяснявам аз.

Дай ми десет минути — и без да чака съгласието ми, се отправя с пружинираща походка през клетъчната ферма.

Ранди ме поглежда и обяснява извинително:

— Програмист е. Добър…

— Дано — въздъхвам аз.

Десет минути по-късно Ранди, Даръл и аз стоим в некомфортна близост един до друг в малка стая без прозорци. Цари атмосфера на първичен страх, която според мен се излъчва от Даръл.

Пред нас има дълга дървена маса, опряна до стената. В центъра на масата е сложен стар, невпечатляващ с нищо компютър „Дел“, към който са свързани LCD монитор и прашна клавиатура.

Тримата чакаме мълчаливо вторачени в екрана, докато компютърът се влачи през безкрайния процес на зареждане на „Майкрософт Уиндоус“.

— Замислял ли си се някога — разчупва мълчанието Даръл — колкото време прекарваме в наблюдаване компютрите да заредят? Говоря за всички нас, като общество.

Ранди го пронизва с поглед.

— Стотици човекогодини — невъзмутимо продължава Даръл. — Тотално прахосани. Пулим се в началния екран. За това време бихме могли да построим катедрала. Или да изцерим рака. Или да пратим човек на Марс.

— Сигурен съм, че Джим не желае да слуша размишленията ти, Даръл. — Тонът на Ранди не оставя съмнение кого би искал да види в кабината на първия пилотиран полет до Марс.

Даръл свива рамене:

— Поддържам разговора.

След цяла вечност компютърът издава приятелски тон, за да ни извести, че е готов за използване.

— Добре — казва Даръл. — Ако позволите…? — Той потрива ръце една в друга, пристъпва пред клавиатурата и кърши пръсти като загряващ за изпълнението си концертиращ пианист.

Започва нещо да въвежда. На екрана се показва прозорец. Прозорецът е сив, неукрасен, без професионалното излъчване, задължително за софтуер с търговско предназначение. На него с най-обикновени главни букви е написано: „ТАО СОФТУЕР — ГЕНЕРАЦИЯ 2.0 — УСЛУГА ПИ СКАН — АЛФА РЕДАКЦИЯ SVN КОМПИЛАЦИЯ 1262“.

Даръл започва да обяснява:

— Ето за това става дума. Първоначалното име беше услуга за сканиране на пасивни изображения — Passive Image Scanning Service. Дейвид хвърли двайсет бона за брошури и тогава някой забеляза, че съкращението е P.I.S.S. [3], така че трябваше да изхвърлим брошурите на боклука и да напечатаме нови. Така сменихме и името.

— Умно — одобрих аз.

— Сега я наричаме за по-просто „Пи Скан“. Мога ли да покажа как работи?

Ранди слага ръка върху рамото на Даръл и го стиска, струва ми се, в опит да каже на протежето си да спре, за да му позволи да поеме от тук нататък. Но Даръл не долавя подобни намеци. Едва не изкрещява:

— Ей, пич, ще ми направиш дупка!

Ранди не му обърна внимание. Без да разхлабва захвата си, но вперил поглед право в мен, казва:

— Искам да заявя за протокола, че това е много ранна алфа-редакция[4]. Пълната функционалност не е довършена и в този си вид програмата най-вероятно няма да работи.

— Разбрано, Ранди — успокоявам го аз.

Той замълчава — явно обмисля дали не е разумно да изпълни още един рунд на измиване на ръцете, покриване на гъза и минимизиране на очакванията. Решава, че не се налага. Кима на Даръл и казва:

— Действай.

— Добре — казва Даръл и започва да говори бързо и възбудено: — Както е написано, това е генерация 2.0. Първа генерация беше пусната преди две години и се получи съвсем прилична. — Той внезапно спира, сетил се за нещо. Обръща се към мен: — Ей, Джим… ти нали знаеш какво прави програмата?

Не съвсем. Може да ви изненада, ако научите, че директорът рестартер рядко се вълнува от продукта, който дадена компания прави. Той не е технолог, не е програмист и не е търговец. Специалността му — продуктите, за които му пука — са компаниите. Когато на място пристигне директор рестартер, проблемът обикновено е по-голям от конкретен продукт, редакция на софтуера или оплескана от търговците кампания. Проблемът е в самата компания. Това е като да си доктор на пациент, чието тяло е разяждано от множество ракови тумори. Концентрирането върху отделен орган е безполезно. По-важното е да се подобри качеството на останалите дни живот или да се направи така, че всичко да продължи по-дълго…

Излъгвам:

— Знам какво прави продуктът. Но бих искал да го чуя от теб, с твои думи.

Да помолиш програмист да ти опише софтуера си със собствени думи е като да поискаш от посивял морски адмирал да ти разкаже за любимата си морска битка: ще последва точно описание на морските маневри на врага, положението на слънцето в небето, силата и посоката на вятъра в платната и още ред подробности, интересуващи един-единствен човек от присъстващите.

Затова нека ви резюмирам изложението на Даръл.

Продуктът на „Тао“ принадлежи към софтуерната категория, наричана „разпознаване на пасивно изображение“. Това е засукан израз да се каже онова, което тя прави, а то е съвсем просто: разпознава лица. Идеята е да покажеш на компютъра снимка и той да ти каже на кого е снимката.

На думи е просто. Само че „Тао Софтуер“ и татенцата инвеститори са похарчили над двайсет и два милиона долара за създаване на „Пи Скан“. Дори и след тази планина от пари продуктът продължава да страда от два основни проблема.

Първият е технически — програмата не работи. Или за да бъдем справедливи, работи донякъде… понякога. Поне така описва нещата Даръл. Той не обяснява подробно какво означава „понякога“, нито как е възможно една програма да „работи донякъде“, но аз схващам, че по същество точността на „Пи Скан“ силно зависи от качеството на подадената й снимка. Дай й добра снимка — чиста и на фокус — и тя ще ти върне точен резултат. Дай й размазана снимка, такава, която не показва лице анфас, направена с треперещи ръце или на лошо осветление, и идентификацията няма да е така точна. Казано с други думи, огромното мнозинство снимки на човешки същества от планетата Земя няма да бъдат обработени правилно. Това — признава Даръл — може да е недостатък.

Вторият проблем с „Пи Скан“ — и този вече не е технически — за мен е също толкова сериозен, колкото и първият, може би защото от мен се очаква да бъда „бизнесменът в стаята“. Никой тук няма представа как този продукт може да прави пари. Програмата била родена в изблика на ентусиазъм, съпровождащ изгряването на социални мрежи като френдстър и фейсбук. Всички на света започнали да се надпреварват да публикуват личните си снимки в интернет, правейки ги по този начин публично достояние. Няма ли да бъде интересно (или поне така си мислели в заседателната зала на „Тао Софтуер“, сигурно под влияние на дима от канабис, просмукващ се под прага на вратата), ако има компютърна програма, способна автоматично да идентифицира всекиго по снимката му? По този начин ще можете да търсите снимки на себе си, на вашите приятели или членове на семейството ви без значение с чий фотоапарат са снимани или кой ги е публикувал онлайн. Хубава идея и интересна при това… ако не беше онази дребна и досадна подробност, че никой не желае да плаща за такава услуга.

Това са основните моменти в пространното описание от Даръл на продукта, който той и инженерите на „Тао“ създали. Той продължава още известно време за красотата на най-новия алгоритъм на „Тао“, как той транслира пикселите на снимката в 1024-битов, а не 128-битов хаш[5], как алгоритъмът на „Тао“ можел да размести по възлите на решетка сканирано изображение с разделителна способност 1/10 от милиметъра… След като ми разказва всичко това, бърборейки монотонно в течение на цяла вечност, той се обръща към мен и предлага:

— Нека ти покажа.

Дори софтуерът да не заработи, вече, чувствам огромно облекчение най-малкото заради това, че Даръл е спрял да дърдори. Ранди вероятно изпитва същото, защото го виждам да кима енергично, досущ като кукла с тресяща се глава, висяща над арматурното табло на някой стар очукан „Додж Ел Камино“.

Даръл чуква няколко клавиша и на екрана се появяват редици умалени изображения на цветни снимки, все едно взети от годишника на гимназиален випуск. Разпознавам сред множеството лицата на служителите на „Тао“.

— Избери една — предлага ми Даръл.

— Добрее… — съгласявам се аз и посочвам една от снимките: — Тази.

Това е Розита, едрокалибрената служителка от кухнята.

— Добър избор — коментира Даръл. — Прекрасната Розита.

Натиска клавиш. Около главата на Розита се очертава жълт правоъгълник. Изображението в него се разтяга до рамката на екрана и го запълва изцяло. Размито е и се вижда, че снимката не е много качествена. Увеличено до този размер, то вече почти не напомня за Розита.

Той чуква друг клавиш. Изображението се трансформира в квадратни пиксели с различна степен на сивото. Софтуерът на „Пи Скан“ се опитва да извлече най-важните характеристики на картината — квинтесенцията на онова, което прави Розита да изглежда като Розита — избира някои от блоковете и ги осветява в жълто. Тези жълти блокове са основно по бузите и долната тъкан по челюстите, но няколко от тях са по раменете й, сякаш „Пи Скан“ е определила, че теглото на Розита и габаритите й влизат в комплекта на нейната уникалност. Решавам за себе си, че трябва много да внимаваме пред кого демонстрираме продукта, особено в присъствието на жени.

Останалата част от снимката избледнява, което оставя на екрана набор от жълти блокове, нещо като фото подпис.

На екрана се изписва „Сканиране…“, а под тази дума се показва бързо променящ се текст: „СРТС[6]: Алабама… СРТС: Аляска… СРТС: Американски Самоа… СРТС: Аризона…“ и т. н. през всички американски щати и територии.

Тук е мястото, където вероятно трябва да спомена онова, което прави софтуера на „Тао“ уникален. Само по себе си разпознаването на лица е стара работа. Програмистите го правят от години насам. Общо взето можете да съпоставите кои да са две снимки на едно и също лице, ако първо кажете на компютъра кое е лицето. Но „Пи Скан“ на „Тао“ не изисква тази предварителна идентификация — вместо нея използва целия интернет като справочник.

Така че когато кажете на „Пи Скан“ да идентифицира дадено лице по снимката му, програмата започва да пресява милионите изображения в интернет както от официални източници (снимките в разрешителните за управление на транспортно средство), така и от неофициални (сватбените обяви в „Ню Йорк Таймс“ например, снимки от списания, дори частните сайтове на отделни лица в мрежата).

Идеята зад „Пи Скан“ — която, нека го признаем, е много дръзка — е, че всяко лице на всяка снимка трябва да може да се идентифицира. Посочвате снимката и (образно казано) запитвате: „Кой е този?“, след което софтуерът претърсва интернет, за да изчисли отговора.

На екрана курсорът примигва, докато изписва имената на сканираните бази данни. По време на търсенето в „СРТС: Мериленд“ компютърът прави пауза, издава мелодичен къс звук и информира с текст „Възможно съвпадение“, показвайки фотос. Това е снимката от разрешителното за правоуправление на жена от Мериленд със същото широко лице и латино характеристики като Розита. Но това явно не е служителката в „Тао“, отговаряща за обслужването на клиенти, което компютърът, изглежда, разбира, понеже светкавично допълва: „Вероятност за съвпадение: 48 %“, и възобновява сканирането.

Процесът преминава през останалите бази данни на СРТС. Забелязвам, че програмата пресява паралелно и други бази данни: „Снимки във фликър… Новинарска мрежа Ен Би Си… фейсбук… регистър на Пикъпси…“

Демонстрацията е изумителна — стотици хранилища на изображения, съдържащи може би милиони снимки, преминават през паметта на компютъра, за да бъдат сравнени с математическото представяне на Розита.

Готвя се да коментирам този аспект и да попитам Даръл нещо от рода на „Колко изображения могат да бъдат обработени за час? Колко за ден?“, защото си мисля, че това са приложимите тук единици за време — часове и дни — и съм убеден, че ще е нужен поне един ден да се обработи изображението на Розита.

Но преди устните ми да изрекат думите на въпроса, екранът става черен и на него се появяват едно до друго две изображения. Отляво е зърнистия образ от служебната снимка на Розита в кадровото й досие в „Тао“, а отдясно е уголемената цветна фотография на Розита от гимназиален годишник. Под нея пише: „Розита Моралес, гимназиално училище „Сейнт Клауд“, випуск 2003“. Наистина си е Розита — много по-млада и по-слаба, отколкото вече я познавам със старателно оформена фризура, седяща превзето със сплетени пръсти на фон, имитиращ синьо небе.

— Та-да…! — тържествуващо изтананиква Даръл. — Справи се! — Звучи по-изненадан дори и от мен.

— Господ да ме порази! — прошепвам аз. Не съм голям технократ — признавам, че с мъка се справям с най-простата възможна електронна таблица, — но това е една от най-изумителните демонстрации на софтуер, на която някога съм присъствал. — Как можа да…? — започвам аз.

Даръл се впуска в поредното описание на своя софтуер, усмихнат като горд баща.

— Гениално, нали? Ако сме честни, трябва да признаем, че извадихме късмет, понеже в базата данни имаме доста снимки от гимназиални годишници във Флорида. Ако беше избрал служител от Орегон — Дейвид Перис например — е, тогава нямаше да бъдем такива късметлии, понеже този щат е ненормален, не, не прекалявам, те просто отказаха да ни предоставят достъп до базата данни на тяхната СРТС. Тогава щяхме да разчитаме на другите източници на данни. Да не говорим за бързината на действието — повече източници означава повече процесорно време. Ето затова този софтуер трябва да се използва като услуга, предлагана от центрове за данни.

— И все пак… — казвам аз, без да съм сигурен, че имам някаква представа за какво ми говори, но съзнавайки, че това е без значение. Демонстрацията беше много добра. Силно впечатляваща. Макар да не е много ясно с какво точно. Но впечатляващите демонстрации, както е известно, водят до подписване на договори.

Ранди ме поглежда:

— Джим, искам още веднъж да повторя официално, „за протокола“, че това е много ранна алфа версия. Постигнатата точност на разпознаване е едва 80 %. Това е истината.

Вземам решение на момента:

— Това не ме интересува. Да го направим.

Ранди предпазливо се осведомява:

— Да направим какво?

— Ще покажем това. Трябват ни пари. А единственият начин да накараш някой да ти подпише чек е да му покажеш нещо, което може да докосне — и посочвам компютъра: — Можем ли да вземем това чудо на среща?

— Програмата ще върви навсякъде — отговаря Даръл. — Трябва ни само връзка с интернет.

— Джим… — започва Ранди като човек, който е на път да възрази.

Обръщам се към него. Нещо в лицето ми го принуждава да замълчи.

— Какво? — питам го аз.

— Нищо.

— Мога да го подготвя до утре — услужливо се обажда Даръл.

— Направи го — нареждам му аз.

Успявам да открия Дейвид Перис в кухнята, където прави пуканки. Наведен е с лице на сантиметри от стъклото на вратичката на микровълновата печка, вперил поглед през прозорчето със строгостта на надзирател, който брои затворниците.

— Дейвид?

Обръща се.

— Да…? — Изглежда виновен. — Правех си пуканки. Обичаш ли пуканки, Джим?

— Не — казвам му аз. — Разкажи ми как възнамеряваш да направим пари.

— Да направим пари?

— С нашия продукт, Дейвид — „Пи Скан“. Нали отговаряш за маркетинга? Какъв е маркетинг планът? Как точно ще направим пари с него?

— О, Джим — отговаря ми той с измъчено лице, разкриващо голямо неудобство, сякаш съм бавноразвиващ се, а той не иска да ме излага на публично място.

— Ние няма да можем да правим пари още доста време. Доста, доста време.

— Примерно още колко?

— Ами… — гласът му заглъхва. — Трудно е да се каже.

Дзън, известява ни микровълновата. Времето изтече. Дейвид бръква в нея, изважда пуканките и отваря плика, като внимава за горещата пара, която излиза навън при разпечатването му. После се обръща към мен:

— Защо се интересуваш?

— Защо се интересувам… как смятаме да правим пари ли? Просто не знам. Така ми хрумна.

— Джим, ти не си от тази индустрия, нали?

— Коя по-точно имаш предвид?

— Социалната, Джим — уточнява той. — Говоря за социалната. Всичко сега се върти около социалната индустрия. Фейсбук, да речем. Ползваш фейсбук, нали?

— Не.

— Ето, виждаш ли — казва той, сякаш току-що е доказал твърдението си. Бръква в плика с пуканките, облизва пръстите си, бръква пак, после се сеща да ми предложи: — Искаш ли? — поглежда ме, протегнал пакета.

— Не. Май не се изразих достатъчно ясно. Кой ще ни плаща за нашия продукт?

— О… — казва той. — Мисля, че никой. Поне не веднага. Но ако го създадеш, те ще се появят.

— Кой ще се появи?

— Те — отговаря ми той и оглежда стаята, сякаш те са на път да разбият стената и да нахлуят в кухнята

— Не мисля, че някой ще ни дойде на крака — казвам аз. — И ако вземат, че дойдат, те ще бъдат хлапетии с празни джобове. А компания се управлява само ако имаш пари. Известно ти е това, Дейвид, нали?

— Това е съгласно старата школа — усмихнато ми обяснява той. — Днес хората разсъждават по различен начин.

— Това е начинът, по който аз мисля днес.

Тонът на гласа ми докосва нещо скрито дълбоко в гънките на елфския му мозък. Изведнъж омеква и започва да се държи угоднически:

— Прекрасно, Джим. Кажи ми какво си намислил и аз ще го реализирам.

— Нищо — казвам му аз. — Нямам предвид нищо. — Не още. Но трябва да измислим начин да правим пари.

— Отлично — кимва той. — Прекрасно. — В ъгълчето на устата му се е заклещило парченце от пуканка. — Започвам да мисля по въпроса. Как да направя пари и ми посочва главата си, примижавайки и кимайки.

— Как да направя пари…? Как да направя пари…?

Повтаря фразата отново и отново и аз го оставям го с пуканките му да обмисли новата си мантра на спокойствие.

4

Оставам на работа до шест часа.

Когато решавам, че за днес ми стига и излизам на паркинга с преметнато през рамо сако на костюма, върху мен се стоварва жегата на флоридската пещ. След три крачки към колата вече ми е избила пот. На четвъртата съм плувнал. Когато сядам зад волана на форда, косата ми е залепнала за скалпа, кожата ми е на червени петна, сякаш съм прекарал деня си като стоманолеяр, а не в софтуерна къща.

Включвам климатика и потеглям към дома.

Наричам го „дом“, но досега не съм го виждал. Когато ме назначиха в „Тао“, двамата с Либи решихме да си взема едноседмичен отпуск без нея. Взех самолета от Пало Алто, където живеем, за хижата ни на остров Оркас по крайбрежието на Сиатъл. Прекарах седмицата в риболов, размисъл и усамотение. Докато бях там, Либи бе дошла преди мен във Флорида, беше наела подходяща къща и я бе подготвила за пристигането ми.

Не звучи много романтично или справедливо и най-вероятно не е. Но тези рестартерски задачи могат да се проточат по цяла година без отпуск и дори без уикенди. Работните дни стават по 14 часа. Напрежението е непрестанно. Трябва да пристигнеш в компанията готов за работа. Определено помага, ако получиш няколко дни спокойствие, преди да започнеш. Либи и аз сме екип и тя върши своята част от работата, за да мога аз да върша моята.

Така че снощи взех ранния полет от Сиатъл за Атланта, после за Форт Майърс и дойдох на работа направо от летището. Не съм стъпвал в новия дом. За последно видях Либи преди седем дни, когато тя ме остави пред летището в Сан Франциско, целуна ме и ми пожела приятно прекарване на ваканцията без нея. Не съм съвсем сигурен, между другото, дали беше искрена.

Докато бях на почивка, тя намери къщата тук. Не е кой знае колко хубава, но е достатъчно добра за временно назначение. Да не говорим, че била невероятно удобна за човек на работа в „Тао“, понеже се намирала на 10 минути път с кола.

Следвам указанията на джипиеса. След няколко минути завивам в безлюдна задънена улица и вкарвам форда си в алеята. Веднага забелязвам жена си — тя е в предния двор и копае с лопатка за разсаждане в тъмната земя.

Когато Либи чува пукащия под колелата чакъл, вдига глава. Носи широкопола ленена шапка, жълта лятна рокля и гумено сабо на бос крак. Слизам от колата, разтъпквам се и с обратен ритник тръшвам вратата с подметката. Отправям се към нея.

Всеки път, когато видя жена си след период на отсъствие — та дори да е само един ден — си мисля: „Как успях да излъжа жена като тази?“. Тя е 15 години по-млада от мен, на трийсет и няколко, но достатъчно възрастна, за да не ме излага, когато двамата е нея се появим на някое вечерно парти. Има кестенява коса до раменете, светли очи, мило лице и високо източено тяло, оформено от редовни посещения в залата за фитнес и желязна дисциплина, която някога намирах за прелестна, но сега ми се струва безжалостна и плашеща.

Не знам какво очаквам да направи при появата ми — може би да хвърли лопатката, да скочи и да ме прегърне с изкаляни ръкавици или поне да се усмихне с онази притеснена усмивка, в която се бях влюбил преди толкова много години. Но тя не прави нищо подобно. Остава клекнала в зеленчуковата леха и ме поглежда с любопитство, сякаш съм се върнал, след като съм отскочил до бакалията, а не след 7-дневно отсъствие.

Когато се приближавам толкова, че повече да не може да ме игнорира, тя най-сетне се изправя, избърсва калта от ръкавиците си и накланя странично глава. Стъпвам в рохкавата почва — кафява пръст, оборски тор и торф — и поемам през зеленчуковата градина. Виждам доматени корени, спретнато привързани към бамбукови колци със зелен конец, прави редици маруля и стръкове разнообразни подправки.

— Още ли ми се сърдиш? — питам аз.

— За какво?

Въпросът й е уместен. Изборът наистина е богат. Свивам рамене.

— Естествено, че не — уверява ме тя.

— Тогава целувка?

Прегръща ме непохватно. Обръща лице нагоре и аз я целувам. Тя обхваща главата ми с кожените си градинарски ръкавици и аз усещам изсушената трошлива животинска кожа по шията си, парченца от която се посипват по яката на ризата ми.

Разделяме устни.

— Потен си — отбелязва тя.

— И аз те обичам.

— Искаш ли да те разведа из къщата?

Къщата е ретро южняшка имитация в някогашния „колониален“ стил, с веранда под навес и два плетени люлеещи се стола от ракита отпред. Мощен дъб хвърля сянка над цялата й северна страна.

Обзаведена е с вкус — това впрочем е нормално за отдаваните под наем къщи — с предпочитание към здрава и стабилна, а не стилна мебелировка. Цветовете са меки, избрани да не дразнят. Отпред има фоайе с висок таван и полукръгло стълбище, водещо към втория етаж, където, както може да се предполага, са спалните. Дневната се пада встрани, а кухнята — отзад. В задната част на дневната има плъзгаща се стъклена врата, извеждаща към заден двор, в който виждам плувен басейн, сгушен в горичка бодливи палмето[7].

— Какво ще кажеш? — пита ме Либи.

— Става.

— Нямах много време за огледи — знаеш, само седмица. А и предлагането не беше голямо. — Звучи малко нервно, сякаш се оправдава.

— Всичко е наред, Либи — успокоявам я аз и я стискам за рамото, — справила си се много добре.

Засмива се. Звучи странно неспокойна.

— Не вярвах, че ще ти хареса. Изглежда малко… — замисля се за подходящата дума — … фалшива.

Надниквам в дневната. Диванът е тапициран с подобие на грубо корабно платно, тъмнокафяв — цветът на стар шоколад, престоял в бюфета. В далечния ъгъл е поставен на пода висок старинен часовник в корпус от стъкло и орех. Тиктака звучно. Не че възразявам срещу коментара на Либи „фалшива“, но все пак казвам:

— Тук сме само за дванайсет месеца. Това ще е нашето малко приключение. Нали?

— Да — съгласява се тя. Но не звучи много авантюристично настроена.

С Либи се запознах преди 15 години, когато тя беше студентка в „Станфорд“, а аз търговски директор в „Лантек“, вече несъществуваща компания, тогава занимаваща се с продажби на мрежови карти. В онези дни „Лантек“ продаваше всичко, което съумееше да произведе, и аз печелех повече, отколкото си бях представял, че един син на полицай в Сан Хосе някога би могъл да печели. Бях един от многото пришпорващи поршето си из Долината видиотени търговски директори, но отдавах успеха си повече на своя талант, отколкото на късмета, задявах сервитьорките и май се наслаждавах на живота прекалено много.

Либи беше една от тези сервитьорки. Работеше в „Гъската“ — мястото за запой на служителите в „Лантек“. Много от клиентите на „Гъската“ тогава се опитваха да я свалят и аз не бях изключение, макар да го правех най-вече словесно.

Но поне бях настойчив. Неуморим и настойчив.

Поканих жената, на която бе писано да ми стане съпруга, да излезе с мен четири пъти, докато се съгласи да остане сама с мен в стая.

Първия път, когато я поканих да излезем, тя много спокойно ми каза да се пръждосвам по дяволите. Още помня как ми го каза: „Върви по дяволите!“. Помня го и до днес. Не беше ядосана. Върви по дяволите, каза ми тя със сладък глас, сочейки с пръст, сякаш услужливо ми обясняваше как да намеря мъжката тоалетна.

Два дни по-късно отново я поканих и този път тя се изсмя, сякаш реши, че се шегувам.

— Забавно, Тейн — каза, щом си пое дъх след комичното ми изпълнение. — Аз и ти на среща! — И се отдалечи, смеейки се.

Трябва да призная, че това отне малко вятър от платната ми, така че не посмях да опитам трети път цели няколко месеца. Това се случи по време на едно от онези затишия, които понякога удрят баровете из центъра, когато след часа на намаленията в края на работното време тълпата се разотива по домовете при семействата си и в баровете остават само заклетите пияници. Този път сервитьорката на име Либи Гренвил изобщо не реагира на въпроса ми. Току-що беше донесла четвъртия ми скоч за вечерта и го бе сложила на барплота пред мен. Когато се наведе да остави чашата, аз я попитах тихо, толкова тихо, че никой друг не можеше да чуе, дали мога да я взема от това място и да я заведа на ресторант. Тя замръзна в тази поза, наведена над бара, с кичур коса в очите си, и дори не вдигна поглед. Още го помня — как стоеше като вкаменена, но едновременно грациозна и гъвкава е изпъкнали сухожилия на протегнатата ръка и коса в очите. Имаше един момент на замръзнало колебание. После неувереността й се изпари, тя се изправи и се отдалечи, клатейки глава, сякаш укорявайки се, че едва не се е поддала на изкушението да направи ужасна грешка.

Накрая, на четвъртия път — шест месеца след първия ми опит — поддаде. „Правя го, за да ме оставиш на мира“, каза ми по-късно. Бяхме не в бар, а в супермаркет. Оказа се далеч пред мен на опашката за касата. Има нещо тъжно в експресните каси на супермаркетите в осем вечерта — на тях се редят само самотници и хора с разбити сърца. Стояхме там, усмихвахме се притеснено и тайничко сравнявахме покупките си, извадени на неопреновата лента на конвейера: за мен пиле на грил, за нея салата… и изглежда изборът ни подтикна да обединим силите си и да вечеряме заедно.

След година бяхме женени.

Това беше краят на романса. Работех неудържимо, отдаден изцяло на кариерата си. За Либи ми оставаше много малко време. Когато ни се роди първото дете, едва сколасвах да го видя. Вече се бях протегнал към следващото стъпало на корпоративната стълбица. От вицепрезидент по търговските въпроси станах главен оперативен служител в „Нет Гард“. Оттам ми оставаше само един скок до длъжността на изпълнителен директор. Първата си директорска длъжност получих, когато бях на трийсет и осем години. И това беше върхът на кариерата ми.

Кариерата ми беше във възход, но останалата част от живота ми се разпадаше. Бях непрекъснато пиян, но някак успявах да контролирам как и кога да го правя. Бях онова, което се нарича „високофункционален пияница“ — термин, използван от хора, неспособни да признаят, че имат истински проблем. Пристигах на работа трезв и работех компетентно, дори бих казал гениално, но щом стрелките на ролекса ми застанеха на шест часа, знаех, че е време да си тръгвам и да се напия. „Моето време“, наричах го аз собственически, убеден, че работодателят ми може да ме контролира от осем сутринта до шест вечерта, но след това имам правото да получа тялото си обратно и да го унищожа както, по дяволите, ми харесва. Оставах пиян повечето нощи, понякога в несвяст, което, предполагам, беше добре дошло, тъй като поне забравях повечето дивотии, които успявах да сътворя.

С течение на годините пиенето премина в смъркане, смъркането в ходене по курви, след тях дойде кристалният метамфетамин, а накрая, за капак, и залаганията. Нямам представа откъде ми се натресе последното, нито защо. Баща ми никога не беше залагал, аз също… докато не станах наркоман. И един ден със сламка в носа, курва в леглото до мен и разтворена програма на гонките на гърдите вдигнах поглед и осъзнах, че тръпката на новия залог ми носи същото удоволствие като тръпката от новата жена. Но когато се уловиш, че звъниш на своя букмейкър в два сутринта, за да заложиш 10 бона за победата на Бол Стейт, трябва да разбереш, че имаш проблем.

Когато получих първото си назначение за изпълнителен директор, бях извън контрол — сбивания в баровете, чукане с непознати, обратно залагане на всичко спечелено, загубване и спечелване наново, вземане назаем от страховити мъже, прибиране у дома надрусан или пиян, нараняване на Либи по всички възможни начини освен физически.

Краят настъпи със смъртта на сина ми. Коул беше само на 4 годинки, когато една нощ се удави.

Дори след като областната прокуратура свали обвиненията срещу мен за смъртта, Либи не ме напусна. И до днес нямам представа защо остана до мен. Може би защото не познаваше никого другиго. Или защото и нейният баща се бе оказал пияница и тя — подобно на толкова много други жени — се бе примирила с повторението на миналото. Или защото наистина бе така, както тя твърдеше: че ме обича въпреки онова, което направих онази нощ.

След смъртта на сина ми спрях наркотиците. Изчистих се. Опитах се да направя кръгом в живота си. Опитах се да изградя отново кариерата си. Отне ми много време. В онези безнадеждни дни започнах да звъня на старите си познати. Молех да ми дадат втори шанс. Започнах на дребно, с краткосрочни проекти: консултации за прохождащи компании с финансови проблеми, спасяване на изхвърлила своя вицепрезидент софтуерна компания, временно изпълняващ длъжността генерален директор на компания, чийто собственик бе получил сърдечен удар. Възнаграждението ми бе в акции — късове хартия — обикновено без стойност. Никой не ми плащаше в налични. Но след като понабрах инерция, започнах да се самопредлагам като „директор под наем“, „спасителният рестартер“ и имах известен успех. Колкото по-далече попадах от Пало Алто, толкова по-малко хора знаеха за миналото ми. Задачите ми бяха дискретни, финансовата ми компенсация незавидна, прогресът ми — стъпка по стъпка. Но имаше прогрес. Бавно започнах да стъпвам на краката си.

Сега, стоейки в центъра на Флорида, на пет хиляди километра от дома, от истинския ни дом, мисля, че разбирам защо Либи ме третира като непознат. Тя бе започнала с мен, когато бях в зенита си, и бе останала, когато се сринах. Беше ми простила за извършените неща. Като бавачка ме бе вдигнала на крака. И ето ни най-сетне пак там, откъдето бяхме започнали. Имам шанса да спася истинска компания с истински инвеститори. И това е най-добрата ни възможност от седем години насам. А може би и изобщо. Мога да спечеля 10–11 милиона долара, ако успея.

Либи може би се пита дали няма да проваля и тази възможност… както бях провалил всичко останало в нашия живот.

— Ей — казвам аз. Протягам ръка и вземам пръстите й в моите. Те остават безволево меки. Всичко ще се оправи. Край на грешките. Обещавам.

Тя кимва. Не отвръща на настойчивия ми поглед. Дори не ме поглежда.

Не ми вярва, усещам го.

Не вярва на нито една моя шибана дума.

Тръгва пред мен нагоре към спалните

Леглото е грижливо оправено, застлано с опъната като кожа на барабан кафява постелка. Либи винаги е била много придирчива — все оправя леглата, подрежда килерите, лъска тоалетните. Вманиачеността й по спретнатостта и подредеността се разви горе-долу по същото време, когато моята спирала стремглаво и неуправляемо пое надолу. Не е нужно да си Фройд, за да си го обясниш.

Таванът на спалнята е висок и сводест. Над леглото има пропелер с несъразмерно големи лопатки от тик, все едно сме в Хавана веднага след войната. Той бавно се върти и тихичко поскръцва на всеки оборот. До леглото има прозорец, а отвън, точно зад него, се издига грамаден дъб, чиито клони докосват стъклото. Плъзгаща се врата извежда на малка тераса с изглед към басейна в задния двор.

— Е, какво мислиш? — пита ме тя.

— Малко Куба, малко Шангри-Ла.

Отивам до бюрото и дръпвам случайно едно от чекмеджетата. Либи вече е подредила багажа ми. Потници и чорапи ме чакат на грижливо оформени квадратни купчинки и запасът може да ми стигне за две седмици. Преди да напуснем Пало Алто, се споразумяхме да донесем във Флорида възможния минимум от покъщнината — малко дрехи и някои дреболии за ежедневно ползване. Искахме да оставим остатъка от живота си в истинския ни дом, където да ни чака. А се надявахме да се завърнем триумфално.

Върху бюрото Либи е подредила три фотографии в метални рамки. Едната от тях изобразява мен, много по-млад, застанал на тротоар с ръце в джобовете и насмешливо озъбен срещу фотографа. Все едно Джеймс Дийн след вземане на кристален мет.

Втората снимка е на Либи — слънцето озарява лицето й, а тя стои сама в някаква горичка.

Третата и последна снимка е на двама ни, седнали на диван. Не сме усмихнати.

Прискърбният подбор ме натъжава. Либи сигурно е положила усилия да избере важни моменти от съвместния ни живот, само че толкова много от миналото ни е забранено за спомняне, че това вероятно е най-доброто, което може да се направи: три несвързани фотографии, всичките не на фокус, с качество, будещо асоциации със заложници в Бейрут, снимани противно на волята им. Какво може да се каже за един брак, ако след десет години съвместен живот има само една снимка на двамата заедно?

Вглеждам се във въпросната снимка… на мен и Либи, седящи един до друг на диван. Намираме се в стилна мансарда пред неизмазана тухлена стена. Зад нас виси плакат в стил арт деко — реклама от 20-те години на миналия век на италианско вино. На нея пише Vini di Lusso и изобразява гротесков червен сатир с извити рога и гърбав нос, гладно зобещ от грозд. На фотографията Либи и аз сме вперили поглед във фотоапарата, неестествено безразлични към създанието зад гърбовете ни. Ръката ми е на раменете й, но сега — ретроспективно погледнато — ми се струва, че тя сякаш се е свила от докосването ми.

Помня нощта, когато се снимахме. Беше преди седем години. Намирахме се в Сан Франциско. Жилището бе собственост на мой приятел, Боб Паркър, а партито беше по случай Нова година. Боб ми беше стара дружка от „Лантек“, един от най-добрите ми приятели по онова време, но също така един от приятелите, които изчезнаха след смъртта на сина ми — дали заради неудобството да ме познава, дали преизпълнен със съмнения във връзка със случилото се онази нощ.

В нощта на снимката аз бях ходеща развалина — безработен, смътно съзнаващ проблемите си, но въпреки това продължаващ да пие, да залага, да се друса. В края на нощта Либи покорно ме придружи до дома, но не преди да се пробвам да свалям пиянски съпругата на Боб и да се опитам да я стисна за циците, когато се бе навела да ми сервира.

Сега, в спалнята ни, Либи се приближава зад мен, взема снимката от ръката ми и я слага обратно на шкафа.

— Исках една, на която сме заедно — казва тя, сякаш за да обясни защо е избрала снимка, свързана с лоши спомени.

Обръщам се. Тя стои много близко до мен. Опряла е гърдите си в гръдния ми кош. Излъчва ухание на сладко, на торф и на пудра. През лицето й минава кална следа. Облизвам пръст и я избърсвам от бузата й. Следата изчезва. Усещам първите признаци на възбуда.

— Как е леглото? — питам я аз.

— Меко.

— Да му направим ли сефте?

Поглеждам зад нея, през прозореца, и с изненада установявам, че небето е притъмняло. Разнася се трополенето на първите капки дъжд.

Любим се. Преди да започнем, мислех, че ще бъде бързо и по животински — ще й разкъсам дрехите, ще я хвърля на леглото и ще я изчукам след седем дни въздържание. Само че изобщо не става така. Стоим до леглото. Тя бавно ме разсъблича, разкопчавайки ризата ми копче по копче. Сваля ципа на панталоните, освобождава колана ми. Пуска дрехите ми на пода. Аз плъзвам встрани презрамките на лятната й рокля и я оставям да се свлече. Събуваме си бельото и оставаме голи един срещу друг в прохладата на климатизираната стая. Безмълвно и като по сигнал пристъпваме към леглото.

Лягаме странично, с лице един срещу друг. Всеки гали кожата на другия. Спускам обратната страна на дланта си през зърната й, корема й, окосмението й.

Тя дръпва пръстите ми до лицето си. Целува всеки от тях поотделно, започвайки с палеца. Когато стига до кутрето, го слага в устата си и започва да го смуче. Изважда го и го поглежда.

Моментът е подходящ да спомена, че нямам двата първи сегмента от кутрето на лявата си ръка. Случи се преди десет години заради затръшната врата на кола по време на пиянска нощ или заради вбесен букмейкър на име Ектор Гонсалес. Заради едното или другото съм загубил съзнание и не помня какво точно се бе случило. Либи разказва тази история по следния начин: прибрал съм се у дома в три сутринта с омотана около остатъка от кутрето ми кърпа за подсушаване на съдове. Но вместо да коментирам някак странната загуба на част от пръста ми, съм започнал да се оплаквам, че умирам от глад и че спешно искам да ям свестен хамбургер. За да ме примами в колата, тя се престорила, че ще ме откара до „Джак в кутията“, но вместо това ме завела в спешното отделение.

И ето сега тя взема половината ми кутре, дръпва го надолу между краката си и започва да се гали с него. Затваря очи и потреперва.

Оставям недъгавата си ръка омекнала на нейно разположение. Тя започва да я движи по-бързо в ритъм, който ми е познат. След минута тялото й потреперва. Ахва. Оргазмът й прозвучава като изненада — звукът, който една жена издава, когато й съобщят, че някой е мъртъв.

След върховния момент Либи затваря очи. Продължава да държи половината ми кутре в себе си. След минута се качвам отгоре й и се плъзвам в нея. Чукаме се бавно. Тя продължава да държи очите си затворени.

Навън вали. Над океана проехтява глух тътен на гръмотевица.

Ускорявам ритъма, следвайки честотата на капките по прозореца. Либи почти не помръдва, но аз го осъзнавам едва сега. Може би очаква моя оргазъм, за да се махна най-сетне от нея.

Правя го. Издавам тих звук, за да й подскажа, че и аз съм свършил.

Оставам върху нея още малко, защото е някак неприлично да скоча като гимнастик от кон с гривни. Броя до десет и се изтъркулвам встрани. Либи вече е отворила очи и гледа в пропелера от тик на тавана, който бавно се върти, все така поскърцвайки.

— Липсваше ми, Либи — прошепвам аз.

— Вече ме имаш — казва тя.

Не знам дали да интерпретирам тези думи като простички и сладки, или да намеря зад тях горчивина. Целувам устните й, слизам от леглото и отивам бос до тоалетната.

Когато се връщам, тя е под завивките с гръб към мен. Дъждът навън е отслабнал. Гръмотевиците се разнасят едва чуто, в далечината. Бурята отминава.

Гледам тялото на Либи под завивките. То се движи странно… тресе се?

— Либи? — казвам аз. — Плачеш ли?

— Не.

Но не е така. Отивам до края на леглото. Посягам и докосвам глезена й през чаршафа. Тя сепнато се обръща. Очите й блестят.

— Какво има, мила? — казвам аз.

Тя поклаща глава.

— Нищо… извинявай.

— Кажи ми.

— Съжалявам — настоява тя.

— Не си щастлива от идването ни тук.

— Щастлива съм — унило казва тя и подсмръква.

— Няма да съжаляваш — успокоявам я аз и веднага съжалявам за думите си. Защото прозвучават като фраза, казана на проститутка. Опитвам пак. — Исках да кажа… — поемам дъх. Какво искам да кажа? — Либи, това е много важно за мен. Това е моят шанс.

— Знам.

— Разбирам, че не ти е лесно. Благодаря ти, че дойде с мен. Благодаря ти и че още си тук, след всичко, което съм… — Спирам. — … ти сторил.

— Обичам те, Джими — казва тя.

Това са точните думи. Доволен съм, че ги изрече. Но има нещо странно в тона й. В думите й изобщо не се долавя любов — те прозвучават като реплики от сценарий, който е накарана да прочете.

Мобилният ми телефон иззвънява.

Резкият звук ми носи облекчение. Дава ми възможност да изляза от стаята, без да казвам нищо повече, без да я наранявам, без да съм принуден да си припомням нещата, които съм направил.

5

Изваждам телефона си от джоба на панталоните, които лежат на топка на пода. Отговарям на третото позвъняване. Излизам от стаята, притиснал телефона до ухото си.

— Джим — съобщавам аз в слушалката.

— Как върви, мой човек?

Тад Билъпс. Най-старият ми приятел. Ако се замисля… може би единственият ми приятел. Останалите ме предадоха. По някакъв нелеп начин Тад не само ми остана верен, но ми даде и тази работа в „Тао“. Което го прави повече от приятел — той ми е и шеф.

С телефон между бузата и рамото аз внимателно затварям вратата зад мен, за да не обезпокоя Либи. Тръгвам по коридора.

— Как върви ли? — повтарям аз. — Върви на провал, Тад. Носим се право към ада. Компанията е боклук, хората са боклук, продуктът също е боклук, който никой не иска да купува. Гълтаме по милион на месец. И са ни останали пари за само седем седмици.

— Да — казва той. — Предполагам, трябваше да спомена тези неща, преди да ти предложа работата. Намери ли вече добри ресторанти там?

— Ресторанти? Нямам никаква представа — шляпам все така бос надолу по стълбите. — Ями припомни как успя да ме излъжеш да дойда тук.

— Не съм те уговарял. Ти ме убеди. Молеше ме на колене. Беше отчаян.

— Преувеличаваш — казвам аз. Само че неговите задявки, подхвърлени уж на майтап, минават много близко до костта. Онзи следобед, когато го издебнах в „Ил Форнайо“, наистина бях на ръба на отчаянието.

Не.

Отчаян внушава, че съм имал някакво достойнство. Жалък би било по-точна дума.

Той сменя темата.

— Как е Либи?

Снишавам глас:

— Намусена, сърдита.

— Е — заключава той ведро, — значи всичко е наред.

— А… да не забравя да те информирам: тук е 38 градуса.

— Да, и затова трябваше да те предупредя. Във Флорида става малко… как се изразяваха там? Задушно.

— Благодаря за предупреждението.

— Нека се сетя. Днес си отишъл в офиса по костюм, нали?

— Не — лъжа го аз.

— Никой във Флорида не носи костюми, Джими. Ти колко нагъна в багажа си?

— Не съм вземал костюми, Тад.

— Колко?

— Три. Все вълнени.

— Има ли някаква, макар и минимална надежда? — рязко става делови Тад.

— Казват, че през декември се разхлаждало.

— За компанията говоря, Джими.

— Не знам — отговарям аз. — Дай ми още ден-два да се поразровя из нещата и ще видим какво ще надуша. — Влизам в дневната и отивам към плъзгащата се стъклена врата. Надниквам навън, към двора. Дъждът е спрял. Плувният басейн е с огледална повърхност и чист като сълза.

— Какво има да душиш? — интересува се Тад.

— Исках просто да кажа, че…

— Спомни си какво ти казах, когато те наемах — прекъсва ме Тад.

— Че ще ме направиш богат?

— Не, това беше лъжа. Спомни си другото. — Гласът на Тад иде на талази и аз определено чувам духащия през микрофона му вятър. Представям си го как кара беемвето кабриолет със свален гюрук из слънчевото, умерено топло Пало Алто, с блутут слушалката, закачена на ухото.

— Кое друго?

— Казах ти: „Защити инвестицията ми и мен".

Сега, като ми го казва, си го спомням. Още тогава думите му ми се бяха сторили странни: Защити инвестицията ми и мен.

— Какво означава това?

Означава каквото чуваш. Първият ти приоритет е да спасиш компанията… ако можеш.

— А вторият?

— Няма такъв. Това е. — След малко допълва: — Погрижи се щедростта ми да не се върне да ме ухапе по задника.

— Това пък какво означава, Тад?

— Означава — бавно изговаря той, сякаш съм малоумен идиот, — че съм те наел, защото си ми приятел. Рискувах с теб. Накарай ме да се гордея. Това е всичко.

— Разбирам.

Само че не разбирах. Трудно е да се повярва, че Тад е загрижен за съдбата на „Тао Софтуер“ — нищожна треторазрядна начеваща компания, в която той е убедил партньорите си да инвестират преди почти четири години. Той има поне дузина такива компании в инвестиционния си портфейл. Репутацията му няма да бъде накърнена, ако „Тао“ фалира. Деветдесет процента от компаниите, в които се наливат рискови инвестиции, се провалят. Такова е естеството на този вид бизнес. Рисковите инвеститори смятат, че са успели, ако дори само една от десет техни компании успее да изплува. Но какво иска да ми каже Тад с това „защити мен“? От какво да го защитя?

Само че той изведнъж се готви да приключва разговора.

— Добре казва. — Нещо друго да ми съобщиш, преди да свършваме?

— Виж, Тад — започвам аз. Знам отговора на следващия си въпрос, преди да го задам, но трябва да попитам: — Тук са нужни свежи пари. Поне още пет-десет милиона. Ти не ми каза каква каша е забъркана.

— Забрави, брат ми.

— Изкупете обратно акции на занижена цена. Смъкнете цената. Иначе няма да стане…

— Направи го да стане! — изкрещява той. Изненадан съм от остротата му. Познавам Тад отдавна и той никога не ми е повишавал тон. Може да е човек, който няма да се замисли да промуши някого в гръб, но ще го направи кротко, е приятелска усмивка. Гласът му отново омеква: — Наистина, Джими. Оправи нещата. — Вече е толкова спокоен, че съм готов да си внуша, че изобщо не си е изпускал нервите. Трябва да е някакъв ефект на слушалките блутут. Тад продължава: — Не знам какво друго да ти кажа. Партньорите ми няма да заложат повече нито грош на това куче. Comprende?

— Да — въздъхвам аз. — Comprendo. Разбирам.

— Мога ли да направя нещо друго за теб? — пита Тад.

— Друго? — повтарям аз и се засмивам. — Че какво направи досега?

— Ами дадох ти страхотна работа и се готвя да те направя богат.

— Вече ми каза, че това било лъжа.

— Така ли? Добре, хвана ме. Както и да е, направи каквото можеш.

— Всичко, на което съм способен.

— Знам, че ще го направиш, приятелю. Нали затова те наех. Хайде, чао…

И той затваря, оставяйки ме с телефона до ухото.

6

Когато се събуждам от кошмарите си, никога не викам.

Събуждам се по един и същи начин всяка сутрин, след като съм сънувал един и същи сън. Синът ми е във ваната. Тялото му плува малко под повърхността на водата. Лицето му е синьо, устата му е отворена в ням вик. Русата му коса — твърде дълга за момче — е разстлана на тънък слой върху водата. Погледът… как ме гледат тези мъртви очи. Сякаш ме питат: „Защо ми стори това?“. Ужасени очи.

Изправям се седнал в леглото, чаршафите са скупчени около мен на мокра топка, ризата ми е подгизнала от пот, писъкът е застинал мъртвороден на устните ми. Никога не викам. Не и на глас. Никога.

Оставям ужаса да избледнее. По същия начин постъпват събудилите се, когато оставят да се възстанови кръвообращението в ръката им, върху която са спали. Това е утринният ми ритуал. Седя в леглото, дишам бавно и оставям ужаса да избледнее.

Поглеждам часовника. Още няма седем. Либи тихичко хърка до мен.

Измъквам се тихо от леглото. Вземам студен душ и се обличам.

Днес оставям вълнения костюм на закачалката в дрешника и вместо него избирам мек спортен панталон и блуза с къс ръкав. Отивам до Либи в леглото и се навеждам над нея. Тя спи.

— Либи?

Изсумтява нещо, дърпа одеялото върху главата си и се обръща на другата страна.

— Либи, скъпа, тръгвам, разбра ли?

— Ммм… — казва тя.

— Ще говорим, когато се върна. Нали се сещаш — за снощи… а? — За истеричното ти разплакване, след като правихме секс.

Либи казва:

— Ммм…

Надявах се на по-ясен отговор. На някакъв отговор.

— Нали? — отново питам аз.

Тя въздъхва. Обръща се с лице към мен. Очите й са широко отворени.

— Добре — отговаря.

— Всичко ще се оправи. — Мисля, че иска да чуе тези думи. Но след като ги казвам, осъзнавам, че може би аз съм този, който иска да ги чуе. — Наистина. Ще видиш…

Тя дръпва одеялото под брадичката си и кимва.

Вземам куфарчето си. На излизане от спалнята спирам до скрина. Вдигам снимката на мен и Либи на дивана, направена в една новогодишна нощ преди не знам колко години, с онзи червенокож рогат сатир, застрашително надвесен зад нас. Дори в полумрака на стаята съм поразен от изображението — ръката ми обхваща Либи, а тя се дърпа от мен. Това не е фотография на съпруг и съпруга, наслаждаващи се на нощ на веселба и пируване — това е снимка на извършвано в момента отвличане.

Оставям я обратно на скрина. Иска ми се да взема с мен фотография, която да оставя на бюрото в работата, но не тази. Бих искал да е снимка на Коул. Но Либи скри всички негови снимки след смъртта му.

Тя се обажда от леглото:

— Вземи общата ни снимка.

Обръщам се към нея. Наблюдавала ме е. Макар да съм я чул много добре, питам:

— Какво?

— Ако ще вземаш някоя, вземи тази, на която сме заедно. Моля те.

Свивам рамене. Отново вземам снимката на двама ни в онази мансарда в Сан Франциско. Разглеждам я.

— Не знам… изглежда ми много странна — казвам накрая аз.

— Има ни двамата — обяснява тя.

Не съм много сигурен какво иска да ми каже или защо това има някакво значение за нея, но поне не е безразлична за нещо. Затова се съгласявам:

— Добре, мила.

Претеглям фотографията на ръка. Рамката е необичайно тежка. Отварям куфарчето си и слагам металната рамка вътре. Отивам до вратата на спалнята.

Пожелай ми късмет — казвам аз.

— Натръшкай ги!

Както винаги, сладур — отговарям й и затварям вратата зад себе си.

Слизам долу и излизам на верандата. Вече е над двайсет градуса. Небето е безоблачно. Във въздуха се носи ароматът на екзотични цветя.

В алеята на съседа на отсрещната страна на улицата влиза син понтиак. Това е единствената друга къща в задънената улица и тя е огледално изображение на нашата.

Понтиакът от другата страна спира. От колата слиза едър мускулест мъж в маркови дънки и вталена по тялото му копринена риза. Обут е в кожени боти.

Впива поглед в мен оттам. Има дълбоко поставени черни очи, изпъкнало чело, малка уста и брадичка. Подобната на луковица глава и малките устни го правят да прилича на гущер, някак див и кръвожаден — истински велосираптор[8].

Махвам му с ръка. На път съм и да го поздравя, може би дори да прекося улицата и да се представя, но преди да предприема нещо, той се обръща и без да покаже по някакъв начин, че е забелязал присъствието ми, поема нагоре по алеята си и се качва на верандата. Дори не вкарва ключ във вратата. Натиска дръжката и влиза у дома си. И изчезва от погледа ми.

Има нещо странно в него. Не физиката му, макар тя определено да е особена. По-скоро нещо в облеклото му — тези скъпи, прилепнали по тялото му дрехи, които не биха били добре приети в никой офис. Това е облекло, по-подходящо за портиер в нощен клуб дрехите са несъмнено скъпи, но не могат да скрият факта, че под тях има жесток човек.

И още нещо. Поглеждам часовника си. Осем и няколко минути. Защо моят съсед се прибира у дома, когато останалият свят тръгва на работа? Интересно с какво се занимава.

Опитвам се да надзърна от мястото си в къщата му, но щорите са плътни, а прозорците — тъмни. Всичко около дома му е непривлекателно.

Добре дошъл в квартала, приветствам се аз, докато се качвам в колата, за да потегля за работа.

7

Нека сме честни, не направо за работа.

Има една малка подробност, която се нарича закуска. Не може да управляваш компания на празен стомах. В действителност много малко са нещата, които можеш да направиш на празен стомах, ако изключим отслабването, така че завивам по коридора за коли през „Макдоналдс“ за сутрешното си кексче „Ег Макмъфин“.

„Ег Макмъфин“ е сутрешният ми ритуал. Преди няколко години той дойде на мястото на цигарите и пиячката. Едва ли са много хората, които биха се чувствали добродетелни след изяждането на „Ег Макмъфин“ рано сутрин, но аз го мога.

След като съм минал през алеята за коли, отбивам в паркинга и изяждам кексчето си отстрани на закусвалнята на работещ двигател и климатик, духащ струя студен въздух в лицето ми. Двайсет секунди по-късно смачквам опаковката, напускам паркинга, поемам на изток, правя два остри леви завоя в стил „Досиетата Рокфърд“ и отново се нареждам в алеята за втори „Макмъфин“.

Някъде дълбоко в подсъзнанието ми се е стаило подозрението за съществуването на крехка връзка между ритуала на сутрешната ми закуска и мекия ми разширяващ обиколката си корем. Връзката, каквато и да е, е само предполагаема и изисква допълнително изследване.

Следващата ми спирка е пред банката, където изтеглям 200 долара от банкомата и най-сетне пристигам в офиса в осем и трийсет. Заплашителното ми поведение на събранието вчера е имало ефект — не съм първият пристигнал. На паркинга има много повече коли.

Аманда е на рецепцията, чете съсредоточено книга и дори си подчертава пасаж. Толкова е завладяна от съдържанието — вторачена е в текста, дъвче долната си устна и е максимално концентрирана — че не ме забелязва, докато буквално идвам на сантиметри от нея. Едва сега вдига поглед изненадана и затваря книгата.

— Добро утро, Джим — поздравява ме тя.

— Добро утро, Аманда. Какво четеш?

Усмихва се.

— Велика книга. Чел ли си я някога?

И я вдига, за да видя. Книгата е с малък формат, много от страниците в нея са с подгънати ъгли и е толкова стара и захабена от употреба, че надписът със златни букви на корицата казва само „Света Биб“, а от „лия“ е останал само едва различим релеф.

— Не напоследък — признавам си аз. Но не съм изненадан. В моя занаят — говоря за самоунищожението под въздействие на наркотици — съм срещал доста суперкрасавици, чалнати на религиозна тема. И това изобщо не е случайност. Да си привлекателен е предпоставка да се забъркваш в неприятности, а по-лекомислените жени са склонни да вярват, че Исус ще ги измъкне. Кой съм аз да ги разубеждавам?

— Добре — кимвам й аз. — Действай. — И правя онзи познат жест с юмрук, за да й покажа, че нямам нищо против четенето на Библията на работното място. По-добре от порното, но не толкова добре колкото да слушаш Built to Last[9]. Някъде по средата.

Продължавам покрай нея, но тя се обажда:

— Джим — снишава глас и поглежда назад към „арената“. Погледът й съдържа предупреждение. — Дом Вандербек е тук. Чака те.

Вчера сутринта унижих Дом Вандербек, нашия вице по търговските въпроси, като безцеремонно му наредих да се яви веднага на работа. След като пристигна, демонстративно го игнорирах до края на деня, като го оставих да кипи от яд и да ме гледа яростно над преградите на клетките в „арената“. Когато ми се стори, че няма да може да издържи, наредих на Аманда да му изпрати къс имейл с покана за среща с мен на следващата сутрин. Това е малък номер, който съм научил от опит: ако искаш да установиш доминацията си в нечия корпоративна йерархия, трябва да си брутален. Никой никога не бива да има съмнения кой е на власт.

Срещата ни е започнала и аз се намирам във високотехнологичната заседателна зала и слушам Дом Вандербек. Вместо да се държи като пребито куче и смирено да очаква моето одобрение, Дом е прекарал последните пет минути да ми обяснява защо е най-важният човек на света.

Причините включват: а) без Дом Вандербек продажбите в „Тао“ ще се сринат; б) самото присъствие на Дом Вандербек укрепва духа в компанията и в) Дом Вандербек може да ми помогне — на мен, новака генерален директор — да се справя с иначе нерешими проблеми в управлението.

Дом Вандербек изглежда точно както съм си го представял: малко над 40-те, висок и строен, с телосложението на триатлонец. Има симпатично лице, къса тъмна високо подстригана коса, посивяваща по слепоочията, и лъчезарна усмивка, чието въздействие — в това съм сигурен — е резултат на поредица избелващи процедури. Носи голям мъжки часовник, който не пропуска да демонстрира, като държи ръкавите си навити донякъде. „Ролекс Субмаринър“, забелязвам. Предпочитаният от вицетата по търговските въпроси часовник.

Когато Дом приключва с изложението си защо е толкова важен за мен, аз кимам замислено, облягам се на стола си и казвам:

— Разбирам какво ми говориш.

— Наистина ли, Джим? — навежда се той напред, за да ме прониже отблизо с поглед. — Наистина ли? Защото вече се отнесе с мен като с нищожество. И ме накара да се почувствам много зле.

Срещал съм и преди такива като Дом. В напън да се изкачи в корпоративната йерархия, той е участвал в няколко семинара през уикендите, в които те обучават на ефективно общуване. Тези семинари по правило те съветват да се изправяш срещу колеги, началници и подчинени открито и честно, вместо да преглъщаш техните прегрешения спрямо теб. Това на теория е добра идея, но на практика постига ефект, обратен на желания. Вместо да започнат да те възприемат като открит и откровен, колегите ти започват да те възприемат като дразнещ и заядлив. Защото в крайна сметка ти непрекъснато им съобщаваш какво те тревожи.

Дом казва:

— Знаеш за какво говоря, нали, Джим?

Знам. Има предвид вчерашния ни разговор по телефона, който се проведе на високоговорител и по време на който аз го унижих пред останалите служители на „Тао“. Честно казано, и на мен ми остана неприятен вкус след това. За нещастие това е едно от нещата, които се налага Да направиш, когато пристигнеш в компания, запътила се към небитието. Няма време за деликатност. Първата ти задача е да утвърдиш властта и авторитета си. Няма никакво значение на чий гръб го правиш. Избираш някого. Важното в този момент е да дадеш на всички в компанията да разберат кой е алфа вълкът водачът на глутницата, че ти управляваш. В това отношение офисът на директора не се различава много от затворническата килия. И в двата случая водачът трябва да си избере самка. Предполагам бях направил Дом моята самка.

— Виж, Дом — казвам му аз. — Съжалявам, че бях груб с теб вчера. Повярвай ми, наистина съжалявам. Истината е, че те искам на моя страна.

Радвам се да го чуя.

— Всяка компания се нуждае от своя ас по продажбите. Искам ти да си моят ас.

— Разбрано — кима ми той.

Разкажи ми в такъв случай за продажбите.

— Продажбите?

— След като си моят ас, може би ще можеш да ми разкажеш какво сме заложили във фунията.

— Фунията е добра — казва Дом. — Направо е жестока.

— Добре — кимам аз. Чакам за още. Но той мълчи. Затова пояснявам: — Би ли ми намекнал какво имаме в нея?

— Ами — казва той и въздъхва, сякаш да изрецитира списъка на задръстената ни продажбена фуния би било изтощително изпитание. Разговаряме с фейсбук, разбира се. Те сега са големите играчи. И с майспейс. И яху. И гугъл.

— Говориш с тях?

— И с много други по-малки.

— Прекрасно.

— Искам да ти кажа посочва ме с пръст. — Нещата са под контрол.

— Чудесно уверявам го отново аз. Но когато ми казваш, че „говориш“ с тях, какво означава това? Казваш им: „Здрасти, радвам се да се запознаем“, или „Това е договорът. Подпиши на пунктираната линия“.

— Повече второто… пунктираната линия.

— Хубаво — одобрявам аз. — Предполагам имаш отчет за фунията, който бих могъл да прегледам?

— Какво?

— Говоря за отчета, който търговските директори изготвят. В него се описва какво е заложено в продажбената фуния, докъде сме стигнали с всеки евентуален купувач…

— Знам какво означава „продажбена фуния“, Джим. Питам те защо го искаш.

— Ами — търпеливо обяснявам аз — любопитен съм дали нашата компания ще просъществува до септември. Любопитен съм дали ти и аз ще запазим работата си. Искрено се надявам да ме осветлиш.

— Разбирам…

— В такъв случай ще ми изготвиш ли този отчет? За фунията имам предвид…

Дом ме гледа, сякаш съм го помолил да смени пред мен мръсен памперс.

— Джим — проговаря той след къса пауза, — нека те попитам нещо — той завърта стола си, обляга се на него и ме поглежда по дължината на носа си. — Долавям, че ти знаеш всичко за мен. Може би аз трябва да те попитам за теб. С какво можеш ти да се похвалиш?

— Уместен въпрос, Дом — любезно казвам аз, макар точно в този момент да вземам решението да го уволня. — Нека помисля… Израсъл съм в Калифорния. Получих бакалавърска степен в „Баркли“. Работил съм двайсет и пет години в Силициевата долина. Бил съм назначаван на търговски и мениджърски позиции в няколко компании, например Ес Джи Ай, „Лантек“, „Нет Гард“. И още няколко, с които няма да те обременявам.

Ако трудовият ми стаж го е впечатлил, той не издава това с нищо.

— Причината, поради която питам — казва Дом, — е, че се чудех.

— За какво си се чудил?

— Защо назначиха теб за генерален директор. — Той накланя странично глава и говори с тих спокоен глас, сякаш е дете, което ме моли да му разкажа хубава приказка: онази, в която селският глупак влиза по погрешка в замъка и го вземат за крал.

— Предполагам, защото съм доказал способностите си — отговарям му аз. Но въпросът е логичен. Аз в никакъв случай не съм най-вероятният кандидат за тази длъжност — или за коя да е рестартерска длъжност — с биография, в която има две пристрастявания, три ареста и повече от обяснимия брой дни в несвяст.

— Наистина ли си ги доказал? — пита ме той. Все така приятелски, с окуражителен тон. Без враждебност, без предизвикателство.

— Да не си разочарован, че не помолиха теб да станеш директор. Дом?

Той кимва:

— О, да. Разочарован съм, Джим. — И пак с онази навирана в лицето на събеседника откровеност. Сигурно е издържал онези семинари по общуване с пълно отличие.

Забавното нещо с вицетата по търговските въпроси е, че те винаги смятат, че трябва да бъдат директори. Във всяка компания, в която съм работил досега, всеки търговски директор се цели в мястото на генералния и ако не го получи, се огорчава и разочарова. Такава е природата на това да продаваш добре. За да си добър продавач, трябва изобщо да не ти пука. В крайна сметка какъв човек може да си пробие с приказки път до директорския офис в някоя медийна компания, да пусне димна завеса за тъпия софтуер на „Тао“ — при това софтуер, който далеч невинаги работи — и на всичко отгоре да поиска чек за петдесет хиляди долара? Само истинско перде. Човек, който дори не подозира колко е смешен за останалите. Човек, убеден, че сред всички останали кандидати той, единствен той е достоен да бъде генерален директор. С други думи, вицето по търговските въпроси.

Колкото и да ми се иска да разкарам Дом — да го уволня, както е седнал пред мен и ми се блещи с избелените си зъби — подобен ход е невъзможен. След като са ни останали само седем седмици, имаме нужда от продажби. Сега. Без Дом ще трябва да започнем от нула. Затова отговарям внимателно:

— Симпатизирам ти, Дом. Наистина. Вероятно ти трябваше да станеш директор на „Тао“.

Той ми се усмихва. Идеята му допада.

Продължавам:

— Ето и добрите новини. Аз съм тук само временно. Направим ли обратния завой, напускам. А това означава, че моята длъжност се освобождава. Означава също, че бих могъл да кажа някоя добра дума за онзи, който

Дано, ама надали.

Гледам го и се опитвам да разбера дали думите ми са имали желания успокоителен ефект. Той отговаря:

— Оценявам онова, което казваш, Джим. Ако съм те разбрал правилно, ти ми каза, че аз ако ти помогна да изправим на крака „Тао“, ти ще ми помогнеш да получа директорската длъжност. — И се сеща да добави: — Когато си тръгнеш.

Букварът на търговеца: изкарай си тирадата и окуражавай клиента да повтори думите ти. Включвам се в играта:

— Точно това ти казвам. Дом: когато напусна, ще ти помогна да получиш длъжността.

Той кимва и се усмихва:

— Харесва ми онова, което чувам.

— Но ето къде е проблемът. Искаш да си директор? Хубаво… само че ни трябва компания, на която да бъдеш директор. Това означава, че трябва да запазим „Тао Софтуер“ жива. А това е възможно само ако вкараме в нея пари.

— Казах, че работя по въпроса.

— Не ме разбираш — търпеливо му повтарям аз. — Ако продължаваме по същия начин, сами ще си отрежем клона. — Навеждам се през масата, за да създам впечатление, че споделям с него поверителна информация: — Парите ни свършват, Дом. Останали са ни само седем седмици.

— Седем седмици? — повдига вежда той. Нормално не е препоръчително да разказваш на подчинените колко е зле ситуацията. Противно на поговорката, честността никога не е най-добрата политика. Честността подтиква хората да си търсят нова работа. Но Дом — склонен съм да се обзаложа, че не бъркам в това — няма да отиде никъде. Не и ако се е прицелил във върха на „Тао“. И ще стои тук, докато не му се удаде възможност да се пробва.

— Поради тази причина — довършвам аз — трябва на всяка цена да продадем нещо. Тази седмица.

Дон се усмихва. Усмихва ми се така, както се усмихваме на дебеличък племенник, изтърсил нещо готино.

— Да продадем нещо тази седмица? Ами да. Защо не? — свива рамене той. — Само дето не разполагаме с нищо, което да продадем, Джим. Ако идиотите в техническия отдел ми дадат нещо, може би ще мога да ти помогна…

— Имаме демо — прекъсвам го аз. — Вчера го видях с очите си да работи. — Добавям бързо: — В повечето случаи. Но можем да го продадем.

— Мамка му — произнася Дом.

— Мислих доста — съобщавам аз.

— Две опасни думи от устата на директор — промърморва той.

— Продаваме на грешните хора. И продаваме абсолютно грешния продукт.

— Добре, добре — бърза да се съгласи Дом. — Нека създадем нов продукт, ние двамата с теб — аз и ти. И няма да споделим с никого от докторите по компютърна техника в техническия отдел, докато не приключим.

— Помисли. Опитваме се да направим пари, като продаваме софтуер на тийнейджъри, използващи фейсбук. Говорим за безнадеждно влюбени петнайсетгодишни момичета с шини на зъбите. Които получават дневни пари от мама и тате. Е, изненадващо ли е, че нямаме приходи?

— Но това ни е бизнес планът, Джим. Правим технология и я лицензираме на социалните мрежи. Бизнес планът ни е такъв от самото начало.

— В такъв случай планът е бил калпав.

— Имаш ли по-добър?

— Имам. Хрумна ми тази сутрин.

— Хрумна ти?

— Да ти кажа ли какво направих тази сутрин, преди да дойда на работа? — Решавам да не споделям за макмъфина. Както и за втория. — Минах през банката да изтегля пари от банкомата. — Правя многозначителна пауза: — Банката, Джим. Банката.

На лицето му се изписва объркване. Направо е замаян.

— Помниш ли онази фраза на Уили Сътън[10]? — припомням му аз: — „Защо ограбваш банките, Уили? Защото там са парите“?

Само че Дом още не може да стопли за какво му говоря. Изтънчеността и бързият интелект не са сред добродетелите му. Затова продължавам:

— Виж, знаеш ли какъв е проблемът на банките? Това са хората, които си искат парите. Банките трябва да са сигурни, че ги дават на правилния човек. Поради тази причина непрекъснато се налага да въвеждаме ПИН кодове, пароли и тайни фрази. Защото трябва да докажеш кой си. Ами ако не е нужно да правим това?

— Не може ли банките да разберат с абсолютна сигурност кой си ти само като те погледнат.

Изражението на лицето му леко се променя. Възелът на веждите му се разплита. Започва да разбира.

Продължавам:

— От сега нататък ще продаваме продукта си на банките. Там са парите, нали така? Преставаме да сме компания за потребителски продукти. Минаваме в корпоративния бранш. Считано от днес нататък, ще маркетираме продукта като предназначен за охранителната сфера. Всички обичат охраната, а най-много от всички я обичат банките. Ще го наречем различно. Измисли нещо грабващо. Технология за обработване на самоличност. Нещо подобно.

— Хмм… — проточва той. Много му се иска да ми опонира, но дори той усеща, че в онова, което му казвам, има нещо.

Продължавам:

— И ето сега най-хубавото. Не се налага да променяме самия продукт. Сменяме само маркетинговата стратегия. Преоткриваме себе си. Ставаме нещо друго. Отсега нататък ставаме лидерът на Технологията за управление на идентифицирането — ТУИ. Ти си нашият експерт по продажбите, Дом. Измисли някаква абсурдна история как работи технологията ни, за да помогнем на банките: ще идентифицираме клиентите им в мига, в който влязат през вратата, ще ликвидираме кражбата на самоличност и тъй нататък. Попълни празните полета.

Вандербек обмисля чутото.

— Всъщност идеята е доста добра — признава накрая той. — ТУИ… харесва ми.

— Така че… имаш ли някакви контакти?

— Контакти.

— Някой в банкирането за физически лица? Трябва да ни поканят на среща. Колкото е възможно по-скоро. Ще организираш ли нещо на възможно най-високо ниво?

— Може би. — Той се замисля. — Да, всъщност, да!

— Искам да присъствам на срещата. Организирай я. Тази седмица. Не ме интересува с кого. Стига да е упълномощен да подпише чек за половин милион долара.

Дом отмята назад глава и весело се изсмива, сякаш съм най-забавният човек, когото някога е срещал очарователен компаньон!

Понеже съм бил вице по търговските въпроси — е, макар и отдавна знам отлично как се чувства. Седял съм на стола му: да се опитваш да продадеш нещо, което не съществува, да се съобразяваш с бъркащ се в чуждите работи шеф, който иска да участва в следващата делова среща, най-сетне да бъдеш инструктиран, че трябва да намериш някого, който да подпише чек за половин милион долара. Де да ставаше толкова лесно.

Изчаквам смехът му да затихне. Накрая той сваля погледа си върху мен. Приятелски поглед и дружелюбна усмивка. Но аз ясно мога да прочета мислите му: ще ме изтърпи още седем седмици и ако успеем, ще си припише заслугата за успеха, а ако се провалим, ще ме обвини за неуспеха.

Сещам се, че това като нищо може да е стратегията и на Тад Билъпс. Слагаш бивш наркоман на руля на затъваща компания, седиш встрани и гледаш какво ще се получи.

Дом великодушно махва с ръка:

— Както кажеш, шефе.

— Значи ще организираш среща за продажба?

— Утре.

— Благодаря — ставам и му протягам ръка. Стискаме ръце.

Той е на моя страна. Засега.

Моля Аманда да ми помогне да си намеря постоянно бюро. Тя ме повежда из „арената“. Първоначално ми предлага да взема просторния ъглов офис на предишния генерален директор Чарлз Адамс. Но аз се опъвам. И не просто защото съм суеверен и от съдбата му ме побиват тръпки… макар, честно казано, да го има и това. А защото големият ъглов офис изпраща лошо послание на служителите.

Не, няма да стане. Казвам на Аманда, че искам нещо по-малко показно. Избираме невзрачен кабинет с размерите на дрешник без никакви външни прозорци, непосредствено до тоалетната. Мястото е най-нежеланото в сградата и това го прави идеално за моите цели.

Пред погледа на Аманда започвам да подреждам бюрото си. Това означава: отварям куфарчето, изваждам от него тетрадка със спирала и слагам диагонално върху първата празна страница два молива „Тикондерога, номер 2, мек“. До нея поставям острилка за моливи на батерия. Накрая изваждам от куфарчето фотографията на мен и жена ми. Нея слагам в далечния ъгъл на бюрото.

Аманда се навежда и я разглежда с подчертан интерес.

— О! Хубава снимка — казва тя по начин, издаващ, че мисли точно обратното.

— Да — съгласявам се аз. — И понеже усещам, че трябва да обясня, се оправдавам за фотографията. — Истината е, че не донесохме с нас много снимки. Взехме много малко багаж.

— Това жена ти ли е? — пита тя.,

— Либи.

— Изглежда толкова щастлива — казва безизразно.

За първи път осъзнавам, че Аманда може би има чувство за хумор.

— И какъв е този сатана на фона? — не се уморява тя.

— Не е сатаната — с равен глас й обяснявам аз. — Това е сатир. Получовек, полукозел. Иде от гръцката митология, сещаш ли се, Аманда?

— Не.

— Обичат вино.

— Виж ти.

— И да танцуват голи в гората. И музика.

— Хмм… — казва тя, но усещам, че интересът й бързо чезне.

— Аманда, не трябва ли да си на рецепцията?

Тя прави превзет реверанс и без дума повече напуска офиса ми.

Седя зад новото си бюро. Разтворил съм пред себе си старите маркетингови материали на „Тао“ — струващ почти половин милион долара комплект от лъскави папки, трицветни вложки и гланцирани брошури — офсетово отпечатана стръв. Материалите обясняват как програмата „Пи Скан“ на „Тао Софтуер“ може да идентифицира лицата на всяка фотография. Продължава се с описание как благодарение на технологията на „Тао“, компаниите за онлайн медии могат да съживят социалните мрежи, да засилят „педантичността“ на потребителите (звучи отблъскващо), да намалят броя на фалшивите акаунти и да накарат клиентите да си отварят очите. Бях се надявал, че ще можем да спестим някой долар, като използваме този стар маркетингов материал за новите ни клиенти — международните банки, но тези изрази за педантичността и отварянето на очите правят това малко вероятно.

Мобилният ми телефон иззвънява. Поглеждам екрана, но името не ми е познато.

— Джим Тейн — представям се аз.

— Джим Тейн — изстрелва в обратна посока висок дрезгав глас, — как я караш?

Това е Гордън Крамер. Гордън ми е наставник, което в моя случай означава нещо между скъп приятел и наблюдаващ служител.

— Гордън — казвам аз, — радвам се да чуя гласа ти.

Познавам Гордън от седем години. Той присъстваше на първата ми среща в мазето на Асоциацията на младите християни в Сан Хосе, където отидох доброволно в нощта, когато осъзнах, че ще умра, ако не се изчистя. По някаква причина не ме изостави въпреки всичките ми усилия да се отърва от него. Нещо повече, с течение на годините се сближихме. Може би защото е бивш полицай като баща ми. Има нещо познато и успокоително в присъствието му — габаритите, посребрялата му коса и изморените, видели всичко очи.

— Обаждам се ей така, контролно — съобщава Гордън.

— Чувствам се прекрасно.

— Нещо по-особено?

Пита ме дали съм пил, пушил трева, залагал или изневерявал на Либи… или дори дали съм мислил да го направя.

— Добре съм — повтарям аз.

— Хубаво… хубаво. — Къса пауза: — Работата напрегната ли е?

— Малко.

— Защото, сещаш ли се, случва се тогава.

— Знам.

— В офиса си супермен, но напрежението расте и ти трябва малко помощ, начин да изпуснеш парата.

Ясно — казвам аз. Трудно е да се води откровен разговор с Гордън за порока ми с кристалния мет, когато седя в офис с широко разтворена врата. Хората имат склонност да се заслушват в телефонните разговори на своите шефове. Така че ми се струва разумно да не настоявам на висок глас, че проблемът ми с наркотиците е под контрол.

— Не можеш да разговаряш свободно, нали? — досеща се Гордън, вечният полицай.

— Точно така — разяснявам му ситуацията аз.

— Хубаво. Ще говорим пак по-късно. Между другото, намерих ти онзи телефонен номер.

— Кой телефонен номер?

— Не се преструвай, че не знаеш за какво, по дяволите, ти говоря — изревава той.

Господи… Бях обещал на Гордън да посетя нов психоаналитик веднага щом пристигна във Флорида, ако ми намери такъв, когото одобрява.

Гордън не е типичният 12-стъпков спонсор. Не приема дивотиите за силата на Бог при излекуването на наркоман. Дай му наука, доктори и лаборатории, из които ходят хора в бели престилки. Иска психиатри и терапия. Когато се разбра, че не мога да преживея смъртта на Коул — бях буквално парализиран от нея, където и да погледнех, виждах картината с плаващото му във ваната тяло, — точно Гордън реши да ме изпрати при доктор Къртис — внушителна лесбийка с дрезгав от цигарите глас. След няколко сеанса на сополиви разкрития аз омекнах и се съгласих да се подложа на хипнотерапия. Това ми помогна. Или поне така мисля. Сега кошмарите ме спохождат предимно нощем. През деня… още не мога да го забравя.

— Знам за какво говориш, Гордън — въздъхвам аз. Доктор Къртис ми помогна много, но мисълта да започна отново с някого, когото въобще не познавам, малко ме притеснява. А и как да намеря време за преглед? Отзад на клепачите ми е залепено магическо число и в този момент това е единственото, което виждам. Седем. Като във филма „Седем дни в брой“.

— Ето телефонния номер казва Гордън. — Запиши си го — и ми диктува някакъв номер. Преструвам се, че го записвам.

— Записа ли го?

— Да.

— Продиктувай ми го.

Опаа…

— Добре — смутено казвам аз, — я ми го кажи още веднъж.

Прави го. Този път го записвам и успешно му го продиктувам.

— Казва се Лиаго — продължава Гордън. — Доктор Джордж Лиаго. Има солидни препоръки. И успешно лекува случаи като твоя. — Има предвид наркомани, вършили срамни, нечовешки, ужасни неща. — Той знае за програмата.

— Добре, Гордън — успокоявам го аз, — ще се опитам да намеря някакво време.

— Не, няма да се опитваш да намериш някакво време — имитира ме той, сякаш съм лигла, жалваща се от подгъва на новата си рокля. — Ще отидеш да го посетиш! Днес. Той очаква да му се обадиш.

Въздъхвам.

— Добре, Гордън. — Знам, че ме обича по неговия центурионски начин, но господи, този човек може да бъде истински трън в задника.

Гордън казва:

— Ще му се обадя утре. Ако дотогава не си го посетил, вземам самолета и лично ще те просна на леглото му за преглед.

И това не са празни думи. Преди две години, когато още се давех в лайната, пропуснах един от първите си прегледи при доктор Къртис. Гордън Крамер ми позвъни на мобилния, по някакъв начин откри къде съм, намери ме в хотел „Сейнт Риджис“, Сан Франциско, да се наливам с водки от минибара и да сменям курвите като дъвка. Дойде, нокаутира ме, смъкна ме някак в подземния паркинг на хотела и ме закова с белезници за тръбата на противопожарната пръскалка. Остави ме сам да се „проветря“ в продължение на три часа в паркинг зона 4С, която се опитвам да избягвам и до днес, когато се озова в хотел „Сейнт Риджис“. След това се върна, натика ме в колата си и лично ме откара до кабинета на доктор Къртис. Остана да чака в приемната и ме върна обратно, за да ме предаде в ръцете на Либи.

— Знаеш, че ще го направя — казвам му аз. Последното нещо, което искам, е Гордън Крамер да долети, да нахлуе в „Тао“ и да ми сложи белезници пред очите на моите софтуерни инженери.

— Обещай ми да му се обадиш. Той вече те чака.

— Обещавам. Ще го направя още днес, ако има свободен час.

— Ще има свободен час — простичко ми казва Гордън. Което ме кара да се питам дали не е заплашил да окове и доктор Лиаго.

— Ще отида.

— Браво, момчето ми.

— Ти си проклет кучи син, Гордън Крамер!

— На това му казват жестока любов, синко. Ако бяхме нормални, нямаше да водим този разговор. Дори нямаше да се познаваме.

Пладне е и аз се измъквам от офиса, за да посетя доктор Лиаго. Гордън се бе оказал прав: докторът знаеше, че ще му се обадя — очакваше позвъняването ми — и за мое огромно разочарование имаше свободен час точно днес. Фактът, че Гордън бе успял да извърти този номер — манипулирането от пет хиляди километра разстояние на графиците на двама много заети и скъпоструващи люде, е доказателство за властта и авторитета му.

Минавам покрай Аманда, този път в посока навън. Надявам се да се измъкна, преди да ме е забелязала. Но тя вдига поглед и ме запитва:

— Обяд?

— Среща — късо обяснявам аз.

— Добре — също двусрично, но го чувам в гласа й: двайсет и четири часа след като ни сгълча за работното време, новият ни директор излиза на лежерен обяд.

Казвам:

— Ще се върна точно след един час.

— Добре, Джим.

— И не е обяд, а преглед.

— Добре, Джим. — Лицето й уж е безизразно, но ме гледа през трагично прихлупените си клепачи. Погледът и е от онези, които те изпълват със съмнения в себе си.

Насочвам се към вратата.

Обажда се зад гърба ми:

— Приятен обяд.

Обръщам се, готов да повторя, че не става дума за обяд. Но тя ми намига и се усмихва. Малката учрежденска телефонна централа пред нея иззвънява с мек тон, тя сваля поглед, натиска бутон и приема обаждането:

— „Тао Софтуер“. С кого да ви свържа? — Махва ми за довиждане и отмества поглед, за да ми спести възраженията.

8

Шосе 876 е селски 4-лентов път, който цепи направо през центъра на нищото. Земята наоколо е равна и гледката се простира направо до края на вечността — шубраци и кипариси, дупки в земята и блата. Минавам покрай билборд, издигащ се над ниската растителност. Сякаш с единствената цел да ми напомни колко далече съм от Силициевата долина, той представлява реклама на баптистка църква. Изображение на пламъци, облизващи едри главни букви, които изписват: „Адът съществува“. Не че това ми казва нещо, което не знам.

Петнайсетте мили ми се струват безкрайни, но пътят най-сетне навлиза в рядко населен квартал — огради от надлъжно сковани трупи, флоридски бунгала, стари, зле поддържани къщи във викториански стил. Намирам Чърчил Стрийт номер 23 — това е адресът, който съм си записал — и спирам пред жълта викторианска къща, която — ако се намираше в привлекателен за туристите град — може би щеше да бъде в състояние да предлага легло и закуска на не лошо ниво. Но понеже се намира в непривлекателен за туристите град, вместо това представлява прекомерно голям домашен кабинет, от който те побиват тръпки.

Паркирам в началото на покритата с чакъл алея за коли. Там има монтирана на кол пощенска кутия, на която пише: „Доктор Джордж Лиаго, д.н., д.м.“. Буен кървавочервен клематис е обрасъл около кола и цъфналите стебла почти скриват частта от надписа с двете научни степени. Мисля си, че ако съм пръснал толкова много пари, за да уча, ще излизам всяка сутрин до кола с градински ножици в ръка.

Поемам тежко по чакъла. До къщата е паркирана самотна „Краун Виктория“, която, както изглежда, е колата на доктор Лиаго.

Позвънявам. След малко вратата се отваря от мъж в костюм с вратовръзка. Той е висок, оплешивяващ, със сива перушинеста коса и грижливо подстригана бяла брада. Очите му са отворени неестествено широко, от което изглежда твърде изненадан да ме види.

— Господин Тейн? — изрича той.

— Доктор Лиаго.

— Моля, влезте.

Тръгва пред мен през фоайето, подминаваме дневната и влизаме в кабинет. Подът не е застлан с мокет — обувките ни чаткат по голото дъбово дюшеме. Стените в кабинета са скрити зад дървени лавици за книги, отрупани с медицински монографии в скъпа кожена подвързия и подобаващ набор от класически заглавия. Има голямо дъбово писалище, диван с тапицерия от телешка кожа и два удобни на пръв поглед стола с високи облегалки, поставени един срещу друг. Доктор Лиаго прави широк жест с ръката си, обхващащ онзи квадрант от стаята, в който се намират столовете и диванът. Това означава, че мога да избера каквото ми допада повече — стол или дивана.

Избирам стола. Отпускам се на единия от двата. Меката му седалка ме изненадва.

Доктор Лиаго сяда срещу мен.

— Е — казва той и се усмихва. — Добре дошли. — Гласът му звучи успокояващо. Това е онзи вид тих глас с придихание, на който ги учат в медицинския университет. Според мен отделят на овладяването му поне един семестър. Със сигурност някъде има професор на щатна длъжност, който е извършил обстойно и впоследствие положително реферирано изследване, в което е стигнал до извода, че колкото по-тихо говориш, колкото си по-близко до шепот, толкова по-внимателно ще бъдат изслушани думите ти и толкова по-висока ще бъде тарифата ти. Лиаго казва: — Гордън Крамер ме осведоми за миналото ви. Но мисля, че е най-добре вие да ми разкажете със собствени думи защо сте тук.

Оглеждам се. На стената срещу мен е окачена диплома, на която латински фрази декларират в курсив, че доктор Джордж Лиаго е завършил Корнелския медицински институт. Малко по-далече, в ъгъла, стои тъмносива метална кантонерка с доста сериозно изглеждаща ключалка. До нея е писалището. Върху него е сложен електрически часовник с плавно обикаляща секундна стрелка и циферблат, излъчващ меко сияние в оранжевата част на спектъра. Всички психоаналитици притежават големи светещи настолни часовници, задължително обърнати към пациента, така че той да разбере кога му остават само няколко минути, за да опише опустошителната емоция от оставянето на сина си да се удави във ваната. Примерно.

Кабинетът на Лиаго е тъмен. Този ефект е постигнат чрез тежки дървени щори, блокиращи всички прозорци. Стаята е много тиха и отпускаща. Няма начин в нея да не се почувстваш защитен и в безопасност.

И въпреки това…

В нея има нещо смущаващо.

Отнема ми малко, за да открия какво е то.

Тази стая е прекалено подредена. По писалището на доктора няма никакви документи — няма дори грижливо подредени на купчинка папки. Като изключим часовника, на писалището няма нищо друго. Няма фотографии, няма дреболии, няма никакви предмети или лични вещи, които да напомнят за нещо. Всеки доктор, когото някога съм посещавал — интернист, гастроентеролог, психиатър — полага поне минимално усилие да украси работното си място и да го персонализира, та макар и като покаже някакъв дребен спомен — награда, черупка на морска мида, детска рисунка. Но тук няма нищо подобно. А най-странното е, че това явно е домашният му кабинет. Къщата изглежда като временно жилище, без следи от обитаване. Като филмов декор.

— Тук ли живеете? — питам го аз.

Въпросът е прост, но доктор Лиаго се отнася към него предпазливо. Не отговаря веднага. Изглежда ме продължително. Накрая проговаря:

— Защо питате? Ще ви успокои ли да разберете, че наистина живея тук?

Засмивам се.

— Не, докторе. Просто се опитвам да разведря атмосферата.

— Да — продължава той. — Живея тук. — Опитва се да се присъедини към моя смях и леко се усмихва. — Та така… — казва той.

— Та така — съгласявам се аз. — Искате да знаете защо съм тук. — Поемам дълбоко дъх. Усещам се, че потъвам още по-дълбоко в мекия стол. Да не взема да се изгубя в него. Да се задуша. — Късата версия?

— Може…

— Ето я: пристрастяване. Сигурен съм, че Гордън ви го е казал.

Гласът му е ангелски мек.

— Каза ми. — Той разтваря в скута си адвокатски бележник с жълти листа и записва нещо в него.

— Пороците ми са разнообразни. Започнах с пиене и залагане. Малко по малко станах професионалист — стигнах до кристален мет и курви. Нали знаете… майката му е тренировки, тренировки, тренировки.

Опитът ми за хумор — ако това попада в тази категория — се проваля. Доктор Лиаго ме гледа с каменно лице. Сваля за момент поглед надолу и записва нещо в бележника. Опитвам се да зърна криволиците, да се уверя дали наистина е вписал там „курви“, но столът ми е твърде далече от неговия, а почеркът му е много ситен.

— Както и да е — продължавам аз, — не вземам нищо вече две години. Или за да бъда съвсем точен, две години девет месеца и двайсет и два дни. Днес започнах новата си работа. Генерален директор съм на софтуерна компания във Форт Майърс)

— Генерален директор — повтаря той. — Звучи впечатляващо.

— Не е. Компанията е пълен боклук. Затова ме и наеха. Нарича се „рестарт“. Когато инвеститорите се съберат и решат, че компанията пропада, те вкарват в нея някого със задачата да направи обратен завой. Е, това е моята специалност — рестартиранията.

— Иронично.

— Кое по-точно?

— Самият вие сте своеобразен рестарт. Нали така?

— Надявам се да не съм. Защото повечето опити за рестарт се провалят. Идеята звучи добре, но на практика опитът винаги е безнадеждно закъснял. Нещо като отчаян шут в края на загубен мач.

— Разбирам — кимва той подчертано, сякаш току-що си е изяснил нещо монументално важно за мен. Химикалката му лети по листа. Господи, какво ли не бих дал, за да надникна в този бележник.

— И това е причината да дойда при вас — завършвам неубедително. — Гордън Крамер е моят благодетел. Той ви препоръча. Гордън е много… как да се изразя?… много убедителен. Вече съм се подлагал на хипнотерапия по негово настояване. В неговия случай е била успешна, помогнала му е да се възстанови, така че той поиска и аз да опитам.

— И помогна ли на вас?

— Вие преценете. Чист съм от две години девет месеца и двайсет и два дни… и двайсет секунди

— Семеен ли сте?

— От девет години.

— Съпругата ви дойде ли с вас във Флорида?

— Да.

— Но не е щастлива от това.

— Откъде знаете?

Той не отговаря на въпроса ми и вместо това казва:

— Животът ви е пълен със стрес, нали, господин Тейн? Нова работа. Голям брой разчитащи на вас хора. И нещастна съпруга в добавка.

— Хей… прав сте. Наистина съм стресиран. Намира ли ви се скоч?

— Забелязвам, че използвате хумор, за да отклоните стреса.

— Не съзнавах, че го правя.

— Стратегията е добра — кимва той. — Кога искате да започнем?

— Да започнем какво?

— Нашата терапия.

Мислех, че вече го правим.

— Хипнотерапията, господин Тейн.

— О… — запъвам се аз. — Ясно.

— Да започваме.

Четирийсет минути по-късно напускам кабинета на Доктор Лиаго. Чувствам се спокоен, отпуснат, уверен. Сеансът сякаш е прелетял. Хипнозата не е като онова, което виждате във филмите, където заспивате дълбоко и започвате да кудкудякате неудържимо. По-скоро е като дрямка — едно от онези дълги следобедни унасяния през уикенда, когато не се налага да ходите някъде, така че отваряте прозореца, есенната прохлада нахлува, а вие се сгушвате под топлото одеяло. Почивате си, заслушани в собственото си дишане, и си повтаряте как няма да пиете, няма да залагате, няма да… (тук можете да попълните собствената си проклета слабост).

В края на сеанса доктор Лиаго — тихо, без натиск — ме попита дали ще се върна пак следващата седмица. Отговорът ми изненада и мен самия.

Да, имам компанията, която да управлявам. Да, графикът ми е претоварен. Но мога да отделя по един час седмично, и то в средата на работния ден, за да отида до Паркдейл, Флорида, и да се оставя да ми преокабелят мозъка. Готов съм да понеса много по-неприятни неща, ако това е гаранция да не се върна там, откъдето съм избягал.

9

Когато се връщам в офиса, намирам на бюрото си куп безлично адресирана нежелана поща с получател „Ген. директор, „Тао Софтуер“. До нея лежи оранжев плик със залепен стикер, на който пише: „Джим, това е разбивката на трансакциите, която поиска. Джоан“.

Отварям плика на Джоан и изваждам от него куп отпечатани на лазерен принтер счетоводни справки. Вчера Джоан ми разкри, че „Тао“ въпреки затруднената си ликвидност буквално изгаря скъпоценните си запаси, като пръска по — сумата е просто чудовищна! — 400 000 долара ежемесечно за „маркетинг“. Как, за бога, можеш да харчиш толкова много пари за маркетинг на продукт, който дори не е завършен? Не е нужен врял и кипял мениджър, за да надуши нещо гнило. Така че още преди да прегледам отчета на Джоан, настроената ми на вълна „корпоративна злоупотреба“ антена неспокойно потрепва.

Отнема ми точно 13 секунди, за да забележа димящото дуло. То е на първа страница: списък на доставчиците, на които „Тао Софтуер“ е плащала наскоро, с приложените суми. Нищо необичайно на първите няколко реда: $327 на магазина „Стейпълс“ за „офис консумативи“, $267 на „Бета Графикс“ за „копиране и репродуциране“, $847 на „Федерал Експрес“ за „пощенски услуги и доставки“.

Но четвъртият ред в списъка ме застрелва:

„Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ $48 000.

Само че това не е всичко. Пет дни по-рано има друго плащане на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“, като този път сумата е $26 500. А две седмици преди това преводът е на стойност $52 756. Всички трансакции са на основание „Маркетинг (изложения и експонати)“.

Задълбочавам се в отчета на Джоан. Общият разход по това перо е над три милиона долара. А отчетите й обхващат само една година назад. Плащано ли е на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ и преди това?

Хвърлям купа хартия на бюрото си и вдигам слушалката на телефона. Набирам вътрешния номер на Дейвид Перис.

Видял е името ми да се изписва на дисплея му, защото ми отговаря с щастлив тон:

Здрасти, Джим! — Звучи като вехнещ юноша, чиято възлюбена най-сетне му е позвънила. Какво мога да направя за теб?

— Можеш да дойдеш в офиса ми — осведомявам го аз без следа от любезност в гласа. Незабавно!

Появява се на входа на офиса ми секунди след като съм оставил обратно слушалката. Сигурно е прескачал като офис-Супермен бюра и работни клетки, за да стигне до мен толкова бързо. Завъртам се със стола си към него и гневно го поглеждам.

— Да, Джим? — казва Дейвид.

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ — изричам аз.

Гледа ме с празен поглед.

Аз обаче продължавам мълчаливо да го пронизвам с моя.

— Извинявай…? — осмелява се той.

Повтарям му:

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“.

Опитвам се да запазя гласа си равен и лишен от емоции. Но вътрешно усещам прилив на триумф. Възможно ли е да се окаже толкова просто? Нима проблемите на „Тао“ се свеждат до един кривнал от правия път вице по маркетинга, който е присвоявал фирмени средства?

Нарича се фалшив доставчик. Намирал съм поне по един във всяка компания, която някога са ме наемали да спасявам. Ето как става номерът: престъпник наема пощенска кутия, отпечатва формуляр на професионално изглеждаща фактура, на който пише примерно „Акме офис консумативи“, и изпраща фактурата до отдел „Счетоводство“ на случайно избрана компания. Повечето малки фирми — без счетоводители на щат — просто плащат всяка представена им фактура. Сали от „Счетоводство“ винаги приема на вяра, че някой в компанията е купил някъде нещо. Фактурите по правило са за малки суми — $100 долара тук, $250 долара там. Но практикувано достатъчно дълго и върху достатъчно широка база компании, това позволява на престъпника да си живее доста добре.

Само че фалшивият престъпник, току-що разкрит от мен, е по-амбициозен. Това е вътрешна работа. Някой в „Тао“ изпраща фактури в счетоводния отдел, представяйки ги като заплащане за действително извършени услуги. Този престъпник вероятно има външен съучастник, някой, който е наел пощенска кутия на името на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ и вдига телефона, когато някой в „Тао“ се усъмни и реши да се обади на мистериозната компания.

Сега Дейвид Перис ме гледа и ме чака да кажа още нещо. Когато разбира, че няма да го направя, той присвива очи неразбиращо:

Опасявам се, че не те разбирам, Джим.

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ — казвам аз. — Това е доставчик. Отдел „Маркетинг“ — твоят отдел, ако не се лъжа? — пръска много пари за техните услуги. Кои са те? Какво правят за нас?

Дейвид изглежда озадачен. Поглежда към краката си, сбърчва вежди. Има отчаяното изражение на човек, който иска да достави някому удоволствие, но не знае как. Накрая признава:

— Съжалявам. Името ми е непознато.

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ — изричам аз за четвърти път. — От „Маркетинг“ са им платили над три милиона долара за последните дванайсет месеца.

Сега на лицето на Дейвид изпълзява намек на разбиране. Той осъзнава — може би за първи път — че е обвиняван в корпоративно присвояване.

— Не! — извиква, според мен прекалено силно. Стои на входа на офиса ми, в края на „арената“, а гласът му е от пронизителните. От мястото, където седя, не виждам много хора в офиса, но усещам, че фоновият шум моментално заглъхва. Разговорите замират, хората се вслушват във възбудата, излъчвана от стаята на шефа. Дейвид сигурно също усеща деликатната промяна. Приближава се една крачка по-наблизо и снишава глас. Сега говори по-тихо, но все така настойчиво:

— Джим, аз никога не съм чувал името на тази компания.

Подавам му справката на Джоан. Той се втренчва в първата страница. Разбира само от маркетинг и не е много наясно със счетоводните документи. Виждам очите му да преминават по редовете с числа и усещам как се опитва да разбере какво точно очаквам от него да забележи. Накрая осмисля страницата. Малките му веждички се стрелват нагоре и се скриват под линията на косата му.

— Не… — прошепва той повече на себе си. — Не, не, не! — Вдига поглед към мен. — Джим — казва ми той тихо, но убедително, — аз нямам никаква представа за какво са тези плащания. Днес чух името на тази компания за първи път в живота си. „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“… — И той произнася името на компанията бавно, изплювайки го като мръсна дума.

— И не си представял отчетите за тези разходи?

— Не — казва той. Гласът му е тих, но твърд. — Абсолютно не.

— Не си оторизирал тези плащания?

— Не, не съм.

— Това са три милиона долара — обяснявам аз. — „Тао Софтуер“ е платила на тази компания цели три милиона долара. Къде са отишли тези пари?

— Откъде да знам?

— Дейвид — казвам аз, снишавайки на свой ред глас. Използвам тона на баща, който меко гълчи любимия си палав син. — Искам да ми признаеш всичко. Мога да ти помогна, но само ако ми кажеш истината. Можем да избегнем уведомяването на властите. Можем да уредим нещата дискретно. Нямам желание да превръщам това в престъпление и наказание. Нека се разберем като мъж с мъж.

Думите ми го огорчават:

— Джим, не знам в какво ме обвиняваш. Но нямам нищо общо с това. На всичко отгоре, аз не бих могъл да пусна тези разходи, без да са парафирани. Питай Джоан. Не може да няма запазена документация.

Разбира се, че трябва да има. Дори в такава разпасана фирма като „Тао“ няма начин някой да подпише чек за петдесет бона, без нечие одобрение.

Освобождавам Дейвид с махване на ръка. Той напуска офиса ми намусен, мърморейки под носа си. Позвънявам на Джоан.

— Джоан — без поздрав започвам аз, — виждам тук един доставчик…

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“? — пита тя.

— Кои са те?

— Нямам идея.

— Оторизирал ли е Дейвид тези плащания?

— Няма документална следа. Вече потърсих. Някой е подписал тези чекове, но не съм аз.

— А кой е написал чековете?

— Не знам.

— Дай ми информацията, с която разполагаш, за тази компания. Телефонен номер, адрес, каквото и да било…

— Последната страница в пакета — съобщава ми тя. — „Данни за доставчиците“, в дъното на страницата…

Прелиствам на последната страница. Джоан отново ме е изпреварила. Предвидливо е написала пощенския адрес и телефонния номер на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“. Кодът е 941[11], а адресът в Нейпълс, Флорида, изглежда подозрително като служебна пощенска кутия — „Апартамент 3524“, в град, където няма нито една сграда на 35 етажа.

— Благодаря ти, Джоан. Намерих го.

Натискам вилката, за да прекъсна разговора с нея, и веднага набирам номера на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“.

Отговаря ми женски глас:

— Ай Ти Ес[12]. Какво мога да направя за вас?

Измислям най-неправдоподобното име, което ми идва на ум:

— Таниша Рокафелър Маргарита, моля.

— Съжалявам, няма я. Ще оставите ли съобщение?

Това потвърждава подозренията ми. Не разговарям с истинска секретарка, която поне би трябвало да знае имената на своите колежки, а по-скоро с нещо като телефонен секретар.

— Къде се намирате? — питам.

— Кой се обажда, моля?

Затварям.

Въздишам тежко. Изумен съм. В дните ми на парашутист из проблемните компании съм виждал много некомпетентност и много кражби на дребно. Но не се бях натъквал на нищо толкова… нагло. Обикновено фалшивият доставчик иска няколко хиляди долара тук, няколко хиляди там. Идеята е сумите да се поддържат малки, под нивото на „радара“. Но три милиона долара? Какво, по дяволите, са си мислили тези хора? Че аз няма да забележа три милиона долара?

Добре, имам малка изненада за крадците. Те едва ли очакват на вратата им да се изправи лично директорът на „Тао Софтуер“. Само че аз ще направя точно това.

Но всичко по реда си. Първо трябваше да науча адреса — истинския им адрес, а не този на наетата в Нейпълс пощенска кутия.

Вземам оранжевия плик от справката на Джоан. Напъхвам в него малко от нежеланата поща, за да му придам правдоподобна тежест. Надписвам плика отвън с решителен почерк — Ай Ти Ес, и добавям дадения ми от Джоан пощенски адрес.

Запечатвам плика, набирам номера на Аманда и я викам при мен. Когато идва, давам й плика:

— Експресна поща — казвам аз. — Искам това да бъде доставено най-късно до утре рано сутринта.

Утре сутринта ще имам отговора.

10

Прибирам се у дома в шест и половина вечерта. Достатъчно рано е, надявам се, за да изненадам Либи, която е свикнала да се връщам късно, когато съм затънал до гуша с кашите по рестарта на разни компании — обикновено девет или десет часа, много след като тя вече е вечеряла самичка. Тази вечер обаче имам план: да се насладим с жена ми на вечеря, без да сме припрени — да сготвим заедно, да погледаме телевизия, може би да правим секс. Разгръщащата се влакова катастрофа с кодово име „Тао Софтуер“ може да почака до сутринта.

Но когато спирам в алеята пред къщата, с изненада установявам, че джипа на Либи го няма. Вътре, естествено, няма и следа от нея. Нито на кухненската маса, нито на вратата на хладилника има бележка.

Качвам се по стълбите, като викам името й.

Спалнята е празна. Вентилаторът над леглото бавно се върти, поскърцвайки. Отивам до плъзгащата се врата в далечния край на стаята и излизам на верандата. Виждам долу задния двор и плувния басейн. Но Либи я няма в него.

Прохладната чиста вида на басейна ми дава идея. Връщам се в спалнята, обелвам от кожата си влажните от потта дрехи и ги хвърлям на куп на пода. Намирам банския си в моя скрин и слизам бос при басейна.

Басейнът не е голям — шест метра дълъг и два метра широк, — замислен е един човек да прави дължини в него. Откъм дълбокия му край — надписът там предупреждава, че дъното е на три метра — има нисък трамплин за скачане. Някога в училище тренирах скокове във вода и бях достатъчно добър, за да участвам в студентските първенства. Може би дори можех да спечеля стипендия, но избрах да не го правя. Има една възраст в живота на мъжете, когато те решават, че някак не е прилично да се състезават публично в каквато и да е дисциплина, ако са облечени в плътно прилепнал по тялото „Спийдо“. Просто аз бях пораснал по-бавно от другите.

Изкачвам петте стъпала на трамплина, отивам до грапавия край на дъската, обхващам ръба й с пръстите на краката си и — без да се замисля — се оставям да падна напред. Това е тайната на добрия скок във вода — да се престориш, че си умрял.

„Падайте като трупове, момчета — обичаше да ни крещи отдолу Крамп, треньорът ни. — Падайте като трупове!“

Така и направих.

Врязвам се във водата, изстрелвам се нагоре и преплувам една дължина, без да подавам глава, за да поема въздух. На далечния край, все така потопен, правя кълбо, за да обърна посоката, и плувам още половин дължина, преди да вдишам.

И тогава го виждам.

Очите ми смъдят от хлора, а по миглите ми има ситни мехурчета, които ме карат да примижа, а на всичко отгоре плувам бързо, така че картината е размита.

Но го виждам.

Толкова съм сигурен в тъмната фигура, плаваща във водата над мен, колкото и в синьото небе отгоре. Момченцето е осветено от другата страна — силует, трепкаща сянка на повърхността на водата, очертана от слънчевата светлина над нея.

Но няма никакво съмнение кой е. Разпръснатата в широка дъга около главата руса коса се вижда като жълт ореол в илюстрация на древен ръкопис. Малките ръце са разперени върху повърхността.

Не, няма съмнение кой е това.

Това е Коул. Плава отгоре точно пред мен. Стъпвам върху грапавия цимент на дъното, изправям се в цял ръст и крещя. Не името му, дори не някаква дума викът ми е нечленоразделен, задавен. Кашлям водата, която незнайно как се е плъзнала надолу в гърлото ми, и за момент съм сигурен, че ще повърна в новия ми басейн.

Поемам дълбоко въздух, разтривам очи, избърсвам водата от тях и пак поглеждам.

Онова, което бях убеден, че съм видял, не е там. Басейнът е празен. Няма никакви плаващи тела на момченца. Никакви трупове. Само вода.

Поклащам глава.

Помислям да изляза от басейна, но съзнавам, че ако сега го направя, повече никога няма да вляза пак, за да плувам. Не чувствам нито гордост, нито срам като възрастен от детинския си страх. Не това ме кара да остана. Нещо по-различно е… нещо примитивно. Чувствам се като животно, в чиято територия е имало незаконно проникване. Знам, без да трябва да го формулирам с думи, че ако предам малкия къс територия на черните си мисли, те няма да спрат. И ще продължат да натискат и ще намерят друго пространство, където да ме изненадат — дневната или спалнята. Или в сънищата ми, ако пожелаят това. Всъщност тях вече са ги превзели. Но няма да им позволя да окупират и деня ми. Часовете на деня са си лично мои.

Продължавам да правя „тегели“, като се опитвам да прогоня тази картина — и спомените за онази нощ — от съзнанието си. Вслушвам се в дишането си. Чувам сърцето си. Опитвам се да измеря реакцията на тялото си спрямо физическото усилие. Изненадан съм — и малко депресиран — че се задъхвам на десетата дължина, а след петнайсетата изобщо не мога да продължа. Въздъхвам. Годините гавра с тялото ми вземат своето.

Поглеждам нагоре, извивам гръб и се оставям като тапа на повърхността. Гледам безоблачното синьо небе. Опитвам се да прочистя съзнанието си и да не мисля за нищо. Не съм сигурен колко време съм останал така. Водата се плиска и бълбука около ушите ми, така че не чувам колата на Либи да спира в алеята от другата страна на оградата.

Но тя трябва да се е върнала, защото когато почти случайно поглеждам към къщата, я виждам енергично да се движи вътре, зад плъзгащата се врата, при това с някаква целеустременост. Струва ми се, че носи нещо — нещо, което прилича на пакет с големината на кутия за бижута, загърната в обикновена бяла хартия за месо. После изчезва от погледа ми.

Изправям се, стъпил върху грапавото бетонно дъно, и изтръсквам водата от ушите си.

— Либи? — извиквам аз. — Аз съм тук, отвън.

Може би не ме чува, защото я няма доста дълго време… може би три-четири минути. На път съм да изляза от басейна и да я потърся, когато тя отново се показва до плъзгащата се стъклена врата. Ръцете й вече са празни. Изглежда изненадана да ме види. Отваря вратата и излиза във вътрешния двор.

— Ето къде си бил — казва тя.

Опитвам се да изляза от басейна енергично, по мъжки. Хващам ръба с двете си ръце и отскачам нагоре. Прехвърлям крак странично и за миг балансирам между успеха и провала. За щастие инерцията ме прехвърля отвън и изтеглям другия си крак на сухо. Заемам с подскок изправена позиция с надеждата да не е забелязала колко съм грохнал.

С лице към жена си и бански, от който шурти вода, осъзнавам малко късно, че съм забравил да взема кърпа. Притеснен съм от отпуснатия си корем — проклетият „Ег Макмъфин“ или бяха два „Ег Макмъфин“, не мога да си спомня точно. Не искам да поглеждам надолу към него, за да не привлека вниманието й, където не трябва. Вместо това се опитвам да я гледам право в лицето. Чувам да се стича вода от косата ми и да пада по цимента, на който съм стъпил.

— Къде беше? — питам я аз, повече за да отклоня вниманието й от търбуха си.

— На пазар — свива рамене тя.

— За какво?

— Дрехи.

— В колата ли са още? — изобщо не съм сигурен защо я питам това. Може би защото съм забелязал, че когато влезе у дома, носеше не големи пазарни пликове със стока, а само онзи малък пакет, загърнат в бяла хартия.

Тя се усмихва на странния ми въпрос:

— Не, Шерлок, всичко ще ни бъде доставено на адреса. — Гледа ме малко втренчено. — Радвам се, че те видях да плуваш — отбелязва тя. Гласът й звучи искрено. Преди да успея да отговоря, добавя: — Почвам вечерята. Сигурно си гладен — и се връща в къщата.

Седя до масата, а Либи чака изправена до готварската печка. Сотира разфасовано пиле в тигана и из кухнята се разнася ухание на лук и чесън. Аз пък съм взел душ и съм се преоблякъл в джинси и мека разкопчана риза. Чувствам се по-удобно облечен — жена ми не може да види голото ми тяло на дневна светлина.

— Как беше плуването? — пита ме тя.

За момент ми минава мисълта да й разкажа за играта на въображението ми в басейна отпреди няколко минути. Изкушавам се. Искам да бъда близък с жена си. Искам да споделям с нея неща, та дори това да е само отчаянието.

Не го правя, разбира се. Някои неща е по-добре да останат неизказани. Особено ако се отнасят до мъртвия ти син. Синът, когото си оставил да се удави.

— Идеално — казвам аз.

— Много се радвам. — Но не вдига поглед от пилето. И не звучи чак толкова радостна. Забила е поглед в тигана.

— Къщата е хубава — констатирам аз.

— Така ли? — Все така упорито гледа в тигана и отказва да ме погледна в очите.

— Но на теб не ти харесва тук… Нали?

Най-сетне ме поглежда:

— Харесва ми.

— Няма значение — тихо я успокоявам аз. — Няма да се задържим дълго тук.

Казвам го, за да я ободря. Но изражението й се променя. Изглежда обезпокоена.

— Какво означава това?

— Означава, че компанията е затънала. Парите в банката ще стигнат за седем седмици.

— Можеш пак да помолиш Тад за пари, нали?

— Разбира се, че мога да го помоля. Но той ще ми откаже. Всъщност вече го направи. — Спомням си раз говора с Тад в нощта, когато пристигнах във Флорида.

— Когато го помолих за пари, Тад ми каза нещо много странно. Каза, че трябвало да го защитя.

— От какво?

— Сигурно от мен… от исканията за пари. Знам ли…? Буквално ми каза: Защити ме. Защити инвестицията ми. И отказа да инвестира и един долар повече.

Либи не отговаря. Мисли, мисли дълго време. На края:

— Странно…

— Кое?

— Че си създаде цялото това главоболие да те назначи и да те доведе тук, а сега не иска да успееш.

— Разбира се, че иска да успея.

— Дава ти да ръководиш компания с финанси за няколко седмици. Отказва да ти отпусне още. На мен ми звучи, сякаш иска да се провалиш.

На път съм да възразя. Да й кажа, че греши.

Но не го правя. Защото тя не греши.

Това, което казва, е истина. Защо наистина Тад ще ме вкарва в компания, която е обречена да се провали? Защо ще отказва да инвестира пари в нея, ако наистина желае да я вдигне на крака?

Либи може би усеща, че не е изказала достатъчно твърда подкрепа за мъжа си, затова бързо добавя:

— Е, той може би смята, че ще се справиш. Сигурно наистина вярва в теб.

Нелепостта на това предположение е очевидна и за двама ни. Никой на този сват не вярва в мен. Нито Тад. Нито Либи. А като се замисля, и аз самият не вярвам в себе си. Благодарен съм й, че не прихва, когато изтърсва последната си фраза.

— Знаеш ли какво открих днес? — съобщавам й аз. — Някой краде пари от компанията.

— Кой?

— Още не съм сигурен. Но скоро ще разбера. — И допълвам: — Поне три милиона долара.

— О — казва тя на пилето. Мушва бутчето с вилица и се заглежда в бликналия от него сос.

— Предупреждавам те, за да не вземеш да свикнеш. Не съм сигурен, че ще мога да се справя.

Жена ми вдига поглед. Изражението й се е втвърдило и лицето й изглежда като издялано от камък.

— Джими — казва и продължава да ме гледа, сякаш ме преценява на око. — Трябва да се справиш. Това е последният ти шанс.

Замислям се върху думите й. Какво ми казва тя всъщност? Че това е последният шанс, който ще ми бъде даден във висшите технологии?

Или че това е последният шанс, който тя ми е дала — че след като съм се довлякъл на пет хиляди километра от дома ни, след като съм разбил живота й със смътното обещание за нов старт, най-сетне й е писнало и смята да ми сложи кръста?

Има ли значение?

— Да казвам аз. — Разбирам.

— Трябва да се справиш — повтаря тя и продължава да готви вечерята ни, втренчена в пилето. Повече не ме поглежда.

11

На следващата сутрин пристигам в офиса и продължавам разследването на крадеца сред нас.

В този момент експресната ми пратка до „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ — или поне до фирмената пощенска кутия, наета от това измислено юридическо лице — е пристигнала.

Отварям уеббраузъра и пускам за търсене адреса, даден ми от Джоан за „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“: Колиър булевард 15266, Нейпълс, Флорида, 34119. Гугъл ми връща половин дузина компании, споделящи точно този адрес. Каналджия, агенция за разхождане на кучета, архитект, консултант по ефективно използване на времето и две корпорации с неуказан предмет на дейност. И всички те се намират на „Колиър“ номер 15266, в апартаменти с различни номера. Подозренията ми са потвърдени — това си е място за предлагане на фирмена пощенска кутия, „Пощенска кутия, ООД“ или подобна верига.

Вдигам слушалката, набирам „Информация“ и питам за „Пощенска кутия, ООД“ на „Колиър“ 15266 в Нейпълс. Операторката, услужлива жена, несъмнено разговаряща с мен от знойния Бангалор, Индия, ми обяснява, че на този адрес няма „Пощенска кутия, ООД“, но има „Поща плюс“. Искам ли този номер?

Да, със сигурност го искам.

Операторката ми диктува номера и дори ме свързва. Чувам сигнала за повикване три пъти. Накрая ми отговаря мъжки глас.

— „Поща плюс“ — съобщава ми той, звучейки едновременно огорчен и изтощен.

— Здрасти — казвам му аз. Пак съм аз… от „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“. Чакам важна пратка по „Федекс“ от „Тао Софтуер“. Не пристигна ли вече?

— Току-що я пуснах в кутията ви.

— По дяволите изпъшквам, — колко пъти ще повтаряме едно и също? Искам всички „Федекс“ незабавно да ми се препращат. Не говорихме ли вече за това?

— Не.

— Имате там адреса ми, нали?

— Не съм сигурен.

— Нека се досетя… и него сте изгубили, нали? Защо ли не съм изненадан? Последния път изпратихте моя „Федекс“ на кучкарите. — После, сякаш тази мисъл ми е хрумнала току-що: — Знаете ли къде да го изпратите, или не?

Къса пауза. Представям си мъж, който трескаво прехвърля в кутия написани на ръка картички с адреси. Накрая се обажда:

— „Уиндмиър“ 56. Сънибел, така ли беше?

— Така — успокоявам го аз и бързам да го запиша на лист хартия. — Веднага го изпратете. Благодаря — и затварям.

Значи на „Уиндмиър“ 56, където и да се намира това. Ще открия онзи наш служител, който краде от „Тао“. И какво ще направя, когато науча самоличността му? Не съм много сигурен… Най-малкото ще се опитам да си върна парите. А ако това означава затвор за извършителя, прав му път!

Ставам, сгъвам листа с адреса и го пъхвам в джоба на панталона си. Готвя се да напусна офиса и да продължа с разследването си, когато на вратата ми се появява Дом Вандербек.

— Готов ли си? — пита ме той без предисловие.

— За какво?

Усмихва се. Това е гадничката усмивка на училищния тиранин, който е на път да окачи слабака на гащите му в съблекалнята.

— Имаме уговорка — съобщава ми той. — Търговска среща в дванайсет часа в Олд Доминион Банк. Все още държиш да дойдеш, предполагам. — Звучи почти насмешливо. Едва вчера му наредих да организира среща с коя да е банка, способна да подпише чек за половин милион долара. И настоях да присъствам, за да проведа аз срещата.

— Ще дойда — казвам му аз.

— Прекрасно — уверява ме Вандербек. — Нямам търпение да те видя в действие.

12

Отчайващите ситуации изискват отчаяни действия, нали така?

— Какво друго освен „отчаяно действие“ бихте нарекли това: да кажа на Ранди Уилямс, моя слабоумен вице по техническите въпроси, и на Даръл Гаспър, дългокосия му програмист, да ни придружат на търговската среща в Олд Доминион Банк в Тампа — срещата, на която сега се крепи съдбата на „Тао Софтуер“?

Нареждам им да вземат демо на „Пи Скан“. Оказва се, че това са лаптопът на Даръл и стар цифров фотоапарат, конфигурирани за съвместна работа. Демото се представи добре само преди два дни, така че се надявам късметът ни да сработи повторно.

Вземаме колата на Вандербек. Това е стилно беемве 7, лимузина. Цена в магазина — 80 000 долара. Няма как да не забележа такива неща, след като от главата ми не излиза мисълта за онзи фалшив доставчик.

Вандербек шофира по начина, но който и говори — гладко и авторитетно, слаломира през трафика, игнорира другите участници в движението около себе си, изтиква ги встрани и ги засича в лентите им. Пътуването отнема малко над деветдесет минути. Прекарвам по-голямата част от времето в репетиране на срещата, като научавам имената на участниците в нея: Самир Сингх, вицепрезидент на „Олд Доминион“ по „Лична информация за клиентите“; Стан Понтин, вице по техническите въпроси; може би дори (макар това да не е потвърдено) самият Санди Голдън, президент на „Олд Доминион“.

Обяснявам на моите колеги целта ни за срещата, а тя е проста: съобщаваме на „Олд Доминион“, че „Пи Скан“ е почти готова за пускане на пазара. Ще кажем, че „Тао“ иска да инсталира под формата на пилотен проект софтуера в малко на брой клонове на банка, работещи с индивидуални клиенти. Ще поискаме 500 000 долара предплащане от „Олд Доминион“, които ще бъдат използвани за финансиране на довършването на софтуера и за инсталирането му в клоновете. В замяна „Олд Доминион“ ще придобие малка част от „Тао Софтуер“.

Понеже ще разположим изумителната си технология в клонове на „Олд Доминион“ — а не в тези на конкуриращите банки „Олд Доминион“ ще се възползва от благосклонното внимание на медиите, което проектът несъмнено заслужава. Нещо по-добро, „Олд Доминион“ ще вземе дял от печалбата, когато „Тао“ започне да продава своя продукт на другите банки. (Нищо не носи по-голяма радост на един директор на компания от това Да намери начин конкурентите да му плащат.)

Това в общи черти е планът. Признавам в себе си, че не е много реалистичен. Но ако съумеем да го прокараме — ако някак убедим Самир Сингх, Стан Понтин и Санди Голдън да ни напишат чек за 500 000 долара, — „Тао“ ще получи няколко допълнителни седмици живот. Нещо по-добро, след като имаме на сметката си умерен успех, може да успеем да излъжем Тад Билъпс и „Бедрок Венчърс“ да загробят още пет-десет милиона в „Тао“.

Пристигаме в Тампа в единайсет и половина и паркираме в подземния паркинг под централата на „Олд Доминион“ — висока кръгла кула с административни офиси, която изглежда като цигара с огледална повърхност. Вземаме асансьора до петнайсетия етаж.

Асансьорът обслужва само директорския офис, което определено има за цел да изпрати ясно послание до посетителите. Посланието има горе-долу следния смисъл: „Ако не сте избрали банкирането с индивидуални клиенти за своя професия, направили сте грешен избор“.

В рецепцията ни посрещат дебел мокет, столове с плътна тапицерия и излъскана до блясък маса от черешово дърво. На масата са ветрилообразно подредени наръчници като: „Американски банкер“, „Алманах на техническите директори“, „Ежемесечник на банковия служител“. Може би малко символично страниците им изглеждат недокоснати.

Малко преди дванайсет часа ни въвеждат в заседателната зала. Администраторката е млада блондинка, невъзможно е да е навършила двайсетте. Което не й пречи да е професионалист — когато забелязва лаптопа и фотоапарата, тя ни предлага няколко минути, за да подготвим презентацията си, преди да повика своите шефове. Показва ни скритите под масата контакти на захранването, посочва ни куплунга за входен видеосигнал, натиска бутон на стената и от тавана с леко механично бръмчене се спуска голям екран. Усмихва се и излиза. Абсолютно сигурен съм, че и християните са виждали подобна усмивка върху лицата на своите пазачи, когато са ги извеждали на арената на Колизеума.

Ранди и Даръл включват камерата в един от портовете на лаптопа. Включват го, за да се зареди операционната система. Притихнали са и са неспокойни. Може би досега не са участвали в търговска среща. Вандербек, напротив, е извадил на лицето си онова замечтано очаквателно изражение, което можеш да видиш у любителите на боеве преди срещата в свръхтежка категория. Той знае, че му предстои да види нокаут… моя, несъмнено. Поглежда големия си „Ролекс“, дебел като пачка банкноти, сякаш боят закъснява.

След няколко минути в помещението влизат двама души. Имат онова забързано и разсеяно излъчване на висши мениджъри, което се опитва да внуши, че са адски заети, за да останат дълго, и че трябва да се подготвим за скорошното им тръгване. И двамата са много по-млади, отколкото съм очаквал. Единият, симпатичен мургав индиец, изглежда малко над трийсетте. Очаквано се представя като Самир Сингх. Другият — рус, със стилни очила с телена рамка се представя като директор по техническите въпроси, Стан Понтин. И двамата стоят един до друг като посрещачи в колежанско братство. Минава ми разконцентриращата мисъл, че до неотдавна аз съм бил най-младият участник в разни делови срещи. А сега съм най-старият. Времето лети.

Извършваме математическите пермутации на взаимни ръкостискания, сядаме на отсрещни страни на заседателната маса и започваме да си разменяме визитните картички. Те се плъзгат по масата като шайби във въздушен хокей. Стан Понтин грижливо подрежда нашите картички в редичка пред себе си, като полага специални усилия горните им краища да се прецизно подравнени. Без да вдига поглед от тях, той ни съобщава, че Санди — има предвид своя шеф, президента Санди Голдън — ще се опита да вземе участие в срещата, ако успее. „Ако успее“ е добре позната кодова фраза от жаргона на деловите срещи, която се превежда така: „Ако вие, момчета, докажете на двама ни със Самир, че не сте задници“.

Казвам, че това е прекрасно и че се надявам Санди „да успее“.

Те кимват.

След като приключваме с представянията и те се уверяват, че очакванията на посетителите са на нужното ниско ниво, поставям начало на срещата с фразата:

— Нека ви разкажа защо сме тук.

И задълбавам направо по същество. Няма никакъв смисъл да го увъртам. Гамбитът или ще сработи, или не. Бизнесът не е като да правиш секс с жена. В секса шансовете ти се подобряват, ако караш по-бавно. В бизнеса плюсовете и минусите са право пред теб. Или плюсовете са повече от минусите, или не са. Половин час празни приказки вместо любовна игра не означава, че ще ти бутнат.

Започвам да говоря, сякаш сме поканени на вечеря и съм се сетил за забавна история, която съм сигурен, че ще достави удоволствие на всички. Аз съм новият директор на „Тао“, казвам, и съм нает да „форсирам“ представянето. Поглеждам странично Вандербек, за да видя реакцията му на това излъчване. Той обаче е залепил приятна полуусмивка на лицето си и изобщо не реагира.

Продължавам с изложението. Първоначално „Тао“ е ориентирала своите технологии към потребителския пазар, обяснявам аз, но сега агресивно навлизаме в нова вертикална ниша — банкирането за индивидуални клиенти. До една година технологията „Пи Скан“ на „Тао“ ще се използва в повечето банки за индивидуални клиенти в страната. Това е система за пасивна идентификация и защита. Тя следи всеки влизащ в клон на банка — от служителите до клиентите. Технологията е толкова важна и подобрява защитата на притежателите на сметки до такова ниво, че скоро почти всяка банка ще я използва. В действителност има сериозна вероятност да бъде поискана от федералното правителство и да бъде внедрена във всички клонове, работещи с индивидуални клиенти, за целите на борбата е легализацията на престъпни доходи.

Правя пауза, за да им дам възможност за осмисляне на този сценарий. Той, разбира се, е толкова нелеп, че изпитвам притеснение, задето е бил изречен от моята уста, но какво, по дяволите! Друг шанс едва ли ще ни се удаде.

Затова продължавам. Търсим банка, доверявам им аз, една банка, която иска да сподели мястото под прожектора с нас. Банката, която ние изберем — без значение коя — ще се окъпе в славата на първоначалното одобрение от страна на пресата, което без съмнение ще съпроводи представянето на „Пи Скан“. Американците обожават новите технологии. И което е не по-малко важно, тази банка ще получи дял от приходите, които всички останали банки ще платят, след като бъдат заставени да използват „Пи Скан“. И, да (сякаш между другото), тази банка ще инвестира 500 000 долара в „Тао“, авансово, за да подпечата тази гарантирано печеливша сделка и да стане наш делови партньор.

Спирам да говоря, за да могат двамата млади мъже от „Олд Доминион“ да смелят казаното от мен. Възцарява се тишина. Продължителна тишина. Седя и започвам да си представям как всеки момент Самир Сингх и Стан Понтин ще избухнат в смях. Ще ударят длани в полираната си маса и ще се изкикотят на абсурдното ми предложение: „Олд Доминион“ да плати половин милион долара на някаква боклучава едва пръкнала се компания с директор наркоман, изпуснат незнайно как от рехабилитационния център.

Само че не се случва нищо подобно. Вместо това те с уважение кимат срещу мен, сякаш предложението ми е абсолютно разумно и представлява точно онова, което са очаквали.

След това се обръщат с лице един към друг. Започва Да говори Самир и първоначално смятам, че се обръща към своя колега, но после осъзнавам, че думите му всъщност се отнасят до мен.

— Да, това звучи горе-долу добре — казва той. — От известно време ние искаме да внедрим нещо такова. След сливането със „Сън Тръст“ се опитваме да си извоюваме позиции на пазара в Джорджия. — Сега той се обръща към мен. Ще я внедрим най-напред там. На територията на Голяма Атланта.

— Да, това е перфектното решение — намесва се Понтин. — Точно онова, което Санди иска. — Изрича тези думи със сериозното простодушно лице на технократ. Лице, което казва: „Със сигурност има някакъв отговор, ако се напънем да го открием“. И добавя: — Що се отнася до петстотинте хиляди долара, те изобщо не са проблем. Тази сума е напълно в бюджета ни. И можем да оформим това максимално бързо.

И толкова! Край на изложението ми. Когато някой се съгласява с теб и те уверява, че ще ти даде всичко, което си поискал, дори повече, ти просто трябва да си ходиш — бързо при това! — преди този някой да е размислил.

— Отлично казвам аз. — В такъв случай… — и се надигам от стола си.

Самир също става. Поглежда визитната ми картичка. Това впрочем е визитната картичка на Чарлз Адамс, но аз съм задраскал името на стария генерален директор, телефонния му номер, имейл адреса му и съм ги сменил с моите. Не много елегантно, предполагам, но просто нямаше време да си отпечатам моите преди тази среща. Самир казва:

— Джим, аз ще извикам нашия юрисконсулт още този следобед, за да го запозная. Казва се Марк Сали. Той ще ти изпрати по имейл меморандум за намеренията. Ще свършим преди края на тази седмица.

— Това би било прекрасно — казвам аз. Съзнателно не поглеждам към Вандербек. Но с ъгълчето на окото си долавям, че и той е станал. Дом също е професионалист. Ситуацията му е пределно ясна: вземай парите и бягай. Единственото, което сега ни остава, е да напуснем тази зала. Лесна работа.

Протягам ръка през масата. Понеже не съм сигурен в старшинството им, насочвам я в геометричната средна точка между Самир и Стан. Усмихвам се, но внимавам усмивката ми да не се получи прекалено широка. Не като усмивката на котка, захапала мишката, а повече като онези усмивки, дето са конструирани да предадат: „Срещата си струваше времето“. Самир поема ръката ми първи. Раздрусва я енергично. После се обръщам към Стан Понгин и раздрусвам неговата. Вандербек се присъединява към раздрусването на ръце.

Не път съм да се отделя от масата, когато отдясно на мен се разнася глас. Гласът на Даръл:

— Ами моето демо?

Продължавам да гледам право напред, надявайки се грижливо модулираната ми усмивка да не посърне. Готвя се да кажа „Не се безпокой за това, Даръл“, но Стан Понтин вдига ръце и ахва: „О, боже…“, сякаш е проявил ужасна нетактичност и незачитане.

— Извинявам се — казва гой. — Пропътували сте целия този път, за да ни представите продукта си, а ние тичаме към вратата, без да сме го видели…

— Няма проблем — бързам да го успокоя аз. — Демото ни не е с пълна функционалност. Ще го отложим за следващия път.

Но сега вече Самир гледа с подчертано любопитство към фотоапарата и лаптопа, поставени в края на масата. И се намесва:

— Не, не… Би било небрежно от наша страна. Ако Санди ни попита за демото и не сме го видели… — и той свива рамене, сякаш иска да каже „Знаете какво е да работиш за безкомпромисен шеф“.

— Добре — примирявам се аз. — Добре.

И всички сядаме обратно по местата си.

Обръщам се към Даръл. Той се е излегнал на стола си с изпънати напред крака, втренчен в екрана за презентации, сякаш изгарящ от нетърпение филмът да започне. Липсва му само пакетът с пуканки и кутията „Джуджи Фрутс“. Кротко му казвам:

— Даръл, защо не пуснеш демото?

Той се стресва за момент, после измърморва: „О…“ —и с мъка се изправя на краката си. Избутва дълъг кичур мазна коса зад ухото си. Казва:

— Чудесно! — И се усмихва. — Нека ви покажа технологията на „Тао“ „Пи Скан, две нула“!

Естествено вие се досещате какво става по-нататък.

Даръл връчва фотоапарата на Самир и му възлага да направи снимка на когото и да било в стаята — „всеки, който искаш“. Самир поглежда фотоапарата, сякаш са му подали в ръцете новородено с всичката произтичаща отговорност.

— Няма значение кой — уверява го Даръл.

Самир насочва фотоапарата към мен.

Аз замръзвам.

В този момент — мига между насочването на фотоапарата към лицето ми и щракването на затвора мозъкът ми трескаво прехвърля една след друга тревожни възможности. Аз не съм известен човек — не в традиционния смисъл на думата, — но голяма част от… да ги наречем „изпълненията“ ми, са фиксирани на лента.

Това включва например снимката ми анфас, направена след като ме заловиха да шофирам пиян в Менло Парк. Бях вдигнал 130 в зоната на училище. Единственото, което ме спаси от затвора, бе, че в два и половина през нощта училищата са затворени. Естествено, че не се гордея с този инцидент — и дори не искам да си го спомням, — но полицаите обикновено не те питат съгласен ли си да те снимат. Щрак и толкова…

Несъмнено и снимката от областния затвор на Санта Клара от 2003 година е достъпна за сваляне и несъмнено се намира в базата данни на „Пи Скан“, готова за идентифициране и показване на големия екран в тази заседателна зала на 15-и етаж.

Колкото и тревожна да е тази възможност, тя е направо за предпочитане през другата ми снимка — от онази нощ в Ел Ей преди пет години, когато ме арестуваха след пиянска свада в бар. Или поне аз си мисля, че свадата стана в бар. За самата свада нямам съмнения, — бях толкова надрусан, че след това не можах да заспя в продължение на 48 часа. Е, не всеки ден можеш да видиш снимката си в местния вестник с две черни петна около очите. Подобна снимка сигурно ще накара всички в тази зала да зяпнат от удивление. Ето най-сетне един директор, на когото можем да заложим, ще си кажат хората, разглеждайки фотографията ми и обръщайки внимание на засъхналата в косата ми кръв и изцъклените ми от кристалния мет очни ябълки.

Но преди Самир да успее да ме „щракне“ и да докаже правотата на опасенията ми, откъм входа на стаята се разнася шум от някакво раздвижване. Вратата се отваря, през нея влиза младата секретарка, за да въведе следващия я възрастен господин.

— Ето ги, Санди — лъчезарно съобщава тя. — Видя ли, че не си закъснял, както те уверявах.

— Благодаря ти, Марджи — казва той сърдито. Блондинката напуска и затваря вратата зад себе си.

Възрастният мъж е пълен и увисналите му бузи издават, че откакто се помни, е ценител на доброто вино и пържолите. Представя ни се — съвършено излишно, — като Санди Голдън, президент на „Олд Доминион“. Забелязвам вратовръзката му — прекрасен модел в небесносиньо на „Ермес“ — която хвърля електрически отблясъци под слънчевите лъчи, проникващи през прозорците на заседателната зала. Облечен е в безукорно стоящ му тъмен вълнен костюм. Вече съм в положение да осъзная, че единствените хора, които могат да си позволяват такова облекло, са онези, които се преместват от климатизираната заседателна зала в климатизираната лимузина, за да отидат в климатизирания ресторант. Санди Голдън е човек, който не се е потил от двайсет години насам.

Той се обръща към помощниците си и пита:

— Какво пропуснах, момчета?

Самир икономично резюмира срещата до момента.

— „Тао“ притежава онова, което търсим, Санди. Сканиране на пасивни изображения. Можем да внедрим технологията в нашите клонове. По съвсем груби сметки това ще намали разходите ни за отговорност и съответствие с най-малко 30 %. Що се отнася до самата сделка, ние ще направим малък транш срещу партньорство в размер на половин милион, а те ще могат да използват мрежата ни в Голяма Атланта за пилотна платформа. — Той посочва фотоапарата в ръцете си: — Искаха да ни представят бързо демо.

— А, добре, добре! — казва Голдън. Има кънтящия глас на човек, свикнал да ръководи. — Значи съм точно навреме за шоуто — и той поглежда подканващо Самир: — Давай, Сами.

Нетърпеливият му тон издава човек, който очаква да се забавлява. Самир схваща намека. Вдига фотоапарата, насочва го към шефа си и му прави цифрова снимка.

Фотоапаратът предава снимката на лаптопа, а той на свой ред я излъчва върху екрана пред заседателната маса. Показва се огромната снимка на Санди Голдън, подчертаваща увисналите му бузи и преливащата над яката му плът. Господи, започвам да се моля аз в себе си, дано „Пи Скан" да не избере като характерни черти точно това.

Но от друга страна изпитвам облекчение. Няма начин софтуерът да не идентифицира Санди Голдън. Та той е един от най-ярките президенти във финансовата сфера, за когото има безброй статии по вестници и списания, огромен брой неотдавнашни фотографии в компанията на политици, финансисти и знаменитости в другите сфери. А снимката на Самир е перфектна — в едър план, фронтална, на слънчева светлина. Абсурд е лицето му да се сбърка.

Даръл проговаря:

— Добре, Санди. — Сгърчвам се вътрешно от фамилиарното обръщение на програмиста. — Нека ти разкажа как работи това. Сега ще дигитализираме твоята фотография — между другото ти си красив мъж, поздравления — след което ще я преобразуваме в набор от отделни измервания. По същество ще конвертираме снимката ти в масив от числа, а после ще използваме тези числа, за да те потърсим в нашата база данни. Процесът представлява нещо като визуално търсене.

— Умолявам те — моля се аз в себе си — спри да говориш.

— Алгоритъмът е доста интелигентен — продължава обаче Даръл. — Предполагам, идентифицирането ти едва ли ще изглежда като голямо постижение — искам да кажа, че ти си доста известен, така че какво толкова има да те идентифицираме? Но все пак използвай малко въображението си, Санди. Онова, което ще видиш тук… представи си го да се извършва във всичките ви банкови клонове с хиляди клиенти, които ще почувстват същото, което след малко ще изпиташ ти.

Господи, избави ме, мисля си аз. И за миг се изплашвам, че може да съм го прошепнал на глас. Оглеждам стаята. Никой не ме гледа, значи съм го изрекъл в мислите си.

Даръл продължава да каканиже:

— Добре, да видим сега ще можем ли да идентифицираме загадъчния мъж от екрана.

Той намигва на публиката си и чуква няколко клавиша.

Това стартира алгоритъма на „Пи Скан“. Фотографията на екрана се преобразува в голям брой сиви блокчета. Софтуерът набързо определя най-съществените визуални характеристики… правя гримаса, като виждам гушата на Санди да се оцветява в жълто. Но когато предпазливо се оглеждам, установявам, че това не впечатлява никого от присъстващите.

Софтуерът започва да изписва на екрана кои бази данни сканира: първо щатския архив на издадените свидетелства за правоуправление, после местните вестници, след това фейсбук, ютуб…

Сканирането продължава.

Започвам да се тревожа, но си казвам, че програмата всеки момент ще стигне до правилната идентификация. В крайна сметка анализираме снимка на Санди Голдън. Снимката е идеална. На самия Санди Голдън. Гиганта. Забележителният и винаги гладен за вниманието на медиите президент на банка.

Нищо подобно. „Пи Скан“ продължава да претърсва. Мисли…

На екрана изпълзява нов списък с имена на бази данни: „Крейнс Ню Йорк Бизнес“… списание „Форчън“… „Блумбърг Бизнесуик“…

Аха… казвам си аз. Приближаваме се до отговора. Надушваме го. Задава се…

Чакаме още малко.

И на екрана се показва текст: „Идентификацията е завършена. Вероятност: 98,3 %.“

Под това утвърждение е показана снимката на човека, който „Пи Скан“ уверено завява, че е седящият в заседателната зала.

Това е от шофьорска книжка. В защита на алгоритъма на „Пи Скан“ трябва да призная, че човекът има същото телосложение и излъчване като президента на „Олд Доминион“. Мъжът от снимката има същата месеста гуша, увиснала като махало под брадичката му. Но с това — уви! приликите свършват. Човекът е чернокож, тежи 130 килограма, има два предни златни зъба и афроприческа, достойна за 70-те години на миналия век. Изписаното под снимката име е Антъни Б. Тайбий, а лицето живее в Южна Каролина, или поне е живяло там, когато е била направена снимката, т. е. преди две години.

Спускаме се от петнайсетия етаж до под земния паркинг в гробно мълчание. Дори Ранди Уилямс, на когото липсва всякакъв бизнес усет, знае, че не е уместно да говори, вместо което гледа в обувките си, а те са — малко обезкуражаващо — бели гуменки. Не може да се каже, че Дом Вандербек се усмихва, но устните му присвито потрепват, сякаш е прислужник в църква, опитващ се да не се прихне, след като отецът е пръднал. Даръл поглежда последователно лицата ни, усещайки, че е обект на някаква засега още неформулирана емоция. Не е много сигурен в какво се е издънил, но знае, че има нещо.

Светлинният индикатор отброява „3“, „2“, „1“, „П“, „СГ". Разнася се мелодичен звън и вратата се отваря. Четиримата излизаме от кабината и се озоваваме в тъмния гараж на паркинга. Въздухът е наситен с влага. Докато се обръщам, за да открия колата на Вандербек, някаква фигура се шмугва покрай нас и влиза в асансьора. Вратата се раздрусва и започва да се затваря.

Не успявам да огледам добре човека, но го зървам достатъчно, за да осъзная, че ми е познат. Не съм сигурен къде съм го виждал преди, но знам, че съм го виждал. И то наскоро. Затова се извръщам, за да го разгледам по-подробно.

Вратата на асансьора почти се е затворила, но това вече е странно — влезлият мъж, когото се опитвам да разгледам, стои странично до стената на кабината, сякаш за да се скрие от погледа ми. Вратата хлопва и аз оставам да гледам изкривеното си отражение в полираното дърво на външната й страна.

Поглеждам индикатора над главата ми. Той минава през „П“, без да спира, и продължава да се качва. Накрая спира на „15“ — етажа, от който преди секунди сме слезли — задържа се там за малко и се спуска обратно на партера.

— Джим? чувам да проговаря някой зад мен. Обръщам се сепнато. Това е Дом Вандербек. Сега вече се хили широко. Физиономията му е лесна за разчитане: босът е загубил сделка, босът се плаши в подземен гараж и се пули срещу асансьора. Ще има какво да се разказва в офиса. — Наред ли е всичко? — пита той.

— Прекрасно е — отговарям аз, — да вървим. И ги повеждам към колата. И докато вървим, внезапно се сещам чие лице току-що съм видял, кой е онзи, който току-що се е качил на директорския етаж в „Олд Доминион“. Това е лицето на моя съсед — мъжа от отсрещната страна на улицата, кръвожадния велосираптор с изпъкналата глава и жестоките очи.

Но това е невъзможно. Видял съм лицето само за миг и мозъкът ми преуморен, натоварен със съвсем скорошното ни унижение по време на срещата горе — сигурно ми прави номера. Качвам се на седалката до шофьора в колата на Вандербек и се опитвам да изхвърля епизода от главата си.

Когато след час и половина спираме на паркинга на „Тао“, вече съм успял и не мисля повече за мъжа в асансьора, за провалената среща или за задаващия се край на кратката ми кариера на корпоративен рестартер.

13

Прибирам се в офиса си и проверявам гласовата си поща. Имам само едно записано обаждане от Гордън Крамер, който ме „проверява“, за да се увери, че съм посетил вчера доктор Лиаго… „защото иначе“. Обаждам му се веднага и му оставям съобщение, че сеансът е минал добре. Последното, от което имам нужда точно сега, е Гордън да сметне, че съм се покрил, и да цъфне в сградата на „Тао“ с чифт белезници в ръка.

Поглеждам часовника си. Сутрешният провал в „Олд Доминион“ може и да означава, че през предната врата няма да влязат свежи пари, но поне мога да направя нещо да не изтичат през задната.

Време е да посетя крадеца, който измъква милиони долари от моята компания. Намирам листчето, на което съм записал адреса му, истинския адрес, на който парите свършват пътя си — „Уиндмиър“ 56.

Време е да отида на „Уиндмиър“ 56.

Телефонът ми позвънява. Мек приглушен звън. На екранчето пише „Рецепция“.

Вдигам.

— Да, Аманда?

— Имаш ли секунда, Джим?

Вече съм на крака и съм защипал слушалката между бузата и рамото си, защото стискам с ръка листа с адреса.

— Всъщност ме хващаш на вратата…

— Има някой, който иска да те види.

— Сега ли? — Нямам насрочени срещи. Трябва да е пласьор на нещо, тонер за лазерни принтери или счетоводни услуги. — Нямам време. Вземи му картичката и му обещай, че се му се обадя.

— Джим — казва Аманда и долавям в гласа й някакво напрежение. — Казва се Том Мичъл. От полицията е. Иска да ти зададе няколко въпроса.

Приемам Том Мичъл в заседателната зала. Той е симпатичен — широкоплещест и строен. Косата му е сребристосива като старите прибори за хранене, завещани от баба. Веждите му обаче са гарвановочерни и театрално извити, сякаш Том Мичъл не е повярвал на нито една дума, изречена от друг, след 1992 година.

Оказва се, че „технически“ не бил от полицията, както ми каза Аманда, а по-скоро (научавам това от впечатляващата му визитка) е агент на отдел „Специални престъпления“ на ФБР, териториално поделение в Тампа.

Седим един срещу друг край дългата черна заседателна маса. След като ми подава картичката си, той ми казва:

— Благодаря, че ме приехте. Зная, че сте затънали до гуша в ангажименти. — Има характерния флоридски акцент, който прави почти всяка дума да звучи като погалване.

— Няма проблем.

— Е… — усмихва ми се той. — Разбрах, че сте отскоро тук.

— Мисля, че да.

— Кога пристигнахте?

— Преди два дни.

— И харесва ли ви Флорида, господин Тейн?

— Честно казано, струва ми се безумно горещо.

— Така е, така е… — малко разсеяно потвърждава той, слага ръцете си върху масата, барабани по нея с пръсти и ме разглежда, както ми се струва, доста дълго. Накрая казва: — Вероятно знаете защо съм тук?

— Кодирате на джава[13] и търсите работа като програмист.

— Ха! — изрича той с тон, който не прозвучава като смях. Но и шегата ми не е кой знае какво. — Не бих казал. Е, може да сте чули, че разследвам случая на Чарлз Адамс. Разказаха ли ви вече за него… за случилото се с него?

— Знам само, че е изчезнал.

— Това резюмира ситуацията перфектно — съгласява се той и се усмихва. Звучи странно ентусиазиран, особено отчитайки, че говори за изчезване на човек. Може би е доволен, че не се налага да ми изяснява тънките моменти в случая, понеже вече знам същественото: Един мъж излиза от предната врата на дома си. Мъжът изчезва.

Чакам Том Мичъл да ми каже нещо повече за Чарлз Адамс. Не го прави. Гледа ме, усмихва се, сякаш ме подканва доброволно да споделя собствената си информация. Само че аз нямам идея какво очаква. Че ще стана от стола и ще извикам сърцераздирателно: „Аз бях! Аз го направих!“?

Е, няма късмет. Поглеждам визитната му картичка

— Отдел „Специални престъпления“ — казвам, четейки текста под релефната емблема. — Какво е това… някакъв отдел за суперразследвания?

— Да — потвърждава Мичъл. — Суперотдел. Работя в близко сътрудничество с Акваман и Зеления фар[14]. Те ме чакат в колата.

Мой ред е да се засмея.

— Сериозно… — продължава Мичъл не е нищо героично или славно. Малката ми група разследва, така да се каже, неща, пропадащи между пукнатините. Престъпления, които не попадат в никаква категория.

— О…? — опитвам се да прозвуча заинтригуван.

— Например престъпления със смесена юрисдикция. Престъпления с политически подтекст. Неща, относно които политиците искат да изглеждат загрижени — залагания, рекет, детска порнография… такива неща.

— И изчезнали шефове на компании?

Забелязвам ли проблясването на гняв по лицето му… макар и само за миг? Сякаш и той не е сигурен за какво са му натресли „случая Адамс“? Дори да съм зърнал нещо, от него вече няма и следа и той отново е примерният войник. Свива рамене:

— Е, не всичките ни случаи са на това високо ниво. Понякога просто навлизаме в каша, която не принадлежи на никого. Чарлз Адамс е добър пример.

Така ли? — облягам се аз на стола си и подчертано поглеждам часовника си. — Та с какво мога да ви помогна, агент Мичъл?

— Не съм съвсем сигурен — признава той. Замисля се, сякаш се опитва да реши с какво наистина бих могъл да му бъда полезен. След момент на театрална вглъбеност казва: — Може би, като споделите нещо, което сте забелязали, откакто сте тук.

— Нещо, което съм забелязал?

— Нещо нелицеприятно.

Изведнъж се сещам за листа хартия в джоба на панталона ми — сгънатата бележка се врязва в бедрото ми като гузен спомен. На листа е записан адрес: „Уиндмиър“ 56. И на този адрес ще открия човека, завлякъл „Тао“ с милиони долари. Но макар болезнено да съзнавам наличието на тази бележка и дори да я усещам върху бедрото си, чувам се да казвам на Том Мичъл:

— Не, не мога да се сетя за нищо, заслужаващо споменаване.

— Причината, поради която питам — казва Мичъл и се накланя доверително напред, сякаш се готви да сподели велика тайна, — са подозренията, че господин Адамс се е забъркал в някои неприятни неща. Познавал е доста лоши хора.

— Рискови инвеститори?

— Не… — Не се усмихва. Гледа ме замислено, като че ли се опитва да реши дали да ми каже нещо. — Чували ли сте за човек на име Гул Гедросян?

— Това някакво ястие с агнешко ли е?

— Това е човек, господин Тейн. Лице, представляващо оперативен интерес.

— Интерес за кого?

— Това е термин, господин Тейн. Означава, че е някой, с когото бихме искали да поговорим.

— И какво ви спира?

— Дребният факт, че не знам къде се намира — усмихва се той.

— Значи имаме двама изчезнали.

Той обръща нагоре длани в жест, който изразява едновременно признание за неуспех и молба за разбиране:

— Прав сте в известна степен.

— Бих искал да мога да ви помогна. Но никога не съм чувал за него.

— Да — примирено казва Мичъл, — не съм очаквал да сте чували. Неговото амплоа едва ли има пресечни точки с вашето. — Набляга на думата амплоа, внушавайки, че аз съм човек, който би могъл да я използва, може би по време на обяд в кънтри клуба. Иска ми се да му кажа, че в „Анонимни алкохолици“ никой не използва думи като амплоа, освен ако не е френски ликьор, за какъвто досега не съм чувал.

Мичъл става от мястото си:

— Е, няма да ви отнемам повече време, господин Тейн. Това беше по-скоро визита на учтивост и за да ви уверя, че не сме се отказали от разследването на Чарлз Адамс. Ще продължим да го издирваме.

— Това е много успокоително, агент Мичъл. Благодаря ви.

— Господин Тейн… направете ми една голяма услуга. Ако забележите нещо… каквото и да е… обадете ми се! Номерът ми е на визитката. — Той се навежда напред и почуква с нокът по визитната си картичка, която лежи на масата пред мен.

Гледам я втрещено.

— Ама тези неща затова ли са?

Мичъл се усмихва и игриво поклаща пръст към мен:

— Забавен човек сте, господин Тейн.

— И други са ми го казвали. Ще повярвате ли, че досега с нищо не ми е помогнало.

— Ще ви повярвам. Никой не обича забавните. Мислим, че те крият нещо.

— Може би крием факта, че в действителност не сме забавни.

— Ето! — казва той. — Пак го правите — посочва ме с пръст и клати глава. — Все едно изнасяте спектакъл в нощен клуб.

Нощен клуб със задължителен куверт от десет питиета, искам да му кажа аз.

Но само ставам на свой ред от стола и му стискам ръката.

— Обещавам да ви държа информиран, агент Мичъл. Ако забележа каквото и да било.

Десет минути по-късно карам на запад по шосе 867 през свързващия мост „Санибел“ към едноименния остров в крайбрежието на Флорида. Всъщност излъгал съм най-безочливо, когато съм казал на агент Мичъл, че не съм забелязал нищо „нелицеприятно“ в „Тао“. Защото аз съм забелязал три милиона нелицеприятни неща — доларите, откраднати от банковата сметка на моята компания и предадени на въображаема фирма на име Ай Ти Ес.

Но разбира се, зад липсващите пари няма мистерия. Виновникът е Чарлз Адамс. Знаех го още преди агент Мичъл да се появи и да ме „информира“, че бившият генерален директор се е забъркал с опасни хора. Всички улики сочат към Чарлз Адамс. Никой друг освен него в „Тао“ няма правото да подписва чекове за подобни суми. Джоан Легет не успя да намери никакви документи, обосноваващи чековете на Ай Ти Ес — било то фактури или поне разписки — защото подобна документация е липсвала.

Чарлз Адамс се е спотайвал в офиса си до късно нощем или рано сутрин, вкарвал е сметки в корпоративната счетоводна система, след което е отпечатвал чековете и лично ги е подписвал. Чековете са излизали от неговия лазерен принтер, пътували са през американските пощи, стигали са до пощенската кутия в Нейпълс и са попадали в ръцете на… някого. Но кой? Самият Чарлз Адамс? По-вероятно някой от тайнствените му съучастници — така наречените „опасни хора“, забелязани от Джоан Легет да го чакат в „Тао“.

Защо не казах на агент Мичъл за това? Отчасти заради предупреждението на Тад Билъпс да го „защитя“ и да опазя инвестицията му. Но имаше и още нещо. Чувствам особена близост с Чарлз Адамс — човека, когото никога не съм виждал и който най-вероятно е мъртъв. Бил съм в неговата ситуация: дължал съм пари на страховити хора, усещал съм стените да ме притискат от всички страни. Разбирам такива като него. Защото и аз съм такъв.

Остров Санибел — въпреки усилията на Търговската камара и нейния Ротари Клуб да го представят като рая на младите пенсионери — е голяма общност на пенсионери, плаваща в средата на океана. Намира се в Мексиканския залив и е претъпкан със стари хора в различна степен на грохналост.

В сравнение с другите градове за пенсионирани, този е по-особен. Това се забелязва веднага след като прекосите по свързващия мост. Това, което се забелязва, по-конкретно е, че не е нито за бедните, нито за богатите. Като гледам къщите, не мога да реша дали островът е привидение, или е предупреждение. А може да е по-малко и от двете — място, където хората, движили се в противоположни обществено-икономически посоки, накрая се събират за последните години от живота си.

Не е Нантъкет[15], нито е Сий Айлънд[16]. Няма имения, нито хълмисти морави. Тук е застроено много години преди да излезе тази мода, преди появата на климатиците дори, така че къщите са малки и наблизо една до друга, сякаш са от друга епоха — тази преди макманшън[17] и гаражите за по три коли. Това е общество на „прелетните птици“, където се спасяват или от бруталните зими на север, или от ненаситните си внуци. През декември тук има навалица, а през януари не можеш да се разминеш. Но днес, в средата на юли, е горещо и повечето домове, покрай които бавно минавам, са напуснати и с капаци на прозорците.

Къщата, където пристигам — номер 56 на „Уиндмиър“ — е горе-долу онова, което очаквам — западнало ранчо с алуминиева дограма, странична веранда с втора мрежеста врата против комари и избуяла кафява трева, неокосена от много седмици. Колко седмици? Опитвам се да преценя… може би шест, а може би откакто Чарлз Адамс е безследно изчезнал.

Минавам покрай къщата, завивам на ъгъла и паркирам през една пряка. Не съм сигурен какво ще правя на „Уиндмиър“ 56, нито кого ще намеря там, но знам със сигурност, че не искам никой да ме забележи да слухтя наоколо.

Оставям колата си отключена. Поемам тежко в парализиращата жега, заслушан в цикадите, скрибуцащи любовни призиви за чифтосване из околната трева. Откъде, по дяволите, черпят насекомите енергия да се чукат в такава горещина? Нищо чудно, че има толкова много буболечки.

Приближавам до къщата. В алеята няма коли, а прозорците са тъмни. Звъня на вратата.

Няма отговор. Отново звъня и силно почуквам.

Минава минута… втора… напълно достатъчно време дори за старец да стане от цукалото си и да се дотътри до вратата. Само че никой не го прави. Възрастният обитател или е физически прикован към мястото си може би вследствие на някакъв злощастен инцидент, или в къщата няма никого.

Пробвам дръжката. Не, заключено е. Слизам обрат- но по входните стъпала и тръгвам да заобиколя къщата, като обувките ми звучно разсичат тревата, а крачолите ми се закачат в бодли. Заобикалям страничната веранда с вратата против комари. Ако се появи някой и ме попита какво правя тук, имам правдоподобното извинение: „Дойдох при моя приятел и искам да видя дали не е задрямал на верандата“. Вярно, че ако въпросите продължат и опрат до името на приятеля ми например, тогава най-вероятно ще си тръгна оттук в белезници. Не че ще ми е за първи път.

Но верандата е пуста и тъмна. Приятелят ми не дреме на нея. Всъщност започвам да подозирам, че нито моят приятел, нито който и да било друг е спал в тази къща от много, много време насам. Издава го запустелият й вид.

Завършвам обиколката в задния двор. Пресякъл съм рубикона. Ако сега някой ме види, няма да имам извинение. Дори приятелите не надничат през задните прозорци на домовете на своите приятели.

Във Флорида мазета няма, защото не можеш да изкопаеш изба в блато. Поради тази причина много къщи са построени на повдигнати бетонни платформи. Повдигам се на пръсти и надничам в двойния прозорец.

Виждам малка тъмна спалня. Знам, че е спалня, защото в нея има онова единствено нещо, което прави от спалнята спалня: тънък парцалив сгъваем матрак на пода. Без чаршафи, без одеяла, без рамка. Мокетът е нашарен с водни петна и е протрит. До стената е опряно евтино бюро.

Това би трябвало да сложи точка на разследването ми — наложително е да приключи тук — но в същия момент забелязвам, че прозорецът не е заключен. Не съм експерт по взлома, но не е и необходимо — пролуката недвусмислено ме кани да вляза. От толкова близко всеки би забелязал, че прозорецът не е заключен. Всеки би бил изкушен да влезе. Всеки.

Избутвам прозореца нагоре. Очаквам да гръмне аларма, но нищо не нарушава тишината. Прозорецът гладко се плъзва в жлебовете си и отваря дупка, достатъчно широка дори за внушителното ми тяло.

Хвърлям последен поглед зад гърба си, за да се уверя, че няма надничащи любопитни съседи, след това се набирам на мускули. Вкарвам главата си напред и надолу, опирам ръце в пода, правя кълбо напред по мокета и краката ми тупват. Вътре съм.

Вземал съм голям брой глупави решения в живота си. Повечето от тях са под влияние на алкохол, хапчета, кристален мет или чиста проба отчаяние. Но до този момент глупавите ми решения са се основавали на някаква логика. Не споря, тя може да е била изкривена или направо погрешна — в крайна сметка не можеш да обсъждаш тънки моменти на конституционното право на бутилка „Уайлд Търки“ и магистралка кока — но поне имах някакви основания, тъпи, нелепи, родени в замъглено съзнание, но все пак основания.

За разлика от преди сега стоя в тази тъмна спалня на адрес „Уиндмиър“ 56 и дори животът ми да зависи от това, не бих могъл да измисля макар и само едно приемливо извинение защо съм тук. Току-що съм проникнал с взлом в чужд дом. Как, за бога, бих могъл да го оправдая? И в този момент се сещам за причината, а тя е по-лоша, отколкото ако не бях имал никаква причина: просто върша онова, което винаги съм правил, а то е да провалям всичко, да унищожавам живота си.

В съзнанието ми се стрелкат вестникарски заглавия в едър шрифт: „Директор на софтуерна къща прави взлом“. Представям си и разговора с Тад Билъпс: „Да, Тад, знам, че ми даде последен шанс да изплувам, но нали разбираш, трябваше да разбера какво има в онази изоставена стара къща“.

Както и да е, вече съм тук. Тогава, защо пък не…? На надгробната ми плоча може да гравират думите: „Защо пък не“, защото те резюмират живота ми перфектно и със сигурност един ден ще обяснят и смъртта ми. Това е моето обяснение за всичко, което досега съм правил.

Защо пък не.

Мотото на всяка проститутка, на всеки пристрастен, на всяка татуирана мутра, на злощастните осъдени на смърт, на затъпелите от евтина дрога курви. Това е пътят, по който ставаме онова, което сме станали.

Защо пък не.

Добре, Джими, след като така и така си тук, защо пък не надникнеш в онова бюро?

Бюрата са удобни за надникване. Бюрата съхраняват документи. На документите има имена. А аз търся точно име. Името на онзи, който краде от моята компания.

Тръгвам към бюрото и дюшемето изскърцва. Замръзвам и се вслушвам. Със сигурност съм разкрит, ако в дома има още някой, но въпреки това стоя като истукан и броя до двайсет. Слушам за крачки, хъркане, течаща по тръбите вода, неясното бърборене на дневната телевизия. Но не чувам нищо.

Бюрото е евтин модел от ИКЕА — една от онези талашитени конструкции, които сглобяваш за първи и последен път в живота си, вероятно когато си на двайсет, след което — след като свършиш, искам да кажа — се заклеваш в най-милото си, че от сега нататък ще даваш спестените петдесет долара на някого, който да се навие да го направи вместо теб. Под цялата му горна плоскост има широко чекмедже, а отстрани — три по-тесни. Поглеждам в широкото чекмедже. Прах, сдъвкана химикалка, мъртъв паяк. И останалите чекмеджета са празни. Каквото и да съм се надявал да открия, то не е тук.

Излизам в коридора. Мокетът е в изгорял портокалов цвят, загубил популярността си след 70-те години. Дори в полумрака се забелязва, че е мръсен и протрит до основата. Собственикът на дома очевидно не е харчил много за поддръжка.

От коридора добивам представа за разпределението на стаите. Над мен има капак в тавана. От коридора се влиза в две спални — едната, която вече съм огледал, и втора, в която надничам сега. Тя също е празна, с изключение на шкафа за книги без книги.

Разглеждам останалата част от къщата пак така, без да се задълбочавам. Срещу спалните има малка баня. Мога да я огледам, без да влизам в нея: пластмасова вана, завеса за душ в цветен мотив, тоалетна — седалката е вдигната — с ръждив пръстен в чинията и изсъхнала жълта пикня по перваза. Нататък по коридора, до входната врата, има кухня с под, застлан с линолеум, който се е надигнал покрай стените като нокти на крака на старец.

След огледа на кухнята тази подозрително празна кухня — заключавам, че домът е необитаем. Липсват малките издайнически следи, съпровождащи човешкото присъствие: в умивалника няма чинии, на масичката от пън на дърво няма вестници, не се виждат полуизпити чаши портокалов сок. Бърз поглед в хладилника потвърждава това: той е празен, но лампичката му свети. Значи някой е плащал сметката за електричество през последните няколко месеца. Но никой не слага храна в него.

Каквото и да съм се надявал да намеря на „Уиндмиър“ 56 — уличаващи документи, сгърчения на кухненския под труп на Чарлз Адамс в локва от пръснатия му мозък, стиснал в ръка ловджийската си пушка (да, сега осъзнавам, че точно това съм очаквал да заваря) — не го намирам. Няма документи. Няма мъртви директори на фирми.

Решавам да сложа край на малкото си приключение с взлом. На път съм да изляза пред предната врата и да се върна към монотонното си ежедневие на спец по рестартиране. Бъдещето ще ми предостави други възможности да проваля живота си. Не днес.

Но има едно място, което остана непроверено, и това ме гложди. Стигнах толкова далече… защо пък не.

Защо пък не.

Връщам се по коридора и заставам под онази капак в тавана. Виси къса верига. Дърпам я и невидим хидравличен механизъм отваря врата в тавана. От задната страна на капака се разгъва стълба и телескопично се издължава надолу към мен, за да опре в пода.

От отвора ме лъхва тежък влажен въздух и замирисва на нафталин. Изкатервам се по стълбата и надниквам предпазливо в черното пространство. Някъде далече в тъмнината се виждат три процепа дневна светлина — вентилационна решетка. Ръката ми докосва ключ за осветление. Щраквам го. Крушка в порцеланова фасонка осветява таванското помещение. То има форма на буквата „А“ и позволява в най-високата си част преминаването на нормално висок прегърбен човек. Търся пътя по незавършения под, като внимавам да не се спъна в откритите греди. Няма кашони, няма сандъци, няма фамилно имане, няма мебели, които някому се е досвидяло да изхвърли. И тук няма мъртви генерални директори на компании. Има едно-единствено нещо и то е в далечния край — тежък черен пластмасов чувал за боклук — от онези големи чували за изнасяне на отпадъци от почистване на моравата или строителни отломки.

Отивам до него и се сгъвам на две, като внимавам Да избегна голите ръждиви гвоздеи, стърчащи от талпите на тавана. Коленича до чувала и го отварям.

Никога, през целия си живот не съм виждал толкова много пари накуп. Чувалът е натъпкан със стодоларови банкноти, събрани в пачки, а пачките, стегнати в "Тухли“. Бъркам дълбоко, избирам произволно една от „тухлите“, изваждам я и прелиствам банкнотите, за да се уверя, че всички са с лика на Бен Франклин. Не съм фалшификатор и не бих могъл да видя разликата между истинската и фалшивата стодоларова банкнота, но по-истински от тези не помня да съм виждал.

Когато работиш като мениджър на комисиони — а аз някога съм работил като такъв — развиваш особено аритметично умение. Това е така, защото целият ти живот зависи от това колко храна можеш да изядеш, каква ипотека можеш да си позволиш, колко жени можеш да имаш като „гарнитура“. Започваш да решаваш тези уравнения наум и скоро ставаш опитен като космически инженер в НАСА.

Условието на задачата е, примерно, от този род: „Ако имам сто потенциални купувачи и сключа сделки с десет процента от тях, а всяка продажба носи сто и петдесет хиляди долара, от които аз вземам 40 % комисиона, тогава ще донеса у дома 600 000. Трябва да приспадна данъка, разбира се, а за подобен доход той

Федерален и щатски — е около 40 %, това ми оставя 360 хиляди.“

Подобно уравнение се оформи автоматично в главата ми, докато съзерцавах купчината пари в краката си. „Тухла“ от стодоларови банкноти, струва ми се, съдържа двайсет хиляди. Двеста „тухли“ са равни на четири милиона долара. Е, трябва да се сметне данъкът, разбира се, но данъкът върху купчина пари в пластмасов чувал е точно нула!

Докато стоя загледан, се сещам, че тази пари са липсващият капитал на „Тао“. Нямам никакво доказателство за това, но числата съвпадат, а това е адресът, на който са били изпращани чековете на компанията. Механизмът, по който легалните чисти долари са превърнати в незаконен приход, ми се изплъзва, но не се съмнявам, че полицията и агент Мичъл ще разнищят схемата.

Ако живея достатъчно дълго, за да съобщя.

Което — изведнъж установявам това — в никакъв случай не е сигурно.

Отвън се разнася недвусмислен шум: затръшват се две врати на коли, от алеята долита скърцане на чакъл под тежестта на човешки крачки, а пред входната врата издрънчава връзка ключове. Замръзвам.

Обмислям да се скрия навътре в ниската тъмна част на тавана, докато не си замине посетителят на „Уиндмиър" 56. Тази мисъл просъществува точно две секунди. Този таван не е скривалище, а задънена улица, краят на пътя. Може би в буквалния смисъл. Който и да е посетителят, той е тук заради това помещение. Това е единственото място в къщата, заслужаващо някакво внимание. Не са интересни празните чекмеджета или шкафът без книги, а пластмасовият чувал в краката ми.

Така че се обръщам и побягвам. Процесът се състои от две фази — обръщане и побягване, и аз изпълнявам първата компетентно, може би дори елегантно, защото тялото ми се извива с гъвкавостта на газела. След това побягвам. Тук обаче се провалям. Хвърлям се към изхода през капака с всичката скорост и сила, на които съм способен. За нещастие забравям за ниския таван и оголените ръждиви гвоздеи. Главата ми се забива в греда и острият метал разкъсва кожата на челото ми. Виждам бяла светкавица и чувам океана. Замирам замаян и обхващам с ръцете си главата, опитвайки се да си спомня къде съм и накъде отивам.

Възстановявам ориентацията си. Аз съм в таванско помещение и стоя до чувал за боклук, пълен с пари, който не е трябвало да виждам, а отвън идват хора да го вземат. Тези хора несъмнено ще бъдат изненадани Да ме видят тук. А хора, дошли да си приберат четири милиона долара в чувал за боклук, не обичат изненадите.

Вече по-внимателно, отново се опитвам да избягам, този път по-бавно. Гася осветлението и се спускам по стълбата.

Скачам от нея в коридора. Трябва веднага да напусна, но не мога просто да се обърна и да побягна.

Трябва да прибера стълбата и да затворя капака. Поглеждам към коридора. Не мога да видя от мястото си антрето, но отлично чувам входната врата да се отваря. Опитвам се да запазя хладнокръвие и да огранича амплитудата на движенията си. Непохватността само удължава нещата. Набутвам нагоре стълбата сегмент по сегмент, докато тя най-сетне се прибира зад капака. Избутвам целия механизъм в отвора на тавана. По-тежък е, отколкото съм очаквал. Вратата се затваря на хидравличното си окачване и щраква на място.

Откъм антрето се разнасят гласове — неясни, мъжки, на няколко души.

Изскачам от коридора в спасителния отвор на най-близката врата, която се оказва тази на банята. Лош избор. Единственият прозорец тук е малък и залепнал от изсъхналата боя. Може би бих могъл да го отворя с няколко премерени удара. Но блъскането е изключено. Чувам в коридора приближаващи се крачки.

Заставам под душа и бавно дърпам завесата. Свалям пръсти от пластмасовия ръб и чувам глас точно в отвора на вратата. За момент се изплашвам, че съм разкрит, защото гласът говори директно към мен. Но езикът не е английски, а тонът не е агресивен. Човекът просто вика приятеля си… долавям в гласа някаква развеселеност.

Той влиза в банята и крачките му спират на сантиметри от преградната завеса на душа. Толкова е близко, че чувам дишането му. Издава звуци като голяма мечка. Чува се някакво метално изщракване. Разнася се звук на цип, последван от плисване на урина в тоалетната чиния.

— Аааах… — въздиша мъжът на универсалния език на облекчението.

Изпикаването продължава дълго. Отвън се чува гласът на друг мъж. Езикът отново не е английски. Звучи източноевропейски, може би е руски. Пикаещият отговаря нещо, но не спира да пикае. Не говоря руски, но понеже също пикая, ето същността на диалога: „Почакай малко. Пикая“.

Помръдвам леко глава един-два сантиметра надясно, за да си разширя полезрението. Сега едва виждам горната част на казанчето. Изгледът не е кой знае какво, но ми дава обяснение на металното изтрополяване, което съм чул, преди мъжът да започне да пикае. Той е носил нещо под колана си, което е свалил и поставил върху керамичното казанче. Пистолет. Много голям черен пистолет. Гледам го, докато лежи върху казанчето.

Спирам да дишам. Хазартният играч в мен изведнъж се ужасява от ситуацията. Взломът първоначално изглеждаше като забавна игра. Е, имаше си своите недостатъци — можеха да ме арестуват, кариерата ми можеше да приключи, Либи щеше да се срамува от мен.

Но в тези недостатъци се вмъква още един, който първоначално не бях включил в уравнението — смъртта.

Накрая струята заглъхва. Отново се разнася звукът на цип, после на пусната водата за измиване. „Окей“, казва мъжът на развален английски, следва фраза на руски, ръката му се появява в полезрението ми, взема оръжието и това е всичко — той и пистолетът му изчезват.

Стоя като вкаменен. Зад вратата на банята нещо става: дрънкането от спускащата се стълба за тавана, после приглушени стъпки. Струва ми се, че чакам цяла вечност. После отново шум на стъпки, гласовете… връщат се. Стълбата отново издрънчава, следва щракването на капака в тавана.

Пак чакам, без да помръдвам, докато не чувам затварянето на входната врата и отдалечаващите се гуми по алеята.

Поглеждам към дъното на ваната, в която стоя. Около краката ми пада топъл дъжд от кървави капки. Отнема ми момент, докато осъзная, че са от мен. Стъпвам с крак навън от ваната и се поглеждам в огледалото. На челото ми има цицина с големината на яйце и е цвета на гниещо месо. От раната тече струйка кръв и се спуска по бузата ми. Лицето ми е илюстрация в католически стил на така наречения трънен венец.

Притискам към главата си топка тоалетна хартия, за да спра кръвотечението. Не успявам съвсем, но хартията поне не дава на капките да падат по пода. Продължавайки да държа с лявата си ръка хартията върху раната, използвам дясната, за да избърша ваната, да залича следите от идването ми тук.

Когато свършвам с почистването, се качвам на тавана. Не съм изненадан, че не намирам нищо. Горе е абсолютно празно — четирите милиона долара ги няма.

14

— Джим, какво се е случило с главата ти?

Този въпрос ми задава Аманда, когато се прибирам в „Тао“. Озадачени лица ме гледат през прозорците на заседателната зала, а хората из „арената“ — усетили, че нещо става — се облягат на столовете си, за да видят по-добре най-интересната гледка за целия си ден, ако не и за целия месец: шефът е на рецепцията с окървавена глава.

— Добре съм — казвам аз на висок глас. — Дребен инцидент. Ръждив пирон в главата. Това е всичко.

— Не трябва ли да се зашие? — пита Аманда. Сваля телефонната гарнитура от ухото си и се приближава до мен, за да ме огледа по-добре. — Ела тук. — Хваща ме за ръката и ме води покрай бюрото на рецепцията. Искам да възразя, но ме е хванала здраво и усещам, че няма да приеме съпротива. Натиска ме да седна на стола и се надвесва над мен.

Преди да успея да я спра, пръстите й започват да танцуват по скалпа ми, да разтварят косата ми и нежно да докосват раната.

— Боли ли така? — интересува се тя.

— Не… Ох! Да…

— Я виж ти — чак се захласва тя. — Наистина ли беше ръждив пирон?

— Не съм сигурен колко ръждив. Но беше потъмнял.

— Къде се случи?

— Дълга история…

Очаквам да ме попита дали не съм проникнал с взлом в нечия къща и не съм си ударил главата в таванското помещение. Но тя се оказва по-практична:

— Кога си се ваксинирал против тетанус?

Тетанус…? Та аз не мога да си спомня кога за последен път съм бил на лекар. Когато лекарствата ти са в прахообразна форма, а не във вид на хапчета, неща като грижа за здравето, лекари и други подобни отстъпват пред по-съществени приоритети като „Кога ще смъркам пак?“. Само че аз не искам да й обяснявам това, нито имам желание да прекарам следобеда си в общинската болница на Тампа в чакане да ме ваксинират срещу тетанус. Затова я излъгвам:

— О, да, биха ми. Всъщност точно преди да отпътувам за Флорида.

В такъв случай си късметлия — казва тя. Гласът й е тих и се разнася много отблизо, защото устата й е почти до ухото ми. Направо усещам горещия й дъх върху кожата си. А пръстите й са в косата ми. Усещането е за странна интимност. Макар да се намираме на рецепцията и да знам, че ни наблюдават много хора, гърбът й заслонява този личен момент от погледите на останалите.

Поглеждам блузката й. Не се налага да правя нищо специално, продължавам да си гледам право напред, но „право напред“ означава, че погледът ми попада надолу през деколтето на доста свободно стоящата й камизола. Виждам гърдите й. Не носи сутиен. Зърната й са розови и кръгли, с размера на черешови цветове. Но виждам и още нещо — нещо шокиращо и съвсем не на място върху толкова гладката и бледа кожа на това момиче: татуировка на лявата й гърда, точно над зърното.

Татуировката не е момичешка и дори не е женствена. Представлява фраза на кирилица с тъмносиньо мастило и печатни букви.

Иисус умер за мои грехи [18].

Вдигам бързо поглед към лицето й, но е твърде късно. Хванала ме е. Триангулирала е погледа ми. Знае. Абсолютно точно знае, къде съм гледал.

Но не помръдва. Пръстите й остават върху главата ми, а докосването й… ако има някаква промяна, тя е в посока на още по-голяма нежност. Навежда се към мен — по-близко и по-ниско.

— Късметлия си — все така тихо казва тя, повече с дъха си, отколкото с гласа си, и аз вдъхвам от парфюма й: цветен и екзотичен. Къса пауза. После: — Голям късметлия.

— Наистина ли? — гласът ми е дрезгав. Поглеждам надолу, този път за да избегна погледа й. Разбирам, че работя на всички цилиндри: нахлувам в чужди къщи, спасявам се от руската мафия, оглеждам гърдите на моя служителка. Дали следобед да не си купя тапешник и да обера местния супермаркет? Ей така, за кеф?

Ставам и контактът между нас се прекъсва. Тя отстъпва крачка и ние разменяме местата си зад бюрото.

Моментът е отминал, тя сяда обратно и отново си нахлузва телефонната гарнитура. След това, все едно нищо особено не се е случило, ме информира:

— Закъсняваш за срещата. Чака те в малката заседателна зала.

— Срещата?

— Пит Бланд. Чака те от двайсет минути.

Пит Бланд — адвокатът на „Тао“ — ми е наследство от моя предшественик, така както съм получил в наследство длъжността на Чарлз Адамс, писалището му и татуираната му секретарка.

Пит Бланд е партньор в „Пъркинс Стилуел“ — най-елитната адвокатска кантора в Тампа. Това е поредният пример за закономерността, която съм забелязал навсякъде из „Тао“ от самото ми идване тук: за компания без нито долар печалба до момента, разчитаща основно на щедростта на своите инвеститори, тук няма и следа от скъперничество. Просторната рецепция в стил ар деко, столовете модел „Аерон“, първокласният офис интериор, а сега и този скъп адвокат — всичко това допринася за обезкървяването на компанията.

Но точно безумните месечни разходи са причината да поискам тази среща с Пит Бланд — аз трябва да сложа някакъв турникет върху това кръвотечение. Бързо. И има само един начин това да стане.

Вземам оранжева папка от заключено чекмедже на бюрото ми и се забързвам към малката заседателна зала. Очаквам да видя пълен мъж на средна възраст в скъп костюм със златни ръкавели. Вместо това виждам мършав 35-годишен пишлигар с обувки „Док Мартен“ и стилно оформени бакенбарди — не знам как им казват сега, „баки“? — пъстроцветна неонова вратовръзка, създаваща впечатлението, че е със собствен електрогенератор. Предполагам, че когато си се родил с името Пит Бланд, има два начина да се справиш в живота: Да се предадеш или да се опънеш. Адвокатът на „Тао“ беше избрал втория път. С обувките, бакенбардите и крещящата си вратовръзка той приличаше повече на сводник, отколкото на адвокат.

— Джим Тейн — изпреварва ме той, — радвам се да се запознаем. Аз съм Пит Бланд. — Има адвокатско ръкостискане — сухо, твърдо и бързо. Адвокатите са като шофьорите на такси — те винаги искат да са сигурни, че времето им се засича. — Чух вече много хубави неща за теб.

Чиста проба лъжа, която просто игнорирам.

— Но все пак трябва да попитам — продължава той: — Какво се е случило с главата ти?

Почти бях забравил за нея. Докосвам раната. Вече е с размера на две яйца.

— Просто не внимавах откъде минавам.

— Това е историята на живота ми — съгласява се Пит Бланд. — Най-сигурният начин да се окажеш с ипотека и две деца, нали така? — Сяда и отваря дипломатическото си куфарче. Изважда от него жълт адвокатски бележник и химикалка. — Значи… — щраква той химикалката — искаш да уволниш някои хора.

Поглеждам зад него, към вратата, за да се уверя, че е добре затворена.

— Повече от няколко.

Когато уволниш много хора, се случват две неща. Първо, намаляваш разходите си за заплати. Второ, започват да те съдят. Тези две неща вървят ръка за ръка и едното следва другото, както пощенският вагон следва локомотива. Точно това е и причината за тази среща с адвоката: искам да се случи първото, но да избегна второто.

— Готов ли е списъкът, за който говорихме? — пита Пит Бланд.

Развързвам папката, която съм донесъл, и му подавам един лист от принтера. На него е списъкът — редове с имена с двойна разредка. Никакво заглавие в получер шрифт, което да казва примерно: „За уволнение следващата сряда“. Това е един от малките директорски трикове, които научаваш, след като години наред си забравял в ксерокса оригиналите, от които си копирал.

— Преди да започнем — казва Пит, — може би е добре да извикаме завеждащата „Личен състав“?

Чуквам с пръст върху едно от имената в списъка — Катлийн Роси, директор на „Човешки ресурси“.

— А… — казва той.

Кимвам мрачно.

Преглежда списъка.

— Добре, да не го увъртаме. Четирийсет имена. Колко от тях са чернокожи и колко са жени?

— Нула чернокожи, четири жени.

— Колко жени ще останат, след като уволниш останалите в този списък?

— Две — отговарям му.

— Не е добре — изстрелва той. — Извади четирите жени от списъка.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко — уверява ме Пит. Не вдига поглед. Зает е със зачеркването на всяко от очевидните женски имена. — Ще спестиш каквото мислиш, че можеш да спестиш, от заплати, но ще го платиш десетократно, първо като хонорар на мен, после на Службата за обжалване срещу дискриминация при уволнение и пенсиониране. — Вдига поглед: — Хора на възраст?

— Какво значи „на възраст“?

— Над четирийсетте.

— Опа… — сепвам се аз.

Пит се обляга на стола си и ме разглежда през присвитите си очи. Има изражението на онколог, опитващ се да прецени дали пациентът му е готов да чуе лошите новини. Хвърля химикалката си на масата.

— Кларк Роджърс, той е партньор в „Стилуел“ и се занимава с трудово право… сигурно го знаеш. — Отговорът ми не го интересува. — Та той си има любим лаф. Искаш ли да го чуеш?

— Не мисля.

— Когато един служител изглежда грозен, нещата стават грозни — това му е лафът.

— Много изящно казано.

— Нали искаше да го чуеш.

— Всъщност казах ти, че не искам.

Той свива рамене.

— Има шестима над четирийсетте — въздъхвам аз. — „Хора на възраст“, ако използваме елегантния ви юридически жаргон.

— Хайде да смятаме малко. Шестима означава петнайсет процента от уволнените — пресмята с лекота Пит. — А колко общо „хора на възраст“ работят за „Тао“ в момента.

— Седем.

— Е, виждаш ли проблема? — пита Пит Бланд. — Осем процента от текущо наетите, но петнайсет процента от уволнените. Можем още сега да напишем чека. Да го направим платим на Тръста за групови искове при възрастни хора с нарушени права. Колко пари имаме в банката?

— Не са останали много.

— Достатъчно ли са, за да ми платиш хонорара?

— На твое място бих го осребрил по-бързо.

Поглежда ме внимателно, за да прецени дали се шегувам. Но аз съм напълно сериозен. Плъзга листа към моята страна на масата, както влаков обирджия би подал шашка динамит. — Ето какво трябва да направиш: извади от списъка трима от тези хора.

— Кои трима?

— Все ми е едно. Хвърли монета.

— Имам причина да ги уволня — те са ужасни.

— Естествено, че са ужасни — казва Пит. — Те са стари. Когато хората остареят, стават лениви. Точно затова искаме да се отървем от тях. Но не можеш да го направиш, Джим. Не в тази страна.

Наблюдава ме, за да се увери, че съм стоплил.

После продължава:

— След като направиш препоръчаните от мен промени — момичетата и възрастните, — няма от какво да се безпокоиш. Забрави за Закона за адаптация и преподготовка на работниците — в случая не се прилага. Можеш да уволняваш на воля. Кога е великият ден?

— Сряда следващата седмица.

— Съжалявам — въздъхва той, — знам, че това е трудната част от работата ти.

Иска ми се да му обясня, че трудната част от работата ми е да преценя кого да не уволня. В тази компания има само боклуци и нищо смислено. Но извиквам на лицето си кисело изражение и потвърждавам:

— Да, това ще бъде доста трудно.

Пит Бланд се опитва да ми съчувства — това му отнема точно пет секунди — като не говори, а само кима. Изразил по този начин скръбта си, той затваря с щракване химикалката си, сякаш е отсякъл главата на особено досадно насекомо. Надига се от стола си и прибира бележника си в куфарчето.

— Женен ли си, Джим?

— Да.

— Трябва някой път да излезем заедно… с жените, имам предвид. Има едно хубаво заведение край водата, дето само местните го знаят — „Алигаторската хижа“. Успя ли вече да го посетиш?

— Не.

— Страхотно е — уверява ме Пит. — Ще кажа на асистентката ми да ни резервира маса за някой ден следващата седмица.

— Звучи забавно — съгласявам се аз. В съзнанието ми изплува изображение: Либи седи на една маса заедно с Пит и жена му. Съпругата ми си е сложила маската на необщителност, ръцете й са кръстосани, начумерена е и отказва да общува и да яде. — Много забавно — повтарям.

— Добре тогава — казва той, изправя се и двамата се ръкуваме.

Придружавам го до вратата.

— Само още нещо — казвам аз, сякаш мисълта ме е сполетяла току-що. — Някой присвоява пари от компанията. Имаш ли нещо против да се поразровиш?

— Какво точно искаш?

— Парите се изпращат до една къща в Санибел. Искам да знам кой е собственикът й.

Подавам му листчето с адреса „Уиндмиър“ 56.

— Изглежда проста работа — казва той. — Ще наредя на някого да установи това.

15

Напускам офиса към шест и половина и десет минути по-късно се прибирам у дома. Слизам от колата и веднага забелязвам съседа от другата страна на улицата — велосираптора с голяма захапка и изпъкналото чело.

Той крачи из предния си двор, говори в мобилния си телефон и жестикулира със свободната си ръка, в която стиска изпушена наполовина пура.

Твърде далече е, за да доловя ясно някои думи, но чувам тембъра на гласа му, ритъма и потока на думите му. На път съм да се обърна и да вляза у дома, но в този миг вятърът довява няколко думи. Нещо в главата ми прещраква и веднага разбирам защо не мога нищо да му разбера. Ами той говори на руски.

Обръща се да ме погледне и погледите ни се вплитат. Чувствам се виновен, сякаш ме е уловил да го подслушвам. Казва още нещо в телефона си — поривът на бриза е утихнал и вече нищо не долавям — затваря го с щракване и го прибира в джоба си. Хвърля угарката от пурата си на земята, стъпква я с тока на обувката си и се прибира у дома си.

Търся Либи първо в кухнята, после в спалнята. Не я намирам на нито едно от двете места. Излизам обратно на двора, за да проверя в зеленчуковата градина. Но градината също е празна. Почвата е равна и гладка, без нито една следа от човешки крак.

Заобикалям встрани. Хорът на цикадите край мен се засилва. На двайсетина метра, от другата страна на басейна, има нещо като градинска барака, построена на издигната дървена платформа. Вратата на бараката е отворена. Приближавам се до нея и виждам жена ми коленичила в полумрака вътре с гръб към мен.

— Либи? — проговарям аз.

Тя се обръща.

— Джими… — малко стреснато казва. Избутва торба с прясна пръст обратно на металната полица.

Изправя се на крака и плясва с длани. После, без да погледне назад, излиза от бараката и затваря вратата зад себе си.

— Прибрал си се по-рано. — Това ми прозвучава обвинително.

— Какво правиш?

— Занимавам се с градината.

Сещам се за недокоснатата от човешка ръка градина, покрай която току-що съм минал.

— Какво се е случило с главата ти? — поглежда ме тя.

— Инцидент.

— Какъв инцидент?

Признанието, че съм влязъл с взлом в чужд дом, че съм намерил четири милиона долара на тавана на този Дом или че съм се крил зад душ завеса от човек с пистолет в ръката, няма да укрепи доверието на жена ми в мен.

Затова й отговарям:

— Стаята за консумативи в офиса. Ще повярваш ли, че отидох да си взема една скапана химикалка, а едва не загубих живота си?

Трудно й е да ми повярва. Но после ми се усмихва. Хваща ме за ръката и ме повежда към дома.

Поръчваме пица от „Домино“. Седим на малката ни веранда до спалнята над басейна. Там има два шезлонга, но ние използваме единия. Седим с кръстосани крака, с лице един към друг, поставили мазната кутия за пица между нас.

Разказвам на Либи за деня си… повечето, не всичко. Споделям за срещата с Пит Бланд, неоновата му вратовръзка и дългите му бакенбарди. Разказвам й как Пит нарича хората на четиридесет „хора на възраст“ и за съвета му да уволнявам в „Тао“, съблюдавайки математическа пропорция, съобразно пола и расата.

Не й споменавам за разходката си до „Уиндмиър“ 56, нито за находката на тавана.

Чувствам се комфортно, усещам между нас хармония — може би за първи път от пристигането ми тук. Не е нещо велико, но ми носи спокойствие. Че колко пъти сме седели така, един срещу друг, с кутия от пица между нас? Колко пъти сме се хранили заедно? Сигурно много, а това са моментите, които съставляват брака — дребните неща без особено значение. Съдържанието, качеството на тези моменти — а не на големите драматични събития — определя съдбата на една връзка. Щастлив съм, че изживяваме този тих, скучен епизод заедно. Животът ни спокойно може да мине с по-малко драми.

Довършваме пицата. Ставам, разкършвам се, поглеждам през стъклената врата, после към спалнята.

— Дали да не влезем вътре? — предлагам.

Това, разбира се, не е въпрос, а по-скоро следва да се разбира като: „Време е да влезем вътре, Либи“.

Но Либи поглежда към спалнята по начин, подсказваш, че не е решила дали да се присъедини към мен там. Дали да се върне вътре. На лицето й изпълзява странно изражение — някаква моментна тъмнина — като сянка на облак, преминаваща през огрята от слънцето ливада.

— Бих искала да не се налага да влизаме там — промърморва тя.

Отново поглеждам през стъклената врата, като се опитвам да разбера какво й има. Гледам спалнята. Там няма нищо освен леглото, разбира се, няколко скрина и вентилатора на тавана. Възможно ли е да не съм я разбрал правилно.

— Спалнята ли не ти харесва? — недоумявам аз.

— Не ми харесва къщата — отговаря ми тя.

Но в следващия момент, също така внезапно, както се е появила, тъмнината се разсейва и Либи се засмива, отмятайки назад глава.

— О, няма значение! — казва тя и се усмихва. — Съжалявам. Просто… Харесва ми тук, отвън. Обичам чистия въздух.

Хваща ме за ръка и ме повежда към вратата. Но аз освобождавам ръката си и я слагам върху дръжката на вратата, за да й попреча да я отвори.

— Почакай — казвам.

Нещо в мен ми казва да не изпускам този момент. Може би това е начинът, по който Либи ми подава ръка. Може би така ми казва, че е готова да говори за онази нощ. Нощта, когато Коул умря.

— Понякога го виждам, Либи — тихо казвам аз.

Поглежда ме. Държи се предпазливо.

— Виждаш го? — повтаря тя.

— Сина ни — уточнявам.

— О — кима тя. — Разбира се.

— Знам, че ме обвиняваш за онази нощ. И така трябва. Разбира се, че така трябва, но…

— Моля те — спира ме тя и сграбчва ръката ми. — Моля те, Джими. Нека не говорим за това.

— Загубихме детето си, Либи. Колко дълго няма да говорим за това?

Либи поглежда покрай мен към място, което се намира много далече от тук. Към различно време и различно място.

Мълчи. Гледа. Дистанцирана е. За какво ли си мисли?

Когато проговаря, гласът й е по-тих и от шепот:

— Има нещо, което споделяме.

— Какво е го?

— Загубата на дете.

— Разбира се — побързвам да се съглася.

Но преди да успея да добавя още нещо или да я попитам какво има предвид, тя пристъпва напред и много нежно ме целува по бузата. И много натъжено.

Обръща се и влиза в спалнята, като ме оставя сам на верандата, сякаш аз съм бил онзи, който първоначално не е искал да влезе.

Слизаме долу и гледаме телевизия — едно от онези риалити шоута, в които разни хора се мъчат да се държат естествено, докато играят пред камери, като се преструват, че те не съществуват. Само час е достатъчен да ни убеди да се върнем в нашето риалити шоу, така че се качваме обратно по стълбите, към спалнята.

Събличаме се. Жена ми застава в отсрещната страна на стаята, с леглото между нас, като стои с гръб към мен. Докато облича тениската си, виждам в профил голата й гръд и въпреки че не го искам — се възбуждам.

Тя обува боксерки, мъжки боксерки — няма нищо по-секси от жена в мъжки боксерки, нали така? мушва се под чаршафите и изгася нощната лампа откъм нейната страна.

— Лека нощ, Джими казва тя, — уморена съм.

Значи тази нощ ще я пропуснем. В съзнанието ми изплува друг неканен образ — гърдите на моята секретарка, малките й розови зърна и странната татуировка.

Гася на свой ред моята нощна лампа и оставаме да лежим на тъмно. Чувам поскърцването на електрическия пропелер над нас.

— Има нещо, което не ти казах — проговарям аз. — За това как си ударих главата.

Веднага усещам, че правя грешка, ужасна при това, и че съм избрал път, който води към конфликт. Но имаше един миг тази вечер, отвън на верандата, когато душите ни се докоснаха… почти. Само миг наистина, но това е всичко, което искам сега друг интимен момент — връзка с тази жена, която винаги изглежда толкова далече от мен.

— Каза ми, че си се ударил в склада на работа.

Излъгах те. Беше в една къща… къща, в която влязох с взлом. — Изпитвам онова познато усещане, че развалям нещата — приятната вечер, която току-що сме споделили, пицата на шезлонга, гледането на телевизия от дивана — нормалната обстановка, уюта. Но нещо не ми дава мира. И ето, Джими Тейн се задава с факла с ръка, готов да опожари всичко. — Качих се на тавана и намерих там пълен с пари чувал.

Сега вече й разказвам цялата история — за адреса на „Уиндмиър“ 56, за чековете, написани от някого в „Тао“ и изпратени на този адрес, за това как съм се вмъкнал в къщата през задния прозорец и съм намерил пачките в чувала и едва не съм бил разкрит от хора, говорещи руски.

Когато свършвам, тя мълчи.

Мълчи толкова дълго, че се питам дали не съм я приспал с дългия си разказ. Но не, усещам я, че сяда в леглото. Будна е. Но мълчи. Все едно е онемяла.

Трябва да призная, че не съм очаквал мълчание. Очаквах реакция, някаква реакция, защото така би постъпила една съпруга, когато мъжът й разкаже, че е влязъл с взлом в чужд дом и е намерил там четири милиона в чувал за боклук — тя някак реагира. Как точно би реагирала, е отделен въпрос. Може би е приятно развълнувана: „С взлом? Ти? Джими Тейн?“.

Или се разсърдва: „Поел си ужасен риск! Можеше да ти се случи нещо лошо! Те са били въоръжени!“.

Но мълчание…? Не съм очаквал мълчание.

Това мълчание продължава прекалено дълго.

Накрая не издържам:

— Либи?

Тя прошепва:

— Джими.

Не мога да разшифровам тона й.

— Какво правиш Джими? — гласът й е тъжен, разочарован. — Джими, Джими, Джими…

— Какво?

— Защо разваляш всичко?

— Нищо не развалям — възразявам аз, макар че тя е права и точно това мислех и аз само преди малко. Този следобед се опитах да разваля нещата с проникването си в онази къща и когато все пак не успях, опитах се да ги доразруша сега, лежейки в леглото с настояването си да разкажа на Либи за парите. Но не можех да сложа точка. Не можех да оставя тази приятна вечер да завърши… хубаво.

— Просто искам да разбера кой краде пари от компанията. Трябва да открия. Това е работата ми.

— Твоята работа? — повтаря тя. Включва нощната си лампа. Кожата й е бледа и набръчкана от лежането, лицето й е измъчено. Гледа перките от тик, които лениво се въртят над нас и адресира следващите си думи към вентилатора, а не към мен: — Защо мислиш, че те наеха, Джими?

— Защото Тад Билъпс…

— Тад Билъпс какво? — сопва се тя. — Мисли, че ти си велик директор на компании? Така ли мисли той, Джими? Че си геният на рестарта? Наел те е, защото си най-добрият кандидат? В цялата Силициева долина ти си най-добрият, до когото той е успял да се добере? И си последната му голяма надежда?

— Не — мъченически признавам аз.

— Какво ти каза Тад, когато те нае? Помниш ли какво ми каза, че той ти е казал? „Защити ме — казал ти е той: — Защити ме, Джими“.

— И какво общо има това е каквото и да е? — питам я аз. Но в мига, в който думите излизат от устата ми, се досещам. Какво обикновено, оказвам се една крачка зад нея. Както обикновено, тя вниква в нещата много преди мен.

Но Либи неумолимо продължава да развива предимството си. Гледа ме по начина, по който ентомологът наблюдава насекомото, което се готви да забоде на дъската.

— Най-сетне имаме шанс, Джими. След всичко, което ни причини, все още имаме шанс. Само Господ знае защо…

— Либи… — изграчвам аз.

— Все още имаме шанс — продължава тя. — Но ти искаш да го унищожиш. Кажи ми нещо. Ако продължиш да копаеш, какво си мислиш, че ще намериш? Наистина ли си представяш, че си някакъв гений детектив, който разкрива голяма тайна? Няма никаква тайна, Джими. Защо мислиш, че си тук? Опитах се да ти го кажа и преди, но ти не ме слушаше. Защо, мислиш, Тад Билъпс — така нареченият ти приятел, който се беше отказал от теб, все едно си мъртъв — та защо, мислиш, той ти даде — даде на теб — тази работа във Флорида, за да спасиш някаква скапана компания, за която му е много добре известно, че не може да бъде спасена? Заради славното ти родословно дърво?

Мълча шокиран. Когато поглеждам жена ми, виждам в нея гняв и… интелект, какъвто досега не бях забелязвал. Къде изчезна мекушавата сервитьорка, с която флиртувах в „Гъската“ преди толкова много години? Къде е момичето, което нямаше представа от инвестиции и рисков капитал, когато се оженихме, или от висши технологии, от мениджърство или рестартиране? Няма я. На нейно място има друга. Нова…

В леглото до мен лежи умна и корава жена.

— Само искам да разбера какво става — обяснявам аз.

Не знаеш ли какво става? — язвително ме пита тя.

— Аз знам какво става, а съм ти само жена. Да ти обясня ли какво става? — Замълчавам, затова тя продължава: — Добре. Ето какво става, Джими. Ти не си нает да ровиш и разследваш какво се случва в „Тао“. Наеха те, за да бъдеш толкова благодарен за работата си, че да игнорираш каквото видиш. Нает си, за да си затваряш устата и да се правиш на глупак. Не би трябвало да те затрудни чак толкова, нали Джими?

— Либи…

— Четири милиона долара са откраднати от компанията ти, Джими. Четири милиона долара в чувал за боклук. Кой, мислиш, стои зад това?

— Тад?

Усмихва се. Усмивката й не е злобна. Много по-лоша е от това — състрадателна усмивка. Усмивката, с която умните се усмихват на тъпите, силните — на слабите. Покровителствена усмивка. Когато я виждам на лицето на жена ми, ми се доплаква.

Тя може би усеща, че е отишла твърде далече. Взема ръката ми. Гласът й става мек и топъл.

— Джими, чуй ме. Друг шанс няма да ни се удаде. Това е шансът ни.

— Знам.

— Нает си, за да не забележиш липсващите пари. Нает си, за да не разследваш. Затова си избран от Тад. Защото му дължиш всичко. Сега изясни ли ти се? — Кимвам. — Джими… — гласът й е нежен и ми се иска да се превъртя и разтопя в нея. Колко силно я обичам!

— Джими, можеш да се справиш! Ако дадеш на Тад каквото иска, той ще те възнагради. Знам, че ще го направи. Иска от теб да не раздухваш нещата. Никакви банкрути, никакви адвокати, никакви ровещи из документите счетоводители. Разбираш ли? Когато бурята утихне, когато всичко се успокои, когато никой вече няма да се интересува, той кротко ще пусне кепенците на компанията. И тогава ще бъде в дълг пред теб. Ще намери начин дати се отблагодари. Кой знае… може би ще ти даде да управляваш истинска компания. Може би у дома, в Калифорния. Разбираш ли?

Разбирам. Какво наистина ми беше влязло в главата? Сега просто ми изглежда лудост. Катерене по тавани и криене зад душ завеси. Жена ми е права. Естествено, че е права. Тад Билъпс е знаел, че ще открия липсващите четири милиона долара. Как бих могъл да не ги открия? Но не ме е наел да ги намеря. Наел ме е да ги забравя.

— Знаеш ли дефиницията за умопомрачение, Джими? — пита ме Либи.

— Не.

— Да правиш едно и също нещо, без да спираш. Отново и отново, въпреки всички свидетелства на света, че така не става.

Какво искаш да кажеш?

— Не ти казвам. Моля тя. Умолявам те, Джими… — Стиска ръката ми. Не прави една и съща грешка отново и отново! Това е нашият шанс. Нашето завръщане.

16

Когато на следващата сутрин пристигам в офиса, Аманда е готова да посрещне всеки евентуален посетител и се усмихва лъчезарно, щастлива от всичко на света.

— Добро утро, Джим само дето не изпява тя. — Главата ти изглежда здрава.

— Само външно — казвам аз и минавам покрай нея. Не желая повече разговори на тема главата ми. Искам да погреба спомените от вчера — за тъмни тавани, пълни с натъпкани с пачки чували, за надничания в деколтето на Аманда. Почерпил съм вдъхновение от разговора в леглото с Либи. Ще бъда образцов войник, добър директор. Ще ръководя „Тао“ тихо и ефективно, по най-добрия начин, на който съм способен. Ще задържа компанията над водата колкото мога по-дълго. Ще защитя Тад Билъпс. Край на ръждивите пирони в главата ми. Край на провалените шансове, които са ми дадени.

— Търсиха те — казва Аманда зад гърба ми. Спирам се и тя ми подава розово листче за записано съобщение. — Само преди минута. Каза, че било спешно.

Поглеждам бележката. „Санди Голдън“ е написано на нея, следва телефонен номер. Влизам в „арената“ и продължавам да разглеждам бележката. Онзи Санди Голдън? От „Олд Доминион“? Че какво, за бога, иска той от мен?

— Добро утре, Джим — казва някой.

Над стената на клетката, покрай която минавам, надниква главата на Дейвид Перис.

— Добро да е, Дейвид.

— Джим… — и преди да успея да се измъкна, той изскача като породист кон на старта на гонка. Неудържим е и размахва лист хартия, който — забелязвам дори от разстояние — е пълен с подробни бележки и схеми, драсканици на луд. — Наистина искам да ти покажа това, ако имаш малко време.

— За нещастие нямам малко време, Дейвид — продължавам аз да вървя към моя офис.

— Но ти даже не знаеш за какво се отнася! — проплаква той. Звучи наранен.

Констатацията му е напълно вярна — не знам какво е написал със ситния си почерк в онзи бележник. Но знам друго нещо, което пък Дейвид не знае — че следващата сряда следобед той ще е един от четирийсетте, които ще бъдат съпроводени до изхода на тази сграда. Така че няма никакъв смисъл да градим връзки, да се опитвам да го разбера, да симулирам интерес към бележките му.

— Друг път — казвам му аз.

— Кога, Джим? — скимти той като неуморим малък териер, който се вре из краката ми. — Кога? Кога точно?

— Четвъртък — казва аз. — Следващата седмица. Въведи среща в онлайн календара.

— Прекрасно, Джим — казва той. Усмихва се, отново е щастливият елф.

Бързо се прибира от страх да не размисля, отстъпвайки заднишком към бюрото си. Намирам се на прага на собствения си офис, с единия крак вътре, с другия навън, в „арената“, когато чувам електронно иззвъняване от страна на компютъра ми. Поглеждам, за да видя на екрана искане за ново събрание: „Приемате ли среща с Дейвид Перис — пита ме съобщението — за обсъждане на инициатива за рентабилен маркетинг?“ Аз между другото планирам да приведа в действие собствена рентабилна маркетингова инициатива, състояща се в това да уволня целия отдел „Маркетинг“. Но… какво, по дяволите? Сядам зад бюрото си, хващам мишката и щраквам върху бутона, приемащ искането на Дейвид за среща.

— Благодаря, Джим — разнася се моментално откъм „арената“. Голяма работа са електронните комуникации.

— Няма проблем, Дейвид — извиквам му аз.

Оставям куфарчето си на бюрото, до фотографията ми е Либи и червения демон, дебнещ зад гърба ни. Наистина трябва да се отърва от тази снимка.

Набирам телефонния номер от листчето, което продължавам да държа. Очаквам да премина през поредица портали от телефонистката на „Олд Доминион“, през секретарката на Санди Голдън и след това може би даже да бъда оставен на изчакване, докато той намери за удобно да се свърже с мен, което на корпоративен жаргон означава „охлади си малко страстите, докато аз си изчопля в носа, изтропам се в тоалетната или свърша да правя онова, което трябва да утвърди доминиращата ми позиция над теб“.

Само че гласът, който ми отговаря още след първото позвъняване, е същият мрачен бас, познат ми от катастрофалната среща в центъра на Тампа миналата седмица.

— Санди се обажда — казва гласът. Чува се някакво пращене и леко съскане, което означава, че съм намерил Санди на личния му мобилен телефон, без никакво посредничество на телефонистки и секретарки.

— Санди, аз съм Джим Тейн. Получих съобщението ти.

Дълга пауза… За миг решавам, че връзката се е разпаднала. Но после гласът му се връща в слушалката.

— Джим — казва той накрая, — много съм щастлив да ти съобщя, че договорът е одобрен. Обсъдихме тук нещата и всички са съгласни, че технологията ви е точно онова, от което се нуждаем. Така че приемаме. Всъщност толкова сме възбудени, че ще вдигнем малко мизата — готови сме да инвестираме един милион долара. При условията, които ти ни изложи. Добре ли е така, Джим?

Опитвам се да запазя гласа си равен и да не прозвуча изненадан.

— Звучи много добре.

— Ще го направим по мъжки. Да си стиснем ръцете и забравим засега за формалностите. Ще ти изпратя меморандум за сключена сделка до края на деня. Плащането ще преведем до понеделник.

— Това е страхотно — искрено казвам аз. — Очарован съм. — Но се старая да не звуча прекалено възторжен. Това е тактика на преговарянето, която се научава с практиката: никога не се смей гръмогласно пред нещастника, приел офертата ти.

— Оправя ли това сметките ни? — пита Санди. Странен въпрос, зададен със странен глас. За човек, който твърди, че е толкова „възбуден“ от сделката, той не звучи много ентусиазиран. По-скоро ми звучи като човек, който си урежда сметките с букмейкъра.

— Даа… — проточвам неволно аз. — Всичко е наред.

— Добре, сбогом тогава. — И толкова. Той прекъсва без телефонни любезности, без обещания за „взаимно изгодно партньорство“, без очакване на „хубавите неща, които ни предстоят“ — нито едно от обичайните корпоративни клишета, с които всеки облъчва другия задник в края на всеки разговор, ако не за друго, то поне за да се смажат колелата на великата машина на търговията. Оставам да държа в ръка онемялата слушалка.

Бавно я оставям на вилката. Осъзнавам, че стоя прав — още не съм сядал след влизането си тук.

Отивам в офиса на Вандербек. След първия ми ден в „Тао“, когато публично го унижих пред останалите служители, той неизменно ме изпреварва с идването си сутрин на работа. Скъпоценното му беемве 7 е винаги на паркинга, когато аз пристигна, спряно на най-близкото до вратата място — блестящ черен среден пръст, сочещ право към мен.

Кабинетът на Дом е най-големият в сградата. Не бях изненадан, когато той си поиска частния офис на Чарлз Адамс, след като аз се отказах от него. Този човек явно не е привърженик на егалитарната символика. Заварвам го да седи в стилен сив стол, излегнат назад, с крака на бюрото, слушащ нечии излияния по телефона. Забелязва влизането ми и ми махва с царствено безразличие. Върти очи нагоре и прави с ръката си жест за празно дърдорене, за да ми покаже, че онзи от другата страна не може да спре да говори.

— Добре, приятелю — казва накрая Вандербек в слушалката. — Уговаряме се за следващия вторник. Ще се видим по обяд в „Деруше“. Аз черпя. — Още няколко любезни празни приказки, още малко мълчаливо изслушване, още едно извъртане на белтъците. — Добре, Добре… — пак казва той. — Ясно. Пази се. Доскоро.

И приключва разговора.

— Познай кой беше — казва ми той.

— Нямам представа.

— Досети се.

— Нямам представа.

— Ханк Столър. „Уелс Фарго“. Проявява интерес.

Питам се в себе си дали Ханк проявява интерес към купуване на „Пи Скан“ на „Тао“, или се интересува как да отхапе от баницата на вицето по търговските ни въпроси. И едното, и другото биха ме направили щастлив.

— Отлично — казвам аз. Вандербек чака, може би за още комплименти. Затова добавям: — Наистина… отлично. Впечатлен съм.

Той смила това, предполагам, търсейки нотка на сарказъм. Накрая посочва стола срещу бюрото си и ме кани да седна. Сваля краката си от лицето ми и сяда малко по-изправен на стола си.

— Е, какво има? — пита направо той. Разтрива областта около черния си „Субмаринър Ролекс“, за да намекне, че часовникът му е толкова скъп и тежък, та изморява китката му.

— Току-що приключих разговор по телефона със Санди Голдън — съобщавам аз.

— Приел е обаждането ти?

Не, всъщност той ме потърси. Сделката ще стане. „Олд Доминион“ ще ни плати един милион долара срещу разполагане на „Пи Скан“ в югоизточните им клонове.

Вандербек присвива очи:

— Наистина ли?

Свивам рамене.

— Добре казва той. Виждам въртящите се в главата му зъбни колелца. Опитва се да реши как да го приеме. Щастлив е очевидно, защото „Олд Доминион“ си е негова находка, така че му се полага дял от сделката… може би в размер на четвърт милион. От друга страна, срещата със Санди Голдън се проведе по мое настояване, така че шоуто е мое. Следователно част от заслугите — но не и парите — се полагат на мен. Което явно го измъчва. Най-сетне има и елемент на озадаченост. Той беше на същата среща заедно е мен: срещата, на която технологията ни не сработи. А това повдига основателния въпрос: Какво, по дяволите, става?

— Мислех, че би искал да знаеш пояснявам аз.

— Поздравление.

— И за двама ни — пробвам аз.

Гледа ме втренчено.

Продължавам да се правя на джентълмен:

— Това малко разхлабва примката, Дом разяснявам му аз. — Един милион означава повече от глътка въздух, ако овладеем разходите. Един месец, може би, ако…

Телефонът на бюрото на Дом иззвънява и ме прекъсва. Той вдига пръст, за да ми покаже да спра, и вдига слушалката.

— Вандербек — съобщава, изслушва събеседника си и после моли: — Момент така. — Слага ръка върху микрофона и ме поглежда. — Извинявай, Джим… — Обръщам се да изляза и той казва: — Джим, направи ми услуга, ако обичаш, затвори вратата след себе си. После продължава в телефона: — Хей, приятел, казвай сега…

Затварям вратата и си тръгвам.

17

След подчертаното пренебрежение на Вандербек към новината за удивителния ни успех с „Олд Доминион“ съм изненадан, когато в късния следобед чувам откъм трапезарията характерния звук на отваряни бутилки шампанско.

Целия следобед прекарах в разглеждане на списъка уволнение, който трябваше да приложа приближаващата сряда, опитвайки се да правя сложни сметки на база допълнителните пари от „Олд Доминион“ и да преценя кои могат да отпаднат от списъка… а отговорът, тъжният отговор беше: никой, абсолютно никой.

Но пукането на тапите от шампанско събужда любопитството ми, така че излизам от офиса си и минавам през странно празната „арена“ между масата за джаги и машината на „Пак Ман“. Никой не е на работното си място зад бюрото.

Когато обаче влизам в трапезарията, „Случаят с изоставените бюра“ е разрешен: стаята е претъпкана със служители на „Тао“ — практически всички са тук — и със закъснение разбирам какво се случва: празнуват. Хората си предават четири магнума[19] евтино шампанско, чиито гърла приличат на удушени пилета, а струята от тях бълбука в малки пластмасови чашки и се лее по линолеума.

— Ето го — извиква високо Вандербек, когато ме вижда на прага. — Героят!

Разнасят се неубедителни ръкопляскания.

— Какво е това… — опитвам се да кажа аз, но закъснявам. Вандербек е неудържим:

— Да отдадем дължимото на човека, който еднолично сключи сделката с „Олд Доминион“! — крещи той като конферансие на карнавал. — Да отдадем дължимото на човека, който даде на „Тао“ един милион долара в банката и още месец поемане на дъх от компанията, нали така го нарече, Джим? — Преди да мога да отговоря, той извиква: — Да чуем овации за новия ни директор, Джим Тейн, човека, способен да сключва сделки за милион долара със затворени очи, при това преди да е закусил. — И за да е сигурен, че реакцията е правилна, Вандербек започва да скандира, забивайки юмрук във въздуха: — Джим! Джим! Джим! Джим!

Може би в „Тао“ скоро не са имали поводи за празнуване, но така или иначе, хората подхващат с изненадваща готовност:

— Джим! Джим! Джим! — викат те в хор.

— Вижте! — казвам аз. — Не е съвсем…

Но гласът ми заглъхва. Нямам представа как да се измъкна от тази ситуация. Следващата сряда ще уволня почти всички присъстващи в тази стая. Да се размахва някакъв милион в банката, когато той не може да ни купи нищо повече от един въшлив месец живот… да се празнува един голям личен триумф, да се гърми шампанско и прокламира победа, когато само след няколко дни същите тези четирийсет души ще бъдат съпроводени до паркинга отвън, носещи кашони с личните си вещи… би било уникално безсърдечна и нетактична постъпка, епична проява на тотално безразличие.

И точно това е причината Вандербек да организира купона.

— Джим! Джим! Джим! — вика в хор тълпата. Усмивките на хората са добронамерени, а не цинични. Те жадуват за добри новини. Колко е странно, че след два века капитализъм — с наредени пред очите ни веществени доказателства — ние, американците, продължаваме да вярваме в корпоративните дивотии, все още се отнасяме към нашите компании като към спортни отбори, в които сме основните играчи, кресливо се надвикваме за успехите си и блажено не съзнаваме, че всички ние — от най-високопоставения до последната плюнка — сме само колелца в една огромна индустриална безмозъчна машина, която ни мачка във финия прах на незначителността.

— Дайте му питие! — призовава Вандербек, надвиквайки хора. Усмихва се с вълча усмивка и в този миг осъзнавам, че той знае… естествено, че знае: общността на търговците в сферата на висшите технологии е малка, а Вандербек има приятели в долината, хора, които са чували за колоритното ми минало — за пиянските ми изцепки, за периодичните ми сривания, за престоите ми в санаториуми за рехабилитация. Той е говорил с тези хора, разменили са клюки за мен. Този човек знае всичко за мен — знае, че съм алкохолик и наркоман..

Един от доверениците на Вандербек — търговец на име, което не мога точно да си спомня… Рик, Дик или Рич — нещо мъжествено и жилещо — отнема бутилката шампанско в ръцете на Розита и килнат на една страна, поема през стаята към мен. Завира шишето в лицето ми широко усмихнат:

— Пий, шефе! — изкрещява той. — Пий…

Вандербек не пропуска възможността да подхване:

— Пий! Пий! Пий! Пий!

Служителите, естествено, не пропуснат да подхванат:

— Пий! Пий! Пий! — закрещяват и те.

Поглеждам през стаята и погледът ми среща този на Аманда. Странно, но изражението й издава повече любопитство, отколкото щастие — тя ме разглежда по начин, достоен по-скоро за учен, сякаш е искрено заинтригувана от реакцията ми на този пореден експеримент. И както съм се досетил, че Вандербек знае тайната ми, така осъзнавам, че тя е известна и на Аманда, както и че моята тайна е и нейна тайна. Спомням си онази татуировка на дясната й гърда, онази фраза на кирилица, зад която има дълга тъжна история — история, която няма да ми прозвучи непознато, когато един ден я чуя.

Вземам бутилката от ръцете на Рик, опирам я до устните си и отпивам.

Не става като във филмите, когато всичко се променя в мига, в който отново вкусиш алкохол. Не е като в „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Нито на устата ми избива пяна, нито изпадам в маниакален смях, нито започвам безконтролно да мачкам задниците на момичетата в трапезарията.

Отпиваш. Една глътка. И това е всичко.

След това връщаш бутилката на Рик, който се хили широко, сякаш и той знае. Казал ли му е Вандербек?

От другия край на стаята Вандербек ми кима с топла усмивка, сякаш съм издържал изпит и не съм го разочаровал.

Поглеждам към мястото, където е стояла Аманда, но нея я няма. Зървам я само за миг да минава през вратата на кухнята, докато тя се отправя с елегантна походка към бюрото си в приемната, обратно при телефоните. Невъзможно е да разчета реакцията й, понеже е с гръб към мен, не мога да разчета и лицето й, а няма начин да определиш нечии емоции по походката… нали?

Но ми се струва, че към я разочаровал.

Пристъпва като съкрушен човек.

18

Напускам партито рано и оставям Вандербек да манипулира тълпата. Но след моето тръгване той няма какво повече да спечели, така че скоро след това също се оттегля.

Когато си отива, градусът на ентусиазма спада. Служителите се разпръскват на малки групи като пяна в океана, връщат се по бюрата си и се преструват, че работят, че са заети и продуктивни.

Седя в офиса си и мислите ми блуждаят. Установявам в един момент, че гледам фотографията в сребърна рамка е мен, Либи и рогатия сатир. Вземам я в ръка и се взирам в нея. Рамката е масивна и тежка. Опитвам се да си спомня нощта, когато е направена — партито, таванското помещение е неизмазаните тухлени стени, опита ми да опипам гърдите на домакинята. Честно казано, не си спомням почти нищо. Всъщност изобщо нищо, с изключение на увереността, че се е случило.

— Джим?

Вдигам поглед, за да видя, че в офиса ми наднича Джоан Легет. Облякла се е в ужасен костюм с панталон с голяма пъстра копринена папийонка на блузката. Прилича ми на тъжен клоун от стар водевил, комуто предстои да бъде напръскан с газирана вода.

— Кажи, Джоан?

— Има нещо, което трябва да ти съобщя.

Посочвам към стола. Затваря вратата и сяда. Погледът й се премества на фотографията с мен, Либи и сатира.

— Знам изпреварвам аз реакцията й. Изглежда като отвличане.

Всъщност според мен ти изгледаш… добре. — Сигурно има предвид, че съм по-млад. Или с по-малко белези от битките. Като се замисля, снимката е отпреди две посещения в санаториуми. Тя продължава: — Честно казано, дори не съм сигурна, че трябва да те занимавам с това. Може би не е важно.

— Какво не е важно?

Снощи дойдох в офиса. Беше към единайсет… не можех да заспя и реших да прегледам банковите извлечения.

Мога да си представя живота на Джоан: четирийсет и няколко годишна, разведена, живее сама. В него има толкова малко неща извън жалката й работа в скапаната компания, че като нищо може да стане посред нощ, за да подготви разплащанията ни с банките, с които работим.

Тя продължава::

— Мислех, че в офиса няма никого. Но когато влязох в клетката си, там имаше някой.

Чака ме да се досетя.

— Вандербек — казвам аз без особена изненада.

Използваше компютъра ми. Преглеждаше финансовите документи. Сигурна съм. Скъса се да се извинява. Имаше обяснение — подготвял се за търговска среща, а компютърът му не работел, така че трябвало да използва моя. — Прави пауза: — Но не му вярвам. Усмивката му… Нали ме разбираш?

— Karo на вълк.

Кимва.

— Не исках да те занимавам с това. В края на краищата… какви толкова тайни имаме в компанията? Всеки знае всичко, което се случва.

— Какво искаш да кажеш, Джоан? — питам аз, като внимавам да не издам нищо с гласа си.

— Говоря за парите — уточнява тя.

Не отмествам погледа си от нея, старая се да не помръдвам. Дори да не вдишвам.

— Е, това не е изненада, Джим? — продължава тя.

— Не е ли?

— Хората са наясно, че предстоят съкращения. И на персонала включително. Как иначе бихме могли да се справим? Всеки вижда надписа на стената…

— Предполагам казвам аз и усещам, че бавно се отпускам.

Но тя чака нещо. Накрая разбирам какво я мъчи. Може би това е истинската причина за разговора. Търси успокоение.

— Ти оставаш, Джоан — уверявам я аз.

Тя се усмихва, усеща, че това не е особено тактично, и се опитва да изглежда разстроена. Не е убедителна, затова се усмихва пак.

— Благодаря, Джим. За мен това означава много.

— Не бързай да ми благодариш.

Тя става.

— Е… знам, че те чака много работа… — измънква още няколко благодарности и излиза.

Денят се точи, така че когато най-сетне идва вечерта, посрещам я с облекчение.

Истината е, че нямам много работа. Това е мръсната тайна на президентите на компании. Подобно на британския монарх, ролята ти е основно церемониална — ръкостискания и публични изяви, поява в нужната стая в точния час на правилния ден. Ти си лицето на компанията както за света отвън, така и за хората вътре. Предполага се, че си отговорен за вземането на „големите“ решения, но твърде бързо научаваш, че каквито и големи решения да вземеш, те така и не виждат белия свят. Изявленията ти са като на Делфийския оракул: обявяваш нещо, а хората наоколо започват да воюват заради различията си какво означава това или как да бъде изпълнено, а в крайна сметка нищо особено не се случва.

Затова седя зад бюрото си, правя списъци, формулирам и пренареждам приоритети, определям задачи. След сряда в компанията ще са останали само шепа хора, затова е важно да се реши кой с какво ще се занимава.

Дейвид Перис, вицето по маркетинга, ще си тръгне, защото няма как да прави маркетинг на несъществуващ продукт.

Даръл, дългокосият програмист, ще остане въпреки провала си на срещата в „Олд Доминион“. Трябва ми поне един програмист, който да работи над продукта, а той изглежда най-малко некомпетентен от всички.

С изключение на някои довършителни работи, софтуерният развой се прекратява. Версия 3.0 на „Пи Скан“ никога няма да има. Ще се опитаме да издоим каквото имаме в момента и ще спрем да изливаме бели пари в кенефа на развоя.

Това на практика означава, че Даръл ще замести шефа си Ранди Уилямс, вицето по техническите въпроси, който в сряда ще бъде най-безцеремонно ескортиран до паркинга. Ранди ще продължи да прави онова, което е правил досега в „Тао Софтуер“, но поне ще го прави от уюта на собствения си дом, в чехли и в халат, и няма да бъде затрудняван е главоболието да депозира седмичния чек със заплатата си.

Това означава, че и Димитри Сустев ще си замине, понеже нямаме нужда от отдел за качеството. Качеството на нашия продукт ми е известно и не ми трябва някой да го контролира.

Катлийн Роси, вицето на „Човешки ресурси“, ще си тръгне, защото задачата на човешките ресурси е назначаването и уволняването на служители. Няма никаква вероятност скоро да започнем да назначаваме, а след идната сряда няма да е останал и никой за уволняване.

Джоан Легет, главният ни счетоводител, ще остане, защото имам нужда от някого, който да разпределя парите през оставащите ни дни на топящи се резерви в банката.

Дом Вандербек също ще трябва да си тръгне, разбира се. Високоплатеният директор по търговските въпроси е екстравагантност. Вместо него можем да използваме каналната стратегия: ще намерим корпоративни партньори, които да продават от наше име. Това ще ни даде икономии от комисиони, от командировки, от съпровождащи дейности и…

Не, лъжа, разбира се.

Дом Вандербек ще бъде изхвърлен, защото знае прекалено много.

В главата ми продължава да звучи разговорът с Либи: работата ми е да спася компанията, ако мога, но по-важното е да не вдигам шум. Да направя нужното Тад да няма неприятности. Да не ровя много дълбоко из случващото се. Вандербек е неизвестна величина, жокер. Не ми трябва, за да рови в документацията и да следи дневните ни разходи. А дивотиите, които си позволи днес в трапезарията — пиенето и веселбата — бяха последната капка. Той знае твърде много за парите и за мен. Този следобед си подписа смъртната присъда.

А Аманда в приемната ще остане, защото…

Замислям се. Защо наистина ще остане? Защото имаме нужда от някого на входа.

Това, че е готина, секси, странна и екзотична, може би дори малко неконтролируема — какво ли не би направило едно момиче, склонно да си татуира нещо над зърното? — всичко това няма нищо общо с отговора на въпроса. Трябва ни някой, който да вдига телефоните. И толкоз!

Вдигам слушалката на личния си телефон, за да позвъня у нас. Никой не ми отговаря. Къде ли е Либи в седем вечерта в четвъртък? Може би е малко несправедливо да очаквам от нея да клечи нетърпеливо край телефона в очакване да й позвъня.

И все пак…

Звъня й отново, този път на мобилния. Изчаквам сигнала четири пъти и чувам записана подкана да оставя съобщение на гласовата поща. Затварям.

Хрумва ми — за първи път усещам убождането на някаква ревност, — че може би не трябваше да прекарвам онази последна седмица преди идването ми във Флорида на остров Оркас, наслаждавайки се на ваканция в усамотение, докато междувременно съм изпратил тук Либи, за да подготви пристигането ми, сякаш съм някакъв властелин от колониалните времена.

От време на време ме спохождат моменти на просветление като този, когато осъзнавам колко съм ужасен… изтъкан от недостатъци и егоизъм. Проблемът е, че моментите на яснота идват с голямо закъснение след като съм сторил непоправимото, след като съм се държал необмислено или след като съм отблъснал тези, които ме обичат. Просветлението никога не ме е спохождало преди простъпката и достатъчно навреме, за да избегна грешката. Може би заради това непрекъснато повтарям едни и същи грешки.

Решавам, че за днес толкова ми стига. Подреждам документите — списъци със задачи, графици, планове за действие — драсканици с химикалка, решаващи съдбата на десетки хора. Заключвам страниците в чекмеджето на бюрото си. Подреждам куфарчето и тръгвам през „арената“. Само в две от клетките има задържали се до този час и с известно удоволствие установявам, че едната от тях е на Даръл. Може би не съм се лъгал в него. От петък нататък той ще ръководи техническия отдел. Не, всъщност от следващия четвъртък нататък той ще съставлява целия технически отдел.

Минавам покрай бюрото на приемната и виждам, че Аманда я няма. С известно притеснение установявам, че през мен преминава странно чувство.

Май съм разочарован.

Да, това е.

Излизам на паркинга. Небето над мен е ранено и на хоризонта се надигат кървавочервени облаци.

— Ей обажда се тя. Седи в колата си, старичък кабриолет, паркиран до моята. Прозорецът й е свален. Не я бях забелязал. Мен ли чака?

— Аманда казвам наполовина като поздрав, наполовина от изненада. — Защо си тук в центъра на този горещ паркинг?

— Днес е по-прохладно казва тя. Но моята риза е залепнала за долната част на гърба ми, а въздухът ме задушава като мокра хавлиена кърпа на лицето. Ако е по-прохладно, както твърди Аманда, трябва да става дума за някаква деликатна градация, която тялото ми е неспособно да различи. Сигурно, както е синуитите и хилядата им думи за сняг, и жителите на Флорида разграничават тънките нюанси на смазващата горещина.

— Е, лека нощ — казвам й аз.

— Всъщност чаках теб.

Ключовете за колата се клатят в ръката ми. Поглеждам я внимателно. Правилно ли я разбирам?

Понякога ние, мъжете на средна възраст, си задаваме този въпрос, особено когато говорим с привлекателни жени, двайсетина години по-млади от нас. Лесно е да забравиш, когато си заключен в тялото си, как наистина изглеждай и кой наистина си.

Тя се пресяга и отваря вратата откъм седалката до себе си.

— Качвай се, Джим. Искам да те заведа на едно място.

Не, не съм я разбрал неправилно. За първи път осъзнавам, че тя ме привлича. Но едновременно е това проумявам с отчайваща яснота, че това е Лоша Идея.

— Добре — съгласявам се аз.

Либи не ме очаква. Дори не е у нас. И макар да се опитвам да не мисля за това, някак не мога да се спра: тя доста често изчезва и тези изчезвания никога не получават удовлетворително обяснение. Например къде е тази вечер? Защо не се обажда на домашния ни телефон? Защо не отговаря на мобилния си? Къде е? С кого е?

Поглеждам Аманда:

— Къде ще отидем? — питам я аз и сядам на мястото до нея.

— Ще видиш.

Усмихва се. Пуснала си е косата. Стегнатият кок, който носи през деня, е развързан над раменете й в свободни кестеняви вълни, цветът на новите дребни монети, пуснати в обращение от банката — цветът на обещанието и новото начало..

Запалва, кабриолетът надава вой, оплаквайки се. Изтегля се на заден и после излиза на шосе номер 30. Това е петлентов път със споделена средна лента за завиване, запазена като разделителна. Платното е плътно нашарено с дебели бели стрелки, щриховани зони и различни линии като гневна пунктуация. Аманда игнорира линиите между лентите, сякаш са просто деликатен намек. Слаломираме из трафика. Кола зад нас гневно ни сигнализира. Аманда не й обръща внимание.

Пътуваме дълго, без да си говорим. Трафикът намалява, ресторантите покрай нас поевтиняват, асфалтът става по-грапав.

— Мисля си колко сте смешни — изведнъж проговаря тя.

— Кои?

— Не лично ти. Говоря за мъжете изобщо. Когато ви извадим от офиса и останете без защитата на голямото си бюро и скъпия си стол, ставате неспокойни малки момченца.

Отново забелязвам акцента й — едва доловим, като намек за скреж по прозореца през ноември, прозрачен и скован. Не че съм някакъв детектив. Либи ме постави на мястото ми. Големият намек е по-скоро татуировката на кирилица над гърдата на Аманда. Да, може би все пак долавям следа от руски в гласа й.

— Откъде си? — питам я аз.

Последно съм била в Талахаси.

— Преди това?

Поглежда ме.

— Дойдох тук преди много време. Имам зелена карта, ако това те интересува… — Тя прави пауза и завърта ножа: — Шефе.

— Моля те, не ме наричай така.

— Добре — лесно се съгласява тя.

— Искам да ме наричаш… господин Шефе.

Успявам да я разсмея. Има звънлив уверен смях.

— Добре, господин Шефе… Боже, това ми хареса.

Забелязвам зъбите й — друга улика — неравни като гладки малки камъчета. Американците — дори бедните — си слагат шини, когато са малки.

— Но не ми каза откъде си — напомням й аз.

— Вярно, не ти казах.

— Жена с тайни.

— Бедна ти е фантазията — отговаря тя и гласът й е пълен с такава тъга, с толкова изтощение, че се извръщам отново да я погледна и да се уверя, че жената, която ме вози, не е остаряла с четирийсет години след последния светофар.

Сигурно се усеща, че гласът й я е издал, защото веднага става игрива:

— Ето ме в ролята на драматична актриса. Естествено, че всички си имаме своите тайни. И ти имаш тайни, нали, Джим?

Подхвърля го между другото, сякаш бъбрим на ежедневни теми, но аз знам, че въпросът е искрен и че отговорът я интересува.

— Имам.

— И аз знам какви са те.

Продължаваме мълчаливо. Мълчанието обаче, вместо да е притеснително, по-скоро е интимно — знак, че и на двама ние приятно в компанията на другия.

Накрая тя казва:

— Почти пристигнахме, господин Шефе.

Отбиваме от централния път в улица с две ленти.

— Свидетели сме на типичната флоридска комунална политика — или по-скоро нейната липса — на зониране. Кварталът е застрояван без ред и без логика. Подминаваме закусвални, паркинги за каравани и малки бели къщи, сгушени като курабии в тава.

След около километър отбиваме в паркинга на църква. Църквата е маркирана в крайпътна осветена табела като онези светлинни табла, които се издигат на закусвалните „Уенди“, за да рекламират чийзбургери по 99 цента. „Църква Голгота“ казва табелата и добавя: „Вечерна служба: 19,00 часа. Всички грешим. Да поискаме прошка от Бог“.

Аманда паркира на едно от свободните места. Виждам удивително много коли за вечерна служба в четвъртък.

— О, Аманда — тихо казвам аз. — Не си падам по тези неща.

— Иска ли ти се да бъдеш другаде?

— Женен съм — късо й обяснявам аз.

— Женен? — разсмива се тя. — Джим, ние сме на паркинга на църква! Нищо няма да ти направя… — С едно бързо движение тя отваря вратата си и добавя „Засега“, но го казва толкова тихо, че думата е заглушена от шума на вратата, а в момента, когато я дочувам, не съм съвсем сигурен, че я е произнесла.

Изскача от колата, затръшва вратата зад себе си и заобикаля, за да ми кавалерства:

— Хайде, господин Шефе — задържа тя вратата, за да сляза. — Ще ти хареса. Сигурна съм.

— Не ми се влиза много — опитвам се да се измъкна. Вдигам поглед към нея, не желаейки да отстъпвам. Не ми е забавно и гласът ми го издава. Бях подлъган в кабриолета й с мисълта, че ме чака друго преживяване. А ето ме сега на паркинга на църква в компанията на момиче, което изобщо не е толкова забавно, колкото преди двайсетина минути.

— Моля те — примолва ми се тя, — направи го заради мен.

Както съм казал на Аманда, не си падам по църквите.

Падам си по нещата, които идват в бутилирана форма. Падал съм си понякога по неща, които се смъркат. Веднъж си паднах по нещо, което запалих с клечка кибрит. Някога в Калифорния си падах по неща, които се инжектираха, но там работата загрубя и се върнах към нещата, дето се пият, като много рядко смуча лула с нещото ми вътре.

Но Аманда е настойчива. Тръгва пред мен към сутерена на църквата. Там намираме трийсетина души, седнали на сгъваеми метални столове в помещение с нисък таван и без прозорци. Столовете са подредени в дъга и пасторът е застанал в центъра й. Той е млад, прекалено млад, с онази прическа, която изглежда сякаш са ти сложили купа на главата и са остригали всичко, което остава навън. Прическата му е фиксирана с гъст и блестящ спрей. Очите му са воднисти и зачервени, сякаш допреди малко е плакал. Не знам, може да се е мярнал в огледалото и да е видял подстрижката си.

Когато Аманда влиза, той й се усмихва. Останалите богомолци следват примера му. В стаята цари атмосфера на взаимна близост и хората се облегнати назад с разкопчани яки и изпънати напред нозе. Повечето изглеждат от простолюдието, някои са в работните си облекла, а една дори е дошла в униформата си на медицинска сестра. Но има и мъже в костюми, които силно се заинтригуват, като ме виждат да влизам след Аманда.

— Здравей, Аманда приветства я пасторът. Акцентът му е южняшки, плътен като спрея му за коса. — Виждам, че си довела някого. Няма нужда от представяне.

— Да — съгласява се тя. Поглежда ме палаво и добавя: — Но на него можете да казвате „Господин Шефе“.

На света има само един Шеф — неодобрително отбелязва пасторът. Усеща с известно закъснение прохладата, която полъхва в стаята след забележката му, и побързва да допълни: — Но няма проблем, господин Шефе. Аз съм брат Сам. Добре дошли на нашата сбирка.

— Здрасти — извиква някой от дъното на стаята.

Аманда и аз минаваме пред групата, прескачайки протегнати крака и оставени куфарчета, за да се доберем до два незаети стола.

Брат Сам ни изчаква да се настаним.

— Да започваме — казва той. — Да се помолим Исус да влезе в сърцата ни. — Стисва плътно клепачите на очите си. — Исусе — започва той и повдига брадичка към тавана, — ние всички сме грешници и всички се нуждаем от твоята прошка и любов.

Всички в стаята затварят очи. Няколко вяло вдигат обърнати нагоре длани.

Аз не затварям очи. Как иначе да гледам шоуто?

— Исусе — продължава брат Сам, здраво стиснал сълзящите си очи, сякаш има ужасна алергична криза. — Благодаря ти, че пълниш сърцата ни с твоята любов. — Благодаря ти, че си на нашата среща. Благодаря ти, че ни благославяш.

Аманда отваря очи. Забелязва ме, че гледам. Поклаща неодобрително глава, като че ли съм непослушно дете. Слага пръст на клепача см и прави жест, сякаш го затваря, в случай че не съм схванал правилата тук.

Затварям очи.

— Исусе — продължава брат Сам, ние сме родени в грах, живеем в грях и газим в греха като свиня в кочина. Единствено чрез твоята благодат и Божия милост можем да се преродим. Толкова много от нас търсят отговори. Влекат ни пиенето, наркотиците и порнографията. — Гласът му леко се оцветява на последната дума по онзи особен южняшки начин, който звучи с такава интимна фамилиарност, че за миг си го представям да се пипа с едната ръка, държейки с другата разтворено лепкаво списание в скута си. Прогонвам тревожния образ от главата си.

Той продължава:

— Исусе, любовта ти е единственият път, любовта ти е единствената пътека. Няма друг начин да пречистим греховната си природа. Амин.

— Амин — повтарят всички, правя го и аз. Отварям очи.

— Сега… — казва без пауза брат Сам. — има ли доброволец?

Кандидатира се сестрата в бялата манта. Тя е дебела и непривлекателна, с малки очички и микроскопична брадичка, скрита в цяла планина от тлъстина, но има спретнатия външен вид на човек, който прави чудеса с минимални средства. Разказва ни как Джон-младши пак откраднал от нея тази седмица и прахосал целия й чек със заплатата за пиячка, но тя му простила благодарение на Божията милост. Не става много ясно дали Джон-младши е съпругът, синът или баща й, но хората в помещението кимат многозначително, сякаш вече са чували тази история, може би пак от нея, може би миналата седмица, и вече не намират нищо изненадващо.

Брат Сам се преструва, че я слуша. Накрая я пита:

— Мога ли да прогоня сатаната от теб, скъпа?

— Да, братко Сам — нетърпеливо се съгласява тя. — Да, моля.

Проповедникът се приближава до нея и поставя ръка върху потното й лице.

— Исусе — монотонно запява той, — влез в тялото на тази жена. Благослови я. — Затваря очи и започва да говори на неразбираем език, сякаш измислен от деца. Звучи като изопачен латински, но с американско провлачване. — Катаня едана, катаня едана — повтаря той. Кой знае, може и наистина да е на някакъв език: — Катаня едана, катаня едана!

Натиска главата на жената назад и повдига брадичката й към тавана. Тялото й се огъва, сякаш тя играе лимбо.

— Напусни, сатана! — изкрещява Брат Сам. — Напусни, сатана! Заповядвам ти в името на Исус. Махни се! — Зад жената се застанали двама едри мъже. Когато са готови, те леко кимват на брат Сам и проповедникът я блъска в лицето с голяма сила така, че тя пада в чакащите ръце на мъжете. — Махни се, сатана! — Мъжете я улавят, а тя отваря очи и се усмихва с изненада и възхита.

— Няма го! — изкрещява. — Махна се!

— Бог да те благослови — казва брат Сам.

— Амин! — изричат останалите.

И Аманда се обажда с „Амин“.

Мъжете придържат жената по пътя до стола, който изскърцва под тежестта й. Ако сатаната наистина се е махнал от нея, не вярвам да е тежал много.

Срещата продължава в този дух известно време с други доброволци чернокож, който е бил изкушен да пие, но не го е направил, мускулест наркоман с ръце, скрити под татуировки, който говори неразбираемо бързо, но настоява, че след затвора е останал чист. Оглеждам стаята и констатирам, че никой не му вярва.

Посещавал съм безброй подобни сбирки. Всички 12-стъпкови програми са по същество еднакви — сърцераздирателни истории за жесток житейски провал. Призоваването на Исус със затворени очи и бърборенето на някакъв „език“ е новост за мен и изглежда по-забавно от всичко подобно в Калифорния, но това не променя същността, а тя е все старото шоу. Тези неща са ми втръснали.

И точно това е причината да жадувам да се махна от този сутерен. Седнал съм практически на края на седалката, готов за старт и да си повикам такси — майната й на Аманда със или без еротичните й татуировки — когато брат Сам проговаря:

— Готов ли сте да се изцелите, господин Шефе, и да приемете Исус като личен спасител?

Всички ме гледат. Готов съм за много неща, но не и за това.

— Не съм сигурен — отклонявам поканата аз. — Струва ми се доста обвързващо.

— Така е, господин Шефе — съгласява се той, докато се приближава. — Това е едно прекрасно обвързване. Това е обвързващо приемане на Исус. И на вас от Исус. Трайно обвързване.

— Да — казвам аз. — Прекрасно ви разбирам. Само че…

— Той ви обича — прекъсва ме брат Сам. — Той ви прощава. Каквото и да сте направили, той ви разбира. Сторили ли сте нещо лошо, господин Шефе?

— О, да — признавам си аз. И в главата ми изплуват образи — всъщност повлича ме вихрушка от трагедии и провали: обляното в сълзи лице на Либи в нощта, когато Коул се удави, посинялото му мъртво тяло на леглото, черната проститутка с русата перука, белият метадонов дим, извиващ се нагоре от стъклената ми лула, нокаутиращият ме в лицето юмрук на Гордън Крамер, който ме остави с един избит зъб — неподредени и застъпващи се образи, до един болезнени и до един свидетелства на моята вина.

Брат Сам казва:

— Никой грях не е прекалено голям. Той се храни на една маса с леки жени. Той умря на кръста редом с крадци. Той е Бог на грешниците и пречупените. Всеки може да се прероди. Всеки…

— Всеки? — повтарям аз е дрезгав глас. Спомням си още картини от онази нощ: безкраен коридор, по който нося тялото на Коул с изпънати напред ръце, как нежно го полагам в леглото му, как стоя над него с часове в осветената само от луната стая. Колко време съм стоял така надвесен над него? Сигурно са били часове. Но всичко за онази нощ ми се струва погрешно. Чувството ми за време е изкривено. Бях го оставил самичък само за няколко минути. Сам във ваната. Щях да се върна при него веднага. След няколко минутки.

Брат Сам слага ръка на рамото ми.

— Станете, господине. Приемете Исус като ваш спасител.

Всички са се втренчили в нас и усещам непреодолим натиск да се подчиня. Една от неприятните страни на атеизма е, че винаги се намираш в лошата компания на ексцентрици и многознайковци — хора, които не пропускат нито една възможност да развалят настроението на другите, като обясняват на всекиго колко е глупав. Не искам да бъда като тях. В края на краищата, ако не вярваш в Бог — ако не можеш да повярваш — какво ти пречи поне да се насладиш на ситуацията?

Точно това решавам да направя. Ставам. Това се посреща с усмивки и одобрителни кимания. Брат Сам вдига длан и поставя потните си пръсти върху челото ми.

— Затворете очи, господин Шефе казва той, шепнейки драматично. После малко по-високо: Исусе, влез в тялото на този мъж, каквото и да е истинското му име. Прогони сатаната от него. И той отново започва да каканиже: Катаня едана, катаня едана! — повтаряйки фразата все по-силно и по-силно. — Изгони сатаната от този човек! — вика брат Сам. — Сатана, махни се! Отиди си, сатана! Махни се!

Гласът му буквално гърми.

— Излез от този човек! Усещам те, че си в него, сатана! Излез! Усещам те! Махни се, звяр! Напусни го! Заповядвам ти! — Слюнките му ме пръскат по бузата. — Катаня едана, катаня едана! — Дъхът му мирише на чесън. — Сатана, изчезни! Излез! Излез, сатана! Усещам те…! Усещам…

Той млъква насред дума, отваря очи и ме поглежда.

И виждам в лицето му нещо, за което има само една дума — ужас.

Гледа ме е ужас.

Кожата му изведнъж пребледнява като лунна светлина. Лицето му заблестява от пот. Сега очите му са широко разтворени — от сълзящите процепи няма и следа, сякаш се е натъкнал на някакво изчадие в църквата. Сваля ръката си от лицето ми бързо, сякаш я маха от гореща печка. Отстъпва крачка назад, губи равновесие и едва не се спъва в крака на един от сгъваемите столове. Стоящ наблизо мъж протяга ръка, за да му помогне да не падне. Поглежда ме странно.

Брат Сам блъска ръката на мъжа не много вежливо и отстъпва втора крачка. Иска да е по-далече от мен.

В този момент, изглежда, се сеща къде се намира — сутерена на църква, кой съм аз — грешник, и какво се очаква от него. Поглежда надолу притеснен.

— Извинете ме — промърморва той. — Нещо не ми е добре. Мисля, че… — и оглежда помещението.

— Братко Сам — обажда се мъж до него. — Добре ли сте?

— Да… да, разбира се… но… — Млъква и събира мислите си. — Извинете ме. Мисля, че се налага да приключим за тази вечер.

Никой в стаята не казва нищо, но всички ме пронизват мълчаливо с погледи.

Въпреки думите си брат Сам не помръдва. Като вкаменен е. Не прави крачка към мен. Не ми предлага ръката си. Не прави опит да ми се извини. Стои колкото може по-далече от мен, сякаш иска да е сигурен, че не мога да го докосна.

Поглеждам към Аманда. Тя ме разглежда замислено с наклонена на една страна глава, сякаш у мен е било разкрито нещо ново и интересно — нещо, което силно я е впечатлило.

Пътуваме в колата й обратно към офиса, за да мога да взема от там моя „Форд“ и да се върна у дома. Вече е към девет часа и все още мога да се прибера навреме при Либи. Може би — ако изиграя картите си правилно — няма да ми се наложи да й обяснявам къде съм ходил и с кого съм бил там.

— Е, получи се много интересно — сухо проговаря Аманда. Не казвам нищо и тя продължава: — Знам, че не вярваш тя продължава да гледа право напред, — но е истина, разбираш ли.

— Щом казваш така — с готовност се съгласявам аз.

— Той промени живота ми.

— Брат Сам ли?

— Исус.

— О…

— Може да промени и твоя, Джим. Какво ще кажеш за това?

Онова, което си мисля, е, че с всяка изминала секунда Аманда ми изглежда все по-малко секси. Още минутка и моята секретарка без сутиен и с татус на гърдата ще запее псалми и ще се пристегне с корсет. Бих дал всичко да съм си у дома преди това превъплъщение.

— Ей…! — извиквам аз, когато подминаваме сградата, където е офисът на „Тао“. В огледалото за обратно виждане фордът ми се смалява и слива с хоризонта. — Не пропусна ли офиса?

— Отиваме на друго място.

— Къде?

— В моя апартамент

— Защо? — Поглежда ме странично. — Ами Исус? — напомням й аз.

— И той ще дойде с нас.

Живее в блок на име „Плантейшън Манър", на три километра след офиса. Въпреки царственото си име мястото е малко запуснато. Представлява триетажна сграда от дърво и бетон с гледащи към паркинга външни коридори, изложени на капризите на времето. Встрани има заграден с ограда малък плувен басейн, по чиято повърхност плават боклуци. Басейнът е заобиколен с ръждясали шезлонги.

През един от балконите е провесен надпис, който буквално крещи: „Без депозит! Без проверка на кредитното досие! Първия месец безплатно!“.

Аманда върви пред мен и така се качваме на третия етаж. Въздухът е влажен и още на първата стълбищна площадка съм останал без дъх. Откъм шосето долита бученето на коли, минаващи от другата страна на абсолютно безполезната шумозаглушителна стена.

Стигаме на последния етаж и тръгваме по дълъг коридор. Спираме пред апартамент с табела „309“. Тя пъхва ключа в ключалката, после натиска вратата с рамо. Влизам след нея. Посреща ни зимен повей. В апартамента реве климатик.

— Какво ще кажеш? + пита Аманда и отстъпва встрани, за да видя по-добре.

— Мисля, че електричеството е включено в наема ти — потръпвам аз.

— Оставям го включен — казва тя. — Обичам студа.

— Попаднала си в грешен щат.

— Сядай — нарежда ми тя. — Отивам да се изпишкам.

Изчезва зад ъгъла. Сядам на дивана, както ми е наредено. Оглеждам се. Стандартен апартамент за слънчевия пояс: бял гипсов таван, средно дебел бежов мокет, плот за закуска, от другата страна, на който е малката кухничка, и плъзгаща се врата с щори „Левелор“, през която се излиза на тераса. Няма фотографии, няма книги. Чисто и едновременно потискащо: апартамент на трудеща се жена, която всеки момент може да си тръгне..

Чувам шум от изпикаване в тоалетната чиния.

— Сега ще ти разкажа житейската си история — казва тя от другата стая, докато пикае. Недоумявам дали е оставила вратата на тоалетната отворена. Надничам зад ъгъла, но не мога да видя нищо.

— Свърши най-напред — подсказвам аз.

Но тя не ми обръща внимание.

— Родена съм в Русия. Но ти го знаеш, нали?

— Имаш акцент — съобщавам й аз. — Вярно, съвсем слаб.

— Бях дванайсетгодишна, когато избягах в Москва. Срещнах там един мъж. Той ми каза, че трябва да стана фотомодел.

Пуска водата в тоалетната. После отваря крана на умивалника и чувам шум от миене на насапунисани ръце. След малко се връща при мен в дневната. Блузката й е извадена от джинсите, но поне ципът й е вдигнат.

— Наричаше се агент — продължи тя. — Но, естествено, не беше такъв. — Сяда, подвила крака под себе си, така че петите й са отзад. — Посетих го една вечер, за да ме оцени. Така го нарече: „оценка“. Оцени ме… по неговия начин. После имаше още много други мъже. Няма да ти разкажа всичко. Но можеш да си представиш.

— Съжалявам.

Но тя маха с ръка на съчувствието ми, което й е абсолютно ненужно.

— Повече не видях семейството си. Живях в различни къщи, в различни градове и скоро загубих представа къде се намирам. След няколко месеца ме докараха в тази страна. После работих за тях. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Мисля, че да.

— Наричаха ме танцьорка. Но не беше само танцуването. Правех всичко. Правех, каквото ми наредяха.

— Защо не… — спирам, преди да произнеса думите. Но е късно. Тя се досеща какво съм искал да кажа.

— Не съм избягала ли? — подсказва ми и се разсмива.

— Най-добре да ти разкажа една история.

Кимвам.

— Първата нощ избраха едно момиче от групата. Ей така, съвсем случайно. Още я помня. Стоеше до мен. Имаше руса коса, беше много млада и много красива. Развиха от рула едни пластмасови чаршафи на пода и й казаха да застане в средата, за да не се изцапал мокетът. Никой не разбра какво имат предвид. После наредиха на всички момичета да заобиколят и да гледат. Извадиха револвер, сложиха го в устата на младото момиче и го застреляха. Ей така. А на нас, останалите, ни казаха: „Това се случва. Ако някоя се опита да избяга, ние постъпваме така. Убиваме нея, убиваме и семейството й в Русия, защото знаем къде живеят. Но…

— Тя вдига пръст и прави пауза. Лицето й се вкаменява.

— Ако сте добри и правите каквото ви се каже, тогава ще спечелите свободата си“.

Примъква се по-близко до мен на дивана. Донякъде ми се иска да я утеша — да сложа ръка на раменете й, да прегърна това момиче от чужда страна, отведено от дома му. Но усещам, че не бива да го правя. Тя не търси моята утеха. Не й е нужна утехата на нито един мъж.

— Сега ще ти кажа една тайна — споделя тя. — Искаш ли да чуеш тайната ми?

— Добре.

— Заплахите им са без никакво значение, защото не след дълго преставаш да искаш да избягаш. Дават ти разни неща, за да ти хареса да си там. И вече искаш да останеш. Разбираш ли ме?

— Дрога — досещам се аз. Опитвам се да прозвучи клинично, но гласът ми е кух и възбуден, макар да се старая да го избегна, така както звучи гласът ти, когато произнасяш без тръпка името на старо гадже.

— Да. — Тя се приближава още повече. — О, да — мърка. — Колко хубаво беше. — Усещам топлата й кожа до моята. — Познаваш това чувство, нали, Джим?

— Да.

— Опитвал си.

Не е въпрос.

— Да.

— Разбрах още от първия ти ден в компанията. Ние се разпознаваме. Нали, Джим?

Това е самата истина. Да си наркоман е като да членуваш в клуб. Станеш ли такъв веднъж, това е завинаги. Нормалните не го разбират. Когато вървя по улицата, аз знам. Един поглед върху непознатите е достатъчен — знам кой е, кой е бил и кой е поел обратно натам. Има нещо в очите ни. Търсим. Никога не го намираме, но го търсим. Кух, преследван, гладен поглед. Аманда също го има. Нещо в мен винаги го е знаело.

Тя продължава:

— Правила съм ужасни неща. Бих искала да… — Поклаща глава. — Бих искала да ги изтръгна оттук. — И посочва черепа си.

— Познавам чувството.

Накланя се към мен. За миг помислям, че ще ме целуне. Но тя се извръща. И казва:

— Исус ме спаси.

Повтарям тъпо:

— Исус… те… спаси?

Седя там, присвил очи, и се опитвам да си представя Исус с развята бяла роба да предвожда някаква операция на „Делта Форс“ за изваждане на Аманда от руска база, да се спуска на рапел по стени и да избягва куршумите на снайперисти с лазерни мерници.

— Молих се — казва тя. — И той ме спаси. Даде ми нов живот.

— Но… как избяга?

Тя поклаща глава и махва с ръка, сякаш гази тема не е интересна.

— Няма значение. Решиш ли да си тръгнеш, винаги има начин. Трудното е да вземеш решение. Но аз го взех. И дойдох във Флорида. Намерих си съквартирантка — колежанка. Тя ме научи какво да правя, как да действам и как да си намеря работа. Завърших средно училище. Оправих си английския. Намерих работа като секретарка на рецепция. Мъжете обичат да наемат хубави момичета за работа в приемните. Забелязал ли си това, Джим? Така намерих „Тао“.

— Е, доволен съм, че си с нас.

— Какъв „шефски“ начин на изразяване — казва тя насмешливо. — „Доволен съм, че си с нас“. И защо, за бога, си доволен, че съм тук и отговарям на телефоните?

Мъча се да намеря отговор. След дълга пауза измънквам:

— Ние получаваме много обаждания.

Засмива се.

— Виждаш ли как се криеш?

— Крия ли се?

— Зад шегите, Джим. Опитваш се да разсееш хората. Голям дявол си.

— Не знаех, че съм такъв.

— Лукав човек. Винаги отбягваш въпроса. Ето, правиш го и сега.

— Кой въпрос?

Навежда се към мен и понижава глас:

— Знаеш въпроса.

Но аз не го знам. Наистина.

— Ето те теб — обяснява тя, — семеен мъж, в сряда вечер в апартамента на жената от рецепцията на твоята компания. На нейния диван. И тя е много близко до теб. И може всеки момент да се окаже гола.

— Но не е.

— Но би могла — шепне ми тя. Накланя се към мен и устните й докосват ухото ми. Отново започва да шепне така, че топлият й дъх гали кожата ми: — Та въпросът е: — Как смяташ да постъпиш?

— Хубав въпрос — признавам аз. — С уловка.

— Видях снимката на жена ти. Тя е много красива. — Вдъхвам от парфюма й. Ухае на цветя, богат и сладък, като спрей за обработка на трупове.

Аманда се навежда напред и ме целува. Езикът й се плъзга по моя. Телата ни не помръдват, само нежно сме докоснали устни. Тя прекъсва целувката и ме поглежда.

— Какво има? — не може да разбере.

Облягам се, колкото да се отдръпна от нея.

— Знаеш ли кое е забавното? — разказвам й аз. — Онзи ден посетих моя психоаналитик. Казах му, че искам да стана нов човек. По-добър човек. Мисля, че старият Джими Тейн би искал да прави секс с теб.

— А новият Джими Тейн? — усмихва се тя.

— Новият Джими Тейн също иска да прави секс с теб. Затова се опасявам, че психоаналитикът ми май няма да се окаже много добър в работата си. — И после добавям единственото почтено нещо, което мога да кажа: — Сега трябва да си тръгна, Аманда.

Гледа ме продължително. В един момент ми се струва, че е на път да ми зашлеви шамар, да се разплаче или да изкрещи: „Върви по дяволите!“, но тя не прави нито едно от тези неща. Вместо това развеселено ми напомня:

— Видя ли? Нали ти казах, че и той ще бъде тук тази вечер.

— Кой?

— Исус. Казах ти, че ще бъде тук, в този апартамент. Сега можеш сам да се увериш. Той е в теб.

— О… — запъвам се аз. Не усещам Исус в мен. Но от друга страна, не усещам практически нищо. Освен умора. Много съм уморен.

Ставам и се отправям към вратата. Аманда ме следва.

— Трябва да стигна някак до офиса, Аманда — казвам й аз. — Имаш ли нещо против?

Тя взема ключовете за колата от масичката и ми ги хвърля във въздуха.

— Вземи моята. Остави я пред офиса. Сутринта ще взема такси.

— Благодаря ти.

Обръщам се, за да отворя вратата. Аманда ме сграбчва за ръката.

— Джим… — усмихнато казва: — Не искаш ли да попиташ?

— Какво да попитам?

Взема ръката ми и насочва пръстите ми към гърдата си. Зърното й се втвърдява под докосването ми. Държи дланта си върху моята и не ми позволява да я извадя.

— Попитай ме какво означава — и тя натиска пръстите ми върху мястото, където съм видял, че има татуировка: — Забелязах те, че гледаш. Четеш ли руски?

— Не.

— Не искаш ли да узнаеш какво означава?

— Какво означава? — послушно я питам аз.

— Исус умря заради моите грехове.

— Това ли означава? Защо си го… — Замълчавам за малко: — Защо си татуирала това на гърдата си?

— За де не го забравя.

— Когато искам да не забравя нещо, използвам онези листчета, дето се лепят.

— Ето пак… — засмива се тя. Сваля ръката си от моята. Неохотно отлепям пръстите си от гърдата й. — Виждаш ли как използваш шегата? За да се скриеш от истината.

Прекалено съм изморен, за да споря.

Слизам на паркинга, отивам до колата й и чувам свистенето на гуми от другата страна на шумозаглушителната стена. Усещам странна емоция… нещо, което се затруднявам да идентифицирам. Не е съжаление — имам предвид съжалението, че не съм я изчукал — макар че точно това би трябвало да усещам сега. Чувството е различно.

Триумф.

Да, точно това е. За първи път, откакто се помня, не се поддадох на нагона си. На гадния си зъл нагон.

Може би това е начало. Може би това е новият Джими Тейн.

Качвам се в колата и се усмихвам. „Новият Джими Тейн“… Харесва ми как звучи.

19

— Разкажете ми какво се случи — казва доктор Лиаго.

Седим в кабинета му, онази стара стая, в която има само кожа и дърво — кедрово дюшеме, лавици за книги, огънати под тежестта на подвързани с телешка кожа томове, плътно затворени щори с ребра от дъбови летви, стая, представляваща нещо средно между английски клуб и погребален дом в Ню Джърси. Изминали са четири дни след посещението ми в апартамента на Аманда, четири дни на относително спокойствие — относително за Джими Тейн — четири дни без екзорсизъм в църковни сутерени, без разминавания на косъм със сексуални забежки и без пиене пред хора в трапезарията на офиса.

Поглеждам часовника на бюрото му, който е толкова старомоден, че на светещия в оранжево циферблат е написано „Електрически“.

— Нищо не се случи — отговарям аз. — Тръгнах си оттам и се прибрах у дома при жена ми.

— И какво каза жена ви, след като разбра къде сте били?

— Не съм й казвал.

— И защо?

— Защо ли? — изсмивам се аз. — Женен ли сте, доктор Лиаго?

Въпросът ми се струва адски прост. Въпрос, на който е достатъчно да се отговори с обикновено „да“ или „не“. Но доктор Лиаго поглажда късата си бяла брадичка и се замисля над него, сякаш съм го попитал за мистериите на теорията на струните или квантовата механика. Накрая отговаря:

— Питам се защо искате да знаете това.

— Просто си говорим — свивам рамене.

— Важно ли е за вас? Да знаете дали съм женен?

— Забравете, докторе. Извинете, че ви попитах.

— Не — казва той. — Не съм женен.

— Не съобщих на Либи къде съм бил, защото не се случи нищо особено и подобно обяснение не си заслужаваше усилията.

— Хмм… — проточва той и кимва. — Каква седмица обаче за вас. Влизате с взлом в чужда къща и намирате цяло състояние в чувал за боклук. Подозирате, че онзи, който ви е наел, е забъркан в престъпна дейност. И започвате отново да пиете… да пиете шампанско…

— Не бих използвал точно думата „пиене“ — възразявам аз. — Беше парти и бях принуден да го направя.

— Били сте принуден да го направите — произнася той по влудяващия начин, предпочитан от психиатри и родители, думите ти да се повтарят, което ги прави да изглеждат нелепи и създава чувството за вина.

— Именно.

— Освен това сте погледнали в деколтето на секретарката си и сте видели гърдите й. И сте я целунали.

— Да — потвърждавам аз. — В една или друга степен. Защото целувката не беше нищо особено… някаква си секунда.

— Интересува ли ви мнението ми?

— Не.

— Това не са действия на мъж, който иска да живее кротко и нормално. Съгласен ли сте?

— Допускам.

— Взето поотделно, всичко разказано от вас си има своето напълно приемливо обяснение. Влезли сте с взлом в къщата, защото сте искали да научите кой краде от компанията ви. Пили сте алкохол, защото вицепрезидентът ви по маркетинг се е опитвал да ви постави в затруднено положение.

— Вицепрезидентът по търговските въпроси.

Корекцията ми не го интересува.

— Снощи сте излезли със секретарката си, защото…

— Млъква. — Всъщност защо излязохте с нея?

Тук вече ме постави натясно. Качих се в колата й и се оставих да ме вози, защото исках да я чукам. Защото не можех да изтръгна от главата си онзи образ на гърдите й с татуса на кирилица и защото исках да я видя просната на легло, гола, извила гръб, изпъчила гръден кош, за да мога да прочета написаното там, без да хвърлям крадливи погледи, а бавно и е наслаждение, както се чете роман с интригуващ край.

Доктор Лиаго чака от мен обяснение защо съм се качил в колата на Аманда. Но единственото, което мога да му предложа, е гузна усмивка.

— Ето, видяхте ли? — тържествува той. — Дори фактът, че разследвате кражбата от компанията си, е сам по себе си саморазрушителен. Точно както ви е казала Либи. Ровите насам-натам в търсене на отговори, а те ще ви избодат очите. Нает сте не за да търсите отговори. Вашият инвеститор, човекът, който ви е наел… — той поглежда към бележките си, за да си припомни името му, — Тад Билъпс. Той не иска от вас да ровите или да отговаряте на въпросите на полицая за Гул Гедросян. Той ви е казал това. Но какво правите вие? Ровите. Самият факт, че го правите, е акт на саморазрушение… на самоотричане от новото начало, което заслужавате. Разбирате ли сега?

— Да.

— По същия начин се опитвате да разрушите връзката със съпругата ви. Правите това като… добре, нека го наречем флиртувате, с вашата секретарка.

— Виждам накъде биете.

— Дали? — и той ме дарява с продължителен поглед. Накрая ме запитва: — Говорихте ли вече за това е Гордън Крамер?

— За какво?

— За случилото се. За целувката. За пиенето.

— Не.

— И защо не?

Защото ме е страх, че Гордън ще цъфне на входа на офиса ми с физиономията на палач, ще ми забие един в челюстта и ще ме окове за противопожарната пръскалка.

Но на глас отговарям:

— Защото предпочитам да разговарям по тези въпроси с вас.

— Хубаво — кимва той. Изглежда искрено доволен, че сме сигнали до това ниво на доверието.

Но нещо ме безпокои. Опитвам се да си спомня какво ми е казал доктор Лиаго току-що, мъча се да възпроизведа думите му за себе си.

— Онова име — казвам накрая аз.

Той ме поглежда предпазливо и — възможно ли е това? — ми се струва, че в очите му проблясва страх, че е бил уловен в някаква грешка.

— Кое име?

— Гул… Гад… как беше?

— Ааа… — и поглежда отново в бележника си. — Гул Гедросян — повтаря той.

— Споменавал ли съм ви това име? Не мисля, че съм го правил…

Усмихва се:

— Естествено, че го споменахте. — И почуква точното място в жълтия си бележник, където е записал името: — По време на миналия сеанс.

Но почеркът му е ситен, столът му е на няколко метра от мен, а и Лиаго не ми предлага да видя сам страницата.

— Откъде иначе ще го знам? — призовава той логиката ми на помощ.

— Сигурно сте прав.

— От вашия разказ, господин Тейн, съдя, че сте имали дълга и изтощителна седмица. — Това е вежлив начин да се каже: „Звучите параноично“.

— Наистина съм доста изморен — съгласявам се аз. — А нещата отиват на още по-зле. Утре ми предстои да уволня маса хора… повече от половината служители на „Тао“.

— И как се чувствате?

— Да се чувствам? Нищо не чувствам. Това е работа. Имам списък в чекмеджето си. Уволнявам наред по списъка.

— Мисля, че се наслаждавате на това?

Изумен съм.

— Да се наслаждавам?

— На властта. Власт, която сте неспособен да упражните спрямо собствения си живот. Вие — човек, който няма волята да отхвърли поканата да пие на парти, който не може да се удържи от надзъртане в пазвата на хубавичка служителка, който не може да спре да лъже жена си за нощните си похождения — вие изведнъж имате възможността да решавате чужди съдби. Не е ли така?

Присвивам очи:

— Това не е много доброжелателно описание, докторе.

— Вероятно. Но истина ли е?

Преди да мога да отговоря, на лицето му изпълзява изненада. За миг ми се струва, че се е напикал, защото изражението му е притеснено и той посяга с ръка надолу към панталоните си. После бръква в джоба си и изважда оттам мобилен телефон. Който вибрира.

— Извинете ме — казва загледан в дисплея му. — Това е много… — не довършва фразата си. — Опасявам се, че е спешен случай. Друг пациент. Ще ме изчакате ли тук?

— Няма никакъв проблем, докторе.

Става, оставя бележника си върху стола с гърба нагоре и тръгва към вратата. По средата на пътя се сеща, връща се при стола и взема бележника си, без да се извини или притесни. Излиза от кабинета. Затваря вратата зад себе си.

Седя неподвижно и се опитвам да чуя какво става от другата страна на дебелата врата от масивно дърво.

Различавам гласа на доктор Лиаго, който говори високо в резултат от някаква емоция, но думите са неясни. Единственото, в което съм сигурен, е най-общото впечатление, че спори с обадилия се.

Може би съзнава, че се вслушвам, защото казва две бързи думи, настъпва тишина, после чувам стъпките му по голото дюшеме на антрето да се отдалечават. Външната врата на къщата се отваря и затваря. Ставам от стола си, отивам до скрития зад щорите прозорец и надниквам през ребрата.

Лиаго се отдалечава от къщата по дългата застлана с чакъл алея за коли. Спира до своята „Краун Виктория“. Стои с гръб към мен и не мога да видя лицето му. Притиска телефона към ухото си и жестикулира, докато говори.

Енергичната пантомима на доктора продължава около една минута, спорът, изглежда, е горещ. Когато най-сетне се обръща и виждам лицето му, разбирам — той не спори, а умолява. Лицето му е пепелявосиво. Ръцете му треперят.

Хвърлям се назад и встрани от прозореца, за да не ме забележи, но Лиаго напълно е забравил за мен. Дори не поглежда в тази посока. Вниманието му е изцяло приковано към телефонния разговор.

Това е добре дошло за мен, защото ми дава шанс, за който не съм дори и мечтал: да се разровя из личните вещи на доктор Лиаго.

Имам си правило: ако не искаш да ти видя нещата, за бога, не ги оставяй там, където мога да ги намеря. Особено ако си ми психоаналитик. В края на краищата, кой не иска да знае тайните на своя психиатър?

Уви, кабинетът на доктор Лиаго е толкова лишен от лични вещи, че не обещава много. Плотът на бюрото му е чист — няма снимки или сувенири, а стаята е украсена в минималистичния стил на филмовите декори, който ми направи впечатление още при първото ми посещение. Това е офис, пресъздаващ представата за „кабинет на психиатър“, без да прилича на място, обитавано от човешко същество. Срещал съм преди такива като доктор Лиаго — мъже, които повече се вълнуват от представата за тях у другите, отколкото от личния си живот. Такива екземпляри могат да се намерят в офисите на маститите инвеститори, където стените са покрити с плакети за първоначално публично предлагане на акции, списъци с водещи гаранти на ценни книжа и броя на набраните милиони, но няма снимки на малкия Джони да играе футбол или на съпругата на инвеститора в булчинска рокля.

Отивам до чистото бюро на Лиаго и го разглеждам. Има две странични чекмеджета и едно тясно над тях. Най-напред пробвам страничните. Първото е празно. И второто е празно.

Започвам да губя надежда да намеря нещо интересно за този безцветен малък човечец, на когото плащам по 125 долара на час, за да споделям ежеседмично съкровените си тайни. Но тогава отварям последното — дългото тясно чекмедже под плота на бюрото.

И съм доволен, че съм го направил.

Защото вътре намирам голям черен пистолет, който при отваряне на чекмеджето се плъзга назад така, както сдъвканата химикалка „Бик“ може да се плъзне, ако рязко отворите чекмедже.

Това вече е интересно. Голям черен пистолет. Колко са психиатрите, които държат в бюрата си големи черни пистолети?

Поглеждам го неспокойно, от разстояние. Питам се какви ли пациенти има доктор Лиаго? Сигурно са крайно опасни хора.

Затварям чекмеджето — честно казано, по-бавно и по-внимателно, отколкото съм го отворил, и отивам да изследвам другия край на стаята.

Вниманието ми е привлечено от металната кантонерка е голямата сложно изглеждаща ключалка. Това със сигурност е мястото, където доктор Лиаго съхранява досиетата на пациентите си. Тук сигурно крие страниците от жълтите адвокатски бележници като онзи, който преди малко взе със себе си, бележниците със записките от сеансите с нас.

Не очаквам кантонерката да ми разкрие кой знае какво — особено с тази голяма надеждна заключалка, но все пак дръпвам вратичката. И представете си… рамката за окачване на папки плавно изпълзява навън по носещите релси.

Добрата новина за доктор Лиаго е, че съхранява подробни и изчерпателни бележки за всичките си пациенти.

Лошата новина за доктор Лиаго е, че има само един пациент. И този пациент съм аз.

Или поне такъв е изводът, който правя от съдържанието на кантонерката. На рамката виси една-единствена папка, натъпкана с жълти листчета от бележник. Папката е грижливо надписана: „Тейн, Джим“.

И толкова.

Никаква друга папка. Никакъв друг пациент.

Само един: „Тейн, Джим“.

Отварям за всеки случай долното чекмедже. Уверявам се, че е празно.

Една папка… един пациент… „Тейн, Джим“.

Усещам, че ми се повдига… от дъното на стомаха ми се надига тъмен страх. Има нещо не наред тук. Нещо опасно. Доктор с пистолет. И с единствен пациент.

Пръстите ми прехвърлят страниците е бележки в единствената висяща папка. Листовете са плътно изписани със ситен почерк на абсолютно луд човек. Обемът ръкописна информация е изумителен — абсурдно много за почерпено от само трите сеанса, които съм имал с доктор Лиаго.

Чета страниците, прелиствайки ги наслуки. „Гордън Крамер“, започва един абзац, като ситно написаното име е подчертано. Бележките продължават: „Сейнт Риджис. Белезници. Паркинг място 4С. Изтрезняващо въздействие“.

Друг абзац: „Ектор Гонзалес. Букмейкър. Какво се е случило с пръста на Джим? Либи го закарва в болницата. Ръката му е превързана с кърпа за подсушаване на чинии. „Джак в кутията“ за хамбургери“.

Има описани инциденти от живота ми. Помня ги ясно. Запечатани са в съзнанието ми. Но не си спомням да съм разказвал на доктор Лиаго за тях. За нито един от тях.

„Лантек“, мрежов хардуер вицепрезидент по търговските въпроси — пуснал в надрусано състояние ръка на жената на Боб Паркър.“

Искам да прочета повече за този инцидент — ситуацията беше доста забавна или поне моят спомен за нея е такъв, но вратата зад мен изскърцва и когато се обръщам, виждам я да се отваря. Няма начин да стигна навреме до стола си. Вместо това връщам папката, тихо затварям кантонерката, отстъпвам крачка в ъгъла на стаята и се преструвам, че разглеждам дипломата на стената:,Джордж Лиаго, доктор по медицина, Корнелски медицински институт, 1972“, твърди се в нея.

— Извинете ме задъхан влиза в стаята Лиаго. — Беше много нетактично от моя страна. — Съжалявам, но трябваше да приема разговора. Спешен случай, нали разбирате.

Вижда ме да стоя до бюрото му, което не е мястото, където се е надявал да ме завари, и погледът му обхожда офиса, преди да се върне върху мен.

— Няма нищо — отвръщам му аз. — Възхищавах се на дипломата ви. Винаги съм се чудил как ги изписват толкова красиво. Сигурно им отнема адски много време да надпишат поотделно всяка на ръка. Колко души бяхте във вашия курс?

— Мисля, че не го правят на ръка, господин Тейн — казва ми той.

— О…?

— А… — досеща се той и прави опит да се усмихне. — Шегувате се, разбира се.

— Не особено сполучливо, опасявам се.

— Да — съгласява се той. — Ще продължим ли?

Свивам рамене и се връщам на стола си.

— Той също сяда на стола си срещу мен. Опитвам се да не изразявам нищо е лицето си, да не правя очевидно объркването си.

За момент ми минава мисълта да се конфронтирам с него, да стана, да отида до кантонерката, да я отворя и да кресна: „Къде са ти другите пациенти? Що за доктор си ти?“.

Но нещо ми казва да се въздържа. Да се направя на глупак. Това поне не ми е трудно.

— Само че този път ще изключим това чудо — казва той и прави нещо с мобилния си телефон. Натиска подчертано бутона на захранването, за да ми демонстрира колко искрено се надява вече да не бъдем прекъсвани.

— Докъде бяхме стигнали? — въздъхва доктор Лиаго и прави справка със записките си. — А, да… Ще уволнявате хора. Много хора. И то утре. Разкажете ми какво мислите за това…

20

Изкарвам някак сеанса до края.

Лиаго сигурно усеща, че нещо не е наред, защото след няколко неуспешни опита да завърже разговор, накрая се отказва и предлага днес да приключим по-рано, понеже „моите мисли били другаде“.

Ако мислите ми са другаде, те са в онази кантонерка, в която има само една папка. Или в онова чекмедже, в което има пистолет.

Но не му казвам за нито едно от тези две неща. Кимам в знак на съгласие и се оставям да ме изведе от кабинета си. Във фоайето той слага ръка върху моята и казва, че ще се видим следващата седмица. Прозвучава ми почти като въпрос. Измънквам нещо в знак на потвърждение. Виждам го да ме наблюдава внимателно от входната си врата, докато излизам на заден ход от алеята. Правя го бавно — никакво натискане на газта до ламарините, никакво изстрелване на чакъл с гумите. Кротко се изтеглям назад, сякаш на света няма нищо грешно, няма нищо странно в онова, което съм открил, няма нищо необичайно в това един доктор да живее сам в къща и да е специалист. Специалист по Джим Тейн.

Потеглям по пътя, като гледам право напред. Когато стигам до шосето, изминавам още километър-два и отбивам върху кафявата трева по банкета. Край мен профучават коли. Фордът още не е спрял да се движи, а аз вече съм набрал номера на Гордън Крамер.

— Здрасти, Джими — поздравява ме той дрезгаво. — Какво, по дяволите, се е случило?

— О, нищо, Гордън — успокоявам го аз с фалшиво безгрижие. — С изключение на факта, че докторът, когото ми препоръча, е луд.

— Луд доктор, а? — казва той. Не ми звучи много загрижен. — И защо да е луд, Джими?

— Чакай да избера откъде да започна… А, за начало, държи в бюрото си пистолет.

— Аз имам пистолет в бюрото си, Джими.

— Ти си бивше ченге, Гордън.

— Така е. Работата ми е в това да имам вземане-даване с голям брой откачени наркомани. Опитай се да си представиш какви пациенти има доктор Лиаго.

— Интересно е, че споменаваш това. Защото беше следващото, което щях да ти кажа. Изглежда, че доктор Лиаго има само един пациент.

— Така е — съгласява се Гордън. — Това си ти.

Съобщава го като очевиден факт, който вече сме обсъждали, поради което не би трябвало да изненадва нито мен, нито него.

— И това ти е било известно?

— Естествено, че ми е известно, малоумнико. Нали аз го наех.

— Но…

— Извадих го от нафталина специално за теб. Беше се пенсионирал. Но му бях правил услуги и не можеше да ми откаже. Не искаше да го прави, но… е, ти поне знаеш колко убедителен мога да бъда.

— О… — казвам аз разочаровано. — Значи си знаел за всичко.

— За кое? — не може да разбере той. Изглежда озадачен от целия ни разговор. После ахва и дъхът му направо секва. — О, боже… О, боже, Джими. Да не откачащ пак? Да не те е хванала параноята…?

— Нито откачам, нито ме е хванала параноята…

— Джими…

— Гордън, той знае за мен разни неща. Има стотици страници бележки за неща, които… не съм му казвал.

Дълго мълчание. Когато Гордън проговаря, в гласа му има огорчение:

— О, Джими… Пак си започнал.

— Не съм започнал.

— Тогава защо се държиш параноично?

— Не съм параноичен. Просто ми е интересно как знае неща, които…

— Джими. Аз му казах да се обади на доктор Къртис, преди да се видите. Тя му изпрати цялото ти досие. Естествено, че знае много неща за теб. Че как иначе би могъл да те лекува?

— О… — пак казвам аз. Край мен минава ТИР и фордът се раздрусва. Започвам да се чувствам глупаво. Ето ме, седнал в кола, спряла на банкета. Току-що съм избягал от кабинета на моя психоаналитик — ама буквално съм избягал, убеден, че той е размахващ пистолет маниак. Разказвам всичко това на надзорника ми, който се намира на един континент и три часови пояса разстояние от мен, и изисквам от него да ми обясни очевидния факт, че докторите обменят и бележките, когато си разменят пациентите.

— О… — знам, че се повтарям, но не мога да измисля нищо. — Гордън… срам ме е.

— „Срам ме е“ — повтаря Гордън. — Не си спомням да си го казвал досега, Джими. „Пиян като свиня“, да. „Надрусан до несвяст“, да. Но никога „Срам ме е“. Това е нещо ново. Харесва ми. — Замълчава за малко. — Върни се на работа, Джими. Престани да откачаш и се върни на работа. Не ме карай да вземам самолета. Съмнявам се, че го искаш. Обещавам ти, че ще съжалиш, ако го направя.

21

Настъпва денят на голямото уволнение.

В кариерата си на мениджър рестартер съм уволнил досега четиристотин деветдесет и шест души. Масираните съкращения са първата и най-важна стъпка във всяка задача по рестартиране.

Хората, които не разбират от бизнес, имат грешна представа за капитализма. Те смятат, че капитализмът е безсърдечен и жесток, че поставя печалбата пред човека, че принуждава мениджърите да правят нечовешки неща и че тази безчовечност е причината, поради която уволняваме „на едро“.

Всъщност вярно е точно обратното — уволненията са резултат от това, че хората влагат твърде много състрадание. Твърде много мениджъри ръководят бизнеса си като семейство и се отнасят към подчинените си със същата сбъркана добрина, с която се държим с нашите деца. Двайсет и две годишният ви син е пълен провал, който живее у дома ви и иска да бъде музикант? Ами защо да не го оставите да бъде с вас известно време, за да не плаща наем, докато намери себе си?

Точно същото става в бизнеса. Например Черил в „Счетоводство“ — вярно, мързелива е, бърка в сметките, но тя е нашата Черил, която ни купува понички в сряда, така че какво толкова? Много по-лесно е да си затворим очите, отколкото да я уволним. Защото… тя може да се разплаче!

И по същия начин в продължение на жизнения цикъл на една компания стотици такива дребни, привидно незначителни решения се натрупват като плака в корпоративната кръвоносна система — първоначално незабележимо, докато един ден направите крачка назад, погледнете отстрани и осъзнаете, че системата е задръстена с отлагания — хора, които не вършат работата си добре, на които не им пука или които просто са мързеливи — и скоро бизнесът блокира като спряло сърце и му трябва електрически шок, за да се върне към живота.

Това ми е работата — да върна с шок системата към здрав живот. Да направя болезненото нещо, полезното нещо. Ако предишните директори бяха имали куража да направят онова, което сега трябва да направя аз, но го бяха направили тогава, когато от него би имало полза, компанията нямаше да бъде в ситуацията, в която се е озовала. Нямаше да има нужда от мащабни уволнения. По дяволите, щеше да има достатъчно печалба, за да изплатим бонуси, вместо да раздаваме розови чекове[20].

Но разбира се никой не вижда нещата по този начин. Хората, които вземат трудните решения, биват демонизирани, а страхливците — възхвалявани. Такъв е светът — искаме нещата да бъдат по един начин, съжаляваме, че са по друг начин, и обвиняваме за разликата всеки друг, само не себе си.

Протоколът, който следвам, когато уволнявам, е един и същи, независимо от мястото. Първо, чакам до сряда. Сряда е най-подходящият ден както за уволнените (не им се налага да си ближат раните по време на уикенда), така и за късметлиите, които остават на работа (за да започнат в понеделник начисто, забравили за отдавнашната травма).

По правило провеждам операцията следобед, веднага след обедната почивка, когато нервите са отпуснати след обяда, но не твърде късно през деня, защото тръгналите си по-рано ще пропуснат лошата новина и ще се явят на работа следващата сутрин, озадачени от това, че бюрата им са разчистени без обяснения.

В някои компании наемам служител по охраната, който да пази както мен, така и запазилите работата си. Днес няма да го направя, защото „Тао“ е софтуерна къща, а най-лошото, което може да се случи в софтуерна компания, е някой друг порой от ругатни и по изключение хвърляне на преспапие по компютърен дисплей.

Най-важното — критично важното — нещо при софтуерните компании е предотвратяването на кражбата на интелектуална собственост. Единственият реален капитал на технологичната компания е текстът на програмата, който се съхранява на нейните твърди дискове и магнитни ленти за архивиране. Не бива да се допуска този софтуер да бъде записан на компактдиск и физически да бъде изнесен от сградата, нито пък да бъде изпратен по електронна поща извън локалната мрежа на компанията. И в двата случая има голяма вероятност програмният код да стигне до ръцете на конкуренцията.

Поради тази причина десет минути преди да започна уволненията, аз извиквам Даръл в офиса си, затварям вратата, съобщавам му какво следва и че се нуждая от помощта му.

— О — казва той. — И кога?

— До десетина минути.

— Десет минути? — Срокът го стряска като в анимационен филм. — Мамка му!

Това е друго правило: никога не казвай на никого предварително. Никой не може да пази тайна за нищо. Никой!

Успокоявам Даръл, че остава в „Тао“ и че поема работата на Ранди като вице по техническите въпроси.

— Без майтап? — не може да повярва той.

— Когато излезеш оттук, отиваш право в стаята със сървърите. Искам да спреш мрежата, така че да не могат да бъдат изпращани навън никакви имейли или файлове. Можеш ли да го направиш?

— Фасулска работа.

— Спираш RDP[21], SSH[22]* и Telnet[23]. Разбираш ли? — Да.

— След като направиш това — продължавам аз, — искам да смениш паролите на всички потребителски акаунти. Никой не трябва да има достъп до своя акаунт от този момент нататък. На никого няма да казваш какво точно правиш. Просто го направи. Избери различна случайна нова парола за всеки акаунт. Напиши всяка парола на отделна картичка. Не прави копие на паролите. Донеси ми ги веднага.

— Добре.

— Имаш ли някакви въпроси?

— Трябва ми администраторска парола.

— Кой има такава? — Но сам се сещам за отговора: — Ранди.

Той кимва.

— Доведи ми го. Ще започнем с него.

След минута Даръл се връща с Ранди Уилямс, вицето по техническите въпроси. Такава е длъжността му, макар и само за още трийсет секунди.

Кръглото простовато лице на Ранди има празното изражение на теле на път за кланицата, но виждам зад очите му да проблясва искрата на досещането.

— Седни — казвам му и посочвам стола срещу моя.

Даръл е на път да се изниже от стаята.

— Остани, Даръл — нареждам му аз. — И затвори вратата.

Даръл се подчинява.

Обръщам се към Ранди с твърд глас, имащ за цел да внуши, че няма да търпя възражения:

— Ранди, искам да ми кажеш администраторската парола за нашата мрежа. Напиши я тук.

И плъзгам бележника си по масата към него.

Това е моментът, когато разбира какво се случва. Поглежда бележника, после мен, после Даръл.

— Какво става? — пита той, макар вече да знае. Гласът му трепери. Пробва върху мен усмивката си с процеп между двата предни зъба. Понеже не реагирам, тя увяхва, после изчезва. Свива рамене, изважда химикалката си от джоба на ризата и написва низ от букви и знаци в бележника ми.

Откъсвам страницата и я подавам на Даръл.

— Провери дали работи. Ако няма проблем, направи каквото ти казах.

Даръл кимва. Ранди го поглежда умолително.

— И ти ли, Даръл? — с укор казва той.

Даръл отваря уста, готов да отговори, после размисля. Забива поглед в пода, отваря вратата и с облекчение излиза.

— Ранди — започвам аз, — опасявам се, че имам лоши новини за теб.

След като си започнал, трябва да действаш бързо, понеже скоро всички научават какво става. Целта на масовото уволнение е да приключиш с него, да изведеш хората извън сградата, преди да почнат да правят поразии — изтриване на твърди дискове, копиране на файлове, унищожаване на собствеността, или по-точно казано, преди да направят нещо, за което впоследствие може да съжаляват.

Когато хората напуснат камерата за екзекуции — в конкретния случай това е килерът, който ми служи за офис — страничните наблюдатели, заинтригувани от шокираните изражения на своите колеги, от зачервените им и подпухнали очи или от стичащите се по бузите им сълзи, в типичния случай питат какво се е случило. „Уволниха ме“, казват по-пасивните. А гневните обясняват: „Джим педерастът ме изхвърли“. Или нещо по средата.

Изпълнявам списъка си методично. Всяка сесия ми отнема само по няколко минути. Към края влизащите вече знаят какво става и някои от тях вършат работата вместо мен. „Уволнен съм“, започват те. По-услужливите дори се опитват да смекчат вината, която смятат, че може да изпитвам: „Разбирам, вината не е твоя, Джим“, казват ми те.

Но във всички случаи, когато описвам причините за уволнението на поредния служител, аз се придържам към абстрактното и безпристрастното: неподходящи решения, взети при предишното управление, недостатъчен капитал от инвеститорите за финансиране на развойна дейност, промяна на икономическия климат, засилване на конкуренцията в пазарната ниша за управление на самоличността. Използвам страдателния залог — „направени са грешки“ — и не уточнявам чия е вината. Времето за казване на горчивите истини и говоренето без увъртане отдавна е отминало.

Последен от четирийсетте е Дом Вандербек. Схваща какво става в мига, в който влиза при мен. Дори не си прави труда да затвори вратата или да седне.

Преди да отворя уста, той се навежда през бюрото ми, завира лицето си в моето и казва:

— Да ти го начукам, Джим.

— Съжалявам, Дом… не се получи.

— А какво стана със споразумението ни?

Намирам моралните сили да не се изсмея в лицето му и да кажа: „Какво споразумение?“. Говори, естествено, за сделката ни, която сключихме, когато дойдох в „Тао“: той ще направи всичко по силите си, за да продаде скапания ни софтуер, срещу което аз ще го препоръчам за моя пост, когато напусна.

Но каквото и споразумение да сме сключили, а като се замисля, то не беше под формата нито на официален договор, нито дори бе скрепено с ръкостискане — това бе, преди да разбера задачата си в „Тао“. Сега, когато вече съм наясно с ролята си — а тя е да не се вдига шум, да не се допуска влизане на полиция, да не се вглеждам в парите, източвани през задната врата, сега, след като вече разбирам тези неща, оставането на Вандербек е ненужно и невъзможно.

— Съгласих се да положа усилия — казвам аз. — Но ти не спази уговорката ни. Не виждам никакви продажби, които да се дължат на теб. Ти виждаш ли, Дом?

— Знаеш, че продуктът ни не струва.

— Съжалявам — отново казвам аз.

Той се обръща, тръгва към вратата, но на прага спира. С една ръка върху рамката се завърта и ме поглежда:

— Знам много неща за теб, Джим. Много. И още нещо… Знам много за „Тао“. Например за това къде отиват парите ни. Чудя се дали има хора, които биха се заинтересували от тези неща.

— Нямам идея за какво говориш, Дом.

— Тогава сигурно не възразяваш, ако позвъня тук-там…

— Дом! — казвам аз. Но говоря твърде високо. Вратата на офиса ми е отворена. Хората отвън слушат. Какво ли са чули от казаното досега? Понижавам за всеки случай глас: — Дом — повтарям отново, — на твое място бих бил страшно внимателен.

И веднага съжалявам за изпуснатото.

На лицето на Дом изпълзява изражение на удоволствие, защото това са точно думите, които се е надявал да чуе.

— Джим, заплашваш ли ме? Да не би да си позволяваш да ме заплашваш? — Той клати глава, но се усмихва широко, защото знае, че съм се хванал на въдицата му

— Дом, не те заплашвам. Говори по-тихо и затвори вратата…

Но той прави точно обратното, повишава глас:

— Заплашваш ли ме, Джим? — навежда се извън рамката на вратата и вика към „арената“: — Чухте ли всички, Джим току-що ме заплаши! — после се обръща отново към мен: — Как да разбирам това: „На твое място бих бил страшно внимателен“? Какво смяташ да направиш? Да ме пребиеш? Или… да ме убиеш?

От мястото си виждам малка част от „арената“ — един от инженерите събира вещите си в кашон. Едва ли има много хора в този момент, когато уволненията са почти приключили, но въпреки това долавям навън някакво раздвижване. Явно все пак има такива, които са чули.

— Мисля, че е време да си тръгваш — казвам и правя съзнателно усилие да говоря тихо.

— Добре, приятелю — кимва Дом. — Но това не е последната ми дума.

Това обикновено е удобна възможност да отговоря с поразяващ сарказъм, но чувството ми за хумор — остатъците от него — е поразено от женски вик откъм „арената“: „Не…! Недей!“.

Скачам от мястото си, изтичвам покрай Дом и отивам на „арената“, за да разбера какво става.

Дейвид Перис, вицето по маркетинга, който впрочем прие новината за уволнението си преди двайсетина минути с достоен стоицизъм, се е качил на бюрото си и бузите на задника му се виждат. Панталоните му са се свлекли около глезените, а хората около него викат: „Дейвид… недей!“ и „О… гадост!“.

Заобикалям, за да видя, и виждам струя урина да описва красива дъга от впечатляващо големия член на Дейвид до пода на „арената“.

— Ето ви! — вика той. — Ето…! На ви…! Вземете…!

Той се завърта, насочвайки струята си насам, като пожарникар, който изгася последните упорити въгленчета жар. Някой извиква:

— Дейвид, какво правиш…?

— Нещо, с което да ме запомните — обяснява той.

— Вижте…! — весело се обажда Розита, но не е ясно за пикнята ли говори, или за огромния пенис.

Дейвид се обръща към мен:

— Ето и за теб, Джим — казва той. Насочва струята си към мен, но аз съм прекалено далече от него, а и той вече е към края на ресурса си.

— Добре, Дейвид — авторитетно казвам аз или поне се опитвам да прозвучи така: — Достатъчно! Прибери си… работата.

Свършил с мунициите, той свива рамене, обува панталоните си и вдига ципа. Оставя колана си незатегнат.

Помагам му да слезе от бюрото си. Той е странно пасивен и се държи сякаш нищо особено не се е случило.

— Благодаря ти, Джим — подмята, приемайки ръката ми, за да скочи от бюрото. — Трябваше да го направя. И аз не знам защо…

Успокоявам го, че всичко е наред, защото съм виждал хората да правят и по-странни неща в подобни моменти. Но от него мирише на урина, виждам капки като от утринна роса по левия му чорап и бързам до го изведа от сградата, преди да е направил нещо по-сериозно.

— Ти си свестен човек, Джим — казва ми той, докато го съпровождам към изхода. Приемам благодарностите му, но не му обръщам внимание. Вместо това гледам през него, към паркинга, където забелязвам Вандербек Да влиза в скъпото си беемве, да затръшва вратата и със свистене на гумите да изскача на шосе номер 30.

22

Прибирам се у дома в четири и половина следобед, което е най-ранното ми прибиране, откакто съм започнал работа в „Тао“.

Очаквам да не намеря Либи, която може да върти някъде любов или да прави нещо, с което да ме накаже, че съм скапан съпруг.

Нищо подобно. Заварвам я в кухнята, готова да прибере купената от нея храна — толкова типично домакинска дейност, че направо се засрамвам заради съмненията си.

На кухненската маса са сложени две пазарски торби, чакащи разопаковане. Едната е препълнена с мамули царевица, чиито реси падат отстрани на торбичката. През ръба на другата наднича сгънат вестник „Нюз Прес“.

Хвърлям отдалече ключовете от колата на масата и оставям куфарчето си. Либи вдига за момент поглед, после отново се съсредоточава върху подреждането на съдържанието на бюфета.

— Как мина? — пита тя.

— Нищо особено.

Не идва да ме целуне, нито ми е казала „Здрасти“. Но поне ми говори.

Сядам до пазарните торбички.

— Имаше инцидент — започвам аз. След подобна фраза от нея се очаква да каже: „О, така ли? Какво стана?“, но тя не го прави. Изчаквам. Накрая пояснявам: — Да, един от уволнените се изпика на пода.

Този път вдига поглед:

— Това е нещо ново.

— Качи се на бюрото си, извади си члена и започна да пикае към мен.

— Господи… И ти какво направи?

— Изтеглих се по-назад.

Засмива се. Не споделям с нея за заплахите на Вандербек, нито за твърденията му, че знае за кражбата на пари от компанията. Това би отворило пресните рани от миналата нощ и може да я накара да се безпокои, че не се придържам към програмата. Програмата „Защитавай Тад с цената на всичко“.

— Кой беше той?

— Дейвид Перис.

— Какъв беше?

— Вице по маркетинга.

— А, маркетинг — казва тя многозначително. Изважда вестника от торбичката и го хвърля на масата пред мен. Започва да вади от нея консерви и тетрапакове. Две консерви грах „Дел Монте“. Кутия нискомаслен зеленчуков бульон „Суонсън“. Опаковка зряло тофу „Нейчърс Гуднес“. Питам се разсеяно дали не е поканила на гости Далай Лама.

— Ти нямаше ли някаква теория за вицетата по маркетинга? — пита ме Либи, докато прибира тофуто в хладилника. — Че те са психически най-неуравновесените хора в една компания?

— Това беше старата ми теория. Вече имам нова теория за вицетата по маркетинга и тя е, че те имат най-големите членове в компанията.

— Отвратителен си.

— Не аз се изпиках на мокета, скъпа.

Погледът ми попада върху вестника пред мен. Той е затъпяващо местен: статия за избор на училищния борд в околия Лий, пъстроцветна реклама за обзавеждане на дневна без капаро и още няколко безинтересни истории. Но погледът ми е привлечен от заглавието в едър шрифт точно над сгъвката: „Директор в банка, 36-годишен, ранен в катастрофа, умира“.

Вдигам вестника.

Стенли Понтин, директор по информационните технологии в „Олд Доминион“, с централа в Тампа, почина вследствие травмите си, получени след катастрофа с кола миналия четвъртък. Фордът „Мустанг“, модел 2008, на Понтин излетял от пътя на 23 юли около 2 часа сутринта. В колата на 13 километра от дома му бил открит Понтин. Инцидентът го е оставил парализиран и в състояние на мозъчна смърт, съобщава Надя Понтин, негова съпруга. Полицията разследва дали катастрофата е причинена от алкохол или наркотици. Понтин се е обадил на телефон 911 от колата си малко преди инцидента, съобщил, че спирачките му не работят, и поискал помощ. Резултатът от токсикологичния анализ ще бъде обявен във вторник.

— Това е трагично — казвам аз.

Спомням си странното обаждане на Санди Голдън как се бе съгласил да правим общ бизнес, макар и след злощастното представяне на софтуера ни по време на демонстрацията, и как бе завършил със странния въпрос „Оправя ли това сметките ни?“.

От датата в материала става ясно, че той ми се е обадил в деня след произшествието със Стан Понтин.

— Какво пише там? — пита ме Либи. Застанала е зад мен и надзърта през рамото ми, за да види какво е привлякло вниманието ми.

Почуквам по вестника:

— Скоро се запознахме с него. Починал е.

— Това е ужасно.

— Беше млад. Седях срещу него на масата преди… няма и две седмици.

Погледът й бързо преглежда текста.

— Шофиране в пияно състояние — забелязва тя. Това означава „Сам си е виновен“. — Жалко.

— Да. — Но не познавам много пияни шофьори, които правят съзнателното усилие да се обадят по мобилния си телефон в полицията или да съобщят за неизправни спирачки.

Телефонът ми иззвънява. Вадя го от джоба си и поглеждам кой ме търси. Пише „Пърк Стил, адв.“ — това е фирмата, в която работи Пит Бланд.

Приемам обаждането и чувам гласа на Пит:

— Е, как мина?

— Прекрасно. Без проблеми.

— Уговорката за довчера остава, нали? Шест часа?

По дяволите! Бях забравил за поканата да вечеряме. Предполагам, че идеята му беше да ме ободри след отвратителното изживяване да уволня половината си персонал. Хубав жест, но истината е, че не се чувствам чак толкова отвратително. Уволняването на хора влиза в длъжностната ми характеристика. По неизбежност ставаш дебелокож. Но долавям в поканата на Пит и по-циничен мотив: сприятели се с клиента и си осигури „Пъркинс“ да бъде наета като юридически консултант, та дори и по време на редукция на разходите.

И все пак… Не бих имал нищо против да изляза от вкъщи.

Пит уточнява:

— Направил съм резервация в „Алигаторската хижа“. С жените сме, нали?

— О… не знам — сепвам се аз. — По-добре да проверя как се чувства Либи. — Поглеждам към жена си. Съзнателно не покривам микрофона, за да може Пит да чуе ясно какво ще каже тя. — Искаш ли да дойдеш на вечеря с моя адвокат Пит Бланд и съпругата му? — нарочно я питам аз на висок глас.

Лицето й ясно ми показва, че на света няма нищо друго, което би желала по-малко. Но тя винаги е била добра корпоративна съпруга, готова на саможертва в името на екипа. Така че изпълва гласа си с ведрост и казва звънливо:

— Това звучи прекрасно! — Ефектът малко се разваля, защото едновременно с това прави пантомима с бъркане с пръст в гърлото си и имитира гадене.

Казвам в телефона:

— Либи ще се радва. Ще дойдем.

„Алигаторската хижа“ е в стил Югозападна Флорида.

Знам това, но не защото съм роден в Югозападна Флорида, нито защото вече съм прекарал тук повече от три седмици. Знам го, защото надписът пред заведението казва: „Алигаторската хижа — в традицията на Югозападна Флорида“. Нашата страна е единствената в света, където историята ни се твори чрез рисуването на билбордове.

„Алигаторската хижа“ е от другата страна на реката — селяндурската страна, в Норт Форт Майърс, което е възможно най-източното място, където можеш да стигнеш, преди да започнеш да се чувстваш щастлив, че не си чернокож. Потегляш по 1-75 в посока Бейшор, после следваш указанията до настлан с чакъл път, продължаваш да следваш други знаци, все по-малки и по-малки, сякаш в отделите за поддържане на пътищата към околията са назначени само миниатюристи. Накрая паркираш до една река в края на дълга застлана с чакъл алея за коли. И тук някъде намираш „Алигаторската хижа“. Ресторантът представлява притисната към земята дървена кутия, част от която е надвиснала по непонятен начин над реката, сгушена под навес от живи дъбови дървета, обрасли с испански мъх.

Либи и аз паркираме джипа. Паркингът е на около петдесет метра от ресторанта. Минаваме покрай малко езерце, заградено с преплетена на квадратчета телена мрежа. Няколко посетители гледат през оградата.

Проследявам погледите им. Езерото е плитко и кално. В средата му има бетонен остров, четири на четири метра, на който са изпълзели пет алигатора и топлят коремите си на бетона. Алигаторите лениво разглеждат двама ни с Либи. Надпис наблизо ни информира: „Нахрани алигаторите — Предлага се месо — $5“.

До надписа, върху голям хладилен сандък, е седнала тийнейджърка, която ни наблюдава със същия жив интерес като алигаторите.

— Искаш ли да нахраниш алигаторите? — питам аз Либи.

— Не.

— Предлагат месо — опитвам се да я изкуша.

— Месо от какво? — интересува се тя.

— Не съм сигурен. — Обръщам се към девойката. — От какво е месото?

— Крава — отговаря ми тя и тъпо продължава да си дъвче дъвката.

Подавам й пет долара. Тя вдига капака на сандъка и ми връчва загърнат във вестник пакет.

— И внимавайте за пръстите си.

Заставаме до самата ограда, непосредствено до семейство от четирима — майка, баща и две деца — всеки от които по-дебел от предишния, малки селяндурски превъплъщения на матрьошки. Децата бъркат с пръсти през оградата и пускат на земята топчета сурово говеждо. Но алигаторите стоят като вкаменени, отпуснати на бетонния си остров на има-няма десетина метра от нас, и гледат месото с незаинтересуваността на влечуги. Или вече са преситени от десетки килограми хамбургери, или повече ги интересуват двете дебели деца свинчета, намиращи се засега извън техния достъп.

— Нещо не са много активни — споделям аз с бащата.

— Не са, но щом се задвижат, те го правят наистина бързо. Това са най-злобните същества на земята.

— Така ли? — учудвам се a s и се обръщам към Либи: — Да започваме, мила… Разгръщам вестника и й подавам топка сурово месо.

Тя го поглежда с отвращение:

— Ще хванеш салмонела.

— Няма да го ям. То е за алигаторите.

— Надявам се да си измиеш ръцете след това — казва тя.

— Щом не го правя след голяма нужда — обяснявам аз, — мислиш ли, че ще го направя, след като съм хранил алигатори.

Отбелязвам за себе си, че Либи не е много на кеф напоследък… и като се замисля, през последните години е все така. Затова се отказвам да я разведрявам и решавам сам да нахраня животните. Избутвам голям суров хамбургер през плетената ограда и го наблюдавам как излиза от другата страна като от машинка за мелене.

Месото пада на земята. Внезапността, с която реагират алигаторите, ме стресва. Четири от тях се гмурват, изчезват във водата и се показват отново съвсем близко до мен от другата страна на оградата. Сборичкват се за месото, размахват опашки и тракат с челюсти. Чувам чаткането на зъбите им, когато захапват. Щом поглеждам към мястото, където е паднало месото, него вече го няма.

— Видя ли, тате!? — възбудено виква момчето.

— Аха — казва незаинтересувано бащата.

Давам останалото месо на момчето.

— Ето — казвам аз и абсолютно сериозно допълвам: — Искам да си го разделите със сестра ги.

— Благодаря, господине отговаря ми то.

Либи и аз ги оставяме, за да влезем в „Алигаторската хижа“ и да намерим Пит Бланд и жена му. Подчинявам се на нареждането на Либи и отивам в тоалетната да си измия ръцете. Когато се връщам във фоайето, виждам до вратата Пит Бланд, обхванал с ръка през кръста ослепителна блондинка.

Погледът ми среща неговия. Той ми махва с ръка. Хващам Либи за ръката и я повеждам към Пит и блондинката.

Той е по джинси и трикотажна блуза. Изглежда по-млад, отколкото си го спомням, и причината може би е в неофициалното му облекло.

— Сякаш сме се наговорили кога да дойдем — обажда се той. — Джим, това е съпругата ми Карен.

— Радвам се да се запознаем казвам аз, като полагам съзнателно усилие да я гледам само в лицето. Това не е никак лесно, имайки предвид от какво тяло е част.

— Чувала съм много за вас — уверява ме Карен и ми протяга ръка. Има южняшки акцент изтънчен, очарователен — от района между Савана и Чарлстън.

— Да — усмихвам се аз, — аз съм загубенякът, който прие работата в „Тао“.

Засмива се:

— Това са същите думи, с които Пит ви описа, след като се видяхте!

Представям Либи, която реагира с мрачна усмивка и вяло ръкостискане, сякаш се срещаме в офиса на погребална агенция. Излизаме на верандата, където намираме маса с изглед към реката. В центъра на масата зее голяма дупка, под която е сложена кофа за отпадъци.

— Това е за щипките — обяснява Пит. — Изчукваш и хвърляш.

Забавно коментирам аз. Това ми беше прякорът в училище.

Когато се появява сервитьорката. Пит. Карен и Либи си поръчват бира, а аз студен чай. Пит ме поглежда въпросително.

— Опитвам се да се ограничавам обяснявам аз.

— Ясно — казва Пит. Но е разбрал. Знам, че е разбрал.

Всички поръчваме щипки от раци и съвсем скоро ни ги поднасят — изпускащи пара, натъпкани в дървени купи за сервиране, от които стърчат като крака на гигантски извънземни насекоми.

Изненадан съм от собствения си глад. Троша шипките и ровя из черупките с огъваща се пластмасова вилица. Трудя се над втората си щипка, когато вилицата ми се счупва. Това не ме спира — продължавам да се боря с остатъка. Мушкам месото в разтопеното масло и го гълтам, без да го досдъвквам. Десет хиляди години еволюция са забравени за момент, докато смуча краката на членестоногото и си шепна: „Невероятно вкусно!“.

Разчупвам поредната щипка и изпращам през масата струйка солена вода в окото на Карен.

— Ох…! — казва тя и примигва.

— Мисля, че жена ти ми намигна — съобщавам аз на Пит.

— Е, няма да си първият мъж, с когото го прави спокойно ми отговаря той, смучейки своята шипка. После отпива мощна глътка от бирата си.

— Как ти се струват? — стресва ме после.

— Превъзходни са — искрено казвам аз.

— Да, аз и Карен често идваме тук с Кайл и Адисън. С и без повод.

— Кайл и Адисън? — повтарям аз.

— Децата — пояснява Карен и засиява. Има ангелско лице, което буквално грейва при споменаването на децата й. — Те са на четири и на шест.

— Да благодарим на Бог, че е измислил детегледачките — промърморва Пит.

— Те всъщност не ядат раци — продължава Карен. Но обожават да хранят алигаторите.

— Впечатляващи създания — коментирам аз. — За алигаторите говоря.

— А вие двамата…? — напълно естествено пита Карен. — Имате ли деца?

Този въпрос е по правило неизбежен и предполагам, трябва да съм готов за него, но винаги го усещам като зашеметяващ удар в лицето.

Не опитвам се да задържа изражението си спокойно като планинско езеро. Без тъга. Без болка. Нямаме деца.

Поглеждам към Либи. Тя гледа масата бясна, но всъщност мрази мен за стореното. За това, че съм изоставил Коул. Че съм се надрусал и съм го зарязал сам във ваната.

Пит усета веднага, че нещо не е наред Господ да го благослови — и се опитва да ме избави:

— Както и да е — казва той и избърсва маслото от устните си със смачкана салфетка. — Разкажи ми как се запознахте с Либи.

— О, историята е много романтична — побързвам да сменя темата, макар и тази да се отнася до жена ми. Обръщам се към нея: — Защо не я разкажеш ти, скъпа?

— А защо не ти? — предпазливо ме поглежда тя.

— Ти първа — казвам аз.

— Не, ти пръв — настоява тя.

— Добре — съгласявам се аз. Не за първи път Либи е намусена и некомуникативна в компанията на други хора. Но е странно, че отказва безкомпромисно отказва — да разкаже как се запознахме. Сякаш иска да ме изтрие от паметта си. Или вече го е направила. Либи ми беше сервитьорка — започвам аз.

Карен се засмива и плясва с мазните си ръце.

— Колко очарователно! И какво ти сервираше, Джим?

— Не си спомням — признавам аз. Предполагам, скоч.

— Затова не си спомняш промърморва Пит.

— Четири пъти я каних да излезем продължавам аз.

— Четири пъти! — възкликва Карен. — Това ако не е настойчивост!

— Да, не знам за другите ми качества, но поне съм настойчив. — Обръщам се към Либи:

— Помниш ли какво ми каза първия път?

— Не.

— „Върви по дяволите“ — напомням й аз. — Искам да кажа, че ме отряза по този начин.

Карен вежливо се засмива:

— Ако всяка жена отговаря така откровено както твоята, мисля, че човешката раса отдавна щеше да е изчезнала от лицето на земята.

— Амин на това — казва Пит. Продължава да се бори с щипките, изсмуква ги съсредоточено и съм сигурен, че не обръща особено внимание на разговора.

— А втория път, когато я поканих да излезем — продължавам аз, — Либи ми се изсмя.”Добър опит, Тейн — каза ми тя. — Много забавно“, сякаш си правех майтап се нея.

— Но ти не си се шегувал — поддържа разказа ми Карен.

— Разбира се, че не. Трябваше някак да я убедя. Нека сега си спомня. А… номер три: тя стои на бара и ми сервира питие, а аз й шепна в ухото.

— И…? — нетърпеливо пита Карен. — Какво ти каза?

— Нищо. Престори се, че не ме е чула. — Замислям се. — А може и наистина да не ме е чула. В бара беше много шумно.

— Това беше третият път — подканва ме Карен. — Ти каза, че си направил четири опита. Как успя накрая?

— Последният път… О, това беше просто магия. — Обръщам се към Либи: — Не искаш ли да им разкажеш какво се случи? Когато най-сетне излязохме…

Жена ми ме гледа с любопитно изражение. Със сигурност не е гняв. Не е и досада. Нещо като… дали не е страх?

Става от мястото си, но го прави много припряно и обръща купичката си с масло, която прави локвичка, бавно напредваща към Карен и Пит.

— О, боже… — ахва Карен и елегантно се отдръпва от масата. После казва на Либи: — Нека ти помогна — слага купчина хартиени салфетки върху разлятото масло и подава чиста на Либи.

— He — отказва Либи прекалено високо. — Няма ми нищо. — Обръща се и напуска масата.

Тримата я гледаме да се отдалечава, почти тичайки, и да влиза в ресторанта.

— Добре ли е? — пита ме Пит. В устата му има щипка и не ми изглежда особено обезпокоен.

— Може би дамски проблем изказва предположение Карен.

— О… — сеща се Пит, — добре.

— Трябва да отида и да я намеря — умърлушено съобщавам аз. Иска ми се да ме убедят да не го правя.

Точно в този момент пристига следващата поръчка рачешки щипки.

— Седни — поглежда ме Пит. — Хапни си рак. Либи е добре.

Решавам, че обичам Пит Бланд… и ще го задържа като адвокат на компанията ни поне докато аз съм на работа в „Тао“.

Тримата продължаваме да ядем и Карен разказва как се е запознала с Пит — „на корпоративно мероприятие“, каквото и да означава това — и как при тях това е било любов от пръв поглед.

— След което ме опозна — довършва Пит, — и оттогава летим стремглаво надолу. Избухват едновременно в смях. Дори смехът им е стряскащо еднакъв — като ритмично изхъркване през запушен нос. Карен игриво мушка Пит с рамо в ребрата.

В този момент ме пробожда някаква тъга, че моята съпруга е толкова различна от Карен. Либи се крие сега в тоалетната, муси се на някакво мое въображаемо провинение, което не съм усетил да правя и вероятно никога няма да мога да разбера.

Сякаш по даден знак тя се връща на масата. Има изражението на боксьор, събрал всичките си морални и физически сили, за да издържи още един брутален рунд.

— Добре ли си? — поглеждам я аз.

— Добре съм — отговаря ми тя. — Имах нужда от минутка.

Ядем мълчаливо, за да отмине неловката ситуация.

Пит довършва втората си порция раци и изсипва черупките в отвора за отпадъци в средата.

— Ей, това е много удобно — извиквам аз. Дали да не си изрежем една такава в кухненската маса, Либи?

Жена ми се усмихва измъчено.

— За какво ви е дупка? — обажда се Пит. У дома двамата с Карен ги хвърляме направо на пода.

Скоро разговорът се разделя по двойки: мъжете си говорим за бизнес, за уволненията, за перспективата компанията да изплува, която — признавам това пред Пит — не е особено добра, а жените разговарят помежду си. Слушам ги с едно ухо да си бъбрят за Флорида, за горещината, за най-добрите плажове, за мидите в Санибел и за пазаруването в Нейпълс.

Пристигат третите ни порции рачешко. Ям и наблюдавам Либи методично да унищожава своите шипки. Има ли нещо по-секси от това да гледаш съпругата си да изсмуква месото от рачешка щипка? Нещата отново изглеждат съвсем нормални и аз почти й прощавам за поведението й преди малко и ми се струва даже, че я обичам повече заради това. Моята крехка, лабилна, интелигентна жена. Либи си е просто Либи.

В крайна сметка всеки от нас омита по три порции и когато сервитьорката идва, за да ни попита готови ли сме за четвърта, всички изпъшкваме и вдигаме ръце в знак, че се предаваме:

— Невъзможно е — казвам аз.

Избърсваме се с влажни салфетки с размера на пощенска марка с аромат на лимон и любезно предложени ни „безплатно“ (както мило ни обяснява сервитьорката, когато ни ги раздава). Отклоняваме предложението й за пеканов пай за десерт, след което Пит и аз си разделяме сметката. Целият ни пир струва по-малко от четири рибни гакос в Сан Франциско. Преселването в центъра на нищото все пак си има и предимства.

Излизаме, без да бързаме, от ресторанта, преситени и с издути кореми, и аз гледам Либи отзад, докато двете с Карен вървят пред нас с Пит покрай алигаторското езеро. Сравнявам задниците на двете съпруги. Трябва да призная, че Либи изглежда адски добре, макар да е по тениска и дънки. Карен може да е десет години по-млада от нея, но жена ми не й се дава. Питам се дали Карен ще изглежда толкова добре, когато стане на годините на Либи. Това наблюдение — колкото сексистко и осъдително да е — стопля сърцето ми по странен начин. Може би нещата все пак не са чак толкова зле.

— Ди-Ди? — разнася се женски глас зад нас.

Карен се обръща, както прави и Пит, но Либи игнорира гласа и продължава да върви напред. Жената отново се обажда, този път по-високо и по-настойчиво.

— Ди-Ди…? Ти ли си?

Тя ни догонва и този път не можем да я игнорираме. Това е жена на възрастта на моята съпруга значи в средата на трийсетте, но изхабена от живота, с кръгове под очите и сиви косми в русата коса. Тя подтичва към нас. Либи върви напред, като ни оставя — мен, Карен и Пит — да се оправяме както можем с нея.

— Извинете ме — казва задъхано жената. Гледа през мен към съпругата ми, която целеустремено се отдалечава от нас, без да й обръща никакво внимание. Ди-Ди? Ти ли си? — извиква за пореден път тя.

Либи няма избор. Спира и се обръща към жената. Двете са разделени от 4–5 мегра разстояние, а Либи е изправила гръб и е готова за конфронтация.

— Ти си заключава жената. — Знаех си. Казах на мъжа ми: „Това е Ди-Ди“. Какво, за бога, правиш във Флорида, момиче?

Притеснително мълчание. Либи студено оглежда жената. Бил съм обект на този поглед преди: това е погледът, който заслужаваш, когато кажеш нещо много глупаво на една много умна жена. Например, когато й обясниш, че си влязъл с взлом в чужда къща и си намерил състояние на тавана. За този поглед говоря.

Непознатата обаче явно е мазохист, защото не схваща предупреждението в погледа на Либи.

— Аз съм… — настоява жената. — Кими.

— Съжалявам… Кими — изплюва Либи името. — Но просто не знам коя, по дяволите, си ти.

Нещо прещраква и жената се изчервява.

— О… извинете ме — бързо казва тя. — Страшно съжалявам. — Поглежда към мен и Пит, после към Карен. Отстъпва назад. Мънкайки притеснени извинения с пламнало лице, жената на име Кими изчезва обратно в „Алигаторската хижа“.

— Адски странно — коментирам аз.

Пит се обръща към Либи:

— Познаваш ли я, Либи?

— Не — отрязва Либи и хвърля отровен поглед на Пит.

Карен успокоително се намесва:

— В наши дни не можеш да си позволиш дружелюбно отношение към непознати. Просто не знаеш какво са намислили.

Благороден опит да се замаже грубото отношение на жена ми. И неуспешен, както всички ние разбираме.

Сбогуваме се на паркинга и си обещаваме да повторим вечерта, която Карен настоява на това — била „толкова забавна“.

— Пази се — казва ми Пит. Стиска ми ръката и ме поглежда по мъжки многозначително, сякаш за да ми каже „Не завиждам на работата ти… нито на семейния ти живот“. Обръщам се към Либи, но тя вече си е тръгнала и е на двайсет метра от мен, качва се в колата и няма търпение да избяга.

23

Пътуваме към дома, но не говорим за станалото в ресторанта. Либи седи до мен и гледа право напред с онова изражение на лицето, което ми е познато от последното десетилетие. То означава: „Може и да седя на сантиметри от теб, но не смей да ми говориш“.

Затова седя мълчаливо и шофирам, като превъртам станциите на радиото, за да намеря нещо едновременно безвредно и успокояващо. Спирам се на съвременна християнска музика и слушаме песен за Исус и любовта му към всички хора без изключение. Така пътуването минава доста бързо.

Влизаме в къщата и Либи се върти долу, изпълнявайки нощния си ритуал, състоящ се в оправяне на възглавниците по дивана, избърсване на всички плотове, пускане на съдомиялната машина, проверяване дали плъзгащите се врати към двора са надеждно заключени. Според мен просто отлага неизбежното — да остане насаме с мен, без да има какво да ни разсейва.

Следвам я от стая в стая, вървейки предпазливо зад нея, без да се приближавам много в очакване на удобния момент да поговорим.

Най-сетне, когато е свършила с всички побутвания и намествания и вече не й е останало какво да прави, аз тихо я питам:

— Искаш ли да поговорим за това?

Поглежда ме сякаш изненадана, че съм в същата стая с нея.

— За кое?

— Искаш ли да говорим за тази вечер? За това, което се случи?

— He.

— Защото се държа… — спирам. На път съм да кажа „странно“, но в последния момент решавам, че тази дума може да провокира нежелана реакция. Затова завършвам: — … сякаш беше тъжна.

Поглежда ме. Погледът й е предпазлив, клепачите тежки. Лицето й е повече от тъжно. То е… обезверено.

— Мислила си за… него — казвам аз. Не смея да използвам името на Коул в нейно присъствие. Това не сме го обсъждали, нито сме се споразумявали в явна форма — просто един ден осъзнах, че не съм го произнасял от дълго време, нито пък тя го беше произнасяла, а след това с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да го изрека.

— Да — потвърждава тя. — Когато заговориха за техните деца, аз… — и поклаща глава. Е, няма значение.

Отивам при нея и я прегръщам, обхващам я с ръце, все едно че искам да я защитя. Обичам тази жена с всичките й недостатъци, въпреки гадния начин, по който се държи с мен. Все пак ми е останала вярна, въпреки всичко… всичко, което съм й сторил, всичко, което съм унищожил, всичко, което съм й отнел. Толкова много грешки, които бих искал да мога да изкупя.

Стои неподвижно, вдървена в ръцете ми.

Обичам те прошепвам аз. — Съжалявам, че те завлякох на тази вечеря. Знам, че не ти се идваше.

Мълчание.

— И съжалявам, че те домъкнах във Флорида.

Продължава да не ми отговаря.

Ела горе казвам аз и нежно повдигам брадичката й, така че да ме погледне в очите. Нека опитаме да… не сме го правили от толкова дълго.

Гледа ме. В изражението й няма любов, в това поне съм напълно сигурен. Няма и нищо съпружеско. Но аз познавам това изражение, виждал съм го преди. Виждал съм го по лицата на мъжете, в чиято компания прекарах онази дълга нощ в общинския затвор. Това е потиснатият стъклен поглед на затворник, изражение на безсилие, което казва: „Прави с мен каквото искаш“.

— Толкова съм уморена, Джими — тихо и без особена надежда прошепва тя.

— Ела — все така нежно казвам аз, но гласът ми е малко по-твърд. — Да се качим горе. — И я дърпам за ръката.

Тя се оставя да я поведа нагоре по стълбата, към тъмната ни спалня. Не мисля за затваряне на вратата на спалнята, нито за пускане на щорите. През прозореца и клоните на дъба виждам къщата на съседа ни на отсрещната страна на улицата. Таванската стая на велосираптора свети. Какво ли прави този човек в сряда през нощта на тавана си?

— Ела — повтарям пак и придърпвам Либи към мен. Събличам тениската й през главата и я пускам на пода. Разкопчавам сутиена й и слагам ръце върху гърдите й. Целувам я по шията и вдъхвам потта й.

Тя продължава да стои вдървено като пациент в кабинета на доктора под светлината на флуоресцентната лампа.

— Какво има? — питам я аз.

— Нищо — потиснато отговаря.

Разкопчавам джинсите й и вкарвам чуканчето на кутрето си под ластика на бикините й.

— Не — прошепва тя. — Моля те, Джими.

Отминавам това с мълчание. Свалям й ципа и започвам да смъквам джинсите й през ханша, надолу по бедрата. Триенето смъква и бельото й. Сега тя стои, пристегната около бедрата от джинсите си и интимното й окосмение се вижда.

— Моля те — казва, вече по-силно. И ме избутва.

— Какво има сега? — питам я аз, започвайки да губя търпение. — Какво?

Гледа покрай мен към тиковия вентилатор на тавана, който лениво се върти в средата на стаята.

— Уморена съм, Джими — тихо казва тя. — Може ли да бъда уморена?

— Знаеш ли, Либи — малко раздразнено й казвам аз, — хубаво би било от време на време да се държиш като моя жена.

И след тези думи сърдито се отправям към банята и може би затварям вратата малко по-шумно. Е, мой ред е да внеса известна драматичност.

Пускам студената вода в умивалника и започвам да плискам лицето си. Поглеждам се в огледалото.

Опитвам се да направя невъзможното — да оценя външния си вид напълно обективно: косата ми, твърда и посивяваща по слепоочията, носа, не много голям, но малко крив след отдавна забравено пиянско сбиване или просто падане.

Не съм грозен. Но не съм и красив. Притежавам лице, за което жените, когато са благоразположени, твърдят, че показвало характер. Само че характерът, който показва, изцяло зависи от историята, свързана с него. Преди много време — когато се запознах с Либи, като млад мениджър, поел по стълбицата нагоре, когато заедно ходехме по ресторанти или се прибирахме у дома след дълъг ден и страстно се разсъбличахме един друг това лице щеше да разкаже историята на бизнесмен, на мъж във възход, на човек с талант и амбиция, в чиито крака е светът, готов да стане негов.

Днес обаче вдълбаните по лицето ми линии, разместеният ми нос, дори липсващото кутре разказват различна история, история за похабяване, за прахосване, за изтъркване. И за провал.

Водата шумно изтича в сифона. Чувам нещо откъм спалнята. Спирам водата и го правя точно навреме, за да доловя последното ехо на телефонно позвъняване. Либи разговаря с някого. Опитвам се да доловя нещо, шепнешком разменяни фрази между любовници, тайна връзка или забързано „Трябва да затварям” -

Но дочувам само едно- или двусрични отговори: „Да“, „Знам“, „Моля те, недей“ или „Добре“.

Отварям вратата на банята в момента, в който Либи оставя слушалката върху вилката на скрина. Не се държи като гузна жена. Не се опитва да скрие телефона от мен, нито факта, че е разговаряла с някого.

— Кой беше? — интересувам се аз.

Поглежда ме продължително, преди да ми отговори. Накрая ме осведомява:

— Съседът.

— Какъв съсед? — правя се, че не съм разбрал.

Тя ми показва с брадичка към прозореца, където зад изкривените клони на дъба се вижда къщата от другата страна на улицата. Обръщам се да погледна натам в очакване да видя велосираптора през прозореца на таванското помещение с бинокъл пред очите да ми маха с ръка. Но прозорецът е тъмен, както впрочем и цялата къща.

— Какво искаше?

— Нищо. Каза, че забелязал, че задната ни вратичка била отворена. Затворил я, докато сме били на вечеря.

— Колко мило от негова страна — малко язвително казвам аз. — Ти разговаряла ли си вече с него?

— Не съвсем — неохотно признава тя.

— Не съвсем? — повтарям аз. Странен отговор на прост въпрос. — Как се казва?

— Не знам — казва тя. И добавя неочаквано за мен: — Ела при мен.

— Защо?

— Ела.

— Либи — започвам аз, защото искам да й задам още въпроси за съседа ни, за това, което е казал по телефона, да разбера колко често са разговаряли те двамата… и защо са разговаряли.

— Шшш… — прошепва тя. Идва там, където съм спрял, а това е пред вратата на банята. — Искам да ти направя свирка.

Целува ме по устните, силно, с някаква отчаяна лудост, и усещам пръстите й ловко да разкопчават колана ми, да спускат ципа и да свалят панталоните ми.

И тя коленичи на пода пред мен.

— Забрави го, Либи — казвам аз. — Не е нужно.

— Нужно е — поправя ме тя. — Много е нужно.

И започва. Либи ми е духала от време на време, но знам, че това не й е любимото занимание — нещо като пренареждане на консервите в килера, което прави периодично, за да има ред в къщата, без непременно да й носи удоволствие.

Но тази нощ е напълно различно. Никога не съм я виждал такава. Сякаш не може да ми се насити. Налапва ме едва ли не насила, притегля ме към себе си с ръце на кръста ми и ме поема все по-дълбоко и по-дълбоко. Стене нещо, но думите й са неразличими.

— Либи — настоявам аз, — забрави това, всичко е наред. — Дълбоко в себе си искам да я отблъсна, да се махна и да й попреча да замаже нещата толкова бързо и толкова лесно, но земноводното в мен, животното, не иска тя да се дръпне. Изобщо не иска.

Позволява ми да го извадя от устата й.

— По-добре ли е така? — пита тя. По-добре ли е?

И отново започва, този път още по-енергично. Започвам да се чудя. Движи главата си напред-назад, почти спазматично, със сила… и движенията й започват да ми напомнят за епилептичен припадък, а не за еротично изпълнение.

Хващам се за рамката на вратата, за да не ме събори.

— Либи — повтарям аз, — всичко е наред. Спри!

Но ми е хубаво. И изобщо не искам да спира. Никак.

Отново ме освобождава.

— По-добре ли е така? — пита ме тя толкова високо, че почти вика. — По-добре ли е? — И сега виждам, че плаче — това сълзи на тъга ли са? — и поглежда нагоре… но не към мен, а към вентилатора, който лениво се върти като едно голямо похотливо намигащо око в тавана. — По-добре ли е? — крещи тя към вентилатора.

За трети път си го набутва в устата и започва да помпи напред-назад като автомат. Няма никаква любов или поне чувство в онова, което прави с мен. Няма и никаква топлина. Има нещо отдалечено човешко и далечно биологично — тя е машина със зъбни колела и бутала.

Но това не ме спира. Сграбчвам главата й отзад, първо нежно, после почти грубо и се изпразвам в устата й, като на свой ред помпя, а след това задържам главата й и виждам, че тя гледа с празен поглед към тавана. След малко я пускам. Либи остава на колене и избърсва сълзите от очите си и сополите от носа си. После изпълзява на леглото и се свива на кълбо в него.

— Това ли искаше? — пита ме тя.

— Да — с дрезгав шепот й отговарям аз.

— Тогава значи си го получи. И дърпа възглавницата върху лицето си.

Поглеждам към другата страна на улицата, където е къщата на съседа ни, но тя е тъмна и на прозореца няма никого.

24

Същата нощ виждам Коул отново, но този път сънят ми е различен.

Намирам се в къща. Качвам се по някакви вътрешни стълби. Луната осветява краката ми през ребрата на щорите по прозорците. На горната площадка има коридор. Чувам звуците на смеещо се момче, което разплисква вода. Насочвам се към мястото, откъдето идва звукът. Стъпките ми са безшумни по дебелия мокет. Но защо се прокрадвам? Наоколо цари тъмнина. В края на коридора спирам пред затворена врата. Под нея прониква тънка ивица жълта светлина. Зад нея е момчето, което се смее.

Отварям вратата. Коул е във ваната. Жив е… седнал е в нея, залива се от смях и си играе с червена пластмасова лодка. Трябва да го изненадам. Той вдига поглед към мен и спира да си играе.

По лицето му се изписва объркване. После страх. Не ме познава. Кой е този човек на прага на банята?

Отваря уста. Крещи.

Събуждам се и собственият ми писък е заседнал в гърлото ми.

Либи спи до мен, диша бавно — тъмна сянка, едва помръдваща в леглото. Клоните на дъба отвън лекичко почукват по стъклото на прозореца.

— Либи — прошепвам аз.

Няма отговор.

— Либи…? — Дишането й замира и след малко се възобновява. Не е помръднала, но аз знам, че е будна. Вслушва се.

— Извинявай, Либи — казвам аз. — Съжалявам за всичко, което съм ти сторил. Всичко, което загубих и за двама ни.

Мълчи. Макар тялото й да е обърнато с гръб към мен, аз някак мога да си я представя. По някакъв начин знам точно как изглежда. Будна е. Очите й са отворени. Гледа в мрака.

Искам да й кажа още нещо. Искам да й разкажа съня си — как собственият ми син не ме позна. И как понякога — както например тази нощ — аз самият не мога да се позная. Как не мога да спра да бъда чудовище.

Но тези думи не излизат от устата ми. Мисля ги. Чувам ги в съзнанието си. Желая да ги изрека на глас. Но не се получава. След няколко минути тъпо седене в леглото в още по-тъпа тишина отново отпускам глава до жена си. Заслушвам се в дишането й.

Скоро след това заспивам.

25

Четвъртък сутрин е — първият работен ден след уволненията. Когато пристигам в „Тао“, паркингът е пуст само няколко коли и никаква следа от хора. Единственото, което липсва на тази сцена, е пясъчно торнадо и гонени от вятъра топки от бодли.

На рецепцията ме посреща Аманда със сънени очи.

— Добро утро, Джим — поздравява ме тя. От миналата седмици нито един от двама ни не е намекнал дори за гостуването ми в апартамента й, за отиването в онази църква в сутерена, за целувката ни и за докосването ми до Исус.

— Добро да е, Аманда казвам аз, стараейки се да звуча бодро и по шефски. — Как са нещата?

— Самотни — въздъхва тя.

Жалба на отхвърлен любовник? Раздразнение на служител? Когато ръководиш компания и не можеш да усетиш кое от двете е, това трябва да ти послужи като предупредителен знак.

— Нещата ще се оправят неопределено обещавам аз. Това е отговор, който е добър и в двата случая.

— Разбира се, Джим съгласява се тя.

— Нали знаеш поговорката — започвам аз, — „Най-тъмно е, преди…“ — Но Аманда вдига предупредително показалец — общоприет жест между колеги, който грубо се превежда като „Млъкни, досадо“ — натиска бутон на телефонната конзола пред себе си и казва в микрофона пред устата си: — „Тао Софтуер“. Какво мога да направя за вас? — изслушва желанието и казва: — Момент да проверя дали е тук…

Поглежда ме:

— Тад Билъпс.

— В офиса ми — нареждам й аз и изтичвам, за да поема разговора, след като тя го прехвърли на стационарния ми телефон.

Затварям вратата на офиса си.

— Здрасти, Тад — казвам и се отпускам на стола си. — Какво става?

— Ти ми каже, шампионе чувам гласа на Тад. — Как мина?

Има предвид уволненията и дали се е разминало без убийства.

— Добре уверявам го аз. — Добре… направих, каквото се налагаше.

— Знаех, че ще го направиш, шампионе — казва ми той. — Нали за това те наех. Сега ще чуеш добрите новини. Нали искаш малко добри новини?

— Естествено.

— Имаш ли компютър наблизо?

— Да.

— Погледни банковата си сметка. Личната си банкова сметка. Не сметката на „Тао Софтуер“. Балансът там ни е известен, нали? — изсмива се той: — Нула!

— Тад — започвам аз, — радвам се, че повдигна темата. Чуй ме сега. Помня, че ми каза, че „Бедрок“ няма да инвестират повече, но според мен трябва да преосмислите това решение. Трябва ни още малко… писта, Тад. Да, точно това е думата: писта. Само още малко, за да…

— Погледна ли вече?

— Какво да гледам?

— Банковата си сметка.

— Не.

— Направи го. Веднага. Докато говорим.

Въздъхвам. Стартирам уеббраузъра и влизам в акаунта си на сайта на „Уелс Фарго“, който е общ с Либи.

— Е… — обажда се нетърпеливо Тад — видя ли вече?

Първоначално решавам, че съм направил грешка и по някакъв начин съм отворил чужда сметка — банковата сметка на някой друг. Когато осъзнавам, че това е невъзможно, минава ми нова мисъл: банката е направила чудовищна грешка, трябва да затворя на Тад и да съобщя за грешката незабавно. Защото нали несъобщаването за банкова грешка е равностойно на кражба… и могат да те тикнат в затвора за това. А на мен само този финален щрих ми липсва в трудовото досие: лежал еди-колко си години в затвора.

— Ало, брат ми, там ли си? — изважда ме от унеса гласът на Тад. — Видя ли си сметката?

— Да, виждам си сметката. На екрана е написано, че салдото ми — а то миналия четвъртък, след като си платих сметките, остана на $22 100,12 — сега, в 9:36, четвъртък сутринта, е $2 022 100,12. От понеделник до четвъртък досега съм спечелил два милиона долара.

— Тад… — опитвам се да скалъпя някаква фраза аз. Опитвам се и да не издавам вълнението си. Усещам, че нещо в живота ми се променя, но не непременно към по-добро. Преди този момент бях имал страхове и съмнения. Имах подозрения, че Тад Билъпс е забъркан в някакви… каква беше думата, която използвах, когато изказах на глас подозренията си на Либи? — щуротии. Но щуротиите са постъпки на пияни студенти в общежитията — сгъване на късо на чаршафите в леглата на „зайците“, за да не могат да си протегнат краката, капене на топла вода върху китките им, докато спят. Два милиона долара в нечия банкова сметка не попадат в категорията на щуротиите. Това е нещо различно. Съвсем различно. Нещо… свързано с пачки с банкноти в чували за боклук, с изчезнали безследно директори на компании, с руски гангстери.

— Какво е това, Тад?

— Какво ти се струва, че е, брат ми? Казват му пари. П-А-Р-И… пари.

— Не разбирам.

— Ами… ето как ще ти го обясня. Това е моят начин да ти благодаря. Да ти кажа, че си свършил добра работа. Продължавай в този дух.

— Но аз не върша добра работа. Не мога да спася компанията, Тад. Тя не може да бъде спасена.

— Мисля, че ти би трябвало да знаеш — казва той и прави пауза, — … че не това желая. Това не ме вълнува.

— А какво те вълнува?

— За бога, Джими — казва той и за първи път усещам, че на другия край на връзката има човешко същество. Това е гласът на стар приятел, човек, с когото някога сме започнали с равен старт, но чиято кариера впоследствие засенчи моята. Това е глас на състрадание, на благотворителност, на търпение — гласът на човек, който само за малко е забавил хода си заради мен, за да ми протегне — един последен път — ръка за помощ. След това Тад продължава: — Ти може да си много неща, Джими: ти си пияница, измамник и си търсиш белята навсякъде. Но не си глупак. Или си…?

— Не.

— Глупак ли си? — повтаря той.

— Не.

— Добре тогава. — Настъпва дълго мълчание. Обажда ми се от мобилния си телефон — звукът идва с качеството на радиовръзка от Луната, но линията иначе е чиста, значи не ми се обажда от движеща се кола или от оживен тротоар. Седи някъде в някаква стая, тиха стая, и е заключил вратата. Сигурно е сам. — Ето какво искам от теб да направиш — тихо продължава той: — Имаш прекрасна жена. Страхотна е и направо ти казвам, че ако не я желаеш, аз ще я взема за себе си. Така че сега искам от теб, след като свършим този разговор, да се качиш на колата си и да отидеш в най-близкия „Блумингдейлс“… Нали имате там „Блумингдейлс“, Джими, не ми казвай, че няма?

— Не съм сигурен.

— Все има нещо. Каквото и да е то, иди там. И купи на жена си нещо разкошно. Какво би искала тя да има?

— Нов съпруг.

— Тц… — цъква той с език, — не става. Ти си за нея. И тя е за теб. Така че постъпи правилно поне веднъж в живота си. Купи й нещо скъпо. Виж… я зарежи „Блумингдейлс“. Иди в автокъща на „Мерцедес“ и й купи един от онези кабриолети. Харесва ли „Мерцедес“?

— Предполагам.

— Естествено, че харесва! Коя жена не харесва „Мерцедес“? Могат да се размотават със свален гюрук под слънцето, докато съпрузите им се пържат на работа. Напомня им, че трябва да са мили в леглото с потящата се дебела свиня.

— Не мога да ги задържа, Тад.

— Какво да задържиш?

— Парите.

Ново продължително замълчаване.

— И защо не можеш?

Защо наистина не мога? Не съм сигурен какво да отговоря. Преди тази сутрин имах смътно подозрение за някаква незаконна дейност зад гърба на „Тао“, но бях само страничен наблюдател — добре, може би наблюдател, окуражаван да си извръща главата, но все пак само наблюдател. Чрез приемането на парите обаче ставам нещо друго. Съучастник. Два милиона долара в банковата ми сметка. Точно половината от липсващите пари в сметката на „Тао“.

— Чуй ме, партньоре казва Тад и изборът на думата ме кара да настръхна. Партньор. — Ето какво трябва да разбереш. Ти си бизнесмен. Аз съм бизнесмен. Ние правим бизнес. В бизнеса има даване и вземане. Аз ще ти дам, а ти ще вземеш.

— Тад…

— Почакай — срязва ме той, — не съм свършил. — И продължава по-кротко: — Когато тази операция приключи, ще има други компании. По-големи компании. Това е страхотното в работата, която си избрал, Джими: източникът на човешки слабости е неизчерпаем. Винаги ще има още боклук, който ще трябва да разчистваш! А след „Тао“ вече ще имащ е какво да се хвалиш. И ще получиш по-важни назначения. Аз ще ти помогна да ги получиш. Засега само си трай и направи всички ни щастливи.

— Кои са всички? — изведнъж намирам смелост да попитам. — Кои? Ти и кои още?

— Моите партньори — казва Тад.

— Кои са твоите партньори?

— Ти знаеш — с леден глас ме осведомява Тад.

Познавам останалите трима партньори в инвестиционната фирма на Тад „Бедрок Венчърс“. И тримата съм облъчвал с безумните си бизнес идеи, участвал съм в бизнес срещи е тях и отчаяно съм ги молил — когато нещата покрай мен загрубяха да ми отделят малко време. Единият се казва Стив Бърнам — софтуерен предприемач и випускник на Масачузетския технологичен университет, който направи двеста милиона, продавайки една за нищо негодна начинаеща фирма на Яху само година преди Яху да ликвидира фирмата и да я запише в графата на тоталните си загуби. Вторият е Бирам Санджай — бивш консултант на Би Си Джи[24], чиято специализация, поне доколкото си бях изяснил от срещите си е него, бе да се явява на заседания на бордове, да начертае четири квадрата на бялата дъска и да убеждава присъстващите директори и президенти на компании, че трябва да се „прехвърлят в горния десен квадрант“. Третият беше Тенч Уъртингтън — випускник на Харвард и магистър по бизнес администрация с потекло, датиращо от времената на „Мейфлауър“[25], с нос на римска статуя — чиято функция в „Бедрок Венчърс“ бе тази на „шперц“: той отваряше много врати — във фондации, пенсионни фондове, семейни офиси и убеждаваше важни хора да подписват чекове.

Всеки от партньорите на Тад е непоносим по различен начин и нито един от тях не е човек, с когото бих могъл да изтърпя насаме и един час. Но нито един не е престъпник. Нито един от тях не би одобрил подобен план: да се източат пари от инвестициите на „Бедрок“ и да се налеят в джобовете на Тад и в моите. В крайна сметка тези пари са си техни пари. Парите, които сега притежавах, бяха дошли от тях.

— Тад… — отново го питам аз, — за кого работиш?

Прекалено много въпроси задаваш, брат ми… Пауза. — Опасни въпроси. N'est-cepas[26]?

— Тад…

— Чуй ме, приятелю. Хора като теб… колко шанса мислиш, че ще ти се отворят? Два? Три? Пет? И на кой номер си, между другото?

— Може би на десет.

— „Може би на десет“ — имитира ме той с педерастки глас. — А защо не дванайсет или тринайсет? Това е положението, Джими. Последна спирка на експрес „Губещи“. Знаеш ли какво, пич? Ти не можеш да си позволиш лукса да подбираш задачите си. Затова приемай каквото ти се дава. А значи трябва да приемаш и хората, които вървят с това: мен, партньорите ми, всичко накуп. Ние сме пакет.

— Просто попитах кои са те.

— Аз пък ти казвам да спреш да питаш. Трябва да свършваме. Имам час… няма да повярваш — при маникюрист. Прави ли ме това гей? Надявам се, искрено се надявам да спреш да бъдеш толкова любопитен. Това не е игра, Джими. Хората, за които говорим… те не са закърмени в Силициевата долина. Не приемат нещата безрезервно. И не вярват на дивотии от рода на „я да започнем да задаваме много въпроси и да видим дали няма да спечелим повече, като подложим на съмнения всичките си морални устои“. Тези хора не обичат въпросите. Затова не им ги задавай.

— Това ли се случи с Чарлз Адамс?

— По дяволите, Джими! — изкрещява той. — Току-що ти казах да спреш да питаш, а ти какво правиш? Задаваш следващия си въпрос. Така… не забравяй какво ти казах.

— Да не задавам въпроси.

— Не, женомразецо. Да купиш на жена си „Мерцедес“. Ако се двоумиш за цвета, пробвай с черен — ще подхожда на косата на Либи.

— Добре, Тад.

— Чао, брато.

Но преди да успея да кажа своето „чао“. той вече е затворил. Няма го…

26

Правили ли сте някога това?

Спирали ли сте пред дома си в чисто нов „Mercedes SL550 Роудстър“ със свален гюрук, след като сте прекарали точно 32 минути в автокъщата, за да купите колата, като при това преговорите за цената се следните: питате на каква цена е обявена колата, кимате с безразличие и написвате личен чек за цялата шестцифрена сума?

Е, ако не сте го правили, опитайте го някой ден. Хубаво е да се види как живеят другите. Под „другите“ в случая имам предвид безумно богатите или несъмнено престъпните, както и онези по средата между тези две категории — място, където малко изненадващо за мен се намирам аз в този момент.

Паркирам новия мерцедес в алеята, гася двигателя и използвам мобилния си, за да повикам Либи.

— Имам изненада за теб — казвам й аз. — Излез навън.

След малко вратата се отваря и тя излиза на верандата. Когато вижда колата, леко залита назад… може би от изненада. А може да е и заради горещината — три часът следобед е, слънцето е високо в небето и е нажежено до бяло.

— Какво, за бога…? — запъва се Либи, макар, разбира се, да знае какво, за бога, става.

Слиза по стълбите. Аз пък излизам от колата, като оставям вратата отворена:

— За теб.

— За мен?

— Това е моят начин да ти кажа „Благодаря“… че ме понасяш. И заради всички неприятности. За всички дивотии

— О, Джими — казва тя, — не е нужно да ми благодариш. — Забелязвам, че не е несъгласна с мен за неприятностите и дивотиите… само за благодарността.

Изминала е една седмица след онази нощ в ресторанта и телефонното обаждане на Тад. Седмица на спокойствие — спокойствие на работа, спокойствие у дома, никакви гневни изблици, никакви конфликти, просто всепроникваща безчувственост, сякаш в къщата, където живеем с жена ми, се е спуснала мъгла от анестетик.

Либи докосва ръката ми, хлъзва се в колата, кожената седалка изскърцва под памучната й лятна рокля, и тя обхваща здраво волана.

— Прекрасна е — прошепва. Обляга се на седалката и се поглежда в огледалото. И пита някак между другото: — Как плати за нея?

— С бонус от Тад.

Поглежда ме странично:

— Какъв бонус?

Джими-дръж-си-устата-затворена бонус, минава ми през ум. Но на глас отговарям:

— За задържане на състоянието.

— Значи ли това, че е доволен?

— Предполагам.

— Хубаво. — Тя слиза от колата и затваря вратата. Вратата хлопва меко, както правят вратите на коли за по сто хиляди. — Дръж ги доволни, Джими. Важно е да са доволни.

Хвърля бърз, почти незабележим поглед към отсрещната страна на улицата, където е къщата на съседа. Само за миг. Или може би си го въобразявам, защото отново ме гледа в лицето, примижавайки срещу слънцето. Стиска ръката ми — жест по-скоро на милосърдие, отколкото на благодарност — надига се на пръсти и ме дарява с целомъдрена целувка по бузата.

— Беше много мило от твоя страна — казва тя — да ми я купиш.

— Длъжник съм ти.

Това я кара да се замисли. Изражението й говори: „Да, длъжник си ми“. Но не казва нищо на глас.

Аз обаче продължавам:

— Искам всичко да бъде пак нормално. Нищо повече не искам, Либи — само нормален живот за теб и за мен.

— Нормален живот? — унило повтаря тя. Устните й се извиват в една от нейните малки лоши усмивки, които обикновено са индикатор, че следва язвителен коментар. Например нещо от рода на: „Ако си искал нормален живот, не трябваше да удавяш сина си, Джими“.

Но каквото и да мисли, не го казва. Мълчаливо тръгва към дома.

Оставам до колата. Нещо ме гложди. Когато тя стига до верандата, извиквам след нея:

— Либи…?

Обръща се.

— Доволни…?

Лицето й не изразява нищо.

— Каза да ги държа доволни… Защо в множествено число?

Странен поглед… в него има по равни дози озадаченост и досада.

— Тад обяснява тя. — Тад и… „Бедрок Венчърс“.

Нее, мисля си аз. Не това имаше предвид.

— Влез, Джими — казва ми тя. — Ще ти сготвя нещо. Нормална вечеря. За да станем отново нормални. И… благодаря ти за колата.

После влиза в къщата.

Не съм много сигурен колко време съм останал да стоя там, на алеята, под слънцето, мислейки за жена ми, нейните настроения и нейните мистерии.

Когато казах на Ланс, продавача в шоурума на „Мерцедес“, че новата кола ще бъде подарък — и изненада — за жена ми, той се засмя, намигна ми и каза: „Е, тази нощ ще бъдеш един много щастлив съпруг!“. Аз обаче поклатих глава и му отговорих: „Не познаваш Либи“.

Никой не познава Либи, включително аз самият. Може би дори Либи не познава себе си. Тя е като китайски пъзел в кутия, сложна и красива, пълна с тайни. Никога не реагира както очаквам. Когато оставих сина ни да се удави, тя заяви, че ми е простила. Но когато сега се опитвам да я обичам, ме отблъсква. Днес я разбирам не по-добре, отколкото преди десет години.

Стоя на алеята и размишлявам над случилото се. Не бързам да вляза след нея в къщата. Чувам крачки зад гърба си.

Обръщам се и виждам специален агент Том Мичъл Да върви към мен, изглеждайки въпреки жегата абсурдно чист и спретнат в ленена риза и плетена вратовръзка. Ръкавите му са навити, а през рамо небрежно е преметнал бяло сако. Единственото, което му липсва, за да се превъплъти в южняшки денди, със сламената шапка и чаша ментов джулеп[27] в ръка.

— Ууухаа… — проточва той, подсвирвайки, заобикаля мерцедеса и го разглежда завистливо. — На това му казвам страхотна кола. Произнася го с подчертан южняшки акцент и трансформацията му в плантатор е почти пълна. Нова кола, господин Тейн?

— Чисто нова уверявам го аз..

— Обзалагам се, че струва доста. Той продължава да обикаля колата като акула и я разглежда от всеки възможен ъгъл.

— Подарък за жена ми.

— Така ли…? — замислено казва той. — Тя трябва да е много специална жена.

Надниква в колата, сякаш очаква да види специалната жена нарязана на парчета там вътре.

— Да съгласявам се аз.

— Реших да се отбия — обяснява Мичъл, като ме гледа усмихнато. — Исках да видя как вървят нещата. Както изглежда… доста добре.

Хвърля поглед към къщата, към заобикалящата я веранда и към оградата, зад която явно има плувен басейн. Виждам колелцата в мозъка му да се въртят — опитва се да прецени колко ли може да струва всичко това и как съм могъл да си го позволя.

— Не мога да се оплача признавам аз. — Е, какво мога да направя за вас, агент Мичъл?

— Спомняте ли си името, което ви споменах при последния ни разговор?

— За кое име става дума?

— Гул Гедросян.

Спомням си го, разбира се. Още първия път, когато го чух, а това беше преди седмици в заседателната зала на „Тао“, името ми бе прозвучало странно и чуждо. Днес ми звучи по-малко странно и не така чуждо. В действителност не бих се изненадал, ако това се окаже име на един от партньорите на Тад Билъпс. Един от мълчаливите му партньори. А по подразбиране и един от моите партньори.

— Не — лъжа аз. Не помня това име.

— Сигурен ли сте? — втренчено ме гледа той. — Гул Гедросян произнася го бавно, като артикулира всяка сричка. Гледа ме в очите, за да проследи реакцията ми: Спомнихте ли си сега?

— Може би неуверено потвърждавам аз. — Може би.

— Помните. — Любезен е, но в гласа му има обвинителна нотка.

— Може би — повтарям аз. И какво за него?

— Ами… как да ви кажа? Трябва да го намеря. Надявах се вие да ми помогнете.

Колкото и нелепо да ми прозвучава това Джими Тейн помага на агент на ФБР да намери човек, когото никога не е виждал, аз не се изсмивам. Поне не на глас. Едно от нещата, които научваш в бизнеса и това е нещо, което не се преподава, докато учиш за диплома по бизнес администрация, но бързо схващаш в реалния живот, е да си вежлив и любезен с всеки държавен служител, който по някакъв начин те притиска. Без значение колко скромно изглеждащ, необразован или незначителен ти се струва той, винаги помни, че разполага с властта да те унищожи. Напълно и окончателно да те съсипе. Затова се дръж смирено. И им давай каквото ти поискат.

— Да ви помогна да го намерите? — повтарям аз, сякаш разговаряме за забутани някъде ключове за кола. — Разбира се… бих искал да ви помогна по какъвто и да е било начин. Но може би първо ще ми кажете… кой е той.

Мичъл се усмихва. Но усмивката му с особена в нея не се забелязва и намек на удоволствие, тя е от онези усмивки, с които се говори с възхищение за идеалното тяло на природен хищник, описва се безсмислена трагедия пред ученици в основно училище, или се изразява отчаяние от неизкормвчивостта на злото в света. За такъв род усмивка говоря.

— Май трябва да ви разкажа една малка история въздъхва агент Мичъл.

— История…? — повтарям аз, опитвайки се да задържа на лицето си радостното изражение, подсказващо, че нищо друго не би могло да ми достави по-голямо удоволствие. История! Докато стоим в алеята ми за коли! Под прежурящото слънце! На 40-градусова жега! — Да, моля.

— Имало един областен прокурор в Калифорния… в Сан Хоакин, вашия край, мисля. Казвал се Боб Калахан. Сещате ли се за кого ви говоря?

— Не.

— Та един ден господин Калахан се запитал защо в неговата околия има толкова много метамфетамини. Наркотикът буквално унищожавал града, в който той живеел, господин Тейн. Градът, в който бил довел семейството си и където ходел на църква. Това бил беден селски район. Само че половината хора или продавали наркотика, или го използвали, или го произвеждали. И никой не искал да сложи край на това. Сякаш всички, от които това зависело, се били споразумели да се правят на разсеяни. Всички, с изключение на господин Калахан. Който започнал да задава въпроси. Малко по малко установил, че всичкият мет в долината се доставя от един-единствен човек, руснак, незначителен гадняр. Само че никой не искал да каже на Калахан името на гадняра. Чувал различни имена от различните хора. Карл Гадосан. Гула Гадросан. Никой не знаел със сигурност. Според някои хора бил руснак. Според други — чеченец. Трети го смятали за арменец. И никой нямал представа нито как изглежда, нито къде живее, нито кой точно е. Бил… — Спира и се замисля. — Бил като призрак. Дори работещите за него не знаели нищо определено. Те получавали заповеди през други хора, които пък получавали своите заповеди от трети лица и така нататък. Макар и дребна фигура, бил умен човек. Криел се в сенките. Сякаш не съществувал.

— И какво се случило?

— Калахан разпитвал наоколо. Нищо повече, господин Тейн, просто задавал въпроси. Само че това се оказало грешка.

— Защо?

— Първо взели дъщеря му. Тя, между другото, била само деветгодишна. Отишли направо в нейното училище, представяйки се нагло за полицаи. Накарали директора да я повика в кабинета си, после я взели оттам. Няколко дни по-късно изпратили на Калахан видеолента с онова, което направили с нея.

— Господи…

Калахан разбрал, че е ядосал не когото трябва. Може би този дилър на мет не бил чак толкова незначителен. Така че погребал дъщеря си и първото, което направил, било да подаде оставка. Защото имал още и син, когото трябвало да защити. Нямал никакво желание да става герой. Споделял с всеки срещнат, че е приключил. Не се интересувал от наркотици, банди или руснаци. И наистина било така. Решил, че Гул Гедросян ще го остави на мира.

— Но не станало така, нали…?

— Не, сър. Синът бил дванайсетгодишен. Отвлекли и него. Няколко дни по-късно пратили ново видео. Гледах го, господин Тейн. Трябва да ви кажа, че имам здрави нерви, но… И той поклаща глава.

— Но защо? — питам аз, обхванат от нарастващо възмущение. — Защо го е направил? С каква цел?

— Цел? — Примижава. — Не мисля, че е преследвал някаква цел. Не е имало никаква цел. — Изчаква да осмисля думите му. След това продължава: — Това бил краят на Боб Калахан, разбира се. Превърнал се в човешка развалина. Преминал в нелегалност… като истински престъпник, като хората, които преди това преследвал. Но го открили. Отнело им само три седмици. Този Гул Гедроеян — решихме да го наричаме с това име притежава голяма част от полицията там, в Калифорния. Така че знаел точно къде да намери Калахан.

— Притежавал полицията?

— Да, сър. И някои от областните прокурори. Както и доста от съдиите.

— Но как някой може да „купи“ полицията?

— Защо питате? Ще пазарувате ли?

— Любопитен съм… — отговарям аз — на интелектуално ниво.

— На интелектуално ниво? — повтаря думите ми той и ме кара да се чувствам така, сякаш нося на носа си пенсне и съм облечен в кадифен смокинг. — Не е много трудно. Плащате на някого пари, които не му се полагат. Или му давате нещо незаконно. Подарък. Приеме ли го, ваш е. — Гледа ме продължително. Звучи ли ви този подход познато, господин Тейн?

Черният мерцедес, купен преди някакви си два часа с пари, които определено не ми се полагат пари, които са ми подарък — ми намига под слънцето. Изглежда голям, черен и очевиден. Изпитвам неудържимото желание да отклоня вниманието на агент Мичъл, да го подлъжа да погледне през рамото си, а аз да скоча в колата, да изключа от скорост и да я оставя тихо да се изниже надолу по алеята, далече от погледа му.

Мичъл обаче продължава:

— Питам, защото смятам, че точно това се е случило с предшественика ви в „Тао Софтуер“.

— Моят предшественик? — питам аз, неспособен да скрия облекчението си: — Чарлз Адамс ли имате предвид?

— Да. Чарлз Адамс явно с познавал Гул Гедросян. Познавал го е доста добре.

Сега си спомням какво ми бе разказала Джоан Легет на първия ден от пристигането ми в „Тао“ — как Чарлз Адамс имал странни срещи с вдъхващи страх хора. Как се връщал в „Тао Софтуер“ наранен и изплашен, как се заключвал в офиса си и се криел там, отказвайки да се покаже с часове наред. Тази история ми бе прозвучала познато още първия път. Защото звучеше като нещо, което можеше да бъде свързано със собственото ми минало. От лошите ми дни…

Агент Мичъл обаче не е свършил:

— Според мен може да се каже, че Чарлз Адамс и Гул Гедросян са били бизнес партньори… в известен смисъл. — Пауза. И ето я най-сетне истинската причина да дойде тук:

— Познавате ли лично Гул Гедросян господин Тейн?

— Аз ли? — изненадва ме въпросът. — Да го познавам? Не, разбира се, не!

— А свързвал ли се е с вас някога?

— Не.

— А обаждал ли ви се е от негово име някой от съдружниците му?

— Не.

Известно ли ви е по някакъв начин Гул Гедросян да е забъркан по какъвто и да е било начин с вашата компания? Забелязвали ли сте някакви признаци в това отношение?

Признаци…? — объркано повтарям аз.

Когато споменава тази дума, се сещам, че съм виждал „някакви“ признаци. Четири милиона на брой, за да бъдем съвсем конкретни. Доларови признаци. Липсващи до един от банковата сметка на „Тао Софтуер“. Два милиона, от които се намират в момента в моята сметка. Мисля си за парите на тавана в Санибел, за пикаещия в ръждясалата тоалетна руснак и за тайнствените партньори на Тад Билъпс.

— He — отричам аз. Не съм забелязвал никакви признаци.

— Сигурен ли сте?

По челото ми избиват капки пот.

— Напълно.

— Господин Тейн, искам внимателно да чуете следващите ми думи.

За момент се изплашвам, че ще ми прочете правата. И ще каже: „Господин Тейн, чуйте внимателно какво ще ви кажа. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете или направите, ще бъде използвано срещу вас в съда“.

Но не казва това. Казва нещо много по-лошо:

— Той е тук.

— Кой?

— Гул Гедросян… тук е.

— Къде?

— Тук. Прихванахме обмен на съобщения. В организацията му нещо става. Някакво преструктуриране, както му казвате вие за фирмите. Разместване на фигури. При което други фигури стават… излишни.

— Излишни?

— Той убива хора, господин Тейн. Хора, които работят за него. Прекратява дейността си в Калифорния. Прехвърля я във Флорида.

Гледам покрай Мичъл към къщата на отсрещната страна на улицата. Къщата на велосираптора. Тъмна и празна.

— Но защо е решил да дойде тук? — недоумявам аз.

— Точно това смятам да го попитам. Веднага щом разбера къде, по дяволите, се крие.

27

Следващата сутрин прекарвам в офиса си. стараейки се да не мисля за разговора с агент Мичъл.

Опитвам се да не мисля за историята за областния прокурор и децата му, която чух от него. Опитвам се да не мисля за руския бандит на име Гул Гедросян или за предшественика ми Чарлз Адамс, както и за факта, че двамата са се познавали.

Упражнението по немислене, разбира се, завършва с поражение. Победен, вдигам телефона и набирам Аманда на рецепцията.

— Да, шефе? — разнася се гласът й.

— Трябваш ми.

Пристига само след момент, застава на прага ми и се усмихва кокетно.

— Каза, че ти трябвам.

— Влез — нареждам й аз. — И затвори вратата.

Това подхранва надеждите й. Тя се усмихва и затваря вратата зад себе си. И пристъпва по-наблизо.

— Разкажи ми за Чарлз Адамс изненадвам я аз..

Лицето й посърва. Изглежда притеснена.

— Какво значи това… какво искаш да знаеш?

— Какъв е бил?

— По-точно…?

— Що за човек е бил? Свестен? Умен?

— Много умен — кима тя.

— А друсал ли се е?

— Друсал? — грубата дума я шокира. Но поне не е двусмислена. — Защо ме питаш такива неща, Джим?

— Чух това-онова. Искам да знам истината.

Устните й образуват тънка бледа линия. Не казва нищо.

Въздъхвам.

— Добре, Аманда. Разбирам, че няма да се получи нищо. Тогава ще прегледам досието му.

— Досието?

— В офиса на Катлийн.

Катлийн Роси е бившият ни вице по „Човешки ресурси“. Миналата седмица, когато компанията реши да използва по-малко на брой ресурси, Катлийн стана подновяема. Тя беше една от четирийсетте, които уволних.

Офисът й е тъмен и празен е изключение на двете кантонерки, пълни с кадрови досиета и онзи вид документи, които се държат заключени: списъци с изплатени заплати, раздадени опции за акции, компенсационни пакети, периодични оценки на служителите — документи, които дават началото на революции и водят до набучване на кол на главите на директорите пред вратите на офисите им, когато подобни документи попаднат в грешни ръце. Когато уволних Катлийн, възложих на Аманда да отговаря за тази стая и да пази ключа, така че никой да не може да рови из тях.

И ето сега тя стои пред бюрото ми и много съвестно обмисля желанието ми да отключи офиса на Катлийн. Едва ли не претегля плюсовете и минусите от предприемането на подобно действие.

— Добре — казва тя е онзи глас, който издава, че не е никак добре. — Ела е мен, Джим.

Първо ме отвежда до рецепцията. Виждам я да отваря горното чекмедже, да рови в него, да изважда една след друга разни лични вещи и с чувство да ги плясва върху бюрото си. Това се случва последователно с: кутия за сенки и грим, флакон червило, малък тампон — толкова микроскопичен, че сигурно е бил произведен е помощта на нанотехнология — и собствената й Библия със златен надпис. На дъното на чекмеджето открива онова, което ни е нужно — връзка ключове. Вдига я триумфално.

— Държиш ги тук? — изненадан съм аз от съмнителните й мерки за сигурност. — В бюрото си?

— И къде другаде бих могла да ги държа, Джим? — невъзмутимо ме пита тя. — В подземното хранилище на „Тао Софтуер“?

Точка за нея.

— Ела — кани ме тя, дрънкайки с халката ключове на пръста си. — Ще ти позволя да влезеш. — Казва го с великодушна благосклонност.

Следвам я през „арената“ до сенчестата страна на нашата сграда. Тук по-рано беше маркетингът ни. Сега вече няма такъв отдел и флуоресцентните лампи в тавана светят през една, примигват и съскат, а наоколо е тъмно и тихо. И усамотено.

Спираме пред врата с надпис: Катлийн Роси, вицепрезидент „Човешки ресурси“.

Аманда пробва дръжката. Заключено. След това опитва един след друг няколко ключа от връзката, докато попада на правилния. Вратата се отваря.

Осветлението в стаята е изгасено, но през пластините на щорите проникват наклонени слънчеви лъчи. Затварям вратата. Офисът е малък — мястото едва позволява бюро и стол за посетителя. До далечната стена да опрени две големи кантонерки.

— Трябва ти досието на Чарлз — иска да се увери тя.

— Ако обичаш…

Заобикаля бюрото на път към кантонерките. Отваря без колебание лявата. Забелязвам освен това, че знае кое точно чекмедже да издърпа и къде точно в чекмеджето да погледне — най-отзад. Изтегля една папка и ми я подава за преглед. Етикетът й казва „АДАМС, ЧАРЛЗ“.

Трябва ли да съм изненадан, че Аманда е толкова добре запозната е архива за досиета на компанията?

Едва ли. Това е така във всички компании — секретарките на рецепцията знаят всичко за всекиго.

Прелиствам кадровото досие, докато тя търпеливо чака до мен. Няма достатъчно място двама възрастни удобно да стоят прави. Аманда е много близко до мен и надушвам парфюма й — онзи цветен аромат, който помня от апартамента й.

В папката намирам формуляр за Чарлз Адамс, в който се съдържа нужната ми информация — домашният му адрес: Бонита Спрингс, Лория Стрийт 172.

— Беше ли женен? — питам аз, докато разглеждам.

Отговорът се забавя и вдигам поглед. На лицето й има странно изражение. Появява се и изчезва. За кратко. Но аз го забелязвам.

Сега разбирам.

— Аманда — тихо казвам аз. — Ти и той…? — гласът ми заглъхва.

— Аз и гой… какво?

— Дали сте се…?

В погледа й проблясва предизвикателство.

— … чукали? — пита тя.

Това прави на пух и прах опита ми за колегиална деликатност.

— Да — потвърждавам аз, — чукали ли сте се някога с началника ти?

— Кой по-точно? — прави се, че не е разбрала.

— Какво ти става? Или си неотменна част към длъжността? Една от добавките? Като фирмения самолет?

Забива ми шамар. Силно. Бузата ми пламва.

Стоим един срещу друг и нито помръдваме, нито говорим. Чувам дишането й. То е силно, накъсано и възбудено.

Накрая ме пита:

— Сега ще ме уволниш ли?

— За какво?

— Бяха само няколко пъти — гласът й отново е спокоен. — Преди много време. Когато постъпих на работа.

— Трябва да говоря с жена му — обяснявам аз. — Това е всичко.

— За мен ли?

— Разбира се, че не.

Тогава за какво искаш да говориш с нея? Какъв е смисълът?

— Смисълът? — повтарям аз. Поглеждам я. Винаги е толкова любопитна. Винаги се интересува къде отивам и защо го правя. — Това изобщо не ти влиза в работата.

Свива рамене. Изражението й подсказва, че не влиза и в моята работа. Но все пак казва:

— Извини ме, че те ударих, Джим

— Предполагам, че те провокирах.

— Да — неочаквано твърдо казва тя, — изпроси си го. — Повдига се на пръсти и нежно ме целува по устните. Преди да успея да реша дали да я избутам, или да я притисна към себе си, тя отстъпва. Напуска стаята, без да каже нито дума повече.

28

Джипиесът ме отвежда на юг до Бонита Спрингс — стар квартал от 80-те години, чиито най-добри дни са били преди две икономически кризи.

Моите най-добри дни са горе-долу от тези времена, така че мястото незабавно ми харесва.

„Харесва“ е може би малко силна дума, защото как може някой да харесва пусти скучни улици, дворове, набучени с табели ПРОДАВА СЕ БЕЗ ПОСРЕДНИК, ливади с повехнала кафява трева или боричкащи се за живот самотни палми, неспособни да хвърлят сянка. На място е по-точна дума. Тук се чувствам на мястото си. Това е кварталът, където би трябвало да живея… може би кварталът, където ще се оттегля, когато Либи ме напусне или загубя работата си. Къщите са малки и нагъсто, с микроскопични дворове. В алеите от пътя до домовете има пикапи, широки, типично американски коли, фибростъклени лодки на циментови блокчета и ремаркета с празни прицепи.

Домът на Чарлз Адамс е най-невпечатляващият от всички на една невпечатляваща пряка. Моравата отпред не е косена от седмица. Измазаните стени са избледнели от слънцето и с петна от вода. По покрива се виждат счупени и липсващи керемиди. Това е домът на човек, внезапно и безвъзвратно свършил парите.

Паркирам на алеята — може би на същото място, където е паркирал колата си Чарлз Адамс в онзи ден преди няколко месеца, когато е изчезнал. Отварям вратата на моята кола, за да стъпя на нажежения асфалт, и се сещам за историята, разказана ми от агент Мичъл: как едва сряда сутринта Чарлз Адамс излязъл на заден ход от гаража си, спрял колата си с работещ двигател и повече никой не го видял.

Отправям се по късата бетонна пътека до предната врата и натискам звънеца. Вратата се открехва моментално, толкова бързо, че издава, че съм бил наблюдаван.

— Да? През процепа, зад все още закачена месингова верига, наднича жена. Виждам бяла кожа, едно бледосиньо око и кичур кестенява коса.

— Госпожо Адамс?

— Да? — казва бледосиньото око.

— Казвам се Джим Тейн. Аз съм новият директор на „Тао Софтуер“.

— Знам кой сте.

Вратата се затръшва толкова близко до лицето ми, че усещам раздвижването на въздуха и неволно трепвам. Стоя там, несигурен дали да чакам, или да си ходя. В този момент веригата изтраква и вратата широко се отваря.

Жената пред мен е висока и към четирийсетте. Личи й, че някога е била красива — тъмна коса, сини очи, снежнобяла кожа. Но красотата й вече е само спомен. Ръцете й са тънки като на градинско плашило, скулите й изпъкват като колове на палатка. Бледостта й е нездрава, дори мъртвешка. Косата й е посребрена. Изглежда като че ли една нощ някой се е промъкнал в къщата й, докато е спяла, и е отворил малко кранче в тялото й, през което от нея безвъзвратно са изтекли цветът, енергията и животът й.

— Влезте — кани ме тя.

Влизам. Преди да затвори вратата, подава глава навън и боязливо се оглежда като изплашено животно. Каквото и да е онова, което търси, не го намира. Затваря вратата и отново слага веригата. Заключва с резето. После с второто.

Въвежда ме във вътрешна стая без прозорци. Декорацията е „Маями, 1985“, изцяло монохроматична. Всичко е в бяло — стените, таванът, мъхестият мокет, изящната модерна масичка за кафе, дори вазата на масата, в която стърчи единствена бяла орхидея, най-вероятно изкуствена.

Зрението ми се адаптира и след малко различавам на далечната стена различен цвят — абстрактна рисунка — малко бежово петно. В белотата на стаята това единствено цветно мазване с четката е крещящо.

Жената посочва модерен ъглов диван.

— Сядайте — заповядва ми тя.

Правя го. Бедрото ми прави звучен контакт с нещо, което се оказва пластмаса — това е от онези дивани, които се усещат като пейка в метрото.

— Питие? — пита ме тя.

— Не, благодаря.

Прекосява стаята. Стъпките й са безшумни, походката префърцунена — тя сякаш се носи над мокета. Спира при бара — разделена на клетки етажерка, украсена е бели плочки, която до този момент е останала невидима за мен в сумрака на стаята. Там има кристална гарафа. Напълва чаша.

Все някъде е пет часът следобед — промърморва тя повече на себе си. Взема чашата, обръща се с гръб към мен и я изпразва в гърлото си. Напълва я отново и повтаря. Заредена за момента, се връща при мен с още една пълна чаша и сяда на близкия бял стол.

Близко е до мен, затова мога да подуша питието. Шери. Някъде по света наистина може да е пет часът, но тук, във Флорида, още няма единайсет преди обяд. Тази жена определено ми допада.

Фиксира ме с бледите си очи и казва не съвсем дружелюбно:

— Защо сте тук, господин Тейн?

На близката маса виждам фотография на малко момиче с плитки. Сложило си е хартиена шапка за парти и духа трите свещи на торта.

— Дъщеря ви…? — запитвам аз. — Много е мила…

Поглежда снимката изненадано, сякаш е забравила, че е там. Не ми отговаря. Започвам да долавям, че съм казал нещо нередно, но не мога да схвана какво.

— Имате ли нещо против да поговорим за съпруга ви? — питам я аз.

— Съпругът ми ли…? — поизправя се тя на стола и се отдръпва от мен, сякаш не е очаквала тази тема, изобщо не я е очаквала и изобщо не се е сещала за него от много време насам. — Съпругът ми… изчезна.

— Да, знам… съжалявам. — Това прозвучава като съболезнование и побързвам да добавя: — Но аз съм сигурен, че ще бъде открит.

Не… Получи се много по-лошо. Можех направо да й кажа: ще го открият да се носи по корем в реката или ще го изрови койот.

Госпожа Адамс като че ли не забелязва гафа ми. Фиксира ме е бледосините си очи и късо коментира:

— Да, може да се окажете прав.

Докато продължава втренчено да ме изучава, усещам нещо странно в погледа й. Напомня ми за някого. Но за кого…? На свой ред я оглеждам, опитвайки се да разшифровам приликата. И изведнъж ми проблясва… Либи! Напомня ми за Либи. И наистина, ако й сложим кестенява коса вместо посивялата, ако възстановим кривите на тялото й, загубени сигурно след изчезването на мъжа й, двете жени ще си приличат като близнаци. Същите бледосини очи. Същите фини кости. Същата елегантна осанка. Същата височина. Сходството е свръхестествено.

Госпожа Адамс ме извежда от съзерцанието ми с въпрос:

— Какво точно ви интересува?

Онова, което ме интересува, е връзката на нейния съпруг с лицето на име Гул Гедросян. Според ФБР Чарлз Адамс и Гул Гедросян са били „бизнес съдружници“. Бизнес съдружието им, изглежда, е завършило трагично, когато Чарлз Адамс просто изчезва от лицето на земята.

До дома на тази вдовица ме е довело не някакво болезнено любопитство. По-скоро нещо със силен елемент на самосъхранение. Миналата седмица ми хрумна — и тази мисъл ме спохожда още по-осезателно сега, докато седя и гледам жена му, която толкова много прилича на моята — че следвам доста точно пътя на моя предшественик. Тревожно точно.

Днес правя точно онова, което Чарлз Адамс е правил през седмиците преди изчезването си: ръководил е компания от името на руски мафиот. Игнорирал е нормалната финансова практика. Опитвал се е да потули нещата заради своя работодател.

— Разговаряли ли сте някога със съпруга си за работата му? — обаждам се аз.

— Ние бяхме женени, господин Тейн — напомня ми тя. — Семейните двойки си споделят всичко.

— Разбира се — съгласявам се аз. Но се сещам за Либи, тайните й, мистериите й.

— Да — продължава тя с по-мек глас, — говорили сме, и то доста, за неговата работа.

— Споменавал ли ви е в „Тао“ да се е случвало нещо… необичайно?

— Необичайно…?

Незаконно, иска ми се да поясня. Но не го правя. Вместо това питам:

— Говорил ли е с вас за проблемите, които е имал?

— Проблеми? О, съпругът ми имаше проблеми. Но не такива, за каквито си мислите вие.

— И какви проблеми имаше той?

— Той беше пристрастен, господин Тейн. Не знаехте ли? Метамфетамини.

Не знаех. Подозирах, може би, въз основа на казаното ми от Джоан Легет, когато я попитах за Чарлз Адамс. Но ми беше странно да чуя от устата на жена му, че неговият наркотик е бил същият като моя. Чувствам се като транспортиран в тялото на Чарлз Адамс. Не, не е точно това. Чувствам се по-скоро като че ли съм Чарлз Адамс, седя у дома си и гледам жена си. Толкова много общи неща има в живота ни. Любовта ни към дрогата. Приличащите си жени, за които сме се оженили. Работата ни, партньорството ни или каквото е там — с човека на име Гул Гедросян.

— Освен това ми изневеряваше — допълва тя.

Ето, и това.

— Според мен със секретарката на рецепцията — уточнява тя. Как й беше името?

Гледа ме, сякаш това име трябва да ми е добре познато. Не казвам нищо.

— Но както знаете — продължава с внезапна и изненадваща топлина в гласа, — когато обичаш някого, прощаваш му почти всичко.

— Да, така е измърморвам аз и си мисля за Либи, която ми прости за Коул. И за още толкова много други неща, които съм й причинил. — Напълно вярно.

— И все пак да отговоря на въпроса ви… — казва жената. Отпива от шерито и избърсва устни с опакото на дланта си. — Да, той говореше за работата си. Беше много потиснат. Нямаше продажби. Разходите бяха до небето… такива неща.

— Този бизнес е труден — признавам аз. — Научавам това на собствен гръб.

— Сигурна съм, че е така съгласява се тя и ме поглежда многозначително. Какво ли иска да каже? Това беше източник на стрес за Чарлз. И може би той затова потърси спасение в наркотиците. За да избяга.

— Може би — казвам аз. А споменавал ли е някакви имена пред вас?

— Имена? — въпросът ми я озадачава: — Не разбирам.

— Необичайни имена?

— Необичайни…? — Гледа ме неразбиращо. Погледът й е прекалено глупав. И в този момент се сещам, че ме лъже. Знае за руснака. За мъжа с най-необичайното име. Знае за него. Но не ми казва.

— Например споменавал ли е имената на някои от инвеститорите си?

— Нека помисля. — Погледът й се стрелка из стаята. Какво ли търси? Когато отново ме поглежда, довършва: — Не, никога не го е правил.

— Разбирам изчаквам малко, за да й дам възможност да каже нещо повече, но тя не го прави.

— Ставам от дивана.

— Благодаря за отделеното време, госпожо Адамс. За съжаление трябва да тръгвам.

— Да. — Личи си, че е напълно съгласна с изказаната мисъл. — Да, предполагам, че е така. И ми предлага ръка за сбогом. — Успех, господин Тейн.

Обръща се и тръгва да излиза от стаята. Но аз оставам зад нея с разсеяния вид на човек, който изведнъж се е сетил нещо. Щраквам с пръсти и възкликвам:

— О, има още нещо.

Тя е в края на стаята, с един крак върху стъпалото, което води малко нагоре към фоайето. Обръща се към мен.

— По-конкретно ме интересува едно име казвам аз.

— Чудя се дали не сте го чували. Руско е. Споменавал ли е съпругът ви някога името…

Но още преди да завърша, с нея се случва нещо. Тя се променя. Тялото й се вдървява. Лицето й, което беше бяло допреди малко, сега буквално се изцежда от всяка капка кръв. Кожата й добива сивия цвят на стар разтопен сняг. Докато завърша въпроса си, той става безпредметен, защото вече му е отговорено:

— Споменавал ли е съпругът ви някога името Гул Гедросян? — е онова, което казвам.

Тя се опитва да дойде на себе си. Лицето и тялото й са абсолютно вдървени. Поглежда ме в очите й заявява: Не. Никога не съм чувала това име. Никога. — Без да чака реакцията ми, се обръща и тръгва към предната врата. Поемам след нея. Отключва веригата, а след това и двете резета щрак, кланк, кланк — и отваря вратата. — Сбогом, господин Тейн.

— Сбогом, госпожо Адамс. Отново ви благодаря.

Но точно когато се готвя да изляза навън, тя ме сграбчва за ръката. Изненадано я поглеждам. Притиснала е показалец до устните си. В очите й блуждае налудничав поглед. Бърка в джоба си, изважда оттам листче хартия и ми го подава.

Разгъвам го… На него е написано с женски почерк:

„Не говорете. Престорете се, че сте излезли“.

Затръшва вратата, слага отново веригата и двете резета и така ме заключва вътре със себе си. Отново почуква пръст по устните и ме кани да я последвам.

Подчинявам се. Качваме се горе по стълбите. Минаваме по къс коридор, покрай малка стая за момиче, цялата в розово. Леглото е грижливо оправено, а върху възглавниците са подредени кукли. Играчките са струпани в ъгъла — плюшено куче и котка, еднорог. На бюрото стои друга снимка на същото момиче, което бях видял на фотографията долу.

Госпожа Адамс се обръща, за да се увери, че съм близко зад нея, и отново заговорнически слага пръст на устните си.

Минаваме покрай още една празна спалня. После покрай трета… Обиколката ни превежда покрай всяка стая в малката къща и сега вече се уверявам, че сме сами… само аз и госпожа Адамс. Но защо толкова държи да не проговарям?

Тя влиза в последната врата на коридора. Това е баня. Оставам на прага, двоумейки се дали да вляза и аз.

Случвало ми се е да влизам след голям брой странни жени в най-различни странни тоалетни, което е нормално поведение, когато си надрусан. Но днес нещо ми изглежда по-различно. По-особено. Може би опасно.

Надниквам вътре. Госпожа Адамс е приседнала странично на ръба на ваната. Поглежда през рамо към мен и ми махва с ръка да се присъединя към нея.

Правя го. Тя развива докрай и двата крана на ваната. От тях шурва вода.

Жената минава странично покрай мен, за да стигне до умивалника, където също отваря крана докрай. Сега вече затваря вратата на банята и дори я заключва.

В малкото помещение звукът от течащата вода е силен като на реактивен самолет. От ваната се надига пара. Когато най-сетне госпожа Адамс започва да ми шепне, гласът й е толкова тих, че едва разбирам думите й.

— Той има уши — уведомява ме тя.

— Кой?

— Шшш…

Отново питам, този път с възможно най-тих глас:

— Кой има уши?

— Знаете кой…

Поглеждам я преценяващо. Пияна ли е? Пред очите ми обърна две чаши шери. От друга страна, се държи стабилно на краката си и — което е по-важно изглежда ми като професионален пияч, а не аматьор, т. е. човек, който би могъл да пие наравно с мен в онези дни, за които не искам да си спомням.

— Даде ли ви подаръци? — шепнешком се осведомява тя.

— Кой?

— Спрете! Знаете за кого говоря. Даде ли ви вече подаръци?

Замислям се. Два милиона долара…? Работата…? Това подаръци ли са?

— Има си цена — прошепва тя. — Това е, което искам да ви кажа. Това е, което още не можете да видите. Не и в началото. Той изисква да му се плати. Уверявам ви… — Преди да успея да кажа нещо, тя докосва ръката ми: — Останете тук — казва ми.

Отваря вратата и излиза от банята. Навлиза студен въздух и кълбетата пара се раздвижват. Парата започва да се кондензира върху кожата ми, която започва да лепне. Жената се връща след половин минута, като носи кутия от обувки. Дъното на кутията е на ивици в цветовете на дъгата. Горната й част е тъмночервена с емблемата „Страйд Райг“, изписана с едри детски букви. Тази кутия ми е болезнено позната — гардеробът на сина ми беше пълен с подобни кутии.

— Това даде на Чарлз…

— Обувки?

Подава ми я:

— Отворете я…

Вземам кутията. Внимателно повдигам капака и надничам под него. Виждам само тъмнина.

— Отворете я — отново настоява тя.

Свалям капака. Вътре има снимки, 12х20 см. Изваждам цялата купчинка. Това се цветни снимки на момчета… девет-десетгодишни, в предпубертетна възраст, лежащи голи в легло. Прелиствам снимките и те стават все по-отвратителни и все по-откровени момчета, извършващи сексуални актове с по-възрастни от тях мъже. Ужасни актове. Някои от момченцата плачат и по бузите им се стичат сълзи. Други изглеждат объркани, с мъртъв поглед в очите. Мъжете — онези от тях, чиито лица се виждат — са странно безизразни. Какво виждам в тях? Похот…? Страх? Трудно ми е да кажа.

— Не — казвам аз и избутвам кутията обратно в ръцете й.

— Шшш…! — изсъсква тя. Отказва да ги поеме. Разгледайте ги — шепне ми тя. Това даде той на мъжа ми… Това бяха подаръците му.

— Подаръци?

— Още преди да се оженим, аз знаех… Усещах го в сърцето си. Но беше подозрение. Начинът, по който Чарлз гледаше момчета. Някои от подмятанията му. Но той никога не се поддаде на тези си инстинкти. Никога, господин Тейн. Трябва да ми повярвате. Той беше мил, добър човек. Но беше и слаб… признавам. Имаше подтици. Но не им се остави. Никога. Моля ви, повярвайте ми. Умолявам ви…

Гледа ме с широко отворени очи, молейки за някаква прошка, някакво милосърдие, което не мога да й дам.

— Ако някой потиска в себе си своите пориви настоява тя, — прави ли го това лош? Ако никога не им позволява да се проявят…?

— Не знам признавам аз.

— Такъв беше Чарлз. В него имаше друг, когото той държеше под ключ. Но един ден онзи човек се появи в живота ни. И унищожи моя съпруг.

— Кой направи това?

— Знаете за кого говоря. Защо се преструвате, че нямате представа? Човекът, който знаеше какво има в сърцето на Чарлз. Знаеше тайната му. И му даде онова, за което той жадуваше. Защото така постъпва той… дава на хората нещата, които те искат най-много.

— Вземете си ги — качвам аз и й подавам снимките.

— Погледнете следващата.

— Не искам.

— Моля ви — настоява тя.

Поглеждам следващата снимка. Виждам през парата в банята оплешивяващ човек на средна възраст да целува голия гръден кош на момченце.

— Това е Чарлз — обяснява ми тя. Нямам никакво съмнение кой на снимката е той. Онзи, дето не е на десет години. — Това беше в края. След като се сдобиха със снимките, той беше в ръцете им. И Чарлз трябваше да прави, каквото му кажат.

— И какво беше то?

— Да подготви нещата.

— Да ги подготви…?

— За вас, господин Тейн. Беше му наредено да подготви нещата за вас.

В този момент, докато стоим в тази сауна, ми хрумва мисълта, че жената до мен е абсолютно изкукуригала. Което би обяснило много неща. Изплашените погледи. Резетата на вратата. Бележката, която мушна в ръката ми.

Изведнъж всички съмнения в мен изчезват. Знам със сигурност. Луда е.

— Сега трябва да си тръгна, госпожо Адамс — казвам аз кротко и й подавам обратно снимките. Този път тя ги приема.

— Щеше да се предаде — уверява ме. — Говорихме по този въпрос една нощ в спалнята. Смятахме, че сме сами. Решихме го. Чарлз щеше да разкаже на полицията. Щеше да им каже всичко. За снимките… За дадените му пари… За… Тя спира за момент. — За онзи човек. Щеше да им разкаже всичко каквото знаеше за него.

— Направи ли го?

— Не. Онзи разбра. И ни наказа.

— Наказа ви?

Той чува всичко. Знае мислите ви. Знае тайните ви. Той е сатаната.

— Убил е съпруга ви — напомням й аз.

— Не — възразява тя, — не уби Чарлз. Или поне не веднага. Той не постъпва така. Първо те кара да страдаш. — Жената ме поглежда в очите. Изглежда много тъжна и много стара. — Нали видяхте снимките пояснява ми тя. — На дъщеря ми?

— Дъщеря ви… — започвам аз и спирам.

Спирам, защото в този момент си спомням какво ми каза Джоан Легет в първия ден от пристигането ми в „Тао Софтуер“, когато я попитах за Чарлз Адамс. Имаше лична семейна трагедия, каза ми тя тогава. Не я попитах какво значи това, но сега нещо в главата ми прещраква, защото нещата си идват на мястото: смълчаната къща, тъмната дневна, празната спалня, отсъствието на детски крачки, липсата на детски смях.

— Бях я оставила на Чарлз… малката ми дъщеричка. Беше вечерта. Само за час. Когато се прибрах, заварих Чарлз на дивана. В несвяст…

— Какво се случи с нея? — питам, но очаквам ужасния отговор.

— Може би е бил пиян, може да се е надрусал. А може да са му направили нещо да заспи. Защото той ги умее тези неща, нали се сещате? Намерих я тук.

— Къде?

— Тук — повтаря тя. Обръща се към ваната, която вече почти прелива. — Влезли са у дома и са я взели. Донесли са я тук. Държали са я под вода, докато се удави. Беше посиняла, когато я намерих. Това е нещото, което никога, никога няма да забравя… колко синя беше тя. И че очите й бяха отворени. Сякаш ме е търсила с поглед. Но не е могла да ме намери. Беше толкова синя. Толкова синя…

29

Не си спомням да съм избягал от дома й.

Но трябва да съм избягал. Дали съм се сбогувал, или просто съм отворил със сила вратата и съм побягнал… това не знам.

Едва когато съм вече в колата и шофирам с крак, натиснал докрай газта, едва тогава забелязвам къде се намирам и колко бързо карам. Прекалено бързо спидометърът докосва 80, а се намирам в зона до 55 км в час, така че натискам педала на спирачките и продължавам с темпото на трафика, минавайки покрай закусвални „Макдоналдс“, аптеки „Уолгрийнс“ и ресторанти „Макарони грил“.

Луда е, естествено, сега разбирам това съвсем ясно. Съпругът й е бил педофил, изнудван от руски мафиот.

Жена му е знаела за мен. Знаела е за Джим Тейн. Това е несъмнено. Била е обсебена от мен… прочела е за мен някъде, проучила ме е онлайн, открила е тайната ми. Знаеше за Коул и за случилото се онази нощ в банята. Може би е прочела във вестниците онези дивотии, които излязоха, когато областният прокурор оттегли обвиненията срещу мен. Или пък е научила през мрежата за сплетни. Технологическата общност е малка, а хората говорят и аз знам със сигурност, че още се коментира шепнешком какво се е случило онази нощ. Синът му се удавил, шепнат си клюкарите, когато вляза в някоя стая, и си мислят, че не мога да ги чуя. Бил се надрусал и синът му се удавил.

Може да има само едно обяснение: тя ме обвинява за случилото се с мъжа й. Иска да ме нарани. Аз съм онзи, който го е сменил.

Мога ли да я обвиня? Може да е била омъжена за болен човек, но го е обичала. А той е бил измъчван едва ли не пред очите й — бил е изнудван от някого, който е действал отдалече и е бил неуязвим. Не е могла да отмъсти на истинския извършител, унищожил съпруга й — Гул Гедросян, и вместо това си го изкарва на онзи, когото може да намери. Запазила е омразата си за този човек — за мен, Джими Тейн.

30

Същата нощ Либи и аз гледаме телевизия в дневната, излегнати на дивана. Скоро губя интерес към поредното риалити шоу, но когато споменавам, че бих искал да сменим канала, тя не ми обръща внимание. Ставам от дивана и се протягам, а после излизам през плъзгащата се врата на верандата.

— Къде отиваш? — регистрира тя най-сетне присъствието ми.

— Да подишам чист въздух.

Излизам, преди да намери някакво възражение. Плъзгам обратно вратата, за да я затворя.

Плувният басейн е осветен отдолу и в тъмни нощи хвърля жълтеникава светлина върху палмовата горичка, отделяща ни от погледа на съседа.

Изглежда като добра идея, но мен ме мързи да се качвам догоре за плувките си, а не искам да минавам покрай Либи и да й давам шанса да ме разубеди да плувам. Затова обелвам от тялото си потните си дрехи, оставям ги на купчина върху верандата и скачам чисто гол във водата. Правя пет дължини.

Когато свършвам, съм задъхан, но съживен, така че излизам от басейна, събирам дрехите си и ги внасям на топка в къщата.

— От теб се стича вода отбелязва Либи, без дори да ме е погледнала.

— Така ли?

— И си гол.

Поглеждам надолу.

— Не бях забелязал. — Мокетът под краката ми е потъмнял от водата.

— Днес се държиш много странно, Джими.

— Нима? — замислям се. Може би срещата с госпожа Адамс ми е въздействала по-силно, отколкото съм предполагал. — Отивам да се преоблека.

На път съм да се кача по стълбите, когато мобилният ми телефон иззвънява. Сигналът е остър и стряскащ. Виждам телефона да мига на съседната маса, до лаптопа ми.

Отивам до масата, все така вир-вода. Отварям телефона и го поднасям, без да го допирам, до ухото си.

— Ей, мой човек — казва гласът, когато съобщавам името си.

— Тад?

— Какво правиш точно в този момент?

— Ходя насам-натам чисто гол.

— Хубаво, хубаво — одобрява той вяло. — Току-що приключих разговор по телефона с един много интересен човек. Познай кой…

Гул Гедросян, е на езика ми. Но се задоволявам с неоригиналното:

— Кой?

— Сети се де…

Хайде, Тад, как бих могъл да се сетя?

— Дан Йокелсън — изрича той името гордо, сякаш съм длъжен да знам кой е този човек и съответно да се впечатля. Всъщност името наистина ми е познато, но не мога да го свържа с нищо.

— Хайде, Джими — подканва ме Тад, когато мълчанието ми продължава твърде дълго. — Знаеш кой е, нали?

— Не.

— „Уайт Рок“.

— „Уайт Рок“…? — тъпо повтарям аз. И тогава си спомням. „Уайт Рок“ е един от най-големите хедж фондове на Западното крайбрежие. Компания, която по стечение на обстоятелствата се управлява от приятел на Тад. Негов състудент от Харвард, което той ми е споменавал поне десетина пъти. Милиардер. Един от първите 50 в списъка на „Форбс“ за най-богати хора на земята.

— И за какво си говорихте? — задавам аз очаквания от него въпрос.

— За теб, партньоре.

— За мен?

— Е, не лично признава той. Но за „Тао“. Иска да сключи сделка

— Сделка? — продължавам аз да повтарям всяка негова фраза.

— Ще лицензира вашата технология. Как й казвате сега…? „Пи Скан“?

Озадачен съм от това, което ми съобщава, защото не мога да си представя нито един начин, по който хедж фондовете биха могли да използват технологията на „Тао“. Хедж фондовете се занимават с много богати клиенти. Те въртят големите пари на големите институции. Провеждат срещите си в „Четирите сезона“. Нямат регионални клонове, в които да влизат непознати от улицата и да е нужно да бъдат идентифицирани. Просто няма никакъв начин технологията на „Тао“ да бъде от някаква полза на компания като „Уайт Рок".

— Но те са хедж фонд — ненужно напомням аз.

— Вярно — неохотно се съгласява Тад. Такива са. Но той държи да го направи. И имам личната му гаранция, че ще го направи. Смятай сделката за подписана, Джими. Ще го лицензира за пет милиона. Как ти звучи това?

— Как ми звучи ли? С една дума — налудничаво.

Поглеждам към дивана, откъдето Либи ме наблюдава. Тя бързо извръща поглед.

Не се сдържам да попитам все пак:

— И какво ще правят с технологията?

— Откъде, по дяволите, да знам? Приличам ли ти на Айнщайн? Човекът иска да ти плати пет милиона. Вземи му парите.

Замислям се. Нещо не е наред. Но от друга страна, кое в работата ми в „Тао“ е наред?

Отказвам се да пазя телефона си сух и го защипвам между рамото и ухото си. Пресягам се през масата — по плота й се посипват капки — и събуждам за живот лаптопа си с мръдване на пръст. Въвеждам в полето за търсене на Гугъл: „Дан Йокелсън“.

Екранът ми връща лавина от резултати.

Най-отгоре има раздел, в който пише: „Последни новини за Дан Йокелсън“ със селекция от вестникарски заглавия.

Сега разбирам защо името мие било смътно познато: Дан Йокелсън е бил често в новините напоследък, при това не само финансовите.

Последните няколко заглавия ми дават предисторията: „Мениджър на „Уайт Рок“ получава писмо на Уелс[28] във връзка с измама“ и „Затвор за Йокелсън след разследване за изнасяне на вътрешна информация?“.

Тези новини са отпреди четири месеца.

По-пресните новини са в началото на списъка, а най-последна от тях е „отпреди 23 часа“: „Ключов свидетел на обвинението по делото „Уайт Рок“ изчезва безследно“.

Гласът на Тад в слушалката ме връща към действителността:

— Джими? Там ли си?

— Тук съм.

— Не чувам в гласа ти благодарност. Знаеш ли какво ми струваше да го убедя?

Не признавам аз, какво ти струваше?

— Кашон „Латур“… кашон, Джими! Имаш ли представа колко струва това?

— Не.

И аз нямам засмива се той. — Може би трябваше да попитам, преди да го платя с кредитната си карта. Но искам да ти обърна внимание, че това е резултат от работата на борда на директорите. Ще ти осигурим сделката. Каквото и да ни струва. Помни това.

— Ще го запомня, Тад. Ще го запомня.

31

Август се изнизва без особени емоции. Агент Мичъл не ми се обажда и аз почти съм забравил за човека от ФБР и издирването на руския дилър на мет. Почти съм забравил за Чарлз Адамс и побърканата му жена. Изтласкал съм тези мисли от съзнанието си. Сега те са тъмни размазани петна на далечния хоризонт — все още някъде там, но едва доловими..

Оказа се много лесно да ги забравя. Беше изненадващо лесно да се съсредоточа върху собствения си успех.

Успех.

Колко странно е чувството да си успял. Имам толкова богат опит с провалите, толкова много години зад гърба си в залитане от една катастрофа към следващата, че почти съм забравил какво е да успееш в бизнеса.

Да успееш…

Когато пристигнах в „Тао“, нещата изглеждаха безнадеждни, а проблемите на фирмата — непреодолими. Но противно на прогнозата, аз успях да обърна курса на компанията. Вярно, бях безжалостен съкратих персонала, орязах разходите. Но моите действия, макар и да нараниха някои хора, спасиха компанията за останалите.

И макар това в никакъв случай да не е сигурно, буквално усещам, че мога да сграбча триумфа.

Професионалното издание „Бенкинг Таймс“ пусна малък материал за бета теста на „Тао“ в „Олд Доминион“. Това е валидацията, която очаквахме. Дигите се отприщват. Сега всеки ден получавам нови телефонни обаждания от „Уелс Фарго“, „Чейз“, Ейч Ес Би Си — човек би помислил, че всички искат да работят с „Тао“ и умират от желание да стартират собствени пилотни програми, като използват удивителната технология „Пи Скан“ в своите клонове за работа с клиенти. Никой не иска да се превърне в банковата институция без съвременна биометрия.

Отговорът ми на всяко запитване от буквално задъхващите се директори на банки е един и същ. Обяснявам им колко трудно ще бъде да се сключи още един договор, защото „Олд Доминион“ е закупила ексклузивните права за югоизточните Съединени щати. „О, но как е възможно? Не можем ли да структурираме нещо, изключващо югоизточния регион?“, на което въздишам: „Хм… не ми е хрумвало. Предполагам, че би могло“.

Единственото, което ми пречи да се изсмея високо и радостно в слушалката по време на всяко такова обаждане, е вече поизбледнелият спомен за Стан Понтин, технократа на „Олд Доминион“, чиято преждевременна смърт изпревари подписването на най-първата сделка.

Но тази тревожна мисъл никога не продължава дълго, особено когато всичко останало се развива толкова добре.

След като сметката на Дао“ започна да се пълни с пари, никой вече не се безпокои за изтеклите суми. Джоан Легет повече не ме пита за милионите, изчезнали по времето на Чарлз Адамс, което напълно ме устройва, понеже това са същите пари, които уютно са се наместили в личната ми банкова сметка, парите, с които се издържаме, парите, с които плащаме наема на къщата, посещенията по ресторанти с Либи и все по-абсурдно скъпите подаръци, които й правя: мерцедесът, диамантените обеци, златното колие, часовникът „Картие“ и пръстените „Дейвид Юрман“.

Ежеседмичните телефонни обаждания на Тад са все същите мотивиращи послания: „Дръж курса, Джими“, „Осигури спокойствие, Джими“ и „Партньорите ми те наблюдават, Джими, и повярвай ми, че са впечатлени“. Никога не го питам кои партньори — инвеститорите от Силициевата долина или източноевропейските дилъри на мет с чуждестранно звучащи имена. Даже не искам да знам.

Дори атмосферата у дома се промени към по-добро. Мусенето на Либи и плачовете й посред нощ изчезнаха. От време на време правим секс, понякога дори без да я моля. Не е лъчезарна — никога не е била такава — но поне вече не ме гледа, сякаш съм някакъв непознат, когото е заварила в леглото си една сутрин, като се е събудила. Или ако съм непознат, поне вече съм такъв, с когото е свикнала.

Посещавам доктор Лиаго веднъж седмично, без да пропусна сеанси, но не защото го харесвам или смятам за компетентен, а за да избегна гнева на Гордън Крамер. Дребничкият шепнещ доктор провежда тъпата си хипнотерапия — отпуснете се и дишайте, господин Тейн; не вземайте наркотици, господин Тейн; блокирайте надеждно спомените за сина си, господин Тейн — и макар всичко това да е едновременно нелепо и досадно, то е по-добро от алтернативата — изненадващо посещение от Гордън, след което ще се озова закован с белезници за пръскалката, докато той крещи, удря ме и ме нарича „негодно за нищо лайно“.

Това ново усещане ми харесва. Допада ми да съм щастлив. Това е толкова ново, приятно и заслужено, че ми позволява да игнорирам онзи тъничък гласец, който ми лази по нервите от време на време. Той се обажда посред нощ, в тъмното, докато се унасям до Либи, а над главата ми поскърцва вентилаторът с перки от тик. Гласът е слабичък. „Ти си Джими Тейн казва ми той. — Ти си Шива, разрушителят. Ти си опустошителят. Ти си смъртта. Ти не можеш да се промениш. Не можеш да започнеш от нулата“.

Но този глас е много тих. И обикновено го игнорирам без проблем. След което заспивам.