Рестарт

32

Неприятностите започват през септември, един вторник следобед.

— Седя си зад бюрото и телефонът ми иззвънява. Вдигам и чувам гласа на Аманда:

— О, Джим, тук ли си още? Не бях сигурна…

Това, предполагам, е невинна язвителност във връзка с новото работно време на Джими Тейн. Последните няколко седмици не се напрягах, идвах късно на работа и си тръгвах по-рано следобеда, а когато изобщо реша да се главоболя да се явя, казвам на Аманда да не ме свързва с никого. Признавам, че подобно отношение е малко лицемерно от страна на директор, който още в първия си работен ден буквално разкъса на парчета служителите си за идване на работа с двайсетминутно закъснение. Но това беше, преди да разбера особеностите на истинските си задължения. А те са прости и не изискват усилия. Честно казано, не изискват дори идване на работа. Задачата ми се състои в това: мълчи, вземай парите и не питай нищо.

— Имаш посетител — информира ме Аманда. — Да го пусна ли?

И преди да успея да й отговоря, чувам я да казва на някого:

Влизай. Каза, че иска да те види.

След малко на вратата ми се почуква и се разнася глас:

— Доставки по домовете!

В рамката на вратата се появява Пит Бланд, който държи пластмасова торбичка за пазар. Вдига я.

— Подарък за теб, Джими весело казва той. Влиза, без да чака покана. Пльосва торбичката на бюрото ми. В нея изхрущява лед. — Взех дузина каменни раци от „Хижата“ — обяснява Пит. — Нещо против да седна? — И сяда.

— Да — със закъснение казвам аз. — Всъщност, Пит, хващаш ме да излизам.

Поглежда часовника си многозначително:

— В три следобед…?

Вдигам торбичката от бюрото си и внимателно я оставям до краката си. Ароматът на съдържанието й стига до носа ми. Чувствам се като на кея при отлив.

— Знаеш как е… Гледам да не прегоря в работата. Не се претоварвам. Балансирам работата с живота. Нали разбираш…?

— О, ясно — казва той с глас, показващ, че се въздържа от преценка, но издаващ каква е тя. — Е, тогава няма да те бавя. Тук съм по две причини. — И той вдига илюстративно два пръста. — Първо, искам ти кажа „Благодаря“. Ти издържаш децата ми в колежа с хонорара, който ми плащаш. Предполагам, че стъпихте вече на краката си. Всички тези договори… мили боже, чудя се как го постигнахте! Да не им правите предложение, на което не могат да откажат? — И се разсмива.

— Нещо такова.

— Само договорът с „Уайт Рок“ стига да избутам Алиша в колежа. Тя между другото иска да започне да те нарича „чичо Джими“. Нямаш нищо против, надявам се. — Преди да му отговоря, той продължава: — Да не получиш сърдечен удар, като видиш фактурата ни за август? Голяма е. Надявам се, че ще можете да я платите.

— Винаги си плащам дълговете — отговарям аз. Което не е съвсем вярно. Неволно докосвам чуканчето на отрязаното ми кутре и си спомням урока на Ектор букмейкъра за важността да погасяваш задълженията си своевременно.

— Второ — казва Пит, — и това е истинската причина да дойда. Искам да кажа, освен да ти донеса раци. — Той замълчава за малко. — Открих нещо, което може да те заинтригува.

— О…?

Той се обръща на стола си, за да погледне зад гърба си. Протяга се към вратата: офисът ми е толкова малък, че това изобщо не е трудно — и я бутва, за да се затвори. Връща поглед върху мен и казва: — Помниш ли, че ме помоли да проверя онази къща?

„Каква къща?“, е на езика ми, но в следващия момент си спомням. Преди нахлуването на Гул Гедросян в живота ми, преди подаръка от два милиона от Тад Билъпс, преди масовите уволнения в „Тао“, преди всичко това аз наистина се интересувах кой краде пари от компанията ми. Това беше по времето, когато смятах, че работата ми е да я вдигна на крака. Сега вече знам: истинската ми работа е да не вдигам шум и да осребрявам чековете. Чековете за компанията и чековете за мен.

Онзи, който е крадял пари от „Тао“, е използвал къщата в Санибел като база за своята операция — онази къща с ниския таван и изобилието на рускоговорещи в нея. Бях помолил Пит Бланд да разрови около нея и да разбере кой е собственикът й.

— Даа… — продължава Пит въпреки липсата на гласова реакция от мен. — Проучихме нещата, както ти поиска. И установихме кой притежава къщата на адрес „Уиндмиър“ 56. После някой от нашите забутал някъде справката при всички тези вълнения покрай съкращенията. Така че не е стигнала до теб.

— Е…? Кой я притежава?

Пит изглежда притеснен.

— Трябва да съм откровен с теб, Джими. Мислех, че сме приятели. Приятели ли сме?

— Естествено, че сме приятели, Пит. Приятели, които си разменят фактури. Но все пак приятели.

— Затова и съм разочарован. Защото ми се стори, че вече не сме. Че ме проверяваш…

— Да те проверявам ли?

— Или това минава за хумор в Силициевата долина. Да извъртиш номер на един провинциален адвокат, докато вие гледате сеир отстрани и се смеете…

— Не разбирам. Кой притежава къщата. Пит?

— Стига, Джими…

— Наистина искам да знам — настоявам аз. — На кого е къщата?

— Искаш ли фанфари, преди да го обявя?

— Пит…

— Добре. Дръж се за масата, Джими… — той отваря куфарчето си, изважда от него оранжева папка и я хвърля върху бюрото ми. — Къщата на „Уиндмиър“ 56 е собственост на — сега слушай внимателно, Джими — някой си господин Джеймс Тейн, Пало Алто, Калифорния. Точно така. Сега си помогни сам да станеш от пода. Ти… ти притежаваш тази къща. Нещо повече, притежаваш я от три години, без никакви тежести по нея. Защото си платил за нея в брой през 2007 година. Само не се прави на изненадан…

Излизам залитайки от офиса. Чувам зад мен гласа на Пит:

— Добре ли си, Джими? Джими… какво има? Джими, забрави си раците… Трябва да ги сложиш в хладилник!

Не му обръщам внимание. Трябва да се махна оттук. Трябва да се прибера у дома. Трябва да намеря Либи. Трябва да й кажа.

До този момент имах извинение и можех да се самозаблуждавам — с все по-сложни и по-сложни измислени истории — за това какво правя в „Тао“. Не се гордеех с ролята си, но се бях примирил с нея — да бъде параван за престъпната дейност от страна на други хора. Когато си лягах нощем, успявах да се убедя, че независимо от случващото се край мен, аз върша всичко по силите си — да управлявам една напълно законна компания. Правя каквото съм способен, за да спася „Тао“.

Но сега вече знам истината. Аз не съм тук, за да изправя компанията на крака. Не съм тук, за да бъда нечий параван.

Тук съм, за да поема вината. Аз съм подставената мишена. Аз съм обречен.

Изтичвам през „арената“ към рецепцията. Виждам през вратата Аманда да разговаря с някого. Изглежда разтревожена. Нещо не е наред.

Забелязвам всичко това, но не му обръщам внимание. Бързам. Искам да избягам оттук. Излизам в рецепцията и в този миг чувам мъжки глас — познат глас, от който буквално капе южняшки мед — с акцент толкова плътен, че можеш да го намажеш върху филия само с вилица.

— Господин Тейн! — извиква агент Мичъл. Виждам го да стои в ъгъла на стаята, все едно се е криел от мен.

— Ето ви най-сетне, господин Тейн! Толкова се радвам, че ви хванах… — Внушавам ли си ударението върху „хванах“? Или си го въобразявам. Има някои неща, които искам да обсъдя с вас. Защо не си поговорим…?

Закарва ме като на ласо в заседателната зала, където сяда начело на масата. Оставам прав, подсъзнателно показвайки, че не ми харесва да съм тук и че мога да взема и да избягам.

Агент Мичъл се обляга назад в стола, изпружва крака напред и сключва пръсти зад тила си, показвайки ми две тъмни петна от пот под мишниците си.

— Как сте, господин Тейн? — започва той, разглеждайки ме по дължината на носа си.

— Не се оплаквам…

— Изглеждате ми… — Той замълчава, без да отмества погледа си от мен. Обмисля думата. Накрая я казва: — Преуморен.

— Да — отговарям му аз. — Тук е доста стресиращо.

— Изненадан съм, че не се обадихте. След последния ни разговор, имам предвид..

— Бях доста зает.

— Наистина ли? — усмихва се той. — Аз пък очаквах да се обадите. Надявах се да си спомните нещо за нашия приятел.

— Нашият приятел?

— Нашият руски приятел. Онзи, когото ви казах, че издирвам. Помните името му. Сигурен съм. Не сте ли се чували с него?

— Не.

Той свива рамене:

— Щяхме да ми съобщите, ако се бяхте чули — каза той, — нали?

— Естествено.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, господин Тейн. Вие сте истински джентълмен. — Прави пауза. Обмисля нещо. Лицето му се променя и вече изглежда мрачно и угрижено. — Всъщност — признава той след малко — днес съм тук поради друга причина. Търся един от вашите служители. Някой си господин Дом Вандербек.

Трябва ми момент, за да обработя това. Бях очаквал — нека си го призная, очаквах със свито сърце — въпрос за къщата в Санибел, за парите в личната ми сметка или комбинация от двете. Примерно нещо от рода на: Взехте ли парите от таванското помещение на „Уиндмиър“ 56 и внесохте ли ги във вашата банкова сметка?

Но Мичъл не ме пита това. Вместо това ме пита за Дом Вандербек. Продължава услужливо, сякаш мълчанието ми се обяснява с късата ми памет:

— Мисля, че господин Вандербек е бил ваш вицепрезидент по търговските въпроси, господин Тейн. — Сякаш е възможно да съм забравил кой е бил той.

— Да. Беше — подчертавам аз. — Но аз го изхвърлих.

— „Изхвърлихте“? — Повдига той вежда. Поизправя се на стола си и се навежда напред: — Нека изясним терминологията, господин Тейн. Като казвате „изхвърлих“, имате предвид „уволних“, нали така?

— Разбира се.

— Защото се опасявам, че господин Вандербек го няма.

— Няма го?

— Изчезнал е — пояснява той и щраква с пръсти: — Ей така. Преди десет дни. Жена му намерила колата му на алеята с работещ двигател. Но господин Вандербек не бил вътре. Сякаш четейки мислите ми, той допълва: — Да, какво съвпадение наистина. Толкова много хора оставят колите си с работещ двигател. Сякаш не са чували за петролната криза в тази страна…

— Не съм го виждал — съобщавам аз.

— Не след като сте го изхвърлили?

— Става дума за уволнение.

— Добре, уволнили — съгласява се той възможно най-любезно. Разговарях с едно момиче от вашите… испанката? Дебела?

— Розита.

— Точно тя. Каза ми, че когато сте уволнили Вандербек, двамата сте си разменили остри думи. И вие сте го заплашили.

Благодаря ти, Розита.

— Това не е вярно — казвам аз с равен глас. — Дом беше разстроен при новината за уволнението. Но нямаше заплахи.

— И защо го уволнихте, господин Тейн?

Защото си пъхаше носа във финансовите дела на компанията.

— Защото не го харесвах — заявявам аз в очите на Мичъл.

Усмихва се:

— Харесвам откровените хора. А и предполагам, че не ми влиза в работата кого уволнявате и защо. Според мен има вероятност господин Вандербек да е заминал някъде в дълга почивка и да е пропуснал да съобщи това на жена си. Няма да повярвате колко често се случва това. Съпругът запрашва към Заливите в компанията на млада жена, а после двамата с нея пият маргарити и пеят репертоара на Джими Бъфет.

— Надявам се да сте прав.

— Сигурен съм в това. Толкова съм сигурен, че ако бях хазартен тип, щях да се обзаложа, че е така. Питам се, господин Тейн… вие падате ли си по залозите?

Усмивката му, дружелюбна само допреди миг, сега е кисела. Или по-скоро вълча, лукава.

— Не — заявявам аз.

Той вади от нагръдния джоб на ризата си бележник, хванат със спирала, и го слага върху дланта си. Бележникът вече е разтворен на интересуващата го страница.

— Хмм… това е отговор, който не очаквах. Помните ли, господин Тейн, че при последната ни среща ви питах за Гул Гедросян?

— Да.

— И вие ми казахте, че не го познавате.

— Наистина не го познавам.

— Само че аз научих нещо друго — и той се накланя доверително към мен. — В четвъртък направихме арест. В Калифорния. На гаден ситен арменец. Дори няма да се опитам да му произнеса името. Само ще се изложа. Та той отговарял за лихварския бизнес на господин Гедросян… лихварския бизнес и хазарта. Финансист. Нещо като вашия счетоводител, да кажем.

Представям си приличащата на мишка Джоан Легет, хванала автомат с бомбе и в костюм на „Дона Каран“. Не, едва ли е приличал на моята главна счетоводителка.

— Намерихме документи — информира ме Мичъл. — Компютърни файлове. Много имена в тези файлове. Кои дължат пари. Кои са платили. Общо взето, ако имате вземане-даване с човек като Гул Гедросян, ако сте в първия списък, за ваше добро е да сте и във втория. Надявам се, разбирате ме?

— Напълно.

Той ме гледа открито, по приятелски, сякаш ме подканва да си призная нещо. Заседателната зала, която обикновено е охладена до температурата на фризер с месо, изведнъж се сгорещява и за първи път имам чувството, че всеки момент ще припадна и главата ми звънко ще се удари в полираната махагонова маса.

— Знаете ли накъде бия с това, господин Тейн?

— Не.

— Името ви беше в списъка. Дължали сте пари на Гул Гедросян. Платили сте му. И не говорим за джобни пари, не. Става дума за стотици хиляди долари. Суми, които някак остават запечатани в паметта на човек. Оказва се, че вие сте му добър клиент. Хазарт, момичета на повикване и доколкото успях да разбера руският ми не е толкова добър, така че може и да греша — страшно много наркотици. Започва ли това да ви звучи познато, господин Тейн? Или се налага да уточня — и той поглежда за справка в бележника: — Дж. Р. Тейн, Уейвърли Драйв 22… нали това е бил адресът ви в Калифорния, Уейвърли Драйв 22?

— Да — признавам аз. Посягам към ръба на заседателната маса и съм благодарен, че е там.

— Нещо да ми кажете? Моментът е особено подходящ, знаете ли? Едва ли ще се намери по-удобен.

— Не.

— Наркоман ли сте, господин Тейн?

В мига, в който задава въпроса си, ме връхлитат всички стари осезания. Не му отговарям, но езикът на тялото ми ме издава — аз просто усещам как то се смалява като спукан балон пред очите му. Толкова много месеци борба да изглеждам силен, да впечатлявам хората, всички хора в живота ми — Тад, Либи, Гордън Крамер, доктор Къртис, доктор Лиаго, дори сам себе си, упорита борба без нито миг отпускане, безкрайна преструвка, че съм някой друг, и накрая, в този момент, в тази гореща малка стая, пред втренчения поглед на един полицай селяндур, който ме обвинява в нещо, макар да не съм сигурен в какво точно, цялото ми минало ме настига и единственото, което искам, е да е скрия в моята малка спалня, да изпия нещо, може би да изпуша една лула, да се свия на топка и да сложа край на този гаден ден.

— Хазарт? — подпитва той.

— Естествено — съгласявам се аз с дрезгав глас: — И пиене. И наркотици. И курви, разбира се… предлагате ли ми? — Поглеждам към вратата на залата, за да се уверя, че е затворена и никой отвън не може да ни чуе. — Чист съм от две години насам.

— Радвам се за вас — казва той, но не долавям в гласа му нотка на поздравление. — Моля, кажете ми къде мога да намеря Гул Гедросян, господин Тейн…

— Не мога да ви кажа това…

— Не можете? Или не искате?

— Не познавам този човек. Никога не съм се срещал с него. И определено не мога да ви съобщя къде можете да го намерите. Бог ми е свидетел, че това е самата истина.

Гледа ме преценяващо. Може би решава да ми повярва, защото след малко свива рамене, затваря бележника си и го пуска в джоба си. После става.

Когато проговаря, в гласа му има съпричастност:

— Баща ми имаше проблеми е алкохола. Така че донякъде си представям какво ви е било.

Ако баща му не се е събуждал в стая на долнопробен мотел с празен портфейл и лула за крек в ръката, той едва ли има и бегла представа какво съм преживял. Но оценявам опита му да прояви човещина.

Мичъл се навежда през разделящата ни маса и ми подава визитната си картичка.

— Запазете я, господин Тейн — съветва ме той. — Дръжте я на леснодостъпно място. Струва ми се, че съвсем скоро ще искате да ми се обадите. По-скоро, отколкото бихте желали…

33

Но агент Мичъл бърка. Има само един човек на земята, от чиято помощ аз се нуждая. Един-единствен човек, с когото искам да говоря.

Имали сме проблеми. За мен и Либи говоря. Това е истина. Страдали сме. Предавал съм я. Разруших живота й. Унищожих онова, което обичаше. Но след всичко това тя все още ми е съпруга. И сме партньори, независимо от това какво ще стане.

Когато се прибирам у дома, партньора ми го няма. Мерцедесът на Либи не е в алеята. Влизам в къщата и извиквам името й:

— Либи…? — Гласът ми отеква в празния коридор.

Минава четири следобед. Не ме е очаквала толкова рано и не е оставила бележка. Все пак почвам да търся такава — на кухненската маса, на вратата на хладилника… някъде, където би могла да остави някакъв знак.

Няма бележка. Нищо не ми подсказва къде може да бъде.

Опитвам се да си спомня последните разговори с нея. Споменавала ли ми е за някакви свои планове?

И както стоя в средата на кухнята, изведнъж осъзнавам нещо. Осъзнавам, че на практика нямам ни най-малка представа как Либи прекарва дните си. Тя живее сама в къща, в чужд град, в непознат щат. Няма работа, няма приятели, няма роднини.

Живее в къща. Това е единственото, което зная за нея и за това как прекарва дните си.

Либи е като декор на сцена в Бродуей. Когато влезе публиката и прожекторът светне, т. е. когато се върна у дома след работа, завесата се вдига и животът й започва. Но когато публиката напусне след края на представлението — когато аз изляза от вкъщи на сутринта — прожекторът изгасва и животът й замира.

Излизам навън на верандата. От другата страна на улицата съседът ми с изпъкналото чело и зъбатата уста чака на собствената си веранда и ме гледа.

Махвам му с ръка.

Пауза. Неуверено изражение. После ми махва и той, макар и колебливо.

За момент се замислям дали да не пресека пътя с протегната ръка и да му се представя и дори може би да го попитам дали не е виждал жена ми. Все пак живеем в съседство вече месеци, при това в единствените две къщи в този незавършен квартал, а още не сме се поздравили дори веднъж.

Само че преди да предприема някакви действия, той изважда телефона си от джоба, натиска бутон и го вдига до ухото си. Казва нещо, което е невъзможно да чуя. Обръща се с гръб към мен, прибира се у дома си и не забравя да затвори вратата зад себе си.

Прибирам се и аз и сядам на дивана в дневната. Започвам да чакам.

Слушам тиктакането на стария часовник на пода. Мисля за разговора си с агент Мичъл и как името ми е било открито в списъка с клиентите на Гул Гедросян.

Преди да приема работата в „Тао“, не бях чувал името Гул Гедросян. Но според Том Мичъл се оказва, че съм му бил клиент, при това стар и ценен клиент.

Как е възможно това?

Когато си наркоман, живееш постоянно замаян, не съзнаваш действията си и не обръщаш внимание на хората и събитията около теб. Дори днес ярко си спомням онези безумни години, годините, когато вземах наркотици — изгарящи и ярки спомени, сякаш запечатани под блясъка на стара магнезиева светкавица: смъркането на магистралки кока от плоските млади коремчета на две проститутки; чакането в десет сутринта пред „Уелс Фарго“ банката да отвори, за да изтегля десетте бона, които дължа със срок до обяд на плашещите ме до смърт букмейкъри; обикалянето из един заден двор в Удсайд, скрит под покривало в камуфлажен цвят, където в малка каравана „Гълфстрийм“ се крие полевата лаборатория за мет, от която купувах на едро странните разбирания на един наркоман за икономия.

Това са много истински спомени — незаличими и силни. С тези спомени идват и някои специални имена: Ектор Букмейкъра; Джони Безизразния, който се хвалеше, че бил свирил с Дилън на фестивала в Нюпорт и който четирийсет години по-късно ми продаваше метамфетамин в караваната си; Ейнджъл, проститутката, която беше готова на всичко и това значи абсолютно всичко, само и само да сподели моя мет. Много спомени и много имена от един дълъг и не много славен каталог.

И едно подозрително отсъстващо от списъка име.

Името е толкова странно — с непривична смес от гласни и съгласни, чието произнасяне звучи чуждо и плашещо като проклятие на древен език, че няма начин да не си го спомня, ако го бях чул поне веднъж в онези години.

Но до идването ми във Флорида аз никога не бях чувал името Гул Гедросян. Как тогава е възможно да съм му бил клиент? Как може името Джими Тейн да се появи в неговите файлове?

И още нещо.

Поддържат ли мафиотите електронни таблици? Нормално ли е за тях — след тежък ден на чупене на чужди крака и продаване на момичета в робство — д_а си пуснат „Майкрософт Ексел“ и да започнат да чертаят малки кръгови диаграми е цветни сектори за различните бизнес занимания — червен за мет, син за проститутки, зелен за лихварство — като истински консултанти на „Маккинси“, прегърбени в дъното на „Адмиралс Клуб“ на някое летище с чаша „Чивас“ в ръката? Колко са престъпниците, поддържащи компютъризирани списъци на своите клиенти? И колко от тези списъци някога попадат в ръцете на полицията?

Нито един, разбира се.

Освен ако не са създадени, за да бъдат намерени. Освен ако не са фалшиви улики, имащи за цел да инкриминират.

Чувам дрънченето на ключове на входната врата и след малко влиза Либи, носеща пазарна торбичка. Наднича в стаята.

Какво правиш у дома? — пита тя, не особено щастлива да ме види.

— Къде беше?

— На пазар вдига торбичката в ръцете си в потвърждение на отговора си.

Нещо в начина, по който го прави, събужда в мен неистово любопитство да видя с очите си съдържанието на тази торбичка. Ставам от дивана и тръгвам към нея. Преди да я достигна обаче, тя се отдалечава и отива в кухнята, като естествено взема торбичката със себе си.

Тръгвам след нея.

— Бяхме свършили млякото обяснява тя. Изважда от торбичката голям контейнер и го отнася до хладилника.

Прибира го вътре. Но аз виждам, че на горната полица има друг подобен и почти пълен.

— Либи — казвам аз, — трябва да поговорим.

— Какво се е случило? — обръща се с лице към мен тя.

— Натопен съм.

Гледа ме е неразбиращ поглед.

Продължавам:

— Тази работа… този град… тази къща — вдигам ръце, за да обхвана всичко изброено. — Те не са истински.

— Не са… истински?

— Това е измама. Либи. И аз съм баламата.

Изглежда втрещена.

Осъзнавам, че бракът ни се е сринал до ново дъно. За първи път от десет години — десет години на тъпоумни грешки, терзания и предателства, за първи път аз току-що направих нещо напълно ново за жена ми. Успях да я слисам.

— Ти си… балама? — повтаря тя, без да прозвучи подигравателно, но само на косъм от това.

— Бил е арестуван един човек. Дилър в Калифорния. И познай от един път чие име са открили в документацията му.

— Твоето — казва тя без особена изненада.

— Как се сети?

— Ти си наркоман, Джими. Купуваш наркотици.

— Някога.

— Добре, нека е било някога — свива рамене тя.

— Само че аз никога не съм купувал от онзи, когото са хванали. И неговият бос… този… Гул Гедросян — изплювам името аз. — И от него никога не съм купувал.

— А как помниш от кого си купувал? Та ти не си спомняш с коя си се чукал.

— Наистина помня от кого съм купувал — настоявам аз и добавям: — Всеки отделен човек. — Което си е самата истина. Когато си наркоман, едно от нещата, които никога не забравяш, е твоят дилър. Може да забравиш да си платиш сметките, да се обадиш у дома или дори да се прибереш да спиш вкъщи, но списъкът с имена, тайни почуквания и пароли, които трябва да споменеш, този списък помниш завинаги.

— Подставили са името ми, Либи. Как иначе мога да стане клиент на някого, когото не съм виждал?

— Аз обичам да нося „Гучи“, но никога не съм виждала Том Форд.

Бъди сериозна.

— Чудесно прави тя кисела гримаса. — Ще бъда сериозна.

— Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което не съм ти казал.

Вземам я за ръка и я връщам в дневната. Сядаме на дивана пред часовника. Той тиктака като метроном.

— Дадоха ми пари — признавам си аз.

— Кой ти ги даде? — не може да разбере тя.

— Тад. Тад и партньорите му. Те ми дадоха пари. Много пари. Не ги питах нищо. Просто взех парите,

— Колко?

— Има ли значение?

— Да.

— Два милиона долара.

— Дали са ти два милиона долара? — не може да скрие изненадата от гласа си. — И за какво?

— Ти ми кажи.

— Два милиона долара повтаря тя пак повече на себе си, размишлявайки. Поглежда ме. Очите й са присвити и аз забелязвам нещо в тях — нещо, което не съм виждал наскоро у жена си. Какво точно е то? Уважение. Да, точно това виждам.

— Два милиона долара — повтаря пак тя.

— Разбираш ли? Тези пари са в нашата банкова сметка. Всеки, който я провери, ще ги види. Тад ме е накиснал. Оставя улики, за да ме направи да изглеждам виновен. Превел е пари в сметката ми, за да изглежда сякаш аз ги крада от „Тао“. Вкарал е името ми в компютъра на онзи дилър на мет, за да изглеждам като наркоман.

— Но наистина си наркоман.

— Натопен съм.

— Джими, звучиш ми като параноик.

— Либи… — започвам, като с мъка не загубвам самообладание. Трудно е да не звучиш като параноик, след като някой ти е казал, че си такъв. — Либи… чуй ме — говоря съвсем бавно. — Трябва да обмислим всичко много внимателно. Трябва да отида в полицията. Трябва да върна парите. Ще им разкажа за всичко, което знам. Ще им обясня каква е схемата на Тад. Как краде от компанията. И за кого работи. Ще им спомена за руснаците и за Гул Гедросян.

— Полицията…? — замаяно повтаря Либи, все още на първата част от плана ми.

Вземам ръката й. Тя е странно студена.

— Виж… Ето какво мисля, че трябва да направим. Ще се приберем у дома. Истинският ни дом. Трябва да се върнем в Калифорния. — Когато започнах да говоря, тази идея дори не ми беше минавала през ума, но сега, преди да съм доизрекъл думите, тя започва да ми се струва прекрасна. — Ще заминем още тази вечер. Ще се качим на самолета и ще се махнем оттук. Майната й на работата. Майната й на къщата. Няма дори да си съберем багажа. Отиваме на летището — веднага, без забавяне — и вземаме първия възможен полет. Когато се приберем, ще намерим адвокат. Ще отидем в полицията. Ще се справим с всичко. Заедно…

Либи размишлява.

— Какво ще кажеш, Либи? — питам я аз. Изпитвам облекчение. Облекчение, че съм се разтоварил от бремето на тайната. Най-вече облекчение пред перспективата да изляза през вратата, да я заключа след нас и никога повече през живота си да не видя тази къща. Нито кракът ми да стъпи отново във Флорида. Да си отида у дома. — Какво ще кажеш, Либи? Да вземам самолета и да се махаме. Веднага. Да вървим…

Либи ме гледа безмълвно. За миг си въобразявам, че съм я впечатлил, че тя обмисля плана ми и може би дори е склонна да се съгласи с него: заминаването, вземането на самолета, прибирането у дома в Калифорния, съобщаването на полицията. Започването на живота ни отначало. На чисто.

— Помисли само колко хубаво ще бъде — увещавам я аз. — Да се върнем у дома. Не ти ли звучи това хубаво, Либи? Да започнем отначало.

Тя измъква със сила пръстите си от ръката ми. Става и отива до часовника. Вглежда се в тъмния му циферблат, като стои с гръб към мен. Не мога да видя изражението й.

— Либи…? — тихо я питам аз. — Какво мислиш?

— Джими — прошепва тя и поклаща глава.

Следващите си думи обмисля много дълго. Накрая се обръща към мен и казва:

— Никога не съм искала да те заплашвам. Не искам да бъда такава жена.

— Каква жена? — питам аз, макар да се досещам, защото тя е такава жена.

— Чаках прекалено дълго. Ти не си най-лесният мъж за обичане. Знаеш го, нали?

— Да — прошепвам аз.

— Колко пъти трябва да ти прощавам? Некомпетентността ти? Глупостта ти? Колко пъти трябва да ти казвам „Всичко е наред, Джими. Няма проблем, че рушиш всичко, което ни е дадено“?

— Но аз не руша нищо.

— Така ли? Два милиона долара в банката. Добра работа. И ти искаш да захвърлиш всичко това…?

Поклащам глава:

— Не… Не. Аз работя за гангстери.

— А самият ти си толкова чист.

— Не убивам хора.

— Наистина ли? — В погледа й проблясва омраза и аз прочитам в очите й какво мисли. Мисли за Коул. Спомня си тялото му, проснато на детското му легло, и нощта, когато тя се върна у дома и ме завари в спалнята му миришеше на мет, крещящ несвързано, ридаещ, наведен над него.

Омразата й изчезва така бързо, както се е и появила. Седи до мен на дивана. Спокойна е. Изразходвана.

— Погледни се отстрани — казва ми тя, като ме гледа безмилостно. — Ти си четирийсет и седем годишен. Ако се откажеш от това — ако изобщо допуснем, че ще ти позволят да се оттеглиш — какво, мислиш, ще се случи след това? Кажи ми какво си представяш, че може да се случи.

Едва е изрекла думите и аз знам точно какво ще се случи. Ще се замъкнем обратно в Калифорния и аз пак ще стана безработен. И вероятно ще си остана такъв. Без двата милиона долара нямам нищо и отново ще започна наркотиците. Либи ще ме напусне — със сигурност ще ме напусне, нали точно това се опитва да ми каже сега — а аз пак ще се събудя в някой евтин мотел, когато слънчевите лъчи се забият в клепачите ми, и ще се чудя къде и кога съм се издънил. Само че този път ще знам: тук, в тази стая, в този момент, докато говорим с Либи, а големият часовник зад нас неумолимо отброява секундите — ето, тогава се е случило всичко. Сега. Точно в този момент.

И сякаш досещайки се какво си мисля, тя ми казва:

— Разбираш ли? Не можеш да захвърлиш всичко. Не сега. Не отново. Не пак. Не последния ни шанс.

— Но това е лошо — въздъхвам аз. — Всичко това е лошо.

— Естествено, че е лошо — съгласява се тя. Лицето й е изопнато и бледо. Забелязвам — може би за първи път — че има тесни безмилостни очи. А това, общо взето, е нещо, което не би трябвало да не е новост за теб у жена ти, ако си женен за нея десет години. — Грешно е, Джими. Но не е нещо, което да притеснява хора като нас. Хора, които не са наркомани — те могат да се безпокоят за злото и за доброто в света. Хора, които могат да си намерят следваща работа — те могат да мислят за правилно и грешно. Хора без мъртви деца — за тях тези категории са съществени. Но за хора като нас… — И тя поклаща глава. И не завършва мисълта си.

Смаян съм. Може да е клише, но съм поразен и онемял. Неспособен съм да обеля и една дума. Въздухът е излетял от гърдите ми. Тялото ми е вкаменено. Неподвижно.

Гласът й омеква:

— Джими — тихо ми казва тя, — ти си добър човек.

— Дали? — прошепвам в отговор аз.

— Достатъчно добър — уверява ме тя и го прави много мило. — Ти заслужаваш по-добра съдба. Дадена ти е възможност да го постигнеш. Един Бог знае как си получил този късмет, но го получи. Приеми го. Поне веднъж приеми онова, което ти се дава.

— Но това е измамна схема, Либи. И аз съм подставеното лице.

Сяда до мен. Взема ръката ми. Кожата й е студена като на влечуго.

— Разбира се, че си подставено лице — казва ми тя. — Естествено… И когато настъпи денят, ти ще си изкупителната жертва. И ще го приемеш. Но този ден може да дойде в далечното бъдеще. Може и да не настъпи. А дотогава… — И тя замлъква.

— Дотогава… какво?

— Дотогава можем да сме заедно. Можем да сме щастливи. Мога да се опитам да ти бъда съпруга. Направен ти е подарък. Не го ли разбираш?

— Подарък?

— Втори шанс. Първия път ти разруши всичко. Това е твоят рестарт. Вторият ти шанс. Нов живот. Нов дом. Пари. Жена, която те обича.

— Обичаш ли ме?

Поглежда ме дълго, сякаш се опитва да реши. Когато проговаря, отвръща на различен въпрос.

— Ето какво искам — казва тя. — Обещай ми нещо.

— Какво?

— Обещай ми да не разрушаваш и това. Обещай ми да не отиваш в полицията.

— Но, Либи…

— Обещай ми — настоява тя.

— Либи…

— Обещай ми изкрещява тя с такава сила, че викът й отеква в стените, тавана, часовника и ме кара да подскоча. След къса пауза, вече много по-тихо, но все така настойчиво тя повтаря: — Обещай ми… обещай ми…

— Либи…

— Обещай ми. — Сега вече шепне. — Обещай ми… Докосва лицето ми. Целува ме по устните.

— Либи… — безпомощно казвам аз.

— Обещай ми… обещай ми…!

— Обещавам ти изричам най-сетне. Нямам избор. След всичко, което съм й причинил, след всички тези години… как бих могъл да кажа нещо друго? Как някой би могъл да каже нещо друго?

34

Издържам само четиринайсет часа, преди да я предам, което е нов рекорд, дори за мен — Джими Тейн.

Обикновено ми отнема седмици или поне дни от момента, когато обещая нещо на жена ми, до момента, когато не устоя на думата си. Обикновено нарушаването на обещанието включва събуждане в непознато легло в обятията на нова жена, но съм се събуждал и в три сутринта в дома на „приятел“… приятел, добре запасен с опаковки за сандвичи, издути с жълти кристали.

Тази сутрин предателството ми е различно.

Тази сутрин, когато отварям очи след все същия кошмар — ваната, телцето, лунната светлина — Либи вече е долу и пържи яйца. От кафеварката капят кафяви капки в стъклена кана. Тя сякаш ми показва как може да изглежда животът, ако вървя по правия път: домашно блаженство — яйца и кафе всяка сутрин, банален разговор в брачното ложе и всеки от нас вглъбен в любимия си раздел на „Ню Йорк Таймс“.

Не говорим за вчера, нито за плана ми да отида в полицията. Не споменаваме идеята да върнем парите или да предадем Тад Билъпс, нито да заведем агент Мичъл при Гул Гедросян. Изглежда обещанието ми да не правя нищо от гореизброеното е достатъчно за нея и е безсмислено повече да обсъждаме тези неща. Вчерашният инцидент е от онези събития, които можем да заключим и забравим като нощта, когато Коул умря, или деня, когато тя намери проститутка в леглото ни, деня, когато ме напусна, и деня, в който се върна.

Изяждам яйцата, които ми предлага, и изпивам кафето, а когато съм готов да тръгна за работа, я целувам целомъдрено по бузата.

— Приятен ден — изпраща ме тя. — Ще си бъда у дома, като се върнеш. — Обещание? Или заплаха? А може би пробва идеята — да провери как ще се приеме — че ще си бъде тук, когато се прибера.

Тръгвам, излизам на верандата в двайсет и седем градусовата жега — невъзможна температура. Но времето наистина изглежда застрашително, сякаш наближава сериозна промяна.

Качвам се във форда.

35

Пътувам на запад по свързващия мост за Санибел и къщата, която притежавам.

Този път няма криене из храстите. Няма прокрадване към задния двор и промъкване през тесни прозорци. Паркирам отпред и отивам по пътеката право към входната врата, очаквам да я намеря заключена, може би дори се надявам да е така, но тя се отваря лесно навътре и ме подканва да вляза.

Затварям я зад себе си. Въздухът вътре е топъл и застоял. Осветлението е изгасено. През чупливите жълти щори проникват слънчеви лъчи и оскъдно огряват празната дневна. Право пред мен е кухнята, в която не проникват слънчеви лъчи.

Веднага усещам миризмата.

Започва като намек. Лепкава, сладникава и гадна. Миризмата на разложение, на стари неща под дюшемето, на тъмни сенки в дъното на канавка в горещ летен ден.

Минавам по коридора, като по пътя си надничам в стаите, очаквайки да видя проснато на мокета тяло. Но няма тяло. Има само миризма. Стаите са точно толкова празни, колкото при първото ми идване: протритият сгъваем матрак на пода на спалнята, паянтовото бюро, празната лавица за книги.

Няма тяло.

Знам, че ако направя каквото ми казва — да оставя колата запалена, вратата отворена, и вляза в къщата, ще умра. Също както е умрял Чарлз Адамс. И подобно на Дом Вандербек.

— Не искам да те застрелвам… — казва ми той. Продължението на мисълта му остава неизречено, но пределно ясно: Но ще го направя. Пистолетът му ме боде като костелив пръст и ме тика напред към фасадата на къщата. При вратата следва нова заповед:

— Отвори я..

Хвърлям през рамо поглед към улицата зад нас. На тротоара няма никого. Не минават никакви коли. Няма на кого да извикам за помощ. Досещайки се какво си мисля, той ми казва:

— Няма помощ за теб, господин Тейн. Сега вътре.

В къщата мирише по-отвратително и от преди.

Може би руснакът не е очаквал това. Затваря вратата и изпъшква: „Ъх…“.

Ако миризмата го затруднява по някакъв начин, това е съвсем за кратко, защото той веднага ме мушва с пистолета си в гърба и ме принуждава да тръгна към трупа. В края на коридора виждаме Вандербек. Руснакът се навежда над тялото и го разглежда едва ли не с научен интерес. Ритва го в гръдния кош… веднъж, втори път. Трупът не помръдва и това го удовлетворява.

Поглежда нагоре към зейналия отвор за тавана.

— Не трябваше да го отваряш — осъдително ме поглежда той. — Затворено е с причина.

— Съжалявам.

Изважда мобилен телефон, набира номер и го вдига до ухото си с огромна ръка. Казва нещо на руски и затваря телефона с щракване.

Обръща се към мен:

— Ще трябва да се отървем от тялото. А ти повече не бива да идваш тук. Разбра ли?

Думите не звучат като нещо, което казваш на човек, когото възнамеряваш да убиеш след секунди.

— Да — с готовност потвърждавам аз.

— Господин Вандербек беше любопитен. Виждаш ли какво се случва на любопитните? На онези, които задават прекалено много въпроси?

Кимвам.

Преди да разшири мисълта си, той е прекъснат от шума на кола, спираща пред къщата. След малко се отваря предната врата и във фоайето се разнасят говорещи на руски гласове. Хората си разменят шеги и се смеят. В далечния край на коридора се показват двама мъже — едри мъжаги с вид на глупаци — носещи навит на руло килим. Когато виждат двама ни е блондина, те спират задевките насред дума. Кимват с уважение на човека с пистолета в ръка. Той им разрешава с махване да се приближат.

Мъжете полагат рулото до Вандербек и го развиват. Хващат трупа на моя вице по търговските въпроси за двата му края, слагат го в разстлания килим и го навиват в него. Блондинът казва нещо на руски, двамата чистачи кимват, навеждат се, вземат килима е трупа в него и го вдигат едновременно. После напускат къщата без звук.

Когато се скриват от погледа ни, русият се обръща към мен. Запъхва пистолета в колана си и разтваря ръце широко в жест, който възприемам като предложение за мир и искане на прошка.

— Работодателят ми ме изпрати да ти предам едно съобщение — обяснява ми той.

— Кой е той?

— Нали знаеш за кого работя.

— Да — потвърждавам аз. — За Гул Гед…

Удря ме в корема. Падам, като се държа с две ръце и докато се свличам на пода, изпъшкам нещо от рода на „Оооффф…“, което звучи глупаво и на мен самия. Коленете ми се забиват в пода. Под мокета няма уплътнение, а направо гол цимент и двата ми крака са пронизани от остра болка. Сгърчвам се и започвам да кашлям, подпрян на един юмрук, за да си възвърна дишането. Блондинът изтегля нож от калъф на колана си — откъде, по дяволите, пък дойде това? — с дълго, широко и назъбено острие, посяга надолу, сграбчва ме грубо за косата и дърпа главата ми нагоре и назад, за да оголи гърлото ми. После опира острието под брадичката ми:

— Никога не произнасяй името му — прошепва той. — Никога!

— Извинявам се.

Пуска ме и аз се свличам. Изправя се. За момент изпитвам облекчение. Уви, то не трае дълго, защото той ме сритва в ребрата.

— Неблагодарник — просъсква и подчертава казаното, като ме сритва пак. — Неблагодарник! — Нов ритник. Свивам се на топка като зародиш, покривам главата си с ръце и чакам следващия ритник.

Когато такъв не последва, събирам смелост да надникна между пръстите си. Виждам го коленичил до мен и някак загрижен, сякаш случайно се е отбил тук и ме е видял в това тежко положение.

— Боли ли те? — загрижено пита той. — Можеш ли да седнеш?

Правя го. Ребрата ме болят. Блондинът навира лицето си на сантиметри от моето, толкова близо, че съм в състояние да разгледам подробно белега върху челюстта му.

— Разбираш ли, че ти е направил подарък, господин Тейн?

— Парите…?

Повече от парите. Домът ти, работата ти, жена ти. Всичко, което един мъж може да пожелае.

— Либи? — изненадвам се аз.

— Той ти я даде. Наслаждаваше ли й се?

— Всъщност… — започвам аз, но размислям и се отказвам да продължа.

— Всичко, което имаш, някога е било негово притежание. И всичко може да ти бъде отнето. Разбираш ли това?

Кимвам.

— Кажи го.

— Да, разбрах.

— Трябва да приемеш даровете му — подчертава той — и да си благодарен.

— Добре.

— Кажи го.

— Приемам неговите подаръци. Благодарен съм за тях.

— Властта му е огромна. По-голяма, отколкото можеш да си представиш.

— Да — съгласявам се аз.

— Кажи го.

— Властта му е огромна. По-голяма е, отколкото мога да си представя.

— Точно така — кимва той. Изправя се. Гледа ме. Виж се на какво приличаш… Дебел… Отблъскващ… Безволев. И въпреки това той иска да те защити.

— Да ме защити?

Той прибира ножа си в калъфа.

— Вандербек няма да те безпокои повече — съобщава. — По очевидни причини.

— Да.

— Що се отнася до теб самия — продължава руснакът, — край на разследванията. Край на въпросите. Край на мисленето. Разбираш ли думите, които произнесох? Спри да мислиш, господин Тейн! — Чуква ме по челото с дебелия си показалец, за да ми демонстрира мястото, където не бива да се провежда мисловен процес. — Мисленето е за мъртвите.

— Не съм голям любител на мисленето — признавам аз.

— Хубаво — одобрява той. — Край на ходенето по къщите на вдовици. Край на искането от секретарката ти на секретни файлове. Разбираш ли какво ти казвам?

И за да ми помогне да разбера какво ми казва, той ме сритва за последно в ребрата — силен ритник, и аз чувам изпукване в мястото, където носът на обувката му прави контакт с костта там.

Падам назад и изкрещявам:

— Мамка му!

— Заболя ли те? — интересува се той.

— Да.

— Добре. Сега се върни на работа. А ако ме видиш пак, това ще означава, че съм дошъл, за да те убия.

36

Връщам се, както ми е наредено, на работа.

— Боли ме като дишам, но поне няма кръв и Аманда само бегло ме поглежда, когато минавам покрай нея на рецепцията, за да се скрия в офиса си.

Смътно се досещам, че копирам поведението на Чарлз Адамс от последните му дни — срещи със страховито изглеждащи типове, прокрадване в офиса, затваряне на вратата и криене вътре.

Затварям вратата и буквално рухвам на стола си.

„Той иска да те защити“, ми каза блондинът. Ребрата ми не се чувстват много защитени, поне не в този момент и аз издърпвам ризата от панталона си, за да разгледам моравочерните петна по гръдния си кош. Докосвам едно от тях. Боли… Не, това не е добре защитено ребро.

От друга страна, не ме уби. Може би това е представата на Гул Гедросян за защита. Да не те убият.

Отварям чекмеджето на бюрото си и вземам от него визитната картичка на агент Мичъл. Разглеждам я внимателно, сякаш телефонният номер и адресът са написани на руническо писмо и се нуждаят от разшифроване, за да ми дадат отговори на отдавна зададени и така и неполучили отговор въпроси. Гледам замислено телефона на бюрото си. Цели три секунди обмислям идеята да взема слушалката, да се обадя на агент Мичъл и да му разкажа за Дом Вандербек и трупа в онази къща, както и че работя за руски мафиот, да си призная, че ми е платено с милиони долари да гледам настрана, докато Гул Гедросян краде от компанията, която управлявам.

Разбира се, не го правя. Не му казвам всички тези неща, защото не вдигам слушалката.

Пъхвам визитката на агент Мичъл в портфейла си. Замислям се за историята на онзи калифорнийски областен прокурор и какво се е случило с него и децата му. Знам, че ако вдигна телефона, същото ще се случи и с мен. Русият ми го каза в прав текст: Ако ме видиш пак, това ще означава, че съм дошъл, за да те убия.

А ако вдигна слушалката, няма съмнение, че пак ще видя блондина. Може би довечера у нас; ще го видя надвесен над леглото ми, когато отворя очи за последен път. Или в „Тао“ днес следобед в рецепцията, седнал на стола като пътуващ продавач на копирни машини, докато ме чака да си тръгна от работа. Или в колата ми, когато утре сутринта изляза от алеята пред дома си, за да тръгна за работа.

По някакъв начин Гул Гедросян ще научи, ако вдигна телефона, за да говоря с ФБР. Точно както научава за всичко, което съм направил, откакто съм дошъл във Флорида.

Но как е разбрал блондинът, че съм потеглил за Санибел? Не бях казал на никого, че ще отида в къщата на „Уиндмиър“ 56. Беше импровизация… решение на момента, взех го, когато Пит Бланд дойде в офиса, затвори вратата и ми съобщи, че аз съм собственикът на имота.

В съзнанието ми изплуват думите на блондина: Край на ходенето по къщите на вдовици. Край на искането от секретарката ти на секретни файлове.

Знаеше и за това. За отиването ми при вдовицата на Чарлз Адамс. За разговора ми с Аманда — разговор, който впрочем се бе състоял точно тук, в този офис, при затворена врата, зад която бяхме само двамата с нея…

И за Дом Вандербек също. Той ме беше заплашил… стоейки точно тук… до вратата..

Потръпвам. Наблюдават ли ме? Не смея да помръдна. Обхождам стаята с поглед, без да мърдам глава. Търся.

Той чува всичко, ми беше казала госпожа Адамс. Има уши.

Бълнувания на луд.

Нещо по-сериозно?

Ставам от стола си, като се опитвам да го изиграя абсолютно естествено, сякаш искам само да се разтъпча. Поглеждам небрежно към тавана, към детектора за дим, към закачалката зад вратата, към контактите по стените… Стотици възможности за скриване на подслушвателно устройство.

И след това осъзнавам, че не е скрито. Точно тук е. Право пред мен.

Вдигам от бюрото си фотографията с украсената сребърна рамка — фотография на мен, Либи и сатаната. С рамка толкова тежка, специална и голяма.

Вглеждам се в нея — за последен път — разглеждам любопитната снимка, която винаги ми се е струвала сбъркана, манипулирана може би или режисирана. Поставям я на пода, вдигам крак и стоварвам тока на обувката си върху нея. Стъклото се пръсва на парчета.

Коленича до останките. Металната рамка се е пукнала и се вижда, че изобщо не е била плътна. В нея има тайна кухина, от която стърчат черни жици, свързани към нещо, което много прилича на микрофон… и камера… и тънка метална антена.

Сега си спомням онзи сутрин, когато тръгвах за първи път за „Тао“, и Либи настоя да занеса в офиса точно тази наша фотография. Вземи тази, на която сме заедно, беше се обосновала тя и аз й повярвах. Както й вярвам в продължение на толкова години.

Сега обаче всичко намира обяснение: гадното й поведение, мусенето й. Оставането й до мен, въпреки факта, че със сигурност ме мрази.

Тя работи за Тад Билъпс. И винаги е работила за Тад.

А може би и спи с него. Това пък би обяснило ред други неща. Моята жена и най-добрият ми приятел се чукат и заговорничат срещу мен.

И тогава ми хрумва нещо. Мисълта идва неканена и ме изненадва със силата и кристалната си яснота.

Тя е: Заслужаваш си го, Джими.

Всичко, което имаш, си го заслужил.

37

Всичките ми разговори с Тад Билъпс от идването ми във Флорида насам са след негови повиквания.

Е, сега е мой ред да го изненадам. Даже не съм сигурен какво точно ще му кажа — „Харесва ли ти да чукаш жена ми?“ например, а може би нещо съвсем различно. Не се тревожа. Ще знам какво да кажа на моя приятел в мига, в който чуя гласа му.

Откривам край компютъра си служебния му телефонен номер и го набирам. Отговаря ми телефонистка с онзи глас, дето казва „чувала съм всичко", любимия на инвеститорите глас на пазител на портите: секси — да; приятелски в известна степен, не прекалено; винаги с намек на предпазливост „Благодарим ви за обаждането, но кой, по дяволите, сте вие?".

— Здравейте, благодаря ви за обаждането в „Бедрок Венчърс". Аз съм Алиша. С кого да ви свържа?

— Тад Билъпс, ако обичате.

Продължително мълчание. После:

— Кой се обажда?

— Джими Тейн.

Нова пауза. Което ме навежда на мисълта, че трябва да предложа още малко подробности. Например кой съм…

— Алиша, аз съм Джим Тейн от „Тао Софтуер". Сигурно ви е известно, че съм директор на една от компаниите във вашия портфейл. — Гласът ми има за цел да внуши конкретност, сериозност и повече от намек за нетърпение. Дайте ми, Тад, моля!

Нова пауза, сякаш току-що съм обявил, че се обаждам от Марс от името на генерал Миксилплк, за да обсъдя с някого калибровката на оръжието ми, използващо космически лъчи.

Накрая, след цяла вечност, прелестният глас отговаря:

— Изчакайте така, ако обичате.

Гласът е сменен от музика — „Пени Лейн“ на „Бийтълс“ в аранжимент за пан флейта. След минута музиката спира рязко и в слушалката се разнася мъжки глас:

— Тенч е на телефона. С кого разговарям?

Тенч — партньорът на Тад. Всяка инвестиционна компания има своя Тенч — някой, който говори на езика на богатите баламурници, чиито пари трябва някак да се измъкнат. Не върви някак да изпратите тъмнокож индиец или мистериозен китаец в семеен офис нейде из пущинаците на Акрон… макар че точно тези екзотично изглеждащи индивиди в крайна сметка са именно онези, които ще вземат инвестиционните решения, свързани с парите на стоманодобивни барони четвърто поколение от Охайо.

Нужен е Тенч. На всяка фирма й трябва такъв. Тъп като стена, но с кръв, която може да се проследи обратно до „Мейфлауър“, със степен от Йейл и диплома от Харвард. И жесток форхенд на скоуш, което е задължително.

— Тенч? — започвам аз, опитвайки се да събудя в себе си някакъв задрямал ентусиазъм към копелето. — Джими се обажда.

— Джими? — сякаш си няма представа кой съм аз.

— Джими Тейн… Тад там ли е?

— Тад?

Господи, казвам си аз, опитвам да се свържа с човек, който може би ми слага рога, а Тенч се прави на водещ в „Стани богат“.

— Да, Тад. И по-конкретно Тад Билъпс. Помолих секретарката ви да ме свърже с него. Не знам защо е предпочела теб. Как я караш, Тенч?

— Кой се обажда?

— Джими Тейн.

Гробна тишина на другия край на линията, внезапно взривена от експлозивно поемане на дъх. Или прихване…?

Все пак продължавам.

— Директорът на „Тао Софтуер“. От вашия портфейл, Тенч. Би трябвало да си чувал за мен, а?

Последният въпрос е зададен на шега — с всичкия сарказъм, на който съм способен предвид обстоятелствата — защото дори и най-мързеливият инвеститор знае всяка компания в своя инвестиционен портфейл, познава я в най-интимни подробности, също както познава всеки предприемач, работещ в компаниите от портфейла, при това работещ за него. На тези предприемачи, в крайна сметка, са поверени големи части от собствения капитал на инвеститорите и те се опитват да направят тези инвеститори богати.

Но Тенч Уъртингтън не възприема въпроса ми като шега. Той замълчава толкова дълго, че се готвя да го попитам още ли е на линия, когато накрая казва:

— Джими Тейн… пияницата?

Ако не седях на стола си, сигурно щях да залитна назад през стаята. В този момент изпитвам някакво замайване, сякаш нещо в света се е променило, само че не какво да е, а нещо фундаментално, като посоката на въртене на Земята около Слънцето или дали тя изобщо се върти. И все пак дружелюбно потвърждавам:

— Да, лично той, пияницата. Да не забравиш още женкаря и наркомана, Тенч. Дай ми сега Тад, ако обичаш…

— Не те разбирам, Джими. Къде се намираш?

— Господи, ама ти наистина си голямо лайно! — губя най-сетне търпение аз. — Намирам се в Източен Зачуканяк, Флорида, кретен такъв! И си скъсвам задника на четирийсетградусовата жега за двуличния мошеник, дето ти е партньор. Да не намекваш, че не си е направил труда да те информира, че работя за вас?

— Джими Тейн — изговаря той май повече на себе си, сякаш се чуди на прищевките на съдбата. — Никога не съм очаквал да се обадиш. Не и след случилото се. — Прочиства гърло. — Джими, ние задраскахме „Тао Софтуер“ още миналата година. Тотална загуба. Нула- нула, геврек. И се споразумяхме да затворим компанията. Това да не е… просто не знам… някаква тъпа шега?

— Начукай си го, Тенч — казвам аз и едва след като го казвам, осъзнавам, че не се шегувам. Ни най-малко. — Дай телефона на шибания си партньор. За Тад говоря.

— Тад — повтаря той името, което, изглежда, му се струва интересно и заслужаващо да бъде повтаряно. — Тад, Тад, Тад. Е… в това точно е работата, Джими.

— В какво е работата, Тенч?

— Работата е в това, че Тад излезе в дългосрочен отпуск. Преди много време. В началото на миналата година. Не работи за „Бедрок“ от 2009-а. Нали разбираш… след инцидента всички сметнаха, че така ще е най-добре.

— Какъв инцидент?

— Сигурен съм, че си чувал. За детегледачката…? Онази, дето я намериха удушена с бельото й?

— Не.

— Е, докато не се произнесе съдът, няма да знаем със сигурност. Но ние взаимно се споразумяхме, докато журито не вземе решение за вината му…

— Какво жури? Какви, по дяволите, ги дрънкаш? Къде е Тад? Защото шибанякът ме назначи!

— Не знам, Джими. Не съм разговарял с Тад повече от година. Нали ти обясних, че не работи тук. И не работи от много време. И повече никога няма да работи за нас. А що се отнася до теб, Джими, мога да те уверя, че никой в моята фирма никога няма да те назначи никъде. Не да въртиш фирма… няма да те оставим да въртиш кръгове из квартала. — Помълчава секунда-две и добавя: — Да не се обидиш.

— Ти не можеш да ме засегнеш, задник нещастен.

— Но ако все пак го видя — завършва разговора ни Тенч, — в което силно се съмнявам, понеже в плановете ми не влиза посещение на затвора, да му предам ли, че си го търсил?

38

Вали, когато се прибирам у дома. Дъждът започна с единични капки по предното стъкло, докато излизах от паркинга на фирмата, но когато слизам от колата на алеята пред нас, вече си вали съвсем сериозно с тенденция към засилване. Поглеждам към небето. Още е ранен следобед, но то е притъмняло. Дъждовните струи се разбиват в чакъла пред входа и из въздуха се носи миризмата на горещ летен прах. В далечината се разнася тътенът на гръмотевица.

Мерцедеса на Либи го няма. Не че съм очаквал да я заваря у дома. Как може да си стоиш у дома и да чакаш съпруга си, ако водиш таен живот, работиш за друг и спиш с трети?

Влизам и се качвам по стълбите в спалнята. Започвам от шкафчето й за бельо, защото това е мястото, където жените крият тайните си. Разравям дрехите й с ръце. Не съм сигурен какво търся: острия ръб на опаковка за презерватив, меката корица на таен дневник или шумолящата хартия на писмо от любовник. Може би писмо от Тад? Или написано на кирилица?

Не намирам нищо такова. Има само бельо, при това не особено много.

Прехвърлям се на дрешника. Започвам от горните полици и бъркам между потничетата. Клякам и надничам в кутиите за обувки и чантичките й. Отново нищо: нито бележки, нито писма, нито тайни.

Изтопурквам по стълбите до кухнята, където отварям чекмеджетата в бърза последователност, прехвърляйки боклуците, които се натрупват във всяка кухня: тирбушони, отварачки, тъпи ножове, шпатули и дори кълбо кухненски конец. След това се залавям с шкафовете, като обръщам внимание на ъгълчетата зад чиниите и стъклените съдове. Изсипвам в умивалника съдържанието на керамичната купа за брашно. И на другата за захар.

Отвън дъждът вече се лее. Капките шумно тракат по покрива. Проблясват светкавици, отекват гръмотевици, от които прозорците се разтракват в жлебовете си.

Поредната светкавица блясва точно когато гледам през прозореца и осветява градинската ни леха, а зад нея бараката за инструменти

Градинската барака. Естествено…

Излизам под дъжда през предната врата на къщата. Той се изсипва върху мен със сила, болезнено бомбардира скалпа ми, измива потта от лицето ми, стича се в обувките ми.

Краката ми затъват в калта. Покрай тях се стичат поточета вода.

Заобикалям къщата. Бараката за инструменти не е заключена. Отварям вратата, която изскърцва на ръждясалите си панти.

Намирам го, където знам, че трябва да бъде — точно върху долната полица, където веднъж съм забелязал Либи да коленичи: малък пакет, загърнат в бяла восъчна хартия, използвана от месарите за опаковане на месото.

Ръката ми трепери, когато го вземам от полицата. Знам, че съм намерил отговора, макар да нямам още представа какъв е въпросът. Опитвам се да го разопаковам. Пръстите ми са мокри, а хартията е плъзгава, така че я разкъсвам с нокътя на палеца си. Вътре намирам комплект от три дивидита, на които е написан девизът на „Хюлет Пакард“: „Изобрети“.

Всяко дивиди е надписано с неизтриваем маркер: „2 юни“, „12 юли“ и „19 юли“.

Връщам се в дневната и слагам в плейъра диска с най-ранна дата: „2 юни“.

Възпроизвеждането започва незабавно. Няма нужда от заглавие — жанрът ми е добре познат, с всичките му присъщи атрибути: високият контраст на видеото, оранжевият тен на кожата, драскането в микрофоните. Както всеки друг американец, виждал съм го стотици пъти.

Но нещо в тази порнография — защото това определено е порнография — не е наред. Има нещо в нея, което я отличава.

Това не е игра. Това е истинско.

Видеото показва младо момиче, може би 15-годишно. Лицето му ми е смътно познато. Виждал съм го и преди, но не мога да си спомня къде. Косата на девойката е полепнала по главата й. Лежи на пластмасов чаршаф и е плувнала в пот. Чисто гола е, разкрачена и с разперени ръце — вероятно крайниците й за вързани за ъглите на леглото, които не попадат в полето на камерата. Устата й е запушена с нещо, което прилича на найлонова вратовръзка. През челото й минава груба черна лента изолирбанд, за да бъде главата й неподвижна. Очите й са плувнали в сълзи.

Зад кадър се разнася мъжки глас:

— Знаеш ли какво ще ти се случи сега? — Говори тихо и много бавно. Има руски акцент. — Сега ще те режем. Ще ти причиним болка. Това ли искаш?

Момичето се опитва да завърти отрицателно глава, но здравият изолирбанд не му позволява да помръдне, така че движенията му се свеждат до малки спазми.

— Много си притихнала, Лиза. Кажи нещо за камерата.

Очите й се завъртат встрани и тя ме поглежда. Никога не съм виждал подобен поглед. И се надявам никога повече да не видя.

Руският глас лениво провлачва:

Продължението следва, скъпа. Екранът потъмнява.

Гледам тъмния екран дълго време. Нещо в мен не иска да слагам следващия диск в плейъра, защото вече знам какво ще видя, а изобщо не искам да го гледам. Това, което знам, че искам, е да загърна дисковете във восъчната им хартия, да ги върна в бараката и никога повече нито да ги видя, нито да се сетя за тях.

Но не мога. Защото трябва да науча тайната на Либи.

Следващият диск е по-лош. Същото момиче, същата стая, дори същият ъгъл на камерата, но е ясно, че е изминало някакво време. Достатъчно, за да се случат отвратителни неща. Момичето вече не е изплашено. В него е останал само мъничко живот. То е в кататония. Все още е приковано за леглото. Макар да е жива, очите й са отворени и диша стабилно, тя не помръдва. Сополи, кръв и бог знае още какво са засъхнали по лицето й. Бузите й са ожулени, малките й гърди са зачервени и отекли. Нежната бяла кожа на лицето й, която съм забелязал на предишното видео, е надупчена с черни кръгове, от който се стича гной. Нещо ми подсказва, че това са изгаряния от цигара.

Руснакът проговаря:

— Толкова лошо момиче — казва той и цъка с език. — Лошо, лошо момиче. Ако ни беше послушала, нямаше да й се случи нищо. Щеше да си бъде в училище, щеше да си пише домашните и да излиза на срещи, както ти обещахме. Но ти не се справи. Дадохме ти точни инструкции, а ти се провали. Глупаво момиче. Той не ти вярва. Вече няма доверие в теб. Трябва да се постараеш. Следващия път никак няма да харесаш онова, което ще видиш.

Предсказанието на руснака се оказва ужасяващо вярно. Третото и последно видео е най-побъркващото нещо, което някога съм виждал. Момичето е още живо и явно са положили специални усилия за това, макар да не мога да си представя как са го постигнали. От него не е останало много… нито физически, нито психически. Вече изобщо няма никаква прилика с красивото младо момиче от първото видео. Трудно е да се каже, че в нея е останало нещо човешко. Лицето й е червена пихтия, смазано и изгорено, обелено и разбито. В обелките от кожа на мястото на някогашните й бузи очите й са отворени и блестят, но вече не виждат.

Руснакът зад кадър се обажда:

— Видя ли какво постигна? Искаш ли да знаеш защо й причинихме това? Заради теб. Той все още не ти вярва. Това е последното ти предупреждение. Следващият ни филм ще има нова звезда… тази звезда ще си ти.

Зад мен се разнася гласът на Либи:

— Какво правиш, Джими?

Обръщам се към нея. Тя стои на прага на фоайето и се подпира на стената. Вир-вода е от дъжда, а косата й е прилепнала на влажни ивици. Не звучи ядосана. Само изтощена, измъчена. Може би дори изпитва облекчение, че съм разкрил тайната.

— Не трябваше да правиш това, Джими — въздъхва тя. — Не трябваше да ги гледаш.

— Кое е момичето? — питам я и соча телевизора, сякаш може да има някакво двусмислие за кое момиче говоря, но видеото е свършило и екранът е черен.

— Не разбираш — казва тя. — Не разбираш какво направи.

— Коя е?

— Моля те, спри!

— Коя е?

— Джими…

— Коя е тя, мамицата му? — изкрещявам аз с пълни гърди.

Тя отваря уста, за да ми отговори, после спира. Поглежда ме преценяващо, после се обръща и си тръгва.

Намирам я горе, в спалнята. Гледа през прозореца.

— Открих рамката на фотографията — съобщавам й аз. — Знам, че работиш за Тад.

Не помръдва и стои все така с гръб към мен. Нито се обръща, нито говори.

— Кое беше онова момиче? — не се предавам аз. Когато не ми отговаря, казвам тихо и нежно, по-нежно, отколкото заслужава: Либи, моля те. Кажи ми. Коя беше тя?

Сега се обръща. Кожата й е бяла, тебеширено бяла и различавам сини венички под очите й. Устните й са силно свити. Изглежда студена. Отговаря ми толкова тихо, че едва различавам думите й:

— Дъщеря ми.

— Дъщеря ти…? — клатя аз глава. — Ти нямаш дъщеря. Никога не си имала… — И замлъквам. Имала си дете преди мен?

Не казва нищо.

— Защо й сториха това? — продължавам да я разпитвам.

— Това е дълга история, Джими. Не мисля, че имаме време за нея.

— Аз разполагам с много време.

— Не, Джими — поглежда ме тя. — Не разполагаш.

— Всичко е било лъжа — досещам се аз най-сетне и откровението ме озарява като изгрев. — Миналото ти… всичко, което си ми разказвала… е било лъжа. Прав ли съм, Либи? — Когато изричам името й, се сещам за онази нощ в ресторанта и жената, която настояваше, че съпругата ми се казва иначе. — Боже… дори името ти е лъжа. Либи?

Погледът й бавно обикаля стаята, сякаш ме приканва да го последвам, и спира на вентилатора на тавана. Той бавно се върти и раздвижва задушливия въздух.

— Кажи ми… — моля я аз — кажи ми какво става. Може би ще мога да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — изсмива се тя. — Боже, Джими. Няма никакъв начин да ми помогнеш.

— Кой снима това видео? Изнудват ли те? Защо? Какво искат?

Но тя мълчи, сякаш тези въпроси нямат никакво значение. Досещам се.

— Не работиш за Тад. Работиш за Гул Гедросян. И винаги си работила за него. Къде е той? Тук е, нали? Тук е…

Тя слага пръст на устните си.

— Шшш… прошепва толкова тихо, че едва чувам думите й през чаткането на капките по покрива. — Не произнасяй името му.

— Къде е той? — питам я аз и повишавам глас. — Къде е Гул Гедросян?

Тишина.

— А аз ти вярвах. От колко време работиш за него? Колко години?

Но тя само ме гледа със странно, загадъчно изражение. Какво е то…? Гняв? Омраза? Страх?

Не, осъзнавам аз с нарастващо безпокойство. Не…

Това е съжаление. Тя ме съжалява.

— Ти продължаваш да нямаш представа какво са ти сторили — каза накрая тя. — Нали?

— Защо те изнудва? Какво иска?

Тя се приближава до мен и взема ръката ми. Накланя се много близко. Дъхът й ме гъделичка в ухото. Това е последният ни интимен момент, разбирам аз, последният ни момент като съпруг и съпруга. Тя прошепва: Трябва да си тръгнем оттук. Ако искаш да останеш жив, трябва да напуснем този дом. Веднага. Довери ми се.

Блъсвам я в гърдите. Тя залита назад.

— Да ти се доверя ли? — изкрещявам аз. — Махни се от мен!

Изглежда разочарована от мен и за първи път… изплашена. Погледът й се стрелка към вентилатора на тавана.

Има нещо в този вентилатор… нещо нечестиво. Той е като око — лениво, присмиващо се, намигащо око, което регистрира този мизерен спектакъл, този последен конфликт между съпруг и съпруга.

— Какво гледаш? — ядосвам се аз. — Защо продължаваш да…?

И млъквам.

Отивам до нощното шкафче, хващам първия предмет на него, който ми попада — месингова опора за книги в края на лавицата във формата на слонска глава с размера на тухла — от онези украшения, които заварихме в къщата, когато се нанесохме. Качвам се на леглото, заставам в края на матрака и се пресягам към вентилатора.

— Какво правиш? — пита тя.

Замахвам с опората с всички сили към центъра на вентилатора. Пластмасовото око се пуква. Цялата техника — тиковите перки, централната главина, металните пластини — е избита от скобите, които я придържат към тавана. Плетеницата пропада с десет сантиметра и увисва на жиците. Посипва се бял гипсов прах. Поглеждам в центъра на вентилатора. Това, което виждам, не оставя място за съмнение. В средата, зад опушената пластмаса, наднича немигащият обектив на видеокамера.

— Какво става тук, мамка му? — крясвам аз и пак замахвам с опората. Този път жиците се скъсват. Вентилаторът се стоварва на пода и сипещият се отгоре фин бял прах го покрива.

— Той е, нали? — обвинително посочвам аз през прозореца на спалнята към тъмната къща от другата страна на улицата. — Той е, знам!

— Джими, чуй ме… Нека ти обясня какво става.

— Той е Гул Гедросян — досещам се най-после аз.

— Не, Джими… Грешиш. Виж… Трябва да напуснем тази къща! Те идват. Чуват те.

Не й обръщам внимание. Скачам от леглото, блъсвам я грубо от пътя си и изтичвам вън от стаята, без да изпускам от ръка тежкия метален слон.

— Недей, Джими, не го прави! — извиква тя след мен. — Ще те убият.

Скачам през няколко стъпала и се озовавам в дневната. Вече навсякъде ми се привиждат камери. Холният часовник на пода в ъгъла. Колко пъти сме лежали двамата с Либи на дивана точно пред него.

Взирам се в циферблата му. Стъклото отразява моето лице: тъмни кръгове под очите, мокра коса, гърбицата на счупения ми нос. Не виждам камера, а само един обезумял луд. Вдигам металната опора и я стоварвам върху циферблата.

Стъклото се пръсва. Отхвръква парче, пропуска на косъм окото ми и ме одрасква по бузата. Като в неделен анимационен филм от вътрешността на часовника щръкват поклащащи се пружини. И тогава я виждам зад стрелките, зад огънатата лицева плоча, ме гледа тъмното вторачено око на видеокамера.

— Джими, изслушай ме. Либи е слязла по стълбите. Поглежда с опасение тежестта в ръката ми. Те ще ме убият. Всеки момент. Ти току-що подписа смъртната ми присъда.

— Кой ще те убие?

— Знаеш кой.

— Кажи му името.

Но тя само поклаща глава.

Минавам с решителни крачки покрай нея, отивам във фоайето и излизам през предната врата.

— Джими, не! — изкрещява тя след мен.

Но аз изтрополявам по верандата и излизам под дъжда.

Подминавам мерцедеса й, който е паркирала зад моя форд и в бързината дори не го е изравнила с алеята. Оставила е гюрука отметнат и сега вътре се пълни с вода. Но аз не спирам. Струите ме шибат през лицето и по клепачите с такава сила, че не мога да ги отворя, за да видя накъде вървя. Затова тръгвам направо през стената от дъжд и пресичам улицата. В далечината проблясвал фаровете на приближаваща кола. Не им обръщам внимание. Прегазвам двора на съседа, като оставям в калта дупки до глезените.

Изкачвам стълбите и заставам на верандата му. Тук поне съм заслонен от дъжда. Удрям няколко пъти по вратата с тежестта. Звукът е силен и застрашителен — хлопане от Гестапо посред нощ. Металът оставя дълбоки бразди в дървото.

— Отвори! — викам аз. — Пусни ме вътре!

Вратата се отваря. Велосирапторът застава на прага, изпълвайки рамката, и ме гледа с любопитство. По потник е и прилича на бияч на жени. Отблизо ми се струва жилест и в добра кондиция много по-як, отколкото си спомням, с релефния гръден кош на професионален атлет.

— Да…? — осведомява се той — Мога ли да ви помогна? — Акцентът му е руски.

— Аз съм съседът ти, Джим Тейн — съобщавам му аз, но в поведението ми няма нищо добросъседско. — А бе я ме пусни да вляза! — И го блъскам в гърдите с юмрук, изненадвайки и двама ни. Той залита назад и освобождава вратата, което ми позволява да мина през нея.

Домът му е огледален образ на моя, само дето дневната му е отляво на фоайето вместо отдясно, както е при мен. В дъното на дневната се вижда стълбата за спалните.

Гледам покрай велосираптора. Той изглежда неуверен, може би дори изплашен. Но мен ме интересува дневната, защото не мога да повярвам на онова, което виждам в нея.

В моята версия на къщата онази на отсрещната страна на улицата, в която живея — дневната е задръстена с диван, център за забавление, телевизор, голям холен часовник в ъгъла и масичка за кафе, където понякога съм оставял кутията „Спрайт“ и кръстословицата.

В тази огледална къща, собственост на съседа ми, който изглежда жесток и кръвожаден, дневната е пълна с аудио- и видеооборудване.

Нищо повече.

Оборудването — електроника и машини — е в редици и е достатъчно да препълни малко студио за записи. Защото пред погледа ми е точно това — записващо студио. Конзоли по периферията на дневната. Дванайсет големи телевизора върху стените, а екраните им показват различни HD изображения.

— Какво, по дяволите… — започвам аз, но не стигам по-далече от това, тъй като млъквам, вцепенен от изображенията.

Това са мои изображения. И на Либи. И на дома ни.

На един от екраните е застинал стопкадър — сигурно, за да му се наслаждават — показващ Либи на колене да ми прави свирка. Помня добре нощта, когато това стана беше преди месеци — необичайността на онези събития, начинът, по който сексът от еротичен стана механичен и груб. На другите монитори виждам по-скорошни изображения: мое увеличено изображение, заснето от камерата в часовника само секунди преди да го разбия. На следващ екран се върти видео в реално време на спалнята ни отпреди час. Моят зеленикав силует рови из бельото на Либи, а след това отива до дрешника, за да продължи търсенето там.

Обръщам се към велосираптора, който ме гледа малко странно, сякаш му е леко забавно или искрено се интересува каква ще бъде реакцията ми на всичко това.

— Кой си ти? — питам го аз. — Ти ли си Гул Гедросян?

Засмива се.

— Господин Тейн, моля ви. Имате напълно погрешна представа. Мога да ви обясня всичко.

— Добре — окуражавам го аз. — Обясни ми всичко. Започни с обяснението на това — и правя жест с ръка, обхващащ екраните. Прихващам по-здраво тежестта в ръката си и правя крачка към него. Но той не трепва. Гледа ме много внимателно, без да помръдва и без да се страхува.

Чувам навън нещо през отворената врата. Удар, после женски писък. Гласът е на Либи:

— Джими… помощ! — крещи тя.

Изскачам във фоайето и през входната врата.

Руснакът ме следва и се опитва да ме усмири:

— Господин Тейн, моля ви. Изслушайте ме… Това е много забавно недоразумение… Искам да ви обясня всичко, за да не добиете грешна представа.

Скачам от верандата и отново съм под дъжда. Отсреща, в моята алея, се виждат насочени към улицата светлини на кола, които прорязват мрака. Виждам две тъмни фигури да блъскат някого в колата. Приглушен писък ми казва, че това е Либи. Стрелвам се през двора на съседа в посока на моя дом. В края на двора кракът ми се плъзва в калта, правя шпагат и се просвам по задник. Болката преминава по ксилофона на ребрата ми. Отпускам се в калта и лежа там, опитвайки да се съвзема. До мен тече поточе и мие ръцете и краката ми. Изправям се с мъка в момента, когато колелата на колата в моята алея изсвистяват, изхвърлят изпод себе си чакъл и после колата тръгва по алеята. Тичам към нея — това е напълно анонимна черна лимузина — но се разминаваме на една ръка разстояние и тя запрашва надолу по улицата.

— Спри! — крещя аз след колата. Но тя, разбира се, изчезва в дъжда.

— Господин Тейн, моля ви, върнете се вътре — призовава ме гласът зад мен. Обръщам се към велосираптора. Той стои на верандата си. Забелязвам, че вече е облечен в непромокаемо яке. Дясната му ръка е пъхната в джоба. — Това е ужасно недоразумение — съобщава ми той, надвиквайки шума на дъжда. — И бих искал да се възползвам от възможността да ви обясня какво точно става.

Прокрадва се към мен, докато говори. Прави го бавно, почти незабелязано.

Поглеждам към моята къща. Вратата е разтворена и светлината от фоайето — жълта и гостоприемна — се излива на верандата. Велосирапторът приближава и бавно слиза по стълбите на двора.

— Ситуацията е крайно интересна, разбирате ли — не спира да говори той. — Бих могъл да ви обясня на чаша кафе, а? По съседски, нали? Ще ми направите ли компания на чаша кафе? — Ръката му продължава да е в джоба, но вече е достатъчно близко, за да разбера, че издутината в джоба му не е само от една ръка.

Обръщам се и побягвам през улицата, газейки до глезените във водата, която вече блика обратно от канализационните шахти, после хуквам нагоре по лекия наклон на моя двор. Поглеждам през рамо и виждам, че велосирапторът тича след мен. Това, разбира се, отменя поканата му за разговор на кафе. Подхлъзвам се на мократа трева и съм на път да падна по задник за втори път. Но в последния момент запазвам равновесие и продължавам да бягам, залитайки, напред. Изтичвам нагоре по дървените стъпала на верандата, влизам в къщата и затръшвам вратата зад себе си под носа на руснака, който ме е настигнал и е протегнал ръка.

Слагам резето. Облягам се на вратата, поемам си дъх и в същия миг си спомням за издутината в джоба на мъжа. Отдръпвам се крадешком от центъра на вратата.

Но почукването след няколко секунди е кротко… почти по съседски.

— Господин Тейн, няма да ви сторя нищо лошо. Просто исках да поговорим. Имате джентълменската ми дума.

Оглеждам фоайето. Мокрите ключове на Либи за колата са на страничната масичка. Вземам ги и ги пускам в джоба си.

— Господин Тейн пак се разнася гласът от другата страна. — Да седнем като нормални хора и да пийнем нещо заедно, какво ще кажете?

— Махай се — крясвам аз през вратата. — Не искам да пия нищо. Остави ме на мира!

Знам, че съм в безопасност, докато руснакът се намира от външната страна на дебелата врата, докато чувам гласа му и докато знам къде точно се намира.

— Махай се! — отново изкрещявам аз.

Този път няма отговор.

Пристъпвам към вратата и поглеждам през шпионката. Верандата е празна. Руснакът никакъв не се вижда.

Правя бърза инвентаризация какво имаме долу. В кухнята виждам прозорците, надеждно затворени и заключени. Но в дневната вратата към двора е леко открехната. Хвърлям се към нея през фоайето и през дневната покрай дивана. Сграбчвам дръжката и я блъсвам. Ключалката щраква. Отвън светкавица раздира небето и осветява руснака, който стои на сантиметри от мен, само че от другата страна на стъклото. Пръстите му са върху дръжката на вратата. Дърпа я.

— Моля ви, господин Тейн казва приглушеният му от стъклената преграда глас, — пуснете ме да вляза.

Виждам друга сенчеста фигура да се шмугва в зеленчуковата градина. Има и трети, от другата страна на къщата, който, без да се крие, преминава точно пред кухненския прозорец. Следователно трима от тях ако не са повече — всеки момент ще нахлуят през фоайето на долния етаж на къщата.

Изтичвам обратно до фоайето. Когато минавам покрай входната врата, виждам дръжката да се върти. Качвам се на бегом до спалнята и затръшвам вратата. Пръстите ми обхващат дръжката в търсене на заключалката. Само че такава няма.

Отдолу се разнасят гласове:

— На горния етаж е — казва някой. В спалнята.

Как, по дяволите, са разбрали това толкова бързо, недоумявам аз. Оглеждам стаята, в която се намирам. Вентилаторът на тавана е разбит и камерата в него вероятно не работи повече, но виждам поне два други подозрителни предмета. Комбинацията от радио и часовник на нощното шкафче на Либи — непонятно обемисто устройство с марка, която ми звучи на китайски, но не познавам. Лавицата е книги… във всяка от които може да има камера или поне микрофон. Сграбчвам телефона от вилката на скрина. Пръстите ми, мокри от дъжда, избарабаняват 9–1–1.

Чува се сигналът за повикване, щракване и после глас. Мъжки, с руски акцент.

— Господин Тейн, моля ви, вслушвайте се. Сега ще влезем в стаята. Не искаме никой да пое…

Трясвам слушалката обратно на вилката и отстъпвам крачка, сякаш руснаците могат да се докопат до мен през нея. Оказва се, че няма защо да прибягват до магия, защото могат да го направят по старомодния начин. Който се състои в това, че дръжката на вратата се завърта и вратата на спалнята се отваря.

Изтичвам до вратата на верандата и я дърпам, за да се плъзне в отворено положение. Вратата е тежка и заяжда в релсата, но успявам някак да я отворя достатъчно, за да се измъкна през нея. Отвън, под дъжда, я дърпам обратно, за да я затворя. Взирам се в спалнята през мокрото от дъжда стъкло. Двама мъже минават, без да бързат, покрай леглото и се оглеждат.

Верандата, на която стоя, е малка — място, достатъчно за два шезлонга и стъклена масичка. Шест метра под нея е застланият с плочи двор и басейнът. Няма спасение.

— Тук… — казва един от руснаците и го виждам от другата страна на стъклото да ме сочи спокойно с пръст, сякаш споделя с колега къде е забутал плик с документи върху бюрото си.

Руснаците се насочват към мен. И двамата са грамадни мъже, мускулести, с тела буквално стиснати в мокри дънки и тениски. По-големият избутва вратата 5–6 сантиметра, вкарва пръстите си в процепа и обхваща с тях ръба.

— Господин Тейн… — започва той.

Сграбчвам на свой ред вратата и с всички сили я блъскам да се дозатвори. Тежката рамка се забива в пръстите му, разнася се гадно изхрущяване и той изкрещява.

Качвам се на перилата, макар обувките ми да се плъзгат по мокрия цимент, и се изправям, балансирайки върху ръба. На шест метра под мен са плочите на двора. Пороят ми пречи да виждам добре и едва се ориентирам. Което е добре, като се има предвид какво смятам да правя.

Скачам.

Продължителен грациозен скок с изпънати ръце и крака, които за момент се оказват над главата ми. Предполагам, красив скок.

Забивам се в хлорираната вода, която изгаря носа ми, пръстите ми докосват дъното, после тежестта на тялото ми се прехвърля върху китките с такава сила, че за миг се изплашвам дали не съм си счупил ръцете. Изскачам на повърхността, изправям се и установявам, че не само съм жив, но и нищо ми няма.

Оттласквам се от дъното — мокрите ми дрехи тежат като ризница — прехвърлям се през ръба и стъпвам в двора.

— Долу е — извиква глас над мен. Поглеждам нагоре и виждам надвесен през перилата руснак. Той е як, жилав, трениран и роден хищник. Но не е скачач. И не е самоубиец. Навежда се още повече и се взира в мен.

— Алексей! — извиква руснакът, предполагам на велосираптора, който е някъде на долния етаж. — Той е отзад, при басейна!

Минавам през портичката, озовавам се странично на къщата и продължавам към мерцедеса на Либи.

— Виждам го! — крещи за мен глас. Чувам тежки крачки по чакъла и задъхано дишане или по-скоро сумтене.

Тичам. Мокрите дрехи и джвакащите обувки ме забавят и имам чувството, че се движа през меласа. Все едно съм в кошмарен сън — уж тичам с всички сили, а едва се движа. Крачките зад мен се приближават… и приближават.

Очаквам всеки миг ръка да се стовари на рамото ми, да ме сграбчи за мократа риза и да ме събори на земята. Добирам се някак до мерцедеса, отварям вратата, като едва не откъсвам дръжката й, вкарвам ключа на запалването и го завъртам.

Никога до този момент не съм изпитвал по-силна любов към германците. Всички тези глупости между 1941 и 1945 година… готов съм да махна с ръка на това сега. Няма идеална нация, а, боже, какви коли правят тези хора! Двигателят измърква, въпреки че седалките, арматурното табло и постелките са подгизнали, а подът е под два сантиметра вода като в екзотичен аквариум във фоайето на хотел в Лае Вегас.

Секунда по-късно двигателят с рев се събужда за живот, аз настъпвам педала на газта, гумите се завъртат и колата буквално се изстрелва на заден ход по алеята миг преди руснакът да сложи ръка върху вратата. Свалям поглед върху едрата лапа на велосираптора, която спира на сантиметри от рамото ми. Това е миг на замръзнала интимност — мигът преди той да вдигне ръка и аз да се отдалеча на скорост. Но през този момент, докато гледам ръката му, забелязвам нещо много странно — последната фаланга на кутрето му липсва. Там има червено чуканче… като моето.

Руснакът вдига ръка и извиква:

— Чакайте, чакайте, господин Тейн! Моля ви, върнете се! — което прозвучава просто нелепо, сякаш мога да спра, да обърна колата и да го попитам: „О, искахте да си поприказваме за нещо ли?“.

Втори руснак изтичва при първия и спира до него. Двамата застават един до друг и гледат след мен. Колата ми излита с подскачане на улицата и ламарините остъргват асфалта. Завъртам рязко волана, включвам на предна и стъпвам върху педала. Гумите лудешки се завъртат с изсвистяване, отпускам малко газта, гумата зацепва и колата поема на скорост по пътя.

Никой не ме следва, но аз не спирам и продължавам да правя зигзаг по улиците на предградието, докато най-сетне излизам на магистралата. Отказвам да забавя. Отказвам да спра. Продължавам, убеден, че движението всяко движение — е по-безопасно от оставането на едно място.

39

Нещо не е наред.

Трябват ми десетина минути, за да угасне адреналиновата буря в мен. После още пет, за да осъзная какво точно ме безпокои.

Никой не ме преследва. Никой дори не се опитва да го направи.

Онези типове просто ме проследиха с поглед да изхвърчам от алеята и аз видях в огледалото за обратно виждане двама едри руснаци да стоят неподвижно един до друг под дъжда и да гледат габаритите ми като семейна двойка, проследяваща първото отиване на най-малкия си син с кола до училище.

Сега от разделящата ни дистанция в пространството и времето, разбирам защо този образ на неподвижно наблюдаващите ме руснаци толкова ме безпокои.

Тези хора бяха сложили подслушващи устройства не само в дома ми, но и в офиса ми, бяха прехванали телефона ми и бяха вкарали камери в спалнята ми. Защо тогава ме оставиха да им се измъкна, без поне да опитат да ме преследват?

Не… Не ме преследват, защото няма нужда. Защото не ги е страх, че ще ми изгубят следите. Със сигурност знаят къде се намирам. И най-вероятно ме наблюдават дори в този момент. Аз съм мигаща зелена точка на някаква компютърна карта, мигаща стрелка на нечий джипиес.

Следят ме къде отивам, а когато спра, ще дойдат и ще ме приберат.

Изваждам мобилния си телефон от джоба на панталона. Шофирайки с лявата ръка, опипвам с дясната да го включа. Но дисплеят остава тъмен, скокът ми в басейна го е повредил. Но дали това означава, че са мъртви и нещата, които са сложили в него?

Хвърлям го през рамо и проследявам с поглед как се удря в платното, преобръща се няколко пъти и се разпада на парчета.

Сега остава да се погрижа и за колата.

Не мога просто да я паркирам. Те веднага ще видят, че малкият мигащ Джими Тейн е спрял да се движи. И ще дойдат без забавяне.

Трябва да се отърва от колата, но така, че тя да продължи да се движи и да заблуди руските ми приятели. В главата ми нахлуват образи, абсурдни картини, родени от милион нелепи филми: тухла върху педала на газта, а аз скачам от движещата се кола, докато мерцедесът продължава без шофьор из улиците на административния център на Форт Майърс.

Намирам ee на Кливланд авеню и се движа на север. Идеята ме спохожда, когато виждам знака на автогарата на „Грейхаунд“. Следвам пътеуказателите, които ме водят към нея.

Дъждът вече отслабва и от порой преминава в ръмеж. По-закоравелите пияници отново се изпълзели на улицата. Двама ме наблюдават изпод навеса пред магазин за спиртни напитки. Само преди няколко седмици щях да изгледам тези нещастни създания под дъжда със съжаление. Но сега те ме гледат заинтригувани от това, че гюрукът на колата ми е свален в пороен дъжд и от косата ми тече вода. Не е много ясно кой кого съжалява.

Автогарата на „Грейхаунд“ е като всички останали автогари, които съм виждал. Намира се в погрешната част на града там, където никой не иска да отиде и откъдето никой няма пари да си тръгне. Сградата е голяма с начупен покрив, който излиза като козирка над складово помещение. Трима латиноси седят под козирката, за да не се намокрят. Правя маневра и спирам мерцедеса до тях в заграденото място за слизане на пристигащите.

— Ей, чико… — виквам.

Тримата ме поглеждат. Онзи от тях, който изглежда като водач — глава, бръсната като на мистър Клийн, татуировки по ръцете като мастилена паяжина, мрежеста риза върху релефната мускулатура — накланя глава и прави с нея няколко движения за разкършване. Замръзва като насекомо, докато преценява хищник ли съм или жертва. Съчувствам му, защото задачата не е лесна белокож, в лоша физическа форма, в скъпа риза, кара кола, струваща повече от всичкия крек, който той е изпушил през живота си, но от друга страна, гюрукът ми е свален по време на буря, дрехите ми са подгизнали и се намирам в центъра на административната част след някакво премеждие, което явно не е започнало добре и е на път да свърши още по-зле.

— Да, ти, ти окуражавам го аз, — ела насам.

Може би не е свикнал да му говорят по този начин.

Разменя поглед, казващ „Може ли да се вярва на този луд“, с двамата си приятели, но решава все пак да се надигне. Става и без да бърза, се приближава до колата, извърнал тяло малко странично, сякаш за да представлява по-малка цел, в случай че извадя изневиделица пистолет и му докажа, че съм толкова луд, колкото изглеждам.

— Да…? — подозрително се осведомява той. Остава на метър разстояние.

— Кога тръгва следващият автобус оттук?

— На какво ти приличам, задник нещастен? На разписание? Откъде мога да знам?

— Трябва да стигна навреме за много важна среща — обяснявам му аз. Премествам лоста в положение за паркиране. — Няма да ме има няколко часа. Направи ми услуга. Паркирай колата и я дръж под око. Ще ти дам сто долара за труда.

Отварям вратата и слизам. Хвърлям му ключовете. Улавя ги във въздуха с видима изненада. Поглежда какво държи в ръката си, неспособен да повярва.

— Мога да ти имам доверие, нали?

Намирам в портфейла си пет двайсетачки, подгизнали, но годни за употреба, и му ги подавам.

Взема парите. Поглежда назад към приятелите си, които му се усмихват и му кимат. Казва ми:

— Да, пич. Можеш да ми вярваш.

— Имаш честно лице — обяснявам му избора си аз, — така че намери безопасно място и я паркирай. Казаха ми, че кварталът не е най-добрият.

— Не, пич, кварталът си е в ред — уверява ме той като агент по продажба на недвижими имоти. — Има си и хубави, и лоши места в него, като навсякъде.

— Добре, ермано — казвам аз. — Трябват ми няколко часа. Ще те намеря тук, като се върна, нали?

— Разбира се — безочливо ме лъже той. — Тук ще съм, къде другаде.

Приятелите му, седящи до входа, се изсмиват.

— Аста ла виста — казвам аз.

За първи път, откакто съм в този забравен от бога щат, късметът е на моя страна, защото в този момент до зоната за пристигане се приближава такси и спира. Отварям вратата на млад мъж, който ми изглежда европеец, хванал с една ръка за ремъците раница с метална рамка, а е другата пътеводител за Флорида.

— Кога е влак следващ за Форт Лодърдейл? — пита ме той с почти неразбираем акцент.

— Имаш късмет — успокоявам го аз. — Тръгва след малко. Но побързай.

Той подава на шофьора няколко смачкани банкноти и се забързва, без да изчака да му върнат рестото.

Качвам се в таксито и затварям вратата.

Шофьорът — блестящ от пот хаитянец, излъчващ миризми в целия възможен спектър — се обръща към мен:

— За къде, господине?

Осъзнавам, че нямам представа къде да отида. Къщата ми се изключва. Жена ми е отвлечена. Преследват ме руски гангстери.

Вероятно трябва да отида в полицията. Но не още. Не преди да съм разбрал какво става и какъв да бъде следващият ми ход.

— За къде, господине? — подканва ме хаитянецът с нарастващо нетърпение.

— Знаеш ли къде е Форт Майърс Бийч? — питам го аз.

Отрязва, че знаел, но дали съм имал пари за дотам?

Показвам му пачка влажни двайсетачки и му давам указания как да стигне до блока на Аманда.

40

Когато пристигаме, Аманда не си е у дома.

Лягам на прага в коридора пред апартамента й изтощен и измръзнал. Заспал съм. Събуждат ме кънтящи крачки по стълбището, после дрънчене на ключове и накрая Аманда се надвесва над мен, но не особено изненадана да ме види, сякаш няма нищо по-естествено от това да се прибереш у дома и да завариш шефа си свит на кълбо пред твоята врата.

— Джим — проговаря тя, — защо си легнал на земята?

— Нямаше легло.

Кляка до мен и взема ръката ми. Гласът й е нежен.

— Ела. влез. — И ми помага да се изправя на крака. Отключва вратата и я избутва навътре с рамо. В апартамента й цари кучи студ, но нали на нея така й харесва. Климатикът в прозореца бръмчи.

Полага ме на дивана и аз се свличам върху възглавниците.

— Господи, колко е студено — измърморвам.

— Сега ще го спра.

Отива до климатика и го изключва. В стаята изведнъж се възцарява благословена тишина.

— Заключи вратата — казвам й аз.

— Да, добре — примирително отвръща тя с тона, който използваме спрямо умственоболните. Отива този път до вратата, заключва я отвътре и се връща при мен на дивана. Докосва ме по рамото. — Защо си толкова мокър?

Не й отговарям. Вместо това й съобщавам:

— Трябва ми място, където да остана, Аманда.

— Разбира се.

— Стана нещо с Либи.

— Либи…? — После си спомня. — А, жена ти. Какво стана с нея?

— Отвлякоха я.

— Отвлякоха? — За първи път виждам блясък на съмнение в погледа й. — Не разбирам, Джим. Кой… отвлече жена ти? — Запъва се на думата „отвлече“, сякаш трябва да се насили, за да я произнесе.

Вземам ръката й.

— Слушай… трябва да ти кажа нещо.

Позволява ми да държа пръстите й, но те са отпуснати. Вяли…

— „Тао Софтуер“ е параван — обяснявам аз. — Използван е от мафиот. Той пере наркопари. Взема пари от едно място и ги…

Спирам. Сега, когато искам да го обясня, разбирам, че нямам представа за какво приказвам. Какво точно се опитват да направят руснаците? Не мога да сглобя правдоподобна схема — финансова, правна, логистична — която да звучи логично и да обяснява какво правят в „Тао“ руснаците. Перат пари? Продават дрога? Не е вярно нито едното, нито другото. Но защо тогава е въвлечен Гул Гедросян?

Мълчанието ми се проточва и аз завършвам неубедително:

— Добре, няма значение, важното е, че Либи работи за тях. Работи за престъпници.

— Ясно — казва Аманда. Но няма какво да й е ясно. Долавям в гласа й безпокойство. Погледът й отскача до вратата, сякаш премерва разстоянието, ако й се наложи да се спасява с бягство. Със закъснение осъзнавам, че сигурно се тревожи да не съм направил нещо на Либи. Може би се пита дали не съм я убил.

— Аманда — казвам аз и пускам ръката й, — има един мъж… престъпник. Той е руснак. Убил е Чарлз Адамс, убил е и Дом Вандербек. Опитва се да ме накисне. Иска да направи така, че да изглежда сякаш аз съм сторил тези неща. Не съм сигурен защо. Казва се Гул Гедросян. Не знам защо прави…

Но спирам. Аманда е пребледняла. Смъква се напряко на дивана.

— Познаваш го… разбирам аз.

— Да.

— Но откъде?

— Той беше.

— Беше? — но се досещам в мига, в който съм изрекъл думата. Той е взел Аманда, когато е била малка. Той я е затворил и довел в тази страна. Той е човекът, извършил непроизносими неща с нея.

— Той беше — повтаря тя. Поглежда ръката ми. Взема я в своята, поглежда и нея. — Виж…!

И слага ръката си върху моята.

Има само девет пръста. Кутрето й липсва. На негово място има гротескно изглеждащо червено обезобразено чуканче… също като моето.

41

Прави ми чай. Вземам керамичната чаша и я обхващам с длани.

Забелязвам, че ръцете ми още треперят.

Сяда до мен на дивана. Преоблякла се е. Вместо дрехите, с които идва на работа, носи мека ленена риза и чифт протрити дънки. Тежкият кок е отпуснат и дългите й медноруси кичури са паднали свободно върху раменете й. Няма го грима, лицето й е чисто. Изглежда по-възрастна. Но и по-хубава.

— Ще ти разкажа какво зная — започва тя. Според някои хора той е бивш офицер от КГБ. Според други е бил полковник в армията, командир на някакъв отряд, който е разпитвал затворниците в Чечения. Но съм чувала и други истории.

— Какви истории?

— Че бил религиозен. Смятал се за бог. Или че е ненормален като вашия Чарлз Менсън.

— А как изглежда?

— Не съм го виждала. Не познавам човек, който го е виждал. Мъжете, които ме отведоха, също не са го виждали. Те работеха за някого, който работеше за друг, а той работеше за трети. — Тя вдига чуканчето на кутрето си: — По този начин маркира собствеността си. Всеки, който работи за него, който му дължи пари или е приел услуга от него — той му взема пръста. Сигурно ги съхранява някъде. Това е като дамгосването на говедата.

Тя докосва обезобразения ми пръст. Дърпам го.

— Не… възразявам аз. — Това ми го направи букмейкър. Дължах пари на един. Казваше се Ектор. Стана преди много години.

Заглеждам се в пръста. Като се замисля… не съм толкова сигурен какво точно се е случило. Либи ми беше разказала някаква история как съм се прибрал у дома с окървавена ръка, превързана с кърпа за подсушаване на съдове. Изглежда не съм бил съвсем наред, защото съм настоявал да ме закара в „Джак в кутия“, за да ям хамбургер. Но аз не помня такова нещо. Дали наистина се е случило така?

— Не си спомняш — разчита правилно замълчаването ми Аманда.

— Не.

Тя се примъква до мен.

— Трепериш, Джим. Ела тук. — И ме повежда към банята. Там е пълно с разни женски флакони и бутилчици — шампоани, течности за изплакване на устата, тоалетни млека. — Ще ти кажа какво да направиш. Трябва ти горещ душ — убеждава ме тя. — Миришеш много лошо. От това ще се почувстваш по-добре. — Навежда се в душкабината, завърта крановете, регулира температурата и през цялото време продължава да ме държи за ръката, сякаш се страхува да не й избягам. — Така е добре — казва тя, когато преценява, че температурата е добра. Отваря плъзгащата се врата от матово стъкло: — Влизай. Ще отида да ти потърся сухи дрехи.

Излиза от банята и затваря тихо вратата зад себе си.

Събличам се и влизам в душкабината. Оставям горещата струя да ме шиба през гърба, шията, главата. Затварям очи. Мисля си какво да направя по-нататък. Ще се обадя в полицията. Ще говоря с агент Мичъл. Ще открия Либи. Ще приема последиците, каквито и да са те, но ще се боря срещу всякакви обвинения в някакво престъпление. Аз съм невинен и ако имам някаква вина, това е, че съм глупак.

Вратата на душкабината се плъзга и при мен влиза Аманда. Гола е. Притиска се в гърба ми, обхваща ме е ръце. Усещам гърдите й върху гърба си, острото й окосмение, връхчетата на пръстите на краката й в сухожилията на глезените ми.

— Какво правиш? — питам я аз.

Не ми отговаря. Вместо това ме хваща през раменете и ме завърта с лице към себе си. Притегля главата ми надолу към своята и ме целува. Усещам вкуса й, усещам топлата вода и парфюма, който водата измива от тялото й.

— Виждаш ли? — прошепва ми тя. — Трябвало е да сме заедно. Така е искал той.

— Кой го с поискал? Исус?

— Не, глупчо — прошепва тя. — Хваща чуканчето на кутрето ми, притиска го към своето, обхваща двете с другата си ръка и ги стиска: Ето… Негови сме. И двамата му принадлежим.

— Какви ги говориш?

— Той е искал да стане така. И затова ни е довел тук, заедно. Затова ме е пуснал да си тръгна. Не е било случайно. Такова е било желанието му.

Искам да й кажа, че не е с всичкия си, но в този момент тя се притиска в мен, вкарва ме в себе си и трябва да замълча за пет минути — всичкото време, което ми е нужно.

42

После идва ред на дрогата.

Предполагам, би трябвало да се изненадам, когато млада жена, намерила Исус в сутерена на църква и татуирала на кирилица върху гърдата си заявление, че той е умрял заради нейните грехове, и която гръмко е заявявала, че животът й се е променил, след като го е намерила — та казвам, предполагам, че би следвало да се изненадам, когато тя донася стъклена лула и бутанова запалка от полица в дрешника си, а после ме повежда към спалнята си, пуска музика на компютъра си и ми казва:

— Нека го направим… поне веднъж.

Само че за хора като мен и Аманда няма такова нещо като поне веднъж. Няма и такова нещо като последен път. Има само паузи, затишия, почивки. Това е причината връщането да е толкова лесно: заради усещането, че да вземаш дрога е също такава част от живота, както и отказването. За наркомана това не са противоположните полюси на съществуването — отказът срещу употребата, доброто срещу лошото — а са по-скоро различни външни проявления на една и съща вътрешна истина. Вземаш, спираш. Надрусан, нормален. Това е все едно и също — игрище, на което танцуваме и играем.

Аманда запалва редичка свещи от пчелен восък на скрина до леглото си и изгася горната лампа. В стаята притъмнява, с изключение на светещите златни кръгове на свещите.

За първи път осъзнавам, че е красива и че я обичам. Възрастта й винаги е била загадка за мен, още от първия ден, когато я видях. Тя зависи от осветлението, облеклото й, грима и ъгъла, от който я гледам. Понякога изглежда изморена и очите й са древни, в други случаи е секси, опитна и лукава — момиче с опит, което е преживяло всичко и не може да бъде изненадано, момиче, което би опитало всичко отново.

Тази нощ под светлината на свещите, възбудена след току-що завършилия секс, в очакване на прилива на емоции, Аманда сякаш е извън времето, сияеща, лицето й е оживено, тялото й е напрегнато и просто трепти като струна.

Тя разопакова малък пакет, загърнат в тоалетна хартия, в който има люспи жълтеникав кристал, приличащи на сол, и пълни с тях лулата. Държи я внимателно и опитно за разширяващата се стъклена шийка. Щраква бутановата запалка и оставя пламъка под лулата близо минута. Вътре в стъклената глава нещо започва да пука и нагоре се извива бял дим. Подава ми лулата. Вземам я и нагрятото стъкло ме опарва, но аз не трепвам. Слагам мундщука в устата си и вдишвам.

Кашлям — химическа кашлица — и промърморвам:

— О, да… мамка му… да, да.

Истината е, че за това няма думи. Това е блаженство. Това е каквото чувстваш като дете в ръцете на майка си и според мен е същото, което усещаш, когато умираш, когато решиш най-сетне да си дадеш почивка. Това е покой, това е усещане, че всичко е наред и че светът може да продължи да съществува без прякото ти участие.

Откога не съм се чувствал така? Години…?

Тежестта се вдига. Грижите за кариера и брак, за безопасността на Либи, дори за руската мафия и Гул Гедросян — те са просто издухани като насекоми под лунната светлина, виждаш ги само за миг като блещукащи отражения и после ги няма.

Удоволствието преминава на вълни през мен. Това е оргазъм без край.

Аманда взема лулата от мен и я поднася до своята уста. Наблюдавам очите й… начина, по който зениците й се разширяват до черни копчета като на кукла. Тя се отпуска странично, без да изпуска горещата лула и без да обръща внимание на болката.

— О, боже… — прошепва и не съм сигурен дали стене или го призовава.

Обръща се към мен и ме целува. Езикът и устата й имат горещ химически вкус на изветрял ментол.

Характерното за кристалния мет — най-важното нещо за него — е, че искаш да се чукаш. Това е единственото нещо, което можеш да правиш добре, докато си под влияние на наркотика, и единственото, което искаш да правиш.

Помня първия път, когато опитах мет. Бях сам в хотел на командировка. Запалих, вдишах и започнах да изживявам оргазъм след оргазъм. Сякаш някой беше щракнал ключ и бе забравил да го върне в началното му положение. Отворих лаптопа си, влязох в порносайт, пуснах си клип и само след минута мастурбирах. После пуснах клипа отново и отново се изпразних. След това трети път, после четвърти…

Това е метът. Това му е ефектът. Гигантски оргазъм се стоварва върху теб отново и отново и просто не смогваш да се празниш. Искате ли да знаете защо хората ползват кранк, макар да ги убива? Защото всяко следващо изпразване е десет пъти по-сладко от предишното. Е, сега вече знаете…

Лежа заедно с Аманда в апартамента й, на леглото й, и самата представа за времето и за неумолимия му ход напред изчезва. На нейно място идват приливите и отливите на удоволствието. Когато отново идвам на себе си — след минути или след часове, не знам — Аманда седи до мен на матрака. Гола е и косата й блести от пот. Използва някаква метална шнола за коса, за да изчисти главата на лулата. Запалва я отново. Този път няма място за учтивост и тя я слага първо в своята уста, за да вдиша лакомо. Виждам оргазма й. Тялото й потреперва пак и пак и тя шепне:

— О, боже… о, боже…

Когато свършва, вземам лулата от нея и засмуквам. После забавям всичко и не знам какво се случва. Два часа по-късно се свестявам гол в леглото й, в ръцете й.

43

На сутринта, когато слънцето ме събужда, не я намирам до мен в леглото. Откривам я в мъничката й кухня да пържи бекон в тиган.

— Позвъних в офиса — весело ми съобщава тя, — и ги предупредих, че ще закъснея. Как мислиш, дали шефът ще има нещо против?

— Не, ако разделиш бекона си с него.

Приближавам се до нея. Гол съм. Тя е по боксерки и бяла тениска. Видът й е изморен с тъмните кръгове под очите. Аз едва ли изглеждам по-добре от нея. Вкусът в устата ми е като на контейнер за боклук, главата ми пулсира като сигнална ракета.

— Какво ще правиш? — пита ме тя и като вижда, че не я разбирам, уточнява: — С жена си.

И картината от вчера изплува отново в съзнанието ми: бурята, подслушвателните устройства и камерите в офиса и дома ми, руснакът съсед, писъкът на Либи, черната лимузина, с която я отвеждат.

— Трябва да отида в полицията.

— Да одобрява тя намръщено.

— Май нещо не си съгласна.

Свива рамене:

— Може би трябва да го направиш. — Но тонът й подсказва, че мога и да не го направя.

Напъхвам се в кухничката зад нея. Не съм сигурен къде се намираме по отношение на интимността между нас. Снощи се чукахме десет пъти и взехме кристален мет, но тази сутрин не съм сигурен дали ми е позволено да я докосна до рамото.

— Какво има? — питам, поглаждайки врата й с пръсти. Изпитвам облекчение, че не се отдръпва. Пристиска се до мен, опирайки гърдите си в моите.

— Само искам да внимаваш. Ти не го познаваш така, както го познавам аз.

— Не ми ли каза, че никой не го познава?

— Да, прав си. И все пак… Чувала съм разни неща. Ужасни неща…

И се извръща.

Мисля си дали да не проявя настойчивост и да я разпитам какво още не ми е казала. Но не го правя. Вместо това я питам:

— Мога ли да използвам телефона ти?

Отива в спалнята и намира там чантичката си. Изважда от нея мобилния си телефон и ми го дава.

Намирам в портфейла си визитката на агент Мичъл. Тя е все още мокра, но четлива. Набирам номера и съм изненадан, че връзката е пряка.

— Джим Тейн се обажда — представям се аз.

— Господин Тейн — казва той с някакво облекчение. — Къде, по дяволите, се намирате?

— Отседнал съм при приятел — съобщавам аз. И добавям: — Имам нужда от помощ. Случиха се някои неща…

— Какво не е наред?

— Жена ми. Гедросян я отвлече.

— Гедросян? — повтаря той недоверчиво. — Той я е отвлякъл?

— Неговите хора. Не той лично… — уточнявам аз, сякаш от това смисълът на казаното е по-малко налудничав. — Те живеят в къщата на отсрещната страна на улицата. Той ме е шпионирал, наблюдавал ме е, откакто съм във Флорида.

В слушалката се разнася някакъв шум… изпускане на въздух. Смях.

— Господин Тейн… нека проверя дали съм разбрал. Гул Гедросян живее срещу вас. През цялото това време, докато ние го издирваме в тринайсет щата и четирийсет и шест окръга, мобилизирайки група от дузина хора… през цялото това време вие сте били съседи и сте си давали назаем захар.

— Не — казвам аз.

— И изведнъж той идва и… Как беше?… Отвлича жена ви?

— Не — повтарям аз. — Не, не казах такова нещо. Не той отвлече жена ми. Не лично. Направиха го хората му.

— Неговите хора са отвлекли жена ви — формулира мисълта ми той.

— Да… и мога да ви покажа.

— Можете ли? Добре…

— Да се срещнем в дома ми.

— Ще бъда там след час.

Омитам три резена бекон. Аманда ми дава десертно сусамено блокче, което натъпквам в устата си с надеждата да спре бученето в главата ми. Не го прави. Всичко е както някога… в лошите ми дни. Отново. Сега си спомням: чувството след това, когато започваш да си мислиш за кранк всяка секунда — зверската нужда от него, не за друго, а просто за да се почувстваш отново нормален. Не е като хероина или перкоцета, с които имаш около седмица или две, за да решиш дали си готов да приемеш живота на пълноправен наркоман, или ще се откажеш — макар и с мъка — след няколко опита.

Не, метът е различен. Той се завира в лицето ти и изисква. Той е като ревнива приятелка, откачена любовница. Нуждае се от цялото ти внимание. Иска да му се отдадеш. Веднага.

— Джим — обажда се Аманда. Беше излязла от кухнята, но се е върнала и държи нещо в ръцете си, държи го внимателно като ранена птичка. — Вземи това.

Поглеждам към ръцете й. Пистолет. Черен и ъгловат, с профила на оса.

— Какво е това? — ненужно питам аз.

— Пистолет, глупи. Използва се, за да стреляш по хората.

Не използвам пистолети, за да стрелям по хората.

— Нямаш представа с кого си се забъркал. Погледни тук… — Тя го хваща с дулото надолу. — Това е предпазителят — обяснява ми и докосва с пръст дясната страна на дръжката. — Натиска се надолу с палец, преди да стреляш.

— Няма да стрелям.

— В цевта има куршум — продължава тя, без да ми обръща внимание. — Трябва само да натиснеш предпазителя и да дръпнеш спусъка. Разбра ли?

— Аманда…

— Първо предпазителя, след това стреляш…

— Аманда…

— Вземи го — и тя го натиска в ръцете ми. Вземам го. Изненадан съм колко е тежък.

— Откъде имаш пистолет?

— От един приятел. За защита.

— В случай, че дойде за теб.

— Не „в случай“, а когато.

Прибирам пистолета в джоба си. Той се намества тежко на бедрото ми.

— Няма да се бавя — казвам аз. — Чакай ме тук. Целувам я по бузата, както се целува леля. Когато се дръпвам, тя слага ръка на тила ми и ме притегля до себе си. Целува ме с отворена уста, със сила. Отчаяна, безумна целувка — целувката на жена, която смята, че повече няма да те види. Не много окуражаващо.

— Малко ме плашиш — признавам аз, докато се откъсвам от нея.

— Вземи и това — подава ми тя мобилния си телефон. — И ако има проблем, обади ми се.

— Смятам само да говоря с полицията, Аманда. Полицията. Това са добрите момчета.

— Да въздъхва тя. — Знам.

44

Вземам кабриолета на Аманда и потеглям за дома си. Паркирам в началото на алеята.

Последния път, когато бях тук, от тъмното небе се изливаше пороен дъжд, жена ми беше натикана в кола, а аз едва се изплъзнах на руски бандити, като скочих с главата надолу в басейн от втория етаж. Тази сутрин дворът е огрян от слънце, а къщата изглежда като реклама на онези щастливи домове в предградията, които чакат деца, готови са за крокет на моравата и за прясно изпечени курабийки на перваза на кухненския прозорец.

Агент Мичъл още не е пристигнал. Това означава, че имам време да направя телефонното обаждане, от което се страхувам. Набирам номера по памет. Когато Гордън Крамер ми отговаря, аз му казвам:

— Гордън, Джими е.

— Какво става? — излайва той вместо поздрав. Телефонно обаждане от Джими Тейн в осем сутринта може да означава само, че трябва някой да му плати гаранцията. Колко?

— Не е гаранция — успокоявам го аз.

— Пиян ли си?

— Не.

— Друсан?

— Не, Гордън. — Това, стриктно погледнато, е истина: не съм друсан в този конкретен момент.

— Трябва ли да си купя самолетен билет и да дойда да те спасявам?

— Не, не е това. Причината, поради която се обаждам… не са наркотиците… по-скоро е свързана с… полицията.

— Полицията? — повтаря той. Личи си, че не му харесва. Казва думата с отвращението, с което би изрекъл „балерини“. Какво означава това, че е свързано с полицията ли?

— Гордън, ще ти кажа нещо. Искам да ме изслушаш. Да ме изслушаш до края. Обещай ми, че ще ме оставиш да ти обясня всичко.

— Добре.

— Обещаваш, че ще ме изслушаш. Ще ме оставиш да свърша?

— Обещавам.

— Добре — поемем дълбоко дъх. — Компанията, която ме нае… тя е фасада на мафиот. Управлява се от руски дилър на мет…

— По дяволите, Джими! — изревава Гордън. — Пак си почнал, кучи син такъв!

— Обеща да ме оставиш да свърша.

— Излъгах, шибаняко. Както ти ме излъга, че ще стоиш чист.

— Чист съм — настоявам аз. Изслушай ме, Гордън, моля те! Дай ми да свърша.

— Добре, свършвай.

— Руснакът се казва Гул Гедросян. Чувал ли си го?

— Я пак?

— Гул Гедросян — повтарям аз.

— Не, никога.

— Той краде от компанията. Плаща ми, за да гледам на другата страна. Изнудва Либи. Принудил я е да ме следи. Монтирал е „бръмбари“ у нас.

— Какво е монтирал?

— Подслушвателни устройства, Гордън. Камери. Наблюдават ме. Шпионират ме. Те…

— Джими — прекъсва ме той, Джими, трябва да съм честен с теб. Този разговор… не е много успокоителен. Това не е разговор, който бих нарекъл успокоителен.

— Той взе Либи, Гордън.

— Взе я?

— Отвлече я.

— Господи, Джими, надрусал си се — въздиша той. Звучи тъжен. Разочарован. — Надрусал си се като…

— Не — настоявам аз. — Наистина. Всичко, което ти казвам, е истина. Предстои ми среща с ФБР. Тук има един агент, който издирва Гедросян. Работи в някакво звено за специални престъпления в Тампа. Можеш да го издириш и провериш. Знае всичко за Гул Гедросян. Той ще гарантира за мен. Казва се Том Мичъл.

Поглеждам към улицата.

— Тъкмо идва — уверявам го аз. В действителност бих излъгал Гордън, че Том Мичъл е пристигнал, за да мога да сложа край на този мъчителен разговор, но шеви импалата на агента наистина спира от другата страна на улицата. Сам е в колата. Когато ме вижда, той махва през прозореца. — Трябва да свършвам, Гордън. Направи ми една услуга.

— Каква, Джими?

— Открий каквото можеш за този Гедросян. Трябва да знам срещу кого съм се изправил.

— Джими…

— Моля те, Гордън, направи изключение — повярвай ми.

На прозореца на колата ми се почуква. Агент Мичъл стои до вратата.

— Добре, добре… — въздъхва пак Гордън. Не ми звучи като човек, който ми вярва. Джими, защо имам чувството, че това няма да завърши много добре за теб?

— Защото никога не свършва добре, Гордън.

— Вярно — съгласява се той. — Никога не свършва добре…

— Обади ми се на този номер — завършвам аз. — Другият ми телефон беше… как да ти кажа… наложи се да се отърва от него.

Това го разсмива. Мисли си, че съм го продал. Или разменил. За жълти кристали в пластмасово пликче.

— Ясно, Джими, разбрах… — казва той и затваря.

— Боже, господин Тейн — ахва човекът от ФБР, когато слизам от колата. — Изглеждате ужасно.

— Така ли? — докосвам аз лицето си. — Предполагам, че закуската с кристален мет не се е отразила добре на кожата ми.

— Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор — усмихва се той. — Не знам защо се опасявах, че вече сте го позагубили.

Подава ми ръка, аз я стисвам. Продължава:

— Кажете ми сега за жена си.

— Взеха я…

— Кой го направи?

Посочвам къщата от другата страна на улицата, където руснаците са разгърнали своето тв студио на име „Денонощно от дома на Джими Тейн“. В алеята няма коли, завесите са спуснати. Зад прозорците не свети.

— Тези хора ме шпионират. Наслагали са камери из дома ми. Наблюдават ме, откакто се преместихме във Флорида.

Мичъл накланя глава и ме разглежда изучаващо. Изглежда нащрек. Това някаква шега, имаща за цел да го злепостави, ли е?

— Наблюдават ви? — повтаря той ключовата дума.

Ще ви покажа.

Повеждам го към предната страна на къщата ми. Вратата е отключена. Бутвам я навътре и влизаме. Във фоайето е прохладно и тъмно.

— Вижте — тръгвам аз към дневната. — Холният часовник е…

Но холния часовник в дневната, който за последен път видях разбит, го няма. Няма разлетели се пружини, парчета стъкло или огънат метал по пода. Има само малък отпечатък в мокета — едва различим — където някога е стоял часовникът.

— Беше си точно тук — объркано казвам аз.

— Кое си е било там, господин Тейн?

Не му отговарям. Изтичвам нагоре по стълбите до спалнята. Вентилатора в тавана също го няма — не е на пода, където го оставих. Гипсовата замазка над леглото е оправена — закърпена, боядисана, съвършено суха.

— Господин Тейн…? — обажда се агент Мичъл зад мен. Обръщам се и го виждам на прага с листче хартия в ръката. — Това ли търсите?

Подава ми го. Това е листче, откъснато от бележника с магнитен гръб, който Либи залепи на хладилника. Картинката показва скочило във въздуха мече от анимационен филм, посегнало към пчела, от която капе мед. Под нея е отпечатано: „Ако не успееш от първия опит, опитай пак“.

Под вдъхновяващото послание е написано с женски почерк:

Джими,

Писна ми. Не мога да приемам повече твоето насилие. Първо Коул… сега и това. Плашиш ме до смърт. Искам малко да бъда сама.

Не ме търси. Ще те открия, когато съм готова.

Мичъл обяснява:

— Беше на масата в кухнята. Това нейният почерк ли е?

— Да — признавам аз. — Но тя не го е написала. Отведоха я. Видях ги.

Кой я е отвел?

— Руснаците.

— Кой е Коул, господин Тейн?

— Синът ми.

— Имате син?

— Не — казвам аз. — Не ми вярвате.

Няма отговор.

— Ще ви покажа къщата им — настоявам аз. — Да отидем отсреща и ще се убедите сам. — Още докато го казвам, увереността ми се изпарява. Знам със сигурност какво ще намерим в къщата на руснака.

Все пак слизаме, като водя аз, минаваме през фоайето и излизаме навън в пещта. Тръгвам през двора, пресичаме улицата и се отправяме към къщата на велосираптора.

— Къде отиваме, господин Тейн? — пита Мичъл зад гърба ми.

— Доверете ми се казвам аз, полагайки усилия да звуча уверен.

Изчаквам го да се присъедини към мен на площадката пред вратата на руснака. Той се приближава бавно — личи му, че е предпазлив и се чувства некомфортно.

Чукам на вратата на руснака. Няма отговор.

— Да влезем — предлагам аз.

— Момент, господин Тейн, аз не мога просто така да вляза в чужд дом…

Завъртам дръжката на вратата. Тя се отваря лесно и безшумно на добре смазаните си панти. В стаята няма мебели.

Мичъл надниква през отворената врата.

Изглежда ми празно.

Влизам. Вътре е топло. Климатикът не работи. Мичъл остава на прага, обмисляйки действията си. После свива рамене и влиза. Фоайето, от което има видимост към всички стаи, е празно. Няма мебели. Няма признаци, че е обитавано. Няма руснаци. Няма я Либи.

— Те живееха тук — настоявам аз.

Кои, господин Тейн?

— Хората на Гул Гедросян.

Той извива вежди театрално.

— Хората на Гул Гедросян? И всички са живели тук заедно? В тази къща? Като някакво братство? — В гласа му има лесно доловима насмешка. Но защо, за бога, ще го правят?

— За да ме наблюдават.

— Да ви наблюдават?

Отивам в дневната, която вчера беше натъпкана със записващо оборудване и редици телевизори с плоски екрани върху стената.

— Виждате ли? — триумфално посочвам малките дупки в мазилката, където са били монтирани носещите планки на телевизорите.

— Какво да видя?

— Дупките… Там им бяха мониторите.

— Господин Тейн, мисля, че трябва да напуснем тази къща. Първо, нямам съдебна заповед, и на второ място… — той свива рамене. — Ами на второ място, тук е празно!

Хваща ме за рамото и ме изкарва насила от къщата, като затваря вратата зад нас. Озоваваме се обратно в пещта.

— Ето какво, господин Тейн… — започва той. — Искам да съм честен е вас. Защото ми харесвате. Наистина. Което адски ме изненадва. Не съм сигурен какво точно става и нямам представа защо ме извикахте. Но ще ви кажа нещо. Днес ми се струвате малко… особен.

— Казвам ви самата истина. Хората на Гул Гедросян отвлякоха жена ми.

— Знам — казва той. — Само че тази бележка внушава друго. — И ми посочва бележката от Либи.

— Мислите, че ви лъжа?

— Не знам какво да мисля. Мисля, че миришете много лошо и че очите ви са червени като на дявол. А вие какво бихте си помислили на мое място за човек с вашата предистория?

Преди да мога да му отговоря, телефонът му иззвънява. Изважда го, поглежда кой го търси и вдига пръст към мен, че прекъсваме за малко.

— Трябва да приема разговора — казва и натиска бутона. Да…? — Пауза. Да, тук е. Черен мерцедес? — Нова пауза и той изслушва онова, което му разказват.

— Да, ясно. Как се казва? — Слуша и кима мълчаливо.

— Добре… Мисля, че идеята е добра. Ще дойдем.

И затваря. Поглежда ме замислено.

— Къде е колата на съпругата ви, господин Тейн? Онзи разкошен нов мерцедес, който й купихте?

На път съм да отговоря „Оставих го на автогарата на „Грейхаунд“ във Форт Майърс“, но нещо в лицето му и тонът на гласа му ме карат да се въздържа.

— Не съм сигурен — отговарям аз. — Нямаше го в алеята, когато дойдох тук.

— Е, намерен е — съобщава ми той. — На остров Пайн. — И ме поглежда съсредоточено. — Проблемът е, че в него е имало трима души. Двама мъртви мексиканци на задната седалка и проститутка с прерязано гърло в багажника.

45

— Мексиканците са от „Цета“ — обяснява Мичъл, подкарвайки импалата си, за да се влее безмилостно в трафика на магистралата „Кростаун“. — Бандите „Цета“ се сформираха в Калифорния, но днес са навсякъде, господин Тейн, включително в Маями и Тампа. Та дори и Форт Майърс.

Седя отпред до него. Мичъл шофира безгрижно, хванал волана с дясната си ръка, и ме поглежда през няколко секунди, за да проследи реакцията ми на неговата лекция по гангстерска социология. Кимам вежливо, но под комбинираното въздействие на снощния мет, скорошните емоции с откриването на видеокамерите в дома ми и последващото им изчезване съм готов да изхвърля сусаменото десертно блокче в скута му. Слагам си предпазния колан. Мичъл продължава:

— Обикновени бандити, пуснати на свобода преди три седмици от Райфорд. Ако ми позволите да съм прям, не са голяма загуба за Флорида.

— Какво им се е случило?

— Какво им се е случило? — поглежда ме той странично. — Няма да ви лъжа, господин Тейн. Мисля, че ще се наложи да смените тапицерията на колата си.

— Който го е направил, се е престарал с тези омбрета. Предполагам, че са искали някаква информация от тях. Бедните нещастници не са имали никакъв шанс. — И той поклаща съжалително глава. — Виж, с момичето историята е по-интересна. Особено в светлината на онова, което ми казахте. Подробностите ли искате, или само най-същественото?

— Без подробностите.

— Според моя колега, който ми се обади по телефона той впрочем е част от групата за Гедросян, за която ви казах — момичето е било проститутка от Лае Вегас. Но не съвсем проститутка. За нея може да се каже, че е работила за Гедросян и е обслужвала най-скъпите му клиенти. Струвала им е по 10–15 бона на нощ. Господи, господин Тейн, какво, по дяволите, може да прави една жена, което да струва такива пари? Не ми отговаряйте… — вдига той предупредително ръка съм мен. — Както и да е, казва се… казвала се е… Даниел Даймънд. Чували ли сте за нея?

— Как бих могъл да познавам курва от Лае Вегас?

Поглежда ме закачливо, сякаш иска да ми каже „А защо да не познавате курва от Лае Вегас“? Но на глас подхвърля само:

— Допуснах, че след като сте били клиент на Гедросян, може би сте я срещали. — Не захапвам стръвта да се обадя и той продължава: — Та… реших да отскочим и да я видим. Така със сигурност ще можете да ми кажете познавате ли момичето. Не са я измъчвали, ако това ви безпокои. След това двамата е вас можем да отидем в офиса ми и да попълним формуляра.

— Формуляр?

— „Изчезнало лице“, господин Тейн. За жена ви. Разбира се, ако продължавате да настоявате да го направим. — Мисълта му е прозрачна: ако продължавате да настоявате, че не сте я заплашвали и накарали да избяга от вас.

Двайсет минути по-късно пристигаме пред сграда от розов варовик, квадратна, типично бюрократична, с табела, на която пише: „Окръжен съдебен лекар“. Сградата е далече от пътя и е зад висока ограда от плетена мрежа, зад която има широка тревна ивица, сякаш мястото е замислено да устои на едновременното нападение на хора, блъскащи се да посетят моргата.

Спираме на паркинг с бариера и аз следвам Мичъл в сградата. Забелязвам, че след влизането ни той изоставя бъбривостта си. Може би като мен се чувства неуютно в компанията на мъртъвци.

Показва на рецепцията значката си на дежурния полицай и вписва имената ни в книгата за посетители. Пускат ни да минем през електрически управляема врата. От другата страна едва не връхлитаме върху едър брадат мъж, засилил се срещу нас след завой на ъгъла. Всичко в него е огромно: главата, масивните му ръце, издутият корем, който прелива над колана, необятната му бяла лабораторна манта.

Гигантът спира внезапно на сантиметър от носа на Мичъл.

— По-леко, Райън — спокойно казва агентът, като подчертано не помръдва.

— По дяволите, Том изръмжава гризлито в мантата. — Избрал си възможно най-неподходящия момент. Хващаш ме на път до машината за десерти. Ела е мен?

Съдейки по масата му, шансовете да бъде намерен по кое да е време на деня по пътя до машината за десерти, са значителни. Мъжът продължава по коридора и ние го следваме. Въздухът е охладен. Стените са боядисани в пепелявосиво. Мичъл се сеща:

— Не е зле да ви запозная. Райън Пиърс, това е Джим Тейн.

Райън Пиърс кимва, без да забавя ход.

— Приятно ми е — казва той, но мислите му са при десерта.

— Мерцедесът е на господин Тейн — пояснява Мичъл.

Пиърс спира. Обръща се към мен дълбоко загрижен.

— Мамка му… Искрено съжалявам.

Господин Тейн още не е виждал колата си — обяснява Мичъл. — Която впрочем е чисто нова. Подарък за жена му.

— Без майтап? — казва Пиърс, цъква няколко пъти с език и продължава пътешествието си по коридора. — Гадост, честна дума! Дано да можете да я върнете. Нямаше ли някакво право на отказ в гаранционния срок? Ако е до трийсет дни, получаваш си парите обратно. Трябва само да кажеш, че не си видял кървавите петна, когато си потеглил от паркинга… — Стигнали сме в края на коридора и той спира пред машината за десерти. — „Тримата мускетари“? — предлага Пиърс и ни поглежда последователно. Аз черпя…

Истината е, че организмът ми се нуждае от захар. Винаги е така след нощ на кранк. Но поклащам отрицателно глава.

Пиърс свива рамене. Вкарва долар в машината, натиска бутон и в отвора долу тупва блокче „Тримата мускетари“.

Той обелва опаковката и го пъхва в устата си. Две отхапвания и от блокчето няма и следа.

— Как само обичам нуга — въздъхва той с пълна уста. — Нямам и най-малка представа какво е това, но е безумно вкусно.

— Не искам да ти прекъсвам обяда, Райън обажда се Мичъл, — но сме малко кът с времето. Тепърва ще попълваме формуляр за изчезнало лице. Би ли ни показал момичето?

— О, естествено — съгласява се Райън, който след захарния удар е станал съвсем добродушен. — И още как. Елате е мен…

Тръгваме обратно по коридора, по който сме дошли, завиваме наляво при рецепцията и следваме знаците, водещи ни към „Камера 1“. Минаваме през две автоматични хидравлични врати, които услужливо се разтварят при нашето приближаване.

В края на дългия коридор Пиърс натиска тежка метална врата и се озоваваме направо в хладилната камера. Въздухът е леден и буквално изгаря ноздрите ми. Пред нас в стената има три редици малки вратички, по двайсет във всяка редица. В тях се съхраняват труповете.

— Надявам се господин Тейн да може да я разпознае — обажда се Мичъл.

Пиърс облизва шоколадените си пръсти и ги избърсва в бялата си манта.

— Добре, нека ви я покажа тогава. Аутопсията е насрочена за утре. Но според мен причината за смъртта е повече от очевидна. Ония направо са се престарали.

Отива до фризерите. На единия от тях има окачена табелка, на която нечетливо е написано: „Даниел Даймънд“.

Пиърс хваща дръжката на вратата с дебелите си пръсти, завърта я и издърпва платформа, която се плъзва към нас на ролки. На нея лежи тяло, заметнато с бял чаршаф.

— Сигурни сме в идентификацията й. Пръстовите отпечатъци съвпадат. А досието й е прелюбопитно. Двайсет ареста за проституция през последните пет години. Вегас се облагородява. Повече Дисни, по-малко свирки.

— Ето това е мото, под което бих се подписал с две ръце — одобрява Мичъл. Питам се как ли е на латински.

Пиърс поглежда надолу към трупа и прави на Мичъл знак с пръсти, който може да се схваща като вежливо „След вас“.

Мичъл хваща чаршафа до рамото на мъртвата. Обръща се към мен:

— Разчитам на помощта ви, господин Тейн. Внимателно погледнете това момиче и се постарайте да си спомните дали не сте го виждали през вашите… да ги наречем командировки. Може би в Калифорния, а може би във Флорида. А кой знае дали не сте се засичали в Лае Вегас. Да кажем, по време на разтоварващо посещение без съпругата ви. — И той прочиства гърло. — Господин Тейн, позволете ми да ви запозная с Даниел Даймънд, известна още като Сандра Лъв, Диърдре Стар или Ди-Ди Стар… — и той дръпва чаршафа.

Жена ми, Либи Тейн, лежи безжизнено на носилката. Очите й са затворени. Дълъг черен прорез е цвета на пътен асфалт минава през цялото й гърло и раната е толкова дълбока, че едно чукване по главата ще я отдели от тялото и ще я изтърколи на пода. Кожата й е бледа и безкръвна, е цвета на чаршафа, който я скриваше.

— Господин Тейн — обръща се официално агент Мичъл към мен, — познавате ли тази жена?

Извиквам в себе си всички резерви на самоконтрол, които съм в състояние да събера в този момент, за да остана абсолютно неподвижен и да задържа краката си в проекцията на раменете си върху пода. Усещам земята да потреперва и за момент ми се струва, че ще припадна и ще ударя брадичката си в бетонния под. Но поемам дълбоко въздух, запазвам равновесие и се обръщам към агент Мичъл, който ме гледа. Отвръщам на погледа му.

— Не — казвам аз, — нямам представа коя е тази жена.

46

Изскачам от моргата. Затръшвам вратата на хладилната камера зад себе си, втурвам се навън по коридора. Агент Мичъл тича след мен и се опитва да ме настигне.

— Господин Тейн — вика той, — господин Тейн, почакайте!

Но аз не забавям. Тичам, без да спирам, минавам през вратата на охраната, озовавам се в малкото фоайе и после изскачам в жегата.

След пет крачки по паркинга отново чувам зад мен гласа на Мичъл:

— Господин Тейн… моля ви!

Този път му позволявам да ме настигне. Потен е и задъхан.

— Господин Тейн, чакайте… Добре ли сте?

— Съжалявам — опитвам се да обясня аз. — Не съм свикнал на такива гледки.

— Така е… Никой не е свикнал. — Гледа ме замислено. — В такъв случай да смятам ли, че не я познавате?

— Не я познавам.

Пак ме гледа внимателно, сякаш не е много склонен да ми повярва. От друга страна, кой би го обвинил в подозрителност? Току-що са намерили двама мъртви мексиканци и убита проститутка в моята кола. Това едва ли ще ме придвижи нагоре в класацията „Гражданин на годината“.

— Добре, господин Тейн. Да се върнем тогава в офиса ми и да започнем попълването на документите.

— Документите?

— „Изчезнали лица“ — нали това искахте? Да намерите съпругата си, господин Тейн?

Отговорът на неговия въпрос е, че аз вече съм намерил Либи. Лежи на носилката с прерязано гърло. Само дето името й не е точно Либи. И никога не е имало Либи. А жената, за която се ожених преди девет години и която тогава е била сервитьорка в „Гъската“ в Санфорд — въпреки че май никога не е била сервитьорка — се е оказала проститутка с различни имена, например Даниел Даймънд или Ди-Ди Стар.

— Разбира се, че искам да я намеря — потвърждавам аз.

Мичъл слага ръка върху рамото ми. Извървяваме заедно пътя до колата му. Готов съм да се кача на нея, когато ме спира остро иззвъняване. Това е мобилният телефон на Аманда, чийто сигнал ми е непознат. Поглеждам номера на търсещия ме… Гордън Крамер.

Отдалечавам се от колата и Мичъл, като правя знак на агента от ФБР да ме изчака.

— Здрасти, Гордън — казвам аз.

Само че гласът на Гордън не звучи както съм свикнал да очаквам. Типичният глас на Гордън е леко сопнат, предупредителен да не му губя времето, властен. А този път чувам висок и напрегнат глас, буквално трептящ от емоция, която не мога да определя.

— Джими — казва ми той, — с него ли си? Край теб ли е в момента агентът от ФБР?

Поглеждам към агент Мичъл, който стои на няколко метра от мен, от другата страна на колата, и гледа към небето.

— Да — потвърждавам аз, — готвим се да тръгваме за офиса му.

— Виж, Джими… — казва Гордън и аз най-сетне мога да разпозная чувството в гласа му. Това е чувство, което никога досега не съм чувал у Гордън.

Страх.

Аз поразпитах насам-натам продължава Гордън — за онова име, дето ми го каза. На руснака. Трябваше да ме информираш по-рано! Трябваше да ми разкажеш всичко и тогава може би щях да ти помогна. Можех да предотвратя всичко…

Спира. Представям си го на другия край на линията да крачи нервно и да търка ниско подстриганата си посребрена коса с огромната си лапа така, както ловецът търка кожата на убития елен след дълго преследване.

После продължава:

— Джими, чуй ме внимателно. Искам да ми отговаряш само с „да“ или „не“… Не казвай нищо друго, само „да“ или „не“. Човекът, с когото си сега… ти ми каза, че името му било Том Мичъл, така ли беше?

Агент Том Мичъл ми се усмихва вежливо и търпеливо чака да свърша разговора. Изважда от джоба си бележник и химикалка. Натиска бутона на химикалката… щрак.

— Каза ми, че бил от ФБР. Сигурен ли си, че си разбрал правилно? Бил в някаква група за издирване на Гул Гедросян. Във ФБР? Сигурен ли си?

— Да.

Агент Мичъл пак натиска бутона на химикалката си. Щрак.

— Сега ме изслушай много внимателно. Обадих се на мой приятел във ФБР. Няма такъв отряд за издирване на Гул Гедросян, Джими. И няма агент на име Том Мичъл. Вече няма. Агент Том Мичъл е бил убит преди пет години в Лонг Бийч, докато е участвал в операция под прикритие. Разбираш ли ме какво ти казвам?

Изтръгвам звук от гърлото си, но това е само шепот:

— Да.

— Трябва да му се измъкнеш. Не се качвай в колата му. Не оставай сам с него. Можеш ли да му избягаш?

Оглеждам се. Намираме се в средата на паркинга. Той е заграден е телена мрежа. В паркинга влиза червена „Хонда“. В колата седят две жени на средна възраст.

— Мисля, че мога да го направя — казвам безгрижно, сякаш се уговарям със събеседника си да се видим на по питие след работа.

Вземам самолета рано сутринта — уведомява ме Гордън. Ще се видим веднага след като кацна. Ще ти се обадя. Ще се справим заедно, Джими. Ще те измъкна от тази каша, обещавам.

— Благодаря ти, Гордън.

— Толкова много усилия си ми струвал. Ти си най-голямата шибана спасителна операция на века. Проклет да съм, ако допусна да те намеря нарязан на парчета в някакъв пластмасов чувал. А сега се махай от онзи задник.

— Добре — обещавам аз, — ще го направя. Ще говорим пак по-късно.

Затварям и слагам телефона в джоба си.

— Извинете ме — казвам аз на този, който нарича себе си Том Мичъл.

Свива рамене. Гласът му е мелодичен и вежлив — глас на истински джентълмен от Юга:

— Няма проблем, господин Тейн. Готов ли сте вече да тръгваме? Ще ви закарам до офиса си. Ще бъде много любезно от ваша страна, ако седнете в колата ми.

Натиска пак бутона на химикалката си. Щрак.

И тогава виждам ръката му… как не съм я забелязал по-рано? Дясната му ръка, тази, с която държи химикалката, има четири нормални пръста и една обезобразена половинка кутрето, от което е останало само болезнено червено чуканче.

Отстъпвам крачка назад.

— Какво има, господин Тейн? — усмихнато ме пита той. — Изглеждате ми малко трескав. Седнете в колата ми… не бих искал да припаднете в жегата.

И тръгва да заобикаля колата в посока към мен.

— Махни се — казвам аз.

— Господин Тейн…? Какво има?

— Трябва да си вървя.

— Да си вървите…? — И той вдига ръце, сочейки с тях паркинга и пустите улици край него. Да вървите къде?

Побягвам.

— Господин Тейн, но вие нямате кола! — вика той след мен по-скоро развеселен, отколкото заплашителен.

Спринтирам покрай редиците коли към изхода на паркинга. От другата страна се приближава черен миниван „Линкълн“ и застава пред бариерата, блокирайки пътя ми. През тъмните стъкла едва различавам шофьора… това е Райън Пиърс, съдебният лекар.

Обръщам се в другата посока. Към мен се приближава агент Мичъл, който върви бавно и целенасочено, бръкнал в джоба на сакото си.

— Господин Тейн — спокойно ми казва той, — вие знаете кого търся, нали така? Трябва ми само помощта ви, за да го намеря.

Междувременно червената хонда паркира и гаси двигателя си. Двете чернокожи жени — и двете едри, в пъстроцветни дрехи — се измъкват тромаво от колата. Всяка от тях носи голяма чаша за кафе от „Старбъкс“.

— Дами! — виквам аз, докато спринтирам към тях. — Дами… може ли само за момент?

Поглеждат ме. Като всички жени и те са готови да бъдат вежливи е всеки мъж, който ги е нарекъл „дами“ с възпитан глас. На лицата им се изписва очакване, те почти сияят.

И тогава ме виждат. Представям си как изглеждам в техните очи: плувнал в пот, със зачервени очи, луд — вероятно надрусан — и тичащ към тях. Лицата им рязко сменят изражението си.

По-близката до вратата на шофьора е с наднормено тегло и носи огромни слънчеви очила, с които прилича на сова. Опирам пистолета на Аманда в главата й.

— Ключовете!

Поглеждам през паркинга към агент Мичъл, който тича като робота от „Терминатор“.

— Веднага! — изкрещявам аз. Плясвам отстрани чашата „Старбъкс“ от ръката й, сякаш тя е пречката да получа бързо желаната реакция. Топло карамелено макиато пръсва панталоните ми и когато поглеждам надолу, виждам топка бита сметана върху обувката си.

Но съм постигнал желаното.

— Добре — казва тя и ми подава ключовете за колата си.

Агент Мичъл изкрещява на свой ред:

— Спрете този човек! Спрете го!

Ококорената жена го поглежда, сякаш е луд. Мушвам се покрай нея и сядам в хондата. Седалката е издърпана прекалено напред и удрям коленете си във волана. Завъртам ключа на запалването, включвам на заден ход и потеглям.

Забивам се в колата зад мен.

Разнася се трясък и скърцане на огънат метал. Главата ми се удря във високата облегалка. Превключвам на предна и колата се изстрелва напред. Рязко набирам волана и натискам педала на газта до ламарината.

Хондата се стрелва напред през паркинга и малкият й двигател надава вой на протест. От другата страна на спуснатата дървена бариера перпендикулярно на изхода чака паркиран черният „Линкълн“. Ускорявам и виждам през затъмненото стъкло на прозореца как изражението на дебелото лице на Пиърс се променя от самодоволно през обезпокоено до — в последната секунда — вкаменено от ужас, докато той сграбчва волана и се свива в очакване на удара.

Хондата разбива бариерата — във въздуха се разлетяват трески — и се забива в предницата на линкълна.

Удрям минивана в колелото и по-голямата кола се завърта на 90 градуса като стрелка на компас в посока на магнита. Влизам в пролуката, опрян в линкълна — разнася се противно скърцане на метал — като раздирам страницата му.

В огледалото за обратно виждане наблюдавам агент Мичъл да приближава към минивана. Отваря вратата от другата ми страна и се навежда вътре. Това е последното, което виждам от него и Райън Пиърс, защото след това завивам наляво и ускорявам по празната улица, а когато пак поглеждам назад, тях вече ги няма.

47

Когато се връщам в апартамента на Аманда, веднага разбирам, че нещо не е наред. Чукам на входната й врата, но никой не ми отговаря. Опитвам дръжката и вратата се отваря съвсем лесно.

Апартаментът е празен. Няма следи от борба, но дори при това положение нещата не изглеждат розови. Климатикът е изключен. Осветлението обаче е включено. Възглавниците по дивана са сложени накриво. Чантичката й лежи насред пода, сякаш е била изпусната там.

Аманда я няма.

Отивам до прозореца и поглеждам през щорите „Левелор“. Дебне ли ме някой отвън? В паркинга има над двайсетина коли и асфалтирано баскетболно игрище, на което двама чернокожи си вкарват кошове. Никакви руснаци, поне доколкото мога да забележа.

Мобилният телефон в джоба ми иззвънява. Идентификаторът на повикващия е „Анонимен“.

Отговарям:

— Ало…?

— Господин Тейн? — Гласът е мъжки, тих, прецизен, непознат глас.

— Кой се обажда?

— Знаете за кого работя.

— Да, работите за…

— Моля ви, господин Тейн. Не произнасяйте името му. — Пауза. — Наблюдавам ви в този момент.

Отдръпвам се от прозореца и опирам гръб в стената.

Не през прозореца, господин Тейн.

Оглеждам апартамента на Аманда. Има десетки места, където може да се скрие камера: акварела в рамка над дивана, книгите по лавиците, металния часовник на масичката й за кафе, детектора за дим в тавана.

— Да — потвърждава гласът, — възможностите са много.

— Какво искате?

— Съжалявам за жена ви. И най-вече съжалявам, че трябваше да видите това.

— А защо го направихте?

— Нещата излязоха малко извън… — Гласът замлъква в търсене на точните думи. — … Извън контрол, разбира се. Извинявам се. Но те могат да бъдат поправени. Можем да оправим всичко, господин Тейн.

— И как смятате да го направите?

— Елате и ще ви го обясня. Всички ви чакаме. И Аманда ви чака.

— Къде е тя?

— Погледнете масичката.

Поглеждам към масичката за кафе до мен.

— Не тази масичка — поправя ме той. — Отляво на вас.

Обръщам се в другата посока, към масичката в края на дивана. Не нея лежи лист хартия. Същата хартия като онази, която агент Мичъл намери вкъщи — пухкавото мече, скочило за медец. „Ако не успееш от първия опит, опитай пак.“

На листа с очевидно женски почерк е написан адрес: Пайн Ридж Роуд 17528. Почеркът не е на Либи.

— Това е мястото, където ще я намерите — обяснява ми гласът.

— Сторихте ли й нещо?

— Засега не.

48

Разбира се, че е клопка. Защо ще ми се обаждат да ми съобщават къде мога да я намеря, ако не за да ме примамят на място, където не трябва да ходя?

Но на мен не ми пука. Усещам някаква отчаяна лудост същата, която придобивам, когато съм се надрусал: готов съм да се сдърпам с всекиго, да опитам всичко — див секс, безнадеждни сбивания в бар, още дрога няма значение, давай ги насам…

Вадя пистолета на Аманда от джоба си. Премервам тежестта му на ръка, тя ми внушава увереност. Отнасям го до компютъра на Аманда и го оставям на масата до мен, след това отварям Гугъл Marie, за да открия адреса.

Слагам пистолета обратно в джоба си, излизам, слизам по стълбите и се качвам в хондата.

Пътувам около петнайсет минути, като следвам запомнения маршрут. Той ме извежда от гъсто населените улици на жилищните квартали през търговските зони до почти безлюдни райони, представляващи тъмнокафяви полета, празни паркинги и раздалечени индустриални сгради с по няколко коли пред тях и почти никакви хора наоколо.

Мястото, където ми е казано да отида, е самотна сграда в средата на просторен терен, обрасъл с кафява трева. Прилича ми на някакъв склад — кутия от ръждясала ламарина с размерите на хангар и четири товарни рампи отпред. Без прозорци. Без табели. Сградата е заобиколена от ограда, чийто горен ръб е защитен със спирала от бодлива тел. Има два портала — отпред и отзад — като и двата са гостоприемно отворени. Минавам пред предния и паркирам до другите три коли, които се намират на паркинга.

Слизам от хондата. Изваждам пистолета от джоба си и тръгвам към сградата.

Три от вратите към рампите са плътно затворени заради жегата, но четвъртата е наполовина отворена и долният й ръб е вдигнат почти на метър от земята. Навеждам се и се промушвам под него.

Вътре е тъмно. Връхлита ме силна воня на котешка пикня. Единствената светлина идва през вратата зад мен — слънчевите лъчи образуват идеален правоъгълник на цимента пред краката ми. Отвъд този правоъгълник, в тъмнината, виждам стена от черни пластмасови ленти, висящи от тавана като завеса — безрезултатен опит да се съхрани студеният въздух вътре по време на товаро-разтоварните работи. Разбутвам ивиците и минавам през тях.

Тук е дори по-тъмно, а очите ми още не са свикнали с полумрака след яркото слънце навън. Примижавам. Започвам да различавам дълги редици от маси и скамейки, някакво индустриално оборудване по масите, купчини боклук по пода. Миризмата на амоняк е задушаваща. Много добре ми е известно, че това няма нищо общо с котките. Бил съм в прекалено много тайни квартири, прекалено много къщи, в които мирише на урина, прекалено много кухни със стъклени мерителни кани и бунзенови горелки върху плотове до самуни „Уондърбред“ и бисквитен „Милано“. Миризмата на амоняк означава едно нещо — лаборатория за амфетамин. Но толкова наситената миризма на амоняк подсказва нещо друго — промишлена лаборатория.

Знаят, че съм тук, естествено. Така че няма никакъв смисъл да се прокрадвам. Викам в тъмнината:

— Ало…? Кой е тук?

Гласът ми отеква. Акустиката ми подсказва, че помещението е голямо и празно — цимент и стомана.

— Аманда?

Влизам по-навътре, протегнал напред лявата си ръка и стиснал с дясната пистолета на Аманда. След двайсетина метра мракът вече е пълен. Стъпвам върху нещо стъклено, то се счупва на парчета, които звучно се раздробяват, докато продължавам да вървя.

— Аманда?

Напредвам в мрака. Спъвам се в нещо. Метално е, ритвам го и с мъка запазвам равновесие. То се плъзва напред по пода.

— Кой е тук?

Чувам пред мен някакъв шум… човешки. Дишане…? Плач…?

— Аманда? Ти ли си?

Отправям се в посока на звука, все по-навътре в склада. Кракът ми ритва нещо меко. Спирам и клякам. В тъмнината едва различавам човешко тяло. Опипвам го. Усещам, че е мокро. Пръстите ми са лепкави. Нещото диша затруднено и мога да чуя мехурчетата в дробовете му.

— Аманда…? — прошепвам изтръпнал аз.

Но не е Аманда, сега вече ми е ясно. Прекалено голямо е и е облечено в нещо като мъжко яке. Изправям се. В далечния край на помещението нещо се мержелее — врата в стената.

Отправям се към светлината. Докосвам с пръсти стената, покрай която се движа. Тя е желязна и нагрята от слънцето навън. Ръката ми минава през електрически ключ. Натискам го, той щраква — над мен светва ярка натриева лампа, започва да съска и пространството се трансформира под студената й бяла светлина.

В помещението са подредени успоредно дълги редици метални маси. Плотовете им са отрупани с химически стъклени съдове, високи метални стойки, от които се спускат гумени маркучи, кафяви стъкленици. По масите има туби с разредител за боя буквално стотици на брой — и десетки резервоари за пропан с размера на малки дирижабли. Подът е осеян с боклук: непотребни празни бутилки, гумени тръби и тапи.

В средата на дългата пътека лежи мъжът, когото съм ритнал. Сгърчен е на пода между две от металните маси. Лицето му е извърнато от мен.

В далечния край на стаята, до пластмасовата завеса, през която съм влязъл, седят в редица подпрени до стената трима мъже. Минал съм покрай тях в тъмнината, без дори да подозирам за присъствието им.

И тримата имат в челата си черни дупки от куршум. Около всяка рана се различават кръгове от обгорял барут, подобно на малки капризно присвити устни в кожата им.

Разстреляни са по екзекуторски, както са стояли прави. Това е очевидно по стената зад всеки от тях, опръскана на височината на главите с кръв и парчета мозъчна тъкан, и по кървавата следа надолу, оставена при свличането на всеки мъж до пода. Тези три обърнати на обратно удивителни приличат на графити — своеобразна пунктуация, обозначаваща изненада, може би изненадата на мъжете, когато са били поразени от куршумите.

До убитите седи Аманда. Очите й са отворени. Диша. Гледа право напред. Изглежда не ме забелязва.

— Аманда? — изтичвам аз до нея.

Поглежда ме едва сега. Познала ме е.

— Джим — едва чуто прошепва тя. Заравя лице в ръцете си и се разплаква. Плачът й е беззвучен, тялото й се тресе, търка очите си, но не издава никакъв звук. Забелязвам, че ръцете й са покрити със засъхнала кръв.

Клякам до нея.

— Сториха ли ти нещо?

Прегръща ме.

— Не… — Прегръща ме и заравя в рамото ми: — Господи… господи…

— Какво се случи?

— Беше ужасно — тялото й се разтриса от мълчалив плач. — Ужасно… онова, което направиха… толкова…

— Кой го направи?

— Дойдоха в апартамента ми — шепне тя между риданията. — Имаха пистолети. Отведоха ме.

— Кой го направи?

— Те — казва тя. И посочва тримата мъже до себе си.

— Тези ли са го направили? — поглеждам ги. Не ми изглеждат много опасни. Може би защото са мъртви. — Но ако те са те докарали тук, кой ги е убил?

Поклаща глава:

— Не знам. Беше… — И спира. — Беше някакъв мъж. Висок. Имаше дълга черна коса. Беше облечен в черно. Нареди ми да си затворя очите. Говореше на руски. Мислех, че ще ме убие. Но той просто…

— Просто какво…?

— Изчезна.

— Изчезна? — повтарям аз. Нещо не разбирам. Какво означава това? Че мъжът се е скрил в сенките? Че се е изпарил?

Зад мен се разнася нечий стон. Това е мъжът, когото ритнах в тъмнината. Той е на пода и се мъчи да изпълзи по него.

Оставям Аманда и отивам при него. Насочвам пистолета си към главата му. Лицето му продължава да е извърнато в обратната посока. Тялото му лежи в края на дълга кървава следа. Изпълзял е десетина метра, бършейки пода с раната си. На мястото, където лежи, се е образувала малка локвичка кръв.

Чуквам го леко с крака си. Не реагира.

— Ей, ти — казвам му аз. — Погледни към мен.

— Обръща се. Това е велосирапторът — съседът ми от отсрещната страна на улицата.

Но очите му ги няма. На тяхно място се виждат морави кървящи прорези, отекли и празни. Бузите му са изцапани със слуз и кръв.

— Кой си ти? — пита той и ме хваща за крачола.

Отстъпвам, за да се освободя.

— Джим Тейн — казвам му аз.

— Джим Тейн — повтаря той и се усмихва, сякаш името ми му се вижда забавно. — Джим Тейн — изговаря го още веднъж. Протяга ръка отново, но пръстите му не могат да ме намерят.

— Кой ти стори това?

— Кой мислиш, че ми стори това, Джим Тейн?

Усещам, че зад мен има някого. Обръщам се — Аманда. Избърсала е сълзите от лицето си, но кръвта по пръстите й е оставила бледи розови следи, едва различими по бялата й кожа.

Обръщам се пак към велосираптора:

— Защо ме шпионираше?

— Беше ми казано да не те изпускам от очи — отговаря ми той. — От очи… Звучи смешно, а? Не мислиш ли? Особено при тези обстоятелства?

— Къде е той? Къде мога да го намеря?

— Не ти трябва да го намираш… повярвай ми. Никой не би искал да го намира. Той ще те намери, когато му дойде времето. Знам, че ще го направи.

— Как изглежда?

— Не съм го виждал.

— Как е възможно да работиш за някого, без да си го виждал?

— A… — казва той с намек на задоволство. — Искаш ли да чуеш как се запознах с него?

— Да, кажи ми.

Усмихва се.

— Ела по-наблизо.

— Джим, внимавай — предупреждава ме Аманда.

Правя крачка към него в локвата кръв, която се разстила по циментовия под. Държа пистолета, насочен към главата на мъжа.

— Разкажи ми.

— Имаше един човек — започва да разказва той. Казваше се Копец. Той ме нае. Мен и приятеля ми — онзи там, е куршума в главата… виждаш ли го?

Би трябвало да го попитам „Кой от всички?“, но не го правя. Вместо това казвам:

— Да.

— Бяхме в Модесто и правехме това-онова. Купуваме едно, продаваме друго. Привлекли сме вниманието му. Може би сме продавали твърде много. Да…? Разбираш, нали?

— Да.

— Един ден Копец ни откри. Дойде при нас и ни каза: „Тази територия се владее от моя работодател, чието име не мога да ви съобщя. Но вие имате избор: да работите за него или да ви убия“. Разбира се, предпочетохме да работим за него. Нали…?

— Да.

— Копец ни възлагаше задачи. Може би бяха тестове — да види дали ще се справим. Доставка… Прибиране на стока… Екзекуция… Нали? Всяка седмица Копец идваше и всяка седмица ми връчваше плик. В плика имаше пари и описание на онова, което трябваше да се направи. Копец никога не знаеше какво има в плика. Просто ми го даваше. Беше куриер. Това беше всичко. — Изкашля се. На устните му избива кръв. — Един ден отново дойде. Пликът беше тежък. Каза ми да го отворя. В него имаше мобилен телефон, пистолет и лист хартия. На хартията беше написана задачата ми — само две думи. Знаеш ли какви бяха?

— Не.

— Там пишеше: „Застреляй Копец“. Направих го. Право в главата. Нали разбираш…? След това телефонът иззвъня, отговорих и един глас ми каза: „Поздравления, отсега нататък се казваш Копец“. Така работи той. Контролира всекиго. Знае всичко. Слуша. Наблюдава. Но остава скрит. Никой не знае къде живее. Нито как изглежда. Дори на колко години е. Руснак ли е, арменец ли е, или е чеченец. А ако говориш с него или познаваш някого, който говори с него, той ще те убие. Само името му да произнесеш, той ще те убие. Всички знаят тези правила.

— И какво иска от мен? Кажи ми.

— Да ти кажа? — повтаря той. — Мога да ти кажа само онова, което знам. Работата ми беше да те наблюдавам. Да направя нужното жена ти да ти носи удоволствие. Да ти помогна да успееш в бизнеса си. Задачата ми беше да те охранявам, Джим Тейн.

— Да ме охраняваш ли? — замислям се за Стан Понтин, за катастрофата с колата му, за внезапното и необяснимо решение на Санди Голдън да инвестира в „Тао Софтуер“. И за Дом Вандербек на тавана в моята къща и огърлицата му от морави отпечатъци. — Защо уби жена ми?

— Не съм го направил аз — отговаря ми той. — Това не бяхме ние. Трябва да е бил някой друг. Ние не сме единственият екип. Винаги има втори, подсигуряващ. Това е начинът, по който ни контролира. Единият екип наблюдава другия. Дебнем се взаимно.

— Том Мичъл от другия екип ли е?

— Аа… агентът от ФБР ли? — казва той. Не. Мисля, че той не работи за моя работодател. Смятам, че иска да намери моя работодател. Но толкова много хора желаят това. Той има толкова много врагове.

— Защо ми казваш всичко това?

Усмихва се. Празните му очни кухини весело примижават. От ъгълчетата им потичат кървави сълзи.

— Ела по-наблизо и ще ти кажа.

— Не го слушай, Джим — обажда се Аманда.

Оставам на мястото си.

Мъжът въздъхва:

— Загубих очите си, Джим Тейн. Не мога да ти сторя нищо лошо. Приближи се… ще ти покажа нещо. Нещо, което ще помниш през целия си останал живот.

Клякам до него в локвата кръв и докосвам рамото му.

— За какво става дума? — прошепвам в ухото му.

Чувам затрудненото му накъсано дишане и разбирам, че животът го напуска.

— Якето ми — прошепва той е последни сили. Едва различавам думите му. — Бръкни в него.

Подавам пистолета си на Аманда. Тя го насочва към главата му. Бъркам в джоба на якето на мъжа. Там е мокро.

— Напипваш ли го?

Има нещо там… острия ръб на лист хартия. Изваждам плик. Ъгълът му е подгизнал в кръв. На плика пише: „За Копец“.

— Това ми го даде онзи — обяснява той, — който извади очите ми. Първо ми нареди да го прочета. Оказа се последното нещо, което видях. Виж го.

Отварям плика. В него има единствен лист хартия, сгънат на три. С кламер е прикачена снимката на момиченце, може би 7-годишно. Облечено е в синя кадифена рокличка. Държи ръчичките си скръстени в скута. Усмихва се на фотоапарата.

— Дъщеря ми — обяснява той.

Разгъвам листа към снимката. Текстът е напечатан. Напечатан е на стара пишеща машина, може би антично стара. Мастилото от лентата е полепнало неравномерно, буквите не са подравнени.

Текстът гласи:

Това е последната ти задача. Разкажи на Джим Тейн как беше нает. Разкажи му за Копец. Кажи на Джим Тейн всичко, което иска да знае. Отговори на всичките му въпроси. Покажи му тази страница.

След това се убий. Наблюдавам те.

(Помни, че знам къде живее дъщеря ти.)

— Разбра ли сега? — прошепва велосирапторът. — Той знае всичко. Контролира всичко. Мисля си, че наистина е… Бог.

Преди да разбера какво съм прочел или какво става, той изважда пистолета, който досега е крил. Захапва дулото с такава сила, че чувам изтракването на зъбите му по метала. И тилът му избухва в червена мъгла.

— Не! — изкрещявам аз, но твърде късно и думите ми са заглушени от ехото на изстрела.

Отстъпвам крачка назад.

— О, боже — ахва Аманда.

Чувам воя на приближаващи се полицейски сирени.

— Трябва да се махаме оттук — казвам аз и започвам да отстъпвам на заден ход. Хващам Аманда за ръка и я дърпам към изхода. Но тя стои на място и се съпротивлява, неспособна да тръгне, загледана като хипнотизирана в трупа.

— Аманда… — подканвам я аз.

— Чакай… — Тя дръпва ръката си от моята и се отпуска на колене до мъртвеца.

— Какво правиш?

Навежда се и притиска тяло в неговото толкова отблизо, че лицето й почти докосва обезобразения му череп. Бърка в окървавеното му яке.

— Аманда…

Сирените се засилват. Приближават се.

Аманда рови из джобовете му и явно търси нещо.

— Намерих го! — възбудено извиква тя. И вдига ръка с онова, което е търсила: пластмасов плик за сандвичи, стегнат с ластична лента. В плика има жълти кристали и стъклена лула.

— Хайде — пришпорвам я аз.

Дърпам я от трупа и този път тя ми позволява, става и натъпква плика отпред в джинсите си.

Побягваме през склада и бутаме настрани пластмасовата завеса. Скачаме от товарната рампа под прежурящото слънце. Сирените вече са съвсем наблизо. Качвам се в хондата, а Аманда сяда на седалката до мен.

Излизам през задния изход и попадам на улицата. В същия момент две полицейски коли влизат през предния портал с пронизително надути сирени и въртящи се сигнални светлини. За момент очаквам да се разнесе изсвистяване на гуми, да видя див обратен завой и да започне лудешко преследване, но когато поглеждам в огледалото за обратно виждане, установявам, че полицейските коли съвсем културно спират пред товарните рампи.

Не обръщат никакво внимание на хондата с опръсканите е кръв мъж и жена в нея — а може би изобщо не ни забелязват — и ние поемаме на запад, минаваме през билото на някакъв хълм и се скриваме от погледа им.

49

Регистрираме се в „Бест Уестърн“ на Даниелс Паркуей, който се оказва първият хотел най-близко до летището. Вземаме стая на третия етаж с изглед към паркинга. Веднага след като затваряме вратата и я заключваме с двукратно завъртане на ключа, аз се отправям към леглото и след десет минути заспивам.

Когато се събуждам, стаята е тъмна, а навън е нощ. Чувам Аманда до мен лекичко да похърква. Цифровият часовник на нощното шкафче показва два часа.

Нещо ме тревожи. Тревожи ме — осъзнавам го едва сега — откакто влязох в склада и намерих убитите мъже, екзекутираните мъже, и слепия с извадените очи.

— Аманда?

Размърдва се.

— Събуди ли се?

Не съвсем — отговаря ми тя.

— Защо не е убил и теб?

— Кой?

— Онзи в склада. Убил е всички останали. Но не и теб.

— Не знам отговаря ми тя в тъмнината. Настъпва продължителна тишина. Усещам я неспокойно да се размърдва до мен. — Ти не ми вярваш — казва накрая Аманда.

— Вярвам ти.

Но не са те убили. Убили си всички останали, без теб.

— Обещай ми? — настоява Аманда.

И кръвта по пръстите ти. И руснакът с извадените очи.

Но казвам:

— Обещавам ти.

Само че какво представлява едно обещание за двама наркомани?

Тя открадва това обещание, като се качва върху мен. Целува ме грубо и плъзва език в устата ми. Разкопчава колана на панталона ми и го смъква надолу по бедрата ми. Яхва ме и ме изненадва — изненадан съм, че е готова за мен, но най-вече, че аз съм в състояние да реагирам, че ще се чукаме само няколко часа след всичко случило се, няколко часа след като съм видял мъртва жена ми Либи, която не се казва Либи наистина, и след срещата с мъжа с извадените очи, който завря пистолет в устата си.

Сексът е бърз и груб — днес няма никаква романтика, само отчаяние. В момента на кулминацията съм отвратен от всичко: от собственото си тяло — с кръвта по ръцете и лицето ми, от Аманда, която, преди да ме яхне, се бе притиснала в мъртвец с пръсната глава, за да му отнеме запаса от дрога.

Вземаме душ заедно, измиваме от себе си кръвта и спермата, които изтичат през сифона като лош сън в светлината на зората.

Обратно в стаята тя коленичи пред джинсите си, които са все още мокри от кръв, и изважда пластмасовия пакет, който открадна от самоубилия се. Идва с него при мен на леглото. Посипва щипка жълти кристали в главата на стъклената лула и започва да я нагрява отдолу със запалката. Кристалите се изпаряват в бял дим. Аманда завърта ловко лулата, продължавайки да я донагрява равномерно от всички страни. После всмуква от дима. Усмихва ми се и ми подава лулата и запалката.

Знам отлично, че не трябва да го правя, особено след всичко, което се случи. Но се успокоявам, че скоро ще се откажа. Не днес обаче. Само не днес.

Щраквам запалката и нагрявам черната пепел, полепнала по нея отвътре. Вдъхвам. Има вкуса на прегорял пушек, като през студена зима, но почти веднага усещам прилива на вълната удоволствие, негата, спокойствието и щастието.

След няколко минути отново правим секс и този път не изпитвам отвращение. Продължаваме по същия начин следващите няколко часа, като не мислим за нищо друго, освен да се чукаме. Прекъсва ни иззвъняването на мобилен телефон,

Отнема ми малко да го намеря — оказва се в джоба на панталона ми и след това да дойда на себе си и да си спомня къде се намираме. Събирам мисли, колкото да мога да отговоря на позвъняването.

— Ало? — казвам аз, опитвайки се да звуча нормално, което напоследък ми се удава все по-трудно.

— Пристигнах, Джими — съобщава ми глас. И тогава си спомням: аз бягам от източноевропейски гангстер и от някого, който се представя за агент на ФБР, а съпругата ми е мъртва — една жена, която всъщност не се казва Либи.

Гласът в слушалката е като забита в реалността котва, която ме тегли обратно, и той принадлежи на Гордън Крамер, единствения човек на земята, на когото имам доверие. Това, че той е и човекът, на когото тържествено съм обещал никога повече да не докосвам дрога, ми се струва ирония, която дори аз съм в състояние да забележа, макар и в това си ненормално състояние, докато гледам стъклената лула на пода до мен.

— Гордън?

— Добре ли си, Джими? Събудих ли те?

— Не. — Зад мен Аманда ме докосва по рамото. Обръщам се към нея, слагам ръка върху микрофона и шепнешком й обяснявам: — Един приятел.

Аз съм на летището — съобщава ми Гордън. — Ела да ме вземеш. Ще наемем кола и ще се пръждосаме по дяволите оттук.

— Той уби Либи, Гордън.

— Кой?

— Гул Гедросян. Уби Либи.

Мълчание. После със съвсем тих глас:

— Мамка му, Джими. Не знам какво да кажа… Съжалявам.

— Тя през цялото време е работила за него. И не се е казвала Либи. Била е… друга.

Ново дълго мълчание, той обмисля. Обикновено това е моментът, когато следва да изръмжи в телефона:

— „Да не си започнал пак, Джими? Защото ми звучиш, сякаш си изтрещял!“, но този път, странно, не казва нищо. Чувам само дишането му. Накрая проговаря и гласът му е по-загрижен, отколкото когато и да било досега:

— Просто ела на летището — казва той тихо. Дава ми номера на полета си. — Ще те чакам при лентата за багаж. Ще измислим какво да правим.

— Наблизо съм — казвам му аз. — Ще дойда след няколко минути.

— Чакам те.

Когато затварям, Аманда ме пита:

— Къде отиваме?

— Ние? — поглеждам я аз. — Ние не отиваме никъде. Това прозвучава гадно и подозрително, съвсем не както съм искал, затова допълвам: Нека отида сам. Така ще е по-безопасно. Ще го доведа тук.

— Кой е той?

— Казва се Гордън. Приятел ми е. Можем да му имаме доверие. — Оглеждам стаята. — Но ми направи една услуга. Оправи леглото. И скрий кранка — той ми е надзорник.

50

Навивам маншетите на панталона си, за да скрия кръвта по крачолите. Минавам забързано през фоайето на хотела, за да не може никой да ме разгледа добре. Все пак е рано сутринта и фоайето е празно, с изключение на нощния дежурен, който май не забелязва нищо необичайно в мъжа с кървясалите очи и зловещите петна по крачолите. Изглежда е виждал и по-страшни неща.

Вземам пътьом вчерашен кроасан, част от полагаемата ми се закуска, включена в нощувката от $59, която съм платил, и докато челюстите ми се мъчат с него, се опитвам да разбера защо се подлагаме на тези изтезания.

Отвън чака минибусът, който обслужва линията между хотела и летището. Той, разбира се, също е включен в нощувката. Когато се качвам, шофьорът вдига поглед от вестника си с нескривана досада.

Чакаме заедно. Горещо е. Аз съм единственият пътник. Шофьорът явно е инструктиран да не потегля само с един клиент. Така че изучава съдържанието на вестника си с мрачна концентрация, сякаш се готви за участие в неделния сутрешен телевизионен блок.

Минават пет минути, после десет и когато най-сетне подсказвам, че може би е време да тръгваме, той измърморва нещо неясно под носа си и дърпа лоста за затваряне на вратата. Минибусът изръмжава и излиза на Даниелс Паркуей.

От Международното летище на югозападна Флорида ни отделят едва три километра и те ни отнемат само няколко минути. Името е прекалено величествено за мижавото летище. Скачам от минибуса и след само десет крачки съм в салона за заминаващи. Ориентирам се набързо, вземам ескалатора и слизам право в залата за получаване на багаж.

Там има само четири въртележки. Гордън Крамер чака на последната, в далечния край на залата. Намира се на четирийсет метра от мен и говори е някого по мобилния си телефон. Още не ме е забелязал. Изпитвам облекчение, когато виждам издяланото му като от камък лице и безкомпромисно ниската му военна прическа. В него има нещо истинско, кораво и познато. Не ми е точно приятел — да, описах го като такъв пред Аманда, но не беше вярно. Приятел е човек, когото не се замисляш дали можеш да разочароваш. А аз се замислям дали няма да разочаровам Гордън.

Това сигурно е причината да ми пука за него — защото животът ми е безкраен низ от провали, истинска Ниагара на фиаското. А Гордън Крамер безстрашно гази до коляно из нея от години насам.

Представете си да имате баща, когото обожавате, а след това си представете, че този баща знае най-интимните ви тайни, известни са му най-тъмните кътчета на душата ви, съзнава що за птица сте, на какво сте способен и как мислите. Представете си това и ще разберете защо обичам Гордън Крамер. Обичам го, защото макар да знае най-позорните ми тайни, аз още не съм успял да го отблъсна от себе си. Засега.

— Гордън…! — извиквам аз.

Обръща се. В очите му проблясват весели пламъчета. Но не се усмихва. Казва още нещо в телефона си, натиска бутон и го прибира. После се отправя към мен.

— Джими — казва той с грубия си, но топъл глас. Само това, че чувам този глас на живо, до себе си, ме уверява, че вече съм в безопасност. Гордън е силен, умен и корав. Той е ченге от Сан Хосе и бивш морски пехотинец. Убивал е хора с голи ръце, преборил е алкохола и се е изправил очи в очи със собствените си демони. Спечелил е всяка битка, в която е влязъл. Гул Гедросян е сукалче пред Гордън Крамер. В това нямам никакви съмнения.

— Жив си — констатира той в типичен Гордънов стил, макар да не долавям удовлетворение в гласа му.

Прегръщаме се.

— Имаш ли чанта? — питам го аз.

— Само това — отговаря той и вдига стар „Самсонайт“ с алуминиев корпус и явно машинно обработени орнаменти — повече сандъче за инструменти, отколкото куфарче с вещи за пренощуване.

— Кога кацна? — интересувам се аз.

— О, малко преди да ти се обадя — махва с ръка той. Но вниманието му е раздвоено. Очите му оглеждат пространството зад мен в постоянна готовност да посрещне някаква заплаха. Тръгваме към надписа „Надземен транспорт“.

— С кола ли си? — пита ме той.

— Не.

— Добре. Поръчах лимузина. Трябва да ни чака отпред. Ще ни откара в Маями. Вече съм го организирал. Познавам там един полицай. Свестен е. Бивш морски пехотинец. Чист е, Джими. Можем да му имаме доверие. Знае всичко за този Гул Гедросян. Ще ни помогне.

— Чудесно, Гордън — казвам аз. Изпитвам облекчение, доволен съм, че най-сетне има с кого да споделя бремето и да оставя друг да взема решенията от сега нататък. Гордън вече е започнал да разрешава проблемите ми. — Но преди да тръгнем, трябва да взема приятелката си. Тя е в хотела, където прекарах нощта.

— Разбира се, Джими съгласява се той.

Само че този му думи ми се виждат странно сговорчиви, защото не е в негов стил да не ме попита коя е моята приятелка, нито защо се налага да я вземем с нас. Сигурно е от умората на ранния полет. Но е загубил от проницателността си: не ме пита с кого общувам, какво правя в хотелска стая, защо очите ми са налети с кръв, защо маншетите на крачолите ми са навити толкова високо и каква е причината за петната, които не съм успял да скрия.

Подминаваме въртележка за багаж — единствената в терминала, чийто конвейер се върти — надписът, над която ни информира, че чантите по нея са от току-що кацналия самолет от Далас.

— През Далас ли летя? — питам го аз просто за да поддържам разговора, докато вървим, но също и защото изведнъж съм се сетил, че въртележката, пред която Гордън ме чакаше, не се въртеше и над нея нямаше надпис, указваш кой полет обслужва.

— Направо от Сан Франциско — казва той. — Осем часа. Отвратителен полет. — Но с периферното си зрение долавям, че ме стрелва с поглед, сякаш се е усетил, че е казал нещо грешно, и сега иска да провери по изражението ми дали съм доловил това. Аз обаче гледам право напред с пасивно и тъпо изглеждащо лице, което ни най-малко не затруднява човек с моя опит.

Излизаме от терминала под слънцето. Въздухът е по-горещ, отколкото когато влязох, а това беше само преди минути. Сякаш по знак пред нас спира черна лимузина. Шофьорът, в черен костюм и с шофьорска шапка, слиза от колата и бързо я заобикаля в посока на двама ни с Гордън.

— Здрасти — поздравява го Гордън.

Шофьорът не проговаря. Само кимва и отваря за нас задната врата. Забелязвам, че не посяга да вземе металното куфарче на Гордън. Само че това са обучени да правят шофьорите на лимузини, нали така — да предлагат услугите си по отношение на багажа ви? Не и този.

— Заповядай, Джими, влез кани ме Гордън с изненадващо количество топлина в гласа си, сякаш ми предлага да си облека готин мъхест пуловер. Посочва ми отворената врата на лимузината. Шофьорът ми се усмихва и кимва окуражително. Явно и той умира да ме види вътре.

Аз обаче забелязвам нещо странно в него — говоря за шофьора, който услужливо държи отворената врата на лимузината. Той е як. Буквално прелива навън от полиестерното си сако. Но това не е мека плът, а мускули, при това добре тренирани. Никаква тлъстина. Тялото му изобщо не е като на човек, прекарващ живота си седнал зад волана.

— Ей, Гордън — казвам аз и се обръщам с усмивка към моя покровител, дай да стиснем ръце.

И протягам своята с очевидна покана. Дясната ръка на Гордън здраво е обхванала дръжката на „сандъчето за инструменти“. Толкова здраво, че не виждам пръстите му. Искам да кажа, че не виждам колко са на брой.

Той ме изглежда продължително, абсолютно неподвижен и безизразен. След това, изглежда, взема решение. Лицето му разцъфва в широка зъбеста усмивка.

Познавам Гордън от близо петнайсет години. И ако паметта не ме лъже, това е първият път, когато го виждам да ми се усмихва.

Оставя куфарчето си на земята бавно. Отваря пръстите си около дръжката му. Протяга ръка към мен.

Не ме изненадва, че кутрето му липсва. Може би съм го предугадил преди няколко минути, когато не се изказа за миризмата на дрехите ми, докато се прегръщахме. Онзи Гордън Крамер, когото познавам — истинският Гордън Крамер, ченгето, което би преместило планини, за да ме опази от опасност, в повечето случаи такава, която сам съм създал — щеше да попита сопнато какво, по дяволите, пуша, с кого, защо очите ми са червени, а дъхът ми вони на кранк.

Този Гордън Крамер обаче просто се усмихва. Устата му се движи и изговаря думи, които не мога да разбера, и ми трябва момент, за да осъзная, че е изрекъл тези думи на руски. На път съм да го наругая, но в същия миг усещам върху лицето си нещо лепкаво — носна кърпичка, притисната със сила върху носа и устата ми от шофьора, който някак се е озовал зад мен, и миризмата ме прорязва като терпентин, химическа и метална, а след това ме блъсват в лимузината, челото ми се удря в рамката на вратата и всичко пред мен почернява.

51

Сънят ми винаги започва така…

Намирам се в тъмна къща. Къщата ми е позната, но не е моята. Качвам се по спираловидна стълба.

Макар къщата да не е моята и да е тъмна, не ме е страх. Усещането ми е за място, на което принадлежа — тази тъмна къща, с дългата стълба, по която се качвам.

Спирам на площадката в горния край на стълбата. Далече пред мен, в края на коридора, виждам врата.

Тръгвам към вратата. Дюшемето под краката ми поскърцва. Завъртам дръжката и влизам през вратата.

Озовавам се в детска стая. Момчешка стая: сини тапети, статуетка на развихрен Супермен върху бюрото, пластмасов контейнер, пълен с коли „Мачбокс“, нахвърляни като миниатюрна версия на купчина скрап.

Момчето спи в леглото си. Осветява го лунната светлина. Облечено е в синя трикотажна пижама със сиви крачоли. Косата му е руса и твърде дълга за момче. Вдигам го от леглото и го понасям спящо на ръце, а главата му се люшка и косата му виси.

Не се събужда. Диша тихо. Пренасям го през дългия тъмен коридор до друга врата. Под нея избива ивица жълта светлина. Чува се и някакъв звук. Изгромоляване като от тежка машина или далечна гръмотевица.

Понеже ръцете ми са заети е момчето, бутвам с крак вратата в долния й край. Отваря се лесно.

Сега разбирам причината за звука, който съм доловил през вратата. Течаща вода. Тя шурти от крана и се излива във вече преливаща вана. Стича се по външната й страна върху покрития с бели плочки под, където вече е дълбока два-три сантиметра.

Над ваната е надвесен мъж. Облечен е в тъмни дрехи. Косата му е тъмна и черна, права и стига до под раменете му. Жилава коса, мръсна коса — косата на човек, който е умрял отдавна.

Проговаря ми, без да се обръща към мен:

— Донесъл си момчето си — казва той. Питам се изрекъл ли е това на глас, или съм прочел мислите му. — Дай ми го…

Влизам в банята и краката ми джвакат във водата. Отнасям момчето до непознатия. Той продължава да стои с гръб към мен.

— Казва се Коул — съобщавам аз на облечения в черно мъж. — Син ми е. Единственият ми син.

— Сложи го във водата нарежда ми странникът. Извивам шия в опит да видя лицето му. Но то остава скрито. Виждам само дългата му мъртва коса.

— Не разбирам — казвам аз на непознатия.

Но той не ми отговаря. Усещам, че се движа, нося детето си до ваната, въпреки че си заповядвам да не мърдам. Навеждам се над коленичилия непознат и внимателно поставям Коул във водата. Той — все още спящ — остава на повърхността.

— Сега ни остави — нарежда ми непознатият.

Отстъпвам встрани.

Непознатият посяга към момчето. Вглеждам се в ръката, която се подава от черния му ръкав. Това е само кост… по нея няма кожа.

Той поставя костеливата си ръка върху гърдите на Коул и го натиска надолу с изненадваща сила.

Момчето потъва до дъното на ваната. Отваря очи и се опитва да изкрещи, но няма звук… само голям въздушен мехур, който излиза от устата му и се разпуква на повърхността. Поглъща вода. Отваря широко очи. Крещи беззвучно, тресе глава напред-назад. Малките му пръстчета драскат по костеливата ръка. Момчето вдишва вода в дробовете си.

Непознатият продължава да го натиска. Той е силен и безмилостен. Борбата е кратка: момчето рита безсилно, но е приковано към дъното от мъртвешката ръка. Наблюдавам лицето му, докато животът го напуска. Гледа ме, умирайки, с все още широко отворени очи. Въгленчето на живота зад тях постепенно угасва. Когато тялото му спира да се гърчи, непознатият вдига ръката си. Трупът изплува на повърхността.

— Можеш да си го вземеш — казва ми странникът, без да се обръща към мен. — Той е твоят син.

— Внимателно — казва мъжки глас в ухото ми.

Когато отварям очи, установявам, че не съм в банята и не ми говори чернокосият непознат. Краката ми не газят във вода, няма вана и няма малко момче.

Седя на стол. В стаята е много студено, треперя и всичко около мен е размито и нефокусирано. Опитвам се да изтрия мръсотията от очите си, но ръката ми е завързана. Не мога да помръдна. Завързан съм за стола.

Зрението ми се фокусира. Стаята е с дървена ламперия и тежки дървени щори на прозорците, които напълно спират слънчевата светлина. Виждам писалище, кантонерка в ъгъла, диплома в рамка на стената. Познавам това място: кабинетът на доктор Лиаго.

— Буден ли е? — пита женски глас.

Обръщам глава към жената. Познавам я. Има къса сива коса, ниско подстригана в стила на възрастна лесбийка. Безцветните сиви очи ме наблюдават без никакво изражение в тях. Кожата на шията е сбръчкана. Възможно ли е това? Защото жената е доктор Къртис — психоаналитичката ми от Калифорния. Стои до доктор Лиаго, дребния мъж с бялата брада. Какво правят те двамата заедно? И защо тя е във Флорида?

— Дойдох да те видя — отговаря ми тя и така разбирам, че съм задал въпроса си на глас. — Пристигнах, за да ти помогна. Имаш нужда от помощ. Нещата излязоха от контрол.

— Какво се случи? — питам аз. Започвам да си спомням: летището, Гордън Крамер. четирипръстата му ръка, държаща металния „Самсонайт“, шофьорът на лимузината, напоената в хлороформ носна кърпичка…

— Имаш нужда от помощта ни, Джими — разнася се познатият ми сърдит глас. Обръщам се, за да локализирам източника. Но не мога — през гръдния ми кош минава ремък. Чувам крачки по дъсчения под и в полезрението ми изплува Гордън.

— Какво правиш? — не проумявам аз.

Джими, ти оплеска нещата — отговаря ми Гордън.

— Джими ли е? — пита доктор Къртис. — Все още е Джими Тейн?

— Така пише тук — обяснява Лиаго. Той държи в ръка няколко напечатани страници и бързо преглежда съдържанието им, прелиствайки ги явно в търсене на нещо. — „Джими Тейн“ пише тук.

— Но ние опитахме това — започва доктор Къртис. — И виж какво…

— Прави, каквото е написано — прекъсва я Гордън.

Не задавай въпроси. Изпълнявай точно, както е разпоредено: Джими Тейн.

Доктор Къртис свива устни неодобрително. Не е съгласна, но е разумна — никога недей да спориш с Гордън Крамер.

Доктор Лиаго отива до бюрото си. На плота му лежи металният „Самсонайт“, донесен от Гордън. Докторът щраква ключалките и отваря куфарчето. Изважда от него нещо загърнато в черна тъкан. Избутва куфарчето встрани и разгъва тъканта. В нея има набор спринцовки, хванати с ластик. Изважда стъклено шишенце от джоб в тъканта и избира спринцовка. Разкъсва стерилната опаковка, сваля пластмасовото капаче и започва да изтегля със спринцовката течност от шишенцето. Когато спринцовката се напълва, той я вдига срещу светлината и я почуква с нокът.

— Какво правиш? — повтарям аз със засилващо се безпокойство. — Гордън, какво прави този?

— Джими, сам разбираш, че оплеска нещата, нали? Ние само се опитваме да ти помогнем. Предполагам, искаш да останеш жив, нали така?

— Какво искате да ми направите?

— Трябваше да се вслушаш — назидателно продължава Гордън. — Ти имаше всичко, Джими. Той ти даде всичко, за бога. Работа, съпруга, пари. Какво, по дяволите, си мислеше, тъпи глупако?

— Съжалявам — казвам аз, без да имам и най-малка представа за какво съжалявам, макар да схващам, че май съм сторил нещо ужасно. — Само ме пуснете. Нека се прибера у дома. Край на издънките, Гордън. Обещавам…

— Вече е много късно — отрязва ме Гордън. — Ти направо дерайлира, приятелю. Излетя от шибаните релси. Точно както истинският Джими Тейн щеше да направи. Напълно безконтролно и абсолютно безотговорно. — Обръща се към Лиаго: — А ти се справи много добре, докторе. Получи се също като истинския Джими Тейн.

— Благодаря — мекушаво отговаря докторът, но звучи повече изплашен, отколкото доволен.

Гордън Крамер ми е причинявал някои доста лоши неща в миналото. Удрял ме е в лицето, когато съм го лъгал, натика главата ми в тоалетна чиния, когато ме улови с хероина, окова ме за противопожарна пръскачка в подземен паркинг, вкара ме против волята ми в 45-дневна програма за изчистване в Сан Бруно, заплаши ме със затвор, ако откажа да правя всичко, което се изискваше от мен там, и изхвърли в канализацията мой кокаин на стойност 10 000 долара, след като претърси дома ми и го откри в бюфета, зад пакетите корнфлейкс.

Но това, което се случва сега, е напълно ново ниво на надзорническа намеса. С явната благословия на Гордън доктор Крамер се приближава към мен, държейки пред себе си спринцовката с влажната игла.

Лиаго казва:

— Няма да ви заболи, господин… — поколебава се за кратко и довършва: — … господин Тейн. — Отново почуква контролно спринцовката. — Сега, ако бъдете така добър да не мърдате…

Свалям поглед. И двете ми ръце са пристегнати към облегалките на стола е черен изолирбанд, но са с китките надолу, което значи, че вените ми не се виждат.

Лиаго моли:

— Помогнете ми да разхлабя това. Дръжте го…

Мъча се да изтръгна ръцете си на свобода. Дърпам ги със сила и крещя:

— Пуснете ме!

Лиаго стои пред мен и ме наблюдава как се извивам. После поглежда към Гордън.

Гордън издава команда на висок остър глас, сякаш струг сваля стружка. Думите му са безсмислени, но след това разбирам, че са на руски. Някой зад мен му отговаря на същия език и до рамото ми изниква шофьорът на лимузината. Махнал е тъпата си фуражка с козирка — тя трябваше да бъде първият ми ключ, когато го видях… тази нелепа шапка, каквато никой истински шофьор от поне петнайсет години насам вече не носи, заобикаля стола ми, изважда джобен нож и срязва изолирбанда около дясната ми китка.

Ръката ми излита във въздуха, но само за момент. Шофьорът на лимузината я сграбчва с двете си масивни като бутове шунка ръце. Въпреки съпротивата ми извива китката ми с вътрешната й страна нагоре и оголва бялата ми кожа. После натиска ръката ми надолу и буквално я приковава към подлакътника на дървения стол.

— Ако мърдате, ще отнеме повече време и може да боли — опитва се да ме вразуми доктор Лиаго.

— Ако продължаваш това, ще се наложи да те упоим пак, Джими — обажда се с дрезгавия си глас Гордън.

Главата ми още пулсира след първата доза хлороформ. Не искам още. Спирам борбата.

— Ще ме убиете ли? — питам аз.

— Боже мой, не, Джими — усмихнато ме уверява Гордън. — Просто ще оправим нещата.

— Свийте в юмрук, моля — намесва се Лиаго.

Правя го.

— Защо ми причинявате това? — искам да разбера аз.

— За да ви направим щастлив — съобщава ми Лиаго.

— Това ни нареди той: да ви направим щастлив.

— Кой ви нареди?

Но Лиаго не ми отговаря. Почуква вената до сгъвката на ръката ми. Извръщам поглед, но усещам убождане, после течността се влива във вената ми. Ръката ми натежава. Тежестта плъзва нагоре, стига до рамото ми, нахлува в главата ми.

— Спокойно… — казва Лиаго с огромно задоволство.

— Така, така… След минутка ще се отпуснете, господин Тейн. И след това ще започнем сеанса.

Наистина усещам, че се отпускам. И преди да мога да му отговоря, очите ми се затварят.

Чувам пулса на сърцето си и дишането ми.

Започвам да сънувам. Сънят ми е изпълнен с насилие. Чувам в просъница разбиването на стъкло, писъка на доктор Къртис, крясъка на шофьора на лимузината, дрезгавият глас на Гордън да ломоти гърлено нещо на руски, после някакви удари. Ударите се повтарят, този път до самото ми ухо: трясък на удряни един в друг тигани, гръм на фойерверки, удряне на чук в наковалня. Бам, бам, бам… Точно до мен.

Някаква част от съзнанието ми — онова мъничко кътче, което не е било приспано — заключава, че тези удари не са от чук в наковалня. Това са изстрели. И някой стреля непосредствено до мен.

Бам, гръмва нечий пистолет. И безпокои съня ми.

Бам.

Писъци, ново бам, писъците стихват и аз най-сетне мога да почивам.

Колко дълго съм спал? Не знам, но когато се свестявам, установявам, че съм седнал и плувнал в пот, макар работещият климатик да бълва леден въздух в тила ми. Гади ми се. Ризата ми е залепнала за тялото. Опитвам се да помръдна, но съм вързан за стола. Поглеждам надолу към дясната си ръка. Това е единствената незавързана част от тялото ми. На вътрешната страна на лакътя ми, точно върху вената, има червена точка.

— Я виж ти — прозвучава познат глас. — И възкръсна Лазар от мъртвите.

Проследявам познатия глас и откривам размитата фигура, седнала на тапицирания стол — същия стол, на който съм седял толкова много часове в разговори с доктор Лиаго. Това е агент Том Мичъл. Изглежда хладнокръвен и небрежен, с навити ръкави на ризата, изпружил крака напред, кръстосани при глезените. — И как се чувствате в този момент, господин Тейн?

Чувствам се сякаш в черепа ми има електрическа дрелка, която отчаяно се опитва да си пробие път навън.

— Не съм много добре — отговарям аз. Гласът ми е пресипнал, устата ми сякаш е пълна с памук.

Оглеждам се. Гордън Крамер лежи по очи в локва кръв, която е изтекла от главата му. Локвата не се уголемява, значи е мъртъв от доста време.

Същото се отнася и до доктор Къртис — тя е загубила половината си лице, което, мисля, е отнесено от изстрелян в упор еднокалибрен куршум. Доктор Лиаго е в ъгъла, свлечен край стената в собствена локва кръв. Не мога да открия шофьора, но съм готов да се обзаложа, че с шофьорската му кариера нещата няма да се развият добре.

— И наистина не изглеждате много добре — потвърждава Мичъл, като продължава да използва нелепия си южняшки акцент, за който отдавна съм се убедил, че е фалшив.

Някой крачи зад мен. Опитвам да се обърна, но съм завързан за стола и не мога да завъртя тялото си. Сякаш за да демонстрира добри обноски, в полезрението ми навлиза Райън Пиърс, гризлито от моргата, и приветливо ми махва с ръка.

— Здрасти — жизнерадостно ме поздравява той.

— Какво става тук? — поглеждам аз отново агент Мичъл.

— Готвех се да ви задам същия въпрос — отговаря ми Мичъл. — Защо всички тези хора са ви завързали за стол и са ви инжектирали тайна отвара?

— Нямам представа — казвам аз и това е самата истина.

— Но знаете защо съм тук, нали, господин Тейн? Или както и да се казвате там. Знаете кого търся, нали, господин Тейн?

— Да.

— И къде мога да намеря това лице?

— Не знам.

Той поклаща съжалително глава.

— Не съм сигурен дали ще ми повярвате, но ми е трудно да приема това. Издирвам го от много години. Честно казано, от прекалено много години. Приближавам се до него. Вече го познавам много добре. Той ми е като близък приятел. Чел съм имейлите му, виждал съм личните му документи, слушал съм разговорите му по мобилния телефон. И знаете ли какво мисля? Знаете ли какво ми говорят всички тези свидетелства?

— Какво?

— Той е тук.

— Да, знам това. Казвали сте ми го — той е във Флорида.

— Не, господин Тейн — казва ми той, — не разбирате. Гул Гедросян е тук. Гул Гедросян е в „Тао Софтуер“.

— В „Тао“? — мъча се да разбера думите му. Поклащам глава. Анестезията, наркотикът или каквото и да е онова, което са ми инжектирали, замъглява мислите ми, прави ме бавен и глупав. — В „Тао“? — повтарям аз.

От ъгъла на стаята зад мен се разнася стон. Мичъл поглежда нататък. Шофьорът на лимузината на Гордън Крамер изпълзява в полезрението ми. Той е на пода и пълзи, като си помага с една ръка, неспособен да повдигне лице от пода. Бузата му се драска по дюшемето и от това лицето му прилича на мекотело, залепено за стъклената стена на аквариума.

— Помощ — изпъшква той.

Мичъл изважда от джоба си пистолет — огромен пистолет с гигантска фалическа цев — и го насочва срещу нещастника. Дърпа спусъка. Главата на шофьора експлодира в облак сива мъгла.

Мичъл се обръща обратно към мен, като че ли току-що е избърсал мъхче от ризата си.

— Та ако се върнем на въпроса, господин Тейн… Искам да ви предупредя, защото ми харесвате. Вие сте много забавен и аз оценявам шеговития ви начин на изразяване, повярвайте ми, наистина е така. Но ако не ми кажете всичко, което знаете за Гул Гедросян и къде мога да го открия, ще трябва да приложа спрямо вас някои доста неприятни техники на разпит. Повярвайте ми, нито вие, нито аз бихме желали да се стигне дотам.

— Защо искате да го намерите?

— Това си е моя работа — сопва се той. Но след това размисля. Гласът му омеква: — Смятате ли, господин Тейн, че Сатаната ходи сред хората, преструвайки се, че е човек?

— Мисля, че изобщо не ми пука. Имам собствени проблеми, които трябва да разреша.

Обмисля отговора ми много внимателно. Свива устни преценяващо. Накрая се усмихва:

— Може и да сте прав. В такъв случай Гул Гедросян е човек. Просто един зъл човек. Човек, извършил ужасяващи неща. Човек, причинил болка на мои приятели. Човек, убил мъже и жени, които съм обичал. Действията му плачат за отмъщение. Аз съм отмъщението. Той мисли, че може да се скрие зад други хора. Е, бърка. Стигнал е до края. Затова и напусна Калифорния. Затова се премести във Флорида. Бяга от мен. Изплашен е. Защото съм го открил.

— Ако е така, защо сте насочили пистолета си срещу мен и ме питате къде се намира?

— Да… — казва той се усмихва, все едно съм го уловил в леко послъгване. — Трябваше да кажа, че почти съм го открил. Почти. — Усмивката му изчезва. И пак вдига пистолета срещу лицето ми. — Къде е Гул Гедросян, господин Тейн?

— Не знам.

— Нека ви попитам по различен начин. Къде е приятелката ви? Под какво име се подвизава сега?

— Кой?

— Така наречената ви секретарка.

— Асистентка — поправям го аз автоматично, сякаш това има някаква значение. — Аманда.

— Аманда, значи. Къде е тя?

Очевидно не я е намерил. Това е добре. Аманда е в безопасност.

— Господин Тейн, давам ви последен шанс. Къде мога да намеря Гул Гедросян? Къде мога да намеря Аманда?

Мозъкът ми се опитва да обработи въпросите му. Изглеждат някак несвързани — изобщо нямат смисъл, зададени един след друг. Къде е Гул Гедросян? Къде е Аманда? Две плюс две е равно на пет.

— Отрежи му ръката — казва Мичъл. Командата прозвучава толкова неочаквано, че не съм сигурен към кого е отправена или какво означава, докато не се обръщам и виждам Райън Пиърс с трион от блестяща стомана, чието тънко метално острие блести като зловещ хирургически инструмент. Той усмихнато пристъпва към мен.

— Момент, моля… — започвам аз, но е много късно. Пиърс е грамаден и нечовешки силен, така че натиска дясната ми ръка — уж свободната ми дясна ръка — към подлакътника на стола с такава жестока сила, че за момент се изплашвам да не натроши костите ми в нея. Опира острието в китката ми. Поглежда към агент Мичъл, който седи удобно облегнат на кожения стол, все така с протегнати напред крака, кръстосани при глезените.

— Господин Тейн…? — подканва ме Мичъл. — Наистина последен шанс. Къде е Аманда? Къде е Гул Гедросян?

Преди да мога да отговоря, на стъклото на прозореца се почуква. Мичъл става от стола си. Хвърля поглед към Пиърс. Пиърс пуска ръката ми. Оставя триона на бюрото и с неподозирана гъвкавост се плъзва към прозореца. Застава странично на него. Щората е затворена и през наклонените й ребра наднича слънцето.

Ново почукване отвън по стъклото.

Пиърс се пресяга, дърпа вертикалния лост в центъра на щората, отваря ребрата и пуска слънцето да нахлуе в стаята. Лъчите му мигновено очертават яркожълти прозорци върху тъмния дъсчен под. Единият от правоъгълниците осветява черепа на доктор Къртис, в който тъмнее само липсващото парче.

Всички сме вперили поглед в прозореца. Понеже съм вързан към стола, намирам се твърде ниско, за да надникна навън и да видя нещо повече от яркосиньото флоридско небе, но Пиърс се обръща към Мичъл и казва:

— Няма никого там. Съвсем праз…

Разнася се звук на счупено стъкло. Пиърс смело остава в средата на прозореца, без да реагира на звука, но Мичъл и аз трепваме. Пиърс продължава да стои неподвижен дълго време. Обръща се към Том Мичъл и отваря уста, за да каже нещо. И тогава забелязваме черната дупка от куршум като изгаряне от цигара в центъра на челото му. После той рухва на пода.

Мичъл се хвърля встрани от центъра на кабинета към стената, извън полезрението на стрелеца отвън. Пистолетът му е изваден и той го насочва насам-натам в търсене на целта. Извръща се към мен и се миг се изплашвам, че ще ме застреля, но той казва съвършено спокойно:

— Мисля, че имаме компания отвън, господин Тейн.

Плъзва се покрай стената към втория прозорец.

Бързо вдига глава, поглежда и все така бързо я смъква.

Спомням си за пистолета в чекмеджето на доктор Лиаго. Хвърлям поглед към писалището му. Каква е вероятността още да е там? Да е зареден? Предпазителят му да е свален? Мога ли да стигна до чекмеджето, да го отворя, да сграбча пистолета и да го насоча срещу Мичъл — всичко това със само една свободна ръка преди той да реагира? Струва ми се невероятно. Но може да се окаже единственият ми шанс.

— Господин Тейн вежливо се обръща към мен Мичъл, все така приклекнал под перваза на прозореца, — искам да ми направите лична услуга. Сега ще стрелям еднократно с този пистолет, който ще произведе оглушителен изстрел. След като го направя, искам да извикате, че сте добре и че сте ме убили. Аз ще се скрия ето там, в ъгъла. — И той посочва точно къде. Мястото, което е избрал, позволява да се прицели идеално към онзи, който ще влезе в кабинета на доктор Лиаго през единствената му врата. — Когато приятелят ви притича да ви помогне, аз ще разреша нашия проблем и след това ще можем да продължим разговора. Как ви звучи този план, партньоре?

— Защо да ви помагам?

— Ако помните, казах, че ще стрелям еднократно с този пистолет, за да произведа силен изстрел.

— Да.

— Думата „еднократно“ подлежи на преговори.

Насочва пистолета към крака ми, който продължава да е вързан за стола. Дърпа спусъка. И стават следните неща в нелогична последователност: усещам силен ритник в крака си, сякаш някой е стоварил тежък чук върху пищяла ми, за да счупи костта, след това виждам от дулото да излита оранжев пламък, после чувам трясъка на изстрела, който е оглушителен. Болката идва по-късно — гореща бяла светкавица, която започва от глезена и експлодира в бедрото ми.

Изкрещявам и опъвам до скъсване изолирбанда, който ме фиксира към стола.

Мичъл пропълзява по пода покрай мен, игнорирайки виковете ми, и се скрива в ъгъла на стаята, сгушен до пода, така че да остане незабелязан, ако някой надникне през прозорците. От новата си позиция ще може да стреля по всеки, който влезе да ме спасява.

— Готов ли сте, господин Тейн? — поглежда ме той. — Искам да извикате, че сте ме убили, но не можете да мърдате и веднага имате нужда от помощ. Вкарайте малко мелодрама, ако не възразявате.

— Не — изсумтявам аз.

— Господин Тейн, имам повече куршуми, отколкото са вашите крака. Уверявам ви, че е така, повярвайте ми. Да не говорим, че разполагам и с онзи трион там. — И прави знак с брадичка към инструмента върху бюрото. — Само много специален човек може да издържи повече от минута-две, след като започне рязането. Не забравяйте, че специалността ви е само софтуерът. Разбирате ли ме?

— Да.

— Тогава очаквам в духа на нашето партньорство да изкрещите, както ви предложих. Примерно „Прострелях го!“ или нещо подобно. Може би и „Побързай!“ за по-голям драматизъм.

Прочиствам гърло.

— Помощ! — изкрещявам аз. Поглеждам с едно око към чекмеджето на писалището, където ме чака пистолетът на доктор Лиаго. Просто няма начин да бъде иначе.

— Помощ! — повтарям аз за по-убедително. — Убих го. Застрелях Мичъл. Мъртъв е. Трябва ми помощ. Моля…!

— Много добро представяне, господин Тейн — прошепва одобрително той. — Сега ще трябва да изчакаме…

И обръща пистолета си към отвора на вратата, готов да гръмне онзи, който се осмели да влезе. Отвън се чува шумът от отваряне на входната врата на къщата.

— Джим? — разнася се глас откъм фоайето. Гласът на Аманда. — Там ли си?

Посягам със свободната си ръка към писалището на Лиаго и отварям чекмеджето. Пистолетът е там. Обхващам дръжката и го насочвам към агент Мичъл. Дърпам спусъка.

Чува се щрак и нищо повече — просто чукване на метал по метал. В цевта не е имало патрон. А в дръжката няма пълнител.

Мичъл се обръща към мен — усмивката върху лицето му е изтрита, в очите му няма следи от душа — и на свой ред насочва пистолета си към лицето ми.

Чува се глухо туп.

Мичъл се изненадва. Поглежда ме въпросително, сякаш се е сетил да ме пита нещо, което го е измъчвало напоследък.

И след това рухва странично. Мъртъв е, преди главата му да се удари в пода.

В отвора на вратата застава Аманда. Държи пистолет с дълъг цилиндър на заглушителя, навит към края на цевта, насочен към мястото, където само преди секунда е клечал Мичъл.

Оглежда тялото му. После разглежда останалата част от кабинета и касапницата в него със странна клинична отчужденост, която ме шокира.

Забелязва триона на плота на бюрото. Отива до него и го донася при мен. Срязва с него изолирбанда.

Опитвам се да стана.

Успявам, но само за секунда.

После нещо в крака ми отказва и се свличам. Падам, удрям с брадичка все още отвореното дървено чекмедже на бюрото, което се оказва точно под главата ми, и за четвърти път за този ден изпадам в несвяст.

52

Събуждам се и този път зная, че е било само за кратко. Може би минута или две. А може и пет. Слънцето зад щорите не се е преместило забележимо от мястото си високо на изток. Във Флорида все още е сутрин.

— Добре ли си? — пита ме Аманда.

Лежа с глава в скута й и тя гали косата ми.

— Прекрасно — лъжа я аз. Кракът ми пулсира. Зрението ми е размътено, сякаш я гледам през дебела два сантиметра паяжина. Объркан съм, замаян, с бели петна в паметта. Устата ми е суха.

— Трябва да се изнесем оттук — казва тя.

Опитвам се да се изправя в седнало положение.

Болка прорязва крака ми и се забива в гърба ми. Боли ме челюстта. Прехапал съм си езика и усещам вкуса на кръв.

Игнорирам болката, опитвам се да се дистанцирам от нея.

— Коя си ти? — питам аз Аманда.

— Знаеш коя съм.

— Какво е името ти… истинското ти име?

— Истинското ми име? — повтаря тя. Замисля се за известно време, сякаш отдавна е забравила как се е казвала някога. Накрая ми отговаря:

— Катерина.

Разнася се мъжки стон. Аманда сграбчва пистолета си. Обръщаме се и виждаме доктор Лиаго, седнал подпрян до далечната стена. Клепачите му се отварят.

— Помогнете ми — немощно моли той.

Ставам с мъка на крака. Главата ми се върти. Избухва някакво бяло кълбо и усещам, че започвам да губя съзнание. Сграбчвам облегалката на стола, за да се задържа прав.

— Дай ми пистолета — обръщам се към нея аз и протягам ръка.

Тя поглежда преценяващо отворената ми длан. Щраква предпазителя и ми подава оръжието.

Изкуцуквам мъченически до Лиаго, като прехвърлям тежестта си от единия стол на другия и държа простреляния си крак високо над пода.

— Умирам — съобщава ми Лиаго.

— Да — потвърждавам аз. Отпускам се на стола пред него. Опирам дулото под брадичката му. — Кажи сега какво ми направи.

— Моля ви, извикайте линейка.

— Кой, по дяволите, съм аз?

— Вие сте Джим Тейн… — започва той.

Отмествам пистолета на сантиметър от главата му и дърпам спусъка. Заглушителят отнема от силата на гърмежа, но куршумът попада в стената точно зад главата му и звукът от удара му в дървената ламперия е силен. Дървото се разцепва и треските се забиват в бузата му. В раничките се образуват капчици кръв и започват да се стичат по бузата му. Лиаго се свива уплашено.

— Кажи ми какво направи — повтарям аз.

Зад мен Аманда или Катерина — както и да е името й — се обажда:

— Джим, трябва да си тръгнем веднага.

— Ей сега — успокоявам я аз и пак се обръщам към Лиаго: — Доктор Лиаго… — започвам аз, но се спирам. Замислям се за момент. — Доктор ли си изобщо…?

— О, да потвърждава той.

— И какво правеше? По време на сеансите ни, имам предвид? Хипнотичните ни сеанси? Какво правеше с мен?

— Правех каквото ми бе наредено.

— Какво ти беше наредено да правиш?

Мълчание.

— Кой ти нареди?

— Ще ме убие, ако кажа.

— Аз ще те убия, задник такъв! — прошепвам и за първи път осъзнавам, че го мисля. Ще го убия. Няма значение какво ще ми каже или няма да ми каже. Ще го убия заради това, което ми е сторил.

Поклаща глава:

— Вие все още не разбирате какво ви се е случило, така ли?

— Осведоми ме.

Премества поглед от мен към Аманда и обратно към мен.

— Папката — казва той. — Горното чекмедже… — и поглежда към кантонерката в другия край на стаята.

Казвам на Аманда:

— Донеси я.

Тя се поколебава.

— Донеси я — изръмжавам аз.

Отива до кантонерката. Отваря чекмеджето и изважда от него единствената зелена папка, за която знам от деня, когато бях останал сам в кабинета на Лиаго. Папката е дебела. Подава ми я. Изражението й казва: Това няма да ти хареса.

— Прочетете я — обажда се Лиаго. — И тогава ще разберете.

Оставям пистолета до себе си. Отварям папката и прелиствам страниците. Там са бележките, които вече съм видял — ситният наклонен почерк, изписаните със синьо мастило редове. Всичко е както го помня — хронологичен списък на важните събития в живота ми:

Вицепрезидент по търговските въпроси в „Лантек“, Пало Алто, 1993, запознава се с Либи Гранвил в „Гъската“ (негова сервитьорка).

Джим Тейн моли Либи да излезе на среща с него четири пъти.

Първия път (1) тя казва: „Върви по дяволите“ с равен глас. Сочи му с пръст посоката, където е адът.

Втория път (2) се изсмива — идеята е смехотворна — „Забавно, Джими! Аз и ти на среща!“.

Третия път (3) го игнорира.

Четвъртия път (4) казва „Да“.

Парти на тавана на Боб Паркър, Тейн се напива, опитва се да сваля съпругата на Паркър, Либи го отвежда у дома им.

Гордън Крамер, Сейнт Риджис. Гараж. Белезници. Паркинг зона 40. Тейн изтрезнява. Избягва паркинг зона 4С винаги когато посещава Сейнт Риджис.

Списъкът продължава и продължава — истински поменик от факти, случки и дреболии. За миг се изненадвам от всички тези подробности — знаят за мен, за живота ми толкова много! Но как са научили всичко това? Как е възможно да стане?

И после ме обзема страх… защото се досещам.

Подробностите пред очите ми не са „изрезки“ от живота ми.

Те са моят живот.

Защото аз не си спомням за себе си нищо друго извън подробностите, описани на тези страници.

Да, бях вице по търговските въпроси на „Лантек“. Това е истина. Но какво друго? Опитвам се да си спомня за онези дни… но не помня нищо за компанията, с изключение на името й и длъжността ми в нея — вицепрезидент по търговските въпроси.

Но как изглеждаше офисът ми в „Лантек“? Кой ми беше началник? Не си спомням нито името му, нито поне как е изглеждал.

Опитвам се да се върна към дните, когато ухажвах Либи, но не помня нищо конкретно… нищо, с изключение на забавния факт — толкова често повтарян — че съм я молил да излезе с мен четири пъти и тя ми е отказала първите три от тях, за да се съгласи да дойде на среща едва на четвъртия път.

— Не мога да ви накарам да вярвате на неща, в които не искате да повярвате — обяснява ми Лиаго някъде в далечината. — Никой не може да направи това. Хипнозата не работи по този начин.

— Джим — настойчиво се обажда Аманда. — Трябва да тръгваме.

Не й обръщам внимание. Вместо това казвам на Лиаго:

— Разкажете ми как работи хипнозата, докторе. Много ми е интересно.

— Трябва да искате да повярвате в нещо.

— И това ли е нещото, в което искам да повярвам? Това…? — завирам папката в лицето му. — Това ли съм аз? Тези лъжи? Че съм женен за курва? Която дори не ми е съпруга? Женили ли сме се? Искам да кажа… наистина?

— Не — тихо отговаря Лиаго. Замълчава за момент, обмисляйки следващите си думи внимателно: — Истинският Джими Тейн се е оженил за жена на име Либи. Това е истина. Това са събития от неговия живот…

— Истинският Джим Тейн? Аз съм истинският Джим Тейн!

— Не — поклаща глава той, — не е така.

Изкрещявам:

— Кой, по дяволите, тогава съм аз?

И дърпам спусъка.

Прозвучава изстрел, чувам трясък и ми става много интересно да видя къде се е забил куршумът.

Оказва се, че се е забил на една педя вляво от сърцето на Лиаго, в стената непосредствено до него, макар че това е абсолютна игра на случайността и няма нищо общо с прицелването. Можеше спокойно да бъде на една педя отдясно на него.

— Моля… — свива се Лиаго, — моля ви! Не ме наранявайте. Аз правех само каквото ми беше казано. Нямах никакъв избор. Той щеше да ме погуби. Щеше да покаже онези снимки.

— Какви снимки?

Но докторът само клати глава.

— Какви снимки? — настоявам аз и насочвам пистолета към челото му.

И от него се излива порой от несвързани думи:

— Имах пациенти… наркомани… млади момичета… не исках да го правя… само да помогна… той направи снимки… лоша преценка… лоша преценка… ако можех да върна нещата…

— Лоша преценка? — повтарям аз.

— Той те изкушава прошепва Лиаго. — Разбирате ли? Така постъпва той. Знае какво искаш и ти го дава. А когато приемеш даровете му, продаваш му душата си.

— Чукал си невръстните си пациентки, докторе. Да не се правим на метафизици.

Зад мен Аманда пак се обажда:

— Джим, трябва да тръгваме веднага.

Свалям по-ниско дулото на пистолета и го опирам в гърдите на Лиаго точно срещу сърцето му.

— Извади го сега — заповядвам му аз.

— Какво да извадя?

— Всичко. Всичко, което си вкарал в главата ми. Искам да го извадиш. Партито на тавана. Случката с Гордън в гаража. Защото нищо от това не е истина, нали така?

— Беше истина. Но се е случило на…

— Знам — прекъсвам го аз. — Знам, на истинския Джим Тейн. Затова го извади. Махни го от мозъка ми. Веднага.

Лиаго поклаща глава. Изглежда силно изплашен. Прошепва:

— Не мога…

— Защо?

— Вие не разбирате.

— Какво не разбирам?

Избутвам се на мускули от стола си. Болка изпълва цялото ми тяло. Нервните ми окончания сякаш горят. За миг цветовете около мен избледняват… стават прозрачни… усещам, че започвам да припадам… да падам. Сграбчвам облегалката на стола.

— Обясни ми тогава — казвам през стиснати зъби, — какво толкова не разбирам.

— Той ще ме убие, ако ви кажа.

— Кой ще те убие?

— Знаете кой.

— Аз, аз ще те убия — уверявам го аз. — Ще те убия. Ако не ми разкажеш какво точно става, ще те убия.

Поглежда ме в лицето.

— Искате да знаете истината?

— Да.

— Истината е…

Главата му експлодира като китайски хартиен фенер със сложен в него фойерверк. В един момент я има… в следващия я няма.

Посипан съм с розова мъгла от мозък, кръв, кости и хрущяли. Ушите ми звънват. Свалям поглед към пистолета си, за да видя как така съм стрелял.

Но не е моят пистолет.

Обръщам се. Аманда стои зад мен и държи големия пистолет, който за последно видях агент Мичъл да размахва.

— Защо го направи? — питам я аз, макар да знам отговора.

— Човекът страдаше — обяснява тя. — Беше съкрушен. Просто му спестих страданието.

Пристъпва към мен. Лицето й е осветено от слънчев лъч и аз го разглеждам. Слънцето е безмилостно и сега мога да видя бръчиците около очите й, тъмните кръгове под тях, умело скрити с козметика. Очите й са красиви, празни и дълбоки и зад тях се крият древни мистерии.

— Затова толкова се интересуваше от мен — замислено казвам аз. — Затова винаги искаше да знаеш къде съм.

— Джим… — започва тя.

— Затова никой не те е убил в склада. Защото си била ти. Защото ти си ги убила. — В този момент осъзнавам нещо. Изтръпвам от ужас и прошепвам: — Ти си му избола очите.

Не реагира. Гледа ме безизразно. Отпуска пистолета си.

— Трябва ли да ти казвам Аманда? Или Катерина? — питам се аз на глас. — Или трябва да те наричам Гул Гедросян?

Не проговаря.

— Защото това е името ти, нали — Гул Гедросян? — Посочвам сгърчения на пода агент Мичъл: — Това се опитваше да ми каже той.

Пристъпва напред. Коленичи до мен. Поглежда ме в очите.

Толкова е близко, че мога да я помириша. Под сладкия метален дъх на кранка, който сме пушили преди няколко часа, долавям специфичния цветен аромат от нощта в църквата и после в нейната спалня. Ароматът на цветя, положени върху гроб, миризмата на погребален дом.

— Обещавам, че ще ти разкажа всичко — проговаря най-сетне тя. — Но сега трябва да се махаме оттук. Идват чистачите… всъщност може вече да са пристигнали.

— „Чистачите“?

Поглежда през прозореца. Проследявам погледа й. На алеята пред дома на доктор Лиаго паркира черен миниван „Линкълн“. От него слизат четирима мъже и затръшват вратите си. Лицата им не са ми познати, но маниерът и израженията им — да. Те са едри, мускулести и се движат с бруталната увереност на хора, изпълняващи заповеди от някого, който е по-страшен и от тях самите. Двама носят червени туби за автомобилно гориво. Насочват се към къщата.

— Тук са — казва тя. — Няма да ни чакат. Имат заповеди.

— Заповеди от кого?

— Знаеш от кого.

— Кажи ми истината. Името ти…

Заглушава въпроса, докато е още в долната част на гърлото ми, като ме целува. Позволявам й да го направи. Устните й са меки, устата й е топла, езикът й е мирен.

Когато се разделяме, тя казва:

— Разполагаме с вечността… да оправим нещата.

Болката в крака ми се е притъпила и присъства някак в периферията, като стар приятел, който няма да си тръгне веднага след дългата вечеря.

— Какво да оправим?

— Ще ти обясня всичко — обещава тя. — Наистина. Но сега трябва да тръгваш.

— За къде?

Изважда плик от джоба си и ми го подава. Надписан е: „За Джим Тейн“.

Гледам го, без да го вземам.

— Какво е това?

— Последната ти задача.

— Не искам задача — отвръщам аз и избутвам ръката назад.

Но тя не ми обръща внимание.

— Вътре ще намериш адрес. Иди там и ще оправят крака ти. Има и самолетен билет. Използвай го. Ще те посрещна, когато пристигнеш, обещавам.

— Не.

— Не може да останеш тук. Не се прави, че не го разбираш…

Оглеждам стаята. В нея има шест трупа. По пода има локви кръв, кръв има и по кожените столове и дървената ламперия. Отвън едрите мъже разливат съдържанието на тубите в основите на къщата. Зад вратата на кабинета чувам тежките крачки на един от тях, който е влязъл във фоайето и снове по дъсчения под. Усещам миризмата на бензин.

Права е, разбира се. Не мога да остана тук. Не заради труповете или защото в къщата се излива бензин, а защото е Джими Тейн е свършено. Животът му приключи.

Сещам се за парите, изчезнали от „Тао Софтуер“. За мъртвия Дом Вандербек. За къщата в Санибел. За проститутката на име Либи, лежаща с прерязано гърло на количка. Всичко това сочи към един мъж на име Джими Тейн. Уликите сочат недвусмислено към мен.

— Знам — въздъхвам аз.

— Не можеш да бъдеш Джими Тейн. Това е. Свърши се. Ще опитаме пак.

— Какво ще опитаме пак?

Тя отлепя пръстите ми от пистолета и ми го отнема. Вдига празната ми длан до лицето си. Погалва с пръстите ми кожата на бузите ми и устните си. Целува ги. Усещам топлите й сълзи върху ръката си.

Казвам, но гневът се е изпарил от гласа ми, а от емоциите не е останала и следа:

— Не знам коя си. И не знам какво искаш от мен.

— Ще научиш — обещава тя. Хваща с пръстите ми плика и ги стиска върху него. — А сега е време да вървиш.

Гледам я.

— Гул Гедросян — прошепвам аз, като произнасям името пробно, опитвайки се да го свържа с лицето пред мен. Лицето, което ми изглежда много по-възрастно, отколкото помня Аманда. Много по-мъдро. И много, много по-силно.

И все още красиво. Внезапно осъзнавам, че винаги съм я обичал. Усещането ме връхлита като порив на бриз по лицето. И това не са точно спомени. Просто… едно познато усещане. Усещане за уют. Възможно най-простата и най-дълбока любов.

— Тръгвай — отново казва тя. — Предстои ти дълъг път. Много дълъг път.

53

Бунгалото е малко и се намира на отдалечен остров до Оркас.

До него няма път, няма начин да се стигне дотам от Оркас и местата, където отсядат туристите — ферибота, хотелите, холистичните спа курорти и художествените галерии. Трябва да наема лодка, за да ме закара на западната страна. Лодката е малък скиф с немощен едва-едва пърпорещ двигател, а капитанът е старец с плътен морски загар и меланома с формата на щата Калифорния върху носа си.

Докато пътуваме, заобикаляйки покрай брега на Оркас, той ми обяснява, че предлага и риболовни излети в морето, така че ако се интересувам, мога да го намеря на дока, след като се установя. Бил там всеки ден. Казвам му, че може и да го направя. Но не днес. Пътуването беше дълго, прекосих страната и не помня откога не съм спал.

Кимва. Впуска се в тирада на тема риболов, най-добрия час през деня за лов на палтус или снапер, най-удобното време да го намеря на дока и как ако часът е добре избран, мога да разполагам с лодката му сам, без да се налага да плащам за частно излизане. Но тогава заобикаляме залив със стръмни брегове и виждаме пред нас гигантски къщи, издигнати до водата, с широки зелени морави. Капитанът се смълчава и лицето му притъмнява като облак. После обяснява, че всички тези директори на софтуерни компании живеят на тази страна на острова. И непрекъснато трябва да ги води и връща от града. Повечето от тях дори не знаели как да използват лодка. Не е ли лудост, пита ме той, да притежаваш огромна къща на остров и да си неспособен да караш лодка?

— Лудост е, съгласявам се аз.

— И ти ли си в софтуера? — интересува се той.

— Бях някога.

Изсумтява по начин, подсказващ, че това не му е приятно. След малко обаче заобикаляме тясно устие — двигателят все така измъчено пърпори — и виждаме метална табела, забита в каменистия бряг, на която е изписан адресът, който съм му дал при качване в лодката. На склона над скалите вижда бунгалото и когато разбира колко малко и занемарено е то, колко е разнебитено и на ръба на срутването, това му оправя настроението. Оказва се, че аз не съм по-различен от него. Не съм като онези надути пуяци от софтуерния бранш.

— Никога не бях стигал чак дотук — признава той. — Даже не знаех, че тази къща я има.

— Аз почти не идвам — опитвам се да му обясня.

Давам му шейсет долара — двойно повече, отколкото сме се споразумели.

— Благодаря — казва ми той. — Ще ти трябва ли помощ да се качиш там?

Поглежда многозначително патериците ми и скалистия бряг, по който ще се наложи да се изкача, за да стигна до бунгалото.

— Добре съм — уверявам го. — Насвяткаш ли се кристален мет, не чувстваш нищо.

— Ха! — късо и остро се изсмива той. — Съмнявам се.

В следващите няколко минути лодката му се отдалечава, а аз стоя на скалистия бряг в средата на залива Пюджит Саунд. Вятърът е остър и мирише на сол, а когато по бузата ми се кондензират капки, те парят като сълзи.

В бунгалото поне има електричество. Черна жица е провиснала от близкия стълб. Изкуцуквам по стръмнината. Гумените тампони на патериците ми се забиват в камъчета и чакъл. Вратата се отваря без нужда от ключ.

Щраквам ключа, за да запаля лампата. Вътрешността на бунгалото прилича на камера за изтезания. Прозорците са скрити под провесени вълнени одеяла, които напълно спират слънчевата светлина. В средата на стаята има дървен стол. Пред него на триножник е монтирана видеокамера. Към стола е пристегнат труп.

Повечето от тъканта на лицето му вече я няма и петната на тези места приличат на стара кожа, жълта и чуплива, опъната върху череп, който озъбено ми се хили. Мъжът на стола е фиксиран с черен изолирбанд през китките и глезените. Облечен е в делови костюм. Очните му кухини са празни. Гледа ме сляпо и усмихнато.

В дъното има маса, а до нея малък метален умивалник. Затварям вратата на бунгалото и отивам до умивалника. Над крана е закачено старо метално огледало. Опитвам се да не поглеждам отражението на лицето си. Под огледалото има дървена лавица, върху която е оставен бръснач. В умивалника има купчинка коса. Тъмнокестенява, вече посивяла. Моят цвят.

Отивам с накуцване до масата. На нея лежи плик, стара ръчна пишеща машина и затворен лаптоп. Стикер върху капака на лаптопа казва „Пусни видеото“.

Отварям компютъра и той се събужда от електронния си сън. В центъра на екрана има икона на видеофайл с име „Пусни ме“.

Изваждам мобилния си телефон. Силата на сигнала е на едно деление. Набирам номер. Отговаря ми непознат женски глас и аз й казвам да ме свърже с Даръл. Не ме пита нито кой съм, нито защо се обаждам.

Просто ми казва да изчакам, после чувам сигнала за звънене и след секунда ми отговаря старият ми колега Даръл, който ми звучи малко не на себе си:

— Йо-йо-йо…? — казва той.

— Даръл, аз съм — Джим Тейн.

Гласът му преминава в шепот.

— Джим? — бързо пита той. — Къде си? Тук те търсят поне сто полицаи. Какво става?

— Имам нужда от помощта ти. Можеш ли да ми подготвиш едно демо… демо на „Пи Скан“?

— Искаш демо на продукта ни? Сега?

— Трябва да вляза дистанционно! Ще го направиш ли за мен?

— Да… но…

— Без въпроси, Даръл.

— Да… добре — съгласява се той. — Знаеш ли как да използваш Ар Ди Си?

— Донякъде.

— Запиши си това…

Вадя химикалка. Диктува ми четирицифрен код и адрес на компютър. Записвам си ги на жълто листче на стикер.

— Регистрирай се на този айпи адрес — инструктира ме той. — Каква снимка искаш да използваш?

— Ще ти я пратя с имейл.

Подготовката отнема само няколко минути.

Насочвам обектива на телефона към собственото си лице и си правя снимка. Вглеждам се в нея. Човекът на снимката е изморен, стар и измъчен. Очите му са сънливи, зачервени и налети с кръв. Кожата му е мъртвешка. Косата му е сплъстена и мръсна. Спешно се нуждае от душ.

Изпращам снимката на Даръл. Пускам на лаптопа клиента на отдалечения работен плот. Въвеждам в полето айпи адреса, даден ми от Даръл. Сега мога да управлявам от екрана на лаптопа си компютъра на Даръл.

Това, което виждам на екрана, ми е познато: програмата „Пи Скан“ на „Тао“, само че този път снимката е моята — същата, която преди малко съм изпратил на Даръл. Тя стои в ъгъла и под нея има надпис: „Обект за идентифициране“.

Щраквам бутона, който казва „Начало сканиране“.

На екрана снимката ми избледнява и се трансформира в масив от сиви и жълти блокчета, които се групират около тъмните ми сънливи очи, счупения ми нос и широката ми челюст.

Показва се съобщението „Сканиране…“ и под него бързо започват да се сменят имената на базите данни: „СРТС: Алабама… СРТС: Аляска… СРТС: Американски Самоа… СРТС: Аризона…“

Когато сме в Калифорния, сканирането прави пауза, показва се надпис „Вероятно съвпадение“ и се изобразява снимка от шофьорска книжка. Не може да има грешка шофьорската книжка, изровена от „Пи Скан“ е с моята снимка. Само че името в книжката е Лосън Шатърлий, а адресът към него, който е в Лос Анджелис, не ми е известен.

Следват други открити възможни съвпадения: едно в Делауер, отново с моята снимка — несъмнено това съм аз — но този път името е Тайлър Фарнсуърт, и друго в Хавай, където снимката ми принадлежи на някой си Мануел де Касас.

Сканирането продължава с останалите бази данни и са открити изненадващ брой „възможни съвпадения“. Търсенето в „Ню Йорк Лигал Джърнал“ показва снимка на моя милост, надвесен над бюро и зачетен в дебело списание, а надписът под нея уточнява: „Адвокат Стенли Хоупуел се присъединява към „Крават, Суейн и Мур“ като партньор в техния отдел за интелектуална собственост“.

В „Де Мойн Реджистър Онлайн“ е изровена още една моя снимка, този път черно-бяла, е надпис: „Дерик Фрутел се издирва за разпит във връзка е убийството на съпругата му Джейн Фрутел. В момента той е на свобода“.

Пак в Хавай е намерена друга моя снимка — този път само отпреди две годни. Тя е от местния вестник, където се обявява, че Джеймс Джонсън, детски психиатър, се е завърнал от континента на Големия остров и е отворил кабинет, специализиран в терапията на подрастващи наркомани.

Не изчаквам „Пи Скан“ да приключи — знам, че ще има още снимки. С други имена и други рестартирания. Затварям лаптопа.

Отлагам го колкото мога.

Но в крайна сметка го правя, защото е част от сценария. Онзи сценарий, който преди много време съм написал сам за себе си.

Завъртам се на патериците си, прекосявам малката стая и се приближавам до мъртвеца, който ме чака на стола.

Виждам издутината от портфейл във вътрешния джоб на сакото му

Гнусливо бъркам за него, като се старая да не докосвам трупа. Задържам дъх и извръщам глава. Пръстите ми докосват нещо твърдо и когато поглеждам, виждам, че съм напипал таза му, който е над колана на панталона. Към хълбока още има прикачен изсъхнал мускул.

Не му обръщам внимание и заравям пръсти в джоба. Изваждам оттам портфейла — по-скоро красиво портмоне за банкноти от крокодилска кожа. Под пластмасово прозорче в него е сложена калифорнийска шофьорска книжка. На нея има снимка на мъж. Снимката изобразява рус красив слаб мъж с подчертана костна структура, която го прави да изглежда царствен и строг. Между мен и мъжа от снимката няма абсолютно нищо общо.

Той обаче прилича на мъжа на стола или поне на някаква версия на този мъж — например на живата му версия.

Името на шофьорската книжка е „Джеймс Тейн“.

Затварям портмонето и пак така гнусливо го връщам в джоба на Джими Тейн.

Връщам се пак при лаптопа. Отново го отварям и щраквам върху видеофайла, който съм оставил на себе си — онзи файл в центъра на екрана с името „Пусни ме“.

Не е нужно да гледам дълго. Една-две минути са напълно достатъчни. Изображението на екрана изведнъж ми става познато, защото прогаря мъглата на забравените спомени: това е запис, направен в бунгалото със същата видеокамера, която в момента стои на триножника зад мен. Записът показва изтезанието на мъжа на стола. Той е запечатал ужасните неща, които са му причинявани: рязането на пръсти, изваждането на очи, кастрирането.

Писъците. Нескончаемите писъци.

Мъжът, надвесен над него, който върши тези неща, е безизразен. Той не изпитва удоволствие. Нито отвращение.

Задава въпросите си със студен, лишен от емоции глас и попива всеки бит информация от умиращия Джими Тейн — за жена му Либи, за удавеното им дете, за безжалостния му надзорник Гордън, за случилото се в подземния паркинг, за купеното от Либи в супермаркета в онази нощ, когато се е съгласила да излезе на среща.

Палачът, който извършва изтезанието и задава тези въпроси, съм аз.

Затварям лаптопа, за да спрат писъците.

54

Виждам я на плажа, седнала с кръстосани крака на скала, подаваща се изпод водата, съвсем наблизо до бунгалото. Не беше там, когато влязох. Чакала ме е някъде тук. Или е пристигнала току-що.

Тръгвам с патериците през моравата, после надолу към плажа. Гумените им крака потъват в каменистия пясък. Когато стигам до скалата, на която е седнала, подпирам патериците на нея и се изтеглям на мускули върху камъка. Скалата е мокра, покрита с водорасли и студена. Седим един до друг, загледани в Пюджит Саунд. Не се обръща към мен. Дори с нищо не показва да е забелязала, че съм дошъл.

— Аманда — казвам, — кой беше онзи мъж на стола?

— А, той ли? — отговаря тя с безразличие, което ме ужасява. Пак не се обръща към мен. — Слаб човек. Клиент. Така и не можа да се издължи.

— Бил е Джим Тейн?

— Да — потвърждава тя.

— А жената, с която живях? Онази, дето ми беше съпруга?

— Либи — казва тя мрачно.

— Не се е казвала Либи.

— Вярно — съгласява се тя. — Работеше за теб. Ти й обеща да помогнеш на дъщеря й, ако се справи добре със задачата.

— Добре?

— Ако успее да те убеди.

— Не се справи добре — спомням си аз.

— Така е — пак се съгласява тя. — Не успя. Жените винаги са по-трудната част. Трудно е да се правиш на влюбена.

— А онези, които живееха срещу нас?

— Оборотни изпълнители. Имаха задача да те наблюдават. Да те пазят. Да правят каквото е нужно планът да се изпълнява.

Този път се обръща към мен и се усмихва. Зъбите й са като малки бели камъчета, точно каквито ги помня. Има нещо много чуждоземно в малките неправилни зъби. Нещо… неамериканско.

Вече на руски продължава:

— Знаеш ли колко пъти съм ти обяснявала всичко това?

Също на руски й отговарям:

— Колко пъти?

— О… — Заглежда се в далечината и размърдва устни, сякаш брои наум. После се отказва, свива рамене и въздъхва: — Много.

Продължаваме на същия език, който само допреди малко не съм подозирал, че владея.

— Кажи ми все пак — питам я аз, — онзи човек на летището… Гордън Крамер… той…

— … не беше Гордън Крамер. Има лице на име Гордън Крамер, приятел на Джими Тейн. Но онзи на летището беше само…

— Оборотен.

— Именно — потвърждава тя. И след това, вероятно сметнала, че имам нужда от по-подробно обяснение, продължава: — На теб много ти допаднаха историите на Джими Тейн. Повече от всички останали, струва ми се. Най-много обичаше да слушаш тях. Прехласваше се. Това, че той бе толкова слаб. Такъв житейски провал. Идеята ти допадаше: наркоман, опитващ да спаси живота си, като направи завой на сто и осемдесет градуса, докато прави същото с някаква компания.

— Струваше ти се като покаяние. И ти изглеждаше много поетично.

— Разбирам.

— Ти винаги си бил красив чувствителен мъж.

— Да — съгласявам се аз.

— Може би това беше проблемът ти. Истинската ти природа пробиваше. Истинският Джими Тейн щеше да хареса живота, който ти му даде. Щеше да вземе парите и да приеме жената. Нямаше да задава каквито и да било въпроси. Но ти… ти си прекалено свестен, разбираш ли? Въпреки всички усилия на доктор Лиаго истинската ти природа проби. Ти си твърде умен. Твърде добър. Не можеш просто да живееш живота си като щастлив глупак. Трябваше да научиш истината.

— О, не съм сигурен — казвам аз. — Може би така би реагирал Джими Тейн. Той се опитваше да се промени. Искаше да бъде по-добър, отколкото беше.

— Чудя се… — замисля се тя. — Джими Тейн ли е бил? Или беше ти?

Хващам ръката й:

— Катерина… кой съм аз?

— Знаеш кой си. Защо винаги ме караш да произнасям името ти?

Мълчание. Гледаме океана. Мъглата се е притиснала в тънка лента към хоризонта. Зад нея размито се надига тъмен земен масив — Британска Колумбия. Слънцето е зад нас и аз го усещам да топли врата ми, гърба ми и да кара водата да блещука с перлени отблясъци. Светът щеше да бъде толкова красив, мисля си аз, ако хората не го замърсяваха със своите грехове.

— А Коул? — сещам се аз. — Момченцето…?

— Да, децата — с тъга казва тя. — За теб те винаги са най-лошата част. Те са само за теб. Спомняш си вече, нали?

— Да.

— Никога не искаш от другите да извършват това престъпление. Момиченцето на Чарлз Адамс. Момченцето на Джими Тейн. Ужасно. Но ти го правиш.

— Аз съм чудовище.

— Да — съгласява се тя някак между другото. — Но не искаш да бъдеш. Вече не. И това е най-важното. Ти искаш прошка. Искаш да измиеш греховете от себе си. И това може да бъде направено. Знам, че може. Той ни обещава. Написано е, че на всекиго може да бъде простено. Всеки може да се прероди. Всеки може да започне отначало.

— Дори аз…?

И спомените се връщат.

Нахлуват, сякаш в душата ми се отприщва тежък морски шлюз и студената сива вода се стоварва с кипящи вълни върху мен. Сега ги виждам… нещата, които Гул Гедросян е извършил. Сега мога да си ги спомня.

Изнасилвал е жени пред мъжете и децата им, а след това е убивал децата, за да даде урок на мъжете.

Изчовърквал е очи, рязал е пръсти, обезобразявал е плът и кости.

Слушал е мъже да плачат като деца, докато ги е рязал на парчета, за да говорят.

Влизал е в притихнали усамотени къщи посред нощ, вдигал е заспали деца от леглата им и ги е давил във ваната, докато бащите им спят.

Чувам писъците им сега. Усещам пръстчетата им да се вкопчват в моите, докато малките момченца и момиченца се борят за глътка въздух.

Делата му са противни. Зли. Няма друга дума, която да описва сторените от него неща.

Сторените от мен неща.

Но в сърцето си знам: не съм имал избор. Това се е изисквало от мен. Обстоятелствата са го налагали. Обстоятелства, свързани с раждането, условията на живот и шанса. Кой съм бил, къде съм роден, какъв съм станал — неща, върху които не съм имал избор.

Лесно е да живееш безгрешно като монах в планините или в американско предградие с белосан стобор и две коли в гаража. Всеки може така. Не са нужни поздравления, че живееш по този начин.

По-трудно е да живееш без грях в Чечения, да си роден във война, която кара деца да убиват бащите си и съпрузи да убиват жените си.

— Моля те, прости ми — казвам аз, без да се обръщам конкретно към някого.

— Искаш ли да опиташ пак? — нежно ме пита тя. Накланя глава и ме поглежда в очите. — Не се налага, разбираш ли? Имаш избор. Винаги си имал избор. Можеш да останеш какъвто си. Можем да отидем някъде заедно. Някъде далече, където враговете ти да не могат да ни намерят. Имаме пари. Можем да се преместим на другата страна на земята, да живеем на остров, да се разхождаме по плажа, да се любим по цял ден и да бъдем заедно, докато умрем.

— Звучи прекрасно — признавам аз. Замислям се над тази възможност. — Но…

— Знам — досеща се тя. — Винаги ще си спомняш…

— Не мога да живея по този начин. Не мога да бъда какъвто съм. Трябва ми прошка. Нужно ми е да се преродя.

— Знам, че го искаш.

— Ще успеем ли този път?

Свива рамене:

— Може би. Но аз ще бъда до теб. Защото те обичам.

— И аз те обичам.

Взема ръката ми в своята и ние гледаме как слънцето изпарява мъглата над океана и започва новият ден.