Русия на Путин

ДОСИЕ

Ислам Шейх-Ахмедович Хасуханов е роден през 1954 г. в Киргизстан. През 1973 г. постъпва в Съветската армия. Завършва Висшето военноморско политическо училище в Киев. От 1978 г. служи в Балтийския флот, а от 1989 г. — в Тихоокеанския. През 1991 г. завършва Военната политическа академия „Ленин“ в Москва. Като офицер подводничар, завършил военна академия, Хасуханов би трябвало да се смята за част от елита на руските военноморски сили. Преминава в запаса през 1998 г. с чин капитан първи ранг и длъжност заместник-командир на голяма атомна подводница Б 251. От 1998 г. живее в Грозни. Бил е начело на военния инспекторат при правителството на Аслан Масхадов и началник на генералния щаб. Женен е за племенницата на Масхадов, която му е втора жена. Има двама сина. Хасуханов взима дейно участие в Първата и Втората чеченски войни и никога не се е крил от федералните власти. Арестуван е на 20 април 2002 г. в окръжния център Шали от специални части, на ФСБ като „международен терорист“ и „един от основните организатори на незаконни въоръжени формирования“ и е осъден от Върховния съд на Република Северна Осетия-Алания на дванайсет години в трудов лагер при строг режим.

ПРЕДИСТОРИЯ НА ПРОЦЕСА

Какво се случва с човек, след като го приберат от ФСБ? Не ЧК от 1937 г., не ЧК на Солженицин и Гулаг, а съвременна ЧК, финансирана от днешните данъкоплатци? Никой не разполага с неоспорими факти, но всички се плашат както някога.

И точно както при съветския режим, рядко се промъква информация. Един от тези редки примери е случаят с Ислам Хасуханов.

Според досието на криминално дело №56/17 Ислам Хасуханов е арестуван на 27 април 2002 г. на улица „Маяковски“ в Шали и е обвинен по член 222 от Наказателния кодекс на Руската федерация в „притежание и носене на огнестрелно оръжие“. Естествено е да очакваме да има някакви доказателства за наличието на това оръжие.

Всъщност призори в дома на роднини на Хасуханов, при които той живеел заедно със семейството си, нахлуват маскирани въоръжени мъже. Повеждат го в неизвестна посока, без дори да си направят труда да му подхвърлят оръжие. Той самият не е притежавал собствено. Специалните федерални отряди, издирващи „международни терористи“ в Чечня, винаги са били убедени, че всичко може да им се размине. Този път действали по сигнал от информатор и не се съмнявали, че задържат един от лидерите на незаконните въоръжени формирования, чиято съдба е предопределена. Тъй като нямало да оживее, не били регистрирани нито пистолет, нито пушка като материални улики.

Обвинението по член 222 обаче си останало. Фалшифицираната дата 27 април също си останала. Такива липсващи седмици са много характерни за нашите антитерористични операции в Чечня. Арестуват някого и той изчезва. Първата седмица след задържането му е най-ужасната. Няма организация, която да отговаря за него, нито една специална служба не признава, че знае нещо за него. Близките му отчаяно го търсят, но той сякаш е потънал. Точно тогава разузнаването го изтезава, за да изтръгне информация.

Хасуханов почти не си спомня периода между 20 и 27 април. Бой, инжекции, още бой, още инжекции. И нищо друго. В протокола от съдебното заседание десет месеца след ужасната седмица пише: „През първите седем дни ме държаха в сградата на ФСБ в Шали, където ме биха. Оттогава имам 14 счупени ребра и едно от тях се заби в бъбрека ми.“

Какво са искали да изтръгнат от Хасуханов преди да умре от раните си? Настоявали да ги заведе до Масхадов3. След това можел да умре. Проблемът бил, че Хасуханов не само че не ги отвел при Масхадов, но заради отличното си здраве на военен подводничар не умрял.

На 30 април било решено да се заведе официално дело срещу него. Затова бил откаран във временна база за разпити в друг окръжен център в Чечня — село Знаменская. (По това време главен прокурор на Чечня е Александър Никитин.) Базата в Знаменская беше изтрита от лицето на земята от жена камикадзе на 12 май 2003 г. Цялата страна си отдъхна с облекчение, че справедливостта най-сетне надделява. Там били измъчвани и тайно погребани много хора.

Когато Хасуханов пристигнал в Знаменская, изглеждал като мъртвец. Тялото му било отпуснато като торба, но все пак дишал. Изтезанията продължили под ръководството на подполковник Анатоли Черепньов, заместник-началник на следствения отдел на ФСБ за Чечня. По-късно той станал главен следовател по делото на Хасуханов, решавал какви мъчения да му се прилагат и насочвал процеса, за да получи необходимите доказателства.

Из протоколите на съда:

Хасуханов не можел да заведе мъчителите си при Масхадов, защото за последен път го бил видял през 2000 г. и след това имал само недиректни контакти с него, за които използвали аудиокасети. Когато се налагало, Масхадов правел запис и го пращал на Хасуханов по куриер. От време на време Хасуханов му отговарял. Един от куриерите бил вербуван за информатор на ФСБ. Хасуханов получил за последен път преди ареста си касета през януари 2002 г., на която отговорил два дни преди задържането. В тези записи Масхадов обикновено карал Хасуханов, очевидно за протокола, да потвърди колко пари той, Масхадов, бил превел на различните командири. След малко ще разберем защо.

Но да се върнем на подводницата. Тази история заслужава да се разкаже подробно. Преди да мине в запаса, Хасуханов бил елитен военен подводничар. Бил единственият чеченец офицер на атомна подводница в съветско време, а и след това. Затова подполковник Черепньов се опитал да го уличи, че ръководи „план на незаконно въоръжено формирование за отвличане на атомна подводница, установяване на контрол над ядрена бойна глава, вземане на заложници от руската Дума и използването им за искане на промяна в конституционния ред на Руската федерация чрез заплаха, че ще бъдат убити с ядрено оръжие“. Това е точен цитат от молбата на Черепньов до главния прокурор на Чечня, в която се иска удължаване на мярката за неотклонение на Хасуханов. Тя не била отхвърлена.

Черепньов се постарал много, за да уличи Хасуханов, но постигнал минимални резултати. Хасуханов отказвал, или по-точно — не можел да признае. Защото през 1992 г. той самият „строил“ (както се изразяват във флота) на същата тази подводница, за чието предполагаемо отвличане го обвинявали. Той ръководел създаването й, като знаел, че след това ще служи на нея. И го правел от името на целия екипаж.

Черепньов обаче не се отказвал от историята с отвличането на подводницата. Служители на ФСБ изфабрикували документи, които уж били писани от чеченски сепаратисти на базата на секретни данни, дадени им от Хасуханов. Така се появил „Работен план на чеченско военно формирование за извършване на саботаж на територията на Руската федерация и чертани на ръка карти на базите на Четвърта атомна подводна флотилия от Тихоокеанския флот“, както и „План за провеждане на терористичен акт на територията на Русия“. Разбира се, към тях удобно била добавена бележка, че „детайлното планиране на операцията е извършено на основата на визуални разузнавателни данни на въпросния регион, събрани през декември 1995 г.“. И под тези думи искали да се подпише Хасуханов.

Бедата била, че не можели да го принудят да подпише. Хората от ФСБ станали още по-изобретателни в изтезанията, макар че малко неща не били опитали върху него. Но сега вече го биели, защото им провалял плановете.

Единствените документи, които Черепньов успял да накара Хасуханов да подпише („потвърди“ била думата, използвана в присъдата), и то когато не бил на себе си заради комбинацията от болка и психотропни вещества, били празни листове на „заповеди и инструкции за операцията от Масхадов“. Върху тях Черепньов после попълнил това, което смятал, че ще му свърши работа. Ето пример за една от тези фалшификации.

Черепньов искал Хасуханов да подписва протоколите от разпитите, без да ги чете. Ето пример и за тяхното съдържание.

Това е типичен армейски стил на писане. Цял месец изтезавали Хасуханов в Знаменская, за да натрупат ето такива материали.

Из протоколите на съда:

Що за дъскорезница е това? Тя се споменава от време на време в разказите за безследно изчезналите след „чистките“ в Чечня. Хора, минали през нея и оцелели, я наричат „трудов лагер“, термин от времето на Сталин, други — дъскорезница. Официалното й наименование е предприятие № ЙаН 68 и неин принципал е Министерството на правосъдието на Република Северна Осетия.

За нея се знае, че там изпращат полумъртви от изтезания хора, докарани до това състояние от офицери от правоохранителните институции (най-вече от ФСБ). Предприятието си затваря очите, че тези хора нямат документи за самоличност. След срещата си с федералните те вече не са личности, не са безследно изчезнали, които някой търси.

Трябва да сме задължени и благодарни на работещите в „дъскорезницата“, че приемат нелегално хора без самоличност в предприятието си, Така са спасили от сигурна смърт мнозина: онези, които е трябвало да умрат, но федералните не са си направили труда да ги застрелят, след като ги докарали от Чечня в Осетия, както и оставените да издъхнат, без да се налага ФСБ да си цапат ръцете. Никой не знае колко души са завършили жизнения си път там по време на Втората чеченска война, нито кои са били. От тях не е останало нищо друго, освен купчина пръст над безименните гробове. Не знаем и колко са оцелели. Един от тях е Хасуханов. Над него се смилил един пазач, който при всяко дежурство му носел мляко, нищо повече.

Хасуханов оживял и отново се изправил срещу Черепньов. В Чеченската дирекция на ФСБ имали обичай да изправят на съд всеки, измъкнал се жив от разпитите. Малцина успявали, затова и процесите срещу „международните терористи“ са малко. Но е полезно да има поне няколко дела. Смята се, че за цялостния облик на антитерористичната операция е желателно да има някой и друг осъден „терорист“. Западните политици от време на време задават въпроси на Путин, той от своя страна изисква информация от ФСБ и главната прокуратура и те правят всичко възможно да му угодят. Стига, разбира се, да има оцелели.

ВЛАДИКАВКАЗ

Владикавказ е столицата на Република Северна Осетия — Алания, която граничи с Чечня и Ингушетш Осетия е пълноправен член на антитерористичната коалиция. Моздок в Северна Осетия е главната военна база, в която се комплектуват федералните формирования, преди да бъдат пратени в Чечня. Там през 2003 г. се случиха два големи самоубийствени атентата. На 5 юни в автобус, превозващ военни пилоти, се взриви жена, а на 1 август мъж вряза камион с един тон експлозив във военна болница.

Владикавказ е ставал сцена на много изфабрикувани съдебни дела срещу „международни терористи“. Местните адвокати се държат по-скоро като сътрудници на съда, ФСБ и прокуратурата, отколкото като защитници на подсъдимите. Агентите на чеченската дирекция на ФСБ обичат да водят в този град своите жертви, превишавайки правата си, и да ги разпитват там колкото се може по-далеч от бойните действия.

Черепньов отишъл при Хасуханов във Владикавказ и му намерил адвокат. От 1 юни 2003 г. Русия има нов съвременен Наказателно-процесуален кодекс в съответствие с най-високите европейски стандарти. Той забранява да се разпитват заподозрени без присъствието на адвокат, но разбира се, когато „обстоятелствата го налагат“, всичко си продължава по старому. От 20 април до 9 октомври 2002 г., близо шест месеца, Хасуханов не е получил юридическа защита. Не и докато спуканият му череп, раздробените ребра и счупените ръце не зараснали в дъскорезницата и той вече бил готов да бъде показан в съда.

Тук отново детайлите са много интересни. На 8 октомври Черепньов повикал Хасуханов на разпит и му казал да подаде молба до него. И му издиктувал следното: „Моля да ми осигурите адвокат за предварителното разследване. До този момент не съм имал нужда от юридически услуги и в тази връзка нямам оплаквания срещу следствените органи. Моля да ми назначите адвокат, избран по препоръка на следствието…“ На 9 октомври Хасуханов бил разпитан в присъствието на Александър Дзилихов, защитник от Владикавказ. Хасуханов заподозрял, че е агент на ФСБ4, и Дзилихов не направил нищо, за да го разубеди. Не му дал никакви съвети, само си седял кротко по време на разпита и мълчал.

Из съдебните протоколи:

Хасуханов бил разпитван три пъти в присъствието на адвокат — на 9, 23 и 24 октомври 2002 г. Или по-точно през тези три дни Черепньов само преписал информацията, изтръгната с мъчения в Знаменская в новите формуляри и така ги превърнал в „показания, взети в съответствие с разпоредбите на Наказателно процесуалния кодекс“.

Черепньов заявил, че следствието ще приключи на 25 октомври. Уведомил Хасуханов, че скоро ще получи текста на обвинението и че трябва да го подпише колкото се може по-бързо. И за да не си прави никакви илюзии, го затворили в единична килия за два дни — 29 и 30 октомври. Няма нужда да уточнявам, че при затварянето му не присъствал адвокат. Той не знаел къде го водят. На главата му имало качулка, сякаш го отвеждали на екзекуция. „Край, свърши се“ — казали надзирателите и го побутнали с пушките си.

Нарочно инсценирали екзекуция, за да го сплашат и да го накарат да подпише обвинителния акт.

Той, разбира се, го подписал. Но не успели да го сломят и по време на процеса се отрекъл от всичко, на което се основавало обвинението. Но то било потвърдено от новия главен прокурор на Чечня Владимир Кравченко и текстът му бил пренесен почти без поправки в присъдата на съдия Валерий Джиоев.

Тук ще видите цитати и от двете с мои коментари. Веднага става ясно как се фабрикуват съдебните дела и как никой от фалшификаторите не се притеснява ни най-малко, че може да бъде изобличен, или че протоколите остават и са източници за бъдещата история (която по руската традиция ще бъде пренаписана според повелята на времето).

Всъщност след уволняването си от армията Хасуханов се връща в Грозни. Като единствения чеченски офицер с академично образование, той е поканен от Масхадов да работи за чеченското правителство. През 1999 г. това е официалният финансиран от Москва републикански кабинет, а самият Масхадов — законно избраният президент на Чечня, е признат и от Москва. „Военният надзор“, за който той кани Хасуханов, е изключително необходим. Чеченската бюрокрация е безсрамно корумпирана, както и московската, и републиканското правителство се нуждае от образован и опитен човек, способен да контролира паричните потоци в армията, по-специално тези от руската федерална хазна. Какво нелегално въоръжено формирование е това?

Из съдебните протоколи:

И наистина работата на Хасуханов преди войната е включвала инспекция на финансите и администрацията, както и създаване на система за надзор и контрол на финансовите ресурси, отпускани за поддържането на сигурността в Чечня: за Министерството на вътрешните работи, националната и президентската гвардия и генералния щаб. През лятото на 1999 г. той установява, че през генералния щаб преминават значителни суми за покупка на оръжия и униформи, но че ракетните установки например, които Министерството на отбраната поръчва от фабриката „Червен чук“ в Грозни, са практически неизползваеми за бойни действия. Това е нагло източване на пари. Същото се случва и със закупуването на военните униформи. Те се шият в чеченския град Гудермес на цена 60 рубли за комплект, но в придружаващите ги документи пише, че са „направени в Прибалтика“ на по-висока цена.

Хасуханов докладвал за всичко това на Масхадов и веднага си навлякъл проблеми с президентските гвардейски части, които участвали в измамата. След като изкарал само седмица във военния надзор, Масхадов го назначил за началник на генералния щаб само защото спешно се нуждаел от честен приближен човек.

Това станало в края на юли 1999 г. Хасуханов поел длъжността си в генщаба през август, няколко дни преди началото на Втората чеченска война, в която обаче отказал да участва.

Ако прочетете протоколите от съдебните заседания (провеждани при закрити врати) няма как да не усетите, че процесът е скалъпен. Някой е решил, че Хасуханов трябва да бъде наказан за много сериозно прегрешение, но никой не казва какво е то. Дали заради нещо, открито през 1999, което се връща като бумеранг срещу него през 2002/3 г.? Или пък защото е разобличил тайната схема за източване на федералните фондове?

Съществува подозрение, че тази измама е до голяма степен и поводът за започването на Втората чеченска война, която е трябвало да замаже завинаги следите на престъпниците. А може би точно това е причината висшите ешелони на руските въоръжени сили все още да оказват такава съпротива срещу мирните преговори?

Ето още един цитат от обвинителния акт:

Би било смешно, ако не знаехме цената, която Хасуханов е платил за наглото фалшифициране на историята, направено от ФСБ.

Из протоколите на съдебните заседания:

Пред мен лежат документи с гриф „Само за служебно ползване“. Докато се подготвял за процеса, Черепньов изпратил запитвания до всички местни поделения на ФСБ в Чечня да му предоставят информация за терористични актове, извършени на техните територии „по заповед на началника на Генералния щаб на въоръжените сили на Чеченска република Ичкерия Хасуханов“. Спомняте си „бойните указания“, подписани от Хасуханов по време на разпитите — празни бланки, върху които Черепньов след това е написал каквото си е поискал. Съвсем предвидимо всички началници на поделения отговорили, че Хасуханов не е издирван за терористични актове. И тези отговори са изпратени на Черепньов не от чеченската опозиция, а от неговите хора.

Но това не спряло машината, чиято крайна цел била обявяването на „висш лидер на незаконно военно формирование“ за виновен. След като Хасуханов все пак оживял, започнали да го наричат точно така въпреки фактите. Нито съдът, нито прокуратурата обърнали и най-малко внимание на купищата документи „за служебно ползване“.

ПРОЦЕСЪТ

Делото срещу Хасуханов се гледало при закрити врати и в много кратки срокове — от 14 януари до 25 февруари 2003 г. — във Върховния съд на Република Северна Осетия-Алания. Председател на съдебния състав бил Валерий Джиоев. Магистратите не открили нищо нередно. Нито в това, че обвиняемият не е имал шест месеца достъп до адвокат, нито че адвокатът, поканен да го представлява, е избран от мъчителите на клиента му, или че от 20 до 27 април няма никаква информация за местонахождението на подсъдимия и че той е бил изтезаван. Съдът приел, че е бил измъчван, но не направил никакъв коментар по това. Ето и цитат от присъдата:

Съдът си затваря очите за незначителната подробност, че мъчителите са пропуснали да се представят на жертвата. Дори не назначава медицинска експертиза, въпреки че обвиняемият има следи от удари по черепа. Ограничава се само с въпрос към Теболев, директорът на дъскорезницата, дали Хасуханов е лежал: в болничната стая на предприятието. Той отвръща: „Да. Беше там от 3 май до септември 2002 г. със счупен гръден кош.“ Информацията пак минава покрай ушите на магистратите. Да цитираме отново присъдата:

Това ли е всичко?

Да, това е. Присъдата е дванайсет години строг режим в трудова колония без право на амнистия. Последните думи на осъдения били: „Искам да заявя, че нямам намерение да се отричам от убежденията си. За мен случващото се в Чечня е грубо погазване на човешките права. Никой не се опитва да залови истинските престъпници. Докато това продължава, много хора като мен ще попадат в затвора.“

Тъмната завеса, срещу която се борехме няколко десетилетия, се спуска отново върху нас. Чуват се все повече истории за мъчения, използвани от ФСБ при изфабрикуване на процеси, които да обслужат идеологически нужди, за привличане на съда и прокуратурата като съучастници. Това е по-скоро правило, отколкото изключение. Вече не можем да се преструваме, че става въпрос за изолирани случаи.

От това следва, че конституцията ни е на смъртно легло въпреки всичките й гаранти, които би трябвало да я пазят, а ФСБ е нейният погребален агент.

Хасуханов е отведен в прословутия затвор за временно настаняване в Красная Пресня в Москва, който е един вид разпределителен център за осъдените, откъдето те под конвой заминават за други краища на страната. Когато научих, че е там, позвъних в московския офис на Червения кръст. Работещите в него са може би единствените хора, които имат право да посещават определени затворници. Обадих им се, защото знаех, че след мъченията, на които е бил подложен, Хасуханов е с много разклатено здраве. Помолих ги да го посетят в Красная Пресня, да му доставят лекарства, да помолят ръководството на затвора да му осигури лечение и да получат разрешение за редовни свиждания.

Московският офис обмисляше предложението ми цяла седмица. И накрая го отхвърли с обяснението, че ситуацията била „много комплицирана“.5

На 25 юли 2003 г. Севернокавказкият военен съд в Ростов на Дон произнася присъда срещу тогавашния полковник от руската армия Юрий Буданов, участник в бойните действия в Първата и Втората чеченски войни и носител на два Ордена за храброст. Осъден е на десет години строг режим в трудова колония за престъпления, извършени в Чечня по време на Втората чеченска война. Отвлича чеченско момиче на име Елза Кунгаева и я убива по особено жесток начин. Съдът решава също така да разжалва Буданов и да му отнеме държавните награди.

Делото „Буданов“ започна на 26 март 2000 г. — деня, в който Путин бе избран за президент, — и продължава повече от три години, докато трае Втората чеченска война. То се превърна в тест за всички ни — от Кремъл до най-малките селца. Всички се опитахме да проумеем войниците и офицерите, които ежедневно убиват, грабят, измъчват и изнасилват в Чечня. Дали са разбойници и военнопрестъпници? Или пък са мъжествени герои в глобалната война срещу международния тероризъм и използват всички средства, за да постигнат благородната си и справедлива цел? Случаят с Буданов беше силно политизиран и се превърна в достоверен символ на нашето време. Всичко случило се в онези години в Русия и по света, бе разглеждано в светлината на този случай: 11 септември 2001 г. в Ню Йорк; войните в Афганистан и Ирак; създаването на международната антитерористична коалиция; терористичните актове в Русия; взимането на заложници през октомври 2002 г. в Москва; неспирната върволица от самовзривяващи се чеченки и палестинизацията на Втората чеченска война.

Поразителният и трагичен случай извади на светло всичките ни проблеми. И най-важното беше, че показа на всички патологичните промени, случили се в цялата руска правосъдна система по време на управлението на Путин и в резултат от войната. Реформата в правосъдието, която се опитаха да проведат демократите и за която Елцин направи всичко по силите си, се срути под напора на случая „Буданов“, защото за повече от три години ни показаха съвсем ясно, че все още нямаме безпристрастна съдебна система. Вместо нея имаме политизирани магистрати, които правят това, което им кажат политиците. Нещо повече, по-голямата част от обществото не виждаше нищо необикновено в това състояние на нещата. Днешните руснаци са с промити от пропаганда мозъци и Русия се връща към болшевишкото мислене.

Родителите на Елза Кунгаева — момичето, брутално удушено от полковника — разбираха много по-добре от всички други какво се случва и дори не си направиха труда да присъстват в съда на 25 юли 2003 г. Бяха сигурни, че убиецът на дъщеря им ще бъде оправдан.

Но стана чудо, което всъщност беше проява на изключителна смелост от страна на съдия Владимир Букреев. Той се осмели да обяви Буданов за виновен и да го осъди на много повече от символичен затвор. Така Букреев се изправи срещу цялата руска военна машина, която активно подкрепяше Буданов. Военните съдилища в Русия са под юрисдикцията на въоръжените сили, чийто главнокомандващ е президентът. Въпреки огромния натиск от Кремъл и от Министерството на отбраната, съдия Букреев реши, че Буданов трябва да получи присъда, каквато заслужава. Но междувременно показа за пореден път, че както в миналото, така и сега, руската правосъдна система е в ръцете на политиците.

ДЕЛОТО

За да разпръсна митовете около случая „Буданов“, нека ви цитирам част от обвинителния акт. Въпреки че са написани на сухия език на прокуратурата, следващите откъси разкриват духа на Втората чеченска война по-красноречиво от който и да е журналист. Те ни позволяват да се докоснем до атмосферата в частите, разположени в така наречената „Зона за антитерористични операции“, където цари пълна анархия. Тази атмосфера е първопричина за престъпленията, извършени от Юрий Буданов, бивш полковник от танков полк и командир на елитно подразделение на руските въоръжени сили, уважаван член на елита на армията, възпитаник на Военната академия, награден с най-високите отличия на страната за достойната си служба.

Срещу Буданов и Фьодоров бяха повдигнати обвинения. Наказателното дело срещу Григориев, Ли Ен Шу и Егоров беше прекратено в резултат на амнистия.

Експертното заключение на междуведомствената криминално-психиатрична комисия беше, че по време на извършването на действията срещу Багреев Буданов не е бил временно неадекватен или невменяем. По време на убийството на Кунгаева е бил временно в състояние на натрупан психо-емоционален стрес и не е осъзнавал напълно същността и значението на действията си, нито е можел да ги контролира с усилията на волята си.

ПРОЦЕСЪТ

Буданов е изправен пред съд. Това става през лятото на 2001 г. Първият съдия е полковник Виктор Костин от Военния съд на Севернокавказкия военен окръг, който според хората в Русия „води битката в Чечня“. Влиянието на армията върху всички аспекти на живота в Ростов на Дон е огромно. Там се намира главната военна болница, през която са преминали хиляди осакатени и ранени в Чечня войници, в града живеят и семействата на много изпратени в размирната република офицери. В известен смисъл това е фронтови град, а този факт оказа огромно въздействие на развитието на делото срещу Буданов. Пред съдебната зала се провеждаха демонстрации в негова подкрепа и привличаха вниманието през цялото време, вдигаха се плакати като „Съдят Русия!“ и „Свобода за руския герой!“

Първата фаза с предварителните изслушвания продължи повече от година — от лятото на 2001 до октомври 2002. Целта им сякаш не беше да решат дали Буданов е виновен или невинен, а да го оправдаят за всички грехове и престъпления. По време на всички заседания съдия Костин показа ясно изразена предубеденост в полза на Буданов, като отхвърляше всички представени от семейство Кунгаеви улики и отказваше да призове свидетели, които биха говорили против Буданов. Дори отказа да разпита генералите Герасимов и Вербицки, защото са издали разрешението за ареста на полковника убиец.

Прокурорът също бе на страната на обвиняемия и на практика се държеше като негов адвокат, въпреки че е длъжен да представлява интересите на жертвите.

Ситуацията в залата повлия силно и на настроенията извън нея. Общественото мнение беше на страната на Буданов. Пред съда се събираха хора с комунистически червени знамена, носеха цветя на полковника, когато го въвеждаха в сградата. Подкрепа му оказаха и най-висшите служители на Министерството на отбраната, министър Сергей Иванов даваше публични изявления, в което твърдеше, че Буданов „очевидно не е виновен“.

Идеологическата основа, на която се опитваха да оневинят Буданов, беше следната: може и да е престъпил закона, но е имал право на това. Действията му спрямо Елза Кунгаева били оправдани, тъй като смятал, че отмъщава на враг по време на война, и вярвал, че младата жена е снайперистка, отговорна за смъртта на офицери.

Семейство Кунгаеви от самото начало си имаше огромни проблеми със съдебната власт. Бяха много бедни, имаха много деца и нямаха работа и след трагичната смърт на дъщеря им бяха принудени да се преселят в палатков бежански лагер в съседната република Ингушетия. Страхуваха се от отмъщение от страна на армията, задето са отнесли въпроса в съда (и са били заплашвани неведнъж). В резултат на това останаха без адвокат. Тогава Мемориалният център за граждански права с център в Москва и клон в Ростов на Дон им намери защитници и дълго време плащаше хонорарите им.

Първият адвокат, който по този начин се включи в процеса, беше Абдула Хамзаев, възрастен чеченец, живеещ в Москва от дълги години, който освен това беше и далечен роднина на Кунгаеви.6 Трябва да отбележим, че неговите действия не бяха ефективни, даже, напротив. Но не по вина на Хамзаев. А защото обществото ни става все по-расистко. То няма доверие на хора кавказци, да не говорим за чеченци. До нищо не доведоха и пресконференциите, които Хамзаев свикваше в Москва, за да опише какви трудности среща да придвижи напред делото във военния съд в Ростов на Дон. Журналистите не му вярваха и не последва никаква обществена кампания в защита на семейство Кунгаеви. А това беше единствената им надежда за някакъв успех.

Мемориалният център покани младия московски адвокат Станислав Маркелов за помощник на Хамзаев. Маркелов беше част от адвокатската колегия, към която принадлежаха и адвокатите на Буданов. Големите дела, в които беше участвал и които бяха привлекли вниманието на Мемориалния център, са все такива, в които за първи път в Русия са били повдигнати обвинения в тероризъм и политически екстремизъм: взривяването на паметника на император Николай II в покрайнините на Москва, опит за взривяване на паметника на Петър Велики и убийството на руски граждани от афганистански произход, извършено от скинхед организация.

Маркелов е руснак, а по това време този факт е от особена важност. Мемориалният център направи добър избор, защото след това благодарение на неговата енергичност, подбор на тактика и способността му да общува с пресата вниманието на обществото беше привлечено към процеса, и то най-вече от журналисти, работещи в Москва — руски и чуждестранни. Ето какво казва самият Маркелов за впечатленията си от съдебната зала непосредствено след поемането на случая. По това време процесът се води при закрити врата и журналисти не се допускат на заседанията.

Но заразени от примера на Буданов, магистратите решават да се придържат към закона на джунглата. Полковникът е действал изцяло по правилата на обичайното племенно право: той смята извършеното от него убийство за възмездие. Съдът и руското общество го подкрепят. Това дело показа, че руските власти, както и държавата като цяло, приемат, че руските закони не действат в Чечня.

ИГРАТА С ПСИХИАТРИЧНИТЕ ЕКСПЕРТИЗИ

Една от най-важните особености на случая „Буданов“ е играта с психологическите и криминално-психиатричните експертизи.

През трите години, докато се гледаше делото, полковникът се радваше на лукса да бъде подложен на четири психиатрични експертизи и когато първоначалната присъда беше обжалвана — на още две. Заключенията на почти всичките бяха политически пристрастни и подкрепяха линията на Кремъл.

Първите две експертизи са направени почти веднага след извършването на престъпленията — през май и август 2000 г. по време на предварителното разследване. Първата е извършена от психиатри от военната болница в Севернокавказкия военен окръг и от Централната Севернокавказка криминално-медицинска лаборатория на руското Министерство на правосъдието. Втората е дело на лекари от цивилната Новочеркаска областна болница по психиатрия и неврология.

Тези експертизи твърдят, че Буданов е отговорен за действията си. Това означава, че може да бъде съден за престъпленията си. Те излизат по времето, когато Путин често говори за „диктатурата на закона“, която трябва да се установи в Русия и която предполага, че военнослужещите, извършили престъпления в Чечня, трябва да се наказват по същия начин като чеченските партизани от незаконните въоръжени формирования.

Нещо повече, говорим за период на ухажване на чеченците след жестоките атаки от 1999–2000 г. и назначаването на нов държавен глава на републиката Ахмад Хаджи Кадиров. Кадиров е мюфтия и един от бойците на Джохар Дудаев — първия президент на Чечня, убит през 1996 г. от последно поколение ракета, насочена от руски федерални офицери. Кадиров първоначално беше обявил джихад на Русия, но после се сближи с Кремъл, след като „осъзна ситуацията“.

И двете споменати експертизи отбелязват, че докато е душил Елза Кунгаева, Буданов вероятно е бил психически нестабилен и показва симптоми на мозъчна травма, вероятно причиняваща „разстройство в личността и поведението“.

Министерството на отбраната отхвърли двете процедури, защото те намекваха за две неща. Първо, че Буданов е бил с разума си и може да бъде преследван с цялата строгост на закона. Второ, че руската армия наема хора с мозъчни травми, които никой не си е направил труда да прецени доколко вредят на работата им, че такива хора се бият на бойното поле и че военнослужещи с личностни разстройства командват стотици воини и им се поверяват смъртоносни модерни оръжия.

Още в началото на процеса стана ясно, че психиатричните експертизи не се нравят и на съдия Костин. И то поне по две причини.

Първата е, че като военен съдия Костин също е подчинен на Министерството на отбраната. В Русия има специални военни съдилища и военни магистрати, които се занимават с престъпленията, извършени от военнослужещи. Те са изцяло подчинени на военната машина, напълно зависими от армейските командири (от началниците на гарнизони до министъра на отбраната) за своите квартири, заплати и кариери. Апартаментът и парите на съдия Костин идват от същото място, на което е подчинен и обвиняемият полковник Буданов.

Втората причина е, че докато изправят Буданов пред съда, политическата обстановка в Русия значително се е променила. Кремъл постепенно спря да си играе на демокрация и да се тревожи за „диктатурата на закона“. Вследствие на това всички воювали в Чечня бяха обявени за герои, независимо какви са ги вършили там. Президентът започна да раздава медали и ордени наляво и надясно и да уверява участниците във войната, че „държавата никога няма да ги предаде“. Тези високопарни думи означаваха, че правителството възнамерява да е благосклонно към извършителите на военни престъпления в Чечня до степен да им прощава абсолютно всичко, а всеки прокурор, който се опитва да повдигне криминално преследване срещу служители на федералните въоръжени сили, може да пострада.

От контролираните от правителството телевизионни канали се лееха истории за това колко честно и почтено Буданов изпълнявал дълга си, а генерал Шаманов не спираше да подкрепя тези твърдения, като произнасяше патриотични речи във възхвала на бойния си другар. Твърдението, че убитото от полковника 18-годишно чеченско момиче е снайперистка, не се подлагаше повече на съмнение. Вече никой не си спомняше, че нито следствието, нито екипът от адвокати на Буданов, успяха да намерят и най-малко доказателство, че Елза Кунгаева има нещо общо с незаконните въоръжени формирования.

Вдъхновеното от политиците промиване на мозъците в руското общество беше в разгара си и подготвяше почвата за оправдаването на Буданов.

Точно в този момент съдът в Ростов на Дон бе обзет от съмнение в компетентността на лекарите, извършили първите две психиатрични експертизи, и нае нови. Този път ставаше въпрос за съвместна работа на цивилни и военни специалисти, която даже се пренесе в Москва. Така се обединиха усилията на Централната криминално-медицинска лаборатория на Министерството на отбраната и Държавния изследователски център за социална и криминална психиатрия „Сербски“, известен просто като Института „Сербски“.

Този институт има лоша репутация в Русия още от съветско време, когато дисидентите, съпротивяващи се на комунизма, тоталитарните лъжи и липсата на политическа свобода, бяха обявявани за душевно болни. Докторите от „Сербски“ винаги съвестно са изпълнявали задачите, поставяни им от всемогъщото КГБ.

И точно там пращат Буданов. Когато това стана известно, възникнаха известни съмнения защо пък го пращат там. И поддръжниците му, и противниците му осъзнаха, че се прави всичко възможно той да бъде освободен от наказателна отговорност.

Официалните причини за назначаване на трета експертиза бяха обяснени от съда с „неточности, противоречия и фактическа непълнота“ и появата на „нови и по-точни данни“, които били съществени за „определянето на душевното състояние на Буданов“.

Нямаше значение, че поредицата от епизоди, описани пред новата комисия, никога не са се случвали. Но тъй като тези недоказани факти бяха в полза на полковника, експертите ги приеха без възражения.

Да си го кажем направо, става въпрос за нагла фалшификация.

Какви въпроси отправи съдия Костин към психиатрите от тази трета комисия?

По-долу можете да прочетете отговорите на експертите от „Сербски“. Всички елементи на техния доклад целят да създадат така необходимия им образ на герой.

Заключенията на комисията дадоха в ръцете на съдията всичките необходими му според руското законодателство оръжия, за да изпълни волята на политическите си покровители и да оправдае полковника.

На първо място, вече можеше да свали наказателната отговорност от него.

На второ — имаше основание да го изпрати на задължително психиатрично лечение, но в дома му. И колко щеше да продължи това вече определяше не съдът, а лекуващият лекар. Полковникът щеше да се отърве от всички неприятности седмица-две след произнасянето на присъдата.

Трето, съдията получи възможност да защити правото на Буданов да продължи да служи в армията, тъй като състоянието, в което не е осъзнавал действията си, е било „временно“ и предизвикано от конкретна ситуация. Военната машина настояваше присъдата да се формулира точно така, тъй като в друг случай, както вече отбелязахме, щеше да излезе, че полковете им в Чечня се командват от очевидно луди хора, които успяват да се отърват дори когато извършат убийство.

Но в Русия е така, Също като по съветско време какво ще докладват експертите на съда зависи не от фактите, а от това кой поръчва музиката.

Но нека спрем за миг и да хвърлим поглед към действащите лица, осигурили психологическата и психиатричната основа за измъкването на Буданов:

Професор Т. Печерникова, доктор на медицинските науки (председател на комисията), директор на консултантския отдел на Института „Сербски“, лекар с международна репутация, психиатър от най-висока класа, с 50 години консултантски стаж.

Професор К. Кондратиев, доктор на медицинските науки, заслужил деятел на руската федерация, директор на Първо клинично отделение, с 42 години стаж като консултант.

Ф. Сафуанов, магистър по психология, с 20 години стаж като консултант.

Полковник А. Горбатко, военен лекар, главен консултант по криминална психиатрия към Министерството на отбраната.

Подполковник Г. Фастовцев, военен лекар.

Г. Бурняшева, психиатър.

Защо съдът се обръща към професор Печерникова, за да изфабрикува заедно с нея политически изпипана експертиза, която да угоди на властите?

Предполагам, че изборът едва ли е случаен, защото в Русия нищо не се случва просто така. Всичко е като по съветско време. Сянката на комунизма, в най-чудовищния й вид, отново се спуска над нас. Следващите редове доказват, че през ерата на президента Путин в ежедневието ни се завърна отвратителната практика на „политико-психиатрична поръчка“, и то от най-неочаквана посока.

На 25 август 1968 г. на Червения площад в Москва се провежда една известна демонстрация. На него излизат седем души, които издигат плакати: „За нашата и вашата свобода!“ и „Срам за окупаторите!“. Един от тези седем души е поетесата, журналист и дисидент Наталия Горбаневская, която бута количка със собственото си дете. В страна, където протести отдавна не е имало, седмината излизат, за да покажат несъгласието си с нахлуването на съветските войски в Чехословакия.

Демонстрацията на „Седемте“ продължава само няколко минути — прибират ги цивилните агенти на КГБ, които непрекъснато обикалят Червения площад. Двама от тях са осъдени на трудов лагер, един е изпратен в психиатрична клиника, а трима — заточени. Отначало Горбаневская е освободена, тъй като все още е кърмела бебето си.

На 24 декември 1969 г. е арестувана отново, защото не спира да се занимава със защита на гражданските права.

Точно тогава Тамара Печерникова за първи път оставя следа в историята на страната ни. Именно тя по искане на КГБ разпитва Горбаневская в този същия Институт „Сербски“, където три десетилетия по-късно е изследван и Буданов.

Печерникова издава на Горбаневская медицинската присъда, която КГБ иска — „шизофрения“. Което означава, че всеки, който излезе на Червения площад и вдигне плакат срещу руските танкове по улиците на Прага, трябва да е луд.

През 1969 г. Печерникова подпечатва още една поискана от КГБ диагноза, според която Горбаневская е заплаха за обществото и трябва да бъде подложена неограничено дълго време на задължително лечение в специализирана психиатрична клиника.

Наталия Горбаневская, основател и пръв редактор на самиздат бюлетина на активистите, борещи се граждански права през съветско време — „Хроника на текущите събития“, прекарва тежки години, затворена в Казанската специализирана болница. Остава там от 1969 до 1972 г., а през 1975 г. емигрира с израелска виза. Сега живее във Франция.

— Помните ли името Печерникова? — попитах наскоро Наталия Горбаневская.

— Определено.

— Как беше проведен прегледът?

— Беше меко казано преднамерен. Бяха решили предварително да ми поставят диагноза „шизофрения“… От КГБ им бяха наредили да ме изпратят на принудително лечение в специализирана психиатрична болница и всички, включително и Печерникова, постъпиха както им бяха казали. Знаеха, че съдът няма да изиска доказателства за диагнозата, така че не си направиха труда да опишат такива в експертизата. Написаха например „На моменти мисли нелогично.“ И как се проявява това? Нито дума. „Горбаневская има отклонения в мисленето, демонстрира типични за шизофренията емоционални и критични модели.“ Какви отклонения? Нито дума. А тази фраза е изключително важна… защото веднага след нея се стига до заключението, че е наложително да се подложа на принудително лечение. През целия месец, през който ми правеха изследвания, не ме попитаха нищо за поезията ми, въпреки че съм поетеса. Сякаш не съществуваше. Мислех, че ще ме обвинят в мегаломания, защото си мисля, че съм поетеса, но нищо такова не се случи. Сега ми става ясно защо. „Емоционалната закърнялост и хладина“ в резултат на шизофренията правят писането на поезия невъзможно. „Пациентът с готовност влиза в разговори. Държи се спокойно. Усмихва се.“ Напълно вярно, но какво ми струваше това спокойствие! Знаех, че трябва да съм спокойна и да не им давам никакви основания да ми измислят симптоми, но накрая това спокойствие беше превърнато в симптом и описано в експертизата така: „… не показва тревожност по отношение на бъдещето или за съдбата на децата си.“ Естествено, че се притеснявах за децата си, но нямах никакво намерение да го споделям с психиатрите на КГБ. По-нататък пише: „Не се отказва от действията си. Непоклатимо уверена е в правотата им. По-специално заявява, че е постъпила по този начин, за да може в бъдеще да не се чувства виновна пред децата си.“ И до ден днешен не се отказвам от действията си и все още съм убедена в правотата им, а децата ми се гордеят с това, което съм направила. Ето още: „Няма критичност към ситуацията.“ Психиатрите, включително и Печерникова, смятаха, че ако мислиш със собствения си мозък, а не както някой друг смята, че е правилно, това веднага те освидетелства като луд. Държа да отбележа, че през целия този месец, през който ме изследваха, се срещах само с Печерникова и още един лекар — Мартиненко. Всичките „наблюдения“, които послужиха за основа на окончателните заключения на експертите, бяха само техни. Смятам, че са били напълно наясно, че правят неправилни интерпретации и изкривяват истината, но това не ги спря да изпълнят престъпното поръчение, което бяха получили. Печерникова от години изпълнява незаконни заповеди. Мисля, че работата в института „Сербски“ необратимо е увредила човешкото достойнство и професионализма на тези психиатри…

— Как свърши всичко за вас? Колко време прекарахте в специализираната психиатрична болница в резултат на тази експертиза?

— Две години и два месеца. Бих го нарекла психиатричен затвор. Прекарах девет месеца и половина в най-ужасната болница — в Казан. През януари 1971 ме закараха от московския затвор „Бутирка“ в Казан. През 1972 г. ме върнаха в Бутирка и оттам — в института „Сербски“ за още изследвания. Там останах още три месеца. Но не дългият период от време беше проблемът, а принудителното лечение с невролептици. Използването на халоперидол отдавна е признато за изтезание. Това лекарство се използва при делириуми и халюцинации. Аз нямах нито едно от двете, освен ако не смятате възгледите ми за вид делириум… Халоперидолът се дава в продължение на месец, след това се почива, защото един от страничните му ефекти е паркинсонизмът. А те ме инжектираха девет месеца и половина без почивки или коригиращи лекарства. Когато ме върнаха от Казан в Института „Сербски“ и отново ми даваха халоперидол, Печерникова каза: „Сама знаеш, че ще трябва да продължиш да взимаш халоперидол.“ Каква лицемерка!

— Какво се случи после?

— Емигрирах в Париж… Френските психиатри бяха потресени, когато прочетоха епикризата ми от Института „Сербски“. Един от тях ми каза: „Наистина трябва да отидем да се учим от съветските психиатри: ако съдим по диагнозата, която са ви поставили, пред мен стои чудодейно излекуван от шизофрения пациент.“

Случаят с Горбаневская е от първите така наречени „психиатрични репресии“ срещу дисидентите в СССР. През 70-те години на XX век бъдещата спасителка на полковник Буданов е във вихъра си, а това е един от най-мрачните периоди в руската история, когато комунистите повеждат война срещу инакомислещите. Тогава действа доста прилична конституция и КГБ предпочита да води битката си срещу дисидентите по начини, които не предизвикват протести, с други думи — като обявява за душевно болни своите противници и като изисква принудително лечение в специализирани клиники.

Людмила Алексеева е известен дисидент и защитник на гражданските права по съветско време, която заради политически преследвания била принудена да емигрира в Съединените щати. Сега е председател на международната Хелзинкска асоциация. В своята „История на дисидентството в СССР“ тя пише, че само през 1971 г. „не по-малко от 24 от общо 85 души, обвинени в политически престъпления, са диагностицирани като душевно болни, или почти една трета от тях“. Тези, които не успявали да обявят за луди, ги обявявали за виновни в клеветничество срещу съветската система, а за това Печерникова също вършела работа.

През лятото на 1978 г. например Александър Гинзбург бил обвинен в клевета и съден. Тамара Печерникова присъствала на процеса като свидетел на обвинението.

Гинзбург е един от най-известните съветски дисиденти, журналист, член на Московската Хелзинкска група, издател на самиздатското поетическо списание „Синтаксис“, а от 1975 до 1977 г. — първи администратор на Социалния фонд за подпомагане на политическите затворници в СССР и техните семейства, основан от Александър Солженицин с парите от правата за „Архипелаг Гулаг“. Между 1961 и 1969 г. Гинзбург три пъти е осъждан на престои в трудови лагери за своята дейност, а през 1978 г. получава присъда от 8 години. През 1979 г. под натиск от Запада е заменен срещу съветски шпиони, арестувани в САЩ. След това много години живее във Франция, умира в Париж през 2002 г. от болест, придобита в съветските трудови лагери.

Ето какво ми разказа съпругата му и негова съратница в дисидентската борба Алина Гинзбург за атмосферата на процеса срещу него, проведен в Калуга, малък град в Централна Русия:

Тук следва цитат от съдебните протоколи на процеса: „С оглед на веществено доказателство №8 (статия в «Хроника на текущите събития» от 12 октомври 1976 г.) бяха изслушани директорът на консултантския отдел на института «Сербски» Печерникова и консултантът от 14-а психиатрична болница в Москва Кузмичова. Те заявиха, че в СССР няма злоупотреба с психиатрията.“

Гинзбург, разбира се, твърдял обратното в съдебната зала. Освен това писал в самиздатското списание за драматичното увеличаване на психиатричните репресии в страната и за приноса на Печерникова и други лекари.

Ето откъс от „веществено доказателство №8“, което Печерникова оспорва:

На фона на такива информации д-р Печерникова свидетелства в съда, че в СССР няма злоупотреба с психиатрията. Заради нейните показания Александър Гинзбург е признат за виновен за клевета и агитация срещу съветската система.

В резултат на това изкарва осем години по затвори и трудови лагери, хваща туберкулоза и губи единия си бял дроб и четвърт от другия. През всичките тези години той е свързан по 16 часа на ден към кислородна бутилка. Здравето му е напълно разбито.

За да разберем какво се случва днес в Русия, трябва да сме наясно не само с фактите от тази политическа психиатрия, с диагнозите по поръчка, които се възраждат, но и как функционира системата.

В почти всички случаи на Печерникова — от Горбаневская и Гинзбург до Буданов — откриваме лайтмотива на социалната справедливост. Макар че днес тези думи се използват в съвсем друг контекст. По време на съветската ера Печерникова е виждала в борбата за социална справедливост симптоми на душевна болест, която е опасна за обществото. Днес обаче приема едно брутално убийство за оправдано, защото чрез него убиецът е целял социална справедливост. Полковникът бил обладан от чувство на вина заради смъртта на другарите си, причинена от ръката на снайперист. И затова било напълно разбираемо според Печерникова, че убил една жена.

Дали е случайно присъствието на Печерникова в случаите с Гинзбург и Горбаневская? И следващият въпрос е дали случайно се е озовала и в случая с Буданов.

През последните три десетилетия КГБ/ФСБ са разбрали, че могат да разчитат на Печерникова. Тя остана в сянка през периода на „демократизация“ при Горбачов и Елцин, но след това президент стана офицер от КГБ с 20 години стаж в службите. След възкачването на Путин всеки вакуум в държавната машина веднага бе зает от агенти на КГБ.

По информация на независими източници (нищо чудно, че няма от официални) повече от 6000 служители на КГБ/ФСБ са последвали Путин във властта и сега са на най-високи постове в страната. Става въпрос за ключови министерства, в които те заемат ключови позиции: президентството (двама заместник-директори, началниците на личен състав и информационната служба), Съвета по сигурността (заместник-секретар), административния апарат на правителството, министерствата на отбраната, външните работи, правосъдието, ядрената индустрия, финансите, вътрешните работи, в пресата, телевизията, радиото и масмедиите, в държавните митници, руската агенция на националните ресурси, комитета за държавни вземания и т.н.

Лошата история също като рака има тенденцията да се завръща и да повтаря. И има само едно радикално лечение — навременна терапия за унищожаването на смъртоносните клетки. Ние не направихме това. Ние влязохме от СССР в „Новата Русия“, която все още е заразена от съветски паразити. Но да се върнем на основния ни въпрос: дали е случайно възкресението на проф. Печерникова в случая „Буданов“? А завръщането на тайната полиция във властта в нашата страна дали също е случайно?

Не е. През 2000 г. хората казваха: „Какво като Путин е работил за КГБ по съветско време? Ще се промени, като седне на президентския стол.“

Но след това вече беше прекалено късно. Оказахме се заобиколени от хора, на които Путин и неговите приятели имат доверие. За нещастие те вярват само на такива като тях. В резултат на което властовите структури в Русия са овладени от лица, възпитани в определена традиция, с репресивно съзнание и възгледи за разрешаване на проблемите на държавата, които отразяват точно този тип манталитет.

Печерникова въплъщава традицията и механизма за нейното възпроизводство. През двете десетилетия „защита на съветската обществена и държавна система“ тя е успяла да наложи механизъм за контрол над медицинската наука, за моделиране на психиатрията така, че да отговори на нуждите на държавния апарат за сигурност. Сега, повече от десетилетие сред падането на видимите структури на съветската система тя установи, че специалните й умения отново се търсят както преди.

Това не е абстрактна политическа теория. Приносът на Печерникова към случая „Буданов“ има съдбовни последствия за реални хора точно както е ставало през 70-те и 80-те години на XX век.

Дали Буданов ще остане зад решетките, или ще бъде освободен — това беше въпрос от фундаментално значение за нашето време, не само за армията, която в Чечня се превърна в инструмент на политическа репресия. Армията чакаше прецедент от съдебната зала в Ростов на Дон. За да разберат военнослужещите дали могат да продължат да се държат като Буданов.

Печерникова даде зелена светлина на този тип поведение и осигури на съдия Костин възможност също да му даде карт бланш, и то в името на закона.

Със сигурност този сигнал е бил разбран точно така в Чечня, където офицерите продължиха делото на Буданов. Мога да цитирам достатъчно примери за още една книга.

Измина повече от година. Случаят „Буданов“ ще натежи с още три експертизи. Заключенията на Печерникова ще бъдат отхвърлени като недостоверни. Върховният съд ще върне делото за преразглеждане и нов съдебен състав в Ростов на Дон ще поръча нови експертизи. Прокурор Назаров, който де факто защитаваше подсъдимия, бе отстранен, иззад облаците започна да наднича справедливостта.

А Печерникова? Дали беше наказана?

Няма начин! Остана си където си беше.

Сега нека се обърнем към доказателствата, които Печерникова пренебрегна: подводните камъни в случая „Буданов“.

В последната нощ от краткия си живот нещастната Елза Кунгаева не само е била жестоко удушена, но и изнасилена. Ето откъс от криминалната експертиза:

От самото начало на разследването Буданов категорично отрича да е имало изнасилване. Но някой очевидно е насилил Елза Кунгаева и по-важното е, че това е станало преди да бъде убита. И тъй като в последните й часове при нея е бил само Буданов и е позволил на войниците си да влязат чак след като тя е издъхнала, изводите сами се налагат.

По време на предварителното следствие са направени две криминални експертизи. Когато съдът се зае да оневинява Буданов, той поръча трета със същата цел, с която бе поръчана и нова психиатрична експертиза на Института „Сербски“: да утвърди позицията, която руската военна машина и Кремъл искаха да чуят, а именно, че офицер с два ордена за храброст не може да е насилник.

Според третата експертиза — а тя противоречи на всичко, което първият патоанатом е видял със собствените си очи, — „разкъсванията на химена и на тъканта около ректума са станали след настъпването на смъртта, когато съпротивителните способности на живата тъкан са напълно изчезнали.“ С други думи, ако някой е насилил момичето, то със сигурност това не е бил Буданов. Той си има алиби. След като я е убил, спокойно е заспал.

За да направят това твърдение по-достоверно на вид, обясняват обилното кървене, видяно от Ляненко, така: „… наличието на кървави петна в областта на външните полови органи не противоречи на заключенията, че разкъсванията се възникнали след настъпването на смъртта…“ „Правилните“ експерти насилват изводите си, като напълно отричат по-ранната експертиза: „Необяснимото решение на патоанатома да не вземе проби за хистологичен анализ ни лишава от възможност да направим по-категорични заключения…“

Във военна зона, където няма къде да се съхраняват хистологични проби, липсата на категорични доказателства подсили алибито на полковника. Без хистологичен анализ, както отбелязва и последният патоанатом, всеки опит за доказване на изнасилване и че то е извършено от Буданов, е обречен на провал.

Сега следва необходимото заключение: „Няма данни в подкрепа на хипотезата, че постморталните наранявания са причинени от еректирал пенис. Резултатите от огледа на тялото и материалните улики не дават основание да се заключи, че с Кунгаева е извършен насилствен полов акт.“

С други думи — изнасилване не е имало.

Експертизата, „оправдаваща“ Буданов, е подписана:

И. Гедигушев, доктор на медицинските науки, заместник-директор на Националния център за съдебномедицинска експертиза към Министерството на здравеопазването.

О. Исаев, кандидат на медицинските науки, директор на отдела за комплексен анализ към същия център, експерт от най-висока класа.

А. Будяков, кандидат на медицинските науки, заслужил лекар на руската федерация, консултант по съдебна медицина от отдела за комплексен анализ на същия център.

Те очевидно са смятали, че усилията им са изчистили петното върху униформата на руската армия. От куртката — може, но не и от панталоните.

РУСКОТО ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ

Докато случаят „Буданов“ се влачеше почти три години, аз не можех да повярвам как реагират руските жени. Ние сме повече от половината население на страната и дори само заради това мнозинство би трябвало да ненавиждаме изнасилвачите. Но очевидно не е така.

Десетки милиони руснаци имат подрастващи дъщери и дори само по тази причина би трябвало разбират и да съчувстват на мъката на семейство Кунгаеви. Отново — очевидно не е така.

По телевизията показваха интервюта със съпругата на Буданов. Тя бръщолевеше някакви безсмислици за бедния си съпруг, който трябва да понася всичките тези прегледи и съдебни заседания, за малката им дъщеря, която се уморила да чака татко да се прибере. Страната съчувстваше на жената на полковника, но не и на семейство Кунгаеви, които колкото и да чакат, никога няма да дочакат да видят отново дъщеря си.

През 2002 г., когато експертите приеха, че Буданов е бил временно невменяем в момента на убийството, бяха изчистени и обвиненията в изнасилване. Но из страната не се надигна буря от възмущение. Нямаше нито една протестна демонстрация, дори и от страна на женските организации. Защитниците на гражданските права не излязоха на улицата. Русия смяташе, че справедливостта е възтържествувала. Експертизата, „оневиняваща“ полковника, отприщи вълна от военни престъпления в Чечня, извършвани от военнослужещи, които се възползваха от обърканата ситуация, а в резултат на това насилието и от двете страни нарасна. През цялата 2002 г. на територията на Чечня се провеждаше масово и изключително жестоко „прочистване“. Обсаждаха се села, отвличаха се мъже, и изнасилваха се жени. Много хора бяха убити и още повече изчезнаха без следа. Отмъщението бе издигнато като морална ценност и стана оправдание за убийство. Линчът се насърчаваше даже от Кремъл — око за око, зъб за зъб. Изведнъж установихме, че се движим назад — от стагнацията при Брежнев към пълния хаос от времето на Сталин. С ужас установихме, че може би сме получили правителството, което заслужаваме.

Заключителното обръщение на Буданов към съда бе насрочено за 1 юли 2002 г., което показваше, че съдебният театър се канеше да пусне завесата. Родителите на Елза Кунгаева и техните адвокати напуснаха залата, защото не можеха да понесат извратеното изкривяване на морала и погазването на закона. Поддръжници и колеги на полковника се тълпяха около съдебната зала в очакване следващите няколко дни да вдигат заедно с Буданов наздравици с водка и да празнуват победата си.

Но изведнъж нещо се случи. Внезапно заключителното обръщение на Буданов беше отложено. Присъдата, която се очакваше на 3 юли, не беше произнесена. За огромна всеобща изненада съдебните заседания бяха отложени за началото на октомври, а Буданов отново бе отведен в Москва в института „Сербски“ за още една, вече четвърта медицинска експертиза. Какво ставаше?

Имаме малко надеждна информация какъв вятър е задухал от Кремъл точно тогава, затова можем само да предполагаме. Знаем със сигурност, че върху Путин е оказан голям натиск от страна на немския Бундестаг, откъдето лично до него са изпращани писма и адреси. Самият канцлер Шрьодер е питал на международни срещи защо съдебният процес срещу военнопрестъпника Буданов сякаш има единствено за цел да го оправдае. Източници от президентството твърдят, че не е получил отговор.

Не бива да се изненадваме. В нашата страна, където цари византийска традиция на раболепие, такива дреболии са достатъчни, за да обърнат хода на историята.7

Заседанията бяха подновени на 3 октомври. Интересът беше фокусиран върху заключенията на новите психологически и психиатрични експертизи. Мнозина очакваха сензация, но се оказа само повторение на старата песен на нов глас. Буданов отново беше изкаран с „временна патологична дисфункция на мозъчната дейност“ и така присъдата ставаше напълно предвидима: той не носеше наказателна отговорност и съдът можеше да препоръча психиатрично лечение, продължителността на което щеше да определи лекуващият лекар. Основното не се бе променило: Буданов можеше да избегне наказанието.

Точно такава присъда беше произнесена на 31 декември 2002 г. Този ден е специален за руснаците. На 31 декември почти никой не е на работа и малцина мислят за нещо важно и сериозно. Празненствата по това време на годината са почти като религиозни чествания, тогава дори остатъците от гражданското общество и демократично настроените — и съответно противници на Буданов — депутати, не биха се възмутили от нищо, защото посрещат Новата година.

Денят беше много добре избран. Никой не реагира на присъдата. Две седмици след 31 декември цяла Русия колективно се изключва от реалния живот, защото по телевизията дават само безкрайна поредица гала-концерти, а вестниците не излизат.

Адвокатите на семейство Кунгаеви, естествено, обжалваха. Разбира се, искаха присъдата да бъде отхвърлена, но честно казано не бяха много оптимистично настроени. Както каза Абдула Хамзаев веднага след произнасянето на съда, всичките му надежди били съсредоточени в Европейския съд по човешки права, а не в руската правосъдна система, а обжалването пред Върховния съд било направено само защото според процедурата е необходимо, за да може да се подаде жалба в Страсбург.

Но тогава се случи сензацията! В началото на март 2003 г. военната колегия на Върховния съд неочаквано анулира присъдата, призна всички нередности и постанови преразглеждане на случая. Разследването трябваше да започне от самото начало и след това делото да се гледа в същия окръжен военен съд в Ростов на Дон, но с друг председател на съдебния състав.

На руската политическа карта Върховният съд от дълго време не се разглежда като нещо повече от отдел на президентството, камо ли като най-висша независима национална правосъдна инстанция. Това можеше да означава само едно: че в Кремъл е задухал съвсем различен вятър и президентът е загърбил лозунга, че руските офицери в Чечня винаги са прави. И отново, като през пролетта на 2000 г., Путин се опита да се представи като защитник на „диктатурата на закона“.

А и кампанията за изборите през 2004 г. щеше да започне всеки момент. Партията на Путин „Обединена Русия“, чийто генерален секретар в противоречие със закона тогава беше министърът на вътрешните работи Борис Гризлов, просто трябваше да спечели парламентарните избори през 2003 г. Вече се работеше по основните лозунги и на двете кампании — на „Обединена Русия“ и на Путин. Най-вероятният беше „Върховенство на закона“.

На 9 април 2003 г. съдът в Ростов на Дон се събра отново на заседание. Полковникът беше нов човек. Не беше останало нищо от наглия грубиян, който едва ли не плюеше по съдията и непрестанно обиждаше родителите на момичето, което беше убил. Оплакваше се, че са го предали. Очевидно беше нервен. Поиска процес със съдебни заседатели, но му беше отказано. Тогава спря да отговаря на въпросите, натъпка си памук в ушите, седеше на банката и си четеше. Сега на катедрата седеше полковник Владимир Букреев, заместник-председател на Окръжния военен съд. За първи път от две години бяха призовани за разпит свидетели на потърпевшата страна.

Пръв беше разпитан генерал Герасимов. Той каза, че като командир на танков полк Буданов е под юрисдикцията на Министерството на отбраната, а не на Министерството на вътрешните работи, затова няма право да инспектира село Танги-Чу, нито да влиза да търси там снайперистка. Издирването и арестуването на заподозрени в участие в незаконни военни формирования е работа на прокуратурата, офицерите от ФСБ и полицията. Освен това генерал Герасимов свидетелства, че през периода февруари-март 2000 г. полкът не е получавал заповед да извършва издирвателна операция. Самият Буданов „няма право да прави паспортни проверки и да претърсва домовете в населени места, както и няма право да събира разузнавателни данни там“.

Да даде показания беше призован и Яхаев, който оглавява общинската администрация на Дуба-Юрт. Според Буданов този човек му е дал снимката на мъжете и жените със снайпери в ръце, която после става и главната причина той да отиде да търси снайперистката в Танги-Чу. Яхаев разказа пред съда, че не е давал такава снимка на Буданов. Това беше потвърдено от някой си Панков, който е бил старши агент на ФСБ в Чечня в края на декември 1999 г. и началото на януари 2000 г. Панков свидетелства, че Буданов наистина се е срещал няколко пъти с Яхаев в негово присъствие, но Яхаев не е давал на Буданов никаква снимки и не е говорил нищо за снайперистка. Нито пък самият Буданов е споменавал пред Панков нещо за снимка на снайперистка.

В резултат на това всички показания на Буданов в негова собствена защита бяха дискредитирани. На 25 юли 2003 г. беше произнесена присъдата: десет години при строг режим в трудова колония. Буданов трябва да излезе на 27 март 2010 г.

Буданов без съмнение получи каквото заслужаваше и дори това да е станало вследствие на предизборни маневри и опортюнистични политически интриги, можем само да приветстваме присъдата, защото такива в Русия не се произнасят често. Съдът на Северно-кавказкия военен окръг и неговият заместник-председател полковник Владимир Букреев показаха голям кураж. Със сигурност тръгнаха против течението. Мнозинството висши офицери в армията и буквално всички военнослужещи на действителна служба, особено тези в Кавказ, категорично осъдиха решението. Бяха силно раздразнени от него и убедени, че Буданов е пострадал, защото достойно е защитавал родината си. Приеха десетте години затвор, както и разжалването и отнемането на наградите, като лична обида. Нека си спомним, че руските военни съдилища са неотменима част от армията, а не от съдебната система. Букреев получава чиновете си, квартирата и повишенията от Министерството на отбраната и от щаба на Севернокавказкия военен окръг. Да обяви Буданов за виновен от него се изискваше доста смелост, защото така произнасяше присъда и над себе си.

АМИ ДРУГИТЕ?

Независимо от драматичните конфликти около случая „Буданов“ неговата присъда си остава изключение от правилото. Политическите обстоятелства поставиха престъплението му в светлината на прожекторите и привлякоха общественото внимание, като предизвикаха важни политически последствия. Това на свой ред принуди властите да позволят на съда да осъди Буданов. Всичко стана изцяло благодарение на случайността. Във всички други дела срещу служещи в руските федерални сили присъдите са замразени и службите за сигурност се намесват, за да дадат възможност на престъпниците да се отърват от наказанието, дори когато става въпрос за направо чудовищни деяния.

Ето един пример. На 12 януари 2002 г. шест военни руски групи пристигат в чеченското планинско село Дай. Търсят бойци на опозицията, както и един от командирите им Хаттаб, който според оперативни разузнавателни данни наскоро е ранен и се намира в региона.

Случилото се там по-късно ще бъде наречено случаят „Буданов“ 2. Една от групите се състои от десетима човека от специалните оперативни сили на Главното разузнавателно управление (ГРУ) на Генералния щаб. Те пристигат с хеликоптери. Виждат един микробус да минава покрай тях по шосето, спират го и заповядват на всички да слязат. Първо измъчват пътниците, за да ги накарат да съобщят местонахождението на партизаните, след това убиват и шестимата и накрая изгарят телата им.

Официалните информационни агенции нарекоха тази брутална и незаконна екзекуция „военен сблъсък с незаконно въоръжено формирование“. Но има свидетели, които бързо опровергаха лъжата. Всичките шестима пътници се оказаха обикновени цивилни граждани, връщащи се от окръжния център Шатой с редовен междуградски транспорт. Сред тях е 40-годишната Зайнап Джаватанова, майка на седем деца от две до седемнайсет години и бременна с осмо. От нея остава само едно стъпало и обувка, по които са я разпознали съпругът й и по-големите деца. Същия ден тя ходила до Грозни на гинекологичен преглед.

Сред убитите са и директорът на училището в село Нохчи-Келой Саид Мохамед Алсханов на 69 години и учителят по история от същото училище Абдул Уахаб Сатабаев. Те се връщали от учителска конференция в Шатой. Четвъртото тяло е на горския от Нохчи-Келой Шабан Бахаев. Петият труп е на племенника на бременната Зайнап, който я придружавал, както е обичайно по тези земи. Името му е Джамалаил Мусаев. Шестият убит е шофьорът Хамзат Тубуров, баща на пет деца. В целия регион го познават много добре, защото всеки ден превозва пътници от Шатой до високопланинските села и обратно.

Вечерта на 12 януари всички убийци са арестувани. Окръжната прокуратура в Шатой се задейства благодарение на показанията на случайния свидетел майор Виталий Невмержицки от военното разузнаване. Това е безпрецедентен случай в Чечня. Военнослужещите от специалните оперативни части са предадени на следователите от военната прокуратура и срещу тях се завежда наказателно дело № 76002.

Всичко изглежда като придържане към правилата. Срещнах се с полковник Андрей Вершинин, окръжен военен прокурор на Шатой, който по това време се занимаваше с този популярен случай. През пролетта на 2002 г. той все още беше изпълнен с оптимизъм. Каза, че има повече от достатъчно доказателства за вина и че делото със сигурност ще влезе в съда. И че е напълно невъзможно обвинението да бъде оборено, както се е случвало при подобни случаи. Стотици наказателни дела чакат да влязат в съда и висят на шиите на прокурори от всички нива по една-единствена причина: командирите извеждат от Чечня колкото могат по-бързо обвинените в престъпления военнослужещи. Разследванията започват да боксуват, пред прокуратурата се поставят всякакви препятствия, обвинителите се сплашват и всичко се потушава.

Прокурор Вершинин успя да постигне невъзможното: арестува служители на ГРУ и разследването продължи в ареста на 291-ви полк, защото военната прокуратура държеше там помещения. Така че задържаните бяха под непрекъснато наблюдение на полковника.

Прокурор Вершинин няма вина за случилото се по-късно. Обвиняемите бяха преместени от Шатой в затвор извън Чечня, извън неговата юрисдикция. Истинските извършители на касапницата край Дай лейтенант Александър Калагандски и ефрейтор Владимир Воеводин прекараха девет месеца в затвора в Пятигорск и след това бяха освободени, защото Главна военна прокуратура в Русия не поиска от съда да удължи мярката им за неотклонение. Затова съдът автоматично беше длъжен да ги освободи „срещу подпис, че няма да напускат окръг Шчелковски в Московска област“.

Защо двамата престъпници се озоваха в Московска област? Преди да ги пратят в Чечня и двамата са служели на края на света в Бурятия. Преместването им в Московска област означава само едно: че ГРУ и Генералният щаб са решили да ги подкрепят, като очевидно смятат, също като в случая с Буданов, че лоялно са изпълнили дълга си към родината, която обаче не е оценила по достойнство този факт.

Само капитан Едуард Улман от специалния оперативен отдел остава в ареста. Точно той дава заповедта да бъде извършено клането на 12 януари 2002 г. Подбудителят майор Алексей Перелевски остава на свобода.

Как да наречем такава ситуация? Ако чеченски партизанин застреля шестима руски военнослужещи и изгори труповете им, със сигурност няма да го пуснат просто така. Както казва Абдула Хамзаев: „В целия ми 41-годишен стаж в съдебната система като адвокат и прокурор никога преди не съм се натъквал на случай, в който обвинен в тежко предумишлено убийство бива освободен само срещу подпис да не напуска окръга.“ Попитах го: „Ако идеята за международен трибунал в Чечня, която се обсъжда от Съвета на Европа, някога се осъществи, можете ли да представите документални доказателства за случаи, в които руските специални служби са отказали да разследват военнопрестъпници и са направили всичко възможно да ги прикрият и освободят?“ Хамзаев отговори: „Колкото искате. Има стотици такива случаи.“

Пред Русия сега стои въпросът, който стоеше и пред Съединените щати след края на Виетнамската война — как да се отнасяме към войниците и офицерите, които всекидневно убиват, плячкосват, измъчват и изнасилват в Чечня? Те военнопрестъпници ли са? Или са неустрашими воини, които се борят срещу международния тероризъм с всички налични средства и пред които стои благородната и оправдаваща средствата цел да спасят човечеството? Нима идеологическият залог в тази битка е толкова висок, че всичко друго е без значение?

Надявам се, че хората от Запада имат прост отговор на тези въпроси: съдът трябва да реши. Засега обаче Русия няма отговор. Пет години след началото на Втората чеченска война през нейните бойни полета са минали повече от милион войници и офицери. Отровени от войната на своя територия, те се превръщат във важен фактор, който засяга и цивилния живот. Вече не може просто да бъдат извадени от общественото уравнение.

Случаят с полковник Буданов и касапницата край Дай са трагични и драматични. Те показаха на всички нашите проблеми и отпечатъка на Втората чеченска война върху живота ни. Разкриха нелогичното ни мислене за войната и Путин и поставиха на изпитание представите ни за това кой е крив и кой прав в Северен Кавказ. Но най-важното беше, че разобличиха патологичните промени в руската съдебна система при управлението на Путин и под влиянието на войната.

Съдебната реформа, която се опитваха да прокарат демократите и заради която Елцин направи всичко по силите си да я придвижи напред, сякаш се срути под натиска на делото „Буданов“. Но че реформаторският дух е жив, става ясно от поведението на съдия Букреев и прокурор Вершинин.

Обаче — макар да има отделни личности, способни на такива дела, — стана ясно, че в Русия няма независими съд и прокуратура. Вместо това имаме политически повлияни присъди, произнасяни под натиск.