Русия на Путин

Старецът от Иркутск

Зимата на третата година от мандата на Путин, 2002/3 г., беше много мразовита. Ние сме северна страна: Сибир, мечки, кожи, все такива неща. Та се предполага, че би трябвало да сме подготвени за студа.

Но за съжаление нас винаги всичко ни изненадва. Като например да ни падне сняг върху главата от някой покрив. В тези изненади влиза и студът, който предизвика следващите по-долу ужасни събития.

В Иркутск, в дълбините на Сибир, на пода на апартамента си е намерен замръзнал старец. Минал е 80-те, обикновен пенсионер, един от онези, при които „Бърза помощ“ отказва да ходи, защото са прекалено възрастни. Отговорът им по телефона е ясен и категоричен: „Е, какво очаквате? Разбира се, че ще му е зле, от възрастта е.“ Този възрастен човек живеел сам, бил ветеран от Втората световна война, един от хората, освободили света от нацизма, имал медали и държавна пенсия. Бил един от онези, на които президентът Путин изпраща поздравления за Деня на победата 9 май, за да им пожелае щастие и добро здраве. Но нашият старец, нашият ветеран не бил разглезен от прекалено внимание от страна на държавата и затова плачел над тези писма с преснимани подписи. През януари 2003 г. той починал от хипотермия. Замръзнал на пода, където паднал. Името му е Иванов, най-често срещаната руска фамилия. Има стотици хиляди Иванови в Русия.

Ветеранът от войната Иванов замръзнал на пода, защото апартаментът му не бил отоплен. Би трябвало да бъде, разбира се, както и другите апартаменти от неговия блок, както и всички апартаменти в Иркутск през третата година от управлението на Путин.

Защо станало така? Обяснението е просто. Тръбите за отопление в цяла Русия са износени, защото са поставени още по съветско време, а то отмина преди повече от десетилетие и слава Богу за това! Тръбите отдавна са протекли, а комуналните служби, чиято грижа би трябвало да са, не правят нищо. Комуналните служби са централизиран държавен монополист. Всеки месец трябва да им плащаме солидна сума пари за несъществуваща техническа поддръжка, но те просто не ни обръщат внимание и продължават да не си вършат работата и периодично ни искат увеличаване на таксата. Правителството го позволява и работещите в комуналните услуги така са свикнали да не правят нищо, че продължават все по стария начин.

Обаче настъпва денят, в който монополизираните и течащи от дълго време, но отдавна непоправени тръби се спукват. Насред зима е, ужасен студ. Установяват, че няма как да ги подменят. Комуналните услуги нямат пари за това. Никой не знае какво се е случило с парите, които им плащаме. Цялата инфраструктура от съветско време се разпада. Странно е, че няма с какво да я заменим, след като произвеждаме хиляди километри всякакви видове тръби годишно. „Страната няма средства за тази цел“ — казват хората от правителството на Путин и свиват рамене, сякаш нямат нищо общо. „Какво значи няма пари?“ — питат тихо опозиционните политици и се правят, че защитават правата на хората. Президентът публично смъмри премиера. И това беше всичко. Политиците се споразумяха да се разграничат. Не стана скандал. Правителството не падна. Дори ресорният министър не подаде оставка. И какво от това, че хората трябва да крачат из домовете си, за да се сгреят, да спят и да ядат със зимни палта и ботуши? Тръбите ще бъдат поправени като дойде лятото.

Старецът, който почина, беше откъртен с лост от вледенения под от негови съседи от комуналния апартамент и кротко погребан в замръзналата сибирска земя. Не беше обявен траур.

Президентът се направи, че нищо не се е случило в държавата му или с някого от неговите избиратели. Остана си все така надменен по време на погребението и страната преглътна мълчанието му. За да укрепи позициите си, Путин дори смени курса. Произнесе мрачна реч за това, как терористите са виновни за всичко лошо в Русия и че основен приоритет на държавата е унищожаването на международния тероризъм в Чечня. И след краткото отклонение животът на нацията се върна обратно в релсите си. На обществото не беше позволено да разсъждава върху несправедливостите, които се случваха пред очите му.

Скоро настъпи пролетта. Путин започна да се приготвя за преизбиране през 2004 г. Той гледа да не се разстройва от преживените поражения, само да се радва на победите. И затова обяви цял куп нови национални празници, направо невиждано количество. Включително и спазването на Великденските пости.

Колкото повече приближаваше лятото, толкова по-малко хората говореха за пълния срив в отоплителната система на Русия от изминалата зима. Гражданите бяха призовавани да се радват за подготвящото се честване на 300 години от основаването на Санкт Петербург и да се гордеят с пищната красота на ремонтираните царски палати, способна да заслепи целия световен елит с великолепието си. И точно това се случи.

Путин покани всички световни лидери и в града настана трескаво боядисване на фасади. Старецът от Иркутск, както и всички възрастни хора в Санкт Петербург, бяха забравени от всички, включително и от Путин.

„Какво ли щеше да стане, ако беше умрял в Москва?“ — шегуваха се градските зевзеци, предполагайки, че тогава скандалът щеше да е огромен и че властите щяха да сменят тръбите преди края на зимата.

Шрьодер, Буш, Ширак, Блеър и други важни персони пристигнаха в северната ни столица и така на практика обявиха Путин за един от тях. Бяха посрещнати с помпозни церемонии. Правеха се, че изпитват уважение към Путин, а за стария г-н Иванов и милионите руски пенсионери, които едва свързват двата края, никой и не помисляше. Концентрацията на власт при Путин достигна връхната си точка, но никой не забелязваше. Той реши да основе цялото си управление изцяло върху подкрепата на олигарсите, милиардерите собственици на нефтените и газовите находища на Русия. Путин е приятел с едни от тях и води война срещу други и в това според него се заключава държавническото изкуство. В тази схема обикновените хора не са предвидени. Слънцето грее само в Москва, провинцията просто бледо отразява тази живителна светлина и топлина и всички живеещи там със същшя успех можеха да живеят и на Луната.

Камчатка: борба за оцеляване

Камчатка е най-източната точка на Русия. Полетът от Москва до там трае почти десет часа. Самолетите по маршрута за Петропавловск-Камчатский са доста примитивни и те предразполагат да се замислиш върху необятността на сложната ни страна и за това, че само малка част от нашия народ живее в Москва, играе големи политически игри, създава си идоли и ги унищожава, а всъщност тази малка част вярва, че контролира цялата огромна страна.

Камчатка много ясно показва колко откъсната е провинцията от столицата. И географското разстояние няма нищо общо с това. Провинцията живее по различен начин, диша друг въздух и точно в нея можеш да откриеш истинската Русия.

В Камчатка живеят толкова моряци, колкото и рибари, дори повече. Въпреки големите съкращения в армията структурата на електората си остава същата: за когото гласува Камчатската флотилия от Тихоокеанския флот, той печели изборите.

Както може да се очаква в един крайбрежен град, навсякъде преобладават черният и тъмносиният цвят: моряшки якета и куртки, плетени шапки. Единственото, което липсва, е легендарната елегантност на флота. Якетата са поизносени, куртките — избелели от пране, а шапките — поразръфани.

Алексей Дикий е командир на ядрената подводница „Вилючинск“. Той принадлежи към елита на нашия флот, както и плавателният съд, който е част от Камчатската флотилия.

Дикий получил изключително добро образование в Ленинград — днешния Санкт Петербург — и след това направил блестяща кариера на талантлив офицер. До 34-годишна възраст вече бил висококвалифициран подвоничар. Според международния пазар на военния труд всеки месец служба увеличавал цената му с хиляди долари. Само че днес капитан първи ранг Алексей Дикий влачи мизерно съществувание, просто няма как да го кажа по друг начин. Живее в ужасно военно общежитие с олющени коридори, полуразрушено и мрачно. Всеки, който е могъл да се измъкне от това място, го е направил, върнал се е на „континента“ и захвърлил военната кариера на вятъра. Прозорците на многобройните необитаеми апартаменти сега са тъмни. Тук царят студ, глад и неприветливост. Хората бягат най-вече от бедността. Капитан Дикий ми казва, че когато времето е хубаво, с другите офицери ходят да ловят риба, за да могат да сложат на масата прилично ядене.

На масата в кухнята е сложил това, с което майката Родина му се е отплатила за безупречната и вярна служба. В един армейски чаршаф Дикий току-що е донесъл месечния си капитански порцион. Той се състои от два пакета пресен грах, два килограма черно брашно и ориз в хартиени пакети, две от най-евтините консерви грах, две консерви тихоокеанска херинга и бутилка олио.

— Това ли е всичко?

— Да. Това е.

Дикий не се оплаква, просто потвърждава. Той е истински силен мъж. По-точно — типичен руснак. Свикнал е на лишения. Той е по-скоро верен на родината си, а не на човека, случайно озовал се на лидерския пост. Ако си позволяваше да мисли по друг начин, отдавна да не е тук. Приема спокойно всичко, което се случва, дори и глада, а порционът му напомня точно за глад.

Тези консерви и хартиени пакети съдържат месечните запаси за тричленното семейство на капитан Дикий. Съпругата му Лариса е квалифициран радио-химик. Завършила е престижния Московски институт по инженерни науки и физика, към чиито възпитаници компютърните фирми от Силиконовата долина в Калифорния проявят интерес още докато са на студентските скамейки.

Тъй като живее в затворено военно градче при съпруруга си, Лариса е безработна. Това обаче изобщо не интересува щаба на флота, нито далечното Министерство на отбраната. Кадровата политика на армията е такава, че от щабовете категорично отказват да видят какво злато лежи само на метри от тях. Лариса не може да си намери преподавателска работа дори в училището за подводничарските деца. Всички места са заети, а има и списък на чакащите. Безработицата сред цивилното население тук надминава 90 процента.

Третият член на семейството на капитан Дикий е неговата дъщеря Алиса, ученичка във втори клас. Нейното положение също е невероятно. В този град няма нито едно място, на което Алиса и другите деца да могат да изявят способностите си. Няма спортни центрове, нито танцови школи, нито компютърни клубове. Момчетата и момичетата от гарнизона имат само един мрачен и мръсен двор и клуб с видеокасетофон и няколко анимационни филма. Камчатка е не само най-отдалечената точка на страната ни, но и най-далече от сърцето на държавата. От една страна, тук можем да намерим свръхмодерни технологии за отнемане на човешки живот, а от друга — хората, които се грижат за тях, водят примитивно съществувание. За всичко се разчита само на личен ентусиазъм и патриотизъм. Няма пари, няма слава, няма бъдеще.

Дикий живее в Рибачие. Намира се на един час път с кола от Петропавловск-Камчатский, столицата на полуостров Камчатка. Рибачие е може би най-известният затворен военен град в света. Населението му е 20 000 души. Той е символът и авангардът на руския ядрен флот. Градчето е екипирано с най-модерни и най-разнообразни оръжия. В него се намира източният ядрен щит на Русия и логично там живеят хората, които го поддържат в безупречно състояние.

Подводницата на капитан Дикий е един от най-важните компоненти на този ядрен щит, от което следва, че и Дикий е важен компонент на щита. Плавателният съд е перфектно високотехнологично оръжие, каквото не може да се намери никъде по света. Може да унищожи всички флотилии над водата и най-добрите подводници на великите световни сили, включително и на САЩ. Дикий командва уникално съоръжение с впечатляваща система от торпеда. Докато имаме такава защитна мощ, Русия не може да бъде уязвима, поне не и откъм Тихия океан.

Самият капитан Дикий обаче е много уязвим, и то най-вече от посока на страната, на която служи. Но рядко се замисля за това. Като много други офицери и той е свикнал да оцелява без пари. Заплатата му е ниска и я получава нередовно, често с по шест месеца закъснение.

Когато няма пари, Дикий отказва да яде на борда на подводницата (макар че офицерите имат право да се хранят там), а носи порциите си под формата на пакетирана храна вкъщи на семейството си. Няма друг начин да ги нахрани. В резултат на това се е превърнал в бледа сянка. Изключително слаб е. Лицето му е с нездрав цвят и ясно защо: капитанът на най-важния елемент на руския ядрен щит е недохранен.

Непрекъснатото излагане на радиация също взима своето. В миналото за това даваха компенсации и подводничарите бяха много търсени съпрузи, но днес всичко се е променило. Момичетата вече извръщат глава, когато покрай тях мине офицер от флота.

— Всъщност бедността не е най-големият проблем — казва Дикий. Той е аскет и въпреки че е безпаричен, е романтик, воин до мозъка на костите си, почти светец в наше време, когато всички ценности се преизчисляват в циничния доларов курс. — Можеш да живееш в бедност, стига да имаш ясна цел и разбираеми оперативни задачи. Истинската беда е ужасното състояние на руския ядрен флот и положението е безнадеждно. В Москва изглежда не разбират, че към тези оръжия трябва да се отнасяме сериозно. Ако сегашното ниво на финансиране се запази, след десет години тук или няма да има нищо, или НАТО ще зарежда на нашите пристанища.

За да заглуши чувството на безнадеждност от случващото се пред очите му, Дикий решил да продължи да учи в Генерал-щабната академия. Иска да напише дисертация за състоянието на руската национална сигурност в края на XX и началото на XXI век. Надява се когато я завърши, да може да даде академичен отговор на въпроса, който го тревожи: кой има интерес да подкопава руската национална сигурност?

Сегашните му заключения не говорят никак ласкателно за Москва, но капитанът не е враждебно настроен, нито обиден от това, което се случва. Смята, че от столицата се държат отвратително, но нищо не може да се направи. Освен да се търпи, защото военнослужещите са по-силни и интелигентни от началниците си.

Заради работата животът на Дикий не му принадлежи. Не може да прави нормални неща, като другите хора. Тъй като всеки миг може да се наложи да отиде до подводницата си за 25 минути, не може да замине никъде. Трябва винаги да е на разположение и да има връзка с него. Не може просто да отиде да бере боровинки и гъби в планината или на излет с приятели. Трябва да живее с поста, който е приел, и не може да го предаде на някой друг. Трябва да е близо до офицерите си, за да е сигурен, че няма да се деморализират в тези трудни времена. Трябва да намери време да надникне и в казармите и да нагледа бащински войниците. Той е един доста зает човек.

Много офицери, които живеят като просяци също като капитан Дикий, поне могат да изкарат малко пари някъде другаде след работно време, за да нахранят семейството си и да си позволят дрехи и дори униформа (всъщност за повечето офицери това е задължително). Капитан Дикий няма нито времето, нито възможността да го направи. В малкото свободно време след работа той задължително трябва да си почине, да се наспи и да си възвърне равновесието. Защото когато се качи в подводницата, трябва да е напълно спокоен. Това е изискване на работата му. Последствията от неговата нервност могат да бъдат катастрофални.

— На работа трябва да съм толкова спокоен и уравновесен — обяснява Дикий, — сякаш току-що съм се върнал от отпуск, нямам никакви проблеми и не трябва да се тревожа как ще нахраня жена ми и дъщеря ми утре.

— Казваш, че трябва. Според мен гледаш на положението от неправилния ъгъл. Ти служиш на държавата и тя носи отговорността да ти създаде подходящите условия да си спокоен на работа.

Дикий се усмихва малко покровителствено и аз не съм сигурна към кого е отправена усмивката на този странен, корав и специален човек — дали към мен, задето задавам такива въпроси, или към държавата, която пренебрегва най-добрите си воини. Оказва се, че е към мен.

— В момента държавата не може да го направи — казва накрая капитанът. — Не може и това е. Какъв е смисълът да искаме нещо, което няма как да ни се даде? Аз съм реалист, не се паля лесно. Всички сантиментални и раздразнителни хора отдавна си тръгнаха оттук. Уволниха се от флота.

— Все още не мога да разбера защо и ти не си подал рапорт за уволнение. Ти си ядрен специалист, имаш гражданска специалност инженерство. Сигурна съм, че можеш да си намериш прилична работа.

— Не мога да напусна, защото не мога да изоставя подводницата си. Аз съм командир, а не срочнослужещ. Няма кой да ме замести. Ако си тръгна, ще се чувствам като предател.

— Предател спрямо кого? Държавата със сигурност те е предала първа.

— С времето държавата ще се осъзнае. Засега трябва само да сме търпеливи и да запазим ядрения флот. Ето това правя аз. Дори Министерството на отбраната да поведе предателска политика, мой дълг е да служа на Русия. Аз защитавам народа на родината си, не държавната бюрокрация.

Ето ви образа на един руски подводничар в днешно време. Заточен в най-далечната точка на страната, верен на военната си клетва, готов всекидневно да покрие амбразурата с тялото, ако няма с какво друго.

За да изпълни дълга си в условията на тоталната мизерия, сполетяла армията, от командира се изисква пълно отдаване. Всеки ден излиза в 7.20 сутринта и се връща в 10.40 вечерта. Прекарва на борда на подводницата по десет часа в денонощие, а понякога и повече. Няма друг начин. Флотът се разпада пред очите си, техниката не се поддържа както трябва, всеки момент са възможни инциденти, включително и истински катастрофи. Само знамето се вдига както винаги. Ритуалът се извършва всяка сутрин в 8 часа, независимо дали навън бушува ураган, снежна буря, има нещастен случай или сменят правителството.

Дикий отива пеша от дома си до мястото, където е закотвена подводницата „Вилючинск“. Отнема му точно 40 минути. Ходи пеша не защото движението е здравословно, а защото няма пари за собствена кола, а флотът не му осигурява друг транспорт. Всъщност няма друг избор. Втора флотилия, към която принадлежи „Вилючинск“, страда от жестока криза за горива, както и цялата Камчатка. До кея не ходят никакви коли и автобуси. Флотът няма достатъчно бензин. В страна, която продава петрол навън, няма бензин! Но това е най-малкото. Ами ако им свърши хлябът? Гарнизонът е непрекъснато в дълг към местния хлебозавод, който зарежда корабите.

Можете ли да повярвате? Личният състав, който поддържа ядрения щит на световна суперсила, се храни по милост!

Чудя се как ли се чувства президентът, когато ходи на срещи на Г8.

Добре, всички офицери от Рибачие отиват сутрин пеша на работа. По пътя обаче жужат като разгневен кошер. Обсъждат въпросите, които ги вълнуват: докога ще се примиряваме с това положение? Към каква пропаст вървим?

Разгорещените им политически дискусии се нажежават още повече от гледката пред очите им. Докато вървиш към кей номер 5 например, където е закотвена и „Вилючинск“, виждаш остров Хлебалкин, на който се намира разнебитеният док. Преди 2–3 години на Хлебалкин имаше по 15 или 16 подводници за ремонт. Днес повърхността на водата е спокойна и гладка като огледало и не се вижда нито един съд. Офицерите са информирани, че поддръжката на подводниците влиза в режим на жестоки икономии.

— Отвратителна гледка — каза Дикий. — Много добре знаем какво значи това. Техниката ни трябва да се поддържа на ниво. Не може просто да седиш и да очакваш чудеса. Подводниците не са столетници, които нямат нужда от лекар. Инцидентите са неизбежни.

Разрухата е демобилизирала напълно някои от офицерите в Рибачие. Други е тласнала към порока. Напоследък в гарнизона са виждали какво ли не: от странно поведение до самоубийства.

— Сегашното положение потиска офицерите — казва ми Дикий. — Затова толкова настоявам всички да идват на вдигането на знамето точно в 8 часа. Трябва да видят очите на командира си и да прочетат в тях, че всичко е наред, че ситуацията е стабилна и продължаваме да изпълняваме дълга си каквото и да се случи. Въпреки всичко.

„Офицерски глупости! Красиви думи и мътни мозъци!“ Много от четящите тези редове биха се изказали така за чувствата на капитан Дикий. Донякъде ще са прави. Това наистина са възвишени чувства, но офицерите, които все още не са се уволнили от разпадащия се Тихоокеански флот, продължават да изпълняват задълженията си само защото все още се държат за тези красиви думи като удавник за сламка. Те са хора с принципи и идеали. Затова са постъпили във флота. Сами са заявили желание да служат на подводници, защото това е престижно и са очаквали шеметни военни кариери и високи заплати. Видели са и други времена и очакват да се върнат.

Но тъй като животът не е подреден и логичен като книга или филм, в Рибачие възвишеното мирно съжителства с абсурда и рутината.

— Невъзможно е да се живее така, както живее съпругът ти! Човек понякога се нуждае от малко време за себе си.

Лариса Дикий е поразително красива жена, родена е в Житомир в Украйна. Жертвала е собствения си живот, живее на ръба на мизерията, за да може съпругът й да изпълнява своя дълг. В отговор се смее палаво.

— Всъщност на мен животът ми харесва и такъв какъвто е. Поне винаги знам къде е съпругът ми. Няма къде да се скрие от мен, така ми спестява мъченията на ревността.

Дикий стои до нас. Усмихва се неловко като ученик, който току-що е получил любовно обяснение от красавицата на класа. Откривам, че капитанът е срамежлив. Изчервява се. Направо ми се доплаква. Осъзнавам, че огромното бреме на отговорността, която носи командирът на ядрената подводница, е напълно несъвместимо не само с начина и стандарта му на живот, но и с възрастта и външността му.

Когато е вкъщи и без униформа капитан първи ранг Алексей Дикий прилича на гимназист отличник — слаб и меланхоличен. И то по критериите на Москва, където младежите все още съзряват късно. Да не забравяме, че е само на 34 години.

— Вече направи 32 години стаж във флота. Време ти е да се пенсионираш — казва Лариса.

— Всъщност бих могъл — отвръща капитанът все още притеснен.

— Какво имаш предвид? Че си влязъл във флота на 2 години? Че като син на благородници се регистриран в полка още при раждането си и когато си навършил пълнолетие вече си имал солиден военен стаж и еполети? — притискам го аз да отговори.

Капитанът се усмихва. Усещам, че няма търпение да ми каже. Баща му наистина е бил флотски офицер и сега, разбира се, е пенсионер. Дикий израснал в Севастопол в черноморска военна база.

— А за тези трийсет и две години служба… — започва той, но го прекъсва жизнерадостната му съпруга.

— Означава, че цялата му служба е минала в най-трудния от всички сектори, на подводница, в непосредствена близост до ядрени реактори и оръжия. Тук една година се брои за три.

— Дори само заради това не ти ли се струва, че държавата отдавна е трябвало да те окъпе в злато? — настоявам аз. — Не ти ли е обидно, че трябва да си делиш вечерята с още двама души, сякаш си студент?

— Не, не ми е обидно — отвръща той спокойно и уверено. — Би било напълно безсмислено ние, подводничарите, да вдигаме стачка. В нашето затворено градче всички живеят по този начин. Оцеляваме, защото си помагаме. Непрекъснато си даваме храна и пари назаем един на друг.

— Ако роднини изпратят на някого колет с храна, семейството веднага организира пиршество — казва Лариса. — Имаме си кръг от приятели, с които си ходим на гости и си отяждаме. Ето така живеем.

— Родителите ти пращат ли колети от Украйна?

— Разбира се. И с тях храним всичките си гладни приятели.

Тя се засмива високо.

Както казва един наш писател, от тези хора можеш да правиш пирони.

Любопитно е, че минаха доста години и вече много време ни дели от падането на комунистическата партия, но определени навици от миналото си остават. Сред тях най-неизтребимият е патологичната липса на уважение към хората, особено тези, които въпреки всичко остават безрезервно отдадени на работата си и наистина обичат каузата, на която служат. Правителството така и не се научи как да благодари на онези, които са посветили живота си в служба на отечеството. Работите много? Е, продължавайте, докато не изплезите език или не ви се пръсне сърцето. С всеки изминал ден властта става все по-нагла и убива волята на най-достойните си граждани.

А те с маниакално постоянство залагат винаги на губещата карта.

Няма съмнение, че комунизмът е истинска катастрофа за Русия, но днешният ни живот е дори по-лош.

Продължаваме да си говорим за възвишени неща с капитан Дикий в командната кабина на „Вилючинск“. Рибачие е напълно затворен за външни и любопитни хора град, дори офицерските съпруги нямат достъп до секретните кейове. Но за мен най-неочаквано военното разузнаване направи изключение.

Хищническата бойна природа на „Вилючинск“ е видна още от брега. На носа й има страховито произведение на изкуството: озъбена косатка. В желанието си да изобрази животното колкото се може по-заплашително художникът му е нарисувал повече зъби, отколкото нормално се срещат в природата. Изображението на косатката не е случайно. Първото име на подводницата веднага след построяването е именно „Косатка“, преименувана е наскоро. Причината е пълна загадка за офицерите, но нямат проблеми с новото название.

Опознавателният тур ми дава изключително важна информация и може би точно заради нея ме пуснаха на подводницата. Минавам покрай ужасяващ вулкан — да не дава Бог да изригне в грешната посока. Атомният реактор и ядрените ракети са взривоопасна смес. Подводницата е пълна с ядрени оръжия, икономиката ни е в криза и в армията цари пълен хаос. Нима има нещо по-плашещо от това?

Продължаваме обиколката, Дикий не спира да ми излага възгледите си и разбирам, че в идеологията е доста педантичен. Не допуска компромиси във въоръжените сили, независимо какви промени се случват в обществото. Категорично отрича правото на неподчинение на „престъпна заповед“, а тази идея упорито обикаля армията от 1991 г. насам. Смята, че ако отпуснеш съвсем малко дисциплината, ако позволиш на подчинения да не изпълни дори елементарна заповед, защото му се струва глупава или неправилна, цялата система ще се разпадне като при ефекта на доминото. Армията е пирамидална структура и никой не може да си позволи да рискува с нея.

И капитан Дикий, и другите присъединили се към разговора ни офицери, чиито униформи са обсипани с награди за героични подводничарски мисии от по няколко месеца, имат различно отношение към две понятия. От едната страна е родината, на която служат, а от другата — Москва, с която са в конфликт. Казват, че Русия и нейната столица са две отделни държави.

Офицерите са искрени. Погледнато от Камчатка, случващото се във въоръжените сили изглежда доста нелепо. Защо Министерството на отбраната упорито отказва да плаща за поддръжката на ядрените подводници, когато знае много добре, че не само е невъзможно, но е и напълно забранено военнослужещите сами да вършат тази работа? Защо безмилостно отписват 10–15 годишни съдове, в които все още има много години живот? Защо всъщност систематично правят на решето ядрения си щит, създаден с толкова усилия от цялата нация? И то точно когато съществува реална заплаха заради огромния брой китайски ядрени подводници, които плават непрекъснато край руската акватория.

На моята разходка из „Вилючинск“ присъстваше и най-важният човек в региона — вицеадмиралът на Камчатка и командир на група „Североизток“ Валерий Дорогин. Скоро след това Дорогин щеше да приключи с военната си кариера и да стане депутат в Държавната Дума. Офицерите говорят откровено дори в негово присъствие и не се притесняват от високия му чин. Не усещам да оказва йерархичен натиск или да издига бариерите на поста си, както обикновено се случва в армейска обстановка.

До голяма степен това е така, защото Дорогин също е част от Рибачие. Офицерите и техният командир не могат да скрият нищо един от друг. Дорогин служи тук, в това затворено флотско градче, от почти двайсет години. Дълго време също като Дикий е командвал ядрена подводница. Сега по-големият му син Денис Дорогин също служи в Рибачие. Както всички останали вицеадмиралът ходи сутрин пеша до кея. И като тях вижда разпада. И той няма никакви други средства за прехрана и чака някой приятел да го покани на гости, за да си „отяде“.

Групата „Североизток“, към която принадлежи Камчатка заедно с Чукотка и Магаданска област, е съставена пак благодарение на строгите икономии. Подобно формирование е съществувало преди революцията от 1917 г. и после при управлението на болшевиките чак до 30-те години на миналия век.

Във всяка група неизбежно доминира един род войски. В Камчатка, местонахождението на ядрения щит, както може да се предположи, доминират подводниците и на това се дължи високият пост на вицеадмирала. Но под негово командване се намират също така пехота, брегова охрана, авиация и противовъздушна отбрана. Отначало е имало известен ропот и недоволство, но после всичко се успокоило. И до голяма степен това се дължало на влиянието на Дорогин. В Камчатка той е легенда.

Вицеадмиралът е прекарал 33 години във флота. Целият му стаж наброява 48 години заради службата на подводница. Но легендата „Дорогин“ не се основава на военното му минало, а на настоящето. Живее в Петропавловск-Камчатский. Доскоро месечната му заплата като офицер, отговарящ за огромна територия и втори по ранг след губернаторите на три големи руски провинции, е била 3600 рубли, или малко над 100 долара.

Всъщност заедно с пенсията, която той отдавна е изплатил с активна служба, е получавал малко под 5000 рубли на месец. За сравнение шофьор от градския транспорт в Петропавловск-Камчатский взима 6000 рубли на месец.

Дорогин живее във ведомствен апартамент на улица „Морска“ при абсолютно същите условия като останалите офицери. Няма топла вода, студено е, става течение и е неуютно.

— Защо не си купите поне обикновен бойлер?

— Нямаме пари. Ако намерим, ще си купим.

Дорогин държи най-много на репутацията си. Живее аскетично. Апартаментът му не е гол, но никак не отива на един адмирал. Най-ценните вещи са събрани в кабинета му. Там има морски сувенири от излязъл от строя кораб, който някога служел в руския Далечен изток. Голямата му любов е морската история.

— Ами вилата ви? Би трябвало да имате вила. Всеки адмирал в Русия има.

— Имам, разбира се — отвръща Дорогин. — И то каква вила. О, боже! Утре ще отидем да я видите, иначе няма да ми повярвате.

Утрешният ден идва и аз виждам парче земя, засадено с картофи и краставици в покрайнините на Петропавловск-Камчатский. Зеленчуците изхранват семейството на адмирала през зимата. Насред градината върху тухли е поставен стар железопътен вагон, все пак това е място за работа. Ако го сравним с московските представи за стандарта на живот на един висш военен, си е истински позор.

Както видяхме, Камчатка не е Москва. Всички тук са много по-открити и добронамерени. Група рибари ми подаряват торба риба, която току-що са наловили. Давам я на Галина, съпругата на вицеадмирала, и се чувствам малко неудобно, защото съм сигурна, че на жената на главнокомандващия на Камчатка сигурно й носят тонове риба, а аз няма къде да я приготвя.

За моя огромна изненада Галина ми благодари сърдечно и избухва в сълзи. В своята бедност тя вижда рибата като истинско богатство. Приготвя вечеря и може да покани гости, дори консервира част от улова за по-късно. И за нейно щастие в някои от рибите има червен хайвер.

Галина Дорогина ми разказва, че макар през целия си живот съпругите на висшите офицери да са живели на полуострова, те са видели много малко от екзотичната Камчатка.

— Дните ни са преминали в учения и мисии, кратки събирания и дълги раздели — казва тя.

Галина не съжалява за нищо — нито дори за годините, които на някого може да се сторят пропилени.

— Истината е, че нищо не се е променило съществено за офицерските жени. И преди 20 години живеехме на студено и бяхме гладни, на мен ми се налагаше да се редя на опашки по цели дни за дузина яйца и там ми записваха поредния номер на ръката. Единствената разлика е, че сега нямаме абсолютно никакви пари. В магазините има яйца, но офицерите няма с какво да си ги купят.

Разсъжденията на вицеадмирала са идеологически мишмаш, амалгама от комунистически и капиталистически идеи. Това вероятно може да се очаква от човек, прекарал почти целия си живот при съветския режим, бивш комсомолец и член на комунистическата партия, който сега живее в новите реалности на свободния пазар. От моя гледна точка идеите му са старомодни. Овехтяла идеология, която загуби валидността си след разпадането на СССР. Но пък адмиралът напълно разбира демократичните стремежи и тяхната необходимост.

Към кой от двата идеологически полюса го тегли сърцето и в кое измерение се чувства най-добре? Не е лесно да се определи, но решавам да опитам.

Дорогин е отговорен за всичко в Камчатка — от подводниците до състоянието на военния музей. Ето само един епизод от живота му.

Двайсет и втора Чапаевска моторизирана дивизия също е част от група Североизток. Дивизията носи това име, защото е основана в Поволжието през 1918 г. от Василий Чапаев, легендарния герой от Гражданската война. Но тук се е била неговата приятелка болшевичката Анка, главна героиня в много руски вицове.

След Втората световна война дивизията на Чапаев е предислоцирана в Далечния изток и днес е в Камчатка. Известна е с това, че в нейната първа рота се пази койка за Владимир Илич Ленин, лидера на световния пролетариат. През 1922 г. Ленин е обявен за почетен воин на Червената армия в същата тази дивизия и му е зачислено легло. От 1922 г. където и да пратят дивизията, тя неизменно пренася леглото на Ленин заедно с останалото оборудване. Дори и днес то се радва на видно място в казармите. Спретнато оправено е, а на стените край него е подреден Ленински кът с картини по темата „Добрият ученик Володя“. Всички тези предмети са описани в инвентарна книга, която се съхранява на тайно място в дивизията.

Командирът на Първа Ленинска рота капитан Игор Шаповал, 26-годишен, смята, че духът на Ленин държи във форма войниците му.

— Сериозно ли говорите?

— Да. Виждат спретнато оправеното легло и се опитват да му подражават.

Смятам това за смешно, но после виждам, че вицеадмирал Дорогин вярва не по-малко от капитан Шаповал във високата идеологическа роля на леглото на Ленин.

— Новобранците отначало го смятат за странно, но после започват да го уважават — казва Дорогин. — Когато в Москва победи демокрацията, тук имаше опити да махнат леглото на Ленин, но успяхме да го спасим. И все пак едва ли попада в същата категория като монумента на Дзерджински на Лубянка.

Дорогин не вярва в промяната заради самата промяна. Историята е това, което е, и не трябва много ум, за да унищожиш паметника на основателя на болшевишката тайна полиция. Той също така смята, че щом Ленинският кът е създаден със специално решение на съвета на народните комисари, трябва поне директива от правителството на Русия, подписана от премиера, за да бъде махнато леглото и пратено за вторични суровини.

Говорим си чий пример трябва да бъдат призовани да следват днес воините в Камчатка. Настоящият командир на дивизията подполковник Валерий Олейников казва недвусмислено:

— Примерът на тези, които се биха в Чечня и Афганистан.

Предишният командир на Ленинската рота наистина се е бил в Чечня. Лейтенант Юрий Бучнев е удостоен със званието „Герой на Русия“ за участието си в битките в Грозни. Продължаваме разговора за примера и аз изказвам мнение, че едва ли е добра идея войниците да се учат от ставащото в Чечня. Дорогин се изключва от дискусията, което и би трябвало да направи като висш офицер. Той служи на родината си и по принцип политическите му възгледи не би трябвало да интересуват никого. Но има огромно желание да говори за бъдещето. Идеологията е едно, а икономиите в армията — съвсем друго. Офицерите се чувстват като върху барутен погреб.

— Очакваме всеки момент държавата да изхвърли на улицата тези, които са й служили вярно — коментира Александър Шевченко, началник щаб на дивизията. Другите офицери, включително и Дорогин, се съгласяват. Нито един от военнослужещите, за които е вероятно да бъдат уволнени, няма гражданска специалност, сравнима с чина и статуса му в армията. И разбира се, няма да има къде да живеят. Ако се наложи да напуснат войската, губят домовете си, защото в момента живеят във ведомствени апартаменти. Игор Шаповал е инженер по поддръжката на бойни машини. Владее студената обработка на метала, затова след уволнението си би могъл да стане тракторен механик или ключар. Шевченко вече има опит в цивилния живот. Две от трите години, през които е учил в Артилерийската академия в Москва, работил като пазач в цветарски магазин, като е покривал 24-те часа от денонощието на смени с още трима колеги.

В Камчатка смятат, че Министерството на отбраната не иска офицерите да се отдадат изцяло само на военните си задължения и да не си губят времето с допълнителна работа.

— При сегашното положение е много лесно човек да се забърка в незаконна дейност — казва вицеадмиралът. — На мен лично ми предложиха две хиляди долара в плик. Даваше ми ги човек, насочен към мен от приятел. Подкупът беше предложен много учтиво: „Имате нужда от пари за лечението на жена ви.“ И това беше самата истина. Условието беше да подпиша договор за продажба на скрап при неизгодни за армията условия — не за 700, а за 450 долара на тон. Всъщност моят беше последният от поредица подписи на висши военни фигури. Можех просто да изхвърля човека с рушвета, но аз се обадих на прокуратурата, мислех, че ще дам добър пример на другите.

В много отношения Дорогин е истински светец. Както доста други офицери, и той служи на родината си не заради пари, а от чувство за дълг. Само тук, в далечния руски изток, могат да се намерят толкова морално здрави хора.

Никой не знае докога ще издържи търпението на Дикий, Дорогин и останалите, дори те самите не са наясно. Днешният флот се крепи от старото и средното поколение флотски офицери. Почти няма млади, не идват тук. Малцината, които са го направили, не искат да се примирят с идеята, че трябва да се отдадат напълно на службата и да не получат нищо в замяна. Какви офицери ще останат във флота след още няколко години?

— Патриотизъм ли? — усмихва се горчиво млад капитан втори ранг от Рибачие. Той служи на подводницата „Омск“. — За патриотизма трябва да се плаща.

Време е да сложим край на това безумие, на тази игра на просяци. Имаме нужда да си стъпим на краката, а не да куцукаме като Дикий. Командир е, а винаги носи евтини маратонки и пие евтино бренди. Не е нормално да се отнасят така към флота и единственият начин да отвърнем, е да си направим наши правила.

— Какво имате предвид?

„Да си направим наши правила“ според офицера означава да си осигурим достоен живот с всякакви средства — добри и лоши. Казва, че всички офицери на неговата възраст тайно търгуват с всичко, до което успеят да се докопат под тезгяха.

— У дома ми носят риба и хайвер — заявява той гордо. — Преди две години търгувах с алкохол, който крадях от кораба, тогава хората не ме уважаваха.

— Високият стандарт на живот започва да се превръща за младите офицери в основна причина да постъпват във флота — казва тъжно вицеадмирал Дорогин. Смята, че всяка мисъл за отговор на държавното пренебрежение към тях със „създаването на наши си правила“ е също толкова пагубна, колкото поставянето под съмнение на заповедите на командира.

Старите дами и „новите руснаци“

Две възрастни дами, бившата доячка рекордьорка Мария Савина и също така видната бивша работничка в краварска ферма Зинаида Феношина, са застанали насред гората и гневно размахват пръчки към един булдозер. А той реве с пълна мощ и те крещят с всички сили, за да го надвикат: „Махай се! Изчезвай! Докога трябва да се примиряваме с това?“

Иззад вековните дървета се появяват строги охранители и заобикалят дамите, сякаш им казват: „Тръгнете си, докато още можете, иначе ще стреляме.“

Николай Абрамов е пенсиониран ветеринарен лекар, един от най-уважаваните хора в селото и организатор на демонстрацията. Той разтваря ръце:

— Искат да ни изгонят от земите ни. Ще се съпротивляваме до смърт. Какво друго ни остава?

Драмата се разиграва в покрайнините на село Первомайское в окръг Нарофомин в Московска област. Епицентърът й е терен на старо имение, някога собственост на семейство Берг. Датира още от 1904 г. и сега е защитено от държавата като обект с природно и културно значение.

Когато се поуспокояват, възрастните хора започват тъжно да клатят глави.

— На стари години станахме борци за екология. Какво друго можем да направим? Само ние останахме да браним резервата от тази напаст. Никой друг няма да се захване.

„Напастта“ са „новите руснаци“, които са наели бездушни варвари предприемачи да построят 34 къщи насред вековния резерват Берг. Мария и Зинаида са членове на специална екологична група, създадена на общо събрание на село Первомайское със задача да организира преки действия срещу унищожителите на природата.

Без да обръщат никакво внимание на еколозите активисти, камионите продължават да си карат, а тракторите — да реват сред безценните вековни дървета. След около час работа започват да правят пряка пътека в гората. Това е бъдещата централна улица на строящия се жилищен комплекс. Строителните работи текат с пълна сила и сякаш наистина са проектирани така, че да нанесат максимални щети на природата. Вече са извозени 130 кубика дървесина от повалени редки видове дървета. Накъдето и да се обърнеш се виждат маркирани за сеч кедри и борове. Машините безсрамно унищожават околната среда, разбутват пластове пръст и безмилостно погребват под тях екосистемата на горския килим, формирала се толкова години.

— Чували ли сте за белия бор? — пита Татяна Дуденус. Тя е ръководител на екологичната група и научен сътрудник в един от медицинските институти в региона. — В резервата имаше пет такива и те бяха единствените в цялата Московска област. Хобито на семейство Берг е било да разсаждат редки дървесни видове. Три от тези борове бяха отсечени само защото строителите искаха да прекарат път през новото имение точно където те растяха. И други ценни видове са заплашени: сибирската сребриста ела и лиственицата, бялата топола, белият кедър, Thuja occidentalis, единствен в Московска област. Само пред последните три дни бяха повалени повече от 60 дървета. Нямаше да е толкова страшно, ако изсичаха по-малко важните и болнави дървета, но те имат съвсем друг подход. Решават къде искат да строят път и режат всичко, което им пречи. Решават, че искат да вдигнат някъде къщичка, и разчистват терена, като изобщо не се съобразяват колко редки са дърветата, които унищожават. Гората е първа категория, което означава, че по закон нямат право да докосват тези дървета. За да получиш разрешително да ги сечеш, трябва да докажеш, че са възникнали „извънредни обстоятелства“, и да подкрепиш молбата си с препоръка от Държавния екологичен инспекторат. За всеки хектар ти трябва разрешително от федералното правителство.

Когато се решава съдбата на резервата Берг, нито едно от тези неща не е направено. Еколозите от Первомайское подават жалби до Нарофоминския съд, искат да поставят наглите парвенюта на мястото им. Искат от назначената по случая съдия Елена Голубева да издаде нареждане за спиране на строителните работи до изслушването в съда, иначе сечта на дърветата ще продължи, а след това за присъда в тяхна полза ще е късно.

Но както знаем, в Русия сега е ерата на олигарсите. Всички държавни институции разбират само език на шумолящите банкноти. Съдия Голубева дори не обмисля възможността за издаване на забрана за строителство и когато то започва, нарочно бави свикването на съдебно заседание.

И почти всички уникални дървесни видове са повалени.

От групата гардове се отделя Валерий Кулаковски. Той е заместник-директор на фирма „Промжил строй“, която се представя за кооперация от строители. Кулаковски ме съветва да стоя настрани. Казва, че някои много влиятелни хора в Москва имат интерес към имението и се канят да живеят в него. Това скоро се потвърждава. Откривам, че „кооперацията“ е успяла да придобие нотариален акт за резервата Берг, който по закон е обществено-държавна собственост. Това е абсолютно незаконно.

Кулаковски само свива рамене и се опитва да обясни собствената си позиция:

— Писна ни от безкрайните демонстрации на селяните. Какво очаквате от мен, когато съм вложил толкова пари в този проект, купил съм земята, започнах да строя? Кой ще ми върне инвестициите?

Казва, че няма намерение да отстъпи.

И не отстъпи. Резерватът Берг вече не съществува. Но и на други места из цялата страна се изсичат редки дървесни видове, за да се обслужат интересите на олигарсите и техните фирми.

Малко преди възрастните дами еколожки от Первомайское да започнат отчаяната си съпротива в защита на стария резерват Върховният съд на Русия разгледа по принцип същия проблем за Русия като цяло. Случаят е известен като „Горското дело“.

— Да се вземе под внимание интересът на собствениците на земя. Те са купили терена, построили са къщите, а сега вие искате да развалите всичко. — Адвокатът повтори почти дума по дума пред Върховния съд това, което каза Кулаковски.

Адвокатите специалисти по екологично право Олга Алексеева и Вера Мишченко, които защитават интересите на обществото срещу капризите на „новите руснаци“, имат различна гледна точка към проблема:

— Всеки жител на тази страна има право да се радва на националното й наследство. Ако сме истински граждани на Русия, наш дълг е да гарантираме на бъдещите поколения опазването му. И как можем да вземем на сериозно собственост върху земя, придобита незаконно?

Какво представлява „Горското дело“? Руските еколози, водени от Московския институт за екологично право „Еко-Юрис“, бяха причината за неговото започване. Те поискаха отмяна на двайсет и две заповеди на Министерския съвет, с които гори първа категория се преобразуват в незалесени земи. Това означава разрешително за изсичане на 34 000 хектара с най-добрите дървета.

Руските гори са разделени на три категории. Първа категория са тези, които се смятат за изключително важни за обществото или за околната среда. Това са гори с ценни дървесни видове, редки птици и животни, резервати и национални паркове, както и градски и извънградски зелени пояси. Законът за горите на Руската федерация признава горите първа категория за част от националното наследство. Паркът Берг е точно от този вид.

Странно, но официалният жалбоподател за промяната на категориите на горите и последващото разрешение за сеч е Управлението по горите на Руската федерация — Рослесхоз. Това е институцията, която има право да представя на министър-председателя документи, свързани със законовия статус на горите. Спорните двайсет и две заповеди са издадени без задължителната държавна екологична инспекция и в резултат на това националното наследство става плячка на нововъзникнали интереси. Секат се дървета и та тяхно място изникват бензиностанции, гаражи, индустриални имения, супермаркети, сметища и разбира се — жилищни комплекси.

Еколозите смятат последните за най-малко опасни, но само ако собствениците на къщите се държат отговорно към прекрасните гори, които заобикалят домовете им, и не унищожават корените при полагането на водопроводната система.

Докато тече „Горското дело“ и съдиите протакат процедурата, още 950 хектара първокласна гора са обречени на изсичане по силата на нови заповеди, подписани от министър-председателя. Най-големи поражения са нанесени в Ханти-Мансийски и Ямало-Ненецки автономни региони, където се повалят дървета, за да се освободи място за строежи на петролни компании. Московска област също страда: случилото се в парка Берг е резултат на нарочно забавяне в съдебната система.

Докато чиновниците се занимават с бумащина и никой не си прави труда да спазва буквата и духа на закона, борбата за горите край Первомайское се ожесточава. Когато по молба на прокуратурата еколозите отиват да запишат с видеокамера резултатите от варварските действия на строителите, на място пристига полиция. Настъпват безредици, камерата е счупена и защитниците на природата са бити, а всички са възрастни хора.

— Разбира се, че не искахме да водим война, но не ни оставиха никаква друга възможност — казва възрастен мъж от селото на име Николай Абрамов. — Това беше последното място, на което можехме да ходим на разходка. Обикновено там има възрастни хора и майки с колички. Наблизо се намира училище за 300 деца и детска градина. Всичко останало е застроено с къщи за „новите руснаци“.

Природозащитниците ветерани са наясно, че влизат в битка със свръхбогати хора, които имат на разположение огромни суми, каквито те не могат и да си представят. Но знаят как да действат. На събрание на селото председателят на селския съвет на Первомайское Александър Захаров открито заявява, че са намесени такива пари, че едва ли има надежда за обръщане на ситуацията. Ето какво пише председателят на Екологичния съюз в Московска област Игор Куликов до областния прокурор Михаил Авдюков: „Председателят на съвета публично обяви на членовете на екологичната група, избрана от събранието, че е дал имената и адресите им на мафията, която ще се разправи с тях, ако не спрат с протестите си.“

Александър Захаров без съмнение е една от централните фигури в тази неприятна история. Ако беше отстоявал твърдо позициите на селото, нито една вила нямаше да бъде построена в парка Берг. Под документите, които разрешават сечта на дърветата край Первомайское в противоречие със закона и решенията на селското събрание, стои и подписът на Захаров.

Сценарият е познат. Първо се подава молба до висшите ешелони в Москва за „преобразуване на гори първа категория в незалесени земи“. Малко след това се издава заповед, която се представя за подпис на министър-председателя. Сечта започва, когато в изпълнение на заповедта на премиера местните горски управления и председателят на селския съвет дадат своето одобрение.

Законите в Русия не са никак лоши. Просто има много хора, които не искат да ги спазват.